Специална група „Блу“

14.

Знаехте ли, че по договор с правителството през изминалата година и половина една фирма е разработила устройства, които ни позволяват в разстояние на секунди да открием местонахождението на клетъчните телефони? Е, така е и тези устройства се използват. С тях ФБР проследи Хърман Стотник, компютърния терорист, който престоя на свобода повече от две години. Стотник успяваше да убегне на ФБР и на цивилните експерти по охрана на компютрите, защото използваше модем, свързан към клетъчен телефон, за да прониква в секретните компютърни системи. Знаел е, че е практически невъзможно да се проследи клетъчен телефон, освен ако номерът му не е известен с точност.

На сцената излизат системите от тип „С₃“. За онези от вас, които никога не са чували за тях — а бих се осмелил да кажа, че повечето от вас не са, — „С₃“, от Стелт, Сигурност и Следене90, е най-голямата корпорация в страната, посветила дейността си изключително на черните операции. Намира се в центъра на един безименен промишлен комплекс върху петстотин акра площ на дванадесет мили извън Далас в Тексас. Искам да кажа, че е безименен, ако го погледнете бегло. При по-внимателен поглед ще видите, че всичките петстотин акра образуват всъщност едно изкусно направено предприятие, което се контролира от страховито множество сложни устройства за недопускане на външни лица.

Ще спомена само малко от тях — АНС — Автоматични Наземни Сензорни — системи, модерни импулсни късовълнови лазери, инфрачервени и високочестотни контролни устройства. А те са допълнени от енергичен персонал, съставен от компетентни бивши зелени барети и бивши служители на ЦРУ работили в охраната. Знам, че са компетентни, защото веднъж като услуга на главния изпълнителен директор на фирма „С₃“ заведох „Червената клетка“ в Далас, за да проведем изненадващо учение за проверка на охраната им. Трябваше ни повече от седмица, за да преминем през всичките им защитни прегради, като през това време „загубихме“ всичките си наужким танга. Добре е да знаем, че някои хора се отнасят сериозно към охраната на фирмата си.

Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, „С₃“ ми бяха направили няколко играчки. Промениха радиотелефоните „Моторола“, които закупувах, и ги правеха напълно осигурени срещу прехващане — дори срещу слухарите на Следствената служба на Военноморските сили. Те направиха миниатюрните безшумни дрелки, които използвам за вкарване на микрофони и видеокамери през стените и в корпусите на самолети. След това ми направиха и малките микрофони и камери.

Напоследък, с настъпването на приоритетите за събиране на разузнавателна информация, „С₃“ започнаха все по-често да се ангажират с компютърния шпионаж. Разработиха програмни вируси, които се крият в мрежите на суперкомпютрите на масивни корпорации, търсят пароли и измъкват данни от онези видове, от които се интересуват шпионите. (Да си остане между нас, но преди две или повече години тази фирма работеше много успешно във Франция, докато трима служители на „С₃“, работещи под прикритие на посолството, станаха невнимателни, бяха заловени и изгонени за промишлен шпионаж.)

Както и да е, през месец март 1993 г. приятелски настроените хора от фирма „С₃ Системс“ разработиха система за следене на клетъчни телефони, която позволява на агенциите да проследяват обаждания, без да е необходимо да знаят номера на телефонната клетка. Продадоха системата — всъщност това е програма за компютър — на ФБР, както и на хората от Агенция Несъществуваща, на Християните в Действие и на Отбранителната и разузнавателна агенция. Шест месеца по-късно Хърман Стотник беше арестуван в Райли, Северна Каролина.

В програмата на „С₃“ за проследяване на клетъчни телефони има един малък недостатък. И ще ви го кажа, но ако обещаете никога да не го издавате. Добре, дефектчето е, че ако включите своя клетъчен телефон в режим прехвърляне на сигнала91, то програмата хваща телефона, до който се обаждате.

Питате откъде знам това? Знам, защото работата ми е да знам задните врати, скритите входове, както и мръсни, страшни и направо нечестни начини да побеждавам. Това ме прави неконвенционалният, космат, сладък, наливащ се с джин „Бомбай“ единак, както и фактът, че ще ви убия, преди вие да убиете мен.

Е, всичко по реда си. Уондър откара колата в най-отдалечения край на отбивката. Нямаше нужда да стоим на открито и да бъдем забелязани от някой наблюдателен цивилен, който би искал да излезе в пенсия с готиния половин милион от Л. К. Строхаус.

След това разгледах алтернативите пред себе си. Честно казано, нямах много алтернативи или поне не очевидни такива. Дъг и Л. К. бяха нагласили нещата доста добре, мамицата им. Но и аз не бях съвсем безпомощен.

Нека разгледаме ситуацията. Вие знаете и аз знам, че аз не съм очиствал Джони Кул — мръсникът Дъг е престъпнал престъпното престъпление и го е претаковал със собствения ми нож „Емерсън“. Но фактът, че вие знаете и аз знам, нямаше да ми помогне пред ФБР или всеки от стотиците местни полицаи от тук до там, накъдето бяхме тръгнали, които биха гледали на шанса да ме очистят като на възможност да се изфукат с грозните си мутри във „Върховни ченгета“, „Американски детектив“, „Неразгадани мистерии“ или някое друго информационно-развлекателно предаване на живо, а да не говорим, че ще си уредят и доста добра сделка за написване на книга.

Та къде оставах в тази ситуация? Оставах навън, на студеното. Но пък аз съм един проклет тюлен, приятелче, и доста пъти съм бил на студено.

Освен това знаех точно какво правеха Дъг и Строхаус. Л. К. беше ядосан — отворил бе пред мен вратата, през която видях целите му, помоли ме да се присъединя към него, а аз бях го накарал да се осере. И както каза преди, аз бях мъртвец. Дъг също беше ядосан. Знаех, че няма да се поколебаят да направят всичко, за да нахакат грозния ми словашки задник в en écharpe — което е примка, ако сте в Париж. А и адски добре знаеха къде съм — проследявах скъпоценния им влекач, пълен с играчки. Вероятно изчакваха да направя някакъв ход. (Което всъщност точно сега не правех, а само наблюдавах. Жабоците, които правят прибързани движения, ги набождат на копието. А аз исках да имам и двете си grenouilles92, за да раздавам наказания и да ритам задници.)

Освен това Лаймън Клайд и Елуд П. имаха свой набор проблеми от тип ЯЛИЛПЛ — което е Яж Лайна И Лай По Луната. Впрочем не забравяйте това съкращение и тези обстоятелства — ще ги срещнете отново.

• ЯЛИЛПЛ едно. Да, искаха да ме очистят. Но трябваше да го сторят самите те. Не можеха да си позволят да разкажа на някой местен шериф за скъпоценния товар с откраднати оръжия в камиона, когато ми щракне белезниците. Трябваше още да приемат — аз със сигурност бих сторил така, — че съм казал на някого нагоре в моята командна верига за нещата, които вършат. Крайната сметка? Вероятно ще се опитат да ме елиминират със собствени сили. Но ще го сторят единствено ако имат всички предимства на своя страна. Което пък ми казваше, че няма да го направят на пътя: междущатските шосета са сравнително добре достъпни за обществеността и не биха искали да ги прекъсне някой. Фактът, че те самите трябваше да ме фраснат, ми даваше beacoup свобода на действията.

• ЯЛИЛПЛ две. Нямаха никаква представа колко души работят с мен, освен ако нямаха достъп до подписания от нас документ в сейфа на Свещеника. За което можеше да съществуват съмнения, след като се има предвид какво бях видял в Детройт. Но дори да откриеха кой е с мен, щяха доста да се озорят, преди да очистят всички.

• ЯЛИЛПЛ три. Нямаха представа за Мъгс Съливан и неговата мрежа от пенсионирани старшини. Мъгс беше моят таен коз, центърът на моята подземна спасителна мрежа.

• ЯЛИЛПЛ четири. Групата ми включваше и Стиви Уондър с издръжливия си преносим компютър, което значеше, че имах анален достъп до „Интелинк“, за което никой не знаеше. Възможността на Уондър да търси и изпраща информация ми даваше много глави преднина пред конкуренцията, защото знаех за мисленето и тактиката им.

По дяволите, колкото повече се замислях за това, толкова повече ситуацията ми изглеждаше по-добра от тяхната. Точно така. Съвсем сигурно. Гарантирам. (Да, а казвал ли съм ви напоследък, че вярвам, че има Дядо Мраз и че Кърмит и мис Пиги ще се оженят?93)

Време беше да тръгваме на работа. Взех втория клетъчен телефон от Алигатора Шепард и се обадих на Мъгс. Той все още не се беше прибрал у дома си и затова оставих съобщение на секретаря.

След това се обадих до собствения си клетъчен телефон у дома и набрах секретната линия — това е програмируем клетъчен телефон, който ми направиха от „С₃ Системс“ и който си пазя като сувенир от „Зелената група“. Може да работи по целия свят, без да бъде проследен, или поне не е лесно. Телефонът иззвъня три пъти, след което един дрезгав глас каза:

— Вилата.

Това е гласът на Брад. Брад е бивш морски пехотинец от Кемп Дейвид, който ми охранява къщата и района три дни в седмицата, патрулира из двестате акра, пълни със змии и езера, и наблюдава къщата ми със същото безупречно внимание за детайли, с което охраняваше президентското убежище за уикенда. През другите два дни върши досущ същото на едно секретно място, което се нарича Земя нула и се намира върху една издълбана част на планината Блу Ридж с кодово име „Водопада на ковчега“ в мястото, където Вирджиния става Западна такава.

— Аз съм. Ситуация?

— Кофти — отговори Брад. — Има тълпа гадове от данъчното до входната порта. Седят си и потят стъклата на колите си.

— Да, така си мислех. Не се притеснявай.

— Няма проблеми. Преди около час дойде и един от онези сиви микробуси на телефонната компания — спряха и поговориха с онези с изпотените стъкла, а след това отминаха. Аз излязох през задната врата, минах през гората — сещаш се, точно където изворчето се влива в потока, — и погледнах. И познай какво правят? Играеха си с телефонните линии, Дик.

Това можеше да се очаква. Но не можеха да си играят с линията, по която разговарях сега.

— Добре.

— Е? — чакаше той. Знаех какво иска да чуе. Чакаше да му кажа, че може да иде при шкафа, където държа експлозивите, да вземе малко „C4“ и да го пъхне в ауспуховите им тръби, където не огрява слънце, и да гледа как федералите литват във въздуха. Брад е от запада, където не изпитват особено уважение към данъчните.

Но това нямаше да стане — или поне не днес. Казах му какво искам. Нямаше нужда да повтарям. Брад си го бива.

Затворих телефона и му оставих петнадесет минути, за да програмира телефона. Не беше правил такова нещо досега, но то бе просто, стига да внимаваш да не пропуснеш нещо. Девет минути по-късно моят телефон звънна.

— Здрасти… Брад се обажда. Направих всичко. Готов си.

— Страхотно.

Затворих телефона. Сега можех да се обадя на Свещеника — не по секретния му телефон (който можеше да бъде проследен), а чрез линиите на къщата ми. Но нямаше да говоря оттук. Ако го направех, щеше веднага да разбере, че съм преодолял програмата за проследяване. И все пак трябваше да знам какво става, по дяволите, защото всичко се превръщаше в осиране с многократно действие, каквото дори аз не бях виждал.

Набрах номера на дома си. Изчаках да се свържа и клетъчният телефон на „С₃“ започна да предава поредицата, която Брад бе програмирал в него.

Телефонът на Свещеника избррръмча. Казах паролата си и ме свързаха. Секундите минаваха.

Аз се обадих първи:

— Не го направих аз.

Мълчанието от другата страна ми говореше, че или не е убеден, или че с него има някой. Продължих да гледам секундната стрелка на часовника си. Едно предварително търсене отнема около четиридесет и пет секунди — ако си се приготвил. Приемах за сигурно, че Свещеника е готов. Накрая се обади:

— Къде си?

Луд ли беше?

— Някъде в безопасност. — В главата ми светна една лампичка. — Ти къде си?

— В кабинета си.

Това трябваше да е лъжа, освен ако не беше летял снощи с военен самолет. Знаех твърде добре, че може да се изпраща обаждане до клетъчен телефон — та нали точно това правех? Ситуацията беше впечатляващо абсурдна. С новите технологии можехме да сме в съседни коли и да се лъжем за това, къде всъщност се намираме, мамицата му.

— Да — отговорих. — Така е.

Тонът му стана предпазлив.

— Добре, Дик, кажи какво стана — какво правеше?

Девет секунди.

— Нямам време точно сега. Ще ми трябва цял час да ти обяснявам. Знаеш ли какво търсех? Е, намерих го. А сега ти ми кажи какво става там, при теб. Трябва ми подкрепа.

— Имаш ли положително доказателство?

Изведнъж стана съвсем делови. От шибания Марс ли беше паднал?

И все пак му отговорих искрено:

— Не.

И нямах доказателство. Имах това, че Л. К. беше изнесъл реч в друг град, където стана обир на оръжие и последващото му раздаване. Бях видял гадния Дъг на местопрестъплението. Имах откраднати номера от ФБР, няколко зулуски гангстерски принцове, накъсани на много парченца, и един умрял пенсиониран тюлен, който работеше за Строхаус. Но абсолютно, сигурно като банков трезор доказателство? Nada.

— В такъв случай не мога да направя нищо за теб — кратко отговори Свещеника. — Виж какво, не си изпълнил задачата си. Трябват ми твърди доказателства. Нещо, с което да мога да ида в съда. Когато го намериш, можем да говорим за подкрепа. Дотогава считай себе си за обект на случайността. Официално ти си пушечно месо, Дик.

Бяха ми го начукали многократно. Бяха ме накарали да се наведа, защото хуят идваше отново. Казах му го.

— Ако имаш нещо конкретно, можем да се пазарим. — Направи пауза, след което тонът му се омекоти съвсем мъничко: — Виж какво, трябва да разбереш, че ръцете ми са вързани — от цялата хранителна верига, ако разбираш какво искам да кажа.

Двадесет и три секунди. Хранителна верига както при командна верига. Да, досещах се. И това никак не ми харесваше.

— Имаш ли предложения?

По тона на гласа му разбрах, че и той е разстроен от неприятното развитие на нещата.

— Ще се опитам да направя каквото мога. Междувременно продължавай да ловуваш.

Тридесет и една секунди.

— И?

Започваше да ми писва от тези глупости.

— И… не трябва да се проваляш, Дик. Не се проваляй.

Телефонът млъкна. Това, което ми каза, значеше нещо. Той беше повторил точно думите, с които адмирал Блек Джек Морисън, тогавашният командващ Военноморските сили, ми беше заповядал да създам и командвам „ТЮЛЕН-група 6“.

— Дик, не се проваляй — беше ми казал Блек Джек. А сега и Свещеника бе повторил същото. Почесах нещо, което се бе настанило в брадата ми. Несъмнено той ми пращаше съобщение. Аз само исках да знам какво е то, мамицата му.

Позвъних на Мъгс. Той вдигна телефона и започна сладко-сладко да ми опява: „Нали ти казвах?“

Щеше ми се да го удуша, кучия му син. Но той не ми даде никакъв шанс. Държеше да обясни очевидното:

— Скапан Ричард, момчето ми, този път си затънал истински.

— Никога не бих се досетил, че е така. Е, старшина, казвай истински лошата новина.

Това го накара да се засмее. Всъщност приятно беше да чуя, че някой се смее.

Имаше развитие на нещата. Регистрационният номер от ФБР беше откраднат от (и впоследствие върнат на) една от колите на ФБР, разположена в неохранявана част на подземния гараж в сградата на авеню „Мичиган“, където се намира щабът на полевата им служба. Навярно вие, както и нашият несхватлив редактор се питате какво е значението на този факт.

Ами нека обясня. Обичайна практика на тангата е да постъпват така. В „Червената клетка“, ако си спомняте, ние откраднахме една кола на Военноморските сили, за да извършим нападението си над щаба им. По този начин, ако минеше друг полицай, нямаше да забележи нищо нередно — никакви странни превозни средства, никакви извънщатски регистрационни номера, никакви коли под наем, пълни с бомби от амониева селитра и нафта. Същото важеше и в настоящата ситуация. Спомнете си, че при първата проверка на колата Мъгс беше получил отговор, че тя е на ФБР. Кой би смял да задава повече въпроси? Както и да е, старият старшина ми каза, че смяната е извършена от някакъв задник на име Патерсън, който бачкал в ремонтната работилница. Патерсън имал връзки със зулуските гангстери.

Това струва ли ви се странно? Да, и на мен. Но трябва да разберете, че за разлика от управлението на ФБР, където дори чистачките са щатни служители на пълно работно време, полевите служби, често пъти разположени във федерални сгради, наемат хора за чистене. Всъщност ФБР не са единствените, които допускат това безумие. В американските посолства и военни инсталации по целия свят строителните работи, ремонтът на автомобилите и приготвянето на храната — а дори и секретарската работа — се извършват от местни хора, работещи по договор. Честно казано, не можем да не използваме местни хора за службите си в чужбина. В страната използваме услуги по договор за всичко — от почистването на федералните сгради до поддръжката на автомобилния парк и осигуряване на охрана за обекти като складове за ядрени оръжия и действащи военни бази.

И какви проверки се правят на хората, които отиват да работят в тези служби? Ако сте посочили отговора „Малко или никакви“, си пишете шестица. Пример? Мъгс беше проверил гореупоменатия Патерсън. Оказа се, че той е прекарал осем цяло и три четвърти от последните десет години в затвора в Маркет на красивите брегове на езерото Хъран, разположено до горния полуостров на щат Мичиган. Лежал беше за особено жестоко нападение (е това е обвинение, което ме обърква — да сте чули някога за не особено жестоко нападение?) и въоръжен обир.

Старшината имаше и други вести. Детройтските полицаи прибираха зулуските гангстери на тумби. Разровили остатъците от бордовия камион, видели остатъците от автоматично оръжие и откачили. Неприятната страна беше, че с любезното съдействие на Дъг Докинс полицаите смятаха, че аз продавах оръжие на зулуските гангстери.

Поклатих глава и добавих в мозъка си още една черна точка срещу името на Дъг. Рано или късно ще се разплатим.

Мъгс каза, че междувременно е изпратил факс на един пенсиониран старшина на име Хинтън, който е бил в диверсионните групи във Виетнам. Ако целта продължеше по междущатско шосе 75, Хинтън щеше да ни помогне — щеше да ни поеме малко на юг от щатската граница и да ни съпроводи до Атланта.

Това ме накара да се обезпокоя.

— Може ли да му се има доверие?

— Не бъди задник, Ричард.

— Хей, Мъгс, не се обиждай, но мен ме търсят за убийство.

— Е, и?

Това ме накара да млъкна.

— Виж какво, Ричард — сопна се той, — когато си в ситуация, с която не съм запознат, можеш да се притесняваш. А сега С²94 квадрат, ясно ли е?

Разбирам кога съм изправен пред по-старши и по-силни от мен.

— Тъй вярно, старшина.

— Добре.

Мъгс продължи да обяснява, че ако отидем южно от Ноксвил и ако камионът завие на запад, може да изпрати факс на свой човек в Бирмингам — тюлен от виетнамската ера, който неотдавна се пенсионирал от тамошния полицейски участък. Ако продължи още на юг, към Атланта, познавал друг стар жабок-водолаз, на когото можем да разчитаме. Ако отидат към Ню Орлиънс, задниците ни щели да бъдат покрити от един стар жабок от блатата. Ако отидат към Тампа, имало друг стар жабок с тринадесетметрова лодка. Каза, че това е списъкът му.

— Само кажи какво ти трябва, Ричард.

Щях да му кажа, и още как.

Сега всички вие може би се чудите защо не се притеснявам чак толкова, че може да бъда забелязан, след като съм беглец и ме търси ФБР. Отговорът е, че по времето с „ТЮЛЕН-група 6“, „Червената клетка“ и „Зелената група“ аз и момчетата ми редовно се упражнявахме в преминаване в нелегалност. За да играеш ролята на терорист, е необходимо да се научиш да мислиш и действаш като такъв. Най-добрият начин да се научиш е да го правиш.

Спомняте ли си как в „Свирепия 3, Зелената група“ можахме да стигнем от Пакистан до Лондон, въпреки че фигурирахме в списъка с търсени лица на Интерпол? Е, същият принцип важеше и за сегашното ми положение. Всъщност Съединените щати са може би най-гостоприемната и благоразположена към терористи страна. Една от най-положителните страни на американското общество е, че то е практически отворено. Като хора ние сме приятелски настроени до крайност. Още от самото начало това са черти от характера на американците — отразени са от автори като Де Токевил95 и Джеймс Фенимор Купър, от Хенри Джеймс до Ърнест Хемингуей. И тези черти се забелязват във всеки аспект на нашия живот — от небрежността, с която се охраняват нашите военни бази, до свободата, с която хората влизат и излизат от дома на Капитолийския хълм. Неприятно е, че същата тази откритост, която ни прави така специални, позволява на тангата и други негодници да ни експлоатират. Точно тя ми позволи да изчезна.

Бяхме наели колите и закупили телефоните с фалшиви имена. Имахме достатъчно пари в брой за няколко седмици — ако поддържахме бюджетна дисциплина. Заповедта за арест се отнасяше за мен, което означаваше, че моите момчета можеха в по-малка или по-голяма степен да се движат необезпокоявани. Единственият голям проблем за решаване беше моето добре използвано, прекалено захабено и в момента контузено словашко лице, което гледа намръщено от кориците на повече от два милиона обложки на книги, както и от телевизионните новини и вестниците благодарение на федералното правителство.

Трябваше да променя външния си вид. След хуя лицето ми е най-добре запомнящата се особеност — а очите ми са най-силният елемент на това лице. Следователно трябваше да направя нещо, за да отклоня вниманието от тях. Разбира се, можех да си обръсна брадата, да си подрежа веждите и да държа косата си под шапка. Но само това няма да е достатъчно, за да ме направи невидим. Хората ще ме поглеждат — и ще ме познават по очите.

Знам, че това, което казвам, е вярно поради един инцидент, който възникна преди няколко години, когато елементи на ПКК — кюрдската работническа партия, една малка марксистка терористична група ултранационалисти, подкрепяни от Ирак и Сирия — нападнаха подслушвателна станция на Следствената служба на Военноморските сили, парадираща като радарна инсталация на НАТО в Мардин, Турция, което е близо до сирийската граница. Двама души от Агенция Несъществуваща бяха убити с една ракетна граната. В онези дни имахме президент, който позволяваше да отвръщаме, ако наши хора биват убити, и „Червената клетка“, която провеждаше учение с охраната в базата на НАТО в Сигонела, Сицилия, бе пусната от клетката си, за да неутрализира престъпниците.

Това е предисторията. Оставих шестима души да довършат учението, опаковах рязания си заглушен пистолет „Ругер Марк-II“ двадесет и втори калибър, и петдесет от най-добрите дозвукови патрони на фирма „Илей“ с кух връх, взех със себе си Док Трембли за морална подкрепа (а той взе със себе си своята миниснайпер пушка в случай, че се нуждая от нещо повече) и отидох на лов.

Е, не отидох на лов веднага. В края на краищата това беше Близкият изток, който работи в параметрите на собствените си традиции и обичаи — а да не говорим и за онзи, да кажем, безгрижен начин на работа, която може да се свърши и ma ’lesh или mañana96. По тази причина бяха необходими цели шест дълги седмици за нашите разузнавателни агенции да подбутват турците в правилна посока (убеждавайки ги по всеки сантиметър от пътя, че всичко това е тяхна собствена идея) и накрая да намерят висшия екзекутор на ППК, един кретен на име Цетен Абас в малък град до сирийската граница (населяван предимно от кюрди), наречен Аин Дивар.

Най-после ни качиха в един натовски самолет „C-9“ и отлетяхме за Диарбекир, където ни взеха две коли с випускници на МИТ (не, не компютърни очилатковци от Кеймбридж, Масачузетс97. Съкращението означава Milli Istihbarat Teskilati, което, както всеки в Анадола може да ви каже, означава „Турска разузнавателна организация“.) По време на пътуването ни дадоха своите папки. Своите тънки папки. Своите болезнено тънки папки. Цетен кретенът може дълго време да е бил в списъка на търсените лица на турското разузнаване, но МИТ не знаеха много за него. А и не бяха го виждали почти десет години — по тази причина единствените снимки, които можеха да ми покажат, бяха едрозърнеста осемгодишна снимка, направена от разузнавач, и паспортна снимка от времето, когато е бил на седемнадесет — преди повече от тринадесет години.

Водещият офицер от МИТ ни каза, че са изпратили агенти, запознати със снимката, в град Аин Дивар отвъд границата — факт, който ме накара да се чувствам доста нервен, защото това означаваше, че нашата плячка е нащрек, — но Цетен не се виждал никъде. Каза с извинителен тон, че двамата с Док сигурно сме дошли за зелен терористки хайвер.

Аз обаче имах друга информация. Но за да играя играта съгласно местните правила, вдигнах ръце и започнах да обяснявам колко съжалявам за това. Разбира се, добавих, че ще преминем границата така или иначе и Inshallah — останалото ще бъде воля на Аллаха. Това остави хората от МИТ доволни. Отидохме на юг към малкото градче Мидят, където пихме малки чашки сладко турско кафе, последвано от огромни чаши арак — това е анасонова напитка с доста голям градус. След шест часа арак и кафе, кафе и арак и арак и арак, убедихме МИТ да ни оставят, за да можем да се промъкнем анонимно. Някак си два мерцедеса седан 500 и осем души с еднакви кафяви костюми в район, където средната годишна заплата е под 988 долара, привличат нежелано внимание.

Двамата с Док наехме стая в един хотел без звезди. На следващата сутрин си купихме местни дрехи от една удобна вехтошарска лавка. После, след закуска със сладък чай, кисело мляко, чесън и краставици, се качихме на древния автобус, който съсипа бъбреците ни, докато подскачаше, мяташе се и се удряше по надупчения път към Чизре — град с около две хиляди души население на двеста и петдесет метра от Аин Дивар отвъд границата.

Първата вечер със снимките в ръка — е, не точно в ръка, но безопасно сгънати в пояса на моите груби кюрдски дрехи до пистолета — се пъхнах под граничната ограда с остра като бръснач тел в горния край и се залових за работа. Аин Дивар беше типично северносирийско загубено село. Имаше една-единствена главна улица и три странични улички. Плоските двуетажни къщи с балкони (магазини на първи етаж, жилища отгоре) имаха от онези телевизионни антени, които са изработени от ковано желязо и приличат на айфеловата кула. „Стъргалото“ нямаше настилка. Половин дузина войници с ръце, свити около автомати „АК-47“, седяха по улицата или по входните врати със същите отпуснати рамене и кокалести фигури, които успяват да постигнат във всяка страна от третия и четвъртия свят — от Парагвай до Пакистан. Къде, по дяволите, дават проклетите уроци за тази поза?

Имаше три магазинчета за шишчета от козе и агнешко месо. Наблизо се намираха две мърляви кафенета, пълни с мъже, които пият чай, четат вестници отпреди седмица, пушат наргилета в пълни с вода тръби и разговарят. Във второто от тях видях своята цел — седеше на ниско квадратно столче и играеше mahbuz, местна версия на шеш беш, или табла.

Почти никак не приличаше на човека, чиито снимки се намираха в дрехата ми. Подстригал беше дългата си коса както иранските шиити. Окастрил беше дългата си брада почти до кожата като на Ясер Арафат. Загубил беше от теглото си — кръглото невинно лице от снимката бе заменено от кокалест, аскетичен образ.

Всичко това беше се променило. Но той не можеше да скрие очите си — своите ярки, изгарящи хипнотични очи. Очите на водач, на гадател, на фанатик. Очите на Цетен Абас може и да са били огледало към душата му, но също така те го издадоха.

Три часа по-късно, когато се претърколих в безопасност под оградата в Турция, Цетен беше мъртъв. А аз бях научил един урок за това как да се крия на открито, който щях да нося със себе си за цял живот.

Лошите преминаха с вдигнати платна през Атланта, префучаха през Валдоста и спряха достатъчно дълго, за да си купят хотдог от микровълнова печка, да източат гущерите си и да презаредят в Лейк сити, Флорида, на четиридесет мили от границата с Джорджия. След това натиснаха добре износения педал до добре износената дупка и се стрелнаха около Гейнисвил, през Окала и край Трилби и след три часа яко каране, оживено от участъци с гъста, непрозрачна мъгла и хлъзгав път, се шмугнаха по инерция в северните квартали на Тампа. Държахме се на четвърт до половин миля назад и сменяхме местата си, без да изпускаме маяка от очи, и проверявахме дали не сме следени. Богът на войната не гледа с добри очи на тюлените, които допускат да бъдат вкарани в засада.

Вече бях без брада. Подстригал бях надвисналите си вежди и загубих патриархалния вид на антиобществен тип като Джозеф Сталин (или може би дядо ми по майчина линия, Джо Павлик). За случая носех тоалет, който момчетата бяха купували парче по парче през изминалите единадесет часа: зелена бейзболна шапка с надпис „Джон Диър“98, широки дънки, лимоненожълта риза за голф с джобче и — спомняте си какво ви разказах за Цетен кретена — малко пресен черен дроб.

Не се смейте. Както казва свещената ми майка, Емили, черният дроб е полезен.

Тя го готви с лук и бекон. Моята рецепта — малко по-екзотична — е следната. Вземате парче пресен говежди черен дроб с размерите на сребърен долар, плясвате го върху скулата до окото си, завивате го спретнато в марля, като внимавате частично да покриете и окото си, завързвате я надеждно и я оставяте на мира.

Кръвта от черния дроб ще се просмуче през марлята, след това ще се съсири. Вие ще изглеждате така, сякаш сте били подложени на много неприятна хирургична операция — от онези, дето карат хората да отвръщат очи от лицето си. Което, разбира се, е точно каквото исках от тях.

Особено в Тампа, където познавах към петстотин души. Винаги съм харесвал Тампа. Вероятно в нея има повече видове национални — истински национални — ястия, отколкото във всеки друг град в щата — остатък от дните преди междущатските шосета, когато градът представляваше разкошна, хаотична смес от емигранти. В Ибор сити, където беше старата фабрика за пури, още има кубински кафенета. Има един грък на север в Тарпон сити. В центъра — ако си намерите място да паркирате — можете да ядете салвадорски ориз, мексикански боб, пуерторикански cuchifritos99 или доминикански меренге100.

Има един ресторант, в който сервират стекове и за който се твърди, че предлага най-добрите вина по целия източен бряг. А при Хукърс пойнт, южно от Ибор сити, се намира най-голямата флота за лов на скариди във Флорида — а да не говорим за някои от най-евтините и най-хубави морски храни в района.

Но причината да познавам толкова много хора е, че непосредствено на юг от самия град и право на изток през залива при Сейнт Питърсбърг има полуостров с формата на конско копито, високо към три мили и широко — пет. Върху този огромен участък се намира военновъздушната база Макдил, в която е щабът на ЦЕНТКОМ (централното командване) на американската армия и СОКОМ — националното командване за специалните операции.

Службата там не е лоша. Така е впрочем, ако сте от онези изповръщани професионални канцеларисти невоини като моя любим тризвезден адмирал Г. Едуард Ему, заместник-началник-щаб в СОКОМ, които обичат бойните си камуфлажни дрехи колосани, обувките си за джунглата лъснати до блясък и денят им да свършва точно в 16:30.

Животът е страхотен. Ако сте старши офицер като Еди, получавате къща до водата на булевард „Бейшор“ между Катфиш пойнт и Гадсден пойнт — от онези вили, за които пенсионираните цивилни пришълци от студените краища плащат три бончета месечен наем. Ако сте O-4 или O-5 (това е майор или подполковник), за вас има къщи в града с изгледи към водата и хубави задни дворове за седмичното барбекю.

Има голям офицерски клуб до Катфиш пойнт на най-източния бряг на базата — просторна едноетажна сграда от ерата на Втората световна война, — където горещите ордьоври са безплатни от 16:00 до 19:00 часа и O-тата се тъпчат като скакалци, докато се свърши храната. За огромната пенсиизкукуригала общност има бинго и голф, грамаден военен магазин и поща. Районът за посетители се намира съвсем близо до O-клуба — от другата страна на булеварда до плажа. Много удобно.

А къде са воините, питате. Е, приятели, това е добър въпрос и ако имах добър отговор, щях да ви го кажа. Всъщност в Макдил има малко воини. Воините не понасят бавното темпо, голфа и работното време от 08:00 до 16:30. Всъщност от опит знам, че когато истинските стрелци пристигнат в града, хората от СОКОМ, които имат достъп до 137-те офицери посетители в базата и до 136-те взвода посетители, ги настаняват на север, в самия град Тампа, колкото е възможно по-далеч от лъскавината, от нагласените като маникюри полянки с трева и от безплатните часове в O-клуба, за да не могат буйните действия на гореупоменатите стрелци да създават неудобство на персонала на базата.

Мислите, че ви будалкам, нали? Е, не.

Може и да не те будалкам, нежни читателю, но се отклонявам. За да се върна към темата на разговора, трябва да кажа, че в крайна сметка сред всичките пенсионери, кибици, неуспели мераклии и канцеларисти на редовна служба познавах достатъчно хора, че да се чувствам нервен, независимо от черния дроб. Затова се усетих далеч по-добре, когато влекачът и ескортиращият го фургон поеха по лявото отклонение северно от града и продължиха по междущатско шосе 75.

По-добре, тоест, докато отбиха по междущатско шосе 4, тръгнаха на запад — а слънцето, което изгряваше в 06:20, грееше точно в гърбовете им, — поеха наляво към университета, а след това свиха право на юг. Много добре знаех къде води този път — свършва пред главния портал на базата Макдил. И точно там комбито зави надясно и се качи на авеню „Чизълм“ и замина в западна посока към пристанището. Невероятно, но влекачът продължи направо към главния портал. Шофьорът се протегна надолу и подаде на сложилата си бели ръкавички, златен ширит и синя барета жена полицай от Военновъздушните сили до портала топче листа, което бе погледнато и върнато веднага. Тя отдаде чест и махна на камиона да влезе, сякаш си беше от самата база.

Да, издирваха ме. Да, неразумно беше, но нямаше начин проклетият камион да се измъкне от мен. Не и сега.

— Карай след шибания камион — казах.

Уондър сви рамене.

— Тъй вярно, сър — изръмжа той, произнасяйки думата сър така, сякаш ме псуваше. Настъпи газта до дупка. Подпалихме гумите, префучахме на жълто, засилихме се през четирите платна с бибипкащи коли и минахме през портала с ръкомахане и сърцати викове: „Давай, Силвър“101.

Оставили бяхме другите в колите им. Но нищо — те можеха да следят комбито. Гадния погледна през задното стъкло. Пазителката на портала не изглеждаше особено притеснена от нашето поведение — или поне не беше посегнала към телефона. Забавихме далеч под ограничението от двадесет и пет мили в час, оставихме две коли да застанат между нас и плячката ни и продължихме. Влекачът измина по главния път на юг около четвърт миля край складове и съоръжения за съхранение на разни неща. Преди да стигне до щаба на ЦЕНТКОМ, където би могъл да привлече внимание, сви наляво по един път, водещ край редица двойно широки ремаркета, накичени с ултрависокочестотни и свръхвисокочестотни антени, както и четиридесет и пет сантиметрови чинии-приемници.

