Спускане в небитието

1.

Още с първите лъчи на зората беше потеглил към планините, загърбил необятните простори на Кингстън. Беше минал през няколко малки планински села, в които къщите рисковано бяха накацали от двете страни на пътя; после се беше спуснал през пищната растителност на долините, все още блестящи от сутрешната влага, и най-накрая отново се беше изкачил към студения въздух на върховете, които пазеха северния бряг.

Сега вече наближаваше осем сутринта и той отново се спускаше, приведен над мотоциклета си, летящ със сто и шейсет километра в час. В ушите му се набиваше звукът на мотора, а вятърът свиреше в косата му. В далечината можеше да се забележи синята вода и вълните, които се разбиваха във вътрешните рифове и хотелите, обрамчили плажната ивица. Погледна само за миг, а после се гмурна в последното накъдрено зелено спускане, което го водеше към Оча Риос2.

Макгрегър мразеше Оча Риос. Някога красивата и елегантна ивица по крайбрежието сега представляваше дълга верига от безвкусни хотели, гейклубове, фирми за мъжки ескорти и дискотеки със стийл-драм3 оркестри, всичките подхранвани от ордите малоумни туристи, които искаха нещо малко по-скъпо, но не много по-различно от Маями Бийч.

Именно в услуга на подобни туристи бе построен „Плантейшън Ин Колъни“ — огромен комплекс, прострял се върху осемдесет декара разкош, фалшиви колониални сгради, ресторанти и снекбарове. Беше отделен от пътя с висока ограда. На портала стоеше пазач с униформа в цвят каки — един от местните с гладки лица, които козируваха на всяка лимузина с туристи, пристигащи от летището.

Обаче пазачът не поздрави Макгрегър. Вместо това вдига едната си ръка с дланта напред, а другата постави върху дръжката на мушнатия в кобура пистолет.

— Имате ли някаква работа тук?

Макгрегър спря, но остави мотора да работи на празни обороти.

— Имам среща с мистър Уейн.

— Мистър кой?

— Уейн. У-Е-Й-Н.

Пазачът провери списъка на посетители, защипан върху твърда подложка, направи отметка срещу едно име и кимна.

— Гледайте да не шумите много — каза пазачът, отстъпи настрана и направи място на Макгрегър да мине. — Гостите на хотела все още спят.

Макгрегър се усмихна, пришпори мотоциклета си и се понесе с рев през комплекса. Подмина занизаните градини, лехите с ярките цветя, грижливо напоените палми. Накрая спря пред входа на основната хотелска сграда, която беше само на три години, но беше грижливо построена така, че да прилича на стара ямайска колониална постройка.

Слезе от мотоциклета и влезе във фоайето. Служителят с червено сако и вратовръзка, който стоеше на рецепцията, зяпна изненадано мазния му гащеризон и мръсния му син пуловер.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита служителят с изражение, което се предполагаше да представлява усмивка, но приличаше повече на болезнена гримаса.

— Търся мистър Уейн.

— Дали, ъ-ъ, ви очакват?

— Да, ъ-ъ, очакват ме — отвърна Макгрегър.

Болезнената гримаса се засили малко повече.

— Името ви?

— Джеймс Макгрегър.

Служителят вдигна телефона, набра някакъв номер и каза нещо тихо, после затвори. Беше очевидно недоволен, но все пак успя да каже:

— Вземете асансьора отдясно. Стая четири-две-три.

Макгрегър кимна, без да каже нищо.

Въпреки ранния час Артър Уейн беше вече буден и облечен, седнал до една малка маса, върху която беше поставена закуската му. Беше строен мъж на малко над петдесет, със сурово лице и сиви студени очи; въпреки небрежната курортна атмосфера беше с костюм с жилетка от плат на тънко райе.

— Седнете, Макгрегър — каза той, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Бързо дойдохте. Искате ли да закусите?

— Само кафе — отвърна Макгрегър. Запали цигара и седна на един стол до прозореца. — Как разбрахте къде да ме откриете?

— Искате да кажете при вашата… приятелка ли? — усмихна се Уейн и му наля кафе. — Имаме си начини. Макар че не очаквах да дойдете толкова бързо.

— Нали ви казах, в осем и трийсет ще бъда тук.

— Да, но ви се обадихме в шест, а от Кингстън до Оча са четири часа…

— Не и както карам аз.

— Очевидно. — Уейн кимна. — Очевидно. — Отхапа залък от препечената филийка и погледна Макгрегър. С погледа на бизнесмен — уверено, преценяващо. — По-стар сте, отколкото очаквах.

— Вие също.

— На колко години сте всъщност? — Уейн остави филийката и се зае с бърканите яйца. — Разкажете ми накратко за себе си.

— Нямам какво толкова да разказвам — отговори Макгрегър. — Водолаз съм. На трийсет и девет години. Живея в Кингстън от четиринайсет години. Преди това се занимавах с вадене на потънали съдове в Ню Йорк и Маями. Не изкарвах много и мразех работата си, затова дойдох тук.

— А преди Ню Йорк?

— Бях в Пасифика, чистех плажовете от мини за морската пехота.

Уейн продължаваше да дъвче яйцата си.

— И как беше там?

— Като в лош сън. — Макгрегър дръпна от цигарата и се загледа през прозореца. Не обичаше тази част — първоначалното печелене на доверие у клиента. Трябваше да направи добро впечатление. Надяваше се, че Уейн няма да навлезе в територията на личния му живот.

— Чух, че сте бил ранен през войната — подхвърли Уейн.

— Да. За малко да изгубя крака си. На докторите след това им потрябваха три години, за да го закърпят.

— Забележително! — възкликна Уейн, без да спира да дъвче. — Забележително. Е, няма повече да го увъртам, господин Макгрегър. Препоръчаха ви горещо. Горим от нетърпение да ви наемем на работа.

Макгрегър се подсмихна.

— Особено като се има предвид, че съм единственият на острова с подходящо оборудване за тази работа?

— Повече ни интересува да намерим подходящия човек за тази работа — възрази Уейн.

— Но другите ви опции са да докарате със самолет екип от Флорида или Насау, а това ще струва доста. Доста е леко казано — оборудването е много тежко.

— Дали не се опитвате да ми кажете, че искате да увеличите цената си? — попита Уейн.

— Мисля по въпроса.

— Няма какво да го увъртаме — рече Уейн. — Тази работа е важна и изключително деликатна. Ще ви платим всичко, което поискате, в разумни граници, разбира се.

— Това ще зависи от работата.

— В такъв случай — каза Уейн, като избърса устата си със салфетка, — нека да ви разкажа за работата.

Избута настрана масичката, разкашля се, после запали цигара. Пресегна се към един голям куфар, отвори го и извади отвътре скици, схеми и морски карти, които разпръсна върху пода.

Взе една гланцирана фотография на кораб и я подаде на Макгрегър.

— Това е проблемът. Яхтата „Спускане в небитието“. Трийсет и седем метра по ватерлинията, луксозно обзавеждане, пет самостоятелни каюти, всяка със собствена баня.

— Тонаж? — прекъсна го Макгрегър.

— Четиридесет и четири, мисля.

— Мислите?

Уейн провери документите.

— Да… четиридесет и четири.

— Къде е потънала?

— На пет мили на изток оттук и на по-малко от миля от брега, горе-долу. Според най-точната ни преценка се намира някъде тук — подаде на Макгрегър една морска карта, — точно извън външните рифове. Тук има два рифа: вътрешен, който е приблизително шест метра, и външен риф, който се спуска до…

— Знам за рифовете — каза Макгрегър. — Кога е потънала?

— Вчера.

Макгрегър замълча за миг.

— Вчера ли?

Уейн смукна от цигарата си и се усмихна.

— Чудите се защо съм тук толкова скоро. Морските застрахователни компании не са обичайно толкова пунктуални в изпращането на свои представители. Нали това си помислихте?

— Грубо казано.

— Мисля, че постепенно ще разберете за какво става дума. Корабът е застрахован за два милиона и сто хиляди долара, така че загрижеността ни е обяснима, но това е само част от проблема.

Макгрегър се намръщи. Досега не бе чувал представител на морска застрахователна компания да нарече яхта кораб. Освен това Уейн му се стори някак несигурен. Погледна отново картата.

— Как е легнала?

— Не сме съвсем сигурни. Мислим, че носът гледа на север, към открито море, а кърмата лежи ето тук. Това означава, че кърмата е на дълбочина около двайсет метра, а носът на около двайсет и четири. Тук наклонът е доста голям…

— Има ли големи повреди?

— Не. Доколкото знаем, няма. Надяваме се, че е невредима.

— Но не знаете.

— Да, не знаем.

Макгрегър се намръщи.

— Чия е?

— Принадлежи на американски индустриалец, който е направил състоянието си в стоманения бизнес. Купил е яхтата преди девет месеца от един австралиец и допреди няколко седмици я е държал в Средиземноморието. Прекарал я е до Маями, по-точно до Уест Палм, за ремонт, и след това е доплавала тук.

— Не е ли бил на борда?

— Не. Живее близо до Питсбърг и планираше да дойде дотук със самолет, след което да я вземе от Оча до Аруба.

Макгрегър кимна.

— И искате да ви кажа дали може да бъде извадена?

— И това също — отвърна Уейн. — Но освен това имаме още няколко големи притеснения от застрахователна гледна точка.

— Какви са те?

— Искаме преди всичко да разберем защо е потънала — отговори Уейн и загаси цигарата си.

Последва кратко мълчание. Макгрегър изчака за пояснение, но тъй като такова не последва, подметна:

— Не съм сигурен, че следвам мисълта ви.

— Самият аз не съм сигурен, че казаното от мен има някаква смисъл — поясни Уейн. — Виждате ли, нещо се е случило на борда на тази яхта. Имало е експлозия в машинното отделение, ако съдим по показанията на очевидците. Плавателното средство е било снабдено с два двигателя от по шестстотин конски сили на фирмата „Катерпилар“ с дизелово гориво…

— Дизелови?

— Да, защо?

— Продължете, моля.

— Два двигателя по шестстотин коня. Може да поддържа без проблеми скорост от четиринайсет възела. Тези дизели са били грижливо проверени в Уест Палм. Били са в идеално работно състояние. Въпреки това е имало взрив. И яхтата е потънала много бързо. Станало е за няколко минути.

— Има ли пострадали?

Ако имаше смъртен случай или някой беше получил сериозно нараняване, това щеше да бъде извън компетенцията на Макгрегър. Правителството на Ямайка щеше да проведе свое собствено разследване, тъй като яхтата беше потънала в ямайски териториални води.

— Не — отвърна Уейн. — Това е най-странното. Имало е шест членове на екипажа, в това число шкиперът, капитан Лумис. И освен тях е имало един пътник. Всички са успели да напуснат яхтата навреме и са били прибрани от една рибарска лодка.

— Разбирам. Къде се намира в момента капитан Лумис?

— Тук, в града. Отседнал е в хотел „Ризърв“.

Макгрегър кимна. Знаеше къде е „Ризърв“ — евтин хотел сред хълмовете, където собствениците на яхти по традиция набираха екипажите си.

— Бих искал да поговоря с него.

— Разбира се. Ще уредя по-късно днес…

— Не си правете труда — прекъсна го Макгрегър. — Ще го направя сам.

Уейн сви рамене.

— Както желаете.

— А пътникът? Кой е той?

— Всъщност е пътничка — обясни Уейн. — Моника Грант. По отношение на нея капитан Лумис е постъпил по най-добрия възможен начин.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа по отношение на даването на гласност — Уейн вдигна новия брой на вестник „Глийнър“4. — Нито дума за яхтата и потъването ѝ. Нито думичка. Капитан Лумис е успял да скрие всичко под похлупак, което е добре.

Макгрегър не каза нищо.

— Виждате ли — продължи Уейн, — собственикът на „Спускане в небитието“ е доста добър приятел на госпожица Грант. А съпругата на собственика…

— Ясно — вмъкна Макгрегър. — Разбрах ви.

— Така че това е ситуацията — каза Уейн. — Яхтата е потънала и не знаем защо. Собственикът гори от желание да го запази в тайна и не желае името на госпожица Грант да бъде споменавано.

— Няма да можете да го запазите в тайна вечно — възрази Макгрегър.

— Да. Дори няма да се опитваме. Това, което ще направим, е, че ще обявим потъването на яхтата все едно се е случило тази вечер. Това ще ни позволи да измъкнем безпроблемно госпожица Грант от мястото на събитието, далеч от репортерите и фотографите. В края на краищата е една много добра история — странно потъване на луксозна яхта със загадъчна красавица на борда. Достатъчно добра, за да се добере чак до вестниците в Питсбърг.

— Значи госпожица Грант е красива, така ли?

Уейн сви рамене и излезе на балкона.

— Вижте сам. — Посочи надолу към басейна. — Блондинката в шезлонга, която чете списание.

Макгрегър погледна надолу и видя едно момиче по бикини, което се излежаваше край басейна.

— Красива е.

— Вече е регистрирана като гост на хотела — поясни Уейн. — Когато новината за потъването бъде разгласена, вече ще е била гост на хотела за цели двайсет и четири часа. Никой няма да я свърже със събитието.

Макгрегър се намръщи.

— Изглежда, сте готов да направите много, за да защитите собственика на яхтата. Това не излиза ли малко извън задълженията на един застрахователен агент?

— Предполагам — отговори Уейн, — но специалните обстоятелствата го налагат.

— Какво имате предвид?

— Собственикът, Робърт Уейн, ми е брат.

Уейн остави смисълът на казаното да бъде разбран. Макгрегър не беше сигурен как точно трябва да го интерпретира, но щеше да го реши по-късно. Междувременно имаше други проблеми.

— Относно парите…

Уейн отвърна отсечено.

— Готови сме да ви предложим по сто долара на ден.

— Плюс разходите — отвърна Макгрегър.

— Да. Плюс разходите.

