Спирала

Сам1

Картър гледаше как жената буксува с мощното БМВ 740i по заснежената алея, паркира под странен и някак рискован ъгъл, излиза от топлината и комфорта на купето и изритва три пъти полирания калник. Погледна нагоре към него, към стъкления му щит. Той й махна, но тя не можеше да го види през гъсто валящия сняг.

Картър закрачи по тежките килими, наслаждаваше се на усещането под босите си крака. Хвърли още една цепеница в камината и шоколаденокафявият лабрадор Самсън се надигна от луксозната си кошница, наклони глава на една страна и тихо изскимтя.

— Наистина ме обича. — Картър се усмихна и му намигна. Самсън отпусна глава, изсумтя и затвори големите си очи.

Картър отвори външната врата с дистанционното и се отпусна в мекото канапе с чаша червено вино в ръка.

Чу я как изтупва снега от ботушите и проклина времето, мястото и най-вече него самия. Усмихна се кисело, разклати виното и се вгледа в меките му дълбини, докато жената изкачваше каменните стъпала към вратата.

— Тук ли си?

Картър вдигна ръка и изви глава над облегалката на дивана.

— Виновен съм, Натс. Как я караш?

— Наташа, а не Натс, задник такъв.

— Брей, колко била докачлива. Вино?

— Какво е?

— Червено. Май някакво италианско. Има ли значение?

— Има значение, Картър. Защо си се преместил тук, по дяволите?

— Тук ми харесва.

— На гъза на географията!

— Точно затова ми харесва. Градовете са пълни с военни. А след лондонските бунтове вкараха и Правосъдните войски — ПВ8. — Картър поклати глава. — Не бих нарекъл всичко това приятна обстановка, подходяща за отпускане и дълъг живот.

Наташа късо се изсмя и огледа помещението.

— Не мога да повярвам, че нямаш дори кола.

— Че за какво ми е? — Картър се намръщи. — Имам всичко, от което се нуждая. Точно тук.

Наташа спря, пое дълбоко дъх и започна мислено да брои, за да се овладее. Свали шала и ръкавиците, затвори за миг очи и метна скъпото си кожено палто на един фотьойл.

— Мразя Шотландия.

— Тук съм израснал — меко каза Картър и пресуши чашата си на един дъх. — Тук съм се родил. Тази страна има характер, сила и самота. Сигурна ли си, че не искаш да пробваш виното, малка навъсена изкусителко?

— Май ще предпочета уиски.

Докато отваряше гарафата с „Лагавълин“ и наливаше две щедри дози, Картър наблюдаваше стройната атлетична фигура на Наташа. Облиза устни и си припомни по-добрите времена — дългите нощи и още по-дългите дни, любенето на същия този под, смеха, разговорите, питиетата…

Подаде й чашата. Тя прекара пръсти през мократа си от снега къса черна коса и я остави да стърчи във всички посоки — знаеше, че това му харесва. Той се усмихна, изпълнен с очакване, пресуши малцовото уиски и хвърли кристалната чаша в огъня — тя се пръсна на парчета. За миг пламъците станаха още по-ярки.

— Винаги си прекалявал с драматичните ефекти — навъсено отбеляза Наташа, загледана в питието си. Премести се по-близо до огъня: въртеше чашата си в ръка, явно потънала в мисли.

— Какво искаш? — попита той, след като най-сетне проумя, че тя няма да наруши сама мълчанието.

Огънят пращеше и Картър започна да се чуди дали го е чула.

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Мина повече от година — въздъхна Картър. — Още ли работиш за онези търговци на роби от Спиралата?

— Естествено. Ролята ни става все по-значителна с всеки ден. — Тя се усмихна. — Имаме работа за теб.

— А! — Картър въздъхна, стана и отиде до прозореца. Снегът валеше гъсто и бързо, през снежинките в далечината можеха да се различат върховете на Бен Макдуй — сиво-сини, стръмни, въодушевяващи. Вятърът виеше и въпреки горящата камина Картър потрепери. Бодна го разочарование при мисълта, че не може да види замръзналото езеро.

— За соло изпълнение ли става дума, или за работа с някоя ударна група?

— Соло. Охрана.

— Вече приключих със Спиралата — почти прошепна Картър, обърна се и загледа Наташа изпод тежко спуснатите си клепачи. В съзнанието му проблясваха образи от събития, които би предпочел да забрави, кошмари, които никога не би пожелал да преживее отново. Тя стана плавно и грациозно, пристъпи към него, прегърна го през раменете и малко се наведе, за да го погледне в очите.

— Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.

— Винаги е важно — горчиво отбеляза Картър.

— Нещата стават все по-зле — прошепна Наташа. — Светът се променя, Картър, а ти се криеш тук, мамка му…

Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7… имаше правото да живее и почива както му харесва…

Пое дълбоко дъх.

— Виж, аз искам да го направиш — каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът — мек и подканващ.

— Защо?

— Поставям се на мястото на момичето. Младо, самотно, уплашено. А ти си най-добрият, Картър.

— Дрън-дрън. — Все пак я целуна и усети вкуса на „Лагавълин“ върху устните й. — Ами Джакс? Или Скот? Евънс?

Последва дълго мълчание. Наташа извърна поглед и се втренчи в огъня, сякаш водеше някакъв спор със самата себе си. Картър долови нещо в изражението й. Наташа знаеше нещо — някаква тайна, която не искаше да споделя.

Усмихна се със стиснати устни, посегна и я погали по бузата. Тя се обърна към него и облиза пресъхналите си устни.

— Предложих теб, Картър. Не ми отказвай. Не изоставяй нея.

— Коя е тя? И защо трябва да ми пука?

— Мария Балашев. Деветнадесетгодишна. Племенница на граф Фойхтер.

Картър я изгледа втренчено. Отраженията на пламъците танцуваха в дълбоките й кафяви очи. Затърси в изражението й… Поклати глава. Не бе сигурен какво всъщност търси.

— Фойхтер? И къде, по дяволите, отивам?

— Не трябваше да ми позволяваш да те манипулирам.

Картър гледаше хипнотичната извивка на устните й. Преглътна с мъка. „Колко време живея като отшелник?“ Колко време без устните й, без меката й кожа, без стегнатия и корем…

— Не мога да се сдържа, Натс. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Къде отивам?

— В Шваленберг, Германия, в долината на река Везер. Моята родина, Картър. Недалеч от родното ми място.

— Везер? Това не беше ли мястото, където магьосникът — измамник прилъга плъховете и ги изби?

— Може и така да е. Не съм следвала история — каза Наташа.

— Нито филология, както виждам.

— Фойхтер се числи към Спирала_Q в Саудитска Арабия. В момента е на обиколка в Германия, за да изнася лекции на агентите на Спиралата и за празненствата по случай няколкото му постижения в разработката на процесора. Много от работещите по проекта бяха разположени в Германия — да кажем, от съображения за сигурност…

Картър сви рамене и въздъхна. Разтърка уморените си очи, после погледна Наташа.

— Ще останеш ли?

Последва нова пауза. Наташа сложи ръце в джобовете си и го изгледа сериозно. Стоеше с наклонена глава и свити устни, прекрасните й кафяви очи бяха непроницаеми. Картър осъзна, че е пораснала — узряла — по един чудесен начин за годината, през която не я бе виждал. Осъзна също, че я желае повече от всичко на света… повече от всичко.

„А ти се отказа от нея. Кур сплескан. Отпрати я“ — подигра му се мислено Кейд.

Стисна зъби и се застави да не обръща внимание на вечно заядливите наблюдения на досадния глас в главата му. Начукай си го, Кейд.

После се насили да се усмихне и вдигна поглед към внезапно омекналото лице на Наташа.

— Не тази вечер — прошепна тя и се усмихна. — Но ще се видим. Може би когато се върнеш.

— Искаш да кажеш — след година — две, когато Спиралата отново има работа за мен и реши, че една евтина усмивка е достатъчна, за да купи услугите ми ли?

Наташа пристъпи към него и постави пръст на устните му.

— Когато се върнеш от Германия.

— Обещаваш ли? — Обещавам. Вземи.

Подхвърли му малък куб. Беше мек на пипане, голям горе-долу колкото кибритена кутия. Матовата черна сплав блестеше, легнала удобно в дланта му.

— Нов модел?

— Версия 4,2. ЕКубовете се развиха доста от времето, когато работи за последен път за нас.

— Така ли? Пак ли е със същите основни функции?

— Да.

ЕКубът бе стандартното електронно комуникационно устройство на Спиралата. Работеше с операционна система ICARUS V4,2 и имаше 12GHz RISK процесор и 256 гигабайта статична RAM. Бе плътен — без движещи се части — и много здрав; можеше да разпознава глас и пръстови отпечатъци; да върши работата на усъвършенствано GPS устройство — да ориентира във всяка точка на света, да праща данни право на централните компютри на Спиралата и така да позволява на организацията да държи под око най-добрите си агенти. В черната му кутия се спотайваха и няколко скрити и много хитри дребни трикове.

Наташа взе палтото и ръкавиците си и тръгна към вратата и стръмните стълби.

— Кога се връщаш в истинския свят, Картър? Липсваш му, знаеш ли?

— Уединението ми харесва.

— Не беше това въпросът.

Тогава отговорът е — когато намеря причина да го направя.

Тя го изгледа дълго, после се обърна и излезе. Той я слушаше как слиза, след това отиде до прозореца и се загледа в Дима от автомобила. Колелата се въртяха бясно, колата остави две дълбоки ивици в прясно натрупания сняг и се отдалечи. Скоро задните светлини изчезнаха в пустотата.

Внезапно се почувства ужасно самотен.

Известно време се взираше в снега, след това се втренчи в ЕКуба, наместил се в шепата му като някакъв малък китайски пъзел. Стисна го и устройството оживя — по повърхността му пробягаха мънички сини светлини. Той отмести поглед към огъня. За миг се поколеба…

Можеше да го унищожи. Да се махне.

Беше се заклел, че е приключил със Спиралата.

Защото…

Когато е приключил със Спиралата, значи е приключил и с Кейд.

Потрепери, все така втренчен в пламъците.

Спиралата не знаеше за Кейд. Но пък и никой друг не знаеше за Кейд. Кейд бе дух, който Картър искаше да забрави — мрачен психопатен отрязък от личността му, който си бе намерил глас. Мрачен и застрашителен ангел, настанил се в ума му. Демон, готов да се храни, да се доказва отново, както бе правил в Египет, в Китай, в Полша…

Въздъхна.

Загърби камината и се отпусна в прегръдките на дълбокото удобно канапе. Самсън тежко се изправи — бе доста едър за лабрадор, с което всъщност си бе спечелил подходящото име, — прозя се, покатери се бавно на канапето и положи глава в скута на господаря си. Въздъхна тежко — тежко и Картър нежно го почеса по кадифените уши.

Охрана, бе казала Наташа. Устата му бе пресъхнала. Осъзна, че Наташа — и самата Спирала — са абсолютно наясно с него. Никакви убийства повече. Никакви подривни дейности. Никакви унищожавания… Онези времена бяха отминали. Изчезнали. Разпаднали се на прах, също като Кайро.

Охрана.

Охраната на племенницата на един от главните оръжейни разработчици на Спиралата.

Никакви убийства… никакви бомби… никакво хладнокръвно колективно насилие…

— Говори — каза той на ЕКуба. Устройството моментално свери гласовите му характеристики, изщрака и се свърза с централния компютър на Спиралата…

Централен компютър на Спиралата

Запис #887

СЕКРЕТНО FFUCH/111/ СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА

ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ

Граф фойхтер. Професор от немски произход, роден в Шваленберг, Германия, следвал в Мюнхен, Лондон и Прага. Прадядо му е убит от нацистите през Втората световна война някъде на германо-австрийската граница, след като е бил подложен на изтезания. Майка му и двамата й синове избягали в Италия, а след края на войната потърсили защита в Англия.

Експерт по компютърни системи, специалист в процесорните функции и изкуствения интелект. Понастоящем, след учредяването на Спирала_Q, разработва нов военен процесор заедно с програмиста и системен разработчик Дюрел. Спирала_Q в момента е разположена в Руб ал’Хали, Саудитска Арабия, наричана още Великата пясъчна пустиня. Високотехнологичната изследователска станция е построена със знанието на саудитското правителство в един почти неизследван район на пустинята; правителството бе подкупено с доставката на технологии и информация да си затвори очите за извършваните там дейности; не са открити и шпиониращи района сателити. Това означава, че станцията е невидима за повечето дебнещи очи по света.

Военен бюлетин QIII — секретно; необходимо Ниво 2 за достъп. Затворено.

Предупреждение: Към фойхтер са отправени различни смъртни заплахи; предполага се терористична активност, вероятни влияния от Близкия изток и засилено внимание към „слуховете“ за разработвания нов процесор. Германските специални сили са се заели с охраната на фойхтер на територията на страната. Слабо звено може да се окаже племенницата му, дъщеря на убития му брат; тя пътува навсякъде с него и може да бъде обект на отвличане и дори убийство с цел да се изнудва фойхтер или да се измъкне информация за QIII.

ТЪРСЕНЕ по ключова дума: Дюрел, QIII [lvlz], НЕКС [lvlz], Спирала_Q

Двигателите завиха и Картър се загледа през затъмненото стъкло. Ухили се като неспособно да се сдържи момче, когато усети мощта на машината.

Сикорски RAH–66 Команчи леко се освободи от снега, отърси се от мъртвото тегло и шотландските планини изчезнаха някъде далече под Картър. Бодростта беше негова метреса и той нервно облиза устни — мразеше да лети, но въпреки това получаваше някакво перверзно удоволствие от стимулацията, която му осигуряваха машините. Пилотът — с шлема си с интегрирана визуализираща система приличаше едва ли не на марсианец — подкара вертолета напред и двата двигателя с мощност 1380 конски сили изстенаха като огромни ранени зверове.

— Хей, Лангън, чуваш ли ме през тази грозотия?

— Чувам те, Картър.

— Мислех, че тези машини още не са влезли в производство.

— Не са. Особено такива като тази. Мк IV. Много усъвършенствана.

— А бърза ли е?

В следващия миг бе затиснат към облегалката и сърцето му се мъчеше да излезе през гърлото.

Тъп въпрос, помисли си Картър, когато двигателите най-сетне се върнаха към „нормалния“ си режим. Стомахът му се бунтуваше и вече започна да съжалява, че е закусвал. Направи си бележка за в бъдеще да пази неустоимо глупавите си въпроси за себе си.

— Как искаш да минем? През сушата, покрай брега или направо през морето? — попита пилотът.

— Има ли някакво значение?

— За мен — не.

— Давай тогава покрай брега.

Вертолетът тихо забръмча, премина в стелт режим и се понесе над бреговата ивица на Англия. Картър още веднъж прехвърли инструкциите на ЕКуба — охранителна мисия в подкрепа на германските специални сили. Не беше дори пълноценна задача. Подкрепление. За да го пречупят нежно… да го въвлекат отново в кръга на Спиралата… след което ще чувства как крилете на Кейд го обгръщат, за да закрият светлината, и убиването ще започне отново…

Потрепери.

С нещо като раздразнение си спомни сондирането на малкия ЕКуб. Спиралата го тестваше — физическите и умствените му реакции. Проверката си беше все същата. Проверка дали не е изгубил магическото си докосване.

„Трябваше да се пенсионирам — замисли се той, настанен дълбоко в неудобното кресло. Беше предназначено за бойни действия, а не за сън. — Всъщност си мислех, че съм направил точно това“.

Докато летяха покрай източния бряг на Англия над студените тъмни води на Северно море, успя да подремне. Вертолетът лъкатушеше като хищник между радарните импулси и отклоняваше сигналите на другите, по-съвършени средства за засичане. Оставиха южното крайбрежие и избегнаха едновременно Дувър и Булон, като прелетяха през средата на Ламанша. Картър си припомняше нелеките дни от миналото, тренировките в планините, кросовете, потенето под раниците, носенето на дърва, газенето през снега, ориентирането във виелици… Усмихна се с любов и тъга на образите, които се рееха в ума му. Беше се чувствал като истински герой, на върха на физическото и умствено състояние. А онова бе само началото.

Началото на новата му кариера в Спиралата…

— Мога ли да пуша?

— Не.

Заспа и дори сънува малко. Сънят беше лош.

Сънуваше Кейд.

— Защо не ме оставиш на мира? — промърмори, разбуден от шума на дъжда и напорите на вятъра.

— Добре ли си? — попита Лангън.

Картър въздъхна.

— Да. Горе-долу. Това чудо има ли запалка?

— Вече казах — пушенето забранено, приятел.

— Къде сме?

— В момента пресичаме Ардените. Остава още малко. Кацаме източно от Зиген. Имаме една хубава малка площадка, скътана сред хълмовете. Там ще те чака кола, която ще те откара към секретната героична мисия, която ти е писано да изпълниш.

— Лангън?

— М?

— Затваряй си шибаната уста.

— Както кажеш, шефе. — Пилотът се ухили, щракна някакво ключе и вертолетът се спусна към равнините оттатък планинските хребети. Картър гледаше как светлините долу примигват в надигащия се сумрак като някаква нелепа компютърна игра — и благодари на бог, че това нежелано и изпълнено с адреналин пътуване наближава края си.

— Бих искал да благодаря за приятния полет, но няма да го направя.

— Винаги си добре дошъл, приятел — изкиска се Лангън.

Картър загледа как вертолетът подскача във въздуха, накланя се на една страна и се понася към хоризонта. Поклати глава, запали цигара и дръпна дълбоко. Тръгна по хрущящия чакъл към черния мерцедес. След минута хълмовете се понесоха покрай него, след още една колата навлезе под закрилата на висока борова гора.

Той спусна малко стъклото и вдиша прекрасния аромат. Дъждът проникна през цепката и Картър се наслади на ободряващия му хлад по лицето си. Видя самия себе си, проектиран върху прелитащата покрай колата гора — Картър, отразен в стъклото — къса кестенява коса, набола четина, бледи сини очи. Широк нос като на боксьор, отнесъл доста здрави тупаници. Волева брадичка — издаде я напред, после леко се ухили на отражението си.

Грозно копеле, помисли си, запали поредната цигара и си напомни, че наистина трябва да откаже тая проклета отрова.

Хотелът не бе нищо особено. Малък и спартански. Евтин.

Картър се настани и отдели половин час, за да опознае стаята, след което се зае с хотела. Обиколи го с цигара в уста и прегледа входовете и изходите. Поседя малко във фоайето, като гледаше влизащите и излизащи посетители и на свой ред бе наблюдаван от двамата охранители на хотела, въоръжени със 7,62-мм АК–49. Някакъв сервитьор го попита дали желае нещо за пиене. На чист немски Картър поръча в стаята му да бъде отнесена бутилка уиски, след което поклати глава и мислено се наруга.

Остава ти само един ден, каза си той. Последното, което ти трябва, е махмурлук.

Пренебрегна собствения си съвет и се върна в стаята да слуша дъжда, да пие и да се моли Кейд да го остави на мира.

„Пиян си“ — прошепна гласът на Кейд в главата му.

Картър не му обърна внимание и си наля отново. Питието бе евтино, изгаряше и накиселяваше — почти непоносимо — на езика и в гърлото му.

„Дай да я видя. Само още веднъж“.

— Не — тихо каза Картър. Пръстите му с всички сили стиснаха чашата. Погледна към огледалото в другия край на стаята. Почти очакваше да види нещо — макар да не бе сигурен какво точно. Може би реещ се над главата му дух. Или призрак, застанал зад рамото му. Но пак бе същото… нищо. Нямаше нищо — никакви реещи се призраци, никакви духове и привидения. Беше сам — телом, но не и духом…

„Дали не полудявам?“

Все същият въпрос. Все същият въпрос, задаван вече милион пъти.

Разсмя се и докопчи чашата. Почувства как Кейд го напуска и изпита благодарност — благодарност за спокойствието и самотата. Напоследък Кейд го навестяваше много по-рядко и на Картър точно така му харесваше. Но мисълта Отново започна да го притиска, набрала сили от алкохола. Побъркан, ненормален, лудост… Шизофрения? Тежко умствено разстройство? Прецакан ум, изпържен от токсините на три войни и хиляди сражения…

Луд…

— Направо не си с ума си — му бе изкрещяла Рокси. Страхът изкривяваше лицето й, надничаше през очите й, четеше се в позата й. Виждаше как пръстите й треперят, как вената на врата й бързо пулсира…

А той все още усещаше как е стиснал насочения към нея пистолет с всичките тринадесет патрона в пълнителя. И Кейд, Стаил се някъде в задните кътчета на ума му. „Убий я. Ще те предаде. Ще предаде и двама ни. И с нас ще е свършено. Ще станем на прах и пепел. Направи го. Или ако си шибан страхливец, дай на мен…“

Тогава излезе от стаята, отиде до езерото и хвърли оръжието в студената вода.

Остави я да си тръгне. Без да се сбогува.

Но все пак жива.

Тя знаеше, че има проблем — някакво шило в ума му, цепка в душата му — и го умоляваше да й разкаже. Но той не можеше да го направи. Как да опише Кейд с най-обикновени думи? Как да определи своето мъчение, своето страдание — и, колкото и иронично да беше, своя спасител — с прости изречения?

Да, Кейд. Неговият Спасител. Неговият шибан Бог.

Разсмя се пиянски и отново напълни чашата, разля уиски по ръката си. Спомни си срама — като дамга, оставила отпечатъка си върху ума и душата му. Почти бе позволил на Кейд да се добере до нея; едва не я бе дал на беснеещия шибан звяр-демон-убиец, бродещ вътре в него…

Мамка му. Осъзна, че понякога дори приветства този неканен безжалостен натрапник. Поне отначало, когато бе открил на какво е способен Кейд. Признаваше пред себе си, че без мрачния си близнак сега щеше да е мъртъв, щеше да е умирал многократно в бункерите, с куршуми в главата, тялото му щеше да се разлага по речните дъна и в каналите, парчета от него щяха да лежат на далечни и забравени бойни полета. Кейд бе спасявал живота му, бе го тикал напред и бе убивал, когато Картър се чувстваше слаб. Кейд бе неуязвим за страха, състраданието, съмненията или съвестта, бе осакатявал, поразявал и клал вместо шибаната си половинка и все пак…

Не спираше да се пита дали нямаше да е по-добре, ако бе мъртъв.

Какво е да съм нормален?

Как щеше да протече животът ми?

Какво щеше да излезе от мен?

Спа неспокойно. От дълбините на съзнанието му изникваха образи на хората, на които той — не, Кейд — бе отнел живота. Те го обвиняваха, сочеха го с пръст — мъртви уста, отворени в безмълвен писък към него.

Проникване2

Мерцедесът профуча покрай три изгорели БМВ-та, мина през тежките железни порти и продължи по застланата с чакъл алея към паркинга до черния железен фонтан. Картър измъкна ЕКуба, претегли го в длан и набра пет кода. Сините цифри на устройството примигнаха срещу него. Усмихна се — мъничкото чудо на техниката бе в състояние да го увери напълно, че не го следят; бе способно да заглушава или обърка всяко подслушвателно устройство в обсега си.

Очуканите му обувки стъпиха върху чакъла. Той запали цигара и погледна към дома на граф Фойхтер. Замъкът Шваленберг бе великолепна постройка със стари каменни зидове, доминирана от централна кула със заострен сив връх. Прозорците бяха малки, хлътнали дълбоко в каменните стени, с традиционните дървени капаци. Колкото и чудно да бе, сградата изглеждаше незасегната от неотдавнашните конфликти, бушували не само в Германия, но и в цяла Европа. Няколко заблудени куршума от далекобойни карабини бяха продупчили капаците, но не се виждаха никакви следи от по-значителни увреждания.

Слънцето вече се бе показало и блестеше ярко. Картър закрачи по чакъла и спря при разпадащата се каменна арка до един от агентите на германските специални сили.

— Ти ли си специалистът? Онзи, който е участвал в Обсадата на Циндао? — озъби се навъсеният немец.

Картър размаха документите си, гледаше към двора зад арката.

— Същият.

Дръпна здраво от цигарата и дробовете му се напълниха с дим. Закашля се. „Трябва да се опитам да ги спра“.

— Нямаме нужда от теб. Справяме се чудесно и сами, специалисте.

Картър вдигна ръка.

— Виж, приятел, тук съм само да наблюдавам. А сега бъди така добър да се разкараш от пътя ми, преди да съм започнал да губя търпение.

Усмихна се и издуха дима в лицето на пазача.

Без да откъсва очи от него, агентът потвърди по радиостанцията самоличността му и го пусна да мине. Докато вървеше към входа, Картър забеляза снайпериста в храстите.

Стомахът му изстена. Лошото уиски си казваше думата. Стигна до вратата. Десет души на двора, помисли си. Добре. Не трябваше да види поне петима от тях — още по-добре.

Вдигна огромното желязно чукало и го пусна. Звукът бе като от гръмотевица.

Мария Балашев влезе в пищно обзаведената стая. Красотата й го зашемети. Дългата й черна коса стигаше до кръста и приличаше на леко проблясващо копринено ветрило; движеше се с елегантност и грация, а когато го видя, на лицето й заигра лека усмивка. Пристъпи към него съвсем безшумно по дебелите червени килими. Картър се усети, че преглъща с мъка, докато гледаше овалните й прекрасни и печални очи.

— Знаете ли защо съм тук? — меко попита той.

— Зная, господин Картър — отвърна тя на безупречен немски — И съм ви много благодарна, че се отзовахте. Наташа определено не е била права, когато ви описваше.

Гласът й приличаше на нежен ромон на поток. Картър стана, усмихна се и без да каже нищо, посочи обеците, гривната и пръстените й. Тя наклони глава въпросително и Картър и обясни със знаци да махне накитите. Обиколи я и провери с пръсти копчетата на гърба на късата й червена рокля. Взе накитите, остави ги на ниската масичка от палисандър и слонова кост, след което направи знак на Мария да свали обувките си и да го последва навън.

Тя се подчини и Картър я изведе боса на двора. Слънцето се бе изкачило високо в небето, градините ухаеха на свежест след проливния дъжд предишната нощ.

— Къде отиваме?

— Ако позволите за момент, госпожице Балашев. Оттук, през арката.

Тя се разсмя и Картър долови пропукване в смеха й. Имаше страх — много добре скрит (особено като се имаше предвид, че момичето бе само на деветнадесет), но все пак страх.

Тръгнаха през двора. Мария вървеше на крачка зад Картър.

Внезапно той спря и се обърна. Хвана я за ръката.

— Чичо ви е получил заплахи за живота си и ги смята за съвсем истински. Според него те не са измислица, а са свързани с мощния процесор, с чиято разработка се занимава. Бои се, че онези, които го заплашват, могат да атакуват вас като по-лесна алтернативна цел, докато сте на посещение в Германия — или да ви отвлекат, или… е, сигурен съм, че разбирате положението не по-зле от мен. И така, наоколо има много агенти, чиято работа е да ви защитават — аз съм тук само колкото да ги подкрепя. Да кажем, като ваш личен телохранител. Искам обаче да ми обещаете нещо.

Мария бе станала бледа като платно. Картър усещаше студените й гладки пръсти в ръката си.

— Какво, господин Картър?

— Искам да правите всичко, каквото ви помоля. Искам да ми се доверявате безусловно. Аз не ставам за подкупване — мултимилионер съм и парите не означават нищо за мен. Искам обаче да зная, че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа — ако искате да останете жива. Съгласна ли сте?

Тя помълча, след което леко се усмихна.

— Да. Ще правя каквото ми кажете. Но и аз имам един въпрос.

— М? — каза Картър и хвърли поглед към градината.

— Защо ме накарахте да сваля накитите и обувките?

— Защото имаха подслушвателни устройства. На тукашните момчета. Просто си вършат работата, но исках да останем малко насаме. ЕКубът е прословут със способностите си да блокира и заглушава предаванията, но мразя изненадите. Имам доверие на себе си повече, отколкото на техниката. По-добре предпазлив, отколкото мъртъв.

— Разбирам.

— Кажете ми, вие защо мислите, че ви заплашват?

— Чичо ми, който се държи с мен като със собствено дете след като баща ми… почина… е изцяло посветен на работата си. Той е истински гений. Зная само, че подозираме, че някаква терористична организация иска да го спре.

— А защо сте тук? — попита Картър. — Чичо ви знае, че сте лесна мишена — племенница и единствената му най-близка роднина… дъщерята, която никога не е имал. Би трябвало да сте на някое безопасно място, далеч от всички възможни опасности.

Мария се обърна, наведе се и откъсна едно бяло цветенце. Доближи го до носа си и със сведен поглед тихо каза:

— Чичо ми е човек с железни принципи и му се възхищавам за това. Той ще защитава докрай онова, в което вярва. Не искаше да идвам. Аз обаче няма да позволя животът ми да се диктува от това какво би могло или не би могло да се случи. Аз съм самостоятелна личност, господин Картър. — Очите им се срещнаха. — Ще правя онова, което пожелая. А и нека да бъдем честни — ако могат да се доберат до мен тук, биха могли да го направят и на всяко друго място, където реша да се… скрия.

Последната дума бе произнесена с погнуса и отвращение.

Картър бавно кимна.

— Искам да знаете, че досега нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек. — Вдигна брадичката й. — Значи ще правите каквото ви кажа и можем да излезем от всичко това живи. Става ли?

— Да. — На лицето на Мария цъфна прекрасна усмивка. — Вземете. Подарък за вас.

Картър взе цветето и го помириса, докато вървеше след момичето към къщата. Гледаше агентите в храстите и изобщо не им завиждаше — в небето се събираха облаци, които предвещаваха нови порои. Усмихна се — и си спомни Кейд от предишната вечер. Усмивката му бързо се стопи.

— Граф Фойхтер.

Картър стана и огледа мъжа, който вървеше към него. Беше добре сложен, чернокос, със сиви като желязо бакенбарди и прошарена със сиво брада. Погледът му бе пронизващ и интелигентен, облеклото — стегнато и елегантно. Картър хвана протегнатата му ръка — човекът стискаше здраво.

— Нещо за пиене?

— Вода — отвърна Картър.

— Радвам се, че се съгласихте да поемете тази задача. Разбрах, че на практика сте се оттеглили, но пък бяхте, така да се каже, много горещо препоръчан.

— Заради многото опит. — Картър се усмихна криво и взе подадената му чаша. Фойхтер се отпусна в едно широко кресло и запали пура. После се втренчи в Картър, който също седна, и хвърли за миг поглед към Мария — тя се бе настанила зад малкото дъбово бюро и пишеше нещо.

— Мислите ли, че сме в голяма опасност? — попита граф Фойхтер.

Картър сви рамене.

— Според докладите и другата информация, с която се запознах, бих казал — да. Работите за Спирала_Q, доколкото разбирам. Явно работата ви е създала множество врагове.

— Те се боят от бъдещето, господин Картър. Типично за страхливците.

— Бихте ли ми разказали за новия процесор? Казва се QIII Proto, нали?

— Това ще остане секретно дори за вас — меко каза Фойхтер. — Мога само да кажа, че Спиралата, както знаете, съществува, за да заличи терористичната заплаха във всяка точка на света, и че QIII ще е от огромна полза в тази задача. Той е невъобразимо мощен и ще е в състояние да разбива криптиране за части от секундата, да локализира терористичните клетки по цялата планета и да блокира военните мрежи, командните центрове и контролните системи на агресивните държави… уф! — Възбудата в очите му понамаля и се смени с по-овладяно и почти неразгадаемо изражение. — Но аз се увлякох. Както самият вие казахте, това е Proto — прототип, който все още не е напълно завършен.

— Трябва да е наистина много мощна технология, че да предизвика такъв интерес… и заплахи за живота ви — меко отбеляза Картър. — Може би някои хора държат процесорът никога да не бъде завършен?

Фойхтер кимна, усмихна се и отпи от брендито си.

— Заплахата срещу племенницата ви… осъзнавате ли, че може да е двоен блъф? Жертвата може да сте вие — каза Картър.

— Да, хрумна ми тази възможност. Но аз мога да се грижа за себе си, господин Картър. Свикнал съм да бъда оперативен — също като вас. Точно сега племенницата ми се нуждае от защита — не мога да бдя над нея по двадесет и четири часа в денонощието. А и с празненството утре и с нейния инат…

— Отново ви съветвам да го отмените.

— Няма да го отменя. — Лицето на Фойхтер се стегна. — Агентите казаха, че ще свикат още хора. А и вие сте тук. — Той се усмихна невесело, зъбите му бяха като надгробни плочи. — Мария ще е в безопасност. Може да не присъства…

Мария вдигна глава и ги погледна. Очите й пламтяха.

— Не, чичо. Няма да се крия.

Гласът й бе изпълнен с негодувание.

— Е, добре.

Картър стана и излезе. Пак валеше. Той извади ЕКуба и го погали като кожата на нежна любима. Свърза се с германските специални служби — FG2. Провери числата. Всички агенти се бяха отчели, както трябваше да правят на всеки петнадесет минути.

Прокле ината на Фойхтер. Празненство! Празненство с колегите в чест на „пробива“.

„Мамка му, Фойхтер. Да си беше останал в Руб ал’Хали!“

Наистина беше много ядосан. Не беше осъзнал, че е призован да работи в онова, за което мислеше като за „домашна територия на Спиралата“. Фойхтер бе една от най-важните клечки — изследовател и военен разработчик — и Картър знаеше, че това задължително означава и много могъщи врагове. Оттук следваше, че играта е много по-важна, отколкото си бе давал сметка отначало. По-важна, отколкото му бе позволила да повярва Наташа.

Обиколи къщата, като проверяваше охранителните пунктове, агентите и собствените си запаси от амуниции, разпръснати на ключови места.

„Излъга — каза Кейд. — Излъга, прекрасни ми братко“.

„Остави ме на мира“.

Долавяше радостта в думите на Кейд — вълнението, тръпката от опасността и предвкусването на предстоящи убийства.

Стой наблизо, каза си сериозно Картър, докато проверяваше последния прозорец. Може и да ми потрябваш.

Четирите черни тойоти „Ленд Крузър 70s“ отбиха от пътя и спряха; дизеловите двигатели 6164сс тихо ръмжаха на празни обороти с обещанието за безгранична мощ и сила. Лунната светлина блестеше по затъмнените стъкла. В гъстата гора от двете страни на пътя се възцари пълна тишина.

Полицейската кола, която ги следваше — бяло БМВ 525 с дебели зелени ивици отстрани — намали и запълзя покрай тях, преди да продължи напред. Червените стопове из-; чезнаха зад завоя и шумът от двигателя заглъхна в гъстата гора.

Четирите тойоти останаха на място с включени двигатели.

Облаци скриха луната. Заваля — отначало слабо, но постепенно дъждът започна да се усилва и накрая се изля същински порой. Водата се стичаше по затъмнените стъкла, тесните крайпътни канавки се превърнаха в буйни потоци.

В сумрака отпред светнаха фарове и пробиха водната завеса. След това се появи синята полицейска лампа и беемвето спря до четирите тойоти. Чистачките работеха на пълна скорост и хвърляха пръски по мокрия път. Една от вратите се отвори и от колата слезе едър мъж, облечен в плътен шинел. Насочи мощния си фенер към предния лендкрузър и предпазливо закрачи напред, поставил ръка на кобура на кръста си. Партньорът му също слезе, но остана до БМВ-то, заел позиция зад отворената му врата. Беше нащрек въпреки презрителната усмивка под буйните му мустаци.

— Verlassen Sie das Auto! — извика първият полицай.

Нищо не помръдна. Първата тойота остана на мястото си с ръмжащ двигател; дъждът се стичаше на ручейчета по тъмното предно стъкло и капака. Полицаят се опита да погледне през стъклото, но не успя да различи нищо.

— Ich sagte, verlassen Sie das Auto! Прозорецът на шофьорското място бавно се плъзна надолу С тихото съскане на електромотор. Полицаят направи крачка напред, вдигна фенера си и освети…

Дулото на пистолет със заглушител.

Чу се тихо изпукване.

Полицаят отлетя назад; изпуснатият фенер се завъртя и за миг освети косо падащите дъждовни струи.

— Nein! — разнесе се вик от мрака. Вторият полицай извади пистолета си и започна да стреля. Два куршума улучиха калника на тойотата, преди автоматният откос да го завърти като пумпал и да го просне целия в кръв и безжизнен на асфалта.

Четирите коли дадоха заден и минаха покрай БМВ-то. Едната за всеки случай прегази тялото на първия полицай и остави широки следи от гуми върху и в гръдния му кош.

Тойотите изчезнаха в нощта. След тях остана призрачна сцена на ужас, осветявана от примигващите сини светлини на празната полицейска кола.

Картър гледаше конвоя скъпи лимузини, минаващ в конопа по алеята. Седеше на широката пейка до стаята на Мария (тя в момента се обличаше) и вниманието му бе раздвоено между тежката дървена врата на помещението и малкия прозорец, през който наблюдаваше. Дъждът се лееше с пълна сила от надвисналите облаци и сякаш целият свят бе потънал в тежък сумрак.

Чуваха се два вида музика — смесваха се в подлудяваща какофония: гърмящите ритми, долитащи откъм широката вита стълба в другия край на застлания с луксозни килими коридор, и нежните, примамващи звуци на Бетовен от стаята на Мария. Картър извади 9-милиметровия си браунинг. Провери тринадесетте патрона в пълнителя, след това и петте резервни пълнителя по тялото си. Седемдесет и осем патрона общо. Обичаше да е подготвен. Както често бе повтарял на Рокси: „Не искам да умра само защото са ми свършили шибаните патрони“.

Вратата се отвори и се появи Мария — ослепителна в бялата си рокля, която подчертаваше бледия цвят на кожата й и черната й коса.

— Готова ли сте? — учтиво попита Картър; усещаше страха й.

Мария пое дълбоко дъх. Знаеше — също като него и като множеството агенти, разположени из къщата и двора, — че тази вечер е златна възможност за убийците. Ако бяха истински, а не просто някакъв кух опит за изнудване. Празна заплаха. Номер…

— Не се отделяйте от мен тази вечер. Нито за миг.

— И до тоалетната ли ще ме придружавате? — засмя се тя.

— Да.

— Наистина ли?

Картър се усмихна.

— Наистина. Най-подходящото време за атака е моментът, когато гардът, така да се каже, наистина е свален.

Слязоха по широкото стълбище с дебели килими и резбовани дъбови перила. Стените бяха богато украсени с позлатени гипсови фрески. Отдел Q очевидно бе доста добре платен.

Картър вече бе инструктирал подробно Мария — никакво напускане на къщата, никакъв алкохол и никакви задевки с млади — или стари — мъже. Ако искаше да остане жива при тази потенциална заплаха, трябваше да сведе усложненията до минимум.

Шибани празненства, помисли си Картър.

Шибан Фойхтер! Твърдоглаво копеле. Тъпо копеле!

Сто и тридесет гости. Картър едва се сдържа да не застреля самия Фойхтер, когато Ханс Йесмар, шефът на немската операция, му връчи списъка.

Хората се мотаеха насам-натам и дърдореха. Прислужници с подноси с питиета обикаляха сред тях. Погледът на Картър обходи големия салон. Тежки кадифени завеси се спускаха до земята и скриваха евентуалните наблюдатели отвън. И евентуалните снайперисти.

Стоеше неотлъчно до Мария. Тя познаваше много от гостите и ги поздравяваше любезно. Картър мълчеше. Ако някой го заговореше, бе суров почти до грубост. Не искаше да дърдори. Това го разсейваше.

Наблюдаваше. Мария обикаляше гостите и като послушно момиче, стоеше настрана от шампанското.

Фойхтер, който явно страдаше от стрес, бе вече пиян и говореше на висок глас мръсотии в един ъгъл. Картър провери монитора на екипа. Всичко беше наред.

Горите около замъка Шваленберг се простираха на километри във всички посоки — ивици широколистни и иглолистни дървета, които се издигаха и спускаха — следваха склоновете и резките промени на терена. Няколко тесни пътеки, затрупани от паднали дървета и клони, пресичаха гората, но в тази тъмна дъждовна нощ сякаш нищо не помръдваше с изключение на люлеещите се от вятъра дебели клони с ручейчетата дъждовна вода, стичаща се по грапавите стволове.

В мрака се разнесе дълбоко ръмжене и четирите черни автомобила запълзяха плавно през гората. Тежките колела чупеха клони и преодоляваха с лекота падналите дървета благодарение на четворната предавка… Лендкрузърите бавно спряха, подредени в редица.

Двигателите млъкнаха.

Отново се възцари тишина.

Вратите се отвориха и десетина тъмни сенки пъргаво се измъкнаха от металните си затвори. Поеха невидими напред, после приклекнаха, загледани през дърветата към замъка Шваленберг, чиито светлини блестяха обещаващо в далечината.

Сенките бяха въоръжени до зъби.

Три различни изщраквания при слагането на пълнителите.

Бакърени погледи се срещнаха; размениха се безмълвни команди. Бавно, с безкрайна предпазливост и прецизност, колоната въоръжени убийци тръгна през храсталака, без да обръща внимание на дъжда и заплахата от дебнещата смърт.

Фридрих клечеше до един храст и слушаше заповедите на Йесмар. Погледна нагоре към надвисналите облаци, едва видими от проливния дъжд, и промърмори:

— Шибано време! Направо мъчение!

Свали мерника на Ruger M77 MkII VLE и огледа двора — въртеше плавно карабината на стойката й. Не можеше да различи нищо през дъжда, дори в инфрачервения и другите спектри. Разкърши рамене. Жадуваше за цигара и чаша горещо кафе. С пет бучки захар. Да, почти усещаше аромата му…

Устата му се напълни със слюнка. Внезапно нещо го накара да се обърне. Знаеше, че зад него има други агенти, които пазят гърба му, но въпреки това изпита неясното чувство, че нещо не е както трябва. Почеса се по наболата четина и се намръщи. Очите му се мъчеха да различат някакво движение в мрака. Отново прибягна до мерник и превключи на инфрачервено виждане. Ето там — видя… нещо… Плъзнала се зад ей онова дърво сянка? Или подигравателен танц на клони, съживени от желанието му за никотин и кафе?

Премести оръжието, но не успя да различи нищо повече между широките стволове и сплетените клони. Размърда се под дъжда и усети тънки струйки вода да се стичат по места, които досега бе смятал за напълно защитени.

— Мамка му.

Свали карабината, колкото да избърше водата от челото си — и чу съскането миг преди черната стрела да премине през дланта, челото и мозъка му и да прикове ръката към черепа в последен поздрав на богинята на смъртта. Слуз потече от ноздрите му и Фридрих бавно се свлече на земята. Другата му ръка се отпусна безжизнено на земята, пръски кръв изцапаха приклада на карабината.

Чуха се тихи стъпки. Три фигури приклекнаха до трупа му. Вдигнаха оръжието от земята, пръсти в черни ръкавици се плъзнаха по мерника.

— Остави. Не ни трябва. — Думите бяха тихи, меки, мелодични.

Оръжието падна на меката горска пръст. Фигурите изчезнаха в нощта.

Бяха минали два часа. Картър усещаше как умората се надига. Следеше неотлъчно Мария и в момента я последва в относителното спокойствие и хлад на коридора преди широкото вито стълбище. Извади миниатюрна кожена кутия от джоба си, отвори я и измъкна малка ампула. Заби иглата в бедрото си, после прибра празната ампула в кутийката.

— Какво е това? — попита Мария.

— Стимулант. Помага ми да съм бодър и нащрек. Утре ще си плащам.

Мария се усмихна и потрепери.

— Хладно е.

Картър я погледна, после очите му се насочиха нагоре към стълбите.

— Усещаш ли течение?

Мария кимна.

— По-рано го нямаше.

— Може да е просто отворен прозорец… — почна Мария, но Картър вече бе извадил браунинга и й направи знак да застане зад него. Извади и радиостанцията.

— Йесмар?

— Да?

— Можеш ли да дойдеш при стълбището? Май имаме работа.

— Веднага.

Йесмар се появи след петнадесет секунди, с малък черен пистолет в ръка.

— Наглеждай Мария за няколко минути — каза Картър. — Имам лошо предчувствие…

— Чакай, ще пратя хора с теб.

— Няма време.

Проследи посоката на течението, стъпваше безшумно по дебелия килим. Адреналинът и току-що инжектираният стимулант изостряха сетивата му до краен предел. Напрегнат като пружина, Картър се качи до първата площадка на стълбите. Музиката остана някъде долу като призрачен фон. Провери монитора на екипа — бяха минали пет минути, откакто всички се бяха отчели. Изруга наум. Безброй неща можеха да се случат за пет минути.

Промъкна се до прозореца на следващата площадка, приклекна и надникна в тъмното. Не успя да види нито един от заелите позиция снайперисти — но това не означаваше, че не са там.

Тръгна през широката площадка, ослушваше се. Протегнатата му ръка следваше лекия полъх на вятъра.

Спря пред една широка тежка врата. Опря длан върху дървото.

Облиза устни.

„Трябвам ти“ — прошепна му Кейд.

Нищо не ми трябва, горчиво си помисли Картър.

Бутна леко и отстъпи настрани. Вратата се отвори. Картър надникна, след което се вмъкна безшумно вътре с насочен напред пистолет. Стаята бе тъмна. Бързо включи осветлението…

Нямаше никого.

Тръгна към отворения прозорец — процеп с ширина седем-осем сантиметра. Погледна навън, после надолу, видя малка кална следа на дървения перваз… и внезапно осъзна, че е ясна мишена на фона на прозореца… Отмести се бързо в мига, когато куршумът 22-ри калибър направи стъклото на сол и се заби в гипсовия таван.

Претърколи се върху килима, скочи на крака и се втурна…

— Пробив, червеният етаж, сектори 15–20… — изкрещя в предавателя. — Повтарям, шибан пробив…

Изскочи в коридора и изненада някаква облечена в черно фигура. Браунингът изрита два пъти в ръката му и неканеният гост рухна на пода, като се мъчеше да запуши дупките в гърлото си.

Картър се огледа наляво и надясно. Отнякъде се чуваха писъци и викове за помощ. Затича се към стълбите и в същия миг няколко изстреляни от оръжие със заглушител куршума разцепиха дървото на перилата. Метна се напред и се претърколи, блъсна се тежко в стената. Очите му се спряха върху куршумите в парапета, разцепеното дърво и треските. Прецени ъгъла, надигна се и изстреля пет куршума, след което скочи и се затича към стълбите.

Безшумният автомат остави черта от дупки в стената зад него. Картър скочи през пет стъпала; браунингът изрита още веднъж в ръката му. Шестият куршум улучи нападателя, папрати го да се търкаля надолу по оставащите стъпала и го просна на площадката.

Никакви гости… в салона нямаше никого…

Мамка му, изкрещя Картър наум.

Спусна се предпазливо по стълбите и коленичи до трупа, за да е по-малка мишена. Радиостанцията завибрира в ръката му.

— Картър, Йесмар съм. Мария е с мен в кухнята. Жълто, сектор 34. В салона са шестима. Събраха гостите на едно място. Всички са тежковъоръжени.

— Видях сметката на двама — тихо каза Картър, докато сменяше пълнителя. — Стойте там, ще дойда. Гостите стояха в салона, мълчаха смаяно. Картър бавно надникна зад ъгъла; облечен в черно нападател стоеше на стража, въоръжен със заглушен Uzi-K2. Картър изстреля три куршума и се втурна в обратната посока, към кухнята. Докато влиташе през вратата, куршумите разцепиха дървената каса. Просна се на плочките и се плъзна по корем между стоманените шкафове. Кракът му изрита вратата и я затвори.

— Йесмар? — изкрещя Картър.

— Насам — чу се вик от едно от съседните помещения.

Картър надникна над шкафовете и печките — по тях имаше врящи тенджери, наполовина приготвени порции, захвърлени ножове и нарязани зеленчуци. Не се виждаха никакви готвачи. Предпазливо, настръхнал, тръгна напред.

— Аз съм, не стреляйте.

Влезе в слабо осветена стая. Беше склад, пълен с чували, щайги и кашони с щамповани надписи на немски. Йесмар стоеше до бледата като платно Мария.

Погледите им се срещнаха и Картър разбра…

Нещо не беше наред…

Пистолетът се вдигна и се насочи към Картър. — Съжалявам, приятелю. Време е да умреш.

Картър леко кимна.

— Мисля…

Браунингът се вдигна за част от секундата и прати куршум право в лицето на Йесмар. Парчето олово влезе през нос и пръсна мозъка по една щайга със зеленчуци отзад. Йесмар се свлече на пода.

— … че някой си играе игрички с мен — довърши Картър.