Оттам влекачът с лазене продължи през широка бетонна площадка пред един хангар, в който знаех, че се пазят самолети „C-4“. След това отново зави на юг и мина по тесен път със складове и навеси за оборудване. Направи широк ляв завой и се качи по една асфалтирана артерия с две платна, по която на всеки сто метра пишеше „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ“. Познавах и тази артерия. Тя свършваше точно до една от двете огромни бетонни площадки в Макдил — товаро-разтоварните зони на базата, — които се намираха точно зад двуетажната сграда на щаба на СОКОМ. Там нямаше място да скриеш нищо, но пък се виждаха хора, които прииждаха насам от всички посоки.

Онези хора си проверяваха шестицата, а не скатаваха стоката си, обаче аз не мислех да се оставям да ме заловят.

Право напред имаше еднопосочна улица.

— Отбий наляво тук — казах на Уондър.

— Това не е нашият път.

— Е, и?

Той изохка. Но зави.

— И сега какво?

— Карай по тази улица, докато стигнем една пътека като полумесец. Прекоси я — там ще има знак „Стоп“. Карай направо, а след това завий надясно на първата пресечка веднага след пилона със знамето.

Уондър закара шевролета според указанията. Преминахме през тясна пътека между два хангара, покрай половин дузина комуникационни ремаркета, завихме надясно при един знак „Стоп“ и се показахме до една почиствана три пъти дневно и окосявана два пъти седмично полянка пред щаба на СОКОМ. Уличката с форма на полумесец се намираше точно пред нас — но беше блокирана от шибани оранжеви гумени конуси.

Асфалтираха я, по дяволите.

СНВО102. Посочих наляво.

— Заобиколи оттук…

Уондър ме изгледа мръснишки. Даде назад, обърна колата и се върна, откъдето бяхме дошли. Стигнахме стопа, завихме надясно, завихме надясно още веднъж и улицата свърши.

НСНО103. Даде назад, обърна колата и спря нос до нос с една кола на охраната.

НСОБВП104. Уондър подаде глава през прозореца, усмихна се грациозно и направи това, което никой истински мъж не прави — поиска да го насочат към пътя, който минава пред щаба на СОКОМ. Дори каза „Благодаря ви. Желая ви приятен ден“, след като получи указанията. Но не беше толкова учтив с мен.

Достатъчно лесно е да намериш пътя си, стига да знаеш къде си тръгнал. Два леви завоя и след тях десен. После минахме покрай хубавите палмови горички точно пред главния вход на СОКОМ.

Хвърлих един поглед и с удоволствие забелязах, че са направили някои подобрения от последния път, когато бях идвал. Широките, покрити колони пред входа — това е конструкция, под която се вкарва зареден с експлозиви камион и се взривява, като по този начин се събаря цялата сграда — сега беше преграден с две дузини бетонни стълбове за недопускане на терористи. Бяха боядисани в бяло и изглеждаха като два взвода новобранци джуджета в бели парадни униформи.

Направих жест с десния си палец и Уондър — скептичен, но с желание — зави надясно отново при далечния край на СОКОМ. Тръгнахме по тясна алея успоредно на сградата, завихме наляво и се качихме върху красивата, насипана с чакъл уличка, която преминаваше от задната врата на СОКОМ до паркинга при планетариума.

Планетариум ли, питате. Да — планетариум. Там паркират звездите.

Спряхме до задния ъгъл на сградата. Пред нас широката бетонна площадка се простираше четвърт миля. Зад нея се намираха хангарите, а зад тях, в далечината, бяха 3900-метровата главна железопътна линия и прилежащата й мрежа линийки, товаро-разтоварни рампи и площадки.

Усмихнах се с усмивката на късметлиите и тъпите. Влекачът лазеше надолу през площадката, като се приближаваше от дясната ни страна. Направи широк, мързелив кръг и се върна по пътя, от който беше пристигнал.

Тъкмо посягах към радиотелефона, за да кажа на Алигатора, Малката бира и Док какво става, когато мистър Мърфи привлече вниманието ми с удари върху покрива на колата.

Буквално. Бум-бум-бум. Прас-прас-прас.

Оставих каквото вършех, погледнах през отворения прозорец, видях чатала на бял летен панталон, завършен отгоре с ярко лъсната месингова тока, продължих в северна посока и видях значка, криле на парашутист, лентички за ордени и една шибана значка „Будвайзер“, всичко това под три звезди на върховете на отворената бяла яка. Изохках и погледнах право в кльощавото, възмутено лице на Г. Едуард Ему, вицеадмирал и заместник-началник-щаб на Командването на специалните операции на Съединените щати.

— Осъзнавате ли къде сте? Разбирате ли, че това е зона само за пешеходци? Какво, за бога, прави тази кола в… Господи! — спря посред думата той и зяпна напрегнато лицето ми.

С мен беше свършено. Има малко хора на редовна служба, които ме помнят като чисто избръснат, чистичък изповръщан новобранец моряк, и Еди Емуто е един от тях. Той беше сополив мичман в Групите за подводна диверсия 22, когато аз бях радист втори клас и работех за Евърет Емерсън Барет, главен помощник при оръдията във Втори след никого взвод. Еди не ме харесваше тогава, не ме харесва и сега, а чувството е абсошибанолютно и позитивно взаимно.

Но Еди не гледаше мен. Гледаше черния ми дроб. Което ми припомни една от причините да не го харесвам толкова много: добрият адмирал не можеше да гледа кръв. Първия път, когато видя мъртъв виетнамец, припадна, с което стана легенда сред тюлените (но не от онези, каквито някой би желал да стане). Както и да е, Еди си пое въздух. Преглътна с усилие, като адамовата му ябълка започна да подскача — глът, глът. Очите му като на насекомо изпъкнаха в изражение, което съчетаваше отвращение, неприязън и гадене. Дори вдигна дясната си ръка до челото, за да препречи гледката.

В същото време започна диво да маха из въздуха с лявата си ръка.

— Не може да сте тук — изграчи той, — карайте, карайте.

Казал ли съм ви как напоследък се научих да приемам „да“ за отговор?

Е, Уондър също приема „да“ — особено когато го удрям по рамото с обратното на ръката си достатъчно силно, за да оставя отпечатъци от косъмчетата на пръстите си. Включи на скорост и измъкна обилно потящия се мой betzim105 оттук.

Карахме бавно и спокойно, като позволявахме влекачът да се движи много, много пред нас. Той изкриволичи нагоре по пътя, пресече главния път на триста метра зад главния портал, спря на светофара, който регулираше движението през главната писта на Макдил, и зави на север, като продължи да лази успоредно на оградата по една обрасла и очевидно неизползвана пътека за часови.

В северозападния ъгъл на Макдил няма портал за автомобили. Но пък има глуха жп линия. Всъщност глухите линии са две. Едната се движи в посока север/юг, а другата — изток/ запад. Достъпът до двете се осигурява през чифт огромни плъзгащи се стоманени врати, всяка с бодлива тел отгоре, разположени на около седемдесет и пет метра една от друга и двадесет метра южно от авеню „Чизълм“, което преминава успоредно на северната граница на Макдил.

Продължихме успоредно с влекача на около триста метра южно от него и спряхме. Излязох от шевролета и огледах през бинокъла си глухите линии и вратите.

В случай, че ви интересува, ще ви кажа, че портите при жп гарите са слабите места на охраната. „Червената клетка“ използва жп портите при Гротън, Кънектикът, за да проникне в уж сигурната база за ядрени подводници — минахме направо, като носехме големи брезентови чанти и никой не ни спря. (Нещата бяха толкова разпуснати, че трима от моите прокрадващи се наблюдатели се разходиха по една от нападателните подводници от клас „Лос Анджелис“, закотвени в река Темза, и поставиха цял товар импровизирани експлозивни устройства до ядрения й реактор, без някой да ги спре. Ако импровизираните бомби бяха истински, щяха да предизвикат достатъчно голяма експлозия, която да изпари района на Гротън.)

Както и да е, в паралелни линии на глухите линии (бързо кажете тази скороговорка три пъти) имаше редици триетажни складове, в които се съхраняваха необходими, но не от тактическа важност неща, като двадесет и пет килограмови бидони с грес, както и други смазочни материали, огромни вани с подопочистващ материал за бетонните подове на хангарите, бали бодлива тел, огромни ролки със синджири за ограда — всичките механични играчки, необходими за поддържане на физическото благосъстояние на съоръжението.

На глухата линия изток/запад имаше още нещо. То беше кулокран — от онези, които се използват за прехвърляне на полуремаркета върху и от плоски платформи. Което и стана пред погледите ни точно сега.

Камионът спря успоредно на линията, точно под високия пет етажа кран. Влекачът откачи товара си и шофьорът разедини линиите за хидравликата, спирачките и електроинсталацията. След това двамата с помощника му закачиха четири огромни въжета към ремаркето, което нежно биде вдигнато и поставено върху удобно спрян вагон. Бих се паникьосал, ако това не беше единственият вагон на линията. Следователно той трябва да бъде закачен за влакова композиция, ако щеше да ходи някъде — а ние щяхме да стигнем до него много преди това.

Обадих се на колата на Док по радиото. Той докладва, че с останалите бяха следвали комбито, което паркирало в края на нещо, наречено А-път на пристанището на Тампа — едно от търговските пристанища в града, за което знаех, че се намира на около две и половина мили оттук по права линия, очертана от полета на пеликан.

Докато разговарях с Док, един малък локомотив започна да се приближава на заден ход от линията север/юг. Спря до вагона-платформа. Видях как натовареният вагон се помести при свиването на буферите му и закачането на тегличите. Натиснах бутона за излъчване и запитах:

— Има ли нещо интересно на котва при вас?

— Ами щом питаш, има половин дузина стари кораби за скариди — би трябвало да можеш да ги помиришеш оттам — и два хубави катера — осемнадесет-двадесет метра. Има и една красива яхта от клас „Хатерас“, спряна малко встрани от пристанището. Бих я дал за четвърт милион в брой.

Док започна да се хили. Казах му да спре — той не е от хилещата се порода. Затова стана сериозен.

— И също така има един тъпогъз снабдителен кораб — от онези, дето ги използвахме за учения по катерене на нефтени кули, когато двамата с теб бяхме много по-млади и от време на време успявахме да изчукаме по нещо.

Чукане-мукане. Щеше ми се да изкрещя бинго, защото имах всички карти.

— Дали е от онези снабдителни кораби, които се използват за носене на модули за кулите?

— Чакай малко…

Док направи достатъчно дълга пауза за внимателен оглед. Докато оглежда, позволете да ви обясня значението на въпроса си. Вижте, в наше време нефтените кули се правят на модули. На английски език това означава, че предварително подготвени секции — често с размерите на едно полуремарке — се откарват с кораб до кулата, вдигат се на борда й и се закрепват с болтове на място. Това позволява промяна на конфигурацията на кулата. Например една сондажна кула би имала две или три площадки с жилищни помещения на борда си, защото при сондаж са необходими повече хора, отколкото при изпомпването. Изпомпващите модули съдържат повече компютърно оборудване, отколкото хора, защото, след като кладенецът се пробие и пусне в действие, той може да се експлоатира от минимален екипаж и компютър.

— Хей, muta khallef — отговори Док, наричайки ме на арабски тъпо лайно. — Отговорът е положителен.

Не са много моментите в живота ми, приятели, когато едно и едно е равно точно на две. Имах страхотното предчувствие, че предстоеше един от тези моменти.

Гледах, докато локомотивът и вагонът отиваха на север през неохранявания жп портал. След това и ние понесохме задниците си, за да можем да наблюдаваме придвижването им към доковете на пристанището на Тампа, където преминаха през хладилните и транзитните навеси, пъхнаха се под мостовия кран за товарене на контейнери, откъдето нашето ремарке бе поставено нежно върху предната палуба на един анонимен на вид кораб. Съвсем както Док докладва, това беше точно от онези кораби, направени да снабдяват нефтените кули. Но имаше още. Името на кораба, „Хелън Г. Кели“, беше изписано с тридесетсантиметрови главни букви на голямата плоска кърма. Под името имаше центрирана една-единствена дума — „Галвестън“. „Галвестън“, както всички ние знаем, е нефтопреработвателен център. Но имаше и друго: на единствения комин на „Хелън Г. Кели“ беше изрисуван стилизиран сноп слама, върху чиято връзка се виждаше надписът „Паджар петролиъм“. Шибаният кораб принадлежеше на Л. К. Строхаус.

Значи оръжията се откарваха до нефтена кула, откъдето вероятно щяха да бъдат раздадени или продадени. Според мен това беше съвсем логично. Какво? Казвате, че сте объркани? Добре, нека ви обясня какво мислех.

Нефтените кули са изолирани. Разбира се, трудно е да стигнеш до тях. Но е и по-трудно да ги наблюдаваш, не е като някой склад в центъра на голям град. Освен това можеш да смесваш и подбираш оръжията — крадеш ги от Мичиган, Айова, Чикаго — и ги продаваш на танга от Флорида (или другаде). Такова престъпно деяние прави оръжията по-трудно проследими — или поне отначало.

Трябваше да проследим „Хелън Г. Кели“. Затова беше време да поработим с телефоните. Докато Уондър свързваше модема си към моя клетъчен телефон и маршрутираше обаждането през вила „Свирепия“, за да може да рови из „Интелинк“ незабелязано, аз набрах номера на Мъгс по другия телефон и започнах да чакам приветливото му ръмжене, за да му напомня, че беше обещал да ни представи на един жабок-водолаз с лодка.

15.

Тъй като щяхме да тръгнем на път към нефтодобивна кула в Мексиканския залив, може би трябва да ви кажа нещо за кулите. Добре — в този залив се срещат три вида нефтени кули. В относително плитки води ще видите полупотопяемите, които плават върху огромни понтони с формата на автомобилни гуми и се закрепват с помощта на огромни морски котви, вдигани и спускани с лебедка и въже. Има и повдигани на крик платформи — по-малки скелетни стоманени конструкции, чиято височина над нивото на водата може да се контролира чрез процедура, известна като — да, познахте — вдигане на крик. В по-дълбоките води или там, където теченията са опасни, съществуват фиксирани сондажни или нефтодобивни платформи — огромни кули от стомана и бетон, извисени на повече от тридесет метра над повърхността на водата и издигащи се от дълбочини от около триста метра.

Конкретните особености, разположението, жилищата и другите човешки удобства на платформите на различните фирми може да са различни, но конструкцията им, динамиката им, както и оборудването са повече или по-малко еднакви.

Скелетът на кулите — говоря за фиксирания тип платформа, защото те са най-често срещаните — е изработен от стоманени тръби и трегери в стоманобетонни пилони. Рамката подкрепя серия решеткови нива, на които се монтира сондажното, помпеното и складовото оборудване. Някои платформи са сондажни — те търсят нефт, като пускат дълги сонди в океанското дъно. Други са помпи — изтеглят нефт и под повърхността и го прехвърлят в монтирани на борда цистерни, а оттам — в морски танкери.

Нормално платформите имат две главни палуби, въпреки че съществува лабиринт от пътеки, мостчета и стълби между тях, както и различни терасовидни конструкции, стърчащи от основната рамка. Съществува и безбройно количество разнообразни цистерни, резервоари и стоманени кутии, както и различни нива на сондажните или нефтодобивни платформи, познати като „площадките“. Тези складове, тайни местенца, скривалища и объркани проходи правят превземането на нефтена кула — и тук ще използвам един свръхсекретен термин на тюлените от Военноморските сили — истинско потенциално многократно осиране.

Вижте, на десетина метра над водата се намира първото ниво. То се състои от редица взаимосвързани пътеки и решетки, на които са поставени помпите, сепараторните цистерни и контейнерите за съхранение. Там се съхраняват и купчини тридесетсантиметрови тръби, използвани да пренасят нефта от океанското дъно. На седем-осем метра по-нагоре и свързана с редица стълби и рампи лежи главната палуба.

Там ще намерите централна работна станция, в която е помещението за теглещо оборудване, или „кучкарника“, в който се помещават самите нефтени помпи. Има контролен модул, в който се намират офисите, клетъчните телефони и радиоапаратурата за изпращане на съобщения до сушата, както и метеорологично оборудване. Има един модул с помещения за екипажа, в който са столовата и стаята за почивка, както и мониторинговия модул с компютрите за контрол на операциите.

По периметъра на главната палуба са разположени серия кранове, използвани за вдигане на доставените материали на борда, места за закрепване на кораби, хеликоптерна площадка, както и дългият комин, от чиято дупка се изгаря природният газ, отделен от нефта с помощта на нефто-газовия сепараторен модул върху главната палуба.

Някои кули са по-големи. Някои имат огромни многоетажни сондажни приспособления, които вместват и сондажните компенсатори за движение — хидравлично-пневматичните устройства, които движат сондата нагоре-надолу, нагоре-надолу в ритъм с морето, за да остават тръбите неподвижни в сондажния отвор, докато всичко останало се движи. Полупотопяемите кули имат огромни понтони с формата на геврек с диаметър петнадесет-двадесет метра, които лежат на десет метра под повърхността и носят тежестта на платформата.

Тактическите действия, използвани при навлизане в платформените кули, отнемат тридесет страници от настоящия наръчник за военноморските операции. Но тъй като този документ е засекретен, мога да ви предам същността, като дефинирам стратегията просто като ПК/ЛС. Това означава, че вие или Плувате и се Катерите, или Летите и Скачате — или пък извършвате комбинация от двете.

Ако изберете варианта ПК, можете например да слезете от кораб на безопасно разстояние отвъд хоризонта и да се прехвърлите в по-малки лодки — марка „Зодиак“ или китоловни корабчета, — а след това да скочите в океана на осемстотин до хиляда метра от целта и да изминете оставащото разстояние с плуване. Стигнете ли кулата, вашият най-добър катерач се изкатерва по вертикалната скоба, докато стигне до надеждна позиция. След това закача и спуска стълба за пещерняци, и останалите ви стрелци се изкатерват на борда.

Това, което току-що описах, е малко по-трудно, отколкото звучи. Нека обясня защо.

Първо, стигането до кулата в малка лодка може да бъде проблем. Повечето пъти се подхожда нощем, за да не ви видят. В спокойни води няма проблеми. Но Мексиканският залив не е известен със спокойни води. Освен това вълните и движението на теченията там се различават от онези в Атлантическия или Тихия океан. Да, една буря в Атлантическия океан с двадесетметрови вълни може да е доста неприятна за бъбреците — да, още помня колко се кефих (думата кеф я използвам буквално в литературен похват, наречен ирония, бе, хора), когато „ТЮЛЕН-група 6“ провеждаше учения по превземане на нефтени кули през месец февруари на тридесет мили от брега на Вирджиния. А огромните десетметрови вълни на Тихия океан правят почти невъзможно преследването на кораби. Помните, че в „Свирепия 2, Червената клетка“ нашият самолет „C-130“ и гуменото ни пате почти свършиха горивото, преди да успеем да настигнем и проникнем в танкера-беглец на Грант Грифит с неговия товар от лоши момчета и откраднати ядрени ракети „Томахоук“. Не си спомняте? Ами тогава идете и купете шибаната книга незабавно. Още я допечатват.

Добре, а сега да се върнем към разказа си. Говорех за текущите събития. Е, люшкащите течения, които се срещат в Мексиканския залив, напомнят за онези страхотни приливи, които се виждат близо до брега в други морета. Значи тук не само бивате пляскани навън-навътре, но и наляво-надясно. Това полукръгово замайващо действие може да ви накара да загубите чувството си за посока, особено ако не виждате земя — а много от кулите са на повече от сто мили от брега.

Второ, качването на този първи човек по платформата може да бъде доста трудно. Скобите са хлъзгави. Теченията са измамни. Вълните ви удрят в стоманата и може да си счупите ръце, крака, а дори и гръбнака или врата по време на опитите за катерене. Дори и след като сте се изкачили и сте на позиция, трябва да се оправите с пещерняшката стълба — навитото на руло катерачно устройство от стомана и въжета, което сте понесли със себе си, за да направите нещата по-лесни за всички останали, — която е хлъзгава и тясна и върху чиито стъпала цинтарките ви се хлъзгат, душата ви потрепва и се изтърсвате по задник обратно във водата. Ако, разбира се, улучите вода, а не някоя бетонна колона.

Повярвайте ми, изкачвал съм стотина от тези гадни неща и всеки път е по-лошо от предишния. Разбира се, добрата новина беше, че се намираме в Мексиканския залив, а не в Северното море, където шибаните платформи са покрити с лед седем месеца от годината и докато се катерите, може да ви се обели кожата от ръцете.

Дотук с ПК. За ЛС има два варианта. Можете да се спуснете по въже от хеликоптер, който да се промъкне до платформата на нивото на водата и да се издигне, да се изравни и да ви пусне бързо. Или пък можете да направите СГВНО — скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута — от самолет на седем хиляди метра височина и да се возите с плоския си парашут, като се формирате на около хиляда метра над платформата и се въртите като тирбушони през останалото разстояние във формация.

Скачането по въже е добро — но ви прави уязвими по време на подхода, когато лошите имат около тридесет секунди да ви забележат и да направят нещо. Все пак един хеликоптер, който може да достави десет стрелци за по-малко от пет секунди, е ефективна платформа за навлизане. Освен това, ако имате допълнителен хеликоптер — „Хюи 500“, — с екип снайперисти на борда, можете да си стоите над платформата и да трепете лошите, докато главните сили скачат по въжето.

Вариантът СГВНО, макар и най-картинен в холивудски смисъл, е най-опасният за стрелците. Кацането върху такова нещо при напречни ветрове може да бъде опасно за живота поради огромния брой стоманени кранове, мачти, жици, кабели и други неща, които могат да закачат, уловят, прободат, заклещят и разкъсат вашите жизненоважни органи, спускащи се от небето със скорост пет метра в секунда, което, грубо изчислено, е равно на двадесет километра в час. Освен това скоковете се координират трудно. Съществуват прекалено много неконтролирани променливи — резките промени на вятъра, различните скорости на спускане и неочакваните термални вълни са три, за които се сещам в момента и които могат да объркат разчета ви до част от секундата, така необходим при такива операции.

Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, ние разработихме един координиран подход на плувци и хеликоптери, който беше особено ефективен срещу населени с танга нефтени кули. Първо на съседната кула разполагахме шпионски контингент. (Обикновено платформите се разполагат в групи. Така могат по-лесно да бъдат снабдявани, ремонтирани и поддържани.) След като „очите ни“ заемат позиции и докладват дейностите и графика на тангата, ние съставяме окончателните си нападателни планове.

По принцип пускахме екипите с плувци нощем — тъмнината е добро прикритие в морето. След като плувците достигнат целта, изкачат се и се сгушат на позиция под палубата с оборудването, пускахме въздухоплавателния елемент. Единствено след като плувците бъдат готови, със заредени оръжия и готови за бой, хеликоптерите навлизаха. Ние следим движението им по радиото. Плувците могат и да чуват хеликоптерите, когато преминават през триминутния параметър, след това две минути и накрая — една. Точно преди групата от хеликоптерите да нанесе удар, плувците прескачат перилата и се отправят към най-близките танга, идентифицирани от нашите шпиони, насочили към платформата оборудване за нощно виждане.

Прас — изскачаме на кулата и изненадваме лошите. И точно когато тангата биват ударени, се появяват хеликоптерите и момчетата скачат върху площадката. Винаги се синхронизирахме отлично. Дори и когато мистър Мърфи присъстваше в най-лошото си настроение — когато видимостта беше гадна или напречните ветрове скапваха приближаването на хеликоптерите, или вълните пребиваха моите плувци, — тази комбинирана нападателна техника винаги вършеше работа. Искам да кажа, че наистина беше така. Нали съм го правил.

Знам, знам — седите си там и се питате защо, по дяволите, ви предоставям всичките тези подробности като от някой технотрилър. Отговорът, нежни читателю, е, защото бях убеден, че съвсем скоро щях да се нуждая от всичките тези разностранни умения, които развихме за превземане на нефтени кули — а когато се занимавате с това, нямате много време за разговори и обяснения. Просто трябва да го направите.

Освен това искам да разберете колко сложни, комплицирани, трудни и потенциално катастрофални могат да бъдат подобни нападения и в най-добрите ситуации, защото ни предстоеше да навлезем в зоната, обозначена като „Майната му на Дики“. Щяхме да действаме sans оборудване — никакви пещерняшки стълби, екипи за плуване, лодки „Зодиак“ или китоловни кораби, които да ни докарат близо. Нямаше да разполагаме с данни от тактическо разузнаване. Нямаше да има подкрепления, които да извадят задниците ни от огъня в случай, че се осеряхме — нямаше хеликоптери да пуснат взвод стрелци, нито пък група снайперисти щяха да ни пазят откъм шестицата от някой „Хюи 500“. С известно понижение на настроението осъзнах, че не за първи път се намирах в подобна двойно губеща ситуация.

Мъгс Съливан ме насочи по телефона до една кръчма, където сервират бира, ядки и мариновани свински крачета малко встрани от А-пътя в края на дока на пристанището в Тампа, каза ми да С² и да чакам да се свържат с мен. Не можех да проумея откъде, по дяволите, той знаеше всичките тези места — освен че е стар старшина, а старите старшини знаят всичко.

Нашият човек влезе през вратата след час и три четвърти (и три каси бира „Куърс“). Познах, че той е нашият стар жабок по избелелите срязани дънки, по сандалите и по походката — онази люлееща, разбъркана, кривокрака, едростъпална походка, характерна за флотските моряци и героите от рисуваните филми с големи мускули и кутии спанак в джобовете. Беше висок метър и деветдесет и имаше кръгло, дяволито лице на падащ ангел, оредяваща посивяла коса и твърдо като камък бирено коремче, изпечени мускулести ръце, покрити с избледнели сини татуировки, които обхващаха бицепсите му, както и огромни, покрити с белези длани.

Тръгна право към мен, сякаш ме беше познавал от години, свали голямата си ръкавица и стисна ръката ми. Дланта му беше грапава като дърводелска шкурка, а захватът му — достатъчно силен, че да ме накара да изохкам.

— Да ти го начукам, негоден смрадлив хуй такъв — поздрави той. — Аз съм Гроус.

Гроус — никой никога не беше го наричал с друго име; всъщност не съм сигурен дали той имаше малко име — беше легенда в групите. Записал се във Военноморските сили в началото на четиридесетте години и воювал в Северния Атлантик по време на Втората световна война. Бил е моряк, помощник-боцман, водолаз-спасител и дори беше работил известно време с Боъм. Но водолазната работа не била достатъчно предизвикателна и затова в началото на петдесетте години се записал в групите за подводна диверсия — най-старият и най-гадният тип, който до този момент успял да премине през преобучението по подводна диверсия в Литъл Крийк.

По времето, когато бях новопостъпила попова лъжичка, той вече беше се пенсионирал. Но всички все още говореха за него. Всички казваха, че е бил най-грубият и як проклет жабок-водолаз, който някога е живял. Налетял на двадесет гадни корсиканци в Бастия и ги изпратил до един в болница. Изял един цял жив петел — с перата и всичко останало — в Доминика. Взривил окоп с дължина миля и половина във Филипините — толкова силна експлозия, че бюрожокеите в Субик се насрали и помислили, че планината Пинатубо се е взривила. Бил е инструктор в Литъл Крийк, когато Ев Барет се е преквалифицирал и задникът му още носи симетрични белези от лъскавите върхове на големите петдесети номер цинтарки на Гроус.

След уволнението си опаковал багажа и заминал на юг. Напълно се изгубил от сцената на жабоците. Говореше се, че бил в Коста Рика или в Мексико. Други се заклеваха, че са го видели във Филипините или в Бали. Всъщност той каза, че е купил (и в момента живее на борда й) едно голямо корито клас „Гранд Банкс“ — риболовна яхта с трюм като на траулер и с двигател „Леланд“, която закотвил в Клиъруотър на брега на залива. Добави, че поддържа връзки с жабоците или поне с малкото жабоци, които уважава — повечето от тях стари старшини, зачитащи самостоятелността му.

Беше самотник, ако се изключи тесният кръг приятели по телефакса, сред които беше и Мъгс. Никога не бе се приобщил към огромната пенсионерска общност на Тампа. Не пазаруваше по намалени цени в магазина в Макдил и не се притесняваше за безплатните ордьоври в клуба на старшините. Никога не се показваше и на събирания. Не посещаваше годишното събиране през ноември в музея на тюлените или пък запоите в Литъл Крийк през юли. Но все още говореха за него и на двете места.

Каза, че живее добре, след като пресуши една бира „Куърс“. Работел предимно в строителната област. Павирал пътища, нагласявал тръбопроводните инсталации в нови къщи или карал бетоновоз.

Гледах лицата на моите младоци, докато Гроус говореше за Военноморските сили — неговите Военноморски сили. Те бяха погълнати, омаяни от страх деца, които попиваха всяка негова дума. И с право. Днешните Военноморски сили не са онези с дървените кораби и железните мъже от миналите дни. Днес нещата стоят обратно. Да, имаме всичките технологии. И младоците, които в наши дни преминават през базовото обучение по подводна диверсия, вероятно са по-образовани от онези преди тях. Но Гроус и старшините като него са ветерани от едни Военноморски сили, чиито традиции могат да бъдат проследени директно от Бил Холси106 през Фарагът107 и Джон Пол Джоунс108. Те знаят историята, която твърде често бива пренебрегвана от днешните четиризвездни мениджъри-предводители.

Натоварихме се в колите си и отидохме в Клиъруотър. Аз пътувах с Гроус и му обрисувах ситуацията ни. Той пръсна задника ми по начин, който би накарал Рой Боъм и Ев Барет да завидят, пресуши последната бира от големия термоохладител на износената седалка, смачка все още изпотената кутия в лявата ръка, сякаш е хартиена салфетка, метна я през рамо през отворения прозорец на своя добре използван, но поддържан дизел и ме прасна с опакото на ръката достатъчно силно, да ми изкара дъха.

— Не се притеснявай, синко — каза той. — Ще те оправя за нула време.

Това беше казано съвсем непретенциозно — и повярвах напълно.

Седяхме в добре обзаведената кабина на яхтата му и разглеждахме морски карти. Снабдителният кораб на фирма „Паджар“ беше тръгнал от пристанището в Тампа горе-долу по същото време, когато ние тръгнахме от пристана на Гроус в Клиъруотър. Гроус прецени, че средната му скорост е малко повече от шест възла — това е малко под десет километра в час, за неморяците сред вас. Първоначалната фаза на пътуването — от Тампа към канала през залива Тампа бей, под моста „Съншайн“ и около Сейнт Питърсбърг, откъдето да влезе в Мексиканския залив — имаше тридесет и девет мили според картите на Гроус. Ако разделим милите на скоростта, получаваме 5,5 часа.

Яхтата на Гроус, която той беше нарекъл ДТГНМ109, се движеше с максимална скорост малко над осем възла и можеше да измине шестстотин морски мили със своите два дизелови двигателя „Леланд“ от по сто конски сили всеки с крейсерска скорост 6,5 възла. След като направихме изчисленията и отчетохме всички променливи, установихме, че имаме два и половина часа, за да се приготвим за път, да можем да пресрещнем снабдителния кораб при излизането му от канала и да го проследим до целта му.

В една нормална яхта от клас „Гранд Банкс“ могат да спят осем души в нормални обстоятелства: двама във всяка от каютите на носа, двама в средните и двама в главната каюта, която има кушетка, превръщаща се в двойно легло. Е, при нужда можехме да спим в горещи койки. А, редакторът иска от мен да му обясня този моряшки термин. Окей. Спане на горещо е, когато три смени моряци спят на една и съща койка, защото няма достатъчно място на борда на кораба (или подводницата) за легла за всеки човек. Койката остава топла и изразът гореща койка е създаден, за да го обясни. Доволен ли си, скъпи редакторе? Добре, да се върнем към разказа си — тъй като се намирахме в тропиците, можехме да спим и на предната палуба или на мостика.

Единственото оръжие на борда беше пушката му за лов на акули — „Мосберг“ дванадесет милиметра от неръждаема стомана и тухла, което означава петдесет патрона с кух връх. Нямахме проблеми с това, защото носехме оръжие от Мичиган с любезното позволение на армията на Съединените щати, както и цял товар с лайна и патрони.

Като за бегълци имахме и доста оборудване. Бинокъл за нощно виждане. Чифт радиоапарати на секретна честота, както и клетъчните телефони, които бях закупил. А лодката на Гроус имаше почти всяка електронна играчка, за която може да се досети човек. Спътников целеуказател му позволяваше да определи точно местонахождението си и да проследи даден курс. Притежаваше последното свръхвисокочестотно оборудване. Монтирал беше и най-новото поколение радарно и късовълново оборудване. Имаше компютър и модем. Дори и факс.

И ако всичко това откажеше, пак можехме да следим жертвата си. Маякът на Следствената служба на Военноморските сили още работеше и можехме да следваме снабдителния кораб на разстояние до шест мили — към десет хиляди метра, — което ни даваше добро прикритие.

Разбира се, нямахме никакво оборудване за качване на борда, никакви неща за плуване, никакви лодки „Зодиак“ или китоловни корабчета, нито пък допълнителни гумени резервоари с гориво за яхтата. Но какво е животът без приключения?

Затова импровизирахме. Гроус удари един банкомат и получи шепа долари. Стиви Уондър раздаде последните останки от парите в брой от Свещеника и ние си ги разделихме. След това Пик, Малката бира, Алигатора и Пачия крак отидоха в спортния магазин на Клиъруотър и купиха очила, плавници, ножове и всички алпинистки въжета, които имаха на склад. Гризача и Гадния откриха чудния свят на разпродажбата на остаряло военно оборудване в един магазин и закупиха десет метални бидона по пет галона за допълнително дизелово гориво, десет червени пластмасови туби за бензин от по пет галона, пет компаса за поставяне на ръката и пет компаса марка „Силва“ за окачване на врата, десет комплекта бойни дрехи — интересно наименование за колани, обувки за стъпване по корали, както и мрежести щурмови жилетки, всичките в черно с изключение на обувките за корали, които бяха сини, и дузина инфрачервени осветителни пръчки „Циалум“.

Чери отиде в „Уин Дикси“110, откъдето се запаси с храна за цяла седмица и, най-важното, бира. Док Трембли изтича до щанда за лекарства в „Пигли Уигли“111, където събра една цяла тактическа аптечка за даване на първа помощ — всичко от болкоуспокояващите лекарства до шините, които разпредели по категории и постави в пластмасови торбички марка „Зиплок“ за замразителни камери. След това торбичките бяха натъпкани в джобовете на бойната му жилетка. Каза, че пликовете щели да държат всичко сухо. Надявах се да е прав — мразя мокър аспирин.

След като приключи с имитацията си на Флорънс Найтингейл112, отиде с Гроус до близкия търговец на лодки „Зодиак“, където платили една пачка от парите на Гроус за най-малката твърда надуваема лодка с извънбордов двигател с четиридесет конски сили, която имало в склада. Гледах как караха с проклетата лодка, стърчаща от задния край на пикапа на Гроус. Нямах представа къде, по дяволите, щяхме да сложим проклетата лодка, но беше по-добре да имаме, отколкото да нямаме такова нещо.

