Спомени за коне

Група деца минаха покрай нашия пантомимичен театър, водени от момчето, ударено с жабата по лицето. Те отиваха в Керкезката гора, от другата страна на реката, да вземат орлетата на един орел, говореха, че гнездото на орела било в буката. Имаше голямо дърво в Керкезката гора, единственото буково дърво в нашите гори, някой им бе казал, че в него мъти орел, и ето сега те отиваха да се качат на буката и да откраднат орлетата от гнездото. Градинарят, като ги видя да вървят покрай градината му по посока на Керкезката гора, ги предупреди от своето върбово гнездо в крушата да не посягат към орлетата, щото могат да се пребият, докато се качват в голямата бука, а чичо Гаврил предупреди децата да внимават, щото орелът е птица митическа и не се знае със сигурност дали тя мъти в голямата бука, или мъти в скалите на Петльова чука, обаче се знае, че живее триста години.

„Ааа, в буката, в буката мъти!“ — казаха децата и водени от удареното с жабата по лицето, прегазиха реката по посока към голямата бука.

Сива крачеща чапла стоеше в средата на реката, тъй високо щръкнала над цялата околност, сякаш бе застанала на високи кокили и от високото наблюдаваше света край себе си; всъщност тя стоеше съсредоточена само в движението на водата и следеше няма ли да се мерне риба в подвижната вода. Ако се мернеше риба, сивата крачеща чапла изведнъж се раздвижваше, светкавично забиваше клюн във водата и когато изваждаше клюна навън, в него сребрееше риба. Тя отново заставаше върху високите си кокили, сгърбена, мълчалива и неподвижна, почти вечна — такава ще я видя подир четиридесет години, в 1973 година — мълчалива и сгърбена.

Ние с глухонямото също тъй седим сгърбени и неподвижни на сянка посред нивата Свети дух, зад нас отекват в камъните мотиките на родителите ни, между металическото кънтене се отронва и по някоя дума, ту изречена от устата на жена, ту изречена от устата на мъж, незначителни думи, несвързани помежду си, казани само колкото да се поддържа разговор, но разговорът е тъй разпокъсан, сякаш нашите родители не църковната нива прекопават, ами прекопават с мотиките собствените си думи, на коя леко отсичат корена, на коя по-трудно, коя отхвърлят встрани, коя засипват с пръхкава земя. Като се ослушвам сега назад, разбирам, че родителите ни по-скоро себе си са прекопавали с лъскавите мотики, отколкото църковната нива.

Издалеко се носи свирене с уста, Цино помпа свойта машина-пръскачка и си подсвирква с уста. Лозето му се синее, машината и тя се синее, сламената Цинова шапка също е станала синя от разтвора. Втори човек се появява край лозето му, той също носи машина и започва да пръска, но не в Циновото, а в своето си лозе, остаряло, разредено, пълно с големи възлести и черни главини. Тук и там по някой ластар стърчи върху главините. Човекът подобно на Цино си подсвирква и почва да пръска и той лозето си, само че подбира коя лоза да напръска. Той отива ту десет крачки напред и напръска една лоза, после се отбие надясно през няколко реда и там напръска лоза, лозето му постепенно става шарено. Чичо Гаврил обяснява на баща ми:

„Младенчо има десетина главини от сорта мека лоза, само тях пръска, щото тоя сорт много бързо го хваща маната. По седем пъти го пръска и кога дойде гроздобер, нищо не събира от меката лоза, половината грозде окапало от мана. Но се не оставя Младенчо и да му се чудиш защо трябва седем пъти да си пръска лозето и толкова работа да му хвърля, когато никак не може да пие! Ами че той една кана вино щом изпие, и започва да плаче като дете!“

