Сребърна империя

1.

Във въздуха се виеше мраморна прах и блещукаше под лъчите на залязващото слънце. В какофонията на чуковете и извикваните заповеди се долавяше напрежение и настойчивост. Угедай яздеше по главната улица и очите му попиваха всяка гледка, очите му — всеки звук. Сърцето му бе изпълнено с радост.

Монголските тумани се бяха събрали извън града. Военачалниците му и народът бяха призовани тук да видят плода на двегодишния труд — град насред пустошта до река Орхон, която бе усмирена и се подчиняваше на волята му.

Спря за момент, за да погледа как неколцина работници разтоварват каруца. Изнервените от погледа му мъже използваха въжета, лостове и груба сила, за да натоварят блоковете на ниски шейни, които потегляха към работилниците. Всеки млечнобял блок имаше едва видими светлосини жилки, които неимоверно харесваха на Угедай. Притежаваше кариерата, от която идваше камъка, на стотици мили на изток. Тя бе само една от стотиците покупки, които бе направил през последните години.

Нямаше съмнение, че се държеше екстравагантно и пилееше злато и сребро, сякаш нямаха никаква стойност. Усмихна се при тази мисъл и се запита какво ли би казал баща му за белия град, издигащ се в пустошта. Чингис презираше човешките мравуняци, но това тук не бяха древните камъни и гъмжащите улици на врага. Това бе ново и принадлежеше на народа.

Никога не бе имало съкровище като наследеното от него, натрупано от богатството на Дзин и Хорезъм, но така и непохарчено от хана. Само с данъка от Йенкин Угедай можеше да облицова всеки нов дом с бял мрамор или дори нефрит, стига да го поискаше. Беше изградил паметник на баща си в степите, както и място, където той самият да бъде хан. Беше издигнал дворец с кула, която се издигаше над града подобно на бял меч, така че всички да видят колко далеч е стигнал народът от простите гери и стадата.

Милион души бяха дошли да работят за златото му. Бяха прекосили равнини и пустини с животните и инструментите си, идваха чак от земите на Дзин или от Самарканд, Бухара и Кабул. Зидари и дърводелци от Корио се бяха устремили на запад, водени от слуховете за нов град, строящ се върху река от монети. Българи докарваха редки глини, въглища и дървесина от горите си. Градът се изпълни с търговци, строители, грънчари, продавачи на храна, крадци и мошеници. Надушилите печалба селяни пътуваха по цели дни с каруците си — и всичко това за нанизите метални монети. Угедай им даваше злато и сребро от земята, стопено и излято във форма. В замяна те му дадоха града и сделката не му се виждаше неизгодна. Сега в града му имаше пъстроцветни тълпи, говорещи хиляда езици и приготвящи хиляда различни ястия и подправки. На някои от тях щеше да им бъде позволено да останат, но той не строеше заради тях.

Бояджии със зелени ръце и червени тюрбани се долепяха до стените и свеждаха почтително глави. Гвардейците му разчистваха пътя, за да може синът на Чингис да премине почти като в сън. Той беше направил този град от лагера гери, който познаваше баща му. Беше го направил истински, от камък.

Градът все още го изумяваше. Не беше платил с работниците му да дойдат и жени, но те бяха пристигнали със съпрузите и бащите си. Известно време се бе чудил как ще уреди търговията и производствата, нужни за процъфтяването на всеки град, но търговците сами се бяха обърнали към първия му съветник, предлагаха коне или още сребро, за да развиват дейностите си. Градът бе нещо повече от просто струпване на къщи. Той вече имаше свой живот, извън контрола му.

Но не напълно. Поради някакъв странен каприз на плановете в южната част се бе появил район с тесни улички. Там бяха започнали да процъфтяват различни банди, докато Угедай не разбра. Заповяда да сринат осемстотин постройки и целият район беше проектиран и построен наново. Личната му гвардия ръководеше бесенето на престъпниците.

Докато минаваше, улицата се смълчаваше, работниците и майсторите свеждаха глави пред човека, който имаше власт над живота, смъртта и златото на всички тях. Угедай вдиша дълбоко прашния въздух: наслаждаваше се на вкуса му и на мисълта, че буквално диша творението си. Напред се издигаха кулите на двореца му, коронован с купол, покрит със златни листа, по-тънки и от хартията на писарите му. Сърцето му трепна, когато го видя — сякаш самата светлина на слънцето беше уловена и задържана в града му.

Улицата стана по-широка, с излъскани каменни канавки. Тази част от града бе завършена преди месеци и тълпите работници останаха зад него. Докато яздеше напред, Угедай не се сдържа да погледне към ограждащите стени, които така бяха объркали дзинските му архитекти и строители. Дори от скромната височина на седлото на моменти можеше да види зелените степи отвъд тях. Знаеше, че стените на Йенкин не бяха спасили града от пожар и обсада. Неговите стени бяха ханските воини, племената, които бяха накарали дзинския император да падне на колене и бяха опустошили градовете на шаха.

Угедай вече обичаше творението си, от огромния централен плац до червените керемиди на покривите, облицованите с павета канавки, храмовете, църквите и джамиите, пазарите и хилядите домове, повечето все още празни и очакващи да се изпълнят с живот. Степният вятър развяваше на всеки ъгъл ивици син плат в почит към бащата небе, който се извисяваше над всички. На юг зелените хълмове и планини се простираха в далечината, въздухът бе топъл и прашен, а Угедай се наслаждаваше на Каракорум.

Когато подаде юздите на слугата и изкачи стъпалата на двореца си, здрачът се бе сгъстил до мек сумрак. Преди да влезе, погледна още веднъж назад към напиращия да се роди град. Дори оттук долавяше във вечерния въздух миризмата на прясно изкопана пръст и печената храна на работниците. Не беше планирал стадата добитък, оттатък стените, нито кудкудякащите кокошки на всеки ъгъл. Помисли си за пазара на вълна, който беше изникнал до западната порта. Не биваше да очаква търговията да замре само защото градът не е довършен. Беше избрал да го построи на място на стар търговски път, който да му вдъхне живот — и животът течеше с пълна сила, макар цели улици и райони все още да представляваха само купчини дъски, керемиди и каменни блокове.

Погледна към залязващото слънце и се усмихна на огньовете в степта около града. Народът му беше там и го очакваше. Войските му щяха да се хранят с тлъстото месо на овцете, угоени от лятната трева. Мисълта събуди глада му и Угедай облиза устни, докато минаваше през каменната порта, която не отстъпваше на портата на който и да е дзински град.

Спря за момент в отекващата зала до най-екстравагантния си жест. В центъра се издигаше дърво от плътно сребро — стигаше до самия купол на покрива, който имаше отвор като тавана на всеки гер. На бижутерите от Самарканд им бе потрябвала цяла година да леят и полират, но резултатът от усилията им изиграваше ролята си добре. Всеки, който влезеше в двореца, оставаше зашеметен от такова богатство. Някои виждаха в дървото образ на сребърните хора, на монголските племена, превърнали се в един народ. А по-мъдрите разбираха, че монголите ги е грижа толкова малко за среброто, че го използват като обикновен метал.

Угедай прокара ръка по ствола му, усещаше как металът изстудява пръстите му. Клоните се простираха настрани като пародия на живот и блестяха подобно на бяла бреза под лунна светлина. Той кимна доволно. Протегна се, докато роби и слуги палеха лампите около него. Пламъците им хвърляха черни сенки и изведнъж вечерта навън сякаш стана още по-тъмна.

Чу забързани стъпки и видя приближаващия прислужник Барас агур. Намръщи се на деловата му физиономия и купчината документи в ръцете му.

— След като се нахраня, Барас. Днес беше дълъг ден.

— Както кажеш, господарю, но имаш посетител — чичо ти. — Да му кажа ли да изчака, докато благоволиш да го приемеш?

Угедай разкопчаваше бойния си колан, но спря. И тримата му чичовци бяха дошли по негова заповед в степите около Каракорум и бяха разположили туманите си на огромни лагери. Беше им забранил да влизат в града и се зачуди кой ли се е осмелил да не му се подчини. Подозираше, че е Хазар, който гледаше на заповедите и законите като на инструменти, отнасящи се за другите, но не и за самия него.

— Кой от тях, Барас? — тихо попита Угедай.

— Господарят Темуге, господарю. Изпратих слуги да се погрижат за него, но чака много отдавна.

Барас агур направи жест с ръка, за да покаже колко се е придвижило слънцето в небето, и Угедай раздразнено сви устни. Братът на баща му много добре разбираше нюансите на гостоприемството. Само с идването си в отсъствието на хана вече правеше племенника си длъжен да го приеме. Угедай реши, че нарочно е постъпил така. Човек като Темуге беше твърде ловък, за да не се възползва и от най-малкото предимство. Но въпреки това имаше заповед военачалниците и първенците да останат в степите.

Въздъхна. Вече две години гласеше Каракорум за перлата на империята си. Живееше в блестяща изолация и бе направил всичко по силите си да я запази, но враговете и приятелите винаги са непредвидими. Знаеше, че положението няма да се запази дълго. Събра сили, докато вървеше след Барас агур към първата и най-пищна зала за аудиенции.

— Погрижи се незабавно да ми донесат вино, Барас. И храна. Нещо просто, като онова, което ядат воините в степта.

— Както заповядаш, господарю — отвърна прислужникът му, без да го слуша: мислите му бяха изцяло насочени към предстоящата среща.

Стъпките на двамата отекваха високо в смълчаните пусти коридори. Угедай дори не погледна картините, които обикновено му доставяха такова удоволствие. Двамата с Барас агур минаваха покрай най-добрите произведения на ислямските художници. Едва към края Угедай погледна към разкоша от цветове и се усмихна на образа на Чингис, водещ атаката при прохода Гърлото на язовеца. Художникът бе поискал цяло състояние за едногодишния си труд, но Угедай го удвои, когато видя резултата. Баща му продължаваше да живее на стената, както и в паметта му. Племената не владееха изкуството на рисуването и подобни произведения все още го караха да ахва и да се изпълва с благоговение. Темуге обаче чакаше, така че Угедай само кимна на образа на баща си, след което влезе в залата.

Годините не бяха пощадили брата на баща му. Навремето Темуге беше тлъст като угоено теле, но после бързо отслабна, така че кожата на гърлото му висеше и той изглеждаше много по-стар от истинската си възраст. Угедай погледна студено чичо си, докато онзи ставаше от покрития с коприна стол, за да го приветства. Беше истинско усилие да се държи любезно с човека, който бе сложил край на уединението му. Угедай нямаше илюзии. Народът го очакваше с нетърпение и Темуге бе само първият, пробил защитата му.