Подреждахме, трупахме и складирахме един час, докато Гроус остана доволен, че всичко е наред. Напълни резервоарите и провери дали допълнителните туби са пълни с дизелово гориво и бензин. Накрая огледа яхтата си… и нас. Винаги съм смятал, че терминът „преглед от носа до носа“ е клише. Но като гледах с какво внимание Гроус се отнася към подробностите, разбрах, че не е клише, а житейски факт.

Обяви ни за готови. Изпрати на Мъгс едно обяснение на ситуацията с разкривен почерк, подписа го със СВПСШ — съкратено от Сери В Плоската Си Шапка, старшинска ругатня, предназначена за други старшини, — след което зае позицията си на мостика и нареди на Уондър да откачи електрическите и телефонните кабели, които преминаваха от кабината към едно табло на пристана. След като това беше приключено, той включи двата дизела. След минутка-две, прекарани в слушане на гърления им рев, той спря двигателите и с гръмотевично ромолене каза на Уондър да свърже всичко отново. Гроус се качи на пристана, изтича нагоре по дока, метна се в пикапа си и с рев замина, без да каже нито дума.

Двадесет минути по-късно беше отново при нас. Приближи пикапа и извади от задницата му купчина, която наподобяваше мрежа за лов на риба тон. Нави я на топка, хвърли я на рамо, пренесе я надолу по пристана и я метна в кабината на яхтата.

Погледнах мрежата и попитах:

— Това пък за какво е, по дяволите?

Гроус не ми обърна внимание. Спусна се на палубата, вдигна мрежата, набута я напред и я събра в един шкаф до рулевата рубка. Отново се издърпа на мостика и направи пълен предварителен преглед на всичките си часовници и манометри, въпреки че беше го сторил само преди по-малко от половин час. След като се убеди, че всички системи са в готовност, запали двигателите и си поигра с газта, докато остана доволен от звука им. Тогава чак махна на Уондър да откачи електрическите и телефонните кабели и даде сигнал на Чери и Гадния да откачат въжетата на носа и кърмата.

Те се подчиниха бързо. Той изчака, докато младоците навият правилно въжетата и се метнат на борда. Бутна лостовете за хода, бавно отклони яхтата на осем, девет, десет метра от дока, отново премести лостовете за малък назад, завъртя руля и обърна толкова лесно назад, сякаш яхтата му беше закачена на ос по средата. После, насочил се в правилна посока, той даде повече газ и плавно влезе в канала.

Накрая се спусна в рулевата рубка, дръпна една бира „Куърс“ от хладилника, отвори вратата отдясно, погледна към мен и отговори на въпроса ми с въпрос:

— Не каза ли, че ти трябва пещерняшка стълба, заднико?

16.

Излязохме от канала точно по разписание, намерихме „Хелън Г. Кели“, тръгнала почти точно на запад от Тампа, и малко изостанахме, когато тя зави леко на север, като струята след нея прорязваше един мързелив откос през просторната, дълбока шир на Мексиканския залив. Бяхме хвърлили лодката зад борда веднага, след като излязохме извън вълнолома, и сега я влачехме след себе си, за да си освободим повече място на палубата. Това беше идея на Гроус.

— Траулерите винаги теглят лодките си — изръмжа той. — Така никой няма и да се заинтересува от нас.

Затова завързахме едно петнадесетметрово въже за носа на надуваемата лодка, метнахме я и я оставихме да се вози след нас.

Яхтата със своя голям, плосък трюм като на траулер и високо разположена кабина пореше вълните с лекота и грация. Направена беше не за скорости, а за комфорт и издръжливост — истинска старомодна яхта. Кушетката в главната кабина беше тапицирана, а не с дунапрен. Стъклото беше дебело и затъмнено. Мебелите, чак до вградените вази от шишета будвайзер, в които Гроус събираше колекцията си от пръчици за разбъркване на коктейли, бяха изработени по поръчка. Ламперията, палубата и орнаментите бяха от истинско тисово дърво.

Камбузът бе малък, но функционален, въпреки че двамата с Док щяхме да се стесним доста, за да сготвим за единадесет души. Гроус беше натъпкал яхтата с човешки удобства. Имаше микровълнова печка, телевизор, а дори и компактдиск и дискове с най-големите шлагери на Монтовани. Най-хубавото от всичко бяха двата допълнителни хладилника, които той беше вградил в главната каюта и в които се събираха шест каси бира при постоянна температура от пет градуса.

Гроус, с вездесъщата кутия бира „Куърс“ в голямата си лапа, седеше като истински aristocratio в капитанския си стол и поддържаше разстояние от десет до петнадесет хиляди метра до снабдителния кораб пред нас, като напредваше или изоставаше с леки и бавни тласъци. Бяхме твърде малки, за да ни забележат, освен ако нямаха оборудване, каквото използват Военноморските сили или Бреговата охрана. Но пък те бяха достатъчно големи, за да можем ние да ги виждаме на модерния радар на Гроус.

Навигацията не представляваше проблем. Можехме да ги следим по картите си, като нанасяме курса им спрямо нашия и като използваме спътниковия целеуказател на Гроус заедно с радара. Гроус ни определи вахти — четири часа пост, осем часа почивка — точно както на боен кораб.

На какъвто всъщност се намирахме. По време на първата вахта работехме върху оборудването си, зареждахме пълнителите, нагласявахме заряди и импровизирани експлозивни устройства, почиствахме оръжието си и го предпазвахме от соления въздух. В края на краищата това бяха пистолети „Берета“ на американската армия, а не обичайните за нас „Хеклер и Кох“ и се нуждаеха от нежни и любещи грижи, за да не заядат в критичен момент. Ако бяха „Хеклер и Кох“, можехме да ги влачим цяла седмица зад кърмата, и пак да ги съсипем от стрелба, ако прокараме парцал през цевта им и използваме сухи патрони.

Докато Док беше на руля, а аз изпълнявах ролята на навигадател, Гроус и Пачия крак използваха част от алпинисткото въже и мрежата за риба тон, за да направят стълба. Всъщност тя приличаше по-скоро на онези мрежи, по които морските пехотинци се спускат в корабите, отколкото на стълба за потайно нападение. Но както вероятно вече сте чули от своите британски приятели, просякът няма право на избор.

Когато вахтата отново се смени, аз се опънах на възглавниците на задната палуба за дрямка в късния следобед. През полузатворените си клепачи гледах как Малката бира се набира по въжето към лодката, за да може да се просне соло в нея. Усмихнах се на неговата изобретателност. Човек трябва да си намери свое място на кораба — някъде, където да може да се скрие и да остави света назад. За някои това е арестът, за други — коридорите в носа или кърмата. В подводниците съм виждал как матросите се пъхат в ракетните тръби, за да търсят усамотение. Това не е игра. Службата на кораба е изпълнена със стресови, а понякога и трудни за психиката ситуации. Около теб винаги има хора. Никаква самостоятелност. Нито в тоалетната, нито в банята, нито дори в койката. Затова си намираш местенце, което си е само твое — лично, тихо местенце, където можеш да останеш сам с мислите си.

Излегнах се и напълних дробовете си с чудния солен морски въздух. Времето беше идеално — спокойно, вълните се движеха в наша посока, имаше лек източен вятър, доста слънце и високи облаци. Веднага след като загубихме от очи брега, свалих бинтовете от лицето си и метнах във водата шибания черен дроб. Изпитах страхотно усещане от слънцето върху кожата си. Затворих очи и сънувах тюленски сънища за студена бира и горещи жени.

Казвал ли съм ви колко вредна е кофа студена морска вода за един класически възбуден хуй по време на боен сън? Ако не съм, нека ви кажа — увяхващо е. Избърсах водата от очите си, изправих се и погледнах към Уондър и Алигатора — хилещите се престъпници, които се бяха промъкнали към мен и ме бяха измокрили добре.

Усмихнах се. В края на краищата и аз разбирам от шеги. Надявах се, че Алигатора също разбира. Защото го хванах за яката и колана, избутах го до парапета и го метнах зад борда. След това се обърнах към Уондър с поглед, в който се четеше мисълта за доброжелателно убийство.

Уондър не ме чака — освободи се от портфейла, часовника и очилата си за стрелба и скочи без увещаване. Падна във водата като топка. Талантлив човек е той. Изведнъж на кораба ДТГНМ беше дошло време за игра. Гадния, Чери и Док излетяха от главната кабина. Док крещеше:

— Хвърляне и изваждане!

И тримата ме награбиха. Затъркаляхме се по палубата. Гризача и Пик протегнаха ръце да ме хванат. Трима лежаха на краката и двама на ръцете ми и известно време ритах, крещях и се въртях достатъчно, че да ги държа настрана от себе си. Но когато Пачия крак се присъедини, не можех да направя нищо, освен да приема съдбата си с грация — и да помъкна със себе си колкото се може повече кучи синове.

— Мамка виии… — Стиснах Док яко за врата с дясната си ръка и прегърнах с лявата Гадния. Голите ми крака се хлъзгаха по мократа палуба от тисово дърво, но ги размахвах, докато успея да стигна до перилата, след което се вдигнах, прехвърлих — и цопнах във водата с двамата си неволни заложници.

Пуснах ги и се изтласках на повърхността, като изплюх вода и наблюдавах как ДТГНМ отмина. От мостика Гроус ми показа среден пръст, след което завъртя кормилото и приближи.

Промяната в курса обезпокои Малката бира, който седна в лодката, разтърси се, за да се събуди, проумя ситуацията и размаха показалец като някой овцифер от второкласен филм, сигнализиращ кавалерийска атака. Яхтата се оживи, въжето се изопна и Малката бира се наведе над борда — човешка примка, която да ни изтегли в лодката, като минава край нас.

Док беше най-близо. Когато яхтата го отмина, той се изхвърли нависоко, но Малката бира не хвана протегнатата му ръка, а го прасна по гърлото с една ръка, от което той се разкрещя и размаха крака и ръце, и го захвърли на борда. Док падна напред с носа. Отскочи от пода, излетя с мустаците напред към тежката шперплатова дъска на кърмата и изчезна. Ако кучият син е припаднал, така му се пада.

Но Док е жилав като всеки един герой от рисуван филм. Затова достатъчно бързо се съвзе, когато Малката бира изля една манерка с вода върху него. Стиснал глава като човек с лош махмурлук, той пропълзя до носа на колене, хвана се за въжето, прехвърли се през борда, скръсти крака надеждно около въжето и като се теглеше с ръце, увиснал надолу, се добра до яхтата и се прехвърли през кърмата, като си помагаше с крака да не попадне под винтовете.

Това беше първото минаване. Гроус направи една осмица и се върна за останалите. Малката бира улови Уондър и Алигатора с лекота. Алигатора успя да измине опасния път до яхтата, като се фрасна само два пъти. Уондър нямаше чак такъв късмет. Въжето увисна и тъповатият на вид бивш морски пехотинец потъна под водата в продължение на цели двеста метра, преди най-после да прехвърли тялото си над перилото, да падне на кърмата и да започне да плюе вода.

Беше мой ред. Гроус направи нов кръг, като изпрати лодката в широк кръг, след което я дръпна обратно на линия. За да направи нещата по-интересни, даде малко повече газ. Видях лапата на Малката бира, неговите малки силни пръсти, готови да ме стиснат за гърлото и насочени към мен на двадесет сантиметра над водата.

Не става. Аз си харесвам адамовата ябълка и искам да ми остане ненатрошена. Рязко дръпнах глава назад, вдигнах лявата си ръка, хванах дланта му със своята и го метнах назад. Той не очакваше това. Беше готов за вдигане и хвърляне, но вдигнатият и хвърленият се оказа той.

Малката бира може да е имал необходимата опора, но аз имах тежестта. Тялото ми действаше като шибана морска котва и повлече бедния задник по лодката, като го фрасна в транеца, прехвърли го над извънбордовия двигател (чийто кормилен лост, разбира се, го улучи право в топките) и го изтегли във водата.

Гроус отпусна газта и яхтата най-после забави ход, след което спря на около двеста метра от нас, където започна да се люлее върху леките вълни. Започнах да плувам към нея странично. Малката бира, като плюеше и си мърмореше неразбираеми сладки неща — несъмнено вулгарни пожелания относно моите предци, — ме последва.

След като най-после времето за упражнения и игри за деня приключи, се изсушихме, хапнахме и започнахме да мислим сериозно. Сега, ако сте внимателен и паметлив читател, ще си спомните, че преди няколко страници споменах определени условия от тип ЯЛИЛПЛ, при които действаха нашите стари приятели Л. К. Строхаус и Дъг Докинс. Искам да си припомните ЯЛИЛПЛ едно.

Ако искате, потърсете ЯЛИЛПЛ напред. Добре, добре — мързеливи сте. Както старшината казва на мичманите с жълто около топките:

— О, позволете да ви изпълня с тези знания, сър.

(В случай че не сте разбрали — и мичманите никога не разбират, — старшината хич не го е еня за този сър.)

ЯЛИЛПЛ едно е, че докато лошите искат да ме очистят, те трябва да го сторят тихо и/или насаме.

И сега, нежни читатели, след като сме подготвили сцената, позволете да ви водя със себе си и с хода на мисълта си, докато се наливахме с бира и преговаряхме нещата.

Първо, беше ни съвсем лесно да следим жертвата си по целия път от Мотаун до Тампа, нали? Искам да кажа, че мистър Мърфи го нямаше никакъв. Но мистър Мърфи, както знаем, е винаги наоколо. Хм-м-м-м.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Второ. Корабът „Хелън Г. Кели“, който бумтеше на петнадесет хиляди метра пред нас, беше странно тих. Гроус каза, че няма никакви разговори по радиото, а той следеше късите, дългите и средните вълни и целия спектър на УКВ и свръхвисоките честоти на своя дигитален и бръмбъзален радиоскенер, който хващаше полицейските честоти, военноморските, честотите на метеорологичните станции, та дори и тези на шибания духов оркестър, стига да духа с достатъчна честота.

Това беше много странно. В края на краищата от опит зная, че моряците са приказливи, особено ако радиоефирът до морския бряг е свободен, те обичат да размахват устни. Но не и тук. Хмм.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Трето. Помислете си кое е идеалното място да отстраните веднъж и завинаги този неприятен, засилващ се проблем, наименуван Марчинко. Имам предвид да го махнете. Да се отървете. Да го пратите на дъното. Да го елиминирате. Да го деасемблирате.

Ето три варианта за размисъл: Първи — натоварено междущатско шосе. Второ — центъра на претъпкан град. Трети — двеста мили навътре от морския бряг, на борда на нефтена кула, която познавате добре, а аз не познавам изобщо. Хм-м-м-м.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Да. Правилно. И аз мисля така.

17.

Влизането в бой винаги е имало особено значение за мен. Вижте, боят е това, за което истински вярвам, че съм роден — да ловя и убивам други хора. Но боят (точно както женитбата) е нещо, в което човек не трябва да навлиза лекомислено. Самата битка не е това, за което става дума. Битката е нечовешка, хаотична, кървава — безумна, мръсна работа. Битката е само средството. Целта — победата — е същността на боя. И затова плавахме на запад, неясната луна надзърташе през високите облаци над главите ни, а съзнанието ми се беше насочило към предстоящата мисия — и към всичко, което трябва да направя, за да бъде тя успешна. В края на краищата те, които и да са, бяха там, някъде, и ни приготвяха клопка. Целта им беше да ме убият.

Е, само фактът, че знаех това, ми даваше предимство.

В текущия полеви наръчник за специалните операции, издаден от СОКОМ във Военновъздушната база Макдил — това е библията на операциите, която се дава на тюленчетата и малките одеялоглавчета, за да научат какво военните очакват от тях, — думата „засада“ е дефинирана като (и цитирам точно): „Агресивни действия, обикновено започвани с изненада и по принцип предприемани от скрито място, които след одобрение от командната верига могат да се използват срещу подвижни и стационарни цели.“

Чували ли сте подобна така невероятно засукана глупост? Искам да кажа, че аз не бих могъл да измисля такива фъшкии, колкото и да ми се ще. Но ето какви безгръбначни, размътени идиотщини, приятели, се получават, когато шибаният ви полеви наръчник е написан от комисия путкогъзи лайнари и редактиран от някой проклет изповръщан моливодържател-бюрократ-апаратчик-мениджър, за когото убийство е мръсна дума, която би могла да обиди някого, а атаката е политически неприемливо деяние, извършвано от убийци. Ясен ли съм вече, или още, все още говоря по темата с нерешителни заобикалки?

Знаете ли, приятели, днешните тюлени са по-добре обучени, екипирани и образовани от които и да е бойци диверсанти в историята. Те са или поне повечето потенциални първокласни стрелци. И все пак общият боен дух на днешните тюлени е спаднал както никога досега. Знаете ли защо? Причината е в това, че ги наглеждат мениджъри, а не ги предвождат воини. О, имат доста спортни занимания. Имат beaocup човешки удобства. Преминават дузини чудесни, целящи откритост цикли на обучение по целия свят.

Но ако някога изпият една бира повече и ги прибере някой полицай натегач, и им направят проверка за алкохол, биват засипвани с куп лайна. Ако твърде често казват „мама му стара“ на публични места, биват засипвани с куп лайна. Ако са твърде шумни, твърде буйни и твърде много прилични на тюлени, биват засипвани с куп лайна. Най-висшата дума в речника на сегашните офицери е имидж. Обучението — реалистичното, опасно обучение, при което тюлените могат да бъдат убити, почти е quitter le droit chemin — което означава, че е изпаднало някъде по пътя.

Искат да се обучават извън границите на безопасното — да се доближат максимално до условията на боя. Но исканията им биват отхвърляни (а онези обещаващи младши офицери, които питат, получават отговор, че кариерата им може да бъде изложена на опасност, ако продължат да вълнуват спокойните води). Отговорните П² — това е путьовци на квадрат — не желаят никой да пострада. Защо? Защото това би осуетило шансовете им за повишение в O-6 — полковник — и после в адмирал.

Това просто е грешно. Тюлените, приятели мои, са създадени за убийци, а не за светци или социални работници. Знам това от първа ръка, защото онзи мустанг и кучи син Рой Боъм, мой морски баща, който ги създаде и който сам е стрелец, плячкаджия и затвърден убиец на хора, ми каза, че е създал Тюлените по свой свиреп, безчовечен, дивашки, старозаветен образ и подобие.

Затова прогонете от съзнанието си бюрократичните глупости, които прочетохте по-горе, и позволете да ви кажа нещата направо. Засада, нежни читателю, произлиза от средновековната френска дума embuschier, която означава буквално „да разположа в гората“. Затова, когато се криете, използвате голямо количество добре насочена огнева сила за изключително кратък период от време, за да унищожите-изтребите-анулирате нищо неподозираща вражеска сила, вие й правите засада. Казано на онзи обикновен английски, който аз разбирам, вие убивате онези копелета. Убивате ги бързо и без милост. И когато свършите и ако има време, минирате труповете им, та когато пристигнат вражеските подкрепления, те също да станат ваши жертви.

Съществуват два основни вида засади. Засадата с малко хора може да се провежда от групи, големи колкото един взвод. По принцип зоната на поразяване при такава засада не надхвърля седемдесет и пет метра, като повечето убийства се извършват с мини тип „Клеймор“, разположени така, че огневите им зони да се припокриват. Доизкусуряването става с автомати „Колт“ 15 или избрано от вас щурмово оръжие.

Засадата с много хора може да има зона на поразяване до 250 метра — ако ви бива, това означава две и половина футболни игрища, покрити с трупове. За такива засади, които първоначално бяха разработени и използвани от групите „А“ на специалните сили във Виетнам, се използват монтаняри, нунги или други местни бойци, тежки картечници засилват действието на мините „Клеймор“, а тридесетте до четиридесет извършители на засадата могат да повикат артилерия и бойни хеликоптери, след като тупаникът започне.

Съществуват всякакви форми на засада — всъщност толкова много са, колкото са и стрелците с въображение. В класната стая обаче се преподават половин дузина варианти. Има секционна линейна засада, при която се подреждате по протежение на пътека, път или река, използвана от врага, и концентрирате огневата мощ отстрани и го поваляте, докато преминава. Има засади „Т“ или триъгълни, които са ефективни срещу редовно използвани маршрути на врага. При всяка засада трябва да разположите постове отстрани и откъм шестицата, за да не може врагът да последва правилото на Роберт Роджър да заобиколи и да ви удари откъм невидимата за вас страна.

Другите засади са например от неподвижно превозно средство, при които се използва блокиране на пътищата или разполагане на експлозиви по тях, за да не се позволи движение на камиони или верижни машини. Те бяха използвани с голям ефект от афганистанските муджахидини срещу съветските въоръжени конвои. По време на войната в Персийския залив тюлените използваха методи на морска засада — на обикновен език това е тайно качване на борда, последвано от стрелба и оплячкосване, или пък нападения с мини срещу иракските кораби.

Вероятно сега и вие, както нашият редактор, се чудите защо ви разказвам всичко това, когато се намирахме по средата на проклетия Мексикански залив на двадесетметров траулер от клас „Гранд банкс“, на мили около нас не се виждат мини и не подготвяме засада, нито пък се напъхваме с дизеловите си двигатели в такава. Бих казал, че ставаше дума за засада, която щеше да бъде извършена върху нефтената кула.

А откъде знам, че ще се опитат да ни направят засада върху кулата, а не върху траулера на Гроус?

Защото така е по-лесно, попова лъжичко. За да ни направят засада върху „ДТГНМ“, ще трябва да се прокраднат незабелязано. Това е трудно в открито море.

„Но не е невъзможно, нали, учителю Марчинко сан?“

Не, попова лъжичко, нищо не е невъзможно. Но чуй ме. Нека ти обясня основните неща и ще разбереш. Виж, независимо дали става дума за голяма или малка група, която се намира на суша или в море, успехът на всички засади зависи от едно трио общи принципи.

„О, учителю Марчинко сан, не мога да намеря този материал никъде в полевия наръчник.“

Разбира се, че не, попова лъжичко. Тези лайна съм ги научил от практиката, а не от четене. Виждаш ли всичките тези белези? А сега С² и слушай.

Да, първият от тези принципи е разузнаването. Засадите не стават просто така — те се проектират, творят, нагласяват. За да направите засада както трябва, е нужно да знаете откъде идва врагът, приблизително колко е на брой и с какво се очаква да бъде въоръжен. Ако знаете тези неща, то една малка група засадоизвършители ще бъде достатъчна за унищожаване на голям брой засадопотърпевши. През 1987 година ние, шестима стрелци и плячкаджии, изтребихме седемдесет и пет ислямски джихадски танга, докато си проправяха път през сирийската граница в долината Бекаа близо до един ливански град, наречен подходящо Ан Наби Шит113, което на арабски означава Ан Наби Шит.

Проследихме ги чрез спътник и се бяхме нагласили над коритото на една суха река, което от месеци използваха, за да идват и си отиват. Знаехме, че имат автомати „Калашников“ и гранатомети. Голяма работа — и ние имахме такива неща. Имахме още и съветски противопехотни мини, мини от тип „Подскачащата Бети“ от ерата на Виетнамската война, както и експлозиви „Семтекс“. За по-малко от десет минути нарязахме копелетата на лентички, след което минирахме телата им и се чупихме от град Шит. И знаете ли кое беше най-хубавото? Обвиниха израелците.

Второ, засадите често пъти изискват търпение и синхронизация. В Ел Салвадор обучавахме рейнджърите от специалните сили на генерал Хуан Бустило как да залагат противопехотни мини отстрани на пътека, след това да се окопават и да чакат тангата от FMLN да се покажат. Отначало рейнджърите отказваха да се окопават в маскирани засадни позиции — свикнали бяха с някои конвенционални начини на нападение. След това трябваше да ги убеждаваме да не детонират бомбите и да изстрелват всичките си патрони при вида на първия партизанин, тръгнал по криволичещата пътека.

— Incorrecto114 — казвах им. — Трябва да чакате, докато цялата вражеска група навлезе във вашето поле на поразяване — тогава ги очиствате.

Но не можеш да чакаш прекалено дълго. Защото, ако се бавиш и ако врагът ти също е воин, той ще разпознае признаците на засадата, ще контраатакува и ще убие теб.

Което ме води към третия принцип. Засадите трябва да се изпълняват бързо и безмилостно. Врагът не трябва да има време за прегрупиране, защото ще започне контраатака, а това може да се окаже опустошително за малката ти група, ако не си предвидил начин бързо да се чупиш. Аз винаги си създавам задна врата, през която да се измъкна, ако стане напечено, както и „ключалка“ за задната врата (направена обикновено от противопехотна мина или други смъртоносни доставки), които биха затруднили врага ми, ако ме последва.

Когато преподавам изкуството на засадата, най-често използвам метафоричния образ на чука и наковалнята. Твоята щурмова група е чукът. Ти изграждаш наковалнята си, като използваш терена и своите противопехотни мини, и тогава с помощта на огневата си сила и изненадата удряш врага върху наковалнята, докато го изтребиш. Също така по думите на Рой Боъм, кръстника на тюлените, при тези упражнения с чука и наковалнята се използва и една смазка.

Тази смазка е кръвта на твоя враг.

Нека сега се върнем на горните си думи — когато казах, че аз, а не врагът ми, имах тактическото предимство. Разсъжденията ми бяха прости: не вярвах, че никое от горните условия е спазено от лошите. Те не можеха да предприемат офанзивни действия и да ме нападнат в открито море, защото нямаше как да се приближат незабелязано — колкото и да опитваха, щях да мога да се защитя и да избивам. Затова оставаше нефтената кула.

Добре, нека разгледаме различните ситуации. Те знаеха, че идвам — и че вероятно ще дойда по море. Но нямаха представа колко точно са хората ми. Не знаеха и как ще дойда.

Да, те контролираха мястото и терена. Да, те избираха оръжието и тактиката. Но не можеха да си изберат времето на засадата — то зависеше от мен. За мен това означаваше, че каквото и да си мислеха за тактическата ситуация, те щяха да се защитават, а не аз. Те щяха да бъдат постоянно нащрек, докато аз можех да си позволя да почивам и да чакам. Те щяха да бъдат нервни, неспокойни, злобни, раздразнителни, докато аз си седя тихо, кроя планове и сърбам бира „Куърс“.

Крайната сметка ли? Отговорът е лесен. Това щеше да бъде моя засада, а не тяхна.

Вечерта и утрото на втория ден, както казват в Стария завет, преминаха тихо. Уондър включи компютъра си в клетъчния телефон на Гроус и започна да рови из „Интелинк“ за късчета информация.

Нямаше много и затова Уондър излезе оттам и се включи към „Интернет“. Оглеждахме бюлетините, проверявахме киберпространството за нова информация за престъпните милиции. От последното ни включване насам имаше такава. Повечето беше шантава — теории за заговор за Уейко, Оклахома и Кий Уест. Имаше и доста нови съобщения — кореспонденция между откачени привърженици на дясната идея и на превъзходството на бялата раса. Изпълнена беше със засилваща се омраза, насочена към местни, щатски и федерални официални лица.

Отпечатахме част от нея и я показахме на Гроус. Той я прочете, след което смачка хартията на топка и я метна през борда.

— Какви задници — каза, — заслужават разстрел, копелетата с копелета.

Уондър излезе на мостика, размахал лист хартия в ръка.

— Хей, Дик, хуй такъв, прочети това…

Погледнах листа. Успял беше да извади от „Интернет“ списък на всички нефтени кули на фирма „Паджар“, регистрирани в Луизиана.

— Как го направи, мамицата му…

Уондър се ухили и завъртя глава наляво-надясно-наляво.

— Просто е. Нефтодобивните фирми трябва да регистрират местонахожденията на кулите си при щатските власти, в чиято юридическа територия се намират. А тази информация е обществена. Трябва само да се включиш в бюлетина на щатските комунални фирми, да зададеш подходящ въпрос, и ето.

— Можеш ли да намериш точните координати на всички кули на Л. К.?

— Не виждам защо не — просто трябва да задам въпроси на всички щати с излаз на Мексиканския залив.

— Каква друга информация можеш да изровиш?

— Не знам — призна Уондър. — Но нека видя.

Момчетата спаха, поработиха още веднъж върху оръжието си, провериха екипировката си и си намираха работа. Аз седях в рулевата рубка с Гроус и разглеждах карти, като хвърлях поглед и върху радарните системи. Натиснах бутона „Включване“ на спътниковия целеуказател, който се намираше върху дървената поставка до радиото и под екрана на радара, огледах резултата и разчертах местонахождението върху картата на Гроус. Бяхме на 217 мили встрани от брега при град Мобайл, Алабама, и плавахме в западна посока.

Бяхме идентифицирали първата от нефтените кули в 06:20 сутринта — на радара се показа група от пет кули на тридесет и пет мили на север и запад от нас, забулени от мъглата на утрото. Седемнадесет минути по-късно засякохме втора група. Скоро след това засякохме и трета, и четвърта. Знаех, че оттук до тексаския бряг имаше още стотици кули. Побутнах Гроус. Той кимна утвърдително, премести лостовете напред и намали разстоянието между нас и целта ни от петнадесет хиляди метра на около девет хиляди — малко повече от пет мили. Не искаше да я загуби сред група кули.

Аз също не исках това. Независимо че Уондър ми беше дал списък на всички кули на „Паджар“, аз не исках да изоставаме толкова от „Хелън Г. Кели“, та да не можем да разберем коя точно кула щеше да „обслужва“ корабът. Максималната ни скорост надвишаваше с малко осем възла — а така щяхме да останем на един час път от всяка от кулите, ако разстоянието от нас до целта ни останеше петнадесет хиляди метра. Знаех, че траулерът можеше да бъде вдигнат на борда на някоя кула и маскиран за двадесет и пет минути при спокойно море. Ако го стореха, щеше да се наложи да се качваме и претърсваме всяка кула в групата.

Но, разбира се, нямаше да се крият. Гроус беше предсказал — и се оказа прав, — че щяха да направят всичко съвсем открито, за да видим къде щеше да отиде траулерът и да ги последваме точно в капана им. Сякаш за да докажат, че е прав, те завиха на юг, като направиха тясна дъга, отдалечиха се от кулите и тръгнаха към откритите води на залива, с което ни улесняваха.

Може и да греша, но ми се стори, че Гроус ми намигна. Отговорих, като бръкнах в хладилника и взех две бири. Метнах едната към него и отворих своята. Насочих я към него.

— Да ти го начукам много за всичко, което правиш за нас — казах. — Наистина.

Гроус отпи дълга глътка от бирата и сви лявата си ръка така, че татуираната на големия му бицепс синя хавайска танцьорка без горнище раздвижи бедра и изпъчи циците си.

Много приятно беше да го гледа човек колко се весели.

14:20. „Хелън Г. Кели“ се обърна право на север и намали скорост от седем на пет възла.

14:25. Пак зави на запад, като поддържаше стабилен курс по географска ширина 29,283.

15:35. Отново на север. Сега се отклони към група кули на 88,125 западна дължина и 29,283 северна ширина.

Вдигнахме осем възла и увеличихме чувствителността на радара. Досегашната плътна маса на екрана сега се раздели на отделни острови, оформени в груб полумесец по северозападна ос.

Свиках всички бойци. Оттук нататък нямаше да се виждат повече от трима души по едно и също време и всички щяхме да сме облечени с приличащи си дрехи. Тук важеше старото правило на сценичните режисьори: „Ако виждаш публиката, значи и публиката те вижда.“

15:54. Приближихме се на около четири и половина мили. Извадих телескопа на Гроус с двадесеткратно до шестдесеткратно увеличение, отидох на палубата, насочих го към „Хелън Г. Кели“ като старомоден пират и настроих фокуса. Различавах фигури по палубата му.

— Да изостанем малко — предложих на Гроус.

Той кимна в знак на съгласие и се отклонихме, като останахме на шест мили от групата платформи. Гроус спусна една котва, хвърли две въдици в морето за камуфлаж, разпъна един триножник на предната палуба и постави телескопа върху него.

Използвали ли сте телескоп с двадесеткратно до шестдесеткратно увеличение? Е, не е лесно. Образът е много, много тесен, когато проклетият бинокъл е разтегнат докрай. Достатъчно трудно е да не губиш картината, когато си на сушата. Тук, на яхтата, люлееща се върху еднометровите вълни и подскачаща нагоре-надолу, това беше по-скоро невъзможно. Отвих проклетото нещо от стойката му, направих се на Черната брада и започнах да наглеждам със зъркела си гадните разбойници, като обмислях различни начини да ги накарам да скочат при акулите, ха, ха, ха.

16:02. „Хелън Г. Кели“ се доближи до най-голямата кула — онази в най-горния край на месеца. Наближи от най-източната страна, където над водата се извисяваше огромен подемен кран.

Намалих видимостта на тридесеткратно увеличение и направих бърз оглед на палубата. Това беше сондажна кула, а не помпена станция и огромният й мачтов кран бе снабден с противоветрена стена на една трета от височината си, точно до кабинката на краниста. Върху нея пишеше „ПП-22“ с половинметрови букви. До надписа се виждаше същият пшеничен клас — емблемата на Л. К. Строхаус, какъвто имаше и траулерът на единствения си комин.

Започнах внимателно да разглеждам нещата — и разбрах, че работата ми нямаше да е лесна. Ако сте на съд на Военноморските сили или на Бреговата охрана и преминете покрай „ПП-22“ и бързо го огледате с бинокъла си, вероятно няма да забележите нищо особено или необичайно. На нея имаше всички неща, характерни за сондажните кули. Две моторни спасителни лодки за дванадесет души бяха окачени на висилки в североизточната страна. Складът за експлозивните материали беше изолиран — окачен на югоизточната част на трюма и защитен с противовзривна стена, която би насочила експлозиите право нагоре. Имаше два-три-четири крана, както и дълъг комин за изгаряне на газовете, разположен над водата откъм страната на кулата, която се намираше най-далеч от хеликоптерната площадка. Трябваше да присвия око, за да успея да забележа синьо-белия пламък в следобедното небе. Вероятно през нощта той се виждаше от няколко мили разстояние. На една преградна стена до хеликоптерната площадка имаше баскетболен кош. Имаше и стая за спускане на водолази — вратата й носеше универсалния бял квадратен флаг, разделен диагонално на две от червена линия, който означаваше, че има спуснат водолаз. Дори и тук стените на един от модулите за обработка на нефта бяха изписани със спрей.

Но имаше и неща, от които козината на врата ми настръхна — неща, които се бях научил да търся дори и при най-бегъл оглед. Например повечето нефтени кули имат една радиомачта. Тази имаше три. Имаше и свръхвисокочестотна антена, както и малка чиния, която можеше да представлява спътников приемник с директно излъчване или спътникова комуникационна антена, способна да осигурява комуникационна връзка. Имаше и две радарни кулички, както и една въртяща се антена.

Забелязах също, че модулните групи са изградени сигурно и има доста голямо пространство за водене на отбранителни действия. Вижте, повечето кули имат множество кътчета и пролуки. Това затруднява превземането им. Но също позволява добра защита на нападателя. А тази кула беше разработена за отбрана. Между различните нива имаше съвсем малко стълби и долните им краища бяха открити — без никаква защита, — докато в горните им краища имаше големи свободни пространства за отбрана.

