Спускане в небитието

9.

Инспектор Бърнам имаше малък офис, мебелиран с евтино бюро, разнебитен стол, малка настолна лампа и досадна муха, която бръмчеше из стаята, докато двамата разговаряха.

Инспектор Бърнам наскоро беше завършил полицейската академия в Кингстън. Беше изключително старателен и съвестен. Изгубиха половин час в попълване на формуляри, преди да започне с въпросите. Накара Макгрегър да започне от самото начало. Макгрегър изпълни искането и започна със срещата си с Уейн в „Плантейшън Ин“. От време на време Бърнам го прекъсваше с въпрос.

— Кой е собственикът на „Спускане в небитието“?

— Робърт Уейн от Питсбърг, Пенсилвания.

— Можем да го проверим — каза Бърнам и записа името. — Продължавайте.

След някое време Бърнам отново го прекъсна.

— Какво точно представляваше скулптурата?

— Не знам подробности, освен това, че са я качили на борда в Неапол. И че е модерна и тежка.

— Неапол ли казахте?

— Там е била последната им спирка преди Уест Палм.

— Значи е италианска?

— Предполагам, но не знам със сигурност.

— Колко е голяма?

— Ще трябва да попитате Уейн. Никога не съм я виждал.

— Значи не я открихте, когато се гмуркахте?

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

Макгрегър сви рамене.

— Вървете вижте сам.

Бърнам се усмихна леко.

— Не е нужно. — Млъкна, за да запали цигара. — Как сте по италианска история?

— Чувал съм за Гарибалди.

— А нещо по-ново? — попита Бърнам.

— Мусолини. И за него съм чувал.

— Какво сте чували за него?

— Че по негово време е била полицейска държава — отговори Макгрегър.

Бърнам цъкна с език.

— Не се дръжте нагло.

— Вие задавате въпросите.

— Любопитно ми е дали сте чували за Трево.

— Не.

— Това е един град в Сицилия.

Макгрегър поклати глава.

— Нищо не ми говори.

— Там се е водила битка. По времето на Втората световна война. Една доста голяма германска военна част е била унищожена от италианските партизани. Ответните мерки са били свирепи.

— И?

— Просто се чудех дали не сте чували за града. — Бърнам сви рамене.

— Не — отвърна Макгрегър. — И ако сте приключили с въпросите си…

— Все още не — прекъсна го Бърнам. — Виждате ли, за нас сте труден човек. Нарушили сте секция 423 от Морския кодекс на Ямайка, която се отнася до обработката на потънали кораби, които не са минали през митниците. Кодексът никога преди не е бил нарушаван. Полицията винаги е била достатъчно нащрек, за да предотврати това, което всъщност сте направили вие — качили сте се на борда на потънал кораб и сте свалили от него вещи без предварително упълномощение.

— Конфузна ситуация — съгласи се Макгрегър. — Какво смятате да направите по въпроса?

— Нищо — отговори Бърнам. — Поне за момента. По-нататък може би…

— Ще измислите нещо ли?

— Да. Ще измислим нещо.

— Ще го очаквам с нетърпение. Но междувременно може би трябва да вземете показанията на Уейн, който беше ударен по главата, докато крадяха касата. Предполагам, че ще е добра начална точка…

Телефонът иззвъня, Бърнам поговори кратко, лицето му помрачня.

— Оказва се, че господин Уейн няма какво да ни каже. Полицаят, който е разговарял с него, казва, че Уейн отрича да е имало грабеж. Казва, че е получил нараняването при катастрофа. Казва, че се е спънал, докато се е качвал в камиона.

— Какъв интересен обрат!

— Освен това твърди, че никаква каса не е била сваляна от кораба. Изобщо никаква вещ не е сваляна.

— И вие му вярвате? — попита Макгрегър.

— Запазваме си правото да решим сами.

— Така ли ви учат да казвате в академията в Кингстън?

— Учат ни само да сме предпазливи — възрази Бърнам. — Предпазливи и търпеливи.

Макгрегър се изправи.

— Ами, тогава, успех. С търпеливия подход.

Бърнам го изгледа.

— Не напускайте Оча, без да сте ни информирали. И не напускайте Ямайка.

— Нямам такива планове.

— Не съм сигурен — рече Бърнам. И тъкмо когато Макгрегър си тръгваше, добави: — Още нещо.

— Да?

— Може би ще намерите скулптурата, господин Макгрегър.

— Това ще помогне ли?

— Ще помогне. Защото иначе можем да стигнем до заключението, че вие сте я откраднали.

Бърнам не каза нищо и остави Макгрегър да помисли над думите му. Щом излезе, Макгрегър чу ръмжене. Беше дълбок, заплашителен, но познат звук.

Вдигна глава и видя Фидо.

Илейн стоеше зад Фидо и го държеше на тънка каишка. Беше сменила металната си рокля с друга, изработена от съединени пластмасови кръгчета.

— Оцелота ли разхождате? — попита Макгрегър.

— Да — отвърна Илейн.

Той тръгна заедно с нея. Може би щеше да успее да хване такси в града, на няколкостотин метра оттук.

— Сградата, от която излязохте, не е ли полицейското управление?

— Е.

— Какво правехте там?

— Отговарях на няколко приятелски въпроса.

— Относно какво? — попита Илейн.

Тъкмо щеше да ѝ разкаже за разпита, когато изведнъж всичко около него доби студената и болезнена отсенка на черното и Макгрегър се свлече на земята.

10.

Беше отпуснат и спокоен. Нищо не го притесняваше.

Смътно чуваше пищенето на гуми и ръмженето на мотор, който изкачва планински път. После започна да усеща свежата хладна миризма на планините. А след това отново го ощипаха по ръката.

Следващото, което отбеляза, беше някакъв бръмчащ звук, сякаш моторна резачка режеше дърво. Усети някакъв нов тип движение и чу плясък на вода. Можеше да помирише бензин и изгорели газове.

Сигурно беше лодка.

Последва ново ощипване по ръката му и студенината на алкохол. Май беше време да се загрижи, да отвори очи и да се огледа.

Но отново се отпусна.

Леко полюляване, скърцане и пляскане — ритмично потракване и ритмично пъхтене. Беше сигурен, без да отваря очи, че се намира в гребна лодка.

И освен това смърдеше ужасно. Във въздуха се носеше влажна зловонна миризма на гнило.

Отпусна се.

Следващото, което усети, беше твърдата повърхност под гърба му и краката му. Беше му неудобно и се претърколи. Бузата му се допря в грубото дърво. Зловонието си беше все тук и сега се усещаше дори още по-силно.

Намести се върху твърдото дърво, опита се да легне по-удобно и отново заспа.

Беше много, много изморен.

11.

Събуди се в пълен мрак от странен тракащ звук, в който след малко разпозна тракането на собствените си зъби. Беше му студено и трепереше; надигна се, седна, разтъка ръцете си и усети нощния хлад.

Огледа се.

Седеше върху грубо дървено легло в малка барака. Влажната гнила миризма беше изключително силна. Погледна към другия край на стаята, където една-единствена свещ пращеше и примигваше, и след няколко секунди изгасна напълно.

Прозорецът, някога със стъкло, отдавна счупено, зееше и пропускаше студения въздух. Навън се чуваше цвърченето на птиците и шумоленето на вятъра в дърветата.

И тази миризма!

Разтърка главата си, която го болеше непоносимо, и докосна мишницата си, която също беше изтръпнала, а ръкавът му беше навит нагоре.

Вгледа се по-отблизо в сумрака и видя три червени точки.

Следи от убождания с игла.

