Спусъкът

18.Толкова много безумие

Още от деня на подаването му искът на Националната оръжейна асоциация срещу Спусъка получи специално отношение.

Съдия Вирджиния Хауърт от вашингтонския окръжен съд имаше нужда само от две седмици изслушване на свидетелски показания и четири дни за обмисляне, за да стигне до решение в полза на позицията на НОА: гражданите имаха право на оръжие, но не и на Спусъци. Тя забрани използването на федерални средства за разработване, производство и прилагане на Спусъка. Но вбеси Джон Трент, като остави забраната висяща, докато трае обжалването.

— Защо? — попита той адвоката си Филби Ланкастър. — С едната ръка дава, а с другата взима. Тя не е ли на наша страна? Дължи ли нещо на някой друг?

— Тя е на този пост от три години — отвърна Ланкастър. — Това дело е прекалено голямо за нея и явно прехвърля топката на апелативните съдилища. Не се безпокой. Решението й е в наша полза. И истинската борба едва сега започва.

След няколко дни във Върховния съд бяха подадени деветстотин молби за преразглеждане, сред които една от Доран Дъглас, представляваща министерството на правосъдието. Съдът пое случая още преди апелативният съд на окръг Колумбия да насрочи заседание.

Когато премина във Върховния съд, делото „НОА срещу Съединените щати“ беше насрочено за първата възможна дата, изпреварвайки повече от двадесет други. Устните аргументи бяха изслушани само два месеца след подаването на иска. Съдът допусна почти безпрецедентно отклонение от протокола, като удължи определеното от Правило 28 време на страните от половин час на четиридесет и пет минути.

В още по-голям разрив с традицията бяха изслушани представители на четири от рекордния брой организации, явили се като независими свидетели. „Американски притежатели на оръжие“ и „Съюз за защита на Втората поправка“ се изказаха в полза на НОА, докато „Разум срещу безумието“ и Ейч Си Ай заеха страната на правителството. Трент остана доволен от контраста.

— Съдете ги по ближните им — заяви той пред медиите в навечерието на устните аргументи. — Патриотите и защитниците на конституцията подкрепят нашата позиция. Социалистите интернационалисти и щатските националисти подкрепят тяхната. Разоръжаването на Америка от петдесет години е цел на крайната левица. Аз съм убеден, че Върховният съд няма да стане съучастник в тяхната измяна.

Нито един процес след „Роу срещу Уейд“14 не бе привличал толкова много общественото внимание. Една социална фондация буквално на следващия ден превърна стенограмите на пледоариите в тричасов документален филм. Когато го излъчиха, едновременно се опитаха да го гледат толкова много хора, че сървърите на проект „О, да“ блокираха и продуцентите трябваше да прибегнат до спонсорирани излъчвания във фиксирани часове. Въпреки това филмът остана начело в класациите за най-гледано предаване цяла седмица.

Цялата тази припряност подхранваше очакванията за бързо решение, но такова не последва. Нижеха се месец след месец, докато накрая съдебните наблюдатели единодушно не стигнаха до заключението, че мненията на съдиите са разделени и процесът е стигнал до задънена улица.

Когато наближи краят на годишната сесия на съда, Ланкастър съобщи на Трент разпространяващия се слух, че съдиите дори не са решили кой да напише мнение. Ако това беше вярно, имаше вероятност на 1 юни съдът да се разпусне, без да издаде решение, и да продължи гледането на делото през есента.

— Какво толкова ги затруднява? — попита Трент. — Втората поправка им дава каквото им трябва. Думите на основателите са съвсем ясни. Джордж Вашингтон: „Огнестрелното оръжие се нарежда по важност след самата конституция“. Джеймс Мадисън…

— Моля те, Джон, не ми изреждай всички цитати. В края на краищата аз си направих труда да ги издиря.

— Знам — въздъхна Трент. — Но, Боже Господи, Филби, съдия Хауърд взе правилно решение за една десета от това време.

Ланкастър за пръв път не можеше да му вдъхне увереност.

— Аргументът на правителството може да предизвиква проблеми за строгите конституционалисти в съда — отвърна той. — Живеем в свят, какъвто основателите изобщо не са си представяли. Говори се, че съдиите не били разделени на две, а на три групи. Това затруднява постигането на компромис. Накрая може да се стигне до измъчено решение, което не удовлетворява никого. Мисля, че трябва да се приготвим за това.

— А междувременно федералните ни се хилят зад гърба. Фабриките работят и всеки ден се задействат нови спусъчни инсталации — горчиво отвърна Трент. — Не можем ли да направим нещо, за да ускорим нещата? Няма ли начин да въздействаме на съда? Не трябва ли всяка сутрин да чакаме на предните стъпала — шест, десет, двайсет хиляди души?

— А, естествено. И непременно носете много оръжия, които да размахвате като на оная глупава ежегодна демонстрация. Винаги е полезно да уплашиш съдията — язвително рече Ланкастър. — Джон, вече приказвахме за това преди месеци — в мазето на самия Върховен съд има Спусък, мамка му. Ако нашите хора направят нещо, което да накара съдиите да решат, че имат нужда от него, за да ги защитава от такива като нас, всичко е свършено. Свършено.

— Може би трябва да си направят отвод. Поради сблъсък на интереси — намусено измърмори Трент.

— По-добре ми кажи, че ме разбираш, Джон. Само една грешка и ще изгубим малкото преимущество, което имаме. Съдиите не са отшелници. Те знаят, че сте буйни хора, и се страхуват с лека ръка да сложат край на толкова дълъг спор. Ще им въздействате, като сте търпеливи, разумни и цивилизовани. Придържайте се към това. И направи всичко възможно да овладееш волните духове, докато не получим решението.

— Ами ако не е в наша полза?

— Тогава ще анализираме разсъжденията на съдиите и пак ще поведем борбата в друга посока.

— Значи план „Б“ е като план „А“.

Ланкастър изпъшка.

— Изгори ме на клада като еретик, Джон, но когато имаш добри адвокати, не ти трябва оръжие.

1 юни дойде и отмина, а Върховният съд нито издаде решение по делото „НОА срещу Съединените щати“, нито се разпусна за лятото. Не беше направено никакво съобщение и никой не даде обяснение защо съдът за пръв път от две десетилетия удължава сесията си. Изразът „блокирал съд“ се появи по Си Ен Ен и скоро се чуваше навсякъде.

През седмицата преди и след 1 юни Джон Трент посрещна медийното внимание с външно спокойствие. Всички искаха да знаят какво си мисли и Филби Ланкастър строго му забрани да им казва.

— Това забавяне не би трябвало да безпокои никого. То означава, че съдът разбира изключително сериозните въпроси в основата на нашия иск и ги разглежда със задълбочеността, която те заслужават — заяви Трент, застанал до новооткрития паметник на опълченците от Войната за независимост в Брендиуайн, Пенсилвания.

— Аз съм напълно убеден, че съдът ще вземе правилното решение — правилно от гледна точка на конституцията, страната и нашите граждани, чиито права са най-важни в една свободна и демократична държава — една седмица по-късно рече той, застанал до плакат с факсимиле на Закона за правата, закачен във фоайето на сградата на НОА.

— Както аз виждам нещата, Джей, във Вашингтон едва ли има човек, който да иска по-бързо да приключи тая история, от самите съдии — сега там е лято и с ония роби сигурно им е адски горещо — след още една седмица каза Трент в специално виртуално предаване. Думите бяха сполучливи и звучаха още по-смешно, тъй като продуцентите му бяха дали виртуалния образ на оскъдно облечения библейски Давид.

— Като става дума за роби — отвърна Джей, — ако сред съдебните чиновнички има някоя Моника, моля да се обади, защото ни интересува дали това наистина е блокирал съд…

Но когато не бе пред камерите, Трент ставаше все по-неспокоен. Оплакваше се на другите от ръководството на НОА от липсата на смелост и съвест във Върховния съд и на доблест в редиците на правистите като цяло. Наричаше Филби Ланкастър и останалите юристи на организацията професионални пиявици, които с радост биха изгубили някое дело, за да продължат да смучат кръвта на клиента си. Не можеше да понася споменаването на имената на Марк Бреланд, Гроувър Уилман и Джефри Хортън, но когато ги чуваше, най-често използваните думи в отговорите му бяха „предатели“, „лъжливи копелета“, „убийци“ и „бъзливи курви“.

По ирония на съдбата Трент прекарваше повечето си време в слушане на още по-жлъчни декларации и се насилваше да препоръчва умереност. Тъй като беше първата организация, дала правителството под съд, НОА се превърна в притегателен център на борбата срещу Спусъка. Ръководителите на всички дружества за защита на правата на притежателите на оръжие с повече от трима членове като че ли очакваха да получат възможност да пълнят ушите на Трент — за да му дават съвети, да го хвалят и окуражават, да му съчувстват или да го обвиняват в нерешителност.

Той потискаше съмненията си и повтаряше на всички думите на Филби Ланкастър, че тъй като резултатът зависи от равновесието, примирието е в техен интерес — никакви заплахи и насилие, нищо друго освен цивилизовани демонстрации и културно убеждение. Някои му се присмиваха за това, но Трент твърдо приемаше критиките и упорстваше.

— Съдиите не бива да гледат новините и да остават с убеждението, че Америка се нуждае от Спусъка — каза той на командира на Западномонтанското опълчение.

— Съдиите не бива да си мислят, че адвокатите ни са сбирщина от главорези, кретени, гадни пияндета и побойници — каза той на председателя на „Свобода четиридесет и пети калибър“.

— Съдът трябва да знае, че Америка е цивилизована държава, в която живеят собственици на оръжие с чувство за отговорност. Трябва да знае, че нашите оръжия спасяват хора, защитават нашите свободи и осигуряват спокойната почивка на семействата — каза той на председателя на Аризонския кореспондентски комитет.

С търпение, упоритост и понякога с престорено благодушие Трент убеждаваше повечето да се придържат към концепцията за „цивилизованото примирие“. Правеше го, макар да знаеше, че някои от тях го смятат за слаб, мек и плах. В техните очи единствената мярка за мъжественост беше готовността да убиваш за каузата. И онези, които бяха изгубили всякакво доверие в — според тях — корумпираните съдилища и фалшивите процеси, ясно му даваха да разбере, че са готови да прибегнат до насилие.

Трент можеше да им съчувства, ала му бе трудно дори само да говори за следващата стъпка. Най-тежки изпитания обаче бяха срещите му с екстремистките паравоенни организации. За щастие не му се обаждаха много такива. Някои бяха основали сепаратистки колонии и бяха прекъснали всякакви връзки с останалата част от Америка. Много други се отнасяха към НОА с презрението, дължимо на всички колаборационисти.

Но откакто делото беше влязло във Върховния съд, Трент на няколко пъти се бе озовавал седнал пред хора с толкова отблъскващ морал и толкова чужд мироглед, че не можеше дори само да мисли за тях като за съюзници. Те му отправяха предложения, които не искаше да чуе: да убият управителите на фабриките на Арън Голдстийн, да вземат за заложничка шестгодишната внучка на председателя на Върховния съд, да отровят водоизточника на Белия дом, да отвлекат самолет и да го разбият в избрана от Трент цел.

Той не знаеше дали са в състояние да го направят, или само се хвалят, но това не го интересуваше. Границата, която нямаше намерение да пресече, границата, която неговите посетители му помагаха да определи, отделяше патриотизма от революцията. Трент нямаше да се съгласи да унищожат нацията, за да я съхранят — този парадокс, който свързваше с Инквизицията, му се струваше форма на лудост.

По ирония на съдбата именно след тези разговори изпадаше в най-мрачно настроение, в най-безкомпромисен гняв към Вашингтон.

— Трябва да започнеш да се отнасяш към лудостта като към заразна болест, Джон — пошегува се с него първият му административен заместник. — Не отивай там без ръкавици и маска.

— Не е това — изгубил всякакво чувство за хумор, отвърна Трент. — Знаеш ли защо се чувствам така? Защото не мога да простя на президента, че дава на такива хора основание за тяхната параноя. Тиранията не е единствената заплаха. Анархията е също толкова опасна.

Гласът се разнесе зад него във фоайето — приятен, уверен и непознат:

— Дали бихме могли да си поговорим откровено, Джон Трент?

Той се обърна и видя спретнато облечен възрастен мъж, застанал на една крачка от него. Погледът му първо се плъзна към обичайните места, където непознатият можеше да скрие оръжие в добре ушития си летен костюм, после прецени самия него. Няколко сантиметра по-нисък от Трент, той имаше побеляла коса, пръстен на принстънски възпитаник и малко шкембе, което костюмът не скриваше напълно. Беше шестдесетинагодишен.

— Съжалявам, познаваме ли се?

— Възможно е — приближи се мъжът. — Във всеки случай имам информация, която ще представлява интерес за вас.

Трент се намръщи. Фактът, че го познаваха и го спираха, не бе нищо ново, особено напоследък, но вече беше изгубил търпение.

— Вижте, тук съм с приятели, дойдох да чуя оркестъра. Ако е нещо свързано с Асоциацията, ще съм ви признателен, ако ми се обадите утре в службата.

Непознатият продължаваше да го държи за лакътя и да го насочва към коридора, който водеше към офисите на концертната зала.

— Моля ви — рече той. — Боя се, че няма да остана за Малер. Предпочитам италианските романтици — дошъл съм да чуя Росини и да се срещна с вас.

— Тогава бихте ли ми казали името си? — попита Трент и се остави на мъжа да го води.

— Колко нелюбезно от моя страна. Казвам се Анджело Дибартоло. Елате, ето тук. — Дибартоло отключи кабинета на заместник-управителя и се отдръпна настрани, за да позволи на Трент да влезе пръв. Когато Трент се поколеба и се огледа за Джери, своя шофьор и бодигард, Дибартоло бързо прибави: — Не, не, ние сме приятели, господин Трент, моля, не се страхувайте. Вашият и моят шофьор пушат заедно навън, така че можем да останем за малко сами.

— Вие сте онзи Анджело Дибартоло — рече Трент. — От Балтимор.

Мъжът примирено сви рамене.

— Моите хора се опитват да не допускат лицето и името ми да се появяват по новините. За съжаление невинаги успяват. Елате, моля. Може би все пак ще успеете навреме да отидете на мястото си.

Трент включи лампата на влизане, но Дибартоло я изключи, затвори вратата и превъртя ключа. От улицата влизаше достатъчно светлина, за да превърне стаята в сиво-бял свят.

— Казахте, че имате информация за мен…

— Да. Виждате ли, проявявам извънредно личен интерес към вашия съдебен процес — започна Дибартоло.

— Защо? Говорете откровено.

Мъжът се усмихна.

— Може да се каже, че за моя бизнес насилието е като рекламите за „Дженеръл Мотърс“. Затова всяка възможна промяна в условията е от огромен интерес за мен. И докато задоволявах любопитството си, чух нещо, което със сигурност ще интересува и вас. Върховният съд ще съобщи решението си във вторник сутринта.

Дотогава оставаха три дни.

— Откъде знаете? — попита Трент.

— Имам приятел, който е изключително близък до съда.

— Вижте, откъде да съм…

— Искате ли да знаете резултата?

Трент мъчително преглътна и замълча.

— С пет срещу четири гласа съдът ще отмени решението на Хауърт и ще позволи Спусъкът да бъде използван — продължи Дибартоло. — Ще издадат общо четири мнения, три от които — на мнозинството. Лигет ще напише принципното мнение.

— Искате да кажете, че сме загубили.

— За съжаление, да. Надявам се, че предупреждението ще ви помогне да се подготвите за съответната реакция.

Нямаше основания да вярва на Дибартоло, освен може би едно: съдията от Върховния съд Джоузеф Антъни Пери, преди това съдия в мерилендския окръжен съд и Четвърти апелативен съд, бе младши член на едно от братствата им.

— Тази новина… сигурна ли е?

— Абсолютно — увери го Дибартоло.

Трент се извърна и толкова здраво се вкопчи в облегалката на един стол, че пръстите му се обезкървиха.

— Каква е цената за тази информация, господин Дибартоло? Вие я предложихте преди да ви кажа дали е ценна за мен.

— Не се грижете за това, господин Трент. Не сте ми задължен с нищо. Всъщност исках да ви попитам дали можем да направим още нещо за вас…

— Още ли? Какво, атентат срещу президента ли? — саркастично попита Трент.

— Не ме разбрахте, господин Трент — без възмущение отвърна Дибартоло. — Никога не бих се съгласил с толкова безразсъдна постъпка. Има си правила. Човек не си отмъщава само защото някой му се е противопоставил. Трябва да има сериозна делова цел, някаква ясна печалба. Или да е въпрос на чест.

— Какво тогава? — попита Трент и се обърна към Дибартоло. — Какво предлагате? Идвате тук и ми казвате, че са ни победили. Какво смятате, че ще можете да направите за нас? Боя се, че не ме бива много в четенето между редовете.

Дибартоло сви рамене.

— Невъоръженият човек на пътя винаги знае, че е в опасност. Въоръженият зад крепостната стена невинаги е толкова предпазлив. След време, разбирате ли, всички крепостни стени падат — пред артилерия, обсада, корупция и предателство. Има начин, господин Трент, и някой ще го открие. — Той махна с дясната си ръка във въздуха. — Но междувременно има разходи. Искам да ви помогна да ги покриете. Ето какво можем да направим…

Предложението засегна самолюбието на Трент и той остро възрази:

— Можем да плащаме на адвокатите си. И за другите професионални услуги, от които имаме нужда.

— Както желаете. — Дибартоло вдигна ръце в знак, че отстъпва. — Но ако се нуждаете от помощ по отношение на другите средства — ако ви трябва някой, който знае тайните на артилерията или как действат обсадните машини, надявам се, че ще разчитате на мен. Моите хора основателно се гордеят с опита си в тази област.

Светлината от коридора, която се процеждаше през матовото стъкло на вратата, три пъти премигна.

— А, концертът започва — виждате ли, паузата тъкмо свършва — още нищо не сте пропуснали. Моля, върнете се при приятелите си. Самият аз нямам търпение да се прибера вкъщи при семейството си. Благодаря за любезността, Джон Трент. Желая ви всичко хубаво.

През следващите два дни Трент не спомена на никого за срещата. До края на Втората симфония на Малер той се беше овладял достатъчно, за да си държи устата затворена, и бе решил да изчака и да види какво ще донесе вторникът, вместо да рискува да изпадне в уязвимо положение само заради думите на Дибартоло.

Но рано сутринта в понеделник касиерът на НОА влезе в кабинета му с обезпокоено изражение и няколко разпечатки.

— Погледни тези неща — каза той. — През последния час на общата сметка на ръководството са прехвърлени близо един милион долара — всички с телеграфни записи между четирийсет и сто хиляди долара от дарители, за които никога не сме чували. „Международна фондация за свобода“, Фондация „София Айело“, „Приятели на свободата“, нещо, наречено „Корабна холдингова компания“, пет-шест самостоятелни граждани на Евросъюза и две карибски сметки, зад които може да се крие всеки. Да не си имал страхотен уикенд и да си забравил да ми кажеш? Нито един от дарителите не се е свързвал с нас, за да ни поиска информация за сметките ни. Какво да правя?

— Имах отвратителен уикенд, благодаря, и очаквам още по-кофти седмица — рязко отвърна Трент и се изправи. — Насочи парите за „Образование и социални услуги“. През следващите двайсет и четири часа ще изхарчим много от тях. Кенет! — извика той към външния офис.

Административният му заместник се втурна в кабинета.

— Да?

— Свикай съвета. Имаме работа.

Системата за предупреждение по мрежата работеше отлично. По изгрев-слънце във вторник първите демонстранти вече пристигаха във Вашингтон с малък флот от туристически автобуси и чартърни самолети.

Автобусите стоварваха пътниците си край паметника на Линкълн и се отправяха да докарат други. Организаторите събираха новопристигналите на групи от по двеста-триста и ги повеждаха по Конститюшън Авеню на изток към Капитолия. Пътят им минаваше край прозорците на Белия дом и мнозина от демонстрантите надаваха подигравателни викове към обитателите му. Но иначе се държаха добре и макар че внимателно ги наблюдаваха и като че ли час по час разговаряха по радиостанциите си, конните полицаи стояха на разстояние и не се опитваха да се намесват.

До 08:00 пред Капитолия се бяха събрали над десет хиляди души. После парадът по Конститюшън Авеню се превърна в слаб, но несекващ поток и подигравателните викове бяха заменени със също толкова предизвикателни юмруци и поздрави със среден пръст. Най-после пристигнаха лозунгите с надписи „Справедливост!“ и „Свобода!“ и скоро се виждаха по цялата дължина на улицата.

На всички преки като че ли бе паркирана поне една полицейска кола, но въпреки това нямаше стълкновения. Демонстрацията беше изненадала властите и въпреки че увеличаването на тълпата несъмнено бе обезпокоително, те все още нямаха готова стратегия да го предотвратят.

Още от самото начало имаше и камери, някои на свързани с НОА сайтове, други на съчувстващата им преса, ала демонстрацията официално се превърна в новина, когато две от „Големите пет“ мрежи пуснаха материала на първо място в порталите си. Оттам информацията бързо се пренасочи към по-малките доставчици и шумотевицата се разпространи още по-бързо: „В центъра става нещо“.

Малко след девет обичайният утринен трафик и приливът на любопитни местни жители задръстиха движението край паметника на Линкълн и градската полиция се опита да затвори арлингтънския мост. Почти незабавно шестимата полицаи, чиито коли образуваха барикадата, се озоваха между повече от хиляда демонстранти, слизащи от автобуси, спрели на брега на Потомак, и над три хиляди души, идващи откъм Пенсилвания Авеню. Но до сблъсък изобщо не се стигна. След припряна консултация с управлението полицаите набързо изтеглиха автомобилите си и започнаха да насочват движението така, че да помогнат на автобусите да преминат.

Съобщенията на Върховния съд обикновено се правеха в десет сутринта и Джон Трент се надяваше дотогава паркът и улицата между съдебната сграда и Капитолия да са пълни с хора. Това се оказа прекалено оптимистично — навсякъде имаше задръствания и малките забавяния се трупаха, — ала нямаше значение. При перспективата от евентуален бунт нямаше да има никакво съобщение. Само неколцина от организаторите знаеха, че се е случило нещо неочаквано, но когато Си Ен Ен 1 съобщи, че Секретната служба е извела съдиите от града, от тълпата се надигна могъщо „ура“.

— Отпуска, глупости — не са искали да ни погледнат в очите! — извика един мъж с барета на военновъздушните сили. — Уплашихме ги!

Автобусите продължиха да прииждат до обяд и целият център на запад от Четиринадесета улица се превърна в бойна зона. Навалицата на изток от Капитолия вече беше неизброимо множество, което все още се изливаше по Конститюшън и Индипендънс Авеню. Тъй като се боеше от инциденти, градската полиция затвори и двата пътя на запад от Втора улица. След няколко минути демонстрантите радостно ги обявиха за своя територия.

Когато се разнесе слухът, че Бреланд наблюдава от Южния портик, от тълпата се надигна скандирането „Предател-предател-предател…“. Един репортер го характеризира като „достатъчно високо, за да разтърси Белия дом“.

При Капитолия организаторите се грижеха за общо взето търпелива тълпа, която вече наброяваше над сто хиляди души. Грижейки се за собствените си интереси, Националната паркова служба й оказа неочаквана помощ под формата на цистерна и два камиона с портативни тоалетни. Накрая, точно преди обяд, на стъпалата на Капитолия бе издигната трибуна и наоколо бяха пръснати безжични тонколони.

— Какво искате?

Инструктирана от организаторите, онази част от тълпата, която стоеше пред Капитолия, отвърна: „Свобода!“ и вдигна лозунгите си високо във въздуха. След секунда другата част откъм Върховния съд отговори със „Справедливост!“

— За какво сте тук?

— За свобода! — Гласовете отекнаха във високите мраморни стени.

— За справедливост! — Гласовете разтърсиха улицата.

Докато скандирането продължаваше, Джон Трент слезе от задната седалка на тъмносиния кадилак, паркиран точно зад бариерите на кръговата отбивка, и закрачи към подиума. С помощта на десетина клакьори, които очакваха появяването му, демонстрантите го забелязаха и познаха и тълпата започна да го аплодира, като в същото време му правеше път. Когато Трент стигна до стъпалата, всички камери и повечето очи бяха насочени към него. Докато се качваше на трибуната, скандирането се превърна в овации. Той вдигна ръце за тишина и се наведе към микрофона.

— Това е най-великата нация на света — започна Трент и публиката нададе одобрителен рев.

— Това е най-великата нация в историята на човешката цивилизация — каза той, когато демонстрантите утихнаха. Последва още по-силен рев.

— Обичам тази страна — с леко предрезгавял, сякаш от вълнение глас заяви Трент и тълпата подивя, отговаряйки на любовта му с гласовете си в продължение на цяла минута.

— Величието на Америка не се дължи на този град. Нито на тези величествени сгради. Вие — американският народ — я правите велика.

Те ентусиазирано заръкопляскаха на самите себе си. Отвсякъде продължаваха да прииждат още хора.

— И договорът, който имаме помежду си, също ни прави велики. Договорът, който ни позволява безпрепятствено да се съберем тук днес. Договорът, който ни обещава свобода. Договорът, който ни гарантира справедливост. Този договор, тази конституция ни гарантира правото да защитаваме себе си, своите семейства и държавата от враговете си.

Той замълча за миг и плъзна поглед по множеството.

— Какво искате?

Тълпата с радост отговори:

— Свобода!

— Нека онези вътре ви чуят!

— Справедливост!

— За какво сте тук?

— За свобода!

— Те трябва да ви чуят!

— За справедливост!

Трент посочи към Върховния съд.

— В онази сграда има девет съдии, които, изглежда, се затрудняват да разберат нашия договор. — Разнесоха се дюдюкания, но той не изчака. — Те, изглежда, се затрудняват да разберат, че именно въоръжените граждани са създали тази държава, че именно въоръжените граждани са я направили силна и са я съхранили в продължение на близо двеста и петдесет години. Те, изглежда, бъркат ясния език на Втората поправка — който, убеден съм, всички вие знаете наизуст.

Нямаше синхрон, ала въпреки това беше внушително. Камерите показваха унесените лица, които рецитираха думите на Втората поправка.

— Хубавото е, че в тази сграда има много хора, които разбират всичко — продължи Трент. — Искам да ви представя някои от нашите приятели. — Той се обърна и погледна нагоре към група от деветима депутати, които се спускаха към трибуната, и започна да ръкопляска.

Отговорът на тълпата бе малко повече от любезен, но нямаше значение — този миг беше изцяло за медиите. Четирима сенатори и петима конгресмени. Седем мъже и две жени. Трима демократи, четирима републиканци и двама прогресисти. Шестима бели, двама черни и един азиатец. Миниатюрен модел на Америка. „Най-доброто, за което можех да похарча четиристотин хиляди долара“ — помисли си Трент.

Той се ръкува с всеки от тях, после даде думата на сенатор Джил Маси.

— Джон Трент е прав — това е велика страна. А Джон Трент е велик американец! — каза Маси и засия в очакване на последвалите аплодисменти. — Днес дойдох тук да ви кажа, че като представител на малцинство в сенатската правна комисия, накратко ще ви запозная със законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги…

Думите му се изгубиха в радостен шум, с който не можеха да се сравняват дори досегашните ревове.

Маси повтори репликата при първа възможност:

— Казах, законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги! Няма значение какво ще е решението на Върховния съд. Това устройство е антиамериканско! То казва: „Не ти вярвам, съседе“. То казва: „Крадецо, изнасилвачо, убиецо, тук съм, искам да съм следващата ти жертва“. Е, аз твърдя, че това е безумие. Аз твърдя, че мястото на тия неща е на дъното на Бостънското пристанище при кралския чай! Нямаме нужда от тях!

Трент се усмихваше и ръкопляскаше по време на още осем измъчени позовавания на патриотични спомени, после се върна зад микрофона и депутатите застанаха в полукръг зад него.

— Ще помогнете ли? — попита тълпата той. — Когато довечера се приберете вкъщи, ще запазите ли жив този спомен? Ще държите ли под око Вашингтон, докато вършите ежедневната си работа? Защото сенатор Маси ще има нужда от вас. Конгресменът Бейнс-Браун ще има нужда от вас. Аз ще имам нужда от вас. Това ще е борба на живот и смърт. Докато Бреланд е в Белия дом, този законопроект ще се нуждае от вашата подкрепа срещу неговото вето. Ще ни помогнете ли да го прокараме?

Изтътна утвърдителен рев и докато заглъхваше, някой в тълпата запя: „Бог да благослови Америка, земята, която обичам…“

Пеещият бе клакьор, ала въпреки това по гърба на Трент полазиха тръпки и в гърлото му заседна буца.

Докато демонстрантите бавно се разотиваха по автобусите и домовете си, последваха интервютата — сякаш безкрайна върволица, започваща със сивия медиен кардинал Бил Мойърс от Ей Би Си Дисни. Накрая Трент най-после получи възможност да избяга, да се скрие, да свали маската и тихо да отпразнува победата. Избра частен салон в аристократичния „Мондриън Ин“ в Александрия и взе за компания лобистката на НОА Мария Нестър.

— Беше прекрасно — каза тя и го поздрави с целувка по бузата. — Направи страхотно представление.

Трент продължи да усеща парфюма й, докато тя заобиколи масата и седна.

— Ти свърши основната работа — отвърна той и й наля чаша каберне. — Останах страшно доволен. Сенатор Маси! Невероятен успех. И онези чудесно подбрани манекени с него.

— Трудно можеш да изплашиш Върховния съд и още по-трудно можеш да го подкупиш. Но Конгресът е курва — засмя се Мария. — Аз ли не го знам?

Когато свършиха със състоящата се от пет блюда вечеря и напълно разхвърляха завивките на двойното легло, центърът на Вашингтон вече бе опустял. През нощта насред столицата се беше появил град с големината на Мадисън, Уисконсин — а може би дори на Ривърсайд, Калифорния — бе прекарал деня в парка и после тихо беше изчезнал, без нито един арест и с малко изпотъпкана трева, свидетелстваща за присъствието му.

„Надявам се, че съответните хора са получили предупреждението — помисли си Трент, докато се качваше в кадилака и даваше знак на шофьора да потегли. — Този път се задоволихме само да ни чуят. Този път. Този път оставихме оръжията си вкъщи. Този път. Обърнете внимание: мога да събера двеста хиляди души пред прага ви винаги, когато се наложи. Не ме предизвиквайте.“

Трент очакваше Върховният съд да съобщи решението си на другата сутрин и се канеше да прекара нощта във Вашингтон, за да е на разположение на камерите. Но изглежда, че за опустелия център мислеше още някой. Когато колата наближаваше хотел „Американа“, по комуникатора се обади Ланкастър.

— Ще направят съобщението в осем часа. Пристигам — дадоха ни само двайсет минути.

— Обясниха ли защо го правят сега?

— Казаха, че се забавило от сутринта поради проблем с отпечатването — презрително изсумтя адвокатът.

Трент и шофьорът му останаха в колата на отбивката пред „Американа“, за да чуят новината по радио „Айридиъм“. Имаше четири различни мнения, две само с един подпис. Решението на вашингтонския окръжен съд се отменяше с пет на четири гласа.

Съдия Джоузеф Антъни Пери, с интерес забеляза Трент, беше гласувал с малцинството.

— Копелета — каза Джери и удари с длан по волана. — Натриха ни носовете. Даже не ни дадоха няколко часа да се порадваме.

— Злото няма почивка — отвърна Трент, който не бе информирал шофьора за предварителната си информация. — Е, вече няма причини да останем в града. Да се прибираме, Джери. Във Фредериксбърг, не във Феърфакс. Мисля утре да си позволя да отида на риба на Рапаханок.

Червеният пикап ранчеро ги проследи по целия път от „Американа“ до междущатска магистрала 395. Джери дори заобиколи през Арлингтънското национално гробище, за да види доколко се интересува от тях шофьорът на пикапа. Той, изглежда, много се интересуваше, което обезпокои Джери достатъчно, за да го спомене.

— Може да са от медиите — отвърна Трент и погледна назад. Здрачът се превръщаше в нощ и не се виждаше нищо друго, освен фаровете и светлините за мъгла под тях. — Аз се скрих още преди да съобщят решението.

— Такава кола не е на хора от медиите, господин Трент. Мирише ми на неприятности. Може би трябва да повикам охраната и да тръгна за Феърфакс, за да ни пресрещнат.

— Обичаш да караш бързо, нали, Джери? — попита Трент, като се отпусна назад. — Просто продължавай.

Шофьорът покорно подгони кадилака със сто и двадесет километра в час.

— Малко изостана, но още ни следва.

— Може просто да иска да ми стисне ръката — отвърна Трент, после се подсмихна. — А може да е участвал в демонстрацията и да не си е получил пътните.

— Наистина ще съм по-спокоен, ако повикам охраната.

— Ако още ни следи, когато дойде време да отбием от деветдесет и пета, тогава ще се разтревожа.

Но точно след Куонтико червеното ранчеро се приближи зад тях и започна да ги притиска. Джери увеличи скоростта още повече и се отдалечи напред. След няколко минути забелязаха две коли, които блокираха пътя в тиха отсечка между Стафорд и Фалмут. Ранчерото бързо се появи зад тях, за да пресече възможността им за бягство — минибус отпред, черен автомобил отляво, мантинела и канавка отдясно, пикап отзад.

— Копеле! — измърмори Джери. — Трябваше да го предвидя… — Трент чу отварянето на цип — шофьорът дръпна възглавницата на предната дясна седалка и извади оттам скритата берета 45 АСР. — Дръжте се, господин Трент, мисля, че ще си поиграем на блъсканица.

— Чакай. Може да са просто бандитчета и да нямат представа кои сме.

— Толкова по-добре. Господин Трент, мисля, че е по-добре да залегнете.

— На пода няма въздушна възглавница, Джери.

— Няма да блъсна колата, господин Трент.

— Не ме безпокоят твоите шофьорски качества, Джери, а техните.

В този момент комуникаторът на Трент иззвъня на местен режим. Предният десен прозорец на колата до тях се отвори и отвътре се появи лицето на смеещ се младеж, който вдигна собствения си комуникатор до ухото си и направи знак с ръка. Трент веднага позна бръснатата глава на младежа и огромните бакенбарди, както и кикота, който чу в слушалката.

— Ей, да имаш малко горчица?

— Бауман… — гневно изръмжа Трент името на командира на „Патриотичен юмрук“.

— Нямаш ли? Я си провери гащите, там може да има! Как ти хареса гонитбата, господин председателю?

— Радвам се, че съм успял да те развеселя. Да искаш още нещо?

— Да, трябва да си поговорим за някои нещица. Накарай твоя пич да завие на другия изход, там ще си намерим тихо местенце. — Връзката прекъсна, прозорецът се вдигна и колата полетя напред.

— Имаме ли проблем, шефе? — попита Джери.

— Освен че Боб Бауман е дрогиран през половината от времето и параноик през останалото ли? Сигурно не.

— Какво да правя?

— Последвай ги на следващия изход. Но не бъди прекалено доверчив.

След няколко минути по лъкатушните пътища в предградията на Фредериксбърг първата кола влезе в пуст крайпътен паркинг и спря до един пристан на Рапидан, точно след Фокс Рън.

— Вече си мислех, че ще свършим в язовира — каза Джери и угаси двигателя. — Искате ли пистолета?

Трент поклати глава.

— Не. Просто остани в колата и се дръж небрежно. Хич му нямам доверие на тоя тип.

Когато слезе навън, Трент веднага разпозна още няколко лица. Шофьорът на ранчерото бе Мел Йост, петдесетинагодишният издател на „Вашингтонски военни престъпления, бюлетин на американската съпротива“. С минибуса беше дошъл Закари Тейлър Грант. Високият брадат основател на Опълчението на таралежите винаги носеше камуфлажни панталони, бронирана жилетка и голям сребърен кръст на шията.

— Разтуптя ли ти се сърцето, Джони? — през смях попита Грант. — Можехме да те блъснем. А бе, само репетирахме — имаш късмет.

— Не биваше така да дразните шофьора ми — отвърна Трент. — Той обича да огъва брони. Какво искате?

— Ами, ти нали ни покани у вас, за да ни разкажеш какво според теб трябва да правим — каза Грант. — И ние ти връщаме любезността.

— Хубаво местенце си имате — рече Трент.

— Хайде, да не се мотаем — прекъсна ги Бауман и нервно потръпна. — Следващият сателит на Ес Ар Ей ще мине след единайсет минути. И дайте да влезем сред дърветата — звукът се пренася над водата.

Без да чака съгласието им, той закрачи към гората. Йост го последва с фенерче. Грант тръгна до Трент.

— Джони, едно от нещата, дето ме интересуват, е сериозно ли беше това представление днес?

— Съвсем сериозно.

— Наистина ли? Значи не е само за пред хората? Ще разчиташ да те спасят същите мошеници, дето гласуваха Брейди едно, Брейди две, отвратителната забрана на оръжията, националната регистрация и закона за дълговете Стоук-Уилямс? Виж сега, изкарваш ме пълен лъжец.

Бауман спря до едно дърво и почна да пикае.

— Божичко, Боб, какво си мислиш? Сега ще разберат, че си бил тук — каза Грант.

— Какво? В пикнята няма ДНК, нали? Мамка му…

Грант весело се засмя.

— Ти развали всичко, Боб. Сега не можем да убием Джони.

— Ега ти лъжеца си, Зак — обади се Йост. — Не го слушай, Боб, в пикнята няма ДНК, освен ако не си бил чекии през последните двайсет и един дни.

— Мамицата му — изпъшка Бауман и Грант се засмя още по-силно.

— Това сигурно означава, че ти дължа услуга, Боб — спокойно каза Трент. — Зак, чакат ме едни хора. Може ли да си свършим работата преди сателитът да мине оттук и да снима колите ни заедно? Какво искате?

Отговори му Йост.

— Искаме да ти дадем възможност да дойдеш при нас, след като делото ти отиде на боклука. Заедно ще разработим нова стратегия, малко по-директна.

— Много по-директна — поправи го Бауман, като се престори, че стреля с пистолет в мрака. — Писна ми да чакам. Право в лицето на всички скапани предатели.

— Защо избрахте мен? — попита Трент.

— По две причини, Джони — отвърна Грант. — Защото ще си ни полезен — имаш и национална, и местна известност, почтен си, а ние не искаме да сме такива. И второ, защото заговорниците току-що те изритаха в ташаците и вече ти е ясно, че няма да го допуснат.

— Не можеш да ги победиш, ако играеш по техните правила, защото те са подправили играта. Като в Лас Вегас, ама по-кофти — каза Йост. — Затова ние ще играем по нашите правила.

Трент прехапа устни.

— Ако попитам какви са целите ви, положението ми тук ще се промени ли?

— „Имам малък списък — до един ще паднат с писък“ — изтананика Бауман.

— Не, Джони, ти си откровен с нас — отвърна Грант.

— Но преди да ти кажа, искам да се уверя, че отговорът е от значение. Има ли цели, с които няма да се съгласиш? Ако е така, значи ще се присъединиш към нас в подходящ момент. Наоколо има адски много цели и ни предстоят също толкова решения.

За пръв път, откакто ранчерото се бе появило в огледалото, Трент изпита остро усещане за опасност. Не беше напълно убеден, че грешният отговор няма да го прати на дъното на Рапидан, и затова се опита изобщо да не отговори.

— Трябва да помисля, момчета.

Грант се намръщи и поклати глава.

— Няма начин. Боб нали ти каза, писна ни да чакаме.

— Не разбирам защо не си по-ядосан, мамка му — рече Бауман и подритна едно камъче. — Човече, ти би трябвало да се нахвърлиш на възможността, която ти даваме. Защо не си мислил досега? Аз обаче съм мислил. Ние ще направим нещо, а няма само да се мазним пред микрофона като теб днес. Може пък да не си искал да спечелиш. Или си страхливец.

— Ей, Боб, още колко време остава, докато сателитът се появи над хоризонта? — попита Грант.

— Какво? — Бауман си погледна часовника. — По дяволите… — Той блъсна Йост и се затича към паркинга.

Грант и Йост се засмяха за негова сметка.

— Не го казвай, Джони, знам — той е извратен. Но има адски добър достъп до играчки — поясни Грант. — Какъв ще е отговорът ти, Джони? С нас ли си, или не? Ще вдигнем доста шум, обещавам ти.

— Тогава ще имате нужда да продължавам това, което правя — импулсивно отвърна Трент. — Известен, разумен, добър гражданин, действащ в границите на системата. Това е възможно най-доброто ви прикритие. Нека сме откровени — ако нещо се прецака и федералните спипат Боб Бауман, можете да минете и без него. Хората ще си кажат: „Още един фанатик“. Ако пипнат Джон Трент — е, не мога да рискувам заради нещо по-малко от най-високия залог. А смятам, че още не му е дошло времето. Което не значи, че не ви желая успех.

После затаи дъх.

Грант и Йост се спогледаха.

— Добре, Джон — каза Йост и протегна ръка. — Ти се целиш в тях високо, ние ще се целим ниско. Успех и на теб. Повече няма да ни видиш.

Кожата на Трент бе настръхнала по целия обратен път до паркинга. Когато се върна в колата си, по челото му изби студена пот.

— Да се махаме оттук, Джери.

— Какво стана?

— Нищо особено. — Той се отпусна назад, като се питаше дали ръцете му треперят от страх, или защото освен че е изпитвал отвращение и презрение, някаква част от него се е изкушавала.

19.Смъртоносни оръжия

През десетте месеца, откакто лицето на доктор Джефри Хортън за пръв път се появи по новините, и животът, и видът му коренно се бяха променили.

В дните след разкриването му като изобретател на спасителния щит ликът му беше навсякъде. Той се бе съгласил с интервютата, беше участвал в дебати, бе дал показания пред Конгреса и се беше появил в Обединените нации заедно с президента Бреланд.

Ала веднага след това бе изчезнал — не само от публичното пространство, но и от предишния си живот. Взе си безсрочен отпуск от „Терабайт“ и замени отшелничеството си в Пристройката със скитнически живот. Оттогава нямаше дом, наемаше за една седмица хотелска стая във Ванкувър, каравана за четиринадесет дни в Грейт Смоуки Маунтинс, крайезерна хижа в северна Минесота за месец и така нататък — бродене из северноамериканския континент без ясна цел, освен да отиде там, където не е бил, и да разгледа онова, което не е виждал.

Носеше само толкова багаж, колкото се събираше в самара му — няколко ката дрехи, тоалетни принадлежности, втори чифт удобни обувки, комуникатор и четящо устройство. Сред тоалетните принадлежности нямаше нито бръснач, нито ножица — за пръв път си пускаше брада и дълга къдрава коса.

„Приличам на образец за прегърнал дънер екотерорист — беше писал на Лий той, един от малкото му контакти с някого в «Терабайт». — Чудесно е, защото почтените хора, които могат да ме познаят, стоят на разстояние, а на чудаците и отрепките, които се приближават до мен, не им пука кой съм, стига да съм готов да изслушам съветите, жалванията, философията или мечтите им. И аз ги слушам, защото тези отритнати хора са интересни, с освежаващо невероятни или противоречиви възгледи за света. Забравил съм колко различно могат да разсъждават хората и че малцина от тях са обременени от лабораторната манта и доктората.“

В бележка за Броуиър беше прибавил: „Струва ми се, че се връщам в истинския свят — или може би за пръв път го виждам. Когато водехме онези разговори за въздействието на нашата работа върху обществото, просто не го съзнавах, но моят теоретичен модел за хората беше също толкова грешен, колкото се оказа и нашият физически модел. Предполагам, че е така, когато събираш всичките си проби само от задния си двор. Надцених ролята на разума и подцених тази на чувствата. И съвсем пропуснах факта, че интелектът може еднакво добре да служи и на двете.“

Хортън бе на полуострова на маите и обилно се потеше след дълго изкачване по стръмните стъпала на хиляда и шестстотин годишна каменна пирамида, когато получи развълнуваната покана на Броуиър да отиде в Принстън и да участва в едно теоретично откритие. Ала Джефри все още не беше готов да говори за физика — той бе включил комуникатора си само за да научи повече за сградата, на чийто връх седеше, и за нейните строители. Затова остави поканата без отговор.

Но въпреки всичките му усилия да предотврати това, Принстън постоянно му се натрапваше и заплашваше да даде цел на безцелното му пътуване. Той се вмъкваше в мислите му като слон в гостна — нямаше начин да го пренебрегне. Срещата с Броуиър или щеше да предопредели края на пътуването му и връщането към професионалния му живот, или представляваше нещо, което той избягваше. Единственият изход от тази психологическа дилема бе да направи Принстън просто поредната междинна спирка по пътя си.

Затова през втората си седмица в Кейп Мей Хортън реши да се откъсне от бурите, които брулеха кейовете и каменните вълноломи, заключи апартамента си на третия етаж с цялата ритуалност на човек, който възнамерява да се върне, и нае джеттакси от Уайлдууд за Филаделфия. Оттам хвана почти празен влак за гара Принстън, а после се качи на раздрънкания стар автобус за университета. На спирката имаше такси, но Хортън реши да измине пеш последната част от поклонничеството си, привидно без да обръща внимание на студената влага и мартенския вятър.

Ала докато крачеше по Колидж Роуд между пустото игрище за голф и теологическия семинар, осъзна, че е успял да си създаде нещо като парадокса на Зенон — колкото повече вървеше, толкова по-бавно се приближаваше към целта си.

„Все още ли се измъчвам толкова много? — питаше се Джефри. — Това избор ли е, или съвпадение?“ Неспособен да отговори, той ускори крачка.

Когато наближи института, се смая от имената на улиците: Хегел Авеню, Нютон Роуд, Айнщайн Драйв. Само последният от тримата толкова известни мъже бе стъпвал по този паваж, но самите имена го караха да се чувства така, сякаш се е озовал в друг свят — изолиран остров, на който имената на великите мислители са по-важни от тези на военните и политиците.

Но пък, от друга страна, спомоществователите на института бяха целели да постигнат тъкмо това — рай за чисто интелектуални занимания, без академичното напрежение, без комерсиалната конкуренция. В института не бе имало лаборатории, кворум, такси за обучение и научни степени — само прекрасни библиотеки, дълги горски пътеки и забележителен списък от успехи.

Човек се смиряваше дори когато се замислеше само за съвременните учени, работещи тук. Ала даже те бледнееха в сравнение с някогашната слава на института — не само Айнщайн, приключил тук кариерата и живота си, но и Ч. Н. Янг, Джон Фон Нойман, Курт Гьодел, Фрийман Дайсън…

„Аз не съм достоен дори да вляза в дома ти, учителю“ — каза си Хортън, спрял до табелата в началото на главната отбивка.

Трябваше да даде собственото си име на рецепцията във Фулд Хол, за да го допуснат до институтските сгради и да го упътят към кабинета на Броуиър. По време на странстванията си беше правил всичко възможно, за да го избягва, но тук нямаше признаци, че са го познали, нямаше повдигнати вежди — само резервирана европейска любезност и американска ефикасност на опитен персонал.

— Ето временната ви карта, доктор Хортън. Няма нужда да си я закачате — просто я носете със себе си. Тя ще ви послужи и като пропуск за ресторанта.

— Предавател? — попита Хортън и завъртя тънкия сребърен диск в ръката си.

— Свързан с нашите системи за сигурност, да. Но само, за да знаем, че сте законен посетител — няма да следим къде ходите. Срокът на картата обаче изтича в единайсет, когато институтът затваря вратите си за посещения.

Хортън кимна и пъхна диска в джоба на гърдите си.

— Доста рано за Пепеляшка. Сто и седемнайсета стая ли казахте?

— Да, доктор Хортън. Вече предупредихме доктор Броуиър, че сте тук.

— Тогава предполагам, че трябва да вляза. Пътят ми за отстъпление е отрязан. — Той се усмихна кисело. — Благодаря ви за помощта.

Мекият килим в коридора поглъщаше звука на стъпките. Вратите и мебелите бяха от тъмно дърво със слаб блясък — истинско дърво, не синтетично, което помнеше хиляди лъскания.

Преди година Хортън сигурно нямаше да забележи живота в това дърво. Сега то му говореше не само за внимание към подробностите, но и за всеотдайност към принципа — за непоколебима инвестиция в получаването на най-доброто от най-добрите и за място, на което всеки винаги е имал достатъчно време, за да прави нещата както трябва.

Внезапно го изпълни завист към всички привилегировани да наричат този рай свой дом и неочаквано желание да чуе какво е открил Броуиър. След секунди го видя да излиза от ъгловия офис в дъното на коридора. Възрастният учен вдигна ръка за поздрав и се запъти към него. Куцаше с десния крак.

— Карл — извика Хортън и ускори крачки.

— Значи все пак дойде — весело каза Броуиър. — Ужасно се радвам — имам да ти показвам много неща. Къде се забави?

— Минах по обиколния път — отвърна Джефри, стисна сърдечно ръката му и попита: — Какво ти е?

— Паднах на горската пътека. Аз си бях виновен. Излязох на разходка след първия сняг с неподходящи обувки. Вече ми няма нищо — само лош навик, от който не съм се отучил. — Но когато Броуиър го хвана за лакътя, сякаш за да го поведе към кабинета, Хортън разбра, че играе за стареца ролята на бастун. — Докога можеш да останеш? Намериха ли ти стая? Мога да ти направя място в моята къща — тя не е нищо в сравнение с Кълъмбъс, имай предвид, но е достатъчно голяма за двама ни.

— После ще поговорим за това. — С периферното си зрение Хортън забеляза номера на вратата, която подминаваха, спря и посочи. — Това не е ли…

Броуиър проследи жеста му.

— Кабинетът на Айнщайн ли? Да — последният му кабинет. Сто и петнайсети. Аз съм в съседния.

— И как е? — Хортън протегна ръка към бравата.

— Моля?

— Ами, не е ли малко страшничко? Все едно да работиш през една стена от Господ.

