Спомени за коне

Привечер край Свети дух се изтърси църковното настоятелство, пак босо, обущата вързани за връзките, прехвърлени през рамо, за да се икономисват подметките им, с църковното настоятелство върви и един кон с рязани уши; поради това, че ушите му са отрязани, главата му изглежда почти змийска. Конят гледа диво, главата му е постоянно вирната, щом съзира Циновите коне, почва да цвили. Циновите коне изправят глави, оглеждат го и те процвилват. Цино събира с жена си окосената люцерна, товарят я в каруцата, ямурлукът от лулилата е махнат. Исайко люлее ревящото в люлката бебе. Коня води най-добрия ездач на селцето, прекупчик на всякаква стока, заподозреният от властите настоятел, че е във връзка с цигани-конекрадци. Животното е необяздено, буйно и диво, чичо Гаврил, баща ми, пък и цялото настоятелство твърдят, че няма да може да бъде обяздено, обаче стопанинът му Павлето си залага главата, че ще го обязди, и предлага да се тури бас — от една страна на баса залага главата си, а от другата страна иска настоятелството да заложи печени овчи глави, дето ги е купило от града: във всяка торба е увита по една печена овча глава. „Ти срещу една глава искаш един чувал глави да заложиме!“ „Да, ама къде е мойта глава — рече Павлето, — па къде са вашите овчи глави!“

В пазарлъка се намесват и градинарят Брайно заедно с Младенчо, Младенчо е слязъл от лозето с празната пръскачка. На края се споразумяват: ако Павлето успее да се качи на коня, да изядат печените овчи глави, а ако не успее, той да заколи една звиска и звиската да бъде изядена.

Тъкмо басът е турен, иззад дърветата се показва горският и веднага предлага на търг конфискуваната в Керкезката гора брадва. Настоятелството предлага на горския да отстъпи брадвата за църквата, а в замяна на брадвата да вземе участие в угощението, щото тази вечер и без друго ще има угощение, независимо от това, дали Павлето ще успее да обязди коня, или няма да успее. Угощението те наричат овча сватба, тъй като ще се яде овче месо. Такива сватби се правят често в селцето, те са малки празници, неотбелязани в календара.

„Ти се изпълваш с недоумение и се колебаеш — рече му чичо Гаврил, — а то тука няма място ни за колебание, нито пък да седне човек да се двоуми.“ „То е така наистина — съгласи се горският, — ама нали човек е свикнал, ако не се колебае, да почне да се двоуми или пък съвсем обратно може да бъде. А то, като погледнеш, какво всъщност?“

И той прие да отстъпи брадвата на настоятелството, а настоятелството от своя страна щеше да я продава на търг, за да събира пари за строежа на църквата. По това време край нивата премина с кучешки тръс свинското стадо на селцето, посред стадото, също тъй подтичвайки в тръс, подвикваше високият стриган циганин, пастирите едно по едно подкараха добитъка към селцето. Из полето изчезнаха шаячните лулила, жени нагазиха в реката и почнаха да се плискат с вода, ситни мушици се появиха из въздуха, бързи лястовици се появиха над реката. На изток с пъшкане премина влак, оставяйки гъст дим подире си. Мъжете сядат върху тревата, Павлето стои прав, държейки тънката сиджимка на коня. Чичо Гаврил се интересува относно мисията на настоятелството.

Настоятелството, придружено от протосингела, не само че не беше изпросило никакви средства от митрополията за довършване на църквата, ами, напротив, митрополията по най-категоричен начин заявява на настоятелството, че не може да отдели нито един грош за подобна работа, самата тя е изправена пред материални затруднения и трябва да измолва средства от Светия Синод, но и Светият Синод не дава, а, напротив, и не само напротив, но ограничава и изземва част от производството на свещоливницата, продажбата на дъски за ковчези и дава цялото право без остатък на други митрополии, защото те уж нямали толкова много земи, гори и добитък покрай манастирите си, колкото например има Врачанската митрополия, и освен всичко имала и пчелин, имала рибарник и сушилня за сини сливи, обаче тази година пчелата не даде мед, по сливите имаше болест, стадата боледуваха от шап и бог не беше благосклонен; а кога бог е благосклонен — пак същото, защото, както е казано в библията: ако седемте мършави крави изядат седемте тлъсти крави, пак ще останат мършави.