Изправи се и тръгна неуверено към прозореца, главата му се пръскаше от болка. Погледна гъстата джунгла, обрасла с висока растителност, и разчистената разкаляна ивица около бараката.

Подуши въздуха и видя парата, която се издигаше от калта в студения въздух. И след това изведнъж разбра къде се намира: Дупката!

Дупката беше местният термин, с който обозначаваха огромното мочурливо тресавище в югозападна Ямайка. Разпростряла се на повече от трийсет километра, тя беше известна най-вече като ценно място за лов. Местните лодкари караха тук туристите от Кингстън, за да прекарат нощта в лов на любимата местна атракция — крокодила.

Макгрегър отиде до вратата, която беше влажна и изгнила. Отвори я и пристъпи навън.

Ямайският крокодил е специфичен и живее само в региона. Рядко пораства много голям — не повече от метър и двайсет до метър и петдесет — но онова, което му липсва като размер, се компенсира от злия му нрав. Дори малките екземпляри биха нападнали човек и множеството куцащи местни жители можеха да свидетелстват за остротата на зъбите му.

Дупката! Макгрегър въздъхна.

Имаше истории за заровени тук пиратски съкровища; предполагаше се, че капитан Морган е скрил златото си в блатото, като го е прекарал с лодка от Порт Роял — древното поселище на мястото на днешен Кингстън. Имаше истории за милиони или дори милиарди долари в златни кюлчета, скрити в тези тресавища. Освен това имаше истории за духове, за мъже, които са се изгубили и са обречени да се скитат вечно.

Макгрегър не вярваше в духове, но знаеше, че по тези места човек лесно може да се изгуби. Особено лесно можеше да стане това през нощта, без никаква друга светлина, освен тънкия сърп на луната. И с крокодилите…

Облегна се на бараката.

Трябваше да изчака до сутринта. Нямаше никакъв шанс да се придвижи през нощта. Несъмнено беше много навътре в тресавището; смътно си спомняше, че го бяха натоварили първо на кола, после на моторна лодка и накрая на малка гумена лодка.

Щеше да е глупаво да тръгне преди изгрев.

Влезе вътре и седна. Все още трепереше от студ. Чувстваше се отвратително. Главата го болеше, беше му студено, беше гладен. Огледа стаята за някаква храна; в единия ъгъл имаше измачкана книжна кесия. Отвори я и любопитно надникна вътре.

И намери компас. Ярък, блестящ, нов.

Компас!

Някой се грижеше за него. Идеята очевидно беше да му подскажат да изчака до сутринта, след което да използва компаса, за да се измъкне от блатото. От него се очакваше да постъпи така. Точно така би постъпил всеки разумен човек. Започна да го обмисля. И реши, че е време да престане да бъде разумен.

Първият километър беше труден. Непрекъснато се спъваше в ниските клони и оголените корени; краката му бяха изтръпнали и студени, натежали от кал; вятърът беше студен и свистящ. Спъна се, падна в калта и изпусна компаса. Прекара ужасен следващите десет минути в опипване сред корените, докато го търсеше. Най-накрая го намери. Стъклената му повърхност беше оклепана с кал и тиня.

Избърса го и продължи.

Беше избрал югоизточна посока с предположението, че от повечето места в блатото движението на югоизток е най-бързият начин да се измъкне. Освен това беше най-безопасният — ако тръгнеше на север, щеше да стигне до високите планини; ако тръгнеше на запад, щеше да стигне до океана.

Преценяваше изминатия път по времето. На равно човек може да извърви между пет и осем километра в час. В блатото си беше дал километър и половина в час. Беше тръгнал в полунощ; зората щеше да настъпи в шест и след това щеше да върви по-бързо. Но при всички случаи щеше да се измъкне по-рано, отколкото очакваха.

А това беше важно. Защото ако не изгубеше цял ден и все още беше сряда, сряда нощем, в четвъртък Уейн, Моника Грант и още няколко други хора щяха да напуснат острова.

Искаше да е там, когато това се случеше. Имаше към тях няколко въпроса.

Изминаха още два часа и започна да губи усещане за време и посока. Времето не беше нищо повече от движението на стрелките на часовника му, а посоката — въртенето на стрелката на компаса. Бяха просто безсмислени абстракции в един свят от кал и крещящи птици, и смрад, и студена влага.

Продължаваше упорито. Беше изморен, всичко го болеше, студено му беше, но продължаваше упорито. Стигаше до тесни поточета, които прегазваше, но първо спираше и се ослушваше за крокодили. През нощта те издаваха особен ритмичен, някак тупкащ шум, докато се придвижваха през водата.

При първите потоци, които прегази, беше много внимателен. По-късно стана по-невнимателен, като почти не се спираше, преди да нагази във водата. Цялата дейност и живот в джунглата сякаш бяха над него. Дърветата кипяха от птици, дърдорещи маймуни и, беше сигурен в това, змии. Но земята изглеждаше гола и кална — пустош с балдахин от живот.

В три часа, най-тъмната част на нощта, когато беше прегазил до половината един поток, който му стигаше до кръста, разбра, че е сгрешил. От другата страна храстите се раздвижиха, чу се шум от плъзгане и стържене, последван от тежък плясък.

Бързо един след друг го последваха още три.

Макгрегър зяпна изненадано, после се обърна и побягна. Калното дъно всмукваше краката му и го бавеше. Погледна назад и видя, че повърхността на водата се върти и пени.

Продължи да бяга.

Отне му сякаш цяла вечност да стигне до брега и тогава, точно когато излизаше от водата, усети силни челюсти да хващат левия му глезен. Болката прониза крака му.

Измъкна крака си на брега, препъна се и падна на колене. Челюстите продължаваха да стискат, но животното беше изненадващо леко. Той погледна надолу и видя малък крокодил, не по-дълъг от петдесет сантиметра, с блестящо люспесто тяло.

Изправи се и се повлече напред, обратно в джунглата. Наведе се и сграбчи крокодила за опашката, но пръстите му се плъзнаха и я изпуснаха. Стисна я отново, но крокодилът се съпротивляваше с изненадваща сила и отказваше да пусне глезена му. Той продължи да го дърпа и след миг крокодилът отвори челюсти и се изви назад, за да захапе ръката на противника си.

В същия миг Макгрегър го метна настрана, крокодилът прехвърча в дъга и шляпна във водата.

Чу грухтящ звук. На брега на реката друг крокодил се измъкваше от водата с клатушкане. Огромните му челюсти бяха широко разтворени. Силуетът му едва се забелязваше в сумрачната светлина — беше огромен.

Макгрегър побягна. Глезенът го болеше и кървеше. Чу, че крокодилът го следва с шум през храсталака. Побягна сляпо, изпусна компаса, но звукът продължаваше да го преследва. Знаеше, че крокодилите могат да се движат със забележителна скорост, ако са решили да нападнат.

А този несъмнено изглеждаше решен да го нападне.

Макгрегър продължи да бяга, облян в студена пот, преследван от шума зад него.

В този момент в далечината, отдясно пред себе си, чу друг звук.

Автомобилен клаксон.

12.

Почувства се като последен глупак, когато се качи на дървото и се огледа. Очакваше да види път — надяваше се, че е път.

Вместо това видя цяло селище.

Морстаун. Познаваше го много добре — купчина бараки на местните жители, скрита дълбоко в джунглата. Беше отправната точка на туристите, които идваха на лов за крокодили.

Морстаун.

Изчака малко, за да успокои дишането си. После бавно слезе от дървото и измина последните няколкостотин метра до селището.