— На мен пък ми действа вдъхновяващо — каза Броуиър, пусна лакътя на Джефри и отиде до бюрото си. — Все още продължават да ми разказват разни истории за него и той се превърна в истински човек, а не в икона. — Възрастният учен тежко се отпусна на стола и се засмя. — Освен това всъщност бремето на сравнението се пада на Хари Бюдж. Аз трябва само да минавам покрай кабинета на Айнщайн всяка сутрин — а той трябва да работи там. Което може би обяснява защо идва тук по шест пъти на ден.

Хортън се присъедини към смеха му.

— В това място обаче има нещо, нали? — каза той и също седна.

— Тази сграда е докосната от величие, от гений — това се е пропило в тухлите, в мазилката, във въздуха. Всяка сутрин дълбоко си поемам дъх с надеждата, че и в мен ще влезе нещичко. — Броуиър заговорнически се наведе напред. — Когато ми дойде закачливо настроение, казвам на някого, че над университета има морфологично поле — тук са разсъждавали толкова задълбочено, че е по-лесно да мислиш, отколкото където и да било другаде. Миналата седмица го казах на директора.

— Цитирал си Шелдрейк пред директора на Института? Ти си смел човек.

— Имам и по-тежки грехове.

— Например?

— Бавех ги, докато пристигнеш.

— Не е трябвало. Нищо не ми дължиш.

— А, имаше предостатъчно друга работа. Трябваше да се върна в училище и да се захвана с химия.

Хортън изненадано запремигва.

— С химия ли? Ти? Човекът, който сериозно ми обясни на бутилка бордо, че химията е занаят за хора без достатъчно въображение, за да станат физици?

— Същият — потвърди Броуиър. — И тъй като много често съм го повтарял пред свидетели, сигурно ще се наложи да си взема думите назад на тазгодишната конференция на Американското химическо дружество. Но би ли погледнал зад себе си — започнах от оная книга ей там на най-горната лавица, „Природата на химическата връзка“ на Поулинг. Първо издание, на хартия, коригирано на ръка от самия автор.

Хортън хвърли поглед през рамо.

— Няма ли вече мултимедийно издание? — без да се впечатлява от антиката, попита той.

Броуиър презрително сбърчи нос.

— А, разбира се — и е ужасно. Тъпкано с триизмерни анимации и други странични глупости. След една седмица го върнах обратно. Това тук го изписах през август от Националната научна библиотека.

— По-бавно учиш, а?

Броуиър се засмя.

— О, слава Богу. Само едно нещо ме плашеше повече от мисълта, че ти никога няма да се върнеш…

— Мисълта, че ще се върна без чувството си за хумор ли?

— Точно така. Нали знаеш, доста дълго беше ужасяващо сериозен.

— Ами, случваше ми се за пръв път — с мрачна усмивка отвърна Хортън. — Преди никога не бях променял историята.

— Още не сме свършили, Джефри — каза Броуиър. Очите му блестяха от нетърпение като на родител, очакваш детето му да види току-що украсената коледна елха. — Не искаш ли да знаеш защо съм чел Поулинг?

Хортън прехапа устни и се осмели да предположи.

— Открил си нещо за Спусъка и енергийната връзка…

— Защото двамата с теб трябва да пренапишем неговия учебник. Защото трябва да се промени целият фундаментален модел. Знам защо действа Спусъкът, Джефри. Знам какво си направил — и защо постоянно попадаше в теоретични задънени улици.

— Е, казвай!

Броуиър погледна към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Били сме тесногръди глупаци, Джефри — опитвахме се да напъхаме новото чудо в тесните обувки на вчерашни моди. Изобщо не разсъждавахме радикално. Всъщност е съвсем разбираемо. Според мен всички сме се заблуждавали, че революцията вече е дошла и си е отишла, че системата ЕЛЯФ е промяната на парадигмата, която сме чакали. Но тя не е била самата промяна — а само първичните трусове, които са я предвещавали.

— Проклет да съм, ако не ти доставя удоволствие да ме измъчваш с бавене — ядосано рече Хортън.

Очите на Броуиър се разшириха обидено — Джефри нямаше представа дали се преструва.

— Ти ме караше да чакам месеци, а сега ми се сърдиш за няколко минути, така ли? Имам право да се гордея.

— Извинявай — със смутена усмивка каза Хортън.

— Може и да ти простя. А може и да те поизмъчвам още двайсетина минути, само за да те дразня. Е, докъде бях стигнал?

— До промените на парадигмата. До фундаменталните принципи на модела. И до пренаписването на учебника на Поулинг.

— Промените на парадигмата — повтори Броуиър. — Джефри, защо в модела на ЕЛЯФ има такова нещо като материя?

— Моля?

Броуиър повтори въпроса.

— Струва ми се, че системата ЕЛЯФ не обяснява защо съществува материята — поклати глава Хортън. — Тя отговаря само на въпроса как — материалната същност на енергията като колабирала вълнова функция, стабилността на колабиралото поле, асиметрията на факторите на прехода, но това не е отговорът, за който питаш, нали?

— Не. Погледни картината, която сме нарисували ние физиците: Енергията е енергия. Материята е енергия. Какво още? Силите — които се предават от векторни бозони, които са елементарни частици, които са материя, а материята е енергия. Тогава защо вселената е толкова сложна? Защо не се състои само от бялата Божия светлина, чиста и недиференцирана? Защо трябва да има въздух, камък, дърво, бюро, стена, аз или ти?

— Уравненията на Кастенмах…

— … описват как — не обясняват защо.

Хортън се наведе напред.

— Карл, може би ми липсва твоята първоначална инерция, но тук не сме ли извън областта на науката? Мислех, че сме метнали хуманитарния факултет да вземе катедрата по теология.

— Тук сме извън областта на физиката, която се занимава с материя и енергия — отвърна Броуиър. — Но не и извън областта на науката.

— Че какво друго има?

Очите на възрастния учен проблеснаха.

— Сега вече задаваме правилните въпроси. Какво друго, наистина! Какъв е факторът, който води до разпадането на първичното енергийно поле на толкова много отделни състояния на полето — четири сили, дванайсет елементарни частици, сто елемента, сто хиляди съединения? Каква е същността на разликата, която позволява да съществува пълно чекмедже с моливи, цяло небе със снежинки, цял плаж с песъчинки — като всеки елемент запазва своя индивидуален характер и самостоятелно съществуване, без да жертва същността на формата си?

— Хм, говориш за ефектите на квантовата неопределеност, нали? Стохастичен вариант. Всичко зависи от пълнотата на описанието на конкретните обекти. Пясъкът показва единство при определена разделителна способност и вариации при друга.

— Прекалено е субективно. Или има милиарди песъчинки, или няма. Те или съществуват независимо от възприятието, или заради него. Избирай.

— Гласувам за материалистическата позиция — отвърна Хортън. На лицето му се беше изписало озадачено изражение и той последва отговора си с въпрос. — Да не би да се опитваш да кажеш, че тяхната идентичност, тяхното съществуване се дължат на конкретизирането на свойствата им?

Броуиър доволно се усмихна.

— Да, точно така, Джефри. Това „какво друго“ е информация. Информацията организира и диференцира енергията. Информацията регулира и стабилизира материята. Информацията се разпространява чрез материя и енергия и осъществява взаимодействията между тях. Това е целта на сътворението, противоотровата за хаоса.

Забил невиждащ поглед в пода, Хортън обмисляше думите на Броуиър.

— Ако вселената се състои от енергия и информация — бавно каза той, — Спусъкът по някакъв начин променя информационния пакет на определени субстанции…

— Променя го, разбърква го и го дестабилизира — поясни Броуиър. — При това грубо. Устройствата, които сега строим, са невероятно прахоснически — все едно да ударим компютър с десетхилядиволтова мълния, за да променим няколко байта от програмирането му. Чиста случайност е, че някъде в информационния шум, който описва твоя прототип, е имало няколко разбираеми думи на езика на резонансната механика — новата наука за материята. Ти си се натъкнал на химическата характеристика на някои нитратни съединения, които са приели сигнала ти от въздуха като радист, намерил глас в пращенето…

— Но ако можем да се научим да четем и пишем на този език…

— Сега виждаш ли защо казах, че трябва да се върнем към Поулинг и да започнем наново?

Идеята бе прекалено мащабна и го сварваше неподготвен. Хортън усещаше, че съпротивата му започва да се усилва.

— Това не е ли само игра на думи? Или наистина си разработил репрезентативна система? — Въпросът прозвуча по-скептично, отколкото искаше.

— Обиждаш ме, Джефри. Ясно ти е, че това не е наука, докато не го изразиш с цифри.

Този път Хортън видя веселото блещукане в очите му и разбра, че обидата му е престорена. Той дръпна ръкавите на пуловера си до лактите и стана от стола.

— Добре. Да идем при дъската. Покажи ми уравненията.

Останаха близо два часа до гигантската бяла дъска, закачена ниско над пода на общата стена със стая 115. През първия час Броуиър седеше на стол с колелца и се движеше назад-напред с дебел черен маркер в ръка. През втория седеше в средата на кабинета, откъдето можеше да гледа цялата дъска и обсъждаше нещата с Хортън, който правеше разни добавки с яркочервен маркер.

Накрая и Джефри се отдръпна от дъската и върна червения маркер на Броуиър.

— Е? — попита възрастният физик. — Какво реши?

— Реших, че трябва да ме черпиш една вечеря — отвърна Хортън. — Скъпа вечеря. Ще можеш да си я позволиш с парите от втората си Нобелова награда.

— А, пфу — такива приказки са извънредно преждевременни — пренебрежително махна с ръка Броуиър. Хортън обаче виждаше, че е доволен. — Просто ми кажи, че ти звучи логично.

— Така е — потвърди Джефри и постави ръка на рамото му. — Не откривам нито една грешка. Не че съм най-критичният слушател, който можеш да намериш. Но ако свършва толкова добре, колкото започва, Карл, това е страхотен успех.

Броуиър се засмя и го потупа по ръката.

— Благодаря, Джефри. А сега избърши дъската и ще отидем да вечеряме.

Институтският ресторант не бе точно мястото, където Хортън искаше да празнуват, но се съгласи с Броуиър, че няма да са първите, които отбелязват там такъв повод.

— Наистина. И освен това — увери го Броуиър — храната си е прилична. Институтът много добре се грижи за стомасите ни. Хайде, кажи ми, кога за последен път си виждал такова меню в университет?

Хортън веднага установи, че Броуиър не преувеличава. Ястията, които очевидно се сменяха ежедневно, тъй като менюто носеше днешна дата, идваха от пет континента и повече от десет национални кухни.

Също като предишната им вечеря заедно, докато чакаха да им донесат поръчката, Хортън трябваше да изтърпи две запознанства и едно натрапване. Запознанствата бяха с кръглоликата дружелюбна Барбара Глени-Голдън, гост-професор по исторически науки, и Роджър Петраноф, декан на математическия факултет.

Макар че и двамата учени бяха изключително любезни, Хортън вътрешно се измъчваше, докато се усмихваше и си разменяше учтивости. Прекалено се срамуваше от известността си, за да се отпусне, и прощалните думи на Глени-Голдън само изостриха чувствителността му.

— Знаете ли, млади човече, вие определено направихте моята област по-интересна — каза тя. — Лъвовете от икономическата школа по исторически анализ спокойно дремеха, като си мислеха, че са на върха на хранителната верига — а сега вие раздвижихте стършелите от техническата школа и те причиняват доста неудобства на лъвовете.

— А ти от кои си, Барбара? — попита Броуиър. — От лъвовете или стършелите?

Тя се засмя.

— Аз съм стерилна кръстоска.

Натрапването бе от страна на Самюъл Бенингтън-Хастингс, темпераментен физик от Кеймбридж с постдокторска стипендия, който изглеждаше достатъчно млад, за да накара Хортън да се почувства стар.

— А, значи вие сте легендарният човек със Спусъка — каза той и се настани на един от свободните столове. — Това значи ли, че нашият потаен доктор Броуиър най-после ще ни позволи да си поиграем с новите играчки?

Броуиър добродушно изсумтя.

— Доктор Сам си мисли, че крия нещо от него.

— Ни най-малко — криете го от целия факултет — отвърна Бенингтън-Хастингс. — Доктор Броуиър задава хиляди въпроси за всеки един, на който отговаря. Когато го питам какъв е фокусът във вълшебната кутия, той само се усмихва като Буда. — Младият физик се пресегна и потупа Броуиър по корема. — А и започва да прилича на Буда.

Броуиър леко го удари по пръстите с лъжицата, после хвърли срамежлив поглед към Хортън и каза:

— Откакто пострадах — в края на краищата е зима. Пък и храната е чудесна…

— Само се надявам да си водите подробни бележки, за да не се наложи доктор Хортън да прекара остатъка от кариерата си в опити да разшифрова Последната теорема на Броуиър. Все пак щеше да е по-добре, ако идвахте с мен във фитнес центъра по изгрев-слънце за хата йога и двайсет и пет обиколки. Така ще живеете вечно — може би дори някой ден ще се прочуете.

— Ако трябва да ставам по изгрев, за да тичам, доктор Сам, какъв е смисълът да живея вечно? А, ето че ни носят вечерята.

Хортън намигна на Бенингтън-Хастингс и се наведе към него.

— Ти не разбираш, Сам. Карл не знае какво има във вълшебната кутия. Виждаш ли, истината е, че от двайсет години ми виси на шията. Тук е само, за да ме шпионира.

— Уф, страхотно, отвсякъде съм заобиколен с лъжци. Да живее напредъкът на науката. — Когато сервитьорът стигна до масата, той стана. — Тъпчете се, да, дано артериите ви се втвърдят като камък и оная ви работа увисне като празна змийска кожа.

Броуиър весело се засмя. Хортън го проследи с колеблива усмивка и удивен поглед.

— Какво беше това? Кой е тоя?

— Ами, доктор Сам ще ти каже, че произхожда от дълъг и прочут род английски ексцентрици и че Джон Клийз15 му е духовен водач. — Широко усмихнат, Броуиър поклати глава. — Не му го казвай, Джефри, но той ми е много симпатичен. Сам е талантлив имитатор и абсолютно непочтителен. В главата му живеят пет-шест различни герои и той изненадващо се преобразява в някой от тях — накрая ти се удаде възможност да видиш онзи, когото наричам „Доктор Бомбай“. Но не го подценявай. Когато пристигнах, доктор Сам ми помогна с комбинаметриката. Той е много интелигентен младеж. И се басирам, че когато представяме статията си за резонансната механика, Сам ще седи в средата на първия ред.

Хортън не отговори нищо и докато на масата все още имаше храна, нито един от двамата не спомена за работа. Броуиър го разпита за пътешествията му и Джефри с изненада установи, че може да разкаже достатъчно забавни анекдоти за преживяванията си.

— Поддържал ли си връзка с Лий и Горди? — попита възрастният учен по време на десерта.

— Колкото и с теб — призна Хортън. — Как са те?

— Доколкото мога да преценя, в Пристройката всичко е нормално. Явно се допълват взаимно като ръководители.

— Не питах за това.

— Аха — рече Броуиър. — За онова. По последни данни се приближават един към друг със скорост, в сравнение с която ледниците изглеждат направо чевръсти.

— Наистина? Толкова ли са напреднали? Кой ти даде тези данни?

— Лий.

— Аха, версията на песимиста. Ако знаехме версията на Горди, можехме да получим средната стойност и да сме наясно точно какво става.

Броуиър изсумтя.

— Предполагам, че не си поддържал връзка и с никого във Вашингтон.

— Не. Заминах си и те не се претрепаха да ме гонят. Даже не получих коледна картичка от президента.

— Според мен Бреланд не праща картички на никого — усмихна се Броуиър.

— Голям късмет. Трябваше да си взема някакъв сувенир от Белия дом.

— Пак ще те повикат. Имаш приятели там.

— И къде другаде?

Броуиър изпъшка.

— Много рано си престанал да следиш новините.

— Нима? Наесен Бреланд ще загуби изборите с огромна разлика.

— Сигурно. — Броуиър остави смачканата си салфетка в празната чиния. — Но това е политика, Джефри. За теб не съдят по същите стандарти. Пък и не бива да поемаш вина, която не е твоя.

— Хората продължават да си причиняват ужасни неща, Карл.

— Знам.

— Някои се възползваха от подаръка ни — каза Хортън. — Оня камикадзе в Денвър, дето използва Спусъка в съда като детонатор, за да взриви бомбата, която носеше…

— Негов избор, Джефри.

— Ами двете жени, които уби? — Хортън поклати глава. — Преди гледах новините и си мислех: „Един Спусък можеше да спаси тези хора“. Сега понякога, когато си позволявам да гледам, трябва да си мисля: „Един пистолет щеше да спаси тези хора“.

— Аха. „Свети Павел“, нали? — Говореше за една ужасна история отпреди месец — квартална банда вилняла с вериги и метални лостове в защитен със Спусък универсален магазин, убила седемнайсетгодишен младеж и тежко ранила десетина купувачи. По ирония на съдбата, спасителният щит бил инсталиран в отговор на ескалираща териториална война за магазина.

— И Бирмингам Хайс, Луисвил и южен Бостън. — Всяко място носеше спомен за жестоко престъпление.

— Това е преходен период, Джефри. Ще има грешки. Навсякъде, където пистолетът е бил лесният отговор, хората ще трябва да се приспособяват, да решават страничните проблеми. Оръжията бяха временен изход, а някои рани се нуждаят от повече внимание. Спокойно можеш да кажеш, че и един нинджа е щял да спаси онези хора. И щеше да е също толкова вярно.

— Не знам. Просто ми се струва, че водата става все по-мътна. Хората се съмняват дали изобщо са искали такова нещо.

Броуиър енергично заклати глава.

— Не, не, ти се съмняваш. Виж, производството десетократно се увеличи за по-малко от година и списъкът с чакащите все още е за половин година напред. Знаеш ли какъв е най-големият проблем, с който в момента се занимава комисията? Фалшиви символи на спасителния щит. Поставят ги навсякъде — хората нямат търпение да се възползват от Спусъка.

— Но ако го използват също толкова безразсъдно, колкото използваха оръжията…

— Някои ще го правят. Трябва да го приемеш. Моите микрочипове се използваха за тайно внасяне на документални филми в Китай. С тях пратиха на Марс библиотека с един милион тома. И в същото време с тях се разпространяваше детска порнография, крадяха се фирмени тайни от Ай Би Ем и се криеха незаконни залагания от ФБР — и това са само малка част от нещата, които са ми известни.

— Значи зависи от потребителя, не от средството.

— Точно така.

— Припомни ми защо тази гледна точка не ни се струваше убедителна, когато въпросните средства все още бяха оръжия и експлозиви.

— Защото някои средства са прекалено опасни, за да ги даваме на шимпанзета и деца — отвърна Броуиър. — Защото средството, създадено да убива, е заплаха за всеки и произвеждането на повече не променя това положение — перспективата всяко семейство да притежава оръжие е почти също толкова ужасяваща, колкото и всяка страна да има ядрени ракети. Или поне би трябвало да е така за всеки със здрав разум. — Той се намръщи. — Тази твоя меланхолия се дължи на бездействието, Джефри. И аз знам лек за него — върни се на работа. Хайде да помислим къде ще спиш тази нощ.

— В Кейп Мей.

— Връщаш се да си вземеш багажа, нали?

— Просто се връщам, Карл. Това тук е твоята работа, не моята.

— Има предостатъчно за двама. Даже за десет — каза Броуиър. — И не е задължително да работиш тук. Върни се в Кълъмбъс или в Пристройката — може да се наложи самият аз скоро да отида там, за да контролирам началото на тестовете.

Хортън поклати глава и стана.

— Предложи го на някой друг. Аз се отказах от претенциите си на връщане от Вашингтон, спомняш ли си?

— А аз надлежно запазих отказа ти на бюрото си в очакване да преодолееш паниката си. По дяволите, какво става с теб, Джефри? — ядоса се Броуиър, скочи и припряно започна да навлича палтото си.

— Не искам да разговаряме за това, Карл. А и е време да си вървя.

Хортън се обърна и с дълги крачки се запъти към изхода. Накуцващият Броуиър трябваше да положи върховни усилия, за да го настигне.

— Джефри… Джефри, спри — каза възрастният учен и хвана Хортън, когато стигнаха до двукрилата врата, водеща към алеята за Фулд Хол. — Вече си изпуснал последния влак, така че спокойно можеш да останеш. И честно казано, мисля, че ми дължиш малко повече внимание.

Хортън забеляза, че Бенингтън-Хастингс любопитно ги наблюдава от отсрещния край на късия коридор.

— Добре. Но навън — отвърна той и кимна към вратата.

Седнаха на стъпалата пред ресторанта.

— Просто се опитвам да разбера, Джефри — каза Броуиър. — Повечето хора в нашата област завършват кариерата си, без да им се удаде възможност, каквато имаме ние. А много от тях са по-умни и от двама ни, само че нямат късмет. Предстои ни научна революция, не само социална. Не разбирам как можеш да си отидеш.

Хортън поклати глава.

— Просто още не съм готов да се върна.

— Ясно. И това е всичко, така ли?

— Не.

— Ясно. Добре, сега съм спокоен. Бях се уплашил, че кой знае защо, се мислиш за недостоен да участваш. Тревожех се, че може да смяташ, че не заслужаваш нито почестите, нито укорите, които вече получи, че не искаш нищо повече от това да си бил първият свидетел на научното местопрестъпление. Защото ако някое от тези опасения има известно основание, ще трябва да ти кажа, че си идиот — че всеки от нас, който е попаднал в центъра на общественото внимание, от време на време страда от синдрома на самозванеца. Не се чувстват така само некадърните егоисти като Тетълбаум, чиято представа за себе си зависи от титлите, поста, камерите и цитатите в мрежата.

Хортън изрови с крак парче лед от второто стъпало.

— Ако си мислех такива неща, думите ти може би щяха да са ми полезни.

— А аз може би нямаше да спра дотук — отвърна Броуиър. — Щях да поискам да ти напомня, че хората като нас не избират този път, за да се прочуят — а защото искаме да знаем неща, които никой не е в състояние да ни каже. Така че лекът за синдрома на самозванеца не е да се откажеш от работата си — а да се съсредоточиш върху нея, докато забравиш, че има публика, и не знаеш или не те интересува какво говорят за теб.

Хортън въздъхна и от устата му излезе бяла пара.

— Понякога е трудно да не те интересува.

— Какво са те за теб, Джефри? — сви рамене Броуиър. — Какво знаят за теб?

— Някои знаят много. — Хортън потръпна. — Хайде, студено ми е. Да се поразходим.

Мълчаливо закрачиха по алеята. И двамата знаеха, че Джефри не е свършил.

— На сутринта, след като с президента дадохме оная пресконференция в Розовата градина, ми се обади баща ми — накрая започна Хортън. — Трябва да ти кажа, че баща ми никога не се обажда на децата си и ако случайно попадне на телефона, когато позвъня, най-вероятните му думи ще са: „Здрасти, Джефри, сега ще повикам майка ти“. Не му е в природата да бъбри, да се заяжда или да се натрапва — не че не го е грижа, просто…

— Не пита за нищо, за което не желае да го питат — помогна му Броуиър.

— Да, предполагам. Бих казал, че според него има Граници. — Стигнаха до страничния вход на Фулд Хол и Хортън спря там. — Та оная сутрин баща ми се обажда и естествено, веднага преминава на въпроса. „Трябва да знам нещо, сине — през всички ония съботи, когато цялото семейство бяхме на стрелбището и наоколо имаше стотици хора с оръжие, някога срещал ли си човек, от когото да те е било страх или да си го смятал за опасен? Чувстваше ли се нервен?“ И аз трябваше да му отговоря отрицателно. Това са едни от най-хубавите ми спомени.

Броуиър въпросително наклони глава.

— Смятал е, че специално си създал Спусъка, така ли? Че това е бил личният ти кръстоносен поход и той може би носи известна отговорност за това?

Хортън стисна устни и кимна.

— После ми каза: „Ще ми се да си го беше спомнил вчера и да го обясниш на президента. Но ти благодаря, сине. Имаш целувки от майка ти.“ И това беше краят на разговора. Но през целия ден продължавах да чувам нещата, които той не ми каза.

— Че не одобрява работата ти ли?

— Не, много по-лошо. Че съм го обидил, озадачил и разочаровал, сякаш съм нанесъл удар на семейството и съм осъдил нашите приятели. Той не можеше да каже всичко това, разбира се, защото ме обича.

— И защото има граници.

Хортън бавно кимна.

— Сигурен съм, че пак ще работя, Карл. Просто мисля, че ще е върху нещо друго. — Той се опита да се усмихне, но не успя. — Предполагам, че няма значение на каква възраст си — детето винаги иска да знае, че родителите му се гордеят с него.

— Разбирам — отвърна Броуиър. — А родителите понякога са най-трудната публика. Аз също случайно имам баща. — Той се поколеба, после прибави: — Повече няма да те моля, но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.

— Обещавам.

— Добре. — Броуиър пристъпи към топлата, подканяща светлина на централното фоайе, после рязко спря и се обърна. — Джефри, ако мога да си позволя да говоря като учител, а не като приятел…

— Разбира се.

— Само гледай да направиш така, че ти да се гордееш със себе си. Не се отказвай от това само за да спечелиш нечие одобрение. Научил съм го от собствения си опит с баща си. — Броуиър поклати глава и мрачно се засмя. — Жалкото е, че той никога не го научи. Искаш ли да пренощуваш при мен?

— Мисля да взема късния самолет. Или да наема кола до Кейп Мей. Всъщност даже ще ми достави удоволствие.

Броуиър кимна.

— Радвам се, че се видяхме, Джефри. Приятно пътуване — закъдето и да пътуваш.

Джефри пренощува в един мотел край университета и на сутринта хвана първия влак. Но въпреки това, когато накрая се прибра в апартамента си, осъзна, че това не е неговият дом.

На следващия ден продължи пътешествието си.

20.Прогресът на разума

Промяната настъпи бързо, внезапно и окончателно. В деня след включването на Тони Франклин в проекта Националният съвет за сигурност пое неговото ръководство от комисията.

Нямаше подписване на документи, защото проект „Генерал“ официално не съществуваше. И тъй като три от четирите места в двата органа се заемаха от едни и същи хора — президента Бреланд, външния министър Кареро и министъра на отбраната Степак — значението на промяната не стана незабавно очевидно. Всъщност на пръв поглед последиците бяха маловажни.

Съвещанията се преместиха в нова заседателна зала в друго крило. Тъй като вече нямаше нужда да измислят оправдание за присъствието на президента, заседанията можеха да се провеждат по-често — два пъти седмично, вместо веднъж. Освен това продължаваха повече и често поглъщаха цяла сутрин или следобед.

Ала въпросите бяха същите, същите бяха и главоболията. НСС все още трябваше да се съобразява с пасивната съпротива на Пентагона и активната на Конгреса. Все още трябваше да се бори с бързо развиващото се и постоянно променящо се положение и в, и извън странната. И точно както преди, усърдието не гарантираше край на изненадите.

И все пак от промяната имаше полза, ако човек знаеше какво да търси.

Най-лесно се забелязваше замяната на Ричард Нолби с Тони Франклин. Това прекрати участието на шефа на кабинета в разглеждането на въпросите, свързани със Спусъка, и елиминира един досаден проблем за Бреланд. Бившият главен помощник на председателя на Конгреса беше единственият истински представител на Вашингтон в Белия дом и президентът се дразнеше от навика му да преценява политическата изгода от всеки ход — тъкмо обратното на духа на проекта.

Сега Нолби бе изтласкан настрани и това в известен смисъл не му позволяваше да се оплаква на Бреланд от понижението — вицепрезидентът бе законен член на НСС, а Спусъкът очевидно попадаше под неговата юрисдикция.

Промяната, довела до изместването на Нолби, беше отдалечила Гроувър Уилман от взимането на решения. Официалните протоколи на НСС бяха секретни и Бреланд не можеше да ги праща на сенатора, нито дори подробно да го информира. Това радваше генерал Мадисън и Съвета на началник-щабовете, които смятаха Уилман в най-добрия случай за иконоборец и в най-лошия — за предател в редиците си.

Но най-съществената последица от промяната бе, че Бреланд вече разполагаше със значителните средства на НСС и неговия професионален състав. Той вече не зависеше от добрата воля на Съвета на началник-щабовете, за да получава съвети във военната област, нито от способността си да задава точни въпроси. Експертите на НСС имаха опит в измислянето на въпроси, включително такива, които засягаха интересите на високопоставени личности. Нещо повече, когато се налагаше, Съветът разполагаше с информацията, връзките и властта да изисква отговорите от самия Пентагон.

Един пример за въпрос, за който Бреланд никога нямаше да се сети: чии кариеристични амбиции заплашва Спусъкът и има ли това връзка със съпротивата сред генералите и адмиралите? Изложението на експерта Джон Милър посочваше, че най-засегнати от новата техника са онези, които традиционно най-бързо се издигат в йерархията. Представените от него конкретни случаи изобличаваха двама генерали, които поставяха личната територия и поста си пред националната сигурност.

По-добрата информираност обаче не означаваше непременно добри новини. И официалният доклад, подготвен от главния експерт Уендъл Шрок и озаглавен „Следващата война“, беше всичко друго, но не и приятно четиво.

По настояване на Харис Дрейк, референт на президента по въпросите на националната сигурност, Шрок и трима негови помощници бяха проучили отношението на четирите вида въоръжени сили към перспективата от сблъсък с враг, въоръжен със Спусък. В деня, преди да представи доклада на заседание на НСС, главният експерт бе изложил накратко анализа си пред Бреланд и в резултат президентът се беше почувствал така, сякаш за пръв път чува цялата истина.

— Разгледали сме евентуалния конфликт в три различни мащаба: глобални сблъсъци на суперсили, локални сблъсъци и отделни схватки. Анализирали сме всеки от тях в светлината на две различни възможности — при положение, че Съединените щати запазят сегашния си монопол върху далекообхватни насочващи се Спусъци втори модел, и при положение, че не успеем. Това ни дава шест различни модела на конфликти. Във всеки от тях сме оценили нашата готовност да се справим с въоръжени със Спусъци противници в четирите пространствени сектора — суша, въздух, море и космос. Цялостното ни заключение, господин президент, е, че във всички модели на конфликт, освен в един, до шест месеца ще възстановим пълното си доминиране на бойното поле както преди Спусъкът да се появи. До половин година ще сме в състояние да преодолеем всяка базирана на спусъчно поле отбрана и да използваме конвенционалните си оръжия, за да постигнем своите цели.

— А изключението е…

— Изключението е глобалният конфликт с Китай при използване на Спусък втори модел. В този случай ни остават между дванайсет и шестнайсет месеца до възстановяването на решителното ни преимущество.

— Нека изясним нещата. Искате да кажете, че само след шест месеца ще неутрализираме Спусъка като възпиращ фактор, така ли?

— Да, господин президент.

Бреланд чу отговора му като „Моят наследник ще може безнаказано да започне война“.

— Как сме успели да го постигнем толкова бързо?

— Бихте ли погледнали втори раздел… — Шрок изчака, докато Бреланд стигне до съответното място в четящото си устройство. — Спусъкът всъщност поставя само два тактически проблема. Първият е преждевременното детониране на боеприпасите — главно на торпеда, ракети и артилерийски снаряди. За да се справим с това, ние създаваме ракети с по-мощни ядрени бойни глави и различни осколочни снаряди. Целта е да постигнем поражение при ефективния радиус на действие на Спусък първи модел. Тя се оказа постижима.

— По-мощен взрив — това ли е всичко? — намръщено попита Бреланд.

— Създателите на ядрени оръжия обичат точно такива предизвикателства, господин президент — да вместят повече в по-малко. Освен това имаме блестящи специалисти във Военноморския център за въздушен бой и Лабораторията по военноморска техника. Понякога заменяме конвенционалните експлозиви с такива, които не съдържат нитрати — след време можем да очакваме повече от тези разработки. В други случаи сваляме бойните глави на ракетите и ги заменяме с инертна маса. В края на краищата, да изстреляш камък от Су-27 е почти все едно да хвърлиш бомба.

— Сигурно. Щом птица, попаднала в двигателя, може да свали самолет…

— Точно така. Вторият проблем е точността и мощността на оръжията, действащи на принципа на кинетичната енергия. Не става въпрос за обсег, защото обсегът на всяко бойно оръжие, освен служебните ни пистолети, вече е достатъчно голям, за да стреля извън ефективния радиус на действие на Спусъка първи модел. Въпросът е да улучим целта — ефективният обсег на някои наши оръжия е по-малък от обсега на Спусъка, а опитът ни показва, че повечето поражения са от още по-малки разстояния.

— И как се справяме с това?

— По няколко начина. Променяме снаряжението в пехотните части, така че да има повече тежки оръжия и снайперистки пушки — и разбира се, в същото време променяме тактиката. Сваляме от снаряжение експлозивните патрони за автоматично оръжие. До известна степен заместваме конвенционалните оръжия с въздушни и електрически. Променяме заряда на боеприпасите, за да получим неексплозивно разширяване и осколочен ефект.

— Само това ли е нужно? Тези промени ми се струват… почти тривиални.

— Това е приспособяване — отвърна Шрок. — Истинската промяна е на тактическо равнище. Освен ограничения обсег, най-сериозният недостатък на Спусъците е тяхната податливост на ЕМИ. — След като на лицето на Бреланд се изписа въпросително изражение, той бързо прибави: — Електромагнитен импулс. Страничен ефект на ядрената експлозия.

Президентът запремигва.

— Моля?

— И трите вида въоръжени сили се готвят да върнат на бойното поле ново поколение тактически ядрени бойни глави. Военновъздушните сили разработват два варианта — единия за въздушен бой, другия за наземна подкрепа с подвижна ядрена установка. Флотът също проучва двата варианта, единия против подводници, другия против кораби. Може да имат нужда и от нещо за въздушен бой. Сухопътните сили работят върху снаряди с ядрен връх за сто и двайсет и сто и петдесет милиметрови платформи.

Шрок със закъснение забеляза неодобрението на Бреланд.

— Разбира се, всички тези проекти се нуждаят от вашето разрешение — и тестовете, и самото разработване. Ще трябва да анулирате заповед деветдесет и девет петнайсет.

— Нямаме ли да съблюдаваме някакви договорни задължения? — сърдито попита президентът.

— Всъщност не, господин президент. Конгресът не ратифицира Салт четири — ние доброволно спазвахме неговите изисквания. Можем да върнем тактическите ядрени бойни глави винаги, когато поискаме. — Главният експерт побърза да прибави: — Винаги, когато поиска президентът.

— А какво ще стане, ако се окаже, че силите ни са прекалено близо до противника, за да ги обстрелваме с артилерийски снаряди?

— Недопускането на такава ситуация е една от задължителните промени във военната доктрина. Новата доктрина изисква конвенционалните сили да не се приближават до фронта, докато районът не бъде депацифициран.

„Обезопасяване на света за война“ — помисли си Бреланд и реагира на грозния неологизъм с неволно потръпване.

— Ами ако врагът не съдейства на нашата нова доктрина и откаже да стои на почтително разстояние?

— Новата доктрина изисква решителен сблъсък…

— Решителен ли? Това означава превантивен, нали? И с ядрено оръжие. „Следващата война“, наистина — само каква чудничка война ще е тя! — Бреланд гневно блъсна четящото устройство по масата и то се плъзна към ръба.

— Господин президент, ако позволите да ви напомня, това е доклад за нашите заключения, а не за препоръките ни…

Президентът вдигна ръка и го спря.

— Да. Да, и се радвам, че го получавам. Справихте се отлично. Просто не мога да се примиря с тези заключения. — Бреланд погледна картата на стената, въздъхна и прокара ръце през косата си. — Господин Шрок, другия път, когато останете без работа, опитайте се да откриете защо полагаме повече усилия да се справим с това откритие, отколкото да го използваме. Кажете ми защо не можем да преодолеем желанието си да убиваме.

— Господин президент…

— Да?

— Въпросът ви реторичен ли е?

Бреланд се намести на стола си и го погледна.

— Не, слушам ви.

— Дълго съм работил на отсрещния бряг — включително десет години в униформа преди да стана цивилен. Съвършено вярно е, че някои от тези хора обичат силата. Големите машини, бързите машини, грохота, унищожителната сила. Забавно им е. Човек може да фетишизира бойните машини и никога да не види кръв. А и няма нужда да сте униформен. Въздушни представления, фойерверки, екшъни…

— Но?…

Шрок леко побутна четящото устройство на президента към центъра на масата.

— Но аз смятам, че тези хора са изключение — и че нямат власт над другите.

— А кои са другите?

— Другите са онези, които разбират, че никой не иска да се бие, но някой трябва да може да го прави. Ето какво става там, господин президент — професионалните военни обмислят как да решат този проблем. Правят го, защото това им е работата. И го правят добре, защото именно те трябва да се бият и умират, когато хора като вас решават кога и защо. Поне така става тук — не се обиждайте.

— Няма нищо. Продължавайте.

— Може би нашите съвременни технологични войни са малко прекалено чисти — никога не ни опръсква кръвта на човека, когото сме убили. Може би нашата последна грозна лична война е прекалено далечен спомен, за да ни въздейства. Но все пак според мен те с радост ще се откажат от тази сила в деня, в който успеете да ги убедите, че повече не се нуждаем от нея — в деня, в който това няма да изложи на опасност всичко, което обичат.

— Предполагам, че тъкмо това е въпросът, нали? Какво обичат най-много?

— Простете ми, ако думите ми ви прозвучат като агитационна реч, но смятам, че повечето от тях обичат същите неща като нас. Смятам, че обичат живота си, семействата си и свободата си много повече от оръжията, бомбите и убийствата. Ако можете да им предложите алтернатива, господин президент, ако можете да им дадете възможност да защитят едното без другото, те ще я приемат. Убеден съм.

— Значи Спусъкът не е алтернативата, така ли?

Шрок поклати глава.

— Не. Аз до голяма степен съчувствам на вашите позиции. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но мисля, че Спусъкът не е достатъчен, за да стигнем дотам.

Бреланд се изправи, с което даде знак за края на срещата.

— Ако сте прав, господин Шрок, това просто означава, че трябва да полагаме още повече усилия. Благодаря за доклада — и за откровеността. Вие ми отворихте очите за някои въпроси, на които не обръщах внимание. Искам да продължавате по същия начин.

— Ще направя всичко възможно, господин президент — кимна главният експерт, после вдигна ръка и докосна ревера си. Това привлече вниманието на Бреланд към сребристата значка, която носеше. Тя имаше формата на латинската буква О със стрелка, насочена надясно. — Познавате ли този символ?

— Боя се, че не. Може би е отличителният знак на вашата част?

— По-скоро на моето братство. Измислен е от Теодор Стърджън, доста пренебрегван писател от миналия век. Той означава: „Задай следващия въпрос“. Нося го, за да ми напомня какво трябва да правя.

— Ако не възразявате, какво е това „братство“?

— Не възразявам. Член съм на Съюза за хуманно бъдеще. Футурианите. — Когато видя, че Бреланд не знае нищо за тях, Шрок бързо прибави: — Това не е забранена организация. Нашите цели са социални и технически, а не политически.

— И какви точно са целите ви?

Шрок се усмихна.

— Всъщност миналата година вие използвахте за речта си нашия девиз. „Можем да се справим по-добре“. Накарахте ме да увелича образа, за да видя дали не носите наша значка.

— Ами, както виждате…

Главният експерт махна с ръка.

— Това не е важно, ние ви смятаме за член на нашия съюз. И когато видите такава значка — а може да се изненадате от хората, които ги носят — ще знаете, че имате още един приятел.

Това бе странен край за един смущаващ разговор. Бреланд не знаеше какво да мисли за Шрок и неговите намеци, затова реши да научи нещо повече за футурианите.

Ала знаеше, че информацията, която е получил от експерта, означава проблеми. Достатъчно трудно му беше да чуе, че избраният от него път няма да ги отведе до върха — не на последно място, защото бе започнал да го подозира и сам. Много по-обезпокоително беше да открие, че Спусъкът не само няма да насочи света към разоръжаване, но и ще го върне към използването на ядреното оръжие.

Такова отстъпление бе напълно недопустимо. И Бреланд нямаше отговор на въпроса какво може да направи, за да не го позволи.

Президентът не беше единственият човек в окръг Колумбия, който хранеше нарастващи опасения за развитието на събитията. В джорджтаунските офиси на „Разум срещу безумието“ сенатор Гроувър Уилман гневно четеше доклади от съвсем друга област.

Преди месеци Уилман беше занемарил сенаторските си задължения и бе оставил подчинените си на автопилот. По настояване на първия си помощник той два пъти седмично се отбиваше в Капитолия, вместо в триетажната сграда от кафяв камък на две преки от университета. Ала това беше само за пред хората — зад затворената врата той провеждаше телезаседания с членовете на РСБ в Куала Лумпур, Прага или Найроби.

Участието му в гласуванията бе спаднало под тридесет процента и щеше да намалее още повече, ако не бяха новите правила за дистанционно гласуване. Уилман нямаше време да пресече Конститюшън Авеню и да се появи в залата на Сената. Най-важна за него беше кампанията за утвърждаване на Спусъка и той нямаше нито миг за губене.

Затова остави на персонала си да отговаря на пощата, да се занимава с текущите проблеми и да отпраща хората, които се смятаха за достатъчно важни, че да губят времето на сенатора. Вниманието и грижите му изцяло бяха насочени към работата на фондацията.

По настояване на Уилман „Разум срещу безумието“ се бе заел със задачата да облекчи прехода към новото положение. Само за четири месеца организацията беше утроила бюджета си и го използваше, за да финансира присъствието си на всяко място, където можеше да се постигне нещо с интелигентно влагане на пари. Нейните усилия далеч надхвърляха пропагандата и въздействието върху медиите. Тя се опитваше да осигури колкото може повече отговори на проблемите, създавани от Спусъка — как да се защитават гражданите, които спазват закона и са против насилието.

С парите на РСБ се плащаше за студийно пространство и безплатни тренировки по бойни изкуства в шестнадесетте градски района, в които се извършваха шестдесет процента от всички убийства с огнестрелно оръжие и въоръжени нападения. Програмата беше разработена с финансовите средства на РСБ и се състоеше от шест техники за обезвреждане на единични нападатели и две за борба с по-голям брой противници. Курсисти на възраст от девет до седемдесет и три години вече успешно се бяха защитавали и пресата бе въвела в обръщение израза „граждани нинджи“, за да характеризира това явление.

Благотворителният издателски клон на фондацията („Библиотека на мира“) рязко беше разширил дейността си. Сега РСБ изкупуваше цялата продукция от зашеметяващи палки и химически спрейове на пет различни компании за лична отбрана — четири от които собственост на Арън Голдстийн.

Те продаваха тези несмъртоносни оръжия — не само по мрежата, но и на интернет-павилионите в стотици универсални магазини. Поради ниските цени и почти пълния монопол се образуваха дълги опашки, въпреки че почти всеки четвърти, издържал проверката за полицейско досие, беше отхвърлян след разговор с консултант.

В областта на развлекателната индустрия „Разум срещу безумието“ връчваше ежегодните осем награди за мир — сто хиляди долара в брой на писатели, чиито творби най-добре онагледяват идеята, че забавленията не изискват експлодиращи тела и че драматично напрежение не се постига само с вадене на огнестрелно оръжие. Възприемайки още по-активна роля, РСБ купи малка мултимедийна компания с надеждата да я превърне във водеща продуцентска фирма в областта на интерактивните и изпълнителски медии.

За съжаление обаче в основите на тази толкова амбициозно строена сграда започваха да се появяват пукнатини.

Първата привлече вниманието на Уилман в доклад, занимаващ се с видовете престъпност. Той повика експерта, ветеран с четиринадесетгодишен стаж във ФБР, който доброволно работеше в джорджтаунския офис на фондацията, за да го разпита по-подробно.

— Както прочетох в материала, който ми пратихте, след първоначалния спад няма намаляване на интересуващите ни категории престъпления. Наблюдават се постоянни или увеличаващи се цифри и промяна в социалната принадлежност на жертвите.

— Точно така.

— Какво става на улицата? Хайде да проникнем под цифрите.

Експертът сви рамене.

— Противно на общоприетото мнение, повечето престъпници не са глупави. Ако в града има петдесет банкови клона и двайсетте най-големи се охраняват със Спусъци, вниманието основно ще се пренасочи към останалите. И тъй като средната заплата спада…

— Получавате престъпници, които работят три дни седмично, вместо два — намръщи се Уилман. — Това е причината за многобройните фалшиви символи на спасителния щит. Хората, които още не са защитени, искат този знак да заявява на престъпниците: „Вървете да оберете някой друг“.

Експертът от ФБР кимна.

— По същия начин, ако търговската асоциация превърне „Уест Авеню Мол“ в защитена от спасителния щит зона, гангстерчетата ще започнат да се навъртат в „Нортланд Мол“. И когато новодошлата банда установи, че „Нортланд“ вече си има други господари, ето ви териториална война, която иначе сигурно нямаше да имате.

— Значи тъй като хората предпочитат да се преместят, отколкото да се откажат от оръжията си, Спусъкът усложнява положението, като изкуствено намалява териториите и увеличава търсенето.

Експертът отново кимна.

— Резултатът е съсредоточаване на останалите оръжия във все по-малък район и ситуацията за обитателите му се влошава, вместо да се подобрява.

— Гета на насилие.

— В известен смисъл, да.

— Значи това явление е типично за прехода, така ли? Какво очаквате да се случи, да речем, след три години, когато „Нортланд“ и повечето малки банки също бъдат защитени със спасителен щит?

— Вълците винаги търсят сакатите и изостаналите. Не ми е известна защита, която да обхваща цели градове. Очаквам същото положение, само че в още по-изчистен вариант — две общества, две култури, такива, които имат спасителни щитове, и такива, които нямат.

Друга пукнатина се прояви в проучване на икономическото въздействие на Спусъка, което включваше изчерпателен каталог на продукти, свързани с новата техника. Един ден, докато преглеждаше поредната актуализация, Уилман откри нещо обезпокоително, което изискваше личната му проверка.

В дигитален магазин, базиран в сървър на Каймановите острови, сенаторът попадна на база данни, наречена „Безопасен вход“, която се продаваше от организация на име Съпротивата. Това всъщност представляваше каталог на инсталираните в Северна Америка спасителни щитове, предлаган като нелицензирано допълнение към Глобалната навигационна система. Ако беше точен, всеки безнаказано можеше да пренесе експлозиви и боеприпаси между почти всеки две точки на картата.

Уилман уреди подставено лице да купи копие от „Безопасен вход“ и го предаде за анализ на НУС. Оказа се идентично със секретната база данни, използвана от транспортния отдел на спасителния щит, остаряла с двадесет и четири часа, но сто процента точна и пълна. След десет дни бяха арестувани един шофьор и управителят на гаража на транспортния отдел в Айдахо, но сенаторът не се успокои. Нямаше начин да направят нищо нито на дигиталния магазин, нито на Съпротивата, а такава информация струваше много пари и можеше да бъде подкупен още някой.

— Затова трябва да им нанесем удар и да елиминираме печалбата като мотив — каза главният стратегически координатор на Уилман. — Ако открито продаваме за десет долара списък с точност деветдесет и пет процента, колко души ще нарушат закона, за да купят заради последните пет процента друг, само че за хиляда долара?

— Не е важна самата информация — отвърна сенаторът. — Секретните Спусъци са по-малко от сто. Недостатъците им правят невъзможно да инсталираме тайни устройства на обществени места, поне тук — иначе щяхме да го направим. Не, това е реклама. Важна е причината за събирането на данните. Хората започват да намират заобиколни пътища. И ние с нищо не можем да им попречим.

Следващата пукнатина се появи по време на извънредно телезаседание, свикано от оперативния координатор на „Атлантически щати“ след два бомбени атентата в Балтимор и Манхатън.

— Хората разбират, че могат да използват Спусъка като детонатор — каза координаторът на Уилман. — И това извънредно опростява изработването и поставянето на бомби.

— Няма нужда от броячи, детонатори и дистанционни устройства.

— Няма нужда от никаква техника. Просто трябва да намериш експлозив и да го скриеш в багажника на нечия кола, багажно отделение на автобус или във влак — каквото и да е, стига някой друг да се грижи за пренасянето му. И този метод оказва допълнително психологическо въздействие, защото хората се страхуват да влизат в зони, защитени със спасителни щитове — питат се дали наоколо няма някоя от тези така наречени „стопаджийски бомби“.

Ала най-обезпокоителна за Уилман, тъй като говореше за мнението на мнозинството, а не на престъпните кръгове, беше пукнатината, която откри чрез собствените си източници.

Почти двадесет години „Алгонкуин Салуун“ бе водил жалко съществувание на една странична улица на три преки от Джорджтаунския университет. Смесица между интернетски дискусионен клуб, някогашно токшоу и още по-архаична британска кръчма, „Алгонкуин“ обслужваше два застрашени от изчезване порока — кофеина и личния разговор лице в лице.

Той беше създаден от Мартин Гроусбек, енергичен и приказлив бивш журналист, който се бе оттеглил „вместо да дезертира при врага“ след купуването на „Уошингтън Поуст“ от Дисни Нет. Гроусбек имаше ухо за проблемите, вдъхващо доверие лице и умение да предразполага към разговор случайните плахи или уплашени посетители на седемте кръгли маси на „Алгонкуин“. Чрез съчетанието от специфични идеи и чиста проба инат Гроусбек успяваше да поддържа уникално общество, което гордо наричаше „интелектуален цирк със седем арени“.

Той произволно настаняваше непознатите на деветместните маси и сядаше, за да попълва празните места или „да разбърка супата“, ако събеседниците се случеха мълчаливци. Гроусбек списваше и публикуваше ежедневен бюлетин, наречен „Адски бавни новини“, който осветляваше обществено-политически проблеми и имаше популярност далеч извън Джорджтаун. Привечер минаваше от маса на маса и раздаваше огненочервените карти на „адвоката на дявола“ — всяка носеща противоречиво твърдение с характерния почерк на Гроусбек.

Той радваше редовните клиенти и ядосваше новодошлите с навика си да къса сметките на посетителите, чието участие поддържа дискусиите интересни, и удвояваше тези на ексцентриците или досадните дебелаци.

