Споделена любов

9.

„Светлокосото копеле пак е тук“, помисли си Ван Дийн, докато надзърташе през телената мрежа.

Вече трета седмица поред го виждаше в нелегалния боен клуб на Колдуел. Насред крещящата тълпа, която заобикаляше клетката, той изпъкваше като неонова реклама, макар Ван сам да не знаеше защо.

В този миг противникът му заби коляно в стомаха му и Ван отново насочи вниманието си към онова, което правеше. Той замахна и стовари голия си пестник в лицето на другия мъж. От носа му рукна кръв, яркочервен фонтан, който опръска тепиха миг преди тялото на мъжа да рухне на земята.

Ван застана широко разкрачен и изгледа падналия си противник. Пот се стичаше от него и капеше върху поваления мъж. В клетката нямаше съдия, който да попречи на Ван да забие още няколко крошета в лицето на съперника си или да го нарита в бъбреците, така че копелето да прекара остатъка от живота си на хемодиализа. И той наистина щеше да го стори, ако противникът му помръднеше дори едно мускулче на тялото си.

Онази особена част от него жадуваше именно за това — да убива с голи ръце. Ван винаги се беше различавал от другите, не само от своите противници, но и от всички хора, които бе срещал през живота си. Той носеше душа не просто на боец, а на древноримски воин. Копнееше да се бе родил във времената, когато победителите са изкормвали падналите си врагове, след което изнасилвали жените им и избивали децата им, а накрая са плячкосвали домовете им и са ги изгаряли до основи.

Само че бе принуден да живее тук и сега. На всичкото отгоре напоследък се бе появило още едно усложнение — тялото, в което беше заключена тази „особена“ част, бе започнало да остарява. Изпитваше болка в рамото, колената също го боляха, макар да внимаваше никой да не разбере, нито в клетката, нито извън нея.

Протегна едната си ръка и чу как нещо изпука. Той потръпна от болка, но се постара никой да не забележи. В същото време петдесетимата зрители от другата страна на металната мрежа ревяха гръмогласно и от възторга им високата три метра клетка се люлееше. Господи, феновете го боготворяха! Крещяха името му. Искаха да им покаже още от това, на което бе способен.

Само че за онова, особеното в него, те нямаха никакво значение.

Насред ликуващата тълпа Ван улови погледа на светлокосия мъж. Боже, очите му бяха плашещи! Безстрастни. Без искрица живот. Освен това мъжът не го аплодираше.

Все тая.

Ван побутна падналия противник с босия си крак. Мъжът простена, но не отвори очи. Играта беше свършила.

Петдесетимата зрители около клетката направо обезумяха от възторг.

Ван подскочи, улови се за мрежата и прехвърли стокилограмовото си тяло над ръба й. Тълпата зарева още по-гръмогласно, когато той се приземи и се раздели, за да му направи път. Миналата седмица един от тях не се беше отдръпнал навреме и след кратък полет във въздуха се беше приземил, плюейки собствените си зъби.

„Арената“ на битката, доколкото изобщо можеше да се нарече така, се намираше в един изоставен подземен паркинг, чийто собственик организираше цялата тази съмнителна операция, в която Ван и противниците му не бяха нищо повече от бойни петли в човешки образ. За сметка на това заплащането си го биваше, а и досега не ги бяха арестували, макар че винаги имаше опасност полицията да нахлуе внезапно. На ченгетата нямаше да им се понравят нито битките, нито залаганията, които се организираха там, така че мястото беше нещо като частен клуб, в който се допускаха само членове. Ако някой пропееше, на часа биваше изхвърлен. Буквално. Собственикът държеше шестима главорези, на които плащаше именно за да държат нещата под контрол.

Ван се отправи към човека с мангизите, взе си петте стотачки и якето и се отправи към пикапа си. Тениската му беше оцапана с кръв, но него не го беше грижа. Онова, което го тревожеше, беше болката в ставите. Както и проклетото ляво рамо.

Мамка му. С всяка изминала седмица трябваше да дава все повече и повече от себе си, за да задоволява онази своя особена част и да поваля противниците си. Факт беше, че годините му напредваха. За подобни двубои тридесет и девет си беше направо преклонна възраст.