— Картър — изхлипа Мария, изтича към него и се хвърли в обятията му. Той я прегърна за миг, после затръшна вратата. Озоваха се затворени като в гробница. Картър отиде до трупа на Йесмар и го претърси. Взе глока му, пъхна го под колана си, взе и резервните пълнители.

— Какво става? — попита Мария.

— Кофти — изсумтя Картър. — Как са успели да проникнат В специалните части, мамка му? Или играят големи пари, или има нещо друго. Нещо, което не разбирам.

— Къде е чичо?

— Май имаме ситуация със заложници. Шестима са… — Думите на Йесмар отново прозвучаха в съзнанието му. Номер ли беше това? Нещо бе прекалено изчистено. Прекалено механично.

Мозъкът му се бореше с изводите, сякаш се мъчеше да подреди разсипан пъзел.

— Да се махаме оттук. Трябва да излезем от къщата.

Радиостанцията завибрира.

— Да?

— Снел съм. Трима от снайперистите ни са мъртви. Къде В Йесмар?

— Мъртъв е — каза Картър. — Вътре има поне шестима нападатели. Убих двама. Дявол знае колко още се спотайват Къде ли не. Какво предлагаш?

— Къде си?

— Жълто, сектор 18, до задната веранда.

— Мария с теб ли е?

— Да.

— Излез навън, останалите сме тук. Трябва да изведем Мария.

— Ще отидем до вътрешната врата и ще ви чакаме. Край.

Изключи радиостанцията и погледна Мария.

— Кофти, както ти казах. Трябва да спазваш всяко мое нареждане, ако искаш и двамата да се измъкнем живи. Разбираш ли?

— Какво?

Картър я хвана за раменете и я раздруса.

— Разбираш ли, момиче?

— Да, да. Ох, боли!

Картър отпусна хватката си.

— Виж сега какво ще направим. Те мислят, че ще излезем от задната врата. Не знаят, че съм убил Йесмар. Аз…

Чу се някакъв шум. Картър се плъзна до вратата и я отвори — рязко и бързо, смъртоносното дуло на браунинга гледаше към…

— Мамка му! — изсъска Картър и свали пръст от спусъка.

Граф Фойхтер беше пострадал. Кръв капеше от счупения му нос и разцепените устни. Залитна напред. Вонята на алкохол се носеше около него като някакъв перверзен парфюм. Картър му помогна да влезе и провери коридора; видя как сензорът на вратата примигна и отново провери ЕКуба. Активира една функция. Сега всеки, който влезеше в кухнята, щеше да активира безшумната аларма.

— Чичо! — Мария се втурна към Фойхтер, прегърна го и му помогна да седне. Графът изстена от болка. Кръвта му капеше на пода; той се взираше с ужас в пръснатото лице на Йесмар.

— Ти ли го уби?

— Оказа се не съвсем честен.

Все така с пистолета в ръка, Картър коленичи пред Фойхтер. — Какво стана?

— Шестима са. Събраха гостите накуп. Пратиха ме да преговарям с теб…

— С мен? Но те мислят…

Картър млъкна. Единственият начин, по който можеха да разберат, че Ханс Йесмар е мъртъв, бе чрез комуникационната мрежа. А това означаваше, че целият отряд от германските специални части е замесен в покушението. Но защо им беше да чакат празненството? Защо просто някой от снайперистите не беше убил Мария по-рано?

Алармата се включи и в същото време радиостанцията завибрира.

Картър бързо отиде до вратата. Браунингът се подаде навън и изстреля предупредителен куршум към коридора. Нямаше ответен огън и движение.

Обърна се.

Фойхтер, на колене на пода, държеше насочен към него пистолет. Погледите им се срещнаха. В очите на възрастния мъж нямаше никакви емоции — само твърдостта, която Картър вече бе забелязал. Твърдостта на студена стомана. Твърдостта на убиец.

— Какво искаш? — тихо попита Картър.

— Прееба всичко! — изсъска Фойхтер и от устата му полетяха кървави пръски и слюнка. — Хвърли оръжието. Веднага!

Картър погледна към Мария. Нещо се бе променило — промяна, която сграбчи сърцето му в желязната си хватка и стисна без капка милост. Сълзите бяха изчезнали от очите й. Стоеше изправена, с малък сребрист пистолет в ръка. Дулото бе насочено към него.

— Не разбирам — изръмжа Картър. — Не бяхте ли от Спиралата?

— Хвърли оръжието! — изкрещя Фойхтер. Гласът му прозвуча така, все едно е на ръба на паниката.

Нещо в душата на Картър се смрази.

Мария му се усмихна и леко сви рамене.

— Не се прави на толкова изненадан, Картър. Не си от семейството.

И тогава Картър разбра — разбра, че ще умре. Имаше две въоръжени цели и не можеше да ги свали за едно мигване на окото… Щеше да умре в този тесен вонящ склад в задната част на замъка на това копеле. Убит и предаден от… от кого? И защо? Що за игра беше това? И кой бе истинската мишена?

„Ти — прошепна Кейд с гробовен глас. — Хайде, Картър, ще е като едно време… също като в битката при Кайро 7… остави ги на мен…“

Фойхтер се изправи с олюляване. Пръстите му се вдигнаха към почервенелите от кръвта устни. Размаха пистолета и се озъби като диво животно.

— Казах, хвърли оръжието!

Картър започна да се навежда, сякаш за да остави браунинга на пода.

„Остави на мен“ — погали трескавия му ум хипнотизиращият глас на Кейд. Картър примигна като на забавен кадър и цветният свят около него се превърна в живачна спирала…

Действай, кисело помисли той.

Кейд бавно отвори очи.

Черно и бяло3

Сцената бе лишена от цвят — безлична черно-бяла картина. Той се усмихна на омазания с кръв Фойхтер. Браунингът лежеше удобно в дланта му — солиден и сигурен, стар приятел, завърнала се любима, част от тялото му и същността на душата му. Беше го обърнал надолу, докато се навеждаше, под ъгъл Трябваше само да го мръдне…

Кейд завъртя китката си — по-бързо от мисъл — и натисна спусъка.

Фойхтер отлетя назад и се сви на две, останал без въздух, и се свлече на пода с внезапно изкривено от ужас лице. Изпусна пистолета и погледна дланите върху корема си — под тях бързо растеше кърваво петно. Със същото движение Кейд се извъртя на пета, браунингът проблесна в ръката му, и отново натисна спусъка. Куршумът улучи рамото на Мария, завъртя я и я блъсна в стената. Тя рухна и изстена. Слюнка потече по студения камък, кокетният й малък пистолет бе забравен.

— Никога не се доверявай на шибани жени — озъби се Кейд, пъргаво коленичи до Фойхтер и изръмжа: — Смъртта от рана в корема е бавна. — И боли. При това много.

Замахна и стовари дръжката на пистолета в лицето му, във вече счупения нос. Фойхтер изкрещя. Още три удара и писъците му се смениха със задавено гъргорене.

Кейд отиде до вратата. Бързо прехвърли каналите на ЕКуба и лицето му се изкриви от объркване, когато осъзна, че устройството е мъртво. Никакви скенери. Никакви детектори. Нищо.

Претърси отворения архив на ума на Картър (отне му част от секундата), отвори вратата и се втурна през кухнята към сервизната шахта, като прескачаше стоманените плоскости. Вмъкна се в тясната дупка, изрита тънката стена и полетя надолу…

Отгоре се разнесе автоматична стрелба.

Стъпи меко на крака и се огледа. Мазето. Тръгна покрай автомобили, покрити с платнища. Спря и извъртя глава към блестящ червен мотоциклет — Дукати 1296 SPS MkV — зрението му регистрира цвета като яркосиво. Изтича към рампата в и широките дървени врати, извеждащи от подземието. Надзърна през цепнатината към мрака. Вдигна ЕКуба на Картър, за въртя го нежно и като по магия сърцевината му слабо засия. Проследи схемата на повърхността и от вътрешността на устройството изскочи игла. Кейд я пъхна в ключалката и след секунда се чу изщракване. Тихо открехна тежката врата…

Изтича обратно към мотора и вдигна стъпенката с ритник. С цевта на браунинга проби дупка в горния обтекател, бръкна в нея и напипа кабелите за запалването. Няколко срязвания. Няколко усуквания, за да заобиколи имобилайзера. Ухили се, включи двигателя, скочи на седалката, превключи на първа и даде газ до 13000 оборота…

Приведе глава и отпусна съединителя.

Моторът полетя по рампата и с трясък разби вратата. Докато автоматите се обръщаха към Кейд, той профуча като куршум по чакълената алея с 355 км/ч, натиснал газта докрай. Браунингът риташе в лявата му ръка. Докато занасяше около фонтана, Кейд проби дупка с три куршума в гърдите на единия от мъжете. Превключи скоростта, задното колело изхвърли чакъл, заора в пръстта и изстреля мотора по правата алея, далеч от фигурите, които излизаха тичешком от главния вход на Шваленберг и стреляха.

Куршумите запищяха покрай главата му и Кейд се сви още повече над широкия резервоар. Машината вдигна 360. Той се вкопчи в мотора като полип, с изкривено от невъзможна усмивка лице. Браунингът бе забравен от радостта да овладее ревящия обезумял двигател. Стрелката на спидометъра достигна червената линия.

Зад него се втурна цяла глутница — двайсетина облечени в черно фигури… но внезапно спряха. Бакърените очи гледаха как моторът се превръща в червена точка в далечината. Някакви мъже закрещяха и почнаха да се качват в автомобилите, а черните убийци отскочиха настрани. Колите се впуснаха в преследване.

Яхнал мощния мотор, Кейд крещеше и се смееше с цяло гърло, вдигнал лице срещу вятъра. Двигателят виеше между краката му. Ревът на колите зад него го накара да се разсмее още по-силно, докато се носеше по неосветената алея през гъстата гора. Внезапно намали, при което се килна напред от рязката промяна в скоростта, и изключи с палец фаровете на мотора. Двигателят изрева и стрелката трепна, когато превключи няколко скорости…

Ревът на автомобилите бързо наближаваше. Браунингът загърмя — и Кейд изпразни цял пълнител в предното стъкло на първата кола. БМВ-то рязко зави надясно и се блъсна в едно дърво; обезобразеният труп на шофьора изхвърча навън. Кейд отново натисна газта и видя как стрелката на спидометъра затанцува. Предното колело се вдигна във въздуха и Кейд се прилепи към резервоара; вдигна 160 км/ч, включи отново светлините и се наведе ниско надясно, когато предното колело най-сетне докосна земята и коляното му забърса настилката миг преди от стъпенката да изскочи дъжд от искри. Натисна газта още повече, усмивката му се разшири и преследването бе забравено, когато моторът достигна умопомрачителните 385 км/ч — крайния предел на двигателя.

— Адски харесвам моторите — прошепна Кейд във виещия вятър.

Далеч отзад замъкът Шваленберг се озари от растящото цвете на огромна експлозия. Огънят бушуваше, захапваше, поглъщаше и се носеше нагоре към нощното небе. Кейд натисна спирачки и остави дълга диря, после моторът най-сетне спря. Той погледна назад и се намръщи.

Термичните експлозиви бушуваха в нощта и пурпурното пиете се отвори, за да погълне луната.

Кейд наведе глава, натисна газта докрай, понесе се по пътя, като го остави зад себе си ивица изгоряла гума, и изчезна в Чернотата на немската гора.

Картър седеше сред дърветата и слушаше ромона на малкия водопад, който падаше в един кръгъл скален басейн. Около очите му имаше огромни кръгове. Очуканият, разнебитен, издраскан и покрит с кал мотоциклет бе наблизо, едва-едва скрит под купчина клони и листа.

Уморено си поигра с ЕКуба. Сините цифри примигнаха под нежното му докосване. Активира аварийния сигнал и усети как устройството леко завибрира, когато мощният предавател заработи на къси импулси.

Отпусна глава на тревистия бряг и усети как ромонът на течащата вода успокоява душата му. Прекалено много въпроси обаче раздираха ума му. Прекалено много спомени от миналото се мъчеха да излязат наяве.

Сега бе повече от ясно. Беше капан. Капан за него.

Потрепери. Някой го искаше мъртъв, при това наистина бързо. Но защо беше цялата тази сложна постановка с охраната? Естествено — за да го отделят от Спиралата… да го спипат, когато е съвсем сам. Щом трябваше да подкрепя германските специални части, нямаше да бъде включен в ударна група…

А Мария…

Поклати глава. Беше го изиграла; а сега бе ранена с куршум в рамото, а може би мъртва и погребана. И всичко това за какво? За да убият него?

Фойхтер и Мария. И двамата бяха от Спиралата… и двамата се бяха опитали да го убият. А както изглеждаше, в предателството бяха замесени и хора от германските специални сили… както и в последвалата експлозия. Какво ставаше, мамка му?

След като Кейд бе поел контрол над него, развилите се събития бяха като замъглен сън, лишен от цветове. А от… — по дяволите, кажи думата — обсебването усещаше противен привкус в устата, сякаш бе препил с най-долнопробно уиски. Радостта на Кейд бе оставила киселини в стомаха му, а яростта му — празнина в душата.

Загледа се в малкото бяло цвете в ръката си — Мария Балашев му го бе дала в градината. Сега беше увехнало. „Лъжец“ — се бе обадил Кейд. Като никога, бе съвсем прав. Картър прокле демона в душата си.

„Нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек“.

Лъжа, целяща да вдъхне увереност. Ама че комедия на ситуациите! Беше охранявал собствения си убиец… а сега? Мъртва ли беше? Дали лежеше до Фойхтер, в студената гробница на прадедите им?

„Трябваше да го убия“.

— Още не мога да повярвам, че я застреля — тихо каза Картър.

„Да бе, май се размеквам, мамка му. Трябваше да пусна куршума в шибаното й лице. Никога не оставяй жив враг зад гърба си. Ти си виновен, Картър. Отравяш кръвта ми, отслабваш решимостта ми, пикаеш в ума ми…“

— Отравям… разкарай се на майната си от мозъка ми, Кейд.

Усети как Кейд се маха. Арогантността, омразата и яростта му останаха като бледа червена драскотина в задните ъгълчета на ума му; постепенно угасваше, докато тъмният му близнак го оставяше насаме с вкиснатите му мисли.

Хвърли мъртвото цвете и се изправи, протегна се и разкърши врат. Ставите и прешлените изпукаха от освободеното напрежение.

Защо не го бяха убили по-рано?

Замисли се. Може би експлозията бе нарочно подготвена — вероятно не само за него, но и за гостите? Нещо обаче се беше объркало и Картър бе преебал всичко, така че на Фойхтер и Мария не им оставаше нищо друго, освен да му видят сметката. Може би.

Завъртя ЕКуба в дланта си и изпрати доклада до Спиралата.

Майната му, помисли си. Нека те го измислят! Можеше пък да открият и какво е станало с ЕКуба…

До ушите му достигна ниско бръмчене, носеше се някъде над гората.

Зачака търпеливо. Вертолетът изскочи пред него, завъртя се ниско над дърветата и докосна земята. Въртящите се перки разлюляха клоните. Картър изтича към кабината, от която го гледаше сериозното лице на Лангън.

— По-бързо! — извика пилотът. — Имаме си опашка.

— Опашка ли?

Лангън кимна, докато Картър се настаняваше и закопчаваше колана.

— Сложи резервния шлем, може да имам нужда от помощта ти. Каквато и да е била шибаната ти мисия, определено си разритал гнездото на осите. Някога използвал ли си биокулярно зрително поле в реалновремева бойна ситуация?

— Какво?

— Карай.

Двигателите изреваха и хеликоптерът се издигна в бързо спускащия се мрак.

Състояние на играта4

Руската ракетна подводница клас Тайфун 941 „Москва 16“ се носеше през черните води] на 130° северна ширина и на 160 километра южно от ледената шапка Гелц. Големите перки бавно спряха въртенето си и съдът притихна, стаен и тъмен в студения мрак — неподвижен, дебнещ и заплашителен, матовочерен.

Юрий Колгар, капитан първи ранг от 19-а подводна дивизия, барабанеше с пръсти по бюрото и се взираше в показателите на екрана. Вдигна поглед към матрос Барцов и видя разтревоженото изражение на гладко избръснатото му младежко лице. Усмихна му се топло и го освободи.

През последните четири месеца руснаците си сътрудничеха със Спиралата в опит да сложат край на един нововъзникнал вътрешен проблем — вълната масови бунтове и безредици, предизвикани от разпространяваната от мафията синтетична дрога, която бе сграбчила тънещата в нищета работническа класа за топките и я влачеше надолу по пътя към наркотичния ад. Дрогата, носеща прозвището лимонова водка, бе направила водещите мафиотски кланове още по-богати и могъщи, но излезе прекалено солена на правителството — финансово, политически и, естествено, социално. Спиралата бе призована като последно средство за смазването на нелегалния внос на лимоновата водка.

Предишния ден „Москва 16“ следеше един безименен съд заподозрян в трафик на наркотика. Беше с размерите на боен кораб, с неизвестен произход, и бавно плаваше на североизток, недалеч от Арктическото крайбрежие на Русия.

А сега корабът бе изчезнал.

Колгар беше пуснал псетата — малки подводни автоматични разузнавачи, не по-големи от топка за тенис. Сто от тях напуснаха подводницата и се понесоха безмълвно и незабележимо през дълбоките студени води в търсене на мистериозния кораб, който — нещо напълно невъзможно — бе изчезнал от радарите, плод на последните постижения на високите технологии.

Сега си играеха на дебнене и чакане.

Колгар въздъхна, отвори чекмеджето от дясната си страна и погледна с копнеж пълната с кристално чиста течност бутилка. Поклати глава, потърка четината на брадичката си и затвори чекмеджето.

Стана, излезе от помещението и бавно закрачи към контролния център, разположен над акумулаторите, в които се пазеше енергията на два 600-мегаватови ядрени реактора, необходима за задвижването на огромната подводница.

Дежурният рязко даде команда мирно, щом Колгар влезе в контролния център. Капитанът поздрави хората си и зае мястото си на мостика.

— Някакъв сигнал на сонара?

— Не, капитане. Нямаме сигнали дори по скенерите за надводни цели. Просто изчезна, все едно се стопи.

Колгар изруга, после попита:

— А псетата?

— Все още нищо. Разпръснаха и се отдалечават кръгово от нас. Ако някъде наоколо има нещо, непременно ще го засекат и ще докладват.

Погледите им се срещнаха.

— Знаете не по зле от мен, че никога не пропускат целта си, капитане.

Колгар кимна и уморено разтърка слепоочията си.

— Информирахте ли тактическия отдел на Спиралата?

— Още не, капитане.

— Направете го. Тяхното разузнаване може да има някаква информация за кораба. Какво открихме преди да… да…

— Да изчезне ли?

— Да.

— Приблизителни размери според преценката на бойните компютри. Нищо повече. Предполагаема огнева мощ. И се движеше невероятно бързо.

Зачакаха. Наблюдаваха скенерите на псетата. Възцари се напрегната тишина, изпълнена с примигващия блясък на компютрите и контролните дисплеи на подводницата. Червените светлини блестяха като рубини по брадясалото лице на Колгар. Очите му се присвиха и се заковаха върху един от скенерите на автоматичните разузнавачи.

— Какво е това? — Той посочи.

Светлината примигна и изчезна.

— Какво показва дисплеят на състоянието? — бавно попита Колгар.

— Нищо, капитане.

— Невъзможно! Никакви показатели от последната наносекунда? Никакви сведения за обстановката около псето в момента на унищожаването му?

— Нищичко, капитане. Спогледаха се намръщено. В същия миг, подобно на някаква сцена от дигитални фойерверки, скенерите на псетата, озаряващи контролната стена — всеки сигнал бе свързан с отделен разузнавач, отдалечаващ се в различна посока от подводницата в дълбините на океана — сякаш избухнаха пред очите им… червените светлини се пръснаха, преминаха в зелени, сини и жълти, след което сякаш някаква визуална приливна вълна ги помете в мрак и смърт.

Колгар се взираше вцепенен в скенерите. Всички бях черни.

Всички псета бяха унищожени едновременно.

— Доклади?

Гласът му прозвуча като сухо грачене.

— Никакви — обади се тих невярващ глас.

Сто разузнавача бяха унищожени, без да бъде регистрирана нито една трансмисия, която да даде на подводницата някаква улика, че нападателите са били регистрирани. Нямаше нито едно предупреждение. Абсолютно нищо.

Колгар почти усещаше сладкия вкус на водката на език си. Копнееше за яка глътка.

„После“, озъби се умът му.

— Свържете се със Спиралата. Кажете им, че се намираме в извънредна ситуация.

— Свързвам се.

Чакаха десет секунди — десет безкрайни секунди, изпълнени с напрежение и мисли за смърт. Всички в контролния център чакаха отговор, оглеждаха се и се взираха нагоре Към въображаемите черни води около подводницата, представяха си потайните врагове с техните невъобразимо високи технологии, способни да накарат масивен боен кораб да изчезне от радарите, да избегне най-сложните уреди за засичане и да унищожи сто разпръснати разузнавача, без да даде и най-слабия намек за използваните методи и оръжия.

Разнесе се писукане. Отговорът бе пристигнал.

— Трима тактически офицери ще пристигнат след два часа от намиращия се наблизо британски разрушител „Касъл“. В момента се прехвърлят в ултрабързата подводница клас „Акула“. Съветват ни да останем на място и да не предприемаме нищо — само да докладваме, ако обстановката се промени.

Колгар кимна и избърса потта от челото си с ръкав.

Скенерите останаха тъмни и безжизнени: това изобщо не е успокояващо, когато внезапно разбереш, че врагът ти е невидим.

„Москва 16“ пое „Акулата“ в огромния си търбух подобно на някакъв огромен левиатан, поглъщаш плячката си. Засъскаха камери за декомпресия, завиха помпи и след няколко минути люкът се отвори. Две жени и един мъж във военни униформи слязоха по рампата и отдадоха чест на Юрий Колгар.

Доколкото разбирам, имате проблем — каза едната жена: висока и червенокоса. Имаше студени сини очи и високи скули, които по-скоро подчертаваха, отколкото намаляваха невероятната й красота. Протегна уверено ръка и се здрависа с Колгар. — Командващ офицер Рияна Требън, на вашите услуги. Аз съм експерт по подводни машини и системи за тайно проследяване. Участвах в екипа, разработил проследяващите системи на автоматичните разузнавачи.

Колгар кимна.

— Чувал съм за вас, лейди Требън.

— Казвайте ми Рияна. Няма място за официалности, щом ще работим заедно в извънредна ситуация. Това са Алис Метрас, експерт по биологични оръжия, и Джеймс Ротуел, който има невероятно подробни познания върху практически всички видове подводници, използвани от повечето правителства в света.

С това по-нататъшните формалности станаха излишни Колгар поведе тримата право в командния център.

— Разполагаме с докладите ви, както бяха излъчени в ЕКубовете. Според тях сто псета са били унищожени в интервал няколко секунди, като нито един от разузнавачите не е докладвал за обстановката.

Колгар кимна.

Рияна се настани пред конзолата и започна да пише; свърза се с компютрите на подводницата и за известно време, докато данните пробягваха по екрана, всички мълчаха. Накрая тя се почеса по бузата и присви очи.

— Мисля, че се намираме в смъртна опасност.

— Открихте ли нещо?

Рияна кимна.

— Скрито е в структурата на данните. На практика сте получили докладите, но те са били заглушени, така че суб-компютрите не са разпознали кодовете.

— Какво е унищожило псетата? — попита Колгар.

— Не зная. Но следите някакъв огромен кораб, нали? На воден съд?

— Да.

— Сега той следи вас. И се приближава бързо.

— Оръжия? — попита Колгар.

— По-силни от всяко шибано оръжие, с което разполагате. „Москва 16“ се плъзгаше през притихналите тъмни води. Ятата риби се стрелкаха настрани от пътя й. Двигателите ревяха — нямаше никаква нужда от запазване на невидимост — машината се носеше с пълна скорост към закрилата на най-близкия морски аванпост на Спиралата. Разстоянието до него бе триста и седемдесет километра.

С увеличаването на скоростта подводницата увеличаваше и дълбочината. Носът й бе насочен надолу и тя пореше водача дълбоко под повърхността, прерязваше ята сребриста риба, спускаше се дълбоко в тъмната бездна на падината Треманън и се насочваше към дълбокия прорез в скалата — процеп, пълен с неподвижна мъртва вода, стояща тук от милиони години.

Неразпознаваеми останки се носеха в дълбините и няколко се сблъскаха с корпуса на подводницата с тътен, от който всички на борда изтръпваха, макар скенерите да показваха, че това не са мини. По нареждане на Рияна намалиха скоростта и тя отново анализира скенерите на подводницата с помощта на Ротуел.

Внезапно зави сирена и данните препуснаха едновременно по всички екрани на контролния център. Капитан-лейтенант Лягарин викна:

— Засичаме активен сонар! Откриха ни!

— Невъзможно! — отсече Колгар. Подводниците клас „Тайфун 941“ бяха оборудвани с активен/пасивен сонар, система за откриване на надводни цели, електронни датчици, радар и системи за откриване на посоката, както и със съвременен боен интерфейс. „Москва 16“ би трябвало да изненадва врага, а не той да изненада нея.

— Заредете и насочете VA–111! — рязко заповяда Рияна и пелият контролен център кипна от трескава дейност. Всеки мъж и жена тук знаеше превъзходно работата си: това беше война и всеки трябваше да изиграе отредената му роля.

— Ето го! — рязко каза Колгар.

Внезапно, сякаш свалил защитата си, огромният боен кораб се появи на радара. Беше точно над тях. Държеше ги на прицел, впримчил ги бе в мрежата си. Бяха попаднали в капана му.

Подводницата се разтърси. Разнесе се далечен тътен, писък на метал и грохот като от наближаваща буря. Цялата подводница започна да се мята и да се тресе. Колгар безпомощно погледна ръцете си. И те трепереха.

— Външният корпус — изграчи той и пребледня, когато, срещна погледа на Лягарин. Рияна и Ротуел крещяха заповеди на матросите. Лицата на всички бяха бледи, разкривени от ужас от онова, което предстоеше.

Някакъв неизвестен вид високотехнологично дълбочинно торпедо бе пропукало смятания за „непробиваем“ двоен външен корпус. Можеш да имаш колкото си искаш балистични ракети или торпеда на борда, но корпусът е единствената преграда между живота и ужасното, смазващо налягане, което заобикаля всяка подводница.

„Москва 16“ потъваше…

И не само това — морето я смазваше.

Грохотът стана по-силен. Хората се мятаха из контролния център, обхванати от паника, а Колгар и Лягарин просто стояха и се гледаха. Бяха дълбоко. Прекалено дълбоко. И двамата го знаеха. И двамата разбираха. Бяха мъртъвци, поемащи последните си глътки въздух.

Рияна се вкопчи в ръката на Колгар.

— Нашата подводница! Все още можем да избягаме!

Колгар тъжно поклати глава. Бе прекарал много години в морето. Познаваше опасностите и ги приемаше. Само чудо можеше да им помогне да стигнат трюма на подводницата, а шансовете за бягство…

Рияна и двамата й колеги побягнаха от контролния център. Стъпките им отекваха по металните решетки, те търчаха сред изпадналите в паника матроси, които се разкъсваха между желанието да избягат или да кажат последно сбогом на боговете си.

Внезапно подводницата се наклони и моряците се разхвърчаха като парцалени кукли из контролния център. Тела се удряха в екраните, искри посипаха стоманената палуба. Колгар се блъсна в стената със смазваща костите сила и падна неподвижен, втренчен в безжизнените очи на Лягарин — той си беше счупил врата и крайниците му се бяха разкривили под неестествени и зловещи ъгли.

Започна да нахлува вода. Сирените завиха. Червени светлини премигваха в съзнанието на Колгар, но в момента той можеше да мисли единствено за жена си Соня и за дъщеричката им Оливия. Къса руса коса, прекрасна усмивка, виковете „тати“, докато я носеше на ръце и я притискаше към гърдите си; най-меката коса във вселената гъделичкаше гърлото му, мъничките й пръсти стискаха огромните му ръце…

Водата около краката му бе леденостудена, изключително буйна, безжалостна. Всички крещяха. Искри се посипаха отгоре му, но той не трепна. И тогава токът спря — чу се далечен стон, долови се трепет и светлините угаснаха.

Разнесоха се още стонове, сякаш ракетната подводница бе животно, на което бе нанесена ужасна рана; Колгар буквално почувства напиращото към тях налягане, усети как морето, могъщо и безмилостно, ги смазва в юмрука си. Стоманата и сплавите пищяха. Струи летяха от подпорните греди като автоматни откоси. Стълби се изкривяваха и се свиваха на хармоника, докато морето притискаше и смазваше живота в подводницата.

Тези последни мигове, в пълния мрак, в леденостудената вода, от която цялата му нервна система и органи се свиха в спазъм, бяха най-интензивните в живота на Колгар. Мечтаеше си каква ще стане Оливия като порасне и как Соня ще го оплаква. Сълзи потекоха по бузите му. Как бяха пропуснали кораба? Как бяха могли да го пропуснат, мамка му?!

Рияна закопча колана си в пилотското кресло на „Акула“. Ротуел и Метрас бяха мъртви. Ротуел бе смазан от отскубнала се стоманена подпора, която го преряза на две през кръста, и кръвта му бликна като фонтан, и изтече за секунди. Метрас бе запратена по една стръмна стълба, когато подводницата се наклони. Рияна увисна на перилата, краката й се мятаха над бездната; гледаше как нейната приятелка и боен другар от осем години изчезва в ледените тъмни води, за да не се появи никога повече. Беше истинско чудо, че успя да стигне до трюма на подводницата, и още по-голямо — че системата за компресия и декомпресия все още работеше.

Докато подводницата издаваше животинските си предсмъртни стонове, бързата ядрена „Акула“ излетя от търбуха й и се понесе сред скалите на дъното, като оставяше диря от мехурчета. Рияна, челото й бе разкървавено, гледаше с ужас по свързаните с ЕКуба монитори как грамадната подводница се разцепва на две и изчезва в бездната на падината Треманън. Сълзи се стичаха по бузите й и се смесваха с кръвта по тях. С пресъхнало от страх гърло тя активира оръжейната система на „Акулата“.

Беше се случило нещо лошо.

Нещо невъобразимо лошо, което не разбираше.

Увеличи скоростта и се спусна дълбоко в падината, ориентираше се единствено с помощта на уредите; морето около пластотитаниевия корпус на мъничката подводница бе плътно и непроницаемо черно.

По-скоро усети, отколкото видя малкия предмет, който се въртеше пред нея. Присви очи и осъзна, че е сфера — мъничка, подобна на разузнавачите-псета, проектирани от екипа й преди няколко години.

Понечи да насочи оръжията към него — и се оказа, че на скенерите не се вижда нищо, в което да се прицели. Преглътна с мъка, превключи на ръчно управление и махна предпазителя. Ракетите и миниатюрните торпеда под корема на „Акула“ пъргаво излязоха от слотовете си. И тогава черната сфера внезапно се понесе към нея, последва безумна имплозия на корпуса и морето нахлу, и тя запищя. Пое дъх и в следващия миг светът внезапно стана черен и студен, а „Акулата“ започна да пропада спираловидно към дъното на океана, изгубила управление и мъртва…

Час пик5

Забързаният лондонски трафик не затихна и в дъжда. Ревяха клаксони, ръмжаха двигатели, светлините на фаровете изрязваха парчета град от тъмнината. Огромни змии от автомобили се виеха покрай обгорените черупки на сковано и безнадеждно издигащите се сгради, сочещи като някакви черни пръсти обвинително към Бог, който не им се бе притекъл на помощ. Войната бе оставила на мястото на Юстън Стейшън кратер, пазен от пет почернели дънера — някога танкове. Обгорените им кули и изкривените оръдия стърчаха като доказателства за дисхармонията в този най-голям град на Обединеното кралство. Змиите минаваха покрай размазани от снаряди и опустошени от огън сгради, чиито пусти прозорци зееха като избити зъби, остри като бръснач парчета стъкло покриваха паважа. Вървящите по тротоарите хора крачеха предпазливо, наблюдаваха се неспокойно един друг и едва прикритите под палтата им оръжия бяха винаги готови да влязат в употреба.

Високият мъж стоеше до бордюра. Бе облечен в прилепнало дълго кожено палто. Бе тъмноок, с качулка, брадясал. Късата му коса приличаше на четина. Той дръпна от цигарата си и метна фаса в пълната със счупени бутилки и останки от запалителни бомби канавка. В същия миг в безкрайната колона коли се отвори пролука. Тежките му обувки стъпиха В локвите на асфалта и човекът пресече улицата във вечерното задръстване, като заобикаляше тъмните и пълни с оръжия поршета, волво, фордове и фиати. Стигна до отсрещния тротоар и спря, привлечен за момент от екрана на витрината, на който се виждаха дигитални приемници и последните модели компютризирани оръжия. Витрината се пазеше от дебела бодлива тел — поредно доказателство, че градът се намира на прага на вътрешния упадък и войната.

Мъжът уморено се почеса по брадата. Обсидиановите му очи се отразиха в стъклото. Ръката му се плъзна по бедрото му, след което той се обърна и закрачи забързано по тротоара. Мина покрай група войници от Правосъдните войски — JT8, вкарани в града след неотдавнашните безредици — изгледаха го иззад злокобните си черни маски, — после зави вдясно по тясната уличка, воняща на препълнени кофи за боклук, плъхове и котешка пикня. Дъждът освежаваше лицето му, дългата му кожена дреха блестеше от капките. Без да спира, мъжът разкопча три копчета и дланта му леко докосна тъмния метален предмет под палтото.

Джем знаеше.

Знаеше, че го следят.

Стъпките зад него бяха почти безшумни. Той ускори крачка. Примигна, за да отърси дъждовните капки от миглите си, и докато минаваше покрай огромен контейнер за боклук, препълнен с воняща помия, със съвсем тихо изщракване активира ЗУ — засичащото устройство, което щеше да се свърже с личния му ЕКуб и да сигнализира, ако го преследват.

Спря и се заслуша. Настръхна.

Запали цигара, като криеше пламъчето в шепите си. Димът се заизвива около него като дъх на дракон. Прибра запалката в джоба си и на нейно място в дланта му легна дръжката на автоматичния пистолет със заглушител, все още скрит от палтото и тъмнината.

Обърна се…

Случаен поглед…

Нищо.

Продължи да върви по уличката покрай изписани с графити стени и ръждясващи пожарни изходи, под тежките капки от тъмното навъсено вечерно небе, надвиснало злобна над съсипания град. Далечните порнографски реклами се отразяваха в локвите. Джем усети как ЕКубът му завибрира, приел сигнала на ЗУ. Три, Четири. Пет. Шест… броеше той. Мамка му.

Някой го искаше, и то страшно…

Отново ускори крачка, метна фаса настрана и зави наляво по следващата тъмна уличка. Мина забързано покрай паркирани автомобили, повечето изподраскани и надупчени от куршуми. Очите му се вдигнаха нагоре — проверяващо, измерващо, преценяващо. Стигна до един почти нов дълъг и гладък черен мерцедес, който рязко изпъкваше сред очуканите коли. Приклекна зад него, извади автоматичния пистолет и го насочи покрай лъскавото купе, като използва надлъжната лайсна, за да се прицели по-точно.

Шест…

Мамка му, отново си помисли Джем. Кои бяха? От коя организация?

Някоя терористична група? След Хартата от 2010 година И последвалите закони против ядреното, биологичното и химическото оръжие, престъпването на които се наказваше незабавно със смърт, терористите от всяка националност намразиха Спиралата от дън душа.

Или просто някоя случайна улична банда, въоръжена до зъби и излязла за поредния обир?

А може пък да бяха дори от JT8…

Дъждът валеше.

Джем чакаше…

Някакъв шум зад гърба му го накара да настръхне. Бе прекалено силен, за да е от тайнствените му преследвачи. Нямаше елемент на маскировка…

Петима огромни чернокожи здравеняци, накичени с вериги и облечени в скъпи дрехи, крачеха наперено по улицата, обутите им в лачени обувки крака прескачаха локвите. Погледите им се спряха върху приклекналия до собствения им Мерцедес SL2i непознат и на физиономиите им се изписа странна смесица от веселие и гняв.

Джем пак хвърли поглед към края на улицата…

— Разкарай се от таратайката ни, пич — чу се застрашително ръмжене като от долнопробна холивудска гангстерска продукция.

— Да не би случайно да съм попаднал в Бронкс? — иронично попита Джем…

… и…

… в същия миг започна пукотевицата.

Куршумите пищяха и се забиваха в ламарините на мерцедеса. Джем се просна на земята, претърколи се, избягна тялото на единия свален чернокож и изстреля серия едрокалибрени куршуми. Разнесоха се викове, чернокожите измъкнаха пистолети и започна престрелка — с колата в центъра на сцената…

— Шибаняци…

Джем се шмугна в близкия вход, изрита с пета тежката врата и изчезна в тъмнината…

Последваха го крясъци и звук от удари на куршуми в плът.

Кръв опръска гърба на дългото кожено палто. Джем тичаше покрай някакви огромни студени машини, изникнали ненадейно в мрака. Прехвърли автоматичния пистолет в другата си ръка и избърса потта от челото си, Шестима преследвачи, бе предало ЗУ на ЕКуба… можеше ли да се надява, че някой от тези загадъчни противници — убийци? — е премахнат от чернокожата банда?

Не. Приеми най-лошото. Приеми, че зад теб има шестима. И че всички са поне толкова добре въоръжени, колкото си и ти.

Хукна нагоре по някаква стълба, прескачаше по три стъпала наведнъж. Силните му дълги крака го бутаха нагоре към светлината. Стълбището бе тясно, виеше се нагоре и сякаш нямаше край. Без да спира да тича, той измъкна от джоба си малко матово сребърно топче. ГВН — граната под високо налягане, използваща химична реакция вместо барут. Нямаше да има шумни експлозии… потайно оръжие, почти безшумно и изключително смъртоносно…

Спря за миг и се заслуша с наклонена на една страна глава. Извади мъничкия предпазител, пусна топчето да падне сумрака долу и отново побягна.

Разнесе се приглушено изпукване, последвано от съскане.

Яростната вълна безмълвен сгъстен въздух го застигна отзад и отдолу и едва не го събори, профуча покрай него като бързо преминаващ влак. Той не изчака да разбере дали гранатата е свършила смъртоносната си задача — ако не друго, поне бе направила преследвачите му по-предпазливи. Главата му рязко се извъртя наляво — оттам се чуваха звуци. Някакви хора бъбреха и се смееха.

Смени посоката, отвори вратата, влезе и я затвори.

Хората са добри, помисли си.

Хората са добро прикритие…

Колкото и гадно да изглеждат понякога.

Мина през още врати, пресече нещо като офис с тънък мокет и наситен с воня на цигарен дим, жълти стени и пирамида чаши с кафяви като катран петна. Към това се прибавяше купчина захвърлени кутии от бира, бъркотия от хартиени ленти и далечна музика. Офис парти? Прикри оръжието си и нахълта в…

Приглушена светлина, проблясъци на евтини прожектори и аматьорска цветомузика, клиенти танцуваха под звуците на парче на някаква бездарна момчешка банда.

Мина през тях и покрай купчина бирени бутилки, декове и гърмящи тонколони. Неколцина служители се завъртяха пред него с умението на разгонени курви, езици докосваха влажни устни, тясно прилепнала кожа и проблясващи дълбоко изрязани деколтета, от които се носеше смесената миризма на текила и феромони, приканващи за пропито с вонята на пот секспарти.

Джем чевръсто отстъпи от опипващите ръце, обърна се…

И видя вратата да се отваря. Като в забавен кадър. Появиха се навъсени мъже, анонимни в студения си професионализъм, тъмнокоси и с тъмни костюми…

Следвани от…

Джем зърна някаква маскирана фигура — по-слаба, с ярки пронизващи очи, които веднага се спряха върху него. Устните му изведнъж изсъхнаха и желанието да побегне сви стомаха му.

Коя бе организацията? — избълва умът му и се зарови в досиетата и папките на паметта му, но безрезултатно. Не можеше да разпознае преследвачите си. Но пък тази информация нямаше отношение към ситуацията…

Втурна се с всички сили през поредната врата. Куршуми засвистяха насред купона, пръскаха плазмените монитори и стъклените прегради на искряща пяна. Джем се метна под звуците на внезапните панически писъци, претърколи се, хвърли се надясно и погледна надолу. С ритник изби прозореца, загърна се в коженото си палто и скочи…

Обувките му се стовариха върху покрива на двуетажен лондонски автобус. Хлъзна се за миг, но успя да запази равновесие. Шофьорът се подаде от кабината и започна да му крещи. Джем се плъзна по мокрия от дъжда покрив и скочи на земята.

Без да обръща на внимание на раздразненото фучене на шофьора, който вече размахваше пушка, Джем се изпречи пред надянал шлем мотоциклетист, яхнал голяма кросова хонда с мощност 2000 конски сили. Време за разговори нямаше. Той сграбчи мъжа за яката, метна го на мократа настилка, натисна съединителя и даде газ. Хондата изрева, от ауспуха изригнаха газове… моторът вдигна предното си колело и се озова върху багажника на спрелия отпред форд. Джем рязко наведе глава, когато куршумите запищяха от счупения прозорец горе и затракаха по ламарините на бавно движещите се автомобили. Задното колело на хондата забуксува върху хромирания калник и изстреля мотоциклета върху покрива на форда. Машината изрева и се понесе по импровизираната кросова писта на градските улици.

Гумите прихлъзваха по мокрите покриви на наредените на опашка автомобили. Джем рязко зави вдясно, скочи от набързо открития ламаринен път и се озова на тесния тротоар. Малкото пешеходци се разбягаха с писъци. Моторът се понесе по тротоара към близкия малък парк, влезе в него, като вдигаше струи кал и изскубнати чимове, и се насочи към дърветата на отсрещната страна. Джем наби спирачки, плъзна се по калта и успя да скочи миг преди хондата да се блъсне в дебелия ствол на един дъб. Огледа се, притича до паркирания наблизо бус и безгрижно се качи.

— Дай газ, Ники.

Бусът изръмжа и се вмъкна в автомобилната змия. В същия миг ги обстреляха. Джем и Слейтър се хвърлиха на пода отзад. Между лавиците с оръжия, патрони и експлозиви цъфнаха дупки с назъбени краища.

— Мамка му! — изръмжа Слейтър.

— Измъквай ни оттук! — изкрещя Джем.

Ники зави надясно, качи се на бордюра и премаза серия колонки за паркиране. Двигателят изрева и воят на куршумите заглъхна някъде назад.

Отдалечиха се с пълна скорост от задръстените улици.

Плувнал в пот, Джем се стовари на седалката и прокара пръсти през косата си.

— Прав ли бях? — изръмжа Слейтър.

Джем погледна здравеняка в очите и кимна.

— Повече от прав. Искаха мен — нас. Достатъчна силно, за да видят сметката на маса невинни минувачи.

— И какво ще правим сега? — попита Ники. Огненият й тембър внезапно бе отстъпил на панически тон, така нехарактерен за обичайното й добре тренирано спокойствие, че красивото лице на Джем се намръщи.

Той сви рамене.

— Трябва да предупредим останалите.

— Не можем да използваме ЕКубовете. Обзалагам се, че са ни проследили именно чрез тях. Помниш ли битката при Белсен? — озъби се Слейтър, зареди с огромните си ръчища 9-милиметровия автомат Хеклер & Кох МР5 АЗ и се ухили гадно. — Можем да пробваме по телефона.

— Нямаме избор. Прати съобщение на Спирала_Н, че някой кучи син ни е насадил на пачи яйца — онези изроди чакаха на пусия. Освен това кучите синове ебаха майката на прическата и на палтото ми. Ники, разкарай ни от този шибан проклет град. После ще оставим буса в някоя канавка — ще го следят.

Слейтър измъкна своя ЕКуб и го стисна. Малкото устройство оживя и сините цифри примигнаха по страните му; миг по-късно обаче всичко изчезна.

Слейтър се намръщи. Стисна отново.

— Не бачка, Джем.

— Дай го тук, умнико.

— Не съм му направил нищо — заоправдава се Слейтър.

Джем изпсува.

— Ти си направо технически гений. Помниш ли Китай? Язовира? Ти ли беше натоварен с шибаното му взривяване?

— Стана случайно — изстена Слейтър.

Джем си поигра с ЕКуба и отново се намръщи.

— Тия неща не трябваше ли да са на практика нечупливи?

— Такива са — обади се Ники от предната седалка. — Не вярвам дори юмруците на Слейтър да са в състояние да ги повредят. Виждала съм ги да оцеляват и в много по-лоши ситуации.

Джем пак изпсува. Слейтър взе очукания и изподраскан ЕКуб на Ники. И той не пожела да се задейства. Поклати глава и изръмжа:

— И сега какво?

— Трябва да се свържем със Спиралата и с един стар приятел — каза Джем, запали цигара и се излегна, загледан в панелите на тавана. Слабите лъчи луминесцентна светлина през дупките от куршуми го изправяха на нокти. Експлозивите и летящите куршуми не си пасваха особено добре. Студен вятър свиреше през неравните дупки. Слейтър започна да чисти оръжието си.

Затвори очи и се замисли за Иран и въстанието.

За куршумите.

И за мъченията…

Потрепери. И с радост се отдаде на предизвиканата от приспивателните дрямка, докато бусът се носеше по залетите от дъжда и очукани от войната улици.

Гоненица6

Имаше чувството, че са изминали милиони години и че е на милиони километри, на друга планета. Стоеше под душа, горещата вода се стичаше по раменете и гърба му, отпускаше напрегнатите му мускули и отмиваше пръските кръв. Със затворени очи и сведена глава Картър протегна ръце и опря длани в мокрите от парата плочки на банята. Пътуването бе дълго и умората бе надделяла, бе го погълнала цял и после го бе изплюла от другата страна на забвението…

Излезе от кабинката. Бавно се избърса със затопляната половин час хавлия — автоматични движения, сякаш бе някаква машина. Както си бе гол, прекоси спалнята и се просна върху завивките. Сънят го сграбчи неумолимо в обятията си.

Мяташе се сред мокрите от пот чаршафи…

Мария…

крещи

плаче

Експлозия; куршум — бавно излита от пистолета на Кейд и се забива в плътта й…

писък, слюнка, течаща от окървавените устни

разкъсана рокля

рана

метален паразит, впил се в мускула,

пречупил кост

Фойхтер с изкривено от болка размазано лице

Картър скочи и спря куршума със собственото си тяло, усети удара и вдигна очи от локвата кръв към Мария, тя гледаше надолу към него, докато го спускаха в дупката в земята, хвърляха отгоре му цветя и започнаха да зариват гроба, а той искаше да изкрещи…

да изкрещи — още не съм мъртъв

не съм мъртъв…

Събуди се в тъмното, потрепери и си спомни случилото се. Усети топлото докосване в гърба си, изстена, претърколи се и протегна ръка да погали меката козина. Чу се дълго сумтене. Картър се разсмя, въздъхна и потупа лабрадора по главата.

— Добре ли си, приятел?

Самсън затупа с опашка и открадна с език малко сол от студения му гръб.

— Престани, помияр такъв. Стана от леглото и нахлузи широки сиви панталони и дебела блуза, малко голяма, но мека и удобна — точно както му харесваше. Самсън го гледаше как се облича, после скочи от леглото и го последва до кухнята. Докато сивите лъчи на слабата слънчева светлина се мъчеха да пробият облаците над планините, Картър му даде суха храна, клекна и го загледа как хрупа. После му каза сериозно:

— Ядеш като някакво шибано животно.

Сам го изгледа с едно око и продължи да се тъпче.

Той остави кучето, върна се в дневната, протегна се, отвори вратата и излезе на тесния балкон. Студът го удари като тухла в лицето. Рязко пое дъх и се усмихна. Вятърът разроши късата му коса. Опря се на парапета и се загледа. В далечината се виждаше заснежена живописна гора. Пътищата се извиваха между хълмовете, а зад всичко това се извисяваха планините. Старите сиви богове наблюдаваха нищожните пробни смъртни.

— Хиляда пъти по-красиво от шибания Лондон — промърмори той.

Телефонът иззвъня. Той влезе и вдигна слушалката.

— Да?

— Картър, Наташа съм.

Гласът й беше сериозен.

— Наташа… Имам адски сериозен разговор с теб, момиче… Имаш ли представа какво ми се случи в шибаната Германия…

— Нямаме време, Картър. Лайното е уцелило вентилатора Идвам.

— Тук? Сега?