Ако обаче настоятелството иска, може да потропа на вратите на Видинската епархия, което всъщност от само себе си се разбира: че и епархията едва ли ще може да отпусне нещо, като се вземе казаното от библията за мършавите и за тлъстите крави, и че нищо друго не остава, казва митрополията на настоятелството, освен сами да си помогнем, както го правят всички съседни селища, ще усвояваме нови земи, ще увеличаваме постъпленията от арендуване, самите такси ще трябва да се увеличат, за да не бъдат те символически, а тъкмо обратно, а и ще бъде също така препоръчително да се наемат и изполичари, но това не го казва митрополията, а го само намеква протосингелът като възможност, а то, разбира се, къде може да се дава на изполица и да се вземат изполичари и къде да ги търсиш тия изполичари, когато едва-едва сме се научили да арендуваме, и то с най-чиста загуба, за три години аренда на нивата Свети дух едва се събраха пари за кръст на оброка Свети дух.

Излиза, че цялата нива Свети дух каквото даде, то оброкът Свети дух го изяжда, а през това време другите митрополии вече имат цели параклиси и според намекването на протосингела може прочие да се направи прошение до централната община да отдаде безвъзмездно пустеещите общински пасища и перекендетата при топографското дърво.

След смъртта си притежателят на перекендетата не е оставил никакви наследници и следователно по тази причина перекендетата минават към общината, а общината в никакъв случай не стои по-високо от църквата и може вследствие като се вземе пред вид, че не стигат пари, да се обмисли и се освети при топографското дърво нов оброк и ще бъде тъкмо на място, защото там околността е градобитна и там естествено ще е най-подходящото място за оброк, градобитнината ще бъде отместена с божия сила и с освещаване, а не както правят по други селища из царството: да поддържат оброчища само на такива места, дето е по-височко и се вижда отдалече, а не, дето е градобитно или засушливо. То и на всичко трябва да е оброкът, за да се вижда, ама същевременно и на проклето място трябва да се тури — прокълнато или езическо, — та като се покръсти мястото, хората да се убедят в смисъла на покръстването.

Защото никаква друга надежда не остава, казва църковното настоятелство, и то го знае по най-категоричен начин, няма дори нужда да бъде подсказано с намек от протосингела или от митрополията, защото подир отказа то се залавя с размисъл и след съответния размисъл разбира, че няма и няма, обаче протосингелът посъветвал настоятелството да потърси дарения, било в имот, било в пари или друго имущество.

Тези дарения се правят обикновено от грешни хора: кой извършил убийство, кой кражба, кой изнасилване, кой присвоил имущество на сираци и прочие, и прочие. Това добре, но след главоломен размисъл църковното настоятелство изповядва пред протосингела, че в селцето ни нито някой е убил, нито е откраднал, нито е присвоил имущество на сираци или пък да е изнасилил — а, напротив: него са го крали, присвоявали са имуществата на сираците му, убивали са го и са го изнасилвали.

„Тежко ви — рекъл тогава протосингелът, — тежко ви, щом не носите зло семе в себе си!“, а църковното настоятелство след известно колебание заявява най-отчаяно на протосингела и най-главоломно, че ако е работата, за зло семе, то го ние имаме, но не е още поникнало.

Подир което мъжете излизат извън града, събуват старите си вдървени обуща и поемат боси по обратния път към селцето, потънали всички в дълбок размисъл относно злото семе.

„Амин!“ — рече чичо Гаврил по повод на злото семе и се впусна да обяснява, че ще поникне и нашето семе, тъй както е поникнало семето на вълчата ябълка, вълчи или кучешки сугреби ще хвърляме върху него, пак няма да дадеме да изсъхне или да го разнесат птиците. А това за арендуването дето го предлагат, те имат много здраве, каза чичо Гаврил — ами че вие — възмути се той — на паралелопипед я направихте тая работа!