Контролната зала също беше укрепена. Видях това, когато отвориха люка. Вътрешната страна на вратата имаше повече дръжки, отколкото външната — така можеше да бъде затворена с лостове. Увеличих разделителната способност на четиридесет и внимателно огледах стъклените илюминатори — прозорците, за вас, неморяци. От един бърз оглед не бих разбрал нищо. Но при по-внимателно вглеждане в начина, по който отразяваха светлината — имаха неестествена, зелена патина, — се виждаше, че са прекомерно дебели. Куршумоустойчиви. Категория III. Биха удържали на гранатомет от десет метра.

16:14. „Хелън Г. Кели“ се приближи до котвената си стоянка от най-добре защитената страна на кулата. През долните перила бяха хвърлени редица буфери, за да предпазват тръбните звена на кулата и елементите на трюма на траулера. След това през решетката на най-долната платформа бяха хвърлени въжета.

16:33. Смених далекогледа с бинокъл и започнах да наблюдавам как един огромен кран се завъртя и спусна въжета, които бяха закачени около контейнера.

16:38. Полуремаркето беше вдигнато на нивото на главната палуба на кулата. Върнах се към телескопа, за да видя как огромната стоманена кутия бе поставена внимателно между хеликоптерната площадка и крана вляво на нефтопреработвателната секция и вдясно от модулите на екипажа. Предадох бинокъла и телескопа на Гадния и Пачия крак с инструкции да водят дневник на всичко — и всеки забелязан. След това викнах Алигатора и Уондър в капитанската кабина. Време беше да започнем планирането.

18:22. „Хелън Г. Кели“ си тръгна, като се отдели от кулата, зави на север, след това на запад и изчезна на фона на ниското червено слънце. Бяхме го наблюдавали постоянно и знаехме, че не е взел товар. Нито пък, доколкото можехме да забележим, някой от кулата се беше качил на борда му. Нямаше как да стане, без да забележим.

19:00. Събрахме се в главната кабина на яхтата и обсъдихме ситуацията. От наблюденията си разбирахме, че кулата, на която бе разтоварен траулерът, е единствената с обитатели в цялата група. Това беше логично, ако човек използваше другите нефтени кули, за да маскира тайните си действия. Освен това всяка кула в тази група носеше емблемата на „Паджар“.

Обсъдихме тактиката. Някои от моите палавници искаха да нападнем кулата веднага след стъмване. Но аз наложих вето на това. Те щяха да ни очакват тази вечер — а аз исках врагът да е изморен, нервен, да е загубил желание и да не е нащрек. Освен това исках да огледам групата, за да съм сигурен, че другите кули наистина са празни. Исках и да изпратя хора, които да се покатерят на най-близката кула и да я използват като нощен наблюдателен пост.

Алигатора и Пачия крак пожелаха доброволно да отидат на оглед. Взеха ми бинокъла за нощно виждане, мрежата за лов-катерене, както и едно въже, подходящо оръжие, радио и вода за пиене, скочиха в лодката и заминаха веднага щом се стъмни.

Наблюдавахме ги от рулевата рубка. Гроус смукна от бирата си и се съгласи, че от тактическа гледна точка е най-добре да чакаме.

— Изморете онези задници — каза той. — Добра идея. — Смачка бирената кутия с длан и я метна в кошчето в другия край на рубката. — Но има още нещо.

Погледнах го въпросително.

— Да?

— Времето. Проверих по радиото и по доплеровия си радар. Струва ми се, че е много вероятно утре да имаме лошо време. Сега е спокойно — само за стрелба и оплячкосване. Но утре? Няма гаранция.

Понякога човек забравя, че мистър Мърфи винаги присъства. Когато това се случи, бъдете сигурни, че той ще ви напомни за себе си. Но трябваше да рискуваме. В никакъв случай нямаше да тръгна да превземам кулата тази вечер.

Всяка тюленска мисия е разделена на шест отделни части: подготовка, навлизане, проникване, действие, излизане и действия след мисията. Всеки от тези етапи също се разделя на отделни етапи. Да, войната със специални действия често пъти се провежда импровизирано. В края на краищата тя е неконвенционална. Но при всяка възможност планирайте. Помните закона за седемте П на Евърет Барет — Правилното предварително планиране предотвратява пикливо пръдливо посиране. С други думи, планирането е от съществено значение за успеха, защото позволява да се види какво може да се обърка и то да се коригира, преди да стане твърде късно.

Пример? Окей. Вземете за пример нашата лодка „Зодиак“. Ние бяхме десет души. Това означаваше два курса от яхтата на Гроус до кулата. Първо, колко време ще ни трябва за прехода до целта? Второ, колко бензин ще трябва? И какво ще стане, ако вълните са високи метър и половина, а не половин метър? Метър и половина високите вълни изискват много повече енергия, а оттам и повече гориво. Трето, колко време трябва първата група да чака на открито във водата под кулата, докато пристигне втората — и в какво състояние ще бъдат, защото не бяхме взели необходимите костюми, за да се топлим. Всъщност дали щяхме да сме по-добре на кулата или във водата? Има един неприятен факт, че човек настива по-бързо от студен вятър, отколкото от студена вода.

Схващате ли картинката? Това са нещата, които ме карат да стоя буден цяла нощ, да съставям списъци, да рисувам блок-схеми и да си задавам въпроси, на които не мога да намеря отговор.

Направих списък на всички СЕИ — съществени елементи на информацията, — необходими за успешното изпълнение на мисията ни. Свих доклада на Алигатора и Пачия крак за съседните кули — всъщност те бяха обезлюдени, и то от доста време. Проверих положението и фазата на луната, както и времената на изгряването и залязването й. Претърсих картите на Гроус и за изгрева и залеза на слънцето. Нямаше защо да излагаме силуетите си на показ без нужда.

Към 04:10 Гроус влезе с големите си крака в главната кабина и бръкна в хладилника, за да си вземе бира. Отвън беше студено — десетина градуса и бриз със скорост шест възла, температурата на водата беше към петнадесетина градуса, но той ходеше без горна дреха — само по отрязаните си дънки, сандалите, татуировките и петдесетгодишния си часовник от групите за подводна диверсия — от онези старомодни, навиващи се часовници със сиви каишки от найлонова материя, които наричаха „Голям часовник, малка пишка“. Беше навън на палубата, за да гледа през уреда за нощно виждане, който беше нагласил към далекогледа си. Хвърли малко бележниче с телена спирала на масата пред мен, потри очи с големите си юмруци, прозя се и се протегна.

— Мама му стара, Дики, очаква те работа. На онази проклета кула има доста шибани хора.

Погледнах бележника. Гроус беше отбелязал повече от две дузини отделни танга. За осемнадесет от тях имаше описания. Другите бяха отбелязани с час и местонахождение.

Гроус изпи бирата си, докато приготвяше огромна чаша кафе. По дяволите, миришеше добре. Налях си една чаша и започнах да отпивам, докато включвах информацията му в своите изчисления. Почесах се по бузата. Списъкът показваше тридесетина лоши, но можеше да са два пъти повече на брой. Откъде бих могъл да го знам, по дяволите? Нямах сензорни устройства. Нямах параболични микрофони. Нямах видеокамери с дълги телескопи. Бяха ми го начукали като на козел.

Оръжия ли? Те имаха цял един шибан товар оръжие. А аз разполагах с ограничена бройка. Бяха ми го начукали като на козел.

Защитни средства? Знаех, че ще имат някои неща, за които не ми е известно нищо. Бяха ми го начукали като на козел.

Колкото по-дълъг ставаше списъкът ми, толкова повече прозирах нашите липси и големите количества, с които разполагаха лошите. Колкото по-дълъг ставаше този списък, толкова повече се намаляваха шансовете ни.

Но, приятели, идва момент, в който списъците като този, независимо колко добре са обмислени, стават безсмислени. И в 05:40, седнал на продълговатата маса в главната кабина, превит над тефтерчето, достигнах гореупоменатия повратен момент.

Вижте, има някои елементи на мисиите, които не се кодират, включват в списъци, блокови схеми или анотации. Те включват всички онези чудни, неизразими качества, които притежаваше моята красива банда весели, убийствени мародери — тяхното изключително съчетание на кураж, неугасима воля за успех и сърцатост, като всичко това, взето заедно, разтърсено, но не разбъркано115, прави коктейл от истински велики неконвенционални воини.

Знаех, че колкото и много хора и оръжие да имаха срещу себе си, те никога нямаше да бъдат надвити. Те щяха да продължат. Да издържат. Никога няма да се откажат. Никога не биха изоставили човек от плувната си двойка. Щяха да правят всичко необходимо, каквото и да е то, докато не победят.

Затова, докато в дебитната част на тефтера ми имаше повече бележки, отколкото в кредитната и докато основателно се притеснявах от шансовете ни, дълбоко вътре в грапавата си душа знаех, че щяхме да им надвием и да победим. Това беше съдбата ни.

Простото и същевременно интригуващо предизвикателство пред нас беше да постигнем целта си, преди да сме измрели до един.

В 10:20 западният вятър стана южен и по-силен. Към 13:00 духаше с двадесет и пет мили в час и вдигаше вълни по метър и двадесет, които ни блъскаха неприятно. За мое голямо облекчение вятърът утихна към 16:45, точно когато започнахме сериозната подготовка. Слънцето трябваше да залезе в 19:52, а луната беше записана да изгрее в 20:15 — добър прозорец, въпреки че три четвърти луната ме тревожеше. Проблемът с лунната светлина бе решен донякъде от високите облаци, които вятърът докара в ранния следобед. Положението се запази, независимо от ветровете, които започнаха да духат малко след 19:00 — час и половина преди нашия преход до мястото на десанта.

Планът, който измислих, беше прост като ЦЕЛУВКА. Щяхме да тръгнем от закотвената на четири мили яхта — двадесетминутен скок през открити води до кулите. Първата група в лодката щеше да включва мен, Уондър, Док, Чери и Алигатора. Пачия крак щеше да служи като кърмчия. Трябваше да ни остави на шестстотин метра източно от кулата — което беше „най-сляпата“ им страна — и щяхме да се доближим с плуване, подпомогнати от течението. Стигнехме ли под целта си, закачаме се за пилоните, докато Чери се изкатерва и провесва нашата импровизирана стълба. След това щяхме да се изкатерим, да се скрием сред гредите и да чакаме втория товар стрелци. Щяхме да поддържаме радиовръзка. Гроус трябваше да играе нощен наблюдател с телескопа и устройството за нощно виждане. Нямаше да може да ни забелязва така добре, както би ни виждал снайперист, но и това беше по-добре от нищо. Когато всичките десет души се съберем заедно, щяхме да си проправим път нагоре, да прескочим парапета и да превземем кулата.

Очевидно никой не си беше направил труда да обясни на мистър Мърфи нашия страхотен план, защото той се яви със собствен план и ни го наложи. О, тръгването ни беше страхотно. Но не бяхме изминали и миля и половина от яхтата, когато вятърът се измести от юг и задуха срещу нас от запад, като донесе и неочакван проливен дъжд. Това означаваше, че трябва да плуваме срещу течението, което си е невъзможна работа. Един плувец не може да издържи на течение с повече от около един възел. Освен това бяхме изправени и пред пориви на вятъра със скорост от двадесет и пет мили в час, които ни отнасяха настрани.

Дали това беше проблем? И още как. Вижте, ние се намирахме в една малка — да се чете мъ-нич-ка — лодка. Нямахме отправни точки, по които да отчитаме позициите си спрямо добре осветената кула, станала неясна заради проливния дъжд. Спътниковият целеуказател се намираше в безопасност на борда на яхтата на две мили зад кърмата ни в тъмното. Е, имахме компаси и пасивния маяк на Следствената служба на Военноморските сили. С тяхна помощ Малката бира правеше мъртви изчисления на курса ни спрямо кулата, докато останалите от нас изхвърляха водата, която сега преливаше през борда на претоварения ни „Зодиак“.

Мъртви изчисления, питате. Мъртвите изчисления, приятели, са начин за придвижване, когато няма друга възможност за определяне на пътя. Наричат се мъртви, защото, ако сбъркаш в изчисленията, ще умреш.

Ние знаехме накъде сочеше компасът ни, когато тръгнахме от яхтата. Сега Малката бира се опитваше да ни държи право по този курс, като го коригира заради вятъра и вълните. Проблемът, разбира се, беше в това, че нямахме никаква представа накъде вървим. Дъждът се засили. Бяхме съвсем мокри — сигурно тук, на вятъра, беше по-студено, отколкото във водата. Но нямах намерение да проверявам това — все още не.

Прекарахме още шестнадесет минути блъскане в „Зодиака“, когато Гроус наруши радиомълчанието:

— Задници такива, много сте се отдалечили от курса — изръмжа той. — На около две мили източно сте от целта си.

Бях мокър и измръзнал. А сега бях и на две мили встрани от курса. Откъде ли го знаеше?

— Защото ви гледам, тъпаци такива, през проклетия си бинокъл за нощно виждане, лайномозъчни тънкохуести идиоти. През пет минути ви гледам как подскачате като някаква шибана коркова тапа. Досега си мислех, че извършвате тактическа маневра, но разбрах, че сте се осрали. Не сте ли се учили на навигация, грозни лайнари такива?

Точно над главата ми светна една огромна крушка. Измъкнах от жилетката си инфрачервена пръчковидна лампа марка „Циалум“ от жилетката си, наведох се, за да я включа, а след това се изправих, вдигнал я над главата си и опитвайки се да запазя равновесие в подскачащата и нагоре и настрани надуваема лодка.

— Гроус, виждаш ли това?

— Да… — чух ясно и високо гласа му. Може и да беше казал още нещо, но аз загубих равновесие и паднах със задник напред във водата.

Изплувах на повърхността, като все още стисках проклетата пръчка, и започнах да плувам кучешката, ругаейки сам себе си, а Малката бира направи кръг, за да ме прибере.

Уондър и Док изтеглиха задника ми през борда, като добре ожулиха лицето ми върху грапавата мрежа, поставена върху дървения под.

— Не бъди толкова нетърпелив, Дик, хуй такъв — сладко ми каза Уондър, докато лежах изпотен. — Ще имаш достатъчно възможност да плуваш.

— Да ти го начукам.

Прокарах ръце по жилетката си, за да проверя дали не съм изпуснал нещо, а след това се изправих вни-ма-тел-но и размахах лампата над главата си. Гроус отново потвърди позицията ни. Това означаваше, че би могъл да ни води точно до мястото, където искахме да отидем. Да ни води, сякаш сме кацащ самолет в някой от онези мелодраматични филми като „Летище“.

Дори и в този случай преходът ни отне половин час повече, отколкото бях предвидил. Часът беше 21:20, когато скочихме в топлите води на залива и започнахме да плуваме странично през оставащите петстотин метра блъскащи еднометрови вълни, като сега се движехме на юг поради смяната на вятъра.

Не беше лесно. Най-напред нямахме бойните жилетки като на тюлените, а само евтини имитации от найлонова мрежеста материя, останали непродадени в магазина. Жилетките на тюлените са надуваеми. Помагат да останеш на повърхността, когато носиш двадесетина килограма екипировка.

Толкова много? И още как. Нека проверим какъв беше товарът ми тази вечер. Имах пистолет „Берета-92“ и три пълнителя с по петнадесет патрона 9 мм, закачени около кръста и дясното ми бедро. Носех автомат „Колт-15“ на гърба си и пет пълнителя с по тридесет патрона калибър .223 в различни джобове на жилетката си. Две гранати се намираха в големите джобове. Мъкнех радиопредавател. Около кръста си бях навил шест метра въже за катерене от найлонова материя. По себе си имах закачени очила за плуване. Плавници. Жилетка. Отвертка, чифт клещи за рязане на тел, както и стоманена щанга. Към левия ми крак имаше залепен с лента нож „Мед дог DSU-2“ с ножница от материал „Кайдекс“. Надеждно скътана в задния си джоб носех и палката си от кожа и олово. Освен това бях облечен в бойни дрехи от устойчива на раздиране памучна материя, които ставаха адски тежки във водата.

Хей, изпитвах шибана умора, шибан студ, шибана болка в шибаното си лице, а дори все още не бяхме започнали шибаната си мисия — все още се намирахме във втория шибан етап на шибаното навлизане. (И вярвайте, че ако не успея скоро да направя така, че шибаният ми нож да навлезе в нечий врат, ще се пръсна.)

18.

22:00. Кулата се извисяваше над нас. Изглеждаше като нещо извадено от научнофантастичен филм. От водата те изглеждат огромни — скелетни, модернистични небостъргачи, надвиснали върху ни. Светлините играеха по водната повърхност. Нефтените кули се осветяват нощем. Факлите от природния газ се виждат на много мили, ако времето е ясно. Изобилстват и халогенови и натриеви работни осветителни лампи, като къпят кулата в смес от студенобяла и топложълта светлина. Мостчетата също имат светлини. Парапетите са обсипани с обезопасителни крушки. Високият кран е с червени предупредителни светлини и бели мигащи лампи, за да предупреждават за съществуването си приближаващите се пилоти на хеликоптери. Дори и тази вечер можехме да видим групата кули през облаците, мъглата и силния дъжд.

Преметнах въжето около една от хоризонталните тръбни греди, обвих го около кръста си и метнах другия край към Уондър. Той се закачи и вдигна палец. Подадох сигнали с ръце и свалихме плавниците си. Всеки от нас залепи с лента плавниците на човека от двойката си и ги закачи към гърба на жилетката му. След това проверихме екипировката си — отпред и отзад.

Водата блъскаше лицето ми доста силно и затова обвих с ръка стоманената опора. Вълните ставаха по-груби — поривите на вятъра блъскаха с повече от двадесет мили в час. Не исках никой от нас да бъде отнесен. Не бях сантиментално настроен, а просто се нуждаех от всеки един, дяволите да го вземат, за да прескоча перилата и да свърша работата.

Док и Алигатора бяха доплували, мъкнейки след себе си мрежата, която сигурно тежеше цял тон. Сега двамата се държаха изтощени към една опорна греда и течението носеше телата им натам-насам. Мрежата, преметната през една стоманена опора, лежеше до тях. На пет метра от него Алигатора беше превързал въжето си около стоманата. Завърза единия край около себе си, а другия захвърли на Док, който превърза тялото си под мишниците и също стегна въжето.

Наблюдавах как Чери нагласи петдесетметровото леко въже за катерене, с което беше плувал. Той имаше най-тежката работа тази вечер. Трябваше, като се изкатери като маймуна нагоре по мократа, хлъзгава стомана, да застане на удобна позиция, да спусне въжето, да изтегли мрежата и да я върже така, че да можем всички да се качим.

Направих му знак с вдигнат палец. Той ме поздрави със среден пръст, насочен към небето, и безмълвно раздвижи устни, сякаш казва „Нищо работа.“

Знаех, че лъже. Казах му го и той отново ми показа среден пръст. След това се залови за работа. Бавно се покачи по стоманената греда до мястото, където се намираше Док, като се придвижваше между две вълни, за да не бъде отнесен от стоманената греда. Свали бойната си жилетка, която Док закачи към своята. Катеренето щеше да бъде достатъчно трудно. А с бойната жилетка — невъзможно. Чери си остави единствено колана с пистолета и ножа. Преметна въжето по диагонал през рамо, изплува до един стръмно извисен стоманен прът с диаметър десет сантиметра, който се намираше на три метра встрани, и се изтегли от водата, за да се качи върху него.

Катеренето не е лесна работа. Стоманата е мокра и следователно хлъзгава. Повърхността, по която можеш да се закрепиш, е много малка и затова човек е принуден да се задържа към нея с ръцете и бедрата си и да се изкачва на малки, болезнени, изгарящи мускулите интервали.

Помните ли как като дете сте се опитвали да се катерите по тръбата в местната противопожарна команда? Първият метър биваше лесен. След това винаги идваше умората и неумолимо се спускахте към земята. Тук важаха същите елементи. Само че в случая Чери трябваше да се бори и с дъжда и вятъра, и факта, че е мокър и изморен, а и с мисълта, че тук някъде имаше хора, които искаха той да е мъртъв.

През изминалия ден беше разработил курса си. Прекара часове над телескопа, като наблюдаваше кулата и си водеше бележки. Затова знаеше точно накъде е тръгнал и как да стигне дотам. Маршрутът не представляваше проблем. Но имаше други пречки — неосезаеми пречки. Може би времето. Или стресът на бойните условия. Коефициентът на свиваемост на ануса е нещо, което никога не трябва да се пренебрегва, дори от онези от нас, които са били в такива условия много пъти и преди.

Придвижваше се нагоре — половин, един, един и половина, два метра над повърхността. Всеки сантиметър му струваше усилия — познаваше се по лицето му. Но той беше решен да не позволява на шибаната кула да му надвие. Щеше да се справи.

И го направи — просто със силата на волята и мускулите си — и най-после се качи на последния от диагонално разположените елементи. Той представляваше цилиндрична тръба с диаметър около десетина сантиметра и се намираше на десетина метра над водата. Чери се придвижваше решително — сега се намираше почти на ръка разстояние от целта си — един малък корниз на два метра под решетката на първото ниво, където можеше да се настани, да си поеме дъх и след това да спусне въжето за останалите.

Намираше се точно над Док и Алигатора, когато шибаният вятър смени посоката си — като гледах как го удари, трябва да е бил рязък хоризонтален порив поне с четиридесет мили в час. Поривът блъсна Чери напреко по цялото тяло и наруши равновесието му. Той се залюля и стисна тръбата с пръсти и стъпала, почти успя да се захване, изплъзна се отново, претърколи се надолу, изпусна се и падна.

С разширени очи и размахани ръце отскочи от гредата на два метра над Док, като я удари с рамо. Сигурно щеше да се прекърши на две, но ударът беше отслабен от въжето, навито около рамото му, както и от мрежата. Въпреки това се чу болезнен, тъп звук. След това Чери и мрежата изчезнаха под бълбукащата вода.

Док и Алигатора протегнаха ръце едновременно. Незабавно се гмурнаха след приятеля си и почти се задушиха от собствените си въжета. Аз вече бях стиснал ножа в ръка. Срязах въжето си, прибрах ножа и се спуснах към мястото, където потъна Чери. Уондър ме последва, теглейки въжето след себе си.

Спускането нямаше да представлява проблем — екипировката ми тежеше. Но плуването? Нямах плавници — носех единствено очилата, — а изминаването на двадесетте метра, където потъна Чери, щеше да бъде трудно. Инстинктивно знаех, че ще бъде по-добре, ако се придвижвам под водата. С тласък се спуснах под повърхността и загребах към мястото, където смятах, че ще го намеря.

Водата беше непрогледна, а аз нямах прожектор — отново мистър Мърфи, — просто не бях се сетил да донеса такова нещо. Спуснах се с резки тласъци на краката си и започнах да опипвам с ръце пред себе си. На около пет метра дълбочина напипах нещо. Тъкан. Бойна жилетка. Тяло. Дръпнах го към себе си, а ръцете му диво опипваха моите. Приближихме очилата си един до друг. Беше Док. Пуснахме се, отблъснахме се и продължихме.

Свърши ми се въздухът, излязох на повърхността, напълних дробовете си и отново се гмурнах. Бях откачил. Слязох на пет, на шест метра, като се опитвах да търся по определена последователност. Нищо. Изкачих се обратно. От светлините от нефтената кула над нас повърхността на водата изглеждаше от долната страна като сребърно огледало и когато го разчупих, за да изляза и изплюя вода, се надявах, че това не е началото на седем години лош късмет116.

Уондър се показа на два метра от мен. Изкашля половин литър морска вода и извика:

— Има ли нещо?

Поклатих глава, поех дълбоко дъх и отново се гмурнах.

Долових блясък на десет или петнадесет метра под себе си — в тъмното не може да се определи разстоянието — и заплувах натам. Когато се доближих, видях светлина. След това разпознах някаква форма — форми. Беше Алигатора и се бореше с нещо. Придвижих се бързо, като ритах с крака и отдавах всеки грам енергия от себе си. Стигнах до него. Бог да благослови Алигатора. Хванал беше приятеля си. Чери беше в безсъзнание — не се движеше. Изобщо. Омотан беше в мрежата и въжето.

След това забелязах лицето на Алигатора. Беше посиняло под маската. Беше му свършил въздухът и знаеше, че няма сили да изнесе Чери на повърхността. Но нямаше да остави приятеля си, докато не дойде кавалерията.

Хванах неподвижното тяло на Чери и измъкнах прожектора от ръката на Алигатора. Енергично започнах да кимам, за да разбере, че съм добре, и след това посочих към повърхността — измъквай задника си оттук. Дори и сега Алигатора се поколеба, преди да тръгне — това е връзката между приятелите моряци. Аз осветих лицето на Чери. Никакви признаци на живот. Раздвижих го в кръг в опит да привлека вниманието му, като размахвах крака, за да се изкачвам нагоре, нагоре, нагоре.

Господи, колко тежеше. Мрежата и въжето ме теглеха надолу, въпреки че използвах всичката сила на краката си, за да измъкна и двама ни на повърхността. От тъмното се появи друг човек — Уондър. Хвана мрежата и се опита да освободи Чери от нея. Това ми позволи да извадя ножа си и да я срежа.

Уондър взе мрежата и въжето и се отправи нагоре. Док ме намери — хвана Чери през кръста и двамата тръгнахме нагоре към мигащата светлина над нас.

Когато излязохме на повърхността, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат, но нямах време да се тревожа за себе си. Двамата с Док се добрахме през еднометровите вълни и силните ветрове до ъгъла на кулата, в мястото, където хоризонталните елементи се свързваха към огромните вертикални греди. Започнах да вдигам Чери от водата, но Док направи знак да спра.

Прехвърли лявата си ръка над гредата, за да се закрепи в бурната вода.

— Дик, дръж го здраво, сега — много здраво.

Пъхнах ръка под раменете на Чери, за да му помагам да стои над водата.

— Не доближавай ръка до врата му, по дяволите. — Док бръкна в жилетката си и извади една от найлоновите торбички с пластмасов цип. Погледна в нея, изруга и я пъхна обратно в жилетката, след което извади друга. Отвори ципа й със зъби и с една ръка извади нещо бяло, пластмасово и с формата на конска подкова, широка десетина сантиметра.

В единия ъгъл на подковата имаше малка тръбичка и кранче. Много внимателно той я постави около врата на Чери, а след това внимателно духна в тръбичката. Пластмасовата поничка се наду и обездвижи врата на Чери.

Док затвори джобовете на жилетката си, измъкна се от водата и яхна стоманената греда.

— Добре, добре — сега ще го качим на гредата.

Уондър и Алигатора бяха пристигнали, макар че не ги забелязах. Тримата отнесохме Чери до гредата, като се опитвахме да го държим над бурната вода.

Док не беше доволен от начина, по който си вършехме работата.

— По-леко, по дяволите!

Протегна ръка, хвана Чери под ръцете, изкачи го внимателно върху широката двадесет и пет сантиметра греда и го сложи да легне.

Док опипа врата на Чери. По очите му разбрах, че сме загазили.

— Няма пулс — каза на себе си той. От друг джоб извади втори непромокаем плик. Отвори го и извади малко тънко фенерче. Внимателно вдигна клепачите на Чери и светна към тях. Изключи го и го прибра в джоба си.

— Мама му стара.

Изтърколи се във водата.

— Дик, качи се горе и притискай раменете му. Но не си играй с врата му.

Направих, както ми заповяда.

Док се премести с ръце надолу по гредата, изтегли се на половин метър по-надолу от тялото на Чери и се качи обратно. Разтвори краката му, отвори бойната му блуза и започна да масажира сърцето му, за да го съживи.

— Едно, две, три, четири, пет…

Натискаше гръдния му кош и отброяваше ритмично, като се клатеше напред-назад.

— Дик, давай. Какво чакаш, мама му стара — кимна към лицето на Чери той.

Аз се наведох, като внимавах да не разместя яката около врата му, отворих устата му, стиснах носа му и вдишах въздух в дробовете му. Пет натискания на гърдите. Едно вдишване. Пет натискания. Едно вдишване. Пет натискания. Едно вдишване.

Продължихме по този начин половин час без резултати. Док поклати глава.

— Мъртъв е, Дик.

Не исках да се предавам.

— Давай…

Док насочи лъча на тънкото като молив фенерче в празните очи на Чери.

— Хайде, Дик, погледни внимателно. Свършил е.

Прокарах ръка по изпотеното си лице и се изтърколих във водата, за да се охладя от яростта, която кипеше вътре в мен. След това взех въжето от Уондър. Внимателно завързахме Чери към гредата. Докато го връзвахме, гледах лицата на своите стрелци. Нямаха грешка. Решимостта да победят беше осезаема. Тази вечер нямаше да вземат пленници — разбрах го по израженията на лицата им. Уондър постави дясната си ръка върху гърдите на Чери за сбогом. Алигатора и Док направиха същото. Направих го и аз. Не казвахме нищо. Не беше необходимо. Знаехме какво трябва да правим.

22:54. Алигатора се изкачи догоре, за да постави мрежата. Не му харесваше, но го направи. Аз започвах да се нервирам и нямах намерение да чакам втората група от лодката — исках да се кача горе и да се подготвя за действие. Затова избрах доброволно неговия задник да се качи горе. Наблюдавахме от водата как се набираше нагоре по гредата, премина по диагоналната опора и се изкачи по вертикалната. Изпотен и нервен, стигна до рафта, към който беше се стремил Чери, завърза въжето, спусна го и изтегли мрежата нагоре.

Катеренето беше трудно. Уондър тръгна първи, след това Док и накрая аз. Бях разрязал мрежата, за да освободя тялото на Чери и сега тя бе значително по-слаба. Затова, вместо да се катерят, те трябваше да се повдигат нагоре ръка след ръка, търсейки с краката си всевъзможни опори. Но яростта им ги водеше нагоре, сантиметър по сантиметър, изпълнени с болка.

Останах във водата. Исках да използвам радиото, но нямах намерение да го правя горе на кулата, където можеше да ме подслушва всеки. Докладвах ситуацията на Гроус — той не остана доволен от новините — и поисках той също да ми докладва. Каза, че лодката се движи насам и че той ще чака.

След това дойде моят ред да се катеря. Мразя катеренето. Аз съм едър, пълен майкоосквернител и ми е необходимо известно усилие, за да изтегля килограмите си нагоре по въжена стълба. Когато пристигнах на мостчето на десетина метра над водата, бях физически изтощен, емоционално изстискан, умствено изчерпан и изпитвах болка във всеки един от проклетите си крайници. Дори шибаните кожички на ноктите ме боляха.

23:42. Гадния, Пачия крак и Малката бира се изкачиха по импровизираната стълба. Видели бяха тялото на Чери и по мрачните им лица разбрах, че искат отмъщение. И щяхме да го получим. Това е пътят на Воина.

Позволете да отделя една минутка тук, за да обясня за пътя на Воина. От старозаветните ханаански воини до спартанците, римските центуриони, японските самураи и до моето поколение тюлени всички истински Воини са имали две общи основни качества.

Да, Воините имат дълбоко вкоренена нужда да побеждават. Да, трябва да са вещи по въпросите на смъртта. И да, трябва да са готови да умрат — сами със себе си и с целия свой свят. Тези качества са може би най-очевидните.

Но Воинството не стига само до под повърхността на кожата или до под повърхността на победата. Това е кодекс, начин на мислене, който определя начина на живот. Това е уникалният начин, който наследявате и съотнасяте към света около себе си, който отделя Воина от всеки друг.

Всички Воини имат тихо, недоизказано, но в същото време дълбоко чувство за морал. Всички Воини са верни на себе си и на своето чувство за чест, независимо от последствията за личността или професията им. Воините никога не почиват: те постоянно търсят начини да подобряват способностите си и да разширяват мисълта си. Воините винаги разчитат на себе си за своето оцеляване или продължаване до края независимо от шансовете.

Има още. Един Воин никога не оставя смъртта на своя другар без отмъщение. Ние следваме традицията, предадена на Моисей от Оня, Който Е в двадесет и първа глава на Изход: „Трябва да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“

00:10. Поведох. Прехвърлихме се над перилата наляво от цистерните и се разделихме на двучленни групи ловци убийци, като бързо се придвижихме през металната решетка на обезлюдената палуба. Алигатора, който беше в двойка с Чери, настоя да работи сам. Дадох му пълнителите с куршуми .223 и откачих нашийника му. Може да не сте съгласни с това решение, но не сте тук за разлика от мен. Вижте, има моменти, в които гневът става толкова силен, че на човек трябва да му се позволи да върши някои неща. Това беше един от тези моменти.

Двамата с Уондър тръгнахме покрай парапета, покрай цистерните и към помпената станция. Там закачих едно импровизирано експлозивно устройство и включих часовника му. Зарядът беше достатъчно голям, за да спре генератора, но достатъчно малък, за да може вредата да не бъде голяма. След това си проправихме път покрай зоната за складиране на тръби и поехме по едно от наклонените мостчета, които се издигаха към главната палуба.

Предварителната ни цел бе контролният модул — там би трябвало да се намират кабините с комуникационното и охранително оборудване. Вероятно там ни чакаха лошите.

Вероятно се чудите защо просто не се качих на борда, не поставих заряди с пластичен експлозив „C4“, които биха потопили цялата проклета кула във водата, и не измъкнех задника си оттам. Е, първо, „ПП-22“ се намираше посред група кули и въпреки че те бяха изоставени, не желаех да привличам много внимание към нещата, които вършех. Ако щяхме да взривяваме разни неща, трябваше да го правим дискретно. Е, да, можехме да използваме „C4“. Второ, исках да запазя факти. Знаехме, че имат доста незаконни неща на борда си и ми трябваше да мога да ги покажа, без да се налага да се спускам за тях на двеста метра под водата. И, трето, макар потопяването на една кула да може да е забавно, унищожаването й щеше да направи положението ми по-… да кажем… комплицирано.

Тук беше ужасно тихо. Никакъв признак на съпротива до момента, което само означаваше, че (1) всички спяха или (2) чакаха в засада, за да наритат задниците ни. Щеше ми се да имаме радиоапарати с микрофони на устните и слушалки, за да мога да поддържам връзка с хората си. Но нямахме. Затова щяхме, след като изпълним задачата си, да си разказваме всичко с мезе, когато дойдеше време за бира.

Придвижвах се бавно. Налагах си да дишам равномерно и да уталожвам яростта си. Чери беше най-младият тюлен, когото избрах за „ТЮЛЕН-група 6“. Той беше от основателите — един от първоначалните седемдесет и двама стрелци. Избрах го, за да образувам група по свой образ и подобие. Бях го избрал, защото искаше да се учи, защото искаше да е най-добрият; защото ме беше убедил, че няма никога да се откаже. И никога не се отказа — до края. Чувствах се така, сякаш съм загубил едно от собствените си деца и виновникът за смъртта му, който и да беше той, щеше да си плати.

Но гневът ми нямаше да ме накара да действам прибързано. И преди съм губил хора в боя и се бях научил как да се справям с такива ситуации (макар че това изискваше доста усилия от мен). Вместо да реагирам лошо — да полудея, — аз сега канализирам гнева си. Позволявам му да ме води към нови висини на действието и унищожението. Позволявам на енергията му да ме прави по-вещ и по-смъртоносен воин.

Тази вечер душата на Чери, неговият воински дух се беше вселил във всеки от нас върху нефтената кула. Пропити с неговата енергия, талант и страст за воюване, щяхме да убием повече от враговете си и да ги убием по-добре.