— Защо спря?

Ван, който междувременно беше стигнал до колата си, хвърли поглед към отражението в прозореца откъм шофьорското място. Изобщо не остана изненадан, когато видя, че светлокосият мъж го бе последвал.

— Не дължа никакви обяснения на феновете, приятелю.

— Аз не съм ти фен.

Двамата продължиха да се взират един в друг в прозореца на колата.

— Защо тогава толкова често посещаваш двубоите ми?

— Защото искам да ти направя предложение.

— Нямам нужда от мениджър.

— И мениджър не съм.

Ван хвърли поглед през рамо. Типът зад него беше едър и имаше стойка на боец. Раменете му бяха изпънати, а ръцете, отпуснати покрай тялото, изглеждаха така, сякаш само за миг можеха да се свият в пестници с големината на топка за боулинг.

Значи такава била работата.

— Ако искаш да се биеш с мен, ще трябва да го уредиш с онзи там — каза Ван и посочи към човека с парите.

— Не е и това.

Ван се обърна към него. Беше му дошло до гуша от тази игра на въпроси и отговори.

— Е, какво искаш?

— Първо искам да знам защо спря.

— Той беше паднал.

По лицето на светлокосия пробяга раздразнение.

— Така значи.

— Знаеш ли какво? Започваш да ми лазиш по нервите.

— Добре. Търся човек, който отговаря на твоето описание.

Сякаш това означаваше нещо. Имаше най-обикновено лице с чупен нос и военна подстрижка. Пълна скука.

— Много хора изглеждат като мен.

Е, изключение правеше дясната му ръка, разбира се.

— Кажи ми нещо — попита непознатият. — Махали ли са ти апендикса?

Ван присви очи и прибра ключовете на пикапа в джоба си.

— Предлагам ти две възможности. Или се пръждосваш още сега и ме оставяш да се кача в колата си. Или продължаваш да дрънкаш и положението се сговнява.

Бледият мъж дойде още по-близо. Боже, ама че странна миризма. Като… бебешка пудра?

— Не ме заплашвай, момче.

Гласът му беше нисък, тялото — готово за нападение. Я виж ти! Направо да не повярваш! На това му се казваше достоен съперник.

В отговор Ван доближи лице до лицето на непознатия.

— Майната ти, давай по същество.

— Апендикс?

— Вече не.

Мъжът се усмихна. И отстъпи назад.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа работа?

— Вече си имам работа. Както и това тук.

— Бъхтиш се по строежи. И се биеш за пари.

— И в двата случая си изкарвам честно парите. А ти откога си вреш носа в моите работи?

— Доста отдавна — отвърна непознатият и протегна ръка. — Джоузеф Хавиер.

Ван остави ръката му да увисне във въздуха.

— Не съм приритал да се запознавам с теб, Джо.

— За теб съм господин Хавиер, синко. И не виждам нищо лошо в това, да чуеш какво ти предлагам.

Ван наклони глава на една страна.

— Знаеш ли какво? Аз съм като курвите — харесва ми да ми плащат разни боклуци. Бръкни се с една стотачка, Джо, и тогава може и да чуя предложението ти.

Светлокосият го изгледа безмълвно и Ван усети, че го жегва страх. Нещо у този тип изобщо не бе наред.

Когато кучият син най-сетне проговори, гласът му бе станал още по-нисък:

— Първо ми кажи името както трябва, синко.

Все тая. За сто долара можеше да си позволи да любезничи дори с тип като този.

— Хавиер.

Устните на светлокосия се извиха в хищна усмивка, която показваше само зъби и нито помен от веселие.

— Господин Хавиер — поправи го той. — Хайде, синко, да те чуя.