Като чу паралелопипед, църковното настоятелство подсмръкна, а Павлето се вейна на необяздения кон и препусна с него право през нивата ни, през лъвската трева и през сухите откоси на Циновата люцерна. Изненаданото животно се мяташе да отхвърли ездача от гърба си, но ездачът се бе впил в него като кърлеж и докато ние се усетим, кон и ездач разплискаха водата в реката и изчезнаха зад дърветата. Кучето се спусна с весел лай подире им. „Луд човек!“ — рекоха жените. Циновата жена си плюеше в пазвата, подръпваше си ушите и цвъртеше с уста, щото много се беше изплашила. Брайно се удари с ръце по бедрата и извика: „Бре, бре, ще изпотъпче зарзавата!“

„Що вие не обяснихте на митрополията и на протосингела, че искаме ние църква или нови оброци не защото сме грешни или защото сме праведни, ни грешни, ни праведни сме ние, а защото сме българи, а не турци, защото сме село още от римско време, а не катун на влашки цигани-конекрадци и вретенари, и че то може ли село без църква, без гробище, без оброчища и чешма и като няма пари за църква, откъде да се вземат тия пари, от залъка на тоя народ ли да се вземат, от тая мършава земя ли, или откъде? Че ние — рече чичо Гаврил — да не сме свещоливница бе! Ай да им се не види и на протосингела, и на перекендетата, и на главоломностите!“ (Той употребяваше думата перекенде в смисъл на чуждо тяло; перекенде е имот в чуждо землище, за чичо Гаврил духовенството беше също така имот в чуждо землище.)

Колкото обаче читателят е разбрал от цялото това изложение на настоятелството, допълвано и дообяснявано ту от един, ту от другиго от членовете му с най-доброжелателни и отчаяни усилия за внасяне на повече яснота относно мисията, поради която причина се доведе до пълна безсмисленост, толкова и аз съм разбрал тогава, подсмърчайки заедно с глухонямото край насядалите в тревата мъже.

Имаше обаче едно полезно зрънце в цялата тази бъркотия и безсмисленост, изтърсена на нивата Свети дух, прозорливото око на чичо Гаврил го забеляза, то бе небрежният намек, турен уж случайно или изтърван по погрешка и омотан след това в безсмислени думи, а именно: арендата. Митрополията искаше да увеличи наема на арендаторите, за да събере допълнителни средства от църковните ниви, пръснати като лишеи по цялата й територия, или, с други думи, искаше да бръкне в джобовете на сиромашията, които и без това бяха изпразнени…

Не помня съвсем точно, но мисля, че още две или три години настоятелството не посмя да покачи цената на арендуването. Подир това мъжете се заговориха за момчето, паднало от голямата бука, за небесната дъга, за бягащият човек по дъгата (дано човекът си е намерил галоша из пчелините, там има толкова буйна коприва, бъзак и всякакви къпинаци, че вол ако се изгуби, трудно ще се намери, камо ли един галош да намериш, обаче нейсе!), заговориха се още за кучето, паднало в кладенеца, за локомобила на другоселците и за другия другоселец от Старопатица, дето се усукваше и разсукваше по пътя за селцето.

„Що не ми казахте по-рано — рипна се изплашен куцият четник, — това е Мустафата! Глей го ти Мустафата къде се появи! А щеше уж да седи на кантона!“ „Циганин ли е?“ — попита чичо Гаврил, куцият работник от железопътната чета каза, че не бил циганин, Славейко Георгиев се казвал, ама понеже боята му такава, всички му викали Мустафа.

Щом куцият работник от железопътната чета се рипна изплашено, горският също стана, нарами карабината и описвайки широка дъга, се изкачи отново по билото, за да види няма ли пак някой контрабандист да се появи привечер в гората. Слънцето залязваше на запад зад планините, отиваше да освети други царства, дълги сенки легнаха в полето, добитък и хора на тумби, на тумби вървяха към селцето, щъркелите, и те тръгнаха да се прибират, полето постепенно взе да запустява. Брайно запретна крачоли и нагази сред своя зеленчук да го полива. Из полето само Павлето продължаваше да се мярка през нивите и градините, бродираше полето на зиг-заг, подвикваше весело, впит в безухия кон, неизвестно откъде, как и по какви пътища попаднал в ръцете му.

„Тя се видя — рече главният готвач на сватбата на сръбския крал, — че тоя кон ще изяде овчите ни глави!“

Тъй този летен ден избледня по залез слънце и кога и ние си тръгнахме заедно с църковното настоятелство, водени от сляпата петромаксова лампа, подире ни, надничайки из сенките на дърветата край реката, иззад храстите и смълчаната Керкезка гора, се появи стокракият летен здрач и нагази безшумно в полето. В острите миризми на ливади и на дива билка се смесиха миризмите на студена пепел от пътя, на пушек от комини, на торища, замириса на домове. Отвъд селцето се появи бакърено зарево, трептящо и подвижно, там горяха варниците при варовиковите кариери.