— Ще ми трябва скиф5 с прилични размери, да речем дълъг десет метра. Компресор, въздушни бутилки, оборудване — разполагам с всичко това, но ползването им струва по сто долара на ден.

— Става — съгласи се Уейн.

— А моята собствена цена е двеста долара на ден — допълни Макгрегър.

При тези думи Уейн замълча за кратко.

— Беше ми казано — рече накрая, — че цените ви не са чак толкова високи…

— Обикновено не взимам толкова — отговори Макгрегър. Почука с пръст върху морската карта, която показваше мястото, където беше потънала „Спускане в небитието“. — Но това е страната на взривните глави.

— Моля?

Макгрегър се подсмихна.

— Страната на взривните глави. Означава, че не можете да се гмурнете по тези места без газов пистолет или копие с взривна глава. Особено извън външните рифове.

— Боя се, че не ви…

— Защото — поясни Макгрегър — този участък от брега е най-далечната атлантическа част на острова, най-незащитените води. Гъмжи от риби чук6.

Уейн все още изглежда объркан.

— Това е вид акула — добави Макгрегър. — Една от най-опасните.

— Разбирам.

— Двеста на ден — повтори Макгрегър.

Уейн кимна.

— Съгласен.

— Ще се погрижа за наемането на скифа и за заплащането на собственика му. Цялото ми оборудване ще бъде тук утре сутринта.

— Добре.

— Утре можем да започнем.

— Добре. Ще ви е нужно нещо, за да започнете — каза Уейн и бързо написа чек за хиляда долара, размаха го, за да изсъхне мастилото, и го подаде на Макгрегър. — Толкова стигат ли?

— Мисля, че да.

— Освен това исках да предложа може би по-късно днес да прелетим над мястото. Можем доста лесно да наемем самолет от летището в Оча. Какво ще кажете за два следобед?

— Слънцето ще е прекалено високо — каза Макгрегър. — В два няма да видим никакви сенки. По-добре в три и половина или четири.

— Добре. Да се заема ли с уреждането на самолета?

— Да.

— В такъв случай става ли да се срещнем направо на летището? — предложи Уейн.

— Става — каза Макгрегър и излезе от стаята с чека в ръка. Слезе във фоайето на хотела, размениха си подигравателни погледи със служителя на рецепцията, след което отиде до басейна, за да поговори с Моника Грант.

2.

Отблизо момичето беше наистина много красиво, ако се съдеше по онова, което се виждаше от него. Което практически беше всичко. Бикините бяха миниатюрни; тялото ѝ беше стройно, загоряло до тъмно и отпуснато спокойно.

— Госпожица Грант?

Момичето свали списанието и го постави напреки върху кафявия си корем. Забеляза дрехите му и се намръщи.

— Да?

— Казвам се Джим Макгрегър. — Момичето продължаваше да се мръщи. — Водолазът — поясни Макгрегър.

— А, да! Здравейте. — Протегна му ръка и смени намръщената гримаса с усмивка. Наистина приятна усмивка. Макгрегър забеляза, че има зелени очи.

— Ще извадите ли яхтата?

Макгрегър седна на бетонната площадка до нея и запали цигара.

— Ами, все още не знам. Но скоро ще разберем.

— Надявам се да успеете — каза тя. — Много е красива. Най-красивата, която съм виждала.

— Ако имате няколко минути — рече Макгрегър, — бих искал да поговорим за нея.

Още една усмивка.

— Разбира се.

— Къде се качихте на яхтата?

— В Уест Палм. Долетях със самолет от Ню Йорк, след като ремонтът на яхтата привърши. Исках да почернея малко, преди Робърт да е пристигнал. Виждате ли, трябваше да се присъедини към нас тук. Щяхме да направим едно красиво пътуване до Аруба. Робърт дори говореше, че можем да отидем до Венецуела.

— Венецуела ли?

— Да. Но не знам дали го каза сериозно, или не. Робърт обича да крои големи планове.

— Разбирам. Значи се качихте в Уест Палм. Кога беше това?

— Преди две седмици — отвърна момичето. В отговор на въпросителния му поглед допълни: — Аз съм танцьорка. До неотдавна работех в „Копа“. Но напуснах, когато Робърт ми предложи това пътуване…

Макгрегър кимна. Наистина приличаше на танцьорка.

— Щом са две седмици, значи е било на втори?

— Точно така. На втори ноември.

— И кой друг беше на борда?

— Капитан Лумис и екипажът — петима моряци. Бях малко притеснена от това, но те се оказаха много възпитани.

— Накъде отплавахте от Палм Бийч?

— Към Бимини. Капитан Лумис каза, че имаме нужда от пробно плаване. По някаква причина не изглеждаше много уверен. Така че отидохме в Бимини и останахме да пренощуваме там, за да се заредим с припаси.

— Припаси ли? — Макгрегър си помисли, че сигурно има предвид минерална вода: пътуването от Уест Палм до Бимини беше прекалено кратко, за да имат нужда от нещо друго, а пък Бимини беше прекалено скъпо пристанище за всички останали припаси; един разумен капитан би изчакал до Насау или Фрийпорт.

— Да. Имаше някаква мебелировка и други неща за каютите.

— Мебелировка ли?

— Да. Така че я натоварихме и продължихме към Насау.

— Надявам се, че пътуването е било спокойно?

— Да. Имахме един облачен ден и това беше всичко.

— Някакви проблеми с двигателите?

— Изобщо нямахме никакви проблеми с двигателите — отвърна тя — чак до самия край.

— И от Насау…

— Продължихме направо към Ямайка. Без да спираме. Времето беше идеално, просто възхитително. И пристигнахме в Ямайка преди три дни.

— Къде минахте през митнически контрол?

— Митнически контрол ли?

— Да. Задължени сте да минете през митническия контрол на първото си междинно пристанище.

— Искате да кажете, там, където мъничкият инспектор дойде и ни попита дали носим оръжие и други работи?

— Точно за това питам.

— В Оча — отвърна тя. — Точно тук.

— Значи това е било първата ви спирка?

— Да.

Макгрегър кимна.

— Продължавайте.

— Ами, отидохме на… май беше на изток? Да, на изток. От Оча покрай брега. Искахме да паркираме до брега, близо до мястото, където е къщата на Робърт. Разбирате ли, има къща надолу по брега. Щяхме да спрем там и да го изчакаме да дойде със самолета. Капитан Лумис ни откара там вчера следобед и паркирахме…

— Хвърлихте котва — поправи я Макгрегър.

Моника му хвърли зашеметяваща усмивка.

— Наистина знам много малко за мореплаването. Да, хвърлихме котва близо до брега. Исках да сме малко по-близо, но капитан Лумис каза, че имало рифове и че не можем да се доближим повече от това. Така че хвърлихме котва там и прекарахме остатъка от следобеда на слънце. А след това изведнъж се озовах във водата, а яхтата потъваше. Просто ей така! — Щракна с пръсти.

— Имаше ли експлозия?

— Наистина не знам — рече тя. — Опитвах се да си спомня, но всичко стана толкова бързо… Мисля си, че сигурно е имало някаква експлозия или поне някакъв шум. И в следващия момент бях във водата и капитан Лумис ни отвеждаше настрани, защото каза, че покрай потъващ кораб се получава всмукване, и тогава наистина се изплаших. Беше много страшно. Сигурно щях да съм още по-изплашена, ако наистина знаех какво се случваше, но тогава бях просто зашеметена.

— Никой ли не беше наранен от експлозията?

— Не. Какъв късмет! Капитан Лумис беше много загрижен за всичко. Когато рибарите ни прибраха, им плати много пари — по сто долара на всеки, — за да си държат устата затворена. Чак по-късно разбрах защо е била цялата суматоха. А после научих, че Робърт им е дал инструкции за мен. Разбирате ли, Робърт се притеснява от жена си. Всичките пари са нейни и го е страх, че може да се разведе с него.

— Значи рибарите ви прибраха — каза Макгрегър. — По кое време беше това?

— Не знам. Около шест. Започваше да се стъмва. Откараха ни на брега и отидохме в къщата на Робърт. Там намерихме чисти дрехи — даже една рокля за мен — и куфари, и други неща, и капитан Лумис ни накара всичките да се настаним в хотели. И се обади в Чикаго на брата на Робърт, застрахователя, който долетя нощес. Много приятен човек — запознахте ли се с него?

— Да — отвърна Макгрегър.

После се намръщи.

— Нещо нередно ли има? — попита Моника.

— Не, нищо.

Докато се връщаше към мотоциклета си, Макгрегър запали цигара и се опита да свърже всичко научено. Нещо нередно ли имаше? Всъщност нищо не беше както трябва. Започна да отмята наум точките една по една:

Уейн. Ако наистина беше следовател за морски застраховки, беше или много неопитен, или много глупав.

Картите. Позицията на кораба беше отбелязана с кръстче. Обикновено предполагаемото място на потъването се отбелязваше с голям кръг, поне четвърт миля в диаметър. Никога с кръстче — никога толкова точно.

Историята. Ако се вземеше предвид, че Моника Грант беше изключително привлекателно момиче, дори ако се вземеше предвид, че трябваше да държат потъването настрана от питсбъргските вестници, как беше възможно да го запазят в тайна от пресата в Ямайка? Ямайка беше в известно отношение голям остров: двеста и четиридесет на осемдесет километра, а Кингстън беше най-голямото англоговорещо пристанище на юг от Маями, макар иначе да беше малък. Новините пътуваха бързо и неудържимо. Ежедневният „Глийнър“ беше малък и ексцентричен, но горд вестник, с репутацията, че съобщава всичко ставащо на острова, което си струва да бъде споменато. Как Лумис беше успял да го постигне?

Как беше възможно да опазиш в тайна потъването на луксозна яхта, та дори и само за двайсет и четири часа?

Изглеждаше невъзможно. Но, от друга страна, през четиринайсетте години, прекарани на Ямайка, Макгрегър беше извършил доста работа по изваждане на потънали кораби и беше чул достатъчно истории за корабокрушения, за да знае, че всичко е възможно. Особено в царството на глупостта. Мъже, които никога не бяха плавали, разбиваха яхти; разбиваха ги като ги поставяха на заден ход, мислейки си, че всъщност са на преден ход; разбиваха ги, като не обръщаха внимание на картите — „Морски карти ли? Имаш предвид онези неща, които приличат на атлас?“; разбиваха ги, като се напиваха и заспиваха на руля; разбиваха ги, като ги оставяха да се носят по течението, докато си играеха игрички с момичета в спалнята…

Всяка история беше различна и на него всичките до една му звучаха неправдоподобно. Но не като тази на „Спускане в небитието“. Тази не беше просто неправдоподобна — беше необяснима. Дори името на „кораба“ беше странно. Трябваше да попита Уейн за името.

„Няма значение“, помисли си Макгрегър. Щеше да попита капитана, Лумис.

3.

Град Оча Риос не беше нищо особено. Едно кръстовище, две бензиностанции, няколко бара и магазини за сувенири, и можете да смятате, че сте видели всичко. Градът беше устроен просто и ясно: покрай брега минаваше един път, прорязан през скалите, които се издигаха стръмно над плажовете. Откъм бреговата страна на пътя се намираха хотелите, парите, блясъкът и туристите. От планинската му страна се намираха жилищата на местните, хижите и бараките, и голите деца.

И хотел „Ризърв“.

Хотел „Ризърв“ представляваше двуетажна паянтова сграда, боядисана в розово и с белеща се мазилка. Донякъде имаше свой собствен разнебитен чар, но Макгрегър знаеше, че вътре кипи истински бизнес. Горният етаж се отдаваше под наем на екипажите на яхти; стаите на приземния етаж държаха празни, за да има къде мъжете да водят хванатите в градските барове мадами, с които да усетят набързо малко от местните ритми.

Паркира мотоциклета си и влезе вътре; насочиха го към горния етаж, към стаята на Лумис. Почука и в отговор долетя недоволен глас:

— Кой е, по дяволите?

Макгрегър изчака, без да казва нищо. След миг почука отново. Последва кратка пауза, после Лумис открехна вратата.

— К’во?

— Казвам се Макгрегър. Искам да поговоря с вас относно „Спускане в небитието“.

— Какво по-точно?

— Аз съм водолазът.

— А!

Лумис се намръщи, но отвори вратата. Беше плещест мъжага, облечен в тънка риза и шорти, и миришеше на алкохол. Макгрегър влезе и усети колко задушно е в стаята.

Беше проста стая, мебелирана само с очакваното: бюро с пукнато огледало, мивка, разкривено легло, а в леглото имаше изморено на вид чернокожо момиче.

Лумис се обърна към момичето.

— Разкарай се, бонбонче. Време е да си вървиш.

Момичето започна да се облича. Лумис не ѝ обърна внимание, а вместо това отиде до малката маса, върху която беше поставена бутилка ром и две мръсни чаши. Наля си един пръст, глътна го наведнъж и потръпна.

— Уф — изпъшка Лумис и се загледа през мръсния прозорец към децата, които играеха на улицата долу. — Ама че начин да се събудиш. Как каза, че ти викат?

— Макгрегър.

— Радвам се да се запозная с теб, Макгрегър — каза Лумис и му протегна влажна длан. Стиснаха си ръце. — Искаш ли глътка ром?

— Не, благодаря — отвърна Макгрегър.

— По дяволите! Ще ти се отрази добре. — Наля по малко в двете чаши и подаде едната на Макгрегър. — На екс!

Момичето приключи с обличането си — навлече лъскава зелена рокля, която му беше много тясна. Задържа се до вратата.

— По-късно ще си поприказваме, бонбонче — подхвърли Лумис. — Сега се разкарай.

Момичето излезе. Лумис въздъхна и седна на леглото.

— Божичко! — възкликна той. — Чувствам се ужасно. Говори ли вече с Уейн?

— Да.

— Готин тип. Не каза всичко, което можеше да каже. Много практичен човек. Нали знаеш, кашата е голяма. Адски голяма каша. Но Уейн не си го изкара на мен.