Първият мъж, когото видя, го изгледа ужасено, след което побягна. Така направи и вторият. Той излезе на площада, осветен от електрически лампи; имаше малък бар, където градските мъже седяха и пиеха.

Всичките го зяпнаха с отворени усти. Макгрегър се пипна по джоба и откри, че портфейлът му все още си е там. Огледа се и разбра причината за изумлението им: дрехите му бяха изпокъсани и покрити с кал.

Извади портфейла си, измъкна банкнота от един долар, подгизнала от блатната вода, и каза:

— Уиски.

— Ром — отвърна барманът и му подаде бутилка без етикет.

Макгрегър отпи голяма глътка. Напитката беше гъста, домашна и невероятно силна. Топлината се стече към стомаха му, а от очите му избиха сълзи.

Всички продължаваха да го зяпат.

Макгрегър извади две банкноти по десет долара, изстиска от тях водата с пръсти и ги сложи на бара.

— Кой ще ме закара до Оча Риос?

Никой не помръдна. Всички го гледаха, без да мигнат.

Той извади още двайсет долара.

— Кой ще ме закара до Оча Риос?

Този път имаше достатъчно желаещи.

Шофьорът говореше английски, но Макгрегър не можеше да му разбере. Шофьорът говореше много, а Макгрегър само сумтеше и кимаше от време на време, когато изглеждаше уместно; напевният и бърз като картечен огън блатен диалект беше неразгадаем.

На няколко пъти по време на пътуването колата започваше да кашля и да се тресе, заплашвайки да спре да работи, но в седем сутринта спряха пред безупречния вход на „Плантейшън Ин“. Един от чистачите тъкмо миеше плочките пред входа, когато Макгрегър слезе от колата, целият покрит с кал, която се лющеше от дрехите му, плати на таксиджията и влезе във фоайето на хотела.

Служителят на рецепцията занемя от изненада. Макгрегър поиска ключа си и мъжът му го подаде, без да каже и дума.

Той се изкачи с асансьора до етажа си, отключи стаята си и влезе. Изрита настрана обувките си и изведнъж усети острата болка в левия си глезен. Мястото беше подуто и мораво под разкъсания чорап.

Вдигна слушалката.

— Рецепция — отвърна глас.

— Изпратете в стаята ми доктор — каза Макгрегър.

— Какво се е случило?

— Ухапаха ме.

— Разбирам, господине. Какъв е проблемът?

— Ухапаха ме. По крака.

Последва дълга недоверчива пауза.

— Ухапан от какво, господине?

— От крокодил, по дяволите.

— Господине, в „Плантейшън Ин“ няма крокодили. Може би е било куче…

— Изпратете лекар — повтори Макгрегър и затвори.

Тръгна към банята, за да отмие калта. На половината път спря, обърна се и се върна до телефона.

— Рецепция.

— Обслужване по стаите, моля.

След миг чу женски глас да казва:

— Обслужване по стаите, добро утро.

— Добро утро — каза Макгрегър, като гледаше през прозореца към утринното слънце, което си пробиваше път през облаците на хоризонта и се издигаше над морето. — Изпратете закуска в стая четири-две-нула. Дузина яйца, бъркани, пържена шунка, портокалов сок, препечен хляб и кафе. И четири коктейла „Ром Колинс“.

— Съжалявам — отвърна женският глас, — но барът не отваря преди…

— Отворете го — прекъсна я Макгрегър. — Става въпрос за спешна медицинска помощ.

Момичето каза, че ще се опита, след което Макгрегър се върна в банята, включи светлината и спря.

В банята цареше хаос.

Навсякъде по пода имаше разпръснати парчетии.

Вдигна едно от тях и го огледа. Беше къс от тежък метал, извит хром, полиран от външната страна. Огледа другите парчета и не изпита ни най-малко съмнение какво вижда.

Скулптурата.

— Това вече е интересно — каза Макгрегър на глас.

На вратата се почука; сигурно беше обслужването по стаите или докторът. Макгрегър отвори.

— Добро утро — весело го поздрави инспектор Бърнам. — Мога ли да вляза?

Макгрегър го изгледа изненадано.

— Не!

— Има ли някаква конкретна причина да не мога да вляза? — попита Бърнам. — Между другото, целият сте кален.

— Прав сте.

— Бих искал да знам защо.

— Сигурен съм, че бихте искали — рече Макгрегър.

— Мога ли да вляза? — повторно попита Бърнам.

— Не — отговори Макгрегър. — Не можете, освен ако нямате съдебно разпореждане.

— Съдебно разпореждане — повтори Бърнам и се усмихна. — Тук не действаме по този начин.

Промуши се покрай Макгрегър и влезе в стаята. Макгрегър се почувства много изморен. Кракът го болеше. Загледа вяло как Бърнам оглежда стаята.

— Много хубава стая — каза Бърнам. — Колко ви струва?

— Нищо. Уейн я плаща.

— А, да! Уейн. Неуловимият господин Уейн.

Бърнам излезе на балкона, погледна към тенискортовете и се върна. Погледна калта по килима, след това се приближи към Макгрегър и отлепи парченце кал от бузата му. Сложи го върху дланта си и го разгледа внимателно. После го натроши и го помириса.

— Много интересно. Това е глина от югозападния регион на острова. Има особено високо съдържание на стипца.

— Елементарно, драги ми Бърнам.

— Брадата ви е набола, дрехите ви са в, ъ-ъ, окаяно състояние и изглеждате изморен. Освен това накуцвате.

— Дайте ми шанс — каза Макгрегър — и ще ви изтръскам малко пепел от пура, за да я анализирате.

— Ха-ха — каза Бърнам, без да се усмихва. — Виждам, че сте запазили специфичното си чувство за хумор. Какво сте правили в Дупката?

— Прекарах там една приятна вечер с приятели.

— Шофьорът, който ви е докарал тук, дойде направо в полицията. По тази причина съм тук сега. Изглежда, че сте му направили много силно впечатление. Не са привикнали да виждат кални духове да излизат от блатото посред нощ.

— Аз самият също не съм привикнал.

— Предполагам, че не — каза Бърнам. — А куцането?

Макгрегър дръпна нагоре крачола си и му показа глезена си.

— Доста неприятно — заключи Бърнам, като се наведе, за да огледа мястото отблизо. — Но явно крокодилът, който ви е докопал, е бил още бебе.

— Беше достатъчно голямо, благодаря.

— Странно. Бебетата са обикновено плашливи.

— Това си имаше компания.

— А! — Бърнам се изправи. — Предполагам, че със сигурност ще искате да ви посети лекар.

— Със сигурност.

Бърнам тръгна към банята.

— Преди всичко обаче е най-добре да се измиете. Това е най-доброто средство, за да се предпазите от инфекция.

— След малко — отвърна Макгрегър. — Първо трябва да поговорим.

Бърнам спря и се обърна.

— Да поговорим ли?

— Да.

— Но за какво има да говорим? — продължи Бърнам. Обърна се и влезе в банята, прекара там няколко секунди и се върна. — Изглежда, сте прав. Трябва да поговорим.

Държеше едно малко парче от полираната скулптура.

— Вие, разбира се, ще отречете, че знаете нещо по този въпрос.

— Разбира се.

— Нямало ви е тук, когато се е случило.

— Именно.

— И някой е направил така, че да изглежда сякаш през цялото време скулптурата е била у вас.

— Точно така.

— И целта на този някой е била да ви злепостави пред полицията.

— Несъмнено.

— Което всъщност е точно така.

— Безспорно.

— И господин Уейн и госпожица Грант са напуснали хотела и не е възможно да бъдат разпитани.

— Предполагам, че са излетели от страната.

