1. Глава

Янина, Гърция, юли 1948

Всяка нощ тя се събуждаше с вик, все от един и същ кошмар. Сънуваше, че е сред някакво езеро, наоколо бушува силна буря, двама непознати — мъж и жена — натискат главата й в леденостудената вода и искат да я удавят. Обзета от паника, цялата в пот, тя скачаше в леглото, борейки се за глътка въздух.

Не знаеше коя е, нямаше никакъв спомен от миналото си. Говореше английски, но не знаеше от къде е родом и защо се намира в Гърция, в малкия кармелитски манастир, дал й подслон.

С течение на времето започнаха да се появяват мъчителни откъслеци от спомени, които идваха и си отиваха твърде бързо, за да ги улови, задържи и осмисли. Спохождаха я в неочаквани моменти, заварваха я неподготвена и я хвърляха в недоумение.

В началото задаваше въпроси. Монахините бяха много мили и искаха да й помогнат, но техният обет бе обет на мълчание. Имаше право да говори само игуменката, сестра Тереза, съсухрена жена в напреднала възраст.

— Знаете ли коя съм аз?

— Не, дете мое — отвръщаше сестра Тереза.

— Как се озовах тук?

— В подножието на планината е градчето Янина. Миналата година по време на силна буря, те намерили в малка лодка в езерото. Лодката потънала, но с Божията помощ две от нашите сестри те спасили. Докараха те тук.

— Но… къде съм живяла преди това?

— Не зная, дете мое.

Такъв отговор не я задоволяваше.

— Никой ли не попита за мен? Никой ли не ме потърси?

— Не, никой — поклати глава сестра Тереза. Идеше й да закрещи от безсилие.

— И все пак, нима във вестниците не се появи съобщение за изчезването ми?

— Както знаеш, не ни е позволено да имаме връзки с външния свят. Трябва да приемем волята Божия, дете. Трябва да сме благодарни Богу за милостите, с които ни дарява. Не забравяй, че си жива.

Нищо повече не можеше да изкопчи. В началото бе твърде зле, за да мисли за всичко това, но с течение на времето се възстанови.

Щом се почувства достатъчно силна, за да се движи сама, тя започна да се грижи за цветята в градината на манастира. Прекарваше по цели дни сред тях, под лъчите на горещото слънце на Гърция, галена от нежния полъх на вятъра, разнасящ тръпчивия аромат на лимони и лозя.

Атмосферата край нея бе ведра и спокойна, но тя не можеше да си намери място. Загубена съм, а никой не го е грижа. И защо? Да не би да съм сторила някому нещо? Коя ли съм? Коя ли съм аз?

Виденията продължаваха да идват неканени. Една сутрин се събуди внезапно — бе сама в стая с гол мъж, който я събличаше. Сън ли беше това? Кой беше мъжът? Може би беше омъжена за него? Дали имаше съпруг? Не носеше халка. Всъщност нямаше нищо свое с изключение на черните одежди на кармелитка, които сестра Тереза й бе дала, и една мъничка брошка — златна птичка с рубиненочервени очи и разперени криле.

Беше никоя. Чужденка, която живее сред чужди хора. Нямаше кого да помоли за помощ, нямаше психиатър, който да й обясни, че съзнанието й е така травмирано, та ако иска да не полудее, не бива да допуска ужасното минало до него.

А образите прииждаха ли прииждаха, като късчета от огромна мозайка, която трябваше да подреди. За съжаление не можеше да направи връзката между тях. Често я спохождаше споменът за една огромна студия, изпълнена с мъже във военни униформи, които снимаха филм. Да не би да съм била актриса? Не, работеше нещо друго. Но какво?

Мъж в униформа й поднася букет. Ще трябва да платите за него, смее се той.

След два дни сънува същия мъж. Сбогува се с него на някакво летище, искрено страда от раздялата, а когато се събуди, видя, че плаче.

От този миг нататък не можеше да си намери място. Това не бяха сънища, а мигове от собствения й живот, от миналото й. Трябва да разбера коя съм. Коя съм!

Най-неочаквано посред нощ из недрата на подсъзнанието й изплува едно име — Катерин. Казвам се Катерин Алегзандър.