Съботните вечери бяха запазени за събитие, което Гроусбек наричаше „Нощ около кръглата маса“. Прилагайки собствените си специфични стандарти, той даваше на „интересни хора“ от всички посоки на живота възможност да подложат идеите си на изпитание пред красноречиви и критично мислещи личности, които не даваха точки за високо социално положение. Като се имаше предвид, че предлагаше съвсем символичен хонорар, поканите му се приемаха от изненадващо голям брой хора.

Но като заведение, „Алгонкуин“ бе абсолютен провал, въпреки пълните маси през повечето почивни дни и всяка събота. Промяната ставаше прекалено бавно и средната заплата беше твърде ниска, за да донесе печалба.

Уилман смяташе „Алгонкуин“ за прекалено ценен, за да рискува замяната му с магазин за керамични изделия или ателие за татуировки. От всички места, които често посещаваше в района на Вашингтон, единствено тук можеше да е сигурен, че чува позиции, непроменени от неговата известност, пост или амбициите на говорещия. Дори в офисите на фондацията не бе уверен в това. „Алгонкуин“ беше неговият пробен камък, неговият ветропоказател за общественото мнение — онези обосновани, пламенно поддържани мнения, които имаха истинска въздействаща сила.

Ето защо Уилман намираше непреки и анонимни начини да налива пари в джоба на Гроусбек и да държи вратите на „Алгонкуин“ отворени — стипендии, частни дарения, договор за издаване на книга, краткосрочни консултации. Ако се наложеше, сенаторът беше готов да направи и повече: да създаде компания, която да купи заведението и да назначи Гроусбек за негов управител.

Но за момента можеше да влиза през тези врати като редовен посетител, а не като спасител, и да опитва и мнения, и първокачествено пепси. А ако имаше време, идваше рано, сядаше на бара и започваше да цеди гъбата, наречена Мартин Гроусбек.

— Какво ново се чува, Марти?

Едрият мъж престана да лъска хромираните кранчета и се обърна.

— Поръчай нещо и ще поговорим. Дай да видим, ти си пиеше кофеина студен. Имам малко „Роял Краун Драфт“. Кубинска захар, американска минерална вода, концентрат от Канада.

— В стъклени бутилки ли?

— С метални капачки и всичко, както си му е редът.

— Дай една заледена.

— Обичам клиентите, дето не питат „Колко?“ — усмихна се Гроусбек и пъхна ръка в хладилника. — Е, каква е ключовата дума днес, Гроувър? „Бреланд“ ли?

— Можем да започнем оттам. Как се продава „международният заговор“?

— Не много добре, но пък тук не ти е Южна Дакота. Тукашните хора наистина са били в чужди страни — и нямам предвид Ниагара Фолс или Тихуана.

Уилман се подсмихна.

— И тези светски и просветени хора говорят…

— Еволюцията е интересна. Преди два месеца не чувах никой да го защитава — той имаше привърженици, да, но не и защитници. Все още търсеха защитима позиция.

— И намериха ли? Мислех, че лагерите на „Създателя на хаоса“ и „Врага на свободата“ командват бойното поле.

— Забравиха да разположат предни постове нависоко — отвърна Гроусбек. — Защитимата позиция е оправдан идеализъм. Всеки път щом Бреланд повтори, че можем да се справим по-добре, още няколко души в лагера на „Създателя на хаоса“, изглежда, разбират, че говори сериозно и че е бил сериозен през цялото време.

Уилман вдигна вежди.

— И какво точно му носи това? Неохотно уважение ли?

— Точки за честност. Тайната цел, която всички циници бяха готови да припишат на него, на господарите му или на тристранната комисия, не се осъществи — докато неговата цел е пред очите на всички, както си беше още отначало. Повече цивилизованост, по-малко жертви.

— И това започва да не им звучи толкова зле, така ли?

— До известна степен. — Гроусбек се наведе напред и опря лакти на бара. — Напоследък чувам нещо като неохотното възхищение, което запазваме за човек, установил не особено допадаща ни норма.

Уилман бавно кимна.

— Някак си трябва да овладяваме одобрението си, за да не разчитат, че ще следваме установения стереотип.

Гроусбек потупа плота с длан.

— Точно така. Всъщност обвиняват Бреланд, че има прекалено добро мнение за нас. Разбираш ли, той е осакатен от това, че през целия си живот е бил заобиколен от добри хора. Хоризонтът на човек става по-широк, ако отрано е видял злото, или поне така казват.

— Звучи като заключение на човек, който живее във виртуалното пространство или филмите — рече сенаторът. — Истинският свят далеч не е толкова страшен. Повечето хора цели дни не виждат и не докосват оръжие — което се отнася и за повечето притежатели на оръжие, ако са честни.

— Няма да споря — отвърна Гроусбек. — Знам, че баща ми имаше пушка, а майка ми — револвер. Но за двайсет години вкъщи никога не съм видял нито едно от двете оръжия — а аз бях любопитно дете. Обаче ако искаш, мога да ти намеря някой и друг аргумент.

— Без да ходиш до Южна Дакота ли?

— Естествено. — Гроусбек прехапа устни. — Преди два дни на пета маса имаше един мъж, който надълго обясняваше защо програмата „Спасителен щит“ е „катастрофа“. Не беше най-красноречивият посетител на заведението, но много го вълнуваха изнасилванията в оня блок в Милуоки…

— През седмицата, след като блокът включил новия си спасителен щит — спомни си Уилман. — Бяха арестувани трима мъже, които живеели там.

— Това първо. Оня приятел каза следното: „Не всеки с оръжие е лош човек. Не всеки без оръжие е добър. Лошият човек без оръжие може да направи адски много поразии. Добрият човек без оръжие не винаги може да ги предотврати.“

— Другите на масата съгласиха ли се с него?

— Така ми се струва. — Гроусбек замълча за миг. — Гроувър, в продължение на два месеца след речта на Бреланд, когато обсъждаха някое убийство по новините, хората повтаряха: „Жалко, че не са имали Спусък“. Оная вечер на пета маса имаше една жена — тя каза нещо, каквото не бях чувал…

— „Жалко, че не са имали оръжие.“

Гроусбек го погледна изненадано.

— Да не си бил тук и просто да не съм те забелязал? Да, така каза — с абсолютно същата смесица от гняв и съжаление, каквато бях свикнал да чувам от другите.

— Не бях тук — отвърна Уилман и пресуши чашата си. — Просто трябваше да се сетя за последното нещо, което искам да чуя — носталгия за доброто старо време, когато истинските американци държаха пистолети в чекмеджетата на нощните си шкафчета.

— Не можеш да отречеш, че ако една от ония жертви все пак беше имала пистолет…

— … някой сигурно щеше да е мъртъв — довърши сенаторът. — Може би някой от изнасилвачите. А може би някоя от техните жертви.

— А може би ония трима мъже просто щяха да си останат в своите апартаменти и да продължат да се опиват от самосъжаление — каза Гроусбек. — Не можеш да избягаш от факта, че някои оръжия са били от огромна полза за някои хора и че Спусъкът изважда от строя и тях. Знам, промяната ти харесва, но пък нито една от ония жени не ти е дъщеря.

— Така е — рече Уилман. — Също както нито един от ония мъже не ми е син. Не искам да изнасилят дъщерите ми, Марти — но не искам и да убият синовете ми. Защо трябва да избирам между тези алтернативи? — Той се изправи и посочи празната бутилка. — Колко?

Гроусбек изсумтя.

— Просто си дай дебитната карта. Но колкото и да ми трябват пари, в бъдеще може би ще е по-добре първо да питаш за цената, вместо да се ангажираш.

— Когато цената е важна за мен, винаги го правя — отвърна Уилман и му подаде картата си. — Но нито едно важно решение не може да се направи с калкулатор.

На теория Карл Броуиър имаше осем начина да се свърже с Джефри Хортън.

Стандартният комуникатор, който лабораториите „Терабайт“ даваха на всеки от служителите си, бе Силестиъл 3000 — с открития от Броуиър микрочип, вграден във фабрика, собственост на Арън Голдстийн. С-3 приемаше глас, видео, съобщения и приоритетни сигнали в реално време и записваше войсмейл, триизмерно видео, факс и хипермедия. С трите си честоти, покриващи земното кълбо, С-3 твърдеше, че неговите клиенти се радват на „връзки от полюс до полюс и от планина до море“.

Но С-3 не можеше да направи нищо за клиент, който заглушаваше сигнализатора, изключваше пейджъра и оставяше мейлбокса да се пълни със секс реклами и планове за лесно забогатяване. Няма техническо средство, което да помогне, ако човек просто не иска да го безпокоят.

Повече от седмица Броуиър засипваше Хортън с настойчиви настоявания да се върне в Принстън и колкото по-дълго те оставаха без отговор, толкова по-тревожен и нетърпелив ставаше директорът. Към края на седмицата беше принуден да наруши собственото си правило за непубликувана работа. Доверявайки се на килобайтовото кодиране на С-3, Броуиър прати на Хортън основните уравнения, които искаше да обсъдят, с надеждата да изкуши протежето си и да го накара да се съгласи поне на сътрудничество от разстояние. „Направих всичко, каквото можах, Джефри — пишеше в приложеното съобщение възрастният учен. — Трябва да получа потвърждение на преобразуванията на Ронен и се нуждая от малко помощ с бета-комбинаметриката. После ще дойде времето да огънем метала, както се изразяват инженерите.

Ние смятахме, че вече сме гледали цялата опера. Когато видиш тези файлове, ще разбереш колко сме били наивни. Всичко, което се случи толкова далеч, е само увертюрата. Надявам се, че ще ми помогнеш да напиша финала — но ако се откажеш, разбери, че ще трябва да се обърна към друг. Даже не мога да си помисля да оставя тази работа недовършена. И така едва се сдържам да не танцувам от радост пред всеки срещнат физик.“

Но за огромно разочарование на Броуиър и тази молба не получи никакъв отговор — дори само съжаление и пожелание за успех. Той изчака четиридесет и осем часа, после удължи личния си срок с още един ден, ала напразно.

Въпреки това му беше трудно да обърне гръб на Хортън и той отиде на дълга бавна разходка в институтската гора, за да обмисли въпроса.

Не изпитваше гняв. Повече, отколкото към когото и да било другиго от младите таланти, които бе събрал при основаването на „Терабайт“, отношението му към Хортън беше като на преуспял баща към обещаващ син. Независимо дали Джефри го съзнаваше, той бе неговият официален наследник, синът, който Броуиър очакваше да поеме „семейния бизнес“.

И му беше трудно да разбере борбата на Хортън, да проумее, че не може да направи нищо, за да му помогне да преживее този момент. В известен смисъл му се струваше, че е провалил Джефри, че не е успял да го подготви за бремето, което се бе стоварило върху съвестта му.

И все пак кой можеше да предвиди последствията? Не се бе случвало често един физик теоретик да има нужда от съвест.

В края на краищата не науката беше преобразила света, а съчетанието от техника и капитализъм. Невежите можеха да обвиняват науката за злините на съвременната епоха, но те бъркаха нещата — нито един учен не беше замърсявал водата, не бе извършвал аборт на шестмесечно бебе, не беше отказвал на някого застраховка на основание на генетичен анализ, нито бе превърнал Интернет в таен начин за надничане в чуждия живот.

Истинските учени бяха невидими извън кръга на колегите си. Общественото съзнание дори не помнеше лауреатите на Нобелова награда, както отлично знаеше Броуиър. Наградите „Хайсман“ или „Оскар“ означаваха много повече — нямаше пазар за героите на науката. Общественото положение все още се оценяваше по странни начини: информации в пресата, цитати, постове, награди.

Не, освен някой случаен предприемач като Сейгън или Поулинг, трябваше да се намеси тежката ръка на политиката, за да се популяризира името на един учен. Айнщайн беше дал на Рузвелт пътната карта към атомната бомба. Айзенхауер беше инжектирал ваксината на Салк в ръцете на двадесет милиона ученици. Фон Браун и неговите германци бяха построили на Кенеди ракета за луната.

А Джефри Хортън бе дал на Марк Бреланд Спусъка.

Макар че и Броуиър имаше участие в това, съвестта му беше чиста. Винаги бе презирал онези, които прибягваха до насилие, за да решат проблемите си, и особено онези, които използваха насилието, за да потъпчат решения, взети с рационални или демократични средства. Подобно на мнозина, директорът живееше в свят, в който господстваха талантливите, вярваше в триумфа на висшите идеи и върховенството на по-достойните хора.

Враговете на цивилизацията бяха терористът, бандитът, убиецът, главорезът, анархистът — именно заради начина, по който нищожествата можеха да повалят добрите и великите с едно натискане на спусък или натискане на бутон. Това беше извращение на естествения обществен ред, войнстващ егалитаризъм, който не търпеше успеха на другия.

В очите на Броуиър насилието не само бе последното убежище на некомпетентния. То беше злорадото отмъщение на неудачника.

Същността на цивилизацията се състоеше в концепцията за спортсменството, а неговите принципи бяха елементарни — великодушие в победата, съгласие в поражението. Това можеше да се види в начина, по който победените президенти предаваха властта си, по който загубилите номинирани за „Оскар“ ръкопляскаха на победителите, по който победителите проявяваха милост към победените. Това можеше да се види дори в джентълменски дуел, който завършваше със смърт, защото правилата бяха задължителни и за двете страни.

Ала терористичното насилие, изстрелът от мрака, получената по пощата бомба, изнудването, това бе отрицание на цивилизацията. А класовото насилие не можеше да се разграничи от тероризма. Ето защо Броуиър прояви снизходителност към Лий и Горди след инцидента в Кливланд. Директорът не скърбеше за главорезите, тероризиращи добрите хора, които играеха по правилата.

И все пак той не се заблуждаваше. Цивилизоваността бе трудна, а тероризмът — лесен. Напрежението между реда и хаоса беше вездесъщо и вечно. Броуиър знаеше в душата си, че настойчивите гласове на страстта и егоизма лесно заглушават логиката и разума в човешкия диалог.

Въпреки това той твърдо вярваше в теорията на прогреса — че може да надделее дори едно малцинство, следващо разума, морала и висшите принципи на цивилизацията. Обществото не се ръководеше от златната среда, а от най-доброто — от идеите на мислителите, откритията на изследователите, творенията на изобретателите, думите на философите, чудесата на строителите, жертвите на пионерите.

Както обичаше да казва той, „рулят е много по-малък от кораба, който управлява“. Бяха важни лостовете.

Лостовете и ръцете, които ги натискаха.

Ето какво представляваше Спусъка за Броуиър — лост. Лост, който можеше да се използва, за да тласнат обществото в правилната посока, към по-разумно и цивилизовано съществувание. И ако не беше достатъчно здрав или имаше нужда от повече ръце, негов дълг бе да направи всичко възможно, за да помогне.

Накрая именно това наклони везните — дълг, по-дълбок и по-силен от чувствата му към Хортън. Седнал на една пейка в края на гората, той осъзна, че е чакал Джефри точно толкова дълго, колкото му е позволила съвестта. Трябваше да продължи напред без него.

Щом се върна в кабинета си, той написа кратка бележка на Самюъл Бенингтън-Хастингс:

„Когато имаш няколко минути, искам да си поговорим за нещо, свързано с работата ми.“

Броуиър сякаш едва бе вдигнал ръце от клавиатурата, когато младият математик отвори вратата и надникна в стаята.

— Да не правиш изпитания на междуизмерния транспорт на Ашби, доктор Сам? — повдигна вежди Броуиър.

Бенингтън-Хастингс му прати сияйна усмивка.

— Беше ме страх, че ще изядете обичайната си вечеря и… — той докосна гърдите си и издаде гърлен звук като експлозия — ще ви заваря забил лице в пюрето.

Броуиър се засмя.

— Влез, доктор Сам. Влез и хвърли един поглед на това.

Когато Самюъл Бенингтън-Хастингс разговаряше за математика, от дяволития мошеник нямаше и следа.

— Това тук е грешно — каза той и посочи с гъбата към дъската. — Отношението е асиметрично — виждате ли, тук е правилното разширение, а тази стойност попада от дясната страна.

Броуиър се навъси.

— Тогава ковалентната функция е неопределена.

— Разбира се. Цялото повторение е излишно. Откъде взехте това?

— Тази част осигурява морфологичната инерция, която възстановява първоначалната резонансна матрица.

Бенингтън-Хастингс изсумтя.

— Шелдрейк. Ще го изтрия.

— Чакай, чакай. Ако изгубя тази функция, няма как да възстановя айгеновата стойност. Материалът няма да се върне в изходното си състояние.

— И не би трябвало, според това, което ми показахте.

— Но дали новата айгенова стойност ще е стабилна?

— Ако решението на резонансната матрица е пълно и ако стабилността е присъща на решението.

Притиснал дясната си ръка до бузата си, Броуиър се обърна, отиде до бюрото си, взе чашата си с индийско кафе и отпи, замислен едновременно за опасността и възможността в твърдението на Бенингтън-Хастингс.

— Очаквах… разчитах на морфологически стабилна мрежа — накрая каза Броуиър. — Да предизвикам локална промяна, която продължава само докато трае въздействието, и после материалът да се върне в предишното си състояние под влияние на универсалните си резонансни параметри.

Бенингтън-Хастингс погледна към дъската.

— Както е казал Декарт за Господ, „нямам нужда от тази хипотеза“.

— Можем изцяло да променим информационния пакет.

— Не виждам тук нищо, което да го забранява.

— Тогава можем също да унищожим информационния пакет.

— Не виждам нищо, което да забранява и това.

Броуиър остави чашата си с нестабилна ръка, върна се при англичанина, взе маркера от него и посочи долната четвърт на дъската.

— Поправи ме, ако греша, но това е следствие от параметрите на реакцията материя-антиматерия — каза той. После изтри с ръкав морфологическото разширение и написа няколко математически символа. — Виждаш ли? Стойностите за частицата и античастицата се анулират и общата им енергия се освобождава. Махни резонансната матрица…

— И ще разполагаме с преки експериментални доказателства за условията в началото на вселената — завърши Бенингтън-Хастингс. — За съжаление ще трябва да ни погребат в запечатани ковчези.

— Последната теорема на Броуиър.

— Точно така.

Веселият им тон разкриваше едно отрезвяващо откритие — че освобождаването на стихийна енергия от материята, лишена от своята матрица, ще засенчи не само най-мощната създадена от човека експлозия, но и всеки катаклизъм, на който е била свидетелка Земята от юкатанския метеорит насетне.

— Може би ще хвърля още един поглед на хипотезата на Шелдрейк — накрая наруши мълчанието Бенингтън-Хастингс. — Когато свършите с работата на дъската и се прехвърлите в лабораторията, не бива да получите неочаквани резултати.

— Ще преработя всичко — мрачно отвърна Броуиър. — Не мога да понасям неясноти.

Не сподели останалите си мисли, които щяха да го измъчват през следващите дни. „Ние вече правим този експеримент. Вече променихме информационния пакет на човешката култура и променихме поведението на съставната материя. Има ли неочаквани резултати? Предотвратихме ли много незначителни бедствия — или положихме основата за едно велико бедствие, което ще погуби всичко?“

След успешния тест на Близнаците и заминаването на Джефри Хортън в Пристройката започна нова ера. Първият въпрос, който си зададоха Лий Тейър и Гордън Грийн след като продължиха работа, беше дали лабораторията все още има конкретна задача — и дали се налага да я изпълняват в Невада.

— Проблемът е, че това място едновременно е прекалено голямо и прекалено малко — обясни Грийн на Голдстийн и Броуиър по време на едно видеозаседание. — Прекалено много хора прекарват прекалено много време заедно прекалено далеч от цивилизацията — пионерският дух накрая се изчерпва, особено когато няма къде да отидеш, за да останеш сам. Тези хора се чувстват така, като че ли е време или да си съберат багажа и да се приберат у дома, или да превърнат лагера в селище.

Тейър имаше друга гледна точка, ала стигна до същото заключение.

— Тестовете и положението са невъзможни — моите лаборатории и полигонът трябваше още отначало да са изолирани от всичко останало. Ние застрашаваме дори жилищата на хората. Не знам дали ще струва повече да преместим тестовите устройства или домовете и лабораториите, но някак си трябва да ги разделим. Ако не го направим, не можем да продължим да работим в Пристройката.

Накрая Голдстийн обобщи двете мнения.

— Значи се налага или да вложим още пари в Пристройката, или да отпишем вече направените тук инвестиции. Трябва да решим дали да направим Пристройката постоянна част от „Терабайт“.

— Точно така — в един глас се съгласиха Грийн и Тейър.

— Добре. С Карл трябва да си поговорим. Ще ви съобщим веднага щом вземем решение.

След два дни Броуиър им даде отговор — изненадващ отговор, тъй като нямаше абсолютно никаква икономическа логика. Голдстийн щял да купи още четиринадесет квадратни километра към площта на Пристройката и да отвори касата на компанията за пълно преоборудване на обекта.

Има две условия — информира ги директорът. — Първо, двамата трябва да останете поне докато се осъществят препоръките ви. И второ, да се погрижите по време на прехода да има поне едно работещо експериментално устройство.

После дойде ред на Грийн и Тейър да се посъветват насаме.

— Какво ще кажеш? — попита Грийн.

— Това значи да се ангажираме още за най-малко една година, нали?

— Според мен две. Можеш ли да понесеш мисълта за още две години тук?

Тя сви рамене.

— Колебая се. Харесва ми атмосферата. Не мога да търпя жегата. Обичам нощното небе. Липсва ми зеленината.

— Ами работата — и компанията?

— И в двете виждам някакъв потенциал — с едва забележимо загатване за обнадеждаваща усмивка отвърна Лий. — Ами ти? Ти си волната птица. Не ти ли липсва Кълъмбъс, всички ония студентски кръчми, пълни с гаджета?

Грийн се засмя.

— Гледката тук ми харесва — както и предизвикателствата. Имам намерение да остана.

— Тогава и аз съм с теб. — Тя се усмихна мило и прибави: — В крайна сметка здравата ще загазиш, ако се опиташ да се справиш с всичко без мен.

Оттогава бяха изтекли почти седем месеца и първата фаза от преобразуванията вече беше завършена. Началникът на охраната Донован Кинг носеше отговорността за неоградената територия, пазена от четири хиляди сензора, пет автомобила и безшумен червен хеликоптер, въоръжен със светлинни гранати, сигнални ракети и боядисващи бомби. Донован открито се радваше на новите си играчки и на няколко пъти бяха виждали свободни от дежурство служители от охраната, носещи черни тениски с надпис „Охрана на Сектор 5.1“.

В пресъхналото дере в югозападния ъгъл на разширената площ на Пристройката се издигаше ново градче с три павирани улици, двадесет нови къщи, половин акър напоявана трева, универсален магазин с ресторант, фитнес зала, първокласен минитеатър и семеен център — едното му крило беше поликлиника, а другото — детска градина.

Градчето все още нямаше никакви обитатели, макар че мнозина в Пристройката вече си бяха събрали багажа в очакване да се преместят. Ала те бяха оставени на милостта на строителния инспектор на окръг Юрика — длъжност по съвместителство, в момента заемана от собственика на най-голямата фирма за доставка на строителни материали в централна Невада. Той вече беше отменил две срещи и не бе дошъл на третата.

Грийн подозираше, че ги наказват за нарушение на етикета — а именно, че не бяха бутнали нещо на инспектора. Тъй като платежните нареждания се подписваха от фирмените доставчици на Арън Голдстийн, всички материали се купуваха от другаде, а не от „Тилман Констръкшън“.

Подозрението прерасна в увереност, когато една ранна утрин позвъниха на Грийн от портала.

— Доктор Грийн, тук е някой си Робърт Тилман — казва, че идвал за окончателната инспекция на няколко сгради и че го очаквате.

Грийн сънено погледна часовника.

— Закарайте го в Градчето и останете с него, докато не дойда или аз, или господин Колкуит. Дайте му кафе, но не го пускайте в сградите без нас. Всъщност дайте му много кафе — това може да подобри мнението му за канализацията. — Служителят от охраната се засмя. Той изключи комуникатора, претърколи се надясно и побутна спящата Лий Тейър. — Лий?

Лий се размърда и се обърна към него.

— Отговорът е „не“ — измърмори тя. — Помоли ме по-късно.

— Тилман пак ни играе някаква игра. Трябва веднага да отида в Градчето. Съобщи ми по пейджъра, когато станеш — ако инспекторът още е тук, сигурно ще поискаш да дойдеш при нас. — Грийн стана. — Освен това мисля, че не си идвала там още отпреди да монтират Семейния център и хората от озеленяването да сложат чимовете на игрището.

Тейър се прозя, седна и остави одеялото да се свлече от тялото й. Тасманийският дявол се ухили на Гордън от нощницата й.

— Не че си нямам друга работа — каза тя.

— Знам — отвърна Грийн и намъкна панталона си. — Просто си мислех, че ако всички се разпишем едновременно, може би ще дадем зелена светлина на хората, които чакат да се преместят.

— Наистина ли смяташ, че Тилман ще одобри строежа? Според мен ще се заяжда за всичко. Но все пак ще дойда след малко за морална подкрепа. А, и се среши, мили — изглеждаш така, като че ли цяла нощ си купонясвал с някоя курва.

Когато след два часа Тейър се присъедини към тях, пророчеството й почти се беше сбъднало. Тилман бе открил толкова много дефекти на произведените в Калифорния сглобяеми къщи, че червените флагчета, с които ги маркираше, изглеждаха почти като част от пейзажа. Ала не си беше губил времето и вече пътуваше обратно към портала. Лий завари мрачния Гордън Грийн да седи на стъпалата на верандата на една от двете големи Г-образни сгради.

— Зле ли е?

Той повдигна снопа жълти протоколи за дефекти.

— Отхвърли сертификатите на производителя, защото не били оригинали — подписани на ръка от инспектора, с релефен печат, поотделно за всяка постройка.

— Гадно копеле!

— Колкото по-малка е короната, толкова по-дребнав е царят. Но това няма да ни забави повече от два дни. Вече се свързах с производителя. Веднага ще ни пратят нови сертификати.

— Не знаех, че си настроен толкова философски — криво се усмихна Лий.

— Някои хора просто не си струват стомашните киселини — отвърна Грийн и посочи с палец през рамо вратата зад себе си. — Имаш ли няколко минути? Искам да ти покажа нещо.

Тя присви очи.

— Защо? Това не е ли административната сграда? — После повдигна вежди. — Или имаш предвид нещо плътско?

Грийн се засмя и се изправи.

— Не и на двете предположения. Хайде, ела. Ще ти покажа.

Още от пръв поглед ставаше ясно, че пространствата вътре са предвидени за живеене. Но сградата беше два пъти по-голяма от стандартните къщи в Градчето.

— Не разбирам. Бях сигурна, че според плана на това място трябва да има административна сграда.

— Така беше — весело потвърди Гордън. — Мисля, че домът на директора се равнява на административна сграда.

— Домът на директора — докато надничаше в съседното помещение, повтори тя. — Ей, тая баня е огромна. А ти къде ще живееш?

— Ами, боя се, че има само една директорска къща и двама директори.

— Лошо планиране.

— Съгласен съм. Но вече е прекалено късно да променим нещо. Затова — Грийн сви рамене — боя се, че нямаме друг избор, освен да живеем заедно.

Лий скръсти ръце и сви устни.

— Горди, не съм чувала по-мил и в същото време по-тъп начин да предложиш на някого да се премести при теб.

Гордън невинно разпери ръце.

— Само се опитвам да си изпълнявам задълженията за ефикасно разпределяне на жилищната площ. Ако живеем отделно, ще горим два пъти повече ток, ще хабим два пъти повече ролки тоалетна хартия…

Тейър се намръщи.

— Ако наистина живеем заедно, може би най-после ще имаме достатъчно възглавници за леглото.

— И ще можем да върнем половината прибори, които взехме от ресторанта — повече икономии за „Терабайт“. Какво ще кажеш?

Усмивката й се завърна, едновременно нежна и смутена.

— Как мога да устоя на един толкова предан на компанията мъж?

Грийн също се усмихна. Ала преди някой от тях да успее да каже нещо, комуникаторите и на двамата започнаха да сигнализират за приоритетен сигнал.

— Мислех си да се приближа и да те целуна — рече той, — но преданият на компанията мъж трябва да отговори на повикването, нали?

— Карл е — каза тя, като погледна дисплея.

Двамата едновременно натиснаха бутоните и след секунди се свързаха.

— Горди? Лий? Обажда се доктор Броуиър. — Гласът на възрастния учен звучеше нетърпеливо и енергично. — Каквото и да правите, зарежете го. Каквото и да възнамерявате да правите, оставете го. Искам да ми конструирате нещо.

21.Завинаги наша съдба

Арън Голдстийн беше един от последните от своя вид и го знаеше. Той бе видял как препускащите около земното кълбо фирмени директори постепенно отстъпват мястото си на такива, които ръководят компаниите си дистанционно, беше гледал как статиите във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“ обявяват мултимедийната интерактивност за основно средство за управление, бе следил намаляването на фирмените самолети, докато акционерите и директорските бордове все повече оспорваха необходимостта от превозване на протоплазма от едно на друго място за сметка на фирмата. Когато „Икономичният директор“ на Макнамара попадна в списъка на бестселърите, акциите на самолетните компании за три дни спаднаха с четиринадесет процента и до края на годината командировките намаляха с двадесет на сто.

Ала Голдстийн си остана странстващ воин и прекарваше средно осем месеца годишно далеч от мерилендското си имение. Това включваше едноседмични посещения на всяка негова компания, участие в международни търговски изложения в Северна Америка, Европа и тихоокеанските страни, както и ежегодна двуседмична почивка на Вирджинските острови с катамарана „Първа любов“, който стоеше на пристан в Сейнт Томас.

Правеше го, защото можеше — като единствен притежател на „Оуръм Индъстрис“, холдинговата компания, която контролираше цялата му собственост, той не трябваше да отговаря пред никой друг освен пред себе си. Правеше го също, защото вярваше, че е необходимо, не доверяваше дори най-малкото си предприятие на управител, когото не е преценил лично. Голдстийн никога не разглеждаше една дейност само като цифри, нито си позволяваше да я наблюдава повърхностно. В резултат неговите неочаквани появи бяха станали „подходящо мотивиращи“, както се изразяваше самият той — не на последно място, защото често следваха изненадващи повишения и уволнения.

Но такъв бе истинският Арън Голдстийн — взискателен и решителен. Той бе спечелил състоянието и репутацията си с два прости принципа и една дарба. Първият принцип гласеше „Действай бързо, независимо дали преследваш някаква цел, или те преследва някакво бедствие“, а вторият — „Никой не е губил клиент, като му е дал прекалено високо качество“.

Дарбата на Голдстийн се изразяваше в странната му способност да свързва привидно несвързани събития и да различава първите признаци на предстоящ проблем — усет за долавяне на сигнала въпреки заглушаващото го пращене. Шеговито се говореше, че когато е наоколо, нямало нужда от детектори за дим, защото първият предупредителен признак щял да е самият Голдстийн, застанал с пожарогасител до източника на огъня в очакване на пожара да избухне.

Митът преувеличаваше дарбата. И все пак Голдстийн разчиташе на инстинктивното си предчувствие. Ала когато в имението му се появи група от Секретната служба, за да организира неочаквано и неофициално посещение на президента, той нямаше нужда от дарбата си, за да разбере, че инициативата за разоръжаване е в опасност.

Посещението на Бреланд бе прикрито като необявено отбиване по време на рутинен петъчен полет за Кемп Дейвид. Хеликоптерът на морската пехота леко кацна на размекнатата от дъжда отбивка само няколко минути преди обяд. Президентът слезе и отиде при Голдстийн и хората от Секретната служба. Изглеждаше уморен и напрегнат и се сопна на агентите, когато двама от тях се опитаха да ги последват в къщата.

— Това е частна среща — каза той, като се обърна и препречи вратата.

— Господин президент, трябва да сме наблизо, за да можем да ви пазим — възрази единият от охраната.

— Ако Международната Божия армия ме причаква в избата, ще научим нещо за способността ми да преценявам характерите. Останете навън — нареди президентът и затръшна вратата пред лицата им. После се обърна към смаяния Голдстийн и измърмори: — Проклети досадници. Откакто Стар ги прати да шпионират Клинтън…

— Дискретността им не може да се приема априори, знам. Заповядайте. — Голдстийн посочи към един от изходите от просторния вестибюл.

— Дали можем да поговорим в някоя стая без прозорци?

Голдстийн кимна.

— Ако иронията не ви притеснява, на долния етаж има едно помещение, което първият собственик е построил за стрелбище. По-голямата ми дъщеря го използваше за стрелба с лък. Сега си държа там влакчетата. Условията са малко спартански…

— Звучи идеално.

Влакчетата на Голдстийн бяха цял миниатюрен свят — огромен подковообразен макет, заобиколен от малка наблюдателна платформа с три въртящи се стола. В момента, в който двамата влязоха, компютърът включи диорамата. Сградите се осветиха, повече от десет товарни и пътнически влакове потеглиха по стотината метра релси, по улиците се раздвижиха трамваи и в каналите потече истинска вода. До средата на стената бе нарисувана картина, която разширяваше пейзажа до далечен хълмист хоризонт.

— Това е Филаделфия през петдесетте години на двайсети век, нали? — приятно изненадан, попита Бреланд. — Естествено, това е гарата на Тринайсета улица, а това — Зоопаркът. А това тук трябва да е река Шуълкил. Прав ли съм?

— Познахте града, но сбъркахте епохата. Това е хиляда деветстотин трийсет и пета година, преди войната, за да мога от време на време да пускам по някой парен влак. — Голдстийн посочи отсрещния ляв край на диорамата. — Израснах на осем преки от Рийдинг Стейшън и Китайската стена. И досега се връщам в детската си стая винаги, щом чуя локомотивна свирка.

На лицето на Бреланд изведнъж се изписа меланхолия и той седна на един от столовете.

— Завиждам ви, че имате време за това — за нещо чудесно, весело и лично.

Голдстийн се засмя.

— Не се заблуждавайте. Това тук са по-скоро пари, отколкото време — боя се, че времето е пръснато в продължение на три десетилетия, една вечер на месец, един уикенд на година.

— Аха. И все пак… все пак преди имах хобита. Поне едно. — Президентът се усмихна уморено. — Но пък съвсем скоро ще имам предостатъчно време да си спомня какво беше то.

— Вижте, господин президент…

— Моля ви — Марк — прекъсна го Бреланд. — Все повече ми се иска да чувам как звучи собственото ми име.

— Добре, Марк — повтори Голдстийн. — Още е прекалено рано да се предавате.

— Рейтингът ми е четирийсет процента, Арън.

— Пламенни и непоклатими четирийсет процента — те могат да предрешат изборите, когато половината от населението си стои вкъщи.

Бреланд се засмя горчиво.

— Мисля, че никой няма да изтърпи до следващите избори. Сигурен съм, че каквато и да е съвременната статистика за социалния състав на гласоподавателите, този път тя ще бъде нарушена.

— В такъв случай няма да се оправдае нито една прогноза — социолозите нямат представа как да предвидят поведението на група, която никога досега не е гласувала.

Бреланд вдигна ръка и поклати глава.

— Стига, моля ви, стига. Единственото, което е по-тъжно от младия циник, е старият идеалист.

— При цялото ми уважение, господин президент, според мен е тъкмо обратното. Но времето ни е ограничено и се съмнявам, че сте дошли тук, за да си разменяме афоризми.

— Не — потвърди Бреланд. — Дойдох с надеждата да получа вашата помощ.

— Ще направя, каквото мога.

— Не знам дали изобщо можете да направите нещо. Но съм отчаян, Арън. Всичко се изплъзва от ръцете ми. Нямам власт над Пентагона, нямам авторитет в Конгреса — решили са, че вече съм абсолютно безпомощен и че спокойно могат да не ми обръщат внимание. Началник-щабовете се готвят за превъоръжаване с тактически ядрени оръжия и азитни експлозиви. Конгресът търси начин да забрани частното притежаване на спасителни щитове, като ги обяви за обществено опасни. НОА води процес против инсталираните от щатите спасителни щитове, като ги обявява за нарушение на Четвъртата поправка — неоснователно претърсване и арест. И аз не мога да направя нищо.

— Това не е всичко — тази война се води на още един фронт — каза Голдстийн. — Срещу „Оуръм Индъстрис“, лабораториите „Терабайт“, Джефри Хортън и всеки, който има участие в създаването на Спусъците, се водят над шейсет дела за причинени вреди.

— Шейсет!

— И това е само началото. Според мен се полагат координирани усилия за елиминиране на Спусъка, като се направи нерентабилно скъпо конструирането и инсталирането му. И това играе ролята на изнудване още преди първият процес да е стигнал до съдебната зала — вече ни е известно за над сто доброволно изключени или демонтирани частни инсталации.

— Защото собствениците повече се страхуват да не ги осъдят, отколкото някой да не бъде убит.

— В крайна сметка, да.

Бреланд въздъхна.

— Знаете ли, Арън, никога не съм вярвал в психоанализата, но сега много се изкушавам — мъжкият фетиш за оръжия и напълно нелогичната реакция на някои мъже към перспективата да се откажат от тях…

— Знам накъде води това. Сякаш са ги кастрирали, сякаш са ги направили импотентни.

— Звучи абсурдно, но все пак… — Президентът поклати глава.

— Е, вече е късно да включим Националната психиатрична застраховка към държавната програма за социално осигуряване.

Бреланд глухо се засмя.

— Другото обяснение, което ми дадоха, е още по-обезпокояващо — че се борим с първичен биологичен егоизъм, вроден стремеж към власт и защита на семейството. Един британски антрополог ми прати дълго есе със своя анализ: съпротивата идва от страна на мъже, които ме смятат за заплаха, а не за по-високопоставен човек от тяхното племе. Те отказват да се поставят под моя защита и се вкопчват в онова, което според тях им трябва, за да се защитават сами.

— Звучи като начало на революция.

— Нали? Може би единственото, което ни спасява, е, че изглеждам изключително слаб — че съм изключително слаб. Те ме смятат за смъртоносно ранен. Мислят си, че вече са победили. И ще ми е много трудно да ги убедя в противното. Тъкмо затова съм тук — трябва ми опора. Трябва ми начин да ги убедя, че грешат.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— С вашето съдействие аз предадох пълния теоретичен и технически архив на Спусъка на пет държавни научноизследователски центъра — четири военни и един под юрисдикцията на министерството на правосъдието. Вече знам, че не мога да се обърна за помощ към тях. Тяхната мисловна нагласа се контролира от хора, които се чувстват застрашени от Спусъка и го разглобяват на части, за да разберат как да го унищожат, а не как да го усъвършенстват. И аз не мога да направя нищо — все едно да наема вълци да стрижат овцете.

— Разбрах ви. Искате да знаете какво можем да направим за вас ние.

— Бих се изразил малко по-отчаяно — дошъл съм да ви помоля да намерите начин да ми помогнете. Имам нужда от по-добър Спусък, Арън. От по-добър и по-безопасен Спусък. Трябва ми Спусък, въздействащ върху всички видове експлозиви, които бързаме да вкараме в играта. Трябва ми Спусък, който да има същото действие върху експлозивите, каквото има върху черния барут сегашният вариант. Трябва ми Спусък, който да ни осигури достатъчна безопасност и генералите да могат да живеят без тактически ядрени ракети, а ние, останалите, да живеем без арсенала в килера си. Трябва ми опора. Трябва ми отговор — ако не успея да го намеря, разоръжаването ще се нареди в учебниците по история до сухия закон като благородна идея, която не сме били достойни да осъществим.

Дълбоки бръчки покриха лицето на Голдстийн.

— Разговаряли ли сте за това със сенатор Уилман?

— Гроувър дойде при мен в началото на седмицата. Той има свои грижи и не ми помогна много. Разговорът ни беше доста тягостен.

— Но чуждестранните лаборатории…

— Досега не са успели да направят нещо повече от това да доизчистят първоначалния модел. Грийн спомена за теоретични пречки, за липсващ елемент.

— Уверявам ви, господин президент, ние не крием нищо от вас.

— Това ми е известно. Но първият Спусък беше ваше творение — никой не знае повече за него от вашите хора.

— Може би. Но доктор Хортън е в отпуск…

— Тогава е време да се върне на работа — рязко заяви Бреланд.

Голдстийн се намръщи.

— Проблемът е, че доктор Хортън не поддържа постоянна връзка с нас.

— Не знаете къде е?

— Точно така.

Президентът тъжно поклати глава.

— Може би не е честно да ви прехвърлям топката, Арън, но не ми остава друго — онова, което направихте досега, не е достатъчно. Трябва да продължите. Трябва да ми дадете повече, и колкото се може по-скоро. Ако не можете, ще се провалим — а съм убеден, че не го искате.

— Не, разбира се. Не.

Бреланд се изправи.

— Всъщност съвсем ясно си спомням нещо, което казахте онзи ден в Овалния кабинет — че дори нашият вид да е обречен да ражда убийци и войнолюбци, най-малкото, което ние, останалите, можем да направим, е максимално да ги затрудним. Е, все още не сме стигнали дотам. Помогнете ми. Накарайте хората си да побързат. Засрамете ги, подкупете ги, уплашете ги, вдъхновете ги — няма значение, само извлечете най-доброто, което могат да ни дадат. Защото става късно, Арън — а в този живот няма да имаме втора възможност.

— Да — замислено отвърна Голдстийн. — Напълно сте прав. Моментът е уникален. Или ще успеем, или с провала си ще потвърдим песимизма, който ни позволява да не искаме повече от себе си. Или цивилизовано общество, или общество на циници. — Той също се изправи и протегна ръка. — Господин президент, честно казано, не знам какво можем да направим, но ще проверя и ще положа всички усилия.

Голдстийн изпрати президента навън и изчака хеликоптера да излети. После включи комуникатора си и каза:

— Капитан Хил? Пригответе самолета — заминаваме за Принстън.

В хеликоптера Марк Бреланд също включи комуникатора си, свързан с пълномащабна секретна федерална мрежа, и каза:

— Говори президентът.

Поради грохота на двигателя минаха няколко секунди, докато системата разпозна гласа му.

— Гласът потвърден.

— Връзка с началника на военното разузнаване.

— Съобщавам. Връзката осъществена.

Чу се нов глас.

— Да, господин президент.

— Господин Хилгър, бихте ли включили в разговора координатора на проект „Спусък“?

— Един момент, господин президент. — По време на паузата Бреланд долови известна промяна в шума, която придружаваше третата връзка. — Моника Франсес е тук, господин президент.

— Добре. Имам един въпрос към двама ви. Арън Голдстийн ми каза, че не му е известно местонахождението на доктор Джефри Хортън. Ние знаем ли къде е?

— Няма заповед за охраната му, не сме установявали и наблюдение — отвърна Хилгър.

— Защо?

— Прекратих наблюдението един месец след излизането на доктор Хортън в отпуска. Това изискваше прекалено много хора и нямаше признаци да е изложен на опасност. Моника, ти знаеш ли нещо?

— Следим придвижването на доктор Хортън, разбира се. Но не подробно. Последното съобщение е отпреди двайсет и три дни.

— Значи и ние не знаем къде е?

— Не знаем, господин президент.

— Тогава го открийте. И докато го търсите, измислете начин да го следите.

— Господин президент, да разбирам ли, че не се очаква доктор Хортън да ни съдейства?

— Точно така. Откриването му е от първостепенна важност — използвайте всички необходими ресурси, и човешки, и технически.

Хилгър се прокашля.

— Добре, господин президент. Ще се погрижа за това.

На скромния терминал на летището в Принстън нямаше други самолети и съответно отпред не чакаха лимузини и таксита. Вместо да вика кола, Голдстийн направо отиде в единственото бюро за автомобили под наем и почука на гишето. След малко от съседната стая излезе един озадачен служител, очевидно събуден от дрямка. Голдстийн без възражения взе една кремава кола, като запази за себе си фактите, че шофьорската му книжка е само за дневно шофиране и че не е сядал зад волана от повече от пет години.

Единственото свободно място в паркинга на Фулд Хол беше за инвалиди. За да не му наложат автоматична конфискация, Голдстийн остави колата с включен двигател до тротоара.

— Извинете — повика той жената на рецепцията. — Бихте ли ми казали къде да намеря доктор Броуиър?

— Съжалявам, доктор Броуиър не приема гости. Но можете да му оставите съобщение.

— Какво значи това? Защо не приема? Спи ли? Да не би да не е в университета?

— Съжалявам, нямам повече информация. Предлагам ви да оставите съобщение на доктор Броуиър и да си уредите…

— Госпожице, ако исках да му оставя съобщение, щях да го направя. Доктор Броуиър работи при мен.

— В такъв случай сигурно имате по-добри начини да се свържете с него — спокойно отговори момичето. — Съжалявам, но не мога да ви помогна. Институтът е длъжен да осигурява оптимална среда за…

— Да, да, да — нетърпеливо я прекъсна Голдстийн. — Сега вие ме разберете…

— Извинете, господине — намеси се нов глас. — Вашата кола ли е паркирана на улицата?

Голдстийн се обърна и се озова пред висок мъж с дискретна жълто-кафява униформа.

— Да.

— Ще трябва да я преместите, господине. Пречи на движението.

Голдстийн прехапа устни и овладя желанието си да му отговори остро.

— Добре. Ще я преместя.

Качи се в колата, затръшна вратата и за миг остана абсолютно неподвижен, вперил очи в таблото. Бе възнамерявал колкото може по-незабелязано да пристигне и да си замине, да не доверява нищо на ефира, където думите му можеха да бъдат засечени, записани и дешифрирани от хора, проявяващи особен интерес към създателите на Спусъка.

Ала Карл се беше заключил зад стена — не само от етикет и протокол, но и от мерките за безопасност на „Терабайт“. Физическият адрес на Броуиър липсваше в архива на лабораториите. Нямаше нужда от него. Парите стигаха до сметките, информацията стигаше до дисплеите и принтерите, имаше достатъчно фирми за доставка на стоки.

Оставаха му само две възможности: да се опита да пробие дупка в стената или да изчака докато Броуиър сам не излезе навън — което, що се отнасяше до Голдстийн, всъщност бе единственото решение.

С вой на двигателите и писък на гуми, достоен за седемнайсетгодишен хлапак, той подкара колата, после рязко зави надясно. Предните колела се качиха на тротоара, автомобилът навлезе в тревата и спря. Голдстийн зачака.

Не се наложи да чака дълго. След секунди високият мъж от охраната изскочи от централния вход на сградата, следван от някаква дребна жена. Двамата се затичаха право към Голдстийн, без да крещят заповеди и да вадят оръжия. Когато се приближиха и спряха до лявата врата, той спусна малко прозореца си.

— Засрамете се — без да им даде възможност да кажат нещо, започна Голдстийн. — Това ли е представата ви за охрана, господин Уолш? Ами ако бях терорист с бомба в колата? Можех да стигна чак до стълбището и да взривя цялата сграда.

— Господине, веднага преместете колата — отвърна жената. — Ако не го направите, ще ви арестуваме за навлизане в частна собственост и унищожаване на…

— Заплахите няма да прикрият недостатъците. Боже Господи, една средно голяма кола-бомба само за миг ще унищожи двайсет процента от интелекта на планетата. Знам, че тук нямате инсталиран спасителен щит, защото вашите директори глупаво отклониха нашето предложение. Но никога ли не сте чували за ограничен достъп или бариери? И двата края на този път трябва да се преградят и ви трябва някой да следи за непознати, въоръжен с нещо повече от намръщена физиономия, в случай че са недружелюбно настроени.

Уолш се опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.

— Бихте ли ми казали кой сте и какво искате, господине?

— Казвам се Арън Голдстийн… — Забеляза скептичните им изражения и въздъхна. — Да, онзи Голдстийн — не се подвеждайте по колата. Под наем е. Току-що пристигнах и спешно трябва да разговарям с доктор Броуиър. Вижте, разбирам, че се опитвате да защитите покоя на учените, но въпросът е изключително важен — толкова важен, че ако не ми окажете съдействие, ще потърся начин да дам отдушник на раздразнението си. Обикновено го правя, като харча пари, за да създавам проблеми на хората, които ми създават проблеми. Колко проблеми според вас ще мога да ви създам с печалбата си от един ден?

Двамата въпросително се спогледаха.

— Имате ли документ за самоличност? — попита жената.

Голдстийн мълчаливо и небрежно й подаде личната си смарткарта и проследи изражението й, докато я прекарваше през скенера си.

— Трябва ви доктор Броуиър, така ли? — попита мъжът.

— Уилис, недей…

— Колко пъти трябва да го повторя? — каза Голдстийн.

— Мисля, че сте закъснели.

— Моля?

— Тази сутрин доктор Броуиър ни предупреди, че заминава заедно с доктор Сам.

— Закъде? И кой е доктор Сам?

— Почакайте. — Мъжът включи радиостанцията си. — Стивън, обажда се Уилис. Доктор Сам замина ли вече? — Той замълча, после прибави: — Преди двайсет минути? Благодаря. — Уилис се наведе и надникна през прозореца. — Може и да не сте закъснели. Потърсете го на Олдън Лейн. — Той посочи на изток. — Доктор Броуиър е на номер петдесет и едно.

Голдстийн кимна и превключи на задна.

— Моите извинения за тревата — за миг изпуснах волана. Пратете сметката за чима в „Оуръм Индъстрис“.

Забеляза ги само защото знаеше, че търси двама души. Иначе щеше да се подчини на знака „Стоп“ на Олдън Лейн и щеше да изчака таксито да продължи напред, вместо да го засече.

Запищяха спирачки и двете коли поднесоха. Таксито спря с предното си дясно колело до тротоара. Левият край на предната му броня опираше в дясната врата на кремавата кола. Двамата шофьори излязоха в здрача — единият гневно ругаеше, докато другият спокойно вадеше от вътрешния си джоб стодоларова банкнота.

— Извинявайте — каза Голдстийн, усмихна се и подаде парите, после заобиколи внезапно изгубилия дар слово таксиметров шофьор, надникна през отворената врата и погледна вътре. Броуиър беше пребледнял, а вторият пътник видимо трепереше.