Видях първите, докато се прехвърлях върху каротажния117 възел, който се намираше върху платформа с размери два и петдесет на два и петдесет метра, закрепена със скоби от страната към морето. Уондър и аз бяхме избягнали лесния път и си проправяхме път около външната страна на платформата, сантиметър по сантиметър, изпълнени с болка. Стиснах зъби и показах нос на нивото на каротажния възел. Онзи беше облечен като нинджа. Носеше противокуршумна жилетка. Държеше автомат „MP-5“ със заглушител. Лежеше върху един сандък отляво на възела, от който висях. Един втори нинджа лежеше под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо първия. Неговото огнево поле би унищожило всяко нещо, което нинджа номер едно пропуснеше.

Предпазливо се спуснах надолу, докато стъпих стабилно на металната решетка. С помощта на сигнали обясних ситуацията на Уондър. Не трябваше да обяснявам какво трябваше да правим. След това, като облегнах гръб на стоманената стена на каротажния възел, съвсем внимателно поставих автомата си на платформата. Нямахме заглушители и не възнамерявах да дам да се разбере, че сме наблизо — още не.

Уондър внимателно положи автомата си на палубата, потупа щангата в колана си, показа ми среден пръст и започна да се придвижва наляво, за да отиде зад нинджа две, като остане извън зрителната линия на нинджа едно.

Докато Уондър отиваше натам, аз се вдигнах с връхчетата на пръстите си обратно върху каротажния възел, докато носът ми се показа над покрива. Изтеглих се сантиметър по сантиметър. Какво да ви кажа за шибаната умора. Опитайте се да направите същото някога, когато носите мокри бойни дрехи, тежка бойна жилетка и току-що сте се изкачили по десетметровата мрежа и мокра стоманена тръба от бушуващото море.

Най-после се изкачих върху каротажния възел. Но не можех да почивам. Трябваше да извадя ножа си от калъфката и съвсем б-а-в-н-о да се придвижа напред към гърба на нинджа номер едно.

Помните ли, когато ви обяснявах методите за засада? Е, изглежда, бяхме се натъкнали на тилова охранна позиция. Проблемът — за тях — беше, че очакваха да се покажем от един тесен канал между модулните стоманени кутии. Но вместо това аз и Уондър инстинктивно бяхме минали през задната врата — прехвърлихме се през перилата и увиснали на ръце, бяхме се промъкнали по острата решетка на палубата. Да, чувствах се зле. Да, ръцете ме боляха ужасно, особено след като не носех ръкавици, но добрата новина беше, че сме заобиколили всички очевидни места, на които лошичките бяха направили засадата си, и сега идвахме към контролния модул през задната врата.

Когато се придвижвате към позиция като тази, го правите на етапи от по сантиметър. Мускулите ви горят. Всяко ваше действие се умножава по десет. Стори ми се, че е изминал цял час, за да пропълзя един метър от първоначалното си място, за да стигна до удобно за нападение разстояние, въпреки че реално беше изминала не повече от минута. Не може да се бавите повече, защото в такава близост човек издава вибрации и кучият син ще ги усети, ще се обърне и ще очисти задника ви.

Този път извадих късмет — хванах го изотзад, без да ме усети, и успях да покрия с длан носа и устата му. В занаята на убийците съществуват редица така наречени високопродуктивни цели, когато нападате с нож откъм тила. Най-напред са тилните и шийните нерви, които се намират там, където се свързват тилната кост на черепа с първия шиен прешлен. С едносрични или още по-къси думи искам да кажа, че става дума за основата на черепухата. Ефективни са и подключичните артерии — огромни кръвни тела, започващи от горната част на сърцето, които пренасят основната част от кръвта за ръцете. Те започват от сърцето, правят кръг над дробовете и могат да бъдат достигнати чрез удар в посока надолу през онази мека, триъгълна зона между врата и лопатките. Има и вътрешна, и външна сънна артерия, които също се намират в зоната на врата. (Те могат да бъдат атакувани чрез добрия стар метод на ножовидната пръчка и моркова.)

Сега онези от вас, на които им прилошава лесно, могат да пропуснат следващите три-четири параграфа. За останалите нека поговорим малко за смъртта, причинена от острие, като започнем с известното в Холивуд срязване на гърлото.

Първият ми ръководен принцип по тази тема винаги е бил, че е по-добре да се срежат сънната артерия и шийната вена отстрани — острието на ножа се забива с режещия ръб напред и се реже в посока от вас навън, — отколкото да режете врата с острие, насочено към вас, както често виждате да се прави във филмите.

Нека обясня защо. Като забиете острието в страната на врата на своя опонент, вие не само ще срежете неговата шийна вена, но и кръвта веднага ще попадне в дихателната му тръба, от което ще му е по-трудно да извика и да вдигне тревога. Освен това, ако режете назад през предната част на гърлото му, ще получите в резултат доста кръв, пръскаща се във всички посоки.

За разлика от холивудските филми срязването на човешко гърло не е бързо и чисто нещо. Предната част на гърлото е жилава — там има много сухожилия, а да не говорим за стерноклейдомастоидния и трапецовидния мускул, които се срязват по-трудно, отколкото се произнасят. Тук говорим за жилави тъкани, хора. Затова, ако нямате нож с назъбено острие — всъщност Рой Боъм взимаше своята щанга, зачислена от американското правителство, и нарязваше зъби по нея, преди да отиде и причини смърт чрез острие на врага си, — вашият нож сигурно няма да влезе достатъчно дълбоко и гадно, за да свърши работа.

Повярвайте, бил съм там и мога да ви кажа от личен опит, че трябват доста усилия да срежеш човешко гърло отпред назад. А ако просто разрежете врата, без да прережете вратната вена и сънната артерия, само ще разярите опонента си. Друго нещо, за което трябва да помислите, е, че кръвта вони, ако е в големи количества и ако върху вас попадне кръв, ще воните и така враговете ви ще знаят, че сте наблизо. Майната ви.

Кръвта е и хлъзгава — ако ви опръска, може да загубите хватката си върху ножа, както и върху жертвата си, която ще изпълзи встрани от вас и ще нададе „силен вик“, както казваше Шекспир. Отново майната ви. Следователно разумно е да оставите колкото е възможно повече от кръвта вътре в тялото на лошия.

Затова нападението с поражение на подключечната вена върши толкова добра работа. С едната ръка спирате притока на въздух за лошия, а след това забивате ножа в подключечната област, като добре го развъртате, за да можете да срежете артериите и вените. След това прониквате надолу, покрай белите дробове, като разкъсвате по пътя си към сърцето. Ако острието ви е достатъчно дълго, а моето беше точно такова, ще срежете аортата и ще предизвикате смъртоносно нараняване, като повечето от кръвта ще си остане в тялото.

Сега, тъй като задникът пред мен лежеше по корем, трябваше да направя така, че да го стисна както трябва, преди да пронижа неговия subclavian. Шумът от дъжда и водата помагаха да прикрия придвижването си. Всъщност забеляза ме, чак когато свих ръка около гърлото му, стиснах носа и устата му и забих острието, дебело един сантиметър и дълго двадесет, чак до бъбреците.

Това привлече вниманието му. Пое си въздух — само че нямаше какво да поеме, защото бях стиснал устата и носа му. Но направи точно това, което исках — изтърколи се встрани от мен. Това ми помогна да го натисна още и да застана така, че да мога да извадя ножа от гърба му и да го настаня в областта на раменете.

Малък проблем, хора. Ударът в подключечната област изисква движение надолу. Това означава, че трябва да промените захвата си като за удар в бъбреците.

Вижте, когато го наръгах в бъбреците, аз държах острието на ножа напред с палец и показалец около дръжката до предпазителя. Сега трябваше да го прехвърля така, че да мога да го хвана като за намушкване с острието надолу.

Казах ли, че не носех ръкавици? Казах ли, че пръстите ме боляха и бяха сковани?

Не се извинявам, а само пояснявам, че докато завъртах ножа в дясната си ръка (лявата ми запушваше устата на мистър нинджа номер едно), ножът изпадна и се приземи върху сандъка, при което мистър нинджа, който се бореше по някаква абсурдна причина, сякаш от това зависеше животът му, ритна шибания нож и той падна от сандъка.

Добрата новина беше, че загубата на ножа освободи дясната ми ръка, която аз незабавно положих върху гърлото му и правех адски усилия да строша адамовата му ябълка, хранопровода и всяко друго нещо, около което можех да стисна болните си словашки пръсти.

Лежахме и се търкаляхме натам-насам в продължение на няколко секунди. Но аз съм едър майкоосквернител и бях по-бесен от него, и успях да го ударя с ръка по лицето няколко пъти, а това се оказа достатъчно, за да се отпусне. Строших врата му, за да съм сигурен, че няма да ни създава нови неприятности, претърколих се по гръб и се опитах да спра да се вълнувам.

Уондър ме потупа по коляното. Погледнах надолу. Държеше ножа ми за острието и ми го подаде без нито дума, но с поглед, пълен с такова неодобрение, че ми напомни за първия път, когато свещениците ме бяха хванали да правя онова мръсно нещо, което според тях гарантираше, че ще имам косми по рунтавите си длани.

Свих рамене. Уондър, който изобщо не търпи изпускането на всякакви оръжия, ме поздрави с един пръст, след което даде сигнала „аз си свърших работата чисто, а ти свърши своята калпаво, както обикновено, и нека се махаме оттук, заднико“.

Кой бях аз, че да оспорвам подобна мъдрост? Проверих моя труп за разузнавателни данни (очевидно Уондър беше свършил с претърсването на своя труп, защото ме наблюдаваше нетърпеливо) и като не намерих нищо, вдигнах автомата си и тръгнах.

00:17. Време за ЛУВ — Лайно Удря Вентилатор. Първо, три големи експлозии. Това трябва да е Пик — нашият специалист по експлозивите. Неговата задача за тази вечер беше да елиминира антените на кулата — радио, свръхвисокочестотни, телефонни и всякакви други, които случайно се намират там.

Наред със сътресението от първата експлозия последва втора серия удари, донякъде по-слаби. Това трябваше да е Алигатора, който обезвреждаше електрическите генератори на кулата. Почти веднага дочух автоматичен огън откъм района на карцера — чуваха се контролирани залпове с бързи патрони .223, както и малко по-силно резониращото тракане на 9-милиметрови куршуми.

Е, след като загубихме изненадата, нямаше причина повече да се крием. Двамата с Уондър тръгнахме бързо между модулите, а оръжията ни покриваха срещуположни полета. Ако нинджата, когото убих, беше тилова охрана, то голямата засада трябваше да е пред нас.

Извадих една от гранатите от калъфката й, изтеглих щифта и стиснах лостчето с ръка. Движехме се бързо и вдигахме шум, за да привлечем внимание. Защо? Защото исках някой да се паникьоса и да стреля, преди да влезем в зоната за убиване, от която няма връщане. Бяхме ги видели, преди те да видят нас, и можехме да отвърнем — сила срещу сила.

Наближихме едно тясно място — от дясната ни страна имаше сандък, а отляво — правоъгълен стоманен модул. Насреща — рампа, водеща към стаите за екипажа и към контролната кабина. Пуснах лостчето, преброих до две, след което изтърколих гранатата по решетката и двамата с Уондър се скрихме зад сандъка.

Последва експлозия и викове. Спуснах се първи, като обхващах огнево поле наляво. Нещо мръдна, аз пуснах един залп с три куршума и го повалих. Огън от цев откъм десет часа от мен. Отговорих му… и улучих нещо. Един рикоширал куршум ме удари в бузата и усетих кръв по лицето си. Още нещо ме удари в крака. Забравил бях колко гадно е да се воюва на нефтена кула. Всяко шибано нещо се прави от метал и куршумите, особено сачмите с твърдия си, обвит с мед куршум, отскачат като някакви проклети топки за билярд.

В „ТЮЛЕН-група 6“ бяхме разработили специални трошливи куршуми за подобни ситуации. Но онова беше тогава, а това — сега и трябваше да се справяме с каквото имахме, ако се сещате накъде бия. Затова поех ударите и продължих да стрелям по всяко нещо, което мърдаше.

Слязохме по рампата до платформата за достъп до контролния модул. От лявата ми страна лежеше едно тяло — неподвижно. За всеки случай му пуснах един куршум в главата. Още две откъм единадесет часа — глави, тела и автомати се обръщаха в посока към мен. Не се замислих. Просто реагирах — автоматът ми изплю контролирани трикуршумни залпове. Виждане, прицелване, стрелба, виждане, прицелване, стрелба, както бях учил мъжете си да стрелят по двадесетсантиметрови стоманени плочки от пет, седем, десет и петнадесет метра. И тези задници паднаха точно както и проклетите плочки на стрелбището.

— Прикривай ме…

Клекнах и смених пълнителя, докато Уондър ме пазеше, а след това аз прикривах него. Придвижихме се още шест метра и стигнахме на удобно за стрелба разстояние от люка на контролния модул, когато ни изненадаха с продължителен откос отгоре. Наведох се и се претърколих наляво, като се прилепих до стоманената стена и се притиснах към решетката.

— Мама му стара… — Уондър също се опитваше да се направи невидим, докато добре насочените куршуми отгоре отскачаха от стоманената плоча на пет сантиметра над главите ни.

Вдигнах пръст към небето.

— Крана?

— Сигурно. Може би — ма-а-м-ка му — в маймунарника.

Изохка от рикоширало парченце над ухото му и започна да кърви. Маймунарникът беше защитената клетка, в която работеше кранистът. Тя беше закрепена към крана на двадесетина метра над палубата и от лявата ни страна. Това беше висока позиция, която даваше на всеки стрелящ от нея добра възможност да гърми почти отвесно към палубата. Трябваше да я неутрализираме, и то бързо.

Извадих радиото от калъфката.

— Има ли някой на маймунарника? Оттам стрелят. Притиснати сме южно от контролния модул, а трябва да тръгваме, мамицата му.

— Работи се по проблема, шкипере — отговори ми гласът на Гадния. — Пачия крак е на път.

— Разбрано.

Приятно ми беше да чуя, че проблемът се решава, но ми се искаше вече да е там. Изоставахме много от графика, който помнех.

Според този график трябваше вече да отваряме люка на контролния модул, който се намираше точно срещу нас. Това беше една херметична врата с две дръжки. Сега, ако аз бях лимон — това е англичанин от английските специални групи — или жабар — това е французин от GIGN118, — просто щях да отворя леко вратата и да хвърля вътре зашеметяваща граната, последвана от автоматична стрелба във всички посоки — от едната страна към другата и нагоре-надолу. Това е добра техника, но много, много оцапана.

Но както вероятно вече разбирате, аз съм скрупульозно чист и по навик прибран човек. Освен това исках всичко в контролния модул да остане повече или по-малко незасегнато — така е по-лесно да се събира информация, а ние страдахме от явна липса на информация. Затова двамата с Уондър щяхме да правим нещата по старомодния начин. Вместо горната тактика щяхме да използваме тактиката от остров Иво Джима119: щяхме да превземем шибаната стая сантиметър по сантиметър, дяволите да я вземат.

Погледнах към Уондър. Едно дълго ручейче кръв се спускаше зад дясното му ухо, като цапаше яката на мократа му бойна риза. Друго парченце от нещо го беше улучило в бузата и сега изглеждаше, сякаш се е порязал зле, докато се е бръснел. Очите му бяха зачервени от солената вода, а кожата — бяла и напукана от студа.

Долови погледа ми.

— Какво зяпаш?

Е, беше красив и му се възхищавах. Затова му казах:

— Не само си грозен, мамицата ти, но изглеждаш съвсем зле.

Тоя Уондър, много добре приема комплименти. Особено когато стрелят по него.

— Какво искаш да кажеш? Точно сега ти изглеждаш като истинско лайно.

— Е, да, така е, защото си забравих фрака у дома. — Приведох се и сбръчках врат, за да избягна нов залп отгоре. — Не можем да седим тук цял ден.

Уондър кимна в знак на съгласие.

— Е, и?

Посочих.

— Шест метра и сме вкъщи.

И всъщност вдясно от люка на контролния модул имаше висока до гърдите ветрозащитна стена, която щеше да ни предпазва от стрелба. Ако можехме да преодолеем шестте метра незасегнати.

Оставете това. Вече бяхме засегнати. Просто трябваше да стигнем дотам живи.

Праснах Уондър по рамото.

— Apres vous120, Алфонс.

— Да ти го начукам, Гастон121.

Вдигна отчаяно очи към небето, след това се изтърколи на колене и ръце през решетката. Последвах го, като се опитвах да се направя невидим, докато автоматичните откоси тракаха, отскачаха, рикошираха и префучаваха покрай мен.

Придвижването ни беше забавено и от повърхността, по която се придвижвахме. Проклетата решетка беше остра — срязваше ръцете и коленете. Хей, за мен болката не значи нищо и затова се движех напред колкото може по-бързо. Което се оказа прекалено бързо. Движех се точно зад Уондър, пришпорван от залп с деветмилиметрови куршуми, когато десният му крак се изпъна в спазъм.

Мамицата му. Шибаната подметка на обувката му ме фрасна право в лицето, като смачка носа ми, а след това падна върху палеца ми.

За момент ми се привидяха звезди. Искам да кажа, че доста силно ме удари.

Не му беше нужно дълго време да разбере какво е направил. Протегна ръка назад, хвана яката на ризата ми в юмрука си и ме помъкна след себе си.

Тази езда не беше никак равна, но поне пристигнахме където трябва. Уондър ме пусна и аз се претърколих зад ъгъла, за да видя дали там не ни чака някой.

Чисто беше. Изправих се сам, стигнах до защитената зона и легнах с ръце на хълбоците и разтворени крака и се опитвах да си поема дъх.

Лежах си аз и осъзнавах пословичната добра и лоша новина. Нека да се оправим първо с тях. Лошата новина беше, че нямаше нито едно местенце по мен, което да не боли. Добрата новина беше, че стрелбата от маймунарника беше спряла — което означаваше, че сега горе се намираше Пачия крак и пазеше всички ни.

Претърколих се на колене и лакти, изохках и се опитах да доведа очите си на фокус — те бяха леко разфокусирани благодарение на крака номер четиридесет и пет на Уондър.

— Хайде да се хващаме на работа.

Изправих се и се наредихме. Наредихме? По дяволите, та ние бяхме само двама. Той хвана долната дръжка на вратата за контролния модул и я провери. Завъртя се лесно. Натисна и горната. Тя също се отвори без трудности.

Вратата се отваряше навън. Ние бяхме добре позиционирани — откъм пантите. Аз бях коленичил ниско. Автоматът ми се намираше в така наречената ниска позиция на готовност. Това означаваше, че цевта е наведена малко по-надолу от хоризонталата, за да мога да гледам над дулото, да се прицелвам бързо към всички заплахи, да вдигам цевта и да очиствам лошите — крррр.

Уондър протегна ръка над мен, хвана горната дръжка и дръпна люка.

— Давай…

Аз влязох през вратата. Вероятно най-трудното нещо при подобни влизания е да се преборите с тунелното виждане при преминаване през вратата. Ако гледате така, ще видите само едно нещо. Ще се фиксирате върху него, ще отидете към него и ще го убиете. Което е добре. Само че, разбира се, в стаята има втора или трета, или четвърта опасност, в който случай ще е време да ви го натаковат, защото задникът ви вече ще е умрял, когато се досетите, че сте се осрали.

Огледах стаята. Независимо колко пъти сте правили това реално, цялата последователност винаги е като един танц — една смъртоносна поредица от танцови движения, заснети на бавен кадър. Пространство. Слабо осветление. Не гледай като в тунел. Използвай периферното си зрение. Влез вътре, за да може да влезе и Уондър. Очи наляво и надясно. Продължавай да се движиш. Дишай. Завърти се наляво. Движение откъм девет часа. Виждане, прицелване, огън. Дишай. Погледни наляво-надясно-наляво. Дишай. Движение — два часа. Виждане, прицелване, огън. Дишай. Продължавай да се движиш. Претърколи се наляво. Използвай стената за защита. Периферно зрение. Уондър се търкаля надясно. Автоматът му стреля — кррр-кррр. Не говори. Не е нужно. Дишай. Цел откъм единадесет и половина. Дясната му ръка вдига пистолет. Другата ръка на целта е обхванала торба с нещо на височината на гърдите. Стреляй през торбата — не. Може да са експлозиви. Неутрализирай предполагаемата опасност. Стреляй ниско. Изстрелът в слабините го събаря. Торбата пада. Дишай. Вторият изстрел в гърдите на задника го елиминира завинаги. Периферно зрение. Дишай. Уондър сега е в другия край на залата. И аз се придвижвам към задната стена. Дишай.

— Чисто — викаше Уондър. Цялата последователност беше отнела шест секунди реално време. За това време убихме четирима.

Отговорих като ехо „Чисто“, за да знае, че и аз съм добре.

След това отидох да видя какво имаше в плика. Гранати? Часовников механизъм? Детонатор? Радиоапарат, който не сме смълчали?

Задникът, когото убих, беше си заминал — е, майната му. Беше пуснал торбата, когато го улучих в слабините, но връвта й все още стоеше стегната около китката му, а мъртвата му длан стискаше крайчеца й.

Стъпих върху китката му, което освободи дланта, ритнах торбата настрани, наведох се и я вдигнах. Това беше камуфлажна брезентова чанта с размерите на меко дипломатическо куфарче.

Отворих катарамите и погледнах вътре.

— Посрани Боже!

Уондър се приближи и надникна над рамото ми.

— Какво има, мамицата му?

Стиснал чантата, аз седнах на палубата. Уондър внимателно я взе от ръцете ми, разгледа я и подсвирна от удивление. Кучият син, когото убих, беше стискал чанта за полкови офицер химик. Този офицер е лекар, който прави необходимото да получиш необходимата защита срещу химически вещества — газове, нервнопаралитични вещества, като зарин, табун и „SRQ-4“. Прави се по следния начин: инжектират ви догоре с атропин, след това ви дават малка доза от всяко нервнопаралитично вещество, за да ви направят устойчив. Процесът е досущ както при холерата, жълтата треска, тифа и тифусните инжекции — дават ви малка контролирана доза от болестта заедно със защитното лекарство, и сте имунизиран.

Та какво исках да кажа? Исках да кажа следното: за малко не бях стрелял в шибаната торбичка с хубави нещица, което би счупило някое от двадесетината малки шишенца с табун. Това би довело до изпускането на безцветна течност без мирис в атмосферата на контролния модул и аз щях да умра в разстояние на, о, две-три секунди. Също и Уондър. Тук имаше достатъчно табун за пет метра̀ като токийското. Не трябва много. Една капчица е достатъчна, за да убие много, може би стотици хора.

Сега, ако това си имаше добра страна, то вероятно тя се криеше във факта, че след като чантата беше за офицер химик, нервнопаралитичното вещество е разредено. В края на краищата не е желателно да убивате собствените си бойци. Затова табунът, използван от офицерите химици, се разрежда с вода. Пак си беше смъртоносен — ако по мен покапеше малко, щях да се гътна. Но можеше да се носи безопасно — стига да не стреляш в него.

— Дръж това шибано нещо — казах на Уондър. — Може би ще намерим върху кого да го използваме — например добрия стар Л. К. Строхаус.

Уондър се ухили порочно и метна чантата през рамо. По лицето му разбрах, че си мислеше за същото.

01:34. Осигурихме кулата. Имаше екипаж от двадесет и двама души. От тях шестнадесет бяха мъртви, когато ги намерихме. Оцелелите — без нито един нефтодобивен работник между тях — бяха от онези неуспели мераклии, които в наши дни могат да се видят по телевизията, облечени в камуфлажни бойни дрехи, оплакващи се от всичко, но без да правят нищо положително за разрешаване на проблемите на страната. В нормални обстоятелства не търпях такива задници. Още по-малко мога да ги търпя, когато един от най-добрите стрелци, с които съм работил, току-що бе убит. Гадния, Пачия крак, Алигатора и Гризача проведоха разпита с дванадесетволтов акумулатор и кофа със солена вода. Хей, приятели, не се шокирайте просто защото онези бяха шокирани. Моите хора бяха загубили приятел и не изпитваха особено съчувствие. Аз също, честно казано. Но ми трябваха две живи тела за доказателство и затова се намесих навреме, за да оставя последните двама лоши живи.

Уондър искаше да бъде старши разпитвач — двамата с Чери бяха живели заедно след раняването на Чери при нападението над офиса на Грант Грифит в „Свирепия 2, Червената клетка“. Но той ми трябваше, за да си играе с преносимия компютър, който откри в контролния модул. Нужен му беше около час, за да разкрие паролата, след това да извади каквото ни трябваше: телефонни номера, съобщения, шифри и изтрити файлове.

Докато си играеше, аз търсех. И познайте какво открих. Нефтодобивната кула беше използвана като проклет склад за оръжие. Контейнерът, който качиха на борда, съдържаше достатъчно играчки, за да може малка група като АДАМ да работи с години. Имаше стотици хиляди патрони, над хиляда огнестрелни оръжия, стотици гранати и дузини противопехотни мини, както и други експлозиви. На други места в кулата имаше пет ракети „Редай“, две ракети „Стингър“ и две „Тоу“ — нов модел противотанкови ракети с насочване по кабел.

Имаше стотици полеви медицински комплекти, ХГК — храни, готови за консумация, — завити в найлон и с дата на годност до следващия век. Имаше полеви радиоапарати, целеуказатели, дори и чифт кодирани излъчватели за сателитна комуникация. Излъчвателите бяха от трето поколение — по-големи и по-тежки от онези, които воините диверсанти носят в боя днес, но все пак достатъчно актуални, за да са откраднати от някоя специална част. Имаше и още два комплекта за офицери химици. Предадох ги на Док Трембли — единствен той имаше достатъчна квалификация, за да борави с такива неща.

„ПП-22“ се оказа, както предполагах, склад — разпространителски пункт. Пък и беше съвсем логично: от цялата страна се събираха оръжия тук, а след това биваха разпределяни. Помните ли списъка със стоки, които бяха носили АДАМ? Те бяха от цялата страна. Нямаше очевидна закономерност в начина на намирането им. Всявай объркване, казва Сун Дзъ, и точно това правеше Л. К., като използваше „ПП-22“ като разпространителски пункт.

Да, той беше изолиран. Да, той беше трудно достижим. Но точно там се намираше силната му страна. Опитайте се да закупите такова оборудване в магазин за оръжие или от подземни източници, и рано или късно ще се опарите от ФБР или Агенцията за борба с контрабандата на тютюн, наркотици и оръжие. Използвайки платформата, Л. К. беше си гарантирал анонимност. А какво щеше да стане, ако се появи някой таен агент? Е, приятели, наоколо имаше доста вода.

Уондър отпечата каквото намери. Като прегледах страниците, разбрах, че оръжията, които проследихме, са част от дузина пратки, донесени тук през последната година. Тези оръжия се раздаваха на парче. Пристигаше малък кораб и натоварваше оръжие, патрони, експлозиви и други. Уондър беше намерил записи в компютъра, в които се отразяваха пратките. Но нямаше начин точно да се каже кой е получил стоката. Това можеше да се очаква: когато си имате работа с танга, не питате за паспорти или заявки за закупуване.

Но имаше достатъчно следи, за да разберем кога и къде са отишли пратките. Те бяха разпръснати по цялата карта — хиляди оръжия и стотици хиляди куршуми, тонове експлозиви и кой знае още какво.

Можех да се обадя на Свещеника, но реших да не го правя. Нуждаех се от човек, на когото можех да се доверя, а генерал Харингтън изпращаше определено смесени сигнали. Вместо това се обадих на Мъгс. Дадох му факти и цифри. Той каза, че ще се допита до своята водолазка-жабешка мрежа, за да види дали би събудил нечии спомени от ада.

Казах, че скоро ще му се обадя. Точно сега ме занимаваха други неща. Най-напред трябваше да помисля за Чери. Сложихме тежести на тялото му и го погребахме в морето — още един жабок-водолаз, който ще пази небесните врати. Наблюдавах решимостта по лицата на хората си, докато Чери потъваше в тъмните води, и знаех, че няма да спрат, докато не отмъстят за смъртта му.

Докато преглеждаха кулата, отделих малко време за размисъл. Често се налага човек да действа само инстинктивно. В повечето случаи това е нормално. Но понякога — а сега моментът беше такъв — човек трябва да се замисли над възможностите, а после да действа.

Необходимо ми беше известно време, но накрая разбрах, че сегашната ситуация можеше да бъде проследена назад във времето чак до Кий Уест. Проблемът е, че бях разглеждал Кий Уест в една светлина, а е трябвало да използвам друг, по-светъл прожектор.

Моля, следвайте мисълта ми. Факт: практически всичките милиции — откачалки като АДАМ — бяха изчезнали в нелегалност след събитията в Оклахома.

Факт: За да ги проследи, ФБР трябваше да използва незаконни методи. По тази причина командната верига в Кий Уест беше толкова осрана. Дясната ръка нямаше никаква представа какво върши лявата. Аз бях концентрирал вниманието върху тези осирания, защото точно те влияеха пряко върху моята ефективност и на хората ми.

Това се оказа погрешно. Не съм ли аз човекът, който винаги говори за мистър Мърфи? Осиранията не са ли нормална част от живота ми? Разбира се, че са. Но в Кий Уест бях допуснал да се разсея.

Е, майната ми. Вместо да се тревожа за това кой и защо се е осрал, аз трябваше да търся трите принципа, които са в основата на всички престъпления: мотив, средство и възможност.

Е, нека се върнем на видеозаписа и да видим всичко в забавен кадър.

Най-напред мотива. Мотивите на Л. К. и АДАМ се преплитаха. Само дето аз не бях го проумял. Онова, което ме беше тревожило от Кий Уест насам, беше защо, по дяволите, АДАМ бяха действали в онзи момент. Точно това беше и въпросът, който известните вашингтонски автори на статии от серията „Грешки и никакви факти“ наричаха „Големия въпрос“ в своите телевизионни предавания.

Сега разбирах, че самият Л. К. Строхаус ми беше дал отговора. Но той се оказа толкова прост, че не го долових. Когато Уондър разби файловете на ФБР от „Интелинк“, бяхме се натъкнали на един протокол, в който се посочваше реакцията на Л. К. Строхаус на искането от страна на АДАМ за разговор лице в лице.

Л. К. беше отговорил на заместник-директора по операциите на ФБР, че в никакъв случай не би отишъл в Кий Уест, казал му, че АДАМ са „проклета (нецензурна дума, заличена) тълпа мичигански ненормални с много къси фитили, които действат на своя глава там долу“. Аз знам, че е казал точно това, защото притежавам проклетия протокол.

Заместник-директорът по операциите очевидно не беше забелязал значението в избухването на Л. К. Аз също — досега. Откъде, мамицата му, знаеше Л. К., че АДАМ са от Мичиган? И защо беше казал, че действат на своя глава?

Той е знаел, че са от Мичиган, защото е знаел точно кой и какво представляваше Алфа Дивизия/Американска Милиция. И е казал, че са ненормални с много къси фитили, защото АДАМ са спрели да го слушат по някаква причина. Превод: действали са без предварителна заповед — точно като мен.

Всичко ставаше абсолютно ясно: отвличането на министъра на Военноморските сили беше неразрешена операция. Тя не е фигурирала в ничий списък освен в този на АДАМ.

Били са тук, в Мексиканския залив, за да си вземат оръжията. Казано им е било да се приберат у дома и да чакат някакъв сигнал. Но те не бяха го сторили — вместо това заминали за Пуерто Рико и отвлекли самолета с министъра.

Може би всичко е започнало като учение. Няколко тюлени от Западния бряг веднъж преследваха Ханойката Джейн Фонда122 като част от едно учение по охраната, което беше се объркало. А когато командвах „Червената клетка“, имахме навика да следим целите си, преди да подготвим същинското нападение. Значи съществуваше прецедент. Независимо от първоначалния мотив на АДАМ ситуацията се е объркала. Станала е реална. Реално лоша. А когато е станала кисела, Л. К. Строхаус е решил, че не желае да има нищо общо с нея.

И защо е отказвал така категорично да се срещне с АДАМ? По метода на изключенията определих причината — той е един от хората, които осигуряват подкрепа на АДАМ и ако се срещнат лице в лице (а ние всички подслушваме), може би щяха да се чуят някои обезпокоителни откровения и обвинения.

Затова си беше пасувал. За щастие заместник-директорът по операциите бе написал протокол на разговора. Този документ някак си беше се изтрил. Но както вече разбрахте, сведенията от компютъра се изтриват по-трудно, отколкото си мисли човек. Командата „изтриване“ не е абсолютна гаранция. И затова унищоженият протокол от разговора, възстановен от Уондър, се озова в моите ръце. (Озовал се беше и в ръцете на Свещеника и ми се стори чудно, че той не е направил нищо.)

Добре, да се върнем към проблема, който ни занимаваше в момента. Имаше и неоспорими доказателства, че нелегалните групи получаваха подкрепа и оборудване. С други думи инструментите, с които да се върши работата, или принцип за престъплението номер две — средството.

Искате онова доказателство? Да се върнем отново в Кий Уест. Там видях с очите си, че АДАМ използват оръжия, които са на въоръжение в момента и са откраднати от дузина различни места. Въпросът беше следният: как нелегални групи като АДАМ се сдобиваха с играчките си.

Е, когато двамата с Уондър си играхме с компютъра във вила „Свирепия“, бяхме открили едно забележително съвпадение: практически всеки път, когато Л. К. Строхаус изнасяше реч в голям град, в близост с който се съхраняваше оръжие на американското правителство, част от това оръжие биваше откраднато. Окончателно доказателство? Дъг беше присъствал на сцената в Ипсиланти — даже беше убил Джони Кул, за да прикрие следите си. Сега бяхме открили и метода им на разпределяне на оръжията — смесване и съчетаване, — което правеха оттук, в Мексиканския залив.

Накрая беше и принцип номер три — възможността. Точно той не съвпадаше със закономерността. Но нали изключенията доказват правилото? Разбира се.

АДАМ бяха получили първокласна разузнавателна информация. Знаеха разписанието на министъра на Военноморските сили. И как бяха получили тази добре пазена информация? Предполагах, че са я получили от Л. К. Строхаус. Грешах. Най-малко един човек от група АДАМ, Т. Д. Кейпъл, имаше достъп до националната компютърна мрежа на военната полиция. Тази мрежа беше свързана с дузина други, сред които фигурираше и Следствената служба на Военноморските сили. Разписанието на министъра на Военноморските сили не беше секретно. Но не беше и разгласявано пред обществеността. Намираше се обаче в компютъра на Следствената служба на Военноморските сили. Знаех това, защото Уондър ми беше взел едно копие.

Сега, след като бях пояснил всичките тези неща, нека добавя и още някои фактори. Първият фактор беше начинът, по който Л. К. Строхаус гледаше на Америка. Неговото виждане — от известно време не бях чувал по-параноично гледище — започваше с нещо, което звучеше като гражданска война срещу правителството, обявена от групи като АДАМ и Зулуските гангстери и всичко помежду им.

Това също беше логично. Вижте, сред по-параноичните ненормални социопатични личности съществува следният сценарий за заговор: правителството тайно въоръжава младежки банди и вътрешни терористи, за да ги използва като ударни войски и пушечно месо, за да могат да обявят война на „истинските“ американци.

Л. К. провеждаше истинска операция под фалшиво знаме. Какво е това, питате? Това е стар разузнавачески термин, който означава, че караш агента си да мисли, че си например от КГБ, а си от ЦРУ Затова той, верен комунист, смята, че краде тайни от своето правителство, за да помогне на Съветската мечка, а през цялото време храни американския орел.