Тласкан от някакъв необясним импулс, Ван отвори уста. Миг преди да изрече думите, пред очите му изникна ярък спомен. Беше на шестнайсет години и тъкмо скачаше в река Хъдсън. Беше вече във въздуха, когато видя огромния подводен камък, в който щеше да се удари само след миг. Твърде късно, за да направи каквото и да било. Беше се хвърлил с главата напред, сякаш сблъсъкът бе предопределен открай време, сякаш около врата му имаше невидимо въже, с което камъкът го беше издърпал. Но усещането изобщо не се беше оказало страшно. Поне не в началото. В първите мигове след удара беше изпаднал в безтегловност и бе почувствал приятно, умиротворяващо задоволство, като че ли нещо отдавна предначертано най-сетне се беше сбъднало. Инстинктивно бе разбрал, че обзелото го чувство е предвестник на смъртта.

Странно, сега се чувстваше по същия начин — зашеметен и дезориентиран. И този мъж с тебеширенобялата кожа беше неизбежен като смъртта. И бе дошъл за него.

— Господин Хавиер — прошепна той.

Когато стотачката се появи пред него, той протегна четирипръстата си десница и я взе.

Но вече знаеше, че щеше да го изслуша и без нея.

Часове по-късно Бъч се обърна и първото, което стори, беше да потърси с поглед Мариса.

Откри я седнала в ъгъла. Пред нея имаше разтворена книга, но тя не четеше. Очите й бяха сведени надолу, дългият й, съвършен пръст разсеяно се плъзгаше по плочките на пода.

Изглеждаше толкова нещастна и беше толкова красива, че на Бъч му причерняваше от болка, докато я гледаше. Господи, от самата мисъл, че може да я зарази или по някакъв друг начин да я изложи на опасност, му идеше да си пререже гърлото.

— Ще ми се да не беше идвала — дрезгаво каза той.

Мариса потръпна и той внезапно си даде сметка как бяха прозвучали думите му.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш — прекъсна го тя студено. — Гладен ли си?

— Да — отвърна той, мъчейки се да се надигне. — И много ми се иска да се изкъпя.

Мариса се изправи, ефирна като мъгла, стелеща се над земята, и Бъч усети как дъхът му секва, когато я видя да идва към него. Господи, светлосинята й рокля имаше същия цвят като очите й.

— Нека ти помогна.

— И сам ще се справя.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ако се опиташ да стигнеш до банята сам, ще паднеш и ще се нараниш.

— Тогава повикай някоя сестра. Не искам да ме докосваш.

Мариса се вгледа в него. После примигна веднъж. И още веднъж.

— Ще ме извиниш ли за момент? — каза тя с равен тон. — Трябва да използвам банята за малко. Сестрата ще дойде, ако натиснеш червения бутон на дистанционното ето там.

И тя влезе в банята, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно отвътре се разнесе шуртене на вода.

Бъч посегна към червения бутон, но спря с ръка във въздуха, тъй като иззад вратата продължаваше да долита шум на течаща вода. Монотонен, ненарушаван от нищо звук, който едва ли би звучал така, ако някой си миеше ръцете или си наливаше вода.

Звук, който не спираше.

От устните му се откъсна болезнена въздишка, но той се изправи и се облегна на стойката със системата, докато тя не се заклати под тежестта на тялото му. Бавно и мъчително, той се затътри през стаята. Когато най-сетне се добра до вратата на банята, долепи ухо до нея и се заслуша. Единственото, което чуваше, беше шуртенето на вода.

Без сам да знае защо, почука предпазливо. После пак. Направи един последен опит, след което завъртя дръжката, макар да знаеше, че и двамата може да изпаднат в ужасно неловко положение…

Завари я седнала върху тоалетната чиния, но капакът беше спуснат.

Тя плачеше. Ридаеше горчиво и раменете й се тресяха.

— Господи… Мариса!

Тя изписка стреснато, сякаш той беше последното нещо, което искаше да види в този момент.

— Махай се!

Той с усилие прекрачи прага и коленичи пред нея.

— Мариса…

Тя зарови лице в ръцете си, но гласът й прозвуча рязко:

— Бих искала да остана сама, ако не възразяваш.

Бъч се пресегна и спря чешмата. Умивалникът се изпразни с тихо бълбукане, което бързо отстъпи място на задавените хлипове на Мариса.