Гаврътна рома.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — продължи Лумис, като се почесваше по наболата брада. — Едно нещо ме безпокои. Хора като Уейн, истински приятни и възпитани, могат лесно да те прецакат, знаеш какво искам да кажа. Така, както ми се струва, сега има нужда от мен. Наистина имат нужда от мен. И затова се държат добре, нали така? Но когато вече не им трябвам… — Сви рамене и си наля още. — Хайде, пий!

Макгрегър отпи от рома. Беше силен — и много евтин.

— Нямам нищо против да ти го кажа — добави Лумис, — но съм достатъчно изплашен. Провалих се и сега ме е страх.

— Защо?

— Ами, собственикът, Робърт Уейн, ми се обади в Уест Палм. Междуградски разговор. И всичко, което имаше да каже, беше, че всичко трябва да върви по вода, особено по отношение на момичето. Значи, знам това-онова за този човек и знам в какво положение се намира, нали? Предполага се, че е голям шеф в стоманената индустрия, ама това са щуротии. Изкарва шейсет, може би седемдесет хилки — което не е зле, но не стига, за да държиш яхта или такива като Моника. За тая работа ти трябват нещо като двеста хилки. Така че откъде ги взима? От жена си, предполагам. Жена му държи мангизите и го е страх, че ще разбере, че се е замесил с тези балетистки, така че ми се обади, междуградски разговор, за да е сигурен, че няма да се чуе нито дума. — Лумис въздъхна и поклати глава. — Така че му казах, ама наистина уверено, че, не, нищо няма да се случи, да бъде спокоен. Казах му, а той ми вика, окей, хубаво, и затваря. А след това на следващия ден пристигна момичето. Ти видя ли я?

— Да.

— Значи знаеш защо, по дяволите, Уейн не иска скръндзавата му жена да научи за нея. Ако някой от вестниците изкопае нейна снимка по бикини, всичко е свършено. Всичко! Чао-чао, двеста хилки!

Макгрегър кимна.

— Но, както и да е, момичето се появи и изкарахме яхтата в морето. Исках да…

— Ти ли я прекара през Атлантика до Уест Палм? — прекъсна го Макгрегър.

— Не, не. Презатлантическото плаване е голяма работа, имат си специален екипаж за тази работа. Разбираш ли, яхтата е била австралийска, плавала е под австралийски флаг. Построена е в Япония през 1961 година и я продали на някакъв пич от Сидни. А после миналата година Уейн я купил и след това я транспортирал до Средиземноморието. Държал я в Монте Карло или някакво такова тузарско място, използвал я за развлечение и така нататък. Прекръстил я.

— Името е доста необичайно.

— Направо си е страшно, ако питаш мен. „Спускане в небитието“. Направо адски неподходящо име. Но знаеш ли каква е работата? Ей така правят всичките тези новаци. Дават им разни шантави имена. Нали си виждал онези мощни катери в Маями с имена като „Мокри сънища“ или пък „Морско котенце“ и други такива. Мислят си, че е смешно.

— Значи пое управлението в Уест Палм?

— Точно така. Нямам много работа тук, правя по някой ремонт и изведнъж получавам това предложение да поема управлението на яхтата на някакъв пич от Питсбърг. Иска се да намеря екипаж и да я закарам до Аруба, или може би даже до Венецуела. И му казвам, какво пък, по дяволите, защо не. Парите бяха добри, да ти кажа. Даже много щедро плаща.

— Значи преди никога не си виждал яхтата?

— Не. Дойде от Неапол. Това е било последното ѝ пристанище, преди да мине океана. Бяха я поукрасили малко, имаше някакви красиви златни украшения и една огромна шибана статуя в пътническия салон. Модерна статуя, цялата от хром. После я докараха тук и аз я поех.

— И какъв ремонт ѝ направи?

— Ами, не, не беше ремонт. Просто я проверихме. Ремонта го бяха направили в Неапол, бяха свършили добра работа. Само я проверихме.

— Кога отплавахте?

— На втори, този месец. Разбираш ли, трябваше да сме тук на осемнайсети и исках да имам достатъчно време, в случай че излезе нещо непредвидено. Отидохме до Бимини, за да направим нещо като пробно плаване, за да мога да усетя как плава яхтата и екипажът да се опознае…

— Екипажът също беше нов, така ли?

— Аха. Все момчета от Маями. В Маями винаги можеш да набереш екипаж. Повечето са бивши спасители, прекалено стари, за да действат по тънката част, така че си търсят работа по яхтите.

— Ясно.

— Та значи отидохме до Бимини и натоварихме малко баласт…

— Баласт ли?

— Аха. Чудна работа, яхтата леко се накланяше наляво, не много, но не беше съвсем права. Така че я подравнихме и продължихме.

— Защо се накланяше?

Лумис сви рамене.

— Ако питаш мен, просто си беше от нея. Всичките са различни.

— А след Бимини?

— Насау. Припаси, храна, вода, пуснах малко екипажа да се поразтъпчат. Справяхме се добре и слязохме направо в Мо Бей.

— Монтего?

— Точно. Там ни направиха митническа проверка, без проблеми…

— Значи сте минали митническата проверка в Монтего Бей?

— Точно така. Защо?

— А, нищо — отвърна Макгрегър.

— Така беше по-логично. Мо Бей е първото междинно пристанище и освен това са по-добре оборудвани от Оча. Мразя да вися по митници, нали разбираш, стоиш и чакаш някакъв проклет униформен непрокопсаник.

— Колко дълго бяхте в Монтего Бей?

— Някъде пет-шест часа. После отплавахме към Оча и пристигнахме тук преди два дни. Вчера отидохме още на изток, към Силвърстоун. Това е на петнайсет мили на изток от Оча; представлява един нос, може би си го виждал. Има там една къща, която принадлежи на господин Уейн, казва се „Силвърстоун“. От нас се искаше да хвърлим там котва и да го изчакаме. Трябваше да долети в края на седмицата.

— И?

Лумис отпи пак.

— Исусе, не знам! Кълна се, не знам. Справяхме се чудесно. Екипажът внимаваше много. Никой не пушеше под палубата; всъщност човекът, когото сложих на машините, не пушеше изобщо, беше непушач. Но някак си се случи.

Лумис довърши питието си и си наля отново, този път по-щедра доза.

— Бях отпред, всъщност бях на мостика, когато стана. Яхтата се разлюля, все едно подскочи, и чух звука. Не беше много силен, нещо като боботене, но сигурно беше издухало кърмата или може би половината от обшивката, защото веднага започнахме да потъваме. Хората на кърмата, като госпожица Грант, която се печеше там на слънце, хвръкнаха във водата. Останалите щяхме да им хвърляме спасителни жилетки, когато разбрахме колко бързо всъщност потъваме. Наистина бързо. Но някак си мирно, разбираш ли. Все едно потъваше камък.

— И какво направихте?

— Виж сега, не се пиша за герой. Побързах да се разкарам. Освен това яхтата потъваше толкова бързо, че се изплаших да не засмуче останалите надолу. Изобщо не знаеха, че трябва да се пазиш настрана от потъващ кораб. Успях да измъкна всички в безопасност и след това тя потъна. С кърмата надолу, но беше много бързо.

— А после?

— После заплувахме към брега, доколкото можехме. Една рибарска лодка ни видя и ни взе. Платих на момчетата добри пари. Тогава вече си мислех, разбираш ли, какво се беше случило и какво щеше да стане. Реших да се направя на умен. Отведох всички в „Силвърстоун“, дадох им сухи дрехи. После взехме колата от къщата и отидохме в града. Настаних момичето в един хотел, а пък екипажа тук. И след това се обадих на Артър Уейн.

— Защо на него?

— Такива бяха инструкциите на собственика. По телефона Робърт Уейн ми беше казал, че ако стане нещо, да не му се обаждам на него, а на брат му Артър в Чикаго. Така и направих.

— И той веднага долетя?

— И още как! — възкликна Лумис. — Още същата нощ дойде с частен самолет. И веднага разбра какво трябва да се направи.

— Относно потъналата яхта ли?

— Относно момичето. Знаеше, че рано или късно трябва да съобщим какво е станало, така че измисли този план да го съобщим днес.

— Разбирам.

— Ще събера екипажа, ще отидем там към пет часа, ще изплуваме на брега и ще се обадим на ченгетата. Доста хитро, нали?

— Но вчера някой може да е видял потъването на яхтата.

— Не и там. Участъкът е доста безлюден. Единствените хора, които знаят, сме аз и екипажът, момичето, двамата рибари, камериерката в „Силвърстоун“ и хората от хотела тук. И на всички сме им платили. При това много добре.

— Много хитро.

— На мен ли го казваш! Само едно ме притеснява: какво ще стане, след като всичко това приключи?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — поясни Лумис, — какво ще се случи с мен? Забърках ги в тази история и всичко ще им струва много пари. Какво ли ще направят с мен?

— Не знам — отвърна Макгрегър.

— И аз — рече Лумис. — И съм много разтревожен.

4.

Бар „Какаду“ се намираше на запад от града — коптор, в който нощем свиреха стийл-драм групи, а местните пееха песни за големия бамбук7, докато дамите туристки се кипреха, отпиваха от коктейлите си с ром и чакаха някой да ги забие. През деня беше тъмно, хладно и спокойно.

Макгрегър откри Силви там, облегната на бара и увлечена в разговор с няколко от момчетата от оркестъра. Носеше размъкнат панталон и прилепнала блуза; момчетата определено проявяваха интерес.

Макгрегър я шляпна по дупето.

— Здрасти, скъпа!

Силви се усмихна и го целуна по бузата. Момчетата го изгледаха завистливо.

Силви беше французойка, родом от Мартиника. Беше дошла преди три години в Кингстън, за да учи в местния университет; там Макгрегър се беше запознал с нея. Силви беше бивша Мис Мартиника и изглеждаше невероятно в най-различно облекло, особено когато беше прилепнало по тялото.

— Току-що дойдох — обясни Силви. — От колко време си тук?

— От осем и половина.

Силви се засмя.

— Караш прекалено бързо. За какво става дума?

Макгрегър ѝ обясни за „Спускане в небитието“. Силви сбърчи носле и отмахна дългата си черна коса от лицето си.

— Ама че ужасно име!

— Самата история е ужасна. Всички се опитват да прикрият любовницата.

— И искат от теб да извадиш яхтата?

— Не съм съвсем сигурен — рече Макгрегър. — Защото с цялата история има един голям проблем.

— Какъв?

— Уейн харчи страшно много пари, за да замаже очите на всички и да ги накара да повярват, че яхтата е потънала днес, а не вчера.

— И какво от това?

— Защо му беше нужно да ми обяснява всичко това? Можеше просто да ме излъже като останалите.

— Може би иска да е сигурен, че ще започнеш работа още утре сутринта — предположи Силви.

— Може би — отвърна Макгрегър. — Ще прелетим над мястото по-късно днес…

Спря за миг, после добави:

— Не. Чудя се дали Уейн иска от мен да не съм готов да се гмурна още днес.

— За какво говориш?

— Не съм сигурен — отговори Макгрегър. — Хайде, ела.

Със спортната кола на Силви не им отне много време да минат по криволичещия планински път на изток от Оча Риос, покрай всичките хотели, докато най-накрая стигнаха до каменистия и относително недоразвит участък от брега. Както обикновено Макгрегър беше поразен от красотата на пейзажа; зачуди се със съжаление колко ли години ще потрябват, преди хотелите да стигнат дотук.

— Накъде отиваме? — попита Силви.

— Към „Силвърстоун“ — отвърна Макгрегър.

— За какво? Нали по-късно днес ще прелетиш над него.

— Знам.

— Тогава какво…

— Има множество дребни неща — обясни Макгрегър. — Като например факта, че Уейн има карта, на която е отбелязаното мястото на корабокрушението. Отбелязал го е доста точно. Повечето хора, когато посочват мястото на корабокрушението, рисуват кръг и казват: „Мисля, че беше някъде тук“. Уейн беше много по-конкретен. Беше сигурен къде се намира яхтата, а също и как е легнала на дъното, и на каква дълбочина.

Силви се намръщи.

— Мислиш ли, че е постановка?

— Не знам. — Макгрегър беше мислил за тази възможност, но този вариант просто нямаше смисъл. Защо Уейн би организирал такава постановка? — Освен това има и други неща. Като например госпожица Грант, която каза, че яхтата е минала митническа проверка в Оча, докато капитанът твърди, че са я минали в Монтего.

— Може би се е объркала.

— Сигурен съм, че се е объркала — отвърна Макгрегър. — Въпросът е защо.

— Какво друго те притеснява?

— Маршрутът, по който е плавала яхтата. Първоначално е била закотвена в Монте Карло, но след това е отишла за основен ремонт в Неапол, преди да прекоси Атлантическия океан.

— И какво от това?

— От Монте Карло една яхта, която има нужда от ремонт, най-вероятно би отишла в пристанището на Ница. В най-лошия случай би отишла в Генуа. Но защо е било нужно да изминат цялото разстояние до Неапол?

Макгрегър зави рязко. Вече наближаваха „Силвърстоун“. Пътят беше по-тесен, по-зле асфалтиран и с много дупки.

— Освен това са спирали в Бимини. Лумис каза, че яхтата се накренявала, така че е променил баласта в Бимини. Стори ми се много странно, че яхтата е била в достатъчно добро състояние да прекоси Атлантика, но не е била годна да мине от Уест Палм до Бимини.

— Може би баластът е бил разместен в Уест Палм.

— Или пък са свалили нещо от кораба… или са сложили.

Пристигнаха в Силвърстоун. Представляваше висок нос, който се издаваше навътре в океана; имаше една бяла сграда, оградена с палми, разположена близо до морето; от двете страни на носа имаше малки заливи с извити плажове, които изглеждаха пусти.

— Какво виждаш? — запита Макгрегър.

— Нищо — отговори Силви.

Макгрегър се усмихна.