Истина е, че Младенчо се грижеше много за старото си, загиващо лозе, прекопаваше го, режеше го, връзваше го с рафия, пръскаше го, по гроздобер събираше малко сухоежбина от него, туряше в сухоежбината сух цвят от дива лоза за миризма на виното и малко зърна от бъз за боя. Щом пийнеше, се натъжаваше, спомняше си за своите измрели родители, за измрелите роднини на приятелите си, опитваше виното със зелена паница и кой какво минеше по улицата, го викаше да опита виното му и със сълзи на очи му припомняше колко добър човек бе еди-кой си, дето умря, бог да го прости, отсипваше от зелената паница на земята за бог да прости, отриваше сълзата от бузата си и подаваше паницата на човека да опита виното му. Мек човек беше Младенчо, милостив човек, като буболечка пъплеше из баира, натоварен с тежката пръскачка с разтвор, боядисваше със синьо шумата на меката лоза, подсвиркваше си и макар че лозето му едва береше душа и гинеше, той не го изоставяше, а кога сам, кога придружен от жена си, чоплеше из редовете от ранна пролет чак до гроздобер. Щом гроздето почваше да се шари, обграждаше лозето си с панделки и плашила, конски черепи набучваше по коловете, ковеше тенекиени плашила с перки да дрънчат, когато духне вятър, и по тоя начин бранеше лозето си от птици.

И за какво вършеше всичко това човекът! Вършеше го, за да може в късна есен, когато бяла слана започне да пада, да може да наточи една зелена паница с вино, да изпие виното, да си спомни за измрелите роднини и да пророни сълза за тях. Не познавам друг човек, който с толкова голям труд, усърдие и постоянство да отглежда свойта сълза.

Децата, водени от момчето, ударено с жабата по лицето, хлътнаха в Керкезката гора по посока на голямата бука, гората, майка-закрилница, ги прибра в пазвите си и ги скри от очите. Свраки и сойки се вдигнаха от гората, бележейки пътя на момчетата.

Едва момчетата се бяха скрили в гората, Цино завика от своето лозе: „Удави се! Удави се!“ „Кой се удави?“ — питаше го Младенчо, подтичвайки с пръскачката на гърба си. Цино викаше: „Кучето се удави в кладенеца!“, баща ми и чичо Гаврил като ехо отвърнаха, че кучето се е удавило в кладенеца, и жените с още по-слабо ехо повториха новината. Градинарят извика горе от крушата, от Циновото лозе и от църковната нива му отговориха мъжки гласове, че кучето му е паднало в кладенеца при лозето.

Брайно тутакси падна от крушата право в своя странен зеленчук, баща ми и чичо Гаврил оставиха мотиките, бегом тръгнаха с градинаря, ние с глухонямото тръгнахме подире им, криво-ляво с ръце обясних какво се е случило, глухонямото почна да се кръсти.

Кога стигнахме при лозето, четиримата мъже стоеха наведени при колибата от лозини. Там бе изкопан и бе иззидан кладенецът на Цино, за да вади вода от него за пръскане и да не качва вода на баира от реката. Кучето, като играело из къпините, паднало в кладенеца, Цино не бил видял кога и как е паднало, само чул по едно време, че някъде изпод земята вие и скимти куче. Пита той Младенчо дали не чува някъде да вие куче, Младенчо му казва, изглежда, че вие, ама сякаш вие изпод земята, а то къде куче може да влезе под земята и оттам да вие. „А е страшно — говореше Цино — да пръскаш лозето си и да слушаш как изпод лозето ти вие куче!“ Чак кога отива при кладенеца да вземе вода за нов разтвор, вижда, че в кладенеца вътре е паднало кучето на Брайно и вие отчаяно.

Приближихме се ние с глухонямото през къпините, надникнахме в кладенеца и долу на дъното гледаме кучето, заловено с предните си лапи за камъните как скимти и гледа право нагоре към хората. Очите му станали бели от ужас. Всички викат: „Спокойно, Балкан, ей сега, Балкан!… Балкан!… Балкан!… Дръж се, не мърдай!“ Но Балкан се изпуска от каменните издатини, камъкът долу е зеленясял, хлъзгав, почва да се мята във водата, изчезва в мрака на кладенеца, каменната бездна под нас се изпълва с отчаян лай, докато кучето отново се закрепи с лапи на някоя издатина и стихне.