— Много сте стар за наемен убиец — с нервна дързост отбеляза непознатият.

— И съвсем невъоръжен — прибави Голдстийн. — Карл, трябва да поговорим.

— По дяволите, Арън, какво правиш тук? Да не си се побъркал? Щеше да ни убиеш!

— Глупости — таксиметровите шофьори имат бързи рефлекси. Просто слез и ела в моята кола.

В този момент шофьорът също се наведе към тях.

— Вижте, ако е нещо за жени, не искам да се забърквам.

— Не е и няма да се забъркате. Свалете им багажа — аз ще ги закарам където отиват.

— Ей, броячът ми продължава да трака. Няма да позволя на никой да ми отмъкне…

Голдстийн мълчаливо му подаде още една банкнота.

— Така бива — каза шофьорът.

— Ти дори не знаеш къде отиваме — възрази Броуиър. — И вече закъсняваме. Ще си изпуснем самолета.

— Наистина не знам къде отивате. Но знам, че няма да изпуснете самолета. — Той погледна доктор Сам. — За вас не съм сигурен. Карл, премести се в моята кола, моля те.

Броуиър се намръщи, после отвори вратата.

— Никога не съм те виждал такъв, Арън, така че сигурно ще е най-добре да разбера какво ти е щукнало.

— Така те харесвам.

— Едва ли. Дай ми ключовете.

Броуиър подкара колата към тротоара и освободи кръстовището. Таксиметровият шофьор го последва, остави доктор Сам и куфарите на тротоара и потегли.

— А сега ми кажи какво става — настоя Броуиър.

Индустриалецът се настани до него на предната седалка.

— Положението е много сериозно, Карл, много сериозно. Драматургът ни моли за помощ. Пиесата се нуждае от второ действие и няма много време. Вложили сме толкова пари, че не искам преждевременно да свалят продукцията…

Броуиър объркано запремигва и го прекъсна.

— Каква пиеса? За какво говориш?

Голдстийн се намръщи, наведе се към него и прошепна:

— Говоря за президента. Говоря за работата, която вършим за него.

— Тогава защо не го кажеш направо? Тук сме само ние двамата.

— И твоят приятел. Кой е той? Добре ли го познаваш?

— Канех се да го заведа в Пристройката — това отговаря ли на въпроса ти?

— В Пристройката… — прехапа устни Арън. — Е, всъщност точно там исках да идеш. Тук съм, за да те замъкна обратно на работа.

— Аз изобщо не съм преставал да работя.

— По второто действие.

— Е, мисля, че двамата със Сам може би вече имаме работен вариант — отвърна Броуиър.

— Моля?

— Отивахме да се облечем за репетиция. Ще дойдеш ли с нас в театъра?

Голдстийн кимна и в очите му проблесна надежда.

— Можем да отидем с моя самолет.

— Добре, защото нашият излетя преди десет минути. — Броуиър махна на младия учен да се настани на задната седалка на колата. — Арън, това е доктор Самюъл Бенингтън-Хастингс. Доктор Сам, това е господин Голдстийн — той плаща сметките. И идва с нас. Или би трябвало да кажа, ние отиваме с него.

Притиснат между куфарите, доктор Сам хвърли предпазлив поглед на Голдстийн.

— Обещай ми, че няма той да ни вози.

Броуиър се засмя, стисна волана и подкара колата.

— Няма проблем. С Арън имаме уговорка — от мен шофирането, от него пилотирането. Така че бъди спокоен.

Доктор Сам въздъхна дълбоко:

— Мисля, че допускам голяма грешка.

— Такива са младежите — весело отбеляза Голдстийн и заговорнически се усмихна на Броуиър. — Когато стане на нашата възраст, на човек хич не му е толкова широко около врата.

— Сега ме безпокои височината, не широчината. Сега с радост си затварям очите — нали ще ми кажете, когато всичко свърши?

Другите двама мъже се засмяха.

— Естествено, доктор Сам — отвърна Броуиър. — Веднага щом някой каже на нас.

Доктор Гордън Грийн се наведе напред и погледна през електронния бинокъл към експерименталната платформа, разположена на хиляда метра от тях. Новият полигон използваше преимуществото на една естествена котловина, доизровена с булдозери и експлозиви. Това позволяваше контролното помещение да се измести много по-надалеч, отколкото на първия полигон на Пристройката — до върха на изложения на слънцето и вятъра хребет на един километър югозападно.

— Виждам адски много огнева мощ — отбеляза Грийн, насочил бинокъла към поставките на пробите. Поставени до защитни стени от железобетон, те не само заобикаляха платформата, но и се издигаха на повече от тридесет градуса по склона на котловината. Четири полегати тунела от северната страна разширяваха тестовия пакет до минус двадесет градуса.

Грийн не се обръщаше конкретно към никого, но Вал Боудън стоеше достатъчно близо, за да го чуе.

— Да, Пит Макган се справи чудесно.

— Добре е да имаш военен интендант — отвърна Гордън. — Деветдесетмилиметрови, трийсетмилиметрови, гранати, С-4 — ако дори само някои от тях се взривят, ще има цял месец да събираме парчетата от платформата.

— Не го казвай на Лий — тя изгуби двайсет и четири дни да организира този експеримент.

Грийн изсумтя в знак на съгласие и Боудън се отдалечи, застана до Броуиър и се заслуша в двамата лаборанти, които привършваха с проверката на уредите.

— Там е струпана адски много огнева мощ — повтори думите на инженера Боудън, само за да има какво да каже.

— Не за дълго — бодро отвърна Броуиър.

Самюъл Бенингтън-Хастингс, който се намираше на отсрещната страна на платформата, се беше залепил за Лий Тейър.

— Дълбоко ме смущава фактът, че се готвим да изпитаме това устройство, а все още не разполагаме с приличен начин да измерим мощността му.

— Това е, защото няма мощност в конвенционален смисъл — има ефект — отвърна тя. — И онези боеприпаси са достатъчни, за да измерим ефекта му.

— Чудесно. Стига да знаеш, че това не е наука — така само си играем с Божиите кубчета.

— О, Сам — адски си сладък, когато ревнуваш — закачливо каза Тейър. — Всеки знае, че без инженерите нищо не става. Теоретичната наука е въздух под налягане — от нея няма никаква полза, ако наоколо няма инженер, който да я съчетае с практическа наука и нежно да я отглежда, докато не стане напълно развито новородено техническо бебе.

Бенингтън-Хастингс се изчерви.

— Е, само се надявам съчетаването да е било безопасно.

— Ти си странно момче, доктор Сам.

— Благодаря — засмя се той.

Арън Голдстийн и последният пристигнал в Пристройката, Гроувър Уилман, си бяха намерили място зад платформата, далеч от суетнята преди теста.

— Нервен съм — призна индустриалецът. — Чудя се дали не прибързват, защото сме тук.

— Да не би да те е страх, че ще им донесем лош късмет, Арън, само защото стоим тук и толкова много го искаме? Предварителните тестове бяха много обещаващи.

— Майка ми вярваше, че Бог е много загрижен за нашето смирение и ни праща разочарования, когато започнем да очакваме повече късмет, отколкото ни се полага — отвърна Голдстийн. — По принцип предпочитам очакванията ми да бъдат надхвърлени, отколкото да остана разочарован — но когато ми е трудно да контролирам очакванията си, винаги си спомням предупреждението на мама.

Уилман изсумтя.

— Арън, ако смяташ, че един добър резултат ще е нещо повече от полагащия ни се късмет, трябва да те заведа на кратко освежаващо пътуване в най-новата история. От едната страна на везните слагаш две световни, двайсет регионални и сто граждански войни, плюс всички расови, религиозни и политически геноциди…

— Но за каква част от всичко това сме виновни самите ние?

— А, виновни са хората с пушките. Те от много отдавна командват света. Но ние не сме тук заради тях — тук сме заради останалите, онези, които са проливали кръвта си, страдали са и са умирали. — Той постави ръка на рамото на Голдстийн и успокоително го стисна. — Обещавам ти, това изобщо няма да изравни везните. Ние не искаме чак толкова много — това е само троха, символичен аванс, една целувка след десет хиляди шамара. Не се страхувай да го искаш с цялото си сърце.

— Започнаха броенето — каза индустриалецът и взе бинокъла си. — Скоро ще разберем.

В този ден важно беше онова, което не се случи.

Точно в 14:10:00, когато ъгълът на слънцето бе идеален за видеокамерите, поставеният върху Модел I прототип бе активиран с пълна мощност за една двадесета от секундата. Цялото напрежение се състоеше в приготовленията — самият момент отмина прекалено бързо, като дъх, затаен в тревожно очакване. Но в този кратък миг различните боеприпаси и експлозиви по тестовите поставки бяха подложени на нещо, което Броуиър дръзко нарече болометрично интермодулиращо поле.

Единствено Броуиър от всички наблюдатели в контролното помещение бе в състояние да си представи какво става със структурата на материалите по време на мимолетното им излагане на полето. Бенингтън-Хастингс разсъждаваше с математически понятия, не с метафори — той виждаше уравненията така, както глухият композитор чува музиката, без технически средства, като чиста същност, която не изисква преобразуване в нещо конкретно. Другите бяха пленници на съответния училищен модел на атома, който най-твърдо се бе установил в библиотеката им от идеи, защото мигновеното преобразуване на стихийната материя нямаше място в свят или на орбитиращи електрони, или на квантова несигурност.

Ала в представите на Броуиър стихийната материя беше изчезнала, разкрита като удобна измислица, приятна за възприятията на сетивата. Материята бе само производно, вторично явление. Фундаменталните същности бяха енергията и информацията. Информацията придаваше форма на енергията, както волята превръщаше желанието в цел. След информацията се променяше и формата, докато субстанцията оставаше неизменна.

Като че ли информацията бе волята на вселената, мислеше си Броуиър, воля, налагаща ред на субстанцията — ред, който следваше спонтанното и експлозивно преобразуване, погрешно възприемано като момент на сътворението. Енергията беше по-стара от информацията, ала безформена и безвременна без нея — по-стара от материята, ала безпомощна и безполезна без нея. В тази нова и провокативна светлина Големият взрив не представляваше раждането на вселената, а на нейното съзнание.

И с типичната човешка самоувереност той и екипът му се опитваха да проникнат в механизма, с помощта на който се бе създала и се поддържаше вселената. Опитваха се да прошепнат предложение в ухото на универсалния ум, да заменят една мисъл с друга, един модел с друг. Надяваха се да открият, че свойствата на материята са също толкова произволни в настоящето, колкото и в първите секунди на космическия пожар, да демонстрират, че квантовата несигурност е само загатване за космическата гъвкавост.

Броуиър вече знаеше, че могат да разбъркват информационния пакет от обвързана енергия — каквото всъщност правеше Спусъкът. Въпросът, на който трябваше да се отговори, бе дали могат последователно да променят този информационен пакет. Но дори задаването на въпроса предполагаше гъвкавост на фундаменталния ред, предполагаше, че локалните промени ще останат локални и че енергията ще остане строго обвързана, както обещаваха уравненията на доктор Сам.

В противен случай полигонът, Пристройката, централните окръзи на Невада и може би много по-голям район щеше да изчезне в синьо-бялата пещ на хаоса. „Днес — помисли си Броуиър — или ще станем като боговете, или ще се срещнем с тях.“

Това бе драмата на момента за него — не наличието на боеприпаси на полигона, нито също толкова експлозивните политически кулиси. И именно тази перспектива правеше неподвижността и тишината на първата фаза на теста толкова вълнуваща. Още известно време нямаше да разберат какво се е случило през тази една двадесета от секундата, ала онова, което не се беше случило, изпълваше Броуиър с повече облекчение, отколкото всяко друго несъстояло се събитие.

Изтече близо половин час докато хората на Пит Макган, облечени в бронирани костюми за обезвреждане на бомби, откарат дистанционно управляемия си бронетранспортьор в полигона и натоварят в задното му отделение една трета от пробите от всяка поставка. Някои щяха да бъдат запазени за анализ, други щяха да се използват в последната фаза на експеримента. По време на чакането не разговаряше почти никой, сякаш от суеверна предпазливост.

Когато екипът на Макган напусна тестовата зона, започна ново броене — този път за едновременно петсекундно активиране на тествания прототип и Модел I.

Всички боеприпаси трябваше да са уязвими за Спусъка и присъстващите се приготвиха за предстоящите експлозии. Но моментът отново дойде и замина, без да се случи нищо. Нямаше взривове, нямаше пламъци, нито дори валма бял дим, придружаващи разпадането на някои съединения.

По време на втората почивка бе по-трудно да овладеят вълнението си. Разговорите продължаваха да са само служебни. Ала Броуиър чу шепот и мърморене от всички страни, когато хората на Макган тръгнаха, за да вземат една трета от пробите. После Гордън Грийн се приближи до него и го сръга с лакът.

— Става интересно — тихо рече той. — Особено ми харесва това, че не мога да кажа дали последният човек, който е напуснал полигона, не се е спънал в някой разклонител и не е провалил всичко. — После се усмихна дяволито и се отдалечи.

Всеки от трите теста за деня на полигона имаше различна цел. Първият проверяваше безопасността на системата и от него научиха, че прототипът не дестабилизира експлозивите така, както Спусъкът. Вторият изпитваше ефикасността на системата и от него научиха, че дори Спусъкът не може да дестабилизира пробите, докато прототипът оказва успокоителното си въздействие.

Оставащият въпрос от програмата бе дали има някакъв запомнящ ефект. Като изхождаше от уравненията, доктор Сам твърдеше, че би трябвало. Като анализираше стотици тестове на Спусъка, Броуиър се съмняваше. За да решат спора, бяха заредили серия експлозиви, изложени само на полето на Модел I, от една стотна от секундата при десет процента мощност до три секунди и сто процента мощност. Тестът обхващаше деветдесет отделни проверки, но тъй като се контролираха от компютър, те щяха да отнемат само пет минути.

— Готови сме — съобщи Лий Тейър. — Полигонът е чист. Доктор Броуиър?

— Не чакайте заради мен.

— Тогава да започваме. Надяваме се да не стане нищо, нали?

В момента, в който активира устройството, разговорите утихнаха. Дори вятърът сякаш затаи дъх, докато секундите се превръщаха в минута, после във втора и трета. Всички бинокли бяха насочени към полигона. Онези, които нямаха бинокъл, се бяха скупчили около контролния пулт и наблюдаваха мониторите.

Сред тях бе Бенингтън-Хастингс, който подскачаше като нервно и нетърпеливо дете. Когато срещна очите на Броуиър, той широко се усмихна и вдигна палци. Възрастният учен отговори с предпазлив поглед, две вдигнати ръце и стиснати палци.

— Имаме пълна мощност — с разтреперан от вълнение глас съобщи Лий Тейър. Наоколо плъзнаха колебливи усмивки.

Последната минута се стори на Броуиър особено мъчителна — около гърдите му сякаш беше увито стегнато въже и с всеки дъх дълбоко се врязваше в плътта му. Дори цялата тестова поставка да се взривеше в последния момент, те вече разполагаха с достатъчно информация, за да са доволни. Но изведнъж му се прииска доктор Сам да е прав и боеприпасите да останат стабилни дори само заради чистата и красива симетрия на уравненията, заради изключителното съвършенство на момента. Към края вече съвсем не можеше да диша. Дробовете му пламтяха, главата му се пръскаше, въпреки че надеждите му бяха литнали в небесата, неспирани от страха от последствията на прекалената самоувереност.

Накрая всичко свърши.

— Това е — тихо каза Лий. — Готови сме.

Около нея избухнаха овации, очакването се превърна в ликуване, неустоимо, шеметно, гордо. Насред суматохата Броуиър тежко се облегна на един парапет, някак си успя да изкара въздуха от гърдите си и отново си пое дъх. Чуваше гласовете сякаш от много далеч.

— Трябва да се обадя на брокера си — да му кажа да продава акциите на „Ремингтън“…

— Вече си закъснял — запази ги и се надявай, че някой ден хората ще ги колекционират.

— Наистина ли успяхме? Наистина ли успяхме? Мисля, че успяхме…

— Да, и аз съвсем скоро ще си получа парите от ония басове…

— Ей, Горди, сигурен ли, че си заредил батериите правилно?

— Хайде да идем на полигона и да проверим.

— Точно така, приятели, още не сме свършили. Контролна група, изключете пултовете си и започвайте да пишете докладите за теста. Всички останали — бусът чака.

По време на спускането по дългото метално стълбище Броуиър се опираше на ръката на Вал Боудън. Когато се качиха на буса, Лий Тейър се обърна и го погледна въпросително.

— Добре ли си, Карл? Искаш ли да се върнеш в комплекса?

— От жегата е — изтощава ме. И от слънцето ме боли глава. Но съм добре — климатикът ми помага. Хайде да свършваме.

Тя не изглеждаше убедена, но се обърна към шофьора и му даде знак.

— Да вървим.

Когато бусът стигна на стрелбището, хората на Макган бяха приготвили всичко. Имаше оръжие за всеки калибър боеприпаси и състав на експлозив, както и човек с брониран костюм за всяко оръжие. Свързаните с електрически детонатор проби бяха поставени в ями, отдалечени на сто и петдесет метра.

— Настойчиво ви съветвам да гледате от оня грозник там, госпожи и господа — каза Макган и посочи бронетранспортьора. — Вътре има два перископни монитора, така че няма да пропуснете нищо — и нищо няма да ви улучи.

Броуиър се усмихна и каза:

— Гледката оттук ми харесва. Можете да започнете, когато сте готови, господин Макган.

След това нямаше как да накарат другите да влязат в бронетранспортьора. Те останаха при Броуиър и буса, докато Макган се отдалечаваше към края на огневата линия. Той се консултира по радиостанцията с помощника си по безопасността, после вдигна червеното флагче.

Тъй като имаше вероятност някой от боеприпасите да е дефектен, Макган беше снабдил огневата линия с револвери, карабини и пушки-помпи. През следващите няколко минути това се оказа далновидно решение. Един след друг хората опитваха с различни оръжия и ги оставяха, без да успеят да стрелят.

Повтори се същото като с експлозивите. Три гранати се забиха в склона на хълма и вдигнаха само облачета червеникав прах. Електричеството безсилно обходи тестовите ями. Стоманени ударници безрезултатно паднаха върху върховете на бойните глави, пластичният взрив само съскаше в гнездата си от огнеупорни тухли.

И всичко това постепенно смъкваше тежестта от плещите на Броуиър, докато накрая той не започна да се чувства странно лек и спокоен, като балон, опрян в тавана. Когато Макган спусна червеното флагче и над стрелбището се разнесоха радостни викове, Броуиър не се включи в ликуването. Успя само широко да се усмихне — струваше му се, че от прекален възторг ще отлети.

Никой, включително самият Броуиър, не разбираше, че състоянието му е опасно. Ненадейно пред него се появи Гордън Грийн, хвана ръката му и я стисна. До него бе и Гроувър Уилман и говореше нещо, което възрастният учен не можеше да чуе. После му се нахвърли доктор Сам и го прегърна така, че едва не го събори на земята. На помощ му се притече Лий Тейър, хвана доктор Сам за яката и го замъкна някъде настрани — само за да се появи след няколко секунди и също да подложи Броуиър на смазваща гърдите прегръдка. Кръгът от тела около него се стесняваше, докато накрая паниката в очите му привлече вниманието на Арън Голдстийн.

— Махнете се, махнете се — скара им се индустриалецът, хвана Броуиър под ръка и го поведе към буса.

Двамата седнаха заедно на стъпалата и Броуиър се вкопчи в успокоителната плътност на метала.

— Добре ли си, Карл?

— Всичко беше… просто ми дойде прекалено — отвърна ученият. Гърдите му бързо се надигаха и спускаха и от гърлото му се чуваха остри, хрипливи звуци. Той се опита да се усмихне. — Кой да предполага… че човек може толкова да се развълнува… за нищо.

— За нищо ли? Не бих казал, стари приятелю.

Над двамата падна сянка и Броуиър вдигна глава. Пред тях стоеше Уилман.

— Повикаха хеликоптера и санитарите. Да ти донеса ли нещо, Карл?

— Добре съм — настоя Броуиър. — Лек топлинен удар, в най-лошия случай. — Той махна с ръка, за да отблъсне предложената му чаша вода. — Някой трябва да се обади на президента и да му каже, че имаме действащ Неутрализатор.

— Мислех довечера да се кача на самолета и да му съобщя лично — отвърна Арън. — Заради секретността и прочее.

— Сигурно така ще е най-добре — съгласи се Уилман.

— Заради секретността — повтори Броуиър. — Да, радвам се, че ми го напомняш. — Той вдигна очи към привечерното слънце. — Гроувър, пак се повтаря същата история. Къде е Гордън? Работи с Гордън — той знае какво да прави. Разбираш ли? Патентите не ме интересуват. Няма да взема нито стотинка за това откритие. Всеки, който иска Неутрализатора, може да го получи. Раздавайте го. Дайте им шанс. Дайте им шанс да се справят по-добре.

— Знаеш, че ще го направим, Карл — отвърна Голдстийн, хвана ръката на Броуиър и я стисна. — Знаеш, че ще го направим.

22.Път към величието

За пет седмици Пристройката конструира заглушаващ модул за Модел I, а след още четири месеца заводи 4, 5 и 6 бяха преоборудвани за производство на неутрализатори.

Тогава започна истинската работа — а работа имаше предостатъчно.

— Започваме — каза Тамара Дуган и подръпна твърдата яка на новата си светлосиня униформа, докато разглеждаше указателя. — Управител е Д. Райт, три А.

Партньорът й прехвърли куфарчето с инструменти в другата си ръка.

— Ако е мъж, ще говориш ти, ако е жена — аз.

— Защо не? — каза тя и вдигна куфарчето си. — Трябва да използваме всички възможни средства, за да включим пак инсталациите.

Д. Райт се оказа пълен мъж с кисела физиономия два пъти по-възрастен от Дуган и два пъти по-дребен от партньора й.

— Добро утро, господин Райт! — каза тя и включи в действие усмивката си. — Казвам се Тамара, а това е Тони…

— В комплекса не се допускат събирачи на дарения…

— Ще ми се в моя блок да беше така — спокойно отвърна Дуган. — Ние сме от техническата служба на Спасителния щит и сме тук, за да актуализираме инсталацията ви. Доколкото знам, сте уведомени за идването ни?

— Вижте, казах на момичето, че вече не използваме Спусъка…

— Така ли? Защо?

Райт изсумтя.

— Защото е прекалено опасно. Един камион от фирмата за пренасяне на багаж избухна в пламъци, вътре изгоряха всички вещи на младежа, само защото не знаеше за нашата инсталация. Застрахователната ни компания трябваше да покрие щетите и после вдигна вноските ни с двайсет процента. Още тогава трябваше да я изключа.

— Трябваше да ни се обадите — любезно каза Дуган. — Можехме да ви свържем със застрахователи, които проявяват разбиране. Всъщност все още можем да ви помогнем по този въпрос. Но тази актуализация елиминира всяка възможност за друг подобен инцидент…

— Не искам да я актуализирате. Опитах се да го кажа на момичето, което се обади…

— Господин Райт, ако прочетете договора, с който „Белууд Трейс“ е получил инсталацията, ще видите, че си запазваме правото на достъп и отговорността за поддръжка на системата. Уведомяването беше само проява на учтивост от наша страна.

— Тогава не искам да я включвате. Всъщност би трябвало просто да я демонтирате, вместо да я актуализирате — така ще си освободя склада и ще можем да използваме пространството.

— Господин Райт, имали ли сте възможност да гледате диска, който ви пратихме? В него се обяснява новата заглушаваща система, която ще инсталираме днес…

— Да не си мислите, че нямам друга работа, госпожице? Да не си мислите, че по цял ден кисна пред екрана като някой изцъклен маниак?

— Убедена съм, че работите много, господин Райт — веднага забелязахме, че комплексът е отлично поддържан. Точно затова сме сигурни — щом разберете, че положението коренно се е променило, ще се радвате, че сме дошли…

Той подозрително присви очи.

— Какво искате да кажете с това, че положението се е променило?

— Ами просто това, че спасителният щит вече обезврежда огнестрелните оръжия, без да има експлозии. При първото убийство, щом открие, че сте дръпнали щепсела, семейството на жертвата ще притежава това място — и вас.

— Мен ли?

Партньорът й пристъпи напред.

— Категорично. За да демонтираме устройството, вие ще трябва лично да подпишете декларация, с която потвърждавате, че системата е функционирала и вие сте решили да не я активирате. Всичко е посочено в първия договор.

— Ще… ще трябва да поговоря с управата — нервно отвърна Райт.

— Непременно — каза Дуган. — Междувременно обаче ние ще започнем работа.

— Ама чакайте — управата е в Бейкърсфийлд, там няма да има никой — бързо възрази Райт.

Тамара сръчно извади от джоба на рамото си автоматично набираща карта и му я подаде.

— Ето номера, на който можете да се обадите, докато чакате, за да получите отговорите на въпросите си. Нашата информационна служба е отворена денонощно.

— Вижте, госпожице…

— Господин Райт, даже да решите да поемете риска и да подпишете декларацията, ние трябва да актуализираме устройството преди да го инсталираме на някой друг. Затова ще го направим сега, за да имате всяка възможност да вземете правилно решение за хората, които живеят тук.

— Добре, добре — намръщи се той и се почеса по челото. — Ще донеса ключа.

— Няма нужда — ние си имаме. След като свършим, ще се върнем да поговорим пак. Инсталацията е в мазето на блок „Ф“, нали?

— Точно така. Завийте наляво по Фокстрийт Лейн.

Едва се стърпяха, докато се върнат в боядисания в червено, бяло и синьо бус.

— Ох — въздъхна Тони, — надявам се не всички да са такива — половин час увещаване само за да влезем и да свършим работа за десет минути. За днес са ни определили дванайсет инсталации.

— Знаеш ли, той ми приличаше на човек, дето държи в нощното си шкафче пистолет четирийсет и пети калибър, с който никога не е стрелял — отвърна Дуган.

— Значи го използва само за преспапие — като хвърли поглед през рамо, рече Тони. Дисплеят на неутрализатора на буса светеше в зелено. — Ако не се съгласи да го включим, ще му кажем ли?

— Просто ще му кажем, че трябва да го включим за няколко секунди, за да го тестваме.

Оказа се, че ключът не им е необходим. Ключалката беше разбита. Вътре липсваше половин метър от кабела на Спусъка. В кожуха на системата имаше четири дупки от куршуми.

— Добре, значи го надцених — двайсет и втори калибър — след като разгледа дупките, каза Дуган. — Знаеш ли, това може да е първият от няколко много дълги дни.

— Да го отворим — въздъхна Тони. — Ще направя списък на необходимите резервни части.

Кабинетът на председателя на Съвета на началник-щабовете бе заобиколен от пластове от протокол и украсен с икони от традиция. Като кабинет на човека, намиращ се на върха на военната пирамида, за повечето посетители той беше заплашително място. Ала в нарушение на този протокол, традиция и власт Роланд Степак се бе самопоканил, за да се възпротиви на домакина — генерал Доналд Мадисън.

— Снощи преглеждах последните доклади за боеспособността, генерал Мадисън, и трябва да ви кажа, че онова, което видях, не допринесе за спокойния ми сън — след като се настани на един от фотьойлите, започна министърът на отбраната, погледна въпросително Мадисън и зачака генералът да седне.

— Мислех, че цифрите са много добри — отвърна генералът. — Осемдесет и осем процента от самолетите ни са в бойна готовност…

— Не се опитвайте да изместите въпроса, генерал Мадисън. И не вдигайте повече пушек. Онзи от доклада ми беше достатъчен.

— Господин министър, не разбирам защо…

— О, нима? Не смятате ли, че се заблуждавате, като смятате спецчастите за готови за действие в бойна обстановка с неутрализиращо спусъчно поле?

— Не, смятам, че това е абсолютно обосновано. Всеки един от тези бойци получава пълно и интензивно обучение с алтернативни оръжия, особено с нож и ръкопашен бой.

— И всеки един от тях все още получава автомат като основно оръжие. Всеки снайперист все още носи пушка. Всяка бойна част все още основно се обучава в стрелба. И нито една от тези части, даже рейнджърите, не е подготвена да се разгърне, за да победи враг, който се намира в спусъчно поле.

— Господин министър, ако възникне такава ситуация, няма причина да не ги използваме по този начин…

— Стига, Доналд, не разговаряте с някой шашнат адвокат от Айова, който току-що пристига в града — навъсено го прекъсна Степак. — И двамата знаем, че естествената оперативна част за спецсилите е по-близо до взвод, отколкото до батальон. И двамата също знаем, че ако ги използваме като основни бойни части, ще ги изгубим за специалните операции.

— Какво значение има това? — с неприкрита горчивина попита Мадисън. — Президентът вече почти две години използва половината от тях за охрана — очевидно е, че не им се придава голяма стойност.

Степак поклати глава.

— Генерал Мадисън, това не е достойно нито за вас, нито за този кабинет. Но може би обяснява останалата част от доклада за боеспособността. Армията обучава само по една рота в боравене с лък, тояги, електрошокови оръжия и въздушни пушки със стрелички — сякаш ще ни трябват само за спецоперации.

— Това са проекти. Все още анализираме оръжията и моделите на обучение.

— Естествено — каза Степак. — Но като стана дума за модели, флотът е снабдил всичките си самолетоносачи със Спусъци, насочени срещу подводници и безпилотни самолети, но не е направил първата стъпка към създаване на алтернативен модел — нещо, което може да издържи на атака със Спусък, за разлика от всичките ни останали спецчасти.

— Невъзможно е. Можем да пуснем на вода петстотин, шестстотин, седемстотин кораба, но ако не ги въоръжим, те няма да са по-различни от яхти, участващи в регата. Не можем да се върнем към катапултите, гръцкия огън, тараните и абордажите.

— Защо не? В страната на слепите едноокият е цар. При новото състояние на нещата основната роля на флота може да се окаже транспортирането на жива сила и снаряжение, а основна заплаха може да се окажат малките, мощни, дистанционно управлявани съдове, предназначени да пробият дупка в корпуса.

— Какво „ново състояние на нещата“? — презрително попита Мадисън. — Пистолетът, ракетата, бомбата, торпедото, артилерийският снаряд — това все още е „състоянието на нещата“ и ще продължава да е така, докато сме живи и двамата с вас.

— Напоследък да сте виждали кавалеристи, генерал Мадисън? Времената се менят. Вашият проблем е, че отказвате да видите промяната, която вече е настъпила.

Той се наведе, вдигна голямото черно куфарче в скута си, натисна с палци четящите отпечатъците му електронни ключалки и отвори капака, после завъртя куфарчето така, че Мадисън да види какво има вътре. На лицето на председателя се изписа неразбиращо изражение.

— Това е прототип на миниатюрен неутрализатор, създаден от „Терабайт“ — тихо каза министърът. — Работещ прототип. Преди да вляза го включих и обезвредих всички оръжия в тази част на сградата.

— Какво?!

— Включих го само преди няколко минути. На разстояние от сто метра от този кабинет няма нито едно действащо оръжие. Ако включа неутрализатора в електрическата мрежа, ще увелича разстоянието на триста метра и ще запазя периметъра за неопределен срок. Можете да проверите пистолета, който пазите в сейфа в бюрото си, ако желаете. Или повикайте охраната. Всички сте обезоръжени.

— Какво ви дава право…

— Това е мое задължение, Доналд — точно както беше и ваше. Но вие не заложихте на печелившия кон. Не ви хареса посоката, която взимаха нещата, и се опитахте да ги спрете. Сега вече знаете, че сте сгрешили. — Степак затвори куфарчето. — Нещата стигнаха прекалено далеч, а ние не сме готови.

— Не приемам това мнение.

— Къде е най-близката ви алтернативно въоръжена част, генерал Мадисън? Какво ще стане, когато охранителното подразделение на Пентагона се опита да използва оръжията си и открие, че са неутрализирани? Вие ни държахте в конвенционална отбранителна позиция — което значи, че сте ни оставили уязвими. Разчитахте на новите си експлозиви, за да запазите статуквото, и не се подготвихте за възможността да грешите. Това е непростимо, генерал Мадисън.

Лицето на председателя почервеня и той стисна дясната си ръка в юмрук, но не отговори.

Степак се изправи и сниши глас, за да не го чуят извън стаята.

— Сега трябва да наваксаме изгубеното време и буквално за една нощ да променим отбранителната си позиция. Двамата с президента трябва да сме напълно убедени, че човекът в този кабинет притежава и способността, и далновидността да осъществи този процес.

Той замълча и даде възможност на Мадисън да приеме предложението, ала председателят упорстваше докрай и накара Степак да го каже.

— Доналд, президентът ме прати да ви благодаря за службата и да поискам оставката ви.

Мадисън премигна, после стисна очи за миг и се изправи.

— Можете да съобщите на президента, че до довечера ще я получи.

— Знам, че ще ви е признателен за съдействието, генерал Мадисън.

Степак понечи да си тръгне, но Мадисън направи крачка встрани и препречи вратата.

— Роланд — направих каквото смятах за правилно за страната.

— Ако не беше излишно, щях да попитам дали смяташ, че неизпълнението на заповедта на главнокомандващия е проява на вярност.

— Направих каквото ми диктуваше опитът — гневно отвърна Мадисън. — Искам само да осигуря нашата сигурност.

— Знам, Доналд. Проблемът е, че нашият опит не можеше да ни помогне с нищо. — Степак отново понечи да излезе.

Мадисън го хвана за ръката.

— Трябва да ме разбереш, Роланд. Не можех да опозоря пагона. Не вярвам в това. Ние учим войниците да обичат оръжието си — при това основателно.

— Разбирам, Доналд. Разбирам всичко.

— Винаги съм смятал, че ако претопиш всички мечове в плугове, утре ще откриеш, че се бият с плуговете. Спокойно можеш да запазиш мечовете, особено ако вече ги владееш до съвършенство.

— Ако мечовете бяха най-сериозният ни проблем, нямаше да водим този разговор. — Степак поклати глава. — Светът ще се преобрази и не знам дали изкопаеми като нас с теб някога ще си намерят мястото в него. Но не можем да го предотвратим. И ако не можем да помогнем, единственият доблестен изход е да не пречим.

Мадисън въздъхна и сякаш се смали.

— Да. Май е така. Може би по-младите, по-гъвкавите умове ще открият възможности там, където аз виждам само опасност.

— Сигурен съм, че приятно ще ни изненадат — каза Степак. — В края на краищата те са наши деца.

Мадисън се усмихна криво и се отдръпна от пътя му.

— Ако ми позволиш да предложа свой заместник…

— С удоволствие ще предам предложението ти на президента.

— Благодаря. Моля те, кажи му, че препоръчвам да обмисли кандидатурата на заместник-председателя генерал Хайнсър.

— И основанието ти е…

— Знам, че Бил мълчи пред президента, главно от уважение. Но по време на заседанията на Съвета е най-енергичният защитник на президентската позиция. Затова започнахме да го наричаме Самотния рейнджър. Издигането му ще прати където трябва недвусмислено послание. Предполагам, че може бързо да промени отношението на началник-щабовете, без да се налагат повече персонални промени.

Степак го погледна въпросително и той прибави:

— Не защитавам никого. Последното нещо, което ни трябва сега, е да създадем впечатление за генералски бунт. Това няма да доведе до установяване на ред и дисциплина по време на трудния преход.

Степак разбиращо кимна.

— Ще се погрижа президентът да получи препоръките ти.

Евън Столта надникна в кабинета на Гроувър Уилман, почука по касата на вратата, за да привлече вниманието му, и каза:

— Има малка промяна в цифрите. Трябва да хвърлиш един поглед.

И преди сенаторът да успее да отговори, главния стратегически консултант вече го нямаше.

Уилман въздъхна. Такъв беше ритъмът на живот в джорджтаунския офис на „Разум срещу безумието“ — непрекъснато движение. За по-малко от три месеца РСБ бе удвоил членската си маса, беше утроил персонала си и бе преместил в самостоятелна сграда Библиотеката на мира. Разрастването бе постигнато с цената на искрената всеотдайност и сега офисите на организацията повече приличаха на предизборен щаб, отколкото на фондация, повече на нервен център, отколкото на мозъчен тръст.

Още нещо бе изчезнало наред с възможността за спокойни размисли — способността на Уилман лично да контролира всички дейности на „Разум срещу безумието“. Ставаха прекалено много неща на прекалено различни места, имаше прекалено много рамене, над които да наднича, прекалено много задължения го приковаваха към настолния му комуникатор, превърнал се в единствения прозорец, през който следеше работата си и своя свят.

— Обществено мнение, тенденции, на екрана — каза той и седна на стола си, за да проучи диаграмите. Фондацията купуваше постоянно наблюдение на общественото мнение от две различни компании по шест ключови критерия в търсене на слабости от двете страни на разделеното общество.

От едната страна бяха онези, които смятаха оръжията за по-голямата опасност, които с радост щяха да живеят под закрилата на спасителен щит и които спокойно приемаха мисълта, че полицията разполага с новата техника и че обществените места са защитени с нея. След постоянно спускане от висотата на шестдесет или повече процента, тази цифра за няколко месеца бе спаднала на четиридесет. Към тази група спадаха главно жени, студенти, родители, по-възрастни хора и жители на предградията. Обединяващата ги ключова стойност беше значението, което отдаваха на обществото.

От другата страна бяха онези, които се страхуваха от тайнствените и непознати сили на Спусъка повече, отколкото от познатото присъствие на оръжията, които предпочитаха да имат оръжие, отколкото да зависят от чужда закрила, или които повече се страхуваха от тоталитарна държава, отколкото от криминалната статистика. Твърдият електорат на поддръжниците на неограниченото притежаване на оръжие възлизаше на не повече от двадесет процента от възрастното население — почти изключително бели мъже, мнозина от които имаха тайни расистки, класови или политически цели.

Ала това непреклонно ядро успешно използваше страха, за да изгради коалиция на мнозинството срещу държавното и частното използване на Спусъка. Коалицията разчиташе главно на провинциалните семейства, градските ергени, консервативните абсолютисти, бедните работници, недоволните и младите либерали, заблудени да вярват, че защитават личната свобода. Но истинската обединяваща стойност, показваше статистиката, бе „сакралната единица“ — един мъж, едно семейство, един цвят, една вяра.

Възвръщането на привърженици на тази група означаваше да се обърнат към техните страхове и да разбудят съвестта им. Това не бяха лесни задачи. Често страхът беше глух за разума, а съвестта — безчувствена към чуждото нещастие.

Ала Солта имаше право — новите статистики показваха известна промяна на цифрите.

Уилман предполагаше, че знае причината. Агитационната комисия на „Разум срещу безумието“ усърдно издирваше истории за успеха на спасителния щит в целия свят и агресивно ги показваше по медиите. През последните няколко седмици комисията бе направила няколко изключителни удара, благодарение главно на събития извън границите на Америка.

На Юкатан древните градове на маите Уксмал, Лабна и Чичен Ица бяха отворени за туристи за пръв път след близо десетилетие. Спусъкът беше сложил край на гражданската война в страната на тези археологически богатства, но именно Неутрализаторът ги бе разчистил, без да има опасност за храмовете.

Йерусалим, по чиито улици ежедневно патрулираха четиринадесет обозначени и шест необозначени неутрализаторни буса, празнуваше първата година през цялата си история без нито един бомбен атентат или убийство с огнестрелно оръжие. Известната видеожурналистка Риджайна Уикман направи всичко възможно, за да демонстрира с драматичен, сравняващ миналото и настоящето репортаж, че войникът с автомата е изчезнал от очите на обществото.

„През последните шестнайсет години постоянно пътувах — застанала пред Стената на плача, каза Уикман. — Била съм в двеста града в повече от четирийсет страни. Но като американка, пътешестваща в чужбина, никога не успях да свикна с гледката на автоматите, провесени на раменете на полицаи или небрежно носени по пазарите.

За някои тези показни оръжия са символ на безопасност — само че те винаги са ме карали да се чувствам по всякакъв друг начин, но не и в безопасност. Колкото и да харесвам Киншаса, Сеул или Буенос Айрес, не мога да кажа, че се чувствам спокойно там. Оръжията са позор за обществото, за всяко общество, и аз никога не съм виждала град, който да не спечели от тяхното изчезване.

Точно това става тук, в Йерусалим. В град, в който се е воювало в продължение на хилядолетия, сега е настъпил странен и непривичен мир. Не че старите вражди са се излекували, не че на старите противници им е омръзнало да се бият. Но в град, ежедневно прочистван от огнестрелно оръжие, ние можем да видим обещанието на новата техника — убийството тук е станало толкова трудно, че просто може би е по-лесно да се научим да живеем заедно.“

Ала дори талантливата журналистка не можеше да превърне в новини събития, които изобщо не са се случили. Беше по-лесно да отбелязваш провалите, отколкото да признаваш успехите. И според привидно неизменните закони, които управляват човешката емоционална идентификация, хиляда души, спасени в Етиопия, се равняваха на по-малко от един живот, изгубен в Ери — стига лицето на жертвата да бе от същия цвят като лицето на човека, правещ равносметка на щетите.

Колкото и да се радваше на добрите новини от всички краища на света, Уилман се молеше за успешна история, по-близо до Америка — за предпочитане публична, добре отразена в медиите и с фотогенични признателни спасени жертви. Нещо по време на спортно състезание, заплаха за нюорлианския карнавал по Заговезни или Оскарите.

Но докато чакаше Божието знамение, той имаше предостатъчно работа.

— Сенатор Уилман?

Гласът на ръководителя на отдела за връзки с гражданите звучеше странно, а на лицето му се бе изписало загадъчно изражение.

— Какво има, Доналд?

— Можете ли да слезете? Веднага…

— Мога. За какво става дума?

Доналд се намръщи и погледна настрани.

— Удивителна работа, господин сенатор. Спомняте ли си разговора, който водихме след последното телезаседание в понеделник?

— Да. Обсъждахме как да се отнасяме към приоритетни клиенти…

Всъщност дискусията се отнасяше за евентуални проблеми с охраната, включително нахлуване в сграда на фондацията. Уилман влезе във вътрешната видеомрежа и започна да обикаля камерите около онази, която използваше Доналд.

— Да, точно така. Един човек иска да ви види.

Сенаторът вече бе открил каквото търсеше — на екрана се виждаше младеж с къса черна коса и огромен колан с инструменти под черно-червената му риза.

— И има сериозен проблем, доколкото разбирам?

— Ами, той смята, че е сериозен. И иска да се срещне точно с вас.

— Кажи му, че ще сляза след малко. Трябва да се обадя на един-двама души.

Не беше трудно да се свърже със съответните хора. Уилман проследи от прозореца на кабинета си на втория етаж пристигането на колите на НВ25 и Екшън камера 17, които спряха до тротоара пред сградата. Скоро след това се появи дистанционно пилотирана камера на Небесно око — цивилен вариант на бойните разузнавателни камери на „Хюз“ — и занаднича през прозорците.

Но сенаторът изчака по Си Ен Ен 2 да започнат да излъчват на живо от вътрешната видеомрежа. На монтирания на стената плосък екран водещият тържествено почна: „Изключителна новина от Си Ен Ен — пацифисти под обсада в столицата. Тази сутрин кроткото джорджтаунско общество е затаило дъх, докато терорист с бомба държи повече от седемдесет души под обсада в сградата на…“

Удовлетворен, Уилман се запъти към стълбището.

До момента, в който Дейвид Томас Малок се представи на високия мъж на рецепцията, всичко вървеше според плановете му.

Старият му джип, купен на разпродажба в Далас, издържа двете хиляди километра от Палестайн, Тексас, до Джорджтаун само с две незначителни повреди. Той шофираше бавно и внимаваше да не привлича вниманието — макар че по едно време край Ноксвил, Тенеси, изпадна в паника, когато патрулна кола на щатската полиция го следва почти три километра. Малок спеше в крайпътните мотели и плащаше само в брой с парите, които беше събрал от приятели и роднини за пикапа, стереоуредбата и компютъра си.

Срещата в Рок Крик Парк мина нормално и без засечки. Няколкото думи, необходими за сделката, бяха заглушени от рева на автомобилите по околовръстната магистрала и Малок размени остатъка от парите си за петстотинте грама пластичен експлозив.

— Чист ли е?

— Абсолютно. Лично познавам майстора.

Въпреки това уверение Малок беше предпазлив. Участието на ФБР в огромната измама със Спусъка не се ограничаваше само до поставяне на микроскопични радиодетонатори в предлаганите на пазара експлозиви и до тайно облъчване на боеприпасите. Според информацията на „Търсачи на истина“, Бюрото също разполагаше с десетки агенти под прикритие в малките „патриотични лаборатории“.

Затова Малок остави джипа си в парка и продължи пеш към целта си по грижливо начертан заобиколен път, който го отведе по горски пътеки и тихи улички, без нито веднъж да наближи посолство, туристическа забележителност, обществена сграда или голямо кръстовище. Ако го бяха предали, той бе решен да го установи едва когато застанеше пред цитаделата на врага.

Ала не го бяха предали. Малок стигна и влезе в цитаделата, погледна безизразните лица на мравките вътре и призова техния господар, за да се разправи с него. Това трябваше да е изключително драматичен момент, но действителността го разочарова.

Като се наслаждаваше на очакването, той изчака на късата опашка пред рецепцията.

— Искам да видя началника ви — каза Малок, когато дойде редът му. Ръководителят на отдела дойде и се представи. Малок го заведе в една от кабинките за разговори до западната стена и му показа бомбата и залепения за дясната му длан детонатор.

— Знам истината за Спусъка. Искам да видя Уилман. Повикай го тук, без да вдигаш шум, иначе всички ще загинат. Ако го повикаш, ще позволя на тези хора да си отидат.

— Не съм сигурен дали в момента сенаторът е тук — отвърна Доналд. — Ще се опитам да се свържа с него.

— Дано опитът ти да е успешен. Нося достатъчно експлозив, за да съборя цялата сграда.

— Може ли да го съобщя на сенатора?

— Не. Просто го повикай тук. Аз ще му обясня как стоят нещата.

Той изслуша разговора с Уилман и остана доволен от развитието му. После по негово настояване двамата се върнаха при рецепцията. Оттам Малок можеше да наблюдава двата входа в помещението — вратата и стълбището. Освен това имаше плот от дъб и стомана и шестима служители, които да използва като щитове в случай, че се появи някой нежелан или неочакван.

В чакалнята и на рецепцията все още имаше клиенти и Малок каза на ръководителя на отдела да се погрижи персоналът да си върши работата както обикновено. Но докато минутите се нижеха и Уилман го нямаше, започна да преосмисля тактиката си.

Беше решил да се представи само на шефа на отдела, защото не искаше да се занимава с цяла стая уплашени хора — те бяха също толкова полезни заложници и без да съзнават опасността, и така нямаше голяма вероятност да извършат нещо глупаво. Бе решил да настоява Уилман да слезе, вместо да го заведат при него, заради риска от засада — не познаваше сградата и не искаше никакви изненади преди да изпълни целта си.

Но колкото повече чакаше, толкова повече разбираше, че не е обмислил достатъчно възможността Уилман да е страхливец и да се наложи да го засрами, за да го принуди да се държи достойно. Колкото повече наблюдаваше работата на персонала, толкова по-безобидни му се струваха хората — по-скоро като термити, отколкото като овце, също разрушителни и непоправими по природа. И колкото повече хора минаваха през главния вход, толкова повече се тревожеше, че може да са цивилни полицаи и убийци от спецслужбите.

— Защо се бави толкова? — попита той началник-отдела. — Къде е?

— Не знам — отвърна Доналд. — Но мога пак да му пратя съобщение по пейджъра…

— Не. Ще направиш друго. Ще затвориш сградата. Изкарай всички клиенти навън и заключи вратите.

— Какво да им кажа?

— Не ми пука какво ще им кажеш, стига да ги изкараш оттук. Действай. Изтичане на газ, срив на мрежата, пожарна тревога — вие сте опитни в лъжите. Импровизирай.

Но когато началникът се подчини, Малок вече не се чувстваше сигурен. Наблюдаваха го повече от дванадесет чифта очи, някои въпросително, други любопитно, дори весело, но не и уплашено.

— Не знаете, нали? — попита той. — Нещастни глупаци — вие не знаете, че той е измама.

— Кой? — попита началник-отделът.

— Спусъкът. Той не съществува — всичко, което сте гледали по новините, е инсценирано от ФБР.

— О, я стига! — с нескрито презрение рече една жена.

— Вярно е — разпалено настоя Малок. — Отдавна се опитват да ни отнемат оръжията. Не можеха да го направят законно, затова се мъчат да ни уплашат и да ни накарат да ги предадем сами.

Някой зад него се прокашля.

— Пиете ли си редовно хапчетата, младежо?

Малок рязко се обърна и потърси с поглед човека, който бе отправил обидата.

— Отдел „Нула“ на ФБР от почти две години подправя експлозивите. От четири години събират холивудски специалисти по специални ефекти. Всичко това е било подготвено още преди месеци от Обединените нации.

— И как го разбрахте? — обади се същият глас. Говореше кръглолик мъж с лъскаво теме и къса бяла брада.

— Да не се мислите за толкова умни, че никой да не разбере какво правите? — Думите му бяха посрещнати със смях. Ледена ярост изпълни Малок и се изписа на лицето му. — След малко ще се уверите. Ще научите истината и тогава всички заедно ще я покажем на останалата част от света.

— Тъкмо това се опитваме да правим тук всеки ден — каза една от жените на рецепцията. — Може би не е зле да седнете с някой от нашите специалисти и той ще ви убеди, че това са параноични измислици.

Беше негов ред да се засмее — горчиво и цинично.

— Искаш да кажеш да седна с някой от вашите хипнотизатори, а? Да позволя на някой от вашите невролингвистични програмисти да ме изработи, така ли? Няма да стане — поклати глава той. — Всъщност вие не сте виновни, че са ви излъгали. Съжалявам ви, наистина. Но ще се уверите, когато го чуете от собствения си водач. — Малок се обърна към Доналд и попита — Защо още го няма? Искам обяснение. Искам Уилман. Веднага.