— Всъщност не — отвърна Бърнам. — Държим под око летищата в Монтего и Кингстън. Не са излитали оттам.

— Но са напуснали хотела.

— Точно така — рече Бърнам. — И са ви оставили това. — Вдигна парчето от скулптурата. — Каква конфузна ситуация!

— Значи сега ще ме хвърлите в затвора.

— Абсолютно — каза Бърнам.

— Мога ли първо да закуся?

— Каквото пожелаете — обяви Бърнам. — Няма закъде да бързаме. Виждате ли, вие сте вече в затвора.

— Така ли?

Бърнам кимна.

— Ще бъде във всички следобедни вестници.

— Кога съм влязъл в затвора?

— Преди час. Били сте задържан в Морстаун.

— Разбирам — отвърна Макгрегър, без да разбира нищо. — И в кой затвор по-точно?

— В Кингстън. Разбира се, намирате се в строга изолация. Освен това ви пазят много добре — Бърнам почука с пръсти по парчето от скулптурата. — Направих всичко това по мое усмотрение. Представлява доста сериозен риск. Но съм готов да ви дам четиридесет и осем часа.

— Много великодушно от ваша страна.

— Просто практично — възрази Бърнам. — Нямаме достатъчно хора, а работата е много.

— Значи разполагам с четиридесет и осем часа, за да изясня ситуацията?

— Това е положението, най-общо казано.

Обслужването по стаите донесе храната и четирите коктейла „Ром Колинс“. Макгрегър подаде единия на Бърнам и каза:

— Седнете. И ми обяснете какво става.

— Предполагам — започна Бърнам, докато гледаше как Макгрегър се нахвърля гладно на яйцата, — че не сте поет.

— Не бих казал.

— Щеше да ви помогне, ако бяхте. Името на яхтата например — много странно име, — само по себе си е подсказка. Предполагам, че е нещо като шега. Но трябва да започнем преди всичко с Трево.

— Трево, Италия — рече Макгрегър.

— Именно. Трево, Италия. През юни 1944 година една рота германски войници влиза в планините на Трево с брониран камион и прекарва там дванайсет часа. На връщане германците попадат в засада, организирана от сицилианските партизани, и са избити до крак. Минават няколко седмици, преди да станат напълно ясни последиците от тази малка битка. Чували ли сте за генерал Дьорман?

— Не.

— Изградил репутацията си по време на Етиопската кампания и в хода на войната бързо се изкачил в служебната йерархия. Повечето си време прекарвал в Средиземноморието и Северна Африка. Всъщност е бил дребен човек, късоглед и тромав. Но хитър.

— Продължавайте. — Макгрегър привърши с яйцата и се прехвърли на препечения хляб.

— Хитростта му включвала и известна доза плячкосване в Етиопия. Без предварителна подготовка човек не би повярвал, че Етиопия е добро място за търсене на съкровища, но всъщност не било така. Дьорман натрупал значително лично състояние. Когато войната започнала да се обръща срещу Оста, Дьорман го скрил.

— В Трево.

— В Трево. — Бърнам кимна. — Неговото скривалище било едно от четирите известни съкровища, скрити от Оста в Италия по време на войната. Смята се, че има още едно някъде в Доломитите, друго се намира някъде извън Фиезоле, а за четвърто се носят слухове, че е скрито близо до Триест, покрай брега на север от Венеция. Периодично се намира по някой предприемчив италианец, който се отправя да търси тези съкровища. От време на време се пускат слухове, че някое от съкровищата действително е било открито. Преди няколко месеца беше съобщено, че съкровището в Трево е било открито в планините на север от града.

— И искате да кажете, че…

— Че е било изнесено от страната през Неапол. Съкровището е особено трудно за проследяване, защото е малко и преносимо. Останалите съкровища са златни кюлчета, но Дьорман е бил прекалено хитър, за да направи нещо такова. Неговото съкровище на стойност един и половина милиона американски долара е било компактно: диаманти.

— Диаманти ли? — зачуди се Макгрегър и отпи от първия си „Ром Колинс“.

— Красиви сини етиопски диаманти. Прошарени за разнообразие със сапфири. Човекът, който го открил, разбира се, бил ликвидиран от местните, които в Сицилия са…

— Мафията?

— Така предполагаме. Но след това в редовете им се случило дребно предателство — милион и половина могат да объркат главите на много хора — и скъпоценните камъни напуснали ръцете на мафията. Но те, разбира се, горели от желание да си ги върнат.

— Къде са отишли камъните?

— А! — възкликна Бърнам, който все повече се разпалваше. — Това е един много интересен въпрос. Става дума преди всичко за разпределено богатство. Виждате ли, нито един отделен индивид не може да се сдобие неочаквано с милион и половина долара, без да предизвика подозрението на правителството. Съществуват такива неща като данък доход, корпоративен данък — все неща, с които общо взето човек се справя трудно. Човек, който неочаквано е придобил милион и половина долара в каквато и да е форма, трябва да може да даде отчет откъде са дошли парите. Трябва да има съответните документи, счетоводни книги, сертификати за акции и те трябва да отчитат съществен период от време преди тази дата. Всичко трябва да бъде законно. В противен случай богатството е безполезно. Следвате ли мисълта ми?

— Следвам я.

— И така — продължи Бърнам. — На света има може би десетина души, които се занимават с уреждането на подобен тип парични въпроси. Те се наричат конвертори. Взимат голяма сума незаконно придобити пари и ги превръщат в законни активи. Умеят да слагат по-раншна дата, да осигуряват стари счетоводни книги, да уреждат данъчни декларации за минали години, да боравят с касови бележки и фактури. За една нощ могат да създадат корпорация с десетгодишна история. Всеки от тези хора върти огромен бизнес — по няколко милиарда долара на година. Най-големият сред тях е един индиец от Бомбай, който работи с търговците на опиум. Има един друг в Хонконг, който върти бизнес за двайсет и три милиарда долара на година. Тези хора взимат солиден процент в ролята си на конвертори. Обикновено делът им е трийсет процента от цялата сума. Например човек им дава един милион в брой, получени от обир или от контрабанда на наркотици, и получава обратно седемстотин хиляди във валидни активи. Следите ли мисълта ми?

— Следя я.

— От тези хора само един е в Неапол, но е стар и е твърдо под контрола на мафията. Следователно онзи, който е откраднал диамантите, не би се обърнал към него. Има друг един в Марсилия и още един в Танжер. Но не са влизали във връзка с нито един от двамата. Вместо това парите са били изпратени в чужбина. Крайната им цел е била Венецуела.

— На борда на „Спускане в небитието“?

— Да. Или поне така чухме — че са на борда на яхта, която се е отправила към Венецуела. Всички го знаят. Всяка полицейска агенция по света, а освен това, предположимо, и мафията.

— Възхитително!

— Така че, сам разбирате, любопитството ни към „Спускане в небитието“ не може да се нарече мимолетно. Особено като се отчете информацията, че яхтата се е насочила към Венецуела. Венецуела е добро място за пране на пари. Въпреки нестабилната политика финансите на страната са традиционно в добро състояние. Както знаете, венецуелският боливар е само малко по-слаб от швейцарския франк.

— Не знаех, но продължавайте.

— Любопитството ни стана дори още по-голямо, след като проучихме собствеността на яхтата. Трябваше, разбира се, да сме се досетили. Всички споменават колко е странно името ѝ, но никой не виждаше, че имаме пред себе си гатанка.

— Гатанка ли?

— Относно собствеността. Има един Робърт Уейн в Питсбърг, Пенсилвания, САЩ. Шейсет и пет годишен и понастоящем е настанен в частен санаториум след претърпян пети сърдечен удар. Доста е богат, бивш магнат от стоманодобивната индустрия, но никога не е притежавал яхта.

