Спирала

Мисия16

Апачито, управлявано от Джем, летеше в проливния дъжд. Слейтър хъркаше отзад. Заредиха в един малък военен пост в Швейцария, след което се насочиха през вятър и вода на изток към австрийската граница.

Вертолетът се понесе над Западните Алпи в Австрия и се издигна на невероятна височина. Планините изчезнаха някъде долу, подобно на тъмните зъби в зейналата уста на някакъв огромен гигант. Джем управляваше мълчаливо и само шумът на перките нарушаваше студеното безрадостно спокойствие. Свещеника също мълчеше и гледаше навън, свил мрачно устни, с ярко светнали трескави очи.

— Ето там — каза той и леко се наведе напред. Апачито продължи да лети още няколко минути, докато най-сетне не го видяха — огромен, чудовищен хребет, издигащ се в масива Хох Тойерн като някакъв счупен зъб, скалист и застрашителен, покрит с ослепителен, искрящ като шампанско лед.

— Гросглокнер. — Гласът на Джем бе изпълнен със страхопочитание и възхита, която никога нямаше да изчезне, независимо колко често посещаваше това вълшебно и същевременно изключително ужасяващо място.

— И Камъс — прошепна Свещеника.

Камъс–5. Стар изоставен военен комплекс, построен в склона на могъщия Гросглокнер високо над пояса на горите и далеч от каквито и да било пътища. До рушащата се база можеше да се стигне само по два начина — по въздуха или по отдавна неработещия лифт, който се спускаше от един съседен връх.

Джем издигна машината, после стръмно се спусна към склоновете на друга планина в масива, почти до земята, преди отново да се издигне над огромните гори от бук и австрийски черен бор, сменени по-нагоре от лиственица, а още по-нависоко — от ели и смърч. Постепенно намали скоростта.

— Виждаш ли нещо?

— Прекалено далеч е — отвърна Свещеника. — Карай към онази горичка — ей там, при полянката. Можем да стигнем до стария лифт пеш. Това е единственият сигурен начин да не ни забележат.

Джем приближи апачито до земята и металният звяр се скри сред дърветата. Перките бавно забавиха въртенето си, двигателите заглъхнаха. Четиримата скочиха върху боровите иглички и тихо пукащите под краката им съчки. От дърветата наоколо капеше вода. Слейтър и Ники се заоглеждаха. Изобщо не бяха впечатлени.

— Мирише на влага — обади се Слейтър.

— Вали. Да не би да очакваш друго? — изсумтя Джем.

— Аз съм градско чедо — избоботи Слейтър. — Пущинаците не ми харесват.

Ники отиде до Свещеника, който бе приклекнал и опипваше мократа земя. Той вдигна очи и примигна срещу дъжда.

— Към стария лифт ли отиваме? — попита тя.

— Да. Бог ще ни води. Хайде, скоро ще се стъмни. Трябва да намерим лифта по светло.

Изправи се тромаво. Нарамиха раниците и тръгнаха нагоре по калния, покрит с папрат склон.

Скоро всички бяха задъхани, със зачервени лица и покрити с иглички, листа и кал. Изкачването бе трудно. Нямаше пътеки и се катереха, като се хващаха за стеблата и клоните на дърветата.

Свещеника водеше. Джем изостана, за да изчака Слейтър и Ники, които с мъка си проправяха път по планинския склон.

— Знаеш ли какви са плановете му, след като стигнем до Камъс?

Джем сви рамене.

— Не е от приказливите. Мисля, че е най-добре да изчакаме, докато не намерим добро място за наблюдение. Да видим за каква активност става всъщност дума.

— В Камъс не ми харесва — бавно каза Слейтър. — Не искам да се връщам там.

Джем не отговори.

Най-накрая стигнаха някаква пътека — силно обрасла, тук-там с естествени стъпала, образувани от корените на дърветата. Сега се катереха по-леко и ориентирането стана по-лесно. Мракът започна да пропълзява сред дърветата и светът потъна в зловещ сумрак. Точно когато се възцари пълна тъмнина, излязоха на малка поляна. Свещеника им направи знак да спрат и всички бързо приклекнаха, В огромната ръка на водача им се появи 9-мм Р–226. Джем се промъкна до него.

— Какво има?

— Чух нещо.

Джем измъкна глока си и напрегна очи в сумрака.

Изчакаха няколко дълги минути, приклекнали под ръмящия дъжд. Напред и нагоре пътеката извиваше в гъстата гора. Някъде там се намираше станцията на лифта.

Джем затвори очи и се съсредоточи върху звуците и миризмите. След петнадесетина минути напрегнато очакване — тъкмо се канеше да наругае Свещеника за изгубеното време — изведнъж го усети: далечен мирис на запалена цигара.

Погледите им се срещнаха. Джем кимна, направи знак на Ники и Слейтър и предпазливо се запромъква напред със Свещеника. Правеха по една крачка, спираха и проверяваха обстановката, като се озъртаха и ослушваха в мрака.

Минаха завоя и срещу тях се изправи занемарената станция. Гората бавно поглъщаше рушащата се постройка, трева и клони грубо се притискаха към стените й. Грамадната дървена врата бе затворена, а отдясно се виждаше черната паст, в която бе настанен механизмът — огромна машинария от колелета и зъбни предавки с двойка успоредни въжета, всяко дебело колкото китката на мъж, изчезващи някъде в тъмнината и олюляващи се леко на скръбно виещия вятър.

През мръсните от времето прозорци се процеждаше светлина.

„Охрана — направи знак Джем. — Двама“.

Свещеника кимна.

„Чакай тук“ — направи знак Джем и Свещеника кимна отново.

Джем се приближи предпазливо до вратата и се изправи, опрял гръб в мокрото дърво. Чуваше отвътре приглушени гласове — говореха на немски и се оплакваха от студа. Значи не бяха убийците нексове, помисли си с мрачна усмивка.

От мястото си можеше да различи и далечната платформа на Камъс–5. В мрака примигваха светлини — цялата платформа бе осветена. Джем чу далечния вой на двигатели и зърна мигащите червени светлини на хеликоптер.

Облиза устни. Източникът на Свещеника се оказа достоверен.

Отвътре се чу стържене на дърво в дърво. Той се обърна към вратата, която внезапно се отвори и на прага застана мъж без униформа, висок и мускулест, с цигара в уста и преметнат през рамото МР–40. Беше примижал — и очите му рязко се разшириха, когато видя усмихващото се лице на Джем.

Юмрукът се стовари с изпукване в челюстта на стража и той полетя назад и се строполи тежко върху автомата си. Джем скочи вътре и навря глока в лицето на втория мъж, който тъкмо размесваше тесте карти. Човекът облиза устни.

— Само кротко, момче — изръмжа Джем, когато младия мъж го погледна, после погледна малкия черен пистолет на масата. Стражът се опита да сграбчи оръжието и глокът на Джем изрита в ръката му; стражът се строполи назад със стола си и се просна до фенера на пода. Кръв оплиска стената. Джем изруга.

Първият мъж изстена и получи ритник в ребрата. Джем приклекна до простреляния, за да провери пулса му. Свещеника влезе, следван от Слейтър и Ники. Слейтър сграбчи живия страж, вдигна го и го раздруса.

— Още ли искаш?

Мъжът поклати глава, стиснал устни.

— Какво правят тези маймуни тук? — попита Ники. — Какво охраняват?

— Предполагам, че надали са тук заради лифта. Малцина знаят за съществуването му, а още по-малко са нужни за охраната му. Мисля, че са тук за всеки случай.

— Не са нексове — каза Ники.

— За което можем да сме само благодарни — отвърна Джем.

— Но въпреки това са въоръжени и надъхани — кучият му син искаше да ме застреля. Пое риска и умря заради глупостта си.

Свещеника стоеше на вратата и се взираше към далечния Камъс.

— Угасете светлината — каза и свали раницата си на пода. Извади цифров бинокъл и го насочи към базата през дъжда.

Слейтър халоса живия страж, колкото да изпадне в безсъзнание, и го пусна на пода. Ники завърза здраво ръцете и краката му с жица. После зачакаха, благодарни, че не са на дъжда. Свещеника продължаваше да изучава Камъс.

— Има много движение, много фигури. Зареждат товарни хеликоптери СН–47 Чинук.

— Нексове ли са?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Свещеника. — Откакто влязохме, вече излетяха четири хеликоптера. Платформата е наистина доста оживена за изоставен военен комплекс.

— И сега какво?

— Трябва да се приближим повече.

— Този лифт не е работил от години — каза Джем. — Не вярвам да е безопасен, дори и да имаше електрозахранване — а няма. Какво си намислил?

— Трябва да се приближа още — каза Свещеника. — Ще мина по въжето.

— Значи наистина си съвсем луд — тихо каза Джем.

— Бог ще ме пази.

— Няма да те пази вечно.

— Все още съм жив, чедо. Мога само да се гордея с това. Джем прокара длан по мократа си коса и загледа люлеещите се въжета и огромната пропаст под тях — тя тънеше в мрак и сякаш нямаше дъно.

— Разбира се, ще трябва да дойда с теб — каза той без капка ентусиазъм.

— Не е необходимо — каза Свещеника.

— О, само си мислиш така — тихо изръмжа Джем. — Аз командвам тази ударна група; наша е мисията да разберем кой прецаква Спиралата. Не мога да позволя ти да ми свършиш мръсната работа.

Излезе от разнебитената сграда и отиде до ръба на пропастта. Ръждясалият паянтов парапет, боядисан в сиво, за да се слее с околността, висеше застрашително над бездната. От някогашния си престой тук Джем знаеше, че това място е почти невидимо за евентуални външни наблюдатели.

— Доста е дълбоко — отбеляза застаналия до него Слейтън.

— Да, виждам. Донеси ми раницата.

Дойде Свещеника — извади от раницата си малко метално устройство и провери колелцата му.

— Носиш ли си плъзгач?

Джем кимна, взе раницата си от Слейтър и извади същото малко устройство. Свали автомата си и двамата със Свещеника клекнаха, завиха заглушителите и преметнаха оръжията на гърбовете си.

— Наистина ли мислиш, че са лошите? — попита Ники Свещеника.

Той кимна.

— Най-вероятно. Ако подозренията ми са верни и ако тази отцепническа група в Спиралата търси начин да доминира над племето ни, то това би била идеалната им база — особено като се има предвид, че може да се отбранява лесно и че някой с опит би могъл да използва по-голямата част от останалото тук оборудване.

— Скоро ще я изясним тая работа. — Джем смъкна качулката над мокрото си лице, Свещеника направи същото. Облечени от глава до пети в черно и въоръжени, двамата изглеждаха наистина ужасяващо.

— Пазете се — каза Ники.

— А вие двамата се погрижете да не получим някоя неприятна изненада отзад, става ли?

— Можеш да си сигурен — избоботи Слейтър.

Свещеника — пак оглеждаше Камъс през бинокъла — изруга раздразнено.

— Излитат още хеликоптери. Май сме решили да им се натресем по време на някоя от мащабните им операции.

— Добре — рязко каза Джем. — Ще са толкова заети, че няма да ни забележат.

— Ще ти се — ухили се Слейтър. — Хайде, надупчете няколко мръсници и от наше име.

Джем се усмихна криво зад черната си маска.

— Ще направя всичко възможно, приятелю.

Вятърът виеше и носеше дъжда в почти хоризонтални струи. Джем пристъпи към ръба на пропастта, протегна се и закачи металния плъзгач. Устройството изщрака и се закрепи за дебелото въже. За секунда примигна синя светлинка. Джем пъхна ръка през бързо освобождаващите се колани и погледна към тъмнината и бурята. Въжетата се люлееха и той преглътна с мъка. Далеч долу едва се виждаше пълната със скали долина, осеяна с дървета бездна, пустош, подобна на потънал в мрак ад.

Падането щеше да е дълго, много дълго… и свършващо с хрущене на счупени кости.

Пое дълбоко дъх, кимна на Свещеника, вкопчи се в плъзгача, оттласна се и се понесе над нищото с насълзени от бурния вятър очи…

Фойхтер се събуди и изруга от болката в крайниците си. Ръката му опипа другата половина на леглото — но там имаше само студена вдлъбнатина. Намръщи се, прокара пръсти през побеляващата си коса и тихо въздъхна.

Претърколи се с невероятна сръчност, стана и тръгна към банята. Надушваше самия себе си, усещаше собствената си воня и тази на некса. Те винаги оставяха своя собствен странен аромат след правенето на секс; винаги оставяха своя мирис, своите флуиди, своята същност.

Мразеше миризмата. Мразеше привкуса на метал, на бакър… мразеше вонята и горчивите последици след съвкупяването с некс… и въпреки това не можеше да се сдържи и съзнателно се подлагаше на страданието от интимното, върховното удоволствие.

Комуникаторът избръмча. Фойхтер спря, разкъсван между нуждата да отмие вонята от себе си и да отговори на повикването. Знаеше, че най-вероятно го търсят за нещо важно. Трябваше да е важно. Доста гадни неща се случваха напоследък.

— Мамка му.

Отиде до бюрото и сграбчи слушалката.

— Да?

Навън, отвъд фалшивата близост, осигурявана от монитора, бе изгряло слънцето. Златната светлина танцуваше над далечните дюни. Вятърът носеше пясъка на вълни и пустинята приличаше на златно море. Но тази кисела сутрин невероятно красивата гледка на изгрева, доставена с помощта на електрониката, не бе в състояние да успокои лошото предчувствие в сърцето на Фойхтер.

— Гол е мъртъв.

— Добре. А Картър?

— Картър е проблем.

— Значи не са успели да го неутрализират?

— Нещо повече. Сега той е много информиран — сблъскал се е лице в лице с нексовете и е оцелял. Най-лошото е, че според мен е открил някаква връзка между QIII и нас.

— Знае ли, че съм жив?

— Твърде вероятно — каза Дюрел.

— Искам го мъртъв. Искам го мъртъв и смлян на кайма за нексовете. Веднага! — Гласът на Фойхтер се извиси до почти истеричен писък. Стоеше, обвит в сюрреалистичната воня, сърцето му бумтеше в сякаш празната гръдна кухина, мокрите му от пот ръце стискаха яростно слушалката.

— Успокой се — каза Дюрел с нисък стържещ глас.

— Ще се успокоя, когато го видя мъртъв, мамичката му — изсъска Фойхтер.

— Започваш да се забравяш — прошепна Дюрел. Думите му бяха като минала над нечий гроб сянка.

Фойхтер замълча. Усети скритата заплаха в гласа отсреща. Никога не биваше да дразни Дюрел.

Никой не дразнеше Дюрел.

Прехапа устна. Затвори за миг очи и се насили гласът му да прозвучи спокойно, което никак не съответстваше на състоянието му.

— Искам само да подчертая, сър, че Картър се доказа като много способен човек. Като изключително опасен войник. Освен това той надхитри и изигра и нексовете, и нас самите и в Кения, и извън нея. Ако знае, че съм жив, може да реши да ме намери. Не го видяхте в Шваленберг, Дюрел. Никога и съм виждал човек да се движи с такава скорост. Беше сюрреалистично. Беше страшно.

— Фойхтер; твоят приоритет е просто да продължиш разработката на QIII през следващите двадесет и четири часа, след което да приложиш Директива 566. Картър е мой проблем и мога да те уверя, че няма да си играя с него, независимо дали е страшен, или не.

Жестокият сарказъм нямаше начин да остане незабелязан.

Фойхтер замълча. Част от предишното му спокойствие се върна и той се наруга наум. Беше проявил слабост. При това не пред друг, а пред Дюрел… Но въпреки това помнеше онези очи. Очите, които сякаш смениха цвета си, станаха тъмни като разтопен кехлибар. Помнеше нажежения до бяло куршум, пробил стомаха му като червей, помнеше движението на Картър — толкова бързо, че така и не го различи, а просто се озова проснат, недоумявайки какво по дяволите прави на пода и защо плътта му е пламнала…

— Директива 566? Премахване на онези, които откажат се присъединят?

— Да. — Гласът на Дюрел бе студен като лед. Долавяше се открито предизвикателство срещу авторитета на Фойхтер. Повечето от служителите на Q-базата са с нас. Все още има обаче твърдолинейна група, която няма да схване намека, когато им се подхвърли заедно с лакомството. Дните на Спиралата свършиха. Ако не се присъединят към нас, ще умрат.

Фойхтер подбра думите си внимателно. Устата му бе пресъхнала от осъзнаването на онова, което се подразбираше… от заповедта, която му бе дадена…

— Сър, мога ли да попитам защо точно сега? Още не сме готови…

— Можеш. Гол е мъртъв, но плановете не са открити, До този момент тялото му също не е намерено. Ако Спиралата задържи шибаните планове, ще построят друг QIII, който ще се опълчи срещу нас — може да спечелим сражението, Фойхтер, но да изгубим войната. Трябва да сме силни! Да доминираме! А това не може да стане, докато Спиралата не бъде унищожена. — Дюрел въздъхна. — Просто изпълни нарежданията, Фойхтер — Директива 566. След двадесет и четири часа. Знаеш процедурите. Всички работещи компоненти трябва да се прехвърлят в Спирала_мобил. Точно в момента Камъс се изпразва от всичко ценно.

Фойхтер стисна яростно зъби. Кимна, макар да нямаше кой да го види.

— Да, сър — отговори той, прекъсна връзката и остана… зашеметен…

Загледан в монитора, показващ пустинята Руб ал’Хали.

Чувстваше ги — чувстваше работниците, програмистите, аналитиците, разработчиците, чувстваше ги навсякъде около себе си, подобно на работници в мравуняк. А той самият бе мравката — цар, притежаваше силата да сложи край на всичко само с едно щракване на пръсти.

А сега заповедта бе дошла.

Всичко жизнено необходимо щеше да бъде преместено. Фойхтер се усмихна, но в усмивката му нямаше и следа от радост. Белите му зъби лъснаха на фона на загорялата му кожа. Преместено бе терминът, използван за оборудването, но, за съжаление, не и за целия персонал…

Знаем кои сте, помисли си той.

А Спиралата? Слабата и безсилна Спирала?

Твоето време изтече.

О, как очаквах този момент, помисли си Фойхтер и мислите му се върнаха назад през годините. Образи изпълниха съзнанието му — надигаха се, разцъфтяваха, умираха. Спомни си битката при Белсен. Спомни си атаката на полската бразда. Спомни си планините на Корея след Ярката война.

Ти си слаба, Спирало — помисли си.

Да. А ние ще те направим отново силна.

А преди това? Преди това трябва да се откажеш от най-голямото си богатство…

От живота на онези, които няма да те предадат.

Команчито летеше ниско над пустинята с дълбок равномерен рев на двигателите. Слънчевата светлина се отразяваше в перките, танцуваше върху камуфлажа и блестеше по затъмненото стъкло на кабината…

Вертолетът плавно зави и набра височина — приближаваха планинските райони на Северна Руб ал’Хали. Великата пясъчна пустиня. Огромна, дива и непроучена.

Погледът на Наташа блуждаеше надолу към планините, тесните клисури и долини, към спиралите на скалистите падини, някои пълни с кристално чистата вода на планинските потоци, към случайните стада антилопи или газели по долната част на склоновете — животните вдигаха глави към бръмчащия като насекомо вертолет, летящ под обсега на радара. Забеляза няколко самотни колиби и малки села, сгушени под закрилата на планините; някои бяха изградени от кирпич, други бяха просто шатри, скътани в тополови горички. После теренът рязко и главозамайващо се сниши към низините на юг и изток, заети от блата и пустиня.

Картър се размърда и отвори очи.

— Как се чувстваш? — попита го Наташа.

— Като застрелян.

— Много ли боли?

— Бил съм и по-добре.

— Е, зашит си и си на път да се оправиш. Мисля, че ще си малко вдървен няколко седмици.

— Уф. Не е в мой стил.

Картър трепна, надигна се и се загледа навън. Главата му кънтеше от шума на перките и турбинните двигатели. Наблюдаваше как планините долу се снишават и преминават в пустиня. Обърна се на изток, но не успя да открие никакви признаци за по-голямо селище. Облегна се назад. Мислите му бясно препускаха. Бе объркан след последните събития. Хвърли поглед към Наташа — тя гледаше надолу към пейзажа, който течеше под тях като някаква огромна пясъчна река.

— А ти, Натс? Добре ли си?

Наташа не се обърна. Погледът й бе забит в някаква далечна невидима точка.

— Да — студено отвърна тя.

Той я хвана за ръката и стисна топлата й длан.

— Съжалявам. За Гол. Постъпил е храбро. Направил го е, за да защити мисията си, организацията си. Той бе ключа за спирането на врага. Знаеше, че плановете ще ни осигурят време, ще забавят доминирането на QIII… който и да желае този процесор, несъмнено има планове за използването му, И ако той наистина е в състояние да предсказва бъдещето…

— Ако?

Картър сви рамене.

— На мен лично ми се струва невъзможно. Но все пак, ако може, тогава който и да контролира това оръжие — защото става въпрос именно за оръжие, — ще е наистина невероятно могъщ.

— Не е само това, Картър.

Картър се намръщи — наполовина от болка, наполовина от объркване.

— Не разбрах?

— Тази система… плановете, които видях, в началните стадии на разработка… са наистина умопомрачаващи. Ако системата проработи и се намира в неподходящи ръце, би могла да овладее световните финанси, да го начука на Уолстрийт и Дау Джоунс. И не само това, ами ще може да контролира…

— Оръжията ли?

Натс кимна.

— Всичко е компютризирано, Картър. Ракети, стратегически инструкции, цялата Бойна мрежа…

— И ядрените оръжия?

— И те, Картър.

Погледна го. Около очите й имаше тъмни кръгове.

— Знаеш ли, обичах Гол. Дори след караниците… въпреки разгорещените думи, които ни разкъсваха на парчета… А в Кения, когато успяхме да се доберем до него и той отново ме прегърна, всичко на този свят ми се струваше правилно. Всичко стана отново добро и изведнъж осъзнах колко много съм изгубила. Обичах го… и зная, че той защитаваше Спиралата, но…

— Но?

— Все си мисля, че нещо не е на мястото си.

— Като с нексовете ли?

— Да.

Картър се усмихна криво.

— Ако открием кой контролира нексовете, ще разберем и кой се мъчи да установи контрол над QIII. А и знаем, че същият тип се е прицелил в Спиралата и в ударните групи.

Наташа кимна едва-едва. Картър вдигна ръка и избърса сълзите, които проблясваха по бузите й, и каза тихо:

— Сега не е времето да говорим за това. Може пък Гол да е жив…

Последните думи прозвучаха неубедително и на самия него, но трябваше да се насили да ги изрече. Трябваше да се опита да помогне на Наташа. Знаеше — знаеше, че понякога мълчанието е злато, но така отчаяно му се искаше да й помогне, да успокои болката й, да направи страданието й поне мъничко по-малко…

Наташа не отговори. Обърна се отново към прозореца, но пръстите й намериха ръката му и я стиснаха. Картър не каза нищо повече. Просто беше тук, до нея.

Засмя се мислено.

Колко ли мощен е този QIII в действителност?

И — което е по-важно — кой се опитва да установи контрол върху него? Да завладее света?

Лицето на Фойхтер изплува в мислите му. Спомни си смразяващата му усмивка и погледа му. Той вярваше. Вярваше в действията си, при това без ни най-малък намек за лудост. Щеше да го убие в онзи склад, без изобщо да му мигне окото…

Ах ти, проклетнико…

Но пък в такъв случай… беше прекалено просто. Фойхтер не стоеше начело. Той бе просто лакей, кукла на конци, роб на някой по-голям и много по-страшен. Някой, който се опитваше да подкопае и унищожи Спиралата… Но Спиралата бе почти невидима. Действията й бяха легендарни, но името й бе неизвестно за външния свят…

Просветлението дойде като куршум от мрака.

Беше някой вътрешен.

Някой високо в системата на Спиралата.

Предателство.

Думата остави гаден привкус в устата му. Картър отново се унесе в дрямка — от загубата на кръв бе почти неестествено изтощен. Сънищата му бяха пълни с орди нексове с картечни пистолети и маски — катереха се по мъртвите тела на другарите си и се мъчеха да се доберат до него, да го смажат, да го убият…

А после се появи Гол. Колосален, с огромен автомат, косеше нексовете с потоци куршуми.

„Какво са те? — изкрещя Картър. — Какво са те, по дяволите?“

Гол се усмихна — противна сладникава усмивка; после смъкна лицето си и под него се показаха бакърените очи на некс…

Събуди се със съскане.

Бе нощ. Лежеше самичък в кабината на команчито, завит с одеяло. Езикът му обходи сухата кухина на устата му. Погледна навън към ясното черно небе. Далеч горе примигваха звезди.

Девствената тишина бе безкрайна.

Надигна се, отвори люка и с мъка слезе по стълбата. Наташа и Лангън седяха до малък — наистина много малък — огън. Лангън правеше кафе в малко джезве.

Картър се огледа предпазливо.

— Безопасно ли е да палим огън тук?

— Проверихме. Намираме се на километри от каквото ида било селище. Дори от единични къщи.

— Не ми харесва. Могат да го забележат от километри…

— И да чуят шума на хеликоптера още по-отдалеч. Трябват ни почивка, Картър. Аз имам нужда от почивка — нали разбираш, не съм някой шибан бог на пилотите. Виждал ли си какво става с команчи, ако пилотът заклюма?

— Колко време ти трябва?

— О, благодаря за загрижеността ти. Около три часа и малко силно кафе. И може би след това ще съм готов да ви понеса над огромните простори на Руб ал Хали в гонене на вятъра без никаква реална цел…

— Фойхтер е тук. Това е достатъчна цел.

— Наистина ли ще има всички отговори? — попита Лангън.

— Само ако му се зададат правилните въпроси. — Картът седна до огъня, както си беше с одеялото около раменете. Лицето му все още бе сиво от изтощение. Усмихна се слабо на Лангън. — Май ти дойде в повечко, приятелю.

Лангън го потупа по ръката.

— Бих казал същото за теб, но все пак неотдавна те застреляха, затова ще простя докачливостта ти. Да не говорим, че незаконното летене над Руб ал’Хали не е най-добрата ми идея за забавление. Ако ни спипат, че сме проникнали в саудитското въздушно пространство… или ще изпратят срещу нас всичките си шибани сили и ще се разпищят за нарушаването на някой международен закон, или ще се разпали някой шибан скандал в шибаните Обединени нации и ще ни разкатаят фамилията.

— Е, значи просто не трябва да ни открият.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз съм тоя, дето носи цялата отговорност.

— Как сме с горивото?

— Отбих се до един склад на Спиралата, докато спеше. Напълно сме заредени и готови за вдигане на шум.

Картър кимна и се облегна на малката купчина камъни, до която Лангън бе стъкмил огъня. Затвори очи.

— Предлагам да останем тук до сутринта. Всички се нуждаем от почивка. Колко остава до мястото, където според теб се намира развойният център на Спирала_Q.

— В момента сме на около сто и петдесет километра югозападно от Табук. Стига да стоим настрана от всякакви по-значителни признаци на цивилизация — което не е особено трудно в този район, — ще можем да се промъкнем към Джаба Савда и пустинята на запад. Това е и крайната ни дестинация. После ще можем да продължим към приблизителните координати, които ми даде Гол, преди да… — Гласът на Лангън стихна и той хвърли поглед към Наташа. Тя седеше със затворени очи и каменно изражение. — Мога да ви откарам дотам за два часа, но пътят ще е много труден. Определено в района има засилено военно присъствие, макар да не съм сигурен защо; може би са се счепкали с някоя съседна страна, с ОПЕК или с Ислямска конференция. Освен това няма да е трудно да ни забележат, а мястото ни изобщо не е тук. Но пътуваме точно под дипломатически флаг, а това команчи си е очевадно бойна машина. Ще се наложи да се придвижваме бавно и предпазливо. А върхът на сладоледа е, че не съм запознат с терена.

— По-добре да не те бях питал.

— А може би щеше да е по-добре да се беше придвижвал по земя.

— Да бе, и с какво? С някоя набързо открадната и зарязана шкода?

Лангън се ухили.

— Знаеш, че Спиралата има депа с оръжие и превозни средства из цял свят. Можем да се върнем до най-близкото, да те екипираме и да те изпратим по живо, по здраво.

Картър поклати глава.

— Първо, нямаме време. А команчито е адски бързо. Второ, не съм в най-добрата си форма, за да карам някакво пустинно бъги из дюните. И трето, много се радвам да те видя наистина вкиснат. А гледката как се изпаряваш от радари и измъкваш от МИГ-ове и ракети си е същинска наслада.

— Ти си изрод, Картър.

— И то какъв.

Лангън разля кафето. Изпиха го с много захар и без мляко. Димът от огъня се издигаше към огромната пустош над Руб ал’Хали и изведнъж в душата на Картър се възцари мир. Болката — с която напоследък бе започнал да свиква — бе отслабнала и той се чувстваше почти удобно, като у дома си… Не можеше да посочи причината за тази внезапна еуфория, но красотата на нощното небе определено имаше пръст в нея… Освен това сега всичко бе на мястото си — вече не бе преследваният а преследвачът… беше сменил ролите, бе се превърнал в хищника, в онзи, който напада.

Пратете шибаните нексове, помисли си. Ще ги избия всичките.

Да видим какви отговори ще ми предложиш, граф Фойхтер.

Да чуем каква песничка ще изпееш.

Утрото наближаваше и сивата светлина озари хоризонта. Омотани в одеяла, тримата се събудиха, пийнаха още кафе благодарение на любезността на Лангън, събраха малкото си партакеши и с вдървени ръце и крака се настаниха в команчито.

Лангън загря двигателите, излетяха сред облаци пясък и се понесоха над пустинята. От време на време прелитаха над ниски хълмове, обрасли с изсъхнали храсти. Понякога виждаха малки палмови горички около някой даряващ живот оазис, но Лангън избягваше подобни места, тъй като те привличаха местните пастири и селяни.

Картър, вече напълно буден и доста повече приличащ на себе си след здравия сън — само от време на време потрепваше от болка — взе втория шлем с интегрирана визуализираща система.

— Как работи това чудо?

— Сложи си го. Ще ти покажа.

Картър надяна шлема, намести микрофона и сензорите и спусна вградения информационен дисплей. Теренът пред команчито изведнъж оживя и Картър ахна при вида на дигиталното изображение.

— Как ти се струва?

— Жестоко!

От двете страни на визьора се носеха потоци данни; от време на време оживяваха светлинки и се набелязваха цели с различни цветове и символи около тях. Забеляза оръжейната система в горния десен ъгъл и нервно облиза устни.

— Имам ли някакъв контрол върху всичко това?

— Само ако те включа.

— Недей.

— Не съм и възнамерявал, господин Картър. Вие сте новобранец. Дори не обичате да летите. Последното, което бих допуснал, е да ви дам контрол над моето любимо команчи.

— Команчи на Спиралата.

— Зависи от гледната точка.

— Добре де, разкажи ми за този шлем. Как действа? — Това, което сте си нахлупили на главата, господин Картър, е шлем, който осигурява звукова и физическа защита, комбинирана с магнитен тракер. Въпросното устройство не ви позволява да оглушеете, особено в бойна обстановка, когато нещата се сговнят; има биокулярен екран с електроннолъчева тръба, зрително поле с ъгли 53°х30° и опресняване 1023 линии — това означава адски качествен монитор с много широк обхват, което е страшно важно в бойна ситуация. Шлемът осигурява също така текуща информация за полета и нощно виждане, като използва данните от всички сензори и системата за прицелване за агресивно маневриране, особено нощем.

— С какви оръжия разполагаме?

— Точно така, Картър, направо по същество. Не ме питаш колко сме защитени срещу биологически или химически оръжия, не се интересуваш какви са процедурите при авария. Направо към оръжията!

— Казвай де!

— Разполагаме със сгъваема трицевна 20-мм картечница на носа, изстрелваща 1500 куршума в минута. Имаме подвижна ракетна установка I-RAMS, ракетите са скрити в специални ниши; можеш да си избереш измежду най-различни конфигурации от тежки ракети. В момента носим 36 стандартни 70-мм ракети, 18 ракети „Стингър“ въздух — въздух и 6 противотанкови ракети „Хелфайър“, които, както несъмнено знаеш, сами следят целите си, след като ги изстреляш. Не носим пълен комплект, което означава, че сме малко по-маневрени.

— Ужасно голяма огнева мощ, мамка му!

— Това е бойна машина, Картър. Какво очакваше? Дрънкулки ли?

— Доста тъпи имена избират, не мислиш ли?

— Имаш предвид „Стингър“ и „Хелфайър“ ли? Може и да си прав, но как иначе би ги нарекъл?

Картър сви рамене, все още омагьосан от шлема.

— Искаш ли да го пробваш, Натс?

— Не, ще оставя забавленията и играчките на вас, момчета.

— Стига, Натс.

— Да можехте само да се чуете отстрани! Господи, приличате на деца с нови пластмасови войничета.

— Жените не ги разбират тия неща — заговорнически от беляза Лангън.

Картър кимна.

— Сигурно защото са свикнали с куклите.

— Стига вече! — сопна се Наташа.

— Я, тя можела да говори — засмя се Лангън.

Прозвуча аларма. Лангън изруга и команчито рязко се гмурна надолу, обърна и се понесе обратно.

— Какво стана?

— Виждаш ли оранжевата светлина на екрана си? Лоши новини. Противовъздушна база. Ракети, изтребители… плюс всички шибани екстри. Намираме се на двадесет километра от тях. Налага се да обмислим стратегията си наново.

След малко Лангън кацна в малка долина сред голи хълмове — съвсем малко растителност, никакви дървета и никакви хора.

Двигателите заглъхнаха.

Картър и Наташа слязоха, Лангън натисна няколко копчета и също скочи на земята. Носеше навит на руло пластмасов лист и малък черен куб.

— Това, което ще ви кажа, хич няма да ви хареса.

Картър се отпусна на земята, притисна с длан зашитата рана и изпъшка:

— То пък голямата изненада.

— По курса ни бъка от противовъздушни системи. Вероятно са ги разположили в случай, че саудитците се сдърпат с някой съсед. Несъмнено са във връзка с базите на Бялата гвардия — армията на Саудитска Арабия. Можем да минем покрай тях — лесна работа. Но не съм сигурен, че можем да минем незабелязани. Иска ли ти се да стигнеш до Спиралата и да я намериш изоставена? Или без твоя човек вътре?

— Какво предлагаш?

— Вече споменах депото на Спиралата. И изобщо не се шегувах. Обикновено в такива депа се държат различни стелт машини. Зависи какво предпочиташ — скорост или невидимост. Мога да ви откарам с команчито, но е възможно да задействаме някой от по-усъвършенстваните им сензори — просто зависи с какво разполагат.

Картър задъвка долната си устна.

— Покажи ми на дигиталната карта.

Лангън разви рулото на пясъка и клекна, за да го заслони от вятъра. Картата бе направена от прозрачна пластмаса, която можеше да се осъвременява с данните от компютрите на вертолета. Картър приклекна, трепна, пак постави длан върху раната си и се загледа в детайлно изобразения терен.

— Къде се намира Спирала_Q?

— Ето тук. — Лангън посочи. — Или на километър-два около тази точка. Не е така лесно да я скрият, макар да правят всичко възможно. Според сведенията на Спиралата това е адски огромна база.

— Не можеш ли да ни закараш по някакъв по-безопасен заобиколен път? Без противовъздушни бази?

— Честно казано, струва ми се, че в Руб ал Хали става нещо. Според докладите, които току-що свалих от Спиралата, в района се наблюдава съсредоточаване на военни сили, макар че не е ясно защо. Можем да пробваме, но когато почнем да се надбягваме с ракети и Фойхтер изчезне, няма да обвиняваш мен.

— Страхотно. Други добри новини?

— Мога да те откарам до депото или близо до него. Мога и да те изчакам, макар че това е повече, отколкото заслужаваш.

— Хм. — Картър почеса наболата си брада и реши, че наистина се нуждае от баня и бръснене. Потта се стичаше по носа му и капеше на пясъка. Усещаше как слънцето изгаря безмилостно гърба му. — Нямаме подходяща екипировка. Нямаме пари. Нямаме дрехи. Нищо нямаме.

— Да, тръгнахме малко неподготвени — съгласи се присмехулно Лангън.

Картър кимна. Това не бе критика, а само констатация.

— Виж сега, Лангън. Ще направим както казваш — оставяш ни при депото, аз тръгвам по някакъв начин, а ти ме изчакваш там с Наташа…

— Идвам с теб — каза Наташа.

— Не.

— За какъв се мислиш, че да ми даваш заповеди?

Яростните им погледи се кръстосаха. Картър поклати глава.

— Сам ще действам по-бързо.

— Не искам да ме пазиш — почти викна Наташа. — Мога и сама да се грижа са себе си. Само че заради тези копелета умря моят баща. Отивам, Картър, независимо дали с теб или без теб. Ти ела с мен, ако мислиш, че можеш — в края на краищата този куршум сигурно ти е позабавил рефлексите. Освен това аз те измъкнах от къщата — без мен щеше да си на кайма…

— Олеле! — Картър вдигна ръце. — Признавам си грешката.

— А бе, как понасяш ядосани жени? — обади се Лангън.

— Този път е права — отвърна Картър. — Това там GPS ли е?

Лангън кимна.

— Само че е свързан към картата. За координация.

— Имаш предвид за ракетни удари.

— Да, и за това също.

— Добре. На колко километра е най-близкото депо?

— На стотина по-близо до цивилизацията.

Картър погледна към слънцето — вече се бе издигнало високо и печеше безмилостно.

— Да вървим тогава.

Команчито кацна, нажежено от пустинното слънце. Предизвиканият от перките вятър замря. Тримата слязоха на пясъка и се взряха в отвесната скала.

— Че къде е депото? — попита Наташа.

— Гледаш право към него.

Наташа впери поглед в грапавия пясъчник. Скалата бе тъмночервена и набраздена, изложена на произвола на стихиите от векове. Пустинно образувание, убежище срещу вятъра и пясъчните бури. Скала, в която се долавяше история.

— Стената ли имаш предвид?

— Не. В основата й.

Депата на Спиралата бяха пръснати из цялата планета и съхраняваха оборудване, специфично за територията, на която се намираха. Служителите на организацията ги проверяваха периодично и попълваха запасите. Запасите означаваха живот; липсата им — смърт.

Повечето се намираха или зад скала, или под земята — огромни стоманени контейнери, скрити от любопитни очи и достъпни единствено чрез ЕКуб. Картър измъкна малкото черно устройство и попита:

— Така няма ли да си издадем местоположението?

— Разбира се. Но ако са толкова добри, колкото смятаме, те вече така или иначе знаят къде сме и дори с какво сме се захванали. Просто трябва да се мъчим да сме една крачка пред тях. Да действаме, а не да противодействаме, нали така?

Картър извика съответната функция. От земята се чу изщракване и от пустинята се издигна огромен правоъгълен участък — рампа, водеща към тъмната прохладна вътрешност.

Картър и Наташа пристъпиха напред; Лангън се оттегли към сигурната защита на хеликоптера — вече бе включил котлона и се канеше да започне ритуала по правене на чай. Картър и Наташа спряха, взрени в сумрака, нарушаван от аварийните лампи по стените от гофрирана стомана.

— Да видим какви изненади крие кутията на Пандора.

Спуснаха се по стръмната рампа. Покрай едната стена бяха наредени всевъзможни оръжия — от автомати и пистолети до снайперистки карабини; имаше и две базуки. Всички оръжия бяха смазани и опаковани в найлон. Мунициите бяха в дървени сандъци в ъгъла. Имаше и няколко големи машини, също завити с найлон. Картър свали едно от покривалата.

— Мотор? — Наташа се намръщи.

— Нещо повече — каза Картър с едва скрита радост — Пустинен бегач — БМВ R2150 GS Адвенчърър, с някои сериозни модификации и подобрения. Същинска шибана мечта, Наташа.

— Бих предпочела джип.

— Не, това са най-добрите машини за прекосяване на пустиня — стига да можеш да ги управляваш естествено. Направо изяждат километрите. Виж какви гуми! Само чакай да го видиш в движение.

Дланите му проследиха контурите на резервоара и седалката. Приклекна и се загледа в мощния двигател със странен дизайн, после стана, за да изучи допълнителните резервоари. Потупа ги.