— Да. След четири до шест часа съм при теб. Не използвай ЕКуба. Всъщност не мисля, че си в състояние да го Направиш.

— Защо…

— Ударните групи. Една от тях е била заличена; избита, мамка му. Ще дойда колкото се може по-бързо.

Връзката прекъсна. Линията не можеше да се проследи и според всички данни просто не съществуваше. Натс беше включила кодиращото устройство, използвано единствено от тактическите групи.

Очевидно не искаше никой да подслуша разговора…

Той почеса наболата си брада. Думите й го обезпокоиха. Сви рамене и се опита да се отърси от тревогите. Какво пък, точно в момента не можеше да направи нищо. Оставаше му единствено да чака Наташа и да се чуди на енергичните й думи и предупреждението й. Но нещата не бяха така прости, Никога не са прости. Защо не бе получил никаква вест от Спиралата? Какво ставаше, мамка му?

Сети се, че винаги мисли по-добре, докато се упражнява.

— Самсън, какво ще кажеш да потичаме?

Но тревогата и лошите образи, свързани с Наташа, нападателите му и липсата на връзка със Спиралата продължаваха да прелитат през ума му…

Кучето тутакси се появи, заподскача радостно и заразмахва опашка.

Картър нахлузи старите „Найк Еърс“ и се спусна по стълбите към входната врата — цената, която се плаща за къща на хълм. Самсън възбудено му се мотаеше из краката, мяташе се и го побутваше, сякаш искаше да го събори. С традиционното „Да не си решил да ме претрепеш?“ двамата се озоваха навън на снега.

Утрото бе изключително студено. Снегът бе хванал ледена кора и бе станал твърд и хлъзгав. С душещия лабрадор в краката, Картър се затича по лекия наклон към гората. Тишината го обгърна отвсякъде и той мислено изстена от напрежението на тази толкова ранна тренировка…

Все пак усещаше нуждата. Нуждата да работи, да усеща бодростта и силата, които идваха само след тежка тренировка; да чувства пътеката под себе си, изгарящата млечна киселина, напрежението на мускулите, спазъма в белите дробове…

Скоро с пламнали прасци изкачи първия склон и навлезе в гората. Замръзнал поток се пропука с трясък като от изстрел, когато Самсън скочи върху тънкия лед. Кучето се претърколи в студената вода и се завъртя в кръг с опашка между краката, преди да догони Картър по пътеката между проблясващите от снега дървета.

— Какви ги вършиш?

Самсън размаха опашка и пусна една широка кучешка усмивка.

— Хайде, казвай какво става в тъпия ти кучешки мозък?

Самсън го погледна и наклони глава. Картър го потупа и ускори крачка, гледаше развеселено как кучето внезапно спринтира наляво сред дърветата, провесило език чак до земята, как от време на време завира нос да подуши нещо и после най-ненадейно променя посоката под въздействието на никакъв дразнител, към който Картър бе — за щастие — напълно безчувствен.

Намръщи се и забави крачка. Рязко завъртя глава настрани. От устата му излизаше пара, потта смъдеше в очите му, Спря, дишаше дълбоко. Самсън дотича и вдигна поглед към господаря си.

— И ти ли го чуваш?

Самсън отново се ухили.

— Хайде.

Далечният шум от двигател издаваше някаква голяма машина. Може би просто минаваше оттук, но някакво лошо предчувствие тегнеше в стомаха на Картър — още от случилото се само преди часове в Германия и ниския полет обратно до Англия… Бяха успели да се измъкнат от преследвачите, но все още усещаше умората, усещаше се изтощен след всички гадни и неочаквани събития в Шваленберг…

Шумът на двигателя се промени и Картър, тичаше непосредствено покрай края на гората, разбра, че колата завива към дома му. Изкачи възвишението и погледна надолу към дрънчащия и бълващ дизелов пушек стар бус, който несъмнено бе виждал и далеч по-добри времена.

Бус? Можеше да е само…

Джем. Картър се усмихна.

— Хайде, Сами!

Затичаха към къщата и предпазливи както винаги, спряха и се загледаха как посетителите слизат от колата. Джем, Слейтър и Ники мърмореха и се протягаха — очевидно бяха пътували дълго и неудобно. Картър погледна към пътя — никой не ги следваше — и бавно затича към старите си приятели.

— Картър! — извика Джем и го прегърна. Затупаха се по гърбовете. Слейтър се ухили глуповато, Ники се усмихваше топло. — Имали шанс за купон, мой човек?

— Майтапиш се! Още не мога да забравя последния!

— Не бях аз виновен, че Слейтър го изхвърлиха през прозореца на спалнята!

— Ти го изхвърли!

— Е, беше най-обикновено спречкване! Радвам се да те видя.

— Влизайте — каза Картър и се насили да се ухили, макар да бе малко потиснат. — Мога ли да поканя трима стари приятели на закуска?

— Слейтър е гладен — избоботи Слейтър, коленичи и почна да си играе със Самсън. Кучето започна да ръмжи и лае на шега, боричкаше се с огромния здравеняк, който го бе притиснал на земята и го гъделичкаше.

— Не помня някога да не си бил гладен, Слейтър.

— Така е. Нали раста.

— Вече си на четиридесет и шест, Слейтър.

— Да де. Обаче продължавам да раста.

— Не минаваш много често, Джем. Предполагам, има някаква причина?

Картър бе свел очи, устата му бе свита в тъжна гримаса Неотдавнашните събития бяха прогонили по-голямата част от чувството му за хумор и това неочаквано събитие му се струваше някак злокобно.

— О, да — меко каза Джем, запали цигара, отметна глава и разтърка уморените си очи. — Става нещо гадно, приятелю. Влизал ли си в системата през ЕКуба? Проверявал ли си кодираната информация за лудориите ти в Германия?

Картър поклати глава.

— Още не съм. Не обичам лошите прегледи.

— Нещо не достига. Нещо не пасва. Спиралата сякаш няма отговор как е станало инфилтрирането в немските специални сили. Фойхтер, нашият приятел и координатор от Спирала_H QIII, е изчезнал и се смята за мъртъв. Измъкнали са опеченото тяло на племенницата му — заедно с телата на всички гости на празненството — от развалините, след като огънят е бил потушен. Същинска касапница. Но колкото и да е чудно, не са намерили нито следа от самия господин Фойхтер, Странно, нали? Още повече като се има предвид, че си я гръмнал тая гадина? Намирам за обезпокоително, че достойните ни работодатели нямат отговори на тези въпроси — в края на краищата бюджетът им за разузнаване и технически разработки би трябвало да е по-голям от този на НАСА.

Картър сви рамене.

— Не са господ бог. Не могат да знаят всичко.

— Адски прав си — изсумтя Слейтър, докато изчопляше парченца бекон измежду останалите му зъби. — Давай, Джем, разкажи му за групите.

Джем въздъхна и Картър усети, че приятелят му като че ли се предава. Странно — заедно бяха минали през някои от най тежките кампании и бяха оцелели. Бяха пресекли пустинята след битката при Кайро 7, участваха в Танкерните преходи, след като изкуствената чума — Сивата смърт — бе отнела живота на 58 милиона души и съсипала икономиката и населението на Европа, Северна Африка и двете Америки, бяха се сражавали в няколко свирепи битки против надигналия се тероризъм след приемането на законите за забрана на атомното, биологичното и химическото оръжие.

Лицето на Джем бе напрегнато.

— Ударна група 14 е била изтребена.

— Зная — тихо каза Картър. — Но подобни неща могат да се случат. Това е една от вероятностите на работата ни. Мъже и жени умират. Животът е курва, нали?

— Да, но още по-лошото е, че Спиралата не е оповестила информацията. Установих го, след като проникнах в компютрите на кубинските специални части. Натъкнах се на данните съвсем случайно. Затова двамата с Ники се заехме да потърсим това-онова, да държим под око няколко от останалите групи, дори и неколцина членове на Ядрото. Липсват още две ударни групи — 77 и S–4.

— Снайперистите? Рекс, Скот и Амбър?

— Да. — Джем кимна и издуха дима от цигарата си. — Мислех си, че е съвпадение. После нещата в Лондон наистина се сговниха — беше от онези ситуации, в които съжаляваш, че изобщо си помислил да подпишеш онзи шибан розов формуляр, с който се отказваш от свободата си. И познай какво се оказа…

— Капан?

— Да. Джем допуши цигарата си и веднага запали нова.

— Чакаха ни. Тръгнах пеша да разузная. Копелетата почти ме пипнаха. Шестима. Абсолютни професионалисти — добре въоръжени, яки като говеда, умни, пъргави.

— И мислиш, че и на мен са ми заложили капан? — тихо попита Картър.

— Точно това ми хрумна, друже. Картър се почеса по наболата брада и взе предложената му от Ники цигара.

— Шантава работа… Сутринта ми се обади Натс. Идва насам. Звучеше малко паникьосана.

— Внимавай с нея — каза Слейтър. — Все пак е тактически офицер. От старата школа. Коварна като някоя шибана кучка.

— Познавам я от години. Добри приятели сме… Джем сви рамене, пресегна се през масата и потупа ръката на Картър.

— Наташа е путка… — Ники ахна. — Не искам да звучи като обида, любов моя. Нали се сещаш, Картър — малко мъзга между краката й и започваш да мислиш единствено с хуя си. Не се доверявай на никой шибаняк, приятелю. Не се доверявай на Натс. Дори и на нас. Имаме избити и изчезнали ударни групи. Искали са да те очистят, а по нас изстреляха цял арсенал куршуми. Защо мислиш, че сме дошли тук с този бус? Заради шибаното забавление ли? Проникнаха в ЕКубовете ни… а ако те са върхът на криптираната комуникация, значи няма нищо сигурно. Не можеш да ми напишеш шибания си декодиращ код и да се надяваш, че ще му се размине, когато лайното уцели вентилатора… Картър, Спиралата знае нещо и не го казва… сигурен ли си, че това място не се подслушва?

— Разбира се, че съм. Имам си свое собствено — да кажем, направено по поръчка — сканиращо оборудване.

— Умник си ни ти.

— Още не мога да повярвам, че Спиралата стои зад цялата тази гадост. В края на краищата те ни плащат надниците. Те ни наемат. Сигурен съм, че си имат свои особени причини де потулват информация — обзалагам се, че точно в момента някой работи по това.

— Може би — каза Джем. — Но тогава пък те ни наемат, защото мислим. Защото не се доверяваме никому. Защото сами си вършим работата. Картър, стари друже, не вярвай сляпо. В Спиралата има хора, които са точно толкова корумпирани, колкото в реалния свят… както сам ще разбереш. Виж, Спирала_Н събира ударна част, която да сложи край на Спирала_Q. Нещата излизат извън контрол, така че може да се окаже… че очевидното предателство на Фойхтер по време на лудориите ти в Германия се държи в тайна, за да може Спирала_Q да бъде унищожена със сила и възможно най-тихомълком. Не би искал да предупредиш навреме тия шибаняци, нали?

Картър почеса брадата си и разтърка очи.

— Фойхтер си получи онова, което заслужаваше, кучият му син.

Последва дълго напрегнато мълчание. Навън отново започна да вали. Не подухваше никакъв вятър и малките снежинки падаха право надолу. Джем потрепери и се ухили на Ники.

— Ще ми топлиш ли леглото довечера? — И намигна.

— Само ако си платиш, Джем.

— Може да се уреди.

— Ако размахаш шибания си салам около мен, ще го отхапя.

— Очаквам с нетърпение този момент. Но стига сме дрънкали празни приказки. Хайде, банда. Наядохме се и предупредихме за каквото трябва. Време е да потегляме…

— А оттук накъде? — попита Картър, докато групата ставаше, оставяйки след себе си куп мръсни чинии.

— Не мога да ти кажа. — Джем пак се ухили. — Тайна. Знаеш как е. Не забравяй: не използвай ЕКуба. Поне засега. Мисля, че нашите са преебани, така че за нас няма значение. Виж, Картър, имам лошо предчувствие за всичко това. Наистина лошо.

— Лошите ти предчувствия винаги се оказваха овце вместо партизани, докато се обучавахме в планините — каза Картър.

Джем сви рамене.

— Просто съвет, братко. Или го приемаш, или не. Твоя воля.

— Дай да си разменим декодиращите кодове. Имам чувството, чу скоро ще ми трябва сигурна връзка. А ЕКубовете наистина ни предават, приятелю.

Джем кимна и двамата запомниха информацията наизуст. После Ники поведе групата надолу по стълбата. Самсън скачаше в краката им с очевидното намерение да ги изпотрепе, после се понесе по снега към буса. Благодариха на Картър за закуската.

— До скоро, Касапино — ухили му се Джем през раздрънкания шум на двигателя и миг по-късно тримата изчезнаха в гъстия дим на изгорелите газове.

При това име лицето на Картър се вкамени. Той се изплю в снега.

— Хайде, Сам. Да се връщаме в отшелническата килия.

„Заслужил си го, Касапино“ — каза Кейд.

— Я си го начукай! — озъби се Картър.

Седеше, втренчен в снега навън. Поигра си с ЕКуба, но не го активира. Страните му оставаха черни и мъртви. Прехвърляше го замислено в шепи, сякаш си играеше с топка за голф.

Самсън легна до него и захърка. Огънят тихо гореше и от време на време изпукваше. Танцуващите пламъчета затопляха стаята и рязко контрастираха на снежната пустош от Фугата страна на прозорците.

Загледа се в планините. В скута му лежеше малък бележник; а пръстите му завъртяха подострен с нож молив. Пусна ЕКуба на пода и замислено задъвка молива. Започна да пише:

Проблем: Липсващи/избити ударни групи.

Проблем: Замесен ли е фойхтер… и Мария?

Проблем: Германските специални части участват по някакъв начин в предателството /процентно участие неизвестно/. Подкуп? Или друга подбуда?

Въпрос: Коя беше истинската цел? Картър? Или гостите на празненството? Или и двете? Вероятно Картър вместо избитите ударни групи. Но защо? И на кого?

Фойхтер — експерт по компютърни процесори — QIII Proto, разработван под лиценза на Спиралата в специално построени за целта комплекси, а именно Спирала_Н, Спирала_М и Спирала_Q. Самият процесор — военен чип със съответния хардуер, чието внедряване предстои през следващите пет години. Строго секретен; много членове на Спиралата дори не подозират за съществуването му.

Кой е врагът?

Спиралата? Едва ли.

И къде е фойхтер? Как е успял да се измъкне, преди експлозията да разруши замъка Шваленберг?

Загледа се в написаните думи. Спиралата знаеше, че е жив. Беше се включил в системата и бе докладвал за случилото се в Германия. Бяха одобрили връщането му в Шотландия и му бяха казали да чака по-нататъшна връзка. Беше повече от ясно, че ако го искаха мъртъв, вече щяха да са му видели сметката. Освен ако някой в Спиралата не действаше на своя глава или освен ако не чакаха определено развитие на нещата… като пристигането на Джем? Или появата на Наташа? Следяха ли Джем?

Не. Поклати глава. Спиралата защитаваше всичко, което беше добро. Може и да имаха своите на пръв поглед странни причини, но всичко се изпълняваше с върховна прецизност, Нямаше грешки… обикновено…

Замисли се и върху следното — ако Спиралата наистина бе искала да избие ударните групи, защо бяха нужни тези сложни планове? Защо просто не ги повикат и не се отърват от тях в някоя голяма газова камера? И най-вече, защо ще искат да се отърват от най-добрите си агенти? Защо да харчат милиарди за набор, обучение, инсценирана смърт… само за да ги изтребят?

Нещо не пасваше.

И къде беше мястото на QIII Proto в целия този пъзел? Фойхтер ръководеше разработката, програмирането и настройването на процесора. Картър знаеше съвсем малко за проекта, тъй като го държаха строго потулен, но Наташа бе работила много часове по време на началните етапи на разработката му, преди да бъде назначена да наглежда ударните групи като тактически офицер и да откликва на всяко тяхно хленчене и потребност. Преди година двамата бяха споделяли много повече неща от секса; тя просто му се доверяваше безгранично. Можеше да говори през дългите топли часове след любенето, със смекчени от светлината на свещите черти, с рубиненочервени влажни устни; беше приказвала почти безцелно, просто за да задоволи страстта му към технологичните новости… разказа му за архитектурата на чипа, за вграждането на вероятностните уравнения в изчислителния модул и часовника на ядрото. И въпреки това подробностите около компютърните] системи и жаргонът бяха отдавна излетели от главата му, Все пак помнеше огорчението й, когато я изтеглиха от проекта, но след това с охота прие назначаването си като тактически офицер.

А сега… Сега?

Продължи да пише:

Ударните групи са в беда? ВСИЧКИ ударни групи?

Убийство/как да убиеш най-големите професионалисти на света? Ударните групи са идеално обучени убийци; елитът на елита; всеки член е подбран заради специфичните му умения. Ударните групи са убийци; експерти по унищожаването.

Как да убиеш убийците?

И защо?

ЕКубовете вече не са сигурни; в Германия моят умря, но след това се активира, сякаш имаше някакво изтичане на енергия????? Някой има достъп до централните компютри на Спиралата????? Вътрешна измяна?

Фойхтер.

Всичко се въртеше около Фойхтер; той бе насочил оръжие срещу Картър — следователно е бил склонен да се откаже от позицията си в Спиралата. Кой би направил това? Кой ще нека да напусне Спиралата… да обърне гръб на върховната организация — да се откаже от такава световна компания, Която се стреми към мир и се е посветила на задачата да го начука на лошите?

Спиралата е предадена. Скроен й е капан.

Кой би се справил по-добре от главния екип по разработката на военен процесор? Очевидно фойхтер… но той е по-скоро просто марионетка; не би могъл да дърпа конците.

Тогава кой друг?

А Наташа… Наташа познаваше фойхтер; Натс възложи охранителната мисия. Изпрати ме към собственото ми убийство. Направо перфектно.

Играта е по-голяма, отколкото си давам сметка.

Разтърка уморените си очи; цялата история бе някакъв проклет омагьосан кръг и вървеше по собствените си следи. Хвърли бележника и се отпусна в канапето.

— Просто не зная — каза тихо и затвори очи.

Вятърът навън зави и Картър почти инстинктивно хвърли цепеница в камината. Фойхтер го безпокоеше най-много Твърдото му изражение, блясъкът на леденостудените му очи, докато насочваше дулото към него… нещо у Фойхтер караше душата му да изстине. У него имаше нещо различно. Нещо странно.

А Наташа…

Наташа го бе вкарала в капана с тази мисия. Познаваше отдавна Фойхтер, работила бе заедно с него в началните етапи от разработката на QIII.

И ако искаха мъртъв него, Картър, тогава…

Тогава Наташа би трябвало да е знаела.

Изведнъж се почувства отвратително. Напълно изстинал отвътре.

Обичаше я. И дълбоко в себе си знаеше, че и тя го обича.

Но фактите лежаха право пред него.

Тя беше част от всичко това. Неразделна част. Зъбно колело в машината.

Трябваше да е…

Сега вече знаеше — трябваше да си отваря очите на четири. Да е подготвен. Да следи Наташа като ястреб. И ако престъпеше линията?

Тогава щеше да дойде ред на Кейд.

Прекрачи хъркащия лабрадор и тръгна към кабинета. Влезе в пълната с книги стая, отиде до огромното бюро с пет компютъра — бяха с отворени кутии и се виждаха безбройните платки и въртящи се вентилатори, а по мониторите се въртяха забавни скрийнсейвъри.

Седна пред главната машина и зареди операционната система. Пусна конзолата, превключи към отбранителните системи на къщата и имота, прескочи криптирането и влезе системата…

Нищо.

Провери всички монитори в радиус три километра. Нищо не ги бе атакувало или бърникало, показателите на тока и волтажа не бяха разбити. Сам беше проектирал и програмирал системата, като бе използвал възможно най-сложния машинен код. Беше истинско предизвикателство и му се бе наслаждавал с цялата си душа, макар че все така дълбоко в себе си мразеше математиката.

Приключи със сканирането.

Нищо. Почеса се по бузата и запали цигара. Машините бръмчаха. Запревключва многобройните скрити камери, но не видя нищо подозрително.

Но само защото не се вижда нищо подозрително не означава, че го няма.

За момент се замисли дали да не започне да бърника уредите; подмяната на компоненти, увеличаването на производителността с подобрения на процесорите и паметта успокояваше духа му. Погледна часовника. Наташа щеше да пристигне след няколко часа и трябваше да е готов.

Излезе в коридора, обу си обувките и ги завърза здраво. Слезе по стълбите и набра кода. Част от стената се плъзна плавно назад и Картър влезе в ярко осветената оръжейна. Разнасяше се слаба миризма на машинно масло. Отиде до един от заключените шкафове и извади 9-милиметровия си браунинг. Провери всички пълнители и ги прикрепи с лейкопласт по тялото си. После измъкна автоматичната снайперистка карабина „Лапуа Магнум“ и постави оптическия й мерник с тихо изщракване. Провери пълнителя, пъхна резервен в джоба си, пусна оръжието в една платнена торба и стегна връвта. Взе я под мишница, заключи помещението, върна се при Самсън и го побутна с крак.

— Идваш ли с мен, приятел?

Самсън му пусна кучешката си усмивка.

— Май ще е по-безопасно с мен, отколкото тук. Хайде, имам наистина лоши предчувствия относно посещението на Наташа. Да видим дали не я следват едри типове с костюми и автомати.

Заключи външната врата и активира сензорите, след което тръгна през осветените от сиви лъчи и недокоснати от война и насилие поля в тази затънтена част на Шотландия към закрилата на прекрасната притихнала гора.

Умираше от студ.

Облечените в ръкавици ръце стискаха полуавтоматичната карабина. Картър стоеше под прикритието на дърветата и храстите и се взираше в пътя. Пред него имаше дълга километър и половина права отсечка. Насочи мерника по пътя през листа и снежинки и се ухили. Пътят бе идеално стрелбище и това бе една от причините да построи къщата тук. Щом беше готов за всякакви опасности, то това бе добро място да изсипе огън и жупел от небесата върху главите на неверниците.

Самсън не го свърташе на едно място. Тръгна да се мотае и да души наоколо, но се върна да досажда на Картър с отегченото си скимтене.

— Шшш — успокои го той и го почеса зад ушите. — Няма да се бавим много.

Чу шума на двигателите от долината още преди да види колата. В следващия миг тя се завъртя, остави черни следи по асфалта, блъсна се с трясък в мантинелата и задницата отскочи рязко към неизчистения път. Моторът изрева, гумите изпушиха и БМВ-то се понесе с пълна скорост към него…

Картър облиза устни и погледна през мерника.

Наташа идваше. И по всичко личеше, че си има неприятности.

Колата летеше с безумна скорост по пътя…

Черен мерцедес изскочи иззад завоя и бързо се стабилизира благодарение на веригите върху гумите. Явно готов за атака. Набра скорост и започна да настига БМВ-то.

Картър го следеше през мерника. Кръстът се премести плавно от предната решетка към купето. Различи вътре петима снайперисти — едри мъже с тъмни облекла, някои с тъмни очила. Единият прозорец бе свален и снегът влизаше вътре. Подаде се оръжие…

Отекнаха изстрели.

Прицели се в шофьора. Мерцедесът поднесе наляво и надясно и Картър изруга — фигурите вътре подскачаха. Трудни мишени…

Издиша и натисна спусъка.

Гърмежът почти го оглуши, прикладът изрита рамото му и Картър видя как предното стъкло се пропука като някаква шантава паяжина; куршумът пропусна шофьора и улучи в гърдите един от пътниците отзад, смеси месо и кръв с тапицерията на седалката. С вой на спирачки и рев на мотор мерцедесът рязко зави наляво, блъсна се в мантинелата и се стабилизира. Предната броня се откъсна и бясно въртящите се Колела я смачкаха…

Разстоянието до позицията на Картър застрашително намаляваше.

Мамка ти! — изръмжа той.

Превключи на автоматична и изстреля откос от четири куршума — улучиха купето. Още четири и предното стъкло се огъна и колата пак поднесе…

Но Картър не беше на мястото си, за да я гледа. Хвърли карабината в снега и спринтира към къщата и мястото за паркиране пред входа. Чу как мерцедесът минава с рев по пътя под него. Разнесоха се още изстрели и писък на рикоширали куршуми. Огромната кола изчезна от погледа му и Картър стисна зъби и се понесе през снега, сграбчил браунинга, с плувнало в пот лице…

Отпред и отгоре проехтяха още изстрели.

Картър изскочи на билото и светът се разкри пред него с планините на заден фон и живописната картина на валящия спокойно сняг — идилична романтична сцена, подчертана с Грубата черта на…

Насилие.

Наташа бе обърнала колата и я използваше като барикада — бе приклекнала зад нея, опряла пистолет върху вдигнатия багажник.

Картър се появи в мига, в който мерцедесът се понесе право към БМВ-то; Наташа отскочи с вик и двете коли се блъснаха сред писък на разкъсван метал. Колата й се блъсна във фасадата на къщата, смазана и разнебитена; един от прозорците се пръсна на парчета. Вратите на мерцедеса се отвориха още в движение и мъжете изскочиха с вдигнати автомати…

Наташа се претърколи и стреля. Гърмежи изпълниха въздуха. Един от мъжете рухна — куршумът го улучи в лицето и го превърна в безформена кървава каша.

Разнесе се автоматична стрелба и куршумите засвистяха сред дърветата към поляната.

Три се забиха бързо един след друг в мантинелата зад Наташа и я пробиха с глух кънтеж.

Четвъртият я улучи и я запрати нагоре и настрани вън въздуха. Наташа падна върху мантинелата, с лице надолу и извити под неестествен ъгъл крака сред корените на дърветата.

— Не! — изрева Картър.

ТъмночервеноСпирала_Н, Лондон7

Главната компютърна зала на Спиралата: огромно, внушително стълпотворение от всевъзможни машини, използвани за координиране на дейностите на Спиралата по цялата планета — от ударните групи до финансовите сделки, от покупко-продажбата на земя, оръжие и военна техника до диктуване на икономиката на Уолстрийт. Сраженията се командваха и продължаваха да се командват оттук. Битката при Белсен. Атаката на полската бразда. Транспортирането на танкерите с разлагащи се мъртви тела в Сибир след Сивата смърт…

Онези, които знаеха за Спиралата или работеха за нея, често се питаха за финансовата страна — как така организацията се е превърнала в такъв гигант? И как финансира подобни мащабни замисли и планове по цял свят?

Прости отговори нямаше. Спиралата имаше пръст едва ли не навсякъде — контролираше акциите на хиляди финансови институции, притежаваше безброй предприятия, като се започне от каучукови плантации и се стигне до петролни рафинерии. Навсякъде, където можеха да се направят пари — при това добри пари, — Спиралата бе замесена по един или друг начин.

Спирала_Н не можеше да се види от въздуха; бе погребана под земята, огромна шахта с диаметър 500 метра бе прорязана вертикално в скалата и земната кора. Над нея имаше редици магазини и домове — нормалните лондонски улици, станали не чак толкова нормални след кървавите лондонски бунтове… А дълбоко долу, под пътната настилка, под забързаното шумно движение, под тълпите купувачи, въоръжени с камери туристи и размахващи оръжие хора от JT8, под метрото и тунелите и под безумно силно охраняваната лондонска съпротива… Спирала_Н съществуваше.

Дълбоко, дълбоко под земята. Подземна база, подземен свят.

Входовете бяха маскирани, скрити; само малцина избраници знаеха как да стигнат до тях. Един представляваше широка въртяща се стъклена врата, водеща към едноетажния комплекс на застрахователна компания. Точно тази сутрин вратата се завъртя бавно и от нея се появи прекрасна млада жена. Усмихваше се, скъпата й безупречно чиста и свежа рокля бе идеално изгладена, а зад табелката с името й се криеше изключително високотехнологично средство, даващо й достъп до подземната щабквартира на Спиралата.

Жената вдигна лице към събиращите се облаци. Наблюдаваха я няколко въоръжени полицаи на ъгъла — очите им не можеха да се откъснат от дългите й крака и яркия грим.

Облечената й в ръкавица ръка се вдигна и докосна за миг блестящите червени устни.

И в същия миг жената изчезна…

… в кълбо газ и пламъци, които изригнаха някъде изпод земята и се понесоха към небето с такъв мощен рев, че слухът не бе в състояние да го регистрира; сякаш подложени на ядрен взрив, домовете, магазините и сградите наоколо за миг се превърнаха в купчина развалини, полетяха във въздуха и се сгромолясаха обратно на земята. Стомана, стъкло, бетон, разрушени помещения, мебели и компютри се пръснаха и превърнаха в прах, а обитателите на сградите и домовете както и онези под земята, в сърцето на Спиралата, нейното ядро, нейната душа — всичко това се изпари в мига, когато експлозивите смазаха, съсипаха и унищожиха всяка форма и материя в района…

Прах се вдигна на огромен облак, подобен на свит атомен юмрук, с обезобразен вагон от метрото в центъра, хванат и бясно въртящ се от връхлитащите го сили; юмрук, който сякаш набираше сила, цвете на унищожението, пъпка от бетон — и после експлодира и се понесе в безпощадна ударна вълна срещу околните изкорубени сгради и мокрите от дъжда улици…

Експлозията можеше да се чуе на 160 километра от епицентъра.

Заедно с пепелта се спусна и покровът на тишината.

А после се разнесоха първите писъци.

Последиците продължиха цяла вечност.

Фойхтер лежеше на бряг с черен пясък и тъмните вълни на болката го обливаха като вълните на бурен океан. Всъщност наистина чуваше шума на морето; напрегна всички сили, обърна глава надясно и видя гребените блестяща бяла пяна върху черната вода. Изстена и цялото му тяло потрепери. С мъка надигна глава и огледа тялото си. Беше гол. Дупката приличаше на запенено кърваво око — бележеше входната рана ниско в корема му.

Какво се случи? — мрачно помисли той.

И тогава чу думите; понесоха се към него сякаш от милион километри, подобни на бръмченето на насекоми в мозъка му, сляха се със звуците на морето, съскаха и кипяха, плискаха се върху пясъка и отстъпваха назад…

— Сигурно ужасно го боли…

— Извадихме куршума, но вътре са останали парченца метал. След попадението куршумът се е пръснал във всички посоки. Би трябвало да е мъртъв, направо не мога да повярвам, че го гледаме да лежи в легло, а не в ковчег…

Фойхтер изстена и затвори очи.

Студен вятър повя откъм черния океан.

Обърна се навътре към себе си и претърси тъканите и кръвоносната си система; откри парчетата метал и макар да ги носеше в обвивката си, знаеше, че не могат да му създадат проблеми; чувстваше как тялото му работи, възстановява само себе си, как във вените му тече кръв и още нещо.

Усмихна се; усещаше странното съединение в себе си, настанило се в кръвоносните съдове и органите му, вкопчило се в гръбначния му мозък. Именно то премахваше болката.

Помисли за миналото…

Преди дългите тежки години.

Заля го вълна от болка.

Отново се съсредоточи върху раната; чувстваше приливите и отливите на химикалите в тялото си. Чувстваше как силите му се възвръщат; как тялото му поправя нанесените от куршума поражения.

Известно време се носеше върху вълните на агонията.

Слушаше морето.

Гласовете.

— Дайте му още десет милиграма морфин; ето, това трябва временно да го успокои. Или поне да отложи смъртта му още ден-два. Сестра, да е казвал нещо?

— Да, крещеше в съня си.

— Каза ли нещо?

— Крещеше за Мария. Коя е Мария?

— Жената, която бе открита мъртва и изгорена в замъка Шваленберг. Донесоха тялото й; същинска каша. Откараха я моргата за аутопсия, макар да ми се струва, че от нея не е Останало много, което да си заслужава вниманието…

— Близки ли са били?

— Да. Била му е племенница, но е живеела при него и той се отнасял към нея като към собствена дъщеря.

Фойхтер усети как в него се надига вълна гняв. Спомни си. Спомни си Картър… куршума… спомни си пистолета, насочил черното си око към Мария, как тя полетя през склада, как сребърното й оръжие изтрака на пода, как лицето й се удари в камъка, как зъбите й изтракаха и от разбитите й устни потече кръв…

Мария. Скъпа, мила моя Мария…

Спомни си времето преди много години, как седеше на широка грубо скована селска маса. Слънцето блестеше и по пода танцуваха ивици ярка светлина. Долавяше аромата на розмарин и уханието на дърветата от черешовата градина, По онова време Мария бе съвсем малка — на осем, най-много на девет годинки. Седеше на коляното му с купа току-що откъснати череши в скута — и двамата се бяха покатерили на малката нестабилна стълба и се смееха, докато протягаха ръце и откъсваха зрелите плодове. Сега Мария изяждаше плодовете на дръзкия им набег, пръстите и устните й бяха изцапани с червен сок, прекрасните й очи бяха широко отворени и блестящи, а на лицето й бе изписано истинско блаженство.

Затвори вратата на спомените.

Усети горчив вкус в устата.

Гняв и… още нещо.

Нещо студено и безпристрастно.

Знаеше. Знаеше, че би трябвало да изпитва невероятно силни чувства към Мария; знаеше, че емоциите му би трябвало да са бурни и бързи, и омразата му бе налице, омраза към Картър, омраза, която обещаваше дълги часове на мъчения… но знаеше също, че би трябвало да плаче заради смъртта й. Да плаче неудържимо. Поне така му казваше собственият му разум.

Само че се бе случило нещо странно.

Не можеше да се разплаче.

Лицето му се бе превърнало в изкривена маска. Раната от куршума заздравяваше и киселината ядеше плътта му и едновременно с това я кърпеше. В полусънното му състояние това сякаш се случваше страшно бързо, почти моментално, парчета кожа и мускулни влакна се съединяваха, клетките растяха, възстановяваха се и се размножаваха.

Болеше. Болеше, и то много.

Ханс. Жалко, че се наложи да го убие. Спомни си колебанието си. И заповедите, отпечатани върху белия лист пред очите му. Да убие собствения си брат, да убие човека, когото обичаше, с пълното съзнание, че ще остави едно осиротяло Момиченце, за което няма да има кой да се грижи…

Беше изпълнил заповедта. Един-единствен изстрел в главата.

След това се разплака. Мария дойде при него и го попита какво е станало, гушна го и седна на коляното му и в невинността и незнанието си размаза пръските кръв на баща си по лицето му; а Фойхтер плачеше, плачеше дълго и неудържимо, казваше си да бъде силен, а след това, в онази мрачна кървава нощ на убийството, рискува всичко, за да изведе Мария оттам, да я отведе далеч, на безопасно място, и да спаси живота й…

Осъзна, че нещата са се променили.

Аз съм се променил, последва горчивата мисъл.

А сега — сега нямаше сълзи. Разбираше защо. Разбираше Химическите процеси, които бяха променили тялото му, но това продължаваше да го преследва. Беше смятал, че ще е силен; бе мислил, че ще може да се жертва в името на едно по-добро бъдеще; за доброто на всички неща.

Ще направя правилното нещо, си бе казал той.

Та накрая жертвата му да си струва.

Морето се разбиваше в тъмния бряг; и Фойхтер разбра, че пяната, бушуващият звук на пяната и съскането на пръските отново са гласове — далечни гласове, долитащи от безкрайния тъмен хоризонт.

— Ще го стабилизираме в случай на… хей, кой сте вие, не можете да идвате тук, нямате…

— Прегледай го. Правилните лекарства ли използват? Добре, замести с метилпердазон, 15 милилитра. И гледай да го инжектираш право в раната, през заздравяващата тъкан.

— Добре. И разкарайте тия оръжия, по дяволите.

Събуди се. Очите му бяха плътно затворени. Полежа известно време, заслушан в собственото си спокойно дишане. Сетивата му обаче бяха нащрек; различи дишането на още трима души в помещението. Долови миризмата на пот, слабата следа от афтършейв, уиски и нечии миризливи крака. Направи сканиране на собственото си тяло — беше слабо, със стегнати мускули, с многобройни схващания, изгарящо от изтощение. И стомаха — сега той представляваше само глухо туптене на мястото, където по-рано бе раната.

Насили се да отвори очи — бяха като залепнали и пълни с гурели; различи в сумрака огнеупорните плочки на тавана, Жълта светлина хвърляше по тях спирални шарки. Самите плочки бяха съвсем нови. Значи се намираше в частна клиника?

Ръката му се раздвижи по тялото. Напипа пресния белег на мястото, където го бе улучил куршумът; натисна съвсем леко, но не почувства болка. Усмихна се мислено, след което се надигна на лакът.

Бяха трима; стояха и го наблюдаваха. Двама приличаха на боксьори тежка категория, със зле прикрити под дългите палта автомати „Стърлинг“; бяха небръснати и изглеждаха уморени. Третият бе висок и слаб, с ястребово лице и извит като клюн нос. Косата му бе съвсем късо подстригана, ръцете му бяха натежали от множество пръстени. Носеше бяла лекарска престилка и стетоскоп. До него имаше малка кутия, Фойхтер знаеше абсолютно сигурно какво се крие вътре.

— Радвам се да те видя, Тремънт. Колко време отсъствах?

— Три дни, сър. Малко по-дълго, отколкото очаквахме, но пък бяхте почти мъртъв, когато ви открихме. А и ще се съгласите, че в контролирани лабораторни условия не сме състояние да пресъздадем случайните събития от реалния свят с такава точност, сякаш подобни инциденти се случват естествено.

Фойхтер кимна.

— Ще ми донесете ли кафе? И пура? Задъхвам се. Имам чувството, че съм бил в безсъзнание месеци!

— Това е страничен ефект от ускорените процеси, сър. Тремънт махна на единия здравеняк и той се измъкна навън. Зад автоматичната врата Фойхтер зърна стерилен коридор с няколко празни колички и далечни светлини.

— Дюрел знае ли, че съм добре?

— Да, сър.

— В частна клиника ли съм?

— Да. Наложи се да действаме бързо. Бяхте изгубили много кръв и макар тялото ви вече да регенерираше, се налагаше да му дадем малко допълнителен стимулант. Ще остане в системите ви през следващите две седмици, или горе-долу толкова.

— Странични ефекти?

— Изтощение; но разполагаме с нови лекарства и срещу него.

— Добре.

Фойхтер седна.

— Вътре в мен все още има парченца метал.

Да, знаем. Не представляват опасност и можем да ги извадим по-късно. Дюрел каза, че възстановяването ви е най-важно — заради разработката на QIII. Поръча да ви съобщя, че имаме напредък с откриването на мястото, където се намират откраднатите планове.

— А… — последва пауза — Картър?

— Следим го от инцидента в Германия.

— Разкажете ми.

— Изплъзна се на неколцина некса. Едва не ви уби. — По-добър е, отколкото предполагах. Много по-добър. Спокойно би могъл самият той да е шибан некс!

Разнесе се смях. Студен смях. Без много веселие.

— Изпратени са хора да го премахнат.

Фойхтер кимна. Здравенякът се върна и Фойхтер запали пурата.

— И още нещо. Племенницата ми, Мария Балашев. Мъртва е нали?

— Да, сър. Като че ли никой не е наясно какво точно е станало в онова помещение… чакахме да се събудите. Нексовете ви измъкнаха миг преди експлозията, предназначена да премахне работния екип на QIII и да прикрие изчезването ви, но Мария… Куршумът е засегнал белия й дроб. Задавила се е в собствената си кръв. Не можели да й помогнат с нищо и нямало време да вземат бързи решения… вие бяхте основният приоритет.

— Приоритет — студено повтори Фойхтер и очите му мрачно проблеснаха. — Да, явно е така.

— Има още нещо, сър.

— Да? — Очите му отново проблеснаха.

— Спирала_Н беше подготвила отряд със задача да прекрати дейността на Спирала_Q.

— И?

— Проблемът е решен успешно, сър. Спирала_Н вече не съществува, повечето от хората и мрежите й са мъртви.

— Въртяща се надолу спирала, казваш? — гадно се изсмя Фойхтер, затвори тъмните си очи и се остави на болката да го грабне и да го отнесе към тъмните обсидианови брегове.

Наташа лежеше на земята — смазана, разкъсана, разбита.

— Не! — изсъска Картър. Браунингът му бе започнал да лае в мига, когато скочи надолу по склона, стиснал оръжието с две ръце. Мъжът, застрелял Наташа, рухна на земята, куршумите го изядоха целия като малки метални паразити, кръв блъвна от устата му и покри брадата и носа му с алени пръски. Картър се претърколи с пъшкане по леда. Пистолетът му бе празен. Тялото му се плъзна към смачканото БМВ и глухо се удари в него. Той бързо смени пълнителя и надникна в мерцедеса.

Двама мъже, все още на крака, се оттегляха към гората; на задната седалка бе проснат улученият от снайпера на Картър убиец; един бе застрелян от Наташа, а друг лежеше на леда с пръснато лице — куршумът на Картър бе минал през мозъка му.

Надникна над бронираните ламарини на колата; откъм гората проехтяха изстрели и куршумите с писък се забиха в камъка и метала зад него, вдигнаха фонтани снежен прах. Картър се хвърли по корем и се плъзна към задницата на мерцедеса. Изстиващата огъната стомана пукаше и съскаше…

Крака, подаващи се зад близкото дърво.

Стреля, чу писъци, видя как кръвта изригва от крака и пищяли.

Оставаше само още един…

Присви очи, но не можеше да го види. Къде се бе дянал? Стоеше до дърветата, недалеч от ниската каменна стена — нуждаеше се от сериозен ремонт, но Картър все го отлагаше с вечното „следващото лято“…

Ботушите изтрополиха по ламарините на мерцедеса и Картър вдигна глава — прекалено късно — в мига, когато мъжът с ръмжене се хвърли отгоре му. Зърна за миг загоряла кожа и гъст черен мустак. Усети миризмата на чесън, преди да го сграбчат и с лекота да избият браунинга. Изрита с коляно, но не улучи — якият нападател нанасяше дъжд от удари в лицето му и за миг го зашемети и ослепи…

Тежестта изчезна. Картър лежеше по гръб на леда, усещаше вкуса на кръв и парче счупен зъб в устата си. Погледна нагоре…

Към подметката на ботуш.

Звезди избухнаха пред очите му. Ритникът го блъсна в мерцедеса. Той изстена. Кръв потече по брадичката му — носът му бе счупен. Сигурно бе изкрещял, не бе сигурен…

Пръстите му се заплъзгаха по леда, докато се мъчеше да се изправи.

— А сега ще те убия — чу се глас със силен акцент.

Отвориха очи. Всичко изглеждаше като на забавен кадър.

„Остави ме да взема шибаната му душа“ — прошепна Кейд.

Картър се метна наляво и ботушът се стовари на мястото, където преди част от секундата се намираше лицето му. Юмрукът му се стовари тежко в слабините на мъжа и тогава…

Противникът му изпищя.

Картър се изправи с мъка, внезапно чул ръмженето. Мъжът лежеше на земята, зъбите на Самсън се бяха впили ключицата му и разкъсваха врата и гръкляна. Човекът с гърчеше, опитваше се да махне кучето от себе си, виеше от болка под разкъсващите го остри зъби. Чу се как ключицата изхрущя, мъжът се замята като обезумял…

Картър се олюля и се подпря на мерцедеса. Хвърли бърз поглед към Наташа — тя още лежеше неподвижно и бе извън играта. Затърси с очи браунинга, но не успя да го види през кървавата пелена пред очите си; усети топла струйка в гърлото си и изплю яркочервена храчка в снега.

Пристъпи напред и погледът му срещна очите на Самсън, Те се усмихваха.

— Добро куче. Долу.

Самсън седна, оголил зловещите си кучешки зъби…

Изрита мъжа в главата няколко пъти, докато не се убеди, че е изгубил съзнание. След това коленичи, стовари длан върху носа на убиеца и го счупи — хем си го върна, хем са подсигури двойно, че копелето няма да успее да се изправи, Целият в кръв, се запрепъва в снега към Наташа. Колкото се може по-внимателно освободи краката й от мантинелата и я обърна по гръб. Тя дишаше на пресекулки, очите й бях отворени, коженото й палто бе пропито с кръв.

— Усещаш ли пръстите си? — попита я.

— Изглеждаш, сякаш са те смлели — прегракнало каза тя и се усмихна.

— И ти не си първа красавица.

— Не мога да помръдна…

Вдигна я на ръце и се олюля, въпреки че тя почти не тежеше. Виеше му се свят от ударите на здравеняка. Наташа бе все още толкова лека, колкото я помнеше… в онези по-добри, по-щастливи времена…

Тръгна със залитане към къщата.

Очите на Натс се разтвориха широко и пръстите й се впиха в ръката му…

Езикът й се показа. Картър изруга и падна на колене сред капките кръв върху снега. Наташа не можеше да диша — куршумът бе предизвикал в организма й ответна реакция, която прецакваше централната нервна система и предизвикаше анафилатичен шок…

Трахеята й се беше затворила.

Собственото й тяло се бе превърнало в неин враг.

Тя изпадна в гърч и гръбнакът й се изви на дъга като при епилептичен припадък. Картър я прикова към земята с тежестта на собственото си тяло и зашари с пръсти през дрехите, търсеше…

Наташа се загърчи под него като при някакъв извратен полов акт. Беше силна. Невероятно силна. Картър измъкна от джоба си евтина пластмасова химикалка, с пъшкане задържа гърчещата се Наташа, затисна ръцете й под краката си, сграбчи я за късата коса и дръпна главата й назад…

Не можеше да я погледне в очите, защото знаеше, че тя вижда, усеща, чува и разбира…

Внезапно химикалката му се видя странно невинна в пръстите му. Махна капачката със зъби и я изплю в снега. Наташа посиняваше, очите й се разшириха толкова, сякаш всеки момент щяха да се пръснат…

Нанесе удара с едно-единствено бързо движение.

Долу, непосредствено над гръдната кост… в основата на гърлото й…

Проби дупка в нея…

През хранопровода…

Внезапно се чу съскането на вдишан въздух през грубата импровизирана уста. Картър измъкна химикалката, тънка струйка кръв го опръска по лицето и се смеси с неговата собствена. Гледаше Наташа в очите, неспособен да каже нито дума. Нездравата й бледност постепенно изчезна — свежият въздух започна да влиза в белите й дробове.

Очите й се затвориха. Тя примигна. Не можеше да говори.

Картър я вдигна, вече отпусната в ръцете му, и предпазливо я понесе към смачканото купе на БМВ-то, което частично препречваше входа към къщата. Промуши се покрай изкривената ламарина и изрита вратата. Покатери се по стълбите, внезапно обхванат от изтощение, внезапно нападнат от милионите болки в натъртеното си пребито тяло. Пред очите му затанцуваха звезди и по средата на стълбите му се наложи да спре. Облегна се на стената, дишаше тежко. След малко продължи. Изпита истинска гордост, когато стигна горе.

Отнесе Наташа в дневната, изтика с крак коженото канапе до камината и я сложи на него. Кръвта бе пропила дрехи те й и капеше на пода.

От контролния панел на стената се чуваше непрекъснато то пиукане на задействаните от убийците сензори. Той изключи алармите и се зарадва на внезапно настъпилата тишина.

Хвърли няколко цепеници в камината и отиде в кухнята, Свали със стон якето и блузата си. Драскотини и синини покриваха цялото му тяло, а когато погледна огледалото…

… ужасно смазана физиономия му се ухили през блестя щата кръв.

Наплиска се с гореща вода, взе нож от шкафа и се върна и дневната. Коленичи и внимателно разряза дрехите на Наташа, подгизналата от кръв копринена риза и сутиена й. Кожата й беше съвсем бледа. Видя, че за щастие е улучени само от един куршум, но въпреки това изруга и се наведе, за да огледа раната. Куршумът бе влязъл в рамото й, бе пропуснал с милиметър костта и бе излязъл отзад. Два сантиметра по-надолу и пораженията щяха да бъдат наистина сериозни… дупката бе пълна с течност, подобно на застояла дъждовна вода в малка мидена черупка.

— Мамка му.

Докуцука до кабинета и взе кожената медицинска чанта, Върна се при Наташа, извади спринцовка и й инжектира венозно успокоително на морфинова основа. Измери пулса и кръвното й налягане с помощта на медицинския скенер на ЕКуба. После извади дезинфекциращия разтвор, почисти входната рана, обърна Наташа по корем и обработи изходната. Махна с помощта на скалпел парченцата обгоряла плът и частиците метал и плат, след което заши раната със стерилен конец.