— Ами Артър Уейн?

— Не съществува. Робърт няма братя. И няма такава фирма като „Обща морска застрахователна компания“, нито в Чикаго, нито пък някъде другаде. Нито пък някой в Ню Йорк е чувал за Моника Грант. Никога не е била добавяна към телефонния указател или пък в списъците с клиенти на компаниите за доставка на газ и електричество. Нито пък в списъците със служители на всички големи нощни клубове.

— Явно сте си написали домашното.

Бърнам се подсмихна.

— Оказва се — продължи той, — че собственикът на яхтата е жител на Ямайка, бивш американски гражданин на име Робърт Левет. Доктор Робърт Левет. Сега стана ли ви ясно?

— Не — отговори Макгрегър.

— Познавате ли доктор Джонсън?

— Не лично.

Бърнам въздъхна.

— Във всеки случай, Робърт Левет е един от хората, за които споменах. Един от конверторите. Естествено, правителството знае всичко за него.

— Защо му позволяват да остане?

Бърнам разтвори длани и се загледа в пръстите си.

— Въпросът е донякъде деликатен. Позволено му е да остане, защото обикновено инвестира парите, които пере, в строителството и индустрията на Ямайка.

— А! Мръсните пари са по-добри от никакви пари.

— Нещо такова.

— Съдбата на изостаналите страни.

— Можеше да бъде по-зле. — Бърнам сви рамене.

В този момент се появи лекарят и започна да обработва крака на Макгрегър. Поля раните от ухапването с щипещ йод; Макгрегър простена.

Бърнам стана и тръгна към вратата.

— Почакайте за минутка — спря го Макгрегър. — Как ще открия въпросния Левет?

— Притежава къща на изток оттук — отвърна Бърнам. — Нарича се „Силвърстоун“.

13.

Йомън, който седеше в „Какаду“, вдигна глава и погледна Макгрегър, който влезе накуцвайки.

— Някой да не се е опитал да те изяде?

— Аха. И почти успя.

— Не ми изглеждаш особено вкусен — рече Йомън. — Къде е Силви?

— Силви ли? Не знам.

— Мислех, че е с теб.

— Не беше с мен. Отскочих за малко до Дупката.

— Приятно място — каза Йомън. — Кой те закара там?

— Някой си Левет.

Йомън се намръщи.

— Нещо нередно ли има?

— Левет е лоша новина — обясни Йомън. — Така го наричат по тези места. Господин Лоша новина.

— Защо?

— Занимава се с пари. Урежда ти парите, сменя ги от черни с бели. Ако са те окрали, ако са те ограбили, това е лоша новина, защото сега парите ти са в господин Лоша новина и срещу трийсет процента той ще се погрижи за всяка малка подробност.

— Какво друго знаеш?

— Има си една жена, Мария Перес. Дойде от Пуерто Рико, беше леко момиче, и си смени името. Колекционира леопарди.

— Оцелоти — поправи го Макгрегър.

— Да не я познаваш?

— Беше заедно с мен, когато ме цапнаха по главата и ме пратиха в Дупката.

— Тя е гаднярка — рече Йомън.

— В „Силвърстоун“ заедно с Левет ли живее? — попита Макгрегър.

— Аха. В къщата. Да не си я виждал?

— Виждал съм я. Кажи какво става със Силви.

Йомън сви рамене.

— Видях я снощи и отново рано тази сутрин. Търсеше те, не можахме да те открием никъде. Разбрахме се да се срещнем тук по обяд.

Макгрегър си погледна часовника. Беше дванайсет и половина. Това беше странно. Силви никога не закъсняваше.

— Накъде каза, че отива?

— Последно чух, че ще отиде да те търси в „Силвърстоун“.

— Страхотно! — Макгрегър се намръщи.

Поговориха още няколко минути. Йомън му разказа всичко, което знаеше за къщата, което не беше много — само че е голяма, има ограда, по която тече ток на места, но на други няма ток, и че някакви местни момчета от Порт Мартин веднъж опитали да я оберат. Повече никога не ги видели.

— Отивам там — каза Макгрегър.

— Сам ли?

— Да.

— Не е много разумно. — Йомън поклати глава, плати за бирата си и стана.

— Мисля, че ще е по-добре, ако отида сам.

— Не, мой човек — възрази Йомън. — По-добре да не ходиш сам.

Изкачиха наполовина склона на планината и застанаха на една малка площадка край черния път, от която можеха да гледат надолу към асфалтирания крайбрежен път на шейсет метра под тях, към брега и към носа.

Макгрегър легна по корем и загледа през бинокъла. „Силвърстоун“ се виждаше ясно. Постройката беше дървена, но беше изградена в стила на старите плантаторски жилища. Беше триетажна, бяла, със семпла фасада и високи колони, които обрамчваха вратата. Отляво на къщата имаше тенискорт, а от дясната — плувен басейн. Беше прекалено далеч, за да види кои са шестимата, които плуваха и си играеха в басейна, но едната от жените, малко встрани, седнала на един шезлонг, приличаше на Силви.

Каза го на Йомън.

— Какво прави?

— Нищо — отвърна Макгрегър, след като погледна повторно през бинокъла. — Просто си седи.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Не, но на нея ми прилича.

— Кой друг е там?

— Има още петима. Не мога да видя точно.

Макгрегър пренасочи вниманието си от басейна към оградата. Минаваше покрай къщата и я криеше от пътя, като откъсваше напълно целия нос. Спираше там, където започваха отвесните скали на носа; мястото на съединението беше обточено със спирали от бодлива тел.

— Явно не искат неканена компания.

— Естествено, мой човек.

Носът се протягаше като пръст към океана. В по-голямата си част не беше ограден. Нямаше нужда — никой не можеше да се покатери по скалите. Имаше стъпала, които водеха надолу към плажа, но отгоре бяха преградени с врата и имаше пазач.

Макгрегър свали бинокъла.

— Какво ще правиш, мой човек?

— Ще вляза вътре.

— Как?

— Ще отида с колата до портала и ще се представя.

— Това е лесно — рече Йомън. — Ама как ще излезеш?

— Ако не се появя до дванайсет часа в „Какаду“ заедно със Силви — каза Макгрегър, — искам да дойдеш да ме търсиш.

— Няма да е лесно — възрази Йомън.

— Можеш ли да намериш оръжие?

Йомън се усмихна обидено.

— Ами тогава намери един пистолет — добави Макгрегър — и го използвай.

— Генералът ми дава трудно изпълнима задача — възрази Йомън. — Да не си мислиш, че командваш рота самоубийци?

— Мисля, че си находчив човек.

— Находчив е едно. Глупав е друго.

Макгрегър го изгледа.

— Ще можеш ли да го направиш?

Йомън доста време не каза нищо. Взе бинокъла и огледа къщата и носа. След малко предложи:

— Мога да доведа полицията.

— Не.

Йомън продължи да се взира през бинокъла.

— Имаш ли нещо против малко кръв?

— Само ако е тяхната.

Йомън свали бинокъла.

— Добре. Имаш дванайсет часа.

— Ще опитам сам да се измъкна — рече Макгрегър.

— Опитай. Ще ми спестиш неприятностите.

— Ще опитам.

— Но в случай че не успееш — добави Йомън с безизразно лице, — не губи кураж.

Макгрегър кимна.

— А пък ако ти дадат стая, покажи се и погледни навън — добави Йомън.

Макгрегър кимна.

— Имаш ли някаква идея?