— Изглеждаш добре, Угедай — рече Темуге.

Приближи, сякаш се канеше да прегърне племенника си, и Угедай с мъка потисна изблика на раздразнение. Обърна се към Барас, с което принуди чичо си да отпусне протегнатите си ръце.

— Вино и храна, Барас. Или ще продължаваш да стоиш и да зяпаш като овца?

— Да, господарю — незабавно отвърна Барас агур и се поклони. — Ще изпратя писар да запише срещата.

Напусна тичешком и двамата се заслушаха в отдалечаващото се шляпане на сандалите му.

— Посещението ми не е официално, Угедай. Няма нужда от писари и записи.

— Значи си тук като мой чичо? А не защото племената са те избрали да се обърнеш към мен? И не защото ученият ми чичо е единственият човек, на когото всички фракции се доверяват достатъчно, че да се съгласят да ги представлява?

Темуге се изчерви от тона и точността на думите. Угедай вероятно имаше толкова шпиони в лагерите, колкото бяха и неговите собствени. Това бе едно от нещата, които народът беше научил от дзинците. Опита се да прецени настроението на племенника си, но задачата не беше от леките. Угедай дори не му беше предложил солен чай. Темуге преглътна на сухо, докато се мъчеше да разбере степента на неодобрение и раздразненост на по-младия мъж.

— Знаеш, че войските говорят само за това, Угедай — каза Темуге и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Под погледа на светложълтите очи на Угедай не можеше да се отърси от усещането, че говори на някакво ехо на Чингис. Телом племенникът беше по-мек от великия хан, но в него имаше някаква хладина, която изнервяше. На челото на Темуге изби пот.

— Вече две години пренебрегваш империята на баща си… — започна той.

— Това ли мислиш, че правя? — прекъсна го Угедай.

Темуге го зяпна.

— Какво друго да мисля? Остави семействата и туманите навън и се захвана да строиш град, докато те пасат овце. Цели две години, Угедай! — Гласът му се сниши почти до шепот. — Някои започват да говорят, че духът ти се е пречупил от мъка по баща ти.

Угедай горчиво се усмихна наум. Дори споменаването на баща му беше като да изчоплиш коричката на рана. Знаеше всички слухове. Самият той бе пуснал някои от тях, за да кара враговете си да скачат на сенки. Но все пак той беше избраният наследник на Чингис, първия хан на народа. Воините почти боготворяха баща му и Угедай бе сигурен, че няма защо да се страхува от клюките в лагерите. Роднините му обаче бяха друго нещо.

Вратата се отвори и се появи Барас агур с дузина дзински слуги, които веднага се засуетиха около двамата, поставиха бронзови чаши и храна върху бялата покривка пред тях. Угедай направи знак на чичо си да седне с кръстосани крака на плочките и загледа с интерес как кокалите на стареца пукат и го карат да се мръщи от болка. Барас агур отпрати слугите и поднесе чай на Темуге, който прие с облекчение купата с дясната си ръка и отпи церемониално, както щеше да направи във всеки гер в степите. Угедай гледаше с нетърпение, докато наливаха червено вино в неговата чаша. Изпразни я бързо и я поднесе за още, преди Барас агур да успее да се отдалечи.

Угедай видя как погледът на чичо му се стрелна към доведения писар, който стоеше почтително до стената. Знаеше, че Темуге много добре разбира силата на писаното слово. Именно той беше събрал историите за Чингис и основаването на държавата. Угедай притежаваше един от първите томове, грижливо преписан на издръжлива козя кожа. Книгата бе едно от най-ценните му притежания. Но пък има моменти, когато човек предпочита да не бъде записван.

— Остави ни насаме, Барас — рече Угедай. — Остави каната, но вземи писаря със себе си.

Миг по-късно с Темуге отново бяха сами. Угедай пресуши чашата си и се оригна.

— Защо дойде при мен тъкмо сега, чичо? След месец можеше да влезеш свободно в Каракорум с хилядите ни сънародници за празника и пиршеството, за които ще се говори години наред.

Темуге изгледа преценяващо младия мъж. Лицето му изглеждаше уморено и напрегнато. Угедай си беше избрал странен товар с този град. Темуге знаеше, че само шепа мъже от лагерите дават повече от пукнат грош за Каракорум. За монголските военачалници, които познаваха Чингис, градът представляваше колосална приумица от бял мрамор и дзински вкус. Прииска му се да можеше да каже на младежа колко много харесва творението му, без това да прилича на мазно ласкателство. Наистина му харесваше. Самият той навремето бе мечтал да построи такъв град — място с широки улици, площади и дори с библиотека, с хиляди дъбови лавици, очакващи съкровищата, които някой ден щяха да се настанят по тях.

— Не си глупак, Угедай. Неслучайно баща ти предпочете теб пред по-големите ти братя — рече той. Угедай го изгледа остро и Темуге кимна. — Понякога се питам дали не си стратег като военачалника Субодай. Вече две години народът е без водач, без път, но въпреки това няма нито вътрешни разпри, нито борба между първенците.

— Може би защото виждат личния ми туман да язди сред тях, и писарите и шпионите ми — меко отвърна Угедай. — Винаги има мъже в червено и черно, които следят и за най-малкия намек за предателство.

— Сдържа ги не страхът, а объркването — изсумтя Темуге. — Не разбират какво си замислил и затова не предприеха нищо. Ти си наследник на баща си, но не ги призова да положат клетва пред теб. Никой не разбира това, затова чакат и гледат. Все още чакат да видят какъв ще е следващият ти ход.

Видя, че устните на Угедай потрепват, сякаш искаше да се усмихне. Копнееше да прочете мислите на племенника си, но кой знае какво мислеше това ново поколение?

— Построи своя град в степите, Угедай. Войските се събраха по твоя заповед, но вече са тук и мнозина виждат за първи път това величествено място. Нима очакваш от тях просто да ти се закълнат? Само защото си син на баща си? Той има и други живи синове, Угедай. Замислял ли си се изобщо за тях?

Угедай се усмихна на чичо си. Развеселяваше го начинът, по който го гледаше старецът, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в тайните му. Една от тях нямаше да открие, независимо колко настойчиво се взираше. Усети как виното разлива топлината си в тялото му и облекчава болката му като милувка.

— Ако това е било намерението ми, чичо — да си спечеля две години мир и да си построя града, — успях, нали така? Може пък да не искам нищо друго.

Темуге разпери ръце.

— Нямаш ми доверие. — Горчивината в гласа му бе съвсем искрена.

Угедай се засмя.

— Имам ти доверие толкова, колкото и на всеки друг, бъди сигурен.

— Умен отговор — хладно отбеляза Темуге.

— Като за умен човек. Заслужаваш си го — рязко отвърна Угедай.

Цялата му непринуденост изчезна, когато се наведе напред. Чичо му сам не усети как се дръпна.

— По новолуние — продължи Угедай — ще поискам всеки военачалник и първенец на народа да положи ханската си клетва. И те ще го направят. Не защото съм син на баща си, а защото съм избраният от него наследник и водач на народа.

Спря, сякаш иначе щеше да каже твърде много неща, и Темуге видя как захлопва кепенците пред чувствата си. Ето един син, който отрано се беше научил да надява студената физиономия.

— Не ми каза защо си дошъл, чичо — продължи Угедай.

Темуге въздъхна. Моментът бе отлетял.

— Дойдох, за да се уверя, че разбираш опасността, Угедай.

— Плашиш ме — каза с усмивка Угедай.

Темуге пламна.

— Не те заплашвам.

— Тогава откъде може да изникне тази огромна опасност в моя град на градовете?

— Подиграваш ми се, макар че бих път дотук, за да ти помогна и да видя нещата, които си построил.

— Прекрасен е, нали? — попита Угедай.

— Великолепен — отвърна Темуге така искрено, че Угедай се загледа по-замислено в чичо си.

— Честно казано, мислех си за човек, който да наглежда библиотеката ми и да събира свитъци от всички краища на света, докато учените хора по цялата земя не чуят името Каракорум — рече Угедай. — Глупава мечта.

Темуге се поколеба. Идеята беше завладяваща, но той още бе изпълнен с подозрения.

— Още ли ми се подиграваш? — Гласът му беше съвсем тих.

Угедай сви рамене.

— Само когато блееш предупрежденията си като някоя дърта овца. Само ти можеш да събереш учени хора, така си мисля. Ти ще направиш Каракорум прочут. Искам да бъде известен от море до море.

— Щом наистина цениш толкова ума ми, Угедай, ще ме изслушаш, поне този път — рече Темуге.

Угедай въздъхна.

— Говори тогава, чичо. Щом мислиш, че трябва.

— Две години светът те чакаше. Никой не смееше да премести и един войник от страх, че ще го накажеш, та да послужи за пример за останалите. Дори Дзин и Сун бяха кротки. Държаха се като елен, надушил спотайващ се наблизо тигър. Но това вече приключва. Ти призова войските и след месец, ако доживееш, ще бъдеш хан.

— Ако доживея? — повтори Угедай.

— Къде са гвардейците ти сега, Угедай? Извика ги при себе си и вече никой не усеща подозрителните им погледи из лагерите. Да не мислиш, че ще е лесно? Ако през нощта паднеш от покрива и си счупиш главата във всички тези камънаци, кой ще стане хан по новолуние?

— Брат ми Чагатай е в най-добра позиция — безгрижно отвърна Угедай. — Освен ако синът ми Гуюк не бъде оставен, жив. Толуй също е потомък на баща ми. Синовете му пораснаха силни — Монгке и Кублай, Арик-Боке и Хулегу. След време всички те могат да бъдат ханове. — Усмихна се, сякаш развеселен от нещо, което Темуге не можеше да разбере. — Както изглежда, семето на Чингис е силно. Всички имаме синове, но все още гледаме към Субодай. Който разполага с непобедимия военачалник на баща ми, държи цялата войска, не мислиш ли? Без него щеше да има междуособици. Това ли са всички, имащи влияние? Не споменах баба си. Зъбите и очите й вече ги няма, но въпреки това може да е страховита, ако се ядоса.

Темуге впери поглед в него.

— Надявам се действията ти да не са безгрижни като думите ти. Поне засили охраната си, Угедай.

Угедай кимна. Не си направи труда да спомене, че в пищно украсените стени се крият зорки очи. Точно в момента в гърдите на Темуге бяха насочени два арбалета от различни посоки. Достатъчно бе Угедай само да направи определен жест и чичо му щеше да се пресели в света на духовете.