— Всичко ще бъде наред — каза Бъч. — Скоро всичко ще свърши и ти ще си тръгнеш…

— Млъкни! — Мариса свали ръце от лицето си и го изгледа гневно. — Просто се върни в леглото и повикай сестрата, ако още не си го направил.

Бъч приседна на пети, замаян, ала изпълнен с решимост.

— Съжалявам, че си била принудена да стоиш при мен през цялото това време.

— Обзалагам се, че е така.

Той се намръщи.

— Мариса…

В този миг вратата на стаята се отвори със свистене и той не можа да довърши.

— Ченге? — разнесе се гласът на Ви, незаглушаван от защитно облекло.

— Ей сега идвам — отвърна Бъч.

На Мариса не й трябваше още публика.

— Къде си, ченге? Нещо не е наред ли?

Бъч възнамеряваше да се изправи. Наистина. Но когато се улови за стойката и се опита да стане, тялото му поддаде, сякаш беше гумено. Мариса се опита да го задържи, но не можа и той се свлече върху плочките на пода, с буза, долепена до тоалетната чиния. Като в някаква мъгла, чу Мариса да говори бързо и разтревожено, после пред очите му се мярна козята брадичка на Ви.

Бъч спря поглед върху лицето на своя съквартирант и… по дяволите, толкова се радваше да го види, че очите му се замъглиха. Вишъс си беше все същият — тъмната му брада си беше на мястото, татуировките по слепоочието също, диамантените му очи искряха както винаги. Беше му така близък. Така скъп. Дом и семейство, събрани в един вампир.

Бъч не заплака. Бездруго вече беше изваден от строя — лежеше с глава до тоалетната чиния! Ако се разревеше като малко дете, щеше да забие последния пирон в ковчега на гордостта си.

Примигвайки яростно, той каза:

— Къде ти е защитното облекло? Нали се сещаш, жълтият костюм.

Ви се усмихна, в очите му проблясваше влага, сякаш и той се опитваше да сподави сълзите си.

— Не се тревожи, аз си имам защита. Е, виждам, че отново си на крака, така ли?

— На крака и готов за нови подвизи.

— Така значи?

— И още как. Обмислям дали да не навляза в строителния бизнес, та реших да поразгледам банята. Превъзходна работа са свършили с плочките. Трябва и ти да ги погледнеш.

— Какво ще кажеш да те заведа в леглото?

— Първо искам да хвърля едно око на тръбите.

Зад усмивката на Ви ясно се четяха респект и възхищение.

— Нека поне ти помогна да се изправиш.

— И сам мога.

Бъч отново безуспешно се опита да се изправи и се отпусна на пода със стон. Не можеше дори да повдигне глава, без да му се завие свят. Но ако му дадяха достатъчно време… седмица или десетина дни…

— Хайде, ченге. Предай се и ме остави да ти помогна.

Изведнъж Бъч почувства, че е прекалено уморен, за да спори. Докато и последната капчица сила се отцеждаше от тялото му, той усети, че Мариса го гледа. Дали изобщо беше възможно да изглежда по-немощен! По дяволите, пак добре, че задникът му не замръзваше.

Което означаваше, че нощницата му не се беше разтворила. Слава на бога!

Ви подпъхна яките си ръце под тялото му и с лекота го вдигна. Докато прекосяваха стаята, Бъч упорито отказваше да облегне глава на рамото му, макар че от усилието да я държи изправена го обливаше пот. Когато най-сетне се озова в леглото си, целият трепереше, а стаята се въртеше пред очите му.

Преди Ви да успее да се изправи, Бъч го сграбчи за ръката и прошепна:

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

— Какво има? — също толкова тихо попита Ви.

Бъч хвърли поглед към Мариса, която беше застанала наблизо.

Когато улови погледа му, тя се изчерви, очите й се стрелнаха към банята и като вдигна две големи хартиени торби от пода, заяви:

— Ще си взема душ, ако ме извините.

Без да дочака отговор, тя изчезна в банята. Когато вратата се затвори зад гърба й, Ви приседна на ръба на леглото.

— Казвай.