Провери отново кръвното и пулса й, след което сложи марля върху раните и върху импровизираната дупка на гърлото й. Свърза я към малкия преносим монитор, който следеше пулса, нивото на кислород и кръвната й картина. Свали панталоните й и провери за евентуални други рани. Определи кръвната й група и нивото на хемоглобина, който се оказа 8 грама на децилитър — доста опасно, тъй като количеството кислород в кръвта й бе сериозно намаляло и тя се нуждаеше от кръвопреливане. Стегна ръката й с турникет, извади тръбичка и отвори стерилния пакет. Вкара тънката игла във вената й и я измъкна, пластмасовата обвивка си остана в нея. Бързо закрепи тръбичката с превръзка и отиде В кухнята за половин литър универсална 0-отрицателна от запасите си; грабна малката сгъваема метална стойка от долния рафт, избърса праха от нея и се върна при Наташа. Закрепи стойката и окачи банката кръв, като се погрижи да напълни тръбичката, преди да я свърже с тръбичката във вената й. Завъртя кранчето и погледна скоростта на преливане, за да нагласи постоянен приток на кръв.

Докато правеше всичко това, се запита дали да не я завие във фолио, но се отказа — фолиото щеше да задържи студа, а Натс бе много студена. Вместо това я покри с одеяла и сложи още дърва в огъня, след което й би инжекция антибиотик и още една доза успокоително, преди да отиде с олюляване в банята.

Свали разкъсаните си окървавени дрехи, пусна душа и пристъпи в парата. Трепна от болка, когато водата шибна като камшик вече подутото му лице. Бавно се насапуниса и изми потта и кръвта — както своята, така и кръвта на другите.

Главата го болеше, умът му се виеше във водовъртежа на объркването…

Прекалено много въпроси чакаха отговори, а счупеният му нос с нищо не помагаше да успокои мислите си.

Излезе от кабината и внимателно се избърса. Сега, след като притокът на адреналин бе отминал, движенията му бяха станали летаргични. Погледна физиономията си в огледалото и изруга. Носът му бе изкривен и деформиран. Отвори медицинската чанта, би си инжекция диазепам и зачака плътта и душата му да изтръпнат и да го дарят с най-противното от сладките усещания.

Облече шорти и тениска; беше вече замаян от лекарствата, които изяждаха ресурсите на организма му. Хвана носа си с изтръпналите си палци, преброи до три и рязко издърпа костта и хрущяла напред. Причерня му и той изкрещя от болка въпреки упойката. Повърна в тоалетната и остана известно време приведен над чинията, като дишаше тежко. От устата му течаха лиги.

После пак се погледна в огледалото.

Носът му отново бе прав, но деформиран, приличаше на гофрирано желязо, налагано с тежък ковашки чук. Ухили се слабо, изми си зъбите — като се стараеше да не засяга счупения, — за да махне киселия вкус на повръщаното, след което се наплиска с вода, за да отмие избилата от болката пот.

Излезе и провери Наташа. Тя вече дишаше по-равномерно и цветът на лицето й постепенно се връщаше. Той навлече дебело яке, сложи си ръкавици, обу опръсканите с кръв обувки и заслиза по стълбите.

„Защо не ме повика?“

— Нямах нужда от теб.

„Можеше да те убият; щях да ги излича от лицето на шибаната земя…“

— И аз не се представих чак толкова зле.

„Не се доверявай на Наташа“.

— Не ми трябват шибаните ти съвети, Кейд. Не съм те канил, така че се пръждосвай, където ти е мястото, и ме остави на мира. Животът е достатъчно тежък, че и ти да си вреш безплътния нос в него…

„Олеле. Много си бил докачлив. Много боли като ти счупят носа, нали?“

— Кейд. Разкарай се.

„Не искам“.

— Подлудяваш ме!

„Хубаво е. Май намирам истинското си призвание в този живот“.

Ненадейно Кейд се махна и Картър се почувства още по-главозамаян от внезапното му — и неочаквано — оттегляне.

Излезе навън. Снежинките бяха станали по-големи и падаха от сивото небе, което хвърляше сребърни сенки. Светът бе притихнал като картина с маслени бои; всичко бе неподвижно и спокойно — с изключение на Самсън, който ръфаше трупа на един от нападателите — разкъсваше му корема. Кървави ивици месо висяха от устата му.

— Сам, разкарай се веднага оттам, мръсник такъв!

Подгони скимтящото куче. Самсън побягна през паркинга, легна сред дърветата, затърка носа си с лапи и заоблизва полепналата по муцуната му кръв. Картър намери браунинга си, провери пълнителя и състоянието на оръжието и с един парцал го избърса от кръвта и калта. Погледна лежащия в безсъзнание мъж, след което заобиколи смачкания мерцедес и отиде до гората. На мястото, където бе лежал мъжът, който бе прострелял в краката, имаше тъмночервени петна. Кървавата диря продължаваше и Картър я последва петдесетина крачки, докато не се натъкна на свития на кълбо труп. Провери го, след това го хвана за краката, замъкна го по-навътре в гората и го пусна по късия склон на едно затрупано със сняг дере.

Работеше бавно, наблюдаван от блесналите очи на Самсън. Измъкна трупа от мерцедеса, събра и останалите и също ги извлече до гората — нагласи ги в редица като в някаква зловеща сцена от роман на ужасите. Избърса в снега червените петна от ръцете си и се върна при последния мъж, който тихо стенеше. Обърна го по корем, измъкна от джоба си жица и завърза ръцете и краката му толкова стегнато, че едва не му пусна кръв. След това го замъкна до верандата, подпря го на стълбите, метна отгоре му едно палто й промърмори:

— Не искам да умреш от студ, драги.

Нощта се спускаше бързо, тежките снежинки падаха в мрака като листата на някакво огромно дърво. Картър отиде до колите и спря с ръце на кръста. Задъвка долната си устна и тя пак започна да кърви. Изруга и вдигна глава към тъмнината.

Качи се в мерцедеса и махна парчетата стъкло от кожената тапицерия. Ключовете още бяха в запалването и панелът светеше. Завъртя ключа, двигателят оживя и разтресе очуканата кола. Чу се писък — може би от ремъка на перката, — като писъка на обесена котка. Той превключи лоста на задна; трепереше от ледения вятър и снежинките, проникващи през счупеното предно стъкло. Натисна газта. Разнесе се стон на смачкана стомана, мерцедесът помъкна БМВ-то, после внезапно се освободи, като остави в снега един изкривен калник. Картър обърна очуканата кола към алеята, която водеше извън малкия му свят. Изгаси двигателя и пусна ключовете в джоба си. Предницата на колата бе напълно смазана — без фарове, без решетка, само открит и силно течащ радиатор и изкривена рама. Отиде до БМВ-то и го огледа. Двете, странични стъкла бяха счупени, а ламарините бяха надупчени от куршуми. Предницата обаче беше наред и Картър се качи и завъртя ключа. Мощният двигател изръмжа и забоботи равномерно, от двойния ауспух блъвнаха сини облачета, Той превключи на първа и изкара колата на заснежения път. БМВ-то се движеше сравнително равномерно и само отделните скърцания, тракане и по-силният шум заради разбитите стъкла показваха, че е претърпяло катастрофа. Картър обърна на поляната и върна колата до къщата, като се възхищаваше на все още мощния, макар и повреден мотор.

Спря. Централното заключване не работеше — вероятно извадено от строя от някой заблуден куршум. Прибра ключовете, качи се пак в дългия черен мерцедес и го откара дълбоко в гората, където не можеше да се види от пътя. Изкуцука обратно до верандата и загледа неуспелия убиец — беше едър, много по-едър от него, и изглеждаше доста зловещ. Кожата му бе тъмна, почти като на арабин. Очите му над гъстите черни мустаци бяха присвити от болка. Картър погледна обезобразеното му рамо, счупения нос и впитата в кожата му жица, после клекна до него.

— Кой си ти?

Устните на мъжа останаха здраво стиснати.

— За Наташа ли дойдохте, или за мен?

Мълчание. Мъжът гледаше право напред.

Юмрукът на Картър се заби в счупения нос, мъжът изрева и от устата му потекоха лиги и кръв. Главата му увисна, след което бавно се вдигна. Мъжът се изплю в лицето му и се ухили — видяха се тъмночервени венци и окървавени зъби.

— Щом така мислиш…

Картър го сграбчи за косата, викна Самсън, който душеше нещо покрай гората, и помъкна виещия и стенещ мъж нагоре по стълбите. Наложи се да спре по средата, когато кичурът коса се изплъзна от юмрука му, но го сграбчи отново и го изтегли по останалите стъпала, после го повлече по пода към кухнята. Отвори вратата на малкия килер, който бе почти празен с изключение на пералнята и сушилнята. Вътре бе тъмно и ужасно студено. Бутна мъжа по трите стъпала и затвори вратата.

Върна се при Наташа и се свлече на пода до нея. Тя дишаше дълбоко, цветът на лицето й се беше възвърнал. Самсън влезе, скочи в кошницата си в ъгъла, сви се на кълбо и почти моментално заспа.

Картър включи защитната система с дистанционното, облегна глава на канапето до Наташа и уморено натисна копчетата на телевизора. Намали звука и загледа без никакъв интерес танцуващите пред очите му образи. Мразеше телевизията. Американците я наричаха „мъртвешко око“ и сега разбираше причината за това. Все пак призна неохотно, че има и своите предимства, докато превключваше новинарските канали и преглеждаше новините. Мозъкът му работеше на максимални обороти въпреки изтощението.

И тогава видя, като някакво невероятно ужасно съвпадение…

Камерата се плъзна над унищожения Лондон, през огромния кръг в зоната на експлозията, където някога се бе намирала Спирала_Н в тайното си подземно леговище. Той не се заслуша в истеричния монолог на репортера — нямаше нужда от коментар и не му пукаше какво казва говорителят; широко отворените му очи се взираха в аматьорския видеозапис, направен от някакъв японски турист. Внезапната анихилация, дезинтеграцията, мигновеното унищожаване на Спирала_Н…

Разтърка очи.

Какво става, по дяволите? — изкрещя обърканият му ум.

Извади ЕКуба си; повърхността му бе мъртва. Нищо чудно, като се имаше предвид, че централните компютри току-що бяха превърнати на пара от ужасната експлозия.

Устата му бе пресъхнала.

Играта загрубяваше все повече.

Играта ставаше все по-гадна.

„До гуша ми дойде да играя по шибаните правила на някой друг!“ — изръмжа Кейд в мозъка на Картър, подобно на някакво черно морско чудовище, появило се внезапно от най-мрачните дълбини на океана.

— Не си единственият — изръмжа в отговор Картър.

Унесе се за известно време в неспокойна дрямка. Когато се събуди, огънят продължаваше да гори, но навън бе тъмно като в рог и мракът подчертаваше танцуващите по стъклото снежинки. Погледна Наташа. Тя все още спеше дълбоко и дишането й бе равномерно. Провери стерилните превръзки и ги смени. Наля си конска доза „Лагавълин“, седна на килима до Наташа и отпи от мекото огнено питие, загледан в лицето й. Изглеждаше толкова спокойна и прекрасна в съня си…

Но въпреки това се налагаше скоро да я събуди. Колко време щеше да мине, преди да дойдат следващите неканени гости, въоръжени и твърдо решени да им видят сметката?

Протегна ръка и отметна един кичур от челото й. Тя измърмори нещо и се размърда. Картър я погали по бузата, наслаждаваше се на топлината на плътта й. Изпадна в меланхолично настроение, смекчавано единствено от тежестта на браунинга върху бедрото му.

Ще дойдат и други, помисли си.

Съвсем скоро щяха да разберат, че са се провалили.

Наташа изстена, обърна се, въздъхна и лицето й се изкриви от болка — шевовете я мъчеха. Закашля се и се отпусна върху възглавниците. Картър потисна желанието си да я събуди и да започне да я разпитва. Беше изгубила много кръв, бе изтощена от раните и шока. Трябваше й почивка… но не задълго. Налагаше се да потеглят, при това скоро. С колко време разполагаха? С пет часа? С един? С десет минути? Ръката му погали браунинга.

Щеше да ги чака.

И да им го начука…

Подвижен8

Палубата се полюшваше плавно под дебелите му сиви обувки. Той се обърна към брега; вятърът развяваше дългата му къдрава коса и брадата му. В далечината се виждаше притъмнялата гора, сгушена в прегръдката на дълбоката зима. Там, където реката се вливаше в морето, водата на места бе замръзнала и огромни ледени късове се носеха като плоски сребърни остриета по мързеливото течение. Чайки пляскаха с криле, крещяха като изоставени деца и се биеха по бреговата линия и над горите на Аляска; мракът вече се спускаше над това притихнало кътче на планетата.

Някъде далеч вълк зави скръбно към пълната луна и очите му се насочиха през дърветата към огромния черен боен кораб, който леко се поклащаше в спокойния леден залив/ След миг животното се обърна и изчезна в гората. Мъжът стигна до тежката черна врата и бавно я отвори на смазаните панти. Хвърли последен тъжен поглед към свежата свобода на природата и света отвъд морето, което сега го държеше в капана си, и се приведе, за да влезе в тесния коридор. Заслиза внимателно по широките железни стъпала. Бастунът му почукваше с точността и развитата с възрастта предпазливост; бе с дебел кожух, който не само го пазеше по време на краткото пресичане на палубата, но и го изолираше от обичайния климат на тази пустинна част от света.

Бе едър като мечка. Дебела кожена шапка покриваше главата му, а лицето му бе скрито от огромната рошава брада, прошарена със сиви кичури.

Спря пред една огромна врата, която сякаш не бе на мястото си. Искаше да влезе, изпитваше нужда да влезе, но въпреки това се колебаеше. Помисли дали да не почука, но осъзна, че ще е само загуба на време. Дюрел вече знаеше, че е тук.

Натисна дръжката и огромната врата се отвори навътре.

Пристъпи в мрака, разкъсван единствено от светлината на свещите. Помещението бе застлано с килим и облицовано с дърво. Огромни лавици с книги с различни размери се издигаха покрай стените. През малкия люк се процеждаше слаба светлина. Всичко бе изпълнено със сенки и сумрак. До стената, в ярък контраст с дървото и старите томове, сребрееше най-съвременно оборудване. Няколко бели светлинки примигваха върху равните повърхности, а черният екран му заприлича на мъртъв портал към някакъв друг свят.

— Дюрел?

— Тук съм, приятелю.

До куп стари, подвързани в кожа книги стоеше висок слаб мъж, облечен в черна роба, широката качулка скриваше чертите му в обсидианов мрак. Гласът бе плътен, мелодичен и силен.

— Можеш да говориш. В момента сме сами.

— Провалили са се — каза едрият като мечка мъж на руски. Цяла година е бил извън Спиралата. Помислихме, че ще е лесна цел — оттеглил се, изгубил професионалните си умения от миналото.

— Дори след събитията в Германия е… Фойхтер?

— Онова беше късмет.

— Наивността ти направо ме изумява. Поставил си го най-ниско в списъка на приоритетните жертви, а е трябвало да бъде в началото — разнесе се плавният глас от гънките на качулката и брадатият мъж потрепери.

— Какво ще заповядаш? — прегракнало попита руснакът. Гласът му се пречупи от напрежение. Бастунът се вдигна — доста пъргаво движение за човек, който изглеждаше толкова стар — докосна рамото му и остана там, сякаш да го предпази доколкото може от облечения в черно мъж. Страхът му бе напълно осезаем, физически, аурата му го обвиваше като облак.

— Прати 5-нексовете — каза мелодичният глас.

— Нима 5-нексовете са готови?

— Много по-отдавна, отколкото си предполагал. Цели батальони, готвещи се за война! Скоро този кораб ще се превърне в център на нашата дейност… да, приятелю мой, живееш във време на промени. И трябва да си щастлив, че си част от тях — като зъбно колело, ако мога да кажа така.

Руснакът се взря в черната фигура и усети усмивката и оголените зъби в тъмното. Устните му оформяха тънка суха линия, очите му бяха пълни със сълзи. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на бастуна.

— Свободен си — меко каза Дюрел.

Едрият мъж се обърна и излезе от скътаното дълбоко и кораба помещение. Дюрел слушаше как потропването на бастуна се отдалечава по коридора и заглъхва в недрата на външно пустия призрачен съд.

Корабът леко се олюля от въртопите на течението. Ледът стържеше огромния нос и черните бордове и блестеше като разпилени диаманти по замръзналите палуби и огромните притихнали неподвижни оръдия.

Чайките крещяха край люка. Дюрел отметна качулката си и студените му очи проблеснаха в смесената сребриста светлина на луната и свещите. Ръката му се протегна и угаси пламъчетата. След това Дюрел отиде до люка и го отвори, та морският вятър да нахлуе в убежището му.

Болката го сграбчи, но ужасната й хватка продължи само секунди. Когато разкривеното му лице отново възвърна спокойното си изражение, Дюрел облиза устни — малък червен език се стрелна по тях, оставяйки влажна следа.

— Скоро. — Беше почти шепот. — Скоро, господин Картър.

В съня си Картър стоеше на някаква равна площадка, изсечена в отвесната стена на огромна планина, издигаща се над покрит с тъмни пясъци свят. Прах и остри черни камъни лежаха в краката му, а небето се простираше в безкрая, обагрено с пурпурни и жълти ивици — натъртено нощно небе. Кейд стоеше пред него — с физиономията на Картър, със собственото му тяло, макар и деформирано, но с по-тъмни, мрачни очи, по-груби черти и по-яки плещи. Изобщо, по-…

Заплашителен…

„Защо трябваше да идваме тук?“ — озъби се Кейд. Стоеше до огъня, горящ в малкия каменен кръг. Вятърът виеше около тях през тесните процепи на скалните зъбери, развяваше дрехата на Картър и милваше лицето му с целувката на мъртвец.

— Не съм искал да идваме тук. Просто така стана — бавно каза Картър. Думите му прозвучаха меко, почти приятелски.

„Я си го начукай — изсумтя Кейд. — Това си е моето място. Моят свят. Моята планина“.

Картър се ухили без капка хумор и седна с кръстосани крака до диво извиващите се пламъци — пращяха като малки демони, затворени в бутилка.

— Мисля да остана — каза той. — В края на краищата през повечето време ти ми правиш неканени посещения.

Имаше нещо, което ненадейно го развесели. Иронията от смяната на ролите — Кейд стоеше пред него, изведнъж изгубил наперената си поза; от черния му хумор и хапливост не бе останала и следа. Беше бесен от нахълтването на Картър.

— Никога не съм те канил в сънищата си.

„Различно е. Аз ти помагам“ — отвърна Кейд.

— На мен? Или на себе си?

„Не разбирам какво искаш да кажеш“.

Кейд не помръдваше. Остана прав, свъсил гъстите си вежди срещу неочаквания натрапник. Гледаше надолу към Картър с едва прикрито отвращение, сякаш току-що бе открил под леглото си гниещ кокал.

„Какво искаш?“

— Нищо. — Картър сви рамене. — Нито исках, нито имах намерение да идвам тук. Това е само сън.

„За теб — да. Но за мен е реалност“.

— Както ти си сън в моята реалност?

„Да. Докато не ми дадеш живот“.

— Какво си ти, Кейд?

„Аз съм ти, Картър“.

— Но какво си в действителност?

Улови леката усмивка, но тя изчезна. Като пробягваща сянка; като облак, минал през слънцето.

„Аз съм ти — повтори Кейд. — Аз съм пръстът върху спусъка. Аз съм силата зад юмрука. Аз съм ръцете, стягащи гаротата. Аз съм отровата в ампулата. Аз съм ти, Картър. Аз съм твоята тъмна половина, твоята лоша половина, твоята шибана половина, твоето отчаяние, гняв и омраза. Наречи го както ти скимне. Аз съм ти — само че ти реши да поставиш под въпрос съществуването ми и се боя, че никога не ще ме приемеш“.

— Ти вършиш неща, за които дори не съм и помислял — озъби му се Картър. — Не се опитвай да ме изкараш някакъв преебан шизофреник. Ти си в мозъка ми и живееш някакъв собствен живот. Казваш, че ти си аз, само за да не позволиш да обезумея… но аз ще те открия, Кейд. Някой ден ще те намеря, ще излезем един срещу друг и ще те убия.

Кейд се изсмя смразяващо.

„Би било… интересно“.

— Адски интересно ще е, когато станеш храна за червеите.

Кейд отново се изсмя.

„Ще очаквам с нетърпение този ден, приятелю мой. Спасителю мой. Душа моя. Радвам се отново да те видя така разгневен — именно гневът ти спечели прякора ти. Прякорът, който дере сърцето ти, Касапино“.

— Това не съм аз! — Гласът на Картър внезапно стана нисък, безизразен, зловещ.

„Именно твоите ръце избиха толкова хора“.

— Но го направи ти! — изсъска Картър.

„Как бих могъл да ги избия всичките?“ — Кейд се ухили подигравателно.

— Ти беше, ти, шибано лайно, и много добре го знаеш! Не ми приписвай собственото си шибано проблемно минало.

„Нямам проблемно минало“ — спокойно каза Кейд.

Обърна се и се загледа над мрачната пустиня към нещо, което Картър не успя да различи.

„Има една птица, която се храни с месото между зъбите на крокодилите — каза Кейд и на устните му заигра усмивка — Крокодилът може да я убие като нищо, достатъчно е само да затвори челюсти. Но решава да не го прави, защото птичката му е от полза. Тя му помага да запази най-голямото си богатство — зъбите, благодарение на които живее. Затова оставя птичката жива и по този начин удължава собствения си кивот. Това се нарича симбиоза. Птичката и крокодилът се хранят един от друг. Свързани са, също като любовници“.

— И си мислиш, че и с нас е същото? — Картър се изсмя студено, гледаше го изпод тъмните си вежди. Цялото му чувство за хумор бе изчезнало, сменено от студено и твърдо парче лед, забито в сърцето му.

„О, да — отвърна Кейд, все така се усмихваше. — Само искам да мислиш внимателно. Да решиш кое точно си. Крокодилът или птичката?“

— Картър…

Нещо го разтърси. Светът избледня и изчезна. Картър отвори очи. Наташа бе сложила ръка на рамото му и се взираше тревожно в него.

— Трябва да поговорим — изграчи тя и лицето й се сгърчи от болка.

— Добре, да поговорим — изхриптя Картър.

Къркаше бавно кафето си. Главоболието се разбиваше в бреговете на съзнанието му и разпъваше душата му на кръст, направен от костите на Кейд.

— Добре ли си? — Гласът на Наташа бе слаб, едва се чуваше.

— Да. Донесе сладките горещи питиета в дневната, коленичи пред Наташа и я погледна в очите. Тя седеше на канапето смръщена, с подпухнали очи. При най-малкото движение чертите й се изкривяваха от болка. Картър отпи от кафето си. Барабани биеха в главата му и тътенът им отекваше в слепоочията му, раздираше мозъка му със стоманените си нокти.

Отвори уста да заговори.

— Шшш — прошепна Наташа с пръст на устните.

Погледите им се срещнаха. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя му се усмихна топло.

— Съжалявам, че докарах такава беда в дома ти.

— Бяха дошли за мен — бавно каза Картър.

— Мисля, че и за двама ни — каза Наташа. Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя яростно ги избърса с длан. — Благодаря ти, че ми спаси живота. Не… не зная какво щях да правя без теб.

„Да пукнеш“ — изкикоти се Кейд в главата му. Картър усещаше демона, приклекнал някъде в дъното на туптящия му мозък.

Наташа се разкашля и лицето й отново се разкриви. Докосна с пръст стерилната марля върху дупката на гърлото си и се усмихна криво.

— Ти си храбър и силен мъж, Картър. Дойдох да те предупредя — започна тя, после хрипкаво се разсмя. — Животът ти е в опасност… да, зная, малко късно го казвам, нали?

Погледите им отново се срещнаха.

— Знаеш ли, че Спирала_Н е унищожена?

Очите й се разшириха.

— Спирала_Н… Сигурен ли си?

— Даваха го по телевизията. Освен това мина Джем и покрай останалото спомена, че Спирала_Н събира някаква ударна група, за да сложи край на Спирала_Q. Как ти се струва това съвпадение? А сега центъра го няма!

— Напълно ли е унищожена? — прошепна тя. — Но как?

— Направо са я разпердушинили. Нищо не е останало. Прилича на ядрена бомбардировка.

— Това е по-ужасно, отколкото изобщо съм си представяла прошепна тя. Ужасът обезобрази лицето й като белези от рани.

Огънят изпращя. Картър допи кафето си. Наташа седеше със сведена глава, потънала в мисли. После го погледна. Лицето й бе пребледняло, гласът й трепереше.

— Трябва да тръгваме, Картър… трябва да се махнем от тук. Ще дойдат!

— Ако тръгнем сега, ще умреш.

— Ако тръгнем, ще умра аз. Ако останем, ще умрем и двамата.

Картър се ухили. Гадно.

— Ще трябва да пратят доста хора. — Ръката му стискаше браунинга, през съзнанието му прелитаха противни образи.

— Не ме слушаш — тъжно каза Наташа и го погали по буната. — Ще изпратят нексовете.

— Какви нексове?

— Те са най-старата и най-добре пазена тайна на Спиралата. Невероятни убийци. Мислехме, че всички са мъртви, но се оказа, че не са. Успели са… по някакъв начин… да преживеят… унищожението.

Думата прозвуча гадно в устата й.

— Но защо точно сега? Защо точно мен? — Гласът на Картър бе леден от обхваналия ума му ужас. Спомни си предположението на Джем, че ударните групи са били избити. Тази вероятност премина през душата му като мразовит полъх, увереността заброди из нея като черни демони върху гроба му.

— Нали помниш граф Фойхтер? От Шваленберг?

— Как мога да го забравя тоя кучи син?

— Виж сега как стоят нещата — тихо каза Наташа. — В Спиралата съществува отцепническа група. Група лица, които са решили да предадат всичко, за което се бори организацията. Мислиш, че съм тактически офицер. На практика обаче съм нещо повече, Картър. Нещо много повече.

Погледите им се срещнаха.

Наташа облиза устни.

— Аз съм част от група — още нямаме име, — която работи за изкореняването и елиминирането на всеки, който се опита да използва мощта на Спиралата срещу самата нея. Търсим врага сред собствените си редици. — И въздъхна.

— Значи си някаква шибана тайна полиция?

— Нещо такова. — Наташа се усмихна уморено. — Врагът обаче удари лошо и изпреварващо. Тъкмо бяхме открили, че Фойхтер е един от тях… изобщо не предполагахме, че са готови да предприемат каквото и да било… Изпратих те слепешком към смъртта ти, но благодаря на бога, че оцеля, Други не бяха такива късметлии.

— А Фойхтер? — Гласът на Картър бе студен и твърд като диамант.

— Фойхтер е член на отцепническата група. Заедно с един друг човек, Дюрел. Удариха ни сега, защото QIII е на практика завършен и с огромната му изчислителна мощ са в състояние да закрепят позициите си. Могат да използват процесора, за да извадят от строя военни установки, сателити, дявол знае какво още. Той е ужасно, наистина ужасно мощен, Картър… не мога да ти опиша колко опасен може да се окаже процесорът в неподходящи ръце.

— Не разбирам защо — спокойно каза Картър. — Да унищожават ударните групи? Спирала_Н? Това е лудост! Спиралата се бори да запази остатъците от цивилизацията… Фойхтер не беше ли от добрите?

— Групата начело с Фойхтер и Дюрел смята, че Спиралата е слаба, покварена, също като Рим в края на империята, Смятат, че Спиралата знае прекалено много и не предприема нищо; че е в ръцете на големите клечки, която я финансират, контролират и управляват. И двамата знаем, че Спиралата никога не би трябвало да е такава — тя е единствена, недосегаема, световна и неподкупна! Фойхтер и Дюрел смятат, че могат да се справят по-добре от нея. Според тях хартата и законите против ядреното, биологичното и химическото оръжие не са достатъчни. И тогава, след лондонските бунтове и обсадата на Циндао… мисля, че тогава са изгубили окончателно вярата си в Спиралата. Смятат, че с помощта на QIII и нексовете ще успеят да установят окончателен мир на планетата… нов световен ред… но…

— Да, има едно „но“ — рязко я прекъсна Картър. — По време на война има и жертви, нали?

Наташа кимна.

— Значи веднага трябва да се разкараме оттук. Сигурно вече идват.

— Да.

Картър леко я целуна по устните.

— Сещам се само за един човек. Единственият, който разполага със средствата и знанието да ни помогне.

— Не! — възрази тя.

— Да — каза Картър. — Мамка му, светът се срива, Натс. Спиралата я тъпчат насила със собствените й черва, на ударните групи им го начукват отвсякъде… Гол навремето работеше с Фойхтер и Дюрел. Ако някой знае какво са замислили и къде се намират, това е той. Ако успеем да открием QIII и да го унищожим, тогава отново ще изравним силите. А ако междувременно успеем да премахнем Фойхтер и Дюрел, още по-добре. Гол е шибанякът, който ще ни насочи към QIII и шибаняците, които искат да докопат властта.

— Не можем да отидем при Гол — каза Наташа.

— Но той е твой баща! — изсъска Картър.

— Да, но освен това е и заподозрян. Като нищо може да е от тях. Да работи с Дюрел… с Фойхтер… с нексовете! Срещата с него може да означава смърт.

Картър се изправи, извади браунинга, провери пълнителя и прибра пистолета обратно. Вдигна очи и въздъхна дълбоко. После се навъси й отсече:

— Ако Гол е предател, то смъртта ще е негова.

Беше махнал системата и Наташа разтриваше ръката си. Лицето й отново бе пребледняло ужасно и Картър й помогна да се облече — трепваше заедно с нея от болката й, докато тя се мъчеше да навлече новите дрехи.

— Разкажи ми за нексовете.

Тя немощно сви рамене.

— Зная само, че са някакъв проект от миналото, май е започнат през 90-те години на XX век, макар че се базира на много по-ранни разработки. Има един вид убийци, които се смятат за особено силни, май се казват 5-нексове. Именно такъв е видял сметката на Ударна група 14.

— Самичък?

— Да, самичък.

— Без ничия помощ?

Наташа кимна.

— Това показаха криптираните файлове, точно преди да побягна насам да те предупредя и да те помоля за помощта ти. Това нещо е излязло извън контрол.

— Ама че ирония — изхъмка Картър. — Виж, отивам да взема това-онова и да проверя мониторите, след което можем да си омитаме задниците оттук. Трябва ли ти нещо?

— Още малко кръв може би?

Картър се усмихна.

— Да, моментът е великолепен.

Обърна се и тръгна към вратата, водеща до стълбите и наблюдателните уреди. Долови погледа й с тила си.

— Картър?

Спря. Обърна се.

— Обичам те.

— Сериозно?

Наташа кимна.

— Сериозно.

Картър й намигна.

— Събирай си партакешите. Тръгваме след пет минути.

Погледна намръщено компютърните екрани.

Нещо не бе наред.

Изобщо не беше наред.

„Тя идва“ — каза Кейд.

— Откъде знаеш, по дяволите?

„Усещам ги тия неща“ — измърка Кейд.

— Разкарай се, не мога да работя от теб, братко.

Сарказмът бе почти осезаем, но имаше слаб ефект върху Кейд.

„Искаш ли да знаеш какво мисля за Наташа? Мисля, че ще те предаде — ще предаде и двама ни!… Слушаш ли ме, Картър?“

— Млъквай. Нещо става.

„Чуй ме…“

— Млъквай! — отсече Картър.

Настъпи тишина. Картър се взираше в екраните. Един от сензорите оживя и замига предупредително. Гората на юг. Той превключи на видео; посрещна го тъмнина и сняг…

И го усети…

Енергийна вълна се понесе сред дърветата, вълна от гадене, която разкъса уредите и корема му и от която му се доповръща. Компютърът моментално се изключи… последван две секунди по-късно от осветлението. Стаята потъна в мрак. Охлаждащите вентилатори спряха бръмченето си.

— Мамка му.

Спринтира през площадката и надолу по стълбите.

— Какво стана? — попита Наташа.

— Токът спря. Това е невъзможно — обезопасен съм с автоматичен авариен генератор.

— Дай ми оръжие — каза Наташа.

Картър й подхвърли малък черен 9-милиметров глок, бе го взел от оръжейната. Наведе се, извади тънък нож от скритата кания в обувката си, после внимателно го прибра обратно, Металът винаги е окуражаващо подкрепление.

Самсън изскимтя в тъмното.

— Сам. Ела тук!

Лабрадорът веднага се появи. Очите му блестяха в сумрака.

Картър коленичи и прошепна нещо в ухото му. Сам отново изскимтя. Картър го поведе надолу по стълбите към вратата, зад която виеше студеният вятър. Отвори предпазливо и Сам изчезна в снега.

— Върви. Хайде, бягай…

Изтича обратно по стълбите и се наведе над раницата си.

— Къде го прати?

— По-далеч оттук. Прекалено е опасно — отвърна Картър. — Дръж.

Наташа улови ключовете, трепна от болка и облиза нервно устни. Очите й внезапно блеснаха трескаво в тъмното.

— Обърнах колата. Май ще се наложи да се омитаме веднага.

— Сега вярваш ли ми?

— Вярвам, че някой има адски много шибана техническа подкрепа и че всеки, който е в състояние да извади от строя сензорите и аварийния ми генератор от раз, е най-малкото е едни гърди пред нас.

— Детекторите ти регистрираха ли нещо?

— Приближаване. В гората на юг…

— Не им се доверявай. Убиецът може и да е по-близо… Картър потръпна и свали предпазителя на браунинга. Тръгна през стаята, стъпваше уверено благодарение на точната си памет… Познаваше всеки контур в тъмното… и сега да се махне? Да тръгне нощем по открития път?

Опасно и глупаво.

Трябваше да се махнем моментално, помисли си.

Тези няколко часа можеха да се окажат фатални…

Насили сърцето си да престане да бие така бясно. Бавно облиза солените си устни и надникна през прозореца към снега…

Нищо.

Входна точка? — замисли се.

Само предната врата — освен ако убиецът не е катерач…

„Имаш ли вече нужда от мен?“

Само когато съм мъртъв, помисли си Картър.

„Стига си се заяждал де. Убиецът вече е в къщата“.

Картър тъкмо се канеше да отговори, когато в душата му повя хлад, сякаш призрак се просмукваше в костите му. Главата му рязко се завъртя. Сянката бе петно мрак…

Ръката му се стрелна напред. И в нея се появи…

Браунингът.

Петте куршума изтрещяха в отсрещната стена и вдигнаха искри от металната рамка на една картина; Картър се отпусна на коляно и се огледа. Наташа лежеше по корем на пода — автоматична реакция на стрелбата.

— Доста прибързано действие — чу се мек напевен глас. Звучеше странно безполово. Картър примигна и се опита да определи откъде идва. Бавно се запремества настрани — държеше браунинга готов за стрелба, — докато не се озова до Наташа.

Стискаше пистолета с дясната ръка. Посегна надолу е лявата и напипа нейната. Тя все още държеше ключовете на БМВ-то. Притисна ги дълбоко в дланта й и тя го потупа в знак, че е разбрала…

Тръгнаха заедно към стълбището, което щеше да ги изведе навън, на снега.

Долови се движение…

Картър стреля.

Куршумите с писък рикошираха от стената, забиха се в дървото на вратата и пръснаха стъклото на някакво шкафче. Наташа изчезна. Ударникът на браунинга глухо изщрака.

Пълнителят бе празен.

Фигурата се хвърли към него от мрака и той се метна встрани. Картър нямаше време да сменя пълнители, така че напъха браунинга в джоба си и измъкна другия пистолет — глока — от колана…

Ритникът се стовари високо в гърдите му с такава сила, че той отлетя назад, прекатури се през канапето и се строполи на пода, останал без въздух, болка прониза сърцето му…

Фигурата отново скочи с невероятна скорост и пъргавина…

Картър се завъртя, скочи и се хвърли напред да посрещне убиеца. Двамата се сблъскаха, ръцете му се вкопчиха в дрехи и плът, главата му се стрелна напред и удари някаква кост. Рухнаха на земята и Картър стовари втори удар, после трети… чу се тежко изпъшкване, двамата се претърколиха и фигурата…

Изчезна.

Докато Картър се мъчеше да стане, обувките на противника го блъснаха в гърдите, но той успя да блокира удара с ръце и се вкопчи в краката на нападателя. Двамата отлетяха назад, към каменните стълби, и…

Тъмнината отвън.

Паднаха и се затъркаляха надолу по стъпалата, блъскаха се в стените и отскачаха от тях, прекалено объркани, за да се бият. Сплетени на кълбо, прелетяха последните пет стъпала и се стовариха върху отключената врата. Тя се отвори с трясък.

Картър падна по гръб в снега; усещаше в устата си вкус на кръв.

Нексът се претърколи, надигна се и приклекна като дебнещ звяр…

Картър се изкашля, скочи на крака и се извъртя, когато фигурата скочи — Картър блокира, отстъпи и разтърси глава. Кръв течеше по лицето му. Намръщи се — беше си счупил един пръст и две ребра. Усети ги как изпукват в гърди те му, но внимаваше да не показва никаква реакция, да не издава с нищо, че е ранен и къде точно…

Фигурата тръгна да го заобикаля.

Картър зърна смаяното лице на Наташа вдясно от себе си! Скачай в шибаното БМВ, изкрещя умът му, защо не си в скапаната кола, тъпа шибана кучко? Видя я как се прицелва и изстрелва три куршума, но видя треперенето на ръцете й…

Куршумите изпищяха и снегът зад него изригна. Картър пое дъх. Браунингът бе все още в джоба му, глокът се бе запилял някъде, а трябваше да се съсредоточи.

Нексът приближи. Той — или тя — бе доста по-дребен от Картър, облечен изцяло в сиво и със сива качулка. И обут в стегнати черни кубинки…

Картър не видя никакво оръжие.

Нексът нападна — Картър блокира серия от три удара, наведе се ниско и нанесе десен къс в лицето на убиеца; пристъпи напред и получи ритник в гърлото, от който полетя назад, давеше се и кашляше; вдигна ръце, за да се предпази…

„Определено е по-бърз от теб“ — спокойно отбеляза Кейд.

Нападателят скочи; Картър се метна настрани, извъртя се и нанесе три удара на фигурата, която прелиташе над главата му. Нексът леко стъпи в снега, завъртя се на пета и атакува…

Нанесе удари отляво и отдясно. Картър блокира, получи още един ритник в гърдите и серия бързи крошета, които го запратиха в снега. Замръзналата земя изведнъж стана примамливо прохладна и успокояваща за натъртеното му и насинено тяло. Беше тъй лесно да легне и никога, никога повече да не стане…

Опита се да се изправи, но тялото му бурно протестира. Цветове прелетяха в метална дъга през ума му.

Напъваше се, мъчеше се да се надигне, но най-сетне се отпусна на снега, останал без капчица енергия.

Чу меките стъпки на нападателя да приближават зад него, но не можеше да помръдне, не можеше да се насили да се обърне, да се претърколи, да посрещне бакърения поглед на този…

На своя убиец.

Не можеше да направи нищо… бе парализиран… също като в Египет… и в Белфаст, когато жената пищеше и умираше…

„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му.

„Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв нари! Бий се!“

Но Картър не помръдна.

Спирала_Q9

Черквата бе студена. Подът бе от полиранио дърво — потъмнелият му блясък говореше за безбройните богомолци през изминалите десетилетия. Облицованите с дъб стени ограждаха подобните на плочки за домино скамейки — тъй древни, че плоскостите им бяха леко огънати от хилядите тела на богомолците.

Слаба слънчева светлина се изливаше през безбройните витражи. Цветните стъкла блестяха като скъпоценни камъни — сапфири и рубини, изумруди и диаманти. Изображенията показваха Тайната вечеря, Мойсей и горящата къпина, Адам и Ева и стотици други религиозни сцени, взети направо от Писанието.

Студен ветрец се понесе по пътеките между членовете на малкото паство, събрало се на мълчалива молитва. Тази сутрин нямаше литургия — просто събиране на местните вярващи, които идваха, когато изпитваха нужда от компанията на Бог.

Свещеника коленичи пред олтара и събра длани в молитва. Бе огромен мъж, с широки рамене, дългото му вълнено расо стигаше до глезените му. Големите му кръгли очи бяха затворени, докато се молеше, лицето му бе спокойно, почти ведро, окъпано в светлината на Иисус и витражите. До него, на ниска тапицирана скамейка, лежеше Библията — малко, богато украсено и подвързано с кожа издание. Страниците бяха по-тънки от тоалетна хартия и поръбени със злато. Книгата лъхаше на старост; тя бе най-скъпото нещо за Свещеника и той бе готов да умре за нея.

Свещеника усещаше присъствието на хората наоколо и сърцето му се изпълваше с гордост. Те бяха братя християни като него, погълнати от тайнството на молитвата, дошли тук, за да беседват с Бог и да получат благословията Му, Въздъхна. За по-голямо задоволство от това едва ли би могъл да мечтае.

Стъпки.

Нещо промени кармата в самата й същност. Нещо захапа спокойствието на Свещеника, като милиони мравки, поглъщащи разлагащ се труп.

Стъпките приближаваха бавно, премерено, отговорно.

Звукът им отекна в душата на Свещеника като фалшива нота.

Той остана със сведена глава. Продължи да се моли. Чу как останалите вярващи бързат да се изнесат от малката селска черква и знаеше, че натрапникът е Врагът, още преди да каже или да направи каквото и да било.

— Бог ще ме закриля — внезапно каза високо Свещеника и думите му прогърмяха в почти празния храм. — Аз съм един от стадото Му, а Той никога не забравя стадото Свое. Той е господарят, а аз съм Негов смирен слуга. Амин.

Изправи се бавно. Ръката му се протегна надолу, затвори малката Библия и я прибра в джоба на расото. Чак след това той вдигна очи към стоящия пред него натрапник.

Фигурата бе слаба, атлетична, облечена в сиво; изгарящите бакърени очи го гледаха предпазливо и сякаш пробиваха момъка му с чистата сила на омразата.

Свещеника измери натрапника с поглед, после каза тихо и спокойно:

— Не си добре дошъл. Това е Божи дом. Дом на молитвата. На любовта.

— Дойдох да те убия.

Фигурата отстъпи крачка назад и леко разпери ръце в очакване. Бакъреният поглед не се откъсваше от Свещеника и кафявите му очи със златни пръски отбелязаха стойката и скритите оръжия, плавните и гъвкави движения.

— Що за създание си ти, та се осмеляваш да нахълтваш в божия храм? Виждам, че си напаст. Виждам, че си неверник в дома на Бог. Виждам, че трябва да се махаш оттук, преди гневът Божи да се стовари отгоре ти.

Свещеника чакаше, скръстил ръце на огромните си гърди.

Нексът атакува.

Зави полицейска сирена. Малкият Форд J2 се носеше по междуселските пътища, профучаваше през малките селски центрове, които някога бяха цветята на провинцията, но сега бяха осеяни с белезите на неотдавнашната война. Прелиташе покрай стреснати селяни, покрай подпухналите трупове ни убити с биологични оръжия говеда, обгърнати от облаци мухи, покрай въоръжени с колове фермери, събиращи мъртвите тела на огромни клади, бълващи черен дим към небесата.

Фордът взе завоя със свирене на гуми, спирачките изпищяха и обвитата с миризмата на изгоряло масло кола спря пред селската черква.

Малка група жени се свиваше зад някакъв въоръжен с пушка мъж. Всички се взираха към вратата. Едрият полицай с огромен корем с мъка излезе от форда и закрачи към тях. Провесеният през рамото му автомат изглеждаше някак чужд, не на мястото си.

— Хайде, народе, отстъпи назад, пуснете ме да мина — излая сержант Ралф.

— Имаше стрелба! — възкликна една уплашена жена и закри уста с длан. Слънчевите лъчи заиграха по лъскавата й дамска чанта. В очите й се четеше ужас — живееше в ужасни времена.

— Тъкмо се канех да оправя тази бъркотия — каза възрастният мъж с пушката. Изглежда, изпитваше облекчение, че сержантът най-сетне е тук. — Голям късмет, че дойдохте полицай!

Сержантът изруга мислено. Стрелба! Свали автомата — „Армалайт X“ — и се намръщи, докато оглеждаше високо технологичното оръжие. Имаше чувството, че му се подиграва, както лежеше в дебелите му ръце с тлъсти пръсти. В тренировъчния център се бе чувствал храбрец — герой, готов да влезе в боя, докато страната му потъваше в анархия и хаос. Сега изпитваше единствено страх, който притъпяваше съзнанието му и караше устата му да пресъхне.

— Сигурни ли сте, че е било стрелба?

— И то автоматична — каза една възрастна жена.

Сержантът отиде до тежката дървена врата, очукана и потъмняла от вековете. Протегна ръка и натисна ръждясалата дръжка, която поддаде със скърцане.

Потрепери, когато студеният въздух го лъхна в лицето.

Знаеше. Усещаше, че Смъртта го дебне някъде в сумрака.

С огромно усилие на волята събра кураж и пристъпи в черквата, стиснал автомата в изпотените си от страх длани.

Свещеника стоеше със скръстени ръце и гледаше надолу към мъртвия некс. Беше хвърлен през черквата, със счупен гръбнак и създаваше интересни сенки сред пейките, където лежеше смазаното му изкривено тяло. На пода лежеше малкият му автомат — черен и зъл, сплавта и външният му вид рязко контрастираха с полираното дърво. Във въздуха се носеше миризмата на барут, от цевта все още се извиваше струйка дим. Свещеника побутна оръжието с върха на обувката си, пристъпи предпазливо напред, цъкна раздразнено с език, протегна се и сграбчи неподвижното тяло. Главата се отпусна безжизнено назад, но колкото и да бе невероятно, очите се отвориха. Устата се размърда беззвучно, докато Свещеника вдигаше обездвижения, но останал като по чудо жив некс към лицето си.

— Намери ли пътя към Бог, чедо?

— Аз… те… разбирам. — Мътните бакърени очи горяха от омраза, гняв и чувство за безсилие. — Повече няма да правя така.

— Прав си, разбира се, чедо — каза Свещеника с най-благия си тон. Разтърси некса и от смазаните му дробове изригна болезнен крясък. — Кой те изпрати? И откъде знаеш, че съм от Спиралата?

Устните на некса се събраха в тънка линия.

Нямаше да проговори.

— Хайде, момко, кажи ми. И в замяна на това ще те освободя от болката.

— Нищо няма да ти кажа.

Мекият безполов глас бе изпълнен с агония. Свещеника въздъхна отново и, както държеше тялото изправено в юмрука си, посегна надолу и извади нож с блестящо широко острие. Единият му ръб бе назъбен — ужасно оръжие с едни единствена очевидна функция — да убива.

— Още ли си сигурен, чедо? Още ли твърдиш, че няма да споделиш информацията за злосторниците, които са те изпратили? Ако е тъй, ти изменяш на Бог и като Негов слуга съм длъжен да те накажа с ярките езици на сребърния огън!

— Начукай си го.

Свещеника вдигна ножа. Острието му засия от лъчите, хвърлени от многоцветния Иисус. Трептящата цветна светлина блесна върху ножа и се отрази в очите на некса.

— Бог вече показа ли ти светлината, чедо?

Нексът го гледаше с омраза.

— Тогава аз трябва да ти покажа мрака.

Острието се стовари надолу в един-единствен мощен удар, Гърлото на некса заклокочи. Свещеника избърса ножа в дрехите му, преди да пусне омекналото тяло да тупне в краката му.

Вдигна глава и присви очи. Някой предпазливо пристъп ваше в черквата. Свещеника се усмихна, когато позна дебелака сержант Ралф. Автоматът се тресеше в ръцете му.

— А, сержанте. Тъкмо навреме, за да ме спасите.

Едрият полицай се заклати напред с широко отворени очи. Зяпна мъртвото тяло, после вдигна поглед към Свещеника и нервно облиза устни. В очите му се четеше страхопочитание.

— Убихте ли го?

— Бог действаше чрез мен, чедо — с любезна усмивка отвърна Свещеника и потупа сержант Ралф по рамото. — Той реши да накаже неверника, задето оскверни възлюбеното му място на светата молитва.

Посочи следите от куршуми по дървената ламперия и камъка и трите малки дупки в изписания прозорец, през които влизаха лъчи чиста слънчева светлина.

— Да… да… да повикам ли още полицаи? Или военни?

Сержантът бе объркан. Замаян. Вонята на смърт и барутен дим пареше ноздрите му. Черквата, този храм на молитвата и любовта, се бе превърнала в костница.

— По-добре оставете моите хора да се погрижат за това — спокойно отговори Свещеника и закрачи навън към слънчевата светлина.