— Изслушах те. Ще обмисля думите ти. Може би ще е по-добре да не се заемаш с библиотеката и школата ми, преди да е минало новолунието. Ако не оцелея дотогава, наследникът ми може да не прояви чак такъв интерес към Каракорум.

Млъкна, за да може чичо му да осмисли думите му. Знаеше, че вече поне един от влиятелните мъже ще направи всичко по силите си, за да го запази жив. Всеки си имаше цена, но тя почти никога не бе в злато.

— А сега трябва да поспя, чичо — рече Угедай. — Всеки ден е изпълнен с нови планове и работа. — Понечи да се надигне, но спря и продължи: — Ето какво ще ти кажа. Не съм бил сляп и глух през последните години. Народът на баща ми спря завоеванията за известно време, но какво от това? Хората се хранеха с мляко и кръв и са готови да бъдат поведени със свежи сили срещу света. И построих града си. Не се бой за мен, чичо. Зная всичко, което ми е нужно, за военачалниците и тяхната преданост.

Изправи се с пъргавината на младеж, докато чичо му трябваше да приеме протегнатата му ръка и се намръщи, когато кокалите му изпукаха.

— Мисля, че баща ти би се гордял с теб, Угедай — рече Темуге.

За негова изненада, Угедай се изкиска.

— Едва ли. Взех копелето на Джучи и го направих първенец и мингхан командир. Ще издигна Бату още повече, за да почета паметта на брат си. Чингис никога не би ми простил това. — Усмихна се при тази мисъл. — И не би харесал моя Каракорум, в това съм абсолютно сигурен.

Повика Барас агур да изпрати Темуге през тъмния град до задушаващата атмосфера на предателство и подозрения, която се бе настанила така удобно в големите лагери.

После взе каната, напълни бокала още веднъж и излезе на каменния балкон да погледа осветените от луната улици. Затвори очи и остави подухващия ветрец да охлади кожата му. Сърцето го заболя и той стисна ръката си, когато болката се разля по тялото му. Усети как по кожата му избива пот, вените му затуптяха и запулсираха с плашеща скорост, главата му се замая. Пресегна се слепешком и се подпря на каменния парапет, задиша бавно и дълбоко. Моментът на слабост отмина и сърцето му отново заби бавно. От огромното налягане в главата му проблясващите светлини се превърнаха в точици и всичко потъна в сенки, които можеше да вижда единствено той. Погледна с горчилка към студените звезди в небето. Под него имаше друга зала, изсечена в камъка. Понякога, когато болката идваше с такава сила, че го оставяше треперещ и немощен, не очакваше дори да я завърши. А ето че беше успял. Гробницата му беше готова, а той все още бе жив. Изпразни каната чаша по чаша, докато всичко около него не се завъртя.

— Колко още ми остава? — пиянски си прошепна той. — Дни? Или години? — Представяше си, че говори на духа на баща си, и махна с ръка. Виното се плисна. — Бях в мир, татко. В мир, когато си мислех, че времето ми е към края си. Какво ме интересуват твоите военачалници и техните… дребнави кавги? А ето че градът ми е издигнат и народът се събра, а аз още съм тук. Какво да правя сега?

Вслуша се в тъмнината за отговор, но отговор нямаше.

2.

Толуй галеше разсеяно мократа коса на жена си и гледаше как четиримата му синове се плискат с крясъци във водите на Орхон. Слънцето топлеше приятно, лежаха на брега и само присъствието на стражите му не му позволяваше да се отпусне напълно. Намръщи се при тази мисъл. Нямаше покой в лагера, където всеки се чудеше дали поддържа Чагатай, Угедай или военачалниците — или може би е от онези, които биха доносничили за всеки от тях. Понякога му се искаше двамата му по-големи братя да уредят тихомълком различията си, за да може да се наслади на ден като този, с прекрасната си жена в обятията си и с четиримата си здрави синове, които го умоляваха да им позволи да поплуват до водопада. Веднъж им беше забранил, но видя, че Кублай отново е предизвикал Монгке и двамата се промъкваха все по-близо и по-близо до брега, където една козя пътека водеше нагоре. Толуй гледаше през притворените си очи как двете по-големи момчета хвърлят виновни погледи към родителите си с надеждата, че са заспали под топлите лъчи на слънцето. Естествено, Арик-Боке и Хулегу не оставаха по-назад и кокалестите им момчешки телца почти трепереха от възбуда.

— Виждаш ли ги? — промърмори Сорхатани.

Толуй се усмихна.

— Почти се изкушавам да ги оставя да опитат. И двамата плуват като видри.

Плуването все още бе ново умение за племената от безкрайните степи. За хора, които се научаваха да яздят преди да могат да говорят, реките бяха изворът на живот за стадата или препятствие, когато бяха придошли. Едва неотдавна се бяха превърнали в източник на удоволствие за децата.

— Но не ти ще си онзи, който ще се грижи за раните им, когато си съдерат кожите или си потрошат кокалите — отбеляза Сорхатани и се отпусна в обятията му.

Но все пак не каза нищо, когато Монгке внезапно се втурна към пътеката; голото му тяло блестеше на слънцето. Кублай хвърли последен бърз поглед към родителите си, но те не помръднаха и в следващия миг той също тичаше.

Толуй и Сорхатани се надигнаха веднага щом момчетата изчезнаха. Спогледаха се развеселено, когато Арик-Боке и Хулегу проточиха шии да видят върха на буйния водопад.

— Не знам кой е по-лош, Монгке или Кублай — рече Сорхатани, откъсна стрък трева и го задъвка. Толуй се изкиска и двамата казаха едновременно:

— Кублай. Монгке ми напомня за баща ми — малко тъжно рече Толуй. — Не се страхува от нищо.

Сорхатани тихо изсумтя.

— Помниш какво е казал баща ти, когато трябвало да избира между двама хилядници, нали?

— Бях там, жено — отвърна Толуй и моментално се върна в онзи момент. — Каза, че Усутай не се страхува от нищо, не усеща глад и жажда. И затова е неподходящ за командир.

— Баща ти беше мъдър. Човек трябва да изпитва малко страх, Толуй, пък било то и само за да се гордее, че го е победил.

Силен крясък накара и двамата да погледнат нагоре. Монгке се появи на ръба на водопада и се хвърли непохватно във вира. Височината беше не повече от десет стъпки, но за едно единадесетгодишно момче сигурно бе ужасяваща. Толуй се отпусна и се засмя, когато видя най-големия си син да се появява на повърхността — плюеше вода и пръхтеше, ослепително белите му зъби блестяха на фона на загорялата му от слънцето кожа. Арик-Боке и Хулегу нададоха ликуващи викове с тънките си гласчета и отново погледнаха нагоре в очакване на Кублай.

Той се появи и скочи заднешком, без изобщо да поглежда надолу, и цопна със силен плясък във водата. Толуй трепна и Сорхатани усети как мускулите му се напрягат, докато се готвеше да скочи, но после Кублай изплува с рев на повърхността. Цялото му тяло бе зачервено от едната страна и той излезе от водата с накуцване, но ясно се виждаше, че е задъхан от радост.

— Трябва да им набия малко послушание в главите — рече Толуй.

Жена му сви рамене.

— Ще им кажа да се облекат и ще ти ги пратя.

Той кимна и смътно си даде сметка, че е чакал одобрението й да накаже момчетата. Сорхатани се усмихна, докато той се отдалечаваше. Добър мъж беше. Може и да не беше най-силният между братята си, нито най-безмилостният, но във всичко останало бе най-добрият от синовете на Чингис.

Докато събираше дрехите, разхвърляни от синовете й по храстите наоколо, тя си спомни единствения мъж, който я беше накарал да се страхува. Лелееше спомена за онзи път, когато Чингис беше погледнал на нея като на жена, а не просто съпруга на един от синовете му. Беше станало на брега на едно езеро, на хиляди мили оттук, в друга страна. Беше видяла как очите на хана блясват само за миг при вида на младостта и красотата й. Беше му се усмихнала, ужасена и изпълнена с благоговение.

— Това беше истински мъж — промълви тихо тя и поклати глава с усмивка.

Хазар стоеше в каруцата, облегнат на бялата плъст на ханския гер — два пъти по-широк и един път и половина по-висок от домовете на народа. Чингис го беше използвал като място за срещи на военачалниците. Угедай така и не бе взел огромната конструкция, която бе толкова тежка, че каруцата трябваше да се тегли от шест вола. След смъртта на великия хан герът остана празен месеци наред, докато Хазар не го присвои. Досега никой не беше посмял да оспори правото му върху него.

Хазар надуши печения мармот, който Хаджиун бе донесъл за обяд, и каза:

— Да хапнем навън. Денят е твърде хубав, за да стоим на тъмно.

Освен димящия поднос Хаджиун носеше и голям мях айраг. Подхвърли го на брат си, остави подноса на края на каруцата, седна, провеси крака и попита:

— Къде са останалите?

Хазар сви рамене.

— Джебе каза, че ще дойде. Пратих вестоносец при Джелме и Субодай. Или ще дойдат, или няма, те си решават.

Хаджиун изпухтя раздразнено. Трябваше сам да прати съобщенията, за да е сигурен, че брат му няма да забрави и че няма да използва неподходящи думи. Нямаше смисъл да гълчи мъжа, който вече беше бръкнал в димящите парчета месо. Хазар си беше Хазар и това беше колкото вбесяващо, толкова и успокояващо на моменти.

— Почти е завършил онзи свой град — рече Хазар и задъвка. — Странно място, с тези ниски стени. Мога направо да ги прескоча с коня.

— Мисля, че точно това е целта му — отвърна Хаджиун. Взе джоб от безквасен хляб от другото гърне и замаха с ръка да разсее дима, докато го пълнеше с месо. Хазар го изгледа объркано и Хаджиун въздъхна.

— Ние сме стените, братко. Той иска народът да разбере, че не му се налага да се крие зад камъните като дзинците. Нали разбираш? Туманите на войската ни са стените.

— Умно — отбеляза с пълна уста Хазар. — Но накрая ще ги издигне, само гледай. Дай му още година-две и ще започне да трупа още камъни. Градовете те карат да се страхуваш.

Хаджиун зяпна брат си, питаше се дали току-що не е изрекъл истинска мъдрост. Хазар забеляза внезапния му интерес и се ухили.

— И сам си го виждал. Ако има злато, човек живее със страх, че някой ще му го отнеме, и затова вдига стени около него. Тогава всички научават къде е златото, идват и го взимат. Винаги става така, братко. Глупаците и златото вървят заедно.

