Спускане в небитието

15.

— Добра работа! — похвали го Левет; оглеждаше найлоновата торбичка с диамантите. — Много добра работа! А сега стрелите, моля.

Макгрегър поклати глава.

— Ще трябва да си ги поискате от рибата чук.

Левет повдигна вежди.

— Значи сте видели акула?

— Да.

— Колко вълнуващо.

Лодката се приближи към плажа близо до носа. Левет направи знак на лодкаря, който започна да хвърля късове месо и хранителни отпадъци от кърмата.

— Какво правите? — изненада се Макгрегър.

— Привличам тълпата — отвърна му Левет. Зад лодката отпадъците подскачаха във водата по вълните от килватера. Акулите започнаха да се появяват, да разцепват водата, да гълтат месото и отново да се гмуркат. Бяха поне шест.

— Няма нужда да се безпокоите — каза Левет. — Това е само предпазна мярка. Не бихме искали да скочите зад борда и да отплувате в мрака. Нали?

— Не ми е хрумвало подобно нещо.

— Радвам се да го чуя. — Левет си погледна часовника. — Сега е осем часът. Вашият приятел без съмнение е в клуба. Ще се справят с него. Това оставя само вас и вашата очарователна приятелка. Ще измислим някакъв начин да се погрижим за вас.

— Няма нужда да бързате — подхвърли Макгрегър.

— Наистина, няма нужда да бързаме — съгласи се Левет.

Роджър Йомън беше видял как лодката отплава в морето и как Макгрегър се качва на нея. Въпреки че скоро след това лодката се беше изгубила в мрака, Йомън имаше някаква идея какво се случва. Затова веднага се беше отправил към „Какаду“, където можеше да намери оръжие.

„Какаду“ беше шумен и необуздан както всяка вечер. Йомън влезе и се заприказва с бармана, като му прошепна тихо:

— Неприятности.

Барманът, който смесваше коктейл с ром, попита също така тихо:

— Неприятности ли?

— Аха, мой човек. Оръжейни неприятности.

— Какво ти трябва?

— Четиридесет и пети калибър и пушка.

— Кога?

— Веднага.

Барманът въздъхна.

— Ще ти трябва повече от това.

— Че защо?

— Две момчета те търсиха днес. Единият е в ъгъла, другият е отвън. Обзалагам се, че имат приятели.

— На колко се обзалагаш?

— На четирима.

— Познаваш ли ги?

— Никога не съм ги виждал.

— Къде са се настанили.

Барманът сви рамене.

— Някъде отзад.

Йомън кимна.

— Посочи ми ги.

Барманът кимна към слабия черен мъж в ъгъла, който имаше белег на бузата.

— Само той е вътре.

— Добре.

— Мой човек, само не потрошавайте всичко — добави барманът, докато Йомън се отдалечаваше.

— Ще опитам.

Докато Йомън се приближаваше към първия мъж, който се беше привел над бутилка бира „Ред Страйп“, лицето му безстрастно. Йомън спря пред масата и сложи пръстите си на ръба ѝ.

— Искал си да ме видиш.

Мъжът го погледна изненадано.

— Ти Йомън ли си?

— Точно така — отвърна Йомън. — Имаш ли си приятели?

Мъжът се намръщи.

— Какви приятели?

И понечи да посегне под масата. Йомън с едно-единствено бързо движение блъсна масата напред и уцели мъжа в корема, като го накара да се превие на две. Юмрукът му се стовари върху главата му и заби брадичката му в плота.

Мъжът се отметна назад в стола си; от устните му течеше кръв и очевидно беше замаян. Йомън пристъпи зад масата, взе револвера от ръката му и го вдигна на крака.

— Къде отиваме?

— Навън, мой човек — отвърна Йомън.

Пъхнал едната си ръка под яката на мъжа, а с другата притиснал револвера в гръбнака му, Йомън го изведе през предната врата. Спря на прага и изблъска рязко мъжа навън, в ярката светлина, която оформяше нещо като езеро пред входа.

Мъжът се спъна и се просна по очи в прахоляка.

От храстите се появи втори.

— Назад, махай се — викна мъжът на земята, но беше закъснял. Йомън вече беше насочил оръжието срещу втория мъж.

— Вади го! — нареди Йомън.