— Имам един малък план — отвърна Йомън. — Погледни за пет минути през прозореца и запали цигара. След това влез вътре и стой надалеч от прозореца. Ясно?

— Ясно.

— До скоро — рече Йомън.

Макгрегър насочи пикапа право към главния вход. Спря го един местен с униформа в цвят каки. Беше дискретно въоръжен с пистолет, прибран в кобура на колана му.

— Не можете да влизате тук.

— Разбира се, че мога — възрази Макгрегър.

— Имате ли някаква работа тук?

— Господин Левет иска да се види с мен.

— Доктор Левет не желае да вижда никого.

Макгрегър изгаси двигателя на пикапа.

— Кажи му, че е дошъл Джеймс Макгрегър.

Пазачът го изгледа с неприкрита враждебност, но се обърна, отиде до портала и тихо каза нещо по телефона. Щом се върна, беше станал малко по-уважителен.

— Минете с колата отпред, паркирайте отляво и отидете до предния вход.

Макгрегър кимна и продължи с пикапа по настлания с чакъл път, който накрая се разширяваше в обръщало, точно пред колоните, които бяха издигнати от двете страни на главния вход. Спря до едно ферари, един мерцедес и един бял „Форд Англия“.

Излезе и почука на входната врата. Отвори му една прислужница. Беше облечена в официална колосана униформа, изражението ѝ беше също тъй официално.

— Господина Макгрегър?

— Да.

— Господин докторът ви очаква в библиотеката. Оттук, моля.

Поведе го по един коридор към голяма двойна врата, отвори я и го подкани да влезе в официална, доста елегантна библиотека. В далечния ѝ край, настанен зад лакирано бюро, изработено от тиково дърво, седеше огромен мъж с хавайска риза, бански гащета и очила — четеше някаква книга.

— А, господин Макгрегър!

Изправи се и протегна ръка.

— Предполагам, че сте доктор Левет?

Левет се засмя, грамадното му тяло се разтресе под безвкусно шарената риза.

— Радвам се, че се отбихте, господин Макгрегър. — Посочи един от столовете. — Нещо за пиене?

— С удоволствие.

— Аз пия само водка — заяви Левет и си наля прозрачна течност от кристална гарафа. — При това само руска водка. Тя е най-здравословната от всички силни напитки. Безцветна и чиста. Знаете ли какво слагат в скоча?

— Не — отвърна Макгрегър.

Левет му подаде водка без лед.

— Фузелово масло9, дървесни екстракти, формалин, малко бензол. Това му придава специфичния цвят. Бърбънът е най-лошият. Ромът, макар и безцветен, е най-често нечист и оказва ужасяващ ефект на нервната система. Съдържа паранитродифенол. Наистина гадна работа.

— Разбирам — Макгрегър погледна чашата си. — Може ли малко лед?

— Лед? Какво?! — Левет изглеждаше истински ужасен. — Сигурен съм, че се шегувате. Ледът охлажда напитката до осем градуса по Целзий. В горкия ни претоварен стомах пристига при приблизителна температура единайсет градуса — цели двайсет и пет градуса под телесната температура. Наистина е изключително жестоко по отношение на вашия стомах да пиете охладени напитки.

— А! — Макгрегър видя, че Левет вдига чашата си за наздравица, покорно го последва и отпи заедно с него.

Питието беше гладко и парещо.

Макгрегър премигна, за да спре сълзите си, и попита:

— Вие сте лекар, нали?

— Лекар ли? Не, за бога! Ненавиждам болестите. Какво ви накара да мислите така?

— Наричат ви доктор.

— А! Това е просто недоразумение. Доктор съм по философия. Имам степен по английска литература. — Посочи към библиотеката. — Обичате ли да четете, господин Макгрегър?

— Не особено.

Макгрегър сложи чашата си на масата и тръгна из стаята, разглеждаше заглавията на книгите. Изглежда, че цяла една секция беше посветена на Джонсън: „Кратки съчинения на Самюел Джонсън“, „Самюел Джонсън: биография“, „Джонсън като поет“, „Джонсън и съвременниците му“, „Джонсън и Лондон“.

— А аз чета много — каза Левет. — Всъщност съм признат авторитет.

— Относно Самюел Джонсън ли?

— Той и никой друг. Гордея се с мисълта, че съм един от шестимата или седмината на света, които знаят за него повече от всеки друг жив човек.

— Това хоби ли ви е?

— Развлечение.

— Очарователно. Дошъл съм по работа.

— Сигурен съм в това. А работата ми са парите, както знаете.

— Вашата работа — додаде Макгрегър — са диамантите от Трево.

За миг Левет замълча, после се усмихна и каза:

— Браво! Забележително заключение. — Вгледа се по-внимателно в Макгрегър. — Или някой ви помогна с него?

— Малко.

— Все пак е забележително. И как успяхте да избягате от затвора в Кингстън?

— Боя се — отвърна Макгрегър, — че репутацията на полицията в Ямайка е доста силно преувеличена.

— Именно, именно. Понякога ми се е случвало сам да стигна точно до същото заключение. При други обстоятелства, разбира се. — Левет замълча за миг. — Защо, по-точно, дойдохте да ме видите?

— Обвинен съм, защото станах жертва на инсценировка.

— Така ли?

— Да. И искам да знам защо.

— Мислите, че аз съм организирал инсценировката ли?

Макгрегър сви рамене.

— Притежавате „Спускане в небитието“.

— Така е — подсмихна се Левет.

— И искам да знам защо ми скроихте номер.

— Трудно може да се отговори на този въпрос — каза Левет. — Историята е дълга и, боя се, доста изморителна. Искате ли да излезем навън?

Преди Макгрегър да е успял да отговори, Левет вече беше тръгнал към двукрилата врата отстрани на къщата и я беше отворил. Макгрегър чу пляскане и смях и видя басейна.

Левет спря до вратата и каза:

— След вас.

Хората край басейна бяха очарователна малка групичка. В единия ъгъл беше Уейн, облегнат в един шезлонг, а в скута му се кикотеше, докато отпиваше от коктейла си, Моника Грант.

В друг ъгъл седеше Илейн, която галеше оцелотите си.

И там беше и Силви, която изглеждаше отвратена и разгневена.

— Мисля, че познавате всички — заяви Левет, като махна с ръка към хората около басейна. — Господин Уейн всъщност е брат ми, Чарлз Левет. Госпожица Грант е Барбара Левет, снаха ми. Познавате Илейн и, разбира се, очарователната Силви, която се отби в дома ми по-рано днес и бе убедена да остане.

Силви не каза нищо.

— Всъщност нямаше избор — весело заяви Левет. — Виждате ли, имаме нужда от вас. За да сме сигурни, че в крайна сметка ще се появите тук, се наложи да я задържим при нас.

Макгрегър погледна Силви по-внимателно и забеляза леката червена следа от удар на дясната ѝ буза.

— Накарахме я да остане навън, за да може всеки, който ни наблюдава с бинокъл, да може да я види край басейна. Така ли направихте?

— Да.

— И без съмнение вашият верен приятел, черният — Йомън, нали? Ще очаквате да ви се притече на помощ?

Макгрегър не каза нищо.

— Както се оказва — поясни Левет, — изпратихме четирима много силни приятели да се погрижат за него. Няма да го наранят много, но навярно ще му се наложи да прекара известно време в болницата.

Макгрегър не помръдна. Първата му мисъл беше, че Левет го лъже.

— Без съмнение ще го открият в „Какаду“ и ще се разправят с него на място — продължи Левет. — Мисля, че това е заведението, където Йомън обикновено… ммм, виси. Трябва да разберете, че това е само предпазна мярка, чиято цел е да ви позволи да работите, без ви прекъсват.