Спирала_Q: издраскан от пясъка масивен комплекс от камък, стомана и матово стъкло, издигащ се само на един етаж над пустинните дюни — и слизащ шестнадесет етажа под тях. Драскотина по лицето на земята. Обърната наопаки пирамида. Изкуствен айсберг в пустинята.

Джесика Рейд се отпусна в кожения си стол и погледът й се зарея в пустинята, показвана на монитора дълбоко в недрата на подземния комплекс. Гледаше как вятърът понася писъка на спирали — местеха се и танцуваха през дюните, сякаш обладани от някакъв кехлибарен демон. Саудитска Арабия, Близкият изток, Арабският полуостров. Руб ал’Хали. Великата пясъчна пустиня. Как само обичаше и мразеше този огромен пуст район на страната; как водеше двоен живот в любимите си сънища и най-лошите си кошмари, място на противоположностите. На живот и смърт. На неземна красота и небивала грозота, изпитания и страх.

Руб ал’Хали — седемстотин и осемдесет хиляди квадратни километра почти неизследвана пустиня. Огромен район на враждебната Природа. Гигантско плато от пясък и скала, оставено на милостта на Природата и на горещия и сух климат.

Ако се опиташе, ако затвореше очи и наистина се опиташе, можеше да подуши Червено море, лежащо далеч зад планините, отвъд Ал Хиджас. Бе минало много време, откакто не се бе наслаждавала на морето. Много, прекалено много време.

Смятаха я за „блестяща“. Всъщност определението си беше чиста проба подценяване — на осем години бе взела изпитите за средно образование; на десет притежаваше отлична диплома от колеж; тогава влязоха в сила правилата за възрастовите ограничения и влезе в Кеймбридж на шестнадесет, като междувременно бе получила докторски степени в най-различни частни университети. Занимаваше се с компютърни науки и специализираше в областта на изкуствения интелект и новопоявилата се дисциплина РИ — реален интелект. Изкуственият интелект си бе точно такъв — изкуствен. Набор от предварително заложени параметри. Предварително заложени области. Процедури, инструкции и бинарни линейни функции, следващи писани правила… WHAT IF… THEN DO… AND, OR и XOR… Джесика Рейд бе сред пионерите на новото течение на мисълта — концепцията за самообучаващи се, самопрограмиращи се системи. Способността на машината да се учи и наистина да се приспособява, изменяйки собствения си основен код. Ergo, да притежава реален интелект вместо стек от предварително програмирани инструкции.

Спирала_Q захапа Джесика след излизането на третата й статия. И сега, на двадесет и три години, тя бе богата млада жена, живееща в свят на мечтите на едно секретно място дълбоко под Великата пясъчна пустиня. Бе невероятно богата. Нелепо богата. И въпреки това не такива вулгарни неща като парите и материалните придобивки я задържаха тук, въпреки пустинята наоколо — оставането й бе свързано с мечтите й, с надеждите й за бъдещето. Можеше да избере да работи където си пожелае — в Мексико, на Сейшелите, във Флорида — всички тези места имаха своето собствено обаяние за безценния млад компютърен гений. Но Спирала_Q се намираше в Руб ал’Хали. И именно Спирала_Q бе мястото, където попадаха най-важните компютърни лайна.

Джесика Рейд трябваше да е в центъра на всичко това.

В противен случай издигането й до върха в избраната област нямаше да представлява нищо.

Седна на терминала, свърза се с пет сървъра и впрегна в работа силата на още четиридесет и шест второстепенни процесора. Пръстите й полетяха над клавиатурата. Спря за миг, докато оправяше настройките на различните работещи във фонов режим програми и процедури. Компилира сегашния си проект и откри грешката още преди компютърът да съобщи за нея. Нагласи кода, компилира отново, пусна програмите и се облегна назад, докато числата бързо се сменяха на екрана. Оптично-дигиталните квад-модеми примигнаха със зелени светлинки към нея.

Джесика Рейд разтърка уморените си очи и облиза пресъхналите си устни. Изведнъж усети, че е страшно гладна и страшно уморена, макар и да оценяваше, че това са малки неудобства в сравнение със случилото се в Лондон.

Спирала_Н — взривена.

Потрепери и изключи външния образ.

Загледа се през дебелото тъмно стъкло към офисите под нея. Повечето от терминалите бяха празни. Изненада се, когато погледна часовник си. 19:00.

— Господи — уморено възкликна Джесика. Бе работила без прекъсване от осем сутринта, без да отвлече вниманието си нито за миг. Сега организмът й бе започнал бурно да заявява претенциите си. Въздъхна тихичко, стана и протегна съвършено оформеното си атлетично тяло. Мускулите й изстенаха.

Имам нужда от една проклета бира, осъзна тя. Студена.

Взе асансьора до личната си квартира. Всички програмисти и дизайнери от Елитното ниво разполагаха с най-луксозните квартири в горната част на подземния комплекс. Наричаха го „Приземния етаж“, но всъщност той се намираше непосредствено под пясъците. Това бе една от облагите, от привилегиите, от изключенията на работата за Спирала_Q. Получаваха най-добрите заплати, най-добрите ваканционни пакети, възможност да работят където пожелаят и да се трудят върху най-интересните проекти с най-мощното компютърно оборудване, създавано някога.

А Джесика Рейд бе в буквалния смисъл на върха на всичко това.

Влезе в апартамента си, свали дрехите и се наслади на прохладния полъх от климатика върху голата кожа. Мина боса по мраморните плочки, пусна душа, пристъпи под топлите струи и сапуниса загорялото си тяло. Втри шампоан в дългите си тъмни къдрици, изми си косата, излезе от стъклената кабина и се избърса.

Все така гола, отиде до хладилника и извади бутилка леденостуден „Будвайзер“. Махна капачката и отпи голяма, отдавна заслужена глътка. Зае се да си приготви лека салата… при царящото безпокойство и носещите се слухове около Спиралата и щабквартирата в Лондон, задоволяването на глада й не бе от първостепенна важност.

Радваше се на простата задача по приготвянето на вечерята си; на това колко естествено е да нарежеш марулята и краставицата и да наредиш парчетата в чинията след подпалващите главата изчисления през обикновения работен ден с QIII.

Докато пиеше четвъртата бира, комуникаторът избръмча.

Тя натисна копчето.

— Да?

— Имаме проблем.

— Пак ли?

— Вторичният сорс на QIII току-що се декомпилира.

— Мамка му. Идвам след пет минути.

— Трябва ли да ти напомням, че имаме само една седмица, за да достигнем 98%?

— Да, да. Разбирам, мамка му. Ей сега слизам.

Прекъсна връзката.

— Пак трябва да навличам шибаните дрехи… — измърмори тя и метна празната бутилка в кошчето, където тя е дрънчене се присъедини към другарките си. Изчезна в спалнята. Мислите й се въртяха около възможните грешки, които биха могли да причинят подобно компютърно бедствие… и през цялото това време някъде дълбоко в нея се спотайваха съмнения относно Спиралата и въпроси какво става с организацията…

Не забеляза примигващия бял курсор на екрана.

Джесика Рейд обичаше малките часове.

Ранните часове на утрото, когато всичко бе тихо и неподвижно. Когато всички спяха. Когато светът замираше.

Често фантазираше като малка — и всъщност бе запазила фантазиите си и като възрастна. Умът й вечно замисляше сложни сценарии и тя си представяше какво би било да е единствената останала жива жена на планетата — единственият човек, оцелял след някакъв ужасен химически инцидент, след невероятно смъртоносен вирус, засегнал всички освен нея.

А сега бе точно 4:00 сутринта.

Тя лежеше върху завивките будна, облечена в памучна пижама, и се взираше в тавана. Превъртя се в леглото и стана. Климатикът тихичко съскаше зад нея. Въздъхна. Мозъкът й кипеше от цифри, изчисления и проекции за Световния код. Поклати глава, усмихна се, излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

Кабината се изкачи с тиха хидравлична въздишка. Вратата се отвори.

Тя се заслуша и стъпи върху килимчето, обхваната от чувство за опасност. Стъпалата й докосваха меката тъкан, цялото й същество бе изтръпнало от дързостта, от авантюрата, от безразсъдството на действията й… да се прокрадва посред нощ из собствената й Спирала_Q… ама че нахалство…

Вървеше по коридорите на спящия комплекс и след като мина покрай неколцина пазачи, които само спокойно й кимнаха, се промъкна незабелязано до неохраняваното перално помещение, водещо към намиращите се наистина на повърхността кухни и сервизни помещения. Тук се чуваха шумове и трябваше да е нащрек. Прокара ръка през къдриците си и леко стъпи върху чувалите с оставени за пране дрехи. Както обикновено, беше сама в помещението, сама в този избран от самия нея свят…

Стигна до задния изход на приземния етаж. Извади ключ и с лекота преодоля електронната защита — в края на краищата, щом си компютърен експерт, би трябвало да използваш уменията си и за собствена полза.

Излезе навън…

Студът на пустинната нощ премина през нея. Направи няколко крачки, наслаждаваше се на свежия въздух, на реалния свят, на опасността да ходиш само по пижама из пустинята Руб ал’Хали, заобиколена отвсякъде от тежковъоръжени стражи… стражи, които стояха на постовете си с картечници и други железарии, способни да унищожат самолети и танкове. Част от нея се запита дали пък не я виждат и просто приемат чудачествата и ексцентричността й, Друга част пък ликуваше от чувството за бунт.

Разбира се, не можеше да се отдалечи много, тъй като охраната неминуемо щеше да я открие, което означаваше конско от Фойхтер, Йохансен или Скелтър — те бяха единствените, които имаха право да излизат от комплекса, без да бъдат следени най-зорко. Но все пак се нуждаеше поне от образец, поне от привкуса на свободата да живее напълно сама на света…

Дълго гледа звездите. Бледата им светлина озаряваше слабото й тяло. Ръката й докосна плоския й корем. Джесика не тренираше често, но когато го правеше, даваше 200% от себе си. И това я даряваше с добре сложена атлетична фигура, която бе сред основните теми на разговор в отдела за програмиране.

Отново се потупа по корема и въздъхна доволно:

— Все така твърд и стегнат.

Влезе вътре, затвори масивната метална врата и пусна охранителната система. Цифрите замигаха на миниатюрния монитор и Джесика спря, намери малката скрита четчица и внимателно измете песъчинките в ъгъла, където нямаше да ги забележи никой.

Ами ако разберат, помисли си.

Ами ако я пипнат!

Потръпна. Наполовина от удоволствие, наполовина от страх.

Да. Тя бе най-добрият програмист и системен аналитик. Може би най-добрият в Обединеното кралство. Но имаше и нещо друго; едно шило дълбоко в душата й, което я караше да хаква…

Уменията й бяха развити, изострени и усъвършенствани от проникването в най-големите компютърни конгломерати и компании. Разбиваше базите им данни със смях. Възбуждаше се от съсипването на персоналните им файлове. Получаваше наркотичната си доза от преебаването на финансите им.

Не знаеше какво я подтиква към това. Нещо в душата й не беше наред, но тя мразеше — ненавиждаше — онази част от света, която й казваше: „Ти ще знаеш това, ще имаш достъп до онова, а останалите… какво пък, можете просто да си го начукате“.

Защита на данни? Ха!

Джесика искаше да даде всичко на света.

Свобода на информацията.

Свобода на избор като противовес на електронните затвори, математическите килии, дигиталните ключалки и ключове.

А QIII Proto?

Усмихна се дяволито.

Е, QIII Proto щеше да стане най-голямото й постижение. Спиралата можеше да го използва, за да преодолява военните системи; да прониква във всяка база данни в света; да идентифицира терористите чрез сателити; да предислоцира войски на бойното поле благодарение на изчисленията на РИ, базирани на вероятностите на Световния код…

Пак Световният код, един от любимите й моменти.

Свършеният изкуствен интелект.

Реален интелект, способността на компютъра до миели, да притежава емоции и да води борбата за цивилизованост. Той щеше да е върховното оръжие срещу злото и Спиралата щеше да застане начело на тази могъща нова технология, да овладее растящия ужас от търговци на оръжие и производители на бомби, убийци, похитители, контрабандисти на наркотици…

Потрепери. Разбираше, че залозите са високи; не го бе осъзнавала, всъщност никога не се бе замисляла за това преди унищожаването на лондонската щабквартира. Но смъртта на толкова много колеги бе смразила душата й до най-тъмните й ъгълчета.

Сега разбираше. Това вече не беше игра.

И може би никога не е било.

Върна се до асансьора и изведнъж й хрумна да отскочи до централната лаборатория и да види какво правят призрачните машини в този среднощен час. Обикновено всички операции през нощта бяха автоматизирани и затова не се боеше, че ще се натъкне на някого по това никое време.

Спусна се в недрата на лабораторията и закрачи по коридора към собствения си специализиран отдел. Спря. Отвори първата от трите бронирани стъклени врати. И когато тя се затвори зад гърба й и Джесика остана в тясната стъклена кабина между двете врати… я видя.

Някаква фигура…

Джесика Рейд замръзна.

Фигурата стоеше неподвижно до платформата на QIII.

Взира се в нея няколко дълги, дълги мига. Фигурата не помръдваше. Джесика хем бе почти сигурна, че са я видели, хем осъзнаваше, че фигурата не показва никакви признаци, че я е забелязала.

Охранител? Истински охранител, а не някакъв затъпял пазач в коридора, който няма какво да прави, освен да пристъпва от крак на крак, за да не се схване, и да дели фаса с отегчените си колеги?

Или пазител?

Защитник?

Отпусна се бавно на килима и седна, чудеше се какво да направи. Изпълзя до вратата, през която бе влязла, и въведе паролата си. Вратата безшумно се плъзна настрани и тя запълзя по килимите и плочките на коридора, после стана, усмихната на невероятния си късмет, затича…

След няколко минути седеше на леглото с чаша бренди в треперещата си ръка, отпиваше бавно и се питаше каква ли е тъмната фигура. И защо беше там?

Сърцето й още започваше да бие бясно, когато се сетеше за гледката. Сиви дрехи, нещо като маска на лицето и мътни бакърени очи. Коса нямаше — черепът бе обръснат. Фигурата изглеждаше спокойна и същевременно…

Застрашителна.

Много, много застрашителна.

Потрепери и отново отпи от брендито си.

Кой беше този пазач?

Сигурно някакъв нов вид охрана, назначена да охранява QIII в този напреднал стадий на разработка. Но нима останалите предохранителни мерки не бяха достатъчно добри? Нима оградите с ток, въоръжената стража, огромните бетонни стени, стоманените врати и електронните ключалки не бяха остатъчни, за да защитят този революционно нов процесор?

Разбира се, че не бяха.

Изсмя се горчиво на самата себе си и се загледа към пустинята на монитора. Спирала_Н беше ударена. Унищожена. Изтрита от лицето на земята.

Замислена за странната среща, Джесика отпи още една глътка от брендито и се наслади на горещия огън в гърлото си. Една думичка се промъкна в ъгъла на съзнанието й. Дума, която бе дочула навремето, когато влетя яростно в кабинета на граф Фойхтер по време на работната му среща с Дюрел и Адамс…

Нексът…

Всички се бяха обърнали към нея. Тя се извини и излезе.

А сега… сега думата сякаш изникна неканена от забравените кътчета на паметта й. Некс. Един некс. Нексът? Дали не бе име на човек? На охранител? На убиец?

Потрепери, усети, че е пила повече от нужното, и довърши брендито на един дъх.

Реши сутринта да попита Адамс.

Да. Добра идея. Той щеше да й обясни за некса.

Може би.

Полет10

Рухна в снега. Кейд крещеше в главата му. Думите му бяха така изпълнени с ярост, че не се поддаваха на разбиране. Омразата му бе така осезаема, че когато силите го напуснаха и изпита хладно отчуждение към всичко около себе си, тя сграбчи и душата му в юмрука си и гадно стисна…

„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му. „Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв начин! Бий се!“

Но Картър не можеше. За тези кратки секунди не можеше да направи нищо. Сякаш най-лошите моменти от живота му бяха дестилирани в ликьор от ужас, чиято сила можеше моментално да го изведе от строя. Без да осъзнава, смени опипом пълнителя в джоба си, докато стъпките приближаваха, мозъкът му заработи, стъпките внезапно станаха по-бързи и…

„Претърколи се!“ — изкрещя Кейд.

Картър се претърколи, браунингът бе в ръката му и изстрелваше куршуми нагоре в нощното небе…

Ритникът запрати оръжието някъде в мрака.

„Дай на мен“ — разнесе се успокояващият глас на Кейд.

— Я си го начукай! — озъби се Картър.

Запали двигател — БМВ-то. Главата на некса рязко се извъртя наляво — като от удар, толкова внезапно и бързо движение, че очите му не успяха да го уловят. Картър скочи тромаво, сграбчи нападателя си и двамата се стовариха на земята. Замахна с двете си ръце и заби ръбовете на дланите си в главата на некса. Един удар, два, три, четири, пет… Усети как нещо под маската се счупи…

БМВ-то се отдалечаваше бързо, бълваше облаци дим.

Картър с мъка се изправи.

Убиецът го изрита в слабините и го събори; сцената се оцвети в червено, чу се писък на спирачки и бясно въртящи гуми, стоповете обагриха снега с червена светлина. Газовете от ауспуха изригнаха като дихание на дракон.

Картър погледна нагоре към лицето на некса…

Покрито със сиво. Неразгадаемо…

А очите… Очите бяха бакърени и блестяха на светлината на стоповете.

Фигурата вдигна ръце над главата си, сякаш заемаше поза от някакво бойно изкуство. Картър започна да се надига; пронизващите очи на противника му се заковаха в него. Ухили му се и окървавените му зъби проблеснаха през лигите.

— Да не би да си изненадан, шибаняк нещастен? — изръмжа той.

— Достатъчно потанцувахме — разнесе се мекият глас.

От скрити кании в ръцете на убиеца изникнаха две къси черни остриета и нексът сведе глава. Картър измъкна собствения си нож от обувката си и изплю кървава храчка в снега. После каза:

— На мен пък танцът ми харесва. Тъкмо започна да става интересно. Значи искаш да се бием с ножове? Така ще те накълцам, момчето ми…

БМВ-то се завъртя сред облаци дим. Картър видя Наташа да гледа назад през седалката; белите задни фарове светнаха И той разбра…

Нексът се хвърли напред…

Сблъскаха се, остриетата блеснаха…

Картър отстъпи. Кръв течеше по бицепса му. Усмивката изчезна от устните му. Извъртя се на една страна, приближи се мъничко към некса…

Хвърли се напред — в мига, когато Наташа натисна газта до дупка и двигателят изрева с пълна сила. Убиецът замахна наляво и надясно, обърна се… Картър се метна вляво.

Високият багажник на БМВ-то блъсна убиеца, изкара му въздуха и го запрати, размахал ръце и крака, в стената на къщата. Тъмните остриета паднаха в снега. Нексът рухна на земята.

Задъхан, Картър бавно погледна наляво към гумата — беше само на пет сантиметра от носа му. Изправи се с мъка и изгледа яростно Наташа през счупения прозорец.

— Да не се опитваш да ме убиеш?

— Качвай се — изсъска тя и лицето й се сгърчи от болка.

— Трябва да си взема пистолета. Искам и да проверя това приятелче…

— Качвай се! — изкрещя Наташа.

Картър се обърна и челюстта му увисна. Нексът се бе изправил. Бакърените му очи срещнаха погледа на Картър и той зърна нещо черно в тях; нексът спринтира напред с всички сила… Картър се хвърли надолу, сграбчи очукания браунинг, отвори вратата на БМВ-то и се просна по дължината на задната седалка точно когато Наташа натисна газта. Колата изригна фонтан от сняг и с рев се понесе по коловоза, като поднасяше наляво и надясно, блъсна се в оградата, отскочи и се понесе по тъмния път с внезапно изгаснали фарове…

Картър погледна през задното стъкло.

Нексът бе близо, бакърените му очи горяха със собствена светлина. Облечена в ръкавица ръка се протегна, докосна обувката му и Картър преглътна с мъка… двигателят на колата изрева — Наташа рязко натисна газта…

Нексът забави бяг, после спря и застана с отпуснати ръце гледаше с бакърените си очи как се отдалечават. Не се бе задъхал, не проявяваше и никакви признаци на умора.

— Не мога да повярвам, мамка му — каза Картър.

— Ранен ли си?

— И още как — отвърна той. — Ти как си?

— Тече ми кръв. Мисля, че…

Колата поднесе. Картър се прехвърли на предната седалка и помогна на Наташа да отбие. Смениха си местата и тя притисна стерилна марля към отворилата се рана на рамото й. Картър, ръцете му бяха станали хлъзгави от собствената му кръв, форсира двигателя и колата се понесе в мрака.

Караше с пълна скорост и след половин час заснежените възвишения останаха далеч назад. Гумите отново докоснаха асфалта и БМВ-то се озова в естествената си среда. Картър отби по един тесен страничен път и продължи в тъмното. Откри една закътана горичка зад някаква ограда и тежка поцинкована порта и скочи навън, като остави двигателя включен. Отключи металната врата и огледа притихналите тъмни дървета, които сякаш го наблюдаваха зловещо. Тишината го накара да потрепери, а мракът бе толкова гъст, че издаваше илюзията за безкрайна хоризонтална пустош. Забърза обратно към светлината и топлината на подвижното си убежище. Откара колата до дърветата и изключи двигателя, после и фаровете.

— Дай да те видя.

Помогна й да се премести на задната седалка и прегледа отново отворилата се рана от куршума. Беше хванала коричка и кървенето почти бе престанало. Лицето на Наташа бе сиво от болка.

— Съжалявам, нямам никакви болкоуспокоителни — каза Картър и отметна кичур коса от веждите й.

— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна, закашля се и трепна.

Картър прокара пръсти през косата й и свали с мъка якето си. Счупеният пръст непрекъснато и яростно напомняше за себе си, ребрата стържеха и го хапеха отвътре, прещракваха при всяко повдигане на гръдния кош. Прегледа порязания си бицепс — той също бе хванал коричка. Разтвори разреза и видя мускула си под него. Кръвта отново потече. Той откъсна ивица от вълнената си риза и направи импровизирана превръзка. Кръвта моментално пропи плата.

— Трябва ти лекар — каза Наташа.

— Няма да рискувам да вляза в болница. Може да ги наблюдават.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ще спрем на някоя бензиностанция и ще купим това-онова. Колко пари в брой имаш?

— Николко. Какво ще кажеш за картите?

— Не става. Оставят следа. Аз имам само двеста. Би трябвало да ни стигнат.

— Защо не им оставим фалшива следа? — предложи Наташа. — Ще изтеглим куп пари, те ще разберат в каква посока се движим, а ние ще тръгнем в друга?

Картър обмисли думите й. Където и да отидеха, щяха да имат нужда от пари. Кимна, усмихна се, целуна Наташа по бузата и каза:

— Благодаря, че ми спаси живота. Сега сме квит. Ръката й придърпа главата му. Целунаха се отново, езиците им затанцуваха и за няколко секунди светът около тях се сви и сякаш изчезна.

Картър се отдръпна, без да откъсва очи от нейните.

— Хайде. Трябва да потегляме.

— Не можем ли да починем тук. До сутринта?

— Не. Трябва да се отдалечим на достатъчно разстояние от онзи главорез.

— Прав си. Мога ли да поспя?

— Е, лека нощ. — Картър се ухили, целуна я отново, зави я с якето си, премести се на предната седалка и пусна парното. Провери бензина и бавно потегли на задна към пътя.

— Къде отиваме? — сънено попита Наташа, сгушена под якето, за да се скрие от яростния вятър, нахлуващ през разбитите прозорци.

— Ще ти кажа, като стигнем.

— Ще се наложи ли да летим?

— Да.

— Нали уж мразеше да летиш?

— Така си е.

— О! — Наташа придърпа якето и затвори очи. Картър нагласи огледалото и я поглеждаше как спи, докато караше в тъмното. От студения вятър току потреперваше. Километрите летяха, колата фучеше покрай котешки очи и някой случаен автомобил.

Изсвири клаксон.

Картър примигна. Силен дъжд трополеше по капака и по покрива, пръскаше през счупените прозорци. По предното стъкло течеше вода. В тъмното нощно небе прогърмя гръмотевица. Видя в огледалото фаровете отзад, блеснали като Жълти очи. Клаксонът изсвири отново.

— Добре де, добре — изсъска Картър, включи на първа и изкара БМВ-то на пътя на юг, към Езерната област и Ланкастър след нея. Светлините на Глазгоу призрачно светеха отзад…

Продължи да кара през дъжда.

Час след зазоряване спря на една отбивка. Час преди това бе напазарувал от една крайпътна бензиностанция — всичко, от пържени картофи и кока-кола до медицински пакети с игли, стерилни марли и инструменти за оказване на първа помощ, фланелки, които не бяха пропити с кръв, както и някои загадъчни неща, които остави скрити в найлоновите им торби. Превързани, умити в тоалетната на бензиностанцията и облечени в крещящи дрехи, двамата се спогледаха и Наташа прокара ръка през косата си. Току-що бе взела ибупрофен — максимално допустимата доза, — но ясно личеше, че болката продължава да я мъчи…

— И сега какво?

— Крадем самолет.

— Крадем… шегуваш ли се?

— Адски съм сериозен — каза Картър навъсено. — Не можем да рискуваме да поискаме въздушен транспорт от Спиралата, а зад оградата при ей онези дървета има военновъздушна база на Министерството на отбраната. Специална база, в които освен машини на Спиралата има и други.

— Картър, сто на сто има въоръжена охрана — възрази Наташа. — С кучета. А ние сме само с един пистолет.

— Достатъчен е. В подобни ситуации едно оръжие може да роди още.

— И мислиш, че ще можеш да пилотираш… хм, каквото там си намислил да отвлечеш?

— Естествено. Вярно, минаха няколко годинки. Не съм летял от мисията в Египет. Но всичко си е същото, мамка му. Джойстик. Рул. Задкрилки. Колесник. Стига де, горе главата. Не е като да сме предадени от всичко, в което сме вярвали и познавали. Защо е тази крива усмивка?

— Ти си луд — бавно каза Наташа. — И само не ми казвай, че още смяташ да идеш при Гол.

— Съжалявам, Натс, но е така. Гол може да ни помогне.

— Ще ни застреля. Е, поне теб…

— Не го надценявай. Той има златно сърце…

— Да — все така бавно каза Наташа. — Но не помниш ли? Не помниш ли, когато го простреля… да не би да си забравил, мамка му?

Картър сви рамене.

— Беше за добро, ще го разбере. Още е жив обаче, нали?

— Намислил ли си си последното си желание? — Наташа изруга, въздъхна и разтърка уморените си, изпълнени с болка очи. — И къде ще намерим Голямата клечка? Знаеш ли дали още не си играе игричките из Африка?

— Не мога да разгласявам подобна информация — с крива усмивка отвърна Картър.

— Ти наистина си побъркан — повтори убедено Наташа.

— Разбира се. Нали точно затова работя за Спиралата. — Той се закашля. — Имам предвид, работех. Мислиш ли, че ще приемат официалната ми оставка?

— Но ти не знаеш, Картър. Не знаеш кой е изпратил некса.

— Нали каза, че били най-дълбоко пазената тайна на Спиралата? Е, остава да събереш две и две.

— Да, понякога резултатът е седем. Ако ЕКубът е още в теб можем да се опитаме да се свържем…

— О, не. Никакви обаждания. Правим го по моя начин. Ако наистина е Спиралата и ако тия шибаняци наистина ни следят, ЕКубът ще ни подпали задниците по-сигурно и от сигнална ракета.

— Да, но ако не са, може да ни помогнат.

— Нямам нужда от ничия помощ — отсече Картър. — Ще го направя по моя си начин. Винаги действам така.

Наташа бавно поклати глава и отново прокара пръсти през късата си черна коса.

— И кога ще започнем… искам да кажа, ще започнеш… изпълняването на този смахнат план за кражба от британското правителство?

— Кражба. Ха! Добре ли чух, Натс? Аз не съм крадец… А съм част от огромната машина на Спиралата, а тя не само, че има дял в Министерството на отбраната, но е и собственик на това летище и оборудването. Тъй като съм част от Спиралата и Спиралата е част от мен, аз просто вземам нещо, което по право си е мое. Схващаш ли?

— Не вярвам охраната да погледне на нещата по този начин.

— Е, нямам време да подписвам тъпите им документи. — Картър извади очукания браунинг от джоба си и се загледа с любов в матовата черна повърхност. — Сигурен съм, че ще успея да ги убедя с този 9-милиметров сержант.

И се усмихна без капка хумор.

Падна мрак. С него се изсипа още дъжд.

Картър затръшна вратата на БМВ-то. Беше сигурен, че ловците съвсем скоро ще открият колата, но се надяваше, че дотогава двамата с Наташа ще са много далеч оттук. Далеч от очакващите ги куршуми и болка.

Поддържаше Наташа, докато се промъкваха през влажната гора и после покрай високата ограда с бодлива тел отгоре.

— Тук ще се покатерим — тихо каза Картър. — Не се безпокой — базата е съвсем маловажна и съответно „добрата“ охрана е абсолютен боклук. Освен ако шибанякът не е бил разкрит.

— Разкрит? — Наташа го зяпна.

Картър кимна.

— Някой здравата се мъчи да събори Спиралата. Има връзки. Спиралата държи летателни машини в тази база. Това е само предположение, но пък… но пък онзи некс едва не ме уби в собствения ми дом…

Сви рамене, пристъпи напред, покатери се по оградата и преряза бодливата тел с клещи. Протегна се надолу и изтегли мръщещата се и стенеща от болка Наташа. Предпазливо се прехвърлиха през оградата и се смъкнаха на тревата, задъхани и изпотени.

По-голямата част от базата бе потънала в мрак. Три-четири тъмни сгради със самотни жълти светлини бяха накацали в едната й част. Няколко писти се пресичаха в сумрака, а до още няколко постройки се виждаха разнообразни мокри самолети и хеликоптери — проблясваха в мрака.

— Можеш ли да различиш знаците? — попита Картър.

Наташа поклати глава.

— Ох, с възрастта зрението ми отслабва — въздъхна той. Хайде.

Бавно тръгнаха през тревата. В един момент Картър спря и посочи към мястото, където явно имаше вързани на вериги кучета. Направиха огромен полукръг, заобиколиха базата и най-сетне притичаха през дъжда и клекнаха под символичното прикритие на един ламаринен покрив. Дъждът се лееше точно пред тях.

— Виждаш ли я? — Картър посочи в мрака.

— Какво е това?

— Чесна Т206Н Турбо 5. Заредена с гориво и с добър обхват. Бърза. Можем да се спуснем под обхватите на радара и да летим ниско над хълмовете. Има прекрасни навигационни уреди, но не е военен самолет, така че няма да привлече много внимание.

— Далеч ли отиваме?

— Доста — отвърна Картър. — Чакай тук, ще погледна.

След миг се превърна в призрак в дъжда. Сетивата му бяха изострени и се чувстваше невероятно бодър и изпълнен с енергия. Вече не изпитваше болка от счупения пръст и ребрата, от разбития нос, от срязаната ръка… вече не му се налагаше да стиска гневно окървавени зъби и да понася болка. Тя бе изчезнала някъде и той се чувстваше… жив.

Спря до чесната, застанал нащрек, съсредоточен, стиснал браунинга. Мина зад крилото, намери дръжката и я завъртя. Вратата със съскане се отвори.

Той се протегна и свали стълбата — тя опря пистата с леко дрънчене. Затича се колкото можеше по-бързо към Наташа и й направи знак да го последва; даваше си ясно сметка, че гърбът му е идеална мишена в тъмното… за всеки дебнещ снайперист…

След секунди двамата се вмъкнаха в тъмния — и сух самолет.

— Къде отиваме, Картър?

— В Африка.

— В Африка!? Шегуваш се… Значи бях права…

Картър я погледна в очите.

— Шегувам се значи? Е, да не искаш да поостанеш? Да се опиташ да излезеш на глава с шибания некс?

Наташа поклати глава, избърса водата от лицето си и последва Картър в пилотската кабина.

— Значи ще го направим по моя начин. Закопчай си колана.

— Сигурен ли си, че знаеш как да управляваш това нещо?

— Лесна работа — като да видиш сметката на некс. — Той се усмихна горчиво.

Сребърният мерцедес проблесна в нощта. Гумите съскаха по мокрия асфалт и изстенаха от натиска, когато автомобилът вдигна 240 км/ч. Дъждът се лееше яростно от бурното небе. Мерцедесът най-сетне спря до изоставеното БМВ — очукано и изподрано, жертва на скорошна автомобилна оргия.

Кубинки разплискаха водата в локвата. Вратата се затръшна.

Тясното сиво облекло бързо стана черно в дъжда. Бакърени очи се взираха през пороя и оградата към на пръв поглед опустялото летище. Една чесна излезе на пистата и с ревящ мотор се вдигна във въздуха и изчезна, светлината на опашката примигна като окото на някакво отдалечаващо се чудовище. Почти веднага през дъжда се разнесе измъченият вой на сирените, подобен на писъка на измъчвано животно. Червени светлини запримигваха и затанцуваха по черната настилка.

Блеснали от отразените светлини, неподвижните бакърени очи се взираха, без да мигнат, в мрака още дълго след като чесната бе изчезнала. Когато лаят на кучетата и резките викове на военните се стопиха в дъжда, фигурата плавно и пъргаво се качи в мерцедеса и взе радиостанцията.

— Излетяха — каза мекият безполов глас.

— Знаем ли накъде?

— Разбира се. Ние знаем всичко.

— Продължавай към 180.770.775.

— 180.770.775. Под радара ли лети?

— Потвърдено. Край.

Гумите изсъскаха, сребърният мерцедес изчезна в мрака и само лаят на кучетата следваше облачетата дим от ауспуха, които се разтвориха и изчезнаха в тъмнината и дъжда, Не остана нищо, което да показва, че току-що оттук е минала кола.

Гол11

Джем стоеше на хълма и се въсеше. Зад него мълчаха шокираните Ники и Слейтър. Пътят пред тях се спускаше към кратер, изникнал на мястото, където някога се бе заровила Спирала_Н преди жестокото й химическо изчукване.

— Не мога да повярвам — тихо каза Джем, извади цигара и запали. Димът обгърна лицето му и се заизвива в студент въздух.

— Путки скапани. — На лицето на Слейтър бе изписана животинска гримаса. Слюнка блестеше между зъбите му.

— Прав си — изръмжа Джем. — Но кои по-точно?

Заслизаха бавно по склона. Под краката им хрущеше стъкло. Трескавата дейност непосредствено след взрива се бе успокоила — около зоната на разрушението вече нямаше спасителни екипи, сред развалините не бродеха стотици хора, машини не вдигаха изкорубени бетонни плочи и грамадни стоманени греди. По-голямата част от отломките около кратера вече бе разчистена. Всички открити тела бяха откарани.

— А можехме да сме тук — каза пребледнялата Ники. Стомахът й се свиваше. — Това бе нашата щабквартира. Можехме да сме вътре. Щяхме да умрем с всички други.

Джем кимна едва-едва. Всичките му сили го бяха напуснали. Всяко желание за борба бе изчезнало.

Около мястото на атентата бяха опънати полицейски ленти. Тримата спряха пред тази фалшива бариера и веднага станаха обект на подозрителните погледи на неколцина полицаи, които тръгнаха към тях, набрали увереност от присъствието на петдесетината войници на Правосъдните войски, въоръжени с тежки автоматични оръжия.

— Какво има?

— Нищо… Много ли са спасилите се? — тихо попита Ники.

— Нито един — любезно отвърна полицаят. Усмивката му бе изпълнена с добрина; очите му блестяха от чутите ужасни истории и болка. Очевидно си имаше свои собствени кошмари, с които да се бори.

Полицаят се отдалечи, а изгаряните от болка Джем, Слейтър и Ники останаха да стоят вцепенени. Погледите им блуждаеха из планината развалини, оглеждаха почернялата изкорубена настилка, разбитите плочки и стопения асфалт. Около ръбовете на кратера се виждаха останките от живот и работа — овъглен диван, половин бюро… Разнебитена и опустошена от пламъците кантонерка. Обгоряла коркова дъска за бележки. Развалините на бизнес център, станал свидетел на най-ужасната от предизвиканите от човешка ръка катастрофи — бомбата.

— Трябва да ги пипнем тия шибаняци — тихо каза Слейтър.

— Да — съгласи се Ники.

— Да ги накараме да си платят.

— Точно там е проблемът — ядосано изръмжа Джем. — Колко кора са умрели тук? Триста? Четиристотин? И искате да отмъстите за това? Не можете. Дори да пипнете виновниците, техните шефове или маймуните, поставили взрива, няма да можете да ги накарате да платят за толкова изгубен живот.

— Наистина иронично — горчиво се обади Ники.

— Кое?

— Спиралата. Експерти по взривове и унищожение. А щаб-квартирата им е заличена в типичен за Спиралата стил. Може да са го направили и собствените ни хора.

— Ние не отнемаме живот с бомби — кисело възрази Джем. — Винаги сме предприемали единствено хирургически удари срещу терористи и военни цели.

— Момчета с играчки — изсумтя Ники. По бузите й се стичаха сълзи. — Нещата винаги тръгват не както е било замислено. Винаги умират хора. Просто така е устроен шибаният свят. Но това… това… — Тя махна с ръка.

— Това е било направено, за да се унищожи централата и изследователският персонал. Да видят сметката на шибаните компютри — затова са нападнали Спирала_Н.

— Имам една идея — обади се Слейтър.

— А стига бе!

— Трябва да видим Свещеника. Той ще знае отговорите и е единственият човек, на когото бих се доверил в момента.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание.

— Той е абсолютно побъркан — каза най-сетне Джем; гледаше в уморените и изпълнени с ужас очи на Слейтър. Огромният мъж сви рамене и обърна глава към развалините.

— Той е шефът на тайната полиция. Толкова е смахнат, че нищо не може да го подкупи.

— Стига все още да е жив — каза Ники.

— Жив е, разбира се. Ще е нужно нещо повече от неколцина убийци, за да се види сметката на Свещеника. А и в края на краищата Бог е на негова страна. — Слейтър се усмихна мрачно.

Обърнаха гръб на развалините, камъните и проблясващото на слабата слънчева светлина стъкло и закрачиха обратно към хълма, по-далеч от разбитите мечти, смазаните светове и детонирания живот. Бусът ги чакаше. Потеглиха в пълно мълчание.

Пътят бе студен, лъкатушещ и тъмен. Бусът ръмжеше през дъжда, жълтите светлини на фаровете разрязваха абсолютния мрак. Джем, Слейтър и Ники се бяха сгушили на широката предна седалка, повече от ужас от враждебната обстановка, отколкото от реалната нужда да споделят топлината си с другия.

— Сигурен ли си, че е натам? — съкрушено попита Ники.

— Да. Идвал съм. Нали, Слейтър? — Слейтър изсумтя в съня си и Джем го побутна, с което само промени тоналността на хъркането му, без да успее да го събуди. — Ах ти шибан дебелак с дебелак.

Шофираше предпазливо. Минаваха покрай орди сгушени една в друга овце, през огромни локви на местата, където водата не можеше да се оттече. Дъждът продължаваше да се лее и Джем започна да се пита дали решението за тази среща е най-доброто.

Бусът спря със скърцане.

Ники погледна картата.

— Би трябвало да е тук. Вляво.

— Много добре си го спомням — навъсено каза Джем.

Превключи на първа и потеглиха. Ники бе права — скоро стигнаха черен път, който отбиваше вляво, и Джем подкара буса по хлъзгавия наклон. Забоксуваха, после грайферите успяха донякъде да зацепят и колата бавно продължи.

От двете им страни се издигаха високи насипи и храсталаци; това караше членовете на триото — или поне двете части от него, които бяха будни — да се чувстват като затворници.

— Не разбирам как може да спи, мамка му — кисело каза Джем.

— Сигурно е дарба — съгласи се Ники.

— Имам предвид, размахай патлак пред носа му и ще се пробуди по-бързо от първото изпразване на девственик. Окаже ли се обаче в безопасна обстановка, и планина да се срути, ще продължи да си хърка най-блажено това тлъсто Копеле.

— Е, все пак трябва да си признаеш, че си му фен — ухили се Ники и погали спящия мъж по бузата. — Може да е голям и тъп, но пък има златно сърце и е готов да умре за теб.

— Толкова съм му фен, колкото бях на оная гадна венерическа болест. Сърбеше ужасно, също като Слейтър — постоянна досада, която непрекъснато ми напомняше, че я има. Също като Слейтър, навяваше сладки спомени от миналото, но в суровата действителност на сивото ежедневие откривах, че реалният свят е много по-гадно и скапано място. И последно, също като Слейтър, болестта си беше постоянна болка в кура ми.

— Ама как само подбираш думите, Джем. Достатъчно е да те слушам, за да се подмокря.

Джем се ухили.

— Зная, любов моя, зная. Успокой се.

Стръмното изкачване свърши и заподскачаха по относително равен път. Пред тях се разкри огромна кариера — блестеше призрачно на процеждащата се през облаците лунна светлина. Фаровете осветяваха части от изоставената открита мина; навсякъде около тях се издигаха назъбени скали и пирамиди от отпадъци. Джем спря за момент, колкото да се ориентира, после продължи надолу по широк каменен коридор между две взривени с динамит стени. Минаха покрай огромни купчини камъни — някои правилни правоъгълни блокове, други — безформени, както бяха откъснати от земните недра. Пресякоха пътеки, пригодени за любители на кросови мотори и силни усещания, и накрая се озоваха пред огромно застояло черно езеро, изпълващо дъното на скалния басейн — лагуна от древен петрол и кал, място за отпадъци по времето, когато кариерата е работила.

— Стигнахме.

Джем спря буса на брега на мрачното черно езеро. От него се разнасяше воня на мърша. Ники се огледа и видя два овчи трупа, разлагаха се в тинята. Потрепери. Ама че шибан начин да умреш, помисли си.

Дъждът бе намалял. Джем слезе от буса с готов за стрелба пистолет. Огледа се и видя светлините на пълзяща към тях кола. В буса Слейтър се размърда, сложи пълнител в автомата си и сведе дулото надолу, за да не се вижда — тежко артилерийско подкрепление.

Колата спря със скърцане на спирачките. Беше огромно очукано волво.

— Приети ли сме в лоното? — извика Джем.

Свещеника тромаво слезе от автомобила и каза:

— О, да, чедо. — Огледа се и бавно тръгна към Джем, държеше Библията в лявата си ръка.

— Мразя това място — нещастно рече Джем. Дъждът го бе направил вир-вода; косата му бе провиснала на кичури, приличаха на опашки на плъхове; лицето му блестеше от водата.

— Пратеното от Бог време трябва да се почита, тъй като Той решава какво трябва да расте, какво да се сее и какво да се жъне. Той е Градинарят, Джем. Той е Градинарят. „Ще ви поръся с чиста вода, — и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам“2 — Лицето на Свещеника грейна, кафявите му очи заблестяха.

Джем се намръщи.

— Да. Така е, приятел. Виж, предполагам, че си получил преписа от ЕКуба?

— Да. Неверниците не са стояли със скръстени ръце. Опитват се да ни свалят.

— Помислих… мисля… че мога да ти се доверя, защото зная, че си един от главните тактически офицери — един от главните хора, от тайната полиция на Спиралата. Нещо като Министерство на вътрешните работи, а?

— Предполагам, че под доверие имаш предвид онова пукало, дето го е насочил към мен безмозъчният великан Слейтър?

Джем сви рамене и се ухили.

— Е, знаеш как е.

— Наистина зная — спокойно отвърна Свещеника. — Какво си намислил?

— Нещата започнаха да вървят от лошо към по-лошо, Идваме направо от Лондон.

— Щабквартирата?

— Да — намусено каза Джем.

— Трябва да се молим за душите им — рече Свещеника. Огромна мъка се изписа на меланхоличното му лице и очите му се напълниха със сълзи. — И все пак все си мисля, че това престъпление не бива да остане ненаказано.

— Трябва ни помощта ти — тихо каза Джем. — Ти имаш по-високо ниво на достъп от нас. И, честно казано, вероятно знаеш по-добре от нас какво става…

Очите на Свещеника проблеснаха.

— Имаше, да го наречем… усложнения. Какво си намислил?

— Да открия кои са виновниците, мамичката им. Да събера останалите ударни групи и да им го наврем на ония тъпани отзад. Да им се изсерем в устата.

— Първо ти трябва Източникът. После ще ти е нужна Целта.

— Точно затова съм тук — каза Джем. — Не можем да се доверим на никой друг. И, вярвай ми, здравата се колебаех дали да се свържа дори с теб.

Свещеника стоеше дълбоко замислен, дъждът се стичаше по огромното му тъмно туловище. Най-сетне се сепна, сякаш излезе от транс, лицето му се проясни и той се усмихна на Джем, протегна ръка и го потупа приятелски порилото.

— Имах напътствие.

— Сериозно? — Джем погледна нервно към небето.

Свещеника кимна. Събра грамадните си длани, сякаш се молеше. Рунтавите му вежди се събраха, челото му се смръщи от напрежение.

— Бог ще ни поведе, Джем. Бог ще ни закриля. Бог ще ни сочи пътя.

— Сигурен ли си?

— Да. Бог винаги ми е предавал важна информация от най-различни източници. Вече действам според нея. Но трябва да предприема пътуване и ще се нуждая от помощ. Смятах да поискам малко подкрепление, но… вие сте тук, приятелю. Пратени, както си мисля, от Всемогъщия.

— За какво пътуване става въпрос? — подозрително попита Джем.

— Като тактически офицери, ние водим на отчет най-различни хора и места по света. Наблюдаваме ги, така да се каже. Неотдавна имаше засилена активност на много места и пратих тактически групи да разузнаят — точно преди експлозията в лондонската щабквартира. Бях тръгнал на едно такова разузнаване, когато получих изопаченото ви послание.

— Значи можем да дойдем с теб?

— Помощта ви ще е добре дошла, братко. Тази засилена активност е свързана убедително с бедствието в Лондон и със Спиралата като цяло. Имам сериозни подозрения, че връзката е наистина много тясна.

Джем кимна.

Свещеника се засмя.

— Ще се срещнем на летище Самбрей. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре. Само кажи кога.

— След дванадесет часа.

— Ще сме там — тихо каза Джем.

Двигателят бръмчеше като излязла за мед пчела. Наташа се събуди, прозя се и се загледа в танцуващото през върховете на памучните облаци слънце. Разтърка очи и известно време се наслаждаваше на гледката. Далеч под тях се разгръщаше пясъчен пейзаж, разнообразяван тук-там от някое странно дере или редица хълмове и осеян с разпръснати храсти дървета. Напомняше й по-добрите времена — по-щастливите времена, преди светът да се превърне в такова разкъсвано от войни шибано място…

Размърда се и трепна, когато конците й се опънаха. Хвърли поглед към Картър.

— Как си?

— Чудесно, пиленце.

— Къде сме?

— Над Гърция. Виждаш ли онзи остров там долу?

— Е?

— Това е Закинтос. Навремето изкарах чудесна отпуска на него. Апартаментът ни беше нападнат от мравки и се наложи да поръсим със захар до шумните ни съседи от Глазгоу. Хехе, бързо млъкнаха. Но като цяло беше хубаво. Ти как си?

— Кофти.

— Гладна ли си?

— Да. Вече мога ли да отворя торбите?

— Разбира се. Зелената е пълна е храна. Извинявам се предварително за лошото калорийно съдържание. Кълна се, някой трябва да осъди тия шибани бензиностанции.

Наташа затършува из покупките и намери храна — или поне някакво подобие на храна. Наяде се и започна да дава малки хапки на Картър, който задъвка лакомо, без да сваля ръце от щурвала.

— Защо не си дадеш малко почивка? Колкото да хапнеш и пийнеш?

— Ще пилотираш ли?

— Хмммм…

— Е, в такъв случай ще се въздържа. Ще кацнем в Кайро да заредим…

— Не беше ли обявен за издирване в Египет? От хора с автомати, които те искат много, ама много мъртъв?

— Така е. Когато казвам Кайро, нямам предвид точно Кайро. А едно тайно местенце на стотина километра от града.

— Значи няма да имаме време да се попечем или да видим пирамидите?

— Не точно сега, любов моя. Съжалявам. А пък и бомбардировките по време на битката при Кайро 7 сложиха край на това чудо на света. Сега пирамидите са само купища камънаци.

— Все пак би ми се искало да видя каквото е останало, в края на краищата това са исторически камънаци.