— Зареден и готов за път. Трябва само да запалим и да дадем газ.

— Какви са му модификациите?

Картър посочи едно място под фара. Оттам се подадоха две цеви.

— Монтирани автомати с муниции под предния резервоар. Вграден монитор на волана, можеш да поставиш там ЕКуб за по-добро ориентиране, наред със стандартния GPS. Модифициран стелт ауспух; тази машинка ще се движи безшумно — безшумно и смъртоносно. И специални калници, спиращи прашните облаци зад теб, за да не издават местоположението ти.

Яхна огромната машина и включи двигателя. Точно както бе казал, се чу само тихо мъркане.

— Използват ги в ралито Париж — Дакар — истинско съревнование по издръжливост, може би най-трудното състезание на света. Ако нещо е способно да стигне до Спирала_Q по земя, това е именно такъв мотор.

Наташа поклати глава.

— Помня последния път, когато се возих на мотор с теб.

Картър се усмихна.

— Спокойно, любов моя. Този път ще е много, ама наистина много по-зле.

Мощната машина с лекота изкачи рампата. Шумът на двигателя се чуваше като тихо тананикане. Гумите захапаха пясъка и Картър подкара мотора към команчито.

— Жесток е — каза Лангън.

Картър пусна стъпенката и взе предложената му чаша чай.

— Има само сушена храна и консерви. Да ти се намира нещо по-свежо?

Лангън му метна една торба. Картър я улови сръчно и трепна, когато конците на раната му се опънаха.

— Прясна храна, приятел. Макар че сигурно ще те проклинам, когато се наложи да мина на консервирано телешко.

— Има и още нещо.

— Какво? — Лангън отпи от чая си и го изгледа подозрително.

— Видях карабината ти. В команчито. Берета .338 Лапуа Магнум. С оптичен мерник. Може ли да я взема назаем?

— Беретата ми! — Лангън се намръщи. — Остава да поискаш и номера на шибаните ми сметки.

— Не, само карабината.

— Какво им е лошото на оръжията долу?

— Прекалено нови са. Още не са разработени. Последното, от което се нуждая, е някакво проклето неизпробвано оръжие. Пък и имам опит с берета. Онези безименни неупотребявани оръжия долу нямат душа.

— Картър, тази карабина си ми е любимката. Моят бог. Беше на брат ми, той е мъртъв. Не ми се ще да я оставя на тромавите ти ръчища.

— Не бъди толкова нежен — озъби се Картър. — Ще се грижа за нея. Знаеш как се грижа за оръжията си.

— Да бе, нали виждам в какво състояние ти е браунингът.

— Използван, но не и малтретиран — каза Картър. — Фактът, че е толкова износен, е свидетелство за моята любов, грижа и внимание. Нямаше да изкара толкова време, ако го бях подмятал, както ми падне, нали? Хайде, Лангън, пусни ми я.

Лангън измърмори нещо неразбрано.

— Не говорете така пред дами — обади се Наташа, която тъкмо идваше. Носеше глок, резервни пълнители и няколко кутии с патрони. Пусна ги при така щедро отпуснат от Лангън храна. Лангън храна.

— При едно условие.

— По-точно?

— Ще я лъскаш.

— Да я лъскам? Ох, мамка му… Добре де, добре — предаде се Картър, след като видя изражението му.

— Всяка вечер.

— Не смятам да продължи чак толкова дълго. — Картър зловещо се усмихна.

В депото намериха и подходящи за района дрехи в случай, че моторът откаже. Традиционно арабско облекло — бели памучни роби и шамии.

— Облечи ги, Наташа. Хем ще сме маскирани, хем ще те пазят от слънцето.

— Няма ли шлемове?

Картър поклати глава.

— Не се безпокой. Няма да катастрофираме. Поне доколкото зависи от мен.

Позабавиха се с навличането на дрехите — хилеха се въпреки сериозното положение. Накрая застанаха един до друг да се огледат. Картър вдигна брадичката на Наташа.

— Изглеждаш прекрасно.

— Какво искаш?

— Нищо не искам, любов моя. Предпочитам да давам.

— Ти си абсолютен мръсник, Картър.

— Какво, човек не може ли дори да се опита да е мил.

— Хм, и коя точно част беше романтичната?

Картър се усмихна и напрежението изчезна.

— Хайде, трябва да тръгваме. Взе ли дигиталните карти?

— Всичко е в торбата.

Увити в арабските дрехи, двамата отидоха при БМВ-то и Картър запали двигателя. Наташа се настани зад него и двамата се обърнаха към Лангън.

— Знаеш процедурите — каза Картър.

Лангън кимна.

— Пазете се.

Картър се изсмя и си сложи очилата.

— Ще се пазим, приятел. Но по-добре те да се пазят.

Задното колело се завъртя, захапа пясъка и изстреля мотора в пустинята…

Малко преди да потеглят Картър бе направил кратък инструктаж за возенето на мотор и за опасностите от карането по пясък.

— Накланяй се с мен — каза на Наташа. — Не мърдай насам-натам, не се качвай и не слизай без мое разрешение. И имай в предвид — карането по пясък е гадна работа, а ще трябва да карам бързо. В противен случай засядаме, освен ако пясъкът не е наистина равен и плътен.

Сега, когато БМВ-то летеше в пустинята, сърцето на Наташа сякаш се бе качило в гърлото й. Слънцето печеше, пясъкът фучеше от двете им страни. Моторът набра скорост и качи първата дюна. Мощният двигател трепереше под тях като сърцето на някакъв великан. БМВ-то се носеше по пясъка, без да има нужда от каквито и да било пътища и пътеки и когато стигнаха гребена на дюната, Картър все още набираше скорост. Предното колело на звяра се вдигна и полетяха от върха на дюната в червен облак.

Пред тях се разкри друг свят — свят на носещ се пясък, огромно море, милвано от вятъра, вълна след вълна, простиращо се до хоризонта. Нищо не помръдваше в пустинята. Нямаше къщи, нямаше села, нямаше дървета — само случаен храст или скали. В ума на Наташа изскочи една дума, която най-добре описваше това място.

Пустош.

Започнаха да се спускат по огромната дюна, потта вече се стичаше по гърбовете им. Картър се бореше с огромната машина, усещаше как пясъкът се мъчи да го засмуче, да го дръпне в една или друга посока, да го погълне. Отвръщаше на удара, като даваше още газ, увеличаваше скоростта, надигаше се леко над седалката заедно с вкопчилата се здраво в него Наташа, когато прекосяваха поредния хребет сред пясъчен дъжд и се спускаха по следващия наклон. Скоростта се увеличаваше все повече и повече — 130 км/ч, 160 км/ч… размазани храсти и дюни прелитаха покрай устремилия се към хоризонта мотор. От време на време улучваха някоя погребана в пясъка скала, ресорите на БМВ-то поемаха удара, но Картър продължаваше да го държи здраво и моторът се носеше като куршум през празната Руб ал’Хали.

Картър облизваше изпръхналите си от пясъка устни и усещаше вкуса на пот. Слънцето грееше безпощадно. Очите на Картър се стрелкаха към GPS координатите на екрана, Не смееше да задейства насочващия механизъм с ЕКуба — едно е да излъчиш кратък сигнал в неотложен момент, но да начертаеш на картата на врага точния си маршрут е истинска лудост.

Носеха се напред и напред. Пясъчна дюна сменяше пясъчна дюна, подобно на безбрежно развълнувано море, през което си проправяха път. Моторът летеше. Най-сетне дюните станаха по-малки и люлеенето сякаш спря. Озоваха се в огромна равнина от плътна скала и пясък, с огромни отвесни скали далеч на хоризонта. Навсякъде бяха пръснати камъни. Картър намали скоростта до по-скромните 110 км/ч.

Пътуваха в почти пълна тишина.

— Слава Богу! — обади се Наташа през слабото съскане на вятъра. Беше се прилепила плътно към Картър. Той я потупа по ръката.

— Лудо като чукане, а?

— Направо си е чукане — съгласи се Наташа.

Слънцето все още беше високо и изгарящо. Очите на Картър почти не се отделяха от GPS-а. Той зави наляво и намали, когато пред тях се появи клисура; стисна зъби, рязко даде газ, Наташа изпищя, мощният мотор скочи от скалата и полетя цели два и половина метра надолу, към спеченото напукано дъно. Ресорите поеха удара, писъкът на Наташа секна със сумтене. Моторът продължи да се носи напред, сякаш не бе срещнал никакво препятствие.

— Можеше да ме предупредиш!

— Че защо? Само щеше да стенеш!

— Да стена!? — изстена Наташа. — Ах ти, кучи син такъв!

— Това е прелестта на карането на мотор — извика Картър. Комуникацията е много по-трудна!

Продължиха по клисурата, завиваха наляво и надясно, за да избягнат нападали камъни. От дясната им страна се издигаше грамадна отвесна скала, преграда насред пустинята. Когато клисурата зави на запад, Картър осъзна, че ще им се наложи да се изкачат по урвата, за да продължат към набелязаното място.

Следваха долината около час, после Картър намали и превключи на по-ниска предавка. Откри място, където скалата се бе срутила, но сипеят бе невъзможно стръмен. Спря да огледа пътя.

— Ама че друсане — задъхано рече Наташа.

— Не ти трябва фитнес, нали? Защо мислиш пустинните мотоциклетисти са в такава чудесна форма?

— Защо спряхме?

Картър вдигна очилата, разтърка очите си и изчисти пясъка от стъклото е края на шамията.

— Ако продължим по клисурата, ще завием в грешна посока. Трябва да се покатерим горе.

— Да се покатерим? Никога няма да успеем да… о!

Бе забелязала срутилата се стена.

— Дръж се.

Той рязко даде газ и БМВ-то скочи напред. Понесоха се по равното спечено дъно на клисурата и залазиха по склона като по рампа. Картър даде още газ и двигателят изрева под стелт щита… моторът се понесе нагоре, излетя на върха и литна във въздуха заедно с двамата си пътници, стиснали здраво зъби. Гумите се въртяха безпомощно, после докоснаха земята и стегнатите ресори се свиха, за да поемат удара. Картър закова задното колело и се плъзнаха по широка дъга, като вдигнаха вълна от камъни и пясък.

— Ти наистина си луд! — успя да каже Наташа.

— Старая се. — Картър се усмихна. — Но ако мислиш, че това беше трудно…

И посочи към отвесната скала.

— Какво?! Онази скала?

— На пътя ни е.

— Картър, шибаният мотор няма да успее да изкачи това чудо.

— Ще успее, стига да намерим верния път.

Носеха се покрай скалата още два часа. Наташа бе изтощена и знаеше, че Картър също се изморява — и че все повече го обхваща чувството за безсилие, тъй като изпречилата им се естествена бариера скоро щеше да ги изпрати в погрешна посока — и да ги отдалечи от Спирала_Q и Фойхтер.

Когато слънцето започна да залязва, Картър спря и заслони очи. Скалата тук бе срутена — както и в няколко случая по-рано, — но този път бе образувала огромни стъпала, изсечени в отвесната стена и засипани с натрошени камъни и нападали скали. Много от стъпалата бяха заоблени от вятъра и носения от него пясък и образуваха стръмна и коварна серия от рампи, висока може би колкото триетажна сграда.

— Не, Картър.

— Да, Наташа. Ще се справим.

— О, не! Ценя живота си.

— А аз ценя повече смъртта на Фойхтер — изръмжа Картър и форсира двигателя. — Дръж се, скъпа, предстои ни малко катерене.

БМВ-то тръгна напред — този път бавно. Погледът на Картър се стрелкаше по камъните, струпани пред него като някакъв безумен пъзел. Той направи няколко обиколки, като се приближаваше и отдалечаваше, изучаваше различните пътища до върха. Чак след като остана доволен, даде още малко мощност и обърна мотора към стръмния склон.

Бавно и внимателно изкачи първата серия полегати склонове, после извъртя мотора надясно и форсира, за да вдигне задното колело на следващото стъпало. Гумата зацепи, огромният мотор се изкачи и Картър го застопори с двете спирачки. Рампата отляво ги изведе на следващото ниво, след което серия нападали една върху друга по-малки скали изиграха ролята на стълба, която БМВ-то изкатери с лекота.

Бяха изкатерили половината склон. Наташа погледна надолу. От основата на скалата изглеждаше стръмно, а сега й се стори същинска лудост. Изведнъж се почувства ужасно уязвима.

По пътя им танцуваха сенки, хвърляни от лъчите на залязващото слънце. Наташа притисна глава в гърба на Картър, затвори очи и започна да се моли.

Моторът се тресеше, подскачаше, буксуваше и си проправяше път нагоре по склона, двигателят ревеше, гумите свирка и се впиваха в скалата. Накрая Картър, целият плувнал в пот, изведе машината до върха и се озоваха пред равнина от пясък, осеяна с камъни.

Наташа го потупа по рамото.

— Какво? — изграчи той.

— Трябва да си починем.

— Права си. Капнах.

Продължиха още малко, докато зорките очи на Наташа не забелязаха далечен оазис, очертан в кървавочервено от последните лъчи на слънцето.

Маскираха БМВ-то с огромни палмови листа.

— Господи, ама че жега — въздъхна Наташа.

Картър не отговори. Беше зачервен, и от горещината, и от болката в стомаха. Едва си поемаше дъх в тази пещ. Отпусна се на земята и потупа гладката плоска скала.

— Това място е старо — каза тихо. Гласът му бе изпълним със страхопочитание. — Наистина старо.

Наташа кимна, изрита кубинките си, наплиска лицето си с вода от малкото кръгло езерце и приглади изсушената си от пустинята коса. Изстена в шеговит екстаз, просна се по гръб и загледа бързо залязващото слънце.

— Не съм и помисляла, че може да е толкова горещо — оплака се.

Картър се подсмихна.

— Намираш се насред вражеска територия на мисия, свързана с разрушения, а единственото, от което се оплакваш, е слънцето. Момиче, това е нищо. Пробвай Тайланд. Или пък Филипините… Виж, там е наистина горещо.

Наташа се надигна и затършува в малката торба, която им беше дал Лангън. Извади буца сирене и го помириса подозрително.

— Добре ли ти изглежда това нещо?

— Външният вид не ми говори нищо. Но острият ми глад определено казва: дай го насам… — Посегна към сиренето, но Наташа дръпна ръка.

— Чакай, чакай, нека го опитам…

Отхапа мъничко и на лицето й цъфна широка усмивка.

— Страшно е вкусно.

Отчупи парче хляб и задъвка. Картър легна по гръб, затвори очи и избърса потта от челото си.

Според GPS-а и дигиталната карта наближаваха Спирала_Q. Още няколко часа без инциденти и щяха да пристигнат, а после…

После какво?

Знаеше — после щеше да подложи Фойхтер на разпит. След което щеше да го убие. Кучият син не можеше да каже нищо, което да извини предателството му.

Може би Спиралата би го пожалила. Но не и Картър.

А освен това в момента Спиралата имаше свои проблеми…

Взе парче хляб от Наташа и задъвка механично. Умът муси припомняше — не, по-скоро съживяваше онзи ден и онази нощ в замъка Шваленберг, съживяваше ужасяващия момент, когато Фойхтер и Мария се обърнаха срещу него — и предизвикаха появата на Кейд за онези страховити и ярки няколко минути, когато всичко стана черно-бяло…

Примигна.

Килна глава.

Точно така. Черно-бяло. Кейд виждаше всичко в черно и бяло.

Защо?

Отпусна глава.

„Липсваше ми“ — меко каза Кейд.

„Нямаше те от Кения. Цупиш се, нали, лайно такова?“

„Мислех. Съзерцавах“ — все така меко каза Кейд. В тона — в промяната на тона му — имаше нещо, което изнервяше Картър. Да, беше свикнал с крещящ Кейд… а това… това бе нещо странно.

„Какъв е проблемът“ — най-сетне попита Картър.

Последва въздишка, подобна на шумолене на носени от вятъра есенни листа върху гроб. Картър потръпна, погледна нагоре — отново в реалния свят — и срещна погледа на Наташа. Присъствието на Кейд някъде в задната част на черепа му стана още по-заплашително.

„Размишлявах. За нашите отношения“.

„О, нима?“ — Изобщо не се опита да прикрие озъбването в тона си.

„Мислех и за Наташа“.

„Какво?“

„Тя работи за нексовете“ — каза Кейд.

„Грешиш“.

„Не. Работи за нексовете и за онзи шибан касапин Фойхтер, Картър, мислих доста. Не беше ти онзи, който докара нексовете при Гол. Тя го направи. Обзалагам се, че се е свързала с тях — или са й закачили нещо. А тя се е закачила за теб. Тя е паразитът, а ти си просто неин гостоприемник. Тя предаде собствения си баща от чиста омраза; плака с лъжливи сълзи, а ти й повярва. И ето я сега тук, спечелила и твоето доверие, и доверието на онзи смешник Лангън“.

„Я млъквай!“

„Както кажеш, Картър. Но първо си помисли. Сериозно. Помисли си за това и за плановете на — целта на нексовете. Наташа работи по процесора още от самото начало и винаги е знаела какви са възможностите му. Работила е с Фойхтер — обзалагам се, че не си го знаел, скапаняко. Следователно QIII може да е целта и на Наташа. Може би работи за… за Голямата клечка“.

„Грешиш“.

„Защо аз да греша? — Гласът на Кейд продължаваше да е все така мек, като хероинова игла, вкарана в подсъзнанието на Картър. — Тя те прати в Шваленберг. И най-големият смотаняк на света ще разбере, че мисията беше скроен номер. Част от екзекуцията на ударните групи. А после дойде да те предупреди — ха-ха. Само защото опита олово не означава, че трябва да й се вярва. Много лоши стрелци били тези убийци, а? А после ти изчука мозъка — ах, колко сладко. И колко удобно — изчуква ти мозъка, после и теб, прави те мек като памук, още по-управляем и послушен…“

Картър отвори очи. Наташа го гледаше странно. Говореше му, но изведнъж всичко бе станало сюрреалистично. Светът бе станал черно-бял, всички цветове и нюанси бяха изчезнали и Натс се приближаваше към него… а упойващият плътен глас на Кейд течеше като топъл мед в главата му…

„Трябва да я убием, да я убием и да оставим тялото й да гние в тази локва. Тя е шпионка. Ще ни предаде. Трябва да работим заедно, Картър. Наташа е врагът“.

Картър усети как светът се завърта.

Наташа посягаше към него, устата й беше отворена, не чуваше думите й…

„Не!“

Внезапно всичко отново дойде на фокус. Цветовете избухнаха, сцената изведнъж стана ярка като акварел, тоновете потекоха във вертикални ивици и Кейд се изсмя подигравателно, когато Картър пое контрола над себе си. Погледна загрижените очи на Наташа.

— Какво „не“? — попита тя.

Картър само облиза пресъхналите си устни.

— Добре ли си? Изглеждаш съвсем отпаднал. Трябва да си починеш.

— Аз… — започна Картър, но млъкна. Осъзна, че Кейд едва не го бе овладял. Едва не бе поел контрола без неговото позволение, без съгласието му — умствено изнасилване, изчукване в мозъка.

Потрепери.

— Май съм по-слаб, отколкото ми се струваше. От раната. От загубата на кръв. Ще поспя.

— Добре. — Наташа изтича до БМВ-то и извади едно одеяло от багажника. Очите й обходиха потъналата в здрач пустиня, простираща се до хоризонта. Изведнъж се почувства самотна и ужасяващо уязвима.

Потрепери. Носените от вятъра песъчинки шибаха кубинките й.

Какво щеше да прави, ако Картър умреше в пясъците?

Какво щеше да прави, ако останеше сама?

Взря се в тъмнината, която се събираше под палмите, струпали се около езерцето в борба за вода…

Потрепери отново, чак до костите.

Картър вече спеше. Зави го с одеялото. Не видя браунинга в ръката му. Не видя, че предпазителят е свален. Разбира се, не можеше да види, че в цевта на черното оръжие е вкаран патрон.

Бяха решили да не палят огън, независимо от нощния студ — тази част на Руб ал’Хали не беше толкова пуста, колкото изглеждаше. В момента най-малко им трябваше посещение на взвод от Бялата гвардия, докато варят кренвирши. Отговорите им на въпросите на арабите надали щяха да са от най-убедителните.

Странно, но Наташа се чувстваше изпълнена с живот. Желанието за сън се бе изпарило и сега тя седеше, сгушена в осигурената от Картър роба. Само лицето й се виждаше под увитата шамия. Очите й се взираха в примигващите звезди.

Малката кръгла падина и пустинята отвъд нея бяха потънали в тишина, нарушавана от време на време от крясъците на хиена и чакали, от шумоленето на някой гущер или пясъчна яребица. Известно време Наташа гледа спящия Картър. Изучаваше чертите му, счупения му нос, профила на брадичката му, разрошената къса коса, която според него вече плачеше за стригане. Очертанията му се губеха в сумрака, приглушени от дрехите и одеялото, но това не й попречи да си представи яките мускули под робата… представи си как лежи до него, как голите им тела се притискат едно в друго, как той се събужда, как ръцете му се плъзгат по бедрата и гърдите й…

Изби фантазиите от главата си.

В последно време Картър се държеше студено. Студено и странно… Понякога някоя лека шега се провираше през черупката му, но Наташа усещаше болката му. Не само физическа, но и някаква друга, вътрешна. Може би беше демонът, който носеше в душата си? Усмихна се сухо. Кой би повярвал на подобно нещо? Несъмнено ставаше дума за някаква умствена нагласа — някакъв вид самозаблуда, някакъв опит да се защити от бруталната и пълна с насилие страна на работата си, особено в миналите дни, когато работеше за Спиралата… какво по-добро от това да стовариш вината за убийствата върху някой, който обитава в теб, върху някаква част от душата ти, която не би могла да се защити? Така човек снемаше от себе си всяка вина и можеше да спи спокойно.

Усмихна се на мислите си и разтърка очи. Пронизваха я болки. Раната от получения в Шотландия куршум още я болеше, болеше я и дупката от химикалката на Картър, особено когато говореше. А на всичкото отгоре счупеният зъб хем я болеше, хем накърняваше суетата й.

Убийци.

Усмихна се отново, но в усмивката й нямаше веселие.

Беше срещала много мъже — и няколко жени, — докато работеше като тактически офицер за Спиралата. Много убийци, мародери, главорези, членове на ударни групи… имената им бяха различни, но целите им обикновено бяха едни и същи. Да убиват и да разрушават. Бе открила една свързваща брънка, която минаваше като златна нишка през душите им — всички те бяха на ръба на лудостта. В края на краищата кой нормален човек може да убива най-хладнокръвно? Кой нормален би поставил бомба и би я взривил независимо колко оправдана е постъпката му?

А рано или късно идваше ред на разплатата.

У всички хора от Спиралата, които познаваше — независимо колко големи професионалисти бяха, колко бяха свикнали с убиването, колкото и нечовешки да изглеждаха. Те бяха човешки същества. Можеха да блокират за известно време презрението към самите себе си, но рано или късно чувството за вина винаги ги подгонваше. Времето им като убийци беше ограничено. Докато горящият фитил не предизвика кървавочервената експлозия.

Спиралата беше като армия. Поглъщаше хората. Използваше ги. Унищожаваше ги. А после ги изхвърляше. Служителите й бяха заменими. Просто трябваше да са заменими, защото не съществува такова нещо като студен като лед убиец, като човек без душа, като човек без съвест. Винаги има искрица… все някъде.

Въздъхна и усети ЕКуба в джоба си. Извади го и го погледна. В ролята си на GPS 12-гигахерцовият RISC процесор можеше да я ориентира по целия свят, но данните, разбира се щяха да се предават към компютрите на Спиралата… стига те да съществуваха. Сега, когато комуникационната мрежа бе извън строя, това звучеше като шега. Не от най-смешните обаче.

Потърка малкото устройство между палеца и показалеца си, извади ножчето и разряза мекото, почти органично защитно покритие на ЕКуба. Устройството избръмча предупредително, но Наташа не му обърна внимание; въртеше лишения от кожа метален куб и се усмихваше.

Извади малък колкото кибритена кутия плазмен екран и го закрепи за ЕКуба. Той заблестя в яркосиньо и Наташа се почувства странно, че използва такова постижение на съвременната техника в тази малка долина, образувала се вероятно след милиони години геологична еволюция.

Мина през серията скриптове.

Набра кратко съобщение.

Със свити, бледи на лунната светлина устни натисна бутона ИЗПРАТИ.

И съобщението изчезна.

QIII17

Джесика Рейд отвори очи и се взря в измазания таван. Мракът се спускаше като воал около нея. Всичко бе потънало в тишина. Мъртвешка тишина. И все пак…

Все пак тя знаеше.

Знаеше, че е почти завършен.

Знаеше, че е почти готов… още някоя настройка тук-там, малко оптимизация на кода, няколко допълнителни процедури и QIII ще е 100% действащ. Математическите модули бяха на мястото си. Световният код бе на мястото си.

Това можеше да означава единствено, че прототипът QIII е…

Жив… — прошепна й някакъв вътрешен глас.

Но защо тогава бе толкова ядосана?

Отговорът дойде сам с вълната раздразнение, гняв и чувство за безсилие — да създадеш нещо тъй прекрасно, да участваш в проект, способен да промени света, а накрая да ограничиш използването му! Все едно да нарисуваш шедьовър на изкуството и да го окачиш в мазето, където няма да го види никой.

QIII можеше да е от полза за всичко — за здравеопазването, за овладяването на космоса, за неминуемата световна енергийна криза… Можеше да се използва за лечение на нелечими днес болести, да изведе генетиката до невиждани висоти… Но не. Те имаха по-добро приложение за тази нова технология, това ново бебе. И тя подозираше, че въпросното приложение е военно.

Още помнеше думите на Гол, когато се бе свързал с нея.

Тайната полиция на Спиралата. Джесика потрепери.

Но тя се бе съгласила с желанията им…

Копирането на плановете бе лесната част; предаването им на Гол се оказа наистина трудно.

Само кажете, че не съм изобретателна, замислено си рече тя.

Усмихна се, изпълнена с противоречиви емоции, и разтърка уморените си очи. Знаеше, че QIII не е наистина жив — в края на краищата той бе само наполовина органичен, а останалата част бе предимно силиций. И една смес… една синтетична субстанция, която учените не биха изнесли от лабораториите си за нищо на света и която бе също така свръхсекретна. Но все пак основното бе силиций… ха, но пък нима хората не са съставени предимно от въглерод? И когато QIII бъдеше готов, Световният код — завършен, осъществяването на вероятностната математика и уравненията — успешно, едва тогава тя щеше да има право на една дълга, много дълга и напълно заслужена почивка…

Нейният дълг към света, към Спиралата и към Гол бе почти изпълнен.

Всичко това мина през главата й, докато гледаше тавана. Прокара ръка през дългите си къдрици и внезапно долови нещо. Не точно шум, а нещо като една-единствена висока нота на границата на слуха…

Намръщи се и седна.

Видя светлината на един от терминалите през отворената врата към съседната стая. Едва ли го бе оставила включен. Всъщност знаеше, че не е…

Освен това терминалът бе защитен. Електронно. С неин собствен код. С написани от самата нея тройни защитни стени, които да прихващат хакери и така нататък. Дори се бе опитала да проникне в собствената си система. Оказа се невъзможно. А това означаваше, че (а) някой все пак е проникнал — малко вероятно, (б) някой я шпионира и дори в момента се намира в жилището й и използва терминала, или (в) компютърът й е завладян от извънземни. Потрепери. Нито една от тези възможности не й допадаше.

Скочи от леглото, огледа се и сграбчи чука от нощната масичка. Беше използвала бруталния инструмент преди няколко дни, за да окачи няколко картини в апартамента си, след което така и не го бе върнала в складовете в огромната сграда на Спирала_Q — бе прекалено заета със Световния код и програмирането на QIII. А сега бе благодарна…

Вдигна импровизираното оръжие.

Наистина добро оръжие…

Запромъква се към вратата. Светлината откъм терминала стана по-ярка. Стисна дръжката на чука; погледът й се стрелна от вратата към сребристата глава с двата извити нокътя за вадене на пирони. Облиза нервно устни.

Какво ще търси някой в апартамента й?

Защо й е на Спиралата да я шпионира?

Освен ако не знаеха.

Изведнъж се смрази.

Осъзнаването й дойде като удар с тухла. Ако бяха открили, че тя е онази, която е копирала плановете и ги е прехвърлила на тактически взвод 1, на тайната полиция… тогава щяха да са й здравата ядосани, нали?

Определено нямаше дай благодарят.

Стигна до вратата. Надникна предпазливо.

В другата стая…

… нямаше никого.

Екранът бе празен — просто матовосиво с примигващо черно квадратче. Очите й се спряха върху него — никога не бе виждала на терминала този символ. А това бе нейният терминал. Той правеше онова, което тя му нареждаше. Дизайнът му бе изцяло неин — от основата. Чист код.

Джесика прекрачи прага и приближи терминала, продължаваше да стиска чука. Преглътна — или по-скоро се опита да преглътне. Устата й бе пресъхнала от страх. Мисълта, че Спирала_Q и Големите клечки я подозират за издаването на плановете на QIII, не й даваше мира, превръщаше се в реалност с епично гадни пропорции, чакаща само да я изненада…

Черният курсор оживя…

Джесика зяпна екрана и се намръщи. Поклати глава и седна, остави внимателно чука до себе си, пръстите й полетяха над клавиатурата:

Без да откъсва очи от терминала, посегна към комуникатора. Нещо не беше наред. Екранът не беше наред, а адресът, от който идваха съобщенията, наистина бе на компютъра на QIII. Някой би трябвало да пренасочва данните, а това бе почти невъзможно. И определено загуба на време. Изцъка раздразнено с език и започна да набира номера на охраната… и в този миг терминалът оживя отново…

Пръстите й спряха. Погледът й се местеше от екрана към комуникатора в ръката й и обратно. Нима я наблюдаваха? Нима я наблюдаваха и в момента?

Мамка му. Нима в апартамента имаше някой?

Грабна чука и рязко са извъртя.

Нямаше никого. Бе сама.

Облиза пресъхналите си устни.

Струйка пот се стече по гърба й под пижамата.

Джесика зяпна.

По дяволите, това не може да е истина — помисли си. — Процесорът разговаря с мен?

Отново започна да пише:

Джесика се усмихна. Това беше майтап, нали? Някаква шантава шега на Адамс и Йохансен, защото са разбили Световния код и QIII най-сетне работи. Усмивката й се разтегна до ушите. Копелета! Почти им беше повярвала!

Без да сваля усмивката от красивото си лице, тя написа:

Думата ВЕДНАГА замига на екрана. Усмивката изчезна от лицето й. Джесика бързо отиде до нощната си масичка, отвори долното чекмедже и натисна едно скрито копче. „Огледалото“ примигна и оживя — това бе нейната тайна, нейната лична навигационна система из стаите и апартаментите на богатите и прочутите в Спирала_Q…

Беше включила всичките си приятели към допълнителния код в официалните наблюдателни системи на Спирала_Q. Огледалото заблестя като течен живак. Тя набра кода на апартамента на Адамс — само всекидневната, а не някаква безвкусица като спалня или тоалетна. Огледалото затрептя и показа образ…

Устата й се отвори. После се затвори. Бързо.

Видя облечена в сиво фигура; сива качулка; стоеше като страж пред вратата на спалнята. Държеше автомат със заглушител. Не се обърна, когато друга фигура — друг некс извлече Адамс от спалнята. Гърлото му бе прерязано. Счупените му очила висяха на бузата му, задържани само от едното му ухо. Езикът му бе изплезен. Кръв течеше по гърдите му и капеше на пода. Нексът го повлече по килима и го пусна като чувал до вратата.

Тя превключи канала.

Йохансен — с вдигнати ръце и разкривено от ужас лице.

Куршумът проби бузата му и пръсна мозъка му върху любимата му репродукция на Мона Лиза. Кръв и мозък потекоха по стъклото и Йохансен се свлече на пода…

Та превключи пак. И пак.

Празни стаи.

В някои — трупове.

Превключи към задната част на сградата. Там имаше пет големи транспортни хеликоптера СН–47G Чинук-Т с оставени на празни обороти двигатели и редица грамадни военни камиони с огромни пустинни гуми. Задните им врати бяха отворени и в някои от тях се виждаха купчини мъртви тела. Появиха се нексове, мъкнеха трупове — мъже и жени, с които Джесика бе работила, беше се шегувала, бе разговаряла само преди няколко часа…

Втурна се към терминала.

Екранът бе празен.

Защо? — мислено изкрещя тя.

Защо правят това?

Защо ги избиват? Защото знаят прекалено много ли? Заради изтичането на плановете?

Потеше се. Внезапно я обзе паника. Изтича до гардероба и измъкна пътна чанта. Започна да хвърля разни неща в нея — бельо, обувки с високи токчета, грим…

Внезапно спря.

Какво правиш, по дяволите?

Сграбчи чука, хукна към вратата и отново рязко спря. Можеше да са в коридора. Или в асансьорите. Можеше да почукат всеки момент на вратата — нексове с автомати, готови да я застрелят…

Облиза устни.

Мисли. Как да оцелееш?

Вдигна глава и погледна нагоре.

Климатикът тихо съскаше.

Домъкна един стол, стъпи на него и с помощта на зъбците на чука изкърти алуминиевата решетка. Щеше да е доста тясно, но… но нима имаше избор?

Изтича в спалнята и разхвърли дрехите по пода. Върна се, изрита стола, който бе използвала, скочи, хвана се за ръба — той се впи в пръстите й, — набра се и се вмъкна в тясното пространство на хоризонталната алуминиева шахта. С треперещи ръце нагласи решетката на мястото й и зачака с бясно биещо сърце.

Изминаха две минути.

Чу го — съвсем тихо изщракване. Вратата се отвори. Три некса се вмъкнаха в апартамента като призраци. Движеха се съвсем тихо, общуваха със знаци. Бързо провериха стаите и се събраха в дневната.

— Няма я. — Гласът бе мек, почти женски.

— Ще я открием.

— Докладвай. Ще се върнем след десет минути и ще проверим пак. Сложете кръстче на името й.

После излязоха.

Джесика запълзя заднешком в шахтата. Студеното течение я караше да трепери, а от близостта със смъртта се разтрепери още повече. Не мога да повярвам, повтаряше си. Просто не мога да повярвам…

Самодоволство, прошепна умът й.

Животът ти бе прекалено добър.

Мислеше се за недосегаема. За кръстоносец, тръгнал да сподели QIII, да помогне на човечеството — точно каквито бяха думите на Гол; беше заподозрял, че са му пробутали фалшиви планове, и двамата заедно доказаха, че наистина е така…

А сега?

Сега тя бе на мушката.

Отново потръпна, после се разплака.

Утрото наближаваше.

Фойхтер стоеше до един от огромните камиони с пустинна маскировка, пушеше пура „Вегас Робайна“ и се наслаждаваше неимоверно.

Подухна лек ветрец и понесе песъчинки върху обувките му.

Гледаше лениво как се появяват още нексове, как влачат тела по пясъка и ги хвърлят в камионите. Някои от грамадните машини вече бяха заминали, повечето се бяха качили по рампите в транспортните хеликоптери, които отлетяха сред рев на двигатели и бушуващи пясъчни вихрушки, за да отнесат доказателствата. Два камиона поеха ролята на примамка и потеглиха през пустинята към предварително уточнен сборен пункт.

Комуникаторът избръмча.

— Да?

— Приключваш ли вече? Всичко ценно ли е извадено?

— Цялата свързана с QIII техника е прехвърлена на мобилната дивизия. Остава само да се поставят експлозивите. Веднага ще пратя нексовете.

Едрите му зъби проблеснаха под слабата светлина на флуресцентите лампи.

— Добре. Не искаме да оставим на Спиралата нищо, което да й позволи да дублира прекрасното ни отроче, нали, Фойхтер? Ти вземаш телата… значи оставаме без… ъъъ… експериментални образци. Нанобиолозите започват да се изнервят. — Последва дълга пауза. — Някакви проблеми?

— Една служителка липсва. Е, ако нексовете не я открият, шибаната експлозия определено ще й види сметката.

— Добре, Фойхтер. Друго?

— Саудитското правителство ще се вбеси, когато взривим базата. Бяха много доволни, когато Спиралата избра да построи новаторски развоен отдел точно тук.

— Майната им.

— Имате ли вести за Картър?

— Да. Оказа се прав — поел е към Руб ал’Хали. Определено е по петите ни, макар че нямаме представа за точното му местоположение. Може би е тръгнал да търси теб, Фойхтер? Може би не му е харесало, че си размахвал пистолет под носа му в Шваленберг? Може би иска да разбере защо не си умрял? Интересен разговор би се получил, не мислиш ли?

Хуморът на Дюрел определено бе извратен.

— Останах с впечатление, че ще се погрижите за него.

— Работя по въпроса.

Връзката прекъсна. Фойхтер изплю пурата и я стъпка в пясъка. Изведнъж вкусът й бе станал отвратителен.

— Хей, вие! — извика на двама нексове. Те се обърнаха към него и лишените им от емоции бакърени очи проблеснаха. — Вземете черните чанти с експлозивите от камион 15G.

Нексовете тръгнаха мълчаливо, с пестеливи движения. Фойхтер се огледа нервно.

Защо се притесняваш? — подразни го собствената му параноя. — Навсякъде около теб има въоръжени нексове. Картър не може да припари.

Последва смях. Дълбок, кух, подигравателен смях.

Нексовете се върнаха с кожените чанти. Фойхтер грабна едната и следван от слугите си, тръгна към сградата и спря при стражата на входа.

— Намерихте ли я вече?

— Не, сър — отвърна мекият глас.

— Търсете тогава! — Не успя да скрие нотката на паника в гласа си. Пое дълбоко дъх. Гадеше му се от пурата и се изплю на пясъка. — Не трябваше ли да сте най-добрите, по дяволите?

— Да, сър.

С бясно туптящо сърце Фойхтер влезе в хладните дълбини на сградата. Да ти го начукам, Картър — помисли си.

Да ти го начукам.

Джесика Рейд се бе свила в тесния вентилационен тунел. Над нея бе провиснал сноп жици. В ръката й имаше малък монитор. Сълзите бяха спрели; мозъкът й работеше с пълна сила.

Познаваше наблюдателните системи на Спирала_Q като петте си пръста — в края на краищата нали беше помагала за създаването им. Като всички хакери, беше оставила свои собствени вратички — полиморфен код, който се изплъзваше от търсачките на колегите програмисти и й осигуряваше достъп до… до всичко.

Гледаше камионите и транспортните хеликоптери. Видя как Фойхтер хвърля пурата си и грабва някаква черна чанта. Гледаше със замъглени от сълзи зачервени очи как изчезва в сградата. Напрежението я изгаряше. Напрежението в сърцето й, в гърдите, в душата й. Изяждаше я. Джесика знаеше — знаеше, че чака да умре и че няма абсолютно никакъв начин да им избяга. А и къде щеше да иде? Какво можеше да направи?

Намираше се насред шибана пустиня.

Сълзите отново потекоха. Изпълни се с отвращение към самата себе си заради слабостта си, ненавистта се превърна в самосъжалени, тя се хвана за главата и продължи да плаче. Внезапно всичко бе изпаднало в хаос, бе настанала пълна лудница. И защо всичко това се случваше тъкмо на нея?

Сълзите спряха. Тя тихо се изсекна в ръкава на пижамата.

Колко време й оставаше?

Щеше да им отнеме часове да претърсят всички вентилационни шахти. В края на краищата сградата на Спирала_Q бе огромна. А и повечето нексове вече бяха заминали — бе видяла на монитора как някои потеглят с камионите в пустинята, а други отлитат с хеликоптерите.

Може би щяха да се откажат?

Не, отвърна някакво мъничко черно ъгълче в душата й.

Никога няма да се откажат.

Ще те търсят, докато не ти видят сметката…

Облиза устни. Трябваше да обърне играта. Тя бе жертва, а нексовете, Фойхтер и Спирала_Q бяха хищниците. Ловците. Трябваше да смени ролите. Да превърне враговете си в жертви. Но как?

Как?

И изведнъж идеята я озари като изгряващо слънце.

Обърна се. Бавно запълзя в шахтата.

Изведнъж се бе оказала с мисия.

Имаше цел.

Трябваше й нещо, за което да се пазари.