— Мариса в опасност ли е?

— Погрижих се за нея. Минали са три дни, а тя изглежда съвсем здрава. Най-вероятно скоро ще може да си тръгне оттук. Вече сме почти сигурни, че не се е заразила.

— На какво е била изложена? На какво бях изложен аз?

— Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?

Бъч повдигна изранената си ръка.

— А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.

— Ха-ха, много смешно. Бил си в ръцете им около един ден…

Бъч рязко го сграбчи.

— Не можаха да ме пречупят. Каквото и да са ми причинили, не съм им казал нито думичка за Братството. Кълна се!

Ви сложи ръка върху неговата и я стисна.

— Знам, че не си, приятелю. Знам, че не би го сторил.

— Добре.

Ви свали ръката си, но погледът му се задържа върху пръстите на Бъч, сякаш си представяше какво са правили с тях лесърите.

— Какво си спомняш?

— Само какво изпитвах. Болка… и ужас. Страх. Гордост… именно заради нея знам, че не съм пропял, че не са успели да ме пречупят.

Ви кимна и извади от джоба си ръчно свита цигара. Тъкмо се канеше да я запали, когато погледът му попадна върху бутилката с кислород. Той изруга и прибра цигарата обратно в джоба си.

— Слушай, човече, трябва да те попитам… как ти е главата? Искам да кажа, да преживееш нещо такова…

— Добре съм. Винаги съм бил прекалено тъп, за да страдам от посттравматичен стрес или някоя подобна глупост, пък и бездруго не помня какво точно се е случило. Стига само Мариса да може да си тръгне, аз ще съм добре.

Той потърка лице, тъй като неколкодневната брада го сърбеше, и отпусна ръка върху корема си, при което изведнъж се сети за черната рана.

— Имаш ли някаква представа какво са ми сторили?

Ви поклати глава и Бъч изруга. Вишъс беше като подвижна връзка с интернет, така че щом дори той не знаеше, положението не беше добро.

— Обаче работя по въпроса, ченге. Ще открия истината, обещавам ти — увери го той и кимна към корема му. — Е, как изглежда?

— Не знам. Бях прекалено зает с това, да съм в кома, за да се тревожа за плочките на корема си.

— Ще ми позволиш ли?

Бъч сви рамене и отметна завивките. Ви повдигна нощницата и двамата погледнаха към раната. Кожата около нея не изглеждаше добре, беше сива и набръчкана.

— Боли ли те? — попита Ви.

— Ужасно. Освен това ми е… студено. Сякаш отдолу има сух лед.

— Ще ми разрешиш ли да направя нещо?

— Какво?

— Просто една доза от лечението, което ти прилагам през последните дни.

— Окей — съгласи се Бъч, ала когато видя вампира да вдига ръката с ръкавицата, неволно се отдръпна. — Какво смяташ да правиш с това нещо?

— Нали ми имаш доверие?

Бъч се изсмя дрезгаво.

— Последния път, когато ме попита същото, се озовах с вампирски коктейл в ръка, забрави ли?

— И това ти спаси задника. Как мислиш, че те намерих?

Аха, ето защо го бе направил.

— Е, действай тогава.

Въпреки това, когато Ви свали ръкавицата си, Бъч потръпна.

— Отпусни се, ченге. Няма да боли.

— Виждал съм те да изпепеляваш цяла къща с това чудо.

— Не отричам. Но днес няма да минаваме на режим „подпалване“.

Ви постави татуираната си, обвита в светлина длан над раната и от устните на Бъч се отрони въздишка на облекчение. Имаше чувството, че някой обля раната му с бистра топла вода, която потече по цялото му тяло, отмивайки всички нечистотии в него.

— О, господи… толкова е приятно…

Тялото му олекна, болката започна да отшумява и Бъч сякаш се понесе във въздуха, потъвайки в сънливо забвение. Той се отпусна и се остави на течението.

Буквално усещаше как оздравява, сякаш възстановителните му сили бяха минали на най-висока предавка. Докато секундите се превръщаха в минути, а времето сякаш преставаше да съществува, на Бъч му се струваше, че са минали дни, изпълнени с покой и питателна храна, дни, които с гигантски крачки го приближаваха към изцелението.