До разсъмване това зарево щеше да трепти, будно и спокойно, застанало на стража, вторачено в заобикалящия го нощен здрач. Щом видяха тъмнината, жабите веднага изпълзяха от леговищата си и почнаха да надават високи викове.

Подир жабите от леговищата си наизлязоха духовете, водните таласъми, вампирите, самодивите — цялото суеверие на всички 473 жители; и сред тях бяхме и ние с глухонямото, тайни знаци, точици, небесни трохи или дявол знае що. Звездното небе ни похлупва, осеяно също тъй с тайни знаци, трептящи точици, небесни трохи, или дявол знае що. Някоя небесна троха се отронва, оставя светла чертичка подир себе си. Чертичке, чертичке!… — викам си на ума на чертичката.

Глухонямото стиска ръката ми, води ме за ръка, зад нас тупат в прахта босите нозе на майките ни, още по-назад тупат босите нозе на бащите ни и на църковното настоятелство, мъжка кашлица се счува зад гърбовете ни, приглушени гърлени гласове, селцето все повече и повече се приближава, разтваря уличките си, вратниците на дворовете, светлите врати на къщите, през отворените врати припламват огньове в огнищата, мирише на дом и на сън. Глухонямото пуска ръката ми, казва ми нещо със знаци в тъмнината, половината знаци остават неразгадани, щото не ги виждам в тъмното. Може би ми казва лека нощ?

Лека нощ!…

Денят, макар и дълъг, не е стигнал на жителите на селцето да привършат всичките си работи. Затуй селцето се врязва в тъмнината, за да отземе от нея още малко време, да изчерпа летния ден до дъно и сетне уморено да падне чак на дъното на съня, охранявано единствено от кучетата и от кукуригането на селските петли — неговите верни нощни тръбачи. Тези черни отломки, откъртени от нощта, ще си позволя тук само да хроникирам: струпвам ги на едно място, читателю, защото и събитията следваха едно през друго, струпани на купчина в пълен безпорядък.

Безпорядъкът започна от куция работник от железопътната чета.

Той не можа да намери в къщи Мустафата с циганските очи, нито пък повторната си жена можа да намери. Вратата беше отворена, огънят в огнището изтлеял, край огнището човекът намери турена софра с мезета и пиене. Върху софрата клечеше котка като вещица и го гледаше с жълтите си очи. Куцащият човек излезе разтревожен от къщи, отиде при църковното настоятелство — настоятелството бе разчупило печените овчи глави в къщата на постоянния опекунин на малолетните сираци в селцето, похапваше си от тях и пиеше вино, според както се беше обзаложило с Павлето относно обяздването на коня. Заедно с него пиеше вино и Младенчо и се подготвяше за тъжните си спомени и за сълзата, която по-късно щеше да се търкулне по бузата му. Горският едва беше пристигнал, туриха го на лично място, прибраха пушката му настрани, да не би случайно да изгърми и да убие човек, петролен фенер висеше на пирон и осветяваше мъжете.

Заедно с горския надойде много нощна пеперуда, почна да се върти около фенера и да се блъска в стъклото му.

Като оглозгаха костите и се понапиха, Младенчо почна да си припомня измрелите роднини и пророни сълза за тях, куцащият железопътен работник отиде в къщи да потърси пак Мустафата от Старопатица и като вървеше опипом през градината, чу откъм ямата да се обажда малаче. Той възви към ямата и на дъното на ямата освен малачето видя и жена си, и Мустафата. Донесе фенер от къщи, освети дъното на ямата, седна на ръба, запали си цигара, без да бърза, и докато пушеше заслушан с едно ухо в песните на настоятелството, с другото ухо слушаше какво се бе случило.