А щом вече веднъж бе копирала плановете на QIII, със сигурност щеше да успее да го направи отново.

Фойхтер поставяше с вещина малките пакети на стратегически места в сградата. Движеше се предпазливо, нащрек. Оръжията, които носеше, му вдъхваха увереност срещу такива като Джесика Рейд…

Къде се бе дянала тая кучка?

Нямаше значение. Осемнадесетте кубчета мощен експлозив скоро щяха да я накарат да съжалява, че не е заминала с някой от камионите. Куршум в черепа бе лека смърт. Виж, изгарянето е нещо доста неприятно…

Коленичи в коридора и хвърли поглед на чертежа. Целият комплекс бе разделен между него и три некса. Постави една малка кутийка до вратата на някогашния кабинет на Йохансен. Стана, огледа се и продължи към следващата точка. Кожената чанта в ръката му ставаше все по-лека и по-лека.

Най-сетне стигна до главната зала на програмистите. Токът бе спрян и всички защити бяха изключени. Главните компютри на QIII с всички терминали и дъщерни системи бяха притихнали, студени, мъртви.

Въздъхна.

Мисълта за Картър продължаваше да не му дава мира.

Да взривим тая тъпа база и да си обираме чукалата, помисли си.

Отиде до централната конзола и завъртя няколко ключа. В широката метална плоскост зейна малък отвор. Нямаше обозначения, отбелязващи местоположението на QIII. Процесорът се освободи от цокъла си и се озова в ръката му — малък черен куб, тъмен, безизразен, съвсем безинтересен на вид. Той го повдигна нежно, кожата му потръпна от студената му тежест. Прибра го под дрехата си.

Мина през залата, коленичи до централния компютър и намести последния експлозив — той се залепи на мястото си и му намигна със зеленото си око. Фойхтер извади монитора и пусна непотребната вече чанта на пода. Набра серия цифри. Малкият течнокристален индикатор на експлозива примигна и засвети в червено. Мигането му стана по-бързо, по-тревожно.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е готово, сър.

Той накисна бутона за потвърждение.

Експлозивите из цялата сграда на Спирала_Q примигнаха в пълен синхрон.

Фойхтер кимна, прибра монитора в джоба на дългото си кожено палто и обърна гръб на лабораторията. Обърна гръб на мястото, където бе работил и живял и което бе наричал свой дом цели шест години.

Ще имаш нов дом, прошепна ироничната страна на душата му.

Скоро ще имаш цял нов свят.

Срещна се с двата некса отвън. Бе останал само един камион и един чинук. Всички други хеликоптери бяха заминали. Огледа се нервно. Ландроувърът бе готов да влезе в търбуха на звяра — ламарините му бяха надраскани от праха и пясъка, затъмнените стъкла блестяха зловещо в сивия утринен сумрак.

Скоро…

Скоро слънцето щеше да засияе в небето.

А заедно с него — и сградата на Спирала_Q.

— Открихте ли я?

— Не. Смятаме, че е във вентилационните шахти. Да търсим ли още?

— Вие двамата — хвърлете още един поглед. Но имайте предвид, че не ни остава много време. Ако не я откриете, ще се наложи да я оставим да се пържи.

Изруга и потърка устни. Погледът му обходи хоризонта и той си наложи да се успокои, да успокои сърцето си. Тази кучка го бавеше. Трябваше отдавна да е заминал и да отпива от чудесното бордо, докато хеликоптерът го носи по студените въздушни течения към Спирала_мобил.

А някаква тъпа шибана курва го принуждаваше да чака в опасната зона.

Нексовете изчезнаха в сградата.

Последният камион потегли в облак прах към портала на комплекса. Фойхтер гледаше как прехвърля дюната и изчезва. Запали пура и се обърна нервно, щом осъзна, че е останал сам.

Качи се в ландроувъра и кимна на шофьора-некс.

— Скоро тръгваме. След… — погледна си часовника — след десет минути, освен ако не намерят онази кучка по-рано.

Шофьорът кимна, бакърените му очи срещнаха погледа на Фойхтер, след което отново се загледаха право напред.

Снайпер18

Болката изпълваше Картър. Беше навсякъде. Ледената й игла бе забита в самия център на черепа му. Гризеше го, извиваше се, движеше се, пронизваше, дразнеше, подиграваше се. Червени светлинки танцуваха в празната чернилка, в която се бе превърнал мозъкът му. Черното и червеното го изгаряха, караха разкъсващата агония в главата му да се върти и да трепери. Искаше му се да изкрещи. Продължаваше безкрайно, вечно, секундите се превръщаха в минути, минутите в часове, часовете в дни, в години, в столетия и хилядолетия — и Картър намери убежище, внезапно откри вратата и избяга от болката в прохладната спокойна пустош на планинското плато.

Взираше се в неясните коридори на съзнанието си. Видя Кейд — просто сянка в сумрака на това мрачно място. Някаква ръка се протегна към него. Познаваше я. Собствената му ръка.

Болката го пронизваше, блъскаше го в скалите на безумието, сплескваше го върху нагорещената наковалня на лудостта.

Пое дълбоко дъх. Облиза напуканите си от пустинята устни. Погледът му срещна тъмните бездънни очи на Кейд. Бавно, сякаш против собствената му воля, ръката му се вдигна.

Дланите се докоснаха.

Плътта на Кейд бе студена като на мъртвец.

Пръстите му бяха вкочанени.

„Благодаря — тихо каза Кейд. — Няма да съжаляваш“.

Очите му се отвориха — и видяха разтревоженото лице на Наташа. Усмихна й се отпаднало. Слънцето се подаваше над хоризонта и лъчите му плъзваха като медени нишки из просторите на Руб ал’Хали.

— Обичам те — тихо каза той, седна и почна да проверява кубинките си за скорпиони.

Наташа го прегърна, положи глава на гърдите му и прошепна:

И аз те обичам, Картър.

Той погледна надолу — погледна темето й, късата тъмна коса, фино оформения череп, деликатните длани, прегърнали тялото му. И не можеше да разбере защо се чувства толкова долнопробен. Толкова сакат. Толкова лош. Сякаш бе продал душата си на дявола.

Караха през целия ден. Тежките гуми на БМВ-то летяха над неравни пътеки и виещите се коловози, достойни за най-трудните кросови писти. Пресичаха пресъхнали речни корита и ивици движещ се пясък, пътуваха през скалисти хълмове и през огромни безплодни пустоши.

Погледът на Картър зад покритите с пясък очила не се откъсваше от хоризонта. Бързо приближаваха първите координати, посочени от Лангън като вероятно местоположение на комплекса Спирала_Q. Намали скоростта и бумтящия звук на двигателя затихна, сменен от едва чуто мъркане.

Разтърка замислено наболата си брада.

— Искам също да знам откъде са влезли шибаните нексове в играта? Къде са ги обучавали? От каква националност са? И откъде знаят толкова много за Спиралата? Наташа сви рамене.

— Те са убийци, това поне е ясно. А Спиралата знае повече за тях, отколкото казва.

— В тях има нещо сериозно прецакано.

Наташа кимна и прокара пръсти през влажната си от потта коса.

— Може би са били част от плана. Може би нексовете или който ги контролира — са се опитвали да ти дадат малко допълнителна скорост. Да те накарат да ги заведеш до баща ми?

— Може би — горчиво се съгласи Картър. Видя сълзите в очите й. Пресегна се, хвана я за ръката и избърса една сълза от брадичката й. — А може би е още жив. Нищо не е сигурно.

— Мисля, че и двамата не го вярваме.

Картър кимна.

— Хайде, Натс. — Подкани я толкова нежно, колкото бе по силите му. — Стегни се. Стигнахме едно от възможните места, посочени ни от Лангън. Трябваш ми във форма.

— Де да можехме да ги проверим всички от въздуха — въздъхна тя и хвърли поглед към безкрайната пустиня, която се простираше пред тях.

— Много по-бързо щеше да стане, вярно — изръмжа Картър, превключи на скорост и подкара мотора.

Зад скалистия хребет светът се разтвори пред тях и видяха…

Още пустиня.

— Нищо — ядно изсъска Картър.

— Давай напред, следващото място е съвсем наблизо.

— Да, само на няколко километра — горчиво каза Картър.

— Ето го.

Нощта отдавна се бе спуснала над пустинята, но бяха продължили да пътуват, за да избегнат жегата. Веднъж бяха спрели, за да проверят горивото, но БМВ-то бе пустинен мотор и имаше огромни запаси в допълнителните резервоари, скрити в рамката му и във всяко свободно място. Можеше да пропътува стотици километри, без да има нужда от допълнително зареждане.

Нямаше и най-малък намек за ветрец. Горещият въздух не помръдваше, но все пак бе по-добре, отколкото през деня. Без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по тялото му, Картър се съсредоточи върху сглобяването на карабината. Оптичният визьор се закрепи с щракване на мястото си и Картър погледна през него, за да направи някои допълнителни настройки.

Наташа присви очи в сумрака. БМВ-то бе скрито зад скалите зад тях, двигателят му тихо пукаше.

— Виждаш ли нещо?

Картър наблюдаваше през визьора. Бе закрепил стабилно карабината на стойката. Ръцете му работеха плавно и сръчно, Вкара патрон в цевта.

— Не много — отвърна. — Сградата е огромна, по-голямата част от комплекса очевидно е под земята. Много слаба активност за такова голямо нещо. В момента търся външната охрана.

— Мислиш ли, че ще е трудно да проникнем вътре?

— Мисля, че QIII, поне според слуховете, е най-мощният процесор на света. А ние се намираме на ничия земя. Не е възможно това да е най-слабо укрепената сграда в историята на вселената.

Сложи пълнител и отново погледна през визьора. Наташа му подаде цифровия изправител на мерника. Картър го провери внимателно с набитото око на оръжеен експерт, постави го на мястото му и затегна няколко винтчета.

— Какво се надяваш да видиш?

— В идеалния случай — Фойхтер. Но не съм чак толкова оптимистично настроен. Ще съм доволен и на малко задръстени пазачи — това ще ни даде време и възможност да се промъкнем. А след това… започва ловът. Искаме отговори на въпроси, като например кои или какво са нексовете и какво, по дяволите, става със Спиралата.

Настъпи мълчание, нарушавано от време на време от шумоленето на някой гущер по пясъка. Картър внимателно оглеждаше сградата, за да не пропусне и най-малкото движение. От всичко най-много мразеше изненадите.

— Я виж ти — каза най-сетне.

— Какво?

— Поразмърдаха се — отвърна Картър. — Заслушай се и ще чуеш как излитат хеликоптерите. Издигат се в облаци прах. Напускат Спирала_Q.

Изчака още известно време, като продължаваше да оглежда. Шумът от хеликоптерите заглъхна.

Наташа надникна над билото. Спирала_Q се простираше долу пред нея, модерен комплекс сред древния пейзаж. Единственият етаж бе изцяло от стомана, алуминий и блестящи затъмнени стъкла. Изглеждаше съвсем не на място в пустинята.

Видя светлините на последните камиони да се движат към портала. Въоръжените стражи се виждаха като далечни петна. Почеса зарастващите си рани. Болката бе почти изчезнала, но на нейно място се бе появил досаден сърбеж.

— Виж ти кой изпълзя от дюните. — Гласът на Картър бе мек и съвсем тих, почти като мъркането на котка.

— Кой?

— Моят стар приятел граф Фойхтер. Каква приятна изненада.

Размърда се в пясъка. Наташа разчете езика на тялото му, познаваше го от ученията по стрелба, в които бе участвала по време на обучението си и на службата си в Спиралата. Нагласяше се по-удобно. Приготвяше се. Очакваше действие. Искаше най-добрата позиция за стрелба…

Картър свали предпазителя на карабината.

— Какво си намислил?

— Ще го застрелям тоя мръсник… мамка му, изчезна! Влезе в сградата. Като някаква шибана хлъзгава змия е.

Гледаше как още два камиона потеглят и се отдалечават от Спирала_Q. Запита се разсеяно с какво ли са натоварени. Това бе развоен център, изследователска лаборатория, а не фабрика.

— Имаш ли цигара?

— Питаш ме вече за двадесет и седми път.

Картър измърмори нещо неразбираемо, но най-вероятно лишено от хумор или такт. — Какво ли не бих дал за глътка „Лагавълин“ — каза накрая и се усмихна. За момент бе свалил очи от мерника. Намигна й и прокара ръка през все още мократа й от пот коса. — Мамка му, каква жега.

— Тъкмо почна да се захлажда, а след малко слънцето пак ще изгрее.

Зачакаха. Появи се благодатен ветрец и леко раздвижи пясъка. Натс донесе от БМВ-то вода. Картър пи жадно и й върна бутилката.

— Трябва да я пестим — тихо каза Наташа.

— Там долу ще има вода.

— Май си абсолютно сигурен, че ще влезем.

Картър се ухили и я стрелна с тъмните си очи. Усмивката му бе усмивка на акула.

— Винаги влизам.

Пак погледна през мерника и видя как един пилот-некс скача от кабината на хеликоптера и отива към товарната рампа на огромната машина.

Задържа дъх.

Прицели се.

И стреля.

Куршумът улучи некса в тила. Той се просна на земята и оплиска пясъка с кръв. Картър огледа района в търсене на още врагове…

Фойхтер се появи и закрачи към ландроувъра.

— Започва се… — промърмори Картър.

Наташа изпълзя до Картър и се взря към далечния ландроувър. Той тъкмо потегляше.

Още едно изщракване.

Картър издиша.

Ландроувърът поднесе и се заби в пясъчния бряг край пътя.

Всичко бе тихо. Неподвижно. Спокойно…

И настъпи… моментът…

Картър го предвкусваше — прекрасния момент на отплатата. Усещаше паниката на Фойхтер в колата. Шофьорът му бе получил куршум в главата и кръвта му бе опръскала целия автомобил. Двигателят бе угаснал или работеше на празни обороти. Какво да прави? Накъде да бяга?

Дясната предна врата се отвори. Съвсем бавно. Главата на Фойхтер се подаде за миг, после изчезна. Преценяваше разстоянието, което трябваше да измине — а то бе осветено от лампите на Спирала_Q, които го превръщаха в такова идеално импровизирано стрелбище, че Картър бе повече от сигурен, че в момента Фойхтер псува.

Скъпите му обувки най-сетне докоснаха пясъка и Фойхтер хукна, размахваше ръце като луд, снишил глава… истински спринт, при това със скорост, която доста изненада Картър.

— Доста е бързичък за старец! Тича, сякаш животът му зависи от това — спокойно отбеляза той и натисна спусъка. Гилзата отлетя настрани. — Което си е самата истина, разбира се.

Фойхтер се просна на пясъка.

— В моменти като този наистина обожавам професията си — отбеляза Картър. Продължаваше да се усмихва. Гледаше през мерника как с изкривено от болка лице Фойхтер с мъка се изправя и куцука към прикритието на Спирала_Q.

— Къде го улучи?

— В десния пищял. Боли, та се не трае.

Натисна отново спусъка. Фойхтер отново се просна на пясъка и остана да лежи.

— Левият пищял. Право в десетката.

Продължи да наблюдава още известно време, проверяваше за други часови, охрана или за проклетите нексове. После стана и вдигна карабината и двуногата.

— Да идем да си поприказваме с него. Може и да е склонен да сътрудничи, как мислиш, Натс?

Наташа не отговори.

Фойхтер лежеше на черния път, водещ към Спирала_Q, и се чудеше какво го е сполетяло.

После си спомни шофьора — един-единствен куршум влетя през предното стъкло на ландроувъра и се заби право в лицето му.

Паниката.

Бягството.

Болката в крака. Вълни от болка…

После втория куршум…

И сълзите.

Изскимтя от болка, седна и огледа двете дупки от куршуми. Финият плат на костюма му бе продупчен, беше се впил в раните. Лепкава кръв течеше от раните-близнаци и попиваше в пясъка.

Кръв…

Вдигна рязко глава и изпълнените му с паника очи се впериха в мрака. Къде беше шибаният снайперист?

И… нима това е той? Картър?

Поклати невярващо глава. Подобно нещо не може да ми се случи, помисли си. След всичко, през което преминах! И тогава разбра положението. Беше прострелян в краката. Който и да се целеше в него, го искаше жив. И сега идваше насам…

Стисна зъби, претърколи се по корем и запълзя. Костюмът му се напълни с пясък. Грижливо сресаната му тъмносива коса стана на мръсни сплъстени кичури. Спокойното му пресметливо лице се покри с бръчките на страха, на разбирането, на времето…

Фойхтер плачеше от безсилие и гледаше как моторът бавно се приближава по пясъка. Изпъшка и запълзя по-бързо, влачеше безполезните си крака, пръстите му се вкопчваха в праха, в камъните и пясъка, счупените нокти се забиваха, дращеха…

Огромният тих мотоциклет спря. Фойхтер чу тежка обувка да докосва земята и инжектира усилията си с психологически кокаин; не се обърна, не погледна назад, не изпита абсолютно никакво любопитство, изпълваше го единствено примитивният животински инстинкт да оцелее… да продължава да пълзи напред… да остане жив, да избяга…

Чу се метално изщракване — звукът на вкаран в цевта патрон. Той се просна изтощен по очи. Подхранваните от болката сили го бяха напуснали. Нямаше сила дори да се обърне по гръб…

Тежките стъпки го приближиха. Спряха.

Нещо метално го смушка в гърба.

— Още ли си жив, мръснико?

— Жив съм — тихо каза Фойхтер. — Знаех, че ще се върнеш, Картър. Видях го в очите ти в Шваленберг…

— Не обичам да ме предават — рязко го прекъсна Картър.

— Беше по необходимост.

Две ръце го сграбчиха грубо и го обърнаха по гръб. Той погледна нагоре към лицето на Картър — много по-изтерзано от времето на последната им среща, с още по-изкривен нос, покрито с много порязвания и драскотини. Очите му бяха тъмни, мрачни, безмилостни, устата — противен разрез, разкриващ зъбите му. Зад осезаемата му злоба стоеше Наташа с глок в едната ръка и браунинг в другата. През маранята на болката му изглеждаше разтреперана, на ръба, оглеждаше се нервно дали не са забелязани… а Картър бе съсредоточен, тъмните му очи сякаш пробиваха като бургии дупки в душата на Фойхтер.

— Колко още са останали тук? — изсъска Картър. Юмрукът му сграбчи скъпото сако на Фойхтер и го дръпна. Фойхтер усети миризмата на пот, примесена с аромат на кафе.

Усмихна се.

— Да не би да си нервен, Картър?

— Нервен? Двамата с Натс искаме да чуем някои шибани отговори.

— Или какво? Ще ме убиеш? Аз вече съм мъртъв, Картър. QIII вече е компрометиран. Аз бях смъртник, очакващ екзекуцията си… А ти… ти закъсня. — И Фойхтер започна да се смее.

Картър поклати глава.

— Имахме един тип в Циндао. Бивш парамедик. Работеше като наемник за различни страни в Далечния изток. Наричахме го Иглата. Заради уменията му на палач. Можеше да накара свиня да се закълне, че е патица. Разбираш ли накъде бия, Фойхтер? Научих много от него. Научих много за болката и много за това как да не убиеш човек — не, не убийството беше целта. Научих много за това как да запазя човек жив. — Картър вдигна очи към Наташа, после погледна към оградата и пустинния път. Нямаше никакви признаци на раздвижване. — Скрий мотора зад ъгъла. Ще вкарам този ходещ труп вътре. Да го подготвя за операцията.

— Операция?

— Виждал ли си лицето на човек, когато му покажат собствения му бъбрек? Май не. Нали си учен, би трябвало да ти харесва да участваш в експерименти.

Картър повлече Фойхтер към вратата на Спирала_Q — тя се отвори със съскане. Той огледа внимателно вътрешността, без да сваля карабината, после вмъкна Фойхтер в прохладната приемна.

Пусна го на мраморния под и тръгна между растения, канапета, стъклени стени и мраморни колони. Движеше се предпазливо и проверяваше всяко ъгълче. Рязко се извърна към появилата се Наташа — тя все така стискаше двата пистолета. Усмихна й се. Тя му отговори едва-едва. Лицето й бе изпълнено с болка и изтощение.

— Да виждаш някакво движение?

— Не. В хеликоптера няма никой, с изключение на мъртвия некс.

— Добър некс е само мъртвият некс. А сега да си получим шибаните отговори.

— Картър. — Тя го хвана за ръката. — Нали не смяташ наистина да го измъчваш?

Погледите им се срещнаха. Видя болка в очите й; видя умора и изтощение, но преди всичко друго видя човещина.

— Не — излъга я. — Блъфирах. Обаче не му казвай.

Намигна й и се усмихна, после тръгна към канапето, на което бе успял да се качи Фойхтер — в момента се мъчеше да разкъса плата около раните си.

— Стига игрички! — озъби му се Картър и го удари с приклада на карабината в главата. Зашеметен, Фойхтер рухна на мраморния под. — Защо ме предадоха? Защо се опита да ме убиеш в Германия?

Мълчание.

Фойхтер гледаше пода.

Картър коленичи до главата му — бе свързана с мрамора с тънка струя кръв и слюнка. Фойхтер се ухили и му показа големите си зъби.

Изплю се, после бавно седна.

— Никога няма да разбереш, дребно човече. Никога.

— Ами обясни ми тогава.

— С колко време разполагаш?

— С колкото е нужно.

— Грешен отговор. Имаш точно четиринадесет минути и… — Фойхтер погледна напуканото стъкло на ролекса си — петнадесет секунди. След това химическите експлозиви ще направят шоу с фойерверки право в тъпия ти любопитен задник.

— Лъжеш — каза Картър.

— Защо да те лъжа? Можеш да провериш.

— Картър — обади се Наташа. — Вярно е, по-добре да се омитаме оттук.

— Не и без отговори — каза Картър. — А щом са експлозиви, значи ще можем да ги обезвредим. Няма взривно устройство, с което да не съм успял да се справя. Защо мислиш, съм бил в шибаните ударни групи, Фойхтер?

— Ами пробвай се — тихо каза Фойхтер. — Тук няма обезвреждащ механизъм. Спираш захранването и всичко гръмва. Няма втори шанс, няма авариен изход.

— Къде е управлението?

Фойхтер не отговори.

Картър пъхна дулото на карабината под брадичката му, след което го свали към чатала му.

— Да си виждал човек с отнесен хуй? Зная, че остават само четиринадесет минути, но колко блажени и интензивни ще са… ще ти се сторят цяла вечност, повярвай ми…

Фойхтер преглътна сухо.

— Ей там. В основата на централната колона, в малката черна кутия.

Думите му бяха изпълнени с болка — и с ужас. Но в тях се долавяше и триумф — върховен и окончателен триумф. Вярваше, че е спечелил — независимо какво го сполети, независимо през каква болка ще премине.

И Картър, и Наташа оцениха това.

Картър отиде до колоната, коленичи и отвори черната кутия. Числата примигнаха. Нямаше обратно броене — но пък и защо трябваше да има? Онзи, който беше включил машината, вече знаеше рисковете и сроковете…

Огледа окабеляването. Беше влудяващо сложно. Взривът се управляваше от процесор. Почеса се по четината.

— Мамка му! Мамка му мръсна!

Платки с първична, вторична и обезопасяваща двоична защита. Главният детонатор бе невероятно сложен. Ако разполагаше с два-три часа и някакво високотехнологично оборудване, може би щеше да има някакъв шанс…

Но само за няколко минути…

И най-лошото…

Фойхтер го знаеше. Знаеше, че го е поставил в безизходица.

Върна се при двамата и погледна Наташа. И тя, и Фойхтер видяха изражението му. Не беше мил поглед; не криеше нещо, което би могло да се нарече „братска любов“.

Застана пред Фойхтер.

— Протегни ръка.

— Картър, с това няма да постигнеш нищо.

— Протегни ръка, казах.

Фойхтер се подчини. Дулото на карабината опря дланта му.

— Без шегички и увъртания. Просто отговори на въпросите ми. Първо, защо се опита да ме убиеш?

Погледите им се срещнаха.

— Сложно е.

Куршумът мина през дланта на Фойхтер и изтърбуши канапето. Фойхтер сграбчи ранената си ръка и се присви. Кръвта му шурна по плочките.

— Ти си луд бе! — Гласът му бе скочил с една октава нагоре.

Картър опря дулото в рамото му.

— Грешен отговор. Повтарям: защо се опита да ме убиеш?

— Оказа се на неподходящото място в неподходящ момент. Нещата се развиваха бързо, движехме се напред с голяма скорост и трябваше да очистим част от опозицията, преди дори да разбере, че е опозиция. — Фойхтер го погледна в очите. — Ти си един от най-добрите, Картър. Именно затова бе избран да умреш.

— Значи си от онази отцепническа група в Спиралата? Защо правите това?

— Спиралата? — Фойхтер се разсмя, но смехът му бе изпълнен и с болка. — Спиралата? Тъпак нещастен! Единственото нещо, което има общо със Спиралата, е това колко слаба е станала тя… шибани кучи синове, специализирали се в лизането на политически задници… държаха света в ръцете си, а не знаеха какво да правят с него.

Разсмя се отново, лигавеше се.

Картър пребледня. Прехапа устна и хвърли бърз поглед към Наташа, след което смушка Фойхтер с карабината.

— За кого работиш?

— За себе си.

— А процесорът? QIII? Къде е неговото място във всичко това?

— Процесорът — мрачно повтори Фойхтер. Главата му бе клюмнала, очите му вече не срещаха изгарящия поглед на Картър. — QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка.

— Не работиш сам, Фойхтер — тихо каза Картър. — Кой друг е в играта?

— Дюрел, един от висшите служители на Спиралата.

Името се откъсна с лекота от устните му и Фойхтер се усмихна вътрешно. Спомни си. Дюрел трябваше да се погрижи за Картър.

Погрижи се за това, шибаняк нещастен.

— Дюрел сортира списъка на QIII; той провокира Световния код. Той ти прати нексовете. Той бе онзи, който нареди унищожаването на ударните групи. Аз… — Погледите им отново се срещнаха. — По дяволите, Картър, аз съм само невинна компания.

Усмихна се и се видяха окървавените му зъби.

— Къде е този Дюрел?

— Да кажем, че е винаги мобилен.

Фойхтер отново се изсмя, пръскаше кървави слюнки.

— Къде е Дюрел, смотаняко?

— Не зная, Картър. Наистина не зная.

Картър се почеса по бузата и отново погледна Наташа — тя се бе отдалечила към вратата и държеше и двата пистолета насочени надолу. Очевидно не искаше да има нищо общо с това „измъчване“, но също толкова очевидно бе, че иска да чуе отговорите не по-малко от Картър…

— Гол мъртъв ли е?

— Така смятам.

— Значи знаеш за него?

— Само чрез Спиралата. Работихме заедно известно време, преди много години. По един проект, който бе… да кажем, закрит.

Картър го изгледа яростно. Фойхтер отвърна на погледа му, държеше се за ранената ръка. Прегърбената му фигура бе цялата в кръв.

— Какво са нексовете, граф Фойхтер?

— Нексовете… — Очите на Фойхтер се разшириха, на лицето му се появи странна усмивка, разкриваща пожълтелите от тютюна и изцапани с кръв зъби. — А… нексовете… те са… нещо друго.

Погледът му внезапно се насочи към нещо зад Картър, нещо навън, и Картър разбра, че са тук…

— Натс… — викна той, но гласът му се изгуби във внезапно избухналата автоматична стрелба. Стъклата на приемната на Спирала_Q се пръснаха с оглушителен трясък. Куршумите рикошираха от мраморните плочки и колоните, разкъсаха фино гравираното бюро на рецепцията.

Настъпи пълен хаос…

Внезапно всичко полудя…

А после…

Тишина. Само прашинките се въртяха в сноповете лъчи на вграденото осветление.

Картър запълзя зад редицата канапета и саксии и надникна иззад една мраморна колона. Видя Наташа, свита като зародиш зад вратата, притисната между стената и друга колона. Погледна го. Той й даде няколко бързи знака с ръце…

Стой там.

Чакай.

Провери оръжието.

Погледна наляво. Не можеше да види Фойхтер, но го чуваше. Отначало си помисли, че се дави… но след това със стиснати зъби осъзна, че се смее. Шибаният кучи син се смееше.

— Искаш да знаеш за нексовете ли? — извика Фойхтер. — Питай самите тях, Картър — давай, питай ги!

И отново избухна в смях. Картър насочи снайпера към вратата… завъртя окуляра, за да намести мерника на фокус. Първият, който прекрачеше прага, щеше да стане на кайма…

Всичко стана изведнъж…

Страшно бързо…

Нексовете нападнаха. Бяха трима. Картър натисна спусъка на карабината и видя как куршумът улучва първия в лицето и той се завърта във въздуха, преди да рухне на земята.

Другите двама проследиха мястото на стрелба…

Откриха огън…

Картър хвърли карабината и спринтира приведен през отделението на рецепцията, използваше за прикритие канапетата и саксиите. Куршумите рикошираха от мрамора в краката му. Метна се напред, претърколи се зад една колона, плъзна се по полирания под и се озова лице в лице с…

Наташа.

Браунингът литна във въздуха.

Картър улови познатото тежко очукано оръжие, опря гръб на колоната и се извъртя…

Нексовете бяха изчезнали.

Клекна, рязко завъртя глава наляво и погледът му обходи помещението. Първият некс лежеше сред локва кръв и мозък на мрамора. Единият му крак още потрепваше. Защо не ги чух? — изкрещя мислено.

„Сигурно са дошли за Кейд“ — обади се Кейд като призрак, шепнещ в съзнанието му.

Долови движението — по-скоро промяна в гъстотата на сенките. Промъкна се около колоната и видя некса — беше се спотаил в мрака до стъкления асансьор и оглеждаше помещението. Той също го забеляза, но браунингът на Картър вече бе вдигнат и стреляше, куршумите пищяха из приемната и се забиваха в некса.

Отстъпи малко, все така клекнал. Огледа се за Наташа. Беше се завряла още по-навътре в малката ниша до вратата. Добро момиче, помисли си. Не прави никакви глупости…

Дулото опря слепоочието му.

Последва дълга пауза.

— Никакви резки движения — разнесе се мекият безполов глас.

На лицето на Картър се появи гадна усмивка и замръзна.

„Ах ти, нещастник шибан — въздъхна Кейд. — Бяха трима! Знаеше го. Видя ги. Застреля двама. Третият се промъкна зад теб, докато стреляше…“

— Пистолетът на пода. Веднага.

С много бавни движения Картър остави пистолета си на мрамора. Оръжието изтрака.

— Стани. Бавно.

Картър се изправи, очите му трескаво търсеха някакъв изход от положението.

— Тръгни към Фойхтер.

Картър бавно тръгна. Не погледна към Наташа. Знаеше, че ги е чула. Продължи да върви, докато пред очите му не се появи…

Фойхтер.

Усмихваше се — въпреки раните, въпреки разкъсващата болка. Направо сияеше. С мъка се настани на раздраното от куршуми канапе и нехайно си погледна часовника.

— Три минути, Картър. Очертава се прекрасно зрелище.

„Питай го какво иска“ — каза Кейд.

— Какво искаш, Фойхтер?

— Разбираш ли, момко, тъкмо в това е разликата между теб и мен. Ти винаги искаш нещо. Докато аз… аз нищо не искам. Оставил съм се на смъртта. Всъщност дори съм изумен, че оживях толкова дълго. Сега единственото ми удоволствие е да гледам как тъпата ти тлъста муцуна се пръска на парчета. И да зная, че си умрял на тъмно. Че си умрял, без да получиш отговорите си. Че си умрял, питайки се какво е мястото на QIII, на Спиралата и на нексовете в този прекрасен пъзел… Наистина много подценяваш враговете си.

— Можеш да направиш едно добро дело, Фойхтер. Пусни Наташа. Тя няма нищо общо с това. Абсолютно нищо. Остави я да се махне оттук. Тя е невинна.

— О, по това може да се поспори, приятелю! — меко каза Фойхтер и интелигентните му очи проблеснаха на слабото осветление. — Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.

Детонация19

Дълбоко мрачно пространство зейна между Джем и австрийската долина далеч долу.

Световъртежът го удари с юмрука си. Чуваше се слабо бръмчене, докато се носеше по дебелото стоманено въже — мъничка люлееща се фигура, увиснала над безкрайния мрак, отворил огромната си лигава паст и очакващ да погълне късче вкусна плът. Джем събра крака, вдигна колене до гърдите си и се съсредоточи.

Мракът се носеше покрай него във вихър от дъжд и вятър.

Студените капки жилеха очите му, непрекъснато трябваше да мига, за да вижда.

Сърцето му биеше бясно.

Под и пред него Камъс изглеждаше като слабо осветен правоъгълник. Дори докато летеше в мрака, можеше да види как товарните хеликоптери продължават да напускат старата база. Погледна вдясно и видя Свещеника — не му отстъпваше по скорост в това безумно спускане; бе вдигнал ръце високо над главата си и се олюляваше в синхрон с въжетата.

Дебелите въжета се спускаха от началото на лифта до централната „отпусната“ част по средата над долината, след което се издигаха нагоре към Камъс, който се намираше малко по-ниско от началната им точка. Джем прелетя през първия участък, стигна до най-долната точка и усети как скоростта му рязко пада. Натисна с палец едно малко ключе на плъзгача и задейства мъничкия двигател в устройството. Скоростта му се увеличи, Джем прелетя през най-ниската точка и продължи нагоре към базата.

Огромното туловище на Гросглокнер се извиси пред и около него. Поръсените със сняг и лед дървета изглеждаха миниатюрни. Отпред, издълбан в сърцето на планината, приближаваше самият Камъс.

По-скоро усети, отколкото видя, че Свещеника започна да намалява скоростта. Помисли си, че нещо не е наред, и също забави изкачването си, и погледна партньора си в това ексцентрично цирково представление. Двамата спряха.

Вече бяха много по-близо и можеха да наблюдават активността в базата. Свещеника извади цифровия си бинокъл и огледа сцената, увиснал на една ръка.

Джем облиза устни. Беше потен под мократа качулка. Ръцете и раменете започваха да го болят. Разкърши врат и погледна надолу: краката му се олюляваха безпомощно над бездната. Някакво малко демонче в главата му се обади подигравателно — ами ако плъзгачът се повреди? Ами ако си останеш заседнал тук? Ами ако ви видят и започнат да стрелят?

Усмихна се. Вятърът го подмяташе. Дъждът шибаше в очите му.

Не бих се отказал за нищо на света, помисли си.

Свещеника му направи знак и му метна бинокъла. Джем го улови, увисна на една ръка и погледна към базата. Бяха останали осем хеликоптера. Имаше и много нексове, облечени в сиво и черно. Повечето се качваха в товарните чинук. Забеляза и други, по-малки черни машини.

Най-после ги открихме тия гадове, каза си и се намръщи.

А сега какво?

Хеликоптерите „Чинук“ и другите, по-малките, се издигнаха над Камъс и се понесоха в мрака, две товарни машини останаха на платформата. Джем се обърна към Свещеника и попита със знаци:

„Влизаме ли?“

„Да. Напускат базата. Скоро ще е прекалено късно“.

Страхотно, помисли си Джем. Тъкмо ги намерихме, а шибаняците напускат кораба като плъхове. Прибра бинокъла, прехвърли автомата си отпред и свали предпазителя. С дясната си ръка отново включи двигателя на плъзгача и усети как машинката започва да набира скорост. На съседното въже Свещеника изпълни същата процедура, като се люлееше бясно.

Понесоха се в нощта към широката ярко осветена площадка, изсечена в склона на Гросглокнер. На нея бяха струпани поръсени със скреж огромни контейнери. Двата товарни хеликоптера бяха приклекнали мълчаливо.

Мозъкът му започна да изчислява. Трима пазачи, четирима, петима. Вече различаваше оръжията им, а когато погледна нагоре, видя и мястото, където пристигаха кабините — и където щеше да свърши лудото им пътешествие.

Отляво се разнесе автоматична стрелба. Блесна ярка светлина и от нищото се появи малък черен хеликоптер. Джем изкрещя, когато куршумите запищяха около него, извъртя се в дъжда и видя пламъците от цевите на картечниците на хеликоптера — и в същия миг собственият му автомат зарита в ръката му…

Пазачите в базата се разтичаха по бетонната площадка, вдигнаха оръжията си и затърсиха в нощта. Свещеника изсипа отгоре им дъжд от куршуми. Джем се беше извъртял, летеше заднишком по дебелото въже — хеликоптерът бе над него — и проклинаше гадния си късмет…

Как ги бяха видели?

Страж ли бяха имали? Патрулиращият хеликоптер?

Вече нямаше значение. Важни бяха единствено…

Куршумите. Свистяха покрай него. Джем изпразни пълнителя и го пусна да падне в мрачната бездна долу, сред струите леден дъжд. Хеликоптерът направи широк завой, прожекторът му разсече небето и отново спря върху него, като този път освети и Свещеника. Покрай двамата запищяха още куршуми. Джем пъхна нов пълнител в автомата и го вдигна напред с една ръка, като пистолет.

— С мен ли ще се ебаваш? — изръмжа и се прицели в приближаващия хеликоптер с ревящите му картечници и яркия прожектор. Куршумите полетяха в мрака, начертаха линия по кабината, напълниха я с пръснато стъкло и се забиха в тялото на пилота-некс, като пръснаха фонтани кръв. Машината рязко се килна, носът й се насочи надолу и с бясно въртящи се перки тя се понесе право към…

Джем и Свещеника.

За миг Джем улови погледа на партньора си — изпълнен с лудост, гняв и сила. Куршуми свистяха край тях от платформата. Двамата едновременно стигнаха до крайната точка и скочиха…

Неуправляемият хеликоптер се блъсна в първото въже, перките му го забърсаха, блеснаха искри, чу се изпращяване и към небето се вдигнаха пламъци и черен пушек.

Джем и Свещеника пропадаха през мрака. Краката им докоснаха ръба на заледения парапет. Претърколиха се по хлъзгавата платформа. Пламъците разцъфнаха съвсем близо и около тях се понесоха късове горяща стомана от перките.

Небето гореше.

Огънят угасна толкова бързо, колкото се бе появил.

Джем се изправи точно когато се появи първият некс. Изстреля пет куршума в черната маска на убиеца и той рухна, без да издаде нито звук. Джем погледна вдясно, но Свещеника беше изчезнал.

Изтича зад контейнерите, спря и приклекна. Долови миризмата на нещо горящо, вдигна ръка към главата си и напипа нагорещено парче пластмаса — бе опърлило косата му, след като бе прогорило качулката. Хвърли го на земята.

Проехтя стрелба, последвана от ответен огън. Чуха се две тупвания — две тела рухнаха на бетона. Джем клекна до стената под прикритието на сенките и се огледа. Пред него се простираше въздушната площадка на Камъс. Светлините бяха угаснали и всичко тънеше в мрак.

И в тишина…

Някъде отзад се чу странен скърцащ звук. Джем отново се съсредоточи върху огромната, осеяна с контейнери площадка. Райско място за снайперисти. Проблемът бе, че той не беше снайперист.

Колко са пазачите? Нексовете, поправи се.

Петима. Трима са мъртви. Значи остават…

Видя двамата оцелели. Действаха като екип. Гледаше ги как се движат гъвкаво из сенките до купчината контейнери — от онези, които се използват за транспортиране с камиони. Видя как ловко се изкачват по тях и изчезват. Погледът му се стрелна към товарните хеликоптери — изоставени като дивеч, очакващ последния смъртоносен удар.

Остана приклекнал на мястото си. Отново чу странното скърцане — то се засили и премина в писък. Видя един от кабелите да се люлее неистово на вятъра и осъзна, че именно той му говори…

Опасност, каза скърцащо гласът.

Скъсано ли беше въжето?

Видя Свещеника. Движеше се предпазливо в сенките и Джем осъзна — прекалено късно, — че нексовете са заобиколили огромния мъж и сега са точно над него. Глокът се озова в ръката му и Джем започна да стреля…

Куршумите избиха искри от контейнерите и оставиха бразди в бетона. Свещеника рязко се извъртя… и с писък на разкъсван метал едно от огромните въжета на лифта се скъса. Оглушителен вой отекна над площадката и в долината долу. Едната половина полетя в черната пропаст, а другата се понесе към базата като дебела колкото китка гарота, която разсече дъжда и се заизвива като змия с огромна скорост по бетона…

Свещеника подскочи с невероятна за такъв едър човек бързина. Нексовете откриха огън от контейнерите. Въжето стигна до механизма на лифта, завъртя се и полетя през контейнерите, разбиваше дървото като стоманен юмрук и разсичаше всичко; удряше контейнерите с оглушителни трясъци, разкъсваше металната им обшивка, сграбчваше ги в мощната си хватка и ги влачеше с писък по бетона.