Вече летяха над морето и слънцето блестеше по вълните. Наташа съсредоточено наблюдаваше Картър; ясно усещаше страха му, колкото и добре да го криеше. Мразеше да лети, Беше го прочела в досието му и виждаше с очите си колко е нервен. Както бе казвал винаги, не го притесняваше височината, а ужасният удар с безжалостната земя…

Изминаха часове.

За неин ужас въпросното „местенце“ се оказа тясна пустинна писта, маркирана в пясъка между две огромни скали, Картър приземи чесната и се впусна в разгорещен разговор с четирима мъже с арабски дрехи и ревящи камили с намордници и пискюли, завързани за една крива палма наблизо, Наташа наблюдаваше напрегнатата дискусия от кабината на самолета нащрек, очакваше всеки момент да започнат неприятности…

Безпокойството й се оказа ненужно. Ухилен до уши, Картър й намигна, мъжете го отведоха настрани, вдигнаха някакви брезенти и се видяха варели, които според Наташа бяха самолетно гориво. Не разбираше как Картър успява да сключи сделките си, нито пък как беше уредил тази среща. Реши, че май ще е най-добре да не пита.

След два часа, когато Картър се качи в самолета, плувнал в пот и целият в пясък, Наташа спеше. Отвори очи и му се усмихна уморено.

— Заредихме ли?

— Ще ни стигне най-малко до Момбаса. Мразя да имам вземане-даване с коварни египтяни. А още повече ме е яд, че чесната не може да прелети някакви си мижави две хиляди километра, без да си изпразни мехура… евтина курва…

Полетяха отново срещу слънцето.

Наташа реши, че всичко това е доста романтично…

Или щеше да е, ако не я бяха простреляли и в момента не трябваше да си спасява живота. Какво стана? — помисли си тя. Какво се случи с моя свят? Всичко вървеше така гладко…

Така гладко…

Гол седеше и гледаше песъчинките, които се премятаха една през друга, бореха се за първенство, бореха се за височина, бореха се коя да стане кралицата. Вдигна бавно глава и се загледа в огромната пустош пред себе си — пъстър мишмаш от кафяви и оранжеви оттенъци. Кехлибарената светлина се лееше величествено като течен мед, пробиваше си път през скалите и се разтичаше около дърветата. Огромни скални пръсти се издигаха от равнината и Гол усети жестокостта на земята с душата си.

Неравната скала под него бе твърда, успокояваща, солидна, истинска, без никаква еластичност. Гол седеше на планината и тя бе негова, бе част от него, принадлежеше му — също както той на нея. Символична връзка, която го накара да се усмихне под развяващата се от вятъра брада. Ръката му се спусна надолу и докосна скалата, пясъка, пръстта. Гол въздъхна.

Слънцето залязваше и хвърляше дълбоки червени отблясъци в тъмните му очи.

Той бавно се изправи и опъна мощните мускули на гърба и раменете си. Напусна прекрасното си място за наблюдение, своя Вълшебен прозорец, и закрачи в прахта, като оставяше следи между изсъхналите храсти. Пътеката бе тясна и се виеше между големи канари нагоре към билото на ниската планина, която закриваше блестящия танц на лъчите на залязващото слънце. Продължи напред, метнал тежката карабина на гръб, потеше се обилно. Сивата му коса залепна за масивния му череп.

ЕКубът в джоба на бежовия му боен панталон притискаше бедрото му. Мразеше да усеща проклетото устройство. Естествено програмистите му го бяха хакнали — не за друго, а просто защото можеха да го направят. Малка проява на индивидуализъм. Акт на гордост. Непрекъснато държеше малката машина близо до себе си. Тя му напомняше за старите, по-добрите времена.

ЕКубът се заби в крака му и той спря за миг и се обърна, опрял ръце на кръста си, докато си нормализира дишането.

Пред него се простираше африканската савана, най-величествената гледка, която бе виждал през всичките си години на странствания из мизерната топка камъни, наречена Земя.

Обичаше Африка. Затова я бе избрал за мястото, където да основе и управлява Спирала_F.

Продължи напред, стигна върха и за момент остана замаян от слънцето. Бе заобиколен от подкова ниски скалисти възвишения, по които се виеха пътеки към равнината и портокаловите градини в долината отвъд нея. Тази гледка на контрастиращи ярки цветове изпълни своенравния му ум със спокойствие, укроти звяра, изгарящ душата му, изключи го и му позволи да се спусне спокойно надолу.

Сигурно греши, осъзна той.

Хакнатият ЕКуб просто трябваше да греши…

Ледена висулка се заби в сърцето му.

Картър никога не би посмял да дойде в Африка… Гол се бе изсмял високо, когато научи, и смехът му бе отекнал над долината. А ако този шибаняк наистина идваше тук — а според криптираните данни на ЕКуба излизаше, че е от първостепенна важност той да бъде открит и заловен — тогава най-вероятно целта му беше да намери Гол.

— Заклех се, че ще те убия.

Гласът му бе дълбок, невероятно дълбок и мелодичен — почти Шекспиров, богат глас, глас на актьор, а не на…

Какво си ти? — помисли си той.

В какво си се превърнал?

Спиралата го бе преместила. Беше го пратила от Лондон да работи върху специален нов проект. Спирала_F.

Изсъска през стиснати зъби.

Продължи да върви, вече по скалите, прескачаше от камък на камък, докато не се озова на друга пътека. Тя водеше през билото и се виеше като изсушена червена змия под слънцето към редицата скрити детектори и противопехотни мини…

Спиралата…

Имаха да отговарят за много неща. За адски много Неща…

Стигна до края на пътеката. Погледна назад и навлезе под хладната сянка на дърветата. Залязващото слънце продължаваше да пече, макар вече да се спускаше зад хоризонта.

С приближаването на дома си се отпусна. Щабквартирата на Спирала_F — проста варосана постройка, в която се пазеше струваща милиарди долари техника, скрита дълбоко под повърхността във високотехнологични подземия: оръжейни системи, хангари за модифицирани превозни средства и…

Очите му блеснаха.

И още нещо.

Между клоните на портокаловите дръвчета полъхна лек ветрец.

Колко много се промени светът, помисли си той. Как затъна в блатото на престрелки, войни и насилие.

Потрепери.

Колко много съм се променил аз…

Зърна проблясващото между дърветата бяло и скоро пред очите му се появи схлупената разнебитена къща. Тръгна предпазливо, в опит да изненада Крал Джордж, огромния чернокож, който стоеше на стража с автомата си. Великанът го забеляза отдалеч. Гол се ухили и му махна.

— Добре ли си, шефе? — изръмжа Крал Джордж и се усмихна.

— Просто се мъчех да те издебна — каза Гол.

Крал Джордж поклати глава.

— Това не може да стане. Крал много хитър. Има много набито око. Затова ми плащаш, нали, момче?

Гол се ухили още по-широко. Как можеше някой да нарича него момче? Здрависаха се, Гол мина покрай огромния страж, долови естествената му миризма на масло и плодове и пристъпи в прохладната сянка на бялата вила с червени керемиди.

Ама че невзрачна маска, помисли си.

Истинска маскировка, криеща оборудване, за което светът дори не бе започнал да разбира.

Обувките му затропаха по дървения под — напукан и огънат на места от сухите години. Енергично изкачи паянтовите стълби и зави наляво по широкия коридор с олющена боя и покрай някои лични вещи, които бяха по-скоро за показ, отколкото с някаква сантиментална стойност — Гол не беше от хората, които пазеха вещи от миналото. Носеше любовта и болката в сърцето и душата си.

Спря до една секция от разнебитената, олющена и огъната дървена ламперия. Отвори малък капак и набра няколко цифри на металния панел, който рязко контрастираше с останалия интериор. Облицовката се плъзна настрани и Гол се вмъкна в грубо изсечения в скалата тесен кладенец. Металното стълбище се спускаше надолу и надолу до прашния нисък коридор, водещ към…

Към Подземието.

Добре завърнал се в рая, помисли си той.

Свечеряваше се. Картър насочи самолета през искрящия океан източно от Кения. Наташа седеше, отпуснала глава на рамото му. Изведнъж кабината слабо завибрира и се чу тракане.

Тя се размърда и погледна Картър.

— Какво става?

Тракането се повтори, придружено от кашлицата на двигателя. Картър се наведе напред да види показанията на уредите.

— Само не ми казвай, че имаме проблем.

— Имаме — със стиснати зъби отвърна Картър. — Горивните помпи. Мамка му!

Двигателят се закашля пак, Наташа се вкопчи още по-силно в Картър и очите й се разшириха от страх. Картър пое дълбоко дъх и насочи чесната на юг.

— Ще се наложи да кацнем.

Познаваше Африка — и особено Кения — изключително добре: беше изпълнил не една и две явни и тайни мисии из прашния опустошен континент. Полетя покрай брега на петнайсетина километра южно от Момбаса и избра едно място, за което се бе договорил навремето с един земевладелец със съмнителна репутация.

Спусна се ниско над морето. Тюркоазените вълни искряха под тях. Бяла пяна танцуваше върху огромните извити гребени. Прелетяха покрай дълга редица наредени покрай брега палми и широк пуст плаж с бял пясък. Чесната се насочи към широка дълга поляна между високи скали, плавно докосна земята и се понесе с друсане по тревата към високата ограда и поразителната белостенна къща зад нея. Бръмченето на двигателя бе като дразнещо цвърчене в този неочакван рай. Къщата бе голяма, от дърво и камък, високият покрив се поддържаше от огромни колони — бе завързан за тях с дебели въжета, умело оплетени от грамадни листа и суха трева.

Неколцина мъже идваха към самолета. Бяха въоръжени.

— Комисия по посрещането, а? — попита Наташа.

Картър се усмихна.

— Тук ме познават. Не се безпокой.

Изключи двигателя, той постепенно заглъхна и перките лека-полека спряха. Картър помогна на Наташа да излезе от кабината и да слезе по ниската стълба на тревата…

Където жегата се стовари отгоре им.

— Ама че жега — прошепна отмаляло Наташа. — Точно каквото е нужно на една ранена жена, за да се възстанови, докато поправиш самолета.

— Намираме се съвсем до екватора. Какво очакваш?

— Просто е шок след слънчева Шотландия — подсмихна се тя.

Картър поздрави мъжете и им обясни положението на някаква невероятна смесица от суахили и английски. Двамата с Наташа бяха ескортирани до къщата под дулата на доста съмнителната сбирщина.

Тъкмо стигнаха верандата и отвътре се появи мъж, с широка риза, развята от силния бриз, къси панталони и маратонки „Адидас“. Гледаше безумно и в очите му се четеше омраза и неизмерим гняв. Държеше автомат със заглушител.

— Джъстъс, имам проблем.

Огромният мъж се ухили широко и магията на ужаса изчезна.

— Татко Картър! — изкрещя той. — Как си бе, човече? Още ли си онзи дърт пръч, дето и орлите му завиждат? Ела да те прегърна!

Престоят им бе кратък, приятен и съвсем делови. Едната от двете горивни помпи бе излязла от гнездото си, металните карантии бяха притиснали и изкривили металната й основа, с което бяха намалили капацитета й. Трябваше да я сменят, Джъстъс обеща да направи каквото е по силите му.

С наличните оскъдни медицински средства Картър заши раните на Наташа и смени превръзките, а на себе си би инжекция антибиотик. Бинтова счупения си пръст и двамата взеха по един бърз душ, за да отмият вонята от пътуването, боя, потта и кръвта.

Щом бяха готови, зачакаха на верандата на огромния дом на Джъстъс. Нощта вече бе настъпила. Шум на двигател наруши тишината. Появи се огромна тойота лендкрузър, очукана и изподраскана от пясъка. Ярките й фарове режеха мрака на парчета. Автомобилът спря, мощните ресори изскърцаха и Джъстъс изскочи от купето. Ухили се до уши и тупна Картър по гърба толкова силно, че той изстена от болка.

— За теб и за мама Наташа — избоботи огромният плешив чернокож.

— Мама? — Стойката на Наташа от смирена мигом се промени на агресивна.

— Това е обръщение в знак на уважение — избоботи Джъстъс и смръщи огромното си черно чело.

— Това обаче не ми прилича на горивна помпа — язвително отбеляза Картър.

— Правя каквото мога. — Джъстъс сви рамене. — Това е всичко, което е по силите ми. Помпата може да пристигне и след три дни. Това е Африка, Картър, не е Лондон или Ню Йорк.

— Само това ми трябваше, мамка му — въздъхна Картър. — Шибан преход през континента.

— Обаче да наглеждаш бебчето ми, Картър. Да го върнеш ни татко. Струва ми много шилинги, нали разбираш?

— Не се безпокой — горчиво измърмори Картър. — Между другото, получаваш чесната като бонус. Повече от честна размяна според мен.

Джъстъс извика нещо на суахили на един от хората си и той изчезна в къщата и се върна с две раници.

— Продукти. За мама Наташа. — Огромният чернокож се ухили и прокара длан по обръснатата си глава, по която имаше блестящи от светлините на фаровете капчици пот. — Пази се, Картър, Африка не е място за кекави бели англичани!

Картър се разсмя и на свой ред го потупа по гърба. Радостта му бе искрена.

— И ти се пази, Джъстъс. И не забравяй — изобщо не сме били тук. Нямаме нищо общо с чесната на поляната ти.

— Джъстъс винаги си спомня срещу подходящата сума.

Обиколиха тойотата — или по скоро онова, което някога се бе наричало „Тойота“. Боята се лющеше и отдолу се виждаше ръжда. Части от декоративните лайсни бяха откъснати и от едната страна се виждаха обезпокоителни дупки от куршуми. Задната част беше префасонирана. Седалките бяха махнати и на тяхно място бе поставена стойка, върху която бе монтирано 106-мм безоткатно оръдие.

— Това чудо е виждало сражения — тихо отбеляза Наташа.

— Най-обикновена техническа помощ — обясни Картър и помогна да се качи в преоборудваната тойота. — Да не очакваше нещо друго?

Метна раниците отзад, покатери се в кабината и затръшна вратата — успя да я затвори едва на четвъртия опит.

— Какво каза?

Картър завъртя ключа. Автомобилът изръмжа и избълва облак дим през очевидно набързо заварения ауспух.

— Техническа помощ. Когато някой има нужда от, така да се каже, неофициална охрана от местните попечители, плаща за автомобил и неколцина въоръжени мъже. В балансовия си отчет го пише като „техническа помощ“. — Картър свали стъклото на прозореца — то болезнено изскърца, докато се смъкваше. — Хей, Джъстъс, ще ми дадеш ли компас? Понякога подобна примитивна техника просто ме надървя.

— На таблото е, бяло момче. Видя ли го? В името на всички богове, надявам се да се пазиш. Не си тръгнал на туристическо сафари! Нямаш удобно легло, в което да се върнеш!

Картър се засмя, превключи скърцащите скорости и натисна газта. Колелетата забуксуваха върху чакъла, огромният двигател изрева и се понесоха към портата. Двамата пазачи забързано я отвориха. Картър набра скорост по тесния черен път, колата заподскача по неравностите и изведнъж…

Изведнъж светлината от къщата изчезна…

И ги обгърна ужасен, пълен мрак.

— Господи, колко е тъмно! — Наташа потръпна.

— Няма разсеяна светлина — обясни Картър. — Няма улични лампи, няма осветление от къщи… само природа и диви животни. Включително много маймуни.

Пред тях се простираше идеално правият черен път, обрамчен от огромни дървета. От тъмнината се чуваха крясъци на животни. Фаровете прорязваха тъмнината отпред, но всичко около тях бе изпълнено с обещанието — и с присъщата заплаха — за забвение…

— Спокойно — каза Картър. — Поспи сега. Мисля, че ще са ти нужни всичките ти сили, когато срещнем Гол.

Тъмните дървета прелитаха покрай тях. Африканската нощ ги погълна.

Беше се зазорило преди час. Слънцето изгря и яркият му диск разряза небето над хоризонта. Земята около тях се промени — меките замъглени пурпурни тонове се смениха с ослепителната гореща пещ на пясъци и заплетени дървета. Продължаваха да се движат по идеално правия черен път, по който можеше да мине само една кола. Простираше се напред като стрела, разрязваща хаоса от дървета и храсталаци, които се трупаха от двете им страни и се опитваха да си възвърнат това тънко като конец подобие на цивилизация…

Колата подскачаше.

Маймуни крещяха и се биеха по дърветата, а понякога и на самия път, и се пръскаха с писъци и дърдорене, когато тойотата ги наближаваше с рев.

Наташа изстена и се пипна по гърлото. Картър твърдеше, че раната зараства добре, но въпреки това продължаваше да я изгаря… чувстваше я като бръснач, забил се в трахеята й.

Слънцето се издигаше. Заедно с него се покачваше и температурата. Картър свали прозорците и свежият вятър, изпълнен с дъх на гора и прах, нахлу в кабината. Климатикът на тойотата беше абсолютно неизползваем, а датчикът за гориво показваше количеството скъпоценна течност както му падне.

Минаха през някакво село. Повечето къщи бяха построени от кирпич и случайно подбрани леки строителни материали — най-вече дърво и гофрирано желязо, ръждясало от дъждовете и нашарено с оранжеви ивици. Покрай пътя горяха огньове, около тях се бяха скупчили местните жители. Някои работеха. Един побелял мъж точеше ножове. Спря, докато минаваха покрай него, вдигна ръка и им махна. Наташа усмихнато му махна в отговор. Ято деца се затича след тойотата с протегнати ръце.

Излязоха от селото и продължиха по черните пътища — поне с колата нямаха проблеми.

Пътуваха още около час. Гумите вдигаха червен прах, който обвиваше цялата кола с фино матово покривало. Спряха да се облекчат и да се разтъпчат. Постояха малко под палещото слънце и разкършиха рамене. Гумите на тойотата бяха станали целите червени и когато погледна финия прах, покриващ обувките му, Картър почувства особена близост с африканската земя, която сякаш го приветстваше отново… тя ги покриваше, обсебваше, наричаше го свой… отново беше дете… Слънцето висеше високо в небето като пронизващо око. Бе невероятно горещо, почти непоносимо без крайбрежния бриз, който да охлади кожата им. Храсталаците сякаш се простираха до безкрая.

Продължиха, после спряха на една бензиностанция — безумно смело начинание по тези места — да заредят и да купят някои неща, предимно течности. Имаше дори хладилник с няколко кутии студена бира с изтекъл срок. Картер ги купи и задоволи наполовина развинтената от жегата фантазия на Наташа…

След още два часа се изкачваха по един наклон. Картър облиза устни и спря на билото. От двете страни се издигаха стръмни скали и мястото приличаше на вход — на порта или знак към някакъв огромен каньон, издълбан в червените скали на планините и пълен с широка ивица портокалови дървета.

— Тук — каза той.

— Какво?

— Тук е един от скритите предни постове на Спиралата, и Гол.

Наташа се загледа напред.

— Виждам само дървета. Зная, че някъде тук има преден пост, в края на краищата нали съм тактически офицер. Но е адски добре замаскиран!

Гласът й бе малко напрегнат, погледът й претърсваше каньона.

— Скоро ще се появи някой. Сто на сто имат пазачи. Не сме стигнали дотук, без да са ни засекли, бъди сигурна. Поне да надяваме, че няма да ни застрелят на място. Но пък фирмената политика на Спиралата не е такава, нали?

Картър й хвърли лукав поглед и тя осъзна, че недоверието още не го е напуснало. Не бе сигурен дали е истинска, или… или какво? Шпионин на Спиралата?

Но пък през всичките години, откакто се познаваха, Картър не се бе доверявал на никого. Щеше да се изненада, ако нещата се бяха променили тъкмо сега.

След минута пристигна стар американски военен джип с петима чернокожи, облечени само в срязани войнишки панталони. Всички бяха въоръжени. Картър ги наблюдаваше предпазливо, скрил браунинга между краката си.

Усмихна се широко.

— Здрасти, пичове. Двойка туристи, излезли да поразгледат. Знаете как е.

— Вие маха оттук — с груб глас отсече един здравеняк и скочи от джипа. Босите му крака оставиха следи в червения пясък. — Това не добро място за разходки.

— Реших, че мога да се видя с един стар приятел, докато си играя със слоновете. Един възрастен господин, казва се Гол. Нещо да ви говори това име?

— Няма такова човек — каза здравенякът.

Наташа се наведе през Картър и видя усмивката и блестящите бели зъби на мъжа — превръщаха лицето му от маска на овладяна омраза в нещо красиво, в образ от меки линии и великодушие.

— Кажете му, че е дошла дъщеря му, Наташа.

Мъжът ги изгледа, без да мигне. После кимна на един от хората си и той слезе от джипа и се качи отзад на тойотата и нареди:

— Карайте направо през дърветата. Към къщата с белите стени. И без да правите номера на Бенджамин — много точен стрелец е.

Здравенякът скочи в джипа. Картър запали двигателя на тойотата и бавно прехвърли хребета. Колелата докоснаха неравните скали от другата страна и те се озоваха…

В каньона.

В леговището на Гол.

Джипът ги следваше, автоматите проблясваха на слънцето. Картър насочи тойотата към злачната долина. Пътят скоро изчезна и се смени с мека почва. Хора, най-вече жени, подрязваха дърветата, беряха плодовете и ги събираха в плетени кошници. Изминаха около километър и половина през портокаловата гора. От време на време между дърветата имаше открити места, позволяващи на слънчевите лъчи да достигнат колата, но почти веднага след това се озоваваха под сянката и се радваха на прохладата и закрилата й след дългото пътуване през саваната. Червените скали на каньона се издигаха от двете им страни — заплашителни, затварящи, изолиращи. Картър нервно облиза устни и реши, че това място не му харесва…

Гол ги чакаше, с ръце на кръста, загледан в земята, сякаш потънал в дълбоки мисли. Картър спря тойотата, слезе и остави да му вземат браунинга. Наташа застана до него и се загледа за момент към слънцето, преди да вдигне очи към…

— Татко?

Гол рязко вдигна глава. Усмихна се за момент, след това погледът му се насочи към Картър и дружелюбното му изражение изчезна.

— Викат ти Касапина — меко каза той с дълбокия си глас, подобен на тътен на континентални плочи. — Казват, че си убивал. Мъже. Жени. Деца. Всичко, което се изпречи на пътя ти. Без капка угризение.

Картър не каза нищо. Не помръдна. Просто остана на мястото си, без да сваля очи от Гол. Помежду им се бе установила мълчалива и невидима връзка — връзка, която Наташа не можеше да разбере.

— Според доклада в онзи ден си полудял.

— Не — меко каза Картър.

— Не разбирам — прошепна Гол. Взираше се изпитателно в него.

— Беше… голяма каша. И те прострелях, за да останеш жив.

Настъпи дълга, напрегната пауза.

— Ти стана легендарният Черен рицар в историята на Спиралата.

— Титлата е малко… неуместна — отвърна Картър.

— Нима? Как би могъл човек незаслужено да си спечели подобно име? Как може да стане така, че организация като Спиралата да го почита и да се страхува от него, без да е направил нищо, без да е разрушил… без да е унищожил?

Презрението в гласа на Гол не можеше да остане незабелязано.

— Спасих живота ти — бавно каза Картър. — Спасих живота ти, Гол. Зная, че винаги си ме мразил — заради връзката ми с Наташа, заради репутацията ми и заради онова, което стана в Египет и по-късно при Кайро 7… Зная, че си изчел боклуците по мой адрес, изписани в онези малки електронни записки… но наистина си разбрал всичко погрешно. Зная, че няма да ти е лесно да ми повярваш… но ти се кълна, че Спиралата спечели повече от мен, отколкото от теб…

Гол мълчаливо вдигна глока си и провери барабана.

Картър успокои бясно биещото си сърце. Отпусна мускулите си и се приготви — езикът на тялото на Гол бе език на подготовката.

Очите му се плъзнаха по наличните оръжия и Картър осъзна, осъзна прекалено късно, че може би е надценил Гол, неговата… човечност… отзивчивост… природа?

И и един миг на прозрение разбра всичко. Гол бе същият. Същият като него. От същата порода…

„Опасно е“ — каза Кейд.

Вече не.

„Дай го на мен. Мога да го пречукам“.

Не! — мислено изсъска Картър.

Затвори очи, когато болката премина през изтощения му ум, през главата му, яркочервена, с нажежени бели краища. Падна на колене, задъхан. Гол вече не съществуваше и нямаше значение, вече нищо нямаше значение. Притокът адреналин отшумя и Картър се хвана за главата. Болката го блъсна като бушуващи вълни и се стовари върху спомените и съзнанието му. Стон се изтръгна от гърлото му. Изведнъж Наташа се озова до него и го прегърна. Избърса потта от веждите му, олюля се с него в прахта и вдигна поглед към Гол… към баща си…

— Вкарай го вътре. На хлад. Веднага!

— Какво му е? — разнесе се дълбокият глас на Гол.

— Не зная. Изтощен е… Помогни му, татко. Моля те, помогни му.

Гол направи знак и едрият чернокож мъж приближи, вдигна Картър с лекота и му помогна да се добере до къщата.

— Ще му помогна сега, но не гарантирам какво ще стане по-късно.

— Не виждаш ли?

— Какво да виждам? — изръмжа огромният мъж.

— Не можеш да видиш шибаната гора от дърветата, татко, Той е ти. Той е същият като теб. Наричаш го убиец. Разрушител. А какво беше самият ти в Спиралата? Какво правеше в Прага, в Египет, а по-късно и в Афганистан? Вие сте като братя… и двамата сте шибани лицемери.

За миг Гол остана неподвижен, загледан яростно в Наташа. Тя отново сведе очи — този път от страх, сякаш се бе върнала в детството си. Овладяха я далечни спомени. Инстинктивни реакции от един изгубен свят. Гол пристъпи напред, протегна ръце и я прегърна, целуна я по главата.

— Липсваше ми, момичето ми. Въпреки онова, което казах тогава в Лондон… а оттогава светът продължи напред, промени се… ужасни неща ни събират отново заедно. Опитът да се разбие Спиралата те доведе при мен, нали, момичето ми?

— Да.

Гол вдигна главата й. Избърса сълзите от бузите й.

— Съжалявам. Можеш ли да ми простиш за злите думи, които изрекох? Онова не бях аз, Наташа. Онова не бях аз… и… и разбирам какво се опитваш да кажеш. За Картър. Разбирам.

— Прощавам ти — прошепна тя и се сгуши в него. — И ти ми липсваше, татко. Бях толкова самотна без теб…

Гол я държеше в обятията си, слънчевите лъчи танцуваха над тях сред портокаловите дървета.

Некс12

Огромният Боинг 747 проблесна на слънчевата светлина и двигателите му завиха, за да намалят скоростта. Самолетът се насочи плавно надолу, за да се приземи сред и сякаш в планините, колесниците му докоснаха пистата под невероятно вещото управление на пилота.

Боингът обърна и спря, наблюдаван летаргично в жегата от единствения автомобил за спешни случаи, паркиран до грубия каменист край на пистата. Огромен черен ландроувър се понесе по спечената пръст, докато двама едри мъже забутаха ръждясала стълба към люка на самолета.

Единственият пътник на боинга пристъпи навън и заслони очите си от слънчевата светлина. Беше едър, с прошарена със сиви кичури черна коса. Посивяващата му брада бе спретнато подстригана и поддържана. Човекът бе със скъп немски костюм и най-фини ръчно изработени италиански обувки. В едната си ръка носеше малка чанта. Спусна се по стъпалата с премерена предпазливост, очевидно без да обръща внимание на вълната жега, която така драматично контрастираше с прохладата в доскоро херметизирания салон на самолета.

— Добре дошли, граф Фойхтер. — Посрещачът, облечен в пустинна бойна униформа, произнесе думите със силен акцент. Фойхтер кимна и изглежда, не обърна внимание, че мъжът носи автомат.

Шофьорът на черния ландроувър отвори вратата и Фойхтер влезе в прохладната кабина. Вратата изщрака и се затвори плътно, изолира го от тормоза на слънцето. Мъжът с униформата се качи от другата страна и миг по-късно мощният автомобил се понесе с друсане покрай примитивната писта и излезе от малкото пустинно летище, издълбано в планините.

Пътуваха мълчаливо. Отначало пътищата бяха тесни, прашни, явно рядко използвани. Караха през тесни проходи с остри завои и по издълбани с взрив каньони по пътища, които представляваха просто коловози в пръстта, оградени с изсъхнали храсти и трънливи дървета. Стигнаха равнините и ландроувърът продължи да се друса и да подскача, докато най-накрая не се озоваха в някакъв град. През цялото време Фойхтер седеше на мястото си, без да помръдне, със затворени очи и напълно спокойно лице.

Минаха покрай големи жилищни блокове, някои стари и порутени, опасани с огради от бодлива тел. Дрипави деца се разпръсваха пред автомобила, ландроувърът излезе от предградията и продължи през прашна селска местност, лошо напоявана и обитавана от съсипани от бедност работници, които вдигаха глави, за да проследят минаващия покрай тях нелепо луксозен автомобил — изглеждаше съвсем не на място в тази част на Саудитска Арабия. Фойхтер се насили да се усмихне на контраста. Мисълта за него му доставяше удоволствие.

Наложи се да спрат веднъж — някакъв пастир беше извел стадото си на пътя. Човекът махна извинително с ръка и бавно — мъчително бавно — разгони смесеното стадо от кози и мършави крави пред автомобила и не след дълго Фойхтер отново на път, без на лицето му да се изпише и най-малкият признак на каквато и да било емоция. Тъмните му очи гледаха право напред.

Минаха през покрайнините на малко градче. Ниските, обрулени от пясъка и избелели от слънцето сгради бяха от тухли, камъни и цимент. Много от тях се издигаха недовършени. Кокошки се разбягваха пред колата, като кудкудякаха като полудели, а хората се обръщаха да ги гледат, заслонили очите си от яркото слънце.

Фойхтер наблюдаваше. Интелигентните му очи проблеснаха, когато някакъв човек изпусна трите си камили и се хвърли след тях сред пясъка и храсталаците, покрай разклатените огради от гофрирана ламарина и паянтовите колиби.

После се отпусна назад…

Затвори очи…

И заспа.

Пътуваха още часове.

Не минаха през други селища.

Ландроувърът поднасяше и подскачаше по безименен път в пустинята, насочил се към нищото.

Фойхтер не сънуваше. Никога не беше сънувал. За него сънят бе чиста форма на регенерация, толкова близка до смъртта, че между двете почти не можеше да се направи разлика. А сънищата… сънищата бяха нещо, което се случва на другите хора.

— Сър.

Фойхтер разтърка очи. Чувстваше се отпочинал. Климатикът в колата работеше безупречно.

— Стигнахме ли?

— Да, сър.

Ландроувърът спря до висока ограда, по която течеше ток. Размахаха се пропуски, въоръжените стражи огледаха вътрешността на колата, след което ги пуснаха да минат. Ландроувърът продължи по дълъг извиващ се бетонен път, мина между два пясъчни хълма с изсъхнали храсти и се озова в кръглата падина, където се намираше единствения видим етаж от камък, стъкло и стомана на комплекса Спирала_Q.

Колата бе посрещната от група тежковъоръжен полувоенен персонал. Фойхтер слезе и мъжете му отдадоха чест. Той им се усмихна в отговор и заедно с малкия си антураж мина през стоманената врата, която се отвори със съскане при приближаването им.

Вътре бе прохладно. Контролирано. Мраморният под се губеше в далечината на огромната приемна зала. Приличаше почти на хотел, с ниски канапета и високи растения в саксии, наредени на стратегически интервали. Огромното бюро на рецепцията се простираше покрай едната стена, а стъклените асансьори се спускаха по чистите шахти към земните недра, където при контролирана температура и влажност се провеждаха разработките на компютърни чипове и други хардуерни продукти.

Фойхтер се здрависа с Адамс, началника на развойния отдел.

— Как сте, сър?

— Добре, като се има предвид, че неотдавна бях прострелян.

— Чух за станалото, сър. Всички се радваме на бързото ви възстановяване. Наистина ли бе опит за покушение? Срещу вас или срещу племенницата ви?

Фойхтер го изгледа яростно и Адамс внезапно пребледня.

— Аз… аз… исках да кажа…

— Никога повече не споменавайте за племенницата ми — тихо каза Фойхтер.

— Да, разбира се, граф Фойхтер.

— Какво е положението с връзките ни с другите секции.

— След експлозията в Лондон като че ли никой не е наясно какво става. Връзките между много от секциите са прекъснати. Опитахме се да разберем дали не сте били в Лондон по време на експлозията, но информацията ни бе отказана. А като се има предвид, че Центърът бе унищожен…

Фойхтер кимна едва-едва.

— Какъв е напредъкът на работната група по ускорената фаза?

— Достигнахме 95% реакционни фактори.

— Трябва да са 98%.

— Да, сър.

— В рамките на следващите два дни.

— Да, сър.

— Някакви новини за плановете на QIII Proto?

— Не, сър. Още си остава загадка. Господин Дюрел се обади няколко пъти и пожела да говори с вас веднага щом се върнете.

Фойхтер остави антуража си и влезе в асансьора и така желаната тишина. Кабината изсъска и го свали до най-долния етаж, заеман единствено от него. Свали обувките си, метна сакото си на ниското канапе и се запъти покрай различните резби и статуетки към щестметровото абаносово бюро. Извади скъпа кубинска пура — Вегас Робайна Дос Алехандрос — от гравираната кутия от палисандър, наля си бренди и се отпусна в мекото кожено кресло. Комуникаторът избръмча.

Той дръпна дълбоко от пурата — наслаждаваше се на аромата, изпълващ сетивата му с богатството си — и натисна копчето.

— Да?

— Няколко неща, Фойхтер. Колко време ще ти трябва да завършиш кубичните математически изчисления?

— Два дни. Нужни са само някои настройки.

— И ще можем да видим как се решават онези вероятностни уравнения?

— Да. Обещаха ми, че ще работят с точност 98%.

— Приключена ли е обработката на световните фактори? Световният код?

— Най-добрите ми хора ме уверяват, че е постигнат успех. Световният код ще е в състояние един вид да предсказва бъдещето. Всички предсказващи алгоритми са завършени.

— Добре. Как се чувстваш, след като опита куршума?

— Бил съм и по-добре.

Ухили се гадно. Изтръска пурата, отпи глътка бренди и завъртя креслото към екстравагантната маслена картина, изобразяваща Пустия полумесец. Обичаше това място. Обичаше спокойствието, обичаше усещането за култура и история. Можеше да си представи маршируващите сред пясъка древни армии на Александър, умиращите от жажда македонски войници, прекосяващи огромните простори на Великата пясъчна пустиня и изправящи се срещу други армии… сраженията, бойните викове, звъна на мечове, писъците на умиращите…

— Имам добри новини за теб. Онзи човек, Картър. Открит е, Проследен е. В момента е в Африка — в Южна Кения, недалеч от границата с Танзания. Въпреки всичките му опити да ни се изплъзне, по всичко личи, че базираните на QIII импланти работят. Проследихме го, но целта му е съвсем очевидна — ще се опита да се свържа с Гол в онзи задръстен преден пост на Спиралата, за който не бих искал да си спомням.

— Гол — повтори Фойхтер сред облак дим. — Отдавна не бях чувал това име.

— Надявах се, че е мъртъв — разнесе се мекият глас от комуникатора. — Но пък Картър почти ни прави услуга. Открили са местоположението на плановете. И по силата на някакво изумително съвпадение, явно именно Гол е човекът, който се опитва да създаде своя версия на процесора.

— Ама че глупак — изсумтя Фойхтер. — Това би му отнело години!

— Да — каза Дюрел, — но си остава фактът, че разполага с работеща теория, има достъп до технологията и копия на начина, по който работи QIII на най-ниско машинно ниво. Плановете са ни нужни — трябва или да се доберем до тях, или да ги унищожим. Можем да убием с един изстрел два заека.

— Колко некса ще пратиш?

— Достатъчно. Не могат да окажат чак толкова сериозна съпротива. В края на краищата те са само хора. — Дюрел тихо се засмя. — Нексовете ще им видят сметката.

— Добре.

— Нашето време наближава, Фойхтер. Усещаш ли го? Нашето шибано време наближава и когато се сдобием с пълен контрол, няма да злоупотребяваме със силата си, няма да прахосваме ресурсите си като Спиралата и няма да позволяваме на злите да управляват света. Ще бъден справедливи и честни… а не слаби и безгръбначни… Но за да се стигне до там, първо трябва да се мине през хаоса…

Тъмните очи проблеснаха. Настъпи мълчание. Дълбоко мълчание.

— Имам една молба — най-сетне се обади Фойхтер. Все още гледаше маслената картина на стената, но вътре в него нещо се бе променило. Нещо странно. Нещо изгарящо. Неизвестно защо, точно сега цветовете го разочароваха. Жадуваше не за друго, а за реалност.

— И каква е тя? — попита Дюрел.

— Картър. Искам гаранция. Искам го мъртъв тоя кучи син.

— Ще видя какво мога да направя — каза Дюрел.

Нощта се бе спуснала над пустинята.

Температурата рязко спадна. Небето бе идеално чисто, звездите блестяха като скъпоценни камъни, разпилени по най-фина черна кожа. Фойхтер продължаваше да седи в стола си, обгърнат в мрак, и само огънчето на пурата в ръката му издаваше, че все още е в разположения дълбоко под земята кабинет — буден, нащрек, с проблясващи тъмни очи. Почеса се полусъзнателно по белега на корема.

Взираше се в изображенията на черната пустиня на монитора. Нищо не помръдваше. Нямаше светлини, нямаше движение, нямаше неканени гости. Това място бе насред нищото. Това място бе празнота. Спирала_Q бе невидима. Несъществуващо място. Пустиня насред пустинята.

Усмихна се.

В тишината почти усещаше забързания кошер около себе си. Хиляди работници — програмисти, хардуерни дизайнери, хакери, най-добрите компютърни умове на света, работещи заедно като добре смазана машина върху най-съвършения компютърен проект, създаван някога…

QIII Proto. Първият кубичен процесор в историята.

Първият в историята клетъчен процесор.

Прототипът на електронния разум.

Мозък.

В комбинация със Световния код той щеше да е в състояние да предсказва действия, реакции, военни инструкции. Щеше едва ли не да предсказва бъдещето. Щеше да е съвършеното оръжие. Щеше да направи него, Дюрел и останалите… щеше да ги направи богати, щеше да ги направи могъщи, но най-важното…

Щеше да ги направи богове.

Въздъхна и издиша облак дим в мрака. Асансьорът тихо изщрака и малко островче светлина нахлу в тъмнината. Някаква фигура излезе от кабината, после вратата се затвори. Чуха се тихи приближаващи се стъпки.

Фойхтер се загледа в некса, който бе гол, с перфектно оформено тяло — мускулесто и стегнато. Облиза устни и срещна бакърения му поглед. Този бе женски — разузнавач, по-дребен от воинската каста, не толкова смъртоносен, но също атлетичен и много по-добър, когато ставаше дума за издръжливост. Слаба яка малка курва.

Погледът му се плъзна надолу и отново се вдигна нагоре по идеално оформените бедра, хълбоците, корема и гърдите, за да се спре на бледото лице с пламтящите бакърени очи.

Това лице беше прекрасно.

Студено и прекрасно.

И съвсем леко деформирано.

Фойхтер се усмихна. Странна, изкривена усмивка.

— Ела — каза той и разпери ръце. Усещаше как желанието и страстта заливат тялото му. Нексът се подчини, пристъпи напред и разтвори крака.

Африка13

Знаеше, че сънува, но това някак си влошаваше положението. Когато бе буден, имаше все пак някакъв контрол върху нещата, в сънищата си бе само наблюдател и вече знаеше събитията, знаеше какво се е случило, знаеше за болката на света и разтърсващите последствия от Сивата смърт… и въпреки това можеше отново и отново да съживява тези моменти с проклятия, гняв и омраза. Но без контрол.

Стоеше, здраво стъпил върху хлъзгавата палуба на танкера — огромен 200000-тонен съд, който браздеше черните води като абаносов айсберг, откъснал се от Арктика. Очите му бяха тъмни, с дълбоки сенки, студеният вятър брулеше черната му униформа, облечените му в ръкавици ръце стискаха зловещия АК–582 с иглен пълнител и вграден гранатомет с 10 изстрела.

Сивата смърт.

Болестта бе оставила горчив привкус в мозъка на Картър подобно на убийствена доза кокаин.

Изкуствено създадено биологично оръжие, Сивата смърт бе плъзнала като божествен пламък през Европа, Северна Африка и Близкия изток, без да подмине и Русия. Париж бе напълно прочистен — същинска ирония. Берлин получи човешка клизма. Рим бе съсипан, подути трупове изпълниха улиците и мъртвите превъзхождаха живите хиляда към един. Сивата смърт опустоши Северна и Южна Америка, без да подбира, и най-сетне бе укротена — след като бе покосила петдесет и осем милиона души по цял свят.

Петдесет и осем шибани милиона.

Отначало Картър не бе в състояние да си представи такова количество. Пет, десет — да, това бе постижимо. Но петдесет и осем милиона? Тъпо число. Докато не стъпи на палубите на танкерите — пълните с трупове танкери — по време на Танкерните преходи, към които бе зачислен заедно с повечето от служителите на Спиралата като антитерорист.

Танкерите, някои бяха дълги километър и половина, бяха със свалени панели на палубите и се виждаха пресичащите и греди, през които хвърляха раздутите трупове. Стотици. Хиляди. Милиони.

Отначало Картър не можеше да гледа, не можеше да понесе гледката на толкова много мъртъвци. Унищожителната Сива смърт бе свършила работата, за която бе създадена. При това прекалено добре. Много повече от добре.

Стоеше на палубата с блестящи от машинното масло обувки, стиснал студения автомат. Джем му махна и тръгна към него. Безрадостните им погледи се срещнаха над гледащите лица на един милион вонящи тела.

— Засечена е активност — студено каза Джем.

На път за Сибир на няколко пъти бяха заплашвани от TJF — японска терористична групировка, бореща се срещу виновното за всичко упадъчно западно общество. Групировката твърдеше, че отровата на Сивата смърт е била създадена на Запад и затова трябвало да си остане там. Членовете й планираха да принудят танкерите да обърнат… или да бъдат потопени, ако откажат.

Затрещяха картечници.

Картър и Джем се втурнаха редом със стотици други агенти на Спиралата и войници от разпадащите се специални части на разпадащия се свят.

Хеликоптери изреваха над главите им. Оръдията на танкера превърнаха много от тях в огнени топки, които с писъци падаха в океана, без да спират да сеят куршуми. Японски бойци скачаха от машините и стреляха и докато падаха. Картър и Джем — автоматите ритаха в ръцете им и пускаха широки откоси — приклекнаха зад някаква преграда; куршумите на противника рикошираха от стоманените греди под краката им.

Един от куршумите улучи Картър високо в гърдите, проби бронежилетката и влезе под ключицата. Той отлетя назад, блъснат от железния юмрук, студеният въздух свистеше в ушите му, докато той падаше, падаше, падаше надолу в трюма, пълен с милиони сиви тела…

Падна и усети как пълните с гной трупове хлътват под него. Изкрещя. Длани се плъзнаха по ушите, главата, ръцете и гърба му. Помъчи се да се измъкне, но започна да потъва. Усети разкъсваща се плът. Воняща течност го обгърна й езеро от нечистотии. Навсякъде около него имаше крайници. Вонята им проникна през бронежилетката му, запълни ноздрите му, устата, гърлото. Той се задави и смъкна бронята, повърнатото се смесваше с кръвта му.

Телата вече бяха и върху него. Потъваше.

Изпъшка и се опита да се измъкне.

Но телата го дърпаха надолу.

Пръскаха се като стари чували за боклук.

Гранясалите им течности напълниха пищящата му уста, потекоха като акумулаторна киселина в давещото се гърло, опитваше се да изплува, но единственото, което чуваше, бе смехът на милионите тела, възнамеряващи да отмъстят за биологическото оръжие, предало човечеството…

— Мамка му!

Навън бе нощ. Картър се събуди с ужасна болка, разкъсваща самия център на мозъка му. Можеше да долови миризмата на горящото дърво. Седна бързо, студените ужасяващи спомени още изпълваха ума му…

— Шшш.

Наташа бе коленичила до леглото му. Хладните й длани му помогнаха да легне отново, оправиха възглавниците и завиха с чаршафа голото му тяло. Очите му се фокусираха и той осъзна, че стаята се осветява от слабата светлина на една-единствена свещ. Бръмченето на насекомите достигаше до тях откъм дървените капаци на прозорците и Картър се изуми на мисълта, че долу, някъде под тях, има същински кошер, пълен с последните технологични чудеса — база на Спиралата, — скрита зад най-простата възможна маска, Долови далечното пращене на огън и приглушените гласове на въоръжените стражи.

Разтърка челото си.

— Да има нещо болкоуспокояващо?

Наташа му подаде някакви таблетки и чаша вода.

Пак ли сънува танкерите?

Той кимна.

— Да. А също и Кейд.

— Кейд?

— Няма значение.

Глътна таблетките и отпи глътка минерална вода.

— Наместиха ти пръста, снимаха ребрата, погрижиха се за всички порязвания и натъртвания. Ще оживееш, но лекарят, който те прегледа, така и не можеше да си обясни защо припадна така изведнъж под дърветата.

— Просто главоболие — неумело излъга Картър.

— Направиха пълен скенер на тялото и мозъка ти. Не получиха никакъв резултат. — Наташа се усмихна. — Докторът те похвали за работата ти върху мен. Шевовете и всичко останало. Потвърди онова, което вече знаех — че си спасил живота ми.

Внезапно Наташа се изправи и свали тениската и гащетата. Лунните лъчи заблестяха по стегнатото й атлетично тяло, по плоския корем, високите щръкнали гърди, по гладката й безупречна кожа. Легна в леглото до Картър и се обърна на една страна, притисна се към топлото му тяло…

Главоболието му изведнъж изчезна. На негово място се появи друга болка. Болката от страха. Болката от паниката. Болката от опасната и поглъщаща всичко страст…

— Наташа… — прошепна той.

Пръстът й докосна устните му и остана там. Тя се наведе и устните й се плъзнаха по врата му. Той изстена, отвори уста и леко ухапа пръста й. Тя го погали по косата. Той се обърна към нея — усещането на гладката й кожа, меките гърди, здравите стройни крака, притиснати в него, моментално го възбуди и той се притисна още повече към нея, без да откъсва очи от нейните. Останаха така няколко безкрайни мига. Целунаха се — съвсем леко докосване на езици, Ръката му се отпусна на хълбока й и тя изстена дрезгаво, уханието й нахлу в ума му и го погълна; тя разтвори леко крака, остави го да се притисне още към нея, в нея, през нея и към сребърния рай…

Целунаха се по-силно, с повече страст. Ръката му се плъзна по ребрата й и тя се закиска, очерта спирала по гърба й и утихна върху стегнатото й дупе. Тя хвана пениса му и леко го стисна, усещаше го как пулсира и се втвърдява в силната й безмилостна хватка…

— Изглеждате страшно възбуден, господин Картър…

— Не аз, сладост моя.

— Но все пак трябва да признаете, че тялото ви като че ли е много доволно да ме види.

— Нее. Това е само… — той облиза устни и очите му блеснаха дяволито в сумрака — скромна проява на любезност.

— Е — намуси се Наташа, — не бих харесала да видя разюздана похот!

— Е, сигурен съм, че това може да се уреди.

Наташа се изкиска. Картър целуна врата й, гърдите, корема, устните й. Ръката му сграбчи косата й и тя изстена…

Рязко я бутна надолу към леглото, езикът му остави мокра следа по гърдите и корема й… краката й се разтвориха и тя изстена, когато той влезе в нея и нежно започна да се движи навън и навътре. Краката й се вдигнаха и се обвиха около врата му, ноктите й се впиха в гърба му. Картър смучеше нежната плът, после проникна по-дълбоко, целуна влажните й устни, засмука я грубо, езикът му влизаше и излизаше, мек и твърд, дълбоко и плитко, доставяше й удоволствие и я измъчваше, стоновете й изпълниха ушите му, тя го привлече към себе си, за да го поеме в устата си… Сега бе ред на Картър да изстене. Вдиша дълбоко миризмата й — тя го подлудяваше и разпалваше желанието му. Няколко дълги мига остана безсилен пред мекотата на устните и езика й, на целувките й, на стаената заплаха от равните й зъби. Дланта й обхвана тестисите му, погъделичка ги, стисна силно стегнатия му задник и той заработи върху нея, езикът му намери клитора й, заигра, зарови лице в нея, докато…

Наташа се раздвижи — внезапно, неочаквано. Картър се озова по гръб и от влажните му устни се изплъзна стреснато „О“. Тя сграбчи двете му ръце и ги прикова над главата му. Загледа се нагоре към нея — към изпотеното й тяло, широко отворените й диви очи, блестящата от пот коса. Гледаше как една капка пот се спусна по носа й и увисна на върха му, после капна върху гърдите й, олюляващи се в пиянски танц над, него.