Мъжът замръзна, после бръкна в джоба си.

— Бавно! — добави Йомън.

Мъжът много бавно извади пистолета си и го пусна на земята.

— Нещо много пищови имате — подхвърли Йомън. — Ела тук.

Вторият мъж се приближи колебливо. Йомън замахна с револвера, който стискаше в ръка, и цапардоса мъжа през лицето. Докато той падаше, Йомън го удари с юмрук в слънчевия сплит; мъжът изгрухтя и падна неподвижно на земята.

Йомън се обърна към първия мъж, който се мъчеше да се изправи, изрита го в челюстта и мъжът падна назад.

Йомън взе оръжието на втория и се промъкна през храстите към задната част на клуба. Шума на стийл-драм оркестъра вътре със сигурност беше прикрил всеки звук, който се беше разнесъл пред клуба.

Зад заведението имаше малка площадка и няколко кофи за боклук. Трима мъже използваха една от тях като маса за карти. Пушеха и играеха с мълчалива съсредоточеност.

От храстите Йомън викна:

— Горе ръцете! Бързо!

Мъжете спряха, но не помръднаха.

— Ръцете горе!

Тримата бавно вдигнаха ръце. Йомън излезе от храстите. Мъжете го загледаха любопитно и след това, сякаш по незнаен сигнал, се изправиха и започнаха да се раздалечават.

— Не мърдайте!

Те продължаваха да се движат. Скоро щяха да са прекалено далеч един от друг, за да ги покрива всичките.

— Спрете! — спокойно повтори Йомън. Вече беше избрал целта за първия си изстрел. Спря се на мъжа отляво, най-едрия от тримата.

Мъжете не спряха. Йомън стреля и уцели мъжа в крака. Куршумът събори мъжа и той се претърколи на земята. Единият от другите двама посегна към кръста си. Йомън не се поколеба и го гръмна в гърдите. Мъжът погледна надолу изненадано, докато тялото му политаше назад, а кръвта му избликваше на струя върху третия мъж, който все още стоеше прав.

Мъжът на земята посягаше към пистолета си. Йомън го застреля в главата и се обърна към последния останал.

— И ти ли искаш да си поиграем?

Мъжът поклати отрицателно глава. Дори ако събитията от последните няколко секунди го бяха обезпокоили, не го показваше с нищо. Очите му бяха студени и наблюдателни.

— Обърни се!

Мъжът се обърна. Йомън направи две крачки и стовари пистолета си върху тила му. Мъжът се строполи. Йомън взе оръжието му, както и тези на другите двама.

Върна се в клуба и тръшна пистолетите на бара. После погледна бармана и каза:

— Извикай полицията.

Барманът повдигна вежди.

— Станало ли е нещо?

Йомън осъзна, че гърмящата музика сигурно е заглушила стрелбата.

— Имаше малко военни действия отзад.

— Кой е виновен? Полицията ще пита.

— Проклет да съм, ако зная — отговори Йомън и тръгна да излиза.

— Съсипваш репутацията на заведението — викна след него барманът и посегна към телефона.

— Няма накъде повече — отвърна му Йомън.

Върна се в хълмовете, гледащи към „Силвърстоун“. Чувстваше се отвратен и изморен. Беше взел един револвер — малък, 38 калибър, но нямаше пушка, а му трябваше.

Погледна през бинокъла. Къщата беше осветена, но не се виждаше никой. Макгрегър беше казал дванайсет часа и Йомън щеше да му ги даде. Дванайсет часа щяха да станат в полунощ. Сега беше осем и четиридесет.

Качи се в колата, запали я, слезе по пътя близо до къщата и зачака. На дясната седалка до него имаше газова пушка със стрели, заредени с експлозивни бойни глави.

Макгрегър, помисли си Йомън, може би щеше да му е благодарен за малко преждевременна помощ.

16.

Макгрегър гледаше как Левет налива две водки, едната от които беше за него. Бяха сами в огромната библиотека. Макгрегър беше потърсил Силви, но не беше успял да я открие.

— Дължа ви благодарност — каза Левет. — Бяхте изключително полезен.

— Благодаря — отвърна Макгрегър.

— Донякъде ви намирам за обаятелен — добави Левет. — Жалко, че ще се наложи да се отървем от вас.

— Смятате да се отървете от мен?