Изгубилите равновесие нексове скочиха, за да избегнат опасността.

Куршумите на Джем ги разсякоха на две.

Разнесоха се още трясъци — контейнерите се блъснаха в стената и най-сетне спряха. Дъждът продължаваше да се лее и Джем, все още приклекнал като навита пружина, се изправи и кимна на Свещеника. Двамата тръгнаха предпазливо към хеликоптерите, като оглеждаха опустошението — скъсаното въже, размазаните контейнери, телата и горящите останки от черния хеликоптер.

— Хубаво тихо влизане, а? — каза Джем, нави качулката си над очите, избърса потта от лицето си и запали цигара.

— Можеше да мине и по-гладко — съгласи се Свещеника.

— Колко време имаме според теб?

— Около половин час, ако сме късметлии — отвърна Свещеника. — Надявам се, че пилотът на хеликоптера не е имал време да се свърже с приятелите си, иначе ще си имаме компания по-скоро, отколкото ни се ще. Е, може пък Бог да ни се усмихва и всичко това да е минало незабелязано.

— Залагам на половин час — сардонично каза Джем. — Върви да огледаш наоколо. Виж дали не ни причаква още някой. Аз ще се обадя на Ники и Слейтър да си домъкват задниците по възможно най-бързия начин.

— Добре, чедо — с набожна сериозност рече Свещеника и изчезна в широките сиви тунели на Камъс–5.

Джем довърши цигарата и извади ЕКуба си. Изпрати потвърждаващо „бип“ — бяха се разбрали, че това ще е сигналът Слейтър и Ники да ги последват с апачито.

— Добре, Камъс, да видим що за тайни криеш — промърмори той и като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце, тръгна след Свещеника в сивите скални недра на планината.

Джесика Рейд спря и се огледа виновно като заловено да краде бонбони дете. Облиза нервно устни, избърса потта от челото си и приближи голямата машина.

Ключът й за достъп леко влезе в ключалката.

Завъртя го.

Панелът се отвори. Тя набра сложна поредица цифри. Отвори се вътрешното хранилище и се видя ядро от щифтове и алуминиеви отливки.

Ядрото на данните на Спирала_Q.

Еталонът на Световния код.

Зародишът на логическото програмиране на QIII.

Тя набра още няколко цифри. Чу се съскане, един диск се пъхна в записвачката и след десет секунди информацията бе прехвърлена. Джесика извади мъничкия оптичен носител и загледа замислено повърхността му.

Държеше в ръцете си най-разрушителните данни на света — плановете на QIII. Плановете, описващи как точно работи процесорът. Неговото устройство. Неговия чертеж. Сърцето му…

Чертежите на душата на кубичния процесор.

Усмихна се гадно. Да ви го начукам, главорези такива. Имам нещо, което ви трябва! Държа плановете на QIII и мога да построя колкото си пожелая други…

Замисли се за всички чертежи, за различните дизайнерски схеми и възли, отливки и механизми. Процесорът QIII бе невероятен хардуерен шедьовър — поставяш го на масата до обикновен компютър с най-примитивен инфрачервен порт — или дори още по-примитивен! — и той установява пълен контрол над всички ресурси на системата. Поставяш го до ДВД устройство, докато то предава данни, и QIII ще ги изсмуче от интерфейсните кабели или ще ги замени с други данни. Занасяш го в централата на Бритиш Телеком и го оставяш на някое канапе във фоайето — само след три секунди процесорът ще е овладял всички машини в сградата, след пет — в цяла Великобритания, а след десет — в целия свят, в това число и сателитните връзки.

Това бе дигитален паразит.

Можеше да контролира всичко и навсякъде.

Това бе Бог на всички процесори.

Разбира се, QIII работеше най-добре със специално разработените за него периферии като интегрираните цифрови и оптични връзки и сървъри. Но освен това, за разлика от „тъпите“ процесори, той бе в състояние да извлече максимума и от най-лошите ситуации.

Можеше да изтощи батериите в детските играчки от хиляда метра разстояние.

Можеше да управлява дистанционното на всеки телевизор в другия край на страната.

По дяволите, сигурно можеше и чорапи да пере…

Джесика Рейд протегна ръка и спря. Хвърли поглед през рамо. Почти очакваше да види въоръжен с автомат некс.

Беше сама.

Беше намерила една малка раница. Хвърли в нея диска — най-скъпото нещо от всичко наоколо — и се обърна… Едва сега забеляза малката черна кутия, закрепена към един от множеството сървъри.

Върху нея примигваше червена светлина.

Умът й заработи бързо. Нексовете бяха унищожили повечето от членовете на екипа, обявени за „излишни“ — явно под ръководството на самия Фойхтер, нейния шеф. А сега виждаше мигащо устройство в малка черна кутия. Трябваше да е бомба. Просто трябваше. Те сто на сто искаха да унищожат напълно щабквартирата в Руб ал’Хали! Джесика имаше ниво на достъп степен А, което означаваше, че й е достъпна по-голямата част от информацията в Спирала_Q. И тя знаеше — знаеше, че процесорът QIII е проектиран с идеята да бъде уникален по рода си. Всемогъщ. Всезнаещ. Упражняващ пълен контрол над всичко.

Знаеше, че ако процесорът бъде откраднат или ако шефовете не пожелаят да създадат друго негово копие, унищожаването на Спирала_Q ще върже ръцете на другите конкурентни разработчици най-малко за десет години. Унищожаването на възможността за изграждане на друг QIII означаваше унищожаване на Спирала_Q. Унищожаване на плацентата, на утробата, на майката, като същевременно бебето остане непокътнато. И под пълен контрол.

Преглътна с мъка.

Мамка му!

Изтри потта от челото си с ръкава на пижамата.

Обърна се и хукна приведена през лабораторията. Краката й шляпаха по хладните плочки. Мина през няколко защитени врати и се върна в коридора при вентилационната шахта.

Набра се и отново се вмъкна в тясното пространство.

И тогава чу изстрелите.

Запълзя бързо. Не можеше да си обясни какво става. Пълзеше по-бързо, отколкото си бе мислила, че е възможно. Ръцете и лактите я боляха от блъскането в алуминиевите стени, потта се просмука в тънката й памучна пижама. Най-сетне стигна до целта си, завъртя се на задник и изрита решетката.

Скочи в една от подземните кухни, която бе посещавала неведнъж по време на среднощните си излети. Затича се — дишаше тежко като подгонен дивеч — покрай кошовете мръсни покривки, които никога вече нямаше да бъдат изпрани — никога вече нямаше да бъдат нужни. Прелетя покрай огромните притихнали миялни и сушилни и почувства с изпотения си гръб обвинителните им погледи.

Стигна тежката врата на изхода. Измъкна ключа си. Преодоля електронната защита… и излезе в нощта.

Лек ветрец погали тялото и душата й.

Потта й изстина и тя потрепери.

Затича, подгонена от страха от нексовете, от чувството за вина заради кражбата, от представата за огромната бомба, спотаена само на крачка зад нея. Оставяше дълбоки следи в пясъка — неизличими, сякаш стъпваше върху бързо втвърдяващ се цимент.

Стигна ъгъла на сградата и някаква първична част от душата й я накара да спре и да надникне зад стоманената колона. Видя автомобил — ландроувъра на Фойхтер.

Запромъква се към него. Погледна вътре, смръщи нос при вида на мъртвия шофьор и разплисканата кръв, огледа се бързо, отвори вратата и изтегли трупа на пясъка.

Качи се.

Затвори тихо вратата.

Остави пиратските планове на QIII на съседната седалка.

Хвана волана и потръпна от отвращение при допира с кръвта, после завъртя ключа. Непрекъснато повтаряше: „Моля те, запали, моля те, запали“ и се мъчеше да не обръща внимание на дупката в предното стъкло — тя беше точно срещу лицето й…

— Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.

Няколко неща се случиха едновременно…

Отвън се чу могъщият рев на мотор. Ландроувърът на Фойхтер даде на заден, после полетя надалеч в мрака със светнали стопове…

Картър се обърна към Фойхтер и видя смаяното му лице и зяпналата му уста…

9-милиметровият глок изтрещя. Нексът се строполи и Картър престана да усеща притискането на дулото.

Картър бавно облиза устни, вдигна глава и я обърна. Спря поглед върху свелата очи Наташа.

— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита я. — Пистолетът му можеше да гръмне!

— Наташа е една от нас — повтори Фойхтер. Гласът му бе тих, хипнотизиращ.

Картър се обърна изцяло към нея.

— И сега кого ще застреляш? Мен или него? Натс… пистолетът ти все още сочи към мен…

— Хвърли оръжието, сладурано.

И двамата се обърнаха. Нексът бе подхвърлил на Фойхтер малък черен пистолет, който сега се бе настанил зловещо в голямата ръка на германеца.

Наташа пусна глока на пода и го изрита.

— Имаш минута и половина за сбогуване. Наистина романтичен и подходящ край за всичко това. Самият Шекспир не би могъл да измисли по-добра трагедия! Толкова съвършена! Толкова завършена и цялостна!

„Дай на мен“ — обади се Кейд.

„Не сега!“

„Точно сега е подходящият момент, удобният момент, единственият момент…“

Фойхтер отново погледна часовника си и се усмихна. Картър погледна настрани към Наташа — лицето й бе непроницаемо. Преглътна и времето сякаш забави ход, разтопи се в гъста безкрайност и Картър усети Кейд в дъното на ума си — чакащ, наблюдаващ, преценяващ, слушащ и втурващ се, втурващ се бързо напред…

Кейд отвори очи…

И загледа актьорите на сцената в прекрасния и прост черно-бял свят. Хвърли се на колене и се претърколи — глокът се плъзна удобно в ръката му, сякаш двамата бяха идеално пасващи си съставни части на смазан блестящ механизъм, сякаш бяха готови за действие любовници…

Светкавично се извъртя и стана…

Фойхтер размахваше несигурно малкия си пистолет, насочен в погрешна посока — Кейд се бе движил прекалено бързо, глокът рязко се вдигна и немецът имаше време колкото да регистрира изненадата, когато Кейд натисна спусъка и шест куршума се забиха в тялото на Фойхтер, пробиха дупки в оголените му гърди и избиха във въздуха алени капки, които бавно полетяха във въздуха и се посипаха като лепкав душ по плочките на пода.

Главата на Фойхтер се отпусна върху разкъсаните му гърди — той гледаше собствените си проблясващи хлъзгави вътрешности. После много бавно се свлече настрани на канапето и замря.

— А това бе една доста стимулираща и неочаквана промяна — сладко отбеляза Кейд с изпълнен със сарказъм глас. Обърна се към Наташа и насочи пистолета към лицето й. — Едно погрешно движение и си мъртва. Една погрешна дума и си мъртва. Една шибана пръдня, момиче, и заминаваш на оня свят. Изчезвай отвън и докарай мотора…

Наташа изчезна.

Обхванат от радостна възбуда, Кейд изстреля още един куршум в отпуснатото тяло на Фойхтер. И още един. Отиде до мъртвеца и го сграбчи за брадичката. Загледа се в безжизнените му очи. Целуна го в устата, после с усмивка облиза кръвта от изцапаните си устни. Пусна трупа, изтича през помещението, взе беретата и браунинга, измърмори: „Не мога да попилявам такива шедьоври“ и спринтира към вратата…

Наташа бе дотикала тежкия мотоциклет отпред и Кейд, все така ухилен, сграбчи волана. Наташа се покатери отзад, Кейд запали двигателя и полетя далеч от бомбата с часовников механизъм, в каквато се бе превърнала Спирала_Q… Фарът разсичаше мрака, докато се отдалечаваха от развойния и изследователски център на Спиралата в Руб ал’Хали по гладкия път към портала и пустинята зад него…

Никой от двамата не видя фигурата, която изпълзя от разбития вход на сградата.

Последва пауза, секунди, продължаващи цяла вечност…

След това се разнесе едно-единствено, съвсем тихо метално „щрак“.

Влудяващ субзвуков тътен разтресе земята.

Разцъфна огромна топка от пурпурен огън и нажежени газове; пламъците се понесоха нагоре и навън; огромни петдесетметрови парчета бетон, камък, стъкло и стомана полетяха високо в нощното небе; огнената стихия се понесе с рев през пустинята…

— Дръж се! — кресна сияещият от вълнение и възбуда Кейд.

БМВ-то подскочи от взривната вълна на мощния експлозив…

И тогава се появиха пламъците…

… в мига, в който БМВ-то изкачи стръмния склон, предното му колело се вдигна високо във въздуха и моторът полетя в мрака. Ударната вълна го застигна и го блъсна жестоко отзад. Колелетата разсипаха въздуха, стихията ревеше — страховито освобождаване на енергия, изпаднал в безумна ярост бегемот, крещящ проклятия към света…

Пустинният мотоциклет се приземи тежко, вдигна завеса от пясък, после двамата изхвърчаха от седалката и се запремятаха безумно…

Пурпурен огън се извиваше с рев към небето.

Сякаш бе настъпил краят на света.

Всичко бе изпаднало в хаос.

Наташа гледаше през сълзи адската картина, бушуваща над тях…

После огънят рязко се сви и се видя…

Черното нощно небе.

Затрептяха звезди.

Изведнъж всичко потъна в спокойствие.

— Иииихаа! — изкрещя Кейд от мястото, където бе паднал. Взираше се в небето. — На това му се вика взрив!

Скочи, размаха глока и хукна към върха на дюната. Спря там с ръце на кръста, загледан в безумната бъркотия разпилени остатъци на мястото, където допреди миг се бе намирала Спирала_Q.

Наташа дотича при него.

— Добре ли си, Картър?

Кейд се извъртя — толкова бързо, че Наташа примигна от изненада и неволно отстъпи крачка назад. Едва тогава видя, че глокът е насочен към нея.

Кейд се ухили до уши.

— Сладурче, що не скочиш дотам и не донесеш парче печено фойхтерско да отпразнуваме събитието?

— Картър, държиш се много странно…

— Млъкни! — неочаквано изкрещя той. — Не ми говори, мамка ти, връщай се при шибания мотор, преди да съм ти напомнил сладките издайнически думички на Фойхтер, кучко!

— Той лъжеше — прошепна Наташа.

Дулото на глока опря челото й.

— Казах: марш при шибания мотор.

Наташа се обърна и заслиза надолу. Кейд се ухили и протегна ръце към пламъците.

— Топличко, топличко — затананика, после се обърна и блестящите му тъмни очи се загледаха в поклащащите се бедра на Наташа. — Хммм, хмм, Картър. Признавам, доста засукани женички намираш.

Обърна се отново да се наслади на пращящите пламъци в и около огромния кратер. Възхищаваше се на сцената, на унищожението, на картината на прекрасната разруха. Погледът му се спираше върху огромните разкъсани части от сградата, върху изкривените и изкорубени купища стомана, върху морето от стопено стъкло. Кимна одобрително. Очите му блестяха от отразените пламъци.

— Да — радостно промърмори той. — Ама че кеф.

Облиза устни.

Наслаждаваше се на свободата си.

Запуши вътрешните си уши за крясъците на Картър, изпълнени с ярост, болка, гняв и чувство за безсилие, но те не стихваха и Кейд усети как контролът му се изплъзва, как Картър става все по-силен и по-силен; падна на колене на студения тъмен пясък, пламъците изгаряха очите му и той започна да се бори, бореше се с всичките си останали сили, останали в тъмната му душа…

Но накрая с горчиво ръмжене върна на Картър свободата му…

И живота му…

И този път.

Нощният хлад се завръщаше. Пламъците се снишиха и тихо пращяха — единственият звук в непрогледната пустинна нощ. Нещо се движеше с мъка през дюните, през разкъсаните и почернели парчета бетон, слабо проблясващ метал, стопено стъкло. Движеше се по-надалеч от кратера в мрака, нарушаван само от време на време от лумнал пламък.

Пълзеше — овъглена черупка с проблясващи в алено кървави дупки и кухини. Пълзеше, докато накрая не се отпусна безсилно. Претърколи се по гръб и студените очи се загледаха в изпълнения със звезди нощен купол.

Стиснал в почернялата си ръка процесора QIII, Фойхтер закрещя.

Планове20

Картър отвори очи.

Наташа се бе навела над него, усмихваше му се и бършеше съсирващата се кръв от наскоро счупения му нос. Той я погледна в очите и прочете в тях разбиране.

— Съжалявам… — прошепна.

— Шшш… — Тя сложи пръст на устните му. — Не говори.

— Не бях аз.

— Зная, Картър, зная…

Той се усмихна изтощено и трепна, когато болката го прониза в главата и запулсира в раната на хълбока, в счупените ребра, в носа, в счупения му пръст и в цялото му изтерзано тяло…

Ахна.

И се понесе в морето от болка.

Наташа се разтревожи.

— Картър? — Раздруса го. — Картър, какво ти е?

Той отвори очи.

Усмихна й се.

— Явно Кейд е отнемал… поглъщал е… болката. Именно затова успяхме да се доберем дотук. А сега ми я връща. Цялата, наведнъж — Закашля се и се загърчи като в агония. — Мамка му, страшно боли! Нямаш ли болкоуспокоителни?

— Съжалявам, Картър.

— Няма нищо. Трябва да се доберем до Лангън.

— Да.

Помогна му да стане. Той се задъхваше от болка в слабата предутринна светлина.

Изпъшка, с огромно напрежение на волята изправи БМВ-то и се настани в седалката. Наташа скочи зад него. Картър запали двигателя, затвори за миг очи, за да се успокои — не само за предстоящия път, но и от осъзнаването, че Фойхтер е мъртъв и че търсенето, каквото всъщност представляваше това шибано пътешествие…

Не бе приключило.

Съвсем не беше приключило.

БМВ-то потегли — подскачаше по пясъчните дюни към тесния път, който доскоро водеше към Спирала_Q…

— Дюрел — промърмори Картър, намръщи се гневно и яростно натисна газта.

Джесика Рейд караше с пълна скорост. Ландроувърът имаше мощен двигател и летеше в нощта. Ресорите с лекота се справяха с неравностите, силните фарове разкъсваха мрака на притихналата преди изгрева пустиня.

Успях, тържествуващо си помисли тя.

Измъкнах се.

С плановете на QIII. С възможността да се създаде друг кубичен процесор Кван Тек трето поколение. Да се копира единственият съществуващ работещ модел. Единственият модел, зареден съвсем наскоро с данните на Световния код.

Джесика Рейд се усмихна. Реши обаче, че може би я преследват, и усмивката изчезна от лицето й. Погледна в огледалата, но в пустинята зад нея имаше единствено дълбок и непроницаем мрак. Кървавите петна по предното стъкло не допринасяха с нищо за успокояването на бясно биещото й сърце.

Избърса потната си длан в пижамата си и едва сега си спомни за кръвта. Погледна надолу към алените ивици и й се догади. Помисли си за приятелите и колегите си от Спирала_Q, които бяха избити и натоварени в камиони и хеликоптери, и насмалко да повърне. Преглътна. Преглътна страха си.

Беше свободна.

Можеше да промени нещата…

Можеше да засипе света с планове и схеми как да се конструира и настрои QIII; можеше да разкрие как точно работи Световният код; как може да се разкрива бъдещето с помощта на чиста математика, формули и код. Можеше.

Спирала_Q щеше да бъде ужилена, при това лошо.

Трябваше да се добере до мощен компютър. Осъзна в какво опасно положение се намира. Беше на път да съсипе плановете им. Щяха да поискат да я убият… но пък така или иначе вече искаха да я убият, нали? Дали бяха разбрали, че притежава плановете на QIII? Съмняваше се. В края на краищата нали се канеха да взривят сградата — бомбата едва ли бе поставена с някаква друга цел. Искаха да пресекат всяка възможност за пиратстване на кубичния чип. Но не можеше да разчита на това, не можеше да разчита на нищо… трябваше да приеме, че те знаят, че притежава копия на плановете.

Нещо обаче я смущаваше. Защо й е на Спиралата — която винаги бе смятала за идеалната организация, за която може да работи — да избива собствените си служители? И защо ще тръгне да унищожава своя собствена сграда? Защо да праща по дяволите проекта QIII?

Нещо в разсъжденията й куцаше. Нещо не бе на мястото си — като поставящия бомбите Фойхтер или убийците нексове по коридорите на Спирала_Q.

Не можеше да разбере защо й е на Спиралата да предприема подобно нещо.

Освен ако не е била предадена!

Загледа се в предното стъкло и в дупката от куршум, която й напомняше колко сериозни са тези хора — които и да бяха. Знаеха, че е все още жива; със сигурност щяха да следят всички летища… как тогава ще се измъкне от Руб ал’Хали? Знаеше, че Спирала_Q се ползва с подкрепата на саудитския режим, а това означаваше неизчерпаеми ресурси, стига наистина да искаха да я открият…

Какво да прави?

Съсредоточи се, мисли — заповяда си.

Отдалечи се колкото може повече от Спирала_Q.

Отърви се от колата.

Намери маскировка.

Двигателят се задави. Джесика усети вибрирането на педала за газта. Очите й се стрелнаха към таблото и оранжевата светлинна, която показваше, че е останала без… гориво.

— Ах ти, боклук — промърмори тя. — Как е възможно?

Двигателят се задави отново и млъкна. Колата продължи още малко по инерция и спря насред черния път. Джесика отвори вратата и моментално усети миризмата на бензин.

— Мамка му. Мамка му!

Огледа автомобила да намери нещо — каквото и да било, — което да й е от полза. Не откри нищо. Извади ключа от запалването, мина отзад и отвори багажника. Вътре имаше метална туба. Разви капачката и помириса. Вода.

— Е, поне няма да умра от жажда — промърмори кисело и тресна капака на багажника. Взе раницата, огледа се, пое дълбоко дъх и тръгна. Камъните се впиваха в ходилата й и тя наруга непредвидливостта си, скапания си късмет и най-вече шибания си избор да работи за шибаната Спирала_Q.

— Как си? — попита Наташа.

Той се усмихна и трепна от нападащата го откъде ли не болка. Погледна Наташа. През последните няколко дни сякаш се бе състарила с няколко години. Около очите й се бяха появили бръчки и тъмни кръгове от изтощение. Крайчетата на устата й вече не бяха извити нагоре. Тялото й сякаш бе… Картър затърси подходящата дума.

Изпразнено.

Подложено на изпитания отвъд възможностите на нормалното човешко тяло.

— Сякаш камила е танцувала върху главата ми поне час. А ти? Изглеждаш съсипана.

— Добре съм. Но трябва да си почина.

— И аз. Последните няколко дни си ги биваше, нали?

— И още как — въздъхна Наташа.

След кратка почивка и след като се увериха, че не са преследвани след унищожаването на Спирала_Q, двамата се качиха на БМВ-то и отново потеглиха през пясъци и камънаци. След около час Наташа забеляза нещо и потупа Картър по ръката.

— Виждаш ли?

— Колата на Фойхтер — каза Картър. — Ландроувърът, дето го надупчих…

— Кой ли я отмъкна все пак? — попита Наташа. Двамата се спогледаха и едновременно посегнаха за пистолетите си, докато мотоциклетът спираше на няколко крачки от спрелия джип. Не произнесоха думата „некс“, но мисълта за убийците бе първата, която им хрумна. Картър слезе от мотора, огледа пустия хоризонт, заобиколи ландроувъра и видя ключа на багажника. На седалките и пода нямаше нищо. Провери багажника. Той също бе празен.

— Усещаш ли миризмата на бензин?

Наташа кимна и попита:

— Мислиш ли, че е някой некс?

Картър пак се огледа. Сега, когато се намираха във вероятна конфликтна ситуация, не показваше никакви признаци, че е ранен — цялата болка бе изтикана някъде настрани, потисната от притока на адреналин.

— Не съм сигурен — промърмори Картър. Познатата тежест на браунинга му вдъхваше известна увереност. — Не ми харесва тук. Много е открито и все още сме прекалено далеч от Лангън.

— Да потегляме тогава.

Картър се качи на мотора и бавно минаха покрай изоставения ландроувър. Картър все така държеше браунинга.

През следващия час караха с повишено внимание. Слънцето се изкачваше стремително в небето и ги бичуваше безмилостно с лъчите си. Нямаше никакво движение и не видяха нито едно живо същество. Сякаш се бяха озовали на Луната — като се изключеше доста по-топлият климат.

Картър я забеляза пръв.

— Виж. Вдясно, успоредно на пътя.

Щом видя БМВ-то, жената клекна зад някакви камънаци. Но вече бе късно — острите очи на Картър я бяха открили.

Спряха и слязоха от мотора.

Картър тръгна по пясъка и викна:

— Излез!

Нищо не помръдна…

Картър насочи пистолета към скалите.

— Ако ме ядосаш и ме накараш да те гоня, обещавам ти много бавна смърт. Имаш три секунди. Три, две, едно…

Жената бавно се изправи, с вдигнати ръце. Беше по пижама и носеше малка раница. Картър й направи знак с пистолета.

— Ей там, да те виждам.

Заобиколи я, за да се увери, че е сама.

Жената имаше дълга къдрава кестенява коса и будни млади очи. Изглеждаше уплашена, дори ужасена. Нервно облиза устни и помоли:

— Не ме убивайте.

Картър спря и я огледа от глава до пети.

— Как така си се озовала насред пустинята в този вид, по дяволите?

— Дълга история. — Тя се усмихна измъчено. Свали бавно ръце, но Картър й направи знак да ги вдигне отново. Отиде до нея и я претърси за оръжие.

Отстъпи крачка назад.

— Какво има в раницата?

— Нищо.

— Да видя.

Джесика отвори раницата и му показа, че е празна.

— А предният джоб?

Джесика дръпна ципа и бавно извади малкия сребрист диск, Картър моментално насочи браунинга към лицето й. Очите й се разшириха и по бузите й потекоха сълзи.

— Ето, вземете го.

— Какво е това, мамка му? — изсумтя Картър.

— Значи не сте от Спирала_Q?

Картър се усмихна криво.

— Да кажем, че имахме кратка връзка с един човек на име Фойхтер.

Джесика подскочи.

— Къде е той?

— Мъртъв е. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Това са плановете на процесора QIII. Значи не сте дошли да ме убивате?

— Дори не зная коя си, мила. Хайде, тръгвай към мотора. Май здравата те е напекло.

Джесика тръгна. Картър вървеше като хищник няколко крачки зад нея и непрекъснато се оглеждаше. Наташа й се усмихна топло и най-сетне й бе позволено да свали ръцете си.

— У нея са плановете на QIII — каза Картър.

Наташа се ококори.

— А стига бе! Шегуваш се!

— Не. — Картър се обърна към Джесика. — Значи си работила там?

Джесика кимна.

— Фойхтер нареди повечето служители да бъдат избити. Успях да се измъкна… Взех плановете като залог. Значи наистина не сте от Спирала_Q?

— Ако смятах да те убивам, сега нямаше да разговаряме — каза Картър. — Хайде, намествай се на мотора. Искаш да се махнеш оттук, нали?

Джесика кимна и се намести зад Картър. Наташа седна най-отзад, при стелт тръбите на двойния ауспух.

— Къде да те хвърлим? — попита Картър. — Можем да ти оставим мотора след два часа, ако искаш…

— Просто някъде извън Руб ал’Хали — изтощено въздъхна Джесика.

— Ще видим какво можем да направим — усмихна се любезно Наташа.

Скриха се за малко в сянката на някакви скали, огладени от носения от вятъра пясък. Картър седна, отметна глава и отпи глътка от манерката.

— Запасите ни приключват.

— Лангън вече не е много далеч — спокойно каза Наташа.

Картър кимна.

Джесика седеше малко встрани, погледът й бе зареян из пясъците. Пижамата й бе разкъсана и мръсна — като цяло представляваше жалка гледка. Картър я повика и й подаде манерката.

— Как така знаете за процесора QIII? Това е свръхсекретен проект — попита тя, след като му я върна.

Картър сви рамене.

— Дълга история, скъпа. Повярвай, по-добре да не те товарим с тази информация. Фойхтер бе човекът с отговорите, а сега е на кайма. Печена кайма.

— Значи сградата е взривена?

— И още как. — Картър се ухили гадно. — Кажи ми, този QIII наистина ли работи?

— Процесорът ли? О, разбира се. Работи идеално. Невероятен е в онова, което може да прави. Което може да предсказва.

Картър си спомни думите на Фойхтер.

„QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка“.

Картината започна да му се изяснява. Фойхтер и онзи Дюрел бяха действали като ренегати срещу Спиралата на базата на информацията, получена от процесора-предсказател, целящ да осигури на себе си дълговечност, а на тях — сила и власт. Нексовете бяха пратени да го убият, както и да унищожат онези членове на ударните групи, които са били сметнати за опасни от Фойхтер и Дюрел. Опитали се бяха да премахнат Гол, защото бе разполагал с плановете на процесора и следователно е бил в състояние да го възпроизведе и да се изправи срещу тях с копие на собственото им оръжие. И го бяха убили. Бяха убили и мнозина други в този поход към властта…

А сега? Каква щеше да е следващата им стъпка?

Каква бе крайната им цел?

Идиоти, кисело си помисли Картър.

— Какво знаеш за нексовете? — попита той и разтърка уморените си очи.

— Нексовете? Имате предвид хората с бакърените очи ли?

Картър облиза устни и впери поглед в Джесика.

— Знаеш ли за тях?

Тя поклати глава.

— Бяха изпратени да избият екипа на Спирала_Q.

— Хм… — Картър почеса брадясалата си буза. Сърбеше го ужасно и надушваше собствената си воня. Богове, какво ли не би дал за що-годе свястна тоалетна! И душ! И студена бира! Или глътка „Лагавълин“…

— Ох, мамка му — изсъска Наташа, скочи, бръкна в джоба си и измъкна ЕКуба.

Картър и Джесика я зяпнаха.

— Да не те ухапа? — озъби й се Картър. — Изкара ми акъла!

— Вибрира — каза Наташа.

— И какво от това?

— Приемник е и сега приема данни.

— Аха. — Картър огледа с безпокойство околността и небето. — Значи изпращачът знае точно къде сме?

— Напълно вероятно.

— Но нали централните компютри на Спиралата са унищожени?

— Да, но явно някой пренасочва през друг ЕКуб. Те могат да работят и независимо от сървърите, ако се случи невъзможното и щабквартирата в Лондон бъде унищожена — което всъщност стана.

Картър отново огледа пустинята. Не видя нищо подозрително, но това не означаваше, че опасността не се спотайва някъде наблизо.

— И какво сега, ще отговориш ли?

Наташа стисна леко ЕКуба и той оживя. Появиха се сини цифри. Тя присви очи към малкия поток данни.

— Боже мой — възкликна Наташа. — От Гол е.

— Невъзможно — уморено рече Картър. — Всички видяхме какво стана в Кения.

— Чакай… Помисли, Картър. Ако съобщението е от врага, от нексовете или който и да било, то досега щяхме да сме мъртви, нали? Нямаше да четем шибаното съобщение, а да се бием за живота си… — В гласа й имаше надежда, очите й внезапно бяха грейнали. От изтощението й не бе останала и следа — бе изчезнало като роса под лъчите на слънцето.

Картър погледна с подозрение ЕКуба и изсумтя:

— Това не ми харесва.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва?

Картър не отговори, само й направи знак с браунинга да прочете съобщението. Наташа зачете:

— Казал е, че ти прощава?

Картър кимна. Изкачи съседната дюна и застана на оставените от гумите на мотора следи, загледан в безплодната пустош. Мамка му, помисли си, какво ли не бих дал за една цигара… и сега ли намери шибаният ЕКуб да ми напомня за това!

Наташа дойде при него и го хвана за ръката.

— Как си?

— Хм. Нормално.

— Това е капан, нали? Гол е мъртъв. Видяхме го как скача.

Картър кимна, гледаше Наташа в очите. Видя в тях отчаянието й, нуждата баща й да е жив. И все пак… възможно ли бе Гол да е жив? Да е оцелял след онова ужасно падане в реката? Да е бил спасен в последния момент от Спиралата и сега да е по следите на предателите на нейната кауза?

Гол наистина бе много находчив човек. Може би бе скочил на някоя скална площадка или се бе закачил за някакво алпинистко въже? Замисли се мрачно и за Наташа. Ако Фойхтер бе казал истината, ако тя наистина работеше за враговете на Спиралата, за „предателите“, значи бе невероятно добра актриса.

— Ще идем.

Наташа стисна ръката му.

— Наистина ли?

— Да, но не храни големи надежди. Освен това ще го направим по моя начин. Разбираш ли ме?

— Картър, знам, че си мислиш, че аз…

— Шшш… Фойхтер излъга, зная. Но имам лошо предчувствие… И все пак, ако Гол е жив, ако е оцелял след онова падане, успял е да се изплъзне на нексовете и да се присъедини към членовете на Спирала_F… е, те са горе-долу единствените съюзници, с които разполагаме. Не че Фойхтер ни осветли кой знае колко… разполагаме само с едно име от него — Дюрел.

Чу шум и рязко се извъртя с насочен пистолет.

Беше Джесика.

— Извинявай, навик. — Усмихна се.

Тя махна с ръка.

— Няма нищо. Но чух едно име и…

— Да, Дюрел. Той е — беше — една от най-големите клечки в Спиралата. Отначало беше в Австрия, близо до границата с Германия. Занимаваше се с генетични изследвания и медицина. Вероятно връзката му с QIII се дължи на полуорганичния му състав. Чувала ли си за него?

Джесика кимна.

— Чувала съм, срещала съм се с него, отказах предложението за секс с това слизесто влечуго. Макар че едва не ме уволниха. — Тя се засмя невесело. — Ще ми се да го бяха направили.

— Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Често посещаваше Спирала_Q. Наперена дребна хлебарка. Груб, гаден и нахален… но да бяхте видели очите му…

— Изглежда симпатяга — каза Картър и отново огледа околността.

— Искате ли да научите какво е другото изумително съвпадение?

Картър я погледна в очите. Джесика се усмихна.

— Вярно, подслушах. Но мисля, че бихте искали да го знаете… на няколко пъти подочух разговори между Дюрел и Фойхтер по време на посещенията му — казваше, че е дошъл направо от Щатите.

— Да не би случайно от Калифорния? — намръщи се Наташа.

— От Лос Анжелис — потвърди Джесика.

— Ама че съвпадение — навъсено отбеляза Картър.

— И сега какво? — попита Наташа. Картър прочете лицето й. Разбираше какви са опасностите, знаеше какви са шансовете им, знаеше колко вероятно е всичко това да е номер, капан, заговор. Но същевременно искаше — трябваше — да разбере дали баща й е все още жив.

Стръвта бе хвърлена.

И изглеждаше доста примамлива.

Ама че хитри и манипулативни копелета, помисли си Картър. Или пък Гол е по петите на Дюрел… жив е и е подгонил лидера на онези, които са решили да сложат край на Спиралата…

Време бе за решение.

За решения.

Почеса брадата си. Потупа Наташа по ръката.

— Отиваме — каза тихо. И се усмихна. — Имам много приятели в Лос Анжелис.

Когато БМВ-то стигна мястото на срещата, нощта вече се спускаше. Лангън ги чакаше — бе запалил най-малкия от малките огньове. Кафеникът — запазената му марка — тихо къкреше над пламъците.

— О, Картър! Да не би пак да си си счупил носа?

— А бе… — отвърна Картър и погледна към Наташа. — Кафето готово ли е?

Лангън кимна и извади три чаши. Погледна Джесика и намигна на Картър.

— Май пак си се правил на палавник, а?

— Хм. Лангън, можеш ли да ни закараш до Америка?

— А ключа от квартирата ми не искаш ли?

— Ще ти платя. Колкото искаш. Колкото и да струва.

— Работя за Спиралата. Гол каза да ти помогна и ти помагам. Не ми трябват парите ти, Картър.

— И по-добре. — Картър го погледна в очите. — Получихме съобщение от Гол. Той е в Лос Анжелис. Иска да се срещнем.

Внимателно наблюдаваше лицето на пилота. Лангън като че ли се притесни.

— А бе как все оцелява тоя тип…

— Можеш ли да го потвърдиш? Чрез връзките ти със Спирала_F?

— Мога да опитам. Но цялата мрежа на Спирала_F излезе извън строя заедно с главната мрежа. Май можем да приемем, че имаме пробив в сигурността, нали? Идеята е следната — Спирала_F ще се свърже с мен с новини и нови назначения, когато решат, че е безопасно, освен ако не ме разкарат. Повярвай, в Лондон има доста вбесени хора… от оцелелите след експлозията имам предвид.

— Значи си временно свободен от задължения?

Лангън въздъхна и се почеса по врата.

— Така изглежда, приятел. Колкото до Лос Анжелис — не мога да те закарам в града. В момента там е същински кошмар, особено след войните. Адски е натоварено, навсякъде сноват вертолети на полицията, има военни по улиците — а бе, разбираш.

— Значи горе-долу като Лондон?

— Горе-долу — съгласи се Лангън. — Само дето някакви аматьори терористи не са взривили неволно шибана миниатюрна атомна бомба в Лондон. Виж, може би ще успея да се промъкна през Мексико, да те прекарам през границата и да те оставя нататък да се оправяш сам…

— Страхотно — каза Картър, отпи от кафето си и протегна чашата си за още захар.

— Картър?

— Да?

— Прилича ми на капан.

— Да бе. Знам. Само това ми е притрябвало — акъл от поредния шибан търговец на съвети.

— Просто се мъча да съм полезен.

— Просто ни изкарай от тази пещ живи!

— Ще се наложи да заредя.

— Да имаш и други добри новини, Лангън?

— Най-вероятно ще трябва да го направя в Египет.

Картър промърмори нещо мръсно над чашата си.

Команчито бе проектирано да побира двама души, които да се чувстват относително удобно в продължителни бойни условия. След като към тримата се прибави и Джесика, ситуацията започна да става малко безумна.

Картър бе решил, че може да имат полза от Джесика. В края на краищата Спиралата бе тясно свързана с QIII, а тя пък носеше плановете на процесора в раницата си — нещо, което според Картър можеше да се окаже доста полезно.

Докато летяха ниско над северните равнини на Руб ал’Хали и Лангън правеше всичко възможно да ги държи по-далеч от неприятности, на Картър му хрумна, че е възможно също така Гол да е жив и да е бил заловен от нексовете. Ако го бяха измъчвали, шантажирали или нещо подобно, биха могли да използват плановете на QIII, стига да се стигнеше до размяна.

— Джесика?

— Да, Картър?

Носът й бе на десет сантиметра от неговия, задникът й бе настанен върху коляното му. Усещаше гъвкавите й крайници през тънката пижама, долавяше миризмата на къдриците й, които се люлееха пред лицето му. Правеше всичко възможно да потисне ерекцията си.

— Познат ли ти е QIII?

— Участвах в изграждането и програмирането му. Познат ми е, разбира се…

— Стига с тоя тон, че можеш да се окажеш насред Руб ал’Хали.

— Признавам — спасяваш ми живота, макар че ми се струваше, че ти се иска просто да ме оставиш и да вземеш плановете насила. Мисля обаче, че го направи, защото Наташа се застъпи за мен, и следователно именно благодарение на нейната подкрепа сега съм кацнала на коляното на един перверзник.

— Перверзник?

Джесика се прокашля и леко се размърда.

Наташа се разсмя. Не беше одобрителен смях.

Картър се изчерви.

— Все едно съм седнала на кол. А бе защо вие, мъжете на средна възраст, не можете да се контролирате?… Мислех, че ви трябва виагра или нещо такова. Нали се сещаш, за да го вдигнете.

— На средна възраст? — слисано повтори Картър. — Сериозно ли мислиш, че съм толкова дърт? Господи, знаех си, че трябваше да те зарежа в пустинята…

— Картър, нямаше ли въпрос към горкото малко момиче?

— Да бе. Ако можем да се доберем до този QIII, той ще има ли информация за Спиралата? И за хора като Фойхтер и Дюрел? Или пък за нексовете?