Тя приближи уста към неговата, после игриво се отдръпна. Вдигна крак, притисна го, бедрата й се вдигнаха и върхът на пениса му се озова на косъм от нея. Тя усети нетърпеливото му потръпване и с усмивка се отпусна надолу… само на сантиметър… задържа се… още един сантиметър… задържа се още по-дълго…

Картър изстена.

Тя се отпусна върху него във внезапен изблик на несдържаност, бедрата й се люшнаха напред, поеха го дълбоко в себе си, гърдите й докоснаха лицето му, зъбите й се впиха безмилостно във врата му… гръбнакът на Картър се изви в дъга. Той се тласна силно нагоре към нея, светът се превърна във въртяща се тъмна спирала от кървавочервена страст и черното кадифе на удоволствието, двамата започнаха да се чукат, да се чукат здраво, потните им тела се хлъзгаха едно в друго, устните докосваха, милваха, хапеха, разкъсваха, бедрата се движеха все по-бързо и по-бързо… Картър изстена, а Наташа изкрещя, когато настъпи експлозията — мускулите на Натс се стегнаха над гърчещото се и треперещо тяло на Картър, след което омекнаха и двамата се отпуснаха долепени един до друг в топло убежище, вечността се плъзна в друга вечност и останаха да лежат…

Лежаха вплетени един в друг.

Задъхани.

Заедно.

Постепенно горещата страст се уталожи и усетиха хладния полъх на въздуха.

Извиваха се под чаршафа, без да престават да се прегръщат. Целунаха се нежно, наслаждаваха се на топлината на другия, на нежността след бурята на секса.

— С възрастта ставате все по-добър, господин Картър.

Картър се ухили. Не можеше да се сдържи, независимо от дълбокото туптене в ребрата, което сега се връщаше.

— А вие ставате все по-дива.

— Опитвам се да ви доставя удоволствие — меко каза тя, усмихна се и го гризна по брадичката.

— Как успя да накараш Гол да не ме застреля?

Наташа се нацупи.

— Картър, как можеш да задаваш такива въпроси, след като току-що се чукахме?

— Трябва да зная.

Надигна се на лакът и я погледна. Ръката му очерта шарки по потните й гърди. Той се наведе дяволито захапа едно от зърната й.

Тя изписка шеговито.

— Не го спрях аз. Ти го направи. Думите ти, действията ти.

— Какви действия?

— Битката. Онази вътре в теб. Беше изписана на лицето ти…

— Битка? — Картър затвори уста и зъбите му рязко изтракаха. Въздъхна.

— Не разбирам какво става вътре в теб — каза тя.

— Сложно е.

— Опитай. Довери ми се. Аз съм интелигентно момиче. Нещо те разкъсваше на две. Нещо те изгаряше и ти беше… — Наташа затърси подходящите думи, с които да опише видяното, — беше като двама различни хора. Една част от теб искаше да нападне Гол. Другата искаше да са предаде. Видях го, Картър. Видях го на лицето ти. Чух го в гласа ти.

— Вярваш ли в обсебването? — внезапно попита той.

— Като в „Екзорцистът“ ли? Обсебването на деца и разни такива глупости?

— Нещо такова. Виждаш ли…

Млъкна объркано. Наташа окуражително стисна ръката му.

— Като обсебен съм — каза той. — Нещо обитава ума ми. Говори ми. Опитва се да установи контрол над мен.

— Затова ли навремето ме питаше за шизофренията?

— Да. Но това е различно — то ми говори, спори с мен… опитва се да ме овладее, но аз трябва да го…

— Него?

Погледите им се срещнаха и Наташа го видя — страха. Страха от онова какво ще си помисли за него. Че е побъркан.

— Кажи ми — тихо прошепна тя.

— Казва се Кейд.

— Можеш ли да разговаряш с него в момента?

— Не. Появява се, когато надуши шанс за борба… ако го оставя да надделее, си свършва работата. Убива. Именно Кейд държеше юздите — при това много здраво, — когато си спечелих прякора Касапина… но това не бях аз, Наташа, кълна се, грабва да ми повярваш…

Наташа дълго не продума. После го прегърна силно.

— Прилича ми на комплекс за вина.

— Много добре зная на какво прилича. Зная какво щях да си помисля, ако ролите ни бяха разменени и ти ми разкажеш такава идиотщина. Именно затова не говоря за Кейд. Именно затова той живее сам и изгаря душата ми и рядко го пускам на свобода…

— Но го правиш, така ли? Пускаш ли го на свобода?

— Ако не ми остане друга надежда. Ако се предам пред смъртта… и точно това е тъжното. Например в Шваленберг — бях абсолютно сигурен, че съм труп. Предаден от онези, които би трябвало да защитавам. Изгубих ума си — в буквален смисъл, Вече не ми пукаше и се оставих на Кейд… той се израдва на касапницата и ми осигури още няколко дни живот. Разбираш ли ме?

— Прекалено е шантаво — каза Наташа.

— Не се плаши. Имам пълен контрол…

— Не се плаша. И ти вярвам — прошепна Наташа. Целуна го по ухото, прегърна го и остана така, докато не го усети как заспа и дишането му стана равномерно. Пръстите й нежно чертаеха шарки по гърба му и от време на време изписваха спирала. Спирала в плътта му. Спирала, водеща…

Надолу.

Картър се събуди в мрака. Наташа го бе прегърнала в топлите си обятия и спеше. Внимателно се освободи от прегръдката й, обу си гащетата, открадна цигарите и запалката й и излезе.

Пред вратата стоеше въоръжен страж с дълги до кръста плитки — казваше се Маркъс. Голите му гърди бяха покрити с многобройни белези. Огромният мъж му се ухили глуповато с една от онези усмивки, които сякаш казваха: „Вие двамата определено не знаете как да не вдигате тупурдия“. Картър му се ухили в отговор, зашляпа бос по коридора и излезе навън.

Прохладен ветрец погали кожата му. Той запали цигара, седна на дървените стъпала и се загледа към притихналите портокалови дръвчета, които проблясваха в сребристо в тъмнината. Звездите ярко светеха на черния балдахин над земята и Картър отметна глава и издуха дима да се понесе към безкрая на топлото нощно небе. Никотинът се просмука в мозъка му, силният тютюн изгори дробовете му. През дърветата се разнесе мек глас:

— Как сте, господин Картър?

Той се обърна и се усмихна на Гол, който стоеше с ръце на кръста и вдишваше дълбоко изпълнения с аромат на любов нощен въздух. Очите му бяха неразгадаеми, прошарена та му брада — вече по-скоро сива, отколкото черна, забеляза Картър — бе грижливо сресана и лъскава. Долови слабата миризма на кокосово масло.

— Много по-добре.

— Какво ще кажете да се поразходим?

— Нощта е прекрасна. Ще ми е приятно.

Слязоха от верандата на бялата къща. Босите крака на Картър докоснаха меката успокояваща песъчлива почва. Закрачиха под дърветата, вдишваха аромата им. Отначало вървяха малко сковано — недоверчиво. Картър предложи на Гол цигара. Запалиха и спряха в един малък кръг между дърветата, вдигнаха глави и се помъчиха да уловят и най-слабия ветрец, който да изсуши потта им.

— На доста топло местенце сте избрали да живеете — най-сетне наруши тишината Картър.

— Да — сковано избоботи Гол. Цигарата изглеждаше съвсем миниатюрна в огромната му ръка. — Но не винаги имаме възможност за избор. Спиралата е сурова господарка. Тя заповядва, а ние, простите смъртни, се подчиняваме.

Усмихна се — лишена от хумор, безкръвна усмивка в нощта. Последва мълчание. Нещо изписка в мрака. Вятърът прошепна между клоните.

— Мисля, че следвам стъпките ви — каза Картър.

— Да. Тъкмо разучавах вашите неотдавнашни… да ги наречем подвизи… в Германия и Шотландия. Разбира се, Наташа попълни някои детайли. Както личи, вие сте доста желан човек, господин Картър.

— Желан мъртъв, ако това имате предвид.

— Хмм. Това е само една от възможностите. У мен обаче се таи друга мисъл — че сте използван. Че ви е скроен номер. Че са ви превърнали в ловджийско куче, чиято функция е да доведе някого до мен. В края на краищата ударните групи бяха избити от трима некса — а при вас е бил пратен само един. Странно, не мислите ли?

— Да.

— Освен това на голямата игрална дъска, която наричаме Земя, бяха направени и други ходове.

— В смисъл?

— Унищожена е още една база на Спиралата.

Настъпи дълго мълчание. Гол се наслаждаваше на цигарата си.

— Преди четиридесет минути Спирала_M също е била изтрита от лицето на земята. В момента тя представлява само купчина развалини, около която сноват спасителни екипи и храбри мъже и жени дават всичко от себе си, за да намерят някой оцелял.

— Мамка му.

— Съвсем точно изразихте и собствените ми чувства — меко каза Гол.

— Но…

— Картър, зная със сигурност, че Спиралата не те иска мъртъв. Имаме много по-сериозни проблеми… А онзи некс, който ти пратиха… боя се, че Спиралата вече не използва тези убийци — не ги използва от много, много години, въпреки че са се появили именно от нейните кресла.

— Тогава кой ги е изпратил? — попита Картър. Внезапно цялото му чувство за хумор се бе изпарило.

— Не зная — въздъхна Гол и почеса брадата си. Хвърли цигарата на земята и я стъпка. — Макар че имам някои подозрения.

— Аз също имам няколко шибани подозрения — озъби се Картър. — Сега вече знам, че ме искаш мъртъв, Гол. И не мога да кажа, че те обвинявам след онова, през което преминахме — помислих, че не съм те преценил правилно, когато пристигнахме тук.

— Наистина е така — меко каза Гол.

Картър погледна огромния мъж. Гол полусъзнателно търкаше белега на крака си. Картър забеляза движението и с леко смущение си спомни, че именно неговият куршум бе оставил тази рана.

— Ти си Картър, най-находчивият човек на Спиралата, или поне беше. Вече не търсиш поръчкови убийства. Оттегли се, скри се далеч в шотландските планини с кучето си в компанията на самия себе си. И въпреки това притежаваш ненадмината дарба да проследяваш хората — и да ги убиваш… Мислех да те убия — все така меко каза Гол. — Тук, сега, в Африка… но мога да намеря по-добро приложение на уменията ти.

Картър запали нова цигара. Предложи и на Гол, но той отказа.

— Нима?

— Гневът ми изчезна. Ти обичаш Наташа. И заради любовта ти към нея ти прощавам. Оставям настрана разногласията в този труден момент… Наташа има нужда от теб. Спиралата също. Картър, някой се опитва да унищожи Спиралата. Защо? Защото Спиралата е онова, което препречва пътя към хаоса. Спиралата е последната защита. Спиралата е куршумът в цевта на света. Спиралата е смърт за онези, които се противопоставят на всичко, което е добро.

Картър се намръщи. Гол бе един от най-големите фанатици, които бе срещал. У него нямаше и най-малка жилка слабост — Гол бе убивал спящи хора, ранени хора, умиращи хора. Картър не би представлявал никакъв проблем за него… и именно това затвърдяваше усещането му, че Спиралата е затънала в лайна.

— Какво става, по дяволите? — тихо попита Картър и огледа дърветата наоколо. — Кой се мъчи да ни прати на оня свят? Към кого са насочени подозренията ти?

Гол сви рамене, но Картър долови нещо — нещо неизречено, нещо, което почти улавяше, но го изпускаше в тъмнината. Гол криеше нещо. Нещо лошо.

— Две огромни поделения на Спиралата са унищожени — избоботи Гол и пак се почеса уморено по брадата. — Но има и нещо повече — само за последните четиридесет и осем часа са избити почти тридесет ударни групи.

Обърна се и погледна Картър в очите. Устата на Картър себе отворила в беззвучно смаяно „О!“

— Тридесет? — прошепна ужасено той.

— Да, тридесет. И нашите приятелчета търсят нещо. Нещо, взето от Наташа и предадено за съхранение на мен Така изниква нова вероятност, Картър — че може би си бил подгонен насам. Тази база е свръхсекретна… Наташа знаеше местоположението й, но в никакъв случай и ти. Това място е извън границите на обичайната дейност на Спиралата.

Картър кимна и издиша дима през нос. Почеса се по челото с палец.

— Мислиш, че всичко е черно и бяло? Че водя насам лошите, защото те знаят, че разполагаш с нещо, и че аз знам къде се намираш? Да не си полудял, по дяволите?

— Защо дойде тук, Картър?

— За да намеря отговори.

— И защото нямаше къде другаде да отидеш. Нямаше къде другаде да отведеш Наташа. Че какъв по-добър избор от баща й, независимо от някогашните ви различия!

Картър хвърли фаса си и го стъпка.

Обърна се към Гол и погледите им се кръстосаха.

Картър се усмихна горчиво.

— И какво е онова нещо, което имаш?

— Планове.

— Планове на какво?

Гол махна с ръка.

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще разбереш, любопитни приятелю. А сега те съветвам да поспиш. Имам да ти показвам много неща.

— Объркан съм. Значи знаеш кой стои зад всичко това.

Това не беше въпрос.

— Зная — усмихна се Гол, но в усмивката му нямаше нищо радостно. Това бе усмивката на акула, настигнала плячката си. Усмивката на тигър, впил зъби в хълбока на антилопа. Усмивката на хищник.

Задуха вятър. Дърветата потръпнаха.

— Значи следващият некс ме е проследил дотук? До Африка?

— Не един, а мнозина. Плановете, с които разполагам, са така да се каже, съставна част от гибелта на Спиралата. Те им трябват, или някой друг ще пробие бронята им; те са тяхната ахилесова пета. Не могат да ги оставят в чужди ръце и следователно не могат да ме оставят жив. Аз държа тайната им в ръцете си, също както Бог държи новороденото слънце.

Картър потрепери. Думите на Гол го бяха докоснали като миризмата на дим от погребална клада.

— Ще дойдат. И то ще дойдат скоро.

Картър се намръщи и запали още една цигара. Знаеше, че Гол крие нещо от него, и това му се струваше нередно, също като кръвосмешение.

— Ще видим, мамка му — тихо каза той.

Гол стоеше в сянката на едно дърво, доволен, че Картър си е отишъл. Този човек го изпълваше с безпокойство, изправяше го на нокти. Не му се доверяваше. Очите му прекалено много приличаха на очи на убиец.

Наблюдаваше внимателно как се извършва смяната на охраната. Пазачите изчезнаха в мрака, движеха се като призраци. Пое дълбоко дъх и се загледа към огромния купол на нощното небе. Прохладният вятър най-сетне помилва кожата му. Почеса брада. Затвори очи…

Но образите се завърнаха.

Образи отпреди милион години.

От един друг свят.

Тъмни каменни стени, влажни от вода и тиня. Глас, крещящ в мрака. Женски глас, крещеше на немски, изпълнен с чист ужас. Заслиза надолу по стълбите. Стъпките му глухо отекваха в древния камък. Освен че знаеше, усещаше, че се намира дълбоко под земята; долавяше огромната тежест на пръстта и скалата над него.

Лице. Бледо и изпито.

— Фойхтер.

— Влизай, Гол. Чакахме те.

Гол пристъпи напред. Вратата зад него се затвори със силно и тежко изщракване. Кимна на Дюрел, който му кимна в отговор едновременно с изщракването — но Гол не го погледна в очите. Усети, че потреперва, и се обърна към Фойхтер, насилваше се да не гледа към Дюрел, към уродливостта му, към ужасните му рани…

Образите се раздвижиха.

Разсеяха се като дим.

Отвори очи и отново се загледа в нощното небе.

— Какво направихме? — промърмори уморено. — Какво направихме, за Бога?

Слейтър гледаше Боинг Апачи АН64А — боядисан в пустинни маскировъчни цветове, с къси дебели мощни криле, носещи ракети „Хелфайър“ и 70-мм ракетни заряди, с издраскани и очукани от сраженията хълбоци, с пукнатина на предното стъкло и с един спукан колесник. Обърна се към Джем, който стоеше небрежно облегнат на буса и пушеше.

— И казваш, че можеш да управляваш това чудо?

Джем кимна.

— Сигурен ли си?

Джем пак кимна.

— Не изглежда ли малко… очукан?

— Казва се Сали. Монгрел е летял с нея през Втората голяма война в Залива. Сам е унищожил тридесет и пет танка с нея и е успял да я прибере у дома за чай и понички.

— Но… — започна Слейтър.

— Какво?

— Повредена е!

— Повредена? Само драскотини. — Джем се усмихна, по-скоро се озъби. — А и да не си очаквал нещо друго? Да не сме дошли тук да се забавляваме и да си изберем чисто нова машина? И така, искам, щом наредя, двамата с Ники да се качите вътре. Виждате какво е изпълнението на пилотската кабина, нали? Добре. Качвате се, пъхате този ключ, завъртате го два пъти по часовниковата стрелка и натискате петте зелени бутона на таблото. Схвана ли?

Слейтър се намръщи.

— Не оправи ли нещата, Джем? И не чакаме ли Свещеника?

— Да, да. Оправих нещата с Монгрел. Това са ключовете, а стартовата последователност я пазя ето тук. — Той се почука по главата. Издуха дима с безочлива усмивка и потупа Слейтър по гърба. Огромният здравеняк не помръдна. — Колкото до Свещеника, той нещо закъснява. Не можем да го чакаме тоя смахнат шибаняк.

— Закъснява ли? — избоботи Слейтър. — Или ние сме подранили?

— Зависи от гледната точка — отвърна Джем. — Виж, Слейтър, Спиралата я блъскат отляво, отдясно и в центъра. Трябва да разберем какво всъщност става. При това бързо. Това бе най-близката база с достъп до подобна техника.

Слейтър се огледа. На лицето му бе изписана вина. Другите летателни апарати — предимно едномоторни чесни, няколко лиърджета и двойка апачи като „Сали“ от времето на войната — бяха пръснати из почти пустото летище. В далечината се виждаха джипове. Цялата активност като че ли бе съсредоточена около един огромен хангар, в който през Втората, световна война се бяха пазили изтребители, а сега бе собственост на Спиралата и приютяваше нейния частен въздушен флот.

Слейтър погледна към небето. Трупаха се тежки облаци и вятърът обещаваше дъжд.

— Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер — подозрително каза той.

— Аз съм всестранно развита личност. Къде се дяна Ники, по дяволите? Ако не побърза, Свещеника сигурно ще дойде преди нея. А не искаме тъкмо това.

— Ники се появи, тичаше по настилката. Носеше пакети. Хвърли ги в краката на Джем, дишаше тежко.

— С готовност ми дадоха продоволствията. Всички са паникьосани. Някои от навигационните системи на Спиралата са престанали да функционират. Загубата на Спирала_Н също не е допринесла за оправяне на положението. Но щом провериха идентификацията ми с ЕКуба, всичко беше тип-топ. — Тя се усмихна и погледна подозрителния Слейтър. — Какво има?

Слейтър посочи Джем.

— Знаеш ли, че може да лети?

Ники поклати глава.

— Не. И какво от това?

— Не му вярвам.

— Не е и необходимо, сладурче. Просто го остави да ни измъкне оттук. Почва да става малко заплашително с онези маскирани копелета, дето избиват нашите и взривяват щаб-квартири.

— Хайде — каза Джем и хвърли фаса. Димът се изниза през ноздрите му. Стъпка фаса и се загърна в дългото си кожено палто. — Да действаме.

Слейтър и Ники забързаха към апачито и се качиха. Джем заобиколи очуканата от войната машина, изрита стоперите пред гумите, качи се в кабината и се настани на пилотското място. Включи запалването и двойния турбинен двигател. Моторът зави, после изрева и Джем се ухили като дете, открило нова играчка, която е смятало за изгубена.

От притъмнялото навъсено небе започнаха да падат дъждовни капки.

— Надявам се, че знае какво прави — каза Слейтър, когато апачито се раздруса.

— Сигурна съм, че знае — усмихна се малко неуверено Ники.

— Хайде! Да видим на какво е способно това бебче. Камъс 5… идваме!

От сумрака, поне със 190 км/ч, по издълбаната писта се понесе очуканото старо волво на Свещеника; черен дим се извиваше като дъх на дракон от широкия ауспух. Колата поднесе и се плъзна, после спря пред апачито, като вдигна стена от пръски.

Свещеника се измъкна от волвото, пъргаво преодоля разстоянието до хеликоптера — стискаше Библията, тежкото му расо се развяваше — и се покатери в кабината. Посрещнаха го три празни погледа.

— Добра работа, чада мои, че сте се събрали тъй рано. Радвам се да видя, че слугите Божи са тъй нетърпеливи да напълнят волята Му.

— Да — каза Джем, като се спогледа с Ники и Слейтър. — Тъкмо загрявахме двигателите.

— И сега загрели ли са? — меко попита Свещеника.

— Вече да.

— Слава на небесата. Тогава какво чакаме? Напред, християни! Да открием източника на тази напаст.

Двигателите на апачито изреваха мощно и вертолетът се издигна над пистата, завъртя се два пъти около оста си и рязко полетя нагоре. После зависна, завъртя се отново на 270 градуса, късият му отсечен нос се насочи надолу и машината полетя в проливния дъжд.

Джем се ухили малко смутено.

— Извинете! След минутка ще съм му хванал цаката…

— Или след двадесет — промърмори Слейтър.

— Това го чух, мамка му!

Перките разсипаха пороя.

Ники се загледа в безличния пейзаж долу. Прелетяха над някакво сиво градче с мокри от дъжда покриви. Колите се движеха бавно, като дебнещи по улиците хищници. От време на време се виждаха минувачи, скрити под огромни чадъри. Правите улици бяха като от някаква стара двуизмерна компютърна игра. Докато гледаше мъничките хора с техните малки къщички и малък живот, я завладя меланхолия.

— Зная за какво си мислиш — обади се Слейтър.

— И за какво?

— Гледаш хората и си мислиш колко са сигурни в невежеството си и как изобщо не подозират за световните събития, които се развиват около тях. Гледат новините, вярват на медиите и пропагандата — същински овце. Нямат реална представа какво всъщност става и какви са залозите.

— Доста проницателно от твоя страна, Слейтър. Грамадният мъж се ухили и се видя дупката на мястото на липсващия му зъб.

— Слейтър може понякога и да не мисли много добре, но пък знае как се държи пушка и в какво вярва. Може понякога да му се смеете, но всъщност аз съм добър и ще размажа лошите.

Ники потупа огромния му бицепс.

— Зная, зная. Когато ти се смеем, ние просто се ебаваме. Иначе наистина те обичаме. Знаем, че си готов да дадеш живота си за нас.

Слейтър кимна, ухилен до уши.

Хеликоптерът зави и се насочи към крайбрежието. Прелетяха над скалите и се понесоха ниско над развълнуваното сиво море. Джем и Свещеника като че ли спореха.

— Няма да се спускаме повече — отсече Джем със стиснати зъби.

— Вълните ще ни прикриват на радара — кротко и убедително каза Свещеника със светнали очи.

— Да, а после ще ни помъкнат надолу в студената рибешки прегръдка на Нептун. Ходи си го начукай, смахнато религиозно копеле.

— Бог ще ни закриля.

— Бог ще ни се смее!

— Не познаваш Божията воля, както я познавам аз.

— Какво, да не би да му имаш телефона?

— Да кажем, че съм видял светлината.

Апачито се спусна още по-близко до вълните. Морски пръски покриха стъклото. Ники и Слейтър гледаха с опасение бушуващата стихия и бялата пяна по тъмносивите вълни.

— Знаеш ли нещо за Камъс? — след дълъг размисъл попита Ники.

— Малко — бавно отвърна Слейтър, беше свел очи. — Била оперативна база на Спиралата. Военен център, място, откъдето можехме да извършваме операции в Средна и Източна Европа.

— И какво се е случило? Защо са я закрили?

— Поради няколко причини. — Гласът на Слейтър бе хладен, той отново отмести поглед към морето. — Нещата тръгнаха на лошо. Започнаха да измират хора. Камъс е построена високо в склона на една планина. Има само два начина да се стигне до нея — по въздух или с единствената въжена линия. Камъс бе крепост. Почти непревземаема. Тунелите вътре пресичаха цялата планина и се спускаха надолу, дълбоко надолу — шахти, огромни складове, изследователски центрове — всичко това изсечено в скалата. Накрая Камъс–5 бе победена от врага — не от външен материален враг, а от вътрешен. Психологически.

— Да не би да е станала свърталище на духове? — позасмя се Ники.

— По-скоро беше проклета.

Ники потрепери.

— Спомням си последните дни — продължи Слейтър с все така отнесен поглед. — Огромните транспортни вертолети излитаха от площадката. По-голямата част от тежкото оборудване бе изоставено. Казаха, че не било изгодно да се премества. Ха.

— И какво друго?

Слейтър се обърна към нея. Погледите им се срещнаха.

— Казват, че онези, които работели в изследователските центрове… че нещо там долу ги побъркало. Станало някакво клане в жилищното отделение — тридесетина души, включително съпруги и деца. Всички започнали да стрелят. Много ниша смърт. Смърт на невинни хора. — Слейтър разтърка слепоочията си. — Потулиха нещата обаче. Честно да ти кажа, Ники, хич не ми се иска да се връщам там.

— Нямаме кой знае какъв избор.

— Само ненормален би установил лагера си в Камъс.

— Или пък фанатик. — Ники се навъси.

Слейтър кимна.

През останалата част от полета не продумаха.

Спокойствие14

Картър и Наташа изядоха донесената от Маркъс проста закуска от плодове, хляб, сирене и силно черно кафе с много захар, Картър направи знак на Маркъс да остане и огромният чернокож мъж седна на ръба на леглото, при което старата ръждясала пружина жално изскърца. Наля си чаша кафе и се ухили на Картър.

— Казват, че си бил гаден тип.

Картър сви рамене.

— И ти не изглеждаш по-различно.

Маркъс поклати глава и плитките му се разлюляха.

— Тук съм, човече, защото съм математик, при това добър математик. Помагам при оправянето на програмите на главния компютър на Спиралата. — Усмихна се и отпи от кафето си. Но нека Гол ти разкаже за това. Може да не иска аз да говоря.

— А аз пък си мисля, че си просто голям ментърджия. Натс, не ти ли прилича на ментърджия?

Натс кимна и хапна парче пъпеш.

— Извинявай, че те слагам в калъп, но това е заради мускулите.

— Мъжът трябва да се упражнява — каза Маркъс. — Кой иска да стане дебел? Стар, тлъст и без сили. Поддържам форма. Тичам и се бия. Казват, че си боец, Картър. Вярно ли е?

— Боксирах се навремето. В казармата.

— Какво ще кажеш за спаринг някой ден?

— Не зная. — Картър поклати глава. Посегна и опипа огромния бицепс на Маркъс. — Хмм. Може би някой друг път. Разбираш ли, имам счупени ребра…

Последните думи прозвучаха като хленчене на ученик.

Маркъс се ухили.

— Ще чакам с нетърпение. Трябва да тръгвам, че Гол ще ми отреже плитките. — Той стана, преметна автомата през рамо и излезе. След миг надникна пак. — Благодаря за кафето.

— Няма защо — усмихна му се Наташа. Вратата се затвори Математик значи. С какво ли се е захванал знаменитият ми татко тук в Кения, под чадъра на Спиралата?

— Сигурен съм, че с нещо незаконно — каза Картър.

— При Гол всичко е незаконно.

Облякоха се и излязоха под лъчите на изгряващото слънце. Гол седеше на стъпалата на верандата. Обърна се, усмихна им се, поглади посивяващата си брада и каза:

— Май извадихме късмет.

Картър се протегна и запали цигара.

— Късмет?

— Няма засечени сигнали. Сканирахме ЕКубовете чрез хакнатите сателитни връзки. Има доклади и за двама ви, че сте избягали от Великобритания, но никъде не се споменава в каква посока. Няма регистриран трафик относно Африка. Ако твоите врагове… нашите врагове… идват насам, значи много внимават да си държат устите затворени.

Картър изсумтя.

— Не се отпускай, Гол. Това, че не ги виждаш, не означава, че ги няма.

Гол се навъси.

— Зная, момче. И затова вземаме мерки. Операцията е много по-голяма, отколкото предполагаш… отколкото предполага който и да било. Засега изглежда, че не са ни открили. И следователно можеш да ни помогнеш.

— Да ви помогна? Как?

Гол се усмихна на Наташа.

— Още от самото начало знаех, че си гениално малко хакерче. Работеше върху QIII Proto в началните етапи на разработка и познаваш компютрите на Спиралата като линиите на дланта си. Имаме малък проблем с декодирането на информация, за който бихме могли да използваме помощта ти…

— С какво се занимаваш тук, мамка му? — попита Картър, седна на стъпалата и загледа портокаловите дървета, които леко полюшваха клони под полъха на топлия ветрец.

— Това е Спирала_F — каза Гол. — Ние сме тайната полиция на Спиралата. Тайна в тайната. Централните пластове на луковицата, обвити в други пластове и други пластове. Спиралата следи Спиралата, която следи Спиралата — ние сме централният механизъм, който трябва да не позволи да стане нещо лошо.

— Зная, че има тайна полиция. — Картър разтърка врата си и изгледа косо Наташа. — Но нямах представа, че и ти си намесен.

— Малко хора знаят. Прикриваме се като изследователски център. И вярно, наистина се занимаваме с изследвания в името на Спиралата. Но има и много повече… иронията е, че ние сме хората, които би трябвало да разполагат с всички отговори, а ето че се случват неща, чиито реални причини не можем да разберем. Онзи военен процесор, QIII… нещо не е на мястото си, има нещо фалшиво около него и не зная колко дълбоко отиват нещата. Искаш ли да знаеш какво правим тук, Картър? Решаваме проблеми. Просто и ясно. И след това ловуваме.

— Ловувате?

— О, да — потвърди Гол и тъмните му очи проблеснаха. — Ловуваме.

Беше нощ.

Гол бе прекарал част от деня в развеждане на Наташа и Картър из собствения си свят в скалистия каньон. Овощната градина процъфтяваше благодарение на труда на малка група жени от едно близко село, които идваха дотук пеш, за да се грижат за дърветата и да берат плодовете.

Сега седяха навън до едната страна на къщата, където бе стъкмено малко огнище. Картър се бе облегнал на стената. Наташа седеше до него. Гол се бе разположил от другата страна на огъня. Големи парчета месо бяха нанизани на шишове и мазнината цвъртеше над пламъците. Имаше и неколцина други членове на Спирала_F. С някои се срещаха за първи път. Гол бавно ги представи.

— Това е Маркъс. Мисля, че вече сте се срещали.

Маркъс се ухили, протегна ръка и се здрависа с Картър.

Дългите му плитки се разлюляха над огъня.

— Внимавай да не си опърлиш косата, приятел.

— Няма страшно, господин Картър. Случвало се е.

— Това е Шаназ. Нашият постоянен компютърен експерт, понастоящем заета с хакването на осъвременените компютри на Спиралата. Или по-скоро се занимаваше с това, докато не пратиха щабквартирата в химическо забвение. Придобила е уменията си в БУМТ — Бангладешкия университет за машиностроене и технологии в Дака.

Шаназ им отправи прекрасна широка усмивка. Бе родом от Бангладеш и носеше косата си дълга — копринена паяжина, спускаща се до кръста й, сплетена и украсена с дървени мъниста. Устните й бяха тъмночервени и блестяха от светлината на пламъците.

Ръкува се с Наташа и Картър. Погледът на Картър срещна интелигентните й блестящи очи и той облиза устни, в очите й имаше нещо диво и животинско, обещаващо истинска тръпка.

Гласът й беше като мъркане, дълбок богат звук, приглушено ръмжене на излязъл на лов хищник.

— Слушала съм много за вас, господин Картър. Гол разказва с доста… страст, така да се каже… за подвизите ви.

— Не се и съмнявам.

— Наистина ли сте такъв, какъвто ви описва? Картър бе като хипнотизиран от прекрасните й очи и гърления, дълбок, магически глас. Осъзна, че още държи ръката й. Усещаше топлата й кожа; пръстите й галеха нежно дланта му.

— Ами… не съм сигурен.

— Недейте да скромничите, господин Картър. — Шаназ облиза блестящите си червени устни. Обърна се, намигна на Гол и отново погледна Картър. — Той казва, че сте същинско животно.

Мъжете се закискаха. Наташа изгледа свирепо първо Шаназ, после Картър.

Шаназ прекъсна ръкуването. Облиза пръсти. Картър преглътна.

— А това е Джамал, също професионален хакер. Беше търсен не от друг, а от ФБР, докато не ги научи на това-онова в областта на защитата на данни. Така си купи свободата и уважението им.

— Здрасти, пич — каза Джамал и се ухили. Беше слаб и чернокож, с абсолютно кръгла глава, остригана нула номер. Цялото му лице сякаш бе една огромна усмивка. Ръкува се енергично с Картър.

— Много ми е приятно — каза Картър.

— И на мен, и на мен. Не обръщай внимание на Шаназ. Смахната кучка. Хубаво е да види човек нови лица. Заровили сме се тук в тая дупка и почти не получаваме нова кръв, която да ни разказва истории около огъня и да оживи вечерта…

— Джамал! — Гол се намръщи.

— Съжалявам! — каза той. — Не знаят ли?

— Още не. Спестявам им го — каза Гол и се усмихна на Натс и Картър над огъня. Обгръщаше ги опияняващият аромат на портокаловите дървета. — Нашата борба е да не позволим Спиралата да се превърне в онова, което се мъчи да унищожи. Във всяка организация съществува корупция. Тя се повява от безброй различни източници. Никога не можеш да си сигурен откъде точно. Ние се опитваме да спрем това. Преминали сме през специално сито. Толкова сме чисти, колкото е възможно изобщо. — Разсмя се на думите си. — Смешно, пали? Спирала_F е група хора, подбрани специално за тази цел. Да запазят добрите добри. Да запазят Спиралата чиста. Ние действаме извън политиката на Спиралата. Ние сме скритата камера зад решетката и се простираме много по-надалеч, отколкото е тази малка групичка тук… Аз съм само едно малко колелце от огромна машина, която наблюдава друга огромна машина.

Гол разпери ръце и се ухили. Когато заговори отново, гласът му бе тих, очите му гледаха огъня — мазнината цвъртеше и капеше, за да бъде погълната от пламъците и изплюта като черен дим.

— Спиралата е съставена от клетки. Отделни клетки, така че никой да не може да получи пълен контрол над организацията. Но система се разпада… една, а може би и повече клетки са се обърнали срещу Спиралата. И са силни.

Настъпи мълчание. Огънят пращеше. Гол гледаше пламъците, обхванат от меланхолия.

— Никога не ми е минавало през ума, че ще стане толкова бързо или толкова лошо — въздъхна той. — Две бази са унищожени. Ударните групи са направени на пух и прах. Предупредихме ги, но бе прекалено късно. А има и други, по-сериозни събития. Странни неща стават по целия свят — сигурно сте забелязали по новините. Опасен нов компютърен вирус, изчезнали ядрени подводници, прекъсвания на електрозахранването, катастрофирали изтребители, изключване на газови инсталации, деактивирано руско ядрено депо, финансови институции, губещи милиони долари, компютърна намеса в борсовите операции… всякакви гадости, приписвани на лошо написан софтуер или човешки грешки. Но причината не е такава. Свързваме много от случаите, проследяваме ги до източника им, но пътищата не са ясни. Има обаче нещо, за което сме абсолютно сигурни. Всички тези събития, всички тези преебавки в глобален мащаб всъщност не са преебавки, а някакъв вид тест. И всички имат един и същи източник.

— QIII — прошепна Картър.

— Да.

— Значи го тестват, преди да бъде напълно завършен?

— Да. — Гол кимна. — Процесорът загрява. Пуска вътрешни диагностики. Проверява докъде са способностите му. Но това са дребни неща — изгубена подводница тук, електроцентрала там, поразена компютърна мрежа в лондонска банка и подмяна на информацията с „произволни данни“… Когато настъпи окончателният момент, ударът ще е ужасен. Всички гадости ще се случат едновременно, а шибаният процесор е в състояние да го направи.

— Защо тогава още не са го направили?

— Поради две причини — спокойно каза Гол. — Първо, ние знаем за тях, знаем за тази отцепническа група и в момента агентите ни са по следите им. Второ, QIII още не е напълно готов — той работи и проверява сам себе си, но още не е завършен. Една прибързана атака може да се окаже провал. А освен това разполагаме с плановете. Разбираме начина, по който работи. И можем да го спрем.

Картър погледна Наташа, после Гол.

— Разполагате с плановете на шибания процесор? Как сте се добрали до тях, по дяволите?

Наташа се усмихна горчиво.

— Беше дълга и тежка битка, Картър. Картър поклати глава и разтърка уморените си очи. Наташа се премести до Гол и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си, татко?

Гол се усмихна отпаднало.

— Да. Но вие ще трябва да се махнете оттук. Продължават да постъпват сведения. Ще пристигнат тук рано сутринта. Нексове със солидно подкрепление. Изглежда, искат онова, което смятат, че им принадлежи по право.

— Никъде няма да ходим — каза Наташа.

— Ще се бием — изръмжа Картър. — Нексове, казваш? Е, бягахме достатъчно дълго, мамка му. Стига толкова. Малко сме, но можем да обърнем нещата. Не би ли трябвало да действаме веднага?

— Сто души действат в момента. Не можем да направим повече от това, което вече правим. Но за това после. А сега да се поотпуснем, да пийнем, а после — после ще се подготвим. Не можем да напуснем това място, защото няма къде да избягаме… а и ресурсите ни не могат да се преместят без много дни тежък труд. Трябва да се защитаваме срещу неверниците… — Гол замислено поглади брадата си, без да сваля очи от Картър. — Казвате, че сте готов да се биете с нас, господин Картър… Питам се обаче…

— Какво?

— Душата ви готова ли е за рая?

— Ако не е, тогава ще ти го начукам в ада — изръмжа Картър.

Изстена, когато някой го разтърси. Отвори залепналите си очи и си представи каната — каната сладка златиста течност, на която бе обърнал толкова голямо внимание снощи. Пламтящи образи преминаха през ума му. Добра храна. Хубаво пийване. Весела и шеговита компания. Искрящото лице на Шаназ…

Отново изстена и изгледа ядно Гол.

— Какво?

— Събуждай Натс. След пет минути ви чакам отвън.

— Имаш ли цигари?

— Имам — изръмжа Гол. — Хайде, размърдай се. Скоро ще съмне. Остава ни малко време. Нексовете идат.

Изгревът наближаваше: слаба светлина озаряваше хоризонта на изток. Наташа тръгна след Картър, като мърмореше, че не си е доспала. Докосна леко раната на гърлото си, после опипа рамото.

— Болкоуспокоителните на Гол действат, но не са достатъчни.

— Още ли ти е зле?

Наташа се усмихна слабо.

— Ще оживея, сигурна съм.

Прекоси верандата и прегърна баща си.

— Какво да направя за теб, тате? На сафари ли ще ни водиш?

— Де да беше така — избоботи едрият побелял мъж и разроши косата й. — Радвам се, че си тук, момичето ми. Хубаво е, че отново си до мен. От това се чувствам по-млад!

— И аз. — Наташа се усмихна. — Караш ме да се чувствам като дете.

— Определено не си — меко каза той и хвърли поглед към Картър, който се беше облегнал на дървения парапет и пушеше настървено. — Хей, Картър, ела насам. Искам да ти покажа нещо.

— Това нещо включва ли и легло?

— Не. Но има общо с нексовете.

Гол ги поведе зад разнебитената паянтова къща с люпеща се боя и занемарен вид — чудесна маскировка. Минаха през дърветата, после през ивица храсталаци, и навлязоха в друга портокалова горичка. Стигнаха до ръждив люк, наполовина скрит от растителност, ниски храсти, нападали листа и клони.

— Вече не е секретно, тъй като периметърът ни е вече пробит от нексовете. Трябва да се подготвим — каза Гол. Беше сериозен до смърт. — Макар да съм силно впечатлен от факта, че ме открихте, вие двамата наистина си нямате представа с какво си имате работа… наистина не разбирате с какво се ебавате… виждате само една стара къща, но нещата са много, много по-дълбоки…

Завъртя ръждясалото метално колело, което се задвижи изненадващо леко. Разнесе се съскане и люкът се отвори. Отдолу се показа малка секция от сребриста сплав. Гол свали ключа, който висеше на верижка на врата му, пъхна го в ключалката и го завъртя, след което отстъпи една-две крачки.

— Отстъпете.

Картър и Наташа се подчиниха.

Чу се далечно съскане, последвано от дълбок тътен — и земята започна да се тресе. Наташа сграбчи Картър за ръката, двамата се заоглеждаха нервно. Внезапно почвата се вгъна сама в себе си, подобно на огромен метален пъзел — вгъна се навътре и надолу, след което се завъртя нагоре в огромна сребриста спирала, която съскаше и се въртеше като перките на гигантски вентилатор, и видяха…

Масивен кръг с метални стени, огромна метална рампа, водеща дълбоко в земята.

От тъмнината долу блеснаха ослепителни светлини. Чу се рев на двигатели, отново се разнесе тътен и тримата отскочиха назад. От дълбините се появи шестколесно превозно средство с пустинна маскировка, огромен брониран вагон със стоманени капаци на прозорците и картечни цеви, надничащи през тъмни правоъгълни бойници.

Високите почти колкото Картър колелета изтрополиха пометалната рампа и загризаха пясъка. Тежката машина с трясък се понесе покрай тях, насочи се към бялата порутена къща и спря с включен двигател; бълваше облаци газове от огромния си брониран ауспух.

— Наричаме ги свине — надвика шума Гол. Блеснаха нови светлини. Появи се втора бронирана кола и с грохот се заизкачва по рампата, след което свинете започнаха буквално да изригват от дупката, една след друга, в сякаш безкраен поток от броня и оръжия. Накрая тридесет чудовища се наредиха в огромен кръг около малката къща на Гол — ръмжащи, кашлящи, очакващи.

Картър облиза устни. Огромна огнева мощ.

— Да си го начукам — възкликна. — Не предполагах, че разполагаш с такива… ресурси.

Гол се усмихна изнурено.

— Де да бяха достатъчни.

— Когато каза, че нексовете идват… колко точно имаше предвид?

Тъмните очи на Гол срещнаха погледа на Картър.

— Плановете. Искат ги на всяка цена, Картър.

— Но колко са на брой?

— Стотици — тихо каза Гол.

— Покажи ми къде са оръжията — мрачно каза Картър и Гол ги поведе по металната рампа към мрака на Спирала_F в недрата на Африка.

Битка15

Картър стигна края на широката метална рампа и предпазливо пристъпи в огромната зала, изсечена в скалата. На едната страна проблясваха панелите на голям компютър в рязък контраст с грубата обстановка.

— Център за управление на противовъздушната отбрана. Имаме дори малко ракети. — Гол посочи към стените.

— Ракети? — тихо възкликна Картър. — Май Спиралата наистина разполага с безкрайни ресурси!

— Елате, ще ви покажа оръжейната. Останалите членове на Спирала_F са готови. Жалко, че решихте да си легнете толкова късно.

— Битката е едно, но не съм и предполагал, че се готвим за война — рече Картър.

Докато вървяха, Гол набързо им обясняваше, като жестикулираше разпалено. Очите му бяха широко отворени и съсредоточени. Минаха през много подземни кръстовища; понякога коридорите се разклоняваха в три или четири посоки. Гол избираше тунелите на пръв поглед случайно, но крачеше уверено, водеше двамата си спътници през…

— Лабиринт? — попита Картър.

— Нещо такова. Нямахме подобно намерение, но така се получи. Доста работа имахме тук под скалите. — Гол се ухили до уши.

— Личи си — тихо каза Картър, докато отмахваше някакви дебели паяжини от пътя си.

— Откъде да започна? — каза с дълбокия си мелодичен глас Гол. — Отговори ли търсиш? Изглеждаше изненадан, когато споменах ракети. Спиралата, която познаваш и обичаш, притежава петдесет и осем нефтени платформи на различни места на планетата. Спиралата е собственик на около милион и половина квадратни километра океан с нефт, полезни изкопаеми и благородни метали на морското дъно. Спиралата има милиони декари гора в Скандинавия и Русия, както и хиляди километри пустиня в Невада, а също така в Африка и на други места из Близкия изток… и всичко това тайно, под маската на различни концерни. Спиралата притежава много от по-големите световни компютърни фирми, занимаващи се от производство на софтуер, игри и операционни системи, до хардуер — процесори, комуникации, ДВД записвачки и последно поколение цифрово-оптични скенери, кубична памет, високочестотни лазерни периферии, кристални запаметяващи блокове и каквото още ти хрумне. Финансовите възможности на Спиралата са непостижими за ума ти. Както и за моя — замислено добави той. — Имат парче от всяка баница. Можеш ли да направиш пари от нещо, Спиралата също може. Злато, скъпоценни камъни, петрол, строителство, компютри. Спиралата е една от най-богатите организации на света — и същевременно най-тайната. И работи за доброто на човечеството, но…

— Винаги има едно „но“ — тихо каза Картър.

— Отцепническата група, за която говорихме снощи. Опитват се да овладеят QIII и с негова помощ планират да станат господари на света.

— Знаех, че според слуховете QIII е невероятно мощен, но…

— Няма „но“. Обясни му, Натс.

Натс — бе пребледняла — започна:

— QIII е най-мощният военен процесор на света — без изключение. Изпреварил е с години времето си, но най-големите постижения са в две основни области. Използва РИ — реален интелект, процесорът е по-съвършен мозък, а не изкуствена програма, следваща предварително написани процедури. Той може да мисли. Да мисли, мамка му. Но по-важното е, че притежава така наречения Световен код. Процесорът е в състояние да предсказва бъдещето…

— Да предсказва…

— С определена вероятност. Не е съвършен — нищо не е съвършено. Но действа на базата на нови вероятностни уравнения, създадени с неговата помощ; интелигентността му е изумителна.

Стигнаха тежка метална врата. Гол въведе необходимия код, вратата се плъзна настрани и видяха…

Огромна зала, пълна с оръжия и брони. Цели стелажи оръжия и бронежилетки. Бункерът бе издълбан в оранжевата скала, неравните груби стени бяха набраздени със следи от инструментите, използвани за създаването на подземни лабиринт.

— Избирайте — меко каза Гол. — Но побързайте, разполагаме с по-малко от двадесет минути.

Хакнатият му ЕКуб забръмча.

— Да? Добре. Задействайте противовъздушната отбрана.

— Пристигнали ли са? — с блеснали очи попита Картър.

— Скоро ще са тук. Повече са, отколкото си мислехме.

Картър се намръщи.

— И какво?

Гол преглътна.

— Добрата новина е, че идват по суша, както очаквахме. Противовъздушната ни отбрана е много силна и самолетите и хеликоптерите просто нямат шанс.

— А лошата?

— Докарали са танкове. Много танкове. Превозили са ги по въздуха от едно депо на Спиралата в Египет.

— И с какво ще се бием срещу танкове, мамка му?

— Ей там, в дъното — посочи Гол. Лишената му от хумор усмивка изглеждаше безкръвна на ярката бяла светлина. — Гранатомети. В края на краищата те са просто „Черньй Орел“ — руски Черни орли с тегло 50 тона и със 125-мм оръдие. Пратих съобщение до Лангън, в момента той е в Нигерия, да дойде и да ги пораздруса здравата с команчито… но може и да не успее да пристигне навреме. Ако ти се наложи да стреляш по някой от „Орлите“, не се цели в кулата, там няма екипаж. Цели се в предната част на корпуса. — Гол се изплю. — Копелетата са здравата защитени. Зареждането е автоматично. Не е нужно да пъхаш ръчно всеки снаряд.

— Но защо? — Наташа изглеждаше объркана.

— За по-добра скорострелност — горчиво отвърна Гол.

— Определено днес не ми е ден — обади се Картър.

„Никога не е бил, братко“ — прошепна Кейд в ума му.

„Значи си се върнал?“

„Да не би да си мислиш, че бих изпуснал подобно нещо?“

„Мислех си, че си пукнал в дупката си. Самотен и необичан от никого“.

„Подобни тежки думи направо разкъсват сърцето ми. А сега бъди добро момче и ме заведи при патлаците. При големите патлаци, а може и малко бомби. Отдавна не съм виждал горящи хора“.