— Да работя ли?

— Разбира се — разсмя се Левет. — Защо си мислите, че сме ви докарали тук, ако не за работа?

— Не разбирам…

— От мафията — обясни Левет — ме посетиха тази сутрин. Държаха се много неприятно и преровиха цялата къща с щателност, която беше просто отвратителна. Знаете ли какво направиха? Пристигнаха с една флуороскопска джаджа, която може да прави рентгенови снимки. Направиха снимки на всичко. Всяка стая, всеки предмет, всеки дюшек, стол и лампа. Бяха изключително педантични. И когато приключиха, бяха напълно сигурни, че скъпоценните камъни не са у мен. Точно както всъщност бяха нещата през цялото време. Виждате ли, отношенията ми с мафията са много благоразумни. Обикновено върша частна работа, но в случая работя за тях. Бизнесът във Фрийпорт, на Бахамските острови, е един пример за това. Така че привидно отношенията ни са много сърдечни. Как е напитката ви?

— Добре е — отвърна Макгрегър. И отпи от топлата пареща течност, за да го докаже.

— Ако искате още една, само кажете. Във всеки случай отношенията ни с мафията са сърдечни, но не точно приятелски. Знаят, че върша външна работа. Така че когато се разбра, че яхтата ми, която бях дал назаем на мой приятел, ще бъде използвана за превозването на диамантите от Трево…

Левет сви рамене.

— Значи не сте били въвлечени лично в организирането на транспорта?

— Мило момче — каза Левет, — разбира се, че бях. Наеха ме, за да ги изпера, за да ги превърна от черни пари в бели пари. В пари, които могат да бъдат похарчени. Имах само един проблем.

— Мафията е била по следите им.

— Именно. И то съвсем наблизо. Така че трябваше да организирам изчезването на парите.

— Касата?

— Да, това беше част от плана. Беше само отклонение. Оставихме ги да я откраднат. Беше празна, разбира се.

— Разбира се.

— Щом мафията открие, че сейфът е празен, несъмнено ще удвоят усилията си да намерят статуята, скулптурата, която беше натоварена на борда в Неапол.

— В която са били скрити диамантите.

— Точно така.

— И сте я сложили в стаята ми…

— Без диамантите. Предварително бяха извадени. Но беше достатъчно, за да ви поставим в трудна ситуация с полицията.

— Забелязах го.

— И в крайна сметка ще ви постави в още по-трудна ситуация с мафията.

Значи това беше. Мафията щеше да го обработи и щеше да…

— Но аз ще има кажа какво е станало — възропта Макгрегър. — Ще им кажа цялата история.

— Силно се съмнявам — възрази Левет. — Елате и вижте какво оборудване сме ви приготвили. Трябва да го изпробвате и така нататък. А след това трябва да си починете, преди да се гмурнете — довърши Левет и се изсмя.

14.

Докато Макгрегър проверяваше бутилките и редукционния клапан в ъгъла на двора, Силви се приближи към него. Беше по бикини и изглеждаше много привлекателна и съблазнителна, много френска, но лицето ѝ оставаше сериозно.

— Как си? — попита го Силви.

— Добре съм.

— Видях, че куцаш.

Той едва сега си спомни за крака си. Под водата ухапването щеше да започне отново да кърви. А пък акулите…

— Нищо ми няма. Как се озова тук?

— Търсех те — отвърна тя почти укорително. — Обикалях покрай оградата и един мъж ме сграбчи и ме издърпа вътре. Накараха ме да облека това — Силви докосна банския костюм — и да седя до басейна. Цял следобед. Не ми позволиха да си тръгна. А другият през цялото време ме гледаше.

— Кой другият?

— Уейн или както там се казва.

— Ха!

— Да! — И в пристъп на женска гордост добави. — Жена му забеляза и не ѝ хареса.

Макгрегър продължаваше мълчаливо да проверява екипировката. След това постави бутилките на земята.

— Можеш ли да съблазниш Уейн?

Силви сбърчи нос.

— Много е важно.

Силви продължи да бръчка нослето си.

— Наистина е много важно — добави Макгрегър.

— Ще ни измъкне ли оттук?

— Ще помогне.

— В такъв случай ще видя какво мога да направя.

В този момент Левет дойде при тях и попита Макгрегър:

— Всичко наред ли е с екипировката?

— Наред е.

— Добре. Тогава елате с мен. По-добре ще е да си починете, докато се стъмни.

— През нощта ли ще се гмуркам.

— Да.

— Къде?

— Близо до „Спускане в небитието“ — поясни Левет.

— За какво?

— За диамантите. А сега елате.

Докато тръгваше, Макгрегър погледна назад към Силви.

Тя му намигна.

Потеглиха от плажа в седем вечерта, точно когато слънцето залязваше. Макгрегър, пазен от двете страни от двама здравеняци, последва Левет надолу по вкопаните в скалата стълби.

Чакаше ги лодка с работещ на празни обороти извънбордов двигател.

Качиха се, лодкарят отблъсна лодката от брега и се насочи към морето. След половин миля — небето бързо притъмняваше — Макгрегър попита:

— Как очаквате да открия диамантите?

Левет се подсмихна.

— Те бяха свалени от яхтата, преди да потъне. Скулптурата също беше свалена, а скъпоценностите бяха поставени там, където мафията никога не би се досетила да ги търси. — Левет посочи към океана. — Там, долу.

— Но как ще ги намеря?

— Ще използвате това. — Левет извади малък радиоприемник, който пиукаше през интервал. — Към диамантите е прикачен радиопредавател. Това устройство ще ви отведе право при него. Направено е, разбира се, така, че да не пропуска вода. Тези японци са много хитри. Същинска изненада е, че изгубиха войната, нали?

Подаде приемника на Макгрегър. През цялото време пиукането ставаше все по-силно.

— Задачата наистина е много проста — поясни Левет. — Диамантите са скрити в едно коралово образувание на дълбочина дванайсет метра.

— Кой ги е скрил там?

— Един приятел.

— Който вече е покойник, навярно? — попита Макгрегър.

— Не ставайте параноичен — засмя се Левет.

— Просто съм любопитен.

Пиукането се усилваше, а след това изведнъж удвои честотата си.

— А! — възкликна Левет. — Сега сме точно над мястото.

Макгрегър погледна през борда на лодката, но в сгъстяващия се мрак не можа да забележи нищо под повърхността. Погледна си часовника — седем и трийсет.

Докато нагласяваше бутилките на гърба си, попита:

— Имате ли пушка?

— Пушка ли?

— Пушка със стрели. По това време рибите чук излизат да се хранят.

— Така ли? — усмихна се Левет. — Е, няма да ви се наложи да останете дълго долу.

— Без оръжие изобщо няма да мога да се върна.

Последва кратко мълчание. Лодката леко се полюляваше от слабото вечерно вълнение. Единственият звук беше писукането на радиоприемника.

Накрая Левет кимна на лодкаря, който извади малък газов пистолет с къси стрели. Макгрегър го огледа, прецени в ръка теглото му и провери стрелата. Имаше бойна глава с експлозивен тризъбец, зареден с „Магнум“ калибър 357.

— Това задоволява ли ви? — попита Левет.

— Ще се наложи да се задоволя с него — отговори Макгрегър. — Искам още две стрели с глави.

— Нямаме резервни.

Макгрегър сви рамене.

— Тогава няма да се гмуркам.

Последва ново мълчание и накрая Левет отново кимна. Лодкарят даде на Макгрегър две допълнителни стрели с резервни бойни глави. Макгрегър разви запушалките им и провери зарядите, след това отново ги завинти върху стрелите и ги защипа на колана си за тежести.