А то ето какво се бе случило:

Когато Мустафа се обажда на жената на стария четник, тя веднага го приема в къщата, туря софра, слага гостенина на софрата и по никой начин не го пуска да си замине, без да дочака мъжа й да се върне от мисията до митрополията. Щом се стъмнило, гостенинът попитал къде е онуй място и невестата му казала, че онуй място е в края на градината, той тръгнал през градината, но нали тъмно, нищо не се вижда, както си вървял, изведнъж пропада право надолу, като в бездна, извиква и се блъска в дъното на ямата. Там той заварва падналото кой знае кога малаче, малачето било със строшен крак. Да извика невестата на помощ, срам го било, да мълчи, също не иде. По едно време Мустафата дочува, че самата невеста подвиква от прага на къщата, той помълчал, помълчал и се обадил от ямата. Невестата веднага се удря по бедрата, взема въже и отива да хвърли въжето на гостенина, да го изтегли от ямата, ала Мустафа тъй силно дръпва въжето, че невестата заедно с него полита и пада право долу върху Мустафата.

Куцащият човек пуши и пита: „Не викахте ли никого от съседите?“ „Ами как ще викаме — казва невестата, — ако почнем да викаме от ямата и дойдат съседи, какво ще си помислят, че сме правили долу в ямата! Ами че те най-лошото ще си помислят!“ Мустафата, и той казва, че не идело никак да викат, щото, като видиш мъж и жена в яма, какво може да си помислиш?…

„И аз същото го помислих в първия момент“ — въздъхва куцащият човек, става и отива да донесе стълба.

Мустафата и невестата се изкачват по стълбата, на дъното остава само малачето с пребития крак. „Ако е така, както казваш — говори куцащият човек на Мустафата, — то ти си, значи, искрен. Но да знам, че си си искрен, ти ще останеш у нас, докато изядеме малачето: ще го заколиме и ще го изядеме! А ако не си искрен, няма да останеш и няма да ядеме малачето!“ „Как няма да съм искрен!“ — възразява Мустафата, усуквайки и разсуквайки се подир куцащия работник от железопътната чета…

(И остана Мустафата, заклаха на другия ден малачето, цяла седмица ядоха и пиха с настоятеля, а кога оглозгаха и последните кости и Мустафата си замина за торлашкото селце Старопатица, съмнение почна да гложде настоятеля, че не ще да е случайно това падане в ямата. Но това е вече друга тема или други железници, нашият влак няма какво да прави там.)

Настоятелят заведе Мустафата при църковното настоятелство, там всичко беше оглозгано. Младенчо търкаляше голямата си сълза по бузата и въздишаше в ушите на постоянния опекунин на малолетните сираци в селцето: „Еееех, помниш ли…“ Всички си бяха порядъчно пийнали, в средата седеше горският със зелената си униформа, той продължаваше да разказва как треснал с пушката в Керкезката гора и контрабандистът така се бил изплашил, че тутакси изпуснал брадвата и издимял през гората подобно на вятър.

Някои почукваха с оглозганите кости и искаха още мезе, Павлето влизаше и излизаше в отворената врата, ту нахлупил влашкото си бомбе над очите, ту го тикнал назад върху тила си. И като влезе веднъж с бомбето, позабави се и се показа гологлав, с димящ и цвъртящ тиган в едната ръка. „Ето мезе!“ — рече той и остави тиганя. И всички се пресегнаха да си вземат от мезето, в мътната светлина на фенера не се виждаше какво е точно, на лук имаше вкус, на чушка и на нещо жилаво и твърдо, месо ли бе, жила ли, кой го знае, но се дъвчеше.

Не бе ни месо, ни жила, ами бомбето на Павлето. Като го наклъцка ситно със сатъра, той го изпържи в тиганя, тури и лук, няколко чушки и го поднесе за мезе. Може да се стори странно на читателя, но бомбето беше изядено и двадесет години по-късно, като се връщах към старите времена, съживих отново бомбето и мотиви от неговия живот ми послужиха за написването на една новела, озаглавена „Бомбето“… Докато дояждаха бомбето и слушаха разказа на горския, мъжете му обърнаха внимание, че в същия този миг може би някой контрабандист бъхта с брадвата си в царската гора.

„Тихо!“ — извика изведнъж горският и се превърна целият на слух.

Той гледаше към гората, но в тъмнината нищо не се виждаше. „Не се чува брадва“ — рече той. „На мене ми се счу, че нещо рече клъц-клъц! — каза му главният готвач на сватбата на сръбския крал. — На вас не ви ли се счу по едно време?“ „Чу се, как да не се чу“ — рекоха останалите, а Мустафата предложи на горския да вдигне карабината и да гръмне във въздуха. Ако в гората има контрабандисти, ще излетят оттам като зайци, щом чуят рева на карабината. „Ами!“ — поклати глава горският. „Ще издимят в същия миг“ — каза на свой ред главният готвач на сватбата на сръбския крал, а горският се надигна с думите: „Мааму стара, ще изтрещя“, взе пушката, пристъпи напред пред мъжете, насочи я нагоре във въздуха и натисна спусъка.

