17.

Когато чу почукването на вратата Мариса отвори очи и погледна часовника. Десет сутринта, а тя изобщо не бе мигнала. Господи, беше изтощена!

Но пък отвън може би стоеше Фриц, за да й съобщи какво е станало с вещите й.

— Да?

Вратата се отвори, разкривайки едра, тъмна сянка с бейзболна шапка.

Мариса седна в леглото, притиснала завивките към голите си гърди.

— Бъч?

— Здравей.

Бъч си свали шапката и я стисна в едната си ръка, прокарвайки другата през косата си.

С помощта на волята си Мариса запали една свещ.

— Какво правиш тук?

— Ъъъ… исках лично да се уверя, че си добре. А телефонът ти…

Погледът му попадна върху изскубнатия телефонен кабел и той повдигна вежди.

— Ъъъ… телефонът ти не работи. Може ли да вляза за минутка?

Мариса си пое дълбоко дъх и единственото, което усети, беше мирисът на Бъч — той се вля в нея и разцъфтя в тялото й.

„Копеле — помисли си. — Неустоимо копеле.“

— Мариса, няма да те притискам, обещавам ти. Знам, че си ядосана. Но не може ли само да поговорим?

— Добре — каза тя, поклащайки глава. — Но не си мисли, че това ще реши нещо.

Докато той прекрачваше прага, Мариса изведнъж осъзна, че идеята изобщо не беше добра. Щом толкова държеше да разговарят, трябваше да се срещнат на долния етаж. В крайна сметка, той беше мъж. А тя беше съвсем гола. И сега бяха… да, насаме в спалнята й.

Страхотно хрумване. Просто прекрасно! Може би следващата й стъпка трябваше да бъде да се хвърли през прозореца. Бъч затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.

— Преди всичко — добре ли ти е тук?

— Да, добре ми е.

Господи, толкова беше неловко!

— Бъч…

— Съжалявам, че се държах така покровителствено — каза той и покритото му със синини лице потръпна. — Не е, защото смятам, че не можеш да се грижиш за себе си. Уплашен съм до смърт от себе си и не съм в състояние да понеса мисълта, че може да пострадаш.

Мариса не откъсваше поглед от него. Наистина беше ужасно. Опасността да се размекне, ако той продължи в същия смирено извинителен дух, ставаше все по-голяма.

— Бъч…

— Моля те, остави ме да довърша. Изслушай ме и после ще се махна.

Той си пое дълбоко дъх и масивните му гърди издуха елегантното черно сако.

— Да стоиш далеч от мен, е единственият начин да бъдеш в безопасност. Но то не е, защото ти си слаба, а защото аз съм опасен. Знам, че нямаш нужда от ничие покровителство или защита.

Последва дълга пауза, в която Мариса го гледаше изпитателно.

— Докажи го, Бъч. Кажи ми какво се е случило с теб. Не е било автомобилна злополука, нали?

Бъч разтърка очи.

— Бях отвлечен от лесъри — обясни той и когато Мариса ахна, побърза да добави: — Не беше кой знае какво. Честна…

Мариса го прекъсна с вдигната ръка.

— Недей. Всичко или нищо. Не искам половинчати истини. Така унижаваш и двама ни.

Бъч изруга. И отново разтърка очи. После вдигна поглед към лицето й.

— Окей. Смятаме, че съм бил разпитван в продължение на дванайсетина часа.

Мариса сграбчи чаршафа под себе си толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

— Разпитван… как?

— Не си спомням почти нищо, но ако се съди по пораженията, бих казал, че е било стандартната процедура.

— Стандартната… процедура?

— Електрошокове, побой, забиване на разни работи под ноктите на пръстите.

Той млъкна, но Мариса беше сигурна, че списъкът не свършва дотук. В гърлото й се надигна жлъчка.

— О… господи!

— Не мисли за това. Всичко свърши. Край.

О, Скрайб Върджин, как можеше да го каже!

— Защо… — Мариса се прокашля и си помисли, че след като толкова много настоява да научи истината, ще трябва да му покаже, че е в състояние да я понесе. — Тогава защо беше поставен под карантина?

— Сложиха нещо в мен — обясни Бъч и като извади копринената си риза от панталона, й показа черния белег на корема си. — Ви ме откри захвърлен в гората и го извади, но сега съм… свързан с лесърите.

Мариса настръхна и той пусна ризата си.

— Да, Мариса, лесърите. Убийците, които се опитват да изтребят твоята раса. Така че, повярвай ми, нуждата да науча какво са ми сторили, не е някаква глупава прищявка или опит да открия „истинското си аз“. Вашите врагове са бърникали в тялото ми. Сложили са нещо вътре в мен.