Застанала под душа, Мариса изви глава назад и остави водата да се стича по тялото й. Все още се чувстваше разтърсена и уязвима, особено след като бе видяла Вишъс да отнася Бъч в леглото. Двамата бяха толкова близки, връзката помежду им си личеше във всичко, четеше се в очите им, когато погледите им се срещнеха.

Мина много време, преди най-сетне да излезе изпод душа, да се избърше набързо и да изсуши косата си. Докато си вземаше чисто бельо, погледът й падна върху корсета. Да върви по дяволите, помисли си тя и отново го натъпка в торбата. Точно в този момент мисълта за желязната му хватка около тялото й се струваше непоносима.

Чувстваше се странно, докато нахлузваше прасковената рокля върху голите си гърди, но вече й бе дошло до гуша от неудобни дрехи. Поне за известно време нямаше да го носи. Пък и кой щеше да забележи?

Тя сгъна светлосинята рокля „Родригес“ и я постави в плик за биологични отпадъци заедно с бельото, което беше носила. После се стегна и отвори вратата към болничната стая.

Бъч се беше изпънал върху леглото, нощницата беше вдигната до гърдите му, чаршафите бяха отметнати настрани. Обвита в светлина, ръката на Вишъс почиваше на няколко сантиметра над черната рана.

В тишината, която се беше възцарила между двамата, Мариса се почувства като натрапница. Без път за бягство.

— Заспа — изръмжа Ви.

Тя се прокашля, но не можа да измисли какво да каже. Най-сетне, след дълго мълчание, промърмори:

— Кажи ми… семейството му знае ли за случилото се?

— Да, всички в Братството знаят.

— Не, имах предвид човешкото му семейство.

— Те са без значение.

— Но не трябва ли…

Ви подразнено вдигна поглед, диамантените му очи бяха сурови и дори зли. Без сама да знае защо, Мариса внезапно си спомни, че той е въоръжен до зъби.

От друга страна, кинжалите, препасани през масивните му гърди, подхождаха прекрасно на острия му поглед.

— „Семейството“ на Бъч не го иска — рязко каза той, сякаш това изобщо не беше нейна работа, но й обясняваше просто за да й затвори устата. — Така че те са без значение. Сега ела тук. Той има нужда да си близо до него.

Противоречието между изражението му и нареждането да се приближи, я обърка. Очевидно неговата ръка беше онова, което най-много помагаше на Бъч.

— Той определено не се нуждае от мен. Дори не иска да съм тук — промърмори тя и за кой ли път се зачуди защо Ви изобщо я беше накарал да дойде.

— Безпокои се за теб. Затова иска да се махнеш.

Мариса се изчерви.

— Грешиш, боецо.

— Аз никога не греша.

Едно мълниеносно движение и обрамчените в синьо диамантени ириси се доближиха на сантиметри от лицето й. Очите му бяха толкова ледени, че Мариса неволно отстъпи назад, но той поклати глава.

— Хайде, докосни го. Нека почувства допира ти. Има нужда да знае, че си до него.

Тя се намръщи. Вишъс трябва да беше луд. Въпреки това отиде до леглото и погали Бъч по косата. В мига, в който го докосна, той обърна глава към нея.

— Видя ли? — Вишъс отново насочи вниманието си към раната. — Бъч копнее за теб.

„Ще ми се да беше вярно“, помисли си тя.

— Наистина ли?

Мариса настръхна.

— Недей да четеш мислите ми, ако обичаш. Не е възпитано.

— Не съм. Каза го на глас.

Тя се вцепени с ръка върху главата на Бъч.

— О! Съжалявам.

Двамата замълчаха, насочили вниманието си към Бъч. Внезапно резкият глас на Вишъс наруши тишината.

— Защо го отблъсна, Мариса? Когато миналата есен дойде да те види, защо го отхвърли?

Тя сбърчи вежди.

— Не е идвал да ме види.

— Напротив.

— Моля?

— Чу ме.