Тъй като кладенецът е широк, никой от мъжете не, може да слезе долу, в по-тесните кладенци мъжете слизат, разкрачени широко, боси, закрепят се в празнините между сухата зидария. Тук не може да се слезе, трябва да се намери стълба или въже. „Ритла, сенарска ритла!“ — сеща се Младенчо и слиза бързо по склона долу в ниското. Там е разпрегната Циновата каруца, стъкмена със сенар ски ритли. През това време другите успокояват кучето, кучето млъква, загледано в хората.

Но хората се отделят настрана, сядат край колибата и започват да пушат, чакайки Младенчо да дойде с ритлата. С глухонямото оставаме край кладенеца, гледаме се с кучето, нито то може нещо да ни каже, нито ние можем нещо да му кажем. Ако не ми бе отнело говора, можех да му говоря ласкави думи и да го успокоявам, но сега мълча, клекнал на ръба на кладенеца, и гледам изпълнените с ужас и молба кучешки очи. Градинарят навърза един за друг ремъците на мъжете, сваля ремъците и от пръскачките-машини, готви се да върже с тях кучето, когато слезе на дъното на кладенеца.

Младенчо се задава през лозето с ритлата на рамо, мъжете я вземат от него, спускат я в кладенеца и ритлата се оказва къса. Изтеглят я отново нагоре, кучето пак започва да се мята във водата и да вие, чичо Гаврил тогава се сеща, че е най-добре да вържат една торба за наставените ремъци, да спуснат торбата и кучето ще скочи в нея. Цино даде торбата си, вързаха я за ремъците, градинарят се наведе над кладенеца и започна да я спуска надолу, като обясняваше на кучето как да влезе в торбата и да се свие на дъното й, да не би като го издърпват нагоре да се преобърне торбата, то да се изтърси и да се пребие в камъните. Кучето, щом видя, че торбата го наближава, взе да скимти радостно, разтвори голямата си паст и захапа дъното на торбата. „Пусни, пусни!“ — почна да вика градинарят, но тук се намеси чичо Гаврил, взе ремъка от ръцете на градинаря и с думите: „Тегли!“, започна да изтегля кучето нагоре. То се държеше мълчаливо със зъби за торбата, висеше и се люлееше в кладенеца, тежки капки вода се оцеждаха от него и се разбиваха с трясък на дъното. Бе като в цирк, мъжете до един останаха изненадани, че кучето само със зъби може да се задържи за торбата.

Изтеглиха го от кладенеца, кучето се отърси, огледа всички около себе си, проскимтя и клекна на задните си нозе. Мъжете насядаха край кладенеца, кучето пристъпи напред и завря муцуната си под мишницата на градинаря. „Гледай го ти, протосингела — говореше чичо Гаврил, — излезе по-умно от нас, никой не се сети, че със зъби може да се хване и да бъде извадено от кладенеца!“

Отдавна бях престанал да изпитвам неприязън към Балкан и дори се улавях, както казах по-преди, че започваме да се сприятеляваме отново с кучето, макар че понякога тайно го замерях с камък, удрях го с дърво или го ритах в подвитите слабини. То не ми се сърдеше за ударите, отскачаше няколко крачки встрани, клякаше и ме гледаше в очите. Очите му бяха меланхолични и придаваха тъжен израз на цялото му лице. Но щом с глухонямото хуквахме подир някое водно конче или хвърковат зелен скакалец, то веднага се оживяваше, размахваше си опашката и с големи скокове се включваше в гонитбата. Тук, в Циновото лозе, ми дожаля за Балкан, като го гледах как трепере и като гледах как от единия му хълбок подгизва кръв и оцветява козината по корема — наранило се бе при падането в кладенеца. Мъжете си разказват колко изобретателно може да бъде едно куче, когато се види натясно или когато погледне смъртта в очите. Баща ми разказваше за едно старо наше куче — то вече не е между живите — как веднъж при появата на бясно куче в селцето влиза вътре в къщи и се зарива до шията в пепелта на огнището, за да се скрие от бясното куче. Цяла сутрин го търсихме, баща ми сметна, че то може би е удавено от бясното куче, когато майка ми разрови огнището, за да стъкне огъня, и то се изтъркули със скимтене от пепелта. Тъй много се бе заровило вътре, че само очите му се виждаха в огнището.