— Именно. Подготвили сме подходящ финал за тази авантюра. Виждате ли, през цялото време водихме мафията за носа. Но досега със сигурност са осъзнали, че вие сте ключът към цялата история. Ще ви търсят навсякъде по острова.

— И ще ме намерят ли?

— О, да!

Левет отиде до прозореца и погледна към басейна. Макгрегър забеляза, че отвъд осветената площадка на басейна, близо до ръба на скалата, мъж с огромна торба хвърля късове месо във водата.

Събираше акулите.

— Разбира се, ще се наложи да изчакаме да стане светло — добави Левет. — Тогава ще има прилив.

— Значи тялото ми ще бъде изхвърлено на брега?

— Моля ви — рече Левет. — Не говорете такива пошли неща.

— Ами Силви?

— Все още не съм решил — отвърна Левет. — Тя е толкова очарователна!

— Комбинацията ви няма да сработи, Левет. Ще ви победим в тази…

— Кои сме ние? — разсмя се Левет. — Нали не включвате по случайност Йомън в тази история? В този момент горкият човечец лежи и умира в някоя канавка.

— Съмнявам се.

Левет се усмихна и отпи от водката си.

— Предвидили сме всяка възможност. Повярвайте ми.

В стаята влезе едър набит чернокож.

— Джордж, покажи на господин Макгрегър стаята му и се увери, че не може да я напусне.

Джордж кимна. Левет се усмихна на Макгрегър.

— Бих искал да поговоря още с вас, господин Макгрегър, но, честно казано, тази нощ ще е доста натоварена за мен.

Отведоха Макгрегър по едно широко стълбище към втория етаж. Не чу и не видя никого. Зачуди се дали Силви и останалите не са отведени някъде.

Джордж го блъсна в малка стая с легло и един стол. Единственият прозорец гледаше към басейна.

— Лягай — заповяда Джордж — и мълчи!

Беше огромен и недружелюбен. Макгрегър легна и замълча. Лежеше на леглото, гледаше тавана и се чудеше дали Левет не е прав за Йомън. Ако бяха ранили Йомън и бяха отвели Силви, тогава той щеше да е наистина много загазил.

Не искаше дори да мисли за това.

В крайна сметка реши, че по един или друг начин ще разбере какво се е случило. Погледна Джордж, който тъкмо палеше цигара.

— Ще дадеш ли и на мен?

— Млъквай — сопна се Джордж.

— Е, хайде де, само една цигара…

Джордж се поколеба, после хвърли една цигара на Макгрегър. Не поемаше никакви рискове, въпреки предимствата на ръста си. Макгрегър забеляза, че не е въоръжен, но всъщност и не му се налагаше да бъде.

Макгрегър запали цигарата и се опита да дръпне, без да се закашля.

— Хубава къща си имате. — Стана и отиде до прозореца с цигарата в ръка.

— Лягай веднага! — нареди му Джордж.

— Исках само да отворя прозореца — отвърна Макгрегър, отвори прозореца и усети нощната прохлада. Навън се виждаше басейнът, точно под прозореца, а зад него мъжът, който все още продължаваше да хвърля хранителни отпадъци в океана, за да държи акулите наблизо.

Макгрегър дръпна от цигарата. Огънчето ѝ светна ярко.

— Махай се от прозореца веднага и лягай на леглото.

Макгрегър не помръдна.

— Махай се оттам, казах!

Огромната лапа на Джордж го сграбчи за врата и го хвърли в другия край на стаята, към леглото.

Макгрегър се втурна към вратата и завъртя топката, но беше заключено.

Джордж го погледна и се разсмя.

— Заключено е отвън.

Макгрегър се върна до леглото и седна. Джордж остана до прозореца и продължи да се взира навън.

— Какво гледаше толкова навън…

И изведнъж млъкна. Издаде гъргорещ звук и потрепери. После се отпусна.

И падна по гръб на пода на стаята.

От гърдите му стърчеше стрела от газова пушка. Беше се забила в гърдите му и бойната глава се беше взривила, оставяйки зейнала дупка. Имаше кръв навсякъде по рамката на прозореца и по пода.

Макгрегър се намръщи. Йомън беше отвън, ясна работа.

Претърси тялото на Джордж за ключове. Ключове нямаше. Погледна си часовника — беше девет. Имаше три часа да се измъкне и да изведе Силви.