Джесика поклати глава в дъжд от къдрици.

— Това е процесор, Картър, а не база данни. Но ако свържеш към него подходящото оборудване, може да проникне във всичко…

При тези думи очите на Наташа грейнаха.

— Насочи го към компютър на Спиралата, и той ще си пробие път през кодовете му за секунда — продължи Джесика. — На света няма компютърна система, в която да не е в състояние да проникне — като се почне от компютрите на световните банки и се стигне до машините на ФБР, Уолстрийт, Скотланд Ярд и Новата ИРА. Именно затова е толкова опасен — нищо не е недосегаемо за него. Нищо не може да се скрие от него.

— С какви операционни системи може да работи?

Джесика сви рамене.

— С всички. Напълно е съвместим със системи от UNIX-IX и WIN512, през Def76 и Stable05 — ще декодира всичко от Base288 и 681270, та чак отвъд съвременните 256 и 512-гигабитови архитектури. Разбирате ли, не работи по този начин, но ако го правеше, би могъл да се сравни с 256-милиона-битов процесор…

— Схващам горе-долу — каза Наташа.

— Аз пък не — изръмжа Картър. — Я ми го изясни…

— QIII е толкова мощен, че е в състояние да декодира и кодира ДНК за една милионна от секундата. За същото на един обикновен компютър ще са му нужни стотици часове. Освен това му е качено едно нещо, наречено Световен код — невероятно разнообразие от статистики и уравнения, благодарение на които се предполага, че QIII е в състояние да предсказва бъдещето…

— Сериозно? Искаш да кажеш, че това наистина действа?

— Използва вероятностна математика. Уравнения. Дава най-вероятния резултат за всяка ситуация — бяхме стигнали до 93%, но ставаше по-добре до деня, когато… — Джесика млъкна, изкашля се и се загледа към храсталаците и блатата долу. — На практика бяхме приключили работата си в Спирала_Q. Процесорът си беше напълно действащ. Работеше, при това добре — тъкмо преминаваше етапите на тестване.

— Значи унищожаването на Спирала_Q е било приемливо? Защото сте приключили работата си?

— Да. Но не разбирам защо. Никога не се е предполагало да се изгради един-единствен процесор, нали? Това си е истинско съсипване на технологии!

— Освен ако не ти е нужен само един — каза Картър. — Попречи на другите да го направят и можеш да завладееш света, ако искаш точно това. Машина, способна да овладее всяка друга машина! Машина, можеща да предвижда бъдещето! Шибана машина, която е в състояние да контролира световните финанси, космическите програми, ядрените оръжия, армиите, страните, абсолютно всичко. Целият свят ще е в ръцете ти…

— Ужас! — тихо каза Наташа.

— Значи QIII може да ни каже какво целят Фойхтер и нексовете?

— Вероятно. Стига да се добереш до него и да му предоставиш достатъчно данни.

— Аз пък мога да се сетя, ако ми предоставиш шибаните данни — уморено каза Картър.

— Да, но в състояние ли си да претърсиш всички бази данни на света за няколко минути? Можеш ли да се добереш до защитените и криптирани архиви за толкова време, колкото ти е нужно да мигнеш или да кихнеш?

— И това нещо е способно да владее света?

— Трябват ти подходящите ключови кодове… което означава, че трябва да разбираш как работи QIII, наистина да знаеш как да използваш процесора в пълния му потенциал — отвърна Джесика.

— И естествено Спиралата разполага с подходящите ключови кодове, а Фойхтер и онзи Дюрел знаят и как да работят с процесора, щом са помогнали за шибаното му разработване — озъби се Картър.

— Дюрел — тихо каза Наташа.

Погледите им се срещнаха. Изглеждаше фантастично, но пък понякога могат да се случат и най-фантастичните, най-невероятните, най-невъзможните неща. Да вземем обикновен човек. Никой. Човек, който работи върху нов, невероятно мощен процесор. Разбира, че може да стане богат. Да контролира света. Да причини световна война. Да направи каквото си пожелае. И осъзнава собствената си незначителност, собствената си смъртност. И решава да вземе своето парче от Баницата на славата. Да постигне собствените си цели. Да си поиграе на Бог…

— Това започва да ми намирисва на мокрите сънища на мегаломан — кисело рече Наташа. — Не мисля, че светът е готов за подобно нещо.

— Май си права — каза Картър.

— Може би именно затова дръпнаха шалтера на щабквартирата в Руб ал’Хали — обади се Джесика.

— Не. Унищожаването на собствените й бази не е в стила на Спиралата. Тя щеше да ги демонтира, а не да ги прати по дяволите — каза Картър. — Сигурен съм обаче, че когато се срещнем с Гол, той ще разполага с отговорите.

Команчито се носеше над планините. Зави на изток, към северния ъгъл на Иран, след това продължи към Китай, Монголия, северния връх на Япония и Тихия океан… и, разбира се, към Западния бряг на Съединените американски щати…

И към разрухата в един град, съвсем наскоро разкъсан от джобно ядрено устройство.

Лос Анжелис21

Команчито се носеше в небето като тихо бръмчащ ястреб, като хищник — тих, мълчалив, смъртоносен. Прелетя ниско над вълните и кацна сред пясъчна вихрушка. Остана на земята точно четири минути…

— Продължавам на юг към Мексико — там има един-два нелегални склада, където да заредя. — Лангън се изплю, за да прочисти устата си от праха, и разтърка уморените си очи.

Картър кимна.

— Ако ми трябваш, ако нещата станат много напечени, ще те намеря с ЕКуба. Врагът сигурно ще засече сигнала, но майната му, така или иначе ще ми диша във врата, ако се стигне до това.

Лангън кимна уморено.

— Само гледай да ми оставиш достатъчно време да поспя, преди да ме караш да се спускам от небесата да те спасявам. Разбра ли ме?

— Естествено.

— Картър, ама наистина си много гаден. — Лангън се ухили.

— Старая се. — Картър го почука по шлема и изчезна в сумрака.

Лангън затвори кабината; след секунди перките се завъртяха и команчито се издигна във въздуха, описа полукръг ниско над земята и отново се насочи към океана.

Нощта бе гореща и влажна. Оттатък залива се чуваше далечен шум от някакво парти, последваха няколко изстрела и писъци. Вълните залюляха пълна с трупове яхта-дискотека, осветена от прожектора на военния кораб, който току-що я беше направил на решето с картечниците си.

В три след полунощ широките магистрали бяха притихнали. Гумите на колата — Корвет VI2 — тихо съскаха. Мощният двигател почти не се чуваше. Наташа се наведе в тапицираното някога купе и се загледа над спокойните тъмни води на плажа.

— Винаги съм си мечтала да видя Калифорния.

— Не сме дошли на почивка — напомни й Картър.

След ядрения взрив Лос Анжелис бе поливан няколко седмици от въздуха с намаляващи радиацията химикали — пестицид, благодарение на който градът по принцип оцеля, но който не можеше да направи нищо за хилядите магазини, домове и обществени сгради, които бяха погълнати от огненото море. Лос Анжелис се възстановяваше, но все така непрекъснато на ръба на анархията. Полицията и военните просто не можеха да се справят със задачата да помагат на милионите, обречени на мизерия и радиационно отравяне.

Утрото наближаваше. Картър отби при един крайпътен мотел. Плати за стая и се върна с ключовете. Помещението бе семпло и чисто. Картър се загледа към банята и въздъхна.

— Душ. Бръснене. И… нормална тоалетна. Рай, Валхала. Шибано блаженство.

Наташа се промъкна покрай него и заяви:

— Аз съм първа!

И затръшна вратата пред носа му.

Картър само се ухили на Джесика.

Тя се просна на широкото легло. Косата й се разпиля на ветрило зад нея. Мръсната й парцалива пижама по никакъв начин не можеше да намали естествената й красота.

— Веднага се връщам — внезапно каза Картър и тръгна към вратата.

— Нали каза, че искаш да се окъпеш и да се избръснеш?

— После. Трябва да свърша някои работи. Нали ви казах, имам някои приятели тук.

— Картър?

— Да?

— Ще ми намериш ли някакви дрехи? Изнесох се от Руб ал’Хали на пожар.

— Ще видя какво мога да направя.

Затвори вратата и след миг корветът потегли в огромен облак смърдящи газове.

Джесика лежеше. Изтощението си казваше думата. Придърпа раницата и погледът й падна върху покритите й с мръсотия ръце и черни нокти. Усмихна се. Навремето това никога не би се случило — мръсотията бе нещо невъзможно. Но сега нещата се бяха променили.

Извади плановете на QIII и се загледа в сребърния диск.

— Дано да си заслужаваш неприятностите — промърмори и отпусна глава върху възглавниците. Сториха й се меки и луксозни — пълна противоположност на последния ден…

Господи, само толкова време ли беше минало?

От Спирала_Q?

От Фойхтер и нексовете?

От убийствата…

Потрепери, затвори очи и за първи път от дни успя да се отпусне.

Облиза сухите си устни. Леглото бе толкова удобно, че й се искаше да се разплаче от благодарност. Ох, да се свие на кълбо и да спи милион години. Да се свие и да забрави…

Образите прелитаха в ума й.

Нексове.

Нексове с автомати.

Фойхтер: наблюдава как товарят безжизнените тела в камионите.

Процесорът, който й говореше по терминала. Предупреждението.

Наистина ли бе QIII? Или някой гениален хакер? Или пък бе предупредена от някой от Спирала_Q А може би бавно, но съвсем сигурно полудяваше?

Разтърка очи. Възможностите бяха много…

Да, биха могли да я предупредят. Спиралата би могла да я предупреди — това беше възможно… малко вероятно, но възможно… Но защо точно нея? Защо само нея? А другите? Адамс и Йохансен? Скелтър? Ралф?

Пак затвори очи. Представи си Фойхтер и изпита задоволство, че е загинал в експлозията.

Когато Наташа излезе от банята, увита в хавлия, с измита коса и обзета от заслужено чувство на екстаз, Джесика тихо похъркваше в прегръдките на дълбокия и така желан сън.

Картър се върна по обед — Джесика и Наташа тъкмо бяха седнали над порциите чийзбъргър и пържени картофки. Носеше няколко торби и изглеждаше много изтощен, но щастлив.

— Къде беше?

— На пазар.

— С какво?

— Имам щедри приятели. А сега, фатални дами, имам няколко подаръка за вас, но спешно трябва да посетя тоалетната. Някакви възражения? Мисля, че не… И вземете да ми поръчате същото. Гладен съм като вълк.

Сарказмът в гласа му бе болезнен.

— Изглеждаш доста весел — отбеляза Наташа. Картър й намигна.

— Знаеш, че винаги крия изненади в ръкава си.

Стоеше под душа и горещата вода отмиваше от тялото му потта, пясъка, кръвта и маслото. Опря длани в стената и остави няколко дълги прекрасни минути водата да се стича по тила му. Наслаждаваше се на чистотата, която пълзеше по него и през него…

И, сякаш за да се подсили усещането, умът му също бе чист.

Идеално чист.

Без отровата на присъствието, на рака, на тумора. На тумора Кейд…

Докато се бършеше, гледаше десетте метални топчета, наредени около канала на мивката. Десет напълно функциониращи, напълно заредени и изключително опасни ГВН — гранати под високо налягане. Нямаха традиционен експлозивен заряд, а използваха химическа смес, която създаваше огромно налягане и почти безшумна експлозия. Бяха готови за употреба. И злоупотреба.

Излезе от банята, като търкаше гладкото си и порозовяло избръснато лице. Наташа и Джесика пробваха новите дрехи, които им бе купил. Прости панталони, блузи и обувки с нисък ток.

— Много функционално — отбеляза Наташа.

— Няма да спечелим нито едно модно ревю. — Джесика се прозя.

— Е, не сме дошли на купон — каза Картър, грабна чийзбъргъра си, отхапа голям залък и изсипа другата торба на леглото:

— А стига бе! — възкликна Наташа.

— Дами, задействайте се, ако обичате.

— Откъде взе всичко това?

— Май си забравила — отвърна Картър. — Навремето бях служител на Спиралата. Работих в ударните групи седем години. Зная къде се намират повечето от хранилищата по целия свят, а пък тук имам неколцина познати.

— Не мога да се оправя с това — обади се Джесика. Лицето й бе пребледняло при вида на патроните и пълнителите. Вдигна очи към Картър. — Не съм войник, програмист съм. Не съм боец, не ставам за воин.

Картър й се усмихна, кимна и също се прозя.

— Права си. Ти изигра своята роля. И сега най-доброто, което можеш да направиш, е да ми предадеш плановете на QIII… Ще се погрижа някой да изяде хубав пердах заради случилото се в Саудитска Арабия.

— Мислиш ли, че Гол наистина може да ни помогне?

— Ако срещата е истинска — да. Ако е капан… — Картър сви рамене. — Значи разбираме се така: отивам сам и ако не е капан, се срещам с Гол, след което ви го водя. Така няма да сте на пангара. А просто ще чакате.

Наташа поклати глава.

— Не мога да те пусна да идеш сам.

— Налага се — каза Картър. — Само си помисли. Нали не очакваш да оставя Джесика в такова опасно положение? Ти би ли го направила? Натс, нали знаеш — наистина знаеш, мамка му, — че работя най-добре сам. Ако наистина е баща ти, ако е жив, тогава хубаво, значи сме на път да възстановим QIII и да осуетим плановете на Фойхтер и Дюрел. Ако е пленен, ще направя всичко по силите си да го спася и да го измъкна жив… след което можем да продължим с откриването на Дюрел.

Наташа въздъхна.

— Добре. Прав си. Кога е срещата?

— След два часа. Само трябва да се погрижа за още някои неща.

— А къде е?

Погледите им се заковаха един в друг. Той усети как потъва в прекрасните кафяви дълбини на овалните й очи. Бавно облиза устни и отново усети солен вкус. Въпросът го измъчваше…

Мога ли да й вярвам?

Отново чу думите на Фойхтер.

„Тя е една от нас…“

Но пък тя му бе помогнала да оцелее. Без нея щеше да е труп… След Руб ал’Хали обаче Картър държеше картите си доста по-скрито и не разкриваше нищо — идеалният играч на покер…

Наташа бавно се усмихна.

— Добре, не ми казвай. — Подсмръкна. Очите й бяха неразгадаеми. — Не искам да знам. Разбирам, че това може да те изложи на опасност. Просто ми кажи къде да се срещнем след това.

Картър кимна и се обърна, за да събере нещата си. Хвърли поглед към Джесика.

— Ще оставя плановете тук — мисля, че ще са в по-голяма безопасност. Ако цялата история се окаже капан, не искам да се натреса в бърлогата им с онова, което искат най-много. Ако Гол наистина е в Лос Анжелис, плановете могат да определят дали ще остане жив, или ще умре… а не ми се иска да пропилявам тази вероятност.

Джесика кимна.

Картър взе за момент мъничкия сребърен диск, впи поглед в него и промърмори:

— Надявам се да си заслужаваш, надявам се онези гадняри да те желаят повече от смъртта ми.

Пусна диска в ръката на Джесика и тръгна към вратата.

Корветът спря в една пуста тъмна пресечка. Наскоро тук бе бушувал пожар и към Картър зееха почернели счупени прозорци. Той слезе от колата и се огледа предпазливо като хищник, изучаващ новата си територия, душещ маркировката на съперниците, застанал нащрек и готов за действие. Отиде до багажника и напълни с разни неща джобовете на панталона и на късото си черно яке.

Закопча якето, огледа гладко обръснатото си лице в пропуканото огледало на автомобила и се усмихна на отражението си. Силна усмивка. Убедителна усмивка. И такава трябваше да бъде, за да мине през рецепцията на хотела, където щеше да се състои срещата — „Бевърли Хилс Хилтън“, един от оцелелите от атомния тероризъм.

Закрачи с ръце в джобовете, изчистваше ума си за предстоящата среща. Трябваше да е нащрек; но пък ако всичко беше капан, Гол щеше да заподозре нещо от отсъствието му и номерът можеше лесно да се забележи — и да се неутрализира достатъчно бързо.

Крачеше енергично по тротоара. Не пропускаше нищо, оглеждаше малцината пешеходци, с които се разминаваше, в търсене на оръжия или признаци на лоши намерения. Изпитателният му поглед не пропусна нито една кола, минаваща край съсухрените дървета покрай Южен Ел Камино, и претърсваше купетата и за най-дребната подозрителна подробност. Когато стигна ъгъла на Ел Камино и булевард „Уилшир“, спря и се огледа. Зави наляво и отново закрачи, като изучаваше всичко около себе си — покритите с белези фасади на сградите, хората, очуканите коли, изгорелите дървета. Щом наближи входа на Бевърли Хилс Хилтън, забави крачка и отново се огледа за нещо подозрително.

Ако са тук и ако ме гледат, значи са призраци, помисли си.

Невидими.

Спря, облегна се на ниската стена и извади пакет „Кемъл“.

Запали цигара.

Това му даде време да огледа обстановката. Върху и в околните сгради имаше няколко места, идеални за снайперисти. Не успя да забележи никакво движение, но пък това не означаваше, че ги няма.

Помисли си отново за Африка.

Тичащият Гол и дългият скок над бездната…

Нечутият писък, краката, размахващи се във въздуха…

Дългото падане към реката далеч, далеч долу…

Въпреки болката и изтощението в онзи момент все пак си спомни единствената дума, която изникна неканена в ума му… която се стовари от яркочервените сводове на поглъщащата го агония…

Мъртъв.

Нямаше начин Гол да е оцелял след онова падане.

Но пък и Картър го беше оставил навремето да умира в Прага; потънал в кръв на пътя, а въоръжената полиция щеше да пристигне чак след няколко минути. Беше го застрелял, за да го запази жив… и Гол оцеля, успя да избяга, оцеля като същинска хлебарка…

Издиша облаче дим. Откъм тротоара се разнесе смях и главата му рязко се извъртя натам. Отпусна се. Дръпна още веднъж. Вдиша дълбоко и успокои бумкащото си сърце.

Анализ.

Затвори очи за миг. Слава Богу, главоболието, което го мъчеше напоследък, не се обаждаше. Шевовете в хълбока му държаха добре и благодарение на инжекцията петидин болката се бе превърнала просто в глухо туптене. Беше оправил носа си в мотела и сега той туптеше и го дразнеше, а счупеният пръст (с нова превръзка) и пукнатите ребра бяха глухи болки, които вече беше приел като част от самия себе си. Болката се бе превърнала в неразривна част от същността му.

Метна фаса в храстите зад себе си.

Хайде, помисли си и си погледна часовника.

Тръгна по дългата извита алея, като се мъчеше да се съсредоточи единствено върху впечатляващата, но доста поочукана сграда и през цялото време се оглеждаше за нещо подозрително. Наближи голямото обръщало пред рецепцията със стени от стъкло и стомана. Хвърли поглед надясно, после нагоре към шестетажната сграда и към балконите, които опасваха всеки етаж.

Планът му бе прост. Да попита за информация на рецепцията. Отначало любезно… или с господин 9-мм за по-голяма убедителност. Беше сигурен, че след това нещата ще тръгнат сами.

Кимна на портиера, изкачи няколкото мраморни стъпала между късите дундести бели колони и с предпазливостта на котка влезе в луксозното пълно с растения фоайе. Не изпускаше нищо от очи. Мъже четяха вестници, няколко жени очевидно очакваха клиенти, една разпалено говореше по мобилния си телефон. С окуражаващата тежест на браунинга под якето си, Картър закрачи по скъпите килими към рецепцията и прекрасната грейнала брюнетка с блестящи очи.

— Добър вечер, сър. Какво ще обичате?

Картър пусна чаровната си усмивка; очите му гледаха отраженията в стъклото, месинга и полирания мрамор и проверяваха какво става зад него.

— Здравейте. Един мой приятел е отседнал тук, господин Гол. Каза, че ще ми остави съобщение на рецепцията. Казвам се Картър.

— Момент да проверя, господине.

Брюнетката се обърна към преградите зад бюрото. Картър опря лакти на елегантно гравираната плоскост от черешово дърво; не откъсваше поглед от хората във фоайето. Видя да влиза един мъж с рошава брада и сак „Найки“, моментално се напрегна и разкопча якето си. Човекът със сака поздрави един висок едър мъж, който четеше вестник, после двамата излязоха.

— Да, има плик за господин Картър.

Картър взе белия плик и го отвори. Вътре имаше едно-единствено листче.

СТАЯ 215. ЩЕ ЧАКАМ.

Беше подписано — „Гол“. Почеркът беше неговият, както и подписът му. Картър прибра плика в джоба си.

— Благодаря. Трябва да се кача в стая 215.

— Вземете асансьора. После право напред и вдясно.

— Благодаря ви още веднъж.

Усмихна й се лъчезарно и закрачи към асансьора. Ръката в джоба му стискаше една ГВН. Вратата на асансьора се затвори и Картър се озова срещу собственото си отражение. Примигна мързеливо като хищник и потисна желанието да запали нова цигара.

Сам, помисли си.

Точно както обичам.

Извади гранатата — малко лъскаво топче. Измъкна шплента, след това замислено я стисна.

Внимателно прибра шплента в джоба си и извади очукания браунинг. Вратата на асансьора се плъзна настрани и се видя ярко осветен коридор със скъп килим и изискана дървена ламперия и украса. Той стъпи на дебелия килим и обувките му потънаха в него.

— Страшно шик — промърмори, огледа се и тръгна напред.

Хотелът изглеждаше притихнал. Картър стигна до стая 215 и спря. Погледна подозрително месинговия номер. Нещо вътре в него крещеше:

Това е грешка, ужасна грешка, Гол е мъртъв, това е капан…

Кой го искаше мъртъв?

Дюрел? Нексовете?

Имаше и по-лесни начини от този да му видят сметката. Но пък сега разполагаше с плановете на QII и можеше да си позволи малко пазарлък…

Вдигна юмрук. Огледа се.

Почука на вратата и отстъпи крачка назад.

— Влез — разнесе се ясен, мелодичен и мощен глас.

Картър примигна. Облиза устни и усети солен вкус. Ръката, с която държеше пистолета, бе хлъзгава от пот. Прибра браунинга и избърса длан в панталоните си. Усмихна се гадно. Натисна дръжката, отвори вратата и отново измъкна оръжието.

Отвътре се чу спокоен смях.

— Влизай, Картър. Няма оръжие, готово да ти пръсне главата. Няма ужасни планове да попаднеш в капан.

Гол седеше в кресло до прозореца с чаша бренди в едната ръка и с пура в другата. Картър пак провери коридора, влезе и затвори вратата.

— Радвам се да те видя, Гол. Мислех си, че си малко мъртъв.

Гол стана, усмихна се, вдигна чашата си и отпи, без да откъсва поглед от браунинга.

— Все така предпазлив, нали, приятелю? Макар че разбирам доста добре безпокойството ти — на твое място и аз бих си помислил за капан.

Отиде до прозореца и се загледа навън.

Картър тръгна предпазливо напред — нащрек. Едва след като се увери, че са сами, погледът му се спря върху Гол — той се бе обърнал и го гледаше с тъмните си очи.

Усмихна му се приветливо и прокара пръсти през сивата си коса.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но бях спасен. От Спиралата. Отчаяно се нуждаеха от плановете. Но ироничното беше, че докато ме спасяваха, ме принудиха да пусна диска. И той се изгуби, така че Фойхтер остана единственият, разполагащ с работещ процесор. От Спиралата бяха много точни — бяха ме проследили и чакаха, когато се метнах в името на шибаната вяра. Грабнаха ме от небето като муха.

Картър го огледа. Брадата му бе мъничко по-къса, старателно подстригана. Във всяко друго отношение обаче Гол си бе точно какъвто го помнеше. Усмихна се криво.

— Изглеждаш доста добре за мъртвец — каза и свали браунинга. — Наташа ще се разтрепери от вълнение.

— Ах, моята сладка малка Наташа! Мислех, че ще я доведеш, но… а, да. Капан. Помислил си ме за мъртъв. Ха! Нима нямаш вяра на стария си приятел от Спиралата — дори когато ме остави на смъртта в Прага… — Очите на Гол проблеснаха и той направи крачка напред. — Но да не задълбаваме отново в стари работи, какво ще кажеш?

Картър се усмихна, без да сваля поглед от очите на Гол.

— Какво ще кажеш за едно питие? Или ще се наслаждаваш на брендито си, без да ми предложиш? След всички лайна, през които минахме с Наташа през тези дни…

— Да, чух за подвизите ти. Спирала_F с интерес следеше действията ти — макар и винаги с няколко крачки назад, признавам. Как е онзи разбойник Лангън?

— Идеално. — Картър прибра браунинга, но продължи да стиска тайно гранатата. Взе чашата бренди и отпи една глътка.

Погледът на Гол се задържа върху чашата и Картър се насили да не се намръщи, когато отново се обърна към прозореца. Нещо не е наред, изкрещя някакъв глас в главата му. Внимателно изплю брендито обратно в чашата…

Гол се обърна — бързо, с малък черен пистолет в огромната си ръка.

— Съжалявам, Картър. Наистина съжалявам.

Тъмната страна на душата22

Джем, Ники, Слейтър и Свещеника стояха до двата хеликоптера на въздушната площадка на Камъс–5 и гледаха в товарните отделения на шибаните от дъжда машини.

— Превозват сандъци е муниции — тихо каза Джем.

— Да, но виж това. — Свещеника скочи вътре и изби капака на един сандък. Вътре имаше големи снаряди, проблясваха застрашително на слабата светлина.

— Доста големи куршуми — рече Слейтър.

— Снаряди — поправи го Ники.

— Сто двайсет и пет милиметрови — каза Свещеника и изгледа многозначително ударната група. Тримата местеха погледи от трескавите му очи към снарядите и обратно.

Джем сви рамене.

— Ще се наложи да ни осветлиш.

— Използват ги бойните кораби — каза Свещеника. — С такива стрелят бордовите оръдия. Това е оръжие за унищожение.

— Значи да търсим боен кораб?

— Изоставили са Камъс — продължи Свещеника. — Може ли да има по-добра изходна база за действия от тази? Е, ако имаш голям кораб, зареден с всичко необходимо, ставаш напълно мобилен. В оперативната зала на Камъс открих карти. Повечето бяха на Баренцово море и Северния ледовит океан.

— Това е адски много вода, мамка му — отбеляза Джем.

Свещеника кимна.

— Така е, но да сте забелязали огромните варели нафта в склада? По пода има следи, което означава, че доскоро е имало още повече, но са ги взели. Варелите носят фирмения знак на доставчика — „Корпорация Кастевски“.

— Руснаци?

— Да. Фирмата работи от остров Вайгач и покрива Баренцово и Карско море. Спиралата винаги я е използвала за доставчик, когато действа в този район.

— Значи имаме отправна точка — каза Слейтър.

— Ще изпратя останалите тактически групи да претърсят района. Това е най-сигурната следа, с която разполагаме. Трябва да съберем останалите ударни групи и да ги държим в готовност, когато идентифицираме новата заплаха. Само тогава ще можем да предприемем нещо спрямо инвазията на нексовете.

Джем кимна и запали цигара.

— Ако си прав и търсим свързан с предателите кораб, ще ни трябва оръжейна мощ. При това голяма. Можем да координираме действията оттук — Слейтър и Ники могат да извикат ударните групи в Камъс чрез ЕКубовете. Разполагаме с гориво и оръжия. Това е идеалният плацдарм. Ти ще откриеш врага и ще установиш точното му местоположение, а аз…

— Сериозно? Как си решил да изкръшкаш този път, Джем?

Джем се ухили.

— Аз трябва да се видя с един човек относно една бомба.

— Съжалявам, Картър — каза Гол. — Наистина съжалявам.

Картър се ухили гадно. Още държеше чашата бренди, а браунингът бе в джоба му.

Тъпо, помисли си. Със свален гард…

Тъпо.

— Е, жив ли си, мъртъв ли си, или какво? Нексовете ли те спипаха?

Гол бавно поклати глава.

— Всичко е много по-сложно, господин Картър. Много по-сложно, отколкото можете да си представите. Е, вярвам, че плановете на QIII са у вас. Бих искал да ги получа. Те са наши. Те ни принадлежат и би трябвало да бъдат унищожени в Руб ал’Хали, също като вас.

Картър си позволи да се намръщи.

— Знаеш как беше, когато работихме заедно, в Египет. Помниш ли Луксор? Когато бяхме заобиколени от араби с картечници на онази веранда над бушуващото в разгара на бурята море. Помниш ли?

Гол кимна. Но Картър го забеляза. Пробяга за миг по лицето му. Миг на…

Объркване…

— Имаш предвид така наречената Пета нощ ли?

Картър кимна.

— Гол, припомни ми какво ми каза, преди да атакуваме ония шибаняци. Кажи ми дума по дума онова, което ме из: пълни с увереност в онази черна нощ, когато и двамата бяхме сигурни, че това е краят ни.

— Нямам време за такива глупости, Картър. Дай ми плановете.

— Ти не си Гол.

Гол се усмихна, белите му зъби проблеснаха през сивата му брада.

— Мамка му, Картър, пред теб съм. И какво от това? Аз съм Гол. Част от него. Но няма да ме разбереш. Бях инструктиран да не те убивам. Има доста хора, които биха искали… да речем, да побъбрят с теб. Но първо трябва да ми дадеш плановете.

Картър видя как пръстът на Гол — или на имитацията на Гол — леко се стяга около спусъка. Обираше отпуснатата корда; дебнеше момента, когато ще дръпне рязко въдицата с голямата мятаща се риба на кукичката…

Усмихна се.

Разтвори дясната си ръка и показа гранатата.

— Изненада, приятел.

Метна гранатата и видя как очите на Гол внезапно се облещват и устата му се отварят в едно безмълвно „Мамка му!“

Рефлексите влязоха в действие — място за мисъл нямаше. Едрият мъж протегна ръка да хване гранатата…

Дулото на пистолета се отклони.

Браунингът вече стреляше. Картър се метна към банята. Претърколи се по дебелия килим, куршумите от пистолета му се забиха в стената, после пръснаха прозореца…

Гол тичаше.

Картър насочи браунинга от банята…

И в този момент гранатата избухна.

Стаята за миг се преобрази от нормално помещение в шантавото сърце на вилнеещо торнадо. Мебелите се разхвърчаха, тряскаха се в стените. Подът се тресеше и трепереше; пръскаха се стъкла; чуваше се скърцане на греди и писък на извиваща се стомана. Картър се сви зад стената на банята, сбърчил нос от силната воня на химикала; през вратата летяха прахоляк и отломки. Внезапно с ужас осъзна, че ако вместо стена бяха сложили само гипсова преграда, щеше здравата да си го начука. Чу се стържене и стената се огъна над главата му…

Погледна нагоре, опрял върха на пистолета в носа си, примигваше от внезапната прашна буря.

Разнесе се трясък на падащо дърво и гипс.

Можеше да чуе биенето на собственото си сърце. Собственото си дишане.

Тихото туп-туп на собствения си живот…

Погледна наляво. Някаква греда бе препречила вратата на банята. Във въздуха се носеше гъст облак прах. Едва сега Картър осъзна, че ушите му пищят…

Пеят…

Песента на болката.

Противопожарната система внезапно оживя и прахта бързо се слегна.

Картър скочи и надникна през вратата. Стаята приличаше на сцена от военен филм. Всички прозорци бяха отнесени заедно с черчеветата. Килимът бе разкъсан, оплетен около разбитите мебели. Стените бяха разбити и изкорубени. Част от тавана бе паднала…

Гол тичаше към коридора…

— Гол? — изкрещя Картър и избърса от лицето си студената вода от пожарогасителите.

Гол блъсна тежко входната врата — бе оцеляла като по чудо, но се бе изкривила и се бе заклещила.

— Мамка ти… — чу Картър.

Излезе от банята. Гол лежеше на една страна. Десният му крак бе почти откъснат и се държеше само на няколко мускулни влакна. Половин секунда по-рано — и Гол щеше да стигне до убежището на коридора и защитата на истинската тухлена стена…

Картър се ухили гадно и опря дулото на браунинга в лицето му.

— Кой си ти?

— Не съм Гол.

— Е, не очаквай награди за този отговор. Кой си, мамка ти! — Картър натисна дулото в бузата му. — Отговаряй — поне си все още жив…

Чу изсвистяване и усети ужилване. По бузата му потече нещо топло.

Рязко вдигна ръка и се пипна. Погледна. Пръстите му бяха в кръв…

— Мамка… — успя да изпъшка, докато се мяташе в банята. Още три куршума изсвистяха над главата му. Стиснал зъби, Картър изпълзя по-надалеч от прозореца.

Куршумът на снайпериста бе отнесъл ивица кожа от бузата му и късче от ухото му.

Вдиша дълбоко, мъчеше се да успокои бясно биещото си сърце.

Размина му се на косъм…

На косъм…

Милиметри… един-единствен милиметър…

Мамка му, нали дишаше…

— Имаш ли отговор, Гол? — изкрещя той през писъка в собствената си глава.

Куршумът на снайпериста улучи имитацията на Гол в лицето и заби главата му в килима. Огромното тяло сякаш се сви, после застина неподвижно.

— Мръсник — изсъска Картър.

Запълзя през стаята и хаоса от боклуци. Някъде в далечината се чуваше вой на сирени. Пожарната и полицията. Можеше ли да се довери на тях? Едва ли.

И тогава чу писък — някъде отвън, от покрития с дървена ламперия коридор. Автоматичен откос разтресе вратата и Картър се метна обратно в банята и се сви под обсега на снайпера — за щастие, донякъде защитен от матовото стъкло.

Чу в коридора тропот на кубинки…

Метна втора граната и ги чу как побягнаха.

В мига, в който експлозията разтърси стаята, Картър стреля в прозореца на банята. Сякаш целият свят бе полудял. Изпълзя до перваза. Куршумът бе минал диагонално през бузата му и надолу към мекото на ухото. Това означаваше, че снайперистът се намира над него и вляво…

Видя го — на съседния покрив. Идеално…

Намери опора на покрития със счупени стъкла перваз, прицели се и започна да стреля…

Пет, шест, седем, осем куршума.

Виждаше как облицовката на съседната сграда се пръска.

Дванадесет, тринадесет. Смени пълнителя, измъкна от джоба си едно малко устройство, лепна го под перваза, направи крачка назад, хвърли една ГВН насред банята и скочи през прозореца…

Няколко неща се случиха едновременно…

Петима облечени в черно нексове изскочиха иззад ъгъла, въоръжени с автомати…

Снайперистът скочи, крещеше от болката в рамото, с мъка вдигна оръжието си и се опита да го насочи…

Гранатата експлодира.

Картър се блъсна жестоко в стената на три метра под прозореца, увиснал на въжето — стандартно за Спиралата устройство…

Банята експлодира.

През зейналата в стената дупка полетяха отломки. Картър се завъртя на въжето и, както беше увиснал, изстреля още един пълнител към снайпериста.

После натисна копчето за освобождаване.

Вятърът засвистя в ушите му и земята се понесе насреща му; тупна до басейн с олимпийски размери и неколцина случайни свидетели, които бяха зяпнали нагоре към внезапно и спешно овакантената стая. От дупката блъвна огнен език. Изкорубен горящ стенен шкаф с плясък се стовари в басейна и засъска; вдигнаха се облаци пара.

Картър хукна към най-близкото прикритие, сменяше в движение пълнителя. От храстите видя полицейските коли и две огромни пожарни — летяха по улицата с пуснати сирени. Стигна до тротоара, мушна браунинга в джоба си и побягна.

В момента инстинктите бяха неговият мотор. Шестцилиндров.

Затича с всички сили по тротоара. Когато излезе на Ел Камино, видя светлини на фарове и изруга. Метна се зад близката ниска стена и загледа как колите — три големи черни пикапа „Дженеръл Мотърс“ — прелитат с рев покрай него.

Лошо, помисли си.

Наистина лошо.

Продължи да тича.

След две минути, плувнал в пот, стигна до корвета. Скочи вътре, запали и натисна газта до дупка. Мощният автомобил изрева, остави черни димящи следи от гума върху бетона и полетя към края на опушената от пожара пресечка и към шосето…

Пикапите обикаляха, дебнеха, търсеха. Двигателите им нададоха вой и мощните коли се втурнаха по магистралата след корвета като преследващи агне вълци.

С писък на гуми и скърцане на ресори четирите автомобила поднесоха на широкия завой и се озоваха на „Уилшир“. Прелетяха покрай пожарните и Картър, приведен зад волана и плувнал в пот, изруга преследвачите си…

Измъкна браунинга и целуна дръжката му.

— Спасявал си ме и преди, драги — прошепна.

Стреля през задния прозорец. Стъклото се пръсна. Трите пикапа поднесоха, единият се качи на тротоара и двама пешеходци се втурнаха да търсят прикритие. Единият — възрастен мъж — се озова под гумите му и стана на пихтия.

Пикапите се прегрупираха и продължиха преследването.

Къде е шибаният Кейд точно когато ми трябва? — помисли Картър. — Трябваше да открадна по-бърза кола…

Водещият пикап блъсна задницата на корвета. Картър подскочи от удара и едва не изпусна браунинга. Натисна газта до дупка и рязко зави вдясно, в някаква тясна улица, водеща далеч от Бевърли Хилс…

Трите пикапа го следваха по петите.

Профучаха покрай паркирана полицейска кола. Примигнаха червени светлини.

Полицейската кола наду сирената и се впусна в преследване.

Картър изръмжа. Изстреля още няколко куршума през задния прозорец и остана доволен, че пръсна един фар. Това обаче не извади пикапа от играта.

Прекалено са високи, осъзна той. Купетата им са прекалено високо.

Водещият пикап го блъсна пак.

Картър изстреля оставащите патрони; разнесе се остро скърцане и пикапът поднесе и се заби в една ниска стена. Една черна фигура изхвърча като парцалена кукла през предното стъкло. Полицейската сирена виеше. Картър завъртя рязко волана наляво, колелата на корвета изпищяха и автомобилът взе острия завой — задницата му удари светофара и отскочи.

В преследването се включиха още полицейски коли.

Кого гонят, мамка им? — запита се той.

Мен или тях?

Натисна газта до дупка. Двигателят изръмжа.

Помощ, помисли Картър.

Корветът профуча през едно кръстовище. Разнесе се рев на клаксони и Картър за миг затвори очи. Кейд? Къде си, Кейд? Идвай веднага и ме измъкни от тази каша!

Ела и ми помогни, мамка ти…

Вече не поглеждаше в огледалото. Гледката отзад като че ли само се влошаваше.

Двигателите виеха съвсем близко зад него, механични зверове с оголени зъби, готови да го захапят и разкъсат с гняв и омраза…

Отново завъртя рязко волана, гумите изсвистяха — и отново се размина на косъм с друга кола — този път пожарна. Клаксонът изрева насреща му и Картър неволно трепна и се сви в седалката…

Съсредоточи се.

Срещата. С Наташа и Джесика…

И Лангън.

Погледът му се стрелна нагоре към знаците. С ляв завой изкара корвета на тревата между двете платна и направи пълно обръщане насред претовареното движение. Разнесе се писък на спирачки и рев на клаксони. Сякаш в халюцинация му се мярнаха гневни лица и размахващи се юмруци. Задницата на корвета се блъсна в калника на чисто ново порше…

— Мамицата ти мръсна! — изкрещя някой.

Картър натисна газта и погледна в огледалото. По някакво чудо бе успял и бе предизвикал огромно задръстване на шестте ленти на магистралата. Пикапите бяха спрели пред стена от метал. Ченгетата бяха напълнили улицата, размахваха пистолети и крещяха…

Изтрещяха изстрели.

Чу влажния удар на метал в плът.

Сниши глава и натисна газта до дупка.

Кара още десетина минути, като намали скоростта, за да не привлича внимание. Докато се носеше към Ингълуд и мястото на срещата, отново погледна в огледалото.

В далечината забеляза два черни пикапа.

— Не — промърмори и се намръщи. — Невъзможно, мамка му!

Видя как пикапите набират скорост. Решетките им приличаха на оголени зъби.

Хилещи се зъби.

Челюстта му се скова. Отново натисна газта до дупка и корветът се понесе напред, зави рязко вдясно и влезе в платното на един крайпътен „Макдоналдс“. Той натисна спирачките и автомобилът спря със скърцане пред една пейка под цъфтящи дървета. На пейката седяха Наташа и Джесика с празни картонени чаши от кока-кола.