— Така и няма да разбера дали мислиш като дете, или като голям мъдрец — отбеляза Хаджиун и си напълни още един джоб, без да спира да дъвче.

Хазар се опита да каже „мъдрец“ с пълна уста и се задави, така че се наложи брат му да го заудря по гърба. Двамата бяха добри приятели, откакто се помнеха.

Хазар избърса сълзите си, пое дълбоко дъх и отпи глътка айраг от издутия мях.

— Ще му трябват стени по новолуние, струва ми се.

Хаджиун машинално се огледа да види дали някой не ги подслушва. Около тях бе пуста поляна, само конете им пасяха наблизо. По-нататък воините усилено тренираха за голямото състезание, което бе обещал Угедай. Щеше да има сиви коне и брони за борците и стрелците, дори за онези, които спечелят надбягването през равнината. Накъдето и да погледнеха, мъжете се упражняваха по групи, но никой не се мотаеше твърде близко до тях. Хаджиун се отпусна.

— Чул ли си нещо?

— Не, но само глупак може да очаква полагането на клетва да мине като по вода. Угедай не е глупак, не е и страхливец. Изправи се срещу мен, когато полудях след… — Поколеба се и за момент погледът му стана отнесен и студен. — След като Чингис умря. — Отпи отново от силното питие. — Ако беше поискал клетвата им още тогава, никой от племената нямаше да посмее да вдигне ръка срещу него. А сега? Кой знае?

Хаджиун кимна мрачно.

— Сега Чагатай набра сила и половината народ се пита защо той да не е хан.

— Ще се лее кръв, братко. По един или друг начин — отвърна Хазар. — Надявам се само Угедай да знае кога да прощава и кога да прерязва гърла.

— Той има нас — рече Хаджиун. — Именно затова исках да се срещнем тук и да обсъдим плановете си, за да го видим като хан.

— Не бях извикан при белия му град, за да му давам съветите си, нали, Хаджиун? Не знаеш дали се доверява на нас повече, отколкото на всеки друг. А и защо да го прави? Ти самият можеше да си хан, ако искаше. Ти беше наследник на Чингис, докато синовете му пораснат.

Хазар забеляза раздразнението на брат си. В лагера непрекъснато се говореха подобни неща и тези приказки им бяха омръзнали.

— Така или иначе, по-добре ти, отколкото Чагатай. Виждал ли си го как тича с дружинниците си? Толкова млад, така мъжествен.

Наведе се от каруцата и подчертано се изплю на земята. Хаджиун се усмихна.

— Да не би да завиждаш, братко?

— Не на него, макар понякога младостта да ми липсва. Сега винаги ме мъчи някаква болежка. Стари рани, стари колене, онзи път, когато не успя да попречиш да ме прободат в рамото — всичко това боли.

— По-добре е от другото — отбеляза Хаджиун.

Хазар само изсумтя.

Джебе и Субодай вече идваха. Бяха в разцвета на силите си и Хаджиун и Хазар се спогледаха развеселено и заговорнически, докато ги гледаха как уверено крачат през лятната трева.

— Чаят е в чайника, месото е в купата — каза Хазар без никакви церемонии, докато двамата се качваха по стъпалата към гера на стария хан. — Обсъждаме как да запазим Угедай жив достатъчно дълго, за да понесе белите опашки.

Субодай се настани на ръба на платформата, провеси крака и се нахвърли върху месото и хляба. Много добре си даваше сметка, че Хаджиун и Хазар го чакат да каже нещо. Вниманието им не му хареса особено и той яде бавно, след което проми гърлото си с айраг.

Джебе се бе облегнал на плъстената стена и гледаше към града в далечината — приличаше на бяла мараня в топлия въздух. Различаваше златния купол на двореца на Угедай и с изненада установи, че му прилича на жълто око, взиращо се от града.

— Обърнаха се към мен — каза тихо Джебе.

Субодай спря да дъвче, а Хазар, който тъкмо се канеше да отпие глътка айраг, остави меха настрана. Джебе сви, рамене.

— Знаехме, че рано или късно ще се случи с някой от нас. Беше непознат, не носеше никакви отличителни белези.

— Чагатай ли го е пратил? — попита Хаджиун.

Джебе кимна.

— Че кой друг? Но не се споменаха никакви имена. Нямат ми доверие. Беше просто леко докосване, колкото да видят накъде ще скоча.

Субодай се намръщи.

— И ти скочи тук, пред очите на племената. Ясно е, че те следят.

— И какво от това? — наежи се Джебе. — Бях верен на Чингис. Нима настоявам да бъда известен с рожденото си име, като Зургедай? Нося името, което ми даде Чингис, и съм верен на сина, когото той посочи за свой наследник. Какво ме интересува кой ме вижда да говоря с военачалниците му?

Субодай въздъхна и остави последното си парче храна.

— Знаем кои най-вероятно ще осуетят полагането на клетвата. Не знаем обаче как ще го направят и колко мъже ще ги подкрепят. Ако беше дошъл при мен тихомълком, Джебе, щях да ти кажа да се съгласиш с всичко казано от тях, за да научиш плановете им.

— Кой иска да се прокрадва в тъмното, Субодай? — презрително изсумтя Хазар и погледна към брат си за подкрепа, но Хаджиун поклати глава.

— Субодай е прав, братко. Не става въпрос само да покажем, че подкрепяме Угедай и че всички правилно мислещи мъже са на наша страна. Иска ми се да беше така. Народът не е имал ханове преди Чингис и затова няма закони за това как се предава властта.

— Ханът прави законите — отвърна Хазар. — Не видях някой да се оплаква, когато накара всички ни да се закълнем на Угедай като на наследник. Дори Чагатай коленичи пред него.

— Защото изборът му беше да се просне по корем или да умре — рече Субодай. — Сега Чингис го няма и хората около Чагатай шепнат в ухото му. Казват, че единствената причина да не е наследникът е неговата борба с брат му Джучи, а Джучи вече е мъртъв.

Млъкна за момент, спомнил си плисналата по снега кръв. Лицето му беше абсолютно безизразно и другите не можеха да прочетат мислите му.

— Нямаме традиции, които да ни казват как да действаме — уморено продължи Субодай. — Да, Чингис избра наследника си, но умът му беше замъглен от гняв към Джучи. А не са изминали много години от времето, когато предпочиташе Чагатай пред всичките си други синове. Народът само за това говори. Понякога си мисля, че Чагатай може да предяви претенцията си открито и да стане хан. Би могъл да отиде при Угедай с меч в ръка и половината войска няма да го спре.

— А другата половина ще го разкъса — обади се Хазар.

— И за миг ще си имаме размирици, които ще разкъсат държавата на две. Всичко построено от Чингис, цялата ни мощ ще бъде пропиляна в междуособици. Колко време ще мине преди Дзин или арабите да ни нападнат? Ако това е бъдещето, бих предпочел да видя как Чагатай вдига опашките още днес. — Субодай вдигна ръка, когато другите понечиха да възразят. — Това не са думи на предател, не си мислете подобно нещо. Нима не съм показал, че следвам Чингис дори когато всичко в мен крещеше, че постъпва погрешно? Няма да предам паметта му. Ще видя Угедай като хан, това е думата ми.

Отново се замисли за младия мъж, който беше повярвал на обещанието му, че ще бъде пуснат да премине свободно. Субодай знаеше, че думата му не струва нищо, а навремето беше желязо. Това бе стара мъка, но имаше дни, когато раната кървеше като току-що отворена.

— Бях започнал да се тревожа — рече Хазар.

Субодай не се усмихна. Беше по-млад от двамата братя, но те го чакаха търпеливо да говори пръв. Той беше големият военачалник, майсторът, който можеше да замисли всяка атака на всякакъв терен и по един или друг начин да грабне победата. Знаеха, че с подкрепата на Субодай, Угедай има шанс. Тези мисли накараха Хаджиун да се намръщи.

— Няма да е зле да се погрижиш и за собствената си сигурност, Субодай. Твърде ценен си, за да те изгубим.

Субодай въздъхна.

— Ама че времена — да чуя такива думи, докато седя до гера на своя хан. Да, ще внимавам. Аз съм препятствие за онзи, от когото всички се боим. Трябва да сте сигурни, че стражите ви са хора, на които можете да поверите живота си, които не могат да бъдат подкупени или заплашвани, без да ви докладват. Ако жената и децата на някой мъж изчезнат, още ли ще му се доверявате да бди над съня ви?

— Ама че гадна мисъл — рече Джебе и се намръщи. — Наистина ли си мислиш, че сме стигнали дотам? Не ми се вярва, че във всяка сянка се спотайват ножове.

— Ако Угедай стане хан — продължи Субодай, — той може да убие Чагатай или просто да управлява добре или зле четиридесет години. Чагатай няма да чака, Джебе. Ще се опита да уреди смъртта му уж случайно или ще се опита да му отнеме властта със сила. Не го виждам как ще стои кротко, а други ще решават живота и амбициите му. Не е такъв човек, познавам го.

Слънцето сякаш изгуби блясъка си след тези студени думи.

— Къде е Джелме? — попита Джебе. — Каза ми, че ще дойде.

Субодай разтърка тила си и вратът му изпука. От седмици не беше спал добре, макар че нямаше намерение да го споменава на другите.

— Джелме е верен, не се безпокойте за него — промърмори той.

Някои от останалите се намръщиха.

— Верен? Но на кой син на Чингис? — попита Джебе. — В това няма ясен път и ако не намерим такъв, народът ще бъде разкъсан на парчета.

— Тогава по-добре да убием Чагатай — каза Хазар.

Останалите се вцепениха и той им се ухили и сви рамене.

— Вече съм твърде стар, за да си меря думите. Защо трябва да позволяваме всичко да става по неговия начин? Можем да сложим край на това още днес и Угедай ще стане хан по новолуние, без да е заплашен от война. — Видя студените им физиономии и отново се изплю. — Няма да сведа глава пред неодобрението ви, така че не очаквайте подобно нещо от мен. Ако предпочитате да си пазите гърбовете цял месец и да кроите тайни хитроумни планове, ваша си работа. Аз мога да действам още сега и да сложа край на всичко. Какво според вас щеше да направи Чингис, ако сега беше тук сред нас? Щеше направо да отиде при Чагатай и да му пререже гърлото.