— Няма никакви подходящо застанали местни рибари, които по една случайност разполагат със стара рибарска лодка, достатъчно голяма да приюти седем допълнителни пътници.

— Прекалено си подозрителен — заяви Силви.

От мястото, където бяха застанали, можеше да се види само по-близкият от двата залива. Носът блокираше изгледа към по-далечния.

Макгрегър продължи надолу по пътя, после спря за втори път.

— Не — отвърна, като гледаше към океана. — Не съм прекалено подозрителен.

Там, добре видима в светлината на обедното слънце, на по-малко от миля от брега, се полюляваше луксозната яхта „Спускане в небитието“.

5.

— Не може да бъде — каза Силви.

— Знам.

Бръкна в жабката и извади един бинокъл, след което подпря лакти на прозореца на вратата и погледна. Яхтата се полюляваше върху крайбрежното вълнение, с нос обърнат към океана. Върху кърмата ясно се виждаше името ѝ, изписано с черни букви. Нямаше място за грешка.

Прекара бинокъла по профила на яхтата.

— Никой не се вижда.

— Все някой трябва да има — обади се Силви.

Ако имаше някой, то той трябваше да е на мостика; когато един кораб работи с минимален екипаж, винаги има един човек на мостика. Тъй като яхтата се полюляваше леко, слънцето се отразяваше от прозорците, което правеше почти невъзможно да се види дали има някой вътре, но след няколко секунди Макгрегър беше напълно сигурен.

— Няма никой.

— Това не е възможно — заяви Силви.

Но Макгрегър вече слизаше от колата, за да може да огледа къщата. „Силвърстоун“ все още беше скрита зад палмите, но успя да добие някаква представа за размера ѝ: беше огромна постройка с изглед към океана. От къщата в скалата бяха изрязани стъпала, които водеха отстрани на носа към плажа.

Но освен това явно до къщата имаше и басейн, защото Макгрегър видя един дебел светлокож мъж да отскача от трамплина и да се пльосва във водата сред множество пръски. Самият басейн не можеше да се види заради храсталака.

Изчака още малко с надеждата да види отново мъжа. Робърт Уейн не се очакваше да долети преди края на седмицата. Кой ли можеше да бъде? Не беше Артър Уейн. Той не беше дебел, а и профилът на светлокожия беше съвсем различен.

Със сигурност не беше някой от слугите.

Тогава кой ли?

Макгрегър сви рамене. Най-вероятно беше някой приятел, гостуващ в къщата. Можеше да бъде всеки; ако Робърт Уейн можеше да си позволи огромна яхта, със сигурност можеше да си позволи да покани на гости някой човек. Или пък петдесет човека.

Върна вниманието си към яхтата. Силви дойде и застана до него.

— Много е странно, че са те наели да извадиш на повърхността яхта, която все още плава.

— За всяко нещо си има първи път.

— Е, поне ще бъде лесна работа — Силви замълча. Макгрегър я погледна и видя, че се е намръщила. — Нали така? — Силви надникна на рамото му и изведнъж посочи. — Виж!

Макгрегър завъртя бинокъла към „Силвърстоун“. Ясно се виждаше дебелият бял мъж, когото беше забелязал край басейна. Сега отиваше към края на носа, близо до мястото, откъдето започваха стъпалата към плажа. Изглеждаше спокоен и безгрижен.

Макгрегър не можеше да види чертите му ясно, но беше очевидно, че не е бял бизнесмен от Ямайка — дори лицето и шията му бяха светли.

Мъжът вдигна малка кутийка, дръпна единия ѝ край със странно движение, което за миг Макгрегър не можа да разбере, но после видя отблясъка на слънцето от метал.

Антена!

Беше някакво радио. Сигурно уоки-токи.

Мъжът се загледа към яхтата. Макгрегър обърна бинокъла, за да погледне към нея, но там нищо не се случваше; оставаше си, доколкото можеше да види, все така безлюдна.

След като върна поглед към мъжа, Макгрегър забеляза, че не говори в кутийката, както го очакваше да направи. Вместо това си играеше нещо с нея.

Чу приглушен тътен.

Силви извика:

— Яхтата!

Макгрегър погледна към нея и видя от кърмата да се издига черен дим. Водата около яхтата бълбукаше и кипеше, но после се успокои.

— Проклет да съм, ако…

Не последва друг звук. „Спускане в небитието“ потъваше. Процесът беше бавен и величествен, а мъжът на носа продължаваше да наблюдава.

Яхтата се скри под водата, но все още можеха да се видят водовъртежи и мехурчета по повърхността, които отбелязваха мястото където беше потънала.

Мъжът на носа погледа още малко, после прибра антената и се върна в къщата.

— Цялата тази история е наистина много странна — каза Силви.

— Права си — съгласи се Макгрегър. Върна се при колата. — Хайде!

— Къде отиваме?

— Правилният въпрос е: къде отивам аз. А ти ще посрещнеш Роджър, който ще докара оборудването.

— Ами ти?

— Аз ще се повозя на самолет заедно с Артър Уейн — каза Макгрегър; гледаше към мястото, където беше потънала яхтата.

Летището в Оча Риос беше за съвсем малки самолети и много смели пилоти. Пистата на летище „Боскобел“ беше дълга само хиляда метра и отсеченият ѝ скалист край беше огромна мотивация да се издигнеш нагоре — или да се спуснеш надолу — преди да си стигнал до края ѝ.

Макгрегър откри Уейн пред малкия терминал. Уейн посочи жълтия „Пайпър Къб“ на пистата.

— Ето го, готов е за полет.

Макгрегър го погледна. Уейн се усмихна в отговор. Все още носеше костюма с жилетката, въпреки жегата; виждаше се, че му е горещо, но все така излъчваше силна порядъчност.

„Този човек е лъжец и мошеник“ — каза си Макгрегър, докато гледаше Уейн, но му беше трудно да си повярва. Ако не беше видял яхтата със собствените си очи…

— Добре. Да тръгваме.

Проблемът беше там, мислеше си Макгрегър, докато вървеше по горещия асфалт към самолета, проблемът беше там, че цялата история очевидно беше някаква постановка. Явно беше, че го правеха на глупак. Въпросът беше на какъв глупак точно и защо?

Реши, че е време да направи малък експеримент. Докато двигателят се развърташе с хъркане и облак черен дим, а пилотът рулираше към края на пистата, Макгрегър попита:

— Направих няколко уговорки за гмуркането утре.

— Браво! Всичко ли върви по план?

Самолетът излетя и се издигна над океана, като същевременно влезе в плавна дъга на изток, набирайки височина.

— Всъщност не всичко е наред — отвърна Макгрегър. — Появиха се няколко пречки.

— Така ли?

Макгрегър се усмихна малко огорчено.

— Боя се, че репутацията ми е не чак толкова добра, господин Уейн. Явно всички искат малко повече.

— Повече какво?

— Пари — отговори Макгрегър.

Очите на Уейн, които преди това бяха усмихнати и приятелски, станаха студени.

— Колко повече?

— Десет хиляди долара.

— Не бих нарекъл това „малко повече“.

— Толкова искат. — Макгрегър сви рамене.

— Кой иска толкова?

— Всички. Собственикът на скифа. Моите собствени хора. Виждате ли, опитват се да получат някаква защита. Разбирате ли, в миналото сме работили по частни задачи и се е случвало собствениците да изчезнат, след като сме приключили.

— Уверявам ви, господин Макгрегър — заяви Уейн, — че няма да изчезнем.

— Знам — отговори Макгрегър. — Но ми е трудно да убедя останалите.

Уейн замълча. Накрая каза:

— Мисля, че не ми харесвате.

— Е, аз също не съм влюбен във вас.

— Казаното от вас ми се струва неубедително. Мисля, че се опитвате да ме…

— Вижте, ако не ви харесва, просто си намерете някой друг.

— Но нямаме време — възрази Уейн, — както сам знаете. Разчитахме на вас.

— В рамките на четиридесет и осем часа можете да докарате със самолет водолази и оборудване от Насау.

— Не е там въпросът. Искам да кажа, че постигнахме споразумение — ние двамата постигнахме споразумение — и ви платих това, което сметнахте за подходящ аванс. Обаче — продължи Уейн — виждам, че сега може би сте си променили становището. Ще ви дам чек за пет хиляди.

Макгрегър поклати отрицателно глава.

— Десет или нищо.

Уейн замълча. След няколко минути кимна.

— Нека да са десет хиляди. Но в края на работата ще искам да ми дадете подробен отчет.

— Разбира се.

— Ще ви дам чека веднага щом кацнем.

— „Силвърстоун“ е право пред нас — каза пилотът.

Докато прелитаха над къщата на носа, Макгрегър надзърна надолу. От високо пак изглеждаше огромна. Беше заобиколена от ливада, която беше оформена в нещо като ров около крепост, имаше плувен басейн и тенискорт — всичко това изолирано от плътен пръстен от палми.

После отново излязоха над водата. Пилотът зави на север, насочвайки се далеч от брега. Макгрегър се взря във водата и каза:

— Летете колкото е възможно по-бавно.

— Искате да паднем ли? — попита пилотът.

— Бавно, доколкото е възможно — повтори Макгрегър.

— Добре, добре.

Все още му се струваше, че се движат прекалено бързо. Скоро бяха на около миля навътре в морето и все още не беше видял яхтата.

— Завийте обратно.

Самолетът се наклони, зави и тръгна обратно. Сянката му се плъзгаше по сините води. Макгрегър гледаше към водата под острия ъгъл, който му осигуряваше най-добрата видимост. Виждаше как водата променя цвета си от зелено-синя към наситено синя, а после към светли отсенки, щом почваше да става по-плитко. Прелетяха над външния риф. Бяха пропуснали яхтата.

— Обръщайте! Давайте обратно!

— По дяволите! — възкликна Уейн. — Тук някъде трябва да е.

— Спокойствие — рече Макгрегър. — В най-лошия случай ще използваме ехолот.

— Откъде ще го вземем?

— От Кингстън.

Макгрегър отново се загледа през прозореца. Знаеше, че „Спускане в небитието“ беше потънала по на запад, но не каза нищо. Търсенето на един потънал кораб се предполагаше да бъде дълъг и досаден процес, така че щеше да постъпи най-добре, ако го направеше такъв.

Продължиха в същия дух още половин час, докато накрая пилотът не се обади:

— Горивото ни намалява.

— Опитайте малко по на запад — каза Макгрегър.

Така и направиха, като се насочиха към океана, без да я видят. Но докато се връщаха, Макгрегър, който все така гледаше втренчено във водата, забеляза слабите очертания на яхтата в синята вода. Беше легнала под ъгъл, наклонен леко наляво, точно отвъд външния риф.

— Ето я!

— Къде? — направи се на развълнуван Уейн. — Къде е?

Пилотът завъртя и минаха над нея за втори път.

— Вярно — каза Уейн, — това е тя. — Извади фотоапарат „Полароид“ и направи няколко снимки. — Няма съмнение. Това е „Спускане в небитието“.

— Изглежда, че бяхте прав — додаде Макгрегър. — Ако се съди по цвета на океана, трябва да е между осемнайсет и двайсет и четири метра дълбочина.

Дори от тази височина можеше да забележи синджирите от мехурчета, които все още се издигаха от потъналата яхта. Тези мехурчета изчезваха между осемнайсет и двайсет и четири часа след потъването. Тази яхта очевидно беше на дъното само от няколко часа. Дори да не беше видял как бе потънала, сега вече щеше да е станал подозрителен.

Сигурно наистина го мислеха за глупак.

— Давайте обратно — нареди Уейн на пилота и се насочиха към летището.

По време на обратния полет Макгрегър не каза много. Мислеше си какво ли крои Уейн. Защото въпреки че го мислеше за глупак, очевидно го считаше за достатъчно важен глупак, за да похарчи за него десет хиляди долара.

За един застаряващ ямайски водолаз нехранимайко — Макгрегър не хранеше никакви илюзии относно себе си — десет хиляди долара бяха много пари. Фактът, че Уейн се бе съгласил да ги плати, значеше нещо.

Най-вече значеше, че очаква възвръщане на инвестицията си.

Но в каква ли форма?

На летището Уейн му написа чека и му го подаде с думите:

— Къде отивате сега?

Макгрегър сви рамене.

— Трябва да направя няколко последни разпореждания. Започваме спускането утре в осем. Искате ли да дойдете с нас?

— Мисля, че това ще бъде добра идея.

— В такъв случай ни чакайте на основния пристан в седем и четиридесет и пет — каза Макгрегър и понечи да си тръгне.

— Има още нещо…

Макгрегър спря и се обърна към Уейн.

— Да?

— Къде сте отседнали?

— Имам една малка къща на изток оттук. Принадлежи на един приятел, който ми дава да я ползвам, когато съм в Оча.

— Мислех си — каза Уейн, — че може би ще бъде по-удобно за всички, ако сте в хотела.

— Не е нужно…

— Всъщност си позволих да направя резервация на ваше име. Всичко, разбира се, е платено.

— Разбира се. — Макгрегър се сдържа да не се намръщи и добави: — Мисля, че е добра идея.

Докато се отдалечаваше, се зачуди защо Уейн иска толкова грижливо да го държи под око. Което на свой ред го накара да погледне назад, докато караше обратно към града.

Един малък бял „Форд Англия“ го следваше.

6.

Макгрегър осъзнаваше, че това е само неоправдан предразсъдък: просто не обичаше да го следват. Никога не му беше харесвало и се съмняваше, че изобщо някога ще почне да му харесва. Наблюдаваше внимателно форда в огледалото за задно виждане на мотоциклета си. В колата имаше само един човек.

Макгрегър спря да налее бензин, просто като малка проверка.

Фордът спря край пътя преди бензиностанцията. Шофьорът се престори, че разглежда картата. Това беше нескопосан ход според Макгрегър — докато станеше на достатъчно години, за да кара кола, всеки човек, роден на острова, вече познаваше наизуст картата му.