— Сега доволен ли сте? — попита Левет.

— Горе-долу — отвърна Макгрегър. Сложи си маската и плавниците, седна на планшира на лодката и захапа клапана. Левет му преметна радиоприемника през шията и му подаде фенерче. Макгрегър го включи и изключи, всмука студен въздух през мундщука и се претърколи назад.

Цопна във водата, която се оказа изненадващо топла, по-топла дори от вечерния въздух. Включи фенерчето и видя облак от сребристи мехурчета, които постепенно се изчистиха, издигайки се към повърхността.

Изчака малко, после се превъртя с главата надолу и зарита с крака, следвайки тънкия лъч светлина, който беше жълтеникав близо стъклото на фенерчето, но преминаваше към зелено и след това към синьо с нарастването на дълбочината. В лъча хиляди подводни микроорганизми блестяха като прах под водата.

Надолу водата стана по-студена. Той провери дълбокомера — беше на осем метра. Лъчът все още не беше достигнал дъното. Той продължи надолу, приемникът около шията му пиукаше все по-силно и по-силно.

Морето гъмжеше от нощни създания, които ядяха и издаваха странни, почти механични щракания, сякаш някъде надалеч се намираше огромна матрица от електронни релета.

Той изпусна въздух — мехурчетата се завъртяха покрай лицето му от редукционния клапан — и продължи да плува надолу. Най-сетне стигна до дъното. Точно под него имаше коралов риф. В светлината на прожектора видя огромен мозъчен корал, сложен и заплетен, а покрай него плуваше малко ято раирани рибки сержант.

Писукането сега беше много силно и бързо.

Стигна до дъното.

Рифът беше доста нисък, само на два метра над пясъчното дъно, и гъмжеше от риба. Макгрегър заплува ниско, над самия пясък, плавниците му докосваха дъното зад него. С помощта на приемника продължи да търси източника на сигналите. Той ставаше все по-силен и по-силен, а после някак неуловимо започна да отслабва.

Беше го пропуснал. Завъртя се и заплува обратно. Звукът се засили.

А след това изведнъж звукът промени характера си и се превърна в равномерно непрекъснато бръмчене.

Той спря.

Точно под него имаше коралово образувание, което приличаше на гигантска ръка, протегната нагоре към повърхността. От лявата страна в корала имаше дупка, широка около трийсет сантиметра.

Макгрегър увисна във водата и зачака. Не обичаше да си мушка ръцете в дупки в коралите. В най-добрия случай можеше да очаква вътре да има някой рак; в най-лошия — мурена. Отдавна беше научил, че в йерархията на нещата, от които човек трябва да се бои в тропическите води, мурените са най-лошите. Баракудата ги следваше доста по-назад, на второ място, а трети бяха акулите. Мурените можеха да достигнат до три метра дължина и бяха свирепи.

Отдръпна се от дупката и светна с фенерчето вътре. Нищо не се случи. Не видя издайническия розов блясък на очите на мурената, нито път белотата на острите ѝ като бръснач зъби в зейналата ѝ паст.

Вместо това мярна специфичната белота на пластмаса; беше малка торбичка, привързана към оловна тежест.

Изчака още.

Осъзнаваше, че виси в нещо като сфера от светлина, която се създаваше от отразения от праха сноп на фенерчето му. Вътре в сферата, може би в диаметър от два метра, виждаше относително добре; извън нея нямаше нищо друго, освен чернота. Там можеше да има всичко. Това беше един от ужасите на нощното гмуркане — тази чернота; но той отдавна беше свикнал с нея.

Продължи да чака.

Вътре в дупката не се случваше нищо, така че накрая той посегна, хвана найлоновата торбичка и я измъкна. Беше изненадващо тежка; не очакваше, че милион и половина долара в диаманти тежат толкова много, но беше поне няколко килограма. Във водата теглото се преценяваше трудно.

Докато държеше торбата пред светлината на фенерчето и се опитваше да види скъпоценните камъни през дебелия найлон, почувства някаква промяна във водата наблизо.

Не беше нещо конкретно, което можеше да определи: може би някаква промяна в течението, промяна в начина, по който рибите се хранеха, някакъв нов хлад. Каквото и да беше, бе бързо и неуловимо.

Завъртя лъча светлина в кръг, но видя само тъмна вода. След това мярна нещо друго.

Перка.

Отдръпна се.

Акула.

Плъзгаше се покрай него, беше голяма — два метра, може би повече, и криволичеше по бавния, заплашително координиран начин, по който плуват големите акули.

Акулата изчезна от обсега на светлината. Макгрегър зачака. След миг тя се върна и при повторното преминаване той успя да я види по-ясно. Тялото ѝ беше с типичната гръбна перка, но вниманието му беше привлечено от главата ѝ. Главата беше гротескно сплескана и приличаше на чук или брадва. Очите бяха разположени широко, в двата края на чука.

Риба чук.

Той погледна превързания си глезен. Ако кървеше, в дневната светлина щеше да изглежда зелен. Зелената кръв щеше да се процежда през бялата превръзка. Но в светлината на прожектора щеше да бъде червена.

Вгледа се по-внимателно. Нямаше силно кръвотечение. Но може би кървеше съвсем леко…

Рибата чук зави обратно. Едното ѝ око в края на отвратителната ѝ глава се завъртя, за да го погледне. Макгрегър насочи светлината право в окото, отблизо, за да я заслепи.

Акулата зави настрана и се отдалечи с едно-единствено мощно замахване на опашката си.

Той изведнъж се смрази. Беше попаднал в нещо като водолазен кошмар — нощно гмуркане и риба чук. В комбинацията се криеше страх, който беше почти първичен. Възпротиви се на паниката, на желанието си да се устреми към повърхността, да зарита с крака нагоре, като изпуска мехурчета и излъчва страх.

Това биха били обстоятелствата, които най-силно щяха да възбудят акулата и да я накарат да го нападне. Така че остана неподвижно, като дишаше леко и се насилваше да се отпусне, докато въртеше лъча светлина наоколо и чакаше акулата да се върне в обсега му.

Опипа пистолета на кръста си и допълнителните стрели. Можеше, разбира се, да се възползва от тях, но не искаше. Искаше да ги запази за по-късно.

Вместо това разви бойните глави и извади остриетата на стрелите. Измъкна отвътре патроните калибър 357 и ги пусна в джоба си, после хвърли остриетата настрана. Сега имаше три тъпи голи стрели. С тях не можеше да пробие нищо; ако ги изстреляше по човек отблизо, щяха да го насинят, но нямаше да пробият кожата му.

Започна бавно да се издига. Акулата се върна в широка мързелива дъга; Макгрегър изчака и тя отново се скри в тъмнината.

Той продължи нагоре с пистолета в едната ръка и найлоновата торба в другата. На дълбочина девет метра акулата се върна. Макгрегър изчака и изстреля първата стрела. Прицели се в тъпата ѝ муцуна.

Стрелата изхвръкна в експлозия от газ. Металната пръчка се удари и отскочи, но акулата се завъртя бързо и изчезна в мрака.

На четири и половина метра се появи отново. Макгрегър изстреля нова стрела, която удари акулата отстрани. При удара хищникът отново се изви настрана.

Макгрегър пусна третата стрела и зарита към повърхността. Миг по-късно усети върху раменете си нечии силни ръце, които го издърпаха в лодката.

Помогнаха му да свали бутилките и го сложиха да легне на палубата.

Моторът на лодката забръмча и ги понесе обратно към „Силвърстоун“.