Картър изскочи от колата.

— Загазихме.

— Сериозно? — попита Наташа.

— И още как.

Сложи нов пълнител в браунинга и насочи оръжието към един потеглящ от гишето за обслужване автомобил.

— Слизай!

Новичкото „Ферари F355 Спайдър“ рязко спря. Двигателят мъркаше като голяма котка.

— Какво правиш? — изсъска Наташа.

— Права беше. Трябва ни нещо по-бързо.

— Хей, да не си се побъркал!?

Картър се обърна към вбесения шофьор. Беше млад, носеше кърпа с череп и кръстосани кости и слънчеви очила „Оукли“. Голото му до кръста тяло бе покрито с татуировки.

— Слизай, казах!

— Ах, ти, кучи…

Браунингът се отмести. Разнесе се гръм. В предния страничен прозорец се появи дупка — както и в скъпата кожена тапицерия на седалката. Мъжът зяпна, после изскочи от колата като ужилен.

Картър, Наташа и Джесика се вмъкнаха вътре.

— Знаеш ли колко струва тая кола бе?

Картър го погледна в очите.

— Заведи дело. — Превключи скоростите и натисна газта. Ферарито изрева и се понесе напред с такава скорост, че Картър се залепи за облегалката.

— Педераст! — изкрещя татуираният. Размахваше юмрук и чаша боровинков шейк.

Ферарито чак литна във въздуха от ускорението и профуча покрай пет черни пикапа със затъмнени стъкла, ръмжащи мотори и пронизващи калифорнийския сумрак фарове. Картър превключи на шеста и настръхна, когато мощният двигател изрева и пътят се превърна в размазана извиваща се бетонна змия, танцуваща пред него като сцена от кошмар.

Наташа се наведе напред — двете жени бяха на тясната задна седалка на откритата спортна кола.

— Ъъъ, Картър, с каква скорост се движим?

В гласа й се долавяше ужас.

— Не зная — отвърна той през зъби. — Гледам… пътя.

— Толкова сериозно ли сме загазили?

— Да — каза Картър.

— Видя ли баща ми?

Картър я погледна с крайчеца на окото си.

— Не, Наташа. Съжалявам.

— О!

Отпусна се посърнала назад. На Картър му се прииска да й каже: „Нали ти казах, скъпа — недей да храниш големи надежди“, но си задържа езика зад зъбите и се съсредоточи върху пътя — пъстро увеселително влакче от оранжево и сиво, което се носеше с 290 км/ч под натъртената синева на небето.

— Какво стана?

— Беше капан. Наложи се да гръмна хотелската стая…

— С какво?

— С две ГВН.

— Ти си ненормален! Какво искаха онези… които и да са те?

— Бяха нексове — кисело отвърна Картър. — Искаха плановете на QIII. Дръжте се!

Превключи две скорости надолу и използва двигателя като спирачка, за да поднесат с писък и да вземат завоя. Ухили се като развълнувано хлапе и се обърна към двете жени.

Не изглеждаха особено впечатлени.

Внезапно се разнесе вой на сирени и конвой полицейски коли изхвърча от кръстовището, като едва не отнесе ферарито от пътя. Картър рязко отклони — моторът изрева — и едва успя да избегне сблъсъка.

Полицейските автомобили полетяха след него.

— Мамка му!

Вдигна 290 км/ч и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Стигнете тази красавица, малки прасенца — промърмори, докато преследвачите изоставаха някъде далеч зад тях. Съсредоточи се върху пътя пред себе си.

— Наташа, прати на Лангън съобщение да идва да ни прибира. Най-малко хиляда ченгета са по петите ни.

— Но нексовете ще ни засекат…

— Е, и какво? И без това знаят, че сме тук.

Наташа извади ЕКуба си и Картър насочи вниманието си към пътя. Нощта се спускаше. Носеха се на юг…

Мотелът се намираше насред нищото и пред него бяха паркирани два пикапа. Ферарито се появи иззад завоя и рязко спря. Картър запали цигара, а Наташа и Джесика слязоха.

— Ти си побъркан — каза Джесика.

— Но се измъкнахме, нали?

— Какво стана? — попита Наташа.

Картър сви рамене.

— Нексовете ме чакаха. Искаха плановете на QIII и се стигна до семейни сцени. Имаше малко тропане с крак, скубане на коси и дране на лица, след което се наложи да напусна по най-бързия начин…

— Ранен си. — Наташа пристъпи към него и докосна бузата му. Картър я погледна в очите и се усмихна. Хвана пръстите й, вдигна ги до устните си и ги целуна.

— Имаше снайперист.

— Лошо…

— Мисля, че го улучих.

До ушите им стигна бръмченето на команчито и Картър се загледа нагоре в мрака. Внезапно заблестяха светлини, хеликоптерът зави и с рев профуча над главите им. Направи кръг, забави скорост и Картър, Джесика и Наташа отстъпиха назад и вдигнаха ръце пред очите си. Команчито кацна до ферарито и пилотът — с шлем на главата — надникна от кабината и вдигна палци.

Храстите и дърветата се огъваха от вятъра на перките.

— Ето го и транспорта ни — каза Картър. И нещо нечуто и невидимо го накара да се обърне към сенките под близките дървета и прашната магистрала отвъд паркинга пред мотела. Нещо неспокойно се размърда в дъното на душата му. Обърна се към пътя, очите му затърсиха черните пикапи, които ги преследваха до неотдавна… не видя нищо.

Нищо, което да не е на мястото си.

Нищо нередно…

„Нещо“…

Погледът му се върна към команчито.

И тогава го чу. Далечен глас — като крясък от болка и гняв, озверял, но прикован на място, ограничен, принуден да мълчи въпреки свирепото си желание да…

„Нещо не…“

Намръщи се. Сякаш целият свят забави движението си. Размазаните допреди малко перки на команчито се въртяха едва-едва. Посегна към браунинга и му се стори, че на ръката му й е нужна цяла вечност, докато стигне до оръжието, главата му вече се обръщаше към Наташа и устните му оформяха думата „Хайде…“.

Чу се далечен пукот.

Погледът му улови блясъка на цев.

„Нещо не е наред“.

В кабината на команчито цъфна дупка и Лангън отлетя назад, преметна се бавно през вътрешността на хеликоптера и върху затъмненото стъкло се появи огромно петно кръв. Браунингът на Картър се озова моментално в ръката му и той изруга собствената си туткавост и непохватност, изруга мудността на света около и в себе си, устата му се отвори да закрещи, Наташа и Джесика се раздвижиха мъчително бавно и загледаха объркано хеликоптера, въртящите се перки, отпуснатата фигура в тъмните дълбини на тясната и изведнъж заприличала на насекомо машина…

Картър коленичи, извъртя се и браунингът подскочи в ръката му — един куршум, втори, трети — и видя как тъмните фигури се отделят от дърветата и се понасят с невъзможна бързина по тревата; бяха нексове и студеният ужас сграбчи сърцето на Картър в мига, когато светът отново дойде на фокус и всичко затече с нормална скорост…

— Какво…

— О, Боже!

— Качвайте се! — изкрещя Картър, без да спира да стреля по атакуващата стена нексове. Бяха облечени в еднакви тъмносиви прилепнали облекла. Носеха автомати, но не отвърнаха на огъня; бяха най-зловещото, най-ужасяващото нещо, което бе виждал…

Наташа вече се качваше в кабината и гледаше през рамо нападащите нексове. Картър сграбчи Джесика и я бутна към команчито…

Сложи нов пълнител и се прицели в едно тъмно маскирано лице. Браунингът в ръката му излая и нексът се строполи в краката на друг некс.

Бяха стотици…

Много, много повече, отколкото в Африка…

Вече бяха навсякъде около него. Като насекоми — тъмни и смъртоносни. Сякаш по неизречена команда оръжията им се вдигнаха и дулата се обърнаха към групата…

— Мамка му…

Картър хвърли една ГВН и нексовете се разхвърчаха във всички посоки, крайници се откъсваха от телата, плисна кръв…

Какво са те, по дяволите? — изкрещя мозъкът му.

— Качвайте се, бързо! — викна Картър и стреля още няколко пъти с браунинга — тъмния приятел в ръката му, продължението на собственото му тяло.

Насочилите оръжия нексове все още не стреляха. Погледът на Картър се стрелна към Наташа…

Джесика стигна до дръжките на кабината…

Чу се втори далечен пукот.

Картър усети горещия полъх край лицето си и се обърна да блъсне Джесика нагоре, но тя внезапно се свлече и обви ръце около врата му. Буквално падна отгоре му. Широко отворените й, объркани и невинни очи срещнаха потресения му поглед, ръцете й се отпуснаха. Той я сграбчи, съвсем забравил за браунинга, хвана я през кръста, задържа внезапно натежалото й тяло и се загледа в дълбоките й интелигентни и уплашени очи…

Очи, в които се четяха милиони въпроси…

Защо?

Защо аз?

Защо сега?

Какво става?

Какво се случва с мен?

Отвори уста да проговори, да го попита. Червена струя бликна от устата й, потече по тъмната й блуза и изцапа якето на Картър. Главата й клюмна. Къдриците й се напоиха с кръв. Опита се отново да проговори, но от устата й бликна още кръв като гъста червена река, и потече по бузата й, в очите й, в ушите й. Въздъхна и от устата й заизлизаха кървавочервени балончета…

И в следващия миг бе мъртва.

— Бързо! — изкрещя Наташа.

Погледът му се вдигна към разкривеното й от паника лице, широко отворените очи и облизващия сухите й от ужас устни език.

— Картър! Те…

Извъртя се. Нексовете бяха само на няколко крачки от него, тичаха с протегнати напред ръце, искаха да го обкръжат, да го съборят. Чу се гърмеж, браунингът изрита в юмрука му и се вдигна, за да запрати втори куршум в лицето на най-близкия некс…

Ръце в ръкавици се протягаха да го хванат, докато сграбчваше дръжките на кабината, но кубинките му ги изритаха с тежко хрущене. Той се вкопчи в долната дръжка и се набра нагоре. Наташа беше точно над него… внезапно отлетя от фюзелажа — рязко се килна, кръв бликна от тялото й и то се завъртя от ударите на куршумите. Картър не можеше да разбере какво става — изстрелите бяха като фонов шум. Той протегна ръка, пръстите му докоснаха пръстите на Наташа, но не беше достатъчно бърз, не успя да я хване и тя падна долу в тълпата нексове, те покриха тялото й като мравки и тя изчезна от погледа му…

— Не — тихо каза Картър.

Главата му рязко се вдигна от оплисканите с кръв ръце. Погледът му бе изпълнен с ледена смърт, устните му се превърнаха в тънка линия, лицето му бе студено сребро на фона на нощта.

И тогава осъзна.

Осъзна ужасната истина.

Беше самичък.

Браунингът зарита в окървавената му ръка. Движенията му бяха чисто механични, тялото му се задвижваше от адреналина и рефлексите. Автоматичен откос начерта линия във фюзелажа. Браунингът изрита отново — сега той бе единственият приятел на Картър, единственият му истински приятел, единственият другар, който му бе останал.

Куршумът улучи некса между очите.

Картър изгледа студено как светлината в тях помръкна и нексът умря.

Още ръце се протегнаха към него.

Изрита ги, браунингът също продължаваше да рита, сърцето му бе студено и лишено от емоции. Мозъкът му машинално отбеляза, че пълнителят е свършил. Скочи в кабината и я затвори. Ръката му сграбчи лоста за управление. Перките се завъртяха по-бързо и двата двигателя изреваха. Картър заключи вратата. Гледаше как нексовете се мятат като сиви пчели около команчито…

Наташа бе изчезнала някъде под него.

Стисна лоста за управление. Команчито се разтресе, вдигна се с рев, наведе нос и се понесе над паркинга. Многоцевната картечница оживя и запя убийствената си песен, правеше на каша нексове, трева и дървета. Картър гледаше студено и безучастно как крайници и вътрешни органи хвърчат разкъсани от ужасната мощ на бойната машина.

Команчито зави и бетонната магистрала остана някъде под него.

— Джесика мъртва ли е? — изсъска Наташа.

Картър примигна и погледна през рамо.

Беше сам.

Наташа я нямаше.

Наташа бе мъртва.

Вперил очи в нощното небе, Картър кимна. Протегна ръка и заопипва тялото на Лангън, което лежеше безжизнено някъде зад и под него. Пръстите му откриха резервния шлем. Надяна го на главата си. Активира устройството, проблеснаха всевъзможни данни и пейзажът около него изведнъж светна…

— Уха — възкликна Картър.

Те ни очакваха, осъзна.

Дали бяха знаели за мястото на срещата и за команчито? Или бяха реагирали светкавично на прехванатото съобщение на ЕКуба?

Колко далеч стигаше това шибано предателство?

„До самия край — прошепна Кейд. — Ей, Картър, имаме си компания. Хайде, приятел, да пийнем малко шибана кръв…“

Погледът на Картър се стрелна към скенерите.

Три хеликоптера го настигаха бързо над водите на Тихия океан. Очите му се присвиха и той усети как смъртта сяда до него като стара приятелка. Устата му вече не беше суха. Страхът се бе превърнал в съюзник; вече не бе страх, а любов към страха, който щеше да предизвика.

Ревът на двигателите наближаваше. Лунните лъчи се отразяваха от перките и проникваха в продупчената пилотска кабина. Картър различаваше сребърното око на мястото, откъдето бе влетял куршумът, за да отнеме живота на Лангън.

Помисли си за Джесика.

И за Наташа.

Изстена.

— Наташа… — прошепна в пристъп на агония.

Зад него зареваха картечници; куршумите засвистяха около команчито и болезнената маска на лицето на Картър се смени с нещо, което дори Кейд не бе в състояние да повтори.

Сега го изпълваше омраза.

Омраза — и жажда за кръв.

В ушите му зазвучаха думите на Лангън, изпълнени с трепет и вълнение: „В момента носим 36 стандартни 70-мм ракети, 18 ракети «Стингър» въздух — въздух и 6 противотанкови ракети «Хелфайър»…“

Погледът му се плъзна по пулта. Той протегна ръка, натисна няколко копчета и чу как двигателите забръмчаха още по-силно; погледна скенерите, после бързо хвърли поглед наляво. Тумбест черен хеликоптер се бе изравнил с команчито и Картър можеше да различи бакърените очи на пилота некс. Натисна въздушните спирачки, рязко поведе хеликоптера надолу с наведен нос, след което пак така рязко се издигна и се озова зад черния хеликоптер. Зареди четири ракети въздух — въздух „Стингър“ и мрачно загледа как огнените им опашки се отдалечават от команчито и се втурнат към черния хеликоптер. Той експлодира и пламтящ като сърцето на изригващ вулкан, се понесе надолу към черните води на океана.

Отново затрещяха картечници и откъснаха Картър от хипнозата — върнаха вниманието му към непосредствените опасности. По скенерите проблеснаха червени светлини и команчито се спусна, зави като ранено животно и се плъзна току над вълните — толкова ниско, че водата опръска стъклото на кабината и Картър почти усети соления й вкус.

Изключи светлините.

Ракетите се забиха в океана зад него.

— Ще се ебаваш с мен, а? — изръмжа Картър. Пръстът му проследи траекторията на скенера; проучваше целта и аналитичните дисплеи. Даде пълна мощност, двигателите зареваха оглушително и машината завибрира и се понесе напред; вълните се разбиваха точно под нея. И изведнъж…

На фона на черните вълни.

Някакъв танкер.

Картър продължи да лети ниско, следван от двата хеликоптера. Направи рязък завой, като почти докосна вълните. Черните му преследвачи го последваха. Отново затрещяха картечници. Куршумите затракаха по борда на огромния петролен танкер.

Команчито се издигна, прелетя над високата палуба и черните хеликоптери го последваха. Пилотите им бяха истински асове.

— Настройка — тихо каза Картър.

Натисна няколко копчета и включи дигиталните дисплеи. На лицето му се появи усмивка, изразяваща единствено жажда за унищожение и смърт.

— Активиране.

Натисна рязко въздушните спирачки и двигателите изреваха. Двата черни хеликоптера рязко се отклониха от двете му страни в отговор на безумната му маневра. Картър издигна рязко команчито и то полетя нагоре като устремила се към космоса ракета. Той се взря в черната блестяща пустош, докато машината се тресеше, боботеше и виеше, и се замоли, замоли се на Бог, в когото отдавна не вярваше, сълзите се стичаха по бузите му, стисна зъби от гняв и омраза. Когато скенерите заблестяха в червено, за да го предупредят за недостиг на кислород, команчито рязко се спусна към микроскопичния танкер далеч долу. Черните хеликоптери бяха далечни цели. Картър пусна една-единствена 70-мм ракета… и тя се вряза в перката на втория черен хеликоптер, после в кабината с пилота — и запрати машината в черното море, което я погълна за части от секундата.

— Така ти се пада!

Команчито се извъртя с вой, перките му прорязаха вълните; после машината отново започна да се издига, следвана по петите от последния черен хеликоптер, чиито картечници бълваха огън и омраза, омраза, омраза…

Изкачваха се нагоре към звездите.

Вятърът виеше през дупката в стъклото.

Сълзите на Картър заблестяха на кристали върху замръзващата му кожа.

И тогава, на стотици метри над океана, команчито описа широка дъга и полетя хоризонтално. Картър намали скоростта и машината увисна във въздуха. Главата му клюмна, погледът му се заби в пода. После той вдигна очи и се загледа в мрака пред себе си. Стисна здраво зъби.

Последният черен хеликоптер се изравни с него на стотина метра.

Картър свали предпазителя на ракетата.

Очите му се присвиха.

— Ще се ебаваш с мен, а? — прошепна.

„Начукай му го, Картър, накарай го да вкуси собствената си кръв“ — прошепна Кейд като гадна инжекция призрачна същност.

— Не ми трябва помощта ти! — озъби се Картър.

Омразата бе неговият господар.

Двигателите на черния хеликоптер ревяха; Картър можеше да ги чуе дори през рева на команчито. Носът на черния хеликоптер се наклони надолу и той се понесе напред с тракаща картечница. Картър изръмжа и пришпори команчито през градушката от куршуми.

Двете бойни машини летяха една срещу друга. Картечниците ревяха, трасиращите куршуми чертаеха огнени линии. Команчито се извъртя надолу и на една страна, черният хеликоптер почти се озова над него, но не съвсем… Милиард блестящи кристали избухнаха в мига, когато бронираните перки на команчито раздраха пилотската кабина на врага и прерязаха пилота на две.

Команчито отлетя настрани, по-далеч от кървавата баня.

Капки кръв се разхвърчаха от покритите със скреж перки.

Нексът в черния хеликоптер погледна надолу, отворил невярващо уста. Тялото му се раздели на две, горната половина на торса размаха обезумяло ръце, докато падаше на пода, Черният хеликоптер се преобърна, кръвта на некса опръска вътрешността му, машината с писък полетя надолу към бездънния океан.

Прожекторите на танкера запълзяха по черните вълни.

Картър издиша. Бавно.

„Адски гадно“ — отбеляза Кейд.

— Начукай си го.

„По-кротко де…“

С малко по-спокойно темпо команчито се сниши, почти докосна тъмните вълни и полетя като куршум над океанската пустош.

Хеликоптерът летеше над океана.

Картър хвърли поглед към трупа, върху който едва ли не бе седнал. Неприятна близост — Лангън бе все още топъл, можеше да усети топлината през дрехите си. Опита се да не мисли за липсващото лице, за кръвта и мозъка, полепнали по задната част на кабината. От миризмата му се доповръща — не я бе усетил в разгара на битката. Но сега я усещаше. Много силно.

„По-добре сам, приятел. Знаеш, че тя беше враг. Знаеше, че беше от лошите“.

— Остави ме на мира, Кейд. Мога и без тъпотиите ти.

„Ти се нуждаеш от мен, приятелю“.

— Изобщо не съм ти приятел, приятелю.

„Ама че си докачлив“.

Облиза устни и поведе команчито ниско над водата, без определена посока, просто подтикван от нуждата да лети, да избяга, да се махне възможно по-далеч от нексовете, от ужаса, от смъртта…

А сега какво? — помисли си. Въздъхна. Уморен съм, толкова съм уморен. Уморен от всичко…

„И така, трябва да помислим. Да съставим план. Обади се на Джем. Той може да ти помогне, Картър. Може да те изкара от тази шибана пуберска меланхолия — ха, и то само заради смъртта на оная кучка. Трябва отново да станеш силен, Картър, Джем ще ти помогне!“

Извади ЕКуба. Тъмният визьор на приличащия на насекомо шлем се насочи към сините цифри. Картър прелисти списъка, натисна декодиращия код на Джем и зачака. ЕКубът завибрира в ръката му.

— Картър?

— Джем… положението е кофти!

— Картър… помниш ли нашето мото?

Да?

— Помни го!

ЕКубът се изключи.

Картър мрачно се усмихна. „Помни Камъс“.

Замисли се.

Камъс–5.

Душата му потрепери.

Задъвка устната си.

— Мамка му, пуши ми се.

Наташа.

Спомни си красивото й лице.

Не, каза някаква малка част от душата му.

Но той знаеше. Дълбоко в себе си знаеше. Бяха я пипнали. Нямаше начин за спасяване. Абсолютно никакъв начин.

„Сега не е време за тръшкане и умиране“ — озъби му се Кейд.

— И защо не? — кротко попита Картър.

„Защото си по-силен от това. Защото можем да се справим с цялата тази история. Трябва ни само време и малко братска солидарност — разбери бе, сега, след като тая кучка си отиде, можем да работим заедно. Отново можем да сме силни“.

— Кейд, не мога да те понасям.

„О, не е така, Картър. Ти си аз. Не можеш да мразиш самия себе си“.

— Винаги съм го правил… Никога ли не си се чувствал уморен, Кейд? Уморен от убиване?

„Нали точно затова съществувам“ — мрачно отвърна Кейд.

Картър кимна и шлемът му се люшна. Огромни бавни вълни се носеха под команчито; морето изведнъж стана безкрайно, огромен свят от черна безжалостна прелест, простираща се в безкрая, приканваща го да скочи в нея и да се понесе към сладката забрава… — Камъс–5 — тихо каза Картър. Кръвта бе засъхнала по ръцете му, по лицето и дрехите. Изглеждаше като демон в приглушената светлина. — Заклехме се: че Камъс е в известен смисъл свещена земя. И в известен смисъл земя на злото.

„Там ли отиваме, братко?“

— Да.

„Знаеш ли, този тъпак Лангън е виновен за всичко. Доведе ги право при нас… Ако знаех, щях да го убия тоя кучи син със собствените си ръце; щях да му избода очите и да му се издрайфам в черепа. Само да знаех, само да знаех…“

Картър игнорира Кейд. Кейд бе като незначително бръмчене на насекомо в главата му. На Картър му се гадеше. Беше му студено. Беше самичък.

Някой ще си плати, осъзна той.

„Някой ще си плати, и то скъпо“.

Камъс23

Пропадна от безкрайните си мрачни сънища в света на болката в друг свят — този на болката, наречена събуждане. Болка — чиста и бяла, стоварваща се ритмично върху слепоочията му като удари на чук. Диамантена бургия проби клепачите му и пръсна очите му. Остра като бръснач жица отряза пластове от малкия му мозък. Умът му бе смазан в желязна хватка.

Насили се да отвори очи и погледна до болка познатото му лице.

— Как я караш, приятел? — ухили се Джем. Стоеше над него, увит в дългото си кожено палто, пъхнал ръце в джобовете си, а от крайчеца на устата му висеше цигара. Косата му бе все така рошава като бодлите на таралеж, около очите му имаше тъмни кръгове, но те все така продължаваха да проблясват и в тях се четеше радост и загриженост. — Помислих, че си хвърлил топа. Приземи тая трошка и — бам, изключи се като крушка!

— Зле — въздъхна Картър, надигна се да седне и трепна. Видя браунинга вдясно от себе си, до леглото. — Дай да си дръпна, мръснико…

Джем му подаде цигарата.

— Моето е твое и твоето е мое.

Изтощеното лице на Картър се проясни, той взе цигарата, дръпна, върна я на приятеля си, после опря дулото на браунинга под брадичката на Джем. Той примигна и замръзна. После бавно се изкашля и изсумтя:

— Май си нещо изнервен.

— Да ти видя ръцете — каза Картър и Джем усети, че в думите на човека, когото наричаше свой приятел, няма майтап и съжаление. Извади другата си ръка от джоба на палтото и разпери пръсти.

— Какво ти става, Картър?

— Къде са Слейтър и Ники?

— Навън.

— Къде?

— На площадката за кацане.

— Да се поразходим. Ти водиш. И не ме принуждавай да те застрелям в гърба, Джем, ще е ужасно шибан край на едно добро дълго приятелство. За съжаление, събитията са решили да се ебават с мозъка ми. Вече не мога да се доверя на никого. Дори и на теб. Шибаните нексове са навсякъде.

— Бяхме в Белфаст заедно — каза Джем прегракнало.

— Знам. И след няколко минути или ще си казваме наздраве, или ще се възхищаваме на отвъдното. Споделих историята си с Гол, всъщност е един шибаняк, който изглеждаше точно като него, и той се опита да ме пречука.

Тръгнаха по каменните тунели. Палтото на Джем се вееше. Картър вървеше, предпазливо зад него — ясно си даваше сметка колко бърз и смъртоносен може да е приятелят му Може да имаше пиперлив език и шантав подход към жени те, но това не му пречеше да е първокласен убиец. От най-добрите.

Излязоха в мрака на нощта.

Слейтър седеше на раницата си. Ники беше извадила примус и приготвяше храна. И двамата се обърнаха към Джем и Картър…

— Кво става, Джем? — изръмжа Слейтър и скочи. Ръката му се стрелна към пистолета.

— Спокойно — отвърна Джем и му махна да седне.

Картър прибра браунинга в джоба си. Джем се обърна и потупа стария си приятел по бузата.

— Ти си проклет тъп кучи син, Картър, знаеш ли го?

— Добре де, карай ми се — каза Картър и се наведе над примуса. — Мирише вкусно.

— Пистолет ли му извади? — попита Ники.

Картър кимна.

Тя поклати глава.

— Ти си се побъркал! Той иска да ти помогне.

— Аз решавам това.

Джем приклекна до тях.

— Добре. Да се захващаме за работа, щом Картър се е убедил, че съм реален и истински. Знаеш какво се случва със Спиралата, нали?

Картър кимна.

— Зная, че някои от отделите са унищожени и че някои от ударните групи са избити. Има някаква отцепническа група, която е решила да завладее света и притежава процесор, способен да овладее военните сили на цялата планета. Начело на групата бяха двама души — Фойхтер и Дюрел. Само че убих Фойхтер в Саудитска Арабия, когато взривиха Спирала_Q.

— Да, нещата наистина не са розови. — Джем се намръщи. — Удариха Спиралата и й го начукаха здравата. Явно са използвали процесора, за да проникнат в компютрите и да ни поставят в ситуации, при които да могат да ни видят сметката. — Очите му заблестяха. Запали цигара, взе вилица и набоде един кренвирш. — Да, открихме почти същото с помощта на Свещеника. Навремето Гол е работил с Дюрел върху нещо, наречено „Проект Некс“, макар че явно никой не знае какво е представлявал той. Гол се оттеглил, но Дюрел продължил да работи, докато Спиралата не прекратила финансирането на проекта и не го насочила към медицината. После Гол се преместил в Прага… оттам нататък и сам знаеш историята.

— Как успяхте да откриете информация за този проект? — тихо попита Картър.

— Разговаряхме с хора от оцелелите ударни групи. Ники и Слейтър привикаха няколко от тях в Камъс. Сега са навън, помагат на Свещеника и неговите проекти.

— И слава богу. Значи не всички са избити?

Джем се ухили гадно.

— К’во като имат бакърени очи? Пак не могат да затрият всички ударни групи. Щом разбрахме, че нещата се сговняват, използвахме ЕКубовете и изпратихме съобщения на всички групи. Създадохме нещо като своя малка мрежа с помощта на личните си кодове. После започнахме да търсим къде са се покрили ония типове.

— Но?

— Да, винаги има „но“ — каза Джем и издуха облаче дим в нощта. Намръщи се, когато Слейтър почна лакомо да лапа, взе си още един кренвирш и се загледа в мрака.

— Ударна група 16 беше по следите ви, откакто с Наташа напуснахте Англия. Явно тактическите групи са проявили особен интерес към теб — шибаната тайна полиция души навсякъде. Ударна група 16 бе изпратена да те наблюдава, но винаги оставаше на крачка зад теб. Натресоха се на шибаната кланица в Африка и едва не загинаха там, Картър. Шибаните нексове били навсякъде. Проследиха те до Саудитска Арабия, но изгубиха дирята ти малко след експлозията.

— Какво са открили в Саудитска Арабия?

— Пълна каша — останките от Спирала_Q. Но не и Фойхтер.

— Защото му видях сметката — каза Картър със стиснати зъби.

— Не са открили никакви следи от тялото му. Въпреки че разполагат с най-ново поколение скенери, не са открили никакви генетични следи — абсолютно никакви. Някой трябва да е прибрал тялото му.

— Това пък защо? — зачуди се Картър.

Джем сви рамене.

— Нямам представа. Каква полза от печен труп? Но както и да е, изпуснахме те, докато не прати онова съобщение. Радвам се, че си запомнил кода ми, приятелю. — Джем захапа кренвирша и задъвка. После стана, отиде до края на площадката при апачито и се загледа в нощта. Дългото му кожено палто се развяваше под напора на вятъра.

Картър отиде до него.

Двамата се загледаха в черните дълбини. Вятърът виеше. Нямаше никакви парапети и бариери — само дълъг, почти отвесен склон към скалистия хаос долу. Далеч под тях от време на време примигваха светлини — синтетични звезди над земята — яркожълти, бели и от време на време червени.

— Харесва ми тук — тихо каза Джем.

— Да. Обожавам лудостта на това място.

— Не трябваше да го закриват.

— Е, твоята отцепническа група го е отворила пак.

— Но само временно.

Известно време мълчаливо се наслаждаваха на гледката.

— Какви са ти плановете? — попита Картър.

— Отцепниците имат мобилна дивизия, разположена на някакъв шибан боен кораб, представяш ли си. Оня тъпак Дюрел мисли, че ще завладее света или нещо от сорта. Трябва да го спрем.

— Ние?

Джем се обърна и го сграбчи за раменете.

— Сега си част от нашата армия, Картър. Ти си експерт по унищожението. Нуждаем се от теб.

— Аз си имам своя собствена война.

— По-точно?

— Война в главата ми — тихо рече Картър.

— Е, ще оставя Свещеника да те убеждава.

Картър се намръщи.

— Домъкнал си този побъркан кучи син тук? Та той е само пречка, мамка му.

— Не само него — каза Джем. — Всички.

— Кои всички?

— Всички останали ударни групи — каза Джем и очите му блеснаха над огънчето на цигарата. — Дюрел и Фойхтер — и шибаните нексове — те започнаха войната. Дойде време за малко приятелско възмездие. Няма време да чакаме САЩ, Китай или Русия да се доберат до Дюрел и шибания му кораб… голяма част от командната и контролната система на НАТО продължава да се срива и да изтрива собствените си данни… Изглежда, планът на Дюрел върви… по план, така да се каже. Хайде, ела. Ела да седнем и да изпием едно шише „Лагавълин“ — взех го специално за тебе, нали си ми приятел. И докато чакаме тълпата, можеш да ни разкажеш какво точно стана в Лос Анжелис.

Картър се усмихна и дори на него това му се стори странно.

— „Лагавълин“ значи?

— Добре отлежало. — Джем намигна, отиде при другите, срита Слейтър да стане от раницата и измъкна бутилка уиски и чаши. — Някой да иска едно питие? Тост за яките момчета на Спиралата, които побеждават напук на всичко?

Картър се разсмя. Разкиска се като ученик.

— Дай насам една чаша. Наистина имам нужда от едно шибано питие.

Картър лежеше в единия ъгъл и хъркаше. Слейтър се бе свил до него и също хъркаше. Ники бе изчезнала за едно „дълго киснене в банята“. Така че оставаше единствено…

Джем. Седеше при отвора на тунела и се взираше в нощта, мислеше за бойни кораби и нексове. Не можеше да разбере. Не можеше да разбере защо очите им са толкова странни, не можеше да разбере защо са толкова добри в убиване то. Знаеше, че той самият е един от най-добрите, но въпреки това изобщо не можеше да се сравнява с нексовете. При пряк двубой с некс щеше да стане храна за кучетата.

„Какво трябва да ти направят, че да станеш такъв, мамка му? — питаше се, докато издишваше цигарения дим. — Какво е представлявал проектът «Некс»? И защо Гол се е оттеглил още в началото му?“

Гледаше как димът литва по вятъра и се разсейва.

Също като нас, осъзна той. Разсеяни. Разкъсани на части. Пръснати…

Спомни си болката на лицето на Картър. Болката, когато говореше за смъртта на Наташа.

Поклати глава.

Гадостите задължително се случват на добрите хора. Просто така е устроен светът.

Откъм планините се чу ниско бръмчене.

И после, като типично жалко фиаско, от тъмнината се появи вертолет Пиасеки Патфайндър–3 и се спусна тромаво и несигурно към площадката. Двигателят ревеше. Перките виеха и намаляваха оборотите си. Чу се странно дрънчене и се разнесе отвратителна миризма на старо гориво.

Джем засенчи очи срещу силния прожектор на вертолета, изправи се и закрачи по каменната платформа.

С широка усмивка, без да обръща внимание на намръщената му физиономия, един дребен набит мъж скочи от кабината. Имаше могъщи ръце и рамене, покрити с татуировки от времето в армията. Главата му бе обръсната, с формата на куршум, а кръглите му бузи бяха червени като роза.

— Как я караш, мацко? — изкрещя той.

Джем примигна.

— Хъгис… Какво е това, мамка му?

— Не е ли хеликоптер?

— Не зная — изсумтя Джем, тръгна бавно покрай ръждивата ламарина и впери невярващ поглед в огромната дупка с назъбени краища, през която се виждаха тръбите за гориво. — Хъгис, откъде изрови това?

— Откраднах го. От един италианец. Дълга история.

Джем въздъхна.

— Да не мислиш, че ще тръгнем на война с това?

— Съжалявам, Джем. — Червеното лице на Хъгис се намръщи. — Но не можем да свием всички шибани апачита, нали? Не са от ония неща, дето вървят по пет за лев! Не е като да отмъкнеш някой шибан „Ескорт“!

— Добре де, добре. Успокой се. Иди си налей нещо топло. Другите идват ли?

— Да — каза Хъгис. — Как иначе.

Дойдоха, как иначе.

Малко след пристигането на Хъгис нощното небе се изпълни с тракане на перки и вой на двигатели. Три хеликоптера — два Локхийд АН56-А и един Сикорски Блек Хоук — се появиха величествено над базата и кацнаха. Когато осемте мъже и жени скочиха от машините, лицето на Джем грейна. Запрегръщаха се. Джем се разсмя, като видя изцапаните с крем карамел бойни панталони на Боб Боб. Уморените агенти от ударните групи намериха убежище в Камъс–5 и се пръснаха в търсене на топли напитки и шоколадови бисквити.

Джем стоеше с ръце на кръста и гледаше шестте хеликоптера на площадката; все пак машините изглеждаха като играчки на фона на огромните скали. Върна се в миналото — все още си спомняше живо базата по времето, когато бе действаща… но това бе преди двадесет години, когато беше младеж с грейнали очи, все още неизмъчван от товара на годините и убийствата.

Запали цигара.

— Здрасти.

Вдигна очи към Ники.

— Здрасти, мила.

Тя му подаде канче димящ чай.

— С много захар, Джем, точно както го обичаш.

— Благодаря. — Отпи глътка и отново се загледа в мрака. Някъде под него се бе сгушила Австрия.

— Добре ли си?

— Да — въздъхна той и се загърна в коженото си палто. — Просто съм уморен. Уморен от всичко това.

Ники седна и се притисна до него. Джем я погледна изненадано. Тя опря глава на брадичката му, косата й миришеше хубаво.

— Ей?

— Мммм?

— Да не ти се палува?

Ухили й се с палавата си момчешка усмивка. Точно заради подобен вид разговори и поведение бе ял пердах в не една пиянска ситуация.

Ники го погледна в очите. Нахалната му усмивка изчезна, когато видя сериозното й лице.

— Винаги си бил безочлив тъпанар, Джем. Но на мен винаги ми е харесвало да работя с теб. Имам чувството… не зная… Имам ужасно лошо предчувствие за онова, с което сме се захванали.

— Война е — тихо каза той. — Дюрел и Фойхтер ни я натресоха. Опитаха се да ни изтребят. Време е да им начукаме по един куршум в задника.

— Да. Но… не всички ще се върнат.

Ники облиза устни, после внезапно се надигна и го целуна в устата. Похотта заля тялото му с настървение, което отдавна бе забравил.

Ники се отдръпна.

Джем се взираше в прекрасните й очи.

— Тази нощ ще имам нужда от компания — хрипкаво каза тя.

Джем кимна. Бе изгубил дар слово. Тя стана и го поведе за ръка.

Първите филизи на утрото плъзваха над планините. Джем стана от сламеника, замаян и щастлив. Завивките се смъкнаха, разкриха бронзовата кожа на Ники и към него надникна една заоблена гърда. Джем разтърка очи и наболата си брада, запали цигара и се запрепъва по боксерки и чорапи по ветровития каменен коридор.

Отвън долиташе шум. Той закри очи с ръка и с цигара в уста излезе на площадката срещу изгряващото слънце…

И се озова насред същински кошер.

Най-малко сто хеликоптера изпълваха площадката със страховитите си метални туловища. Двигателите на някои ревяха и перките им със съскане разсичаха въздуха, мъже и жени стояха до тях, проверяваха двигателите или зареждаха гориво. Други просто стояха и чакаха под лъчите на изгряващото слънце.

Челюстта му увисна.

Видя Фегс, Боб Боб, Джоунс 5 и Руснака — оправяха хеликоптерите си, с изцапани с машинно масло ръце. Блиц и дребната сексапилна убийца от Чехия Ана-Мария влачеха туби с гориво, за да заредят ръждясващите си жребци. Картър седеше наблизо, опрял брадичка на ръцете си и с цигара в уста, а Свещеника стоеше над него, пръскаше слюнки и цитираше нещо от кожената си Библия — в очите му гореше дива омраза. Погледът на Джем се плъзна по десетки мъже и жени, с които се бе обучавал и сражавал рамо до рамо. Някои беше обучавал лично. Стотици приятели от ударните групи се бяха събрали тук за първи път. За единствен път. За последен път.

Изпълни се с гордост.

Изду гърди и направи крачка напред. Някои от стоящите наблизо вдигаха очи и се усмихваха или му махваха с ръка. Сила изпълни цялото му същество и удави отчаянието.

— Моля за вашето внимание, ако обичате! — извика той.

Всички спряха работата си и бавно се обърнаха към него. Джем — не му пукаше, че е по бельо — хвърли поглед към Свещеника и той му намигна и вдигна палец.

Дръпна от цигарата си и избоботи през облак дим:

— Виждам всички вас тук, пред мен… и това ме изпълва с гордост. Изпълва ме с любов. Изпълва ме със сила. Днес ще се изправим срещу могъщ враг, срещу един шибаняк, когото трябва да размажем, за да направим света по-добър. Шибаняк, когото трябва да убием. Говоря за терористите, които се опитаха да унищожат Спиралата отвътре. За хората, които се помъчиха да избият всички нас през последните няколко месеца. Предателите на каузата на Спиралата. Онези, които предадоха не само организацията, но и своите приятели.

Чуха се отделни ръкопляскания.

С блеснали очи Джем огледа събралата се тълпа. Кимна на Дъблин, Сара и Леге. Сара му махна с пистолета си, тъмните й очи блеснаха с любов и на лицето му цъфна усмивка. Бяха изживели прекрасни моменти заедно. Погледът му се спря върху Юпитер, Монгрел, Банкс, Кавана и Балар. Всички бяха на линия, всички бяха заредили оръжията, всички бяха готови да тръгнат срещу злото, което се опитваше да го начука на целия свят.

Джем се усмихна.