— Не знам защо го няма. Каза, че идва. Сигурен съм, че скоро ще е тук — успокоително отвърна началник-отделът, после се обърна към служителите. — Сенатор Уилман помоли да окажем съдействие на нашия гост, без да спорим и да го провокираме.

— Чудесно — рече една висока и слаба чернокожа жена.

— Аз ще му съдействам от бюрото си. Имам много работа.

Малок скочи, хвана я за ръката и викна:

— Никой никъде няма да ходи! Уилман ми върти номера. Искам да седнете на ръба на рецепцията с лице навън. Ще ви използвам като щит. Веднага!

Неколцина понечиха да се подчинят, ала жената дръпна ръката си и се освободи.

— Миличък, ще ти трябва повече смелост, отколкото имаш, за да погледнеш под полата ми.

— Нети… — укорително рече началник-отделът.

— Моля те, шефе, не може ли просто да му фрасна един? Той ме докосна…

— Не разбираш ли? — изкрещя в лицето й Малок. — Аз нося бомба. Мога да убия всички, във всеки момент — и ако не получа съдействие от вас, предатели такива, ще го направя. И никакви вълшебни лъчи няма да ми попречат да…

В този миг той чу високо металическо изщракване и се обърна. Добре облечен възрастен мъж държеше една от входните врати отворена и през нея влиташе камера на Небесно око, следвана от мъж и жена с журналистически ленти на главите и предаватели, закачени точно над лактите.

— Какво правите? — извика Малок. — Вратата трябваше да е заключена!

Възрастният мъж го погледна строго и Малок позна, че е Гроувър Уилман.

— Пускам медиите. Нали искахте публика? Искате да направите изявление, нали? Е, Си Ен Ен две ви слуша, както и Ройтерс, Стар Нюз и Асошиейтид Медия. Говорете.

Малок внезапно престана да забелязва останалите в чакалнята, приближи се до Уилман, смъкна ризата си и вдигна дясната си ръка, за да покаже залепения за дланта си детонатор.

— Ти си този, дето ще направи изявление. Ти ще сложиш край на тая измама. Ще признаеш участието си в заговора. Ще кажеш на света истината за Спусъка. Иначе ще взривя бомбата и светът ще прочете истината по обезобразените ни тела. Ти решаваш, сенаторе. Ти решаваш дали си струва да пожертваш живота на двайсет души, за да запазиш в тайна още пет минути една лъжа.

Уилман скръсти ръце на гърдите си и бавно поклати глава.

— Господин Малок, всъщност някой е излъгал вас. Истината е, че Спусъкът действа. Неутрализаторът действа още по-добре. Вие не носите бомба — даже да е била бомба, тя вече не е бомба.

— Проклет лъжец! — изсъска Малок и направи още една крачка към него. — Кажи им! Това е заговор да разоръжите американския народ. Президентът Бреланд вече е сключил сделка да предаде независимостта ни на Обединените нации. Но трябва да ни вземете оръжието преди да дойдат сините каски — преди последния ден от мандата на Бреланд. И сте измислили тая измама, за да ни накарате сами да ги предадем. Това е истината, сенатор Уилман.

— Кой ви е наприказвал тези глупости, господин Малок?

— В уебсайта на „Патриотичен глашатай“ има документи, които потвърждават всичко това. Разбира се, те не остават дълго там — сайтът е атакуван от вируси и после някой го блокира. Но предполагам, че това ти е известно, тъй като го правят вашите шпиони.

— Не е зле да повишите изискванията си към доказателствата, господин Малок. Опасявам се, че някой се е възползвал от вашата доверчивост.

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш — това няма да промени истината. И ако трябва да убия всички тук, за да покажа истината на хората, мой патриотичен дълг е да го направя.

— Не се заблуждавайте, господин Малок — вие не сте патриот. Вие сте само един от хората, които не могат да приемат факта, че не командват парада — отвърна Уилман и се обърна към присъстващите. — Моля ви, върнете се към задълженията си. Този човек не представлява заплаха за нас.

— Спрете! — извика Малок и вдигна дясната си ръка високо над главата си. — За Бога, ще го направя — ще го направя!

— Тогава направете каквото смятате, че трябва — каза Уилман и се обърна, сякаш за да си тръгне.

„Смили се над мен, Господи“ — мислено се помоли Малок. После затвори очи и натисна детонатора.

Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че е жив. Отвори очи и невярващо зяпна детонатора, после го превключи и опита пак.

— Имате ли нужда от помощ, господин Малок?

Малок бавно се свлече на колене и на лицето му се изписа пълно отчаяние.

— Измамил ме е! Ножа ме е измамил… дал ми е… — Той припряно отвори една от торбичките на колана си. — Какво, какво е това нещо? Пластилин ли? Трябваше да е амониев пикрат и С4…

— И наистина е — каза сенаторът. — Но е видоизменен от нашия неутрализатор.

Малок поклати глава.

— Не… това е невъзможно…

— Защо? Защото ще ви е трудно да се откажете от предубежденията си ли?

— Не, сигурно съм объркал нещо — проводниците, свързването…

— Грешката ви е във връзката, която правите между оръжията и сигурността. Наистина ли смятате, че ние обичаме свободата по-малко от вас и не милеем за сигурността на семействата си?

— Вашата свобода — ами нашата? Вашите семейства — ами нашите? Вие ни хвърляте на вълците, за да запазите собствената си безопасност…

— Ние се опитваме да сложим намордници на вълците, господин Малок, не да ги нахраним — отвърна Уилман и протегна ръка на Малок. След дълго колебание младият мъж я прие. — Ако наистина искате да разберете, мога да ви предложа по-добър отговор.

Малок се намръщи, но тихо каза:

— Слушам ви.

— Това общество не се е превърнало в денонощна касапница единствено поради факта, че повечето хора обикновено не са готови да рискуват всичко в бой, в който могат да бъдат осакатени или да загинат. А когато се бием, ние обикновено го правим само колкото да уредим проблема — някой отстъпва преди да сме прехвърлили границата на натъртванията и насиненото око.

— Вижте — продължи той, — ние милиони години сме създавали разумни и трайни правила за преодоляване на конфликти — и после пет хиляди години сме ги нарушавали, като сме изобретявали все по-смъртоносни оръжия, които могат да убиват повече хора и по-ефикасно от все по-голямо разстояние. Днес единственото, което повечето от нас си спомнят от тези правила, е „Хубаво е да властваш над другите“. Прекалено много бащи са забравили нещата, на които са учили синовете си, или са се отказали от задължението да ги научат — уважение към по-възрастните, служба на обществото, дълг към семейството. И прекалено много хора по света са се вкопчили в мисълта, че тъй като могат да свалят един владетел, заслужават да заемат неговото място.

— Вие дойдохте тук с бомба, решен да ме унищожите и да си присвоите моята известност — Уилман въздъхна.

— Ако играех по вашите правила, сега щях да съм длъжен да ви убия, защото сте се опитали и сте се провалили. Но аз искам да ви дам възможност да разберете, че има и друг начин, по-висш морал, към който да се стремите. Затова можете да си вървите там, откъдето сте дошли — полицаите, които ви чакат навън, ще имат нужда от моята помощ, за да ви предявят обвинение в нещо, и няма да я получат.

Малок крадешком хвърли поглед към улицата и попита:

— Да не си мислиш, че това приключва въпроса?

— Не. Но мисля, че можете да го приключите вие — вие и останалите, които вярват в същото, в каквото доскоро вярвахте вие.

— Да не си мислиш, че с тая смешна проява на милост ще станем приятелчета? Да не си мислиш, че просто така ще приемем това положение?

— Вие се смятате за набожен човек, господин Малок — знаете ли молитвата, която започва с думите: „Господи, дай ми смелост…“

— Знам я — рязко отвърна Малок.

— Тогава разбирате, че аз всяка нощ се моля за мъдрост — каза Уилман. — Молете се и вие.

Евън Столта чакаше Уилман в кабинета му.

— Е, как мина?

— Адски добре, струва ми се, въпреки че накрая стана малко назидателно — отвърна стратегическият консултант.

Уилман се подсмихна.

— Защото имах прекалено много време да обмисля какво да кажа. Започвах да се опасявам, че никой няма да захапе примамката и ще трябва сами да си наемем терорист.

— Ясно ти е, че ако някога се разбере, че ние сме пуснали материалите по „Патриотичен глашатай“…

— Никой няма да научи.

— Медиите ще ни се нахвърлят като лешояди. Струва ми се, че се приближи прекалено опасно до истината — „някой ви е излъгал“, такива неща.

— Е, наистина ми достави известно удоволствие — призна Уилман. — Но всичко ще е наред. Няма да открият отпечатъците ни на местопрестъплението.

Столта недоволно поклати глава.

— Ако беше успял да си осигури подходящ експлозив…

— Защо се измъчваш за минали неща? Всичко свърши. И свърши добре.

— Сигурно защото все още не разбирам защо пое толкова голям риск.

— Защото ние сме различни хора. Можеш ли да си представиш, че залагаш сто хиляди долара срещу един милион?

— Едва ли. Сто хиляди долара са прекалено голяма част от всичко, което имам.

— Виждаш ли? Даже не попита какви са шансовете?

— Това няма значение. Баща ми ме научи на две правила за хазарта — първо, залагай само на сигурно. Второ, нищо не е сигурно. — Столта се усмихна криво. — Добре де, аз съм си предпазлив човек. Но мисля, че всъщност ти не отговори на въпроса ми.

— Нима си ми задал въпрос?

— Да. Защо беше готов да поемеш риск, който щеше да унищожи двайсет години от работата ти?

— Аха, този въпрос ли? — каза Уилман и се отпусна на един от столовете. — Ами, истината е, че никога не съм бил хазартна личност. Нямам търпение пасивно да чакам да ми дойдат карти.

— Тогава защо просто реши да блъфираш?

Сенаторът поклати глава.

— Това е по-скоро като сражение, отколкото като хазарт, Евън — проблемът е тактически, не статистически. А най-лошото нещо, което можеш да направиш в едно сражение, е да си позволиш да мислиш за шансовете — особено ако са срещу теб. Ако го направиш, никога няма да стигнеш до върха, никога няма да атакуваш хълма и шансовете никога няма да са на твоя страна. Онова, което направиш само за една минута, може да промени всичко.

— Това все още не обяснява защо си решил да атакуваш този хълм точно сега.

— Няма да ме оставиш на мира, а? — Уилман за миг се вгледа в лицето му. — Не, няма. — Той въздъхна. — Истината е, че ми омръзна да чакам. Не знам колко време ми остава и искам да видя края на всичко това. Затова съм готов да поема някои рискове. — Сенаторът замълча, сякаш мислеше дали да продължи. — Това не са само героични легенди — много битки са се решавали от човек, който не е можел да чака повече.

— Уважавам опита ти — каза Столта, който никога не беше носил униформа. — Но, Гроувър, нали не вярваш, че си убедил оня тип?

Уилман се усмихна и поклати глава.

— Ще се радвам, ако съм успял дори само да го разколебая. Интересува ме публиката. И като стана дума за това — хайде да видим колко е била голяма.

Ореховият куб с бронзова емблема на щатската полиция на Мисури повече от шест години украсяваше бюрото на Джон Трент. Макар да му бе връчена за „Обществена служба“ — за детската програма за безопасно боравене с огнестрелно оръжие, — наградата не беше толкова ценен спомен, колкото полезна канцеларска принадлежност. Не като преспапие, каквото може би бе имал предвид майсторът й, а като резултатно оръжие в борбата на НОА с червените мравки.

Когато улучи стенния екран вляво и малко под центъра, голямата колкото юмрук награда се движеше със скорост, съизмерима със силата на ръката на бивш нападател от гимназиален бейзболен отбор, все още способен да хвърли топката на четиридесет метра. Екранът се пръсна като гигантско огледало и трясъкът се чу из целия коридор.

Последиците обаче не бяха толкова удовлетворителни. Онова, което бе останало на стената, само помътня. Секретарката и първият административен заместник на Трент едновременно стигнаха до вратата на кабинета му.

— Какво става? — попита Джоулин. Кенет впери очи в останките по пода.

— Видяхте ли? — гневно извика Трент. — Някой от вас гледаше ли?

— Аз гледах — отвърна Кенет, вдигна наградата и внимателно я изтръска от парчетата пластмаса и стъкло. — Той направи така, че да изглежда като че ли само побърканите искат да се защитават.

— Веднага проверете кой е тоя Малок и какво е правил там.

— Смяташ, че е инсценирано ли?

— Да, по дяволите — презрително каза Трент. — Уилман докара четири от основните информационни служби толкова бързо, че не пропуснаха абсолютно нищо. Четири информационни служби, които отразяват на живо събитието поради една-единствена причина — надяват се да ни покажат бомбен атентат, масово убийство в реално време. А какво прави Уилман? — Трент разпери ръце. — Преспокойно ни изнася лекция за насилието и човешката еволюция, като знае, че предават всяка негова дума, защото всички гледаме с надеждата да видим кръвопролитие.

— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че няма да има никакво кръвопролитие — продължи той ядосано. — Естествено, че е инсценировка. И това ще му се размине. Страхотна история: смел кръстоносец, фанатичен убиец, вледеняващо докосване до смъртта. Копеле гадно!

— Ще видя какво можем да намерим за Малок — каза Кенет и сложи наградата на бюрото на Трент. — И ще ти поръчам нов тринитрон.

И излезе.

Джоулин колебливо остана на прага.

— Мога ли да направя нещо, господин Трент?

— Не знам дали даже аз мога да направя нещо — изсумтя той. — Той ни се подиграва, Джоулин, вижда се по очите му. Те убиват хора, взимат ни оръжията и ни хвърлят на вълците — погубват конституцията, — а той ни чете лекция по морал!

Трент грабна ореховия куб и пак го хвърли по екрана. Този път беше възнаграден с пропукване и лютив дим, но това не го задоволи.

— Остави ме сам, Джоулин — мрачно каза Трент.

Секретарката се поколеба, после се подчини. Трент тежко се облегна на бюрото си. Гърдите му учестено се надигаха и спускаха, кръвта му кипеше в безсилна ярост.

— Господи, помогни ми! Той не заслужава да спи спокойно нощем. Помогни ми да му отнема съня. Дай ми смелост, търпение, мъдрост и някъде, някак си само един изстрел…

После с треперещи ръце започна да пише оставката си като председател на НОА.

През следващите няколко седмици Джон Трент повтаряше едно и също на приятелите си и пиявиците от медиите — че е бил председател два пъти по-дълго от предшественика си, че е готов да погледне на проблемите от друг ъгъл, че иска да отдели време за пътуване и лични въпроси, че остава верен на безкомпромисната защита на конституцията и свободите на гражданите и че проучва възможността да се ангажира по-пряко в политиката, отколкото е можел на предишния си пост.

Всичко това беше вярно, но той се погрижи приятелите му да го разберат по-различно от политическите медии, които посветиха няколко информационни цикъла на анализ на историята и перспективите за образуване на нови политически партии и после насочиха вниманието си другаде.

Трент вече бе започнал тайно да се свързва с хората, които беше избрал. Ограничаваше се с отделни личности — никакви комитети, армии, асоциации и паравоенни организации. През последните месеци тяхното поведение показваше пълна липса на професионализъм.

Боб Бауман се беше обесил в щатския затвор на Вирджиния преди да го изправят пред съд за кражба на неутрализаторен бус от магистралата край Роли. Заговорът на Закари Тейлър Грант срещу съдията от Върховния съд Хана Лоуб бе издаден от член на Опълчението на таралежите, получил половин милион долара от Фокс Медия за изключителен видеорепортаж. Мел Йост публикуваше „Вашингтонски военни престъпления“ от Барбадос.

От другите, които се появяваха по новините, щабът на Бостънските ездачи край езерото Шамплейн беше разоръжен от специална тактическа група на ФБР. Властите разполагаха с достатъчно доказателства, за да свържат Ездачите с три неуспешни бомбени атентата срещу клиники за аборти в Нова Англия. Кели Мартин и Мечът на свободата все още вилнееха в северните части на Средния запад и бяха поели отговорността за повече от двадесет бомбени атентата. Ала техният избор на цели — главно ресторанти и магазини в градчета почти без неутрализаторни инсталации — всъщност правеше антиреклама на каузата.

Във федералните затвори лежаха общо шестнадесет неуспели убийци, обвинени в пет опита за атентат срещу президента. Имаше и три известни опита за атентат срещу Уилман, осем срещу еврейския индустриалец и пет срещу различни членове на кабинета. Повечето не бяха привлекли особено много вниманието на медиите, които очевидно бяха заключили, че няма нищо интересно в това някой да жертва живота и свободата си заради някакъв принцип. Мъртвите и затворниците бяха герои за свободните медии, но без модерни диети, секс и известни личности, които да поддържат рейтинга, не представляваха нищо повече от безсмислен шум.

Трент търпеливо и решително проучи всяка операция и всеки от елементите, които бяха довели до това положение. И всичките му проучвания го научиха на нещо — че некадърността рядко служи за пример. Но в крайна сметка изплуваха две причини: прекаленото усложняване и липсата на смелост. Онова, което хората наричаха лош късмет, всъщност нямаше нищо общо с късмета.

Трент занесе наученото в Атлантик Сити — в хотел „Ню Фландърс“, място, препоръчано му от Анджело Дибартоло — където се проведе единствената среща в целия заговор. Срещата обаче бе странна. Четиримата заговорници бяха пропътували известно разстояние, за да са в един и същ град и една и съща сграда, но Трент беше наредил никога да не са в една и съща стая или на една и съща маса.

Първият бе Тери Стюарт, тридесет и една годишен бивш нещатен агент на ЦРУ, изгубил изгодна работа като „съветник“ по паравоенните организации, след като Гроувър Уилман беше разкрил тайната война на президента Енглър в Колумбия. Стюарт (или Гуч, както предпочиташе да го наричат) имаше подготовка на командос от спецчастите, връзки на наемник и водеше толкова незабележимо съществуване, че само установяването на контакт с него бе изисквало трима посредници.

На второ място по опасност се нареждаше работата на Измъквача, както му казваше Трент, който щеше да уреди срещата. Измъквача трябваше да знае точно какъв е планът — а Трент не можеше да го разкрие пред кого да е. Ала неговото открито участие означаваше, че Измъквача също ще трябва да е в състояние да отрече, че е знаел за намеренията на Трент, и убедително да може да твърди, че е бил нает само да свърши някаква работа.

Това съчетание от финансов мотив, безпощадност и нагли лъжи изискваше печен адвокат. Трент откри такъв в лицето на Рой Карни, чиято малка, но уважавана фирма бе представлявала голям брой консервативни клиенти. Освен това средният му син членуваше в Калифорнийската гранична гвардия, антиемигрантска организация, чиито доброволни усилия бяха пратили десетки латиноамериканци в болницата (и поне трима в гроба).

Последното парче от мозайката беше консултантът по въпросите на безопасността от Атланта Бен Бранигън, тайнственият човек зад интернетския псевдоним „Пищова“. Само няколко дни след президентското обръщение за Спусъка Пищова бе написал умозрителен анализ на методите за неговото преодоляване. Следващите му публикации в мрежата съдържаха още по-сложни и авторитетни критики на системите за сигурност, изградени на базата на спасителни щитове. Бранигън се обявяваше за „безплатна библиотека“ и беше станал неоспорим цивилен експерт по устройствата на Хортън. Нямаше доказателства, че някога е правил нещо повече от това да предложи анонимен публичен съвет, ала Трент знаеше как да изкуши човек, който има гордост.

Свършиха си работата изцяло по фиброоптичната мрежа за телезаседания на хотела, която според уверенията на Дибартоло бе абсолютно надеждна. Вътрешните разговори между отделните стаи не излизаха навън нито по кабел, нито в ефир и скрамблерите във всеки апартамент изключваха подслушване от страна на хотелските служители.

„Моето семейство обича «Фландърс» — с дружелюбна усмивка беше казал Дибартоло. — От три години се срещаме там на всеки шест месеца и никога не сме имали проблеми. Знаят какво значи дискретност. Знаят, че това е важно за бъдещето на хотела им.“

Като прие думите му за абсолютна истина, Трент реши, че именно Дибартоло е отговорен за двата микропредавателя, които откри в апартамента. Той се беше обърнал към мафиота, за да му предложи безопасно място за среща, но нито му бе казал каква е целта на срещата, нито го беше поканил да участва в нея. От тази гледна точка любопитството на Дибартоло бе обяснимо, ала Трент въпреки това пусна бръмбарите в тоалетната. От този момент нататък претърсваше апартамента всеки път щом спеше там, след като се връщаше отнякъде или след като беше влизала камериерката, макар че така и не намери други подслушвателни устройства.

Ако го бе подслушвал, Дибартоло щеше да научи всичко, което го интересуваше, още през първите десет минути, освен имената на другите участници, а те никога не се споменаваха.

— Възнамерявам да убия сенатор Гроувър Уилман на живо по телевизията — спокойно заяви Трент. Не си направи труда да обоснове решението си — или правилно бе преценил нагласата и характера на другите, или не. — Вашата роля е да ми помогнете двамата с Уилман да се озовем в стая, в която има оръжие и поне една работеща камера.

— Уилман не ходи никъде без неутрализаторен бус. Той живее в Хортъново пространство — отвърна Пищова. — Със сила ли ще го победим, или ще го примамим да излезе от леговището си?

— Мога да го накарам да изтегли такава карта, каквато ние искаме да държи — каза Трент. — Ще го решим заедно. Но предпочитам колкото може повече да прилича на случая с Малок — лице в лице, на място, което той смята, че контролира.

— Психологическа операция — отбеляза Гуч. — Одобрявам.

— Имам един въпрос относно сценария — рече Измъквача. — Защо се замесвате в това? Или пък камерите. Същата цел може да се постигне с обикновена бомба — което може би изобщо няма да е лесно.

— Изобщо няма да е трудно — възрази Гуч. — Само бомбата трябва да е голяма.

— И саможертвата — прибави Измъквача. — Но защо да го правите лично? Има и други начини да го очистите. Той приема избиратели. Пътува до офиса си. Ходи на черква.

— Не ходи — отвърна Трент. — Той е хуманист атеист.

— Тогава няма нужда да се безпокоим, че Господ ще го спаси, нали? — без намек за усмивка попита Гуч. — Вижте, една военна снайперистка пушка има обсег на действие около километър. Аз мога да улуча всичко на разстояние до шестстотин метра. Той не може да е толкова строго охраняван, че никога да не си подава носа навън.

— Уилман вече почти не напуска окръг Колумбия, а Вашингтон наистина е строго охраняван — каза Пищова. — Как ще го измъкнем за изстрел от шестстотин метра?

— Не — поклати глава Трент. — Чуйте ме. Не е достатъчно да го убием. Можем да го направим по сто начина и да не спечелим нищо. Смъртта му трябва да показва, че каузата му е напразна — щом Гроувър Уилман не е в безопасност, как може някой обикновен човек да се надява на това? По-добре да си запазя стария пистолет, отколкото да разчитам на вълшебни лъчи. И трябва да стане публично, пред камери. Той обича камерите. Преди да умре ще покажа на всички, че е лъжец и страхливец. Импотентен страхливец.

Измъквача прехапа устни.

— Не ви ли е страх, че може да го превърнете в мъченик?

— Не — категорично отвърна Трент. — Истинските мъченици са хората, които умират, защото Гроувър Уилман ги е разоръжил. Правя го именно заради тях. Някой трябва да спаси всички тия изложени на опасност хора. Някой трябва да възстанови равновесието. Ние можем да го направим, господа. Вярвам, че можем.

— Знаете, че можем — каза Гуч.

— Добре тогава — рече Пищова. — Ще трябва да го измъкнем от Вашингтон. Въпросът е къде. После ще трябва да решим как.

— Трябва да е някъде, където Уилман ще си мисли, че командва парада — отвърна Гуч. — Ще му покажем, че греши.

Малко оставаше Евън Столта да се разкрещи на Гроувър Уилман.

— Защо изобщо мислиш за това? Той е неудачник, сенаторе, изгуби големия си случай, а сега си изгуби и работата — известно ти е, че са го изхвърлили. Защо искаш да го спасиш? Защо искаш да го издигнеш на своето равнище?

Уилман се усмихна вбесяващо търпеливо.

— Защо да го оставим без отговор? Защо да бягаме от дебатите, щом вярваме в позициите си?

— Тогава защо трябва да го правиш ти? Нека му отговори Мартинсън, Роканън или Шулц — настояваше Столта. — Ти си имаш достатъчно работа. В Сената се очертават проблеми с Джил Маси. Всъщност, ами ако Джон Трент още работи с Маси? Ами ако това голямо публично предизвикателство е само игра?

— За да ме накарат да напусна града и да прокарат някой закон, докато ме няма ли? — Уилман се засмя. — Това е параноя, Ев. В Сената всичко става толкова бавно, че този номер няма да мине. Пък и аз няма да пътувам с карета, теглена от коне.

Столта се намръщи и седна на страничната облегалка на един от столовете за гости.

— Именно пътуването ме безпокои. Сенаторе… — Той енергично поклати глава и потърси точните думи. — Може да се случи нещо. Защо трябва лично да присъстваш? Можеш да имаш огромна публика и с виртуален дебат.

— Можем да разговаряме лично и пак да имаме огромна виртуална публика — отвърна Уилман. — Какво може да се случи?

— Гроувър…

— Просто искам да видя дали можеш да го кажеш.

— Добре — гневно рече стратегическият консултант. — Защото има хора, които ти мислят злото, по дяволите! Според мен не бива да им даваш извънредни възможности.

— Смяташ ли, че това е нещо ново за мен, Ев? — тихо, почти неуверено попита сенаторът. — Всяка сутрин чета писма, изпълнени с омраза, още отпреди ти да дойдеш при мен. Знам, че повечето от авторите им не го мислят сериозно, но има и такива, които ме мразят. Аз съм гръмоотвод за всеки, който мисли, че неговият свят ще се срути, ако се откаже от правото си да застреля жена си, детето си, съседа си, шефа си или пияния терорист, по погрешка почукал на неговата врата.

— Взимаш ми думите от устата, Гроувър. Това трябваше да е моята реплика.

— Как да спечеля по техните правила? Да променя убежденията си, да се опитам да ги накарам да ме обичат, така ли? Или да се скрия, за да не могат да ме намерят? — Уилман презрително махна с ръка. — Знам, че отговорът ти е известен. Трябва да съм такъв, какъвто съм, Ев. Не ми е в стила да живея в страх. Ако беше, щях да съм се сврял в някоя база на Националната гвардия в Айдахо и от година и половина да карам на стари бисквити.

Столта неохотно се засмя и лицето му омекна.

— Освен това грешиш за Джон Трент — прибави сенаторът. — Той не беше уволнен. Наистина си подаде оставката.

— Защо?

— За да може да си свали ръкавиците и да ме призове на двубой. Сигурно ще е забавно. Уговори се нещо с оня Рой Карни. — Уилман се засмя. — Петнайсет рунда без ръкавици би трябвало да са достатъчно.

На дебата между Гроувър Уилман и Джон Трент в аудитория „Коен“ в университета „Тъфтс“ имаше осем камери на Небесно око, близо триста души и триста празни места.

Билетите се разпространяваха от Флечъровия институт по международни отношения според правила, целящи да съберат различна по състав публика за това „важно утвърждаване на демократичните традиции на свободното слово и пазара на идеи“, както се беше изразил деканът. Той се извини на участниците преди да ги представи.

— Ужасно ме е срам… имаше голямо търсене… нашите студенти не са апатични, те са обществено и политически активни…

— Може би е свързано със слуховете за безредици — каза Уилман и спокойно погледна Джон Трент.

— Безредици ли? Боже мой! Това са слухове! — възкликна деканът.

— Моите хора ми съобщиха, че през последните няколко часа във вашата система се получават анонимни електронни писма, адресирани конкретно към притежателите на билети — отвърна сенаторът. — В едно от тях се казва, че вие нямало да дойдете, господин Трент, а в друго — че щяло да е по-благоразумно да стоят настрани, защото в аудиторията щяло да има безредици…

— Безредици в „Тъфтс“ — абсурд — заяви деканът. — Това не е някой провинциален партиен колеж. Това е „Тъфтс“.

— В писмото, което ми показаха, се споменаваше и за опасност от бомбен атентат, като за негова цел бях посочен аз.

— Изненадвате ме — каза Трент, макар че лицето му не изразяваше никаква изненада. — Университетът получавал ли е преки заплахи?

— О, не, не — отвърна деканът. — Само преди минути разговарях с началника на охраната. Всичко е спокойно. Но ако информацията ви е вярна, господин сенатор, може би това обяснява защо част от зрителите са решили да проследят дебата по мрежата. — Той тъжно поклати глава. — Жалко. Боя се, че вече е късно да направим нещо. Поне можете да разчитате, че онези, които вече са тук, ще са извънредно ангажирана публика.

— Чудесно — каза Трент. — Обичам информираната публика. Надявам се, че когато свършим, зрителите ни ще са още по-добре информирани.

Списъкът на заговорниците с перспективни места за дебата включваше Принстън, Питсбъргския университет, Колумбия, Харвард и дори университета „Карлтън“ в Отава — навсякъде имаше престижни институти по международни отношения, които щяха да се нахвърлят на възможността да приемат Гроувър Уилман като свой гост. Бранигън бе заявил, че условията в Харвард и Колумбия са невъзможни, Карни смяташе, че Принстън има прекалено позитивен обществен облик. Трент беше отхвърлил „Карлтън“, защото пресичането на границата замъгляваше смисъла на посланието му, въпреки че според Бранигън операцията в канадския институт щяла да е детска играчка.

Окончателният избор между Питсбърг и „Тъфтс“ се свеждаше до два факта — че Флетчъровият институт е получил половин милион долара в научноизследователски стипендии от „Разум срещу безумието“ и по този начин се е превърнал в съучастник на Уилмановото предателство и че въпреки близостта му до Бостън, в него няма постоянни неутрализаторни инсталации. Мобилното устройство на РСБ се намираше до бусовете на Небесно око в почти пълния паркинг до аудитория „Коен“ — задните врати и половината от дясната му страна бяха съвсем оголени. Наоколо имаше университетски ченгета, но те не обръщаха особено внимание на неутрализатора, а двамата му оператори отегчено седяха на предните седалки на буса.

Бусът на Бранигън — с емблемата на едно германско издателство — бе само на три места от неутрализатора. Като се преструваше, че наблюдава встъпителните думи по комуникатора в скута си, Пищова мислено репетираше придвижването си в очакване на сигнала от Тери Стюарт и анализираше шансовете си да избяга, без да го заловят. Те бяха по-големи от тези на Гуч, чиито пък бяха по-големи от тези на Трент. Имаше си преимущества да нанесеш първия удар.

Още отначало стана ясно, че публиката в аудитория „Коен“ е настроена в негова полза, но въпреки това Гроувър Уилман не можеше да не остане доволен от реакцията й. След топлото посрещане за пет минути на четири пъти го прекъсваха с аплодисменти. Накрая дори се чуваха одобрителни викове, макар че водещият незабавно напомни правилата на дебата. Така или иначе, това до голяма степен затрудняваше Трент.

За изненада на сенатора, той като че ли не забелязваше публиката и се обръщаше само към Уилман.

— Много хитро от ваша страна, господин сенатор, да се опитате да поставите въпроса в контекста на разума срещу безумието — без дори да хвърли поглед към аудиторията, започна Трент. — Ако ви го позволим, всеки, който ви се противопостави, ще трябва да доказва, че не е луд. Вие и вашите съюзници наистина положихте много усилия да внушите на хората, че всеки, който поддържа частното притежаване на оръжие и ограниченото използване на сила, не е нормален.

— Тук съм — продължи той, — за да отхвърля това внушение. Тук съм, за да защитя дълбокото убеждение на десетки милиони разумни американци, че всъщност разоръжаването е трагично, фатално ирационално. Тук съм, за да заявя без срам или колебание, че да вдигнеш оръжие и да убиеш някого може да е абсолютно логична постъпка, резултат от най-висш морал — и вие ще ми помогнете да се аргументирам.

— Едва ли — обади се Уилман и се усмихна на публиката. От първите няколко реда се чу кискане и водещият укори Уилман за прекъсването. — Моите извинения, господин Трент — каза сенаторът. — Моля, продължавайте.

Очакваната гневна червенина не обля шията на Трент.

— Сенатор Уилман, във всичките ви многобройни изказвания по този въпрос, в цялата пропаганда, с която вие и вашата организация ни заливате, никога не съм забелязвал да засягате един проблем. След като отнемете огнестрелното оръжие на хората, какво предлагате да правим с онези, които имат ножове? Вие заобикаляте този проблем, казвате ни, че полицията ще остане въоръжена, че няма да позволим на врага да получи преимущество, че можем да пътуваме на групи, да организираме квартални патрули и да тренираме бойни изкуства… Но това значи, че вашето разоръжаване е измама. Вие не искате да се избавите от оръжията, господин сенатор, а само от нашите оръжия…

Макар тези думи да звучаха като таен знак, Бранигън всъщност чакаше Стюарт, а не Трент. Той нетърпеливо отговори на сигнализиращия комуникатор.

— Заех позиция — каза Стюарт.

— Тръгвам — отвърна Пищова, изчисти паметта на комуникатора и го остави на дясната седалка — също като самия бус, машината беше взета под наем и Бранигън вече нямаше нужда от нея.

Взе само дългия черен фенер с шест батерии, на който бе отделил изключително много време и внимание. Стюарт подигравателно го наричаше „двусъставен пистолет стелт“, но въпреки това оценяваше механизмите, които заедно бяха монтирали в него.

Когато Бранигън слезе от буса, на тридесет метра наоколо нямаше никого. Той закрачи зад паркираните автомобили, като спокойно размахваше фенера и се движеше към тоалетната, определена за представителите на медиите. Когато мина зад неутрализаторния бус, Пищова внезапно промени посоката си и се запъти към него. Две дълги крачки и стигна на една ръка от колата.

Стиснал с две ръце цилиндричната част на фенера, той притисна широкия пръстен на стъклото към лявата врата и плъзна копчето напред. Устройството подскочи в дланите му и се разнесе звук като от затръшната автомобилна врата. Той бе причинен от закален стоманен шип, пробил дупка в метала.

Съскането, което последва, можеше да се оприличи на изпусната гума. Този звук идваше от впръскването на провеждащ електричество аерозол в дупката. След две секунди настана тишина.

Дясната предна врата на буса рязко се отвори и се блъсна в съседната кола, после пак се затвори.

Бранигън пусна фенерчето, отстъпи, погледна към страничното огледало и срещна очите на шофьора.

След секунда се разнесе приглушен пукот — аерозолът бе образувал десетки волтови дъги за електричеството, течащо през неутрализатора и неговия генератор. Пищова го видя в огледалото зад шофьора: мълния, бясно танцуваща в метална бутилка. Вибрирането на генератора се превърна във вой, после се възцари тишина. Мъжете в буса бяха неподвижни.

Бранигън се обърна и бързо се отдалечи. На пет метра от него мина полицай, привлечен от нещо, което му се струваше, че е чул, но не го спря. Пищовът изчезна в мрака и каза по персоналния си комуникатор:

— Ти си, Гуч.

Това бе последният му ангажимент към групата. Вече трябваше да пази само себе си. Беше изпълнил своята роля. В стената около Гроувър Уилман имаше отвор, който се издигаше нагоре в нощното небе. И докато Бранигън бягаше, един черен призрак се спусна през отвора на безшумни черни криле — носеше кръгъл черен вързоп със смърт, предназначен за аудитория „Коен“.

Втория път гласът на водещия прозвуча остро.

— Времето ви изтече, господин Трент.

Джон Трент бръкна в джоба си и изключи вибриращия комуникатор.

— Не съм свършил — каза той. — Сенатор Уилман, вие сте лъжец. — В този момент микрофонът му угасна, но акустиката в залата бе достатъчно добра. — Обещахте, че ако всички се съберат заедно, вълците няма да представляват опасност за никого. Но хората, които живеят в периферията, все пак са в опасност. Някои от тях ще умрат в опит да умиротворят хищниците. Това няма да съм аз, няма да сте и вие, защото ние можем да стоим в средата на стадото — ние имаме алтернатива.

— Всички имаме алтернатива — отвърна Уилман. — Можем да изберем цивилизоваността.

— Още лъжи — каза Трент и излезе иззад своята катедра. — Вие не искате животните в периферията на стадото да знаят какво ще им се случи. Не искате да са въоръжени и способни да се защитават, защото може да им хрумне да се запитат защо тъкмо те трябва да са изложени на риск. Цялата ви позиция е измама. Тя се основава на предпоставката, че вие все още ще сте в безопасност, когато се откажем от оръжията си.

— Не знаех, че тази вечер ще говорите от името и на двама ни — засмя се сенаторът.

— Хвърлям срещу вас собствените ви камъни. Взаимозависимост. Групова сигурност. Квартални патрули. Училища със смесено културно наследство. Глобално икономическо планиране. Международни мироопазващи сили. Общество, общество, общество. Всичко това се свежда до неотлъчване от стадото…

— Добрите семейства са създадени от хора, които са свързани помежду си. Нито в един истински дом родителите не се въоръжават един срещу друг, децата не се подчиняват на заповеди под прицела на оръжие.

В този момент водещият разпери ръце, напусна сцената и зае едно от местата на шестия ред.

— А ние тук сме просто едно голямо семейство, нали, сенаторе? Дядо не е побъркан, сестра ми не е крадла, татко не е изнасилвач, братчето не е убиец. Можем спокойно да си спим в леглата. Така е разумно. Това диктува логиката. Всички можем да сме щастливи в стадото. Безумно е да вярваме, че има вълци.

— Безумно е да се опитваме да се справим с тях сами — отвърна Уилман. — Ето накъде води вашият култ към егоизма. Защо според вас сме измислили семействата, народите и държавите? Какъв е смисълът от групово идентифициране, ако в крайна сметка царува крайният индивидуализъм?

— Вие измествате истинския въпрос — каза Трент. — Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да се въоръжи. Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да убива. Вашият аргумент в защита на разоръжаването почива на отговорите. Ако отговорът на рационалния разум е „да“, носенето на оръжие не е лудост — лудост е да се разоръжим.

Докато Трент говореше, на сцената се появи деканът, повика Уилман настрани от микрофона и почна да му шепне нещо. Междувременно Трент за пръв път насочи вниманието си към публиката.

— А тук имаме цяла зала с разумни хора — интелигентни, образовани, благоденстващи млади хора, които са свикнали да уреждат противоречията си с други интелигентни, образовани хора чрез словесни войни. Вие сте дошли на тази арена, за да видите своя герой, въоръжен със своята логика и идеи, със своята наука, хуманизъм и философия. Но никой от вас не се е замислил сериозно за възможността неговият противник да не играе по вашите правила… Не сте, защото в противен случай щяхте да се вслушате в предупрежденията, които ви пратих следобед.

Деканът вече слизаше от сцената, ала признанието на Трент го накара да спре.

— И вие ли, господин декан? При цялата си светска опитност — о, забравих, и вие сте възпитаник на този университет. Още един интелигентен, образован човек, живеещ в свят на добри обноски. Защо не им кажете всичко, което току-що прошепнахте на сенатор Уилман? — попита Трент и внезапно осъзна, че моментът му доставя огромно удоволствие.

— Господин Трент, мисля, че трябва да сложим край на това.

— Както желаете. Аз ще им кажа. Госпожи и господа, деканът Франклин иска да знаете, че неутрализаторът на сенатор Уилман е претърпял повреда и в момента не е в състояние да ви защити. — Разочарован от липсата на реакция, Трент впери очи в тях. — Може би деканът ще ни каже какво трябва да е поведението на един разумен човек? Или сенаторът? Не?

Той пристъпи към катедрата си, хвана с две ръце полегатия й капак, вдигна го и го хвърли на пода. После бръкна вътре, извади скрития пистолет и го вдигна над главата си.

— Какво ще кажете сега? — попита Трент в тишината. — Какво ще кажете? — Насочи оръжието към публиката. Не се разнесоха викове и крясъци, само шепот и гневно мърморене. — Нашият президент направи същото и го смяташе за изключително възпитателно, нали? Затова нека наречем и това „урок“. Ти — ти, на пътеката, сядай си на мястото. Не съм те освободил.

Трент се обърна и насочи пистолета към гърдите на Гроувър Уилман.

— Вие сте много умен човек, сенатор Уилман. Всички смятат така. Искам да анализирате това положение и да ми кажете не предпочитате ли вие да държите пистолета?

— Той е бил тук преди неутрализаторът да бъде повреден — отвърна Уилман. — Сигурен ли сте, че още функционира?

Докато камерите на Небесно око се приближаваха и се блъскаха за най-добър ъгъл, Трент леко повдигна ръката си и стреля над главата на сенатора. Куршумът се заби в изкуствената дървена ламперия. Звукът беше достатъчно убедителен, за да накара десетина души от публиката да се хвърлят към вратите. Уилман се сепна, но не потръпна. Деканът Франклин приклекна.

— Азиди — поясни Трент. — Господин декан, защо не седнете при другите студенти?

— Какво искате, Джон? — попита Уилман.

— Не се опитвай да ме „работиш“, Гроувър. Просто отговори на въпроса ми. Искам истината — не предпочиташ ли ти да държиш пистолета?

— Не.

— Лъжец. — Той отново погледна към публиката. — Знаеш ли, те наистина не разбират стадната концепция, която им навираш под носа. Ако всички се бяха втурнали на сцената, със сигурност щяха да ме разоръжат. Ако всички се бяха насочили към изходите, повечето щяха да успеят да се измъкнат. Не е ли странно? Те не искат да са онези, които ще умрат. Не смяташ ли, че е разумно?

— Какво искате, господин Трент? Мен ли? Тогава ги пуснете да си вървят.

— Съжалявам. Имам нужда от помощта им, за да изложа аргументите си. И от твоята. Те са тук, точно както искаше ти, невъоръжени и безпомощни пред лицето на агресията. Не мислиш ли, че най-после ще научат нещо за реалния свят? Този път им кажи истината, сенаторе — харесва ли ти да си безсилен?

— Тъкмо си мислех — все още вбесяващо спокоен, каза Уилман, — че пет минути преди да излезем на сцената не бях решил коя катедра да избера.

Трент се засмя.

— Добре — отлично! Тогава може би трябва да провериш в своята катедра.

Уилман с очевидна неохота вдигна капака и внимателно го остави на пода. Камерите на Небесни очи се насочиха наляво, за да надникнат над рамото му, докато той намръщено гледаше съдържанието на катедрата.

— За онези от вас, които нямат възможност да видят, сенатор Уилман откри, че има пистолет също като моя — каза Трент. — Сенаторе, какви са „рационалните“ ти възможности сега? Появиха ли се нови? Какво според теб очакват приятелите ти от публиката? Какво ще кажеш за малко игра в стил Джими Стюарт и Джон Уейн?

— Винаги съм подозирал, че сте научили всичко, което знаете за оръжията, от уестърните, Джон. Ролята на Шейн ли играете сега? „Вдигни пистолета, момче…“

— Е, защо не го вдигнеш? Вдигни пистолета и може би ще успееш да промениш тази сцена.

Уилман отпусна ръце от двете си страни и отстъпи настрани от катедрата.

— Това ли било? Трябва ви публично оправдание, иначе не можете да ме убиете?

— Не можеш да ме объркаш с приказки, сенаторе, затова не се и опитвай. Аз съм разумен човек, взел разумно решение. Сега искам да видя как действа твоята морална логика.

— Не — каза Уилман. — Няма да участвам.

— Ако да се спасиш не е достатъчно основание да вдигнеш пистолета, мога да ти предложа още два мотива. — Трент извади комуникатора от джоба на крачола си и разпъна антената. — Мисля, че безжичен телефон за пръв път е бил използван като детонатор в инцидента в „Мол ъв Америка“, нали? Разбира се, нещастникът забравил да изтрие рекламните обаждания от банката на жена си и работата не станала точно според очакванията му.

— Вие наистина сте луд, Трент — вече ядосан, каза Уилман. — Къде е бомбата?

Дори само тази дума беше достатъчна, за да предизвика ахкания и викове сред публиката. Преди да отговори, Трент се наслади на удоволствието от успеха.

— Може да е навсякъде, нали? Пред някой бар. Под някой мост. В лекционна зала, в която невръстни хлапета гледат филм, по-стар от самите тях.

— Но къде ще е справедливостта — продължи той. — С какво са го заслужили те? Да не би да заговорничат, за да отслабят Америка и да поставят под зависимост нейните граждани? Да не би да дават измамни обещания на един доверчив народ? Да не би да ликвидират една фундаментална конституционна свобода, за да гарантират собствената си власт?

— Не — викна Трент. — Ти го направи. Ти и твоите приятели от Флечъровия институт, института „Елиът“, института „Удроу Уилсън“ и института „Кенеди“!

— Ти не си изключил полето заради тези оръжия — бавно рече Уилман. — Не е имало нужда.

— Точно така, сенаторе. Анализирай положението рационално.

— Тя е тук — процеди през зъби Уилман. — Проклет да си, тя е тук, където са камерите. — Той махна с ръка към публиката и извика: — Бягайте. Бягайте, бързо.

Неколцина понечиха да се надигнат, но повечето останаха вцепенени по местата си.

— Мисля, че няма да го направят — каза Трент и пристъпи към ръба на сцената. — Може да се объркам и да натисна грешния бутон. Защо вместо това не вдигнеш пистолета? Виж колко хора можеш да спасиш, като се въоръжиш?

— Ти можеш да спасиш също толкова, като се разоръжиш — отвърна Уилман.

— Вярно е — но това означава да отстъпя пред нещо, което смятам за зло. И това не е моят рационален избор. Броенето ще ти помогне ли да се съсредоточиш, сенаторе? Нямам намерение да чакам, докато пристигне подкреплението ти. Десет, девет, осем…

Отговаряйки на думите му с поглед, изразяващ неприкрита омраза, Трент най-после се хвърли към катедрата и грабна пистолета. В същия момент Трент натисна спусъка. Изстрел не последва. Нямаше патрони — пълнителят бе заменен с предавател и второто натискане на спусъка беше пратило сигнала за зареждане. Когато го пуснеше, щеше да последва заповедта за детонация.

Застанал само на пет метра от него, Уилман насочи оръжието си към главата на Трент.

— Ето — каза той. — Това е картината, която искаше. Сега ни вижда целият свят. Ти спечели. Затова остави тези неща, просто ги остави на пода. Кажи на хората да излязат.

— Не мога, сенаторе. Ако го направя, никога няма да разберем дали всичко това не е било поредната поза. — Той вдигна комуникатора и погледна дисплея.

Уилман се намръщи, свали предпазителя и стреля.

Куршумът улучи Трент в лявото рамо, прониза сухожилията и кръвоносните съдове, разби костта. Той политна назад, блъсна се в катедрата и изпусна комуникатора от вцепенените си пръсти. Смътно чуваше надигналата се в аудиторията врява.

— Благодаря ти — все още здраво стиснал оръжието си, изхриптя Трент. — Сега знам — сметката ти е ясна. Ето го твоя Спусък, сенаторе. — Той с трепереща ръка вдигна пистолета над главата си, насочи го към кабелите над тях и отпусна показалеца си.

В залата вече пищеше една жена, носеха се гневни викове и молби. Никой друг не можеше да чуе прещракването на преместилия се лост и осъществения контакт. Но в ушите на Трент то прозвуча като гръм. Той изобщо не чу самата експлозия — осем килограма насочен взрив. Чу само виковете, хора от гласове, който сякаш го аплодираше в деня на неговия триумф.

23.За налагането на мира

Дърветата от северната страна на Белия дом още преди години бяха оставени да растат свободно и сега паркът Лафайет се виждаше само от три прозореца. Ала дори преди откриването на Спусъка оформянето на пейзажа не беше свързано толкова със сигурността на президентите, колкото с тяхната несигурност.

Паркът Лафайет отдавна бе любимо място, откъдето политическите демонстранти и социалните реформатори изразяваха исканията си. Те бяха там всеки ден, във всякакво време, държаха балони и написани на ръка лозунги, програмираха електронни плакати и крещяха по мощни мегафони. Според думите на един критик, това беше „постоянният вашингтонски карнавал, пъстър сбор от политически и философски чудатости, на които придава достойнство единствено невинната им сериозност“. Президентът Енглър, чиято политика бе дала почти на всеки основание да се оплаква от нещо, беше наричал парка Лафайет „трънената градина“.

Но след откриването на Спусъка в парка имаше ново, по-широко присъствие — хора от средната класа, които по-скоро приличаха на семейства, отколкото на фанатици. Това присъствие растеше, денем изпълваше парка и преливаше навън вечер и през уикендите. Ала сред събралите се цареше пълен ред и дори Парковата служба не можеше да помогне на Секретната да намери претекст за затварянето на парка или за разгонването на тълпата.

Те се наричаха „Опълчение на свободата“ и сами си осигуряваха тоалетни, събираха отпадъците си, всеки ден търпеливо чакаха на опашка пред портал 5, за да подадат индивидуални молби за среща с президента, и дори пееха по време на нощните си бдения. Подети от няколко хиляди гласа, тези бойни песни и патриотични химни се чуваха на Северната морава, цели километри във всички посоки и през отворените прозорци на Белия дом.

Единственият смущаващ момент бе, че почти всеки мъж, жена и дете в парка носеше огнестрелно оръжие — хаотична сбирщина от пушки и пистолети от всякакви модели и калибри. Нито едно от тези оръжия не представляваше опасност за никого, защото паркът се намираше в обсега на неутрализаторите на Белия дом. Ала всяко едно от оръжията на Опълчението на свободата бе нарушение не само на федералните закони (за носене на оръжие на територията на национален парк), но и на законите на окръг Колумбия (за носене на оръжие по улиците на Вашингтон).