След като зареди, реши да мине през центъра на града. Фордът пое след него и остави един син „Роувър“ да се мушне между тях.

Това вече не беше толкова нескопосано. Макгрегър се намръщи — може би все пак мъжът си знаеше работата. Продължи към бедняшкия квартал близо до индустриалната зона, зави наляво, отби от шосето и тръгна по един черен път. Изкачи се нагоре по хълма с недоволно бръмчащ и трещящ мотор.

Фордът го последва.

Бедняшкият квартал беше почти безлюден. Много от хижите бяха изоставени. Правителството беше построило субсидирани жилища на два километра надолу по пътя и много семейства вече се бяха преместили. Беше тихо и не се случваше нищо, с изключение на някое пиле, което претичваше през пътя, или пък писъка на някое дете, или някоя жена, която си простираше прането на разнебитената веранда.

Макгрегър зави по един по-тесен кален път и накрая спря пред една барака, очевидно изоставена. Влезе вътре с бърза крачка, но щом затвори вратата, спря и изчака.

Старите къщи из тропиците не оставаха дълго празни. В Ямайка през миналото щяха да бъдат завладени от змиите. Но тук вече нямаше змии. Още преди няколко века собствениците на плантации бяха внесли мангусти от Индия, за да се справят със змиите. Мангустите се бяха справили добре с работата си и даже я бяха преизпълнили: след като вече не бяха останали змии, ловяха пилета и понякога по някой плъх.

Така че в тази къща нямаше змии. Може би имаше гущери, но те не го притесняваха. Най-голямата заплаха бяха паяците. Подобно на всичко друго на един тропически остров, паяците ставаха големи и тлъсти; успяваха бързо да завземат старите къщи, опустелите плевни и изоставените лодки покрай брега. На практика нито един от тях не беше в състояние да впръска достатъчно отрова, за да убие човек — освен ако човекът не беше алергичен към отровата им, което се случваше понякога — но бяха в състояние да накарат пострадалия да се чувства много зле цяла седмица.

Макгрегър спря до вратата и даде време на очите си да се приспособят към тъмнината. В единия ъгъл видя голяма гъста мрежа, побеляла от капчици роса, а прикрит в сенките се виждаше собственикът ѝ. Друг грамаден паяк, голям колкото юмрука му, се втурна по пода през стаята. Той го смачка с крак, след което отиде до прозореца.

Бялата „Англия“ беше паркирала на няколко метра по-надолу по пътя. Шофьорът ѝ беше слязъл и се приближаваше предпазливо към бараката.

Макгрегър се обърна и тръгна към задната част на бараката. Както предполагаше, имаше задна врата. Той излезе през нея в двор, задръстен от автомобилни гуми, бирени бутилки и стари тенекиени кутии, пръснати във високата мокра трева.

Заобиколи къщата и подмина още две други бараки, преди отново да се измъкне на улицата. Видя „Англията“ и шофьора, който се беше снишил пред бараката, от която Макгрегър беше излязъл преди малко.

Макгрегър изчака, докато накрая шофьорът заподозря, че вътре няма никой. Минаха няколко минути — шофьорът явно беше предпазлив. След това влезе вътре.

Макгрегър в миг се насочи към колата, дръпна лоста за освобождаване на предния капак и го вдигна. Намери къде е делкото и набързо измъкна кабелите. След това затвори капака колкото беше възможно по-тихо, върна се при мотора си, яхна го и се спусна надолу по хълма.

На половината път надолу включи запалването и отпраши с бръмчене.

„Дотук бяхме с опашките“, помисли си. Следващия път на Уейн щеше да му се наложи да намери някой по-добър.

А след това се зачуди: ами ако опашката му не беше наета от Уейн?

Камионът с цялото оборудване беше спрял пред „Какаду“. Макгрегър влезе и видя Роджър Йомън, който седеше на една маса със Силви. Йомън се усмихна, щом го видя. Беше огромен мускулест мъж със спокойно, замислено изражение. Макгрегър се беше запознал с него преди десет години, когато Йомън беше още кльощаво местно хлапе, което обожаваше да се гмурка. Пред очите му беше израснал в мощен мъж и отличен водолаз; най-голямото му достойнство беше спокойствието му. През тези десет години Макгрегър нито веднъж не го беше виждал да изразява гняв или страх, или пък вълнение. Въпреки че беше имал много възможности за всичките. Макгрегър особено добре си спомняше едно гмуркане преди пет години, когато Йомън беше стрелял по една мурена. Изстрелът беше лош и беше уцелил мурената прекалено назад от главата, за да може да я убие мигновено. Разгневена и наранена, мурената беше нападнала Йомън и го беше захапала за левия глезен с острите си като бръснач зъби. Подобно нещо щеше да е достатъчно, за да хвърли в същинска паника всеки друг водолаз, но Йомън запази спокойствие, измъкна ножа си от канията, привързана към другия му крак, и започна да пробожда мурената, докато тя не го пусна.

След това потрябваха задружните усилия на Макгрегър и Йомън, за да издърпат мурената на повърхността. Беше дълга три метра и тежка почти трийсет килограма.

Макгрегър също така си спомняше нощта, когато Йомън се замеси в една разпра в бара. Връзката на Йомън с новата му приятелка очевидно беше оспорена от друг мъж, който беше дошъл към полунощ заедно с още трима другари, за да разрешат въпроса по средата на клуба.

Тогава Йомън стана от масата и помоли да го извинят за малко.

Макгрегър му подхвърли: „Имаш ли нужда от помощ?“.

„Просто стой наблизо и гледай всичко да е честно. Чекийките развалят играта“.

Чекийка беше местната дума за сгъваем нож. Макгрегър също се изправи, но остана на мястото си. Йомън се обърна към първия от четиримата с въпроса: „Какъв ти е проблемът?“.

След което рязко замахна и го удари в устата. Мъжът се строполи на пода и се сгърчи, притиснал лицето си с ръце.

Друг се хвърли напред; Йомън го изрита и го уцели точно където трябва; мъжът изпищя и се преви на две, след което Йомън го ритна в лицето. Докато вторият нападател все още падаше, друг се хвърли в гръб на Йомън. Йомън се приведе, остави го да се преметне през гърба му и след като мъжът падна на пода, го изрита в корема.

Остана само последният мъж, който наблюдаваше изумено ставащото. Вече беше измъкнал нож.

Йомън само го изгледа безстрастно и му каза тихо: „По-добре разкарай чекийката“.

Мъжът се поколеба, след което се извъртя и избяга.

Йомън се обърна към сервитьора и му даде пет долара. После кимна към тримата мъже, които се гърчеха на пода. „Разчисти терена“, каза на сервитьора, след което си седна на мястото.

Макгрегър му каза:

— Не изгуби много време.

— Ами да — отвърна му Йомън. — Ако ще се биеш, по-добре действай.

След което си позволи лека усмивка.

Щом Макгрегър се настани, Йомън подхвърли:

— Нещата са в камиона. Освен това осигурих лодката.

— Добре. Готов ли си за утре?

— Винаги съм готов, мой човек. Ама Силви ми каза, че…

— Всичкото е истина.

— Фокус-бокус — тържествено заяви Йомън. С тези думи обозначаваше голямо разнообразие от объркани ситуации и странни действия.

— Така изглежда — съгласи се Макгрегър.

— Да не ти кроят някакъв номер?

Макгрегър кимна.

— Тогава по-добре бягай веднага. Не ни трябват никакви фокуси-бокуси.

— Ами, да, не ни трябват — отвърна Макгрегър и си поръча бира. — Но…

— Но си любопитен — вметна Йомън.

— Нещо такова.

— Любопитната риба — рече Йомън — се закача на куката.

— Знам. Но можем известно време да поплуваме около примамката и да я подушим. Не е нужно да кълвем. Освен това плащат добре.

Показа им чека за десет хиляди.

— Ей, човек! — възкликна Йомън. — Това направо си ми прилича на примамка.

— Може би.

— Мисля — подхвърли Йомън, — че ще ми се наложи да направя малко разследвания. Тук-там.

Макгрегър кимна. Йомън познаваше много хора на острова, странни и необичайни типове, до които един бял никога не можеше да се добере. Неговите „малки разследвания“ се бяха оказвали полезни в миналото.

— Става. И приготви лодката за осем без петнайсет. Аз ще съм в хотела, защото се оказва, че са ми взели стая там.

— И аз ще дойда — обади се Силви.

Макгрегър поклати отрицателно глава.

— Не мисля, че е добра идея.

Тя не беше особено щастлива, но се съгласи.

— Още фокуси-бокуси? — попита Йомън.

— Няма да се изненадам, ако си прав — каза Макгрегър. Изпи бирата си и стана да си ходи. — Няколко неща, които можеш да провериш — добави на тръгване. — Къде яхтата е минала митническа проверка, на първо място. И освен това кой е наел един бял „Форд Англия“ да ме следи.

Йомън кимна.

Силви го целуна по бузата и го погледна леко заплашително — предупреждение да се пази от фокуси-бокуси.

На път обратно през града спря на бензиностанцията и се обади по телефона.

Отговори му стегнат мъжки глас:

— „Плантейшън Ин“.

— Обаждаме се от „Пан Америкън“ — каза Макгрегър. — Искаме да потвърдим резервацията за господин Артър Уейн. Пристигна вчера и ще остане две седмици, до двайсет и трети.

— Един момент.

Чу се шумолене на хартия. След това отново долетя гласът, който сега звучеше озадачено.

— Бихте ли повторили?

— Уейн, господин Артър Уейн.

— Това го чух, но за резервацията?

— От вчера до двайсет и трети. Записали сме го за…

— Ще трябва да проверя това с господин Уейн — прекъсна го мъжът. — Навярно има някакво объркване. Нашите документи показват, че господин Уейн е пристигнал преди седмица и ще напусне хотела след три дни.

— Разбирам. Бихте ли го потвърдили?

— Естествено.

— Обадете ни се. Много ви благодаря.

Постави слушалката върху вилката на телефона.

Значи Уейн беше тук от седмица. Това беше гаден номер.

И щеше да си тръгва след три дни.

Това беше още по-гадно.

Отиде до хотела, паркира и се регистрира за стаята си. Докато служителите на рецепцията сутринта се бяха държали неодобрително, сега вече бяха откровено отвратени.

— Къде е багажът ви, господине?

— Побира се в джобовете ми.

— Ха-ха. Пиколото ще ви покаже къде е стаята ви.

— Сам ще я намеря, благодаря.

Беше светла стая, подобна на тази на Уейн, която гледаше към басейна, но вместо това беше обърната към тенискорта. Той поръча да му донесат коктейл „Ром Колинс“8, подписа се за него на сметката на стаята — защо пък не? — и седна да помисли.

Какво знаеше?

Преди всичко, цялата история беше фалшива. От началото до края беше фалшива. Уейн беше пристигнал предварително; момичето и капитанът без съмнение бяха подучени какво да говорят. А яхтата беше потопена според някакъв предварително уговорен план.

Второ, знаеше, че схемата е скъпа. Смърдеше на пари: десетте хиляди, които Уейн му беше дал, бяха нищо в сравнение с останалото. Никой не би потопил яхта за два милиона без много добра и много скъпа причина. Залозите, каквито и да бяха, бяха огромни.

Трето, нещата, изглежда, се въртяха около него. Бяха го извикали, бяха го измамили и му крояха номер. Явно беше много важен за плана.

Какъвто и да беше той.

Какво ли би могло да бъде?

Замисли се по този въпрос, но не стигна доникъде. Но очакваше скоро да получи помощ.

Защото това беше част от плана, беше сигурен в това. Бяха го преместили в хотела, за да го държат под око. Но можеха да направят още много.

Можеха да се опитат да го убедят още по-добре.

Отпи от коктейла, отпусна се и зачака.

Около час по-късно, след като нищо не се беше случило, реши, че е бил прекалено доверчив или пък прекалено наивен. В края на краищата тези хора бяха много хитри. Навярно щяха да подходят по-коварно.

Отиде в бара.

Моника Грант седеше в ъгъла и изглеждаше привлекателна и отегчена. От време на време по някой от местни жребци минаваше покрай нея, но Моника само леко ги отпращаше с ръка, така че мъжете бързо отстъпваха. „Плантейшън Ин“ разполагаше с изключително дискретен набор от момчета.

Когато Макгрегър я приближи, Моника се усмихна.

— Мога ли да ви почерпя едно питие?

Макгрегър се усмихна и седна до нея.

— Позволено ли ви е да ви виждат как фамилиарничите със служителите си?

— Навярно не. — Моника сви рамене.

Макгрегър поръча два „Ром Колинс“.

— Защо мислите така?

Моника не каза нищо цяла минута, после отвърна:

— Радвам се, че сте тук. Бях се разтревожила.

— Красивите момичета не бива да се тревожат.

— Мисля, че става нещо странно — каза Моника. — Днес следобед Уейн разговаря с мен. Артър имам предвид. Каза, че ако полицията се появи, не трябва да разговарям с тях, а да ги изпратя при него. Не го ли намирате за странно?

Макгрегър го намери за странно. Зачуди се защо ли му го казва. Беше облечена в многоцветна свободна рокля, която показваше много тен. Беше много равномерен, гладък, привлекателен тен.

— Друго нещо, което спомена, беше, че не би трябвало да разговарям с вас.

— Така ли?

Но просто случайно беше останала сама в бара. Интересно колко ли дълго го беше чакала.

— Или поне не за „Спускане в небитието“ — добави Моника.

— Добре — каза Макгрегър, — нека да поговорим за нещо друго. Например за собственика, Робърт Уейн. Кога се запознахте с него?

Моника си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм го виждала.

— Тъй ли?

— Чуйте — продължи тя, — цялата тази история ме плаши още от самото начало. Допреди месец и половина работех в Ню Йорк. После дойде един мъж, когото никога не бях виждала — млад, добре облечен мъж, който ми предложи двайсет хиляди долара, за да дойда на това морско пътешествие. Каза, че всичко ще бъде честно. Собственикът на яхтата искал някое привлекателно момиче да играе ролята на домакиня, докато вози някои свои бизнес партньори на пътешествие до Аруба. Мъжът бил стар и от мене се искало само да се усмихвам и да им наливам питиета, такива работи. Така че приех.