И като изтрещя пушката и изхвърли цял лакът дулен пламък от цевта си, мъжете видяха как цевта се пръсна, горският изрева с всички сили, хвана се с две ръце за лицето и падна от верандата право долу, сред високи градински метли.

Наскачаха долу, откачиха фенера, видяха, че горският е ударен в едното око, разтичаха се, вдигнаха Цино от сън, човекът впрегна конете, натовариха горския, за да го откарат в града на доктор, и никой не можа да разбере дали по невнимание си бе затъкнал пушката, или нарочно някой му я бе затъкнал — докато ядяха овчите глави и пиеха вино, — за да се отучи от навиците си да стреля и да плаши сиромашията. Много пъти след това съм разпитвал, но и досега не мога да кажа с положителност дали цялата тази покана към горския да вземе участие в овчата сватба, цялото това гостоприемство към униформения и старателен представител на властта е било искрено, или е било тънка примамка?

С това безкрайният летен ден си отиде, останалите будни мъже, и те се разотидоха, газейки направо през изгнилите плетове, обсъждайки ослепяването на горския, селцето постепенно потъна в мирова тишина и когато всички взеха бавно да потъват в съня, се чуха отново трясъци и викове.

Полунощ трябва да е било.

Викаха от къщата на човека, получил премия два ку-бика чамов материал за дограма на къщата. Сам човекът викаше, колкото сили има: „Дограмата! Дограмата! Ах, вълците!…“

Ломеше се, трещеше и се цепеше дърво в нощта, врати и прозорци излитаха с трясък от новата къща на селянина и се разлетяваха във всички посоки из тъмнината.

На сутринта никаква следа не се намери ни от врата, ни от прозорец, просто в полунощ цялата дограма бе излетяла с трясък от местата си и се бе пръснала, като само тек и там бе оставила след себе си по някоя светла треска.

Тая нощ косите на човека побеляха и тогава ние се сетихме за думите на чичо Гаврил, че не е хубаво да правиш врати и прозорци на къщата си на гърба на един убит вълк, защото вълкът, колкото и да му е кучешко семето, е животно митологическо.

Сутринта на бедрото на Мустафата с циганските очи бе намерена една забита от дограмата светла треска и докато остана да прави гости ида изядат малачето, човекът от Старопатица все накуцваше. Той пак се така усукваше и разсукваше, когато ходеше, но се усукваше и разсукваше с малко заекване по причина на нараненото си бедро…

Чак когато човекът си замина и чичо Гаврил се вторачи в странната му походка, изведнъж спря да работи, подпря се на дръжката на мотиката, вторачен в отдалечаващия се другоселец.

Оня, изглежда, забеляза, че го наблюдават вторачено, защото ускори крачки и като вретено премина край нивата Свети дух. „Какво има?“ — попита баща ми и се подпря и той на мотиката.

Жените, и те се изправиха, надигнаха глави над вълчата ябълка, мотиките им спряха да кънтят по старите римски камъни и отломки, ние с глухонямото също така се вгледахме в чичо Гаврил, питайки с очи какво има.

„Той е! — рече чичо Гаврил. — Това не е никакъв работник от железопътната чета, това е същият оня влашки циганин от Старопатица, дето белите вълци го бяха вързали с въже за шията и го водеха за сухоежбина бос през преспите на църковната нива. Чак сега можах да го позная аз него, щото е с друга риза, а тогава беше с риза от пъстра басма. Глей ти! Като две и две четири ми е ясно сега, че той има някаква връзка с излетялата вълча дограма, той е в най-тясна връзка с вълците, изпратили са го да отмъсти за дограмата.“

„Тц, тц, тц!“ — почнаха да викат жените и се съгласиха помежду си, че съвсем е дошло времето да ни заведат о глухонямото при стария свещеник в град Берковица да ни чете от Библията и че щом ни чете от Библията, то на нас с глухонямото ще ни се върне говорът, иначе защо циганинът, воден някога с въже за шията от вълците, ще се появи, ако това му появяване не е във връзка с някакво знамение!