Опита отново вратата. Беше направена от як дъб. Може би щеше да успее да извади осите на пантите и да се измъкне по този начин, но щеше да вдигне много шум и да отнеме много време.

Имаше ли друг начин? Погледна през прозореца към басейна.

Колко ли беше дълбок?

Върна се при вратата, притисна ухо до дървото и се ослуша. Отвън нямаше никой, но смътно чу женски глас, гневен и крещящ. Изглежда, че беше доста надалеч, може би навън или пък на долния етаж.

Отиде до прозореца, но не чу нищо. Мъжът, който хвърляше храна в океана, беше приключил и си отиваше, като влачеше зад себе си празния чувал.

Изчака още няколко минути. Никой не се появи край басейна; площадката му си оставаше пуста. Освен това беше суха, което представляваше проблем. Ако скочеше в него, щеше да се чуе цопването му, но ако излезеше веднага, щеше да намокри площадката и да остави следи…

Изчака още. И докато чакаше, се разнесе гневен женски глас:

— Ах, тази мръсна кучка!

Макгрегър се върна при тялото на Джордж. Извади кибрита и запали завивката и чаршафите. Когато се разгоряха добре, пусна в един ъгъл халосните патрони „Магнум“ и се върна при прозореца.

И скочи.

17.

Падането му се стори много дълго и когато най-сетне се заби във водата, плясъкът беше непоносимо шумен. Водата се разплиска по площадката.

Сграбчи решетката на отточната тръба и изчака, докато имаше въздух. Мина поне минута, преди да изплува предпазливо, като се придържаше към стената на басейна.

Не видя никого. Изчака, после погледна над ръба. Площадката пустееше. Невероятно, но не го бяха чули или забелязали. От мястото, където беше, можеше да види право в библиотеката, където Левет спореше с Моника Грант — всъщност Барбара Левет.

Барбара изглеждаше разстроена. Мръщеше се, кършеше ръце, ръкомахаше необуздано.

Макгрегър изчака, за да успокои дишането си. Докато чакаше, погледна към прозореца, от който беше скочил — стаята грееше в меко розово, а навън се извиваше пушек.

Време беше да се размърда.

Измъкна се от басейна, потрепери от студения въздух и се промъкна до прозореца на библиотеката. Отблизо можеше да чуе спора по-ясно.

— … се отървеш от тази кучка — казваше тъкмо Барбара.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Левет и ѝ подаде чаша. Барбара явно беше заслужила лед във водката си.

— Искам да я разкараш оттук.

— Уверявам те…

— Не искам да я виждам близо до Хари.

— Барбара, мила! Всяко нещо с времето си.

— Не можем да го отлагаме — Барбара глътна питието си на екс. — Сега е вече прекалено късно.

— Трябва да оставяш на Хари да има малки приключения.

— Как ли пък не!

— Барбара, държиш се много…

В този момент Илейн се втурна в стаята и викна:

— Пожар! В стаята с Джордж и водолаза.

Левет излезе от стаята, телесата му се тресяха. Двете жени го последваха. Библиотеката опустя.

Макгрегър отвори вратата и влезе вътре.

На горния етаж се чуваха викове и тропот на крака. Той се огледа и видя дамската чанта на Барбара на едно голямо кожено кресло. Бързо я отвори и я претърси.

Златното пистолетче все още беше там. Той провери пълнителя: имаше шест патрона, калибър 22.

Пъхна пистолета в джоба си. На горния етаж се чуваха викове и кашлица; пушекът беше започнал да се просмуква надолу и се извиваше покрай тавана в мързелива синя панделка. Последваха три изстрела — халосните патрони се бяха взривили. Чуха се още викове.

Той излезе в коридора, спря и се вслуша в гласовете. Чу шумното съскане на пожарогасител.

Ако Силви беше на горния етаж, досега вече щеше да е слязла. Ако не беше…

Макгрегър се затича през къщата, към част от нея, в която все още не беше влизал. Мина покрай стаите на прислугата и усети мириса на храна — миризмата идваше откъм кухнята.

Светлините в кухнята бяха изгасени. Той влезе и отначало помисли, че е сам, но после чу кикотене. Взря се в другия край на помещението и видя две прегърнати фигури.