— Онзи процесор, така нареченият който е в ръцете на враговете — той ги прикрива, крие мобилната им база, техния кораб, докато не бъдат готови да овладеят военните машини на всички страни. А това ще се случи скоро. Много скоро. След това врагът ще стане неудържим… Ударна група 16 успя да ги открие, докато претърсваше Арктика… — разнесоха се овации — и сега ние сме единствените, които можем да променим нещата. Оставени сме сами на себе си… но ще победим. — Той хвърли фаса на земята. — Ще ги съкрушим. Ще завърша инструкциите за действие след тридесет минути. Народе, готви се за тръгване след час. Ще трябва да поизтрепем малко ненормалници.

Картър крачеше бавно сред групите между грамадните СН–47, покрай Бел UH–1N Ирокез — прочутия Хюи — и един Сикорски НН–3 от 1967 г., който бе по-зле и от развалина. Сто хеликоптера. Много имаха импровизирани оръдия и тежки картечници, монтирани към бордовете, а лентите с мунициите висяха в намерени отнякъде пластмасови щайги. В много от машините забеляза експлозиви, закрепени с тиксо, гранати и противопехотни мини, разглобени и закърпени заедно в самоделни бомби. Изпълни го гордост. Разбираше идеално как се чувства Джем — никога не бе виждал такова стълпотворение на ударни групи. И това бяха оцелелите: най-яките измежду яките, мъжете и жените, които бяха отбили атаките на нексовете и бяха унищожили стотици от тях.

Всеки тук имаше сметки за разчистване.

Всеки бе загубил приятели от ръцете на нексовете — и от онези зад нексовете.

Всеки искаше да вземе своето парче от баницата на отмъщението.

Спря. Свещеника го бе следвал през последния час — четеше му цитати от Библията и повтаряше като побъркан някакви подобни на мантра фрази. Картър се обърна и погледна нагоре в изпъстрените със злато кафяви очи на огромния мъж. Свещеника наистина бе огромен, може би най-огромният мъж, когото бе виждал.

— Не можеш ли да ме оставиш на мира, мамка му — каза Картър.

— Виждам, че си огорчен, сине — избоботи Свещеника и бавно затвори Библията. Книгата се губеше в огромните му ръце. — Аз просто се опитвам да хвърля светлина в болката ти, да изпълня душата ти с радост в този тъй напрегнат час, да те изпълня със светлина преди предстоящата битка с богохулните сатанински орди.

— Е, недей… просто недей. Имам нужда от спокойствие. Имам нужда да остана сам със себе си.

— Виждам, че си преживял огромна загуба от ръцете на Дюрел и Фойхтер. Господ ще отмъсти на тези зли хора с мълнии от небесата. Бог ще смаже нашите врагове, ще им го начука здравата.

Свещеника се ухили. Беше изгубил повечето си зъби — предимно из кръчмите, докато се мъчеше да отвърне богохулните пияници от Сатаната.

— Картър, чедо, уповавай се на Бога и Той ще те води.

— Предпочитам да се уповавам на браунинга си, Свещенико — усмихна се Картър. — Той направи чудеса срещу Фойхтер, а днес ще направи още.

Свещеника се намръщи.

— Фойхтер трябва да бъде наказан.

Картър поклати глава.

— Фойхтер е мъртъв, Свещенико. Аз самият го убих. Направих го на решето, оставих го на експлозията — да го направи на шибани парчета.

Грешиш, приятелю. Каквато и да е причината, Бог го е пазил. Спасил го е за огнената разплата от небето.

— Откъде знаеш? Ударна група 16 ли?

— Не. Видях го, когато прехванахме видеовръзка по ЕКуб. Изпрати съобщение на Дюрел. Арогантността им е колосална, мислят си, че сме нищо. Мислят, че сме разбити и смазани, прах в прахта. Но Фойхтер е жив, Картър. Можеш да си сигурен в думите ми.

Картър стисна зъби.

— Този мръсник просто не иска да умре.

— Има и друго.

— Друго ли?

Свещеника кимна.

— Наташа е там — на онзи боен кораб, на онази мерзост. Била е простреляна в Лос Анжелис, да, но не е умряла. Споменаваше се в съобщението на Фойхтер до Дюрел.

— Наташа! Жива!

Надеждата пламна и угасна веднага.

— Невъзможно — изръмжа Картър.

— Невъзможно? Невъзможно да се опитат да се сдобият с разменна монета срещу теб, най-големия им доказан враг?

— Аз ли?

— Ти ги плашиш, Картър. Те се страхуват от теб. Има мрачен демон в душата ти, семе, и те го виждат как се спотайва в теб.

— Значи се мъчат да ме подмамят при себе си?

— Като агнец на заколение — меко каза Свещеника.

Картър се отдалечи от агентите от ударните групи и потърси убежище в прохладните коридори на планинския комплекс. Вървя сякаш часове из притъмнелите, отдавна изоставени коридори. Мислите му препускаха, безброй образи на Наташа прелитаха като изгубени фрагменти през ума му, изпълни го отначало тъга, после гняв, чувство за безсилие и неверие.

Ако наистина бе жива, значи трябваше да я спаси.

А Фойхтер — жив? И я използва като примамка?

Усмихна се зловещо и тихо каза:

— Сладка среща ни очаква.

Инструктажът бе приключил. Ударните групи правеха последни приготовления преди заминаване, в това число включването на високотехнологични оръжия, които можеха да се монтират под хеликоптерите и трябваше да се справят с ракетите земя — въздух и въздух — въздух.

Щяха да полетят от Австрия на североизток през Европа и Русия, да прекосят Баренцово море и да продължат към Нова земя и Северния ледовит океан, където Джем, Ударна група 16 и Свещеника бяха открили Спирала_мобил с помощта на световната мрежа от шпиони на Свещеника, неговата незаконна (дори по стандартите на Спиралата) паяжина от оптични и цифрови комуникационни възли и добрите старомодни разузнавачи от тактическите групи. Там щяха да открият кораба — крайцер, близък по размери и технически характеристики до руските бойни кораби клас „Киров“. Корабът бе боядисан в матовочерно и нямаше име. Водоизместимостта му бе 28000 тона — огромен съд, който несъмнено разполагаше с множество изненади за атакуващите ударни групи. Едно обаче бе сигурно — всички мъже и жени тук бяха готови да жертват живота си, та враговете на Спиралата да си получат заслуженото.

Картър стоеше с пистолет в ръка и гледаше гъмжилото. Слейтър бе прегледал команчито, бе напълнил резервоарите му и хеликоптерът го очакваше. Но на Картър не му пукаше.

— Джем!

Джем, вече отдавна бе успял да се облече, дотича пъргаво до приятеля си.

— Да?

— Ще те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Мислех, че Наташа е мъртва, но Свещеника ми каза, че греша. Фойхтер и Дюрел са се добрали до нея и я държат на борда на кораба. Трябва ми време, Джем. Трябва ми време да се вмъкна на кораба и да си обера крушите от него, преди да му видите сметката.

Джем го зяпна с отворена уста.

— Усещаш ли се какво искаш от мен, Картър? Да задържа шибана операция като тази?

— Да. Трябва, Джем. Трябва да се опитам да я измъкна. — Картър стисна зъби и погледна стария си приятел в очите. — Не можеш да я оставиш да умре там — зная какъв е шибаният ти план… хайде, моля те.

Джем затвори уста. Намръщи се, огледа се, после очите му срещнаха стоманения поглед на Картър.

— Добре де, да предположим, че се съглася. И как смяташ, че ще стане?

— Нападаме ги и аз използвам суматохата на сражението, за да се вмъкна в кораба… и измъквам Наташа. Само това искам от теб, Джем. Само това, мамка му.

— Наистина ли знаеш какъв е планът ми, Картър?

— Бомба в торбата?

— Ядрен взрив в куфарче, ако трябва да сме по-точни. Домашно изработено неутронно устройство. Трябва да си доста далеч оттам, Картър — това бебче се появява на сцената със страшен стил.

Устните на Картър се свиха.

— Ще бъда, Джем. С Наташа. Ако ли не…

Остави изречението недовършено. Джем се намръщи и облиза устни.

— Знаеш как стоят нещата, приятел. Мога да ти дам няколко минути… но само толкова.

Картър кимна. Да, знаеше как стоят нещата. Знаеше какви са опасностите, рисковете, адът, през който трябваше да премине, преди да излезе от другата страна и животът му отново да стане нормален. Нормален ли? Разсмя се.

— Да действаме — каза Джем.

Слънцето бе изгряло и блестеше като експлодиращи фойерверки над покритите със сняг и лед върхове — обагряше всичко в студено сапфиреносиньо, което обгръщаше Картър и изпълваше душата му с мир и спокойствие.

Той пое дълбоко дъх под шлема.

Слейтър се бе погрижил за дупката в кабината и Картър откри, че всъщност е доста приятно да пилотира машината, без да му се налага да седи върху тялото на поредния мъртъв… на поредния мъртъв приятел.

Излетя и се съсредоточи върху управлението и оръжията, прегледа готовността им, провери всички процедури. Ка-мъс–5 и небрежният Слейтър му бяха осигурили пълни резервоари. Провери компаса.

Координати 000.002.006.

Малко на юг от Северния полюс.

Континент от лед…

След като провери команчито, провери и себе си. И се почувства добре.

Не, беше повече от добре. Чувстваше се жив.

Зад команчито в тъмна неравна линия на хоризонта летяха оцелелите ударни групи с разнообразните си бойни машини. Картър бе начело не защото така искаше, а защото команчито имаше най-доброто сензорно оборудване в тази група. В тази банда. В тази нов модел армия.

Първопроходец, навъсено си помисли той.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да измъкне Наташа. Но не го правеше само за това. А и заради Джесика, Лангън и Гол. Заради Спиралата. Заради предателството, заради Фойхтер и Дюрел. Заради живота и смъртта. За да се завърши започнатото от другите. Заради откриването на истината. А също и заради…

Отмъщението.

Не отмъщение за самия него. Не. Отмъщение за невинните, за хората, загинали просто защото са се оказали на пътя на злите. Хората, чиято работа не предполага да очакват куршум и да бъдат доволни от крайния изход.

Знаеше. Знаеше, че трябва да спре всичко това. И то бързо.

Но какво може да направи един човек? — подигравателно го сръчка подсъзнанието му.

Достатъчно, отвърна спокойно той.

Намали височината и полетя ниско над снежните поля на Северна Русия към огромните, разпрострели се във всички посоки гори. Прелиташе бързо над малки села; дори му се стори, че чува камбаните на черквите.

Значи е неделя, помисли си. Така ли е наистина?

Провери компютрите на команчито.

Да, неделя. Ден за почивка. Ден за поклонение.

Ще ви дам нещо, на което да се кланяте, помисли си и се навъси.

Свещеника нямаше да подскочи от радост. Картър се разсмя.

Отново провери себе си. Тялото го болеше; страдаше от безбройните рани, натъртвания и драскотини. Размърда бинтования си пръст. Беше почти заздравял — поне можеше да го използва донякъде. Ребрата му вече не прещракваха толкова, когато се движеше, макар че го наболяваха. Стомахът му също се обаждаше болезнено от време на време. Все пак беше взел няколко таблетки и болката се бе поуталожила… Счупеният му нос му създаваше най-много проблеми. Ноздрите му все още бяха пълни със съсирена кръв. Беше пробвал какво ли не да го оправи и дълбоко в себе си знаеше, че той е слабото му място, ахилесовата му пета. Още един удар в носа? Болката щеше да пръсне главата му и да го ослепи…

Е, значи носът трябва да се пази най-много, реши разсеяно.

Команчито се рееше над безкрайната гора, следвано от ръмжащите бойни машини. Сенките им се плъзгаха по земята, изкачваха рязко някоя скала и се гмуркаха към някое грамадно езеро. Картър се погрижи да не минават близо до военни и военновъздушни бази.

Трябваше им мир, а не преследване.

А той жадуваше за спокойствието на морето…

Как ли е Сам? — внезапно се сети Картър и в главата му изникна образът на глупавия му дебел лабрадор. Кучето му липсваше. Наистина му липсваше.

Беше го прогонил преди пристигането на некса и лабрадорът би трябвало да е слязъл в долината да си търси храна в съседната хижа. Старата госпожа Хъмфрис често хранеше тлъстия пес и го наглеждаше, когато Картър беше на мисия.

Дано да се грижи за теб, тъп дебел мелез такъв.

Дано да се грижи наистина добре за теб.

Стресна се, когато осъзна, че може никога вече да не види кучето си. Тази мисъл го раздразни. Прехапа устни. Имаше голяма вероятност да умре. Щеше да се бие с враговете, да им го начука здравата, да вгорчи връзките им със Спиралата и после да умре…

А Наташа… е, Наташа може би вече бе мъртва.

Е, дори да е така, помисли си горчиво.

Когато команчито най-сетне полетя над морето, се насили да се отпусне. От време на време прелиташе над рибарски гемии и рибарите му махаха и той се усмихваше тъжно.

Какъв щастлив живот живеят, мислеше си.

Нормален, щастлив живот.

Защо не мога да съм като тях?

Защото убиваш — обади се тъничък гласец в главата му.

Защото убиваш и защото си добър в убиването.

Може да го мразиш.

Може да го ненавиждаш.

Но независимо от всичко те бива за това.

Роден стрелец.

Хищник.

Тигър, не агне.

След Баренцово море светът на ледените води се отвори пред събраната от кол и въже армия — суров пейзаж с неимоверна и плашеща красота, ужасен свят от развълнуван замръзващ океан с разкъсани блокове лед, които се надигаха, блъскаха се и се носеха по суровите течения. Команчито летеше ниско над студените води, слънчевите лъчи проблясваха над ледения свят.

Картър потрепери. Команчито също потръпна.

Провери координатите и намали скоростта — наближаваха предполагаемото местоположение на бойния кораб. Скенерите все така не откриваха нищо. Хеликоптерът, въпреки че летеше в температури, които според Картър бяха далеч под нормата за машината, реагираше добре и Картър бе сигурен, че ще стигне до целта си жив и здрав, стига от покрития с облаци сив и сапфирен хоризонт да не връхлети някоя ужасна полярна буря…

Безумна мисъл нахлу в съзнанието му.

Свещеника грешеше.

Всички грешаха.

Тук нямаше нищо. Нищо освен замръзващо море и студени ледени течения.

Лудешки смях се изтръгна от гърлото му — и той изключи шлема и със силата на обикновеното човешко зрение прати по дяволите високотехнологичната играчка за милиарди долари. И го видя. Черна точка на хоризонта. Матов черен страж, притихнал над неспокойните сиви ледени води.

Трябваше да е готов. Трябваше да е силен. Трябваше да се превърне в машина, лишена от емоции… лишена от страх…

Черната точка започна да нараства. Да се материализира. Да се уголемява пред очите му.

Бойният кораб се движеше с твърде висока за размерите си скорост, следван от ивица развълнувана пяна.

Картър се ухили мръснишки зад приличащия на глава на насекомо шлем.

Искам единствено отговори, преди да умра.

Искам само да убия виновните — преди да умра.

Беше се примирил със смъртта. Бе сключил мир с Бог — или с което и да беше шантаво божество, което го очакваше Оттатък. Навремето Фойхтер го бе попитал дали е готов да умре. Сега разбираше, сега наистина разбираше.

Знаеше.

Знаеше, че връщане няма.

Макар и да не бе най-големият на света, бойният кораб несъмнено изглеждаше най-страховито от всички. Матовите му черни бордове надвисваха над океанските вълни и той се носеше с ръмжене през тъмните води, като пореше вълните с тежкия си дундест корпус. Подобно на останалите членове на ударните групи, Картър бе изслушал инструктажа на Джем, който се базираше на събраната от различни източници информация, в това число и на сведенията на Свещеника. Разузнавачите бяха научили, че съдът е въоръжен с най-различни оръжейни и насочващи системи, далеч надхвърлящи нормалната екипировка на крайцери от подобен клас. Наред със стандартните ракети и оръдия той притежаваше най-разнообразни сензори и оръжия за борба с подводници, както и мощен Мк IV фазов радар, осигуряващ покритие 360° и способен да следи едновременно до 250 цели. Освен това разполагаше със самолети и тежковъоръжени бронирани хеликоптери. Корабът се задвижваше от ядрен реактор. За разлика от обикновените крайцери, тази машина развиваше максимална скорост над 60 възела. И нямаше никакви следи от екипаж…

Картър зависна във въздуха. Команчито бръмчеше равномерно, а шлемът подаваше тревожни сигнали за опасна близост. Вълните под него се разбягваха в кръгове, гонени от перките на хеликоптера.

И въпреки това…

И въпреки това крайцерът не се виждаше на дисплеите.

Процесорът QIII, помисли си той.

Проклетата машина прехваща показанията на сателитите, радарите и скенерите.

Отблъсква всичко, насочено към кораба!

Нищо чудно, че така и не са го открили… а сега? Сега, когато QIII явно работи?

Нима бе пристигнал прекалено късно?

Въпреки взетото решение за радиомълчание Джем се свърза с Картър с помощта на ЕКуба.

— Как си, Картър?

— Готов. Вие готови ли сте?

— И още как, мамка му. Двамата със Слейтър се омитаме — отиваме при момчетата.

— Представи се добре, Джем. А ако не можеш да си добър?

— Винаги съм адски добър — озъби се Джем.

Картър се ухили и полетя напред, поведе огромната глутница метални вълци. Сега те се бяха групирали по-наблизо, бяха застанали над и около команчито и образуваха огромно ято, което бръмчеше гневно срещу арктическото небе… Картър се напрегна — очакваше противниковия огън, чакаше огромните 125-милиметрови оръдия да изплюят своето „добре дошли“…

Матовият черен крайцер стенеше и ръмжеше през бурното море. Вълните се цепеха пред носа му. Над него грачеше заблудена чайка — следваше могъщия кораб в надеждата да получи някаква храна. Парчета лед се носеха във водата, разблъсквани с лекота от огромния таран на кораба.

Картър се намръщи.

Заваля — отначало леко, но след това от смръщеното студено небе се изсипаха тежки капки, примесени с парченца лед. Облаците се трупаха един върху друг, приличаха на огромни синини по кожата на небето.

Дъждът и суграшицата се заизсипваха с още по-голяма ярост.

Тъмните води кипнаха, дъждът превърна вълните в танцуващи шарки сред люлеещите се ледени блокове.

В небето се появи черно петно, започна да се разширява и да се множи, превърна се в множество по-малки.

— Напред — изпращя гласът на Картър.

Подобно на ято насекоми, ударните групи наближиха крайцера. Разделиха се. На борда на хеликоптерите, на борда на всички тези Локхийд AH56A, UH–1N Ирокез Хюи, СН–47, МН–53J и МН–60G Пейв Хоук, апачита и Блек Хоук — на борда на тези метални чудовища, на тези бойни машини, се намираха мъже и жени, въоръжени с картечници и бомби, очакващи битката, очакващи страданието, очакващи смъртта.

В една от машините бе и Свещеника. В очите му пламтеше огън. Сочеше надолу от небесата. Сочеше крайцера, от чиято палуба се издигна малко черно ято мощни хеликоптери и с рев се понесе нагоре с готови за стрелба картечници и ракети.

— Почна се — промърмори Картър и задейства оръжейната система на команчито сред проблясък на разноцветни светлини и примигващи потоци данни на дисплея в шлема му. Запищяха аларми. Една от оръдейните кули на палубата се завъртя на смазаните си релси. Двойното 125-милиметрово оръдие се вдигна към небето; разнесе се мощен тътен и цевите се прибраха назад от отката.

Един Пейв Хоук избухна в ярки оранжево-жълти пламъци на фона на сивото небе и се превърна в ослепителна топка, преди да рухне в морето; бясно въртящата се перка разсече вълните и изпълненият с огън корпус бързо потъна.

Ята малки черни хеликоптери се понесоха през тъмнината и дъжда. Затрещяха картечници.

Ударните групи отвърнаха на стрелбата и небето пламна от лентите на трасиращите куршуми.

Картър изстреля две ракети и рязко спусна команчито надолу, под обсега на оръдието, като едва се размина с един от черните хеликоптери… Остави команчито да се гмурне — далеч и под битката, към стремително уголемяващата се палуба на вражеския кораб — Спирала_мобил…

Над него се разгаряше битката…

Небето стана кървавочервено.

Разкривените черни пръсти на Дюрел се показаха под меките гънки на робата му. Подпухналите му очи се взираха в празното пространство. Ръката му се раздвижи бавно, като кубче лед по гръбнака на света… и леко натисна бутона RETURN.

Нищо…

От масивния контролен пулт се разнесе тихо бръмчене. Наредените по стената монитори примигнаха, сякаш отдаваха почест на някакво електронно божество, след това отново заблестяха ярко.

По екрана полетяха думи — скриптът на След това в лазерния декодер се появи глобус — въртящо се бяло лазерно изображение на Земята, което увисна пред лицето на Дюрел. Разкривените му ръце се вдигнаха и се потопиха в бялата светлина, която освети безформената гротеска под тежката качулка.

Разсмя се — студен и злокобен смях.

Протегна ръка и посочи. Глобусът се завъртя, локализира целта, увеличи изображението и показа носещата се през вълните Спирала_мобил. Дюрел се отдалечи от собствената си база и отново завъртя глобуса. Откри най-близката руска военновъздушна база и се усмихна.

— Значи сте дошли да ме унищожите, сладки ударни групички? Като девици на заколение?

Стартира процедурата. QIII забръмча от сърцето на черния терминал.

Бъркотията24

Морето бушуваше; вълните се разбиваха в корпуса на носещия се напред боен кораб. Избухваха ракети и бомби. От палубата се разнасяха оглушителни експлозии; стоманата се тресеше; обгърнати от огън хеликоптери рухваха от небето и пламъците им угасваха в ледените води. Трещяха картечници, куршуми избиваха искри от метала.

От един от хеликоптерите в бушуващото море се спусна малък черен съд. Понесе се с невероятна бързина и напълно безшумно във водата, разсичаше вълните, прелиташе над тях, докато не стигна до крайцера и не се залепи за металното му туловище.

Двамата на борда вдигнаха палци. Джем си свали очилата и впери поглед в очите на Слейтър. Стиснаха си ръцете.

— Това е — каза Джем.

— Късмет, приятел.

— Ако не се върна… кажи на Ники, че я обичам.

Слейтър избухна в смях.

— И чувам подобни сантименталности от Краля на порното?

— Сериозно ти говоря.

— За тебе винаги. — Слейтър се усмихна топло.

— Пет минути. После се омитай.

— Пет минути — повтори Слейтър, сложи си очилата, вдигна картечницата и огледа бушуващото в небето сражение, пламналото небе, хаоса от куршуми, бомби и бясно въртящи се перки. Трещяха оръжия — толкова много оръжия, сякаш целият свят бе потопен във война — и в огън. Оранжевите пламъци разсипаха сивите буреносни облаци.

— Късмет, братко.

— Късметът в случая си е ебал майката — ухили се Джем, хвана здраво големия черен куфар, скочи заднешком през борда на малкия катер и моментално потъна в кипящата черна бездна.

Няколко мига Слейтър гледаше излизащите на повърхността мехурчета, след което насочи усилията си към задържането на връзката между катера и крайцера. Двата съда бяха толкова близко един до друг, че виждаше нитовете по корпуса; толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне студения черен метал.

Кимна.

Трябва да се въздаде правосъдие. Да се сервира по-точно — чиния напалмови спагети с ядрен десерт.

Команчито рязко зави, понесе се около огромните оръдейни кули — толкова близко, че Картър можеше да различи перилата и прозорците на каютите. Зави и мина покрай още оръдейни кули, които сипеха огън и снаряди към небето. Корабът прелетя покрай него като безумно размазано петно. Команчито ревеше над бушуващия океан. Картър направи завой и кацна на палубата със звън на метал, подобен на удара от сблъсък на мечове. Перките с вой намалиха оборотите.

„Това е капан“ — спокойно се обади Кейд.

— Изобщо не ми пука — озъби му се Картър.

Отвори кабината и вятърът и дъждът се втурнаха вътре, зажилиха кожата му. Стана, прекрачи ръба, приведе се и скочи на палубата. Металът глухо изкънтя под кубинките му. Усети тънкия слой лед под краката си.

Над главата му се носеха хеликоптери с трещящи картечници. Ракета излетя от палубата, един от хеликоптерите се превърна в огнена топка топяща се стомана и рухна в ледения океан.

Картър се огледа. Съсредоточи се. Ориентира се. Погледът му обходи черната палуба, осветявана от блясъците в небето. Не видя никого. Стисна верния си браунинг — слабо успокоение, но оръжието поне му даваше възможност да дари гореща метална смърт на всеки, който се осмели да го приближи.

Наташа.

Къде ли можеше да е?

С Фойхтер.

— Мръсник! — изръмжа Картър и бързо тръгна по хлъзгавата метална палуба, оглеждаше мостици и площадки, входове и прозорци. Всичко изглеждаше безумно, напълно безумно и Картър усети как теглото на живота му се вдига от раменете му, защото вече нямаше значение, вече нищо нямаше значение и ако му бе писано да умре, то…

Така да бъде.

Хукна към най-близката врата. Всичко се случи едновременно — чу се оглушителен гръм, някакъв хеликоптер се понесе покрай него — ниско, застрашително ниско, Картър се извъртя, клекна, вдигна браунинга си нагоре към…

„Нищо“ — прошепна Кейд.

Зад него от сенките изникна Фойхтер, подобно на призрак или демон от оня свят. Държеше малък черен пистолет, изражението му бе почти безметежно.

Картър се обърна и Фойхтер кимна бавно, усмихна се и показа големите си зъби.

— Господин Картър, очакваме ви.

Картър не откъсваше поглед от дулото, насочено право в сърцето му…

Опита се да скрие смайването си.

— Нали те убих.

— Не. Само умирах. Има малка разлика. Богове, каква болка понесох от вашите ръце, господин Картър… ще е удоволствие да гледам как най-сетне се освобождавате като влечуго от тази смъртна обвивка. А сега, пистолета, ако обичате.

— Защо мислиш, че ще ти го дам?

Експлозия разтресе кораба. Фойхтер дори не трепна, само кимна към някого зад Картър. Той се обърна. Зад гърба му стояха три некса. Бакърените им очи светеха; бяха облечени в черно и носеха пистолети и преметнати през рамо автомати. Бяха се появили от нищото и за свой срам Картър не ги бе чул. Тези изглеждаха някак различно от другите нексове, които бе виждал. Бяха като че ли по-едри, по-плещести.

— Досега сте се срещали с кастата на разузнавачите, с 5-нексовете — каза Фойхтер. — Тези са различни. Те… е, те са от кастата на воините.

Картър облиза устни и се усмихна.

— Наташа тук ли е?

— Тук е. Настоява за удоволствието от вашата компания. Готова е да плаче и да вие в ръцете ви, иска една прощална целувка, преди и двамата да умрете. Оттук, господин Картър. Нека ви покажа рая, който изграждаме.

— Рай?

— Раят на модерната технология — каза Фойхтер, направи знак с пистолета и Картър позволи да му отнемат браунинга. — Насам.

„Ах ти, скапаняк долен“ — изсъска Кейд.

Картър пристъпи напред.

Към черната врата.

И към зейналата паст на несигурността зад нея.

Фойхтер го поведе по полуосветени коридори с метални подове и решетки. Светлината идваше отдолу и сега, далеч от вятъра, дъжда и леда, Картър чуваше дълбокото далечно бръмчене на огромните двигатели на крайцера.

Фойхтер вървеше пред него и гърбът му бе идеална мишена. И въпреки това Картър долавяше нещо — някаква разлика. Вратът и тилът му. Сега представляваха заздравяваща тъкан — набръчкана и яркорозова; косата му започваше да расте, но все още бе рядка. И космите бяха черни и къдрави. Различни. Ненормални…

Картър потрепери. Какво ставаше, мамка му?

Хвърли поглед назад. Нексовете го следваха, насочили оръжия в гърба му.

Продължи да крачи след Фойхтер.

Не му оставаше кой знае какъв избор.

Спускаха се. Стръмна спирална стълба водеше към недрата на кораба. Металът под пръстите му бе студен и Картър усети как умът му се замъглява; усети присъствието на Кейд — спотайваше се, наблюдаваше, без да предлага нищо.

Добре, каза Картър на мрачния си двойник.

Дръж си шибания нос далеч оттук.

Това е моя битка и ще я проведа сам.

Стигнаха до по-широки коридори, в които кипеше оживена дейност. Нексове с изпити лица сновяха насам-натам, без маски, и Картър видя странните им безполови лица. Много подобни едно на друго, но същевременно индивидуални. Различни.

— Фойхтер, какво са нексовете?

— Мълчи.

— Или какво? Ще ме застреляш ли? — засмя се Картър. Огледа Фойхтер от глава до пети. Усмивката му бе сладникава и противна. — Хайде, Фойхтер, отговори на въпроса ми.

Фойхтер спря. Обърна се. Погледът му бе изгарящ.

— Те са хора, Картър, също като теб и мен. Но са убийци, невероятно добри убийци. Нали уж бяхте приятели с Гол? Нима искаш да ми кажеш, че никога не ти е обяснявал що за феномен са нексовете? — Фойхтер се подсмихна. — Ние — Гол, Дюрел и аз — работихме върху тях, или по-скоро продължихме работата по един проект, Nx5, наричан също Некрос — или Некс. Първите стъпки са били направени през 50-те години на 20 век от предшествениците ни, когато Америка и Русия си играели на Студената война и разработвали ядрени оръжия и междуконтинентални ракети. Ние продължихме изследванията в края на 90-те. Да, по онова време открихме много неща. Много неща, които Спиралата би предпочела да си останат в тайна. Те спряха финансирането на проекта Некс. Образците ни бяха убити и трябваше да се преориентираме към други, по-морални области.

Фойхтер се обърна и тръгна. Картър го последва.

— Дюрел и Гол — и ужасите, които създадоха! — Фойхтер се изкиска. Смехът му бе студен. Смразяващ. Кошмар, превърнал се в реалност.

Картър настръхна. Пак погледна нексовете. Имаше нещо странно в тези хора, в тези убийци, които го преследваха от толкова време, които едва не бяха изтребили ударните групи… но не можеше да определи точно какво.

Фойхтер спря.

Една врата се плъзна настрани и Фойхтер въведе Картър в помещение с масивен контролен панел. Покрай стените бяха наредени компютри, светлините им проблясваха като полудели. Мониторите по лавиците показваха военноморски и военновъздушни операции. И там, на отсрещната стена, зад малък черен терминал седеше Наташа…

— Натс!

— Картър! — Тя скочи, втурна се към него и се хвърли в обятията му. Картър я целуна, после се отдръпна и се взря в насълзените й очи.

— Заловиха ме — изплака тя. — Не съм те предала, Картър, честна дума… казаха, че съм тяхната застраховка, че ще направиш каквото поискат, за да не ме убият…

— Да бе, да — рязко я прекъсна Фойхтер, отиде до малкия черен терминал и остави браунинга на металната лавица. Натисна някакво копче. Метални плочи се завъртяха спираловидно от върха на терминала и откриха малък черен куб. — Вижте. Това е QIII. Впечатлен ли сте, господин Картър?

— Това ли е?

— Да, това е. Но повярвайте, онова, което му липсва откъм естетическа страна, се компенсира неизмеримо от възможностите му. Благодарете на вашия спасител, господин Картър.

— Моят… спасител ли?

— Задайте си въпроса — защо заловихме Наташа? Защо просто не ви застрелях горе на палубата? Да не мислите, че ми е притрябвало да отговарям на шибаните ви въпроси? Да не мислите, че бих ви оставил да живеете дори с една секунда повече? Не… Но QIII е объркан от вас, господин Картър. Той е в състояние да предвиди каквото и да било, всичко — с изключение на вашите действия… и това безпокои процесора, безпокои и нас. QIII смята, че у вас има нещо странно, господин Картър. Нещо тъмно вътре във вас, което ви прави невъобразимо опасен. И смята да се добере до тайната ви — дори ако се наложи да съсипе душата ви, дори да се наложи в крайна сметка да ви убие.

Фойхтер се усмихна, обърна се и прокара пръст по студения кубичен процесор.

Той тихо бръмчеше.

— Но от какво се страхува? — попита Картър. — Че пак ще те застрелям ли?

Фойхтер рязко и невероятно плавно се обърна. И се усмихна.

— Нека ви предупредя — всъщност Дюрел ви иска жив, както и процесорът. Не и аз. Не ме предизвиквайте, или ще ме принудите да стана лош. Сега QIII е напълно действащ, както видяхте с очите си, когато вашата жалка групичка долетя да се срещне със създателите си — скоро ще видите пълните мащаби на нашия план.

— Какво, да завладеете света ли? — презрително рече Картър. Фойхтер се изсмя.

— Ама че сте наивен, Картър. Вие сте съвсем, съвсем прост. Във вашия свят всичко е черно и бяло. Не и в моя. Спиралата имаше своята власт, своето шибано време. Но злоупотреби с него. Погледнете нещата такива, каквито са… Те ме отвращават. Имат върховната сила и въпреки това злото тържествува, зли хора вървят по света с оръжия и бомби. Всичко е прецакано до неузнаваемост, Картър. Спиралата… навремето смятах, че са силни. Но не, Спиралата е слаба, Картър. Тя затлъстя и се изнежи от победите си. Настъпи време за промяна… време е силните да управляват с железен юмрук и ние ще го направим. Ще се отплатим със същото. Ще унищожим злото. Ще превърнем света в едно по-добро място и ще накараме Бог да се гордее с човечеството.

Фойхтер се отдалечи от процесора.

Във въздуха се появи бял глобус. По повърхността му заиграха цветове и нарисуваха лазерна симулация на Земята. Около нея обикаляха сателити и докато сферата се разширяваше и въртеше, Картър виждаше движенията по нея — флотилии, ескадрили, батальони, движещи се по светлинния глобус.

Вратата се отвори. Появи се огромен атлетичен воин — некс, следван от влачеща се фигура в тежка тъмна роба. Лицето й бе скрито, раменете сякаш бяха свити от болка. Нексът кимна на Фойхтер и той се усмихна. Картър с безпокойство забеляза фиксирания в него бакърен поглед.

— Това е Крейл — каза Фойхтер и се обърна към Картър. — Срещнал си половинката му в Африка. И си унищожил лицето й с куршумите си. Крейл ме помоли за лична услуга. Иска да потанцува с теб, Картър. Иска да ти покаже какво означава болка. QIII те иска жив. А аз просто искам да страдаш.

Погледът на Картър се премести от огромния некс към другата фигура. Беше отишла до глобуса. От робата се подаде сбръчкана почерняла ръка, протегна се към цифровата холограма и се окъпа в призрачната светлина.

Фигурата се разсмя — дълбоко и мелодично.

— Е, значи се срещнахме, господин Картър.

— Ти би трябвало да си Дюрел.

— Би трябвало.

— И командваш това шибано джафкащо псе Фойхтер.

— Да. Нека ви покажа на какво сме способни.

Внезапно глобусът се завъртя с невероятна скорост и показа крайцера и бушуващата в небето над него битка.

— Наистина сте привилегирован да видите с очите си този момент, господин Картър…

Черната сгърчена ръка на Дюрел изпълни сложна серия движения. Над и върху глобуса потече текст и бръмченето на процесора се засили…

Наташа ахна.

— Той… прави го…

Картър гледаше студено как…

Битката се развиваше зле. Ударните групи измираха. И тъкмо когато изглеждаше, че нещата не могат да се влошат повече, Свещеника видя как притъмнялото небе избухва в лазерна светлина… колона бял огън се стрелна от небето и пръсна едно апачи на нажежени стоманени парчета, които със съскане заваляха над бушуващия океан. Свещеника преглътна, примигна и погледна нагоре. И вярата му се разклати. QIII показваше всичко. Показа унищожителния лазерен лъч, изстрелян от овладения руски спътник „Хищник“. Показа в близък план апачито и сражаващия се екипаж. Избухна ослепително ярко сияние. Изпаряваща се кръв. Откъсваща се от лица, ръце и гърла плът. Писъци — за части от секундата.

Битката се развиваше зле. Ударните групи измираха. И тъкмо когато изглеждаше, че нещата не могат да се влошат повече, Свещеника видя как притъмнялото небе избухва в лазерна светлина… колона бял огън се стрелна от небето и пръсна едно апачи на нажежени стоманени парчета, които със съскане заваляха над бушуващия океан.

Свещеника преглътна, примигна и погледна нагоре.

И вярата му се разклати.

QIII показваше всичко.

Показа унищожителния лазерен лъч, изстрелян от овладения руски спътник „Хищник“.

Показа в близък план апачито и сражаващия се екипаж.

Избухна ослепително ярко сияние.

Изпаряваща се кръв.

Откъсваща се от лица, ръце и гърла плът.

Писъци — за части от секундата.

Смърт.

И експлозия от валяща стомана…

Картър стисна зъби. Отстъпи плавно от Наташа и погледът му обходи помещението — некса Крейл, Фойхтер и Дюрел.

— Вие сте луди! — изръмжа той.

— Тъкмо обратното, господин Картър — отвърна Дюрел и скритото му лице се обърна към него. — Ние сме съвсем с ума си. Просто се опитваме да правим онова, което е правилно — според собствената ни дефиниция на термина. Виждате ли QIII? Глобусът се върти, доста добро светлинно шоу… но преди тридесет секунди той блокира световните банки — всички до една. Сега ги контролира. Овладял е всеки сателит, обикалящ около планетата. Контролира армиите на всички страни — военновъздушните им сили, танковете, пехотата им… техните ядрени оръжия. След малко ще изляза с изявление до правителствата на Великите сили — да предадат страните си на мен в замяна на живота си. И тогава… тогава ще изиграем играта на Спиралата по моя начин.

Гласът му се бе засилил, изпълнен с гняв и, според преценката на Картър — с лудост.

Черната саката ръка се появи отново и докосна процесора. Внезапно светлината угасна и Картър примигна…

Фойхтер тръгна към вратата след Дюрел. Движеше се почти безгрижно. Арогантността му бе абсолютна. Позицията му на силен — очевидна. Спря и се обърна към Картър, когато Дюрел изчезна с QIII…

— Питахте ме за нексовете и какво представляват. Чувствам се задължен да ви предоставя отговорите. Покажи му, Крейл. Обясни уменията си. Ох, господин Картър, това пале смята, че е дошло време да се учите.

Огромният некс направи крачка напред. Протегна ръце, сграбчи плътно прилепналата си униформа и я свали през главата си. Тялото му бе невероятно мускулесто. А върху гърдите му проблясваха…

— Люспи? — Картър се намръщи.

— Броня — с грейнали очи каза Фойхтер. — През 50-те, когато американците и руснаците открили радостите на ядреното оръжие, установили и че много насекоми притежават, така да се каже, естествено вградени свойства, за които ние, хората, можем само да им завиждаме. Спиралата основа изследователски центрове, чиято цел бе да установят защо насекомите са толкова издръжливи, толкова яки, толкова откровено и шибано смъртоносни. Откъсни крак на паяк — той няма да умре. Може да го боли, но неговата яка генетична структура е сила, която не е за пренебрегване. Вземете хлебарките — те са изключително издръжливи на радиация. Защо? Защо трябва да е така, мамка му? След дългогодишни изследвания се появиха и отговорите — генетичното кодиране е наистина чудо — и тогава Дюрел и Гол направиха следващата крачка — разработването на върховния код, способен да действа на съвременните ядрени, биологични и химични бойни полета!

— Мислех, че всички те са били унищожени — обади се Наташа. — Още тогава, в Германия. Гол каза, че били изтребени.

Фойхтер се извърна към нея.

— О, не, сладурче. Дюрел, моя милост и татко ти бяхме много заети. Наричаме го Объркано смесване — взимаш човек и насекомо, или серия насекоми и — за бога, това адски ще ви хареса — завиваш на спирала генетичните нишки. Приемникът — генетичната структура на насекомите е доста паразитна по принцип — приемникът получава цяла група нови свойства. Издръжливост срещу химични, биологични и радиоактивни оръжия; невероятно подсилена имунна система; неимоверно висок праг на болка, по-бързи реакции, рефлекси, мисловни процеси. Кожата им се втвърдява, някои се сдобиват е външна и вътрешна броня, защитаваща органите и костите. Те се превръщат в невероятно смъртоносни и безжалостни машини за убиване. Стават съвършени войници. Способността им да се възстановяват се увеличава неимоверно, господин Картър. И именно затова не съм мъртъв. Именно затова вашите куршуми и огънят не ме убиха… Аз съм некс, Картър. В научния свят е добре известно, че всеки истински учен с готовност провежда експериментите си върху самия себе си… Аз бях първият некс. Първият истински некс.