„Опасна работа!“ — рече чичо Гаврил, градинарят въздъхна: „Късмет имал Балкан!“, а чичо Гаврил допълни: „Протосингел бе! Вие да сте видели някъде протосингел без късмет! Че той протосингелът за това е протосингел, ако се случи да падне някъде в дупка, късмета му да го извади от дупката! Да ставаме, щото слънцето си се търкаля! До обяд бавно, след обяд още по-бавно, но се търкаля!“

Първи тръгнахме с глухонямото, заедно с нас тръгна и кучето, почнахме да тичаме по склона, подире ни и кучето почна да тича, настигна ни, изпревари ни, размахало весело опашката си, като го гледа човек, ще рече, че никога не е падало в кладенец. Подире ни идеха мъжете, върнахме се отново всички на нивата.

Край нивата стоеше непознат човек с тънки черни мустачки, сам той тънък и черен като циганин, въртеше на всички страни лъскавите си очи, говореше с жените. Чичо Гаврил го подпита откъде е, какво по нашите места насам, човекът каза, че е другоселец, от торлашкото селце Старопатица, попаднал из нашия край и решил да потърси еди-кой си, защото някога заедно с него работели в железопътната чета, но колоос на вагонетка паднала върху крака му, та останал куц и минал в пенсия, макар че му било рано да минава в пенсия, тъкмо му били сега годините за работа. Другоселецът от Старопатица говореше за железничаря от църковното настоятелство, нашите му казаха, че той е в настоятелството и че настоятелството отишло с мисия относно довършването на църквата в митрополията, и че до вечерта ще се върне, тъй щото другоселецът може да потърси жената на църковния настоятел, тя е под селото в градините, скубе гръсти, а ако не скубе гръсти, да я потърси в последната къща откъм Петльова чука, пред къщата има купа сено, ще я познае по купата сено. Невестата на църковния настоятел е също другоселка, гостоприемна невеста, спретната, тя, щом разбере, че с настоятеля са били заедно в железопътната чета и че и той е четник, по никой начин няма да го пусне, ами ще му сложи софра и ще го задължи да чака настоятеля да се върне от мисията.

Тази му жена е повторка, невеста на място е, не е като първата му жена, сипаничава и зла, у нея и думата дума, и обноската обноска, и да се засмее знае кога, и да премълчи знае кога, а на всичко отгоре е и набожна, щото те нямат деца, та по причина на бездетството е станала набожна, а мъжът й влезе в църковното настоятелство и ето отиде тая сутрин с настоятелите до митрополията, та другоселецът във всеки случай трябва да се обади на невестата, как може да мине оттука и да не се обади, къщата съвсем лесно ще намери, в края на селото е, пред нея има купа сено, има речен камък две купчини, печена тухла има също така докарана, настоятелят се стяга да прави нова къща догодина, а в градината зад къщата има яма, изкопана е, за да гаси напролет вар в ямата, щото варта требе по-рано да се изгаси, да има време да узрее, да стане хубава за мазилка, щото пресната вар, кога я използваш за мазилка, се пука; та ето по кои белези другоселецът ще познае къщата на човека.

Като получи наставленията, другоселецът от Старо-патица приглади тънките си цигански мустачки, блесна с черните си цигански очи и понесе тънката си фигура покрай църковната нива. Той не вървеше по пътя, а като че се усукваше и разсукваше — много странна му беше походката. Бе обут с гумени цървули „Братя Пантеви“ на бос крак, не поиска да прегази реката при брода, а възви и мина от долната страна по моста. Двамата с глухонямото го гледахме като хипнотизирани, за първи път виждахме човек с такава походка и тъй загадъчен.

Той не бе още преминал по моста, когато от Керкезката гора с писък излетяха децата. Те пищяха тъй силно и тъй силно тичаха, сякаш пепелянки ги гонеха по петите. Тънкият другоселец от Старопатица се спря на моста. Децата не тичаха в една посока, а щом излязоха от гората, се пръснаха като пилци в различни посоки — кое към селото, кое към реката, кое към нашата нива, едно дете тичаше все покрай гората и пищеше с цяло гърло. Кучето започна да лае, тичаше ту към едното дете, ту към другото, на два пъти прегази реката, разпръсна свинското стадо, свинарят взе да вика: „Оу! Оу!“, дано с това даде кураж на децата. Хората спряха да работят, добитъкът надигна глави, само сивата крачеща чапла стоеше сгърбена в средата на реката, чужда на писъците около нея.