Докато се взираха един в друг, Мариса внезапно си даде сметка, че колкото и да беше страшен, Вишъс не беше лъжец.

— Кога? Кога е идвал да ме види?

— Около две седмици след като простреляха Рот. Отиде у вас, а когато се върна, каза, че дори не си поискала да го видиш. Това се казва безчувствие! Знаеше, че е хлътнал по теб, и въпреки това накара прислугата да го отпрати. Изтънчено, няма що.

— Не… не съм го направила… Той не е идвал… той… Никой не ми е казал, че…

— О, моля ти се!

— Не ми дръж такъв тон, боецо!

Вишъс я погледна изненадано, но в този миг Мариса беше твърде ядосана, за да я е грижа кой или какъв бе той.

— В края на миналото лято бях на легло с грип, изтощена от честите хранения на Рот и работата ми в клиниката. Когато Бъч не ми се обади, предположих, че е размислил. Тъй като не съм… не съм имала кой знае какъв късмет с мъжете, ми трябваше доста време, докато събера куража да го заговоря. Когато най-сетне го сторих, преди около три месеца, тук, в болницата, той ми даде да разбера, че не иска да ме вижда. Така че бъди така добър да престанеш да ме обвиняваш за нещо, което не съм направила!

Последва дълго мълчание, после Вишъс направи нещо, което я свари напълно неподготвена. Усмихна й се.

— Я виж ти!

Смутена, Мариса сведе очи към Бъч и отново се залови да го милва по косата.

— Кълна ти се, ако знаех, че е той, щях да се измъкна от леглото и лично да отворя вратата.

— Много добре, момиче… много добре.

В последвалата тишина мислите на Мариса се върнаха към отминалото лято. Тежкият възстановителен период, през който беше преминала, не беше само заради грипа. Беше дълбоко потресена от покушението над Рот, което Хавърс беше замислил, от факта, че брат й, уравновесеният, спокоен лечител, беше стигнал дотам, да издаде местонахождението на краля им на един лесър. Вярно, беше го направил, за да отмъсти за нея и за начина, по който Рот я беше захвърлил, за да я замени със своята кралица, но дори това не можеше да оправдае постъпката му.

О, Скрайб Върджин, защо никой не й беше казал, че Бъч е идвал да я види?

— Никога не разбрах, че си идвал — прошепна тя, приглаждайки косата му назад.

Вишъс най-сетне отмести ръката си и придърпа завивките нагоре.

— Затвори очи, Мариса. Твой ред е.

Тя го погледна.

— Наистина не знаех.

— Вярвам ти. А сега затвори очи.

След като се погрижи за нея, Ви се отправи към вратата, а масивните му рамене се поклащаха.

Преди да излезе, той й хвърли поглед през рамо.

— Не си мисли, че изцелението му се дължи единствено на мен. Ти си светлината на живота му, Мариса. Никога не го забравяй — каза Ви и като присви очи, добави: — Помни и още нещо — ако някога го нараниш умишлено, ще трябва да отговаряш пред мен.

Джон Матю се намираше в класна стая, която беше като извадена от Колдуелската гимназия. Имаше седем чина, обърнати към дъската, и на всички, с изключение на един, седяха по двама ученици.

Джон беше сам в дъното на стаята. Което също беше точно като в гимназията.

За разлика от часовете в училище обаче, сега Джон си водеше подробни записки и не сваляше поглед от черната дъска, сякаш някой прожектираше върху нея всички филми от поредицата „Умирай трудно“.

От друга страна, тук никога не преподаваха геометрия.

Този следобед часовете се водеха от Зейдист, който крачеше напред-назад и обясняваше химическия състав на пластичния експлозив С4. Както обикновено носеше черно поло и широк анцуг. Лицето му беше пресечено от белег. Външният му вид сякаш потвърждаваше онова, което се разказваше за него — че убива жени, че се гаври с телата на лесърите и че дори се нахвърля на останалите от Братството, без да е бил предизвикан.

Но колкото и да беше странно, той беше страхотен учител.

— Така стигаме до детонаторите — тъкмо казваше той. — Лично аз предпочитам дистанционните детонатори.