Присъствието на Опълчението в парка Лафайет лесно можеше да се превърне в катастрофа от мащаб, невиждан в столицата от шестдесетте години на двадесети век. Ала представителите на правоохранителните органи бяха забелязали капана на гражданското неподчинение, който им поставяха, и се уговориха да не закачат протестиращите. Въпреки това лагеруващата пред Белия дом гражданска армия беше могъщ символ. А за Марк Бреланд — и тревожен.

Поне веднъж седмично президентът заставаше пред прозорците и гледаше Опълчението, което се молеше, пееше или демонстрираше по затворената пряка на Пенсилвания Авеню. Не разбираше защо са тук — дори след като изслушваше докладите на агентите от Секретната служба, пращани в парка. Знаеше само, че посланието му не е успяло да стигне до тях, че не е успяло да ги убеди да намерят друг начин.

След убийството на Уилман той все по-често мислеше за Опълчението на свободата, ала никой не знаеше как конструктивно да реши проблема.

Една вечер новият шеф на кабинета Чарлз Пот завари Бреланд застанал пред отворения прозорец в Линкълновата спалня и заслушан в думите на „Бойния химн на републиката“.

— Моля ви, господин президент. Това не е от полза за никого. А и когато видят, че ги гледате, само ще се окуражат.

— Какво искат, Чарли?

— Куршуми, струва ми се — с присъщата си откровеност отвърна Пот. — Защо се подлагате на това? Никога няма да ги убедите. Партията на привържениците на оръжието е непоклатима. Нима Трент не ни научи на това? За тях няма средно положение.

— Просто не мога да повярвам, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, ако изключим неутрализаторите и утре всичките им оръжия бъдат заредени с муниции. Не мога да повярвам, че ще са в по-голяма безопасност.

— Това е спорно, господин президент. Важно е в какво вярват те.

— Знам, знам. — Бреланд се намръщи. — Празни или не, Чарли, имам чувството, че всички тези оръжия са насочени срещу мен.

— Така е. Срещу вас и срещу следващия, който седне на вашето място.

— Но тези хора не са престъпници. Не са екстремисти. Не разбирам какво толкова ужасно съм направил, че тези богобоязливи данъкоплатци да обсадят Белия дом.

— Поискахте от тях да се доверят на хората, вместо да стрелят по тях. Елате, господин президент.

— Искам да поговоря с тях.

— Моля?

— Искам да поговоря с Опълчението на свободата.

— О… о, не. Наистина не бива.

— Чарли, ти си мой шеф на кабинета, не на полицията на мисълта. Свържи се с Джон Бърк и му кажи, че ще отида в парка. — Бърк беше главният агент, който в момента командваше охранителното подразделение на Секретната служба.

— В парка ли? Господи, имате ли предсмъртно желание? Ако настоявате да се срещнете с тях, поне го направете тук, където повече или по-малко държим положението под контрол.

— Това не е достатъчно.

— Напротив. Те подават хиляди молби на ден, за да ви видят — е, добре, утре ще изберем трима късметлии. Ще ги доведем в някоя заседателна зала, ще ги оставим да ви ругаят половин час и после навярно ще можем да продължим да си вършим работата.

— Чарли…

— Опомнете се! Това са хората, които пращат мили снимки на децата си в камуфлажни униформи, прегърнали автоматични пушки с коледни картички. Те няма да ви изслушат.

— Тогава аз ще ги изслушам — отвърна Бреланд. — Намери Бърк. Искам да го направя сега.

— Господин президент, това не е нещо, с което можете да прибързвате. Те ще са тук и утре, и вдругиден, и…

— Чарли… — предупредително каза президентът.

Пот примирено вдигна ръце.

— Добре. Ще оставя Бърк да спори с вас.

— Чудесно. А, Чарли, и не информирайте пресата. Не искам отиването ми в парка да се превърне в медийно събитие.

Шефът на кабинета се намръщи, после измърмори:

— Повярвайте ми, ще направя всичко възможно да не го допусна.

Нямаше начин Джон Бърк да каже, че е доволен от мерките за сигурност, взети във връзка със смайващото предложение на президента. Но Бреланд упорито бе решил, че ако се наложи, ще излезе в парка Лафайет без никаква охрана, и Бърк направи всичко възможно при тези обстоятелства.

Предупреди стрелците с арбалети на покрива и удвои патрула край северната ограда. Прати в парка дванадесет специалисти по тайни действия сред тълпи, за да следят настроенията на хората. Накрая избра шестимата агенти, които бяха най-добри в ръкопашния бой, да придружават президента. Бяха въоръжени с тояги, дълги колкото тях, че и повече, и в приближаващата се към парка група определено имаше нещо средновековно.

Демонстрацията вече бе свършила и повечето хора се бяха пръснали. Бяха останали само няколкостотин души, които разпъваха палатките, си и почистваха лагера. Но Бреланд и неговите придружители незабавно бяха забелязани от часовия, застанал на пост в края на парка.

— Тук южен първи пост, до центъра — извика младият часови. — Идва Бреланд, главният страхливец.

Президентът тръгна право към младежа, който бе вдигнал тревогата. Когато се приближи, часовият предизвикателно изсумтя:

— Какво правите тук?

— Имате ли си водачи, момче?

— Полковник Харис е командир на караула.

Бреланд познаваше това име и лицето зад него от докладите на Секретната служба за Опълчението на свободата.

— Чудесно. Къде да я открия?

— Не можете. Съобщих в щабната палатка. Ако иска да ви види, ще дойде тук. Ако бях на нейно място, нямаше да си направя този труд.

Около двамата вече се събираха хора. Охраната на Бреланд не им позволяваше да се приближават много, но не можеше да спре враждебните подигравки. Президентът не им обръщаше внимание и продължаваше да се оглежда за полковник Харис. Накрая я забеляза да се приближава, придружена от неколцина широкоплещести младежи, заобиколи часовия и отиде да я пресрещне.

— Полковник Харис.

Тя кимна, но не отдаде чест, нито му протегна ръка.

— Господин президент. Изненадвате ме.

— И това е някакво начало.

— Но може и да е край — ще ми се да можех да кажа, че всички тук уважават поста, дори да не уважават човека. Но истината е, че когато недоволството надхвърли определена граница, разликата започва да се размива. Какво искате?

— Да разбера защо сте се отказали от живота си и сте тук. И може би, ако се съгласите, да се опитате да разберете защо аз съм се отказал от моя, за да съм там. — Той посочи с палец през рамо към оградата и извисяващия се зад нея Бял дом.

— Какво повече трябва да разберете, когато някой ви нападне? — попита някой отдясно на Бреланд.

Президентът се обърна към говорещия — мъж със слабо лице и оредяваща черна коса, сресана над широкото му чело.

— Да ви нападне ли?

— Да, по дяволите! Вие ми отнемате способността да защитавам семейството си, правото на жена ми да се защитава, когато се налага да остане до късно на работа и да отиде до колата си сама. Вие отнемате възможността на сина ми да се защитава от хомосексуалисти и дрогирани крадци. Вие ни правите безпомощни в собствените ни домове и повярвайте, това си е нападение. Това е нападение срещу моето семейство, нападение срещу конституцията, нападение срещу мен.

Тази реч му заслужи искрени аплодисменти и няколко дружески потупвания по гърба.

— Добре му го каза — извика някой.

— Вие сте?… — попита Бреланд.

— Лари Дилард. Можете да кажете на псетата си от данъчната служба да ме търсят в Крос Плейнс, Уисконсин.

— Не вярвам в наказването на хора за това, че са изразили мнението си, господин Дилард. Може ли обаче да ви задам няколко въпроса?

Мъжът сви рамене, макар че тази перспектива, кой знае защо, май го караше да се чувства неловко.

— Естествено.

— Добре ли е в момента семейството ви? Надявам се, че всичко е наред?

— Доколкото знам, да. Средното ми дете е тук с мен — синовете ми са вкъщи при жената.

— Добре. Добре — радвам се да го чуя — с искреност, която публиката прие неохотно, рече Бреланд. — Бихте ли ми разказали нещо повече за тези престъпления и за това каква е връзката им с моята политика?

— Внимавай, Лари — хвърля ти примамка…

Дилард махна с ръка.

— Престъпления… не, вие не сте ме слушали, как тогава очаквате да разберете? Не съм казал, че сме били жертви. Но вие ни правите лесна плячка. Жена ми тежи петдесет и два килограма. Как да се справи с изнасилвач, два пъти по-едър от нея? Как синът ми да се прибере вкъщи, ако мюсюлманската банда в училище го нападне?

— Жена ви навсякъде ли ходеше въоръжена?

— И веднъж месечно се упражняваше на стрелбището.

— Синът ви с пистолет ли ходеше на училище?

Дилард като че ли се стресна, но предизвикателството надделя над дискретността.

— Точно така, по дяволите — докато не се появи една от вашите фашистки части и не превърна училището в зона свободна от конституция.

— Внасянето на оръжие в училище не беше ли вече противозаконно?

— Нападението също, но това не попречи на проклетите мюсюлмани да пратят един от приятелите на Кен за три седмици в болницата.

— Значи вие учите сина си да нарушава закона, така ли?

— Когато законът е лош. Когато законът е противоконституционен. Това е мой граждански дълг.

— Разбирам — кимна Бреланд. — Но смятате ли, че шансовете ви ще са по-големи, ако изнасилвачът и бандата са въоръжени също като жена ви и сина ви? Мислите ли, че тази надпревара във въоръжаването увеличава шансовете им да се приберат вкъщи?

— Имахме ли друг избор? — намеси се една от застаналите наблизо жени. — Никога да не излизаме от къщи ли? Да очакваме да ни пази полицията, когато те ни казват, че това не било тяхна работа? Да създадем свои банди ли? Или може би смятате, че ние жените просто трябва да лягаме пред изнасилвачите? Може би това е представата ви за цивилизовано общество?

— Какво основание съм ви дал да мислите така? — попита Бреланд. — Защо вярвате, че ме е грижа само за убийствата, а не за другите видове престъпления?

— А как иначе? — отвърна Дилард. — Явно не ви интересуват престъпленията, които могат да предотвратят нашите оръжия — в противен случай нямаше да ни ги отнемете.

— Господин Дилард, ще съм ви благодарен, ако ме оставите сам да говоря за себе си — каза президентът. — Знам, че според някои проучвания въоръжените добри хора предотвратяват два милиона опита за извършване на престъпление годишно. Когато обсъдих въпроса с директора на ФБР, той ми каза, че цифрата била по-близо до пет-шестстотин хиляди…

— И така по-лесно можете да пренебрегнете жертвите — обади се някой от тълпата.

— Ей, така не е честно — извика друг глас. — Може пък да му харесва да има по-голяма престъпност. Ако ни разоръжи, ние ще дойдем да молим правителството за помощ и закрила. Този град иска да сме зависими.

Бреланд потърси с поглед говорещия.

— Защо предпочитате да си измисляте моите позиции, вместо да чуете какво имам да ви кажа? Ако е защото вече сте решили да не ми вярвате, защо изобщо сте тук? — Той се обърна и погледна полковника. — Канех се да отбележа, че ако броите предотвратените от оръжие престъпления, трябва да смятате и тези, чието извършване позволяват оръжията.

— Това е глупост — подигравателно каза една ниска жена, застанала до полковник Харис. — Оръжията не превръщат хората в престъпници. С братята ми сме отгледани с оръжия. Със съпруга ми сме отгледали децата си с оръжия. В рода ни няма нито един кръвожаден престъпник. Можете ли да го обясните?

— Добро възпитание. Правилно отношение към алкохола и наркотиците. Грижи за децата и любов помежду ви. Достатъчно контрол над собствения ви живот… И не малка доза късмет — рече Бреланд. — Но няма нужда да сме наивни, нали? Не е случайно, че хората посягат към оръжието, когато искат повече власт над живота. В това няма разлика между онези, които спазват закона, и престъпниците.

При тези думи изражението на полковник Харис стана ледено, и не само нейното.

— Е, щом не виждате разликата между убийците и хората като нас — каза Дилард, — всичко е ясно. Мисля, че вече ви разбираме много по-добре.

Президентът се намръщи.

— Не съм казал това. Хайде, тук няма публика, пред която да играем — всички тези хора вече са с вас. — Бреланд бавно описа кръг с две ръце. — Не може ли да сме малко по-честни? Независимо дали лошият е насочил пистолета към добрия или обратно, в този момент вие искате едно и също: власт, сила, тежест — контрол.

— Аз съм от добрите — каза мъж с голямо шкембе и с огромен пистолет в ръка. — Просто искам да ме оставят на мира.

— С други думи искате светът да е такъв, какъвто желаете вие — а това значи контрол. Това не е някаква тайна истина, която не може да се изрича на глас, нали? — попита президентът. — Оръжията са също като армиите — има само две причини да ги насочите срещу някого…

— Принуда и възпиране — каза полковник Харис.

— Да. Човек вдига чук, за да закове пирон. И вдига оръжие, за да накара някого да направи каквото той иска.

— Я чакайте малко — извика една ниска млада жена с дълга права коса. — От вашата уста всичко това звучи адски мрачно и сериозно. Ами спортната стрелба? Ами историята и фолклорът? Ами ловът? Оръжията са за забавление. Има ли някой тук, който да не е изпитал вълнение първия път, когато е стрелял?

— По-голям ми стана първия път, когато улучих нещо, дето го бях нацелил — отвърна някакъв шегобиец. Смехът освободи събралото се напрежение.

— Сега вече сме по-честни, благодаря ви — каза Бреланд. — Вижте, може би ще ми помогнете да разбера нещо. Какво всъщност сте изгубили, че да искате да се върне положението отпреди създаването на Спусъка? Защото от ФБР ми съобщават, че престъпността все пак не нараства…

— Не съм чувал такова нещо — отвърна Дилард. — Напротив, отрепките се сдушват по двама, трима, четирима и повече, влизат с взлом в къщите, ограбват хора пред банкоматите, завличат жени в колите…

— Прав сте — за очевидно удивление на събеседника си призна Бреланд. — „Групова престъпност“ — ето как реши да го нарича ФБР. Наблюдава се увеличаване на груповата престъпност и аз не съм оптимист в това отношение. Не знам какво е решението…

— Какво ще кажете да повикаме на помощ господата Смит и Уесън?

За изненада на Бреланд, полковник Харис намръщено погледна Дилард.

— Истината е, че президентът е прав — каза тя. — Даже да сте въоръжени, можете да се озовете пред дулото на пистолета. А да ви заплашват повече пистолети не е по-добре, отколкото да ви заплашват повече невъоръжени хора — особено защото фактът, че сте въоръжени, им дава основание да стрелят първи.

— По дяволите, полковник, недей да помагаш на тоя фашист — гневно процеди Дилард.

— Не му помагам. Истината си е истина. И като става дума за това… — Тя погледна Бреланд. — Когато миналата година ФБР не публикува по обичайното време предварителната криминална статистика, ние решихме, че знаем причината — те бяха лоши и се мъчеха да ни измамят.

Президентът бавно поклати глава.

— Не. Ако не друго, цифрите са прекалено добри. Въпреки че някои престъпници променят тактиката, окончателните данни би трябвало да показват намаляване на убийствата с четиринайсет процента, на изнасилванията — най-малко с десет, на нападенията — с близо двайсет, на въоръжените грабежи — почти с една трета, главно в търговския сектор…

— Това си е чиста пропаганда! — презрително заяви Дилард.

— Не, това е истината — настоя Бреланд. — И тя ни дава основание да се надяваме, че американците са цивилизовани хора, също като народите на Европа, индустриална Азия и Канада. Това означава, че сме намерили начин да променим правилата и да поставим пречки пред престъпниците — и че някои от тях са изгубили смелостта си. Това означава, че Спусъкът и Неутрализаторът не са допуснали сто хиляди ваши сънародници да станат жертви.

— Тогава защо го пазите в тайна? — попита Харис. — Защо не го съобщавате по медиите?

— Защото наредих на ФБР да не разгласява нищо, докато всички цифри не станат неоспорими. Защото знам, че някои хора ще се усъмнят, и не искам да помогна на никого да се убеди, че цифрите са фалшифицирани.

— Не ви вярвам — гневно се обади един младеж. — Това е голямата лъжа, вашата стратегия за преизбиране — да ни опикаете и да ни кажете, че вали…

— Стига, редник Теръл — остро заповяда Харис. — Това е президентът на Съединените щати. Трябва да проявяваш уважение.

— Уважение ли? О, това е безумно! Не вярвам на ушите си! Да уважавам страхливец и предател? Този човек изтръгна сърцето на Втората поправка, а командирът на караула му се мазни. Повръща ми се!

— Старшина, отведи редник Теръл в кухнята…

— Не, няма нищо. — Бреланд пристъпи напред. — Искам да поговоря с него. Как се казвате?

— Стив Теръл. — Очите на младежа блестяха предизвикателно.

Президентът кимна.

— Вие сте объркали фактите, Стив Теръл. Тази техника дойде от частния сектор, без нито една стотинка от данъците, без нито една дума от Вашингтон. Произвежда я частният сектор. И причината е нещо, което вие не желаете да признаете — че повечето хора не искат да са принудени да носят оръжие, за да оцелеят. Те не искат да живеят така.

— Обзалагам се, че не го искат и повечето притежатели на оръжие — тихо каза някой.

— Сега тези хора имат свое оръжие — продължи Бреланд, — оръжие, което превръща вашия уинчестър в музеен експонат или в най-добрия случай в скъпа тояга. Всичко се променя. Законът за правата не ви е гарантирал вечно техническо превъзходство на бездимния барут.

— Обаче ми гарантира, че ще мога да си запазя оръжието, за да съм в състояние да очистя всеки предател, който се опита да ми го отнеме.

— Затова ли сте тук, господин Теръл? Надявате се на втора възможност, така ли?

— Тук съм, за да защитя конституцията от всички врагове, външни и вътрешни. Вие също би трябвало да го правите.

— Направих го — отвърна Бреланд. — Ако бяхме фашисти, за каквито ни смятате, можехме да използваме тази техника и за една нощ да разоръжим цели градове…

— Ако бяхте патриоти, каквито би трябвало да сте, щяхте да вземете тая техника и да я потопите на дъното на Горното езеро.

— Значи очаквате да разоръжим съседа ви, но не и вас? — попита Бреланд. — Защитавате странен двоен стандарт. За ваше съжаление, Върховният съд не се съгласи с това.

Теръл се намръщи.

— Решението беше купено и продадено от политиците — елитът никога не е искал обикновеният човек да е въоръжен.

— Това е мания за преследване, Стив Теръл — отвърна президентът и отново се обърна към полковник Харис.

— Аз не съм ви разоръжил. Можете да запазите оръжията си, ако решите така. Можете да продължавате да ходите на стрелбищата и в спортните клубове. Ако домът ви е на някое от пустите места по този континент, можете да продължавате да живеете като в Дивия запад. Никой не ви го забранява. Но в селата и градовете ще има все повече места, на които вашите оръжия не са нито необходими, нито желани. И вие ще трябва да вземете решение. — Извън обществото ли ще останете, или ще се присъедините към нас и ще приемете нашите правила? — продължи високо той. — Или ще влезете насила и ще се опитате пак да наложите своите оръжия? Ето какво се питах, когато гледах от онези прозорци — какъв избор ще направите? — Той бавно плъзна поглед по кръга от хора и се помъчи да разчете израженията им в тъмнината. — Когато го направите, предполагам, че повече няма да останете тук.

— Вие няма повече да останете там — извика някой от мрака.

— Може би — съгласи се Бреланд. — И знам, че няма да ви липсвам. Но закъдето и да се запътим оттук нататък, всички ще продължим да живеем в света, който създаваме с решенията си. Можете да го направите свят на индивидуалисти и всеки да се грижи само за себе си. Или да поемете пресметнат риск, да дойдете при нас и да се опитате да създадете общество.

— Колективистични дрънканици.

— Не, това се нарича „съвместна работа“ — каза президентът. — Знам колко много може да се постигне с нея. Съжалявам, че вие не го знаете. Според мен хората не са създадени да живеят сами в страх един от друг. Според мен най-прекрасните ни мигове са били, когато сме се освобождавали от страха и сме се събирали — въпреки че наистина има хищници и някои от нас ще изгубят залога.

— Вие бихте ли го направили?

— Ако се стигне дотам — отвърна Бреланд. — Какво ще постигнем, ако мислим само за себе си? Мислете мащабно. Кант го е наричал „морален императив“: дръж се по такъв начин, че действията ти да могат да служат като универсален закон. Искате ли да живеете в свят, в който десет милиарда души следват вашия пример? Това е истинското изпитание. Това е изборът, който всъщност правим.

— И това е всичко, което дойдох да ви кажа — макар че досега не го знаех. Трябва да сте сигурни, че сте наясно какъв избор правите. — Погледът му срещна очите на полковник Харис и тя напрегнато му се усмихна. — Благодаря, че ме изслушахте. — Тя кимна и президентът се обърна.

Някои от тълпата не искаха да му оставят последната дума и го последваха, като го ругаеха иззад пръстена от агенти от Секретната служба.

Един младеж в бойна униформа не се задоволи да го обстрелва само с думи, се втурна, стиснал в ръка голям камък.

— Да не си мислиш, че си в безопасност? Не си! — извика младежът и хвърли камъка.

Но един от агентите вече бе заел отбранителна позиция, отклони камъка с тоягата си и той се удари в стоманената ограда. В същото време друг агент връхлетя нападателя, удари го в корема и се отдръпна, за да затвори кръга около Бреланд.

И това беше всичко, което видя президентът — бяха го обградили и го бутаха към портала. На алеята го чакаше Чарлз Пот и укорителният му тон не се различаваше много от онзи на хората зад оградата.

— Очакваше се. Напълно. Вие разгневихте стършелите в гнездото им и те ще атакуват. Надявам се, че сте задоволили любопитството си, защото Джон Бърк ще иска да ви метне чувал на главата и да ви заключи в мазето за цял месец.

— Все още смятам, че трябваше да го направя — отвърна Бреланд. — Просто свърши зле. — Но не можеше да се преструва, че нападението не го е обезпокоило. — Слизам долу. Кажи на Джон, че ако иска да ме напляска, утре сутрин ще има такава възможност.

— Ще му предам. И поне тая вечер стойте надалеч от прозорците, става ли?

Но Джон Бърк не разбра намека. Само след половин час той се обади на президента и го помоли за десетминутен разговор.

— Искам да ви покажа нещо, което може да ви помогне да спите по-спокойно.

— Да не сте хванали онова момче?

— Нападателят е арестуван, да.

— Ох!

— Така трябва, господин президент.

Бреланд отстъпи и скоро след това Бърк слезе от асансьора — носеше запаметяващ блок.

— В кабинета ви? — попита той.

— Където кажете.

Агентът го поведе към кабинета, настани се до стенния екран и взе контролната клавиатура. Президентът застана до любимия си работен стол.

— Това е нападението, снимано от шестнайсета камера — каза Бърк, когато на дисплея се появи призрачно тъмен образ. — Наблюдавайте левия горен ъгъл. Ето го нападателя, сега спира и вика — това там е агент Франк Бейнс, той отбива камъка…

— Добър удар — одобрително рече Бреланд.

— Ще му предам. Ще се зарадва, той е фен на „Доджърс“. А сега ето нещо, което не видяхте. Агент Тони Уотърс повали нападателя. Причината, поради която не го задържа, бях аз — бях дал заповед на охраната ви да ви вкарат вътре и после да се занимават с всичко останало. Така че нападателят имаше възможност да стане и да избяга — да получи помощ от приятелчетата си. Сигурен съм, че щяхме да го открием — специалната боя на тоягата преминава през дрехите и се просмуква дълбоко в кожата…

— Чакайте малко… Не казахте ли, че сте го арестували?

— Да. Това е изглед от осемнайсета камера, десетина минути по-късно. Това долу са нашите хора, организират претърсването на парка… ето, горе в средата, това исках да видите.

Бреланд присви очи. От парка се появи група от шестима души — влачеха някого.

— Това ли е нашият човек?

— Да, Дейвид Джоузеф Маркъм.

— Значи хората ви в парка са го заловили?

— Не са имали възможност — отвърна Бърк. — Хванали са го хората от Опълчението — граждански арест. Това тук е командирът на караула, ето го и старшината, и сега го предават на нашия агент.

— Проклет да съм…

— Когато гледах записа, си помислих, че може би са се уплашили да не арестуваме и други и са знаели, че няма да могат да го скрият, затова са го предали. Но после научих от агентите в парка, че младежът продължил да тича към Либърти Авеню, като викал на другите да ни попречат в преследването. Сигурно не е имал толкова много приятели, колкото си е мислил. Хванали го на север от фонтана.

— Изобщо не го очаквах — поклати глава Бреланд. — Изобщо не очаквах помощ от тяхна страна.

Бърк замрази последния кадър.

— Е, може би това обяснява думите на полковник Харис. Не съм сигурен, че ги разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Когато предавала Маркъм, тя ви пратила съобщение по агента. — Бърк извади бяла визитна картичка и се втренчи в нея, за да разчете неясния почерк. — Тук пише: „Поемам риска с вас, Кант и обществото — и се надявам това да е нещо повече от красиви думи“. Следва подпис. — Той остави картичката до пулта и погледна президента. — Кой е Кант?

Ала президентът вече не го слушаше. Беше се обърнал и се взираше през прозореца към парка, въпреки че гъстите клони на един клен препречваха гледката му.

— И аз, полковник — промълви Бреланд. — И аз.

Президентът остана сам почти цял час — мислеше за Гроувър Уилман и се опитваше да се успокои след риска, който беше поел с Опълчението на свободата. След като раздразнението му бе изместено от уморено примирение, отиването му в парка му се струваше невероятно безразсъдно.

Но когато се изправи, за да излезе, прибра визитната картичка в джоба си.

Преди това обаче погледът му попадна върху сребърно със стрелка, насочена надясно. До този символ бе изписано името Каръл Уестин Харис, а под него имаше интернетски адрес. Отзад вместо подпис, както беше предположил Бърк, беше нарисуван същият знак.

— По дяволите… Бърк! — извика Бреланд и тръгна към вратата. — Чарли!

Никой не му отговори. Президентът се втурна обратно към стенния екран и седна на стола пред него.

— Глас. Включване. Охрана, първи пост. — В горната дясна четвърт се появи мътен образ на млад морски пехотинец. — Как се казвахте, ефрейтор Маки, нали? — попита той часовия. — Кой е в Белия дом, ефрейтор?

— Можете да получите тази информация на трийсети канал във всеки команден възел, господин президент. Веднага ще ви я пратя.

Списъкът зае цялата дясна половина на екрана.

— Не, по дяволите! Искам само персонала — ръководния състав. Къде е Чарли Пот?

— Тръгна си, господин президент.

— Бърк?

— Тази вечер е дежурен капитан Милтън.

— А госпожа Толман? По дяволите, аз я пуснах да се прибира, щеше да има гости за вечеря! Има ли някой от административния персонал? А в библиотеката? И изобщо колко е часът?

— В административната служба има един техник, в библиотеката няма никой. Часът е два и десет, господин президент.

Бреланд нетърпеливо махна с ръка.

— Глас. Затвори и изчисти. — Той се замисли за миг. — Глас. Търсене в мрежата. Кавички, футуриани, край на кавичките.

Двадесетминутното търсене откри една комедийна трупа, едно музикално трио, две групи от почитатели на научна фантастика (Нови футуриани и Нови истински футуриани) и една от мъртви писатели (но сред тях нямаше Стърджън, за когото беше споменал Шрок), два романа, един двуизмерен филм, една виртуална приключенска игра и един комикс — абсолютно нищо, свързано със символа Q.

Самият символ се срещаше в няколко сайта, посветени на Стърджън, наред с цитати за любовта, разума и световния мир. Ала и тук нищо не водеше към Шрок и Харис, а още по-малко към Съюза за хуманно бъдеще — организацията нямаше никакво интернет присъствие, което озадачи президента. И дори мощните търсачки, поддържани за него от Националната информационна служба, не можаха да свържат Уендъл Шрок и Каръл Уестин Харис.

„По дяволите етикета“ — помисли си Бреланд и се обади на Шрок. Трябваше да използва друга играчка от комплекта на НИС, за да се провре през съобщителната система на главния експерт и да принуди телефона му да зазвъни.

— Какво става? Кой е? — сънено попита Шрок.

— Трябва да поговоря с вас, Уендъл — каза президентът. — Глас. Прати видео.

— Господин президент. — В гласа на експерта ясно се долавяше изненада.

Бреланд протегна визитката на Харис към обектива и каза:

— Тази вечер ми направиха неочаквана услуга.

— Да, научих — отвърна Шрок.

— Какво… сте научили? Откъде?

— В парка е имало поне три миникамери, господин президент. Предават историята по нощните новини.

— Копеле…

В същия момент на стенния екран се появи разрошеният Шрок.

— Всъщност беше страхотно, господин президент. Освен това научих от Каръл в мрежата.

— Значи тя е от вашите хора. За това ли разговаряхме тогава? Това ли е помощта, която ми обещахте?

— Не, господин президент. Просто извадихте невероятен късмет.

Бреланд поклати глава и отново погледна експерта.

— Уендъл, наистина ще съм ви признателен, ако ми обясните. Кои сте вие? Нали знаете, този ваш символ го няма никъде в мрежата.

Шрок весело се засмя.

— Просто трябва да знаете как да го търсите. Добре, обяснение. Няма нито верую, нито устав, така че ще трябва да се задоволите с евангелието от Уендъл. Ще ви кажа и какво се промени през последните два дни.

— Футурианите се родиха в мрежата и не можеха да съществуват без нея — продължи той сериозно. — Основателите й се срещаха там и днес членовете поддържат връзка чрез нея. Причината е проста — мрежата тъне в невежество, дезинформация, враждебност, шарлатанство, пропаганда, правдоподобна псевдонаука, оправдания и обикновена глупост. Ние футурианите намираме всичко това за ужасно, защото смятаме, че можем да постигнем нещо повече, да искаме повече и от себе си, и от другите.

— В предишния ни разговор споменахте нещо за това.

Шрок кимна.

— Според нас във всяко човешко същество има искрица здрав разум — и на нейната светлина можете да зърнете единството на човечеството и пътя към нашето бъдеще.

— Може да се наложи да ви открадна тези думи.

— Нямам нищо против. Е, за да принадлежите към футурианите, не сте длъжни да заявите, че вярвате или не вярвате в нещо. Просто трябва да знаете, че има рационален избор между тези неща. Да сте футуриан означава да се ангажирате да зададете следващия въпрос, да сте открит за идеи и да ги изпитвате — особено удобните и привлекателните, които често се изплъзват покрай логическата защита. Ние изповядваме ирационална вяра в силата на разума. Чувствата могат да ни отведат по-напред, но разумът ни издига по-нависоко. Затова се опитваме да сме приятели на разума винаги и с каквото можем.

— Колко сте?

— Не много. Няколко милиона. И няколко милиарда като вас — които имат същите разбирания.

— Съюзът ви международен ли е?

— Разбира се. Това е неосъзнатото обещание на мрежата — общност без граници от образовани хора, които работят за постигането на висши цели, включително търсене на истината. Един цивилизован Нов световен ред, в който не убивате хора, защото вярват в други неща — образовате ги, ако можете, научавате от тях, каквото можете и насърчавате взаимната търпимост.

— Тук има не малка доза идеализъм.

— Идеализмът е конят — призна Шрок. — Но разумът е ездачът. Е, стигнахме до случилото се тази вечер.

— Казахте, че нещо се е променило…

Експертът кимна.

— Някои от нас — много от нас, струва ми се — от известно време работят по проблема с разоръжаването. Но събитията от последните два дни раздвижиха Съюза по безпрецедентен начин. Откакто убиха сенатор Уилман, редовно се срещаме в мрежата и съм виждал едновременно да участват не по-малко от трийсет хиляди виртуални образа. И от тези обсъждания се получи нещо, каквото изобщо не бях очаквал — образувахме комитет. Ще координираме усилията си, за да подкрепим вас и „Разум срещу безумието“ — вече има хиляди доброволци.

— С каква цел?

— Да се възпротивим на онези, които искат да се провалите, които смятат, че загубата на едно преимущество е прекалено висока цена за мира. Те са по улиците от месеци. Знаем, че са организирани — всички говорят в един глас, скандират едни и същи лозунги. Те не обсъждат, а пропагандират. И знаят как да направят така, че да ги чуят. Ние ще заложим на разума срещу пропагандата. В истинския и виртуалния свят има безброй места, където хората се събират да приказват — интернетски дискусионни клубове, обществени събирания, читателски форуми, барове, пейки в парковете. Ние ще сме там. Ще се погрижим да има един търпелив глас, който призовава към разум. И ще направим така, че да ни чуят.

— Завиждам ви за оптимизма, Уендъл. Признавам, че ми е трудно да вярвам като вас.

— Не се предавайте, господин президент — сериозно каза Шрок. — Не бих могъл да се гордея повече със своя президент, отколкото докато ви гледах как отивате при онази тълпа само два дни след убийството на приятеля ви. Тази вечер вие променихте един човек. Утре ще променим още десет, вдругиден — сто. Просто трябва да продължаваме да говорим на онази искрица разум и малко по малко ще й вдъхнем живот.

Портативният неутрализатор направи дебюта си на Потребителското изложение на електроника в Лас Вегас. „Тошиба“ показа супермодерна трисъставна система със специална стойка за вкъщи, друга за автомобилен багажник и осемкилограмов вариант, който можеше да работи в продължение на един час с малък обсег или да прати три далекообхватни импулса. Последният беше насочен към страховете на висшите бизнес ръководители и на етикета му имаше петцифрена цена, която обаче не притъпи всеобщия интерес. „Сейфко“ представи „Безопасен път“, цивилна версия на неутрализиращото устройство, което използваха полицейските сили в двадесет и осем страни, и „Часови“, допълнение към модулната система на фирмата за домашна охрана.

Ала гвоздеят на програмата беше „Небесен сребърен щит“, пълна система, предназначена за дома. Построен от не толкова скъпи части като другите предложения, Сребърният щит имаше големината на малка масичка, тежеше колкото малък хладилник и когато работеше на постоянен режим, гореше ток колкото електрическа печка. Но струваше колкото качествен телевизор и дизайнът му бе нещо средно между уред и мебел. Предварителните поръчки достигнаха рекордни равнища и след месец и половина компанията вече беше продала прогнозната си едногодишна продукция, в резултат на което Голдстийн трябваше да замине за тихоокеанските страни в търсене на производствен капацитет.

Внезапната поява на „Хортъновите устройства“ като стока предизвика бързата реакция на Конгреса, който се опита да задуши новородения пазар с разпоредби. Законът за равните права за самозащита и справедливост на сенатор Хап Нийли бе неуспешен опит за противодействие на частно притежаваните неутрализатори чрез ограничаване на обсега им до тридесет метра или най-близката чужда собственост. Законът бе гласуван с мнозинство, което не позволяваше президентско вето, но адвокатите на Спасителния щит го оспориха преди да влезе в сила.

„Ако авторите на този закон са готови публично да демонстрират, че масово разпространените огнестрелни оръжия и боеприпаси имат обсег само трийсет метра и проявяват уважение към чуждата собственост — заяви от стъпалата пред съда главният адвокат, — ищците с радост ще оттеглят иска си. В противен случай разчитаме на съда да изобличи измамната същност на закона.“

Областният съд отмени закона, но Конгресът незабавно отново се хвана на работа. Този път атаката беше на три фронта и използваше всички вратички на федералната бюрокрация.

Една конгресна комисия нареди на Федералния комитет по търговията да проучи „въпросите, свързани със здравето и безопасността“ при продължително излагане на малки деца и бременни жени на неутрализаторни полета. Група сенатори поиска от Федералната авиационна дирекция и Федералния комитет по далекосъобщенията съвместно да проучат вероятността катастрофата на една совалка в Далас да е била резултат от смущения, предизвикани от неутрализаторните инсталации на космодрума. А Дирекцията по храните и лекарствените препарати трябваше да провери съобщенията, че Хортъновите устройства убивали хора, като повреждали микропроцесорите в медицинските импланти.

Нито едно от тези обвинения не бе вярно. Ала заедно те предлагаха перспектива не само за месеци антиреклама, но и за всевъзможни забранителни действия, от рекламации до директни забрани.

Всичко това беше част от войната на възприятията, водена на всички фронтове на общественото мнение. Но постепенно борбата все повече започна да прилича на отчаяна размяна на фигури с предрешен резултат. Нямаше да има народна революция срещу правителството. Средната класа не желаеше гражданска война.

Вместо това имаше признаци на еволюция в обществената нагласа не само към оръжието, но и към насилието — събуждане на гняв и отвращение, отхвърляне на циничното нехайство, позволяващо страната да приема убийствата с безразличието на неизбежността.

„След като вече знаем, че сме болни, как ще разберем, ако започнем да оздравяваме?“ — питаше героят на касовата пиеса „Лудница“.

Постепенно отговорът ставаше ясен.

За пръв път в историята броят на федерално лицензирани продавачи на огнестрелно оръжие падна под броя на сътрудниците на Националната здравна служба. Магазините за оръжие вече бяха застрашен вид. Само за една година бяха закрити една трета от тях и единствено инатът продължаваше да държи повечето от останалите отворени.

Производителите на огнестрелно оръжие и боеприпаси се намираха в същото положение — вълната от сливания и банкрути значително обезлюди редиците им и все още никой не можеше да каже за колко от тях има работа. „Ремингтън-Колт“ преживя четири серии съкращения. Компанията майка на „Уинчестър“ премина в ръцете на германски производител на инструменти и бои, който повече се интересуваше от нейните фабрики, отколкото от производството й.

Рязкото намаляване на престъпното използване на огнестрелно оръжие накара щата Масачузетс да отмени цялото си „оръжейно“ законодателство и да гласува закон, според който повреждането или изключването на Хортъново устройство представляваше престъпление. В рамките на един месец същото направиха още тридесет и пет щата.

Обикновените граждани също забелязваха спада на престъпността. Милениум Медия, най-голямата англоезична информационна програма, свали криминалния канал от домашния си пакет поради „изчерпване на интерес“. Каналът денонощно бе предавал на живо извършвани престъпления и полицейски преследвания от шест континента. Замени го „Прекрасната планета“, нова програма за виртуален туризъм на „Нешънъл Джиографик“.

Упадъкът на криминалния канал продължи. Той беше принуден да намали хонорарите с една трета и да премине към дванадесетчасово излъчване. Това не се оказа достатъчно, за да го спаси. След два месеца се отказа един от основните рекламодатели и каналът се опита да продължи като абонаментна услуга. След още месец и половина фалира.

Този основен рекламодател бе компанията за жилища под наем „Холстед Хоумс“. С настъпилите промени президентът на „Холстед“ съобщи, че новата им цел е „да осигурят лукс и удобство на средната класа“.

„Не можем да продаваме на хората онова, което вече притежават — каза тя пред «Уолстрийт Джърнъл». — Трябва да им предложим нещо повече от лична безопасност.“

Естествено все още имаше места, които не бяха безопасни, и хора, на които не можеше да се има доверие. Но се наблюдаваха признаци на решително търсене на начини за решаване на тези проблеми без употреба на оръжие.

Често се цитираха думите на нюйоркската „синя нинджа“ детектив сержант Джан Флин: „Да си въоръжен не значи да си в безопасност — а да си без оръжие не значи да си безпомощен“. Дребната синеока Флин се превърна в символ на новата позиция, неуморно демонстрирайки и двете си твърдения в аудитории и студия из целия Североизток. Стотици общообразователни програми възприемаха „Наръчника за самозащита“ на Нюйоркското полицейско управление като библия за новите си специализирани курсове за възрастни.

Щатът Пенсилвания предприе още по-сериозна стъпка и освен самоотбрана включи в новата си програма за деца от пет до петнадесет години курс по овладяване на гнева. Като използва „надвикване“ и двубои с дунапренови възглавници, проектът копира успешни пилотни програми в Янгстаун, Охайо, и Балтимор, където детската престъпност беше спаднала с още десет процента.

В Лос Анджелис обаятелният водач на Ислямското братство заяви, че Аллах бил благословил съпрузите и бащите с „противоотровата на празнотата, същността на взаимността и ключа към праведността“. Като предупреждаваше, че „празните ръце“ на човек, който не се е оженил до двадесетгодишна възраст, са опасност за самия него и обществото, Бенджамин Мухамад обяви, че Братството ще започне да урежда бракове за мъже от петнадесетгодишна възраст и за жени от четиринадесет.

„Единствено когато си знаем мястото, можем да намерим пътя — каза той на масовата сватба на първите двадесет и една двойки. — Любовта ни облагородява, бракът ни удовлетворява, а вярата ни възвисява.“

Асоциацията на южните баптистки църкви в Атланта организира група посредници с идеята да постигнат друг вид улична справедливост. Въоръжени само със сгъваеми столчета и моралната власт на свещеническата якичка, посредниците се заеха да решават възникващи конфликти, като провеждаха своя религиозен съд на уличните ъгли, по игрищата и пред верандите на къщите. Решенията им се подпечатваха с ръкостискане и полагане на длан върху Библията, и се налагаха от очакванията на свидетелите, присъствали на клетвата.

В обществото имаше съвест и в съвестта — общество.

Ала колкото и много да бяха тези колективни успехи, в крайна сметка промяната зависеше от индивидуални прояви на смелост и ангажираност. Повечето такива прояви бяха незабележими. Но някои привличаха общественото внимание и тяхното отражение далеч надхвърляше обикновения пример.

Четиридесет и осем годишната вдовица и баба Мардж Уинкинс, управител на банков клон в Рочестър, Ню Йорк, се събуди от трясъка на строшено стъкло в даваната под наем половина на мезонета си, обитавана от шестдесет и шест годишна пенсионирана учителка с остеопороза. Обезпокоена за наемателката си, Мардж взе защитния си спрей и бухалката си и отиде да види какво става.

И завари двама тийнейджъри, въоръжени с ножове. Крадците отидоха в болницата, единият със сериозно натъртени тестиси, другият ослепен от газа, с разкървавена вежда и мозъчно сътресение.

„Разбирам, че сте ги изненадали. Но защо първо не се обадихте в полицията?“ — питаха всички журналисти, докато Мардж обикаляше различните токшоу програми.

„Ами защото нямаше кога — отвръщаше тя. — И вие щяхте да направите същото за приятелите си, нали?“

Попидолът Кип Найт, китарист на квинтета Мак 5, унищожи имиджа си на плейбой с видеоизповед на първата страница на уебсайта на състава. „Аз съм пияница. И когато съм пиян, говната, които нося в себе си, изтичат навън. Биех всички жени, които обичах. И много от жените, които не обичах — всички ония жадни жени, на които управителят кимваше да дойдат зад сцената и после в хотела — към тях се отнасях по същия начин. Няма да обяснявам защо, откъде идва целият този гняв. Но искам да се извиня на тия жени — на Доув, Пола, Нория, Сам, Маки и всички останали — че не намерих друг начин да се справя, че се възползвах от вас по този начин, защото аз бях Кип Найт и всички знаете каква дълга опашка от жени чакаше да е на вашето място. Не биваше да го правя. Ще ми се да не бях.

Искам да кажа нещо и на мъжете. Ще бъда кратък, защото хич не е сложно. Обаче ме слушайте внимателно, защото е важно: най-лошото от всички глупости, които правим, е да вдигнем ръка срещу някой, който ни обича. Каквито и да са проблемите ви, каквито и дяволи да ви мъчат, какъвто и вкус да има отровата в устата ви, не правете като мен — не хвърляйте на боклука тези дарове. Намерете друг начин. Ето какво трябва да направя сега аз — да намеря друг начин.“

Реакцията на това изявление бе толкова необичайна, че Найт се обедини с още три звезди, за да намери друг начин.

Никой обаче не изненада повече хората, никой не размъти водата по-силно и не символизира по-точно еволюцията от медийния коментатор Хърбърт Роджърс, чието популярно предаване „Криви огледала“ оказваше почти също толкова голямо влияние върху развлекателната индустрия, колкото и върху потребителите, които два пъти седмично го гледаха, за да чуят мненията му по различни въпроси.

„Онези от вас, които си спомнят двадесетия век, знаят, че се занимавам с този занаят от дните на кинотеатрите с прожекционни апарати, телевизорите и домашните видеокасетофони — започна необикновено сериозният Роджърс в извънредното си предаване «Наградите на публиката». — По онова време спокойно позволявах образите на убийците на десетки хиляди човешки същества да влязат в очите и мислите ми. По моите изчисления съм видял повече местопрестъпления от всеки детектив, повече битки от всеки професионален войник и повече трупове от всеки патолог.

Срам ме е да си припомня колко пъти съм седял тук и съм ви препоръчвал да платите на някого пари, за да вкара същите жестоки образи във вашите мисли. Но много повече ме безпокои това, че пред годините съм станал напълно безчувствен за насилието — до такава степен, че най-често седях в залата, гледах как се лее кръв и падат трупове, и ми беше скучно.

С безразличие посрещах оплакванията, че киноиндустрията е превърнала убийствата в зрителски спорт. «Светът е жесток — казвах си — и тези филми просто отразяват действителността.»

Отхвърлях обвиненията, че екшъните обслужват параноичните фантазии, че са порнография на насилието. «Тези филми са детски измишльотини — казвах си — и никой не ги взима на сериозно.»

Клатех глава, когато ми казваха, че осакатяването и екзекутирането на хора за забавление е резултат на отвратителен сексизъм. Казвах си, че истинският сексизъм означава да продаваш билети на хората, за да гледат голите гърди на млади актриси.

Грешах. Грешах през цялото време.

Нашите развлечения зависят от готовността ни да потиснем скептицизма си. Ние се заблуждаваме, че онова, което виждаме и чуваме, е истинско. Е, получи се. Получи се толкова добре, че никога не можем напълно да изхвърлим тези образи от главите си. Когато се чудя дали съм заключил задната врата, не истинският ми живот ме кара да скачам от леглото, за да проверя — а чудовищата от хиляди филми на ужасите и мистерии за луди убийци, които продължават да живеят в моето подсъзнание.

Всички ние искаме да чуваме истории, които потвърждават нашия мироглед — но сме обърнали нещата наопаки и сега очакваме действителността да е като нашата измислица. Факт: още преди откриването на Спусъка повечето полицаи нито веднъж в кариерата си не бяха стреляли срещу заподозрян, камо ли да убият някого. В кой екшън ще откриете такова нещо?

Мнозина от нас са убедени, че живеем на опасно място в опасно време. Но истината е, че това се отнася само за малцина. Колко истински хора сте виждали пребити, намушкани, изгорени, взривени или застреляни тази година? А колко въображаеми? Сега помислете за труповете, които са се събрали от вашите «забавления» през живота ви.

Защо сме позволили на лъжата да заглуши истината? Защо притъпяваме сетивата си и отравяме чувствителността си така? Не мога да намеря сериозен отговор — което ми показва, че е време да престана. Това не е нищо повече от пристрастяване към адреналина.

Е, стига. Преминавам на дезинтоксикираща програма. Отказвам се от дрогата. Нагледах се на войни, убийства и смърт, които имат значение само защото свързват втора с четвърта страница от сценария, нагледах се на банди и гангстери, на безмилостни терористи и побъркани серийни убийци.

Искам да видя филмите на сценаристите и режисьорите, които знаят нещо за останалата част от живота ни, за всички мигове, изпълващи нашите дни, миговете, които правят човешкото съществувание толкова възхитително, удивително, трагично и парадоксално. Това е моят избор. Отсега нататък искам да съм свързан с живота, а не откъснат от смъртта.

Ще се видим тук следващия път, ако все още искате.“

Не всички зрители искаха — рейтингът на „Криви огледала“ отначало рязко спадна и пощата на Роджърс се напълни с оплаквания от „цензура“, „менторство“ и дори „културен фашизъм“. Ала след тази първа вълна рейтингът на предаването бързо се покачи до равнища, които се равняваха и дори надвишаваха предишните стойности, а писмата започнаха да хвалят „необикновения здрав разум“ на Роджърс и аплодираха „бума на благоразумие“.

На хиляди философски километри от Джан Флин и Хърбърт Роджърс все още имаше хора, които смятаха всеки компромис с новия ред за измяна и които неизменно се противопоставяха на налагането му. Те бяха необяснимо тихи, но Америка скоро щеше да чуе за тях.

— В брой ли ще платите?

Джефри Хортън мълчаливо кимна и постави шест двадесетдоларови банкноти на плота. Изненадата на младия продавач в бакалията не бе нищо ново. Дори в затънтените градчета, в които той ограничаваше пътуванията си, плащането в брой на повече от няколко долара в най-добрия случай изглеждаше странно. Откакто дебитните карти, гарантирани с отпечатък от палеца, бяха станали основен начин за плащане, в брой плащаха само хора, които се опитваха да крият данъци, бягащи от кредиторите си длъжници и други чудаци и дребни престъпници.

Хортън нямаше нищо против да го смятат за такъв. Брадата му вече коренно променяше формата на лицето му, а старомодно дългата му коса отблъскваше повечето хора. Непривлекателният образ, той го знаеше, му осигуряваше известно уединение — макар че го зяпаха и се отнасяха към него с предпазливост, хората не проявяваха особено желание да се приближават и да завързват разговор.

Освен това всъщност нямаше друг избор — плащането в брой беше единственият начин да избяга от своята известност. Абсолютно невидим в електронната памет на дигиталните разплащания, които поразително подробно можеха да документират живота на повечето хора, Хортън пътуваше като призрак из северните щати и оставяше колкото може по-малко следи от придвижването си. Вече не използваше никакъв обществен транспорт и хотели — номадската му каравана задоволяваше всичките му потребности, при това много по-дискретно. Понякога минаваха седмици, без да издаде самоличността си, и месеци — без да чуе името си.

Наистина, периодичното теглене на пари за кратко издаваше местонахождението му на всеки, който разполагаше с достъп до банковия архив. Но тези тегления винаги бяха последното нещо, което правеше преди да поеме към ново усамотено място. Хортън оставаше там, докато не нарушаха уединението му или парите му не свършеха, връщаше се в града и почваше наново.