Едната беше на Силви. Нямаше никакво съмнение кой е другият.

Прокрадна се тихо до мъжа и го потупа по рамото. Когато мъжът се обърна, Макгрегър за кратко мярна изуменото лице на Уейн, преди върху него да се е стоварил юмрукът му.

Уейн рухна.

Силви го изгледа хладно.

— Не си счупи краката да бързаш. — Изплю се върху неподвижното тяло. — Уейн е свиня.

Макгрегър я хвана за ръката и каза:

— Нямаме време за сантименталности.

И я поведе навън.

Задната градина беше хладна и тиха. Крясъците и виковете на хората, които се бореха с огъня, се чуваха приглушено.

Макгрегър посочи една пътека, която водеше покрай къщата, и каза:

— Да се махаме оттук.

В същия момент се чу ръмжене. Макгрегър се обърна и видя в мрака две котки, точно на границата на светлината.

Фидо и Фиона. А зад тях беше Илейн.

— Толкова ли бързаш да си тръгнеш? — подметна тя.

18.

Йомън беше видял всичко. Беше видял как огромният мъж залита назад, ударен от стрелата; миг по-късно беше видял пожара и беше зърнал тялото на Макгрегър, докато той скачаше в басейна.

После зачака, чудеше се какво да прави.

Макгрегър беше уточнил, че го иска след дванайсет часа. Може би помощта му нямаше да му трябва преди това.

От друга страна, Макгрегър може би нямаше да възрази.

Йомън се качи в колата и подкара към къщата. При портала пришпори двигателя и мина направо, като сниши глава, докато подминаваше къщичката на стражата. Не беше нужно — нямаше пазач. Докато караше по алеята, забеляза пред себе си бягащ мъж.

Пазачът.

Малко късно, но пазачът се обърна и го видя. Измъкна пистолета си.

Йомън натисна газта. Един куршум разби предното стъкло, но след миг той усети как колата се разтресе, щом удари пазача. Йомън продължи към къщата. Щом приближи, видя още един пазач, застанал на стъпалата.

С автомат в ръце.

Куршумите натрошиха фаровете му и пробиха гумите; колата започна да криволичи като полудяла и се заби в една палма. Зашеметеният Йомън изпълзя навън. Куршумите продължаваха да раздират колата и околните дървета.

Той се хвърли на тревата. Последва още един откос, а после тишина.

Йомън вдигна газовата пушка и изпълзя настрани. В градината цареше пълна тишина. Не можеше да види фасадата на къщата, но чуваше как някакъв мъж вика на някой друг.

Бързо притича към ъгъла на къщата и погледна. Мъжът при вратата беше приклекнал зад една колона.

Зачака. Погледна нагоре и видя пламъците, които вече ближеха рамката на отворения прозорец и се прехвърляха към покрива, който също вече гореше.

Миг по-късно по земята започнаха да падат горящи дървени плочки от покрива.

Мъжът пред къщата погледна нагоре и отстъпи назад от колоната.

Йомън дръпна спусъка на газовата пушка. Чу се съскането на газ, а след това стрелата удари стрелеца и избухна от допира с тялото му. Мъжът пусна оръжието си, което изтрополи по предните стъпала, и падна неподвижен на земята.

Йомън се затича напред, грабна автомата, насочи го към дърветата и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

Натисна спусъка отново. Автоматът беше засякъл. Йомън го хвърли с отвращение, измъкна револвера от колана си, отвори вратата и се втурна вътре.

Щом първата котка се хвърля към него, Макгрегър се извъртя настрани. Усети как ноктите ѝ посягат към гърба и рамото му; котката разкъса ризата му и изсъска.

Теглото на животното го свари неподготвен и Макгрегър падна на земята. В ръката му се впиха остри зъби.

Макгрегър се изви настрана, претърколи се и видя, че втората котка го доближава. Вдигна пистолета към главата на първата и натисна спусъка.

Зъбите се отпуснаха и животното падна настрана.

— Фиона! Ти уби Фиона! — изпищя Илейн.

Втурна се към него, но Силви я пресрещна, спъна я и се хвърли върху нея.

Междувременно озъбеният Фидо се хвърли върху Макгрегър и зъбите му се впиха в китката му. Макгрегър изпусна пистолета и извика от болка.