— Може би така щеше да направи — призна Субодай, който най-добре от всички знаеше колко безжалостен бе ханът. — Ако Чагатай беше глупак, щях да се съглася с теб. Ако беше изненада — да, би могло да проработи. Бих ти казал да опиташ, но така само ще намериш смъртта си. Затова просто приеми думите ми — Чагатай е готов за подобен ход. Всяка група въоръжени мъже, приближаваща тумана му, се посреща с настръхнали оръжия и готови за атака воини. Той всеки ден планира убийство и затова се страхува от същото.

— Заедно командваме предостатъчно хора, че да се доберем до него — заяви Хазар, макар и не толкова самоуверено.

— Може би. Ако реагират само неговите десет хиляди, бихме могли да се доберем до него, но мисля, че нещата вече са отишли твърде далеч. Каквато и игра да играе Угедай, той даде две години на брат си да шепне в уши и да дава обещания. Без сянката на хана всички ние бяхме принудени да управляваме земите около нас и да действаме така, сякаш единствено нашият глас има значение. Аз лично открих, че това ми харесва. Вие не почувствахте ли същото? — Субодай изгледа останалите и поклати глава. — Народът се разпада на племена от тумани, свързани не кръвно, а от военачалниците, които ги водят. Не, няма да атакуваме Чагатай. Целта ми е да не допуснем междуособици, да не бъдем искрата, която да ги подпали.

— Значи отново се връщаме към въпроса как да запазим Угедай жив — рече малко раздразнено Хазар.

— Не само това — отвърна Субодай. — Отново се връщаме към въпроса как да запазим достатъчна част от народа непокътната за него, за да има на кого да е хан. Надявам се, че не очакваш да намеря отговора само за един ден, Хазар. Можем да победим тук и да видим Угедай с конските опашки, а в същото време да гледаме как Чагатай взема със себе си половината войска и половината държава. Колко време ще мине преди двамата ханове да се изправят един срещу друг на бойното поле с войските си?

— Съвсем ясно се изрази, Субодай — рече Хаджиун. — Но не можем просто да стоим със скръстени ръце и да чакаме катастрофата.

— Не можем — съгласи се Субодай. — Добре, знам достатъчно, за да ви имам доверие. Джелме го няма, защото се среща с двама от военачалниците, които може би са верни на Чагатай. Ще разбера повече, когато си разменим съобщения. Не мога да се срещна отново с него — и да, Хазар, това е точно една от онези тайни игри, които така презираш. Залогът е твърде висок, за да можем да си позволим погрешна стъпка.

— Може би си прав — замислено отвърна Хазар.

Субодай го изгледа твърдо.

— Ще ми трябва и думата ти, Хазар.

— За какво?

— Че няма да действаш на своя глава. Вярно е, че Чагатай тича всеки ден, макар и да не се отдалечава много от воините си. Има известна възможност да разположиш стрелци на тайни места и да го премахнеш, но ако се провалиш, ще съсипеш всичко, за което работеше брат ти, всичко, което струваше живота на толкова много от онези, които обичаше. Целият народ ще потъне в пламъци, Хазар.

Хазар зяпна военачалника, който сякаш беше прочел мислите му. Всички видяха гузното му изражение, преди да успее да надене студената физиономия. Субодай заговори отново, без да му даде възможност да отговори:

— Думата ти, Хазар. Искаме едно и също, но не мога да планирам около теб, без да знам какво ще направиш.

— Имаш я — навъсено рече Хазар.

Субодай кимна, сякаш това бе незначителна подробност от разговора.

— Ще ви държа в течение. Не можем да се срещаме често покрай всички шпиони в лагера, така че ще използваме доверени вестоносци. Не записвайте нищо и никога повече не споменавайте името Чагатай. Наричайте го Счупеното копие, ако трябва да говорите за него. И знайте, че ще намерим някакво решение.

Субодай се изправи плавно и благодари на Хазар за гостоприемството му.

— А сега трябва да тръгвам и да разбера какво са обещали на Джелме в замяна на подкрепата му.

Сведе глава и пъргаво слезе по стъпалата. Само като го гледаха, Хазар и Хаджиун се почувстваха като дъртаци.

— Бъди благодарен за едно — тихо рече Хаджиун, докато военачалникът се отдалечаваше. — Ако той искаше да е хан, нещата щяха да са много по-трудни.

3.

Угедай стоеше в сенките в основата на рампата, която водеше към светлината и чистия въздух горе. Грамадният овал най-сетне беше завършен, всичко наоколо миришеше на дърво, боя и лак. Лесно беше да си представи как най-силните атлети на народа му излизат под рева на трийсет хиляди мъже и жени. Виждаше всичко това в мислите си и изведнъж осъзна, че се чувства добре за пръв път от много време. Дзинският лечител беше говорил много за опасностите от праха от напръстник, но Угедай знаеше само, че той успокоява постоянната болка в гърдите му. Преди два дни получи толкова остър пристъп, че беше рухнал на колене в покоите си. Намръщи се на спомена за притискането, сякаш беше затворен в тясно пространство и не можеше да си поеме дъх. Щипка от черния прах в чаша червено вино му беше донесла облекчение, сякаш някой бе разрязал стегнати около гърдите му въжета. Вървеше току пред смъртта, сигурен бе, но тя все още бе на две крачки зад него.

Строителите напускаха с хиляди огромния стадион. Угедай едва поглеждаше реката изтощени лица, която се точеше покрай него. Знаеше, че са работили през цялата нощ, за да остане доволен, и това беше съвсем в реда на нещата. Запита се какво ли са изпитвали, когато императорът на Дзин бе коленичил пред баща му. Ако бяха принудили Чингис да се унизи по такъв начин, той едва ли щеше да е толкова спокоен и готов да приеме участта си. Чингис му беше казал, че дзинците нямат идея за един народ и държава. Управляващата им върхушка говореше за империи и императори, но селяните не можеха да видят толкова надалеч. Вместо това те бяха предани на градове и местни велможи. Угедай кимна замислено. До неотдавна отделните племена на сънародниците му бяха постъпвали по същия начин. Баща му ги беше натикал всички в нова епоха и мнозина от тях все още не разбираха широтата на неговата далновидност.

Повечето работници гледаха в земята, докато минаваха покрай него, ужасени от мисълта, че могат да привлекат вниманието му. Сърцето на Угедай заби по-бързо, когато видя различна реакция у някои от онези, които го приближаваха. Прииска му се да излезе от сенките на светло и трябваше да положи усилия, за да потисне внезапното желание. Гърдите го боляха, но я нямаше ужасната умора, която обикновено го измъчваше независимо колко дълго е спал. Вместо това сетивата му бяха живи и изострени. Можеше да надуши и чуе всичко около себе си, от подправената с чесън храна на работниците до разменените шепнешком думи.

Светът сякаш се напъна и после избухна, оставяйки го почти замаян. Пред него имаше хора, които го гледаха и после нарочно извръщаха погледи. Реакцията им ги бележеше като вдигнат флаг. Угедай не видя никакъв сигнал, но те като един извадиха оръжия изпод дрехите си — къси остри тесли като онези, с които дърводелците окастряха колове. Тълпата се развълнува, люшна се — все повече и повече хора разбираха какво се случва. Чуха се дрезгави викове, но Угедай остана абсолютно неподвижен в центъра на засилващата се буря. Беше приковал поглед в най-близкия от мъжете, който си пробиваше път през останалите, вдигнал високо оръжието си.

Угедай го гледаше как приближава. Бавно разпери ръце и дланите му докоснаха бягащите работници. Нападателят изкрещя нещо, но викът му се изгуби в глъчката. Угедай оголи зъби, когато мъжът беше улучен отстрани и тялото му се свлече в краката на бронирания гвардеец, който го беше ударил.

Докато другите гвардейци тъпчеха и избиваха мъжете в полутъмния тунел, Угедай бавно свали ръце. Гледаше със студена физиономия. Оставиха двама живи, както бе заповядал, но ги удряха с дръжките на сабите, докато лицата им не се превърнаха в подути кървави маски. Останалите бяха изклани като кози.

След няколко мига първият командир застана задъхан пред него. Бледото му лице беше опръскано с кръв и мръсотия.

— Господарю, добре ли си?

Угедай откъсна поглед от войниците, които продължаваха да удрят мъртвата плът на мъжете, които се бяха осмелили да нападнат господаря им.

— Че как би могъл да помислиш нещо друго, Хуран? Нищо ми няма. Добре си свърши работата.

Хуран сведе глава и почти се извърна, но не можеше да го стори.

— Господарю, нямаше нужда от това. Следяхме тези мъже от два дни. Лично претърсих жилищата им и нито за миг не съм свалял поглед от тях. Можехме да се справим и без да те излагаме на опасност.

Хуран явно се мъчеше да намери подходящите думи, но за първи път от много време Угедай се чувстваше някак по-лек и по-силен.

— Кажи каквото имаш да кажеш, Хуран — добродушно отвърна той. — Няма да ме обидиш.

Беше го освободил от необходимостта да внимава какво говори и видя как напрежението и сковаността му изчезват.

— Аз живея, за да те защитавам, господарю — каза Хуран. — В деня, в който умреш, ще умра и аз, така съм се заклел. Но не мога да те защитавам, ако ти… ако си влюбен в смъртта, господарю, ако искаш да умреш…

Запъна се на последните думи и млъкна под студения поглед на Угедай.

— Загърби страховете си, Хуран. Служиш ми, откакто бях момче. Нима не рискувах и тогава? Като всеки друг момък, който си въобразява, че ще живее вечно?

Хуран кимна.

— Така е, но тогава нямаше да стоиш с широко разперени ръце, ако към теб тича убиец. Видях го, господарю, но не го разбирам.

Угедай се усмихна, сякаш наставляваше малко дете. Може би беше заради близостта му с вечността в тези моменти, но се чувстваше почти замаян.

— Не искам да умирам, бъди сигурен, Хуран. Но и не се боя ни най-малко от смъртта. Разперих ръце, защото точно в този момент не ме беше грижа. Можеш ли да разбереш това?

— Не, господарю — отвърна Хуран.

Угедай въздъхна и сбърчи нос от миризмата на кръв и изпражнения.

— Въздухът тук е отвратителен — рече той. — Да излезем навън.

Мина покрай купчината трупове. Мнозина бяха убити случайно в суматохата — прости работници, опитващи се да се измъкнат в мрака. Напомни си да изплати някакво обезщетение на семействата им.