— Ти… ти един от тях ли си?

— Не искам да бъда. Нито пък искам да нараня теб или когото и да било. Но точно там е проблемът. Има твърде много неща, които не знам.

— Бъч, нека ти помогна.

Той изруга.

— Ами ако…

— Няма „ако“! — отсече тя и си пое дълбоко дъх. — Не искам да те лъжа, наистина ме е страх. Но нямам намерение да ти обърна гръб и ти ще бъдеш глупак, ако ме принудиш да го направя.

Бъч поклати глава, в очите му проблеснаха възхищение и респект.

— Винаги ли си била толкова храбра?

— Не. Но явно, когато става дума за теб, наистина съм храбра. Е, ще ме допуснеш ли до себе си?

— Искам го. Чувствам, че трябва да го направя.

И все пак мина доста време, преди той най-сетне да прекоси стаята.

— Може ли да седна до теб?

Когато Мариса кимна и му направи място, той приседна на леглото. Матракът хлътна под тежестта му, а тялото на Мариса се докосна до неговото. Бъч дълго се взира в нея, преди да посегне към ръката й. Господи, дланта му беше толкова голяма и толкова топла!

Той се наведе и докосна пръстите й с устни.

— Искам да легна до теб. Не за да правим секс. Нищо такова. Просто…

— Да.

Бъч се изправи и тя повдигна завивките, ала той поклати глава.

— Ще легна върху тях.

Свали си сакото и се изтегна до нея. Придърпа я към себе си. Целуна я по косата.

— Изглеждаш уморена — прошепна той на светлината на свещта.

— Наистина съм уморена.

— Спи тогава и ми позволи да бдя над теб.

Тя се притисна още по-плътно до едрото му тяло и въздъхна. Толкова беше приятно да положи глава на гърдите му, да усети топлината му и да вдъхне мириса му. Той я замилва нежно по гърба и тя дори не разбра как се унесе в сън, докато някакво движение не я събуди.

— Бъч?

— Трябва да поговоря с Вишъс — каза той и целуна опакото на ръката й. — Ти си почивай. Не ми харесва колко си бледа.

Тя се усмихна леко.

— Никакво покровителство.

Едва забележима усмивка повдигна ъгълчето на устните му.

— Това беше само предложение. Какво ще кажеш да се видим преди Първото хранене? Ще те чакам в библиотеката на долния етаж.

Мариса кимна и той се наведе и я погали по бузата. После погледът му попадна върху устните й и мирисът, който се излъчваше от тялото му, изведнъж се засили.

Очите им се срещнаха.

За по-малко от секунда във вените на Мариса пламна изпепеляващо желание, нужда, която я раздираше отвътре. Сякаш надарени със собствена воля, очите й се откъснаха от лицето му и се плъзнаха по шията му. Вампирските й зъби затуптяха и всичко около нея започна да избледнява под повика на инстинкта. Копнееше да забие зъби във вената. Жадуваше да се нахрани от него. А той да я обладае, докато тя пие.

Жажда за кръв.

О, господи. Ето защо беше толкова уморена. Онази вечер така и не беше пила от Ривендж, после бяха дошли притесненията около болестта на Бъч и начина, по който си бе тръгнал. И разбира се, случилото се с Хавърс.

Не че в този миг причините имаха някакво значение. Единственото, което Мариса усещаше, беше глад.

Устните й се разтвориха и тя се приведе напред…

Само че какво щеше да стане, ако пиеше от него?

Е, това беше лесно — щеше да го пресуши, опитвайки се да утоли глада си, защото човешката кръв беше твърде слаба. Щеше да го убие.

Но, боже мой, вкусът му щеше да е прекрасен.

Тя заглуши гласа на жаждата за кръв и с усилие на волята пъхна ръце под завивките.

— Ще се видим довечера.

Бъч се изправи с помътнели очи и сложи ръце пред тялото си, сякаш за да скрие ерекцията си. Което, разбира се, само усили желанието й да се притисне до него.

— Грижи се за себе си, Мариса — каза той с пропит от тъга глас.

Беше вече до вратата, когато нейният глас го спря:

— Бъч?

— Да?

— Не мисля, че си слаб.

Той се намръщи, чудейки се откъде пък се беше взело това.

— Нито пък аз. Спи спокойно, красавице. Ще се видим скоро.

Останала сама, Мариса зачака гладът й да стихне и той наистина отмина. Което й вдъхна надежда. С всичко, което се случваше в момента, би се радвала да отложи храненето още малко. Подобна близост с Ривендж й се струваше някак нередна.

Загрузка...