Спящият крал

След неспокойната нощ утрото изглеждаше като продължение на кошмара.

Викове от дрезгави гърла го събудиха от леката му дрямка и когато скочи полузамаян, блъсна черепа си в една висяща от тавана греда. Тя се събори на пода сред вихър от мръсотия, паяжини и разпилян мъх и вдигналият се прах закри погледа му.

Аруула скочи от твърдото си легло, мечът беше вече в ръката й и тя бдително се озърна.

Мат взе аварийния си пакет, хвана свободната й ръка, отмести проядената от червеи врата и внимателно се огледа навън. Току-що изгряващото слънце беше над върховете на дърветата и лъчите му сякаш още повече нагорещяваха блатото. Гъста синкава мъгла се извиваше от земята и караше оградената постройка, която бяха открили предната вечер, да изглежда като омагьосан замък.

През високата трева, която се простираше пред тях в окрайнините на гората, се бяха втурнали бледи, плешиви фигури. Мат и Аруула се приведоха инстинктивно. Това бяха гуули, които познаваха вече от степите и които с нащърбени саби и кръгли дървени щитове атакуваха триетажната вила! Мат преброи няколко десетки от тях, които на светло изглеждаха досущ еднакви като яйца.

Но, види се, на това място не бяха добре дошли: Мат зърна през облаците мъгла как зад ниския зид се надигнаха безброй фигури с шлемове, с фустанели и сребърни доспехи. Бяха въоръжени с арбалети и изпратиха към нападателите залп от стрели, който си го биваше. Пронизителни писъци изпълниха ранното утро. Войската на гуулите се хвърли на земята, но желанието й за нападение, изглежда, не беше парализирано. След секунди лешоядите запълзяха из тревата като тюлени и от своя страна също пуснаха стрели. Облечените в брони защитници своевременно застанаха зад прикритието. Само един улучен се прекатури през зида.

Когато гуулите скочиха, за да продължат атаката, главите на защитниците отново се показаха. Двама или трима мъже поставиха над зида тръби, които се сториха познати на Мат. Тогава изтрещяха сто изстрела и Мат видя червения отблясък на дулата.

Аруула го събори на земята. Когато вдигна глава, видя двама нападатели да се олюляват и да хвърлят топа. Защитниците на вилата не бяха майстори в стрелбата, това Мат веднага го разбра. Пронизителните писъци на гуулите се усилиха, но те прекъснаха атаката едва когато върху тях се изсипа вторият залп. Мат видя през полюляващите се стръкове трева, че се оттеглят бързо към гората. Стрелците с пушките се изправиха с триумфално ликуване.

„Какво ли става тук?“ — помисли си Мат. Кои бяха тези хора, които разполагаха с модерни пушки, а стреляха толкова некадърно? Макар че вътрешно всичко у него крещеше да влезе във връзка с тях, струваха му се доста съмнителни.

— Меерду — изсъска изведнъж Аруула. И когато тя изричаше тази дума, приличаше на онова, което Ханк Уилямс някога казваше: „Край на шегите.“

Мат се обърна.

Костеливата мутра на един гуул, който искаше да огледа по-отблизо полуобраслата хижа, надничаше зад едно дърво. Когато видя Аруула, очите му на албинос засвяткаха и той се втурна към нея.

За съжаление жаждата му за човешко месо го подлъга да не се огледа наоколо. Затова беше твърде изненадан, когато аварийният пакет на Мат изведнъж полетя към него и се трясна в капачките на колената му. Той изстена приглушено и загуби инерция.

Аруула се хвърли срещу него с обнажен меч, но гуулът отново се изправи светкавично на крака. Мечът й издрънча с такава сила в сабята му, че изхвръкна от ръката й.

Преди ръмжащата страховита фигура да се засили за следващия си удар, Мат беше до нея и стисна в здрава хватка костеливите крака. Гуулът загуби равновесие и панически вдигна щита и сабята си. Мат го дръпна за краката и той се стовари с трясък срещу стената на хижата. Докато Аруула търсеше меча си в тревата, Мат беше приклекнал, широко разкрачен, над мършавата фигура и барабанеше с юмруци по нея. Гуулът изпусна оръжието и щита си и инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази. Първоначалното впечатление не лъжеше: костеливият череп на противника му беше твърд като желязо и ако някой въобще чувстваше болки, това беше самият Мат.

Въпреки това ръцете му продължаваха да удрят и всяка секунда трябваше да си отваря очите да не се приближава прекалено много до ужасните хищни зъби на ръмжащия звяр. Ръцете на противника му се оказаха много силни, а ноктите му раздраха до кръв кожата на Мат. Когато Аруула бързо се приближи с меча, Мат скочи, за да й стори място.

Но в същия миг, с брилянтна артистичност и като изхвърлен от пружина, скочи на крака и гуулът. Лицето му се изкриви в гримаса, но той се отдръпна назад, скърцайки със зъби и мляскайки. Е, тъй като беше без оръжие, изглежда, куражът му го напусна. Главата му се наклони настрана, тогава направи скок около ъгъла на хижата и изчезна в гората.