Претърколи се заедно с животното, усещаше горещия му дъх и миризмата, която се разнася, когато си близо до див звяр. Опита се да го отблъсне, но Фидо беше силен и яростен. Ноктите му раздраха гърдите му, ризата му стана на парцали.

А след това оцелотът изведнъж изчезна.

Макгрегър погледна изненадано нагоре.

Фидо лежеше неподвижно на земята. Главата му беше смазана.

А един познат глас каза:

— Мой човек, помощ трябва ли ти?

Беше Йомън, приближаваше се тичешком.

— Явно си много сигурен в стрелбата с тази чудесия — рече Макгрегър и посочи пушката.

— Разбира се — отвърна Йомън. — Разбира се.

После погледна Илейн и Силви, които пищяха и се деряха, и без нито дума отиде и ги раздели една от друга. Илейн го изгледа сепнато, но Йомън стовари пушката върху главата ѝ и тя се свлече на земята.

Силви я изрита.

— Уф! Отвратително!

— Изглежда, компанията ни не ти харесва — обади се глас зад тях. — Жалко.

Макгрегър се обърна.

Левет беше застанал с Барбара на вратата на къщата. Държеше автомат.

19.

— Не мога да не изкажа възхищението си от хитростта ви — каза Левет. — Успяхте по забележителен начин да отклоните вниманието ни. А приятелят ви, по най-скромна преценка, е изключително издръжлив.

Обърна се към Йомън и стреля. Йомън се преви и падна, после се изтърколи от светлината в мрака под храстите. Начинът, по който падна, беше просто отвратителен.

Макгрегър понечи да се хвърли към него.

— Не! — спря го Левет. — Стойте на място. Иначе момичето ще го последва.

Откъм храстите не се чуваше никакво движение. В светлината се виждаше левият крак на Йомън, извит по неестествен начин.

Макгрегър спря.

— Насам — нареди Левет и посочи с дулото на автомата към басейна. — Нямаме много време.

От покрива върху тревата се сипеха горящи въглени.

— Наложи се да пришпорим малко графика — продължи Левет. В другата си ръка държеше найлоновата торба с диамантите. — Това представлява проблем, но не е нещо непреодолимо. Време е за последното ви гмуркане, господин Макгрегър. Ще им харесате на акулите.

Макгрегър се остави да го отведат покрай къщата, покрай басейна и после към ръба на скалата. В мрака можеше да види как на петнайсет метра под тях се разбиват леките вълни на океана.

Не усещаше нищо друго, освен че леко му прилошава. Йомън беше убит. Бог знае какво щеше да се случи със Силви.

— А сега скачайте! — нареди Левет. После го приближи и добави: — Ако обичате!

— Не — възпротиви се Макгрегър.

— Тогава ще се принудя да ви застрелям.

— Но това ще развали целия план — възрази Макгрегър.

— Въпреки това ще го направя.

Макгрегър сви рамене. Беше изморен. Вече не му пукаше от нищо. Погледна още веднъж надолу към водата.

Всичко друго беше по-добро от възможността да падне жив във водата. Всичко друго.

— Мисля да ви прострелям в крака — каза Левет и наведе автомата към крака на Макгрегър. — Приятно пътуване, господин Макгрегър.

Последва изстрел.

Макгрегър, който се беше напрегнал в очакването на куршума и болката, която щеше да последва, се сепна. Нищо не се случи с него, но Левет се извъртя, олюля се, а торбата с диамантите излетя във въздуха и се отвори. Камъните се разпръснаха и заблестяха като звезди, докато падаха в океана.

Левет изкрещя и падна на земята. Претърколи се и с писък падна от скалата. Гърлото му издаде последен, болезнен вик.

После се чу тежко цопване.

Макгрегър се обърна и видя Йомън да излиза от храсталака с револвер в ръка. Усмихваше се.

— Как си, мой човек?

— Добре. — Макгрегър го изгледа втренчено. — Но ти нали…

— Не — прекъсна го Йомън. — Изобщо не ме уцели. Просто реших малко да му отвлека вниманието.

Една пламтяща греда падна с трясък и се претърколи със съскане в басейна.

— Все пак предлагам да се махаме оттук — добави Йомън.

Така и направиха.

20.