Джон отгърна нова страница в тетрадката си, а Зи се зае да чертае на дъската модел на някакъв механизъм с електрически вериги. Всеки път, когато Зейдист рисуваше нещо, то изглеждаше толкова реалистично, сякаш бе достатъчно да протегнеш ръка, за да го докоснеш.

Когато Зи замълча за миг, Джон си погледна часовника. Още петнайсет минути, след което щеше да хапне нещо леко и да отиде в тренировъчната зала. Нямаше търпение.

Когато за първи път започна да посещава школата, Джон мразеше бойните изкуства, които трябваше да изучава. Сега ги обожаваше. Все още беше последен в класа, когато ставаше дума за технически умения, но напоследък беше започнал да компенсира слабостта си с ярост и в резултат на агресията му социалната динамика в класа се беше променила.

В началото, преди три месеца, останалите му се надсмиваха. Обвиняваха го, че се подмазва на братята. Подиграваха му се заради родилното петно на гърдите му, защото приличаше на белезите с форма на звезда, които имаха воините от Братството. Сега много внимаваха как се държат с него. Всички, с изключение на Леш. Той все още се заяждаше с Джон, предизвикваше го и го оскърбяваше.

Не че на Джон му пукаше. Може и да беше част от класа, може и да живееше в имението заедно с братята, може би дори беше свързан с тях чрез кръвта на баща си, но откакто изгуби Тор и Уелси, в собствените си очи той беше свободен електрон. Необвързан с никого.

Така че останалите в стаята изобщо не го интересуваха.

Погледът му се спря върху тила на Леш. Вързана на опашка, дългата му руса коса падаше меко върху скъпото му дизайнерско яке. Откъде Джон знаеше, че якето му е дизайнерско? Знаеше, защото не минаваше нито ден, в който Леш да не обяви на всеослушание с какви дрехи е облечен.

Тази вечер например беше подхвърлил, че новият му часовник е дело на бижутера Джейкъб Арабо.

Джон присви очи. Настървяваше се само при мисълта за спаринга, който им предстоеше в тренировъчната зала. Сякаш усетил парещата му неприязън, Леш се обърна, при което диамантената му обица проблесна. Преди да изпрати въздушна целувка на Джон, по устните му пробяга неприятна усмивчица.

— Джон? — Гласът на Зейдист изтрещя като удар с чук. — Не мислиш ли, че заслужавам малко повече уважение?

Джон почервеня и побърза да насочи вниманието си към дъската. Зейдист се върна към урока.

— Веднъж активиран, един такъв механизъм може да бъде задействан по различни начини, най-често от звукови вълни. Може да използвате мобилен телефон, компютър или радиосигнал.

Зейдист отново се залови да чертае по дъската и в стаята се разнесе скърцане на тебешир.

— Ето друг вид детонатор — каза той и отстъпи от дъската. — Той най-често се използва при бомби, поставени в автомобил. При него трябва да свържете устройството с електрическата система на колата. Когато бомбата бъде активирана, щом двигателят на колата заработи — тик-так бум!

Изведнъж Джон усети, че му призлява, пръстите му стиснаха химикалката с всичка сила и той запримигва. Червенокосият ученик на име Блейлок попита:

— Значи бомбата избухва в мига, в който колата запали?

— Има забавяне от няколко секунди. Освен това, тъй като жиците са пренасочени, двигателят не стартира. След като шофьорът завърти ключа, в продължение на няколко секунди не се чува нищо, освен поредица от тихи изщраквания.

Мозъкът на Джон заработи трескаво.

Дъжд… черен дъжд върху стъклото на колата.

Ръка, която посяга към стартера.

Ключ, който се завърта, но двигателят не запалва. Ужасното усещане, че някой е обречен. После ярка светлина…

Джон се свлече от стола и падна на пода, макар да не си даваше сметка, че е получил пристъп. Физически не изпитваше нищо, беше погълнат от крясъците, които ехтяха в главата му.

Някой беше изгубен! Някой… бе изоставен. Беше изоставил някого…