— Разбирам.

— Всъщност нямах голям избор — продължи Моника. — Когато мъжът ми се разведе с мен миналата година, ме остави сама с двегодишната ни дъщеря.

Опитвах се да се грижа за нея… но е много трудно. Двайсет хиляди биха го направили много по-лесно.

— И какво стана?

— Той ми даде три хиляди долара и самолетен билет до Уест Палм. И билет за връщане от Аруба. Трябваше да се запозная със собственика, когато пристигна в Ямайка. Стори ми се странно, но, както ви казах, парите ми трябваха.

— И тръгнахте.

— Да. И сега се случва всичко това. Нищо не разбирам. — Моника се пресегна и докосна ръката му. — Мисля, че Уейн има някакъв план. Някакъв много голям план. Просто манипулира всички, за да задвижи плана си.

— Така ли? — направи се на изненадан Макгрегър.

— Не го ли усетихте? — Моника се намръщи. — Не ви ли се видя странно?

— Имах някакви смътни подозрения — отвърна Макгрегър. — Но на мен също ми трябваха пари.

Моника се усмихна.

— Значи имаме нещо общо.

Кракът ѝ докосна неговия само за миг.

— Така изглежда.

— Но какво можем да направим по въпроса? — попита Моника.

— Да продължим да играем играта му — отговори Макгрегър. — Утре ще се гмурна. След това ще знаем повече.

— Мисля, че може да е опасно — каза Моника — За вас имам предвид.

— Да, може би ще е опасно.

Моника хвана ръката му и я стисна.

— Внимавайте.

— Ще внимавам.

Макгрегър се наведе и понечи да я целуне по бузата, но Моника се обърна към него и го целуна по устните.

— Този остров е толкова обаятелен — възкликна тя. — Ще ми покажете ли забележителностите?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Макгрегър.

— Сега ли?

— Сега.

Беше облечена в къс халат и пушеше цигара, облегната на перилото на балкона.

— Никога не се бях запознавала с водолаз.

— Известни сме с това, че можем да задържаме дъха си дълго време.

— Да. Много дълго — усмихна се Моника. — Предполагам, че не си мислил да се преместиш в Ню Йорк?

— Не — отговори Макгрегър. — Не съм.

— Това е лошо.

Моника допуши цигарата си и се върна в стаята, където захвърли халата си. Заяви, че ще си вземе душ, и го попита дали иска да се присъедини към нея, но Макгрегър ѝ каза не. Веднага щом чу, че водата започна да шурти, се зае с бързо претърсване на стаята.

Дамската чанта най-напред.

Козметика, сенки, гримове, стари писма и скрит на дъното позлатен малък пистолет, инкрустиран с изкуствени диаманти. Миниатюрна вещ, която стреляше с патрони калибър 22.

Много приятно.

Премина към куфара ѝ. Не ѝ беше нужен паспорт, но все трябваше да има някакъв документ за самоличност…

Под дантеленото бельо намери самолетен билет от Ню Йорк до Монтего Бей и обратно. Издаден на името на Барбара Левет. Беше долетяла преди седмица.

И трябваше да отлети обратно след три дни.

— Интересно — промърмори Макгрегър, като се взираше в билета.

Барбара Левет?

Името му звучеше някак познато, но не можеше да се сети къде го беше чувал. Продължи да се чуди, докато не чу, че водата на душа спира. Мушна билета в куфара, върна се до леглото и започна да се облича.

Момичето го изгледа изненадано.

— Тръгваш ли си?

— Така ще е най-добре.

— Но къде отиваш?

— В стаята ми. Трябва да направя няколко телефонни обаждания. В края на краищата работата започва утре.

— Иска ми се да можех да те убедя…

— Съжалявам — каза Макгрегър и я целуна леко.

— Утре?

— Може би. Ще видим.

Целуна я отново, след като приключи с обличането, и излезе. Изчака в коридора, след което притисна ухо към вратата.

Чу стъпки, след това щракване, щом момичето вдигна телефона. Гласът ѝ беше леко приглушен от вратата, но той все пак успяваше да долови някои думи.

— Стая четири-две-три — поръча тя и зачака.

Това беше стаята на Уейн.

— Артър?… Аз съм… Да, да, точно както предположи… Да, сигурна съм, че е гледал… Разбирам… Добре…

Затвори телефона.

Макгрегър тръгна тихо по коридора; чувстваше как го полазват студени тръпки.

7.

В стаята си забеляза, че до телефона му грее червена светлина. Загледа се в нея и вдигна слушалката.

— С какво мога ви помогна? — попита операторът.

— В стаята ми свети червена лампичка.

— Това означава, че имате съобщение, господине.

— Така ли?

— Един момент.

Чу шумоленето на прелиствани страници.

— Намерих го, господине. Трябва да се срещнете тази вечер в полунощ в „Големия бамбук“.

— С кого да се срещна?

— Съобщението е подписано от Уолдо. Няма фамилно име.

Макгрегър кимна. Защо пък не? Погледна си часовника; беше единайсет и половина.

— Добре, благодаря — каза Макгрегър и затвори.

Слезе в паркинга, където му бяха оставили спортната кола на Силви, ключовете бяха мушнати под седалката. Докато сядаше зад кормилото се замисли за Моника или Барбара, или каквото всъщност беше името ѝ и се почувства малко странно.

А сега пък Уолдо.

Разрови се в спомените си. Беше сигурен, че не познава никого на име Уолдо. Нито пък, щом ставаше въпрос за това, познаваше някой, който често да посещава „Големия бамбук“. Беше долнопробна кръчма, две категории под „Какаду“; всяка вечер беше препълнена с черни хищници, които седяха и наблюдаваха похотливо достопочтените домакини от Охайо и учителките от Върмонт, докато оркестърът пееше все песни с повтарящ се текст, в който се величаеше големият бамбук:

Не беше място, където човек би искал да попадне, но беше тъкмо подходящо за всички Уолдовци по целия свят.

Подкара обратно към града; пътят беше тъмен и безлюден в този час. По-рано вечерта местните бяха обрамчили двете страни на пътя, прибирайки се от работа или от баровете, но сега той беше празен и се простираше напред в леки извивки, които следваха брега…

Някакво животно изскочи на пътя. Макгрегър натисна спирачките и колата се плъзна с писък. Беше жълто, нещо като голяма котка. Застана в средата на пътя и се загледа в приближаващата кола. Очите му блестяха в яркозелено в светлината на фаровете.

Колата поднесе и спря, а от храстите изскочи младо момиче. Беше много привлекателно, както можеше да се очаква от едно младо момиче в полунощ и на безлюден път. Носеше минижуп, украсен с пайети, и тясна блуза.

— Фидо! — извика момичето и грабна котката. — Лош Фидо!

Шляпна звучно котката и сложи каишка на шията ѝ. Котката изсъска и челюстите ѝ се отвориха в мързелива прозявка, разкривайки редица зъби.

— Млъквай, Фидо! — скара ѝ се момичето и отново я шляпна.

Приближи се към колата с бляскащи на фаровете пайети и каза:

— Съжалявам за безпокойството.

— Няма проблем.

Беше класическа представителка на острова — високи скули, фини черти, големи нежни очи, стегнато атлетично тяло.

— Фидо не е добре. От няколко дни е така. Държи се много странно.

Фидо изсъска отново, щом чу обвиненията по свой адрес. Отблизо котката изглеждаше още по-голяма, жълта, с тъмни петна по козината. И явно беше мъжка.

— Сигурно имате много големи мишки за ловене.

— Не — усмихна се момичето. — Фидо е оцелот.

— Така ли?

Момичето замълча за малко.

— Вижте, можете ли да ми направите една услуга?

Той знаеше, че нещата отиват натам, и се поколеба.

— Трябва да прибера Фидо вкъщи. Но сама с него в колата… Ще ни откарате ли?

Макгрегър погледна отново Фидо. Фидо отвърна на погледа му и му отговори с нова мързелива, но определено неприятелска прозявка. От Фидо Макгрегър премести очите си към двуместната спортна кола, която му изглеждаше все по-малка.

— Не се страхувайте — допълни момичето, заобиколи колата и отвори дясната врата. — Той е кротичък.

— Сега вече съм напълно спокоен.

— Влизай, Фидо! — Момичето задържа вратата отворена.

Фидо скочи в колата. Момичето го избута в тясното пространство зад седалките. Котката седна и започна да диша горещо във врата на Макгрегър.

— Сигурна ли сте…

— Не живеем много далеч — успокои го тя. — Наистина ще съм ви много признателна.

Намести се на дясната седалка и кръстоса краката си, които бяха кафяви и много приятни на вид.

— Диша ми във врата — оплака се Макгрегър.

— Няма проблеми. Прави го с всички. Това е начинът му да покаже, че е приятелски настроен.

— Х-мм.

— Казвам се Илейн Марчант — представи се момичето и протегна ръка.

— Джим Макгрегър.

— Много съм ви задължена. Просто завъртете и тръгнете в обратната посока. Само на няколко километра е оттук.

Макгрегър направи така, както му беше казала. Илейн запали цигара. Изглеждаше напълно спокойна. Но това беше съвсем разбираемо — котката не дишаше в нейния врат.

— Всъщност — почна Илейн, докато Макгрегър караше, — имам Фидо отскоро. Трябваше да го взема заради Фиона.

— Коя е Фиона?

— Приятелката му. Не можеш да имаш само един оцелот. Фиона е госпожицата. Е, не чак госпожица, защото имаше връзка с Ралф.

— Ралф ли?

— Ралф беше предшественикът на Фидо. Беше сладур, абсолютен сладур. — Илейн Марчант въздъхна.

— Какво стана с Ралф?

— Правиха страстна любов с Фиона.

— И?

— Ами, от нея не можеше да се очаква нищо друго. В края на краищата е просто инстинкт, тази реакция.

— Каква реакция?

— Фиона му отхапа топките — каза Илейн.

— А!

— Така правят женските след полово сношение с мъжките.

— Така ли?

— Говоря за оцелотите.

— А-ха.

— Наблизо ли живеете?

— В Кингстън — отвърна Макгрегър.

— Какво ви води към Златния бряг.

— Имам бизнес тук.

— Не ми приличате много на бизнесмен.

— Не съм голям бизнесмен — призна Макгрегър. Не откъсваше очи от пътя. — Още колко има?

— Само два-три километра.

Подминаха „Плантейшън Ин“, който остана от лявата им страна. Продължаваха на изток.

Фидо издаде дълбоко гърлено ръмжене.

— Много обича да пътува — поясни Илейн. — Вятърът гъделичка козината му.

— Сигурно му е приятно.

Илейн се намести по-удобно в седалката. Дрехата ѝ беше направена от някакъв метал, тъкан или плетен, подобно на ризница. Издаваше особен звук, когато се движеше.

— Наблизо ли работите? — попита Макгрегър.

— Не.

Тонът ѝ сложи рязък край на разговора. Макгрегър не каза нищо в продължение на няколко минути. Минаха още четири или пет километра покрай брега.

— Има ли още много? — попита Макгрегър.

— Не. Почти стигнахме. — След което добави — Оцелотите са необичайни домашни животни.

— Много необичайни.

— Започнах с тях преди четири години. Отначало имах само Ралф. Беше голям сладур. Гальовен и игрив. Но започна да полудява.

— О, съжалявам!

— Не знаех какво му става, така че отидох в магазина за домашни любимци и ги попитах. Казаха ми, че е самотен. Оцелотите полудяват без секс.

— Не знаех.

— Така че взех Фиона. Никога не съм я харесвала особено.

Илейн се протегна небрежно и щракна фаса си в нощния въздух.

— Защо не я харесвате?

— Защото е много раздразнителна. Нали знаете как женските котки могат да бъдат раздразнителни?

— Ъ-ъъ.

— А после, след като направи това с горкия Ралф, направо бях бясна.

— Мога да си представя.

— Искам да кажа, Ралф беше много скъп. Един хубав оцелот струва четиристотин долара.

Макгрегър се зачуди кой ли спонсорира малкото ѝ хоби.

— Но нищо не можеше да се направи — добави Илейн. — Фиона стана просто невъзможна, щом остана сама. Дори ме одра ето тук — издърпа нагоре късата си пола, за да покаже червените следи в горната част на бедрото си — и това беше последната сламка. Трябваше да взема Фидо.

— Разбирам.

— С него нещата вървят добре. Много е добродушен.

Макгрегър почувства горещото влажно пъхтене на врата си. Определено се надяваше, че е добродушен.

— И добре нахранен, надявам се?

— Да — разсмя се Илейн. — Май наистина ви е страх от него, нали?

— Просто съм… притеснен.

— Фидо не напада хора — поясни Илейн. — Няма никакво желание да напада хора. Робърт беше разочарован… — Гласът ѝ заглъхна. — Разбирате ли, опитваме се да го тренираме.

— За какво?

— Да стане котка пазач. Скоро ще бъде много добър за тази работа. — После изведнъж каза: — Почакайте! Точно тук, спрете, моля.

Макгрегър спря до пътя и Илейн се измъкна и издърпа Фидо. Поблагодари му, помаха му радостно и пресече пътя. После мина през една тежка порта и тръгна по алеята към къщата, която се криеше зад храстите и дърветата.

Макгрегър забеляза името върху табелата, закрепена върху пръчките на портата, и се намръщи.

„Големият бамбук“ беше шумен, безреден и креслив. Макгрегър отиде до бара и попита бармана.

— Уолдо тук ли е?

— Кой?

— Уолдо.

— Уолдо кой? — Барманът го погледна странно.

— Просто Уолдо.

— А ти кой си?

— Макгрегър.

Барманът посочи назад с палец.

— В задната стая.