Е, Л. К. до голяма степен вършеше същото. Той продаваше фалшивия си патриотизъм на масите, а в същото време крадеше собственост на американското правителство и го даваше на АДАМ, от една страна, и на Зулуските гангстери, от друга. Кучият син разиграваше двата края срещу това, което се намираше в средата. Според мен това го правеше истински ГЛПТНП — грозен лайнян параноик и танго, незаслужаващо прошка.

Освен това е известно, че лудите са склонни да се концентрират около годишнините. Атентатът в Оклахома например беше проведен на 19 април, годишнината от провала на ФБР в Уейко. Сега бързо се приближавахме към годишнината от атентата в Оклахома (двоен удар, ако се сещате накъде бия и ако простите шегата ми). А от отчетите в „ПП-22“ се разбираше, че са раздадени голям брой смъртоносни играчки през изминалите десет седмици.

Инстинктите ми казваха, че един часовник, или по-скоро цял куп бомби със закъснители отброяват секундите.

Накарах Уондър да включи компютъра. Извлече всичко, с което разполагахме: унищожените файлове на ФБР, информацията, която Свещеника ни беше дал. Добави имена, дати, места и доставки от „ПП-22“. След това си поигра на гадаене с една сложна програма от тип електронна таблица.

Отговорите, които получи, бяха направо плашещи. Вече имах някои точни местонахождения. Свързах се с Мъгс по телефона и му казах резултатите.

Първата му реакция беше: „Копеле.“ След това започна да мисли като старшина. След петнадесетминутно стискане на челюсти беше съставил план. Вече беше активирал мрежата си. Сега тя щеше да работи и в извънработно време. Дори беше разрешил проблема със сигурността. Имаше няколко стари жабоци-водолази, които поддържаха връзки с местните полицейски служби по цялата страна. Мъгс щеше да ги накара да поработят. Знаехме, че Л. К. е забил нокти във федералните агенции и министерствата. Затова щяхме да стоим настрани от тях, да разчитаме на контактите на Мъгс със стари водолази и да заобиколим системата. Хареса ми — още веднъж щях да премина през задната врата.

Мъгс ми каза, че му трябват два дни, за да приготви нещата. Този срок ми се стори добър и затова му казах да действа, след което изключих телефона.

Двамата с Уондър отново си поиграхме с компютъра, като разлистихме стотици файлове и документи. След това пуснахме програмата „Троянски кон“ — онази, която Уондър беше написал, за да прехваща пароли — и я прегледахме, за да видим дали някой не играе същата игра като мен.

Да, някой я играеше. Уондър проследи връзката. Фактите бяха толкова очевидни, колкото е и дебелият ми словашки путешки задник — някой там, отвън, ни следеше. Виждаше се по запитванията — запитвания, които дублираха моите собствени търсения. Една парола стърчеше като прословутия измръзнал рибарски хуй. О, паролата беше дигитализирана, бръмбазирана и разбъркана като омлет. Но златната програма на Уондър я сведе до думите, написани от първоначалния потребител. Тези букви бяха ГРНБВМ. Същите, които се намираха пред кабинета на Свещеника.

Кучият син не само ме следеше — той беше успял дори да сложи ръка върху всяко късче информация, с което разполагах и аз. Това означаваше, че Свещеника знае, че Л. К. Строхаус е напълно мръсен, както го знаех и аз. В такъв случай защо, мамицата му, искаше стабилни факти?

Нека му позволим да се съмнява, приятели. Може би чакаше аз да разреша едната тайна, която все още не успявах да проумея: метода, който Л. К. щеше да използва, за да стартира всичко — да задвижи своята побъркана революция. Л. К. не можеше да използва сателитна комуникация — няма достатъчно хора с такива комуникации, за да е реалистично. Телефаксна мрежа? Не — има твърде, много начини за прехващане и объркване на факсове. Ние бяхме прегледали кулата от горе до долу. Нямаше бележници с шифри, нямаше графици — всъщност имаше съвсем малко книжа. И, разбира се, нищо, което можеше да бъде изпратено като кодирано съобщение на сто или хиляда групи наведнъж, без да се оставят някакви лесно различими следи.

— О, да, има — мрачно каза Уондър, като опипваше телефонната жица, свързана към модема. — То е точно пред лицето ти.

Погледнах го неразбиращо.

— „Интернет“ — отговори той. — Л. К. може да използва „Интернет“. — Има стотици бюлетини за ненормални — ти видя някои от тях. Той може да използва всеки един. Трябва само да излъчи съобщение по световната мрежа или пък просто да излъчи едно съобщение по електронната поща до някоя група откачени, които използват мрежата. Пък и няма как да бъде спрян.

Никога не ми казвайте, че няма начин нещо да се направи, защото аз ще намеря начин да свърша проклетата работа. Резултатът е, че няма да се проваля.

— Да ти го начукам — казах. — Няма нищо невъзможно. — Почесах се по лицето. — Хайде да помислим за простите като целувка неща.

— Добре — съгласи се Уондър. — Кое е най-простото разрешение, за което можем да се досетим?

— Да се отървем от проблема при източника му. Да убием Л. К.

Главата на Уондър се залюля по типичния негов запазен начин — наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.

— О, това наистина би решило проблема — каза той със злокобна усмивка.

Не трябваше да го търсим дълго. Кучият син беше шибан егоцентричен маниак и едно просто претърсване на базата данни „Нексъс“ показа, че Л. К. е казал на един политически репортер от „Лос Анджелис таймс“ само преди два дни, че планира — и нека цитирам дословно за вас, приятели — „едно стратегическо събиране на известни специалисти по политическите въпроси в моето място в пустинята, докато определя вариантите за изборите пред себе си“. Превод: заминаваше в ранчо „Мираж“, за да даде ход на заговора си, и не искаше да го тревожат.

Поставих Гроус начело на командването на кулата. Отремонтирахме някои от комуникационните съоръжения, за да можем да поддържаме връзка. Въпреки категоричните им възражения оставих Малката бира, Пик, Гризача, Алигатора и Гадния да му помагат. Те искаха да дойдат с мен, но тук имаше важни неща. Щяха да действат като екипаж на „ПП-22“ — и да задържат и разпитват всеки, който се появеше с искане за доставки. Не трябваше това да им харесва — трябваше просто да го направят.

Наблюдавах как старият жабок пое командването. По решителното изражение на лицето му се виждаше ясно, че е щастлив отново да се върне в истинския живот.

Пачия крак, Уондър, Док и аз прекарахме около два часа в опаковане и запасяване. След това спуснахме десетметровата закрита спасителна лодка от стойките на изток от хеликоптерната площадка, отблъснахме се и тръгнахме към брега по курс между Мобайл и Гълфпорт. Предстоеше ни да наемем кола и да изминем два дни път, а онази проклета секундна стрелка тиктакаше злокобно и непрекъснато в мисълта ми, отброявайки 264-те часа до годишнината на двойния удар, секунда по секунда, по секунда.

19.

249-ти час. Док Трембли използва една от последните си лични и кредитни карти, издадени от Фреди Фалшификатора, за да наеме едно безлично, бежово комби от гараж за трошки под наем за закарване до Чикаго. След това тръгнахме право на запад. Заобикаляхме големите градове (а също и малките и всичко останало между тях). Спряхме само на една бензиностанция на самообслужване, за да заредим, като заплатихме в брой от няколкото хиляди долара, които Гроус ни беше дал от сейфа на борда на „ДТГНМ“. Стараехме се да не излагаме на показ и грозните си мутри. Никакви гуляи с боклуците на магазините „Севън илевън“. Никакви спирки за бира. Ако трябваше да идем до кенефа, го правехме, като отбивахме от пътя и си намирахме удобно гъсти храсталаци. Нито един шибан бензинджия нямаше да запомни този гадно изглеждащ квартет, защото един от нас е трябвало да източи добрия си стар гущер или друг е приличал на лице от снимка в проклетите вестници.

Виждам ви, съмнявате се. Е, недейте да се съмнявате. Спомняте ли си какво стана след Оклахома? Дори и за общонационалното издирване намирането на Джон Доу123 номер две се оказа почти невъзможно. А човекът, обвинен, че е Джон Доу номер едно, беше заловен само защото е бил тъп задник, карал кола sans легитимни регистрационни номера, носел някакъв шибан пистолет в очебиен кобур под ръката, обясненията му намирисвали лошо и бил спрян от един от най-ефективните антикриминални механизми на света: един бдителен щатски пътен полицай. Знаейки това, ние карахме законно наето комби, скрихме оръжията си далеч от погледа, движехме се с разрешена скорост и не привличахме абсолютно никакво внимание към себе си.

Което е и причината да ни трябват цели двадесет и осем часа по междущатското шосе I-10 (което пресича южния маршрут от Джексънвил, Флорида, чак до Лос Анджелис, Калифорния), за да се придвижим от Гълфпорт, Мисисипи, до Айдахо, на два и половина часа западно от Лос Анджелис. Когато бяхме пресекли южната част на Аризона, си помислих да откраднем един „C-130“ от старата база на ЦРУ в Марана, северозападно от Тъксън. Но не се нуждаехме от самолет, вече го бяхме правили с „Червената клетка“ и не обичаме да се повтаряме в тези книги. Затова отдадохме носталгично чест със среден пръст на мястото, като минавахме покрай две дузини самолети, които седяха зад все още незащитената (!) ограда, и продължихме да се движим на запад със, о, стабилни осемдесет законни километра в час.

От Индио (където по една случайност на модния магазин пише „Надморско ниво нула“) имаше по-малко от десет мили до ранчо „Мираж“. Намерихме си мотел на половината разстояние от двете и малко над морското ниво, регистрирахме се, а след това легнахме за бойна дрямка, после взехме душове. Позволете да бъда напълно искрен по отношение на последователността тук и да кажа, че първо взехме душовете. Доста бяхме се вмирисали от пътя.

221-ви час. На смрачаване Док донесе най-добрата карта, която беше успял да намери, и започнахме първото си разузнаване на ранчо „Мираж“, както и добре излъсканите околности на север от града, където Л. К. Строхаус имаше хасиенда и имение. Играл съм в този район — Морската пехота има огромна въздушна база в Туентинайн Палмс на север от долината Коачела, и веднъж заведох „Червената клетка“ там като част от едно учение. На сто и петдесет мили на север и на изток се намира езерото Чайна, дом на Центъра за военноморски оръжия, където ние, тюлените, сме разработили някои от най-мръсните, страшните, долните експлозивни устройства в историята на войната със специални методи. Ще ви разкажа за тях някой път.

На сто мили южно от Палм Спрингс се намират Шоколадените планини — висок пустинен район, където тюлените — повечето, но не изключително, сърфистите, играчите на футбол и кретените със здравословната храна сред тюлените по западното крайбрежие — идват да играят и да се учат с онези чудесни всъдеходни автомобили, които видяхме по време на операция „Пустинна буря“. (Да, знам, това са модифицирани „Ченоут“, официално обявени за ППА, или пустинни патрулни автомобили. Но пак изглеждат, сякаш са направени от шибаните производители на играчки „Тинкъртойс“.) Горещите Шоколадени планини са и мястото, където тюлените ходят, за да усъвършенстват методите си за снайперска стрелба от дълги разстояния (и става дума за истински дълги разстояния). Та с една дума, познавам района. Разбира се, не съм бил точно в Палм Спрингс или ранчо „Мираж“. Но КТММ — сами се досетете какво значи това, нежни читатели и прилежни редакторе, или пък го вижте в речника — калифорнийската планинска пустиня си е калифорнийска планинска пустиня навсякъде, нали?

Но майната ми, ранчо „Мираж“ си е точно каквото трябва. Очаквах поредния заспал пустинен град. Но намерих Бевърли Хилс в пустинята. В шибания супермаркет продаваха шампанско, „Дом шибан Периньон“, ако трябва да бъда по-точен — по сто доларчета бутилката. Имаха цели каси с това вино на показ точно до чипсовете от царевица за най-изтънчените вкусове и за шест долара и деветдесет и осем цента пакета, както и вечно популярните захаросани пуканки в големи тенекиени кутии по двадесет и шест долара и нито цент повече. Какво стана с великите западняшки вина с винтова капачка и чипсовете „Чийтос“ по оригинална рецепта в торбичка от деветдесет и осем цента?

Преброих шестнадесет игрища за голф между нашия мотел и най-големия от курортите в ранчо „Мираж“ — толкова голям хотел, че носачите използваха колички за голф, за да карат гостите до стаите им. Нямаше заведения за бърза храна или поне по главните стъргала. Минахме северно от улица. „Боб Хоуп“124, която пресича улица „Франк Синатра“ и се намира само на няколко мили западно от улица „Джийн Отри“ и северно от равнината „Мерилин Монро“ и долината „Джейн Мансфийлд“ (между гърдите й ли?). Както и да е, минахме край медицинския център „Айзенхауер“ — там ходят богатите и известните, за да променят начина си на живот (и да ограничат злоупотребите с разни вещества) в клиниката „Бети Форд“125.

Южно от „Айзенхауер“ къщите около улица „Боб Хоуп“ и пресичащите я улици бяха наблъскани нагъсто — повечето домове, дори онези, разположени на игрища за голф, имаха имения по четвърт акър, а градските къщи се намираха на още по-малко земя. Но на северозапад от медицинския център къщите (и игрищата за голф) ставаха по-големи. Ние минахме през половин дузина улици, разклонени край равните зони на игрищата. Къщите тук бяха върху участъци от по два-три акра. Плакати на половин дузина охранителни фирми се намираха на видно място на предните поляни и в съседство с гаражите с по две-три врати. Архитектурата представляваше обезпокоителна смесица от уж средиземноморски постройки, псевдоиспански колониални къщи и холивудски сгради като черкви в стил, подобен на този на Франк Лойд Райт, до една подчертани с палмови дървета, пищни полянки и малки цитрусови горички. Това място беше мечтата на търговеца на градинско оборудване.

Върнахме се на югоизток по път 111 и минахме покрай порталната кабина на имението „Тъндърбърд“, където едно време бившият президент Джералд Форд беше наел къща. Продължихме в палмовата пустиня, където къщите бяха по-евтини с около стотина хиляди, направихме кръгче на север покрай Пустинния колеж (където Пачия крак и Уондър получиха отказ на искането си да свалят колежанки), завихме на запад към улица „Кънтри клуб“, след това отново на север при пресечката с улица „Боб Хоуп“. Продължихме на север покрай центъра „Айзенхауер“. Три-четири мили след центъра завихме на изток, после пак на север, преминахме през релсите на южноокеанската железопътна компания, завихме наляво върху черен асфалт, наречен „Варнър роуд“ и продължихме още три мили. Там, през полите на пустинните планини, беше прорязан виещ се асфалтиран път. Тръгнахме по него и бавно се изкачихме по редица тесни S-образни завои.

Бях впечатлен. Вижте, аз гледам на нещата различно от повечето хора. Повечето гледат една сграда и се чудят как са я построили. Аз гледам към сградата и се чудя как мога да я съборя или как да вляза в нея, без да ме видят. И тук е същото. Намирахме се на път, проектиран от човек, който разбира от охрана. Беше тесен, за да може две коли да се разминат с много затруднения. Тесните S-образни завои не позволяваха маневри с големи скорости, например завоите на сто и осемдесет градуса — просто нямаше достатъчно място за такъв завой, без човек да изпадне от стръмния банкет, ако кара бързо.

Погледнах към билото, което се намираше на около миля по права линия и сигурно на три мили заради кривите и завоите. Един-единствен човек с петдесеткалиброва снайперска пушка би могъл да спре всяка кола по пътя. Трябваше да му се признае на Л. К. Строхаус — знаеше достатъчно много, за да построи къщата си нависоко.

След още десет минути, прекарани в S-образни завои, стигнахме до билото, което всъщност представляваше ръбът на широко плато. Пътят се разширяваше — достатъчно, за да могат две коли да се движат една до друга. В далечината забелязах светлини. Затова угасихме нашите и продължихме още четвърт миля бавно като охлюви.

Там се намерихме в нещо като подножие между две вълни — падина в пътя, където щеше да е трудно да ни забележат. Казах на Уондър да отбие. Той отби. Аз излязох, тръгнах покрай пътя, докато видях дългото плато пред себе си, след което погледнах през очилата за нощно виждане, които носех със себе си. Изминаха няколко секунди, за да свикнат очите ми. Фокусирах обектива. Там на около миля пред нас покрай пътя имаше висока ограда с остра като бръснач бодлива тел отгоре. Минаваше напречно на пътя, на който се намирахме. От другата страна на пътя имаше плъзгаща се електронна порта. Тя също имаше на върха си бодлива тел. Зад оградата на пет-шест метра стоеше кабинка. Увеличих разделителната способност. В кабинката различих две фигури. Зад оградата пътят продължаваше право напред. Виждаха се светлини, но не беше възможно да се каже какво осветяваха.

Увеличих разделителната способност докрай. Сега можех да видя някои подробности по самата кабинка. На едната й стена се забелязваше същият стилизиран средновековен сноп слама, който бях видял на кърмата на „Хелън Г. Кели“ и на „ПП-22“.

Да, онзи проклет часовник отброяваше секундите, но нямаше какво да направя. Не можехме да съборим портала и да влезем, защото просто щяха да ни застрелят още преди да сме изминали едната миля и половина до самата къща, а освен това шумотевицата би привлякла вниманието на всеки един полицай в радиус от много мили. Най-добрите тюленски операции са онези, при които идваш и си отиваш и никой никога не разбира, че си бил там — освен труповете, които си оставил след себе си. Това беше и мисията ми тук — влизане, стигане до Л. К., унищожаване на механизма, с който ще започне всичко, и излизане, без някой да узнае нещо. Значи операцията трябваше да бъде истински потайна. Което означаваше, че ще отнеме време. А то беше нещо, което нямах в големи количества.

Освен това и самото влизане нямаше да бъде лесно. Най-напред мястото беше огромно — две хиляди акра е много. Добре, може би не е голямо като за Тексас. Но десет мили от центъра на ранчо „Мираж“ е много.

Кой е най-добрият начин за оценка на целта, разположена върху две хиляди акра? Въздушният, разбира се. И така, в 09:00 на следващата сутрин Пачия крак, който е най-анонимно изглеждащият от нас, се подписа (и плати в брой) за разходка със самолет от летището в Палм Спрингс и си направи деветдесетминутна обиколка по маршрута, показващ „Начина на живот на богатите и известните“.

Пилотът бил много учтив. Пачия крак направил всякакви снимки с видеокамерата, която бяхме купили. Снимал отблизо къщата на Франк Синатра, старото имение на Бинг Кросби, къщата, в която сега живее президентът Форд, игрището за голф с девет дупки на посланик Уолтър Аненберг, както и огромната хасиенда на Л. К. Строхаус върху платото.

199-ти час. Гледахме ръкоделието му, докато научихме максимално много, без всъщност да сме били там. Пачия крак съвсем не е Вилмос Зигмонд126, но поне държеше проклетата камера стабилно и фокусирана и приближаваше обектива където трябва. Самата къща — две хиляди и триста квадратни метра жилищна площ, построена от камък и дърво в модернистичен стил колиба — се намираше в края на онзи вече споменат път от миля и половина с испанското име и посред излъскана горичка от фурмови дървета. Районът около къщата беше култивиран, но с малки храсти и дървета, които практически не позволяваха никакво прикритие при навлизане. До къщата имаше по-малка постройка — само петстотин и петдесет квадратни метра — с подобен дизайн. Бяха казали на Пачия крак, че това е къщата за гости.

Голямата сграда и къщата за гости бяха заобиколени от ниска ограда, разположена на около петстотин метра разстояние. Тя беше добре прикрита, за което спомагаше и самият контур на земята — всъщност не бихте я забелязали, освен ако не излезете точно пред нея. Изглежда, беше и електрифицирана.

От другата страна на оградата, на около стотина красиво оформени акра, се намираше друго, по-малко имение. В него имаше дузина малки къщи, нещо, което, изглежда, беше доста голям автомобилен гараж в бежова метална сграда и малък офис комплекс. Четиристотинмилиметровият обектив на Пачия крак беше хванал Дъг Докинс с ръка, вдигната към веждите, загледан към „Чесната“ на авиолинии „Блу Скай“. На това място можете да чуете гласа на Пачия крак — да, знам, нарушил е прикритието си, но пък си струваше да каже: „Усмихни се, заднико, сега ще излети едно пишленце.“

Прехвърлихме видяната информация на хартия. Охраната беше впечатляваща. По-добра, отколкото в Белия дом. Зад външната ограда имаше наземни сензори. Имаше инфрачервени сензори. Имаше и добре заплатена, високо мотивирана охрана, която даваше двадесет и четири часови дежурства. Те обикаляха около оградата (с chemin sanitaire127, която се изораваше и изравняваше три пъти дневно) в ландровери. В постовите кабинки стояха по двама, като се сменяха на телевизионните монитори и сензорните екрани, за да не се изморяват очите на никой от тях. И облечени в сини сака, сиви свободни панталони, бели ризи, червени вратовръзки и с пистолети на кръста, обикаляха из имението по непостоянни маршрути.

Както казах, беше впечатляващо. И несъмнено беше създадена, за да държи боклуците настрана. Но пък съществувам и аз.

Вижте, през осемдесетте години бях прониквал и в едно имение върху 134 акра, което беше също толкова добре (а може би и по-добре) охранявано от това. То се казва Кемп Дейвид и проникнах в него по молба на шефа на канцеларията в Белия дом, който бил прочел за „ТЮЛЕН-група 6“ в някой от секретните доклади. Нивото на заплатата ми не ми позволява да знам как ме е намерил. Знам само, че една сутрин телефонът върху металносивото ми бюро иззвъня и два часа по-късно аз, облечен в цивилни дрехи, седях в Западно крило едно, както се нарича кабинетът на шефа на президентската канцелария в Белия дом, и слушах едно предложение, което не можех да откажа.

Беше ми обяснено, че нумероложката, която работела за първата дама, била разтревожена, че либийски терористи могат да вземат президента за заложник или да го взривят. (Помните, че това бяха дните, когато наказателните отреди на полковник Кадафи обикаляха активно.) Е, гадателите по чаени листа бяха добре дошли в тази администрация и затова първата дама беше се обадила на началник-щаба и казала, че желае охраната в Кемп Дейвид да бъде проверена, за да се чувства уверена, че биха могли да устоят на нападение на терористи по време на уикенда в планините Катоктин в Мериленд. По съпруга й вече били стреляли веднъж. Не желаела той да бъде взет за заложник или взривен.

Първата дама поискала за случая да участват „Делта Форс“. Но тогава за „Делта Форс“ се знаеха толкова много неща, че цялата работа — както и първоизточникът й, — щяха да изтекат в пресата за няколко седмици, което не би подпомогнало ситуацията. А „Червената клетка“ все още действаше под пълна тайна. И така, получихме задача и ни довериха провеждането на това учение за охраната съвсем тайно.

Трябваха ни почти две седмици работа — събиране на данни по същия начин, както терористите биха го правили. Висяхме из околните барове. Правехме снимки. Проверявахме оградите и сензорите. Но тринадесет дни след началото успяхме да изпратим трима тюлени и един килограм от симулиран експлозив „C4“ на пет метра разстояние от „Аспен“, както се наричаше колибата на президента. Това беше достатъчно близо за мен — също и за нумероложката на първата дама.

След като бяхме изпълнили мисията, показахме на морските пехотинци и на тайните служби как точно го направихме, за да могат да вземат необходимите контрамерки. (Впрочем с удоволствие мога да кажа, че охранителната доктрина, която ние, жабоците, разработихме преди десет години, все още се използва в Кемп Дейвид и оттогава никой не е проникнал вътре, въпреки че редовно се провеждат учения от „Делта Форс“ и „ТЮЛЕН-група 6“.)

183-ти час. Започнахме с четиридесет и осем часово наблюдение на главния портал. Уондър се нае доброволно за дежурството. В края на краищата той е правил това още като пеленаче в разузнаването на морската пехота около Ханой — и тъй като още е сред нас, живите, сигурно го бива много да провежда тайно наблюдение. Оставихме го през нощта (всъщност в 04:30, когато биоритмите на охраната са най-малко ефективни). Той си изкопа скривалище, зарови се и започна оценката на целта. Да, беше неудобно. Да, боляло го е. Да, пълзящите гадини гризкали интимните му части. И да, беше се схванал, болен и вмирисан, когато дойдохме за него. Но точно така се правят тези работи. Спомнете си моята заповед: Не трябва да ти харесва, трябва просто да го направиш.

Една бърза историйка. Не я пропускай, нежни читателю, защото ще срещнеш този материал отново. Окей. Генерал Сам Уилсън, един от най-добрите бойци диверсанти и предводители на мъже, веднъж беше изпратил петчленна група от своите стрелци от специалните сили на учение срещу цяла рота от 82-ри въздушен десантен полк. Избрал беше като място за учението един висок стар дървен железопътен мост на североизток от Райс, Вирджиния, извън град Апоматокс128. Мостът, известен като Високия мост, е от гражданската война (въпреки че съществуващата рамка е от 1936 г.). Целта на специалните сили била да взривят охранявания от парашутистите мост в момент, когато по него преминава влак.

Сега, в този конкретен участък, влакът минава веднъж на два дни. Това е навело полковника, командващ 120-членния десантен контингент, на мисълта, че ще съсипе от ритници задниците на зелените барети. Няма начин да стигнат до моста, без да бъдат забелязани. Особено след като той ще бъде на сцената тридесет часа преди пристигането на влака.

Но генерал Сам беше от хората, които не вземат пленници.

— Ако не победите в това учение — казал той на своя екип, — не си правете труда да се връщате. Вие сте професионалисти и очаквам да се държите като такива.

Затова неговата група отишла на мястото четиридесет часа по-рано. Нощем. По време на една дъждовна буря. Четирима от тях отплавали по река Буш с помощта на трупи и други парчетии за камуфлаж. Слезли под Високия мост и се скрили в тинята на брега. Един по един се качили на моста и се скрили под леглото на релсите и дебелите букови опорни греди, които преминавали под целия мост. Останали така почти два дни, без да издават звук в тридесет и осем градусовия пек на слънцето и студените петградусови нощи, докато неподозиращите пехотинци крачели над тях в сменния патрул.

Стрелците на генерал Сам останали там до четиридесетата минута преди идването на влака. В този момент получили сигнал от петия човек, който лежал скрит на половин миля надолу по релсите. Изтърколили се по моста, нападнали парашутистите в гръб, детонирали своите импровизирани експлозивни устройства и „взривили“ моста. Да, не им е било комфортно през онази нощ и два дни. (И това, което казах, приятели, не е достатъчно категорично.) Те са пикаели и срали върху себе си. Хапали са ги комари, мравки и паяци. Пили са оскъдните си водни запаси не на глътки, а сърбайки. Но са издържали. Устояли са. И са се върнали във Форт Браг с високо вдигнати глави — и със съзнанието, че са действали като професионалисти.

И точно така Уондър свърши своята работа. След четиридесет и осем часа го взехме измръзнал, мърляв, вмирисан — и пълен с информация.

И докато той беше вършил своята работа, ние вършихме нашата. Бях поддържал връзка с Мъгс. Неговите телефаксни приятели от системата на правоприлагането започваха да се обаждат. Бяха определили повече от три дузини самостоятелни милиции и въоръжени банди. И, още по-хубаво, бяха ги проследили, без да ги тревожат.

Това е хубавото на местните полицаи: те могат да се прокрадват и разглеждат, без да привличат внимание върху себе си, защото (1) знаят всички задни врати и (2) те са част от пейзажа. Повозете се с някой щатски пътен полицай или полицай от местната шерифска служба някоя вечер. Няма път за джипка или черен път за превозване на трупи, по който да не са минавали.

Разгледах дневника на Уондър, докато той се къпеше, и си водех записки.

• Имаше две редовни коли до хасиендата: комби на фирма „Паджар“, което отиваше в града в 09:00 и в 16:30, и един калифорнийски камион за зеленчуци идваше в 11:00, за да докарва салатите. Всички останали автомобили в дневника бяха идвали и си отивали през нередовни интервали.

• Имаше кола на охранителна фирма, която е идвала да провери някакъв проблем. Идвал е фургонът на телекомуникационната компания. Фирма за офис оборудване е доставила няколко кашона стоки. Имаше и дузина посетители, включително екип от телевизионните новини.

• Оградата се патрулира, изорава и подравнява три пъти на ден и преминаването през нея би било трудно. Не невъзможно, но трудно.

Док предложи да хванем в капан няколко заека, а след това да ги пуснем, за да видим как охраната реагира, когато зайо-байовците задействат сензорите. Отхвърлих този план, защото щеше да отнеме прекалено много време, за да постигнем някакви ценни резултати.

Очевидният начин беше да заловим един от редовните снабдителни фургони и да влезем в ролята на шофьора. Но както Уондър отбеляза, щеше да бъде трудно да се представим за него на портала. Можем ли тайно да се качим на борда на фургона и да минем през портала, а след това да се изплъзнем и да се скрием?

Не. Онзи пикап бил много стар модел и кутиите с разните деликатни зелени стоки били натрупани в кабината. Друга възможност беше да използваме комбито на „Паджар“, но качването на борда му можеше да се окаже трудно, тъй като го караше шофьор от охраната. Другите посетители не бяха редовни. Нямаше никакви шаблони. Предстоеше ни да ни го начукат.

135-ти час. Уондър, девствено измит, си поигра с компютъра. Спуснахме се със сърфинг из „Интернет“, плъзнахме се по милициите и другите новинарски групи от мераклии. Разровихме обичайните теории за заговори във връзка с Уейко и Оклахома, оплаквания от Агенцията за борба с тютюна, наркотиците и оръжията, както и любовните бележки до Г. Гордън Лиди. След това, заровен в секцията с разнообразни съобщения, Уондър се натъкна на една група потребители, която не бяхме засичали досега — alt.politics.parker-lc.

Накарах Уондър да се включи. Вижте, аз знам нещо, което вие навярно не знаете: Джон Паркър е бил командирът на милицията на колонистите при битката за Лексингтън — първата битка по време на Войната за независимост. Познайте коя е била датата, приятели. Била е утрото на 19 април 1775 г. Това е точно 218 години преди провала в Уейко и 220 години преди атентата в Оклахома. Светна ли ви крушката?

Прелистихме още две дузини статии — за дебати по документите на Медисън129 за федералното правителство, за контрол над оръжията, за престъпността. Уондър се почеса по главата.

— Какво да правим, мамицата му, скипере? Има още двадесет такива табла за бюлетини с подобни неща.

Но не и с дата 19 април. Тези неща май са просто плява.

— Това е камуфлаж, продължавай.

В списъка се съдържаха 160 статии. Статия номер 93 беше онази, която ми трябваше.

Помниш ли уроците по история от гимназиалния курс, нежни читателю? Сам Прескът е бил един двадесет и три годишен лекар, който е тръгнал с коня си вечерта на 18 април 1775 година, за да предупреди патриотите, че британците идват да ги заловят. Да, Пол Ривиър е човекът, получил всички похвали за среднощната езда. Но старият Пол всъщност е бил заловен от британците. А доктор Прескът е човекът, извикал минитмените — както нашите милиции са се наричали в онези дни — за битките в Лексингтън и Конкорд. Л. и К. Както в Лаймън и Клайд. Както в Л. К. Както в Л. К. Строхаус. Понякога се удивявам на себе си, мамицата му.

Прегледахме остатъка от съобщенията. Имаше деветнадесет, в които се говореше за Дж. Паркър. Уондър ги свали на своя харддиск и ги отпечата. Аз се обадих на Мъгс и му предадох списъка с имената и адресите. Докато го правех, Уондър се върна в своя Троянски кон, поигра си половин час и пак влезе в „Интернет“.

Възнамеряваше да направи едно кръгче в стил Робърт Роджър зад лошите, за да можем да им направим засада. Програмата щеше да му позволи да се върне назад и да открие всеки, който е добавял нещо към групата alt.politics.parker-lc. След като това станеше, щяхме да изпратим информацията на Мъгс и Гроус, които да затворят вратите под носа на лошите, без да задействат мрежата от доносници и приятели на Л. К.

Уондър, доволен от собственото си ръкоделие, влезе в „Интелинк“ на Министерството на правосъдието. Оттам се вмъкна в голямата секретна система и в продължение на половин час обикаля из нея, разглеждайки свръхсекретни съобщения от половин дузина агенции. Ако някой е имал същата идея като мен за Оклахома/Уейко/Лексингтън и Конкорд, той явно не говореше за това по „Интелинк“. Там беше тихо като в Пърл Харбър в 06:30 на 7 декември 1941 г.

Там ставаше нещо много нередно. Знам, че когато не чуваш щурци, значи в храстите има танга. Същото важи и за дребните разговори. Имах чувството, че „Интелинк“ е под някакво задължително радиомълчание. Накарах Уондър да сканира отново. Нямаше нищо. Нищо за Л. К. Нищо за дейността с оръжията. Нищо за издирването на моята искрено ваша персона. Всичките тези звуци на тишината ме караха да се чувствам много нервен.

Обадих се на Гроус с помощта на куфарчето за спътникова комуникация, което бяхме донесли със себе си, и го информирах за нещата. От своя страна той докладва, че заедно с момчетата вече са прибрали три лодки с танга-задници — или „морски сфинктери“, според пикантното му описание. Сред задържаните имаше петима представители на пуерториканска ултранационалистическа група, квартет застъпници за бялата раса и шестима много пострадали от морска болест улични продавачи на наркотици, избягали чак от Чикаго. Приятели, тази страна не се нарича Великото кипящо гърне просто така. Гроус беше потопил две от трите лодки, а едната запазил за аварийни ситуации.

Започнах да го информирам за новостите от Мъгс. Гроус изръмжа, че знаел за това. Всъщност вече бил влязъл във връзка с един от приятелите от телефаксната мрежа на Мъгс — бивш водолаз диверсант (и пенсиониран полицай от Луизиана) на име Бу, който идваше към „ПП-22“ с голям взет под наем траулер за лов на скариди, както и куфар, пълен с белезници.

Приятно ми беше да разбера, че старите жабоци държат нещата в ръце. Искаше ми се и аз, по-младият жабок, да мога да кажа същото. Но състоянието ми не беше така добро, както неговото.

• Все още ме издирваха за убийство.

• Трябваше да се разправим с Л. К. Строхаус и хората му, преди да откачат.

• А Свещеника се намираше някъде по средата на цялата тази бъркотия, но нямах ясна представа на чия страна е той — освен собствената си. Дали беше част от шибания проблем — или част от проклетото решение?

Нямах отговор за никой от тези проблеми, което и казах на Гроус, като добавих, че дори след четиридесет и осем часовото ни наблюдение влизането в имота, без да привлечем внимание, щеше да бъде трудно.

Чух как той отпи дълга глътка от кутия „Куърс“.

— Слушай, заднико — изръмжа той. — Проблемът е там, че ти не мислиш като някой шибан неконвенционален воин, а като ония адмиралчета, дето сега водят представлението.

Това ме поразядоса малко. Какво искаше да каже?