Картър стоеше с отворена уста. Хвърли поглед към Наташа. Бе пребледняла.

— Кажи му останалото — обади се тя.

Фойхтер сви рамене.

— Какво друго има за казване? Нексовете са смес между човек и насекомо — нищо повече. Човекът намери начин да допълни онова, което Природата му е отказала. Човекът намери начин да лекува.

— Кажи му защо Спиралата е прекратила проекта и е унищожила опитните образци — изсъска Наташа.

Фойхтер отново сви рамене. Едва-едва.

— Това променя състоянието на ума ти — тихо каза Наташа. — Лишаваш се от всякакви емоции. Губиш способността да се грижиш, да обичаш, да отглеждаш. Умът ти става като ума на насекомо. Превръщаш се в човек, готов да предаде всичко, което е познавал, което е обичал.

Картър сведе поглед. Кейд крещеше в главата му. Заля го вълна от болка. Някъде далече се чу мощен тътен. „Убий го, убий го веднага и да се разкарваме оттук…“ — фучеше Кейд в ума му…

В помещението влезе друга фигура. Фойхтер заговори тихо, после се усмихна и прошепна:

— Май ме викат за няколко минути — колкото да завладеем света. Крейл, покажи му колко са се развили нексовете… Той иска отговори — дай му ги…

И излезе.

Тримата въоръжени некса сграбчиха Наташа. Всичко всъщност се случи едновременно. Огромният мускулест и брониран Крейл пристъпи напред с крива усмивка и съскане — и метна пистолета си настрани. Оръжието изтрака в стената, тъмната броня на корема проблесна на слабата светлина, безполовото лице под късата тъмна коса — настръхнали черни власинки на насекомо — бе спокойно, отпуснато. Бе готов да убива…

Картър изкрещя и се втурна напред…

Крейл скочи да го посрещне…

Сблъскаха се във въздуха и си размениха серия удари с такава скорост, че човешко око едва ли би могло да ги проследи. Разделиха се, стъпиха едновременно на крака и се извъртяха върху матовия черен метален под на оперативния център…

Крейл се усмихна.

— Ще те накарам да страдаш, както не си страдал никога.

Картър погледна към Наташа — нексовете я влачеха към вратата, — но тя бе прекалено заета със своите собствени шибани проблеми…

— Ще ти го начукам в мозъка! — озъби се Картър.

Крейл нападна със серия удари. Картър блокира, отмести се, блокира отново и нанесе къс десен в челюстта му. После скочи и изрита Крейл в гърдите и той се стовари на пода със сумтене. Но веднага скочи високо във въздуха и двата му лакътя се понесоха надолу към Картър, който се извъртя с невероятна скорост и ударът на Крейл срещна единствено въздух. Крейл стъпи на пода; кракът му полетя нагоре, изрита Картър в гърдите и го запрати във въздуха. Картър се стовари с трясък на пода и се претърколи. Кубинките на Крейл се приземиха на мястото, където допреди миг бе лицето му. Двамата започнаха да обикалят в кръг, ръмжаха като вкарани в клетка тигри.

— Станал си по-бавен на дърти години — каза Крейл.

Картър се разсмя.

— Все още не се чувствам мъртъв.

— Ще се почувстваш — каза Крейл и очите му проблеснаха. — Не разбираш ли? Играя си с теб. Ебавам се с теб. Ти си бавен в сравнение с мен, Картър. Ти си слаб. Ще ти причиня такава болка, каквато ти причини на Шарей. Ще те пратя при нея и тя ще пороби душата ти…

— Спри да дрънкаш и ми покажи — озъби се Картър.

Приближиха се един към друг.

Предпазливо.

Картър нанесе сложна серия удари, мушкания, къси удари и ъперкъти. Крейл ги блокира всичките и отвърна с ритник. Картър се метна настрани, сграбчи крака му и стовари лакът в слънчевия му сплит, но Крейл се извъртя във въздуха, изрита го в лицето с пета и го просна на твърдия метален под…

Картър изкрещя и се опита да защити с ръце кървящото си лице.

— Не! — изкрещя Наташа.

Крейл стъпи на пода, приклекна, изправи се. Закрачи напред. Погледна надолу. Хвърли се внезапно и стовари с цялата си тежест лакътя си в гърдите на Картър. Чу се пукане на гръдна кост. Картър отново изкрещя, ръцете му неочаквано се стрелнаха напред, сграбчиха главата на Крейл и я заблъскаха в пода — веднъж, два, три пъти, Крейл успя да се отскубне и запълзя по металния под, ослепен, раздиран от кашлица, замаян…

Картър изпъшка се изправи. Болката изгаряше гърдите му; с мъка успя да си поеме дъх. Опипа гърдите си, после изгледа кръвнишки Крейл, който тръскаше глава. От счупения му нос течеше кръв.

Корабът се тресеше. Чуха се далечни писъци и яростно скърцане на стомана. Проехтя експлозия и се разнесе нисък метален стон.

Крейл се ухили гадно.

И атакува…

Картър събра всичките си сили. Удряха, блокираха, затанцуваха в кръг. Крейл атакува отново и нанесе ритник от въздуха — Картър едва го избягна. Последва втори удар и Картър отстъпи, преди да блокира урагана от крошета, след което отвърна с комбинация удари и ритници, които принудиха некса да отстъпи за миг…

Отново започнаха да обикалят в кръг. Картър дишаше тежко, от челото му се стичаше пот. Крейл изглеждаше недокоснат.

— Мислех, че си по-бърз — каза Картър.

— По-бърз съм от теб.

— Покажи ми тогава, нещастнико!

Крейл изрева и се втурна напред. Атаката му бе толкова силна и бърза, че Картър отстъпи, обзет от паника пред бесния ураган от удари и ритници. Едва успяваше да ги избягва и блокира. Получи удар в гърлото, олюля се и отстъпи. Гърбът му опря в компютрите на стената.

Крейл стоеше задъхан и се усмихваше злобно.

— Картър! — изкрещя Наташа. Бореше се с тримата, които я държаха; даваше си сметка, че дори да стане чудо и Картър да успее да убие Крейл, ще му се наложи да се справя с още трима въоръжени противници.

Картър стискаше…

гърлото си…

Стискаше го в опит да си поеме дъх…

Болката го пронизваше. От очите му се стичаха сълзи. Избърса ги с окървавените си ръце, погледна злобните очи на Крейл и разбра. Разбра, че е надминат. Разбра, че е победен. Разбра, че е мъртъв…

— Само това ли можеш? — изхриптя той. — Нали уж си воин. Шибаната ти половинка се представи по-добре…

Очите на Крейл се разшириха и усмивката му изчезна. Той изрева и отново се втурна напред. Картър избягна серия удари и се метна над металните решетки към стената, към лавицата и към забравения…

Пистолет.

Пръстите му се вкопчиха в дръжката на браунинга, захвърлен небрежно от Фойхтер. Ръката му стисна познатото тежко оръжие и сграбчил своя 9-милиметров брат, Картър се извъртя по гръб и насочи пистолета към Крейл, който внезапно спря и приклекна…

Й се разсмя.

Картър натисна спусъка.

Пистолетът изрита и куршумът излетя от цевта. Крейл се метна вляво и куршумът се заби в компютрите. Посипаха се искри. Картър се претърколи и насочи браунинга за втори изстрел…

Чу металните изщраквания и въпреки болката в гърдите и протестите на тялото си се хвърли напред, когато тримата други нексове откриха огън. Претърколи се е трясък върху някакъв метален панел, намери прикритие зад една ниска пейка и надзърна иззад ръба й. Куршумите свистяха из помещението и рикошираха сред дъжд от искри. Браунингът отлетя от ръката му и силен удар го отхвърли настрани. Останал без въздух, Картър се стовари тежко на пода. Болката го разкъсваше. Разсмя се с пълна с кръв и слюнка уста. Сянката на Крейл надвисна отгоре му.

„Дай на мен — прошепна Кейд. — Дай да му видя сметката на тоя задръстеняк“.

Сам ще му видя сметката, озъби му се Картър и измъкна дългото черно острие от скритата кания в кубинката. В нормална ситуация никога не му се бе случвало да прибягва до ножове… но в случая ситуацията бе далеч от нормалната, а освен това бързо губеше вяра, търпение и сили. Крейл се надвеси над него и Картър нанесе свиреп удар с камата право в слабините му, усети как острието с лекота разрязва плът и мускули. Топлата червена кръв рукна по юмрука му и той изви ножа настрани, преди да го извади. Крейл се олюля и бавно се свлече на колене. Картър стана, оплискан в кръвта на некса, замахна и запрати камата през помещението. Острието се заби в окото на единия от държащите Наташа нексове, той се просна по лице без звук и се загърчи на пода в локва кръв. Към Картър полетяха куршуми и той приклекна. Над главата му се посипаха искри. Двамата други нексове измъкнаха крещящата Наташа от стаята… и внезапно се възцари тишина…

Нарушавана единствено от стоновете и скимтенето на Крейл.

Картър се изправи и се огледа. Взе пистолета си — бе станал хлъзгав от кръвта — и тръгна към гърчещия се Крейл. Ръцете на некса бяха покрити с червена каша. Той вдигна изкривеното си от болка и ярост лице към Картър и облиза тънките си побелели устни.

И Картър почувства…

Съжаление. Не гняв, не омраза. Просто съжаление към нещастното гърчещо се създание в краката си.

Вдигна браунинга. Избърса потта, кръвта и лигите от лицето си.

И прати куршум в лицето на Крейл, за да сложи край на мъченията му.

Смъртна обвивка25

Слейтър седеше в катера и се мръщеше.

Погледна си часовника. Джем се бавеше. Страшно много се бавеше. Загледа се надолу към кипналите води, но не успя да види нищо. Чу някакъв вик над себе си. Погледна нагоре по черната метална стена и видя бледо кръгло лице, което веднага изчезна.

— Страхотно — промърмори той.

Чу се свистене, съпроводено с плясък.

Изруга. Погледна нагоре и отново видя бледото лице. Вдигна картечницата и изстреля двадесет куршума; някои рикошираха с писък от борда на черния кораб. Не бе сигурен дали е улучил. Във всеки случай бледото лице изчезна.

— Отиде за подкрепления — промърмори Слейтър. — Мамка му. Мамичката му мръсна. Джем, задник такъв, идвай!

Картър предпазливо закуцука из оперативния център. Компютрите тракаха и стенеха. Една от стените бе изцяло стъклена. Погледна през нея и видя кипящата дейност долу. По всяка вероятност се намираше над мостика. Позна Фойхтер и Дюрел. Белият глобус се въртеше между двамата, докато те предаваха своя Нов световен ред. Наташа не се виждаше никаква.

— Мръсници — изруга Картър и вдигна браунинга в окървавения си юмрук. Провери пълнителя. После провери и останалите пълнители, които носеше.

Имаше патрони. Много патрони.

Усмихна се.

— Падна ли ми, Фойхтер — каза и предпазливо излезе от оперативния център.

В коридора долитаха звуците на ожесточена автоматична стрелба. Разнесоха се тътени и от тежките оръдия на крайцера, плюс далечни експлозии и вой на двигатели.

„Добре си вършиш работата, а, Джем?“

„Ще свърши по-добра работа от теб“ — прошепна Кейд.

„Къде е Наташа?“

„Отведоха я на мостика. При Фойхтер. Навсякъде цари паника. Ударните групи са успели някак си да изведат от строя навигационните системи. Корабът не може да държи курс без помощта на QIII“. Гласът на Кейд беше изпълнен с горчивина.

Картър тръгна по наклонения надолу коридор. Стигна до стълба и предпазливо заслиза по металните стъпала. Чу зад себе си шум и се скри в някакъв страничен отвор. Един некс изтича покрай него. Вратата към мостика се отвори и той видя Фойхтер. На лицето му бе изписан гняв и безсилие. Наташа стоеше зад него с вързани ръце, пазеха я двама войни. На заден план анимираният от процесора глобус се въртеше — QIII приключваше с установяването на глобален електронен контрол…

Дюрел диктуваше послание до световните лидери. До Картър достигнаха фрази като „невероятно разрушителна технология“ и „предайте всички военни средства“. Той изръмжа и стисна още по-силно браунинга.

— Докладвай — нареди Фойхтер на некса.

— Ударните групи са почти унищожени. В момента отстъпват, но тридесет и двата отвлечени руски МНГ–30 ще пристигнат след три минути и ще ги довършат. Само да знаеха кой им издава заповедите!

— Добре. — Фойхтер се усмихна и погледна към Дюрел. Върху въртящия се светлинен глобус различаваше изкривените, гневни, смаяни и невярващи физиономии на световните лидери. Кривата черна ръка на Дюрел бе вдигната в подигравателен поздрав, в победен жест…

В коридора се разнесе тропот на крака и дотърча още един некс, и се изправи пред ухиления Фойхтер. Но немецът прочете нещо… нещо лошо в ярките му бакърени очи на насекомо…

— Какво има?

— Бомба — спокойно отвърна нексът. Очите му проблеснаха.

— От какъв вид? — рязко попита Фойхтер.

— Сензорите я определиха като миниатюрна неутронна с неизяснена мощност, закрепена е с магнит за външната страна на корпуса.

Фойхтер се ококори.

— Някой веднага да иде там! Веднага! Чу ли ме?

Нексът не му обърна внимание.

— Трябва да напуснем кораба.

— Бронята няма ли да ни защити?

— Сплавта и корпусът са невероятно здрави. При взрива обаче ще се образува газ под целия кораб. Няма значение колко здрава е бронята — просто няма да има вода, която да поддържа теглото на крайцера. Корабът ще се счупи на две.

Фойхтер го зяпна, изгубил дар слово.

Чуваше триумфалното дърдорене на Дюрел и виждаше черния нокът, вдигнат във въздуха в предизвикателство към света, в приветстването на неговото завладяване…

И всичко това благодарение на един мъничък процесор.

Фойхтер вдигна пистолета си. Куршумът в окото прекъсна доклада на некса. Той се обърна към Наташа и й се усмихна жестоко.

— Както личи, приятелите ви са имали асо в колективния си ръкав, госпожице Молино. Не бягат от нас, а се изтеглят от шибаната взривна зона… — Направи знак на държащите я нексове. — Дайте ми я на мен…

Сграбчи я за косата и я повлече към вратата.

— Пусни я, Фойхтер.

Фойхтер се обърна и извъртя Наташа между себе си и Картър. Вдигна пистолета и започна да стреля. Усмихваше се безумно, но челото му бе смръщено съсредоточено.

Картър се метна настрани в някакво помещение с метални стени. Около него захвърчаха искри. Един сплескан куршум рикошира от стената, завъртя се като режещ диск и се заби под лакътя му — за миг раната бе само тясна червена резка, но после мускулът се разкъса и бликна кръв. Картър изруга, стисна раната с длан и се свлече на колене. Чу тичащи стъпки. Откъсна парче плат от ризата си, превърза стегнато ръката си, сграбчи пак браунинга и се изправи. Зави му се свят. Загубата на кръв, постоянната болка и свирепите удари на Крейл го бяха обезсилили.

„Освен това те направиха по-бавен“ — присмя му се Кейд.

Картър не отговори. Облиза солените си устни и надникна в коридора. Чуваше рева на битката. Лицето му замръзна, вените по челото му се издуха като въжета.

Погледна след бягащия Фойхтер, който отвличаше любимата му.

После погледна към мостика…

И към процесора, заел се да унищожи света.

— Мамка ти.

Закрачи по оживения мостик, покрай нексовете, навели се над терминалите си. И затича, когато чу триумфалният глас на Дюрел да изрича:

— … и ще пощадим живота им…

Браунингът докосна робата.

Картър усети тялото под плата.

Дюрел замръзна.

— Аз обаче няма да пощадя ничий шибан живот — каза Картър и натисна спусъка.

Куршумът се заби в гърба на Дюрел, проби си път през сърцето му, пръсна гърдите му и остави спирална диря от фин червен спрей по генерирания от QIII глобус.

Дюрел се свлече на пода.

На мостика се възцари тишина. Поне четиридесет некса впериха погледи в Картър. Той направи крачка напред, погледна надолу към кубичния процесор, насочи браунинга и се прицели, затворил едното си око.

— Беше дълга битка — изръмжа. — А сега шибаната… игра… свърши.

И изстреля десет куршума в процесора. Някъде зад него отекваше далечният вик „Не!“ на един от нексовете. Куршумите пръснаха студения черен QIII на безброй безобидни парченца.

Светлинният глобус, изобразяващ Земята, трепна и изчезна.

— Току-що те хакнаха, тъпако.

Затрещяха автомати и пистолети.

Картър побягна, свел ниско глава. Един некс преряза на две десетина от другарите си с автомата си и замръзна, удивен от собствената си глупост. Телата се засвличаха на пода. Картър вече тичаше по коридора — куршуми избиваха искри около него и отскачаха от стените — крещеше и стенеше, кръв бликаше от многобройните му рани. Но той черпеше мощ от някакъв запас енергия, за чието съществуване не бе и подозирал, и подтикван от мисълта за бомбата на Джем и от Кейд, който крещеше мръсотии в главата му, търчеше, сякаш животът му зависеше от това.

Което си бе самата истина.

Тичаше като обезумял по коридора след Фойхтер и Наташа.

„Сега си бавен и слаб, Картър — подигравателно рече Кейд. — Не можеш да се справиш с Фойхтер… но аз, аз ще му видя сметката вместо теб. Ще изтръгна сърцето му. Имам сила, за която не си и сънувал… Хайде, Картър, позабавлява се, остави сега аз да си поиграя“.

— Ще се справя и сам! — озъби му се Картър.

Запрепъва се напред, блъскаше се в стените. Гръдната му кост напукваше при всеки сблъсък и му идеше да крещи от болка. Спря, падна на колене и повърна на металния под.

„Умираш — продължи да му се присмива Кейд. — Не ми се иска да го казвам, но това е истината. А и бомбата тиктака. Джем добре си свърши работата. Разполагаш с… ооо, около една минута и двадесет секунди да се измъкнеш от шибания кораб-призрак…“

Картър изплю кисело повръщано, и слюнка.

Куршуми рикошираха сред искри от пода зад него.

Стана, олюля се и с мъка продължи напред, усещаше собствената си воня. Стъпките му отекваха глухо в металния коридор, нагоре по стълбите и до вратата, откъдето бе влязъл. Отвори я…

Още куршуми полетяха към него и избиха искри от металната рамка. Картър коленичи и браунингът зарита в ръката му. Фойхтер вече беше до очакващия го черен хеликоптер и влачеше Наташа към кабината.

Картър излезе на вятъра и шибащия дъжд…

И се огледа замаян.

Небето бе озарено от огън, от всички страни ревяха картечници. Повечето хеликоптери на ударните групи се бяха оттеглили. Няколко бяха останали, за да осигурят време на ранените си другари, и сипеха бомби върху оръдейните кули на крайцера. Нексовете с техните малки черни хеликоптери нанасяха жестоки картечни удари от небето. Един пламтящ черен хеликоптер се стовари в морето, следван от надупчен от куршуми „Сикорски“, който гореше, изгубил управление, и се носеше право към…

Него.

Картър изкрещя и се втурна към най-близкото убежище, забравил всякаква болка. Машината падаше с рев от небето, като оставяше огнена диря. Картечниците й продължаваха да стрелят. Куршумите начертаха линия по палубата до Картър, сякаш се състезавала с него. Хеликоптерът рухна на палубата, взриви се, вълната блъсна Картър, но той не погледна назад, не посмя да погледне назад…

Тичаше като луд, забравил болка, рани и всичко останало в тази надпревара за живот. Откъсната перка прелетя ниско над него — толкова ниско, че усети жестокия повей на разцепения въздух — шестметров бръснач, опитващ се да го обезглави. Перката с трясък падна на палубата пред него и Картър се обърна. Гъст черен пушек се издигаше над падналия хеликоптер, пламъците съскаха под дъжда.

Засвистяха още куршуми. Той изръмжа и погледна напред. Наташа се мъчеше да се отскубне от Фойхтер, но той я удари по главата, натисна я в кабината… и излетяха.

Ниско приведен, Картър се хвърли към команчито.

Два некса му препречиха пътя. Куршумите на браунинга ги повалиха, направиха лицата им на пихтия. Картър дори не забави крачка. Стигна до команчито и го обзе отчаяние, когато видя надупчения от куршуми фюзелаж.

„Все пак си насред бойно поле — надуто заяви Кейд. — Имаш късмет, че е все още цял!“

Картър се вмъкна в кабината. Повечето уреди бяха разбити — забеляза го, докато включваше двигателите. Разнесе се боботене и вой. Моторите не запалиха.

— Не! — изкрещя Картър и заблъска яростно таблото.

После се успокои. Опита отново.

Турбореактивните двигатели оживяха и Картър вдигна скърцащото, стенещо и ранено команчи във въздуха. Двигателите виеха. Озова се сред хаос от стрелба и пламъци от експлозии; през дупките в стъклото капеше вода.

Докато набираше височина, с ужасяваща и безпощадна категоричност осъзна, че ударните групи са разбити. Оръдията на крайцера бяха нанесли огромни щети и хеликоптерите на нексовете танцуваха сред машините на другарите му, сваляха ги една по една.

Картър насочи команчито напред.

Хеликоптерът убиец се втурна с вой към малката черна машина на Фойхтер. Картър активира контролера на многоцевната картечница и с ужас осъзна, че е в състояние с лекота да унищожи хеликоптера. Но това означаваше със същата лекота да убие и Наташа…

Гняв и безсилие овладяха душата му.

Команчито, една от най-добрите летящи бойни машини, не можеше да му помогне да изпълни последната си задача, окончателния акт на отмъщение, правораздаване и необходимост. Фойхтер трябваше да умре… но Картър нямаше оръжие, с което да го убие… или по-скоро оръжието му бе прекалено жестоко…

По конзолата примигнаха светлини.

Губеше гориво — виждаше на дисплея на шлема в скута си, че фюзелажът пикае високооктанов керосин. Отчаяно насочи хеликоптера напред. Фойхтер го забеляза, зави и откри огън с картечниците си. Куршумите се забиха в корпуса на команчито. Въпреки това Картър продължи напред. Шестото му чувство го подтикна да отвори кабината. С хидравлично съскане капакът се сви на една страна, за да избегне перките, откъсна се и стъклото се понесе надолу към морето. Дъжд и лед шибнаха Картър през оглушителния рев на перките и го успокоиха със студената си безчувственост; после вятърът го изпълни с безумна радост. Той отклони машината вдясно, за да избегне челния сблъсък, след което описа широк завой. Зад него затрещяха картечници.

Внезапно осъзна, че го преследват два малки черни хеликоптера — вероятно съпровождаха Фойхтер, охраняваха създанието, което бе техен водач…

Отново проехтяха изстрели.

Команчито пое още удари.

„Горивото…“ — изсъска предупредително Кейд.

Команчито рязко се издигна и се приближи до черната машина на Фойхтер, която се беше насочила обратно към крайцера. И тогава всичко се случи едновременно…

Разнесе се дълбок нисък звук.

Светът сякаш се разтресе.

Крайцерът подскочи като ужилен — поставената от Джем миниатюрна ядрена бомба се взриви. Чу се странен подводен рев, сякаш океанът изкрещя. Изригнаха мехури и под повърхността заиграха светлини и пламъци, плъзнаха навън като пипалата на някакво огромно блестящо морско чудовище. Корабът излетя във въздуха и към небето се понесе пронизващият писък на разкъсвана стомана — по корпуса му плъзнаха огромни пукнатини и той се разцепи, средата му се огъна надолу, носът и кърмата се издигнаха рязко към небето сред кипнала вода и пара, огромно стоманено V, разкриващо светлини и отделения, миниатюрни, подобни на играчки части на огромната стенеща машина…

Пяна и пламъци полетяха в небето. Изригнаха горещи гейзери.

Куршумите отново изсвистяха покрай Картър и той хвърли команчито надолу и под машината на Фойхтер. Наклони го така, че да лети на една страна, и извади от колана си стоманеното въже, което бе използвал в „Бевърли Хилс Хилтън“. Изстреля го нагоре към търбуха на хеликоптера на Фойхтер… и в същия миг още куршуми полетяха към него и една искра възпламени изтичащото от команчито гориво и към хеликоптера се понесе огнена вълна…

Картър изхвърча от кабината, дръпнат от въжето.

Вятърът го прониза.

Команчито се люшна, следвано от огнената ивица, която бързо го настигаше. Останал без контрол, хеликоптерът лумна в ослепителни пламъци и падна във вълните, разцъфна за последен път в цвете от огън и метал.

Картър висеше безпомощно на въжето. Вятърът го подмяташе диво. Двата други хеликоптера наближиха и откриха огън.

Картър закрещя. Куршумите прелитаха с писък покрай него.

Изкатери се по въжето и се вкопчи в шейната на хеликоптера. С херкулесово усилие се набра, завъртя се и краката му стъпиха на шейната.

И видя зад стъклото Фойхтер.

Видя го как вика нещо. Хеликоптерът рязко се отклони вляво. Картър се залепи безпомощно за вратата, главата му се блъсна в стъклото и го спука. Той вдигна браунинга и опря дулото в стъклото. Дори през рева на двигателите чу стърженето на метал в стъкло.

Фойхтер също го чу.

Обърна се и впи поглед в Картър.

Очите му проблеснаха студено. Устата му се бе стегнала в тънка сурова линия.

— Мамка ти! — изкрещя Картър. Вятърът моментално отнесе думите му. Картър дръпна спусъка. Куршумът проби стъклото и полетя към лицето на Фойхтер. Заби се в предните му зъби, мина през небцето му и продължи през мозъка. Фойхтер се килна назад, изпусна лоста за управление, мозъкът му избухна през тила, размаза се по седалката и опръска Наташа.

Тя изпищя.

Внезапно хеликоптерът рязко се наклони.

За миг очите й срещнаха смаяния поглед на Картър. После той изчезна, потъна в мрака, в ледения дъжд, в безкрайната чернота на студената нощна буря.

Наташа сграбчи лоста за управление със завързаните си ръце. Фойхтер се свлече до нея.

Бяха съвсем близо до кораба, който потъваше под вълните като някакъв умиращ динозавър.

Внезапно осъзна, че си има въздушен антураж, и описа широк кръг. Ескортът й я последва. Наташа завъртя машината и откри огън с тежките картечници.

Двата пилотирани от нексове хеликоптера избегнаха куршумите… сблъскаха се и полетяха към морето в огнено кълбо от изкорубен метал и пищящи двигатели.

Наташа се усмихна. Опита се да успокои бясно биещото си сърце, но не успя.

Насочи машината ниско над водата и затърси Картър, Прелиташе отново и отново със свито сърце, отчаянието я завладяваше все повече и повече. Двата свалени хеликоптера бавно потъваха в студените вълни.

Тя завъртя още веднъж машината и загледа сражаващите се ударни групи. Насърчени от гледката на потъващия крайцер с тежките му оръдия, те се понесоха в небето, като сипеха гореща смърт върху нексовете.

Дъждът и ледът продължаваха да се сипят от облаците.

Скоро всичко свърши.

И ранените герои закуцукаха към дома.

Дълбоко26

И последната капчица здрав разум бе избита от Картър в мига, когато той падна в ледените води и студът го прониза до костите. Потъна дълбоко, браунингът моментално се изгуби някъде, ослепително белите звезди на болката пронизаха мозъка и тялото му. Ахна и нагълта вода. Задави се и осъзна, че вероятно тук, в дълбините на този черен полярен океан…

„Може да се удавиш“.

„Остави ме на мира“.

„Трябваше да те предупредя — трябваше да изчакаш още три секунди, така че положението на перките и лоста за управление да не доведат до преобръщането на хеликоптера. Тогава нямаше да си тук… и да се давиш“.

„Какво трябва да направя, за да се отърва от теб, гадняр такъв?“

„Да умреш“ — прошепна Кейд.

Цялата сила на волята напусна Картър. Но после в ума му лумна ярък огън и той протегна ръце, забави потъването си в тази неимоверна бездна и заплува енергично, проправяйки си път нагоре, нагоре, нагоре, изпускаше мехурчета от измъчените си дробове. Излезе на повърхността и пое огромна глътка скъпоценен леден въздух. От устата му излезе пара като дихание на дракон. Осъзна, че крещи.

Отвори очи, вдиша дълбоко и видя как хеликоптерът рязко завива. Изреваха картечници и двата други черни хеликоптера се сблъскаха и се сляха в едно, перките им се въртяха право над него и безумната гримаса тутакси изчезна от лицето му.

— Ах, мамичката ви проклета…

Двете изкорубени машини се понесоха към морето.

Картър се гмурна, риташе с всички сили, плуваше надолу и надолу, забравил за всякакъв студ и болка в тази отчаяна надпревара. Смътно чу глухия удар на метал във вода и всичко около него се озари от горящите хеликоптери, които се спускаха над него през ледените води. Подпаленото им гориво бе като факел, осветяващ дълбокото мрачно царство, наречено Смърт.

Риташе с всички сили и продължаваше да се спуска надолу. Рискува да се озърне назад — нагоре — и ги видя — две горящи машини, вкопчени в метална прегръдка.

Видя и един некс, който се мъчеше да се освободи от разбитата кабина. Беше заклещен.

Хеликоптерите потъваха и Картър зарита, за да се махне от пътя им.

Обзе го скръб. Чу слабото гъргорене на умиращия некс.

Блясъкът изчезна. Картър отново заплува към повърхността. Дробовете му пламтяха. Студът го вцепеняваше до смърт. Цялата му кожа гореше. Не усещаше петите си, дланите си, лицето си.

Изскочи на повърхността. Пое дълбоко дъх.

Цялото море бе осеяно с отломки. Огледа се.

Въздушното сражение свършваше. Още нексове се понесоха към смъртта си. Прилоша му. Гледаше безучастно как крайцерът най-сетне бе погълнат от студените тъмни води.

Задържа се на повърхността.

И разбра, че няма къде да отиде.

Че няма начин да се спаси.

Щяха ли да се върнат да го търсят? Или си мислеха, че е умрял? Нима щяха да го оставят да замръзне, останал насаме със спомените за последните си мимолетни мигове?…

Има и по-лоши начини за умиране, помисли си.

Но пък има и по-добри естествено.

Плуваше, но вече не усещаше ръцете и краката си. Само някъде дълбоко в тялото му се бе запазила мъничко топлина. Болката бе изчезнала. Цялата болка бе изчезнала, заглушена от ледената вода.

Колко ли време щеше да продължи това?

Минути?

Секунди?

— Какво търсиш тук, мамка му?

Картър се обърна. И видя малък черен катер. Някакъв мъж се взираше към него, вдигнал водолазната маска на челото си. На широкото му лице бе изписана нагла усмивка. Джем.

— Видяхме те да се гмуркаш. — Намигна му. — Решихме, че може да искаш да те вземем на стоп — избоботи Слейтър.

Картър се ухили.

— Това ли бяха фойерверките ти?

— Атомна бомба в куфарче — засмя се Джем. — Ниско ниво на радиация. Доста екологично всъщност.

Двамата измъкнаха Картър в малкия катер.

— Гушни го да го стоплиш — каза Джем и насочи катера някъде в мрака.

— Да бе, ще го гушкам. Още не съм обърнал резбата!

— Слейтър, виж го бе! — изръмжа Джем. — Ще умре от хипотермия! Не подхвърлям намеци за сексуалната ти ориентация, но наистина трябва да го позатоплиш. — Погледна Картър, който трепереше неудържимо, затворил очи, погълнат от болка. — Всъщност май ще се наложи да направим тройка, ако не искаме да хвърли топа.

Двамата се наместиха от двете страни на Картър и докато катерът се носеше по тъмните вълни, прегърнаха приятеля си и зачакаха утрото.

Студеният есенен вятър носеше окапали листа по пътя, вдигаше ги във въздуха и украсяваше настилката с тези символи на смъртта на лятото и предстоящата атака на зимата. Блестящият черен мерцедес се понесе през тях, зави вдясно в края на улицата и се насочи към пустото пристанище.

Беше рано, пет сутринта, и все още всичко тънеше в мрак.

Мерцедесът спря, двигателят угасна и от ауспуха се вдигнаха струйки дим. Една от задните врати се отвори и Картър — насинен и натъртен, без един преден зъб, но все пак чист, превързан и отново цял — стъпи на грубия бетон и вдиша уханния нектар на утринния въздух. Закуцука бавно по кея, като трепваше от болка, когато счупената му гръдна кост напомняше за себе си. Спря и се загледа в спокойните черни води. Извади пакет цигари, измъкна с бинтованата си ръка една от хартиения й затвор и я запали.

Димът се понесе над водата и Картър въздъхна.

Обърна се при шума на другия автомобил. Рейнджроувърът зави покрай паркирания мерцедес и спря.

Подухна студен вятър.

Една от вратите се отвори и от колата слезе мъж, Картър никога не го беше виждал, но инстинктивно го разпозна като човек на Спиралата. Висок, широкоплещест, доста възрастен. Сивата му коса бе късо подстригана, светлите му очи блестяха. Грижливо подстриганият мустак и дългото палто му придаваха донякъде вид на гангстер.

— Господин Картър.

Картър стисна облечената в кожена ръкавица ръка, кимна и дръпна от цигарата си.

— Добро утро.

— Добро да е — каза мъжът. — Да се поразходим.

Закрачиха по ръба на кея, вятърът духаше под яките им и развяваше пешовете на палтата. От време на време над главите им се разнасяше самотният крясък на търсеща храна чайка.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не.

— Може би така е по-добре. Беше ми съобщено, че след вашите неотдавнашни… подвизи, така да се каже, сте научили доста неща за Спиралата, които може би не би трябвало да научавате. Но все пак не можем да забравим всеотдайната ви служба, благодарение на която — макар и без ваше знание — ни доведохте до противните нексове, както и факта, че премахнахте предателите, известни като Фойхтер и Дюрел.

— Оценявам това.

Мъжът спря и го погледна изпитателно. После изхъмка.

И тогава Картър го видя — 9-милиметров браунинг. В облечените в ръкавици ръце на мъжа.

Преглътна сухо.

Мъжът се усмихна.

— Стига де, това е вашият. Служителите ни го намериха, докато се гмуркаха да търсят трупа на Дюрел. Истинско чудо, не мислите ли?

Картър взе пистолета. Беше белязан. Издраскан. Стар и износен. Пистолет с характер.

— Чудо. Й още как. — Разсмя се и се загледа над водата. — Откриха ли трупа?

— Не.

— О! — Картър замислено почеса вежда. — Вижте, можете да сте сигурен в лоялността ми. В началото бях малко вбесен, понеже тези… приключения, така да се каже… мислех си, че Спиралата се опитва да ме убие. Впоследствие се оказа, че греша.

Гласът му бе станал малко студен. Очите му проблеснаха и той стисна устни.

Мъжът кимна.

— Информацията е сила, Картър. Вижте какво направи с Фойхтер и Дюрел прекалено многото информация. Не можете да разкажете всичко на всеки. Като агенти от ударните групи, вие сте само мънички колелца в машината, пионки в голямата игра. Онези двамата едва не унищожиха Спиралата — именно чрез информацията. Чрез знанията си. Чрез нещата, които не би трябвало да знаят.

Картър разтърка уморено очи.

— Дори да ни бяха победили, други щяха да заемат нашето място.

— Да, така е.

Картър кимна и метна фаса в океана. Черните студени вълни го глътнаха. Вятърът тихо зави. Картър потрепери, спомни си за потъването в далечните ледени води.

— Имам някои въпроси…

Мъжът вдигна ръка и поклати отрицателно глава. Само веднъж.

— Може би някой друг път.

Картър се усмихна сардонично.

— Под друг път имате предвид никога, нали?

— Това е за собствената ви безопасност.

И се усмихна, но усмивката му бе несигурна, усмивка без следа от радост. Усмивка върху лице, което не е свикнало с подобно изражение.

— Картър, искам да не забравяте, че нашите войници никога не са заменими.

Запали цигара и я задържа деликатно в шепи.

Картър го погледна в очите — сиви, студени, криещи хиляди емоции очи. Дълго не откъснаха погледи един от друг. Картър издържа студения поглед. Без да каже нито дума повече, мъжът се обърна и небрежно закрачи по кея. Качи се в рейнджроувъра и си замина.

Картър се загледа в далечните черни вълни. Потрепери и се загърна в палтото си.

„Гъзолизец“ — обади се Кейд.

— Ти пък защо си се върнал?

„Бях самотен. Липсваше ми компанията ти“.

— Ти си шибан червей, Кейд. Твоето съществуване е моето проклятие.

„Ще си изгубен без мен“ — меко рече Кейд.

— Защо? Каква шибана помощ можеш да ми окажеш?

„Доста си докачлив днес. Може би ще ми трябва малко повече време да помисля върху нашата връзка“.

— Що за връзка е това? Да ме подлудиш ли искаш?

„Горе главата, Картър. Знаеш каква е връзката ни — аз убивам хора от твое име, когато имаш нужда от малко окуражаване. Честна сделка, нали? А ти ме чешеш по гърба…“

— А ти забиваш нож в моя?

Кейд тихо се засмя.

„Ето, чуй… аз… аз ти се извинявам. Заради това, че ти се цупя. Ето. Казах го“.

— Голямо постижение от твоя страна.

„Ах ти, шибан… Не, не, прав си. Тръгвам си. Ще те оставя да възстановиш умственото си равновесие“.

— Какво ще кажеш да ме оставиш поне за малко? Да речем, за хиляда години?

Запали още една цигара. Чу приближаващите стъпки, но не се обърна. Наташа застана до него и се загледа към морето и шамандурите в далечината. После попита:

— Как си?

Той не отговори.

Уволняват ли те?

— Не. Още не. Май ще им трябват още психотестове и медицински прегледи. А после, ако наистина изкарам късмет, ме чака работа на бюро.

Наташа го хвана за ръката. Пръстите им се сплетоха.

— Късметлия си — каза тя. — Имаш късмет, че си жив.

— Да бе — ухили се Картър. — Най-големият късметлия на света.

— Хайде да тръгваме. Чакат ни на парти.

— Онези смърдящи мръсници? В пет сутринта?

— Е, ще хванем края на купона. Знаеш, че ако не идем, Слейтър и Джем ще се вбесят…

Картър кимна и се прозя.

— Навит съм. Освен ако…

— Да?

Погледите им се срещнаха.

— Ти не беше ли ранен? — усмихна се Наташа.

— Не чак толкова ранен. Да кажем, че вее още имам някои работещи части.

— Не се и съмнявам. У вас или у нас?

— У нас — каза Картър. — Трябва да прибера Сам.

— Той добре ли е?

— Идеално — отвърна Картър. — Добре се е охранил с труповете в гората. Върнал се на среднощен пир, след като го пуснах. Мръсен тъп тлъст помияр.

— Това куче не е нормално.

— Хм… Мисля, че от негова гледна точка е било просто месо. Нали така. Мислел е единствено за корема си. Като повечето хора. Виж какво, иди ме изчакай в колата. Искам да остана малко самичък.

Наташа кимна.

— Разбира се.

И тръгна. Картър остана загледан в тъмното море. Поръбени с пяна вълни очертаваха хоризонта. Студеният вятър му напомни за приближаващата есен.

Извади от джоба си малък предмет — сребрист диск. Задържа го за момент в студената си ръка, замислен за тайните, които се пазеха в него. Загадката как да се възстанови QIII. Кодът и данните, необходими за повтарянето на вече станали събития…

— По-добре да си останеш мъртъв — промърмори.

Замахна и хвърли диска колкото можеше по-далеч. Чу се тихо цопване. Последното копие на плановете на QIII потъна безследно в черните води.

Картър се усмихна.

— Най-сетне всичко свърши.

Върна се при мерцедеса и се пъхна в топлото луксозно купе. Лъскавият автомобил плавно потегли, без да остави след себе си нищо освен облачета изгорели газове и обещанието за настъпваща зима.