Излязоха на светло и Угедай се загледа в завършената арена. Настроението му се повиши още повече при вида на наредените един над друг редовете за сядане — хиляди и хиляди пейки, простиращи се сякаш безкрайно пред него. След кръвопролитието при входа стадионът се беше опразнил изумително бързо и Угедай чуваше ясните мелодични трели на някаква птица. Изкушаваше се да извика и да види дали ще чуе ехото от собствения си глас. Трийсет хиляди души от народа му можеха да седнат тук и да гледат надбягванията, борбите и състезанията по стрелба. Щеше да е великолепно.

Нещо по лицето го засърбя. Почеса се и погледна почервенелия си пръст. Нечия чужда кръв.

— Ето тук, Хуран, на това място ще стана хан. И ще чуя клетвите на народа си.

Хуран кимна отсечено и Угедай му се усмихна. Знаеше, че верността на командира е абсолютна. Но въпреки това не спомена за слабото си сърце, което всеки момент можеше да отнеме живота му. Не каза на Хуран, че всяка сутрин се буди с облекчение, че е преживял нощта и вижда още един изгрев, нито как остава все по-късно и по-късно през нощта от опасения, че това може да е последният му ден. Виното и прахът от напръстник му носеха облекчение, но той знаеше, че всеки следващ ден, всеки следващ дъх е дар за него. Как можеше да се страхува от убиец, щом винаги се намираше в сянката на смъртта? Помисли си дали да не сложи щипка от праха под езика си. Хуран нямаше да посмее да попита какво е това.

— До новолунието остават три дни, Хуран. Ти ме запази жив досега, нали? Колко нападения успя да осуетиш?

— Седем, господарю — тихо отвърна Хуран.

Угедай го изгледа остро.

— Зная само за пет, като броим и днешното. Как така седем?

— Моят човек в кухнята предотврати отравянето ти тази сутрин, господарю. И трима от воините на брат ти бяха убити при свада.

— Сигурен ли си, че са били дошли да ме убият?

— Не, господарю, не съм — призна Хуран. Беше оставил един от тях жив и беше поработил върху него, но беше награден за усилията си единствено с писъци и проклятия.

— Действал си прибързано, Хуран — рече Угедай, но без съжаление. — Предвидили сме подобни атаки. Храната ми се проверява, слугите ми се подбират човек по човек. Градът ми е обсаден от безброй шпиони и воини, преструващи се на обикновени бояджии и дърводелци. И в същото време отворих Каракорум и хората продължават да прииждат. Трима дзински велможи са се настанили в собствения ми дворец, както и двама християнски монаси, които са дали обет за бедност и затова спят в сеното в конюшните. Полагането на клетвата ще е… интересно време, Хуран. — Въздъхна, като видя мрачната разтревожена физиономия на войника. — Ако всичко сторено от нас не е достатъчно, може би не ми е писано да оцелея. Бащата небе обича добрата игра, Хуран. Може би ще ти бъда отнет въпреки всичките ти усилия.

— Не и докато съм жив, господарю. Аз ще те нарека хан.

Говореше така уверено, че Угедай се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ме придружи до двореца, Хуран. Трябва да продължа със задълженията си след тази малка забава. Мисля, че накарах орлок Субодай да ме чака достатъчно дълго.

Субодай беше оставил доспехите си в покоите, които му бяха дали. Всеки воин от племената знаеше как Чингис навремето бе приближил свой враг без оръжие и беше прерязал гърлото му с люспа от бронята си. Затова Субодай облече лек дел, гамаши и сандали. Дрехите му бяха донесени специално, чисти и нови, от най-добрите материали. Колко разкош имаше в тези стаи! Угедай беше заимствал от всяка култура, с която се бяха сблъскали при завоеванието. Гледката смущаваше Субодай, макар че не можеше да опише с думи неудобството си. Още по-зле му се отразяваше суматохата и бързането по коридорите на двореца, които гъмжаха от хора, тичащи да изпълняват непонятни му задачи и поръчения. Не беше предполагал, че толкова много хора са заети е подготовката за полагането на клетвата. На всеки ъгъл и във всяка ниша имаше гвардейци, но при толкова много непознати лица Субодай през цялото време се чувстваше неспокоен. Определено предпочиташе откритото пространство.

Половината ден беше отминал. Той сграбчи един тичащ покрай него слуга и нещастникът извика от изненада. Угедай бил зает с нещо в града, но знаел, че Субодай го чака.

Субодай не можеше да си тръгне, без това да се изтълкува като обида, така че стоеше в притихналата приемна и с всеки изминал час му ставаше все по-трудно да прикрие нетърпението си.

Въпреки че помещението бе пусто, Субодай усещаше бдителни погледи отвсякъде. Отиде до един прозорец и загледа новия град и туманите в степта. Слънцето клонеше към залез и хвърляше дълги ивици от злато и сянка на земята и улиците долу. Угедай бе подбрал добре мястото, с планините на юг и минаващата наблизо широка пълноводна река. Субодай бе минал покрай част от канала, построен да докарва вода в града. Беше изумително, докато не се замислиш, че тук бяха работили един милион души в продължение на почти две години. Всичко е възможно, стига да разполагаш с достатъчно злато и сребро. Запита се дали Угедай ще оцелее, за да се наслаждава на творението си.

Беше изгубил представа за времето. Накрая чу приближаващи се гласове. Гвардейците на Угедай влязоха и заеха местата си. Субодай усети как погледите им се плъзнаха и спряха върху него като единствената възможна заплаха в помещението. Угедай влезе последен. Лицето му бе по-подпухнало и по-бледо, отколкото го помнеше. Трудно бе да не се сетиш за Чингис при вида на тези жълти очи и Субодай се поклони дълбоко.

Угедай отвърна на поклона и седна на една пейка под прозореца. Дървото бе полирано и инкрустирано със злато и Угедай плъзна ръката си по него, наслаждавайки се на допира, докато гледаше навън към Каракорум. Затвори очи за момент. Залязващото слънце хвърляше последните си златни лъчи във високото помещение.

Не изпитваше любов към Субодай, колкото и да се нуждаеше от него. Ако военачалникът беше отказал да изпълни най-бруталната заповед на Чингис, по-големият брат на Угедай Джучи щеше отдавна да е хан. Ако Субодай беше задържал ръката си, ако не се бе подчинил поне веднъж, сега нямаше да ги грози криза на властта, която можеше да унищожи всички.

— Благодаря, че ме изчака. Надявам се, слугите са се погрижили за удобството ти? — най-сетне попита той.

Субодай се намръщи на въпроса. Беше очаквал ритуалното гостоприемство на гера, но лицето на Угедай беше видимо уморено.

— Разбира се, господарю. Нужно ми е съвсем малко.

Откъм вратата се чуха стъпки. В помещението влязоха още гвардейци, следвани от Толуй и жена му Сорхатани. Угедай стана.

— Добре си дошъл в дома ми, братко. Не очаквах, че и прекрасната ти жена ще ме удостои с честта да дойде. — Обърна се любезно към Сорхатани. — Децата ти добре ли са?

— Да, господарю. Доведох само Монгке и Кублай. Обзалагам се, че в момента създават грижи на хората ти.

Угедай смръщи вежди. Беше помолил Толуй да дойде в двореца заради собствената му безопасност. Знаеше най-малко за два заговора, които целяха отстраняването на по-малкия му брат, но беше очаквал да му обясни това насаме. Погледна го и видя как очите на брат му се стрелнаха за миг нагоре, след което се насочиха към земята. Трудно можеше да се откаже нещо на Сорхатани.

— А другите ти синове? Не са ли с теб? — попита Угедай брат си.

— Изпратих ги при един братовчед за няколко месеца. Ще пропуснат полагането на клетвата, но ще се погрижа да я положат както подобава, когато се върнат.

— О — разбиращо рече Угедай.

Двама от синовете щяха да оцелеят, независимо какво щеше да се случи. Запита се дали всъщност Сорхатани не е променила заповедта му цялото семейство да се яви в двореца. Може би беше права да не е твърде доверчива в тези опасни времена.

— Не се съмнявам, че военачалникът Субодай е пълен с новини и свирепи предупреждения, братко — рече Угедай. — Можеш да се върнеш в покоите си, Сорхатани. Благодаря, че намина да ме видиш.

Отпращането не можеше да бъде отказано и Сорхатани се поклони сковано. Угедай забеляза яростния поглед, който хвърли на Толуй, докато се обръщаше. Вратите отново се отвориха и тримата мъже останаха сами, с осмина гвардейци покрай стените.

Угедай им посочи масата и седнаха. И тримата бяха по-предпазливи, отколкото бяха предполагали, че е възможно.

На Угедай му писна от всичко това, събра чашите, напълни ги и ги бутна към гостите си. Те посегнаха към тях едновременно — знаеха, че всяко колебание ще покаже, че се страхуват да не бъдат отровени. Угедай не ги накара да чакат дълго и пресуши своята чаша на три бързи глътки.

— На вас двамата ви имам доверие — безцеремонно рече той и облиза устни. — Толуй, спрях един опит за покушение срещу теб или срещу синовете ти. — Толуй едва забележимо присви очи и се напрегна. — Шпионите ми чуха и за друг опит, но не зная чий е и времето не ми стига. Мога да се справя с онези, които търсят моята смърт, но трябва да те помоля да останеш в двореца. Иначе няма да мога да те защитавам, докато не стана хан.

— Значи нещата наистина са толкова лоши? — попита изуменият Толуй. Знаеше, че в лагера има брожения, но новината за открити нападения го беше потресла. Искаше му се и Сорхатани да беше тук и да чуе това. По-късно трябваше да й разкаже всичко.

Угедай се обърна към Субодай. Военачалникът седеше, облечен в прости дрехи, но излъчваше авторитет. Угедай за миг се запита дали това не се дължи просто на репутацията му. Трудно беше да не гледаш с благоговение Субодай, ако знаеш какво е постигнал през живота си. Войската дължеше успеха си колкото на Чингис, толкова и на него. Но на Угедай му бе все по-трудно да не изпитва омраза към него. Потисна я, както правеше вече повече от две години. Все още имаше нужда от този човек.

— Ти си предан, Субодай — рече той. — Най-малкото на волята на баща ми. Благодарение на теб всеки ден получавам вести за Счупеното копие.

Мъчеше се да запази спокойствие. Част от него искаше да остави Субодай в степите, извън Каракорум, да игнорира стратега, когото баща му ценеше повече от всички останали. Но само глупак можеше да пропилее на вятъра такъв талант. Дори предизвикан открито, Субодай не потвърди, че е източникът на появилите се в двореца вестоносци, макар Угедай да бе почти сигурен в това.

— Служа, господарю — отвърна Субодай. — Имаш клетвата ми, като наследник. Нямам намерение да я престъпвам.