Каза ми, че иска да каже в прости разказни, добре подлютени изречения, използвани от старшините от световна класа, че когато ситуацията стане отчайващо трудна, е мое задължение да накарам нещата да станат така, както аз искам. Останалото щяло да стане от само себе си. Каза, че търся някакво сложно и объркано решение. Вместо това защо, мамицата ми, не правя нещата просто, глупако?

Например?

— Ами остави тоя проклет компютър и направи нещо конкретно. Иди да прецакаш телефоните им, сланиногъз лайноглавец такъв. Накарай алармените им системи да изкукуригат. След това отвлечи колата на телефонната компания, когато дойде, и вмъквай задника си вътре.

Простите решения винаги са имали логичен смисъл за мен. Затова можех да отговоря само едно:

— Тъй вярно, старшина, слушам.

Върнахме се на видеозаписа на Пачия крак и отново го огледахме. Този път обръщахме внимание на телефонните жици. Те бяха по-дебели от обикновените, което означаваше, че носят шест, а може би и осем отделни линии. Всяка линия можеше да поема четири входно-изходни двойки, както и неизвестен брой отделни кабели за охранителната система. Тези телефонни линии отиваха нагоре по планината към имението на Л. К. Строхаус от главния път, като висяха на редица високи пилони, за които вероятно е заплатил на телефонната компания.

От ръба на платото преминаваше редица телефонни стълбове на разстояние до петдесет метра от оградата. Оттам кабелите влизаха под земята в хасиендата, към комплекса с къщите и към контактите на охранителната система.

Нямаше смисъл да взривяваме пилоните или да късаме линията, или пък да се занимаваме със стълбовете извън имението. В наше време телефонните компании могат да диагностицират проблема от офиса си — трябват само едно-две натискания на копчетата на компютъра. Не, ние трябваше да взривим телефоните вътре в хасиендата, за да може хората на Л. К. да повикат монтьора. Оо, грешка, в тези времена на безродови описания говорим за ремонтиращото лице, нали?

Това беше bonne nouvelle130 и mauvaise nouvelle131. Bonne беше, защото, като знам какво знаех за Л. К. Строхаус, то вероятно телефоните му ще са от най-модерните. И е много по-лесно да се будалкаш с телефони, пълни с компютърни чипове и транзистори, отколкото да го начукваш на старомодните, пълни с телени бобини двукилограмови черни като абанос бакелитови телефони с шайби, с които съм израснал. Онези телефони можеха да се ремонтират с дъвка и тел за бали. А когато тези, новите, се повредят, просто ги изхвърляш. Старите телефони с шайба можеха да издържат директно попадение на светкавица. Новите телефони не могат да поемат голям токов удар. По дяволите, те не могат да поемат и малък скок в напрежението. Ние трябваше просто да изпратим токов удар по линията и щяхме да взривим всеки приемник.

Лесно, нали? Е… не е точно като обикновените ежедневни нищожни неща, попова лъжичко. Взривяването означава приближаване до клемната кутия — мястото, където телефонните линии от надземни стават подземни. Тази кутия се намираше на петдесет метра от електрифицираната ограда и беше на съвсем видно място (макар и на сто метра) от порталната кабина. Което означаваше, че по някакъв начин трябваше да се доближим до оградата, без да привличаме внимание върху себе си. Оперативната фраза за такива случаи, приятели, е „привличаме внимание върху себе си“. Както вече отбелязахме, охраната в ранчо „Голяма работа“ се състоеше от ефективно действащи задници и трябваше да сме изобретателни. И трябваше да сме изобретателни бързо. Вече изтичаше 131-вият час.

Първият проблем беше създаването на токов удар. Ударът трябваше да се въведе в линиите след излизането им от съединителната кутия към къщата. Това беше необходимо, защото, след като кабелите преминат от стълба през кутията, телефонната компания няма да може да разбере дали проблемът е в заровените кабели, в инсталацията на самата хасиенда или в телефоните. Щеше да се наложи да дойдат и да проверят на място.

Ето ви малко ненужна информация. Телефонните линии пренасят товар с напрежение от шест до седем волта.

Казвате, че искате да разберете какво означава това на английски език? Това означава, че 65-амперовият дванадесетволтов акумулатор в нашата кола — най-удобното нещо, с което разполагахме за създаването на токовия удар, — нямаше да ни свърши работа. Можехме да вземем генератор, но да го мъкнем до съединителната кутия, да го пуснем, да го… е, схващате идеята.

Уондър измисли най-практичното решение. Алтернаторът на колата можеше да генерира скок до 60 ампера. Ако прокараме кабел от алтернатора, използваме щипки, пробием телефонните кабели и подадем ток по линиите, скокът от нашия алтернатор щеше да изпържи всяка телефонна линия, до която се докосне щипката. Така остана само малкият проблем да докараме колата достатъчно близо, да прокараме няколко метрови кабели, да ги свържем към линията, да форсираме двигателя и да изпържим телефоните, да снемем кабела и да напуснем сцената в южна посока (и нека всички повторим тази мантра заедно, а), без да привличаме внимание върху себе си.

Но точно това щяхме да привлечем. Нямаше начин да повредим линията, без да използваме колата. И нямаше начин да използваме колата, без да привлечем… l’attention, както казват французите. О, да, можехме да елиминираме охраната на портала, но не бяхме дошли тук да си играем, а да работим.

Събрахме се на размисъл над мексиканска храна и кани с бира „Куърс“. Погледнах часовника на лявата си китка. Оставаха сто и двадесет часа — малко повече от пет дни до Страшния съд.

20.

124-ти час. Проклетото решение е стояло през цялото време пред моя три пъти чупен нос — аз просто не го бях забелязал. „То“ представляваше един куфар с размери шестдесет и пет сантиметра ширина, петдесет сантиметра дебелина и седемнадесет сантиметра височина. Тежеше двадесет и един килограма. Това беше приемо-предавателят за сателитна комуникация, който бяхме донесли със себе си от „ПП-22“.

Питате какво, по дяволите, говоря, нали? Е, приятели, става дума за следното: помните ли, като ви казах, че новите телефони се влияят от токови удари? Помните? Добре. В такъв случай е редно да знаете също, че един от най-динамичните видове токов удар, който може да произведе човек, е пулсиращият, високочестотен, колебаещ се и осцилиращ сигнал, придружаващ кодиран материал по телефона.

Изпращали ли сте някога по факса или опитвали ли сте да получавате факс от сигурен — т.е. способен да кодира — факс с апарат, който не е направен за изпращане на кодирани сигнали? Ако сте го правили и сте гледали как реагира машината ви, то знаете за какво говоря.

Ако не сте, достатъчно е да кажа, че факсът просто откача — всичките му проклети светлинки и индикатори и съобщения за грешка започват да мигат едновременно като някакви проклети коледни лампи. И това става, когато изпратеният материал не е кодиран. Ако изпратите кодиран материал на машина, която не може да разкодира, то получавате незабавно претоварване.

Е, това можехме да го направим тук. Трябваше само (!) да присъединим предавателя към телефонните линии на хасиендата и да изпратим дълъг залп от кодирани високоскоростни съобщения в имението. Резултатът ли? Както би казал Гроус: „Кукуригу!“

Когато модемите, телефаксите и телефоните гръмнат, хората на Л. К. ще повикат специалист да ги поправи. Ние ще пресрещнем фургона и ще го вземем на заем. Пачия крак щеше да заеме униформата на шофьора и неговата идентификационна карта, да се представи за синьор специалист и да вкара фургона в комплекса, където ще „поправи“ телефоните — добавяйки няколко хубави нещица, за да позволи достъп на Уондър.

Ние с Док щяхме да се скрием във фургона (не напомня ли това за онзи вид развлечения, от които според свещениците ще ми поникнат косми по дланите?) и ще се промъкнем през охранителната мрежа на хасиендата. Щяхме да се измъкнем по време на проверката на телефоните и да намерим прикритие.

Веднага след като линиите бъдат оправени, Уондър и неговият верен лаптоп „Големия байт“ щяха да проведат собствена операция по прокрадване и надничане. Те щяха да проникнат в системата на хасиендата по електронен път и да присвоят записите й. След това Уондър ще остави един приятен и смъртоносен компютърен вирус. След като източи всичката уместна информация, той ще ми даде сигнал по радиото и двамата с Док ще отидем на лов. Ще намерим Л. К., ще го очистим и след това ще се измъкнем, без да оставяме никакви следи. Шансовете ни с Док бяха, о, двадесет и пет до тридесет срещу едно, но в края на краищата ние сме тюлени и подобни шансове просто изравняват нещата на игрището.

Освен това планът беше толкова прост, че трябваше да успее.

Изпратих Уондър да намери местния магазин на „Рейдио шак“, където той пристигнал бездиханен шест минути преди да затворят за вечерта. Купил три транзисторни телефона (опитни свинчета, които да гръмнем), всяка книга на склад със схеми на телефонни разпределителни кутии, дузина назъбени щипки, две макари телефонен кабел, две ролки екраниран кабел, две дузини тънки като карфици щифтове, както и чифт разделители на един до дванадесет телефонни сигнала. Най-хубавото беше, че от дъното на найлоновата торбичка извади телефон и куп клеми. От тях направи слушалка и микрофон за моето радио с помощта на поялник за пет долара, чифт островърхи пинцети и менгеме, което се завива към масата с винт. Бог да го благослови това момче.

Докато Уондър събираше компонентите, Пачия крак зареди батериите за предавателя и компютъра, направи проверка на оръжията и разгледа книгите със схемите на телефоните. Трябваше да „говори“ на телефонски език, защото щеше да играе ролята на специалиста по телефоните.

А аз? Аз отидох с колата до Палм Дезерт, намерих монетен телефон, набрах номера на Свещеника и въведох кодовете.

Той се обади бързо, с напрегнат и разтревожен глас:

— Дик…

Аз бях много невъзмутим.

— Генерале…

— Можеш ли да ми кажеш какво става?

Да, можех — донякъде. Но най-напред трябваше да обсъдим други неща, обясних. Например фалшивото обвинение в убийство. Исках то да изчезне.

— Казах ти, че не мога да направя нищо за това, докато не намериш солидни доказателства за кражбата на оръжие — каза той.

— Глупости.

— Какво? — Това го накара да подскочи.

— Казах глупости. Ти вече имаш всичките шибани доказателства за кражбата на оръжие, от които се нуждаеш. Знаеш го, аз също го знам и затова нека спрем с лайнарщините и да се договорим.

Опита се да се развика, както правят генералите — пълни с гняв и възмущение. Не приемах такива неща.

— Виж какво, кучи сине, аз загубих един от хората си, вършейки мръсната ти работа. А сега имам пълен склад с оръжие и тълпа танга и ако искаш да ги получиш, с удоволствие ще направим сделка. Ако не, то има половин дузина местни полицейски управления, които с удоволствие биха искали да ги приберат.

Той никак не хареса думите ми.

— Без местни полицаи, Дик… Трябва да провеждаме операцията тайно, а местните не могат да гарантират сигурността.

Голям майтап. Шибаната федерална система течеше като някакво проклето сито, а той се оплакваше от изтичанията на информация от местната полиция.

— Какво става с обвинението в убийство?

Той въздъхна.

— Мога да го касирам.

Трябваше ми по-добър отговор.

— Касирам, масирам. Или ще направиш така, че цялото това нещо да изчезне, или ще го разглася.

Тишина. След това:

— Добре, договорихме се.

— Кога?

— Два дни.

— Да ти го начукам.

По дяволите, Дик…

— Не се таковай с мен, генерале. Точно сега не съм в настроение за НАСХИО. Искам резултати.

Нова пауза на линията.

— Добре, добре, ще мога да уредя нещата за два часа.

Много лесно се съгласи. Генералите не се поддават така на полковници. Значи ме разиграваше. Дали проследяваше обаждането? Навярно. Но не ми пукаше. Всъщност исках да знае къде се намирах — исках да знае колко сериозно се отнасях към разправата с онзи шибан предател.

Затворих му слушалката.

Сега, малко по-рано бях взел едно командно решение: щурмоваците щяха да бъдат двама — Док и аз. Уондър имаше своя работа. Най-напред щеше да отговаря за нокаутирането на телефонните линии. Веднага след като Пачия крак ги поправи, той трябваше да влезе във файловете на Л. К. Пачия крак щеше да кара фургона на телефонната компания, който Док и аз щяхме да използваме като троянски кон. Той щеше да си поиграе с телефоните, а след това да измисли някакво извинение, че няма всички необходими части, и да се разкара. Излезеше ли на чисто, трябваше да прибере Уондър, да се върне в хасиендата, да вземе Док и мен и да се измъкнем, като не оставим никакви признаци, че сме били там и сме си отишли.

Л. К. щеше да бъде, ъ, неутрализиран. А Мъгс да получи последния къс необходима информация, за да пусне местните полицаи от цялата страна по петите на всевъзможните танга, които все още предстоеше да бъдат спрени. С други думи, по времето, когато ще сме приключили мисията си, Бог щеше да се намира в Своя рай, всичко в света ще бъде наред — и една голяма дъга в рекламните цветове на „Кодак“ ще се простира от едното до другото море. Точно така. Съвсем сигурно. Absolument.

За да съм напълно откровен с вас, трябва да кажа, че не бях възхитен от предстоящия набег независимо от простотата на сценария му. Но смъртната присъда на Л. К. беше подписана. Първо, кучият син замисляше измяна, противодържавна дейност или както ви се ще да го наречете, мамицата му. Второ, той причини смъртта на един от най-добрите воини, дишали някога на тази земя. Затова щяхме да рискуваме. Ще победим или ще умра.

За да увеличи шансовете ни, докато си играех с гъделичкащия глас на Свещеника, Док Трембли посети местната аптека. Там убедил със сладки приказки аптекарката да му даде специализираното медицинско оборудване, което щяхме да вземем със себе си в ранчо „Голяма работа“.

Специализирано медицинско оборудване ли, питате? Да, приятели. Възнамерявах да използвам едно нещо, направено от моите приятели в „Християните в действие“ в края на седемдесетте години. Вижте, след разследването на комисията на Чърч през 1975 г. — всички помните починалия и неоплакван сенатор Франк Чърч, демократ от Айдахо, либерал на либералите, който толкова улесни живота на работещите против нас шпиони, като направи за ЦРУ невъзможно да си върши работата ефективно — всички груби и неджентълменски действия (например убийствата по поръчка) бяха verboten. Няма вече снайперска стрелба по Кастро, няма вече цианиди в закуската на Маркус Волф, няма вече змийска отрова във вените на двойни агенти — дори ако те са убили някого от нашите. Направи ли човек нещо такова, отива в затвора.

Но все още имаше голям брой кофти копелета, които трябваше да бъдат обработени. Затова няколко от вътрешните хора в ОО на ЦРУ, или Оперативния отдел, си изградиха една организация. Използваха фирми и посредници — истински лабиринт в лабиринт в лабиринт. Разработиха и серия смъртоносни играчки, които убиваха, но не оставяха следи, ако се използват правилно. След това накисваха в лайната няколко отбрани момчета като мен, които, раз-два, да изпълнят операцията. Вмъкваш се, пъхаш едно нещо на целта и се измъкваш. Няма отпечатъци. Няма следи. Нищо. Говорим за операции, които са толкова тайни, мамицата им, че за тях не се говори дори в Ленгли или другаде. Но аз знам за тях, защото бях един от лайнопотопевшите. Между 1979 и 1985 г. изпълних три операции за поръчкови убийства. Първата беше в Аржентина, втората — в Ливан, а третата — в Ел Салвадор. Всяка от тези операции водеше до неутрализиране на някой, убил американци и сметнал себе си за човек извън нашия обхват.

Сега позволете ми да ви разкажа как го правехме. Използвахме химически вещества. А най-ефективното от тях беше табунът — същият нервнопаралитичен газ, който открихме в комплектите за офицери химици. Дозировката в тях не беше толкова силна, колкото аз бих искал, но със сигурност щеше да свърши каквото исках.

Док навлече чифт плътно прилягащи гумени хирургически ръкавици. След това много внимателно с помощта на закупена от него стерилна инжекция с инсулин извади четвърт кубически сантиметър табун и го инжектира в мека желатинова капсула. После затвори желатиновата капсула в състояща се от две части капсула от неразтворима пластмаса, която можех безопасно да нося в устата си.

Устата ми? Точно така, попова лъжичко. Когато те претърсват, хората може да имат голямо желание да заврат пръстите си в задника ти. Но рядко имат желание да ги пъхат в устата ти. Уста — ох, колко гадно.

Въпреки възраженията ми Док направи втора капсула за себе си.

— Да ви го начукам, сър, но след като и аз идвам, аз също трябва да убия някого — каза той.

С какво право можех да му откажа такова развлечение? Свих рамене:

— Заповядай.

Сега знам, че се питате какво би станало, ако случайно сдъвчем капсулите — например, ако се окажем в стресова ситуация или пък ако капсулите се отворят сами? Тогава ще дойде времето Дики и Док да вървят на майната си. Само че, както знаех от опит, преди навлизане в територията на врага щяхме да се инжектираме с атропин. Това би ни направило неуязвими за табуна за четири часа — достатъчно време да влезем вътре и да чакаме известие от Уондър. И за да предвидим и мистър Мърфи, Док щеше да донесе две допълнителни дози противоотрова за табуна, просто в случай, че Уондър се натъкне на проблеми и се наложи да забавим греховните си дела вътре. Така имахме на разположение осем часа — стабилен срок, достатъчен да държи дори вездесъщия сеньор Мърфи настрани от гъсто окосмения ми словашки задник.

113-ти час. Време е за сън, както пише старият Сам Пийпс132. Обадих се на Мъгс по клетъчния телефон, казах му, че сме готови и че той трябва да започне окошарванията незабавно. Отговори, че разбира — две дузини местни полицейски служби бяха готови да действат. Останалото щеше да последва, след като получи информация от Уондър.

— Трябва да знаеш едно нещо, скапан Ричард — каза той. — Каза ми снощи, че обвинението в убийство е вдигнато.

— Да?

— Глупости — отговори. — Проверих в полицията в Детройт. Все още си в компютъра им.

От това ми стана ясно на чия страна е Свещеника — на своя страна.

— Благодаря, старшина.

— Няма проблем. Пази се.

— Дадено.

Прекъснах връзката. Разясних ситуацията на Док, Уондър и Пачия крак.

Уондър сбърчи лице.

— Дай ми два часа — каза той и отвори портативния си компютър.

Погледнах часовника си. Бях предвидил в графика три часа буферно време за мистър Мърфи. Отговорих му с вдигнат палец.

Докато Уондър работеше, ние проверихме екипировката си още веднъж и натоварихме камионетката. След 135 минути Уондър вдигна очи с широка усмивка на лицето си.

— Какво има?

— Ами шибаният Л. К. Строхаус. — Показа ми какво е направил, след което обясни как действа то.

Нека представя всичко това на обикновен английски за вас. Уондър току-що беше предприел най-новото във войната със специални методи — кибервойната. Написал беше една гадничка програма, наречена еднократен капан. Капаните работят потайно в други програми и ги карат да блокират заедно с компютрите, на които се намират. Да се разпаднат. Да се разчленят. Да изгорят. Еднократните капани са битовата версия на убийствената капсула с табун, която щях да нося. Те действат, а след това изчезват в киберпространството, без да оставят абсолютно никакви следи.

Уондър беше се вмъкнал в компютъра на Л. К. с помощта на програмния си троянски кон. Чрез него беше успял да се добере до групата от новинарската сесия на „Интернет“ с име alt.politics.parker.lc и да намери кореспондента, назовал себе си jparker@lc.com — Л. К. Строхаус. След това се вмъкна в компютъра му. Открадна толкова файлове от значение, колкото смяташе за благоразумно — нямаше смисъл да предизвиква съмнения, — а след това нагласи капана. Той щеше да се задейства, когато Л. К. опита да се свърже с „Интернет“.

Сега вероятно сте скептично настроени. Питате как Уондър може да извърши всичко това така лесно. Отговорът е двустранен. Първо, Уондър знае как да прави подобни лайна. Правил го е в Ирак, когато ходи там под маската на инспектор по ядрените оръжия от ООН. Но има втори, по-основен момент, който трябва да се обсъди тук. Той е, че повечето хора не инсталират никакви защити на персоналните си компютри. Помните ли как влязохме в кабинета на Грант Грифит в „Свирепия 2, Червената клетка“? Помните ли какво намерихме? Точно така — всичките му инкриминиращи файлове. Без никаква защита или код.

Има и още. Ако оставите компютъра си включен и ако към него е свързан модем, компютърът ви може да бъде разбит като яйце — с една ръка.

След като приключихме за момента с партизанската си кибервойна, понесохме онези си работи към хълмовете. Уондър носеше импровизираните си комуникационни средства в чанта. Оставихме камиона под билото на платото и изминахме около миля и половина пеша в тъмното, като се движехме в единична колона по банкета на пътя.

Лампите в имението още светеха, когато наближихме оградата. Пачия крак и Док изостанаха. Двамата с Уондър пропълзяхме напред, като се придвижвахме възможно най-бавно и усърдно от един телефонен стълб до другия, мъкнейки куфара за спътникова комуникация, преносимия компютър и торбата с играчки на Уондър. Достатъчно е да кажа, че пътуването не беше приятно. Куфарът беше обемист — и ставаше все по-тежък, докато се движехме напред, като използвахме редките храсти и камъни отстрани на пътя, за да крием силуетите си. Накрая, след половинчасово мъкнене, теглене и натъртване, стигнахме стълба, от който телефонните линии изчезваха в земята.

Изпълзяхме до него и легнахме на земята задъхани. Позволете да ви кажа, че това е много по-лесно да се опише, отколкото да се извърши. Както и да е, съвсем до земята се намираше сива пластмасова съединителна кутия. Телефонните кабели, обшити в тръба, преминаваха от върха на стълба към тази кутия. Работейки бързо, Уондър извади една кръстата отвертка и сне капака на кутията.

Изпсува тихо.

— Светни малко.

Изтърколих се настрани, внимавайки да не строша компютъра в чантата, включих минипрожектора с червено стъкло и го надвесих над рамото му. Уондър го стисна в зъби като фас и се захвана за работа. Виждах, че капакът на кутията, който Уондър свали, разкриваше втора кутия в първата. Запечатана беше с онзи вид болтове, които не могат да бъдат снети, без да останат издайнически сигнали.

Той поклати глава.

— По дяволите.

— Какво предлагаш?

Сви рамене, измъкна черното лостче от отвертката и се ухили.

— Майната му, Дик, хуй такъв. Аз викам да действаме.

Това беше логично. Ако поставим капака както трябва, може би никой няма да забележи. Показах му вдигнат палец и той се захвана за работа.

Отвори капака вътре в кутията. Вътре лъчът от фенерчето разкри десет двойки кабели. Уондър извади апарата за разделяне на сигнали. Към него беше нагласил дванадесет пробни контактни щифта, прикачени към еднометрови екранирани кабели. Задната страна на апарата беше нагласена така, че да приема телефонен съединителен проводник, който от своя страна да се свързва към предавателния извод на куфарчето за сателитна комуникация.

— Добре, ще наглася щифтовете.

Уондър стисна прожектора в зъби и се протегна. Взе контактните щифтове и двойка след двойка ги закачи един след друг за линиите. След това изпълзя до мястото, където се бях свил аз.

— Компютъра.

Отворих ципа на чантата и му подадох лаптоп-компютъра. Той свърза един сериен кабел към извода му, съедини го към серийния извод на уреда за сателитна комуникация и го закрепи надеждно и включи компютъра. След това се оправи с комуникационната програма.

Данните от компютъра щяха да преминат през уреда за сателитна комуникация, където щяха да се кодират. След това, като съберат достатъчно енергия, ще преминат по линията през щифтовете в телефонните линии на хасиендата и щяхме да стигнем до незабавно претоварване, водещо до изгърмели телефони. Достатъчно рано беше, за да успеем да се измъкнем и никой да не забележи нищо нередно до по-късно, когато разберат, че телефоните им са изтелетаковани.

Уондър си поигра с клавишите.

— Добре, пускай кодиращото устройство.

Отворих куфарчето, завъртях главния прекъсвач и поставих селектора в позиция „излъчване“.

— Разбрано, разбрано.

— Добре, а сега включи разделителя на сигналите към телефонния извод на уреда за сателитна комуникация.

— С какво?

— С шибания двужилен удължителен кабел в куфара.

Не бях забелязал двужилен кабел в куфара. Проверих отново. Нямаше шибан удължителен кабел. Отново проверих. Пак не намерих кабел. Прерових всяко джобче и гънка на чантата на компютъра, куфарчето на уреда за сателитна комуникация и джобовете си. Nada.

В продължение на няколко секунди двамата с Уондър гледахме празнината между кутията на разделителя на сигнали и предавателя за сателитна комуникация с онази пълна с жлъч и безмълвна агония, която единствено мистър Мърфи може да предизвика.

Изключих уреда за сателитна комуникация. Нямаше защо да пилеем батериите си.

— Добре, да минем към план „Б“.

Това развълнува Уондър, който до момента не беше знаел, че имаме план „Б“. Затова зададе единствения уместен технически въпрос:

— Какъв план бе, мамицата му?

Отговорих:

— Има ли начин да свържем уреда за сателитна комуникация директно към разделителя на сигнали?

Уондър свали кабела от серийния порт на компютъра и го разгледа.

— Може би.

— Действай.

Взех прожекторчето и осветих схемите от вътрешната страна на капака на куфара. След това извадих плоската антена от фиксатора й, включих отново захранването и насочих антената към югоизточния хоризонт, където според диаграмата кръжеше на орбита спътникът „Уестком“ на двадесет и две хиляди мили височина. Включих слушалката към таблото и си поиграх със селекторите на честотата.

Внезапно главата ми се изпълни със сигнали. Разбира се — та нали подслушвах всичко, което преминаваше през спътника. Сега префокусирах антената към север. Там бих намерил сигналите от комуникационния спътник на Агенция Несъществуваща с кодово име RSQ-121. RSQ-121 препредава част от най-секретните съобщения на тази агенция от един подслушвателен пост на единадесет и половина мили югозападно от Алис Спрингс в дивата пустиня на Южна Австралия, известна като Пайн Гап. Тя се използва в сътрудничество с Отдела по разузнавателните сигнали на Австралийското министерство на отбраната и кодираните сигнали се излъчват до щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, на тридесет мили от Вашингтон.

Виждам ви всичките. Вие сте изпълнени със съмнение. Питате се откъде знам всичките тези лайна. Мислите, че си ги измислям. Е, приятели, просто направете справка със своите източници на информация. Ще откриете точно, макар и до известна степен неизчерпателно описание на съоръжението в Пайн Гап в труда на Джеймс Бамфорд за Агенцията за национална сигурност, озаглавена „Палатът-пъзел“. А ще откриете, че спътникът RSQ-121 се споменава някъде дълбоко в бюджета на Министерството на отбраната от 1989 финансова година, ако все още можете да намерите копието му. Трябва доста внимателно да търсите, но го има, гарантирам ви го. Бил съм в Пайн Гап и съм изпращал съобщения по RSQ-121. Та това е.

Е, моят приемник за спътникова комуникация не можеше да дешифрира сигналите от Пайн Гап. Но можеше да ги приема — а това беше достатъчно, за да претоваря телефонната система на хасиендата.

Уондър се захвана с кабела. Трябваше му към половин час потене и изобретателност, но най-после всичко тръгна. Включи кабела в уреда за спътникова комуникация. Аз държах антената неподвижна. Слушах. Слушалките ми се изпълниха с очакваните звуци на бъркотията на електронните сигнали. Вдигнах двата си палеца към Уондър и завъртях превключвателя, за да изпратя сигналите в кабела.

Уондър измери постигнатия успех с уред, който носеше със себе си. Не трябваше много време — сметнахме, че след петнадесет секунди масивен трафик на съобщения линиите ще бъдат напълно изтаковани. Уондър сне щифтовете и направи проверка на линиите.

— Issi-doombu — каза на развален зулуски той, че линията е повредена.

— Awuyelelemama, смрадливоуст минетчия такъв — отговорих игриво на същия псевдоезик — вие там сами можете да измислите как се превежда това.

109-ти час. Сигурно са се обадили по някой от клетъчните си телефони. По дяволите, изглежда, не бяхме обърнали внимание на факта, че навярно имат клетъчни телефони. Мистър Мърфи, който е един шибан съсипвач на ефекти, винаги намира начин да излезе на сцената преди вас — защото към 08:50 забелязахме един фургон на фирмата „Саутуестърн Бел“ да отбива от Варнър роуд и да се катери по пътя към портала на хасиендата. Бяхме блокирали със собствената си камионетка средата на шосето. Предният капак беше вдигнат и наведен над калника, Док работеше по двигателя.

Фургонът спря на десетина метра от камионетката. Наблюдавах как шофьорът се наведе през прозореца и запита:

— Какво има? Мога ли да ви помогна?

Аз съм добре образован човек. Имам магистърска степен. И виждах, че Пачия крак щеше да има проблеми с ролята си на служител на тази телефонна компания. Шофьорът, виждате ли, беше жена. Очевидно назначена по линията на равните възможности при постъпване на работа.

Е, имам си собствена теория за равните възможности при постъпване на работа: отнасям се еднакво с всички — като с лайна. Затова протегнах ръка и издърпах гореупоменатото лице от превозното средство, притиснах я към фургона и обясних ситуацията с думи от по една или по-малко срички.

— Това е отвличане — заяви тя.

Е, ну?

Завързахме с тиксо китките и глезените й, нагласихме удобна смълчаваща превръзка и я скътахме в камионетката, след като я освободихме от каската, колана на телефонен техник, идентификационната значка и служебната риза от големите номера. Бродираното върху нея име беше Шон. Е, Пачия крак можеше да мине за Шон133 при нужда.

— Знаеш ли, че косата ти е по-дълга от нейната? — попитах.

— Също и мустаците ми — показа ми среден пръст той. Изобщо не зачита по-възрастните.

Погледнах заявката за ремонт, която се намираше на предната седалка на фургона. Оплакваха се, че пет телефона са спрели да работят, а и два телефакс апарата и една модемна линия са отказали. Помислих си, че сме свършили добра работа.

Док ме напълни с атропин, след това направи същото на себе си. Проверих часовника си. 10:12. Щяхме да имаме нужда от втора доза атропин след 14:00. Надявах се, че няма да се наложи да я ползваме. Той постави две резервни дози — с други етикети — в чифт спринцовки.

— Камуфлаж — обясни той.

Спринцовките, опаковани надеждно, се намираха в комплекта за първа помощ, който Док винаги носи на колана си. След това ми подаде капсулата с табун. Взех я бързо и я поставих в лявата си буза така, както се слага тютюн за дъвчене.

Само че тази хапка беше смъртоносна, дяволите да я вземат.

Двамата с Док се качихме във фургона на телефонната компания и разместихме насам-натам купища части и неща, докато направихме чифт хралупи, в които можехме да се пъхнем заедно с екипировката си. Пачия крак и Уондър ни покриха с разнообразни неща, макари за кабели и други боклуци.

— Внимавайте с тези неща… — Не исках да ме отрупват с разни неща, за да не се сринат с шум, когато излезем.

107,5-ти час. Нагоре по баира. Пачия крак спря при стълба, където бяхме преди, излезе и огледа кутията.

— Всичко е наред — каза той, като включи на скорост. Съпровождаше пътуването с коментар, който завърши с предупреждение да не кихнем или закашляме, когато стигне на тридесет метра от портала. Не бях мислил да правя никое от тези неща, докато той не ги спомена.

Колата спря.

— Здрасти. — Това беше гласът на Пачия крак. — Вие ли сте се обадили за телефоните?

— Да.

— Е, казвайте къде да ида… Проверих съединителната кутия на път насам и значи проблемът трябва да е някъде между нея и къщата.

— Добре — отговори един глас. — Влизай… но трябва да проверим фургона.

— Нямате проблеми.

Фургонът измина около три метра. След това отново чух гласа на Пачия крак:

— За какво е това огледало?

— Много по-лесно е с него да гледаш отдолу.

— Хитро. — В гласа на Пачия крак се долавяше възхищение. Задните врати се отвориха.

— Искате ли да видите какво има вътре? — Замълча. — Извинете ме за бъркотията. Един ден ще го почистя този автомобил.

Тишина. Слабо подраскване. Шум от затръшващи се врати. Фургонът се олюля леко, когато Пачия крак се качи на борда.

— Благодаря, момчета.

— Няма проблеми, за това ни плащат.

— Добре. Накъде е къщата?

— Следвай пътя направо около половин миля. На разклона свий наляво. Ще изминеш още около четвърт миля. След това завий наляво около пътя пред къщата и ще стигнеш до сервизния вход. Ще се обадим по телефона и ще ви посрещнат.

— Добре.

Нова пауза. Двигателят се завъртя и фургонът започна бавно да ускорява. Пачия крак прошепна:

— Вътре сме.

Прав беше — бяхме вътре, много вътре в лайната.

21.

Виждах разнообразни цветни светлини, когато Пачия крак, заговорен с охраната, отвори раздрънканите задни врати на фургона на телефонната компания. Дочу се стържене и драскане, докато той си вземаше оборудването и колана с инструментите. Дори се оплака, че никога не може да намери нищо в проклетия фургон след онзи от нощната смяна. После затвори леко вратите, гласът му затихна в далечината и тъмнината се върна.

Чаках под камуфлажната си гробница от картон, брезент и дунапрен. Да, неудобно беше да стоиш свит така, огънат и усукан почти надве, скован в неестествена поза с всички стави на ръцете и краката в странни пози. Да, трудно беше да контролирам дишането си така, че да не се забележи. Да, потях се — сутрешното слънце печеше върху фургона и тук вътре бързо ставаше горещо. А за да стане всичко по-интересно, един огромен, тлъст кафяв паяк се спусна по една от колоните от покрива на фургона, изгледа ме злобно в полумрака и възползвайки се от ситуацията, се спусна още десетина сантиметра, пъхна се под яката ми и се установи във вдлъбнатината между врата и рамото ми.

Но неудобството е част от живота, ако сте тюлени. То започва с базовото обучение по подводна диверсия за тюлени. Учат ви толкова усилено и в такива нечовешки условия, че от този момент натам нищо не ви интересува.

Студено? Не се влияете. Горещо? Голяма работа, мамицата му. Пълзящи гадини, змии и други гадости? Какво искате да кажете? Аз искам да кажа, нежни читателю, че за един тюлен излизането на сцената за изпълнение на мисията е опасно за живота изживяване. Скокове с парашут от голяма височина и с ниско отваряне. Скачане от мореходен съд за специални операции „MK-V“ със скорост от тридесет възла в еднометрови вълни. Излизане от сухо укритие като онова, което използвахме в „Свирепия 2, Червената клетка“, помните ли? Това е едно подобно на мида приспособление, щръкнало като, сещате се какво, върху преоборудвани подводници от клас „Бумър“. Както и да е, помислете си как се излиза от такова нещо заедно с вашия БГНС (така наричаме нашите бойни гумени нападателни съдове) от осемнадесет метра дълбочина, като изскачате на повърхността, без да се изпълните с азот, а след това да плувате шест мили до брега през вражески води. Всъщност стрелбата и плячкосването се превръщат в облекчение, защото вашият кучи тюленски син е доволен, че е оцелял по време на навлизането.

По същия начин се научавате да лежите (или клечите, или седите, или се присвивате) неподвижни в продължение на часове — понякога дори дни, — ако лежите в засада или наблюдавате разни неща точно както Стиви Уондър е правил по време на самотните си патрули във Виетнам.