Прас!

Силно изпукване и тихо жужене стигнаха до ушите на Мат. После настана тишина. Чуваше само тихо шумолене, сякаш нещо пълзи в гората.

Размени объркан поглед с Аруула, после се огледа внимателно около хижата и видя сивокафявото тяло на млад тарак, който беше впил челюсти в омаломощения гуул и с всичките си лапи придърпваше плячката си към гъсталака.

— Аста ла виста, бейби — каза Мат и махна с ръка към мъртвия гуул.

— Комдо? — попита Аруула.

— Благодаря, добре съм — рече Мат. — Което не би могло да се каже и за нашия блед приятел.

Озърна се, после събра нещата си и нарами аварийния пакет.

— Не можем да останем тук, Аруула.

— Къде искаш да вървиш?

Мат посочи над извиващите се синкави изпарения към старата вила.

— Натам.

Аруула присви подозрително очи.

— Познаваш ли хората? — попита тя.

— Откъде ти хрумна? — Мат се опитваше да пробие мъглата с поглед, защото искаше да знае дали войската на гуулите е разбрала нещо за произшествието.

— Имат гърмящи тояги!

— Пушки, Аруула. Наричат се пушки.

— Значи са като теб?

— Не знам. Надявам се.

Взе сабята на гуула и опита тежестта й в ръката си. Солидна работа. Тогава двамата легнаха на земята и запълзяха като тюлени срещу оградната стена. Когато след двайсет метра Мат повдигна глава и хвърли поглед към издигащите се от блатото облаци мъгла, далеч зад тях неколцина лешояди притичваха от дърво към дърво и се приближаваха към хижата.

Сега ставаше опасно. Ако гуулите не бяха съвсем тъпи — а основание за такова предположение нямаше, — щяха да видят следите от борбата. Тогава трябваше да им хрумне, че неколцина от защитниците на вилата са в непосредствена близост до тях. Вероятно щяха да се опитат да открият шпионите.

Съвсем неочаквано зад гърба на Мат се чу див вой. Когато отново обърна глава, видя до хижата да стои бледа фигура, която подскачаше нагоре-надолу като дервиш, сочеше към тях и издаваше звуци, които можеха да означават сама едно: „Видях ги, тате!“

„Дърти доносници — помисли си Мат. — Е, ще си поприказваме с вас.“

Тъкмо довърши мисълта си, когато в земята на пет сантиметра от протегнатата му ръка се заби копие. Атаката беше последвана от бесен вой. Мат пропълзя покрай копието и продължи нататък. Аруула беше някъде отляво на него. Извиваше от време на време глава, за да провери дали той е все още при нея.

Изведнъж над тях изсвистя залп от стрели. Мат притисна лице в калта и усети, че нещо удари в тока на десния му ботуш. Остана така и отправи гореща молитва към небето. Тъй като не усещаше никакви болки и вътрешността на ботуша не се затопли от изтичаща кръв, плъзна ръка надолу, грабна стрелата, измъкна я и я захвърли.

— Маддракс? — чу се гласът на Аруула. Тя можеше да е най-много на метър разстояние от него.

— Добре съм — отвърна той тихо.

— Аз също.

След две минути стигнаха до зида. Мат даде знак на Аруула, че не бива да говорят. Нямаше желание защитниците на вилата да го вземат за враг.

Аруула кимна. Кафявите й очи, разбира се, питаха: „Какво ще правим сега?“

Тя имаше право. По странен начин в този момент Матю се сети за заглавията на две книги, които другарят Владимир Илич Ленин бе написал преди много векове: 1. „Какво да се прави?“ 2. „Две крачки напред, една крачка назад“.

Най-добре беше да не влизат в двора точно там, където защитниците се бяха разположили с пушките си.

„Значи около блока…“ Мат даде знак на Аруула и запълзя надясно покрай стената, плътно до земята. След около двайсет метра зидът правеше чупка и когато стигнаха там, чу над себе си приглушени гласове. Проклятие! Вероятно навсякъде около къщата бяха разположени постове.

Освен ако някоя от четирите страни на къщата е непристъпна.

Мат продължи нататък, докато стигна до следващата чупка на зида, задната стена на вилата. И тук имаше късмет: точно четирийсет сантиметра зад стената зееше пропаст, която по негова преценка беше дълбока поне четирийсет метра. Отдолу се простираше красива равнина, която граничеше с близката девствена гора.

Мат го изби пот. Той спря.

Четирийсет метра беше дяволски дълбоко, ако човек носи авариен пакет на гърба си и ако може да се придвижва само пълзешком. За негова беда пътят му беше препречен още и от едно животно, което го измерваше с дебелите си, изпъкнали очи.

Мат остана така. Създанието имаше зашеметяваща прилика с охлюв и неприятно му напомни за чудовището под кървавата вила12 в Милано, но беше голямо колкото човешка подлакътница. Имаше белезникавосива окраска и беше декорирано с всякакви пипалца и брадавици.