Макгрегър мина през стъпканите малки масички към задната част на заведението. На сцената едно момиче изпълняваше огнен танц. Навсякъде из Карибите наемаха млади момичета, които нямаха други таланти, да играят огнени танци за туристите. Момичетата носеха бикини и подскачаха около един съд с бензин, потапяха пръстите на краката си в него, приклякваха над него, правейки недвусмислени движения. Макгрегър отдавна беше стигнал до заключението, че американците сигурно са приели закон: нито един турист не можеше да се върне от екскурзия до Карибите, без да е видял огнен танц.

Задното помещение беше близо до тоалетните; на вратата нямаше знак. Той почука, отвори и влезе.

Беше тъмно. Съвсем непрогледно. Макгрегър плъзна ръка по стената, търсейки опипом ключа на лампата.

— Недей — чу се глас.

Той спря.

— Просто стой напълно неподвижно. Как се казваш?

Макгрегър присви очи, опитвайки се да определи откъде идва гласът. Мракът беше непроницаем.

— Макгрегър.

— Добре. Радвам се, че дойде, Макгрегър. Трябва да поговорим.

Гласът беше дълбок и напълно непознат.

— Мога да разговарям по-добре на запалена лампа — отвърна Макгрегър.

— Аз пък не мога.

Последва мълчание. Макгрегър изчака.

— Добре — съгласи се накрая, — нека да поговорим.

— Ти си водолаз — каза гласът.

— Да.

— Утре ще се гмуркаш при „Спускане в небитието“.

— Точно така.

— Имаш ли някакви притеснения за гмуркането?

— Винаги съм притеснен, когато се гмуркам.

Гласът изпусна тежка въздишка.

— Макгрегър, нямаме време за словесни двубои. Трябва да си много загрижен. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Така ли?

— Да.

— А какви са?

— Опитват се да те измамят — каза гласът.

— Интересно.

— Препоръчвам ти да се откажеш незабавно. Напълно да се откажеш.

— И да оставя спускането на вас? — попита Макгрегър.

Гласът се разсмя. Беше наистина неприятен звук.

— Макгрегър, възнамеряват да те убият. Осъзнаваш ли това?

— Не.

— Да те убият — повтори гласът. — След като са приключили с теб.

— Ще го имам предвид.

— Имай го — рече гласът. — Имай го.

Последва продължителна пауза.

— Сега можеш да си вървиш — рече гласът.

Макгрегър излезе.

Отвън първата му мисъл беше да се обади на Хари. Хари беше инспектор в полицията в Кингстън и сравнително добър приятел. Щеше да е относително просто да стовари всичко в скута на Хари и да забрави за случката. Точно така трябваше да направи, ако имаше грам разум.

Въздъхна дълбоко.

Нямаше никакъв разум.

Подкара колата по пътя и я паркира така, че да не се вижда от клуба. После се върна пеша до „Големия бамбук“ и се скри в храстите, от другата страна на пътя, точно срещу входа. Седна да чака и да мисли, но не можеше много да мисли. Беше изморен; утре сутринта трябваше да се гмурка; повече от всичко му се искаше да поспи.

Изчака още.

Мина половин час, после стана цял час. Наблюдаваше хората, които излизаха от клуба, но не видя нито един познат.

И тогава, най-сетне, към бара приближи един бял „Форд Англия“ с местен шофьор зад волана. Колата бипна само веднъж.

От клуба излезе Артър Уейн, който все още носеше костюма си с жилетка, качи се в колата и фордът потегли.

Макгрегър проследи как червените задни светлини се отдалечават. Цялата ситуация ставаше все по-странна.

После се върна в хотела и легна да спи.

8.

В осем сутринта потеглиха от пристана и се насочиха към морето. Беше спокоен, идеален ден.

Небето беше безоблачно, слънцето грееше, морето беше кротко, с огледална повърхност, каквато често има рано сутрин. По-късно вятърът откъм сушата щеше да раздвижи повърхността, но засега водата беше прозрачна и гладка.

Макгрегър провери заедно с Роджър Йомън оборудването под погледа на останалите. Имаха четири двойни бутилки за въздух, всяка с капацитет два и половина кубически метра; завинтиха им манометрите и провериха, че са пълни, после закачиха регулаторите и смукнаха за миг от всеки, за да чуят съскането на въздуха и щракането на клапаните. След като се убедиха в изправността им, преминаха към оръжията.

Макгрегър използваше подводни пушки „Мантос“ с дръжка по средата на ствола. Бутилките със сгъстен въглероден двуокис се окачваха под ствола; стискането на спусъка освобождаваше ударно сгъстения газ, който изстрелваше копието със скорост, непостижима за оръжията с ластик. Остриетата на копията бяха тежки и се завиваха отпред, след като ги заредяха с патрони „Магнум“, калибър 357. „Магнумите“ се взривяха при удар, като забиваха още по-дълбоко копието и разтваряха зъбците му. Един идеален удар точно зад хрилете и леко нагоре прекъсваше гръбначния стълб и можеше да убие бързо дори голяма акула. Но Макгрегър знаеше от опит, че идеалните удари са рядкост. Носеше пушките, защото така се чувстваше по-спокоен, а не защото очакваше с лекота да убие акула.

Акулата е един от най-успешните продукти на еволюцията. Подобно на едно друго много успешно животно, мидата, акулата е просъществувала четиристотин милиона години, без да се промени. Няма кости, а само хрущяли; има груба грапава кожа, а също и много редове зъби; каквото пропуска поради недоброто си зрение се компенсира напълно от обонянието ѝ. Изследвания показват, че акулата може да бъде привлечена от кръв от осемстотин метра. Морските биолози знаят този факт, но нямат обяснение. Възможно е една акула да бъде привлечена, като във водата се капне съвсем малко кръв — толкова малко, че ако се разтвори на осемстотин метра, молекулите ще са на огромно разстояние една от друга.

Освен това акулите пристигат преди молекулите да са се разтворили.

Никой не може да го обясни.

Никой също така не може да обясни как акулите продължават да живеят, след като са получили огромни наранявания. Говори се за разпръсната нервна система; със сигурност главният мозък и гръбначният стълб на акулата могат да бъдат силно увредени — до такава степен, която мигновено би убила човек — без това да я спре да ви изяде.

Макгрегър знаеше, че акулите не умират лесно.

Освен това знаеше, че рибата чук е по-издръжлива от повечето акули. А „Спускане в небитието“ беше потънала в страната на рибите чук.

Докато Макгрегър проверяваше експлозивните глави и ги завиваше на копията, Моника се намеси:

— Имаме ли наистина нужда от това?

— Да.

Артър Уейн ги наблюдаваше отстрани и пиеше бира. За да бъде в крак с деня в морето, беше прежалил костюма си в замяна на бански гащета и ярка карирана спортна риза.

— Значи не препоръчвате да плуваме по повърхността, докато вие се гмуркате? — попита Уейн.

— Определено не бих го препоръчал.

Силви се занимаваше с подготовката на гумираните костюми, плавниците и маските. Приближи се до Макгрегър, кимна леко към Моника и прошепна:

— Не я харесвам.

— И аз — отвърна Макгрегър.

— Не ти вярвам.

— А би трябвало.

Отне им час да стигнат до носа. Продължиха още на изток, минаха отвъд далечния риф и Макгрегър се качи на мостика. Имаха полароидните снимки, които щяха да им помогнат, но най-добрият начин да се открие потъналият кораб си оставаше да се качиш високо на мостика и да погледнеш надолу.

Водата беше чиста. От седмица не беше имало бури и под тях можеше да се види шелфът на рифа с полюляващата се растителност и след това стръмният склон, който чезнеше надолу в тъмната синева.

Отне им половин час обикаляне, преди да успеят да намерят мястото. Кърмата, която беше на по-плитко, се виждаше съвсем ясно. Носът беше на по-дълбоко и се губеше в синевата.

— Тук е — каза Макгрегър. Момчето на носа пусна котвата, като броеше възлите на въжето, докато тя потъваше.

— Колко е дълбоко?

— Двайсет.

Макгрегър се обърна назад към Йомън, който се беше навел от кърмата и гледаше надолу през тръба със стъкло отпред. Йомън се изправи и го погледна.

— Тя е, мой човек.

Двигателите минаха на празен ход и после спряха. Йомън започна да облича гумирания си костюм. С помощта на Силви нагласи тежките бутилки за въздух на гърба си, прекара отпред маркуча с мундщука, преметна прикрепващия ремък през шията си и всмука от дихателната смес. Чу се шумно съскане, щом пое въздух.

Макгрегър слезе от мостика и започна да се облича.

Уейн се приближи и каза:

— Още едно нещо. — Държеше схема на палубата на яхтата. — Особено сме заинтересувани от две неща долу. Първото е една нова скулптура, която собственикът е купил наскоро. Качили са я в Неапол — модерна работа, изработена от хром. Иска да я извадим, преди да е започнала да корозира. Намира се тук, в главния пътнически салон. — И посочи на картата.

— Ще я намеря — каза Макгрегър.

— Другото нещо е сейфът. Той е ето тук отзад, също в пътническия салон. Но за него ще се тревожим по-късно.

— Голям ли е? — попита Макгрегър.

— Не много. Всъщност е доста малък.

— Какво има в него?

— Не знам — отвърна Уейн. — Но брат ми си го иска.

— Ако са бижута, можем да го отворим и да ги извадим…

— Не, той иска да го извадим, без да го отваряме.

— Добре — каза Макгрегър. — Ще го обсъдим по-късно, следобед.

Йомън вече пристъпваше тромаво по кърмата, като дишаше през регулаторния клапан на съскащи пресекулки. Обутите му в плавници крака пляскаха по палубата.

Макгрегър надяна въздушните бутилки и усети тежестта им върху гърба си. Презрамките се врязаха в раменете му даже през гумата на водолазния костюм. Затегна презрамките с токи за бързо разкопчаване. На повърхността бутилките бяха ужасно тежки; под вода се усещаха много по-леки.

Всмука малко от студения сух въздух, изпусна го и нахлузи маската на лицето си. После тръгна по кърмата към Йомън.

Йомън кимна, усмихна се, захапал със зъби регулаторния клапан, постави ръка върху маската си и се преметна назад през борда на кърмата. Чу се как цопна. Макгрегър изчака, без да се обръща назад. Гледаше напред към Силви, Моника и Уейн.

Силви погледна през борда.

— Долу е.

Имаше предвид, че Йомън е достатъчно дълбоко, така че Макгрегър да не го удари, когато се претърколи през борда. Човек с трийсеткилограмова бутилка за въздух, три килограма баластни тежести и собственото си тегло потъва доста дълбоко.

Макгрегър кимна, намигна на Силви през маската, хвана стъклото ѝ, така че да не позволи на маската да се измъкне, щом навлезе във водата, и се отпусна назад. Бутилките със сгъстен въздух разбиха повърхността на водата и ето че беше долу, в сребрист водовъртеж от мехурчета. Пое си дъх и долови звука на въздуха и щракането на клапан-регулатора, които се чуваха силно във водата.

Започна да се спуска. Право пред него беше кърмата на лодката, която се полюляваше във водата. Йомън се издигна нагоре; направи знак с ръце, като завъртя китката си, за да покаже, че той ще вземе оръжията. Макгрегър изчака на дълбочина шест метра, докато Йомън излезе на повърхността. Тялото му се отразяваше като в огледало и изглеждаше обезглавено, тъй като главата му беше над водата.

Макгрегър погледна надолу, към синевата под тях. „Спускане в небитието“ беше право отдолу, точно от външната страна на рифа, който се спускаше стръмно от почти самата повърхност до близо трийсет метра. Яхтата беше полегнала на една страна, точно както я беше видял от въздуха. Сега вече от нея не се издигаха мехурчета.

Покрай него мина малко ято баракуди, след тях имаше дребни рибки, които почти незабавно влизаха във всеки потънал кораб, но акули не се забелязваха.

Засега…

Йомън се върна, стиснал две пушки. Подаде едната на Макгрегър, като я държеше внимателно. Посочи дръжката, за да му покаже, че предпазителят е поставен. Макгрегър кимна и посочи надолу към потъналата яхта.

Заплуваха надолу. При все че повърхността на водата беше топла, със слизането им започна да става по-студено. Макгрегър стисна дръжката на пушката, опитвайки се да усети дали е балансирана.

Когато стигнаха до кърмата на „Спускане в небитието“, дълбокомерът му показваше деветнайсет метра. Както винаги, когато се спускаше под вода към потънал кораб, Макгрегър беше изумен от размерите му. Една яхта, която изглеждаше умерено голяма на повърхността, беше огромна под вода, където можеше да я види цялата и да плува около нея. Йомън тръгна да я обикаля, като риташе с лекота, с ръце прибрани до тялото. Макгрегър го последва и двамата се скриха в сенките под извивката на кърмата. Стигнаха до витлата с диаметър метър и половина, бронзови и полирани. Йомън провери валовете им, а Макгрегър започна огледа на корпуса под кърмата.

Отне му само няколко минути преди да забележи зейналата дупка малко по-напред от кърмата. Беше голяма и изглеждаше така, сякаш е била пробита отвътре. Краищата на метала бяха огънати навън. Макгрегър прекара внимателно пръстите си по назъбения ръб — не искаше да се пореже.

Дупката беше метър и двайсет в диаметър. Макгрегър успя лесно да се провре вътре — металните бутилки изтракаха само веднъж по ръба. Вътре беше тъмно. Той включи подводните си светлини и завъртя наоколо жълтия сноп.

Машинното отделение. Отляво и отдясно го гледаха два еднакви дизелови двигателя. Той освети стените на стаята, търсейки повреди, вдлъбнатини, черни петна, следи от експлозията…

Такива, разбира се, нямаше. Експлозията явно беше грижливо подготвена и силата ѝ беше насочена почти изцяло навън, през корпуса.

Йомън се появи до него и с жест показа, че с витлата всичко е наред. Макгрегър му даде знак, че трябва да започнат по-нататъшния оглед. Йомън кимна.