Нещо, на което винаги съм учил малките си тюленчета, е, че независимо колко добре си обучен, вероятно там, навън, има някой също толкова добре обучен и също толкова силно посветил се на мисията си, който би желал да те убие. Затова трябва да си по-добър и от него — а това изисква дисциплина. Дисциплината представлява разликата между живота и смъртта на бойното поле. Не говоря за дисциплината от тип „отдай чест, защото онова нещо има звезди на пагона“. Говоря за други видове дисциплина. Има дисциплина на контрола на стрелбата — да знаеш къде да стреляш и как да контролираш залповете от автоматичното си оръжие. Има дисциплина на гледането — да се пазиш от концентриране на погледа на едно място, за да не пропуснеш някоя заплаха.

Дисциплината, за която говоря тук, е дисциплина на тялото. Тя ти позволява да лежиш в някой смрадлив, пълен с лайна канал и да чакаш врага си дотогава, докато той се покаже. Sans храна — никакво папкане, защото врагът ще надуши миризмата й, излизаща от порите ти. Sans разговори, пушене или каквото и да е друго. Пикаеш и сереш върху себе си — водата е толкова мръсна, че никой не би забелязал нещо. Изяждат те мравки или други насекоми. И не говоря за пристигане в 05:00 за засада в 06:00. Говоря за отиване на обекта един, два, дори и три дни по-рано, ако това е необходимо, за да можеш ти, а не твоят враг, да имаш предимството — точно както генерал Сам е учил своите бойци от специалните сили.

Тези са видовете дисциплина, която проповядвам, приятели. Но в края на краищата всичко се свежда до две важни думи в кодекса на воина: умствена дисциплина. Мисли, преди да победиш.

И затова фактът, че бях се схванал, че изпитвах болка и на врата си имах голям сърбящ обрив от ухапване от паяк, беше маловажен. Важното беше, че колкото и да се напъвах да открия неприятели, не можех да чуя нищо.

Минаваха девет минути, откакто Пачия крак ни остави — отброявах секундите, — и беше време за тръгване. Първо обаче размазах шибания паяк. След това бавно и целеустремено разместих кутиите и кашоните и се появих става след става от гроба си, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Бях стигнал наполовина, когато дочух приближаващи се гласове. Долових гласа на Пачия крак — говореше високо и ясно — ето ви пусната в действие системата за ранно предупреждение на бързо мислещ тюлен. Промърморих „Мама му стара“ и се втурнах презглава към леговището си, като се опитвах да бъда самата тайнственост, докато поставях на място кашоните, дъските, брезента, изолацията и макарите.

Почти бях се скрил, когато вратата на фургона се отвори. Главата и трупът ми бяха покрити. Краката ми — полупокрити. Но голямата ми черна маратонка четиридесет и пети номер беше изложена на показ.

За мой късмет Пачия крак я видя първи. Изобщо не прекъсна монолога си, докато шумно започна да тършува и да захвърля разни таковата, онаковата и не знам какво още натам-насам — насам хвърли десеткилограмовата макара с четирижилен екраниран кабел, която падна точно върху глезена и палеца ми, за да ги скрие по-добре.

Мама му стара, болеше. Малкото минути, след като затвори вратата и си отиде, прекарах в проекти за начина, по който ще го довърша. Повярвайте ми, това момче щеше да страда.

Изтекоха още шест минути. Дочух автомобили в далечината — изглежда, два се приближаваха насам. Неясни далечни гласове. Отброих още 180 секунди. Време беше да тръгваме. Този път обаче оставих Док да бъде първи.

106,5-ти час — 10:48 по моя голям часовник „Таймекс“ за малки пишки на лявата ми китка. Пъхнах нос между седалките и погледнах през предното стъкло. Пачия крак беше паркирал фургона до нещо, което трябва да беше сервизният вход. Имаше малка товарна рампа, водеща до двойна стоманена врата. До двойната врата имаше единична врата. Самата къща беше от камъни. От двете страни на рампата имаше изпипани храсти, а в далечния й край започваше пищна зелена поляна, която се простираше на изток.

Погледнах нагоре. Една самотна телевизионна камера беше монтирана под ъгъл от четиридесет и пет градуса в свивката на стената, за да може да хваща едновременно товарната рампа и единичната врата. Пачия крак — Бог да го благослови — беше паркирал фургона така, че ако излезехме през задната врата, щяхме да сме извън обхвата й.

Двамата с Док се приготвихме и бързо се отдалечихме от фургона, пълзейки на колене и лакти в посока надясно и криейки се зад ниските храсталаци. Сигнализирах на Док да чака да поведа. Внимателно заобиколих къщата откъм далечния ъгъл и надникнах през един миниоазис от миниатюрни фурмови палми. Оттам виждах главния вход и кръгообразния път към него. Имаше една празна кола „Линкълн“. Под каменния навес на входа две камери лениво се движеха наляво-надясно и обхващаха ъгъл от сто и осемдесет градуса.

Дотук добре. Не ме бяха забелязали. Но всичкото това надничане и промъкване не ми помагаше да вляза в къщата, където исках да бъдем двамата. Дадох заден и се върнах през дърветата. Отстрани на къщата имаше три прозореца. Наведох се под тях и изпълзях до мястото, откъдето бях дошъл. Док мълчаливо попита дали има възможен път за нас. Поклатих глава и раздвижих устни в безмълвно „не“.

Затова тръгнахме от задната страна, изпълзяхме под задницата на фургона на телефонната компания и се прокраднахме край разтоварната рампа. От другата страна зад един нисък храст имаше тесен прозорец с панти в горния край. Той беше частично отворен. Погледнах вътре. Беше тоалетна. И познайте какво стана: лампите светеха, но нямаше никой.

Извадих сгъваемия си нож, отворих го и открехнах мрежата. Хванах я, докато падаше, и я подадох на Док. След това пъхнах ръка през прозореца, натиснах го и Сезам се отвори. Изтеглих се нагоре и през него, спуснах се с лице надолу към мивката и до настлания с плочки под. Изправих се, взех мрежата от Док и след това му помогнах да се изкатери вътре. После сложихме мрежата на мястото й и затворихме прозореца.

Док направи бърза инвентаризация, докато аз стоях на пост. След това си разменихме ролите. Аз нагласих телефонната слушалка на главата си, докато застана точно върху лявото ми ухо. След това нагласих микрофончето, включих самоделната апаратура в гнездото за изпращане и приемане на сигнали на радиото и го включих. Цъкнах два пъти и прошепнах:

— Хей…

В ухото си чух гласа на Уондър:

— Чувам те добре.

Кимнах към Док и му отправих енергичен поздрав със среден пръст — бяхме установили връзка. Той отговори с вдигнат палец, след което зае поза на готовност и нагласи екипировката си.

Три минути по-късно бяхме готови за тръгване. Въпросът, разбира се, беше накъде да тръгнем.

Открехнах вратата на тоалетната. Намирахме се в дълъг коридор — част от задната страна на къщата, където работеха слугите и други дребни служители. Кимнах веднъж и излязохме. Промъкнахме се наляво. Прокраднахме се край кухнята. Преминахме на пръсти край стаята на иконома и се плъзнахме през едни люлеещи се врати.

Вмъкнахме се в тъмната вечерна зала. Тя беше впечатляваща дори на слабата светлина. Масата представляваше троен пиедестал, поставен върху огромен древен ирански копринен килим. Върху полираната й повърхност стърчаха като мълчалива стража три сребърни свещника, които изглеждаха почти метър високи. Около масата стояха в идеален ред двадесет и три антични тапицирани стола в стил Чипъндейл. От дясната ни страна висеше огромна позлатена рамка с огледало. Трябва да беше два на три метра. На срещуположната стена имаше огромна маслена картина на Гоген, изобразяваща две таитянки, облечени в сложно украсени саронги. Носеха плодове на хлебно дърво и се намираха между един идеален плаж и половин дузина колиби от южната част на Тихия океан. Над огромния бюфет висеше широка картина на Каналето от лондонския му период, изобразяваща Уайтхол.

Една извисяваща се арка отдясно се отваряше към настлан с мрамор коридор. Зад него виждах част от това, което трябва да беше хол. Движейки се тихо, преминахме през залата така предпазливо, сякаш е минирана, като пресякохме напреко между бюфета и ляво на борд от масата.

Гласове отдясно. Огледах се за място за криене. Док вече беше намерил едно — под масата. Последвах го и се проснах по корем, навил се около краката на масата.

Познавах един от тези гласове — носовия тембър на Л. К. Строхаус. Другият беше женски. От тона на разговора съдех, че това вероятно е мисис Лаймън Клайд, тръгнала на пазар с частния самолет на фирма „Паджар“.

Излязоха пред погледите ни. Той носеше добре изтъркани дънки, избеляла дънкова риза и каубойски ботуши. Тя беше тиха, идеално фризирана блондинка на около шестдесет и пет години. Използваше „Шанел“. Надушвах го от мястото си. Двамата ходеха хванати ръка за ръка, а ръцете им се люлееха като на влюбени или младоженци от комедиен сериал.

Спряха почти срещу нас и разиграха голямо шоу.

— Не се безпокой, котенце — провлече Л. К., като взе ръцете й в своите дълги, костеливи длани и деликатно ги допря една в друга. — Имам работа за цял ден — цял един ден. Дори няма да ми се удаде възможност да почувствам отсъствието ти, освен ако не си тук за вечеря. Тогава ще бъда съвсем сам и тъжен.

Сам и тъжен? Стига, Л. К., не ни будалкай. Пусна ръцете й и я целуна по челото. Тя се захили и двамата тръгнаха отдясно на борд наляво на борд. Докато гласовете им заглъхваха, още веднъж чух смеха на съпругата на Строхаус.

Е, от този разговор разбрах, че той ще бъде точно там, където ми трябваше. Освен това от посоката, в която тръгнаха, разбрах, че предната врата се намира вляво от мен, а стаите, в които живееха — вдясно. Погледнах Док. Той си правеше същите изводи.

Останахме неподвижни в продължение на още няколко минути, докато Л. К. отново мина край нас в посока към стаята си. Чувахме как тракането от токовете на ботушите му затихва по мраморния под.

Обърнах се към Док и му сигнализирах, че навярно може да тръгваме. Отговори с ръце, че би искал да изчакаме още две минути, за всеки случай. Вдигнах палец. Разбира се, трябваше да бъдем благоразумни.

Сега, докато си лежим тук, навярно се чудите защо семейство Строхаус не ни бяха забелязали. Отговорът е, че не ни търсеха. Обикновено хората не са нащрек в собствените си къщи, особено ако те са заобиколени с камери, огради под напрежение и огромни охранителни отреди. Проблемът е, че всичките тези неща са насочени да гледат навън и успееш ли да влезеш, всичко е широко отворено.

— Хей… — Гласът на Уондър в ухото ми ме стресна. Мръднах и ударих главата си в плота на масата. Док ме изгледа мръснишки.

Легнах отново на килима и започнах да чакам врага. Когато стана ясно, че не ме е чул никой освен Док, отговорих — тихо — на Уондър, за да знае, че го чувам.

— Докладвам — каза той. — Мъгс действа — много танга са неутрализирани. — Пауза. — Хей… Фургонът на телефонната компания си е тръгнал — съобщи той. — Виждам го да излиза през портала.

— Разбирам.

Поне някои неща се развиваха както трябва. Претърколих се, за да кажа с жестове на Док, че Мъгс действа и че Пачия крак е чист. Докато го правех, омотах кабела около лакътя си и разкъсах спойката. О, щифтът се намираше на мястото си, но бях скъсал шибаната жица. Ако си бях донесъл изолационна лента, щях да успея да поправя шибаното устройство. Но нямах лента — нямах нищо подобно. Гледах скъсаните медни жици с невярващ поглед.

Док също. „Szeb“ — направи знак с устни той, наричайки ме Дик (но да не се разбира Ричард) на арабски език. „Enta mak foul mok.“ Вместо мозък имаш лайна.

Хвърлих му един гаден поглед за това, че заявява вулгарно очевидни неща, и се опитах да коригирам ситуацията. О, можех да комуникирам с Уондър — трябваше само да изтегля щифтчето, което да включи вътрешният микрофон и говорител на радиото, превръщайки го в обикновен радиотелефон. Но ако направех това, цялото проклето имение щеше да може да слуша разговора ни.

Добре, значи мистър Мърфи играеше играта „Майната му на Дики“. Но какво толкова, мамицата му, аз съм оптимист, затова реших да смятам случката като принудително радиомълчание.

Снех слушалката и микрофона и ги натъпках в един джоб, изключих радиото и натъпках и него в джоба си. Е, поне едно нещо беше станало както трябва — Пачия крак беше на чисто. Сега нещата опираха до Док и мен. Аз раздвижих в кръг показалец, описвайки стария сигнал за кавалерийско нападение. Време беше да тръгваме.

Къщата беше много по-впечатляваща отвътре, отколкото отвън. Л. К. заслужаваше поздравления за нея. По стените си трябва да имаше импресионистични картини най-малко за половин милион. Надникнах във всекидневната, когато минахме покрай нея. Над каменната камина висеше картина на Реноар с размери метър на метър, на която деца играеха в една градина. От двете й страни имаше картини на Моне и Мане. Продължихме по коридора. Вдясно от нас се намираше серия пастелни картини на Дега, които показваха живота в балетно студио от деветнадесети век. Отляво две маслени картини на Ван Гог изобразяваха бране на маслини някъде в Прованса.

Погледнах назад към Док, като се чудех дали е доловил същото, което и аз — а то беше, че въпреки огромното пространство в къщата нямаше много стаи. Кухненското крило беше голямо — със склад, килери и места за подготовка на храната, пред които ресторантът на стареца Гъси в Ню Брунзуик изглеждаше малък. А от това, което видях от всекидневната, можех да съдя, че само в тази част на къщата имаше повече квадратни метри, отколкото в цялата вила „Свирепия“. Но съдейки по разположението, се намирахме в къща с две, най-много три спални.

Продължихме внимателно през хола и тръгнахме по къс коридор. Имаше врата. Долепих ухо до нея и не чух нищо. Погледнах под нея и видях само тъмнина. Отворих я леко и открих гримьорна.

Отстъпихме и тръгнахме към главния коридор. В края му имаше две врати една срещу друга. Вратата отдясно, в античен стил, беше от тежко и пищно гравирано дърво и надхвърляше два метра и половина на височина. Беше тежка и достатъчно стара, за да ми напомни за катедралата Нотр Дам в Париж. Вляво имаше тапицирана с кожа врата.

Насочих брадичка дясно на борд. Док кимна в знак на съгласие. Извадил беше пистолета и го държеше готов за стрелба в дясната си ръка. Лявата си постави на рамото ми. Хванах украсената дръжка на вратата. Дланта на Док стисна рамото ми, за да ми каже, че е готов.

Бавно и равномерно завъртях дръжката докрай. След това открехнах вратата. Отвътре никой не реагира. Извадих пистолета и бутнах вратата още двадесетина сантиметра. Нищо. Вече можех да виждам вътре. Бяхме влезли в голямата спалня на хасиендата.

Вмъкнах се вътре, а Док ме следваше, стиснал рамото ми. Следвахме процедурата от учебника за прочистване на стая от двама души. Аз се отместих наляво с гръб на тридесетина сантиметра от стената и с пистолет, описващ дъга от стотина градуса от отсрещната стена. Док отиде надясно, като отразяваше моите движения като огледало. Огневото му поле се пресичаше с моето над огромното легло.

Тръгнах покрай стената, покрай шкафа и килерчето, като се оглеждах за някаква заплаха. Той отиде към дивана. Срещнахме се при леглото. Погледнах под него. Нищо. Стаята беше идеална — нямаше нищо не на място. В две сребърни кутии за бижута се намираха ботунели, корсети за яки и други разнообразни неща. Док отвори чекмеджетата на двете нощни масички в имперски стил. Повика ме с пръст и отидох откъм страната на леглото, която принадлежеше на госпожа Строхаус. Док ми посочи пистолета „Глок 19“ с нощен прицел в чекмеджето. Не беше лош. Вдигнах го, пуснах пълнителя и дръпнах затвора. От цевта изпадна един патрон „Уинчестър блек тейлън“. С левия си показалец направих движение, сякаш подострям десния, което беше старият знак от училище, че това е много лошо, а после изпразних пълнителя и прибрах патроните в джоба си.

Проверих страната на Строхаус. Неговото чекмедже беше празно — нямаше нищо, дори салфетки. Преровихме големия добре изработен гардероб за двама, в който можеше да се влиза. Огледахме двете тоалетни. В мъжката имаше вана в японски стил, двойна душ-кабина, огледала с нагреватели, електрически закачалки за хавлии, сауна и парилня. В другата имаше вана тип „Джакузи“. Погледнах Док. Той сви рамене и насочи палец към вратата.

11:49. Тихо се върнахме, откъдето бяхме дошли. Затворих голямата врата и насочихме вниманието си към отсрещната.

Ако вратата на спалнята беше от някоя катедрала, то тази изглеждаше, сякаш е от някой лондонски клуб. Облицована беше в плюш, износена кафява кожа, обсипана с вдлъбнати месингови кабарчета, образуващи снопа слама на Строхаус. Имаше голяма, полирана до огледален блясък месингова дръжка.

Заехме позиция купчина. Док стисна рамото ми. С готов за стрелба пистолет натиснах дългата дръжка. Вратата се отвори с лекота — направена беше с толкова малък допуск, че не се виждаше никаква светлина между нея и касата — опасно, защото не можете да видите сянката на някой, който се крие отзад.

Е, какво е животът без предизвикателство? Докато тя се отваряше, аз пристъпих, за да мога да „срежа тортата…“ или да вляза и да отстъпя наляво, точно както бях направил в спалнята.

— Хей, влизайте, момчета — провлече Л. К. Строхаус. — Цяла вечност ви чакаме. Пък и тъкмо сварих ново кафе. Затова си вземете столове и нека си разтегнем няколко локума.

22.

Трябваше да му се признае — биваше си го. Докато влизах през вратата, цевта на един малък пистолет бе натикана грубо и плътно в дясното ми ухо, а мерникът разкъса кожата ми. Усещах го като двадесет и две или двадесет и пет калибров джобен пистолет с тесен преден мерник — „Берета“, „Валтер“ или „Будишовски“. Знаех също, че ударникът му е вдигнат, а спусъкът — обран, което ще рече, че му трябваше съвсем малък натиск с пръст, за да се задейства.

Номерът с малкия пистолет в ухото е на ССД134 още от Втората световна война и върши работа, защото е толкова прост. Вижте, няма начин да избиеш този пистолет, без преди това да бъдеш застрелян. Забравете всичките онези глупости в стил рамбо-джамбо и джудо-нинджа-карате, които гледате във филмите. Повярвайте ми, когато един пистолет бъде заврян в ушната ви мида точно където трябва, точно между трагиалната цепка, трагуса и антитрагуса — това е ученият начин да кажеш точно в шибаното ви ухо, — цевта стои плътно на мястото си.

Хайде, опитайте. Вкарайте показалеца плътно в ухото си. Хайде, хайде, направете го. Добре. Опитайте сега да раздвижите пръст. Виждате ли? Не се движи много лесно. Е, а когато цевта на един пистолет е натъпкана в ушния канал така плътно, както току-що показалецът ви беше във вашето ухо, то повече от 90 процента от хората, на които това се прави, просто не могат да реагират достатъчно бързо и да го избият, преди спусъкът му да бъде дръпнат. Резултат? Както би казал Уондър: „Issi-doombu“.

От една страна, аз не съм част от онези деветдесет и нещо процента. От друга страна, сега не беше време да демонстрирам игривата и същевременно смъртоносна техника, която съм разработил за противодействие. Освен това, когато Сун Дзъ е писал: „Всявай объркване: когато си добре въоръжен, изглеждай обезоръжен“ в „Изкуството да побеждаваш“, го е мислил сериозно.

Затова погледнах през стаята към Строхаус.

— Понякога печелиш, понякога губиш — излъгах, като махнах пръст от спусъка на собствения си пистолет „Берета“ и го вдигнах така, че цевта му сочеше тавана.

Един глас зад мен каза:

— Имаш право.

Вратата се затвори. Дъг Докинс се облегна на нея. След това протегна ръка към своя човек, притиснал пистолета в ухото ми, взе моя от ръката ми, взе и пищова на Док и ги затъкна в колана си. После бързо ни опипа, за да провери дали не носим друго оръжие. Извади патроните „Блек тейлън“ от джоба ми и ги пусна в своя. След това, като остана доволен, отстъпи настрана.

Дъг постави пистолетите ни върху дебелия тефтер пред Л. К. Строхаус, който отвори долното чекмедже на добре гравираното си дървено бюро и ги пъхна вътре. Пистолетът бе изваден от ухото ми и облеченият в синьо сако ДГВ, който го държеше там, отстъпи и застана мълчаливо на стража до стената.

Л. К. Строхаус грейна в усмивка от другата страна на стаята. Виждал бях този тлеещ поглед, този маниакален блясък на широко отворените очи и преди — на лицето на Грант Грифит и „Наричай ме Ишмаел“ лорд Брукфийлд. Това беше усмивката на самопровъзгласил се ясновидец — и убиец социопат. Той каза:

— Сядайте, момчета.

След като не направихме нищо, той ни погледна малко раздразнено.

— Казах, паркирайте се.

Всъщност не мислех, че го казва сериозно.

— Добре де!

Седнах на ъгъла на дивана до стената. Док се отпусна в приятно износен фотьойл от зелена кожа встрани от мен.

— Няма защо — каза Строхаус, без да има никого предвид. Огледа ни всички, сякаш бяхме хлапета в час по самоподготовка.

— А сега, джентълмени — обади се той, — можем да се захванем с биднеса.

Нещо в начина, по който говореше, ме ядоса.

— Да ти го начукам, Строхаус.

Дъг изръмжа:

— Без такива неща — и се приближи към мен.

Л. К. махна с ръка да се отдалечи. Погледна ме.

— Трябва да поговорим, Дик — ти не разбираш плана на играта.

Изобщо не ми пукаше за плана на Строхаус и тъкмо бях започнал да му казвам това с пикантни думи, когато бях прекъснат от настоятелния тон на телефона върху бюрото му. Това означаваше, че бяха успели да поправят линиите някак си.

Натисна един бутон и вдигна слушалката.

— Да? — Замълча. — Да, да, пуснете го.

Строхаус ме погледна.

— На портала има един твой приятел — каза той. — Нека го почакаме да дойде. Няма защо да повтарям думите си.

Го? Кой е това? Седяхме мълчаливо в продължение на три минути и чакахме отговора, когато самият генерал-майор Стоунуол Джексън Харингтън беше въведен в кабинета от един ДГВ. Фактът, че той е тук, изобщо не ме изненада, въпреки че ме ядоса адски много.

Поздравих го със среден пръст. Той не му обърна внимание, обърна ми гръб и седна на фотьойла пред пищното бюро на Строхаус.

Л. К. махна с ръка на ДГВ да излезе. След това се обърна към Свещеника и каза:

— Стоунуол, предстои ни една неприятна случка.

— Не е нещо, което не може да се поправи — отговори уклончиво Свещеника.

— Сигурен ли си?

— Имай ми доверие.

Милиардерът замлъкна за момент.

— Какво казаха във Вашингтон? — попита най-после той.

Свещеника разгледа ноктите на лявата си ръка, а след това погледна през бюрото.

— Казаха, че ако спазиш своята част от сделката, няма за какво да се тревожиш. Всичко е уредено.

— Нямам проблеми с моята част — отговори Строхаус. — Сделката е сключена.

Протегна дългата си ръка през бюрото. Свещеника я пое. Разтърсиха ги нагоре-надолу веднъж. Сгади ми се да ги гледам.

— Добре. — Главата на Свещеника също се поклати в знак на съгласие. След това се изправи и се обърна към мен: — Дик — тържествено каза той. — Ти си снет от случая. Добра работа свърши и сме ти благодарни за това. Но сега ние, отговорните лица, трябва да овладеем ситуацията — и трябва да го сторим с политически средства, ако се досещаш накъде бия.

Бия, мия. Не знам за вас, приятели, но на мен ми беше писнало от цялата тази уклончивост, разговори със заобикалки и политически инсинуации.

Знаех защо съм тук и знаех какво трябваше да се направи. Бях тук, за да отмъстя в старозаветен стил за смъртта на един от моите хора. Бях тук, защото имаше един луд на свобода — и той трябваше да бъде спрян.

Погледнах генерал-майор С. Дж. Харингтън и разбрах какъв е: в най-добрия случай политически нагаждач, а в най-лошия — предател. О, тук се намирах, защото Свещеника и онези, които го управляваха — в момента се досещах за Гъни Барет и президента, но може би имаше и други, — беше отвързал каишката ми неотдавна, за да върша това, на което съм най-способен: да ловя хора. Да, казали ми бяха, че искат да спре оръжейният кръвоизлив. Е, бях им го намерил — и го бях спрял.

Но сега разбирах, че тези политици и воини документалисти имаха втора, скрита цел: искаха Строхаус да бъде изместен. Но още по-важно, искаха го политически неутрализиран. Шифрованата бележка от Гъни Барет до Свещеника също беше уклончива. И едва сега разбрах напълно нейното значение.

„Прочети приложените страници“ — пишеше в нея. А какво ми беше показал Свещеника? Беше ми показал една страница. Факсът от ФБР за отвлеченото оръжие. Не втората, не третата или четвъртата, или колкото бяха страниците — онези, в които пишеше за отстраняването на Л. К. Строхаус от политическата арена без никакви издайнически пръстови отпечатъци.

Е, избрали бяха когото трябва — и когото не трябва — в мое лице. Аз не съм политически звяр. Аз съм месоядно животно. Аз съм воин. И неотдавна бях загубил един от най-добрите воини, съществували някога. Чери Ендърс беше мъртъв, защото политически нагаждачи като Свещеника и Л. К. Строхаус играеха на шах с истински хора вместо пешки.

Така става твърде често, приятели. Всеки път, когато на някой шибан политик във Вашингтон му влезе някоя откачена идея в задника, то някое тюленче, морски пехотинец новобранец или сержант от армията умира в някое забравено от Бога място като Бейрут или Могадишу. Политиците изпратиха бойци в Ливан като омиротворители — но вързаха ръцете им с идиотски, политически правилни правила за влизане в бой, които доведоха до избиването на нашите мъже. В Сомалия дипломатите не позволяваха на стрелците и плячкаджиите да си вършат работата — и познайте кой загина. Обикновено използват вместо пешки смели млади мъже. Използват ги с безотговорна небрежност. Аз вече бях загубил един мъж в тяхната игра — а това беше твърде много.

Разбрах какво ставаше: Л. К. беше усетил, че го преследват, затова беше направил една сделка във Вашингтон. Може би е обещал, че няма да се кандидатира за президент. Може би е казал на Свещеника, че ще предаде своите списъци с терористи на ФБР. Честно казано, не ми пукаше, защото според мен нещата бяха излезли извън рамките на политиката.

Свещеника ме изгледа самодоволно. Мислеше си, че е победил. Мислеше, че играта е свършила. Може би — за него.

Но ловният ми сезон съвсем не беше към края си. Минах покрай Свещеника до бюрото и погледнах надолу към Л. К.

— Ти си едно лайно — казах. — Предател. Заслужаваш да умреш.

Свещеника се опита да застане между нас. Отхвърлих го с удар. Л. К. блъсна стола си назад, извъртя се и се обърна към големия компютърен екран с маршируващи отляво надясно войничета играчки, който се намираше върху големия бюфет от френски орех.

— Предател? Ще видим кой е предател. Виж — виж какво мога да направя. Разбери колко много хора там, отвън, споделят моите идеи. Ще видиш каква армия мога да свикам.

— Хей, Л. К. — обади се Свещеника, истински развълнуван, — това не е част от никое споразумение.

— Не ми пука за това, Стоунуол. Той трябва да види какво мога — какво можех да направя.

Строхаус плъзна ръка върху мишката. Войничетата изчезнаха мигновено, заменени от екрана на „Windows“. Погледна към мен — откачената усмивка още стоеше на лицето му.

Избра с двойно щракане иконата за „Интернет“.

Видях ужасѐн как екранът се изпълни с едно златисто изображение на тюленски орден „Будвайзер“, последван от ръка, показваща среден пръст и надпис „Да ти го начукам, Строхаус“.

Последва тъмнина.

Милиардерът щракна мишката два пъти, три пъти, четири пъти. Не стана нищо. Удари мишката в бюрото и опита отново. Нищо. Удари компютъра с кокалестия си юмрук, но без резултат. Опита главния прекъсвач, за да рестартира компютъра. Шибаният компютър не тръгваше.

Разбира се, че нямаше да тръгне: еднократният капан на Уондър беше го изгорил — както и всяко шибано нещо в него.

Строхаус вдигна очи, пълни с паника. Лицето му беше станало лилаво.

— Какво… как… — изрева той.

Аз си мълчах.

Обърнах се към Свещеника, който също беше побелял:

— Мама му стара, не знам какво сте вкарали ти и момчетата във Вашингтон — казах, въпреки че имах доста добра представа за това, което ставаше. — Но не се притеснявай, има една тълпа наши танга, които точно сега биват прибирани от местните ченгета из цялата страна.

Свещеника се разяри.

— Казах ти…

Много добре знаех какво ми беше казал. И ако смятате, че изобщо някога съм му имал доверие, мога да ви кажа, че имам за продаване един имот на плажната ивица в Аризонската пустиня.

Долових движение зад гърба си — ръката на Л. К. пълзеше по бюрото към телефона. Обърнах се наполовина и стоварих юмрука си върху нея. Чух звук от чупещи се кости.

Той изпищя.

Дъг забеляза погледа в очите ми. Бръкна в сакото си и понечи да застане между нас. Док го спря. Просна го на мястото му с един унищожителен удар. Това беше добре, защото никога вече нямаше да се налага да пилея енергията си върху Дъг.

Един свален, остава още един.

Лицето на Строхаус доби гримаса на истинска паника. Хванал внимателно ръката си, той стана от стола и отстъпи от мен, но аз се доближих до него. Хванах го за ризата с ръце.

Приближих се достатъчно, за да може да ме чуе ясно и високо.

— Помниш ли Детройт?

— Детройт ли?

— В твоя апартамент. Казах ти, че ще те намеря — казах, че главата ти ще изглежда страхотно на моята стена.

Очите му се разшириха. Аз не пусках ризата му.

Погледнах Док.

— Колко е часът, главен старшина?

— Тринадесет и шестнадесет минути, капитане.

Оставаше ми един час. Достатъчно време. Безопасно. Счупих капсулата с табун между зъбите си, приближих носа на Строхаус до моя и прошепнах:

— Имам твоите файлове. Имам твоите списъци. Имам твоята армия от смотаняци, а сега имам и теб.

Гледах как очите му се разширяват. Казах:

— Време ти е да умреш, Л. К. — като се опитах да издишам максимално много влага право в лицето му.

Пуснах го. Той ме гледаше с разширени очи, а устните му се движеха неразбираемо. След това си пое дъх, хвана се за гърдите със здравата си ръка — и падна като камък.

Хей, този шибан табун върши работа.

— Я… — Глътнах капсулата и хванах отпуснатото тяло на Л. К. — Това копеле получи удар!

— Започни да масажираш гърдите му — нека да опитам да му направя изкуствено дишане.

Главен старшина и лекар Док Трембли ме отблъсна настрани и незабавно се зае с дишане уста в уста.

Знаех какво прави. Помислих си, че трябва точно така, защото има ли нещо по-хубаво от една двойна доза, просто за всеки случай?

Правихме изкуствено дишане на безжизненото като хуй на агент на Следствената служба на Военноморските сили тяло на Строхаус в продължение на петнадесет минути. Но нямаше никаква реакция от негова страна.

Интересно защо.

Най-после ми писна от всичко това. Изправих се. Погледнах Свещеника.

— Можеш да почистиш тази каша — казах презрително. Да, познавах го и бях сигурен, че има някъде наоколо всичко необходимо за почистване.

Написах тринадесет думи и дата върху един лист хартия и му го подадох.

— Но първо можеш да подпишеш това.

То беше една кратка бележка, но си я биваше. В нея се казваше: „Подавам оставка от Американската армия, считано от този момент. Генерал-майор Стоунуол Джексън Харингтън.“

Той започна да протестира. Да възразява. Да увещава. Да ругае. Но подписа.

Подписа, защото знаеше, че доста добре знаех какво планират — една последна игра, която беше най-циничното шибано мръсно нещо, което съм виждал.

Не разбирате? Нека приемем един принцип, нежни читателю. Аз смятах, че Свещеника и неговите политически играчи бяха планирали да оставят тангата да започнат — да позволят кратка, но жестока вълна от насилие, а след това да удрят силно по престъпниците. По мое мнение Строхаус щеше да предостави на Свещеника своите списъци и файлове — същите, които Уондър беше откраднал от вече мъртвия компютър.

Виждам ви всички там, размахвате ръце като деца в класна стая. Питате защо някой би позволил на тангата да избиват хора, след като може да бъдат спрени предварително? Това е малко объркващо, нали, нежни читателю?

Е, въпреки че нямах нищо достойно за съда, приемах, че са го правили, защото някой заблуден двадесетинещогодишен самоуверен помощник сфинктер на някой зле информиран, амбициозен заместник-помощник задник в Белия дом е решил, че вероятно, ако рейтингът на шибания президент е скочил с тридесет точки след събитията в Оклахома, ще скочи с петдесет след половин дузина подобни инциденти. А бяхме в изборна година.

Взех Свещеника на мушка. Смятам, че който се захване с подобна игра, излага униформата. Стоунуол Джексън Харингтън беше спрял да служи на страната си от момента, в който беше станал политическо момче за всичко.

Съществува голяма разлика между контрола върху армията от цивилни, което е добра идея, приятели, и политическото манипулиране на военните. Ставайки политик, той беше предал армейското братство и всички смели воини, загинали, за да защитават страната ни. Аз бих го убил на място — само че исках да го използвам, за да занесе едно послание до задниците, които бяха го използвали като момче за всичко. Исках да знаят, че притежавам файловете на Строхаус, имам документите от нефтената кула и знам, че стотици танга биват прибирани точно в тази минута благодарение на Мъгс, Гроус и две дузини местни полицейски служби по цялата страна.

Отидох до копирната машина в ъгъла и направих шест копия на оставката на Свещеника.

— Имаш четиридесет и осем часа — казах, като му подадох едно. — Очаквам да прочета във вестниците статия за огромен брой шибани оставки във Вашингтон. Ако не прочета, ще дойда за теб и за всички, които те изпратиха тук.

Направих достатъчно дълга пауза, за да погледна към трупа на Строхаус.

— Така, както дойдох и за него. — Замълчах за ефект. — Разбра ли?

Свещеника кимна тъпо. Да, разбираше. Само дето виждах, че няма абсолютно никаква представа как му се беше случила случката на Строхаус. Знаеше само, че той е мъртъв като камък и че бях го убил, без да оставям следи.

Е, така е добре за мен. Защото истината за съдбата на милиардера беше точно същата, както шибаният надпис на вратата за кабинета на Свещеника в Разузнавателното управление на МО в САЩ, който предстоеше скоро да бъде овакантен.

Всеки да си гледа работата и да не се бърка в моята.