Веднъж го обра крадец — беше забелязал дебелата му пачка банкноти и го бе проследил до гората. На три пъти среща мечки и последния път му се прииска да има пушка, когато тристакилограмовият звяр се хвърли срещу караваната и откъсна резервната гума от задната врата. Вече не си спомняше колко пъти са го гонили горски, макар че откакто си купи двестамилиметров широкоъгълен телескоп това се случваше по-рядко.

Ала нито една от тези опасности не можеше да се сравнява с перспективата да се завърне към предишния си живот. Дори в най-тежките му дни тази възможност не го привличаше и той не мислеше за нея. Караваната се бе превърнала в уютен дом, особено след като сега отново работеше.

Защото телескопът му даваше нещо повече от оправдание. Той му позволяваше да се върне в света на науката, поставяше предизвикателства пред ума му и намираше работа на ръцете му. Хортън все още изучаваше и небето, и уреда, но вече бе започнал да се възползва от ясните и спокойни северни нощи, за да ходи на лов за комети и да брои метеори.

Освен това имаше книгите си — колекция от художествена и научна литература, за която не му беше оставало време — и една акустична китара със стоманени струни, на която така и не се бе научил да свири. Когато човешките гласове започнеха да му липсват, можеше да чуе прогнозата за времето от Нетком 9 и канадския сателит Си Би Ес Запад или да влезе в някой дискусионен клуб. Когато зажадняваше за човешко докосване, винаги можеше да се отбие в някой бардак за шофьори на камиони.

Ако не можеше да твърди, че е напълно щастлив, поне можеше да се утеши с това, че намира достатъчна причина сутрин да става от леглото и достатъчно покой, за да заспива вечер.

После дойде обаждането, което обърна всичко наопаки.

Комуникаторът му все още беше настроен да насочва всички обаждания към войсмейла му и автоматично да пречиства всякаква поща, необозначена като приоритетна. Съвсем малко хора знаеха сегашния му код за приоритетност — Лий, семейството му, Карл Броуиър, счетоводството на „Терабайт“, адвокатът му и личният му библиотекар от Инфо Търсене — и въпреки това той бе изключил алармата. Веднъж на няколко дни, обикновено посред нощ, проверяваше чакащите го съобщения, отговаряше на някои, архивираше други и изтриваше останалите.

Съобщението, обозначено като „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ/МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ/СПЕШНО: — ДЖ. ХОРТЪН“, беше чакало два дни преди да го види. Пакетът бе двойно шифрован, „Лично“ и „Секретно“. Вътре имаше кратък, но смразяващ войсмейл.

„Доктор Хортън, обажда се агент Кийт Хевънс от отдела за специална защита на Секретната служба. Моля, когато получите това съобщение, незабавно се свържете с мен. Доктор Карл Броуиър е тежко болен и настоява да ви види. Аз ще уредя транспорта ви до секретната клиника, в която се грижим за него.“

Хортън се опита да се обади на Броуиър. Очакваше го лично съобщение.

„Джефри, какъв лош късмет, че когато най-после си решил да ме потърсиш, съм болен. Така е, след като през последните няколко месеца се превърна в пълен отшелник. Налей си чаша вино, ще ти се обадя преди да е свършило.“

Звучеше като доста стар запис и Хортън не вярваше на обещанието на Броуиър. Той пак отвори съобщението от Хевънс и кликна иконката „Секретен разговор“.

— Доктор Хортън. — Хевънс носеше масленозелена тениска и късата му коса бе разрошена. Виждаше се, че е спал. — Слава Богу. Къде сте?

— В Уисконсин.

— Кой е най-близкият град?

— Грандвю.

Агентът присви очи — като че ли гледаше друг дисплей и каза:

— В района на Чекамегън, нали?

— Да.

— Имате ли на разположение кола?

— Да. Каравана.

— Отлично. В Хейуърд има гражданско летище, това е на окръжно шосе двайсет и седем. Можем да пратим някой да ви вземе след два часа. Ще ви се представят с паролата „Кандиланд“.

— Като играта ли?

— Да.

— Ще чакам там.

— Доктор Хортън, залогът е огромен — като оставим настрани личните съображения, за държавната сигурност е изключително важно да дойдете при доктор Броуиър. Настоятелно ви съветвам да се опитате да не привличате внимание към себе си, докато сте там. Не използвайте комуникационни средства — стойте в колата си, докато се свържат с вас. Ще отговорим на всичките ви въпроси след два часа.

Инсценировката беше съвършена. Тревога замъгляваше мислите на Джефри Хортън и дори не му хрумна да се усъмни в автентичността на съобщението. Въпреки че самият Броуиър не бе споменавал за това, от писмата на Лий Хортън знаеше, че възрастният учен страда от сърце и че след успешните тестове на неутрализатора „Вашингтон го погълнал“.

Ето защо нито новината, нито източникът й задействаха някакви предупредителни сигнали, особено защото всички системи за сигурност се държаха точно както се очакваше. Няколко минути след изгрев-слънце един тъмносин бус зави в паркинга на летището. Когато от него слязоха двама мъже с военна подстрижка и предпазливи погледи, Хортън изпита облекчение.

— Добро утро, доктор Хортън — каза по-възрастният от двамата и се наведе към частично спуснатия преден ляв прозорец. — Ние ще ви придружим до Кандиланд. Можете да ме наричате Джордж.

В този момент Хортън изпита първото си и единствено колебание.

— Очаквах хеликоптер или нещо подобно.

— На път е. В Грисъм няма нищо подходящо за тази писта, така че ще трябва да отидем чак в Скот, за да се качим на С-2. Успели сте да изберете щат, в който нямаме много ресурси.

— Съжалявам.

— Е, нищо. Готов ли сте да тръгваме?

Хортън потупа сака на дясната седалка.

— Не ми трябва нищо повече.

— Чудесно. — Джордж посочи спътника си. — Това е агент Лумис — той и още един колега ще закарат колата ви в Кандиланд, за да можете после да си я вземете. Ако дойдете с мен, двамата ще могат да потеглят — чака ги дълъг път.

— Разбира се — отвърна Хортън, слезе със сака в ръка и подаде ключовете на Лумис. — Документите са в джоба на вратата. А, и внимавайте, ръчната спирачка лепи.

— Ще внимаваме — каза Лумис и кимна — по-скоро на другия агент, отколкото на Джефри — и седна зад волана.

Хортън безкрайно щеше да повтаря следващите няколко секунди в ума си. Докато той крачеше към буса, Лумис подкара караваната на задна, сякаш се канеше да потегли. Ала в последния момент удари спирачки, спря зад втората кола и я скри от пътя.

— Побързай, докторе, имаме компания — каза Джордж, хвана Хортън и го бутна напред. Джефри не се възпротиви — помисли си, че агентите го пазят. Вратата се отвори, две ръце се протегнаха към него и го вмъкнаха вътре. Легнал по гръб на пода, Хортън вдигна глава и видя мъжа, който се беше представил като Кийт Хевънс.

— Промяна на плановете, докторе — рече той и пръсна горчив на вкус аерозол в лицето му.

Хортън потъна в мрак и тишина.

Сетивата на Джефри Хортън се връщаха едно по едно. Отначало онова, което му казваха, само го объркваше. Дори когато информацията стана толкова настойчива, че трябваше да я приеме за истина, смаяният му ум не можеше да я подреди.

Като че ли нямаше крайници. Носеше се постоянен рев, нарушаван от скърцане и тропане. Нещо го подхвърляше в ограничено пространство с твърди неравни повърхности. Миришеше на отработено масло и мухъл. Беше тъмно, но навън имаше светлина. Чуваха се гласове, ала думите бяха неразбираеми.

После се разнесе звук, който познаваше — отваряне и затваряне на автомобилни врати.

И нещо, което не бе точно тишина, но можеше да мине за такава след шума до този момент.

Отново автомобилни врати, този път по-близо.

Внезапна светлина, ослепително силна. Някой дръпна одеялото, с което беше завит.

Прилив на чист свеж въздух.

Най-после разбра: лежеше в товарното отделение на буса със залепени с тиксо китки и глезени.

— А, доктор Хортън, не е много удобно, нали?

Вече познаваше този глас. Примижа към отворените задни врати на буса и видя лицето на говорещия. Лепенката на устата му щеше да му попречи да отговори, даже да не бе прекалено зашеметен, за да го направи.

— Извадете го.

Приближиха се двама мъже, хванаха го за лактите, измъкнаха го навън и го изправиха. Краката му се подкосиха — мъжете трябваше да го задържат, за да не падне.

— Време е за истинско запознанство — каза онзи, който бе говорил, същият, с чийто войсмейл беше започнало всичко. — Аз съм полковник Робърт Уилкинс, регионален командир на Народната армия за справедливост. А вие, доктор Хортън, сте военнопленник.

Едва сега Хортън разпозна звука, който чуваше, откакто се бяха отворили вратите на буса — изстрели, идващи иззад дърветата.

24.От диваци към учени

Свалиха лепенката от глезените и коленете му, но не и от китките и устата му, и го поведоха през горския лагер на Народната армия за справедливост. По пътя полковник Уилкинс мълчеше, но позволи на Хортън да види достатъчно, за да повдигне равнището на вече и без това сериозните му опасения до истинска паника.

Под маскировъчна мрежа в края на гората бяха скрити пикапи, един джип и два буса. Поне три от колите бяха със стойки за автоматични оръжия. Други имаха метални брони върху двигателите си.

Изстрелите се чуваха от стрелбището за снайперисти, което имаше шест коридора от едната страна на полегатото открито пространство и пръстен насип от другата. Сред дърветата Хортън зърна стрелбище за стрелба с подвижни мишени, представляващи човешки силуети.

Всички наоколо бяха въоръжени, повечето с пушка и пистолет. Пушките бяха главно колт АК-15 и други военни полуавтоматични оръжия, имаше и автомати. Неколцина от по-възрастните носеха ловни пушки, а едно късокрако топчесто джудже беше с карабина уинчестър.

Хортън видя двадесетина въоръжени мъже и десетина също въоръжени жени. Чу детски гласове, но най-младият човек, когото видя, бе дванадесетинагодишно момче и тъй като то също носеше оръжие, Джефри го отнесе към мъжете.

Имаше две продълговати сгради, които взе за спални помещения, готварска палатка, заобиколена с пейки от разцепени на две дънери, и няколко тоалетни, боядисани в масленозелено. Сградите бяха стари и напомняха за занемарен летен лагер. „Летен лагер за мъже, които си играят на войници…“

На известно разстояние се виждаха две нови ламаринени бараки, пред които пазеха часови. Всички постройки бяха скрити под дърветата и не можеха да се видят от въздуха.

Около лагера имаше тесни траншеи, а във вътрешността му бяха изкопани окопи и бяха издигнати пет-шест бункера с метални врати. Отведоха го при един от тях.

Уилкинс отвори вратата и се обърна към него.

— Вътре може да ти е тясно и не искам да се задушиш от собствения си бълвоч — каза той. После със светкавично движение дръпна широката лепенка от устата му.

Заедно с нея се откъснаха косми от брадата му и кожа и Хортън ахна от внезапната болка. Блъснаха го вътре и той падна по очи в зловонната кал. Вратата се затвори.

Дойдоха посред нощ. Студеният въздух, който нахлуваше през отворения капак, донасяше до ноздрите му собствената му неприятна миризма — не бе издържал и се беше изпуснал в панталона си.

— Изкарайте го — каза някой отгоре. Към него се протегнаха ръце, хванаха го и грубо го извлякоха през отвора.

— Осрал се е, полковник. Направо ми е жал за следващия, който ще трябва да използва шести бункер.

— Почистете го и го заведете в мъжката тоалетна — продължи гласът със студено безразличие. — И после изгорете дрехите му.

Държаха го прекалено много яки ръце, за да се съпротивлява. Съблякоха го, завързаха го за едно дърво и започнаха да го поливат с кофи леденостудена вода. Накрая гол, мокър и неудържимо треперещ, Хортън беше отведен в една от продълговатите сгради.

На светлината на три крушки, които висяха от гредите на покрива, видя дълга стена с нарове на три етажа, бюро с комуникатор, празна пирамида за оръжие и полукръг от мъже, които мълчаливо го чакаха. В средата с непроницаемо изражение стоеше Уилкинс.

— Винсънт, донеси на доктор Хортън хавлия — тихо каза той.

Един оплешивяващ мъж донесе на Хортън правоъгълно парче плат, голямо колкото кухненски пешкир. Все още треперещ, Джефри си избърса косата и раменете, като неуспешно се опитваше да забрави за голотата си. Като че ли прочел мислите му със студения си поглед, Уилкинс вдигна ръка и даде знак на някой, който стоеше зад него.

— Дрехи за доктор Хортън.

Дадоха му яркооранжев гащеризон, но Джефри бе благодарен и на него. Освен това беше озадачен от проявената грижа. Досегашното отношение към него по-скоро предполагаше, че ще го оставят да мръзне гол — както може би препоръчваше справочникът по психологическа война, от който Уилкинс бе усвоил занаята си.

— На всички тук е известно, че с доктор Хортън имаме общ познат, нали? — попита Уилкинс. — Вие знаете за кого става дума ли, доктор Хортън?

— Светът е малък — сви рамене Джефри, като отказа да се поддаде на изкушението и да попита кого има предвид Уилкинс.

— Сега се казва Памела Бонавентуре — но това е името й по мъж, нали, Джефри? Когато спечели олимпийския медал по стрелба, всички я знаеха като Памела Хортън.

Чул името на сестра си от устата на Уилкинс, Джефри изпита силно безпокойство.

— Откъде я познаваш?

— Ами, за разлика от тебе, Джефри, тя не се крие. Пътищата ни се пресякоха на националния шампионат по спортна стрелба с пистолети. Тя наистина стреляше много добре.

— Какво, да не си я шпионирал?

— Не, нищо подобно. След състезанието обядвахме заедно, нищо повече.

— Тя с теб?

— Защо не? И после отидохме на стрелбището и си разменихме пистолетите за двайсетина изстрела. — Той се засмя. — Тя обаче имаше огромно предимство — мишените, с които се упражнявам аз, са колкото човешка глава.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че можеш да се добереш до семейството ми…

— Да се добера до семейството ти ли? О, не, доктор Хортън, не си ме разбрал. Просто искам да знаеш, че знаем всичко за теб. Знаем, че ти и семейството ти сте стрелци. Знаем за Памела. Знаем, че ти и баща ти сте членове на НОА.

Хортън не си направи труда да го поправи.

— И какво значи всичко това за теб? Какво общо има с пленяването ми?

— Значи, че сме готови да ти повярваме, че си бил неволен участник в измяната на Бреланд — отвърна мъжът, който стоеше отляво на Уилкинс — мъж с клюнест нос, значка с американското знаме на ревера на мръсната си жълта риза и нервно помръдваща дясна ръка. — Значи, че ако ни кажеш, че не си знаел какво възнамеряват да правят с проучванията ти, може и да ти повярваме.

— И ще мога да си тръгна?

— И ще можеш да се присъединиш към нас — каза Уилкинс. — Ще можеш да ни помогнеш да поправим нещата.

— Как?

— Ще ни кажеш тайните на Спусъка и неутрализатора. Ние ще се погрижим за останалото.

— Тайните на Спусъка — бавно повтори Хортън.

— Да — рече вторият мъж. — Как да защитим оръжията си и как да отклоним неутрализиращото поле.

— И кои видове експлозиви не се поддават на неутрализиращото поле — каза трети човек и след него се включиха други.

— Истинския максимален обсег.

— Кои от новите сателити носят големите неутрализатори.

— Какво ще използват войските на ООН вместо барут…

— Няма никакви тайни — прекъсна ги Хортън.

— Моля? — попита Уилкинс.

— Няма никакви тайни. Аз разпространих цялата информация. Не скрих нищо. Всичко е в пакета, който публикувахме в мрежата.

— Ами неутрализатора?

— Аз не съм работил върху неутрализатора — каза Хортън и се намръщи. — Но пак е същото — той е просто усъвършенстван Спусък. Действа върху същите нитрати. Електрониката трябва да е уязвима за електромагнитен импулс, също като Спусъка, собствените ви комуникатори и почти всичко друго, което използва цивилизацията — нямате ядрени бомби, нали? Е, предполагам, че нямате.

— Не ни казваш нищо, което да не можем да прочетем в някое научнопопулярно списание — свъси вежди мъжът с клюнестия нос.

— Не разбирате ли? Точно това е въпросът — отвърна Хортън. — Няма нищо друго освен нещата в научнопопулярните списания. Дадох цялата информация на всички, които се интересуват от нея. Нямах намерение да позволя да изчезне, нямах намерение да я оставя в ръцете на хората, които харесваха статуквото. Ако това значи, че пак се връщам в списъка ви с предатели…

Той нехайно сви рамене, макар че съвсем не изпитваше безразличие. Ако животът му зависеше от това дали е полезен за тях, нямаше много голяма надежда.

— Ако не се опитваш да помогнеш на съпротивата срещу едно тиранично правителство, което разоръжава и поробва народа, значи наистина си предател — презрително процеди през зъби мъжът с клюнестия нос.

— Първо аз разоръжих тях. Това не е ли достатъчно?

— Не, по дяволите! — викна някой. — Нашите оръжия ни дават шанс срещу тях. Те могат да заменят своите. Могат да ги компенсират дори само с жива сила. Те контролират медиите, разпределението на финансите и един народ, който е стадо овце. Ние трябва да имаме своите оръжия, докторе, за да разчупим техните окови. Трябва да можем да разчитаме на оръжията си, за да се освободим от властта им.

— Няма начин да защитите арсенала си. Така и не успяхме да разберем как да засичаме дистанционно спусъчно поле. Затова, ако сте очаквали от мен само това, явно сте допуснали грешка, като сте ме довели тук.

— Ако сме допуснали грешка, ще я поправим — каза Уилкинс. — Но абсолютно ли си сигурен, че не можеш да ни помогнеш с нищо?

В гласа му ясно се долавяха зловещи нотки и Хортън отчаяно се опита да замаже положението.

— Мога да ви кажа, че няма нужда да се безпокоите за сателитите. Обсегът е равен на мощността на куб, точно както пише в ръководството — затова е толкова лесно конструирането на малки устройства и почти невъзможно да създадеш нещо, което да работи от орбита.

— Даже ако се захранва от ядрена електростанция ли?

— От земна ядрена електростанция, може би. Но не от станциите, които сме в състояние да изведем в орбита.

— Значи с достатъчно енергия все пак е възможно? — попита някой.

Джефри се обърна натам и каза:

— Но достатъчно енергия просто няма — това е важното.

На лицето на мъжа се изписа отвращение и презрение и той погледна Уилкинс.

— Как можем да му вярваме? Или не е достатъчно вътрешен човек, за да знае за проект „Барабан“, или просто ни лъже.

Хортън също се обърна към полковника.

— За какво говори той?

— Управлението за съвременни военни проучвания от двайсет години има действаща ядрена микроелектроцентрала — бавно отвърна Уилкинс.

— Това са глупости! Интернетски измислици.

— Едва ли. Създадена е за шпионските сателити стелт „Шарк“ и „Фолкън“. Проект „Барабан“. Но сега са навсякъде — ключови държавни инсталации, радиостанции, всичко, което ще им е необходимо, за да започнат тотално неутрализиране. Микроелектроцентралата може да се засече с обикновено старо радио — смущенията започват на хиляда двеста и четирийсет мегахерца от разстояние три-четири километра.

— Какво тотално неутрализиране?

— Това е част от федералната миротворческа стратегия в случай на гражданско неподчинение.

Що се отнасяше до Хортън, разговорът рязко се бе отклонил и навлизаше в дълбоките води на нереалното.

— Това от новините ли го знаете, или от детските си комикси? — забравил за опасността, презрително попита той.

Но Уилкинс не прояви признаци, че се е обидил.

— Даже човек с твоя интелект и постижения може да се поддаде на тяхната пропаганда — нашите врагове са много опитни в промиването на мозъци. Ние ще вдигнем мъглата от очите ти, Хортън — и когато погледът ти се проясни, не се съмнявам, че ще предоставиш себе си и таланта си за благото на общата ни кауза.

— Последно, военнопленник ли съм, или новопокръстен?

— Ти какво предпочиташ? — попита полковникът и се изправи, за да даде знак за край на разговора. — Ние ще ти дадем фактите — чистата истина. Ти ще направиш избора.

Докато го извеждаха от сградата, Джефри забеляза часа на комуникаторния дисплей. С тази информация трябваше само за няколко секунди да види откритото небе, за да прецени на какво разстояние и в каква посока се намира — въртенето на небесния свод говореше много на онези, които можеха да четат знаците.

Попречи му страхът на НАС от шпионски сателити. Гъстите дървета, под които беше разположен лагерът, разкриваха съвсем малко късче от нощното небе.

Хортън помоли да го пуснат до тоалетната преди отново да го заключат в бункера, но и оттам не видя нищо — видя само лицето си в едно метално огледало. Бе измършавяло, измъчено и необяснимо старо.

— И доктор Броуиър ли е ваш пленник? — попита той, докато го водеха към тесния му затвор. — И той ли е в някой от тия дупки?

— Даже да знаех, нямаше да имам право да ти кажа — отвърна един от стражите, докато отваряше вратата на бункера.

Този път оставиха ръцете му свободни. Освен това в ямата бяха изсипали нов пласт дървени стърготини.

Джефри заспа под звука на далечни гласове, които пееха химни във възхвала на Бог.

Моника Франсес не можеше да повярва на очите си. Седмичният доклад за наблюдението на доктор Джефри Хортън имаше нормален приоритет, въпреки че съдържаше експлозивен потенциал. След като взе съответните мерки за сигурност, тя се затича по коридора на сектор 7 в търсене на автора на доклада Бенхолд Тъстин — трябваше да блъвне огън в лицето му.

Откри го в „пещерата“, офиси без прозорци, в които се помещаваше Техническата служба и нейната свръхсекретна апаратура за събиране на информация. Тъстин бе в една от звукоизолираните кабини заедно с друг архивист от службата и изражението му, когато я видя, й показа, че е съзнавал сериозността на проблема и се е надявал да го реши преди да стигне до нейното внимание.

— Какво се е случило? — попита Франсес. — Трябваше да поддържате връзка с него. Такава беше директната и категорична заповед на президента.

— Не знам какво се е случило. Просто не получаваме никакъв сигнал. Нито една от комуникационните му сметки не е отваряна. Кредитната му карта е използвана преди няколко часа в Евънстън.

— Чикаго! Откакто го следим, той не се е приближавал до град, по-голям от Фергъс Фолс.

— Знам — мрачно отвърна Тъстин.

— Дали не е открил проследяващите ни устройства?

— Не би трябвало да може.

— Оставил ли е някакви други следи?

— Само транспондерните данни на глобалната навигационна система. Комуникаторът му за последен път е използван преди ден и половина на север от О’Клеър. Следите на караваната изчезнаха преди около шестнайсет часа край Айрън Ривър в северен Мичиган. Възможно е да става въпрос за две точки от един и същ маршрут.

— Значи бусът е заминал за Мичиган, а дебитната карта за Илинойс, така ли?

— Може да е продал буса…

— Защото изведнъж му се е дояла чикагска пица, а не е имал пари? Защо не ми съобщихте веднага?

— Не знаем дали изобщо има проблем…

Франсес се обърна към архивиста.

— Проверете операцията в Евънстън — вижте дали е потвърдена с отпечатък от палец.

След няколко минути архивистът разполагаше с отговора.

— Безконтактно разплащане — бензин и миене на кола на автоматична бензиностанция.

— Според мен имаме проблем, Тъстин. Откога?

Той си погледна часовника.

— От около четирийсет и осем часа.

Моника Франсес поклати глава.

— Най-добре да отидем при директора.

Джейкъб Хилгър, директор на Военното разузнавателно управление, разглеждаше картата, която му беше донесла Моника Франсес.

— Това е рутинно следене от първия ден, нали така?

— Да — потвърди Тъстин. — Никога не е имало особен интерес от Белия дом. Никога не сме получавали искане за нещо повече. Даже не знам дали докладите ни се четат от някой друг освен от госпожа Франсес.

— Така ли е? — попита Хилгър ръководителя на проекта.

— Той е прав. Когато открихме и започнахме да следим доктор Хортън, доктор Броуиър вече имаше действащ Неутрализатор и в екипа се беше включил доктор Бенингтън-Хастингс. За всеки случай продължихме да наблюдаваме доктор Хортън.

— Как?

— С транспондери на глобалната навигационна система в караваната и комуникатора му. Комуникаторът му на определен интервали ни пращаше информация за местоположението му. Освен това във всеки момент можехме да локализираме транспондерите му.

— Стига системите да не са изключени — прибави Тъстин.

— Досега случвало ли се е нещо подобно?

— Само веднъж. Продължи около седем часа. Но същия ден доктор Хортън се беше обаждал на пътна помощ и имаше сметка за сменен алтернатор.

Хилгър поклати глава.

— Този път не е същото.

— Да, господин директор — съгласи се Франсес. — Мисля, че са го отвлекли.

— И аз смятам така. Пратихте ли вече хора?

— Три групи — едната е в Чикаго, втората пътува за северен Мичиган, а третата се насочва към последното известно местонахождение на доктор Хортън в северен Уисконсин. — Франсес си погледна часовника. — Би трябвало вече да пристигат.

— Няма да открият Хортън — тихо каза Хилгър.

— Навярно, господин директор. Но може би ще намерят нещо, което да ни отведе, в правилната посока.

— Караваната ще е добро начало. Кой координира операцията на място?

— Капитан Уейлън с групата от Чекамегън Форест.

— Ами по вода?

— Моля?

Хилгър проследи с пръст брега на Горното езеро в северен Уисконсин.

— Вижте къде е бил. Това е порталът към Атлантика — няма нито един контролен пункт до Европа, Африка и Южна Америка. Доктор Хортън може да е качен на кораб, който да е отплавал от всяко пристанище през последните два дни. И оттогава може да е бил прехвърлен на всеки друг кораб.

— Или на хидроплан — прибави Тъстин.

— Пепел ти на езика. Ще ни е достатъчно трудно даже ако още е по вода. Най-добре поискайте помощ от Бреговата охрана, помолете ги бързо да пратят хора на шлюзовете Суу и да се опитат да задържат бутилката запушена. Междувременно се свържете с Националната разузнавателна служба и вижте какво могат да ни кажат за трафика по езерото. — Хилгър въздъхна. — Лято на Големите езера. Може да се наложи да мобилизираме целия сектор.

— Ще уведомите ли Белия дом? — попита Франсес.

Директорът се намръщи.

— Нека преди това да видим дали ще успеем да открием какво се е случило. Ще изчакаме първите оперативни доклади.

Първите доклади се получиха в полунощ и съдържанието им отведе навъсения Джейкъб Хилгър пред портала на Белия дом. Той прокара картата си през скенера и охраната го упъти към спортния салон в Източното крило — бивше канцеларско помещение, преоборудвано от Бреланд.

Преди да стигне дотам, директорът на Военното разузнавателно управление мина през още два контролни пункта на Секретната служба и към него се присъедини шефът на кабинета Чарлз Пот.

— Оставил си Аманда сама да се грижи за бебето, а, Джейкъб? — бодро попита Пот. — Как е Гавин?

— Расте не с дни, а с часове — отвърна Хилгър. — Изобщо някога прибираш ли се вкъщи, Чарли?

— Защо? Под стълбището имам дрехи, спален чувал и фенерче — освен това знам къде държат остатъците от официалните вечери. А, стигнахме.

Завариха президента да седи на една пейка и да попива потта си с малка хавлия. Сивият му анцуг с емблемата на „Филаделфия Филис“ бе подгизнал почти до кръста.

— Някой от вас, господа, забелязал ли е, че щом минем четирийсетте, започваме да се уморяваме от два пъти по-малко физическо натоварване? — попита Бреланд. — Не знам как Райън и Спан са играли толкова дълго.

— Аз пък не знам кои са Райън и Спан — отвърна Пот.

— Господи! — изпъшка президентът. — Какво ми носиш, Джейкъб?

— Джефри Хортън е изчезнал. Изглежда, че е бил отвлечен.

Бреланд пусна хавлията на пода.

— Мамка му! Какво се е случило?

— Ще ви кажа каквото мога, а то е по-малко, отколкото ни се иска да знаем — рече Хилгър. — Преди два дни доктор Хортън е водил секретен разговор с някой, който е имитирал сметката на министерството на отбраната. Не ни е известно кой, нито за какво са приказвали, но изглежда, че малко по-късно доктор Хортън е заминал за общинското летище в Хейуърд. И там се е случило нещо.

— Откъде знаете?

— От този момент нататък следите на комуникатора и караваната на доктор Хортън се разделят.

— Две коли.

— Вероятно — и нямаме представа дали самият Хортън е бил в някоя от тях. Следата на комуникатора изчезва около Чипиуа Фолс. Следата на караваната продължава на изток за Уоусоу, после пак на север в Мичиган.

— Уоусоу ли? Това е доста близо до Тайгъртън, нали? — каза Пот.

— Да, забелязахме.

— Какво има в Тайгъртън? — попита Бреланд.

— Бившият щаб на Posse Comitatus17 — поясни Хилгър. — Ако още съществуваха, определено щяха да са в списъка на обичайните заподозрени.

— А сигурни ли сме, че не съществуват?

— Съвместната контратерористична спецчаст би трябвало да е по-добре осведомена — неловко отвърна директорът на ВРУ. — Със сигурност обаче ни е известно, че караваната е била изоставена на един черен път в покрайнините на Националния горски парк на Отава. Била е разглобена и някой се е опитал да изгори останките с възпламенителна бомба — димът привлякъл Горската служба и затова толкова бързо открихме колата.

— Бомба ли? Значи не са хвърлили просто клечка кибрит в резервоара?

— Не. Използвали са военна сигнална ракета, сигурно с брояч или детонатор, така че отдавна да ги няма, когато избухне. Идентифицирахме буса по серийния номер на задния вал.

— Господи! — изпъшка Бреланд.

— Искам да знам докъде да продължаваме с това — каза Хилгър. — Нямаме нито опит, нито право да водим криминално следствие — макар че сме готови да помогнем с всички разузнавателни средства, с които разполагаме. Само че официално трябва да го поеме някой друг.

Президентът погледна Пот.

— Какви възможности имаме? ФБР?

— Ако караме по правилата, с това би трябвало да се заеме Бюрото — съгласи се шефът на кабинета. — Но техните правилници са прекалено подробни, което значи, че не могат да действат толкова бързо. Какво е заложено — животът на Хортън или националната сигурност? С каква цел може да са го отвлекли? Какво знае той?

— Не много — отвърна Хилгър. — По свое собствено решение доктор Хортън от известно време не участва в екипа. Освен това повечето свързана със Спусъка информация вече е разсекретена, благодарение на ония хора от „Терабайт“, които публикуваха архива. Според мен рискът за националната сигурност не е голям.

— Но похитителите със сигурност го знаят, нали? — попита Бреланд.

— Възможно е. Знаели са достатъчно, за да намерят адреса и приоритетните кодове на Хортън и да имитират секретна връзка на министерството на отбраната. Ето го истинския проблем с националната сигурност — похитителите са получили помощ от комуникационната мрежа на Пентагона. Това е достатъчно основание за безпокойство.

— Заплахата за живота на доктор Хортън е достатъчно основание за безпокойство — остро каза президентът. — Може да не са го отвлекли за информация. Не са малко хората, които искат да му отмъстят.

— Ако искаха отмъщение, щяха да го убият и да оставят трупа така, че да го намерят — възрази Пот.

— Искаш да кажеш, че този случай не е такъв? Какви са другите възможности?

— Военното разузнаване може да поеме следствието на основание на проникването в системата на министерството на отбраната. Същото се отнася за ЦРУ, ако се престорим, че смятаме врага за външен.

— Ако се отнасяше за брат ви или за сина ви и първата ви мисъл беше да го откриете и да го спасите…

Пот и Хилгър се спогледаха.

— Първо ще запазя всичко в тайна, за да не подплаша похитителите — каза директорът на ВРУ. — Никаква публичност, пълна поверителност в рамките на разузнаването и правоохранителните органи. Предлагам спецчаст тринайсет — контратерористичната група на обединеното командване на спецчастите. Свързваме ги с военното разузнаване, ЦРУ, Националната разузнавателна служба, НУС и им даваме водещата роля. Има голяма вероятност вече да разполагат със списък на заподозрените.

— Как трябва да се организира тази операция?

— Може да я координира генерал Степак — предложи Пот. — Освен ЦРУ всички, които искаме да участват, и без това са му подчинени.

— Добре. Ако трябва да подпиша нещо, давайте.

— За това ще се погрижим по-късно — отвърна шефът на кабинета.

— Имам един въпрос… — започна Хилгър.

— Да?

— Доктор Броуиър. Да го уведомим ли? Да замесваме ли хората от „Терабайт“?

— Къде е сега доктор Броуиър? — попита Бреланд.

— В Мериланд при Арън Голдстийн. Работи в неговото имение. Като се има предвид състоянието му, изобщо не трябва да се напряга — би трябвало да е в болница. Но не дава и дума да се изрече. — Хилгър се усмихна криво. — Затова господин Голдстийн превърна две стаи в единия край на имението си в полева болница с денонощен пълен персонал на спешно отделение — включително кардиолог. Според последната ми информация доктор Броуиър още не знаел за това, нито пък, че в леглото му са инсталирани всевъзможни биомонитори.

— Мисля, че е редно да знае за Хортън — каза президентът.

— Какъв смисъл има? — попита Пот. — Можем да му кажем след като всичко свърши — и да му спестим напрежението.

Бреланд, изглежда, не бе доволен от това решение, но не възрази.

— Май ще е най-добре да събудим генерал Степак.

Изгревът даде възможност на Джефри Хортън за пръв път да види килията си. Вече я бе проучил с ръце, но само очите му можеха да я направят действителна.

Меката слънчева светлина разкри три амбразури, които изпълняваха и ролята на отдушници, и голям колкото юмрук отвор на тавана.

Стените под стоманения конус на покрива бяха от пръст, от която стърчаха отсечени с лопати корени. Бункер 6 беше толкова дълбок, че през амбразурите можеше да стреля изправен човек и широчината му позволяваше на пода да се свие четири-пет членно семейство.

Присъствието на бункерите в жилищната площ на лагера говореше много на Хортън за възгледите на обитателите му. Уилкинс и неговата армия бяха съвсем наясно, че ако ги открият, ще ги нападнат със смъртоносна сила. Джефри се съмняваше, че виждат алтернатива. И ако ги атакуваха, не можеше да става и дума да се предадат — бяха готови да пратят семействата си в бункерите и да се съпротивляват до последен дъх.

Такива бяха правилата на борбата, за която се бяха приготвили. Те вече воюваха — срещу света, от който се бяха отказали.

Хортън разбираше, че има само две възможности — или да се присъедини към революцията, или да се върне в света. И ако сбъркаше в избора си, щеше да плати ужасна цена.

Дойдоха да го вземат рано и му позволиха да използва не само тоалетната, но и душа преди да го заведат да закуси с последната порция бъркани яйца с кайма, остъргана от дъното на огромен тиган. Това беше първата храна, която слагаше в уста от два дни — или бяха три? Той й се нахвърли, без изобщо да усеща какво поглъща, като промиваше хапките с бутилирана вода, докато накрая почувства свития си стомах неприятно пълен.

Жените и децата, които довършваха закуската си наблизо, тихо разговаряха и това го накара остро да почувства положението си на външен човек.

Едва когато полковник Уилкинс се появи и седна на пейката от дясната му страна, Хортън усети, че ледът започва да се топи.

— По-добре ли се чувстваш на сит стомах?

— Почти бял човек — отвърна Джефри, поколеба се и прибави: — Благодаря.

— А, трябва да благодариш на Джан — отвърна Уилкинс и посочи една жена с широк ханш, която мълчаливо пиеше кафе. — Менюто ни не е като в някой шикозен ресторант, обаче Джан знае как да направи простото вкусно, въпреки че не й позволяваме нищо повече от една тенджера и един тиган.

Похвалата я накара да се изчерви, но лицето й отново се вледени, когато Хортън се опита да срещне погледа й и да й благодари.

— Първо трябва да благодариш на Създателя, не на мен.

Уилкинс се засмя.

— Прескочил си молитвата, а, Джефри? Ще откриеш, че на масата на Джан това не се прави с лека ръка.

— Когато ме е страх, забравям за добрите навици.

— Можем да ти помогнем — рече полковникът. — Свърши ли тук?

— Да.

— Тогава да се поразходим.

Уилкинс освободи двамата мъже, които бяха охранявали Хортън, и бавно го поведе на изток по гористия хребет.

— Научих, че си питал за Карл Броуиър.

— Искам да знам дали е при вас. Искам да знам дали е добре.

— На първия ти въпрос мога да отговоря с по-голяма доза сигурност, отколкото на втория. Не, доктор Броуиър не е при нас. Неговата възраст, социалистическите му политически възгледи и непоправимият му атеизъм го правят неподходящ.

— Тогава ми обясни откъде знаеше, че лъжата за болестта му няма да ви провали. Ако се бях свързал с Карл, вместо да получа онова съобщение…

— Твоите разговори се отклоняваха към сателит. Трябваше само да пуснем вирус в адреса. Ти нямаше никакъв шанс да се свържеш с никой друг, освен със словесните файлове, които бяхме оставили ние.

— Значи Карл е добре, така ли?

— Не знам — отвърна Уилкинс. — Истината е, че той изчезна от поглед преди около два месеца. Ако ни кажеш къде е, може би ще успеем да проверим как е.

— Не знам къде е.

— Разбирам — рече полковникът. — Интересуваш ли се от история, докторе?

— Не повече, отколкото се налагаше, за да покрия изискванията на курса по обществени науки.

Уилкинс замислено кимна.

— Това значи, че попадаш точно в групата на средния американец — блажено несведущ. Феминистите и черните расисти изхвърлиха от училищата задълбоченото преподаване на история, защото нямало какво да научим от живота на мъртви бели хора. Сигурно са те подложили на „Съвременни световни проучвания“ или някой друг вид неясен популистки интеркултурализъм.

— „Съвременни проблеми в международните отношения“.

— Където „съвременни“ значи „не по-стари от самите студенти“. Виждаш ли, те наистина не искат обществото да разбира. Те не предлагат образование — а програмиране. Могат да ти продадат какъвто си щат гнил плод, ако не ти позволят да си спомниш какъв е истинският му вкус.

— И какъв е липсващият контекст?

— Че всеки геноцид през двайсети век е бил предшестван от контрол на оръжието. Че всеки тоталитарен режим на двайсети век се е стремил към монопол над оръжието. Че историята разкрива естествената склонност на правителствата към тирания и показва, че единствената надежда за успешна съпротива се крие в естественото право на свободния човек да носи оръжие.

— Това е единствената причина, поради която съществува Втората поправка на конституцията — продължи той. — Тя не е измислена, за да могат ловците да продължават да се занимават с хобито си, нито богатите да пазят собствеността си. Дори не е, за да могат жените да се защитават от изнасилвачи и мъжете да бранят семействата си от хищници — и хора, и зверове. Не, ние имаме нужда от оръжие, защото искаме правителствата да се страхуват от нас. А ако те забравят да се страхуват, ако забравят на какво са способни триста милиона оръжия в ръцете на седемдесет милиона патриоти, ако забравят какво могат да направят те с полиция, която не закриля, със съдии, които не наказват, със законодатели, които гласуват закони единствено за себе си, и с войници, които се подчиняват на противоконституционни заповеди, тогава ние сме морално задължени да им го припомним.

— „Дървото на свободата…“

— „… трябва от време на време да се освежава с кръвта на патриоти и тирани“18. — Уилкинс замълча, нави десния си ръкав и показа татуировка на дърво с червени корени точно под рамото си. — Доктор Хортън, тези думи би трябвало да са вписани в конституцията — в самата Втора поправка. Отците основатели са пропуснали възможността да направят абсолютно ясен смисъла на думите си. Но хората, които учат история, знаят, че Втората поправка е била предвидена като бутон за самоунищожение на централното правителство. И се боя, че тъкмо ти си прерязал проводниците му.

— Не е честно — възрази Хортън. — Спусъкът беше открит случайно — научен късмет. Ние не работехме по въпроса за разоръжаването. Не работехме за правителството. Откритията стават, когато си искат. Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг, при това съвсем скоро.

— Не те упреквам като учен, докторе. Но трябва да оспоря поведението ти като гражданин. Само си представи какво могъщо оръжие за демокрацията щеше да е Спусъкът в ръцете на патриотичните опълчения. Следващия път, когато правителството посмееше да прати потисническите си армии, ние щяхме да можем да ги отблъснем назад разоръжени, победени и обезсърчени — и нямаше да имат представа какво се е случило. — Уилкинс меланхолично се усмихна. — О, какво не бих дал…

После поклати глава.

— Но да го предадеш на Вашингтон — не, това е било ужасна грешка. И ако не се опиташ да я поправиш, ти също ще си виновен за тиранията, която със сигурност ще последва. Те вече няма от какво да се страхуват.

— Аз дадох Спусъка на всички — настоя Хортън. — Карл направи същото с неутрализатора. Така и трябва да е. Никакъв монопол. Никакво нарушение на равновесието на силите. Никакви тайни оръжия.

— Сигурен съм, че си смятал така. Но все още не си осъзнал дълбочината на тяхната измама. Те са успели да те излъжат.

— Какво искаш да кажеш?

— Федералните не са се отказали от нито един вид оръжие. Всеки кашик продължава да се упражнява със своята M-16, както винаги. Военният завод за боеприпаси в Лейк Сити, Мисури, изобщо не е намалил производството си. Всички основни полицейски сили в страната все още имат фашистки части, въоръжени с пушки АК-15. — Уилкинс замълча за миг и се обърна към Хортън. — И защо са всички тия разходи, ако десетките хиляди спусъци и неутрализатори в мазетата, килерите, багажниците и куфарчетата са направили оръжията ненужни?

— Инерция. Професионална предпазливост. Шок от бъдещето. Политическо влияние на производителите…

— Прескачаш очевидното обяснение.

— А именно?

— Правителството накара обществото да приеме Спусъка в живота си като някакво любимо кутре, което ще порасне, ще стане другар на децата им и нощем ще пази дома им. Единственият проблем е, че правителството вече го е дресирало да ляга по команда — така че не представлява заплаха за него.

Хортън погледна полковника с присвити очи.

— Извинявай, не те разбирам.

— Те запазиха оръжието си, защото знаят, че все още ще могат да го използват. Позволиха ни да имаме Хортънови устройства, защото знаят, че по всяко време могат да ги изключат — и ще го направят веднага, щом се разоръжим. И никога няма да ни позволят ние да ги разоръжим, доктор Хортън. Дори и след милион години.

— Мислиш, че в цивилните спусъци има някаква верига с дистанционно управление, така ли? Нещо като таен бутон за изключване?

— Това е единственото възможно обяснение. Но във всички, не само в цивилния модел — по време на война оръжието може да се насочи на другата страна.

— Не вярвам.

— О, така е. И ти можеш да го докажеш, докторе — ако вече не го знаеш.

Уилкинс продължи напред, без да проявява признаци, че е забелязал или изобщо, че го интересува дали Хортън го следва. Физикът бързо се озърна, за да види дали някой ги наблюдава. Не забеляза никого и за миг се замисли дали да не побегне в гората. Ала беше прекалено рано. Нямаше ясна представа къде се намира и следователно нямаше реален шанс да успее — особено с този яркооранжев гащеризон. Джефри закрачи след Уилкинс.

— Виж, полковник, това просто не е възможно. Тези системи се произвеждат от „Оуръм Индъстрис“. Не мога да повярвам, че Арън Голдстийн има някакво участие в такъв невероятен заговор.

— Защо не? Богатият елит винаги е поддържал контрола над оръжието. Ако притежаваш фабрики и банки, ти караш армията и полицията да ги пази — и имаш всички основания да искаш бедните и работещите за мизерни надници да са разоръжени. Всъщност богатите са правителството, докторе — презрително изсумтя той. — Освен това — евреин, който продава някаква стока? Какво повече ти трябва да чуеш?

— Той е хуманист, за Бога — вярва, че оръжията са инструменти за потискане, а не за освобождаване. При това основателно.

— Доказателството за това в какво наистина вярва е вградено в контролните вериги на всеки спусък и неутрализатор, който продава.

— Сигурен съм, че грешиш за неговия характер. — Хортън почервеня от гняв. — Имате ли такова устройство в лагера?

— Спусък ли? Да, разбира се. Познай врага си, казва Светото писание. Аха, ела насам. Ето какво исках да ти покажа.

Джефри ядосано въздъхна и последва Уилкинс през почти плътната стена от храсталаци. В края на невидимата пътека земята внезапно изчезваше под краката им и стръмно се спускаше към скалиста долина, през която течеше плитък поток. Отвъд нея имаше още хълмове, някои гъсто обрасли с дървета, други голи като склона, на който стояха те. Уилкинс стоеше между един дънер и голям объл камък.

— Можеше просто да ми пратиш този изглед на пощенска картичка — каза Хортън. — Нямам представа какво е това.

— Знам — отвърна полковникът, махна с ръка и посочи цялата панорама. — Ето как е изглеждала земята преди да се появят хората. Нито следа от нашата намеса. Известно ли ти е колко рядко е станало това?

— Значи си консервационист, така ли? Изобщо нямаше да ми хрумне, че мотивите ти може да са такива.

— Пред теб се разкрива една велика поука, ако си позволиш да я видиш…

— „Гледай къде стъпваш“ е първата, която ми идва наум.

— Свободата е същността на природата. В нея няма правилници, устави и договори, няма формуляри, списъци и данъци. В своето естествено състояние човек също е свободен. Ето какви са нашите естествени права, Джефри — Божията гаранция, че имаме място в Неговото творение, и необходимите средства, за да изпълним своята роля от плана Му. Ето какво е трябвало да защитава конституцията — правото на свободните християни да следват своята вяра и съвест. Никакви други закони, освен Неговия завет. Никаква власт, по-висша от Неговата вяра. Ние обаче сме се отклонили от тази цел и нашият народ, нашата държава са били хвърлени в мрак. Но ние открихме верния път и ще поведем другите. Ние живеем в Светлината, Джефри — Светлината на Неговата любов. Трябва да избереш дали искаш да живееш в Светлината, или да се завърнеш в мрака. Трябва да решиш по кой път да поемеш.

Дали това бе заплаха, или само пламенна реторика на един истински вярващ? Хортън не знаеше, ала това нямаше значение. Вече беше взел решение.

— Ти каза, че в лагера имате Спусък, нали?

— Спусък и неутрализатор. Дезактивирани, разбира се.

— Ще им хвърля едно око — отвърна Джефри. — Ще видя дали ще успея да открия дистанционно управление. Но искам да разбереш, че очаквам да докажа грешката ти.

Уилкинс търпеливо се усмихна.

— А ако случайно установиш, че съм прав, ще си позволиш ли да го приемеш?

— Мога да ти обещая, че умът ми е поне толкова открит, колкото е твоят, полковник.

— Нима? — рече Уилкинс. — Да видим.

Марк Бреланд беше инструктирал генерал Степак да му докладва три пъти дневно — в осем сутринта, два следобед и осем вечерта. Но му бе трудно толкова дълго да стои настрани от командната зала на долния етаж, от която министърът на отбраната ръководеше търсенето на Джефри Хортън.

Останалите задължения на президента не бяха толкова важни, за да го разсейват — предварителна лична среща с ръководителите на парламентарните групи в Конгреса по въпросите на бюджета, седмично телезаседание с партийните водачи за есенната кампания, церемония в Розовата градина за връчване на президентските награди за наука, частен обяд с Ейми Рочет, софтболен мач на Южната морава с уволняващите се агенти от президентската охрана.

Но само обядът можеше да се отмени без усложнения и Бреланд го направи — с целувка, извинение и обещание. Възползва се от освободения по този начин един час и отиде в командната зала, която вече беше изгубила обичайната си тържественост. Пред комуникационните пултове седяха десетина експерти от разузнаването, неколцина цивилни и униформени надзъртаха над раменете им, надвесваха се над дисплейните маси и се съветваха със Степак.

— Нещо ново, господин генерал? — попита президентът. Министърът на отбраната стоеше пред картата заедно с агента от вътрешното разузнаване на ЦРУ.

Степак изненадано се обърна.

— Добър ден, господин президент. Извинете, не ви видях да влизате.

— Аз съм виновен. Не искам постоянно да съобщават за идването ми. — Бреланд погледна слабия агент с будни очи. — Господин Торн, нали?

— Да, господин президент. Току-що обяснявах на генерал Степак за средствата, които използваме в операцията.

— Продължете, моля.

Торн кимна.

— Имаме осем дистанционно пилотирани „Глобъл Хоук“ над Уисконсин, Илинойс, Минесота, Индиана, Мичиган и южна Канада. Сателитът Кийхол-петнайсет също е разположен така, че да ни дава по-добра картина от основния район на издирване. Съсредоточаваме вниманието си върху известните антиправителствени групи, които действат в петте щата, като използваме информация, предоставена ни от Съвместната контратерористична спецчаст. Но действаме и в малко по-широки мащаби, защото може да се касае за друга организация.

— Нещо конкретно досега?

— Не. Но един експерт от НУС изрови две снимки от архивите — караваната на Хортън, първо на летището в Хейуърд и после на петдесет и трето шосе заедно с един бус около час и половина по-късно. Изчезват под струпване на купести облаци, които покриват всичко от О’Клеър на запад до Суу Фолс. Но имаме добър инфрачервен профил на буса — ако го видим пак, ще го разпознаем.

— Ами издирването по Горното езеро?

— С това се занимава Бреговата охрана, макар че не им достигат хора и се наложи да пратим всички групи за подводно унищожение и четвърти и пети взвод на тюлените с четириместни лодки. Взехме назаем от канадците три хеликоптера, които могат да кацат във вода. Засега обаче няма нищо. Инстинктът ми подсказва, че похитителите са американци и че заедно с Хортън все още са някъде в района. Проблемът е, че с всеки изтекъл час районът се разширява.

Бреланд се огледа и спря очи върху Моника Франсес.

— Как се е случило, Роланд? Военното разузнавателно управление трябваше да поддържа връзка с Джефри. Лично дадох заповедта на Хилгър.