От машинното отделение преплуваха напред и се промушиха през една врата, която ги отведе към застлан с мокет коридор. Стаите от двете страни на коридора бяха семпли: с двуетажни метални легла и метални гардеробчета. Това бяха помещенията за екипажа. В края на коридора имаше тясна стълба. Насочиха се нагоре, плъзнаха се покрай стъпалата и излязоха на палубата. Тук бяха каютите и помещенията за гости. Стените и вратите бяха от лакиран махагон.

Макгрегър си спомни плана на яхтата и заплува напред към основния пътнически салон, отвори вратата и се вмъкна вътре. Въздухът му избълбука, блъсна се в тавана и пробяга покрай него, докато не достигна до отворения прозорец, откъдето се изкачи към повърхността.

Той завъртя светлината на прожектора си. Помещението беше елегантно, съответстващо на останалата част от яхтата. Потърси с поглед скулптурата.

Никъде не се виждаше.

Огледа отново и прекара снопа светлина по пода, в случай че е паднала.

Нямаше никаква хромирана статуя.

Странно.

С едно ритване се придвижи до задната стена, отвори един шкаф и намери сейфа на очакваното място. Не беше голям, но беше здраво завинтен за пода. Подръпна го, после бръкна отдолу и напипа големите болтове.

Йомън дойде до него и му даде знак, че ще се изкачи до мостика. Макгрегър кимна и го последва. Минаха по палубния коридор. Йомън се плъзна над покрития с килим под, като движеше ритмично краката си.

Излязоха на задната палуба, изключиха прожекторите и заплуваха нагоре към мостика. Разгледаха картите, които бяха оставени върху масата.

Точно тогава Макгрегър го чу.

За миг не беше съвсем сигурен. Направи знак на Йомън да спре да диша. Двамата увиснаха мълчаливо във водата и се вслушаха.

Чуваше се слабо, но отчетливо бучене.

Йомън направи жест с две ръце, за да посочи, че мисли, че е лодка на повърхността, някъде далече от тях. Макгрегър поклати отрицателно глава — извънбордовите двигатели не звучаха по този начин. Издаваха по-остър, по-бръмчащ звук. Звукът беше бучащ и идваше някъде отдолу.

От яхтата.

Отблъсна се надолу, влезе пак в коридора на палубата и се плъзна напред. От време на време спираше, задържаше дъха си и изчакваше, докато върволиците мехурчета под тавана се успокоят.

Тогава отново успяваше да чуе бучащия звук, да определи посоката му и да продължи към него.

Йомън, който беше разбрал какво се опитва да направи, беше останал на задната палуба. Колкото по-малко хора имаше вътре, с въздуха им, който щеше да вдига шум, толкова по-добре.

Макгрегър се вмъкна в тясната кухничка и продължи към носа на яхтата, към нещо като предно складово помещение. Беше съвсем тъмно — прожекторът прорязваше само тесен блед конус във водата.

В тази стая бученето беше силно, много силно. Той завъртя снопа светлина. Имаше спасителни жилетки, които плуваха под тавана; имаше весла, консервирана храна, брезентови покривала, бъркотия от хранителни припаси.

И бученето.

Намръщи се, докато продължаваше да движи светлината. Видя някъде отзад нещо да проблясва и доплува по-близо.

Беше метална кутия, умело запечатана и водонепроницаема. Беше прикрепена към палубата и бучеше тихо. От нея излизаха две жици. Той ги последва и стигна до безформен пакет, увит в няколко слоя найлон.

Зяпна от изумление. Знаеше какво е: тетралон, най-новият подводен експлозив. Поне двайсет и пет килограма. А пък малката бучаща кутийка беше радиоуправляем детонатор.

Първата му мисъл беше, че навярно първоначалната идея е била този експлозив да се взриви заедно със зарядите на кърмата и по този начин да потопят яхтата. Но след това му хрумна друга идея за предназначението му. Заплува обратно към Йомън и му даде знак да излизат на повърхността.

Обядът беше най-обикновен, просто сандвичи и безалкохолно, но Уейн, изглежда, беше в особено празнично настроение. Или поне беше, докато Макгрегър не му каза, че скулптурата я няма.

— Какво? — сопна се Уейн.

— Няма я.

— Но трябва да е там.

Макгрегър сви рамене.

— Искате ли да слезете долу и да потърсите сам?

— Не. Наех ви да свършите тази работа. И очаквам от вас да направите това, за което съм ви наел. Искам я.

— Няма я — повтори Макгрегър.

— Там трябва да е. Върнете се и я намерете. Претърсете навсякъде. Може би експлозията я е съборила. Може би е в друга каюта. Намерете я!

— Какво ѝ е толкова специално на тази скулптура? — попита Макгрегър.

Уейн каза само:

— Намерете я!

Макгрегър изчака разговора да смени посоката си към други въпроси. Очакваше да го попитат какво се е случило с яхтата, в какво състояние е, лесно ли може да бъде вдигната на повърхността. Но никой не го попита. Изглежда, че Уейн вече не желаеше да се преструва, че го интересува изваждането на яхтата.

Макгрегър се зачуди дали не бяха потопили яхтата специално за да го наемат да извади скулптурата. Звучеше налудничаво, но такива бяха и всички други останали възможности.

Най-накрая Уейн попита:

— Ами сейфът?

— Там си е. Завинтен е за шкафа.

— Колко е голям? — попита Уейн.

— Във водата няма да е много трудно. Двамата с Роджър можем да го извадим без въжета. Но щом се покаже на повърхността…

— Екипажът ще го поеме — прекъсна го Уейн. — Можем да пригодим нещо. Извадете сейфа днес следобед.

— Ще отнеме време.

— Просто го извадете — настоя Уейн.

Значи сейфът също беше важен.

Малко преди следващото гмуркане успя да се отдели напред с Йомън и Силви, уж за да проверят въжето на котвата.

— Какво стана с бученето?

— Отпред има двайсет и пет кила тетралон, готови да гръмнат.

Йомън подсвирна.

Макгрегър се обърна към Силви.

— Ще е лесен начин да ни довършат. Ударната вълна ще ни смачка и ще ни накъса на парчета. Никой няма да е в състояние да ни сглоби отново. — Усмихна се криво. — Особено след като минем през рибите чук.

— Не слизай — каза Силви.

Макгрегър поклати глава.

— Всичко ще е наред. Тази чудесия е радиоуправляема. Ще я изключим, щом слезем долу.

— А какво да правя, докато ви чакам да се върнете горе?

— Усмихвай се — отговори Макгрегър — и бъди очарователна.

Отне им почти четиридесет минути, за да развинтят касата. Освен това претърсиха останалите каюти за скулптурата, но не я откриха. Макгрегър свърза отново експлозива, преди да излязат на повърхността. След това помогна на Йомън да изнесе сейфа до повърхността, където останалите го подхванаха в импровизирана подсилена мрежа.

Уейн все още беше раздразнен заради скулптурата, но очевидно се зарадва, когато видя сейфа. Щом го измъкнаха на палубата, го избърса с кърпа и започна да върти механизма. За миг Макгрегър си помисли, че ще го отвори направо там, пред всички, но Уейн не го направи. Вместо това се изправи и каза:

— Ключалката е чиста. — И се отдалечи.

Лодката се насочи обратно към Оча. Моника се приближи към Макгрегър и го попита:

— Видя ли някакви акули?

— Не. Извадихме късмет.

Почти сигурно беше, че утре ще се появят.

В този момент се разнесе тътен и водата зад кърмата се разпени. Макгрегър погледна назад и видя кипенето на водната повърхност, което не можеше да бъде сбъркано — бяха взривили заряда.

Погледна към „Силвърстоун“ и видя някакъв мъж, който се отдалечаваше към къщата.

Уейн дотича на кърмата.

— Какво беше това?

— Нещо стана с потъналата яхта — обясни Макгрегър. — Може би се е раздвижила…

— Върнете се долу. Трябва да погледнете какво е станало. Налага се!

Уейн нареди да обърнат към мястото на корабокрушението. По негово настояване Макгрегър си сложи маска и шнорхел и се гмурна, за да провери какво става. Видимостта беше намаляла до метър и половина — два; песъчливото дъно беше разбутано от експлозията.

Видя, че яхтата е повредена много силно — беше почти неузнаваема.

Изплува на повърхността и погледна Уейн.

— Сигурно е било някаква експлозия.

— Как е яхтата? В ред ли е?

— Не мога да съм сигурен, видимостта е много лоша. Но не изглежда особено добре.

— Какво ще правим?

— Ще проверим отново утре сутринта. Дотогава водата ще се е избистрила.

Макгрегър се зачуди още колко ли други неща ще са се избистрили.

Уейн повече не спомена скулптурата. Когато стигнаха на пристанището, натовариха сейфа в пикапа на Макгрегър. След това тръгнаха към хотела; останалите вече бяха заминали преди тях.

Макгрегър се беше отпуснал и отпиваше от бирата си, докато караше. Беше късно следобед, слънцето беше топло и жълто. Усещаше засъхналата по кожата му сол и дълбокото изтощение, което винаги следваше гмуркането.

Не внимаваше особено, когато наближиха един камион със зеленчуци, който пълзеше покрай пътя прекалено много наляво. От един страничен път изскочи черен седан и им препречи пътя. Макгрегър натисна спирачките, но в същото време от колата изскочи първият от четирима маскирани мъже, въоръжени с автомати и с черти изкривени от найлоновите чорапи, които бяха нахлузили върху главите си.

Макгрегър обърна поглед към огледалото за задно виждане, докато включваше на задна скорост, но вече беше закъснял. Втора кола ги беше блокирала отзад.

Единият от мъжете заобиколи пикапа и размаха дулото на автомата си към Макгрегър.

— Слизай!

Макгрегър слезе. Уейн го последва, изглеждаше ужасен. Прошепна на Макгрегър:

— Не можем да позволим това да се случи.

— Млъквай — затапи го Макгрегър, без да откъсва очи от автомата.

Мъжът с автомата се усмихна.

— Легнете ей там до пътя. По очи, ръцете върху тила.

Други двама от мъжете вече бяха свалили задния капак на пикапа на Макгрегър и се бореха със сейфа.

— По корем! — заповяда мъжът. — Веднага!

Макгрегър и Уейн легнаха по очи. Чуха пъшкането на мъжете, които вдигаха сейфа и след това го преместиха в колата си.

Уейн запази мълчание. Макгрегър бе изумен от сложността на комбинацията, която се разиграваше. От яхтата, която беше потопена ден по-късно от предполагаемото ѝ потъване, до заплахите и маневрите, а сега и запланувания обир на сейфа. Уейн очевидно беше част от групата; всичко очевидно беше запланувано от самото начало.

Беше просто шоу, организирано заради Макгрегър. Но какво трябваше да заключи от него?

Погледна настрана и видя как мъжете затръшват вратите на колите, докато се качваха в тях. Първата потегли. Останалите се сбутаха във втората.

В този момент Уейн скочи и се затича към втората кола. Изкрещя:

— Стой! — а после още нещо, но един от мъжете съвсем спокойно замахна с автомата си и го удари с дулото, първо в главата, после в корема. Уейн се свлече на земята, а колата потегли.

Щом изчезнаха, Макгрегър се приближи до Уейн. Ако наистина беше шоу, беше добре изиграно: Уейн имаше рана до лявото ухо и беше в безсъзнание.

„Много добро шоу! Прекалено добро“, помисли си Макгрегър, докато вдигаше Уейн и внимателно го настаняваше в пикапа.

Артър Уейн дойде в съзнание в клиниката, докато докторите кърпеха раната на черепа му. Първите му думи бяха:

— Взеха ли го? Измъкнаха ли се?

— Не говорете — спря го докторът. — Изчакайте.

— Взеха ли го?

— Да — потвърди Макгрегър. — Взеха го.

Уейн простена.

— Това проваля всичко.

— Не мърдайте — каза лекарят. — Опитваме се да ви помогнем.

— Провалено, всичко е провалено — изпъшка Уейн. Докторите му биха инжекция, която го успокои, и Уейн затихна.

Макгрегър излезе навън. В сгъстяващия се сумрак го чакаха Йомън и Силви.

— Какво стана?

— Някой прибра сейфа. Много ефикасно. Бяха поне осем мъже с автомати.

— Професионално направено. — Йомън поклати глава.

— Изключително. Уейн се опита да ги спре; сега го шият.

Йомън се намръщи.

— Не много професионално.

— Какво имаш предвид?

— Професионалистите биха го застреляли.

— Но не беше постановка — възрази Макгрегър. — Не е възможно да е била постановка. Там, където го удариха, се виждаше костта.

— Може би е станало по погрешка.

— Искаш да кажеш, че са го ударили прекалено силно ли? Ако е така, тогава е голяма грешка. Защото сега всичко трябва да бъде докладвано на полицията.

— Можем да проверим — отвърна Йомън. — Осем автомата са лесни за проследяване. Което ми напомня: получих информацията за митническата проверка на „Спускане в небитието“.

— И?

— Изобщо не е минавала митническа проверка. Нито в Монтего, нито в Оча. От митниците все още чакат. Знаят за яхтата, но са дали на капитана четиридесет и осем часа офшорно отлагане, преди да трябва да се регистрира.

— Какво казват хората от митницата?

— Че ще си имаш неприятности. — Йомън поклати глава. — Гмуркал си се на кораб, който не е…

В този момент пристигна полицейска кола с мигащи светлини. Отвътре се измъкна светлокож пъргав мъж.

— Господин Джеймс Макгрегър?

— Да — отвърна Макгрегър.

— Аз съм инспектор Бърнам. Искаме да поговорим с вас.

— За какво?

Бърнам отвори вратата на полицейската кола.

— Ако обичате.

— Не съм сигурен, че… — почна Макгрегър.

— Но ние сме — прекъсна го Бърнам. — Вътре! Моля.

Макгрегър се качи в колата и тя отпраши в топлата ямайска нощ.