„Ти нямаш душа“ — горчиво си помисли Картър.

„Тъкмо обратното. Аз съм част от твоята“ — отвърна Кейд.

Слънчевите лъчи достигнаха долината и червените им пипала затанцуваха през вдигнатия във въздуха прахоляк, Светлината докосна портокаловите дървета и се разпиля из тях. От време на време се чуваха крясъци на маймуни.

Мъжете и жените на Спирала_F чакаха.

Чакаха нексовете.

Чакаха сигнала.

Картър стоеше до една от огромните свине с автомат стърлинг в ръце. Беше подбрал оръжието внимателно, тъй като от много години не бе използвал автоматично оръжие, а залагаше най-вече на своя браунинг или в краен случай — на „Глок“ или „Валтер“. Не обичаше автоматите. Не приемаше масовото унищожение. То бе против моралните му принципи, доколкото ги имаше.

Гол подхвърли на Наташа бутилка кока-кола, после втора на Картър. Махнаха капачките и отпиха. Очите на Наташа не се откъсваха от малкия плазмен екран, закрепен на ниска стойка. На него се виждаше входът на каньона и африканските простори зад него, както и изображенията, предавани от камерата на един от стражите.

Бе облечена в пустинна бойна униформа и кубинки. Държеше автомата неумело. Погледът на Картър се плъзна по нервните мъже и жени — повечето се мотаеха напред-назд или стояха под прикритието на бронираните свине. Ясно разчиташе израженията им, виждаше страха, мрачните им предчувствия, разбирането, че на техния удобен — свръхсекретен, но въпреки това удобен — начин на съществуване внезапно е сложен край.

— Надявам се да не дойдат — тихо каза Наташа.

Приближи се до Картър, седна до него и изпъна крака. Сцената бе странна, чужда, несвързана. Портокалови дървета, белостенна къща с пълзящи растения и килим от пъстри цветя, ухаещи под слънцето… и тежки бронирани машини, пушки, картечници, мъже и жени с кубинки и бойно облекло…

— Ще дойдат — каза той и й подаде цигарата си.

Тя поклати глава.

— Отказвам ги.

— Как са ти раните? По дяволите, момиче, в Шотландия беше като игленик.

— Добре. — Усмихна се, но с усмивката си само се мъчеше да прикрие колко е нервна. — Тези на рамото ми създават най-много неприятности. Сякаш някакъв кучи син ме пробожда с нож всеки път, като мръдна ръката си. А ти как си?

— Ребрата още скърцат — ухили се Картър и вдигна двата си бинтовани пръста. — Поне това не ми пречи да дърпам спусъка. А имам ужасното предчувствие, че много скоро ще се наложи…

Зачакаха.

— Колко остава? — попита Картър.

Гол сви рамене.

— Десетина минути, — може би и по-малко. Картър провери амунициите и облиза изсъхналите си устни.

— Адски мразя подобни ситуации. Предпочитам да работя сам.

— Знаем — каза Наташа. — Но този път нямаме кой знае какъв избор.

Шаназ се появи от металния отвор, водещ към подземията. Носеше малък оптичен диск и се усмихваше широко. Метна диска на Гол.

— Заповядай, шефе.

— Всички данни ли са прехвърлени?

— Да. Фойхтер ще се изяде.

Картър рязко вдигна глава и очите му проблеснаха.

— Фойхтер? Оставих това проклето копеле да умира в Германия.

— Не е мъртъв, Картър. Хич даже. Спирала_F държи под око Фойхтер от доста време. Оплел се е в историята около QIII повече, отколкото краката на начинаеща курва около моряшки гръб. Той е начело на разработчиците и работи в Руб ал’Хали, в Саудитска Арабия. Но удряме на камък всеки път, когато се опитаме да разберем доколко е завършена играта му. Подозираме, че е свързан с отцепническата група, но не разполагаме с никакви твърди данни. Прекалено е добър — измъква се от наблюдателите, а освен това е почти недосегаем. А откакто взривиха шибаната щабквартира, стана доста трудно да се проверяват подобни факти. Цялата комуникационна мрежа е прецакана. На Спиралата здравата й го начукаха и се боя, че нещата само ще се влошават.

Картър се почеса по наболата брада.

— Фойхтер — тихо каза той. — Този мръсник определено е в играта. Усещам го с кокалите си. Беше готов да ме убие в Германия. Явно е станал още по-неудържим…

— Никой нямаше време да реагира на доклада ти — каза Наташа.

Картър кимна и сведе поглед.

Наташа отново се загледа в плазмения екран.

— Какво знаеш за Спирала_Q?

В очите на Картър се бе появил блясък. Мисълта за Фойхтер събуди лоши спомени. Той знаеше, че някой ден — някой ден — отново ще се срещне с него. Щяха да си поговорят. Да потанцуват. Да си спомнят доброто старо време със символична прегръдка…

Гол се намръщи.

— QIII се разработва в Руб ал’Хали под егидата на отдела Спирала_Q, която според слуховете е разположена южно от Аш Шуайбах в Саудитска Арабия. Неотдавна спецификации на дизайна изтекоха в Мрежата и имаше някои доста вбесени хора… особено след като се сдобихме с плановете на този изключително опасен процесор. — Гол се засмя горчиво. — След като посещението на нексовете приключи, бихме могли да отскочим да кажем едно здрасти на Фойхтер и другите разработчици на QIII. Сигурен съм, че могат да ни предложат доста интересни неща за нашето разследване. Но като се има предвид каква игра играят, онова място сигурно се пази по-ревниво и от оная работа на девственица…

— Стига, тате — нацупи се Наташа. — Не забравяй, че тук има и дами.

— Да бе. Дами, въоръжени с пушки и напълно способни да свалят опасни мъже и жени без оглед къде ще се разпилеят мозъците и костите им…

Наташа изсумтя и пак се обърна към екрана.

— Мамка му — внезапно изсъска Гол и се надигна. — Нещо не е наред.

Погледът му се стрелна към плазмения монитор, но на него не се виждаше нищо. Нямаше промъкващи се нексове, нито пък танкови дивизии на хоризонта.

— Още сме в безопасност — несигурно се обади Наташа.

— Не, не сме. Точно това е. ПП — пристъп на паника. — Гол измъкна малко черно устройство, на което светеше червена светлина. Облиза устни и вдигна очи към Картър и Наташа.

— Използваме го само за пробив… Тия гадове сигурно са заобиколили електрониката… но как? Мамка му! Вижте, ако се случи нещо, имаме място на среща при извънредни ситуации. Координатите са 551.222.222.340; ЕКубът може да ги разчете, но не забравяйте, че защитата на устройствата е разбита — ще предавате на врага.

Картър извади браунинга си и вдигна автомата…

Устата му внезапно стана суха като земята в пустинния каньон.

Усети дълбоко в себе си нещо да се размърдва, подобно на гущер след вековен сън под скала.

Засвистяха куршуми, един откос мина на сантиметри от главата на Картър и остави вдлъбнатини в бронирания борд на бойната машина. Чу се звук от попадане на метал в плът и един войник, който седеше върху свинята, пушеше и чистеше оръжието си, бе прерязан на две и от него избликна буен фонтан кръв. Горната половина на тялото му изчезна някъде зад огромната машина, а краката му паднаха на земята, ритаха и оставяха алени следи.

— Залегни! — изкрещя Картър. От всички страни се разнесе стрелба. Изведнъж разбра, спомни си преодоляването на защитната му система в Шотландия и как един-единствен некс успя да избегне самоделните му електронни капани… Бяха направили същото и тук — бяха преодолели сензорите и се намираха…

В каньона.

Защо да се използват танкове, щом хитростта може да свърши по-добра работа?

Разбра — танковете са блъф. Средство да се отклони вниманието им. В края на краищата кой не би чул шибаното им приближаване?

Стовари се тежко на земята. Наташа залегна до него.

Гол се залепи за свинята. Отвсякъде ревяха двигатели, трещяха автоматични откоси, куршуми пищяха сред облаците газ. Картър хвърли поглед наляво и очите му едва не изскочиха от орбитите. Рояк от стотина некса се появи от дърветата и се понесе с невероятна пъргавина през откритото пространство между гората и машините…

Картечниците затрещяха с пълна сила.

— Целете се в главите! — изрева Гол и като се приведе ниско, се втурна зад бронираната машина към стената на къщата. Картър се претърколи по корем, прицели се с автомата и пусна един откос. Един некс излетя във въздуха и рухна на земята с дупка на мястото на лицето. Картър намръщено задъвка устна. Една от свинете обърна и се понесе срещу нексовете, картечниците й трещяха. Предната броня блъсна двама нападатели и тежките колела минаха отгоре им, трошаха крайници и гръдни кошове. Чу се изщракване, последвано от мощна експлозия. Бронираната машина подскочи във въздуха, преобърна се настрана и се блъсна в едно дърво. От вътрешността блъвнаха пламъци. Към небето се понесе черен дим.

Картър чу писъците на хората.

Настъпи истинско безумие. Нексовете прииждаха отвсякъде, втурваха се към бронираните машини с ревящи оръжия. Последваха още експлозии. Картър и Наташа отстъпиха към бялата къща, която първоначално бяха взели за дома на Гол. И двамата стреляха, автоматите подскачаха в ръцете им. Картър пусна откос по линия наближаващите нексове, но не улучи нито един. Откосът привлече вниманието им и от стената зад него се разлетяха парчета камък и мазилка.

— Мамка му! — изкрещя той, падна на колене и трескаво смени пълнителя. Нексовете нападнаха, но бяха спрени от една от бронираните машини — тя се нахвърли върху тях и ги разпръсна, изстрелите ги пратиха високо във въздуха като безжизнени парцалени кукли.

А после нексовете тежко се стовариха на земята.

Повечето на крака.

„Тук съм“ — внезапно се разнесе триумфиращото грачене на Кейд.

„Не си необходим!“ — озъби се Картър на лудницата в ума си. Изтри потта от очите си, избърса длани в панталоните си и изстреля откос от четири куршума към нексовете, които стреляха иззад дърветата — много от тях бяха отблъснати от мощния огън на бронираните машини.

„Необходим съм ти, Картър. Пусни ме, остави ме да свърша онова, което мога най-добре…“

„Разкарай се от мозъка ми, Кейд!“

Картър примигна.

Нещо тъмно и застрашително запълзя в душата му, подобно на ядрена зима — върху красотата пред него падна тъмна завеса, каквато не бе виждал никога. Сетивата му се изостриха, времето се забави, всичко стана…

Черно-бяло…

— Трябва да отстъпим, да отстъпим в къщата… — изсъска той.

Наташа кимна, стискаше здраво оръжието си.

Запълзяха покрай стената. Куршумите летяха от всички посоки, няколко от бронираните машини се бяха преместили пред къщата, картечниците им не преставаха да стрелят. Земята бе осеяна с телата на мъже и жени. От една улучена машина се носеха кълба черен дим.

— Какво има?

— Танковете идват — горчиво отвърна Картър. Внезапно стрелбата се прекрати. Трясъкът на картечниците замлъкна. Разнесе се далечен рев на двигатели. Силна експлозия изтътна в каньона и разтърси стените му.

Последва ответна стрелба.

Слънцето печеше безмилостно. Картър избърса потта от веждите си. Устата му бе суха — твърде суха, ребрата и няколкото други по-незначителни порязвания напомняха за себе си. Най-зле беше носът — бе чупен прекалено много пъти и затрудняваше дишането му, а и болеше.

Разнесе се гръм на оръдие.

Една от бронираните машини сред дърветата внезапно изчезна, превърна се в хиляди парчета изкривена стомана, които се пръснаха във всички посоки като някаква гигантска ръчна граната… вместо нея на мястото й остана черна, обвита в пламъци метална черупка. Три от колелетата бяха останали закрепени към огънатото и разкъсано шаси. Картър поклати глава, хвърли автомата и сграбчи Наташа за ръка.

— Трябва да се разкараме от тая лудница.

— Къде е баща ми?

— Вече е прекалено късно за това! Хайде!

— Не искам да умра така — възкликна Наташа.

— Аз пък изобщо не искам да умра — отвърна Картър.

Хукнаха към вратата. Картър се сниши. Три куршума се забиха в тухлите над него, изрисуваха диагонал по стената. Отляво се разнесе писък и една жена рухна, хванала се за гърлото. Кръвта излизаше на тласъци между неуспешно мъчещите се да запушат раната пръсти. Оръжието и войната изведнъж бяха забравени в този миг на ужасна агония. Картър изпразни цял пълнител в атакуващото множество и то заподскача, сякаш посрещаше куршумите с радост…

Наташа изпищя.

Картър се извъртя, но прекалено късно — една фигура се метна към него… автоматът на Наташа заподскача в ръцете й и стрелбата отекна в главата на Картър и във всичко наоколо… той се стовари тежко на земята, за около секунда си мислеше, че е мъртъв. Отблъсна трупа от себе си и се претърколи, огледа бушуващата около него лудница. Нексовете нападаха отново и покосяваха мъжете и жените на Спирала_F.

Картър измъкна затиснатия си от трупа автомат и застреля в тила некса, който притискаше Наташа. Видя как мозъкът му изригна на струя. Нексът рухна, претърколи се и Картър видя ужасеното лице на Наташа, която се взираше безмълвно в него. Сграбчи я и изкрещя:

— Къде е Гол, по дяволите?

Наташа не отговори…

— Ранена ли си? Питам, ранена ли си, мамка му?

Една фигура се понесе към тях — Наташа изскимтя — автоматът в ръцете на нападателя се надигна и Картър видя пръста на спусъка, усети натиска, блъсна Наташа и натисна спусъка на собствения си автомат, като същевременно се хвърляше земята…

Куршумите прелетяха покрай лицето му — толкова близко, че усети полъха им. Неговият откос запрати фигурата във въздуха, тя се завъртя и рухна безжизнена на земята.

— Хайде. — Картър сграбчи Наташа за ръката и я помъкна след себе си. Вляво няколко души ритаха паднал на земята некс. Два други му се притекоха на помощ и последва кратка и много кървава схватка. Картър спринтира към къщата и рязко спря пред вратата. Обърна се…

Не беше сигурен колко са останали живи — и от Спирала_F, и от врага. Погледна към Наташа, която бе влачил в безумното си бягство към временното прикритие по-далеч от стрелбата. По лицето й имаше кървави петна. Цялата трепереше. Той я погледна в очите и бавно каза:

— Без паника, Натс. Хайде. Стегни се. Няма да умрем. Обещавам ти. Ще те пазя…

— Как…

— Шшш. — Той постави пръст на устните й, наведе се и я целуна нежно. — Обещавам ти, ще те пазя…

„Лъжец…“

Нанесе му такава плесница от гняв и омраза, че усети как Кейд отлетя в мрачния безкрай и в ума му се възцари спокойствие — безумно спокойствие, което бе изпитвал само няколко пъти в моменти на изключително опасни бойни условия…

Мозъкът му обработваше кодове, числа…

Всичко бе ясно…

Черно-бяло…

Логично.

Без емоции, без паника и страх…

Точно това го бе отличило на първо място като идеален кандидат за ударните групи.

— След мен.

Картър бързо закрачи напред, Наташа го следваше по петите. Влязоха в къщата през тясната, изядена от куршуми врата. Зад тях продължаваше да ехти стрелба и да покосява дърветата. Но вече отслабваше. Спирала_F бе прегазена.

Картър стисна здраво браунинга със свободната си ръка и се промъкна по коридора към ярката светлина в другия край на помещението. Дори не бе сигурен къде се е дянал автоматът му, кой точно момент на безумство го бе лишил от него.

Ръцете му бяха хлъзгави от кръв. Негова собствена? Или на някой некс?

Некс, изплю умът му.

Какво се е случило със света, по дяволите?

Спря. Нещо дълбоко в него зави, изпищя предупреждение към съзнанието му и в същия миг…

Три некса внезапно и стремително влетяха през огромния прозорец, като разбиха тишината. Маскираните им глави бяха наведени. Дъждът от стъкло се изсипа право пред Картър и се пръсна по пода като хвърлени в краката му диаманти. Автоматите им се вдигнаха в мига, в който краката им докоснаха земята. Браунингът на Картър също се вдигна и той натисна спусъка… куршуми изпълниха тясното пространство…

Два некса моментално рухнаха на пода с куршуми в лицата, Третият скочи към него…

Ударникът на браунинга изцъка.

Щракането на мъртвеца.

Целувката на смъртта.

Юмрукът прелетя на сантиметър от носа на Картър, той се извъртя, лакътят му полетя с невероятна скорост и се стовари в главата на некса, запрати я надолу към вдигащото се коляно. Костите му се разтърсиха от силата на удара.

Но нексът все пак успя да му нанесе удар в гърдите.

Полетя вертикално, болка премина през цялото му тяло и от устата му бликна повръщано. Сякаш увисна във въздуха, след което рухна изведнъж, стовари се с глух тътен на пода и изстена в агония. Нексът го прескочи и се хвърли към Наташа…

Картър се претърколи, свит на кълбо…

Удар в сърцето… предизвикан инфаркт…

Наташа се сви пред маскираната фигура, която зае поза, готова да нанесе удар, с фиксиран като на кобра поглед. Нексът спря, бързо се наведе, взе автомата и насочи тъмното му безчувствено око към лицето на Наташа…

В замръзналия миг, неспособен да си поеме дъх, почти Парализиран, Картър опипом смени пълнителя, после браунингът се озова в полезрението му. Ръката му трепереше, картината пред него се разкриви за част от секундата, той усети порив на гадене, насочи пистолета и времето се забави, спокойствието му изчезна и видя Наташа, своята любов, Наташа, която щеше да умре с парче горещ метал в мозъка, и това щеше да е по негова вина, а той й бе обещал…

Бе обещал да я пази…

Бе обещал да я опази жива…

Седем куршума изсъскаха покрай ухото на некса.

Нексът рязко се извъртя, а Картър продължи да стреля и нападателят внезапно се загърчи и отлетя нагоре и назад, надупчен, смазан, окървавен, после падна върху Наташа. Тя изкрещя — дълъг нисък животински крясък. Картър усети как браунингът изцъка и се надигна на колене…

„Отзад…“ — обади се Кейд.

Претърколи се — бързо, по-бързо, отколкото би могло да се движи човешко същество. Автоматичен откос се заби в тухлите и вдигна облак прах. Очите на Картър останаха фиксирани върху олюляващата се фигура на некса. Гръдният му кош бе разкъсан, някакъв хлъзгав лъщящ орган се виждаше под превърнатото в парцали облекло, кръвта се просмукваше в сивата тъкан и падаше на тежки бавни капки върху плочките на пода. Бузата на некса увисна като откъснато парче кожа.

Картър скочи.

Автоматът излая веднъж и млъкна.

Куршумът го прониза в едната страна непосредствено под ребрата и остави червена диря, от която плисна кръв и се просмука в дрехите му. Силата на удара го отхвърли назад, завъртя го и го просна по очи на пода.

Болка нямаше.

Адски гадно, помисли си той.

Липсата на болка е гадно нещо.

Враг…

Трябва да го убия…

Къде си, Кейд? Къде си, когато ми трябваш, мамичката ти?

Не искам да умирам…

Болка…’

Не искам да умирам…

Опита се да се изправи, но успя само да завърти главата си. Вдигна ръка пред лицето си и видя, че е боядисана в тъмночервено, съвсем неподходящ цвят. Изглеждаше кофти. Изглеждаше плашещо. Цвят на нещо, което не би трябвало да вижда дневна светлина.

Мамка му, изненада се умът му, внезапно обхванат от спокойствие.

Ръката му се отпусна. Разкъсаният, кървящ и надупчен некс със забавено движение пъхна нов пълнител в автомата си. Гледаше го и се гърчеше в собствения си свят на болка, но в бакърените му очи не се четеше нищо. Картър не можеше да направи нищо. Нексът пристъпи напред, напрегнатият му поглед се заби в него и той го разпозна — беше същият поглед като онзи в Шотландия, когато бе нападнат така изненадващо…

— Радвам се да те видя отново — изграчи Картър.

— Удоволствието е мое, господин Картър.

В мекия безполов глас нямаше болка. Никаква шибана болка? — изскърца обърканият ум на Картър.

Пръстът дръпна спусъка…

И маскираното лице на некса експлодира.

Картър гледаше вцепенен как на негово място се отвори огромна дупка сред писък на метал. Мозък, парченца череп и кръв се посипаха върху него с лек трополящ звук. Фигурата се сгъна бавно и спретнато на пода и замръзна.

Вниманието му се премести от трупа на преден план към мястото зад него, там стоеше Наташа с автомат в ръцете. Слаба, ужасена усмивка играеше на устните й.

— Длъжник си ми — слабо прошепна тя.

Картър се закашля и се претърколи по гръб.

— Трябва ми превръзка, поне някакъв парцал — изхриптя той и с мъка седна. Нещо топло се бе разтекло по тялото му и се спускаше надолу към чатала.

Наташа коленичи до него и потопи длани в кръвта му. Погледите им се срещнаха. Тя бързо скъса ивица от ризата си, наложи я върху раната и внезапно море от болка избухна в мозъка на Картър и отекна в огромната оперна зала на мозъка му…

Заедно с болката в мозъка му — тя също се върна, за да го изгори.

Здравата да го изгори.

— Днес определено не ми е ден — изграчи той. С мъка се изправи, притиснал парчето плат към хълбока си. Наташа коленичи, взе пистолета му и му помогна да го презареди. Патроните бяха хлъзгави от кръвта. Взеха автоматите на мъртвите нексове и поеха дълбоко дъх.

— И сега какво? — изсъска Наташа.

— Трябва да намерим Гол.

— Може да е навсякъде… беше такава лудница…

Бавно се качиха по стълбите в кабинета на Гол. Тук се бе водила битка — имаше кървави следи, но трупове липсваха Кръвта бе оплискала стените, сякаш някакъв побъркан художник бе пуснат да беснее на свобода с бояджийска четка и му бе казано да твори съвременно изкуство. Гол го нямаше.

— Какви бяха онези координати? — попита Наташа. Покриваше вратата на кабинета с автомата. Ръцете й трепереха.

— 551.222.222.340 — изпъшка Картър. Лицето му бе станало сиво, около очите му бяха избили виолетови кръгове, носът му бе покрит с кора съсирена кръв. Стискаше браунинга, но така, сякаш не знаеше какво е това… беше изгубил много кръв, бе слаб и бързо отпадаше… губеше всякакво желание да участва в играта.

Наташа стисна зъби, извади ЕКуба си и вкара координатите…

— Хайде… — Усети нов прилив на сила, нов приток на адреналин в изтерзаното си окървавено тяло. Изтича до прозореца — навън светът още бушуваше… черен дим се носеше към хоризонта от безброй унищожени и повредени бронирани машини. Видя един танк, руски „Черен орел“: клечеше сред дърветата, обърнал огромната си кула към тях, дулото на грамадното оръдие бе наистина будеща трепет и ужас гледка. Трещяха картечници и автомати.

— Трябва да се махаме оттук.

Помогна на Картър да стане, подхвана го и двамата тръгнаха бавно, болезнено бавно през къщата.

— Ама че лудост — каза Наташа.

— Лудост — съгласи се Картър и се закашля.

— Надявам се поне да си заслужава — горчиво промърмори тя.

— Никога не си заслужава — каза Картър. От устата му се точеха кървави лиги.

Спряха. Картър се облегна тежко на обляната от слънчева светлина врата. Уханието на портокаловите дървета отново достигаше до тях, макар и примесено с миризмата на барутни газове. Наташа направо не можеше да повярва, че тук… в този рай… се води битка и че животът й виси несигурно върху деликатната нишка на Съдбата.

Очите й блуждаеха и търсеха нексове…

Търсеха бързите смъртоносни убийци сред дърветата и зад танковете. Пред очите й няколко некса спринтираха към една от свинете — тя ги покоси в струи кръв с димящите си дула.

Колко още бяха останали?

С много от бронираните машини бе свършено. Натс видя още два танка — бяха се появили от гърлото на каньона след началото на битката. В далечината се чуваше автоматична стрелба, последвана от експлозии, отекващи откъм сенчестите дълбини на дърветата.

Погледът й рязко се отклони наляво и се спря върху някакъв джип. Чероки. 4-литров. Голям и як. Огънат и пробит от куршуми, но все пак бе възхитително…

Близо.

На стотина крачки.

Само на стотина крачки.

Под едрокалибрените очи на Черните орли и дулата на автоматите на нексовете.

Можем ли да тичаме по-бързо от куршумите? — помисли си тя.

Животът ни зависи от това…

— Хайде, Картър — каза Наташа. — Джипът. Виждаш ли го?

Картър вдигна глава и изграчи:

— Да.

— Искам да тичаш. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Погледна за последен път към танковете. Огромни, грубо боядисани дундести метални машини с очукани туловища, показващи признаци на прекалено грубо отношение. Неподвижни, със замлъкнали двигатели.

А нексовете…

Видя пет групи, насочили цялото си внимание към групи от Спирала_F или към бронираните свине. Друга група се въртеше около някакво оборудване в края на гората. Наташа и Картър излязоха от убежището си.

Затичаха се.

Отне им цяла вечност…

Десет крачки. Всяка стъпка предизвикваше изригване на кръв от хълбока на Картър — червените капки маркираха прехода им през пясъка.

Двадесет крачки.

Наташа зърна петте некса на края на гората, видя стойките им и проблясващите оръжия.

— Мам… — И докато го каже, противниците откриха огън. Наташа изкрещя и се приведе. Картър внезапно бе станал ужасно тежък и тромав, товар, увиснал на гърба й, влачеше я надолу към ужасните черни дълбини на смъртта и забравата. Куршумите се забиваха в пясъка до краката й, други изпищяха покрай нея и рикошираха от камъка на стената с малки фонтани прах.

Наташа с мъка продължи напред.

Нексовете спряха да стрелят.

Хвърлиха се напред, движеха се пъргаво и мълчаливо към залитащата двойка. Наташа стисна зъби и напрегна сили, влачеше почти изпадналия в безсъзнание Картър.

Седемдесет крачки. Осемдесет…

Деветдесет…

Можеше да различи бакърените очи на нексовете…

И осъзна.

Изглеждат еднакво, помисли си.

Всичките си приличаха като две шибани капки вода…

Стигна до черокито, отвори вратата и натика Картър в кабината. Първият некс скочи, пльосна се с трясък върху капака на автомобила и се плъзна към нея. Наташа с вик се метна вътре и затръшна вратата — тя не се затвори добре, остана широка 7–8 сантиметра пролука…

Тя видя пръстите, след тях се появи маскираното лице. Дръжката се изплъзна от хлъзгавите й от кръв пръсти…

Кубинката на Наташа се заби в лицето на некса — три, четири пъти, нексът падна назад. Наташа дръпна вратата с цялата си сила и тя се затръшна с едно последно мощно изщракване. Натс погледна с ужас трите откъснати пръста на пода.

Не бе изкрещял, осъзна тя.

Не бе издал нито един шибан звук…

Дойдоха и останалите нексове… скочиха към автомобила…

Наташа стовари длан върху централното заключване. Един от нексовете заблъска вратата, после заби юмрук в прозореца и пръсна стъклото. Парчетата се разхвърчаха из кабината. Наташа вдигна отмъкнатия автомат и натисна спусъка. Куршумите полетяха през счупения прозорец, забиваха се в тялото на некса, а тя вече завърташе ключа. Огромният двигател се събуди с рев, Наташа натисна газта до дупка и блъсна един от противниците с бронята… Автоматът изведнъж изцъка и замлъкна. Наташа го метна на съседната седалка до свития хриптящ Картър и сграбчи волана. Черокито се понесе с рев към портокаловите дървета, гонено по петите от тримата останали нексове…

Колата набра скорост под натежалите от плодове клони и полетя по черния път. Наташа се разсмя гръмко, свежият вятър нахлу през счупения прозорец и изсуши потта по лицето й.

— Картър? — изкрещя тя. — Добре ли си, Картър? Жив ли си?

Разнесе се някакъв далечен звук. Тътен.

Сякаш подчинявайки се на някакъв несъзнателен рефлекс, Картър се пресегна и рязко завъртя волана. Черокито излетя от пътя; последва болезнен писък на метал и пътят точно зад тях експлодира във фонтан от пръст. Камъни и шрапнели се понесоха с писък около джипа, той се разтресе и подскочи от мощната ударна вълна.

Картър вдигна глава, усмихна се слабо на Наташа и затвори очи. Слънчевата светлина заигра върху лицето му. Той не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за…

Болката.

Поглъщащата всичко болка.

— Закарай ме на лекар и току-виж съм оживял — изхриптя.

— Още не сме излезли от гората — рязко отвърна Наташа.

Картър се ухили. Окървавеното му лице приличаше на размазана маска на ужас и унищожение.

Наташа увеличи скоростта и полетяха с рев извън портокаловите горички, излязоха от прохладната им сянка и се озоваха в реалността на обляната от слънчева светлина Африка. Краят на каньона се носеше срещу тях… и там, точно насреща им, стояха няколко некса. Черокито фучеше със 160 км/ч, куршумите затракаха по ламарината му, колелата се откъснаха от земята и излетяха…

Наташа се сниши.

Пред себе си виждаше само небе.

Изсъска и хвърли бърз поглед към огледалото за задно виждане, но не различи нищо…

Колата се спусна, подобно на приземяващ се самолет. Ресорите се свиха и черокито се стовари на земята с ужасяващ трясък. Наташа изхвърча нагоре, ръцете й изпуснаха а кормилото и главата й се удари в тавана с такава сила, че челюстта й изтрака, устата й се напълни с кръв и парченца от строшен зъб… Черокито заподскача, поднесе и се завъртя сред храстите, гумите му изтръгваха пясък, пръст и изсъхнала растителност. Наташа най-сетне отново хвана волана и овладя машината, натисна газта и автомобилът направи широка дъга и се насочи към червените скалисти хълмове вдясно от съсипания център на Спирала_F…

— Какво ме удари, мамка му? — изстена Картър.

Наташа изплю кървава храчка през прозореца и замига бързо, мъчеше се да овладее световъртежа.

— Просто лежи, любов моя — успя да каже. — Не ти е нужно да знаеш.

Набра скорост и се понесоха през прахоляка и храстите.

Не следваше никакъв път — правеше свой собствен.

Отдолу нещо дрънчеше и блъскаше, но на Наташа не й пукаше. Измъкна ЕКуба и той я поведе; вече нямаше значение, че местоположението им не е безопасно — всеки, който си направеше труда, можеше да ги види.

Натисна газта до дупка и ръцете й се разтресоха безумно от силно вибриращия подскачащ волан. Заизкачваха се и най-сетне излязоха на черния път, водещ към мястото на срещата и, както се надяваше Наташа, спасението…

— Дано сборният пункт наистина съществува — промърмори тя.

Погледна си зъбите в огледалото и изруга — инстинктивната суета си казваше думата въпреки почти фаталната ситуация, в която се бяха оказали. Намести огледалото и ги ВИДЯ…

Три пикапа.

Носеха се с пълна скорост зад нея…

— Мамка му — изсъска тя. — Няма ли край?!

Продължи напред. Преследващите ги пикапи — каквато и марка да бяха — се оказаха невероятно мощни. Не ги настигаха, но и не изоставаха. Носеха се с рев след тях и оставяха огромни прашни следи. От двете им страни профучаваха скали, дървета и храсти…

Обвитото в облак прах чероки се заизкачва към мястото, посочено от ЕКуба… към извънредния сборен пункт, установен от Гол… от мистериозно изчезналия й баща.

„Дано си добре, татко — помисли Наташа. — Дано си добре“.

Шаназ замръзна. Някаква фигура бе клекнала в тунела с насочен към нея автомат.

След трескавата кървава битка навън Шаназ се оказа отделена от групата си. Успя да избяга от куршумите надолу по металната рампа, в недрата на Спирала_F дълбоко под земята…

Такъв беше планът. Да се срещнат. Да се прегрупират, ако лайното улучи вентилатора.

А лайното определено бе улучило и вентилаторът бе станал на парчета.

Взираше се в стаената в сенките фигура. Беше некс; нямаше начин да е някой друг. Изруга слабото осветление в тунелите…

Бавно вдигна ръце.

Дулото на АК47 се заби в ребрата й.

— Какво искате да направя? — тихо попита тя, мъчеше да не дразни въоръжения нападател. Не погледна към него.

Маскираното лице се наклони настрани. Очите обходиха помещението.

Фигурата се изправи. Плавно и ужасно бързо.

Чу се съскането на издишан въздух.

Автоматът изрева и Шаназ отлетя към близкия компютър, кръвта й плисна върху грапавата скална стена, куршумите начертаха линия през гърдите й и се забиха в черепа. Парченца кост се разлетяха във въздуха и тя се стовари върху един стол, отпусната и мъртва, мозъкът и експлодиралите й органи проблясваха на слабата светлина на електрическите крушки.

Тишината се възцари отново.

Главата на убиеца рязко се извъртя наляво. Автоматът също се извъртя, за да покрие отвора към тунела.

Появи се Джамал. Тичаше. Усмивката на кръглото му лиже изчезна и то се изкриви от гняв, когато погледът му падна върху мъртвата Шаназ. Младежът спря в центъра на залата и огледа пустите мрачни тунели. После изкрещя:

— Шаназ? — И се запрепъва към нея. Ръката му се протегна, пръстите му докоснаха разбитата й челюст и се хлъзнаха в кръвта, пропила гладката й кожа. — Шаназ!

По абаносовите му бузи потекоха сълзи.

Куршумите се забиха в гърба му и Джамал дори не разбра какво става.

Маркъс облиза устни, затвори очи и се заслуша. Стоеше в коридора, стиснал хлъзгавия автомат в потните си длани. Знаеше. Знаеше, че смъртта е наблизо и че нападателите — които и да бяха — са убили Шаназ и Джамал. Бяха добри. Бързи и ужасно ефективни.

Стегни се, изкрещя съзнанието му.

Вдиша дълбоко няколко пъти, усещаше как солената щипеща пот се стича под плитките му.

Тръгна — не в посока на стрелбата, а по-далеч от нея. Беше чул гърмежите — бяха изстреляни най-малко петдесет куршума. Това не бе убийство. По-скоро касапница. Бе чул писъците на Джамал; долови ужаса в тях; знаеше, че момчето — неговият приятел, един от другарите му — е мъртво.

Рязко спря и плитките му се разлюляха.

Тунелът пред него се разклоняваше.

— Маркъс! — чу се далечен вик.

Намръщи се. Гол?

Викът се разнесе отново, този път изпълнен с болка.

Гол? Ранен?

Продължи напред все така нащрек, трепваше и при най-малкото раздвижване на въздуха. Стигна до малко, слабо осветено кръгло помещение, от което излизаха четири тунела.

Спря.

Обърна се, обърна се отново…

И видя фигурата. Очите му се разшириха. Цевта на АК–47 се завъртя, но прекалено късно — автоматът на противника вече бе насочен към него и Маркъс видя лекото свиване на мускул и сухожилие, и усети фигурата. Усети липсата на какъвто и да било морал.

Очите му се затвориха…

Огромна въздишка се изтръгна от устните му.

И играта свърши.

Лангън седеше на ръба на скалата, вперил поглед към далечния каньон и бушуващата в него битка. Гледаше издигащите се към небето стълбове дим. Поклати невярващо глава. Противовъздушната отбрана на Спирала_F все още работеше.

Команчито беше безполезно.

Невероятно мощно, но напълно безполезно.

— Защо не си ги изключил, Гол?

Зад него бе приклекнал вертолетът — все още в зелено-кафяв камуфлаж, с работещи на празни обороти двигатели Всички системи бяха включени и готови за действие. Можеше да излети за тридесет секунди, ако се наложеше — и Лангън знаеше, че когато моментът настъпи, ще трябва да действа възможно най-бързо.

Чу рев на двигател… на двигатели. Множествено число.

Няколко.

Изтича до команчито и се покатери в кабината. Внезапно го обзе лошо предчувствие. Наду двигателите и се заслуша как двете турбини завъртат перките. Стрелките на уредите оживяха и плавно запълзяха нагоре. Активира оръжейната система и подпря брадичка в дланите си, загледан от кабината към пътя, водещ от най-високата част на хълма към малкия закътан участък, който си бе избрал за убежище.

Черокито изскочи, понесе се към него и поднесе. Спирачните изпищяха и джипът остави две дълги успоредни бразди в пясъка. Отзад се появиха три пикапа — следваха черокито по петите. Наташа скочи от джипа; влачеше Картър. Той се препъваше, на практика изгубил съзнание и сякаш изпаднал в делириум, очевидно не осъзнаваше какво става около него, нито къде е, нито как е шибаното му име…

— Те ли са врагът? — спокойно извика Лангън през воя на перките.

— Начукай им го! — изкрещя Наташа.

Лангън натисна едно копче и шлемът му оживя. Съвсем спокойно си избра цел и многоцевната картечница „Дженеръл Мотърс“ се завъртя с пет хиляди оборота. С плавни и спокойни движения Лангън натисна спусъка.

Хиляди едрокалибрени куршуми изсвистяха над пътя, забиха се в пикапите и ги заблъскаха един в друг. Нексовете вътре се превърнаха в кървава пихтия, в пурпурни окървавени торби от плът и раздробени кости. Единият пикап експлодира, пламъците с рев се издигнаха към небето, малки парченца горящ метал описаха високи дъги и паднаха в пясъка. Вторият пикап се преобърна и се затъркаля към команчито.

Чу се тих вой — многоцевната картечница намаляваше оборотите и с метални изщраквания спря въртенето си.

Лангън скочи от кабината.

— Къде е Гол?

— Нямам представа — отвърна Наташа. — Да действаме, бързо!

Той й помогна да качат стенещия Картър в кабината.

— Съжалявам, но ще ви е малко тесничко. Проектиран е само за двама души.

— Ще се оправим — каза Наташа. — Имаш ли медикаменти?

— Всичко необходимо. Да се размърдаме.

Перките се завъртяха по-бързо и команчито с рев се издигна във въздуха и се понесе в ясното синьо небе. Предупредителните системи запищяха — отчитаха близостта на противовъздушни ракети. Вертолетът се понесе към долината и портокаловите горички, където продължаваше да бушува сражението.

Наташа затърси из лекарствата, отвори един стерилен пакет и направи на Картър инжекция морфин — тя успокои болката и го приспа. Надяваше се, че няма да се наложи преливане на кръв… Притисна Картър към единия край на тясната кабина и на фона на музиката на перките му смъкна якето и разкъса ризата над раната на хълбока.

— Не виждам какво мога да направя тук — каза Лангън. — Противовъздушната отбрана все още е активна. Дори аз не съм достатъчно тъп, за да се натреса на ракетите. Няма начин.

Свали хеликоптера още по-ниско. Направиха широк кръг около портокаловите гори, вятърът от перките разлюля клоните и храстите. Няколко куршума полетяха към хеликоптера, но той се движеше прекалено пъргаво. Издигна се над ръба на долината, после рязко се спусна надолу. Лангън погледна Наташа за инструкции.

— Какво ще правим?

— Мини още веднъж. Гол трябва да е някъде там. Ако изобщо някой може да се измъкне жив от този ад, това е той.

Върнаха се — летяха толкова ниско, колкото можеше да се осмели Лангън заради танковете. Команчито описа още няколко широки кръга. Нямаше и следа от Гол, нито от други оцелели. Все още се чуваше стрелба, но престрелките ставаха все по-спорадични.

— Скенерът ти работи ли? — извика Лангън.

— Да — късо отвърна Наташа.

— Виждаш ли жълтите точки? Идентифицирани са като „Апачи“. Вероятно с още нексове. Подкреплението наближава и наистина не ми се ще да се мотая тук, когато пристигнат. Виж. — Лангън посочи екрана. — Противовъздушната отбрана току-що се изключи. Мамка му, точно навреме за апачитата. Явно нексовете я контролират и се мъчат да ме държат настрана. Май са подценили Гол, не мислиш ли?

— Не бих нарекла неколкостотин некса и танкове подценяване. Е, какво ще правим сега?

— Ти си шефът — отвърна Лангън. — Аз само изпълнявам нарежданията на Гол. А като се има предвид, че си му дъщеря… ами…

— Това пък откъде го знаеш?

— Разполагаме с едно прекрасно нещо, наречено комуникации.

— О!

— Как е Картър?

— Засега извън играта. Добре, че куршумът е излязъл. Не съм сигурна, че щях да мога да го извадя, ако беше заседнал.

— Не ми цапай седалките с кръв.

— Не мисля, че му е останала много. Наташа махна напоеното с кръв парче плат и разкъса ризата още повече. Направи ужасена гримаса при разкрилата се гледка. Измъкна пинцети и премести Картър, за да погледне раната — в нея имаше парчета от дрехата му.

— Имам нещо на скенера.

— Какво?

— Пет фигури. Тичат… по един от хребетите…

— Насочи се към тях. Да поразгледаме.

Команчито рязко зави и се издигна право срещу слънцето, понесе се като куршум в небето и рязко се спусна към…

Висок хребет от червена скала, надвиснал над бърза тясна река, течаща на дъното на клисурата — цепнатина, която сякаш продължаваше безкрайно надолу.

Наташа видя фигурите, тичащи сред скалите…

И разпозна Гол.

— Ще трябва да се оправя сам — каза Лангън.

— Можеш ли да застреляш преследвачите?

— При тази скорост? Ще надупча всички! Прекалено е близко до тях… не мога да различа целите една от друга, не и с шибаната картечница…

Команчито с рев прелетя над хребета и направи завой, Перките проблясваха под слънчевите лъчи. Върнаха се. Гол тичаше с всички сили пред четирите преследващи го некса, Беше невъоръжен… и държеше нещо в стиснатия си юмрук. Нещо, което блестеше с всички цветове на дъгата… тъкмо тогава…

Всички изчезнаха.

Команчито направи втори завой — като някакво бръмчащо насекомо за онези на земята…

— Ако кацна, с нас е свършено — изсъска Лангън. — Въоръжени са с автомати, а ние имаме ранен.

— Трябва да му помогнем! — изкрещя Наташа. — Трябва да му помогнем, мамка му!

Облян в пот, Гол вдигна глава, когато команчито прелетя с рев отгоре. Знаеше, че с него е свършено, но малкият оптичен диск не биваше да попадне в неподходящи ръце…

Не биваше.

Плановете забавяха врага. Осигуряваха на Спиралата повече време. А както бе казал самият той, плановете бяха ахилесовата пета на врага. Слабото му място.

Как биха могли враговете да управляват света с помощта на QIII, ако съществува и втори, който да контрира всичките му команди? Да пъха прът в колелото на военния прогрес. Да им го начуква здравата всеки път? Не, плановете им трябваха.

Не се озърна назад. Чуваше ги, чуваше тропота на обувките им по камънака. Смяташе се за човек в доста добра форма, но тези мръсници го преследваха вече цели километри; предимно по нанагорнища; предимно през скалите. Нексовете знаеха кой е той още от самото начало на битката; бяха го притиснали, бяха го принудили да побегне пред пищящите зад него куршуми, като плъх в подземния лабиринт, бяха го откъснали от останалите членове на Спирала_F…

Знаеха.

Знаеха какво носи.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Продължи да тича. Издръжливостта му бе поставена на върховно изпитание и той усещаше как тялото му се самоизгаря, как използва ресурси, за чието съществуване никога не бе подозирал — той всъщност не знаеше още колко ще може да тича… През последните километър и половина нексовете постепенно го доближаваха, както рибарят бавно придърпва уловената голяма риба. Сега се намираха само на крачка зад иго и паниката се възцари като някакъв ужасен демон в душата му. Какво да направи? Какво да направи, мамка му?

Защо още не го бяха застреляли?

Знаеха. Знаеха, че той е ключът към кодираните планове — ключът, разкриващ всичко записано върху оптичния диск. Ако умреше, щеше да им е нужно много време, докато разбият кода, може би дни… но ако го хванеха жив, ако го подложеха на мъчения?

Щяха да им потрябват само няколко минути. Беше виждал на какво са способни.

Потръпна, Не искаше да бъде заловен от нексове.

По-добре шибаната смърт.

Краката му се движеха сами.

Посоката му се промени.

Зад него се разнесе вик — нексовете осъзнаха какво става…

Гол дотича до ръба и мълчаливо, без да поглежда надолу, скочи с всички сили напред. Ръце в ръкавици докоснаха гърба му. Един от нексовете го последва — не по свое желание, а заради бързината и инерцията.

Гол се понесе в бездната — краката му все още тичаха.

Продължаваше да стиска здраво диска в юмрука си.

Нямаше последни думи. Нямаше героични викове. Просто стисна зъби от спазмите на разкъсващия червата му страх, когато светът се разкри пред него… тъй огромен… така ярък…

Осъзна. Това бе първият път, когато наистина разбираше.

Първият път, когато наистина усещаше.

А животът бе толкова хубав.

Вятърът ревеше в ушите му и развяваше брадата му. Червената скала се носеше пред замъгленото му от сълзите зрение.

Гол падаше.

— Не! — изкрещя Наташа.

Команчито отново зави. Многоцевната картечница изтрещя и преряза нексовете на хребета на две. Всичко стана толкова бързо, че така и не разбраха откъде им е дошло.

— Спусни се надолу, до реката — викна тя.

— Прекалено е тясно — отвърна Лангън. — Не мога да сваля този звяр до дъното. Перките ще се блъснат в скалата.

— Спускай се!

— Ще се разбием, по дяволите — озъби се Лангън.

Наташа потъна в мълчание. В гробно мълчание. Лангън рискува да погледне назад. Видя сълзите в очите й и каза тихо:

— Стегни се, Наташа. Заший Картър.

— Да — прошепна тя. — Ще го зашия. Ще съм силна. Да.

— Това би искал и Гол.

— Да.

Лангън полетя по дължината на хребета и се спусна надолу, когато стените на клисурата се раздалечиха. Широката бързо течаща река не показваше никакви признаци на живот. Известно време команчито обикаляше и търсеше, но от Гол нямаше и следа.

— Не можем да го търсим цяла вечност — въздъхна Лангън. Беше изтощен, останал без сили.

— Зная. Само още минутка…

Двигателите ревяха, команчито кръжеше, обикаляше, търсеше. Накрая обърна, издигна се стръмно нагоре и се насочи на юг, далеч от долината, далеч от реката и далеч от Кения.

Заснеженият връх на Килиманджаро заблестя в далечината — великолепен и могъщ, извисен над всичко, вечен.

— Махни ме оттук — прошепна Наташа.

Нексът бавно влезе в залата; други двама стояха до черния чувал — той не бе закопчан и в него се виждаше надупченото и обезобразено тяло на женски некс.

Първият убиец свали маската на трупа. Бакърените очи гледаха без никаква емоция проснатата фигура; протегна се ръка, докосна дупките от куршуми, плъзна се по видимите разкъсани органи и жълтата мазнина.

— Какво ще правим с тялото? — разнесе се мек глас.

— Изгорете го.

— Няма ли да го върнем за анализ?

Нексът се усмихна — студена и мрачна усмивка. Поклати обръснатата си глава, обърна се и тръгна към изсечения в скалата тунел и приятната прохладна тъмнина в него.

Мразеше жегата. Мразеше цялото това място.

Думите му прокънтяха кухо, лишени от емоция.

— Мъртва е. Едномислите й са изчезнали. Изгорете я. Повече не ни е потребна.

Беше нощ.

В тъмнината бръмчаха насекоми.

Команчито бавно изстиваше недалеч от малка палмова горичка.

Огънят бе съвсем малък, сухото дърво гореше без дим. Лангън правеше чай в малък тенекиен чайник. Наташа седеше, опряла брадичка на коленете си и обвила ръце около краката си, и гледаше извиващите се пламъци, потънала изцяло в някакъв свой свят. Картър най-сетне се бе свестил. Лицето му бе сиво от изтощение. Взе чашата сладък чай, без да каже нито дума. Нямаше сили дори да попита какво търси тук Лангън, въпреки шеговитите му закачки.

— Имаш ли изобщо някаква идея какво става, мамка му? — най-сетне попита Лангън.

Картър кимна.

— Мисля, че да. Нещата се изясняват.

— Още ли съм ти нужен?

— Искаме да ни направиш една последна услуга — отвърна Картър.

Наташа вдигна очи.

— Нима?

— Да. — Картър отпи от сладката течност и внимателно опипа хълбока си. — Искаме да ни хвърлиш на едно място.

Лангън кимна с усмивка.

— Където кажеш. Само кажи къде.

— Искам да ни метнеш до Саудитска Арабия, до Великата пясъчна пустиня — каза Картър. — Мисля, че е време да навестим граф Фойхтер.