— Трудно е да поддържаш връзка с някой, който прави всичко възможно, за да те затрудни — отвърна Торн вместо генерала. — Налага се да разчиташ на технически средства, а не на хора, и докато разбереш, че има проблем, вече си изгубил обекта.

Президентът въздъхна.

— Може би е време да измислим някакво проследяващо устройство, което да се имплантира направо в тялото.

— Разполагаме с такова, господин президент. Но използването му обикновено изисква съгласието на проследявания човек — без колебание каза агентът. — Единият вариант се приема през устата и се разтваря за няколко часа. Другият трябва периодично да се инжектира.

— Явно съм изостанал от развитието на шпионската техника.

— Възможно е да се направи всичко, което сте в състояние да си представите — приветливо рече Торн. — Трябва ви само причина.

От два дни Джефри Хортън се смяташе приет на изпитателен срок в Народната армия за справедливост.

Въпреки че все още трябваше да носи привличащия вниманието яркооранжев гащеризон, той получи легло в мъжката спалня, право да се храни с мъжете и свобода да ходи до тоалетната и банята без охрана. Джефри заслужи тези облекчения като прекара по-голямата част от двата дни в тясна метална барака без прозорци, анализирайки командната и контролната система на последен модел спусък от „Сиърс“ и стар модел неутрализатор от Ей Ди Ти.

Главният техник на НАС Франк Шрайър беше заменил излъчвателите на двете устройства с обикновени лампички. Освен това висеше до Хортън през цялото време, докато Джефри работеше в бараката. Комбинацията от превантивната модификация на техника и постоянното му присъствие изпари надеждите на Хортън да използва устройствата срещу похитителите си.

Това му оставяше още по-невероятната надежда да излезе от импровизираната лаборатория с неоспоримо доказателство, за да промени мнението на Уилкинс — или собственото си.

Поне му бяха дали чудесни инструменти. Логическата сонда бе „Пи Ем Текнолоджис“, с каквито бяха снабдени най-добрите инженерни лаборатории по света. Диагностичният анализатор беше „Зофтуъркц Мастърмайнд“, предпочитан модел от дизайнерите и крадците на кодове, работещи от двете страни на закона. А и ръководството му бе познато — публикуваният от самия него технически справочник на Спусъка.

Въпреки това Горди или Лий щяха да се справят с тази работа по-добре. И двамата бяха по-подробно запознати не само с оригиналните проекти, но и с процеса на разчитане на чуждия софтуер — в този случай в търсене на странен код. Хортън се опита да използва неопитността си, за да ограничи очакванията, но Шрайър го предупреди, че Уилкинс няма да търпи мотаене.

— Полковникът винаги има график и не те съветвам да го забавяш.

— Анализирал ли си тези системи? Знаеш ли дали това, което търся, изобщо е тук?

— Ако бяха толкова немарливи, че да е нещо, което мога да открия аз, нямаше да имаме нужда от теб, нали?

Хортън започна да забелязва признаците на Уилкинсовото нетърпение в края на втория ден. След като дотогава ги беше оставил сами, сега той се отби в бараката на три пъти, за да провери докъде са стигнали. На третия път устните му бяха присвити и разговаряше само с Шрайър. Полковникът изобщо не се зарадва да научи, че едва следобед са започнали да работят по второто устройство, неутрализатора на Ей Ди Ти.

— Още колко ви остава? — попита Уилкинс.

— С това темпо, полковник, може да минат още три дни. Спусъкът в общи линии е доста елементарен. Неутрализаторът има логически капани и изглежда пълен с всякакви джунджурии.

Уилкинс измери Хортън със студен поглед.

— Службата е след двайсет минути. Очаквам да видя и двама ви. После ще се върнете на работа и може би ще бъдете благословени с напътствието, което ви е нужно, за да стигнете до по-бърз завършек.

Джефри бе чувал хоровото пеене всяка вечер, откакто го бяха довели в лагера, макар че проповедите и молитвите не бяха стигали до дълбините на Бункер 6. Ала в първия си „свободен“ ден той достатъчно се беше наслушал, въпреки че бе упражнил свободата си и бе останал в спалнята. Това беше една от причините по-късно вечерта да се измъкне навън и да навлезе в гората.

Другата, по-важна причина бе да види дали лагерната охрана е по-разредена по време на служба. Ако не се беше натъкнал на някой от хората на Уилкинс, може би просто щеше да продължи да върви напред. За нещастие едва не го застреля двучленен патрул.

— Нощем, доктор Хортън, не бива да напускате границите на лагера — каза му иззад изпъкналите си очила за нощно виждане единият от бойците. — Още десет крачки и щяхте да сте в зоната, в която стреляме без предупреждение.

— Изгубих се — неубедително отвърна Джефри.

— На ваше място не бих повторил тази грешка, докторе. Ще ви придружим до лагера.

Полковникът не каза нищо за неговата „разходка“, но суровият му поглед и многозначителната покана бяха достатъчно красноречиви. На следващата вечер физикът беше един от първите, когато женската спалня започна да се пълни след призива за молитва.

Хортън не бе влизал в черква, откакто на четиринадесетгодишна възраст се беше отказал от лютеранското изповедание на родителите си, но се изненада колко много мелодии са му познати — някои, защото идваха от немските романтици и английските фолклорни песни, които знаеше по-добре; други събудиха неочаквани спомени от неделните сутрини през детството му.

Думите обаче бяха съвсем друго нещо. Никога не беше чувал някой да пее „Напред, Христови воини“ със стих за „мъчениците от Уейко“, „героите от Тайгъртън Делс“ или „Баладата за Гордън Кал“ с мелодията на „Това е моят бащин свят“19. Почти също толкова го порази това, че някои от непроменените текстове от издадената през 1933 година книга с химни, която някой тикна в ръката му, щом видя, че не пее, звучат изключително войнствено:

„Станете, о, Христови воини, и бронята си облечете.

Не оставяйте непокрито място, не оставяйте душевна слабост.

Повалете силите на мрака и спечелете извоювания ден…“

Някога Джефри бе възприемал тези думи като метафори. Ала заобиколен от членовете на Народната армия за справедливост, виждайки не само пламенната и категорична всеотдайност на лицата им, но и оръжията в ръцете им, той знаеше, че при тях не е така. И само движеше устните си, тъй като не искаше да изрече стиховете на глас.

Службата продължи почти два часа. Пет-шест души ставаха, за да водят молитвите на групата. Хортън се чудеше дали всичко това е заради присъствието му, или по-точно заради отсъствието му предишната вечер. Сякаш го изпитваха, очаквайки силата на собствената им вяра да доведе до публичното му приобщаване, сякаш се надяваха да видят как внезапно го изпълва Светият дух и той изповядва научните си грехове. И макар че не се чувстваше в центъра на вниманието, не можеше да се отърси от усещането, че всички в помещението мислят за него — особено когато полковник Уилкинс се изправи и поведе последното четене.

— Господ е моята сила — като гледаше право в Хортън, започна той.

Цялата група отговори с гръмовен глас:

— Господ е силата на живота ми — от кого да се боя?

— Когато ми се нахвърлят, за да изядат плътта ми, моите врагове и противници се спъват и падат.

— Господ е силата на нашето семейство — от кого да се боим?

— Макар че срещу мен ще се води война, сърцето ми не ще се уплаши.

— Господ е силата на нашата църква — от кого да се боим?

— Главата ми ще се издигне над моите врагове.

— Господ е силата на нашия народ — от кого да се боим?

— Земните царе се вдигат срещу Господ и срещу помазаните от него.

— Господ е силата на нашата нация — от кого да се боим?

— Ние ще ги пречупим с прът от желязо и ще ги разбием на късчета като пръстен съд.

— Блажени са онези, които служат на Господ със страх.

— Блажени са онези, които вярват в Него, от Когото нищо не крият, и чиито повели са верни и справедливи — каза Уилкинс. — Амин.

— Амин и слава на Господ — отекна викът.

Хортън неволно потръпна и настръхна, въпреки че беше топло. Докато се изправяше и тръгваше към вратата, почти не чуваше приятелските думи, които му отправяха. Навън потърси Шрайър, хвана го за ръка и го дръпна настрани от жената, с която разговаряше.

— Хрумна ми нещо — каза Джефри. — Кодът трябва да е един и същ в двете устройства. Може ли просто да направим сравнение с неутрализатора, като използваме аномалиите, които открихме в спусъка? Така няма да се налага да проверяваме базовия код на неутрализатора.

— Но командата може да е част от базовия код.

— Не е — твърдо отвърна Хортън. — Базовият код е кодът на моята лаборатория. Ако изобщо го има, това нещо е било прибавено по-късно.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — каза Джефри. — Хайде, остават два часа, докато изключат осветлението.

Откакто Роланд Степак бе заменил пилотската кабина с бюро, бяха минали повече от двадесет години, но генералът не беше изгубил едно основно умение на бойния пилот — „бързия сън“, способността дълбоко да се унасяш винаги и за толкова време, за колкото имаш възможност. Четиричасовата му дрямка в една от малките стаички до командната зала бе достатъчна, за да го освежи, а горещият душ му помогна да се избави от умората в крайниците.

Докато спеше, беше предал контрола на операцията на един подполковник от военното разузнаване, затова се изненада, когато завари на мястото му Мортън Денби от ЦРУ.

— Постигнахме известен успех, господин генерал — открихме вашия предател в комуникационния център на министерството на отбраната — каза Денби и стана, за да му отстъпи стола.

— Там ли отиде подполковник Бригс?

Денби кимна и седна на съседния стол.

— Предателят е от техните хора — волнонаемен техник към свързочния корпус. Дейвид Люк Уикстръм, трийсет и четири годишен. Изглежда, е успял да проникне в секретните адреси на няколко души от ръководството на „Терабайт“ и е качил пренасочващ филтър в сателитната мрежа.

— Трябваше да ме събудите — каза Степак. — Къде е сега този Уикстръм?

— Това е въпросът — нямаше смисъл да ви будим. Уикстръм е офейкал. Може да се е уплашил, когато са засекли вируса и са започнали да изключват сателитите, за да го унищожат. Вчера си е взел отпуска по болест и снощи блокът му е изгорял в пожар, предизвикан от неговия апартамент.

— Мога и сам да се досетя — военна сигнална ракета с брояч.

— Така изглежда — потвърди Денби. — Хората от военното разузнаване са там и ровят сред останките. Момчетата от ФБР проверяват миналото му и се опитват да компенсират това, че са му дали разрешение да постъпи на работа в армията. — Той се подсмихна и поклати глава. — Хладнокръвна работа, господин генерал — в пожара са загинали три деца, шест семейства остават без покрив.

— Някакви следи от Уикстръм?

— Нищо. Лично аз смятам, че няма да отиде там, където крият Хортън.

— Прав сте — съгласи се Степак и намръщено се отпусна на стола си. — Но ще поддържа връзка с тях — и вече ги е предупредил, че ги търсим. А това не е добре за Джефри Хортън.

25.Няма лош мир

Беше късно утро и лекият дъжд, който валеше от разсъмване, най-после проби гъстите клони на дърветата и започна да трополи по металния покрив. Звукът играеше по нервите на Джефри Хортън, вече опънати от натрупалия се стрес на пленничеството му.

— Нищо — каза той и се отдръпна от масата. — Тук няма нищо. Нали така? И ти не видя нищо, нали?

— Нямаше съответствия… — започна Шрайър.

— Очаквам да го кажеш на Уилкинс.

— Но това не значи, че няма нищо. Кодът на неутрализатора може да е друг. Може и ти да грешиш и да е скрит в базовия код.

— А може и да лъжа.

— Може и да лъжеш — съгласи се Шрайър. — Но мисля, че си прекалено умен да лъжеш за нещо, когато има вероятност да те хванат. Мисля, че си прекалено умен и да ни подценяваш.

— Аз не съм ви враг — поклати глава Хортън. — Просто искам да се върна към собствения си живот. Но ако Уилкинс ме принуди да избирам, може да ме превърне в противник.

Техникът не отговори.

Джефри въздъхна.

— А сега?

— Продължавай да търсиш. Кой знае колко допълнения има в тази система? Сякаш се ровим в кофа с боклук.

Хортън премести стола си напред и уморено каза:

— Фокус-мокус…

След един час полковник Робърт Уилкинс отвори вратата на бараката, застана на прага и лаконично нареди:

— Докладвайте.

— Слушам, господин полковник — измърмори под нос Хортън.

— Няма нищо за докладване, полковник — каза Шрайър и се изправи. — Няма съответствия между двете системи, които да не отговарят на стандартни контролни функции.

— Нямаш какво да ми покажеш след три дни работа, така ли? Позволяваш на този човек да те размотава?

— О, можем да ти покажем много неща — намеси се Джефри и стана. — Можем да ти покажем една снимка на ръководителя на проекта в Ей Ди Ти, допълнена с рога и смешни мустаци. Можем да ти покажем резултатите от последните десет мача между „Тексас“ и „Тексас А&М“, телефонните номера на три жени със съмнителна добродетелност и около петстотин думи от „Песента на стария моряк“.

Хортън заобиколи техника и се изправи лице в лице с Уилкинс.

— О, не, не сме пропуснали нищо — намерихме местата, на които хората крият имената на децата си, възхищението си от някоя сексзвезда или любимия си цитат. Но не намерихме абсолютно никакъв таен бутон за изключване, защото такъв няма. Той съществува единствено във вашите параноични фантазии. Не, това не е параноя — просто ви се иска. Проклет да съм, ако знам защо, но вие всъщност искате тази война.

— Войната е морална необходимост, докторе, когато си изправен пред неморален враг. Но тя не носи никакво удоволствие.

Очите на Хортън се изпълниха с презрение.

— Да не си мислиш, че имаш право да съдиш какво е морално? Да не си мислиш, че си достатъчно съвършен, за да съдиш мен? Напоследък поглеждал ли си се в огледалото?

— Ами ти, докторе? Твоята поза на радетел за прогрес не ми минава. Вие учените ни дадохте Циклон-Б, СПИН-а, аборта, еволюцията, а сега и това. Никога не мислите за цената. А ти, Джефри Хортън, ти лично предаде седемдесет милиона спазващи закона американски семейства. Ти обрече десет хиляди добри хора на смърт от ръцете на главорези и крадци. Не ми се прави на благороден. Ти си също толкова виновен, колкото и ако ги беше убил лично.

Непоклатимата самоувереност на командира на НАС разпали страшна ярост в душата на Хортън и той обсипа Уилкинс с канонада от гневни думи.

— Толкова много ти се иска да си герой, че сам си измисляш врагове. Но щом искаш да ме направиш такъв, няма проблем. Съжалявам, че откритието ми отне хобитата на някои добри хора като баща ми. И наистина ме боли за това, че някои хора са пострадали, защото не са имали оръжие, за да се защитят. Но адски се гордея, че съм попречил на терорист като теб. Ти си дребен заблуден егоист и всичко, което успея да направя, за да осуетя плановете ти, ще е в служба на обществото. Твоята революция ще е катастрофа…

Нещо от словоизлиянията на Джефри, изглежда, откри слабо място, проникна през бронята на Уилкинс и нарани самолюбието му. Полковникът го блъсна в гърдите и Хортън залитна върху Шрайър.

— Смяташ, че си постигнал нещо, така ли? Смяташ, че си ни разоръжил? — Той се обърна, изскочи навън и изръмжа на стражите: — Доведете го!

Хванаха Джефри за ръцете и го повлякоха след полковника. „Недей да го молиш — помисли си той. — Не му доставяй това удоволствие.“

Дългите крачки на полковника ги отведоха при втората метална барака, отдалечена на сто и петдесет метра от лагера.

— Завържете го и го пазете — заповяда Уилкинс и се наведе към ключалката.

В следващия миг пазачите блъснаха Хортън по очи на тревата и единият стъпи на тила му. Извиха ръцете му назад и завързаха китките му с найлоново въже, което дълбоко се вряза в кожата му. Вратата изскърца и се отвори.

— Доведете го — каза полковникът.

Отново го изправиха, целия измазан с кал, по която бяха полепнали сухи борови иглички. Той овладя желанието си да окаже съпротива. Кой знае защо, в главата му се появи стих от Матю Халвърсън:

Бутнаха го вътре и лампите в бараката светнаха. Хортън видя, че се намира в оръжейна — по четирите стени висяха всевъзможни оръжия, всички произведени за армията, по-тежки от личното оръжие, носено от паравоенните организации — автомати, леки картечници, гранатохвъргачки, четиридесетмилиметрова минохвъргачка, две противосамолетни ракети „Стингър“. До всяка стена бяха натрупани два-три реда кашони с боеприпаси.

В средата на помещението имаше само четири квадратни плоскости от дървени летви. Уилкинс стъпи върху едната от тях и се обърна към Джефри.

— Казваш, че си ни спрял, и все пак всички оръжия тук действат безотказно. Ужасно се изкушавам да ти го докажа, като използвам за мишена собственото ти отпуснато тяло, но това ще ти попречи да оцениш иронията, която ще ти разкрия след малко. — Той повика един от охраната и посочи дървените плоскости. — Качи един флакон от втори склад.

— Слушам, полковник. — Мъжът вдигна една от плоскостите и отдолу се показа тунел. Той се вмъкна в отвора с отработени движения и скоро се върна с цилиндър, дълъг около педя и с диаметър на топка за тенис.

— А сега един аерозол от трети — нареди полковникът, взе цилиндъра и се приближи до Хортън. — Виждаш ли, докторе, ние сме страшно добри с тия оръжия и винаги улучваме онова, в което се прицелим. Но ако успееш да ни отнемеш оръжията, хич и не си мисли, че си ни разоръжил. Защото може би си забравил, че бензинът е чудесен експлозив и може да се намери почти навсякъде. — Стражът отново се появи, понесъл нещо, което приличаше на малка бутилка със сгъстен газ. — И когато дойде време да започнем да убиваме предателите по-бързо, отколкото с ножове и гароти, е, Господ ще ни помогне.

Той вдигна масленозеления цилиндър пред лицето на Джефри, така че той да прочете думите и цифрите, написани отстрани. Стражът до него направи същото с бутилката.

— Какво е това? — попита Хортън.

— Химическите оръжия и биологическите аерозоли не се нуждаят от конвенционални експлозиви, доктор Хортън — с триумфално самодоволство отвърна Уилкинс. — Какво мислиш за това?

Джефри бавно вдигна поглед към лицето на полковника и тихо каза:

— Това означава, че работата ми е останала недовършена — и колкото по-скоро се върна към нея, толкова по-добре.

— Разкарайте тоя парцал от очите ми — викна Уилкинс и ледената злоба на душата му най-после се прояви в струящата от очите му омраза. — Хвърлете го обратно в клетката му — веднага, преди да съм му изтръгнал сърцето.

— Слушам!

Безцеремонно измъкнаха Хортън от бараката. Гласът на полковника го последва — с всяка следваща дума ставаше все по-висок.

— Хубаво си помисли! Мисли дълго и внимателно, скапан гениален президентски юнако. Ти ще избереш кои оръжия да използваме — ония на стената или другите в дупката! Ти, Джефри Хортън, ти ще решиш колко души да убием и колко грозна да е смъртта им. Помисли за това, докторе — помисли за това!

Ала докато го хвърляха в бункера и затваряха капака над главата му, единствената мисъл на Хортън бе: „Разкрих те, най-после те разкрих и вече знам кой си всъщност…“

Арън Голдстийн гледаше как електрическият локомотив спира на Броуд Стрийт Стейшън. Теглеше шест лилаво-бели пътнически вагона — влакът в 08:40 от Нюарк.

На дисплея пред него се виждаше изгледът от малката камера в миниатюрния локомотив. Тъй като няколко минути щеше да остане на гарата, докато разтоварят пощата, той превключи на близкия товарен влак. По пътя му имаше два тунела и част от Зоопарка — любимите му сектори от макета, които го разсейваха от мрачните мисли.

Ала преди товарният влак да стигне до първия тунел, Голдстийн бе обезпокоен в светилището си от една от медицинските сестри, облечени като прислужнички, за да могат лично да наблюдават своя пациент.

— Господин Голдстийн, доктор Броуиър иска да ви види.

— Благодаря — отвърна Арън и започна да изключва влаковете. — Той в работната си стая ли е?

— Не, още е в леглото.

Тази информация го накара да побърза.

— Каза ли нещо друго?

— Само, че бил уморен. Не хапна почти нищо от закуската си.

— Тогава да повикаме доктор Хъбс — каза Голдстийн. — Достатъчно дълго играхме по свирката на тоя стар мърморко.

— Ще отида да го доведа.

Голдстийн завари Броуиър да лежи повдигнат на планина от възглавници. Дигиталното му бюро бе оставено недокоснато върху завивките. Очите му бяха насочени към източния прозорец, но погледът му блуждаеше.

— Какво ти става тази сутрин, Карл? — попита Голдстийн. — Да не би снощи да си пийнал повечко вино?

— А, Арън. Какво питаш? А, за храната. Не, не обвинявам готвачките ти. — Усилието, положено за едва доловимата усмивка и тези няколко думи, го накара да се задъха и да се закашля. — Не съм добре, но нямам енергия, за да се безпокоя. Ако бях по-млад, щях да си помисля, че съм хванал някакъв грип. Разбира се, в моето състояние грипът със сигурност ще ме убие също толкова лесно, колкото и всичко друго.

— Помолих доктор Хъбс да дойде и да те прегледа — отвърна Голдстийн. — Очаквам да се държиш добре.

— Вещерски пенкилери — презрително рече Броуиър.

— Няма противоотрова за ентропията, Арън.

— Може би. Но не е зле един добър диагностик от време на време да те преглежда.

— Вече знам всичко, което може да ми каже, и то няма никакво значение — отвърна старият учен. — Но ще му позволя да ме помъчи малко, ако това означава, че можем да поговорим за нещо друго.

— Разбира се, Карл. — Голдстийн седна на леглото. — Работиш ли? — И кимна към дигиталното бюро.

— Опитвах се да пиша писмо — отвърна Броуиър. — Къде беше снощи? Чух хеликоптера.

— Във Вашингтон. Поредната досадна среща.

— Срещи — да, благодаря ти, сега си спомням какво исках да кажа. Арън…

— Да, Карл?

— Не превръщай Джефри в администратор. И не му го позволявай. Намери някой друг да пише писмата и да ходи по срещи. Той трябва да е в лабораторията. Шумът не бива да заглушава гласа му.

— Добре, Карл.

— Това му е проблемът. Затова си отиде, нали разбираш. Искам да знам, че ще оставиш вратата отворена, за да може да се върне.

— Разбира се. Само че… — Голдстийн въздъхна. — Карл, на оная среща снощи… не биваше да ти казвам, но не знам как очакват да го скрия от теб. Въпреки че може би затова досега не казаха и на мен.

— Стига си дрънкал глупости, Арън, че докато свършиш, може и да ме няма.

— Карл, Джефри е изчезнал. Преди седмица са го отвлекли — смятат, че е някаква американска терористична група.

Единствената забележима реакция от страна на Броуиър бе скачащият му из стаята поглед.

— Няма нищо — каза той.

— Една седмица е много време за отвличане — поклати глава Голдстийн. — Правят всичко възможно, но… Карл, ФБР не храни голяма надежда.

— Джефри ще се оправи.

— Разбира се, всички го искаме — каза Арън. — Просто си мислех, че може би не е зле да обсъдим какво да правим с „Терабайт“, ако поради някаква причина Джефри не се завърне.

— Губене на време и енергия — нещо, към което в момента съм много чувствителен. Той ще се върне, Арън — настоя Броуиър. — Джефри знае къде му е мястото. — После се отпусна на възглавниците, почти сякаш се опитваше да се скрие под тях. — Твоят доктор пристигна.

Голдстийн се обърна и видя доктор Хъбс на прага.

— Даваш ли ми дума, Арън? — попита Броуиър.

— Да, Карл.

— Тогава елате, докторе, и не се бавете. Вие сте последното обещание, което трябва да изпълня.

Джефри Хортън остана в зловонната тясна яма на бункера повече от цяло денонощие. Никой не дойде да го заведе до тоалетната. Никой не му донесе храна и вода. Никой не отвори металния капак, за да пропусне вътре малко светлина и въздух.

Той използва това време по възможно най-добрия начин: един час след като го върнаха в бункера, започна да копае тунел в стената.

Единственият инструмент, с който разполагаше, беше висока до глезена му туристическа обувка. По време на изпитателния срок му бяха върнали обувките — без връзки, разбира се. И докато го влачеха насам-натам, някак си бе успял да запази дясната.

След като видя тунелите в оръжейната, Хортън се зачуди дали всички сгради в лагера са свързани с подземни проходи, дори бункерите — особено бункерите. Но вместо да търси тунел, който може и да не съществуваше, той избра най-бързия и кратък път за бягство — да изкопае дупка под ръба на стоманения покрив. Започна точно под конуса, където най-трудно щяха да го видят отвън, като изхвърляше пръстта по дъното на ямата и я отъпкваше с босите си крака.

Пръстта бе плътна като глина. Скоро се оказа, че обувката е по-подходяща за стъргане, отколкото за копане, но не особено подходяща. Грайферите се запълваха и му отнемаше много време да ги чисти с пръсти. Накрая се отказа да го прави, защото откри, че ръбът на тока му дава най-добра опора и постига най-добри резултати.

Единственото предимство на обувката бе, че колкото и бързо и усилено да копаеше, тя не издаваше никакъв шум — дори когато случайно удари самия метален покрив. Ала той скоро установи, че покривът не достига само до равнището на земята — той беше поставен върху стоманен цилиндър, който продължаваше под повърхността.

Това не го спря. Той започна да чегърта стената, докато не откри ръба на цилиндъра. После пак започна да копае настрани. Дупката постепенно се превръщаше в нещо, което можеше да претендира за името „тунел“. Джефри работи до изнемога, почина си, колкото дишането му да се успокои, и продължи.

Когато стигна до корените, в женската спалня вече пееха химни. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-дебели и гъсти ставаха корените, докато накрая вече не можеше да ги къса с разранените си пръсти. Като се опитваше да не мисли за напразното усилие, той се прехвърли в друга част на стената и започна наново.

Когато утринната светлина проникна през отдушниците, тунелът бе почти наполовина колкото ръста му — малко повече от половината разстояние до повърхността. Не беше достатъчно. Джефри седна на върха на могилата прясно изкопана пръст, изтощен и отчаян — очакваше всеки момент да разкрият опита му за бягство.

Ала те не дойдоха. И когато със закъснение осъзна, че моментът още не е преминал, той с удвоена енергия атакува тунела. Обувката отдавна бе станала безполезна — свит в тясното пространство, Хортън дращеше и ровеше спечената пръст с голи ръце, ноктите му бяха изпочупени и от пръстите му течеше кръв. Кал покриваше лицето и косата му и го задушаваше. Ала той не спря, докато пръстите му не стигнаха до външния ръб на коничния покрив — и разбра, че от повърхността го отделят само няколко сантиметра, които можеше да разчисти за минути.

После дойде време да вземе решение — дали да рискува с бягство през деня, или да изчака до падането на мрака.

Ако оставянето му без надзор се дължеше само на гнева на Уилкинс, похитителите му всеки момент можеха да се появят. Но ако се опитваха да го пречупят, най-вероятно щяха да го държат сам няколко дни.

Хортън заложи на втората възможност и реши да изчака.

И сбърка. Дойдоха точно преди вечеря.

Когато стражите блъснаха Хортън на пейката, полковник Робърт Уилкинс посочи мръсните му дрехи й попита:

— Какво е това?

— Опитал се е да прокопае тунел от бункера.

Командирът на Народната армия за справедливост неодобрително цъкна с език и поклати глава.

— Наистина, докторе, трябваше да си по-разумен…

Без да откъсва поглед от очите на Уилкинс, Хортън внезапно осъзна, че опитът му за бягство не е нищо ново за терориста.

— Значи имате камера в бункера.

— Така ще да е.

— Просто си искал да си помисля, че ще успея, за да ме спреш…

— Докторе, единствената причина да те заключвам е, че не искам да пострадаш. Честно казано, ти си единствената заплаха за себе си. И ако случайно се отдалечиш, без да кажеш на никого, има голяма вероятност да те застрелят. Някога стреляли ли са по теб, докторе? Някога виждал ли си някой убит с куршум на НАТО, изстрелян от автомат?

— Не — тихо отвърна Хортън.

— Е, надявам се да послушаш съвета ми — определено трябва да го избягваш. — Уилкинс погледна тримата мъже, които стояха наблизо. — Готов ли си, Франк?

— Да, полковник.

— Тогава давай — каза той и потупа мястото до себе си.

Шрайър се приближи и остави на пейката комуникатор „Силестиъл“ 3000 и батерия. Ръбът на пластмасовата кутия беше ожулен — беше комуникаторът на Хортън.

— Благодаря — каза полковникът. — Би ли казал на доктор Хортън какво си направил с неговия комуникатор?

— Извадих модула на глобалната навигационна система и поставих на негово място фалшив. Така системната диагностика не усеща разликата и няма да прати съобщение за повреда на доставчика.

— Същото си направил и с нашите комуникатори, нали?

— Да. Нищо специално. Отнема повече време да го занесеш на масата, отколкото да свършиш работата. Но не забравяй, вече нямаме помощници отгоре — ако им дадем достатъчно време, те пак могат да установят откъде се обаждаме.

Уилкинс кимна.

— Засега това е всичко, Франк. — Той отново насочи вниманието си към Хортън. — Хората не мислят за това, че всеки път, щом използват комуникатора си, уведомяват правителството къде се намират — само защото преди двайсет и пет години някаква тъпа кучка с мобифон се изгубила в снежна буря и едва не умряла. Всеки път, щом се случи нещо лошо, можеш да си сигурен, че на някой либерал ще му хрумне как само срещу съвсем мъничко от нашата свобода можем да предотвратим такива ужасни трагедии. Аз лично имам философско възражение срещу това да съобщавам местонахождението си на някой, който може да проявява интерес. Предполагам, че ме разбираш.

— Разбирам защо тъкмо ти не искаш да научават местонахождението ти.

— Надявам се, че не се сърдиш за думи, изречени от гняв, докторе — особено след като накарах момчетата да те доведат тук в знак на любезност.

— Любезност ли?

— Точно така. Преди малко ми съобщиха, че доктор Карл Броуиър е починал…

— Това е добро начало — подсмихна се един от стражите.

— Я стига, Майкъл, не бъди груб — каза Уилкинс. — Доктор Хортън и доктор Броуиър са били приятели…

— Защо да ти вярвам? — попита Джефри. — Ти ме излъга преди, за да постигнеш каквото искаш.

— Очаквах, че ще проявиш известна доза скептицизъм. — Уилкинс взе комуникатора и пъхна батерията в гнездото. — Затова ще ти позволя да се обадиш на президента и да го чуеш лично от него. И докато е на телефона, и аз искам да му кажа няколко думи. — Небрежно стиснал устройството в дясната си ръка, той го протегна на Хортън.

Джефри не помръдна.

— Фактът, че ти искаш да го направя, е достатъчен, за да откажа.

Уилкинс даде знак със свободната си ръка и двамата мъже до Шрайър свалиха автоматите от раменете си и без предупреждение изстреляха по един откос. Куршумите изсвистяха точно над главата на Хортън и се забиха в дънера на едно дърво на десетина метра зад него.

— Моля те — каза полковникът.

С бясно разтуптяно сърце и внезапно пресъхнала уста, Джефри взе комуникатора.

— Избери опцията за удостоверяване на самоличността, за да можете и двамата да сте сигурни с кого разговаряте.

— Какво те кара да смяташ, че президентът ще приеме да разговаря с мен?

— Мисля, че ще го направи — отвърна Уилкинс. — Даже съм убеден, че адресът му е в личния ти указател.

— Наистина ли смяташ, че съм достатъчно важен за тях, за да ти дадат каквото искаш?

— Според мен след смъртта на доктор Броуиър пазарната ти цена значително се е повишила. И нямам намерение да искам много. Освен това нали оная либерална мантра е точно такава? „Щом това ще спаси един човешки живот…“ Те могат да спасят твоя.

Хортън остави комуникатора на пейката и го побутна към Уилкинс.

— Не, благодаря. Цената е прекалено висока. Сам се обади на президента. Аз няма да ти помогна.

Полковникът реагира с котешка бързина — Хортън изобщо не разбра какво става. Просто и двамата седяха на пейката и в следващия миг главата му отхвърча настрани. Ударът беше толкова силен, че го повали на земята. Замаян, той се опита да се изправи на четири крака, но Уилкинс го ритна.

— Да не си мислиш, че си прекалено ценен, за да ти причинявам болка? — извика полковникът и се надвеси над него. — Така ли си мислиш? Мислиш си, че вече си нещо безценно? — Последвалият ритник в корема бе достатъчно мощен, за да го повдигне над земята. Хортън се задъха и се помъчи да се претърколи, за да избегне следващите удари. Уилкинс го хвана за дясната ръка и започна да извива палеца му към китката, докато Джефри не можа да изтърпи и закрещя.

— Ето, така е по-добре, вече започваш да разбираш — без да го пуска, каза терористът и отново седна на пейката. — Докторе, има много начини да ти причиня болка и само един час след това ще си готов за още. Дадох ти възможност да избереш пътя на съмнението, защото реших, че като интелигентен човек ще се обидиш от такава груба тактика. Но може да съм те надценил. В момента не ми изглеждаш толкова умен, колкото твърди пресата.

Всяка дума от отговора на Хортън му струваше неимоверни усилия.

— Какво искаш от мен?

— Не си ме слушал, докторе — Уилкинс натисна палеца му още по-силно. — Искам да се справя с Неутрализатора. Искам кода за обезвреждането му.

— Няма… никакъв… код — през стиснати зъби процеди Джефри.

— Твоята дума не е достатъчна, докторе. Искам да попитам още някой — някой, който може да цени живота ти повече от самия теб. — Уилкинс неочаквано го пусна, отиде при хората си и го остави да се гърчи на земята. — Гейлорд, ти следиш тия неща. Някой проверявал ли е в продължение на колко време след ампутирането един палец може да активира опцията за удостоверяване на самоличността?

— Ами, доста — отвърна боецът. — Десетина-дванайсет часа, ако вземеш мерки да го запазиш.

Хортън вече беше седнал и стискаше палеца си с другата си ръка.

— Да разбирам ли, че сега очакваш да съм по-отстъпчив?

— Очаквах същия инстинкт за самосъхранение, който кара хората като теб да се страхуват да живеят в свят на въоръжени свободни граждани — отвърна полковникът. — Но тъй като явно има някакви проблеми, ще ти го кажа съвсем просто. Ние сме биячите. Ти си слабакът. Нищо не се е променило. Още си в гимназията и ние пак сме над теб. Ако искам да ти взема парите за обяд, ще ти ги взема. Единственият въпрос е колко болка ще изтърпиш преди да се предадеш.

Джефри бавно се изправи и седна на пейката.

— Искаш президентът да научи, че сте ме отвлекли, така ли? Това ли искаш?

— Да. Така ще съм сигурен, че ще ме изслушат.

Хортън бавно кимна.

— Мисля, че всъщност няма какво повече да губя. — Той тежко въздъхна и посочи комуникатора, който беше паднал на тревата до пейката. — Може ли да го взема?

— Моля.

Джефри предпазливо направи няколко крачки, приклекна и стисна уреда със здравата си ръка. После стана, като бърчеше лице. Палецът му се плъзна в кухината отстрани на комуникатора, където се намираше идентификационната решетка.

— Личен указател. Отвори секретна линия. Търси Бреланд. — В същото време Хортън видя по лицата им, че се наслаждават на триумфа си, че се отпускат, както се бе надявал. Той вдигна ръка, сякаш за да въведе номера.

Ала вместо това хвана устройството с две ръце, остави краката си да се подгънат и като прибави цялата си останала сила, блъсна комуникатора в ръба на пейката. Пръснаха се парчета пластмаса и метал. С още един удар Джефри разби вътрешността на уреда и миниатюрните части се затъркаляха в праха.

Най-близкият страж се хвърли отгоре му преди да успее да изпълни намерението си докрай. Хортън политна назад, строполи се на земята и бързо изгуби битката за онова, което все още стискаше в лявата си ръка. Но нямаше значение — най-голямото оцеляло парче беше батерията.

Без да обръща внимание на притискащия го отгоре боец, Хортън потърси с очи Уилкинс и срещна смаяния му поглед.

— Върви по дяволите — каза той. — Никога не съм уважавал биячите.

Биха го, докато припадна, после го завързаха с лице към едно дърво и започнаха да спорят какво да правят с него. Той отчаяно се опитваше да следи разговора, но стражите го затрудняваха — всеки път щом престанеше да пъшка достатъчно силно, за да може ясно да чува гласовете им, някой отново го удряше.

Оставиха го да виси там, докато вечеряха. Ароматът на храната се носеше във въздуха и го измъчваше почти също толкова, колкото раните му. Оставиха го да виси и докато се молеха и пееха, измивайки кръвта от ръцете си със сапуна на идеологията.

После се върнаха, прерязаха найлоновите въжета и го помъкнаха в гората. Джефри бе сигурен, че са решили да го убият, ала истината се оказа много по-страшна.

Блъснаха го на колене и го накараха да гледа, докато четирима мъже с лопати изкопаят плитка яма точно пред него. Останалите стояха рамо до рамо в кръг около тях, някои дори вдигнали децата си на ръце. Други малчугани тихо надничаха между краката им.

— Това ще свърши работа — каза накрая Уилкинс, извади пистолета си от кобура и пристъпи напред.

Хортън се задъха. Яки ръце натискаха раменете му и не му позволяваха да се изправи.

— Доведете първата — заповяда полковникът.

Кръгът се разтвори. Двама бойци довлякоха дребна жена и я принудиха да коленичи отстрани на ямата. Ръцете й бяха завързани на гърба, устата й беше залепена с изолирбанд, точно като на Хортън през първия ден. По гърдите на светлокафявата й униформа имаше кървави петна от раната на слепоочието й. Той не я познаваше, ала виждаше страха и объркването й — и умоляващите й очи.

— Какво правите? — попита Джефри. Някой силно заби дулото на автомата си в ребрата му, за да го накаже за любопитството му.

Уилкинс укорително вдигна лявата си ръка.

— Няма нужда от такива неща. Сигурен съм, че сега се радваме на пълното внимание на доктор Хортън. Джефри, представям ти заместник-шериф Шанън Дрейтън. Тя е на двайсет и осем години, самотна майка на две деца. За нас това е достатъчно оскверняване на Божия план. Но тя също работи като телефонистка и помага на местните униформени крадци да конфискуват собствеността и да отнемат свободите на гражданите. Това я прави предателка и според военновременните закони ние имаме право да я екзекутираме.

Дрейтън не можеше да отговори с нещо повече от стон, ала очите й излъчваха ужас, търсеха разбиране, молеха за милост. Странно, тя не се съпротивляваше — у нея сякаш не бе останала и капчица воля.

— Това е безумие… — започна Хортън.

— Слушай ме внимателно, Джефри, защото предложението, което ще ти направя, ще е в сила само за ограничено време. Ще ти дам възможност да спасиш живота на Шанън…

— Как очакващ някой да следва примера ти? Ти си много по-страшен потисник, отколкото изобщо би могъл да е Бреланд.

— … и да я върнеш на децата й. След като животът на невинните значи толкова много за теб, давам ти шанс да се намесиш в него. Кажи ми каквото криеш, всичко, което знаеш, и аз ще простя на тази жена. — Полковникът вдигна пистолета си и се прицели в корема на Дрейтън.

— Полковник… Робърт… за Бога…

Уилкинс го прекъсна.

— Да, прав си, това ще е нечовешко. Раните в корема страшно болят и човек умира цяла вечност. Така е по-добре. — Той се приближи и долепи дулото до ухото й. — Говори, Джефри.

— Недей…

— Можеш да ме спреш. Кажи ми как да блокирам Неутрализатора и Спусъка. Аз държа пистолета, но животът й е в твои ръце.

— За Бога, гледат деца!

— Чудесно. Нека научат каква е цената на измяната.

— Това е безсмислено! Не мога да ти дам каквото искаш от мен! То не съществува — освен в твоите фантазии!

— Шанън е истинска. Къде е състраданието ти, Джефри? Имаш златна възможност да предотвратиш едно безсмислено убийство, извършено с огнестрелно оръжие. Но времето ти изтича. Когато свърши срокът на предложението, тя ще умре.

— Няма нужда да я убиваш. Не съществува никакъв код! Поискай от мен нещо, което мога да изпълня. Дай ми истински шанс…

— Мисля, че знам какъв ти е проблемът, Джефри. Мисля, че просто не вярваш.

— Не, не, не, недей! — простена Хортън. — Моля те! Уилкинс!

Полковникът като че ли не го слушаше. Натисна жената с крак и изстреля един куршум в тила й.

Дърветата като че ли мигновено заглушиха мощния грохот. Във въздуха полетя нещо влажно и топло и опръска лицето на Хортън. Трупът на Шанън Дрейтън се свлече в ямата.

Разнесоха се одобрителни викове.

По лицето на Джефри се стичаха сълзи.

— Копеле — прошепна физикът. — Боклук мръсен. Откачено копеле!

Изражението на полковника изобщо не се промени.

— В моя свят това беше екзекуция в името на благородна и справедлива кауза. Но ти, ти я уби, Джефри — ти направи избора. Аз само държах пистолета. — Той се огледа. — Доведете номер две.

— Не! — извика Хортън, успя да освободи ръцете си от стражите, изправи се и пристъпи напред. После нещо силно го удари отзад и Джефри се стовари по очи на земята, само на сантиметри от ръба на ямата, която вече се беше превърнала в гроб.

— А, значи все пак не си безчувствен — каза Уилкинс и приклекна до него. — И ми се струва, че вече ми вярваш. Може би това ще улесни следващото решение. — Той махна с ръка. Мъжете дръпнаха Хортън назад и отново го накараха да коленичи с лице към втората жертва. — Това е Рей Мейси, Джефри. Той е оценител в окръжната данъчна служба…

— Не! — за пореден път извика Хортън. — Няма да играя по твоята свирка. Не можеш да ми прехвърлиш вината — ти си отговорен за всичко, което става тук. Това е твоята секта, това са твоите престъпления. И по-добре да ме убиеш, защото иначе ще съм най-щастливият свидетел, който ще даде показания на процеса ти — срещу всички вас, които стоите тук и можехте да му попречите, само че сте прекалено страхливи или сте се превърнали в роботи…

Уилкинс не отговори. Просто заобиколи зад Рей Мейси и опря дулото на пистолета си в тила му. После предизвикателно погледна Хортън, все едно му казваше: „Избирай“.

Джефри затвори очи, дълбоко си пое дъх и бавно въздъхна. Когато отново погледна, вече се бе успокоил достатъчно, за да изрече мислите, блъскащи се в главата му.

— Вие всъщност не разбирате, че оръжието не ви дава никаква власт — каза той. — Опитвате се да го използвате, за да контролирате хората, когато с него можете само да ги убивате.

— И това ще свърши работа, докато не се появи нещо по-добро! — извика някой от кръга.

— Наистина се появи нещо по-добро — отвърна Хортън, после впери очи в Уилкинс. — Но даже да не беше, вие пак нямаше да сте прави. В ръцете си държите само силата да носите смърт и това не е нищо особено. Всъщност това е толкова обикновено, че го притежава всяко живо същество, дори неживата природа. И не е достатъчно, за да ме превърне в друг човек. Не е достатъчно, за да ме превърне в човек като вас.

— Аз не мога да ти дам онова, каквото искаш от мен, полковник Уилкинс — продължи той. — Никой не може. Но ако можех, този пистолет нямаше да ме накара да го направя. Контролира ни страхът — в момента той контролира теб. Аз обаче няма да си позволя да се уплаша от теб. Знам къде свършва моята отговорност и къде започва твоята. И тази бедна жена лежи на твоята съвест, не на моята. Хайде, насочи пистолета към мен, за да мога за последен път да ти кажа „Върви по дяволите!“ и да свършваме. Знам, че ще ти е много по-приятно да убиеш мен, отколкото него.

— Хубава реч. Много философска. Ето го моето опровержение — отвърна Уилкинс и натисна спусъка…

Металическо изщракване.

После тишина.

Мейси простена.

Намръщен, полковникът изхвърли засеклия патрон и отново притисна дулото в главата на оценителя. В настъпилото мълчание целият кръг чу падането на ударника, но нищо повече.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилкинс.

Хортън долови шепота на хеликоптерни перки, който само след няколко секунди се превърна в рев. Клоните се разлюляха и през гъстия листак се спуснаха въжета, по които се плъзгаха командоси от спецчастите.

— Стройте се! — извика Уилкинс. — Стрелци, срещу тях! Всички останали, придвижете се към центъра! Огън!

Организираната отбрана на Народната армия за справедливост продължи по-малко от минута. Бойците скоро разбраха, че оръжията им са неутрализирани. Кръгът се разкъса и те се пръснаха като мравки под ритнат камък.

Полковникът им изкрещя да се бият и неколцина от хората му извадиха ножове или поставиха щикове на автоматите си, за да нападнат командосите. Ала Хортън видя, че повечето предпочитат да защитят жените и децата си и отстъпват към лагера. Някои просто се свиваха на земята и вдигаха ръце.

Онези, които останаха, се озоваха пред постоянно увеличаващ се брой противници, които не само се спускаха от въздуха, но и се приближаваха през гората от всички страни. Бяха въоръжени с тояги и въздушни пушки със стрелички и използваха първите с такова умение и ефикасност, че вторите бяха почти излишни.

Когато кратката битка вече свършваше, Уилкинс и Хортън за миг останаха сами насред хаоса — единият със смаяно, а другият с възторжено изражение. Очите им се срещнаха и в този момент двамата си спомниха за неща, които бяха забравили.

После Джефри се хвърли към полковника. Атаката му бе отклонена с лекота и Уилкинс направи обидата още по-тежка, като престана да му обръща внимание. Докато Хортън лежеше задъхан на земята, командирът на Народната армия за справедливост се затича към дърветата.

— Спрете го! — изхриптя Джефри.

Никой не го забеляза. Той се надигна на четири крака и отново опита.

— Моля ви… чуйте ме… не оставяйте този човек да стигне до оръжейната! Там има химическо оръжие! Спрете го!

Сега гласът му прозвуча по-високо, ала нямаше кой да му отговори. Единственият командос в радиус от двадесет и пет метра водеше поне десетина пленници.

Хортън грабна една от зарязаните на земята лопати, с мъка се изправи и тръгна след Уилкинс. Все още дишаше тежко и знаеше, че няма шанс да настигне бързоногия полковник. Но нямаше представа какво друго да направи. В сгъстяващия се мрак се препъваше в корени и камъни и преди да направи и двадесет крачки се просна по очи. Стана и продължи напред, без изобщо да забелязва, че острието на лопатата е срязало ръката му.

Упоритостта му най-после привлече внимание. Изневиделица се появиха двама командоси и единият го събори с тоягата си, а другият изби лопатата от ръцете му. Джефри тежко падна.

— По спокойно, вашата война свърши…

— В тази барака има химически и биологически оръжия — задъхано каза Хортън. — Ако вратата е отключена, значи терористите вече са вътре…

Единият командос освети лицето му с фенерче и викна:

— Това е заложникът! Това е доктор Хортън.

— Остани с него. Аз влизам вътре — отвърна другият и се втурна към бараката.

— Ще повикам подкрепление, Язовец — каза първият и включи ларингофона си. — Глиган до Горския господар — пакетът е в ръцете ми, повтарям, пакетът е в ръцете ми. Имаме необезвредена сграда, северозападен сектор, вероятност за химическо оръжие.

— Идваме, Глиган. Изкарай пакета оттам.

— За теб става дума, докторе — поясни командосът. — Можеш ли да ходиш? Извинявай, че те съборих — не знаех, че си ти.

— Мога — отвърна Хортън. — Но виж, оръжейната е по-важна от мен…

— Язовец е морски пехотинец, докторе. Той ще се оправи.

Множеството портативни прожектори бяха превърнали нощта в ден. Командирът на спецчастта погледна Хортън, накара го да седне и повика санитар. Санитарят на свой ред го погледна и повика носилка.

— Аз съм капитан Сандецки от спецчаст тринайсет, придадена към шестстотин четирийсет и първа тактическа бригада — каза командирът, като приклекна и протегна ръка. — Изглеждате ужасно, докторе. Много съжаляваме, че не бяхме по-бързи, за да ви спестим тези преживявания. Но вече всичко свърши и мога да ви кажа, че вашите приятели на Изток страшно ще се зарадват, че сте добре.

— Как ме открихте?

— Получихме сигнал от допълнителния локатор, който Военното разузнавателно управление беше монтирало в комуникатора ви. После един „Глобъл Хоук“ от Майнът засече лагера и до нашето идване постави района под радарно и инфрачервено наблюдение.

— Къде все пак се намираме, капитане? Къде съм, по дяволите?

— Най-близкият град е Бабит, Минесота — на деветдесет километра и на сто години северно от Дълът.

Трябваше му време, за да смели информацията.

— Можете ли да ми уредите транспорт до Колумбия, Южна Каролина?

— Естествено, стига да не възразявате срещу маршрута, който включва отбиване в най-близката военна болница и хотелски апартамент във Вашингтон. Някои хора нямат търпение да ви видят.

— Просто искам да се прибера вкъщи.

Сандецки разбиращо се усмихна.

— Значи имате семейство в Колумбия, така ли?

— Да не говорим за това. Поне засега — отвърна Хортън, отпусна се по гръб и затвори очи. — Като че ли успях така да пръсна парчетата от живота си, че вече не съм сигурен къде е домът ми. Но може би ще успея да ги събера, ако получа втори шанс. — Той изсумтя и прибави: — Не съм убеден, че го заслужавам.

— По дяволите, докторе, кой го заслужава? Но ми се струва, че всички се опитваме да направим същото, да използваме втория шанс. — Сандецки го потупа по ръката. — Вие и вашите приятели ни дадохте този шанс. Ако има справедливост — а днес съм готов да призная, че може би има — вие също ще получите.