— Разкарай се, плужек такъв — прошепна Мат и размаха дясната си ръка. — Освободи пътя, инак приятелството ни ще свърши зле.

За голямо негово съжаление плужекът слабо се впечатли от нервното му суетене. Още по-зле: изглежда, сметна двукракото достойно за проучване. Докато Мат с нарастващ ужас се питаше какво да прави, ако не успее да прогони животинчето, плужекът с любопитните изпъкнали очи запълзя към него по една сребриста слузеста диря. Малко след това опипа с леденостудените си пипалца бузите му.

Мат се стресна. Докато изучаващите го пипалца се плъзгаха по лицето му, мислено изброи боговете, на които се молеха странстващите народи. Като Оргуудоо, демона на мрачната бездна, чийто ресор очевидно беше всичко отвратително, което пълзи, плъзга се или се извива като змия.

Проучването на плужека продължи три минути, тогава, види се, остана доволен. Промени курса си и бавно се плъзна надолу по стената на пропастта. Мат въздъхна.

— Аруула?

Никакъв отговор.

Накрая се осмели да обърне глава и да погледне зад себе си. Но Аруула я нямаше никаква.

Страшна уплаха го обзе. Дали не беше паднала? Не, той щеше да чуе.

Тогава откъм мъглата към него се втурна някаква сянка и когато вдигна глава, погледна втренчено в почернелите от слънцето лица на мъже с шлемове и доспехи, които се бяха спуснали по стената с помощта на завързани за глезените на краката им въжета. Трима от тях държаха като вързоп извиващата се в безмълвно отчаяние Аруула. Един й запушваше устата.

Дулото на револвер, очевидно руско производство, беше насочен към главата на Мат.

— Нюсли? — попита стрелецът.

— Нюсли? — отвърна като ехо Мат.

— Нюсли! — Изглежда, стрелецът беше убеден. Груби ръце сграбчиха Мат за задника и за яката, вдигнаха го във въздуха. След секунди лежеше на земята във вътрешния двор на вилата. Някой дръпна аварийния пакет от гърба му и го захвърли небрежно настрана. Другите мъже оставиха Аруула на земята.

— Честно казано, момчета, погрешно разбирате нещата — Мат побърза да се застрахова. — Ние не сме от гуулите оттатък… — Сочеше към окрайнините на гората, откъдето отново прозвучаха пискливи заплахи и подигравателни викове.

Хората с шлемовете го вдигнаха грубо и му извиха ръцете зад гърба, но преди да успеят да го завържат, отнякъде прозвуча сигнал за тревога. Болшинството преследвачи с ругатни измъкнаха оръжията си и покрай стената побързаха да отидат при челната страна. Останаха само двама мъже.

Мат не остави никакъв шанс на двамата пазачи: първият получи в чатала си ритник, който го накара със стон да отхвръкне назад. Под брадичката на другия се стовари крошето на Мат, което го запрати в страната на сънищата. Преди улученият в чувствителното място да успее да си поеме дъх, за да нададе предупредителен вик, Аруула му нанесе десен свит удар, който също го приспа.

Секунди по-късно, заедно и без никой да ги види, побързаха да минат през обраслия парк, който обграждаше вилата. Между бодливите храсти, които растяха плътно до зидовете на къщата, намериха врата. Страничен вход, който водеше към избата. Запрепъваха се надолу по износено каменно стълбище и бързо минаха през — за голямо удивление на Мат — осветен с електрически лампи коридор. Още един паралел с Милано! Но този път зад всичко това не можеше да стои Смайт! Или…?

Малко след това стигнаха до сива желязна врата. Стоеше отворена. Зад нея се намираше помещение от около осем квадратни метра. На пода имаше кръгъл отвор, достатъчно голям, за да мине един човек. Капакът беше отворен. Отдолу нахлуваше към тях хладен въздух. Всичко изглеждаше чисто и сухо. На Мат му се стори, че дочува равномерно бръмчене. Генератор?

Някъде далеч зад тях кънтяха стомана в стомана. Чуваше се скърцане на ботуши по чакъла, пресипнал рев, учестена стрелба с пушки и пистолети и болезнени викове. Гуулите очевидно не искаха да се откажат. Около вилата бушуваше битка с крайно неизвестен изход.

Ако си помислеше както следва, Мат нямаше кой знае какво желание да се намесва в тази работа. Първо трябваше да разкрие кои са добрите и кои — лошите.

— Надолу ли, Маддракс? — попита Аруула и посочи отворения люк.

— Всъщност по-добре е да не го правим — каза Мат. — Кой знае дали долу няма да попаднем в капан.

— Хей!

Мат и Аруула се стреснаха. От съседния на онзи коридор, по който бяха дошли, се показа главата на човек с шлем, който размахваше арбалет. Беше ги видял, обърна се и вдигна тревога.

Мат повдигна рамене.

— Но ние и нямаме друг избор.

— Ет фа кому фа — каза Аруула. — Нещата са такива, каквито са.

Скочи първа в бездната.