За миг гневът на Угедай се надигна в главата му като бял шип. Този човек беше прерязал гърлото на Джучи в снега, а сега седеше тук и говореше за клетвата си. Пое дълбоко дъх. Субодай беше твърде ценен, за да го пропилява. Трябваше да бъде управляван, изваден от равновесие.

— Брат ми Джучи също беше чул обещанията ти, нали?

За негово удоволствие лицето на военачалника изгуби цвета си.

Субодай помнеше всяка подробност от срещата с Джучи в северните снегове. Синът на Чингис беше разменил живота си за живота на хората си и семействата им. Джучи знаеше, че ще умре, но беше очаквал възможност да поговори отново с баща си. Субодай бе прекалено истински мъж, за да шикалкави и да увърта кое е добро и кое — лошо. Тогава го беше почувствал като предателство, сега също го чувстваше по този начин. Кимна рязко.

— Убих го, господарю. Постъпих неправилно и живея с това.

— Значи си престъпил думата си, така ли, Субодай? — притисна го Угедай и се наведе над масата.

Чашата му се обърна с метално дрънчене и Субодай се пресегна и я изправи. Не можеше да не поеме цялата вина върху себе си. Просто не можеше.

— Да — отвърна той с пламнали от гняв и срам очи.

— Тогава възстанови честта си! — изрева Угедай и удари масата с юмруци.

Трите чаши се преобърнаха и виното се разля като кръв. Гвардейците изтеглиха мечовете си и Субодай скочи, почти очакваше да го нападнат. Впери поглед в Угедай, който все още седеше. И коленичи толкова рязко, колкото се беше изправил.

Угедай нямаше представа до каква степен смъртта на брат му е измъчвала Субодай. Военачалникът и баща му бяха запазили това помежду си. Случилото се бе откровение и му трябваше време да помисли какво означава то. Заговори инстинктивно — връзваше Субодай със собствените му вериги.

— Възстанови честта си, военачалнико, като запазиш живота на друг син на Чингис достатъчно дълго, за да стане хан. Духът на брат ми не би искал да види семейството си разкъсано и изоставено. Духът на баща ми също. Погрижи се за това, Субодай, и намери покой. Не ме интересува какво ще стане по-нататък, но ти ще си сред първите, които ще положат клетва. Това ще е подобаващо.

Гърдите го боляха, кисела пот изби на челото и под мишниците му. Огромна тежест затисна раменете му, сърцето му заби все по-бавно и по-бавно. От седмици не беше спал добре. Постоянният страх от смъртта го изтощаваше и го крепеше единствено волята му. Беше смаял двамата си гости с внезапната си ярост, но понякога едва успяваше да се контролира. Твърде дълго бе живял с огромен товар на гърба и понякога просто не можеше да запази спокойствие. Щеше да стане хан, пък било то и само за един ден. Субодай и Толуй го наблюдаваха разтревожено.

— И двамата ще пренощувате тук — рече Угедай малко задавено. — Няма по-безопасно място от това. Нито в степите, нито в града.

Толуй, който вече се бе настанил удобно в предоставените му покои, кимна. Субодай се поколеба. Не можеше да разбере този син на Чингис, нито какво го тласка напред. Долавяше някаква смътна тъга у Угедай, някаква самота, въпреки че беше заобиколен от множество хора. Субодай знаеше, че ще е по-полезен в степта. Всяка реална заплаха би дошла оттам, от тумана на Чагатай. Но въпреки това сведе глава пред мъжа, който утре по залез-слънце щеше да е хан.

Угедай разтърка очи и усети как замайването отминава. Не можеше да им каже, че очаква Чагатай да стане хан след него. Само духовете знаеха колко време му е останало, но беше построил града си. Беше оставил знака си в степите и щеше да стане хан.

Събуди се в тъмното. Потеше се в топлата нощ. Обърна се в леглото. Жена му до него се размърда. Той отново започна да се унася, но чу далечен тропот, сякаш някой тичаше, и моментално се разсъни, надигна глава и се заслуша. Кой тичаше в този час? Слуга? Затвори отново очи и чу леко почукване по външната врата на покоите. Изруга тихо, хвана жена си за рамото и я разтърси.

— Обличай се, Торогене. Нещо става.

Напоследък Хуран беше започнал да спи пред покоите му, опрял гръб на вратата. Едва ли щеше да буди господаря си без основателна причина.

Докато Угедай завързваше колана на дела си, чукането се повтори. Той затвори двойната врата към спалнята и излезе бос във външната стая. Мина покрай дзинските маси и дивани. Нямаше луна и помещенията тънеха в мрак. Не беше трудно да си представи убийци във всяка сянка, така че взе окачения на стената меч. Тихо го извади от ножницата, долепи ухо до вратата и се заслуша.

Някъде в далечината се чу писък и Угедай рязко се дръпна и тихо повика:

— Хуран?

Дори през дебелата дъбова врата долови облекчението в гласа на командира.

— Господарю, можеш да отвориш.

Угедай дръпна тежкото резе. Беше нервен и не бе забелязал, че през процепите в дъските не се процежда светлина от коридора. Навън бе по-тъмно от покоите му, където през прозорците влизаше слаба светлина от звездите.

Хуран бързо влезе и мина покрай Угедай, за да огледа. Зад него Толуй въведе Сорхатани и двамата си големи синове.

— Какво става? — изсъска Угедай и остави гнева да прикрие нарастващата му паника.

— Стражите пред вратата ни си тръгнаха — отвърна Толуй. — Не знам какво щеше да стане, ако не ги бях чул.

Угедай стисна по-здраво дръжката на меча и се почувства по-уверено. Обърна се, понеже вратата на спалнята се отвори. Светлината на фенера очерта силуета на жена му.

— Стой там, Торогене — каза й той. За негово раздразнение, тя въпреки всичко пристъпи напред, облечена само по нощница.

— Отидох до най-близката стражница — продължи Толуй и погледна синовете си, които зяпаха възбудено. — Всички бяха мъртви, братко.

Хуран се намръщи и погледна към тъмните коридори.

— Не ми се иска да го правя, господарю, но трябва да се заключим. Това е най-яката врата в двореца. Ще си в безопасност до сутринта.

Угедай се разкъсваше между яростта и предпазливостта. Познаваше всеки камък в огромната сграда. Беше гледал как оформят, полират и поставят на мястото му всеки блок. А ето че всичките му зали, цялата му власт и влияние щяха да бъдат сведени само до няколко стаи, ако вратата се затвореше.

— Дръж я отворена колкото може по-дълго — каза той. Та нали в момента пристигаха още гвардейци? Как можеше подобен опит за убийство да мине незабелязан?

Някъде наблизо отново се чуха тичащи стъпки, ехото достигаше до тях от всички посоки. Хуран подпря вратата с рамо. Внезапно от мрака се появи нечия фигура. Хуран замахна и изпъшка, когато мечът му се плъзна по люспестата броня.

— Спри, Хуран — чу се глас и неизвестният се вмъкна в стаята.

Угедай въздъхна облекчено.

— Субодай! Какво става?

Военачалникът не отговори. Пусна меча си на каменния под, помогна на Хуран да залости вратата и отново взе оръжието си.

— Коридорите са пълни с хора. Претърсват всяка стая — рече той. — Добре че никога досега не са влизали в двореца ти. Иначе вече щяха да са тук.

— Как успя да минеш през тях? — остро попита Хуран.

Субодай се намръщи гневно.

— Някои ме познаха, но на простите войници още не им е заповядано да ме съсекат. Доколкото знаят, аз участвам в заговора.

Угедай посърна, огледа малката група, която бе потърсила убежище в покоите му, и попита:

— Къде е синът ми Гуюк? Дъщерите ми?

Субодай поклати глава.

— Не ги видях, но вероятно са в безопасност. Ти си нароченият, не те.

Толуй трепна, когато разбра думите му. Обърна се към жена си.

— Значи съм довел теб и синовете си на най-опасното място.

Сорхатани се пресегна, докосна бузата му и каза тихо:

— Тази нощ никъде не е безопасно.

Чуваха как гласовете и стъпките се приближават все повече. Извън града туманите спяха. Никой не подозираше за заплахата.

4.

Хаджиун яздеше бавно по отъпканата трева на лагера, заслушан в звуците навсякъде около себе си. Въпреки че бе нощ, не беше сам. Тридесет от заклетите му мъже го следваха и си отваряха очите на четири за възможна атака. Никой вече не излизаше сам от лагера си, особено когато до новолунието оставаше съвсем малко. Фенери и факли с овнешка лой съскаха и трептяха на всеки кръстопът. Под тях тъмни групи воини не сваляха поглед от него.

Направо не можеше да повярва колко много подозрение и напрежение има в лагера. Когато приближи гера на Хазар, на три пъти го спряха стражи.

Пламъците на две лампи танцуваха на нощния ветрец и хвърляха гърчещи се жълти сенки пред гера. Хазар излезе с прозявка, но Хаджиун виждаше опънатите насочени към него лъкове.

— Трябва да поговорим, братко — рече той.

Хазар се протегна и изпъшка.

— Посред нощ?

— Да, посред нощ — рязко отвърна Хаджиун.

Не искаше да казва повече пред толкова много слухтящи уши. Като никога Хазар усети настроението му и кимна без повече възражения. После подсвирна тихо. От мрака излязоха мъже в пълно бойно снаряжение с ръце върху дръжките на сабите си. Без да обръщат внимание на Хаджиун, те отидоха при Хазар, спряха пред стъпалата и погледнаха нагоре към него в очакване на заповеди. Хазар приклекна и им замърмори нещо.

Хаджиун овладя нетърпението си. Мъжете сведоха глави и тръгнаха по възложените им задачи. Един доведе коня на Хазар — почти черен скопец, който започна да цвили и да рита, докато го оседлаваха.

— Вземи си бойците, братко — каза Хаджиун.

Хазар впери поглед в него и видя напрежението на лицето му. Сви рамене, даде знак на стоящите наблизо командири и четиридесетина воини мигом се озоваха до него. Като че ли напоследък дори Хазар не рискуваше, докато чакаше новолунието.

До зазоряване имаше още много време, но лагерът беше нащрек и движението на толкова много хора събуди всички, покрай които минаваха. Навсякъде около тях се чуваха гласове, плачеха бебета.

Светлините на факлите хвърляха златиста светлина върху Каракорум. Стените бяха светлосиви сенки в нощта, но западната порта от дъб и желязо блестеше в нощта. Хазар се намръщи, наведе се напред в седлото и се взря в нея.