— Отчаян съм — каза Бърнам, докато гледаше как полицейският лекар маже гърба на Макгрегър с йод.

— Не бъдете отчаян — отвърна Макгрегър.

— Иска ми се да бяхте извикали полицията.

— Мислех, че не ви достигат хора и сте претоварени с работа.

— Да, но…

— Мислех, че разполагам с четиридесет и осем часа.

— Вярно е, но…

— Затова сам се хванах на работа.

— Ето от това съм отчаян най-много — каза Бърнам. — Трима мъртви в „Какаду“.

— Пиянско сбиване.

— Други четирима мъртви в „Силвърстоун“. И полуизядено тяло на брега, и пожар в къщата.

— С всеки може да се случи.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Вашата работа — отвърна Макгрегър — е да накарате хората да го повярват. А за останалото имате двама свидетели. Барбара Левет, снахата на господин Лоша новина. И Илейн.

— Това е вярно — съгласи се Бърнам. — Двама свидетели.

Последва мълчание.

Доста време Макгрегър не каза нищо. Бърнам го гледаше неотклонно.

— Все още ли се опитвате да я защитавате?

— Не. Не точно.

— Предполагам, че сам искате да се разправите с нея.

— Не знам — отговори Макгрегър.

— Но предполагам, че разбирате напълно ситуацията?

— И аз така предполагам — каза Макгрегър. — Още от самото начало. Виждате ли, името ми е в телефонния указател, но въпреки това отнема време да бъда открит. Особено първата нощ. Разбирате ли, бях в апартамента на Силви. Обадиха ми се там. Само по себе си това е нещо интересно. Всеки, на който му е известно, че може да ми се обади там, когато не вдигам другия си телефон, знае доста за мен.

— И затова решихте да играете по тяхната схема?

— Да. Исках да разбера дали е въвлечена.

Бърнам кимна.

— Но сега вече знам със сигурност — добави Макгрегър. — Всъщност отдавна го бях разбрал. Всичко вървеше прекалено гладко. Познаваха ме, знаеха навиците ми прекалено добре. Някой явно ги съветваше.

— Отворили са сметка на нейно име в Мартиника — каза Бърнам. — Петдесет хиляди долара — завещани от несъществуващ чичо в Сейнт Пусия.

— Бели пари — каза Макгрегър. — Тоест чисти.

— Да.

Макгрегър отпи от своя „Ром Колинс“ и въздъхна.

— Е, Силви ще ми липсва.

— На ваше място не бих съжалявал — каза Бърнам. — Сигурен съм, че би гледала съвсем спокойно как умирате.

Макгрегър не каза нищо.

— Знаете ли, донякъде поемата беше съвсем уместна — добави Бърнам.

— Каква поема?

— Опитах се и преди да ви кажа — въздъхна Бърнам. — Името на яхтата, „Спускане в небитието“, е всъщност гатанка, която разкрива името на собственика. Разбирате ли, господин Левет беше учен.

— Специалист по Самюел Джонсън.

— Да. Чели ли сте поемата на Джонсън за смъртта на господин Робърт Левет, прочут навремето лекар?

— Не.

— Доста е известна. Последните три реда от втората строфа са:

— Очарователно — каза Макгрегър.

— Знаех си, че ще ви хареса.

Йомън го откри при пикапа, зает с проверката на бутилките и клапаните.

— Какво става, мой човек?

— Приготвям се за спускане.

— Къде?

— Близо до носа. Разбра ли, че няма да получим никаква награда за това, което направихме?

— Да, но…

— Реших, че заслужавам малка награда. Казах на полицията, че теченията покрай носа са бързи и променливи.

— Покрай носа ли? Там няма никакви течения…

— Именно.

— На лов ли отиваш? — намръщи се Йомън.

— Предложиха ми да стана съсобственик на хотел на остров Голяма Бахама. Мисля, че е време да се възползвам от предложението.

— Ами водолазният бизнес…

— Оставям ти го на теб. — Макгрегър се качи в пикапа. — Хайде, ела. Трябва ми малко капитал. Все ще успеем да намерим шест-седем от онези камъчета.

Йомън се настани до него.

Потеглиха надолу покрай брега на Оча Риос. След известно време Йомън подметна:

— Тя липсва ли ти?

— Не — отвърна Макгрегър. — По дяволите, твърдо не.