Щом полето се огласи от детските писъци, то ту от една, ту от друга нива наизлязоха хора, по лозята горе също се заобаждаха хора, нашите излязоха от нивата, градинарят, и той тръгна през градината си, момчето Исайко изтича напред до реката и за няколко мига полето се огласи от човешки гласове, всеки питаше човека най-близо до себе си какво се е случило, някои викаха към децата и ги питаха какво има, вълк ли е, бясно куче ли е, какво се е случило в гората и от уста на уста, почти като шепот, през цялото поле и през реката премина вестта, че момчето, ударено с жабата по лицето, като се качвало в голямата бука да търси орловото гнездо, се изпуснало, падайки надолу, се закачило с корема си на счупен клон и че се било изкормило. Всички останаха като вцепенени, сякаш гръм бе паднал в полето. Никой никого вече не подпитваше, всички стояха и гледаха към Керкезката гора и очакваха всеки миг оттам да се покаже изкорменото в голямата бука момче.

То се появи някак внезапно, най-неочаквано, без всякакъв вик.

Излезе от гората, сякаш излизаше от утроба, държеше ръцете си отпред и вървеше в права посока към брода на реката. Откъм Циновото лозе мъжки глас го извика по име, но момчето не обърна никакво внимание на името си, а вървеше мълчаливо, като курдисана механическа играчка през стърнищата, през угарите, през градините и ръцете си все отпред държеше. „Орел е това, как ще стигнеш орела ти!“ — клатеше глава чичо Гаврил и смучеше дълбоко, почти вдъхновено от цигарата си. Кога момчето наближи, видяхме ние всички, че е изкормено, затова се придържа с двете ръце.

Какво бе това вцепенение, не зная, но никой не изтича при него, а всички го чакаха да премине реката при Свети дух, чакаха го да дойде при възрастните, не те да идат при него. И прегази момчето брода, по-точно нагази в реката, падна по очи и започна да пие вода. Вдигна се пак от водата, опита се да тури ръцете си отпред, но не успя, залитна наляво и надясно, три или четири крачки направи напред и почти до брега падна в прахта. Почна да се гърчи до реката в прахта, мъжете като издухани от вятър се спуснаха към него, другоселецът от Старопатица възви обратно по моста и заразсуква своята тънка фигура.

Нашите майки ни прибраха с глухонямото вътре в църковната нива, сложиха ни да седнем, ние седнахме, отвсякъде ни покри вълча ябълка и спарена шума на кукуруз. Кучето, и то дойде при нас с подвита опашка, клекна с очи, втренчени в нас, но ушите му бяха обърнати към брода…

Не зная кое е по-страшно, да гледате ли, или да слушате?… Вълчата ябълка ни обграждаше от всички страни, двете жени седяха мълчаливо сред нея, над вълчата ябълка се виждаше част от каменния оброк Свети дух, старото брястово дърво стоеше подпряно неловко на камъка, част от моста се виждаше, още по-нататък част от синьото Циново лозе, а от другата, срещуположната страна — билото на Керкезката гора и страшната корона на голямата бука. Птици се виеха над голямата бука, орел обаче не се виждаше. Глухонямото момиче седеше съвсем оглупяло, никой не се занимаваше с него и ако дръпваше полата на майка си, да пита за нещо, майката перваше момичето по ръката, казваше му с пръст на устата да мълчи. Тогава момичето се свиваше, почваше да се вглежда ред по ред в очите на всички, дано по очите отгатне какви са събитията, обградили църковната нива, във всички очи четеше страх, ужас и мъка, дори в кучешките очи виждаше страх, защото кучето проскимтяваше, насочило ушите си към гълчавата при брега на реката.

„Амин! Амин!“ — чухме по едно време да казва чичо Гаврил, а градинарят додаде: „Склопете на детето очите.“

Каруца затрополи, издалеко се чу женски плач, каруцата спря да трополи, мъжете говореха нещо тихо помежду си, нещо работеха, жените се надигнаха от нивата, обърнати с лице към реката, изправихме се и ние с глухонямото и видяхме край брега на реката струпан народ. Циновите коне бяха впрегнати в каруцата, прекръсти се Цино, оправи синята си от синия камък сламена капа и подкара конете през реката. Всички мъже стоеха гологлави, а откъм селцето през градините подтичваха няколко жени и виеха на умряло. Нашите майки се прекръстиха, сълзи потекоха по лицата им. Навсякъде се виждаше как хора се събират на купчини, нивиците зейнаха като рани, изоставени, непрекопани, събитието внезапно бе парализирало сторъкото селце, то бе захвърлило инструментите сред нивята и обсъждаше станалото събитие.

Момчето, изкормено в голямата бука, си беше отишло от тоя свят. Името му много рано се вряза в паметта на селцето — Първан се казваше, Ангелачков.

То се появи най-неочаквано от гората, сякаш самата природа го роди от утробата си, премина механически през малката котловина, нагази в реката и падна там, без да успее да достигне до възрастните, да бъде поето от ръцете им. То падна в края на брода и издъхна, гърчейки се сред прахта и пачата трева на брега.

Години наред, щом премина край оброка Свети дух, го виждам как внезапно се появява, придържайки с ръце корема си, няколко мига само живо и безкрайно много мигове мъртво; сякаш природата в този ден бе решила да изпрати на всяка цена смърт в селцето, да разтърси полето с тази смърт и цялото селце да потопи в скръб и униние, да събере край момчето оплаквачките, да завият жестоко оплаквачките и то тъй, че всеки човек да го побият тръпки и да усети цялата празнота и безсмислица на живота. Съдбата сякаш дремеше по билата край селцето и решаваше кога да прати смърт и кога да издигне още една прясна могила в припеците срещу селцето, за да не забравя никой, че е смъртен и че пътят на всички ни ще завърши там, в припеците, под рохкавите могили; както всички преди нас.

Тъкмо за тази цел селцето е сложило гробището високо, за да се вижда отвсякъде, за да могат мъртвите и миналото ни да стоят винаги над нас и накъдето и да отправим поглед, погледът ни да се удря винаги в преградата на тези припеци, в преградата на миналото ни и на нашето бъдеще…

Турците правили своите гробища на изток от селцето, невидими за живите, потънали в храсти и шипки, каменните чалми са били скрити за погледа на живите.

Римляните още по-далеко са турили гробищата, за да бъдат далеко от мъртвите.

Не зная защо християнската душа е избрала тъй видно място за себе си?…

Пръв от всички започна да усуква и да разсуква себе си другоселецът от Старопатица с циганските очи. Този път той мина право през брода, не потърси мост.

Подир него се раздвижи чаплата, завъртя се кръгом на високите си кокили и закрачи сгърбена срещу водата.

Раздвижиха се и възрастните хора, кой имаше деца, прибра децата при себе си, привързаха добитъка на сянка, възрастните от полето изведнъж се изплашиха да не би някой да посегне на децата им, затова всеки прибра детето си, да е по-близко до него, да му е под око, да го вижда и да чува гласа му. Човешките гласове в полето омекнаха, сломиха се, гибелта на момчето сякаш направи мъжете безпомощни; па и безсмислено щеше да бъде изведнъж всеки да вземе мотиката, косата, бухалката или да нарами пръскачката-машина и да почне да пръска лозето, да вземе вилата и да почне да преобръща откосите. Едва-едва се усещаше движение на народеца из полето, но това слабо раздвижване само подчертаваше вцепенението на възрастните. Природата, и тя мълчеше, поела дълбоко въздух, не бързаше да въздъхне, могъща в своята неподвижност, покръстена посредством оброците, но останала езичница по душа.

Нито едно природно, бедствие, читателю, не прави човека така безпомощен, както го прави смъртта или угрозата от смърт, или трагичната безпомощност на децата. Ще си позволя да отида малко напред, тъй като и спомените ме тласкат напред и макар че е знойно лято, ще се помъча да вместя зимна виелица посред лятото.