— Досега не я бях виждал затворена — каза през рамо.

И без да се замисля, пришпори коня и препусна напред. Воините му го последваха, сякаш правеха маневра на бойното поле. Звуците на лагера, гласовете — всичко това се изгуби в тропота на копита, пръхтенето на конете, дрънченето на метал и сбруи. Западната порта на Каракорум растеше пред тях. Хазар вече различаваше редиците мъже, които стояха обърнати навън, сякаш го предизвикваха.

— Точно затова те събудих — отвърна Хаджиун.

Двамата бяха братя на великия хан и чичовци на следващия. Бяха доказали авторитета си военачалници и всеки войн от народа знаеше имената им. Стигнаха пред портата и дръпнаха юздите. Хората им спряха зад тях с ръце върху дръжките на сабите. Нервите на всички и от двете страни бяха опънати като тетиви на лъкове. Хаджиун и Хазар се спогледаха и слязоха от конете.

Застанаха в прахта — трева нямаше, земята отдавна беше отъпкана от оживеното движение през портата. И двамата усещаха мрачните погледи на онези срещу тях. Мъжете при портата нямаха обозначения за ранг, никакви знамена и пряпорци не показваха кои са. Хаджиун и Хазар имаха чувството, че гледат разбойници от младите си години, хора, които не признават никакъв народ и държава.

— Познавате ме — внезапно изрева Хазар. — Кой смее да застане на пътя ми?

Най-близките трепнаха от гласа, който можеше да се извиси над цяло бойно поле, но не отговориха, нито помръднаха.

— Не виждам означения на туман или мингхан в редиците ви. Не виждам знамена, а само долна сбирщина скитници без господар. — Замълча и ги изгледа свирепо. — Аз съм Хазар Ворджигин, от вълците, от народа под властта на великия хан. Ще отговаряте, когато ви питам.

Някои от мъжете се размърдаха нервно, но не отстъпиха и никой не проговори. Хазар прецени, че са около триста. Нямаше съмнение, че положението при другите четири порти на Каракорум е същото. Озъбените зад него дружинници бяха по-малко на брой, но пък бяха най-добрите бойци и стрелци, които можеха да съберат двамата с Хаджиун. Достатъчна бе само една дума и щяха да атакуват.

Хазар погледна Хаджиун. Едва сдържаше гнева си от наглото безочие на онези срещу тях. Ръката му недвусмислено се отпусна на дръжката на сабята. Воините и от двете страни се напрегнаха, готови за кръвопролитието.

Хаджиун обаче едва забележимо поклати глава. Хазар се намръщи, оголи зъби, наведе се към най-близкия от онези при портата и почти задиша в лицето му.

— Аз казвам, че сте безродни скитници, без означения за ранг и произход. Не напускайте поста си, докато не се върна. Смятам да мина през червата ви и да вляза в града.

Мъжът се потеше и примигваше от ръмжащия в лицето му глас.

Хазар и Хаджиун яхнаха конете и обърнаха гръб на кръговете светлина и обещанията за смърт. Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние, Хаджиун каза:

— Това трябва да е работа на Счупеното копие. Угедай е в града и някой не иска да му се притечем на помощ.

Хазар кимна. Сърцето му още биеше бясно. От години не беше виждал подобно неподчинение. Беше бесен.

— Моите десет хиляди ще отвърнат на обидата — озъби се той. — Къде е Субодай?

— Не съм го виждал, откакто отиде при Угедай.

— Прати вестоносци до неговия туман и до Джебе. С или без тях, Хаджиун, ще вляза в този град.

Братята и хората им се разделиха и препуснаха по различни пътеки, които щяха да доведат пред портите на Каракорум четиридесет хиляди мъже.

Шумът от другата страна на вратата затихна почти напълно. С мълчаливи знаци Субодай и Толуй вдигнаха един тежък диван и го замъкнаха до вратата.

— Има ли друг начин да се влезе? — промърмори Субодай.

Угедай поклати глава, поколеба се и каза:

— В спалнята ми има прозорци, но отвън е отвесна стена.

Субодай изсумтя недоволно. Първото правило на сражението бе ти да избереш терена. Второто — да познаваш терена. И двете предимства му бяха отнети. Огледа потъналата в сянка група, като се мъчеше да прецени настроението им. Монгке и Кублай бяха ококорени и развълнувани от тръпката да участват в истинско приключение. Изобщо не осъзнаваха опасността, в която се намираха. Сорхатани посрещна погледа му спокойно, без да каже нищо. Субодай извади от ботуша си дълъг нож и й го подаде.

— Тази нощ стена няма да ги спре — каза на Угедай и долепи ухо до вратата.

Всички замълчаха, докато се напрягаше да чуе нещо, а после трепнаха от трясъка, който накара Субодай да отскочи назад. Тънка струйка гипсова прах се посипа от тавана и Угедай трепна, когато я видя.

— Коридорът е тесен — промълви той като че ли на себе си. — Нямат достатъчно място за засилване.

— Това е добре. Има ли оръжия тук? — попита Субодай.

Угедай кимна. Беше син на баща си.

— Ела — каза и му направи знак да го последва.

Субодай се обърна към Хуран и го видя вече застанал в готовност до вратата. Последва нов трясък и отвън се чуха гневни възгласи.

— Запалете лампа — нареди Субодай. — По-добре да не стоим на тъмно.

Сорхатани се зае да изпълни задачата, докато Субодай влизаше във вътрешните покои. Поклони се официално на Торогене, жената на Угедай. Тя вече се беше облякла и бе пригладила косата си с вода от плитката купа, приготвена за сутрешния й тоалет. Субодай бе доволен, че нито тя, нито Сорхатани изглеждат уплашени.

— Насам — каза Угедай.

Субодай влезе в спалнята и кимна оценяващо. Вътре светеше малка лампа и на слабата й светлина той видя меча на Чингис с вълчата дръжка, окачен на стената над леглото. На отсрещната стена имаше лък. Пластовете рог, бреза и сухожилия лъщяха.

— Имаш ли стрели за това нещо? — попита Субодай, като огъна лъка и го претегли преценяващо в ръцете си.

Угедай се усмихна на видимото му задоволство.

— Това не е украса, Субодай. Разбира се, че имам стрели. — Отвори един сандък и извади колчан с трийсет стрели, дело на истински майстор, лъщящи от мазнина. Подхвърли го на Субодай.

Трясъците отвън продължаваха. Неканените гости, които и да бяха, бяха донесли чукове и дори подът трепереше от тежките им удари. Субодай отиде до високия прозорец на външната стена. Подобно на онези в другата стая, и този също бе с железни решетки. Неволно се замисли как би нахлул той, ако беше на мястото на нападателите. Макар да бяха достатъчно яки, решетките не бяха предвидени да издържат на решен на всичко враг. Подобен враг изобщо не трябваше да стига дотук, още по-малко да има време да разбие преградата, преди гвардейците на Угедай да го накълцат на парчета.

— Покрий лампата за момент — каза Субодай. — Не искам някой стрелец отвън да ме види.

Избута до прозореца една ракла, клекна на нея, после бързо се изправи, погледна за миг през решетките и отново клекна.

— Навън не се вижда никой, господарю, но стената до двора долу е само два човешки боя. Ще дойдат тук, ако разберат кой ти е прозорецът.

— Но първо ще опитат през вратата — отвърна сухо Угедай.

Субодай кимна и каза:

— Може би е по-добре жена ти да остане тук и да извика, ако чуе нещо.

Опитваше се да покаже, че Угедай командва, но нетърпението му се засилваше с всеки удар откъм коридора.

— Добре, военачалнико.

Угедай се поколеба, изпълнен със смесица от страх и гняв. Не беше построил града си, за да бъде изтръгнат с писъци от живота. Беше живял толкова дълго със смъртта, че се смая от внезапно обзелата го жажда за живот и мъст. Не смееше да попита Субодай дали ще успеят да удържат покоите. Виждаше отговора в очите му.

— Странно е, че присъстваш при смъртта на друг син на Чингис, не мислиш ли? — рече той.

Субодай се вцепени. Угедай обаче не видя слабост в черния му поглед.

— Нося греховете си, господарю — рече Субодай. — Но сега не е време да говорим за стари грехове. Ако оцелеем, можеш да ме питаш за всичко, което искаш да знаеш.

Горчилка изпълни Угедай и той понечи да отвори уста, но нов звук накара и двамата рязко да се обърнат и да изскочат от спалнята. Една от железните панти беше поддала, дървото на вратата бе разцепено и в нея зееше дупка. На светлината на лампата в по-тъмния коридор се виждаха потни лица. Застаналият до вратата Хуран заби сабята си в едно от тях и се разнесе отчаян вой.

Звездите бяха на половината си път в небето, когато Хазар поведе тумана си. Яздеше начело в пълно бойно снаряжение, зад него препускаха десет групи по хиляда души начело с мингхан командирите. Всяка хилядна беше разделена на ягуни от по сто души, водени от командири със сребърни пластини. Дори ягуните имаха подразделения — десет групи от по десет души с всичко необходимо за издигането на гер, с храна и инструменти за преживяване и бой. Чингис и Субодай бяха създали тази система и Хазар дори не се замисли, когато даде една-единствена заповед на своя кирилтай, интенданта си. Мъжете хукнаха към конете си и след малко туманът от десет хиляди воини се строи в степта, готов за поход. Пред тях лежеше Каракорум.

Съгледвачите съобщиха, че навсякъде около Хазар се събират и други тумани. Вече никой не спеше. Всички до най-малкото дете знаеха, че е дошла нощта, от която се бяха страхували толкова дълго.

Хазар заповяда да заудрят тъпаните — единствената задача на десетките невъоръжени момчета на камили бе да вдъхнат ужас във врага с гръмовен грохот. Чу как им отговориха барабани отпред и отляво, когато другите тумани чуха предупреждението и предизвикателството. Хазар преглътна сухо, загледан в хората на Хаджиун отпред. Имаше чувството, че събитията започват да излизат от контрола му, но не можеше да направи нищо друго. Пътят му беше начертан в мига, в който мъжете при портата се осмелиха да се опълчат на военачалник. Знаеше, че са хора на Чагатай, но той ги беше изпратил без отличителните знаци на тумана си, за да си свършат работата като наемни убийци в нощта. Хазар не можеше да подмине подобна заплаха за властта си — за всички нива на власт, които представляваше, чак до най-младия барабанчик. Не смееше да си помисли за племенника си Угедай, хванат в капан в собствения си град. Можеше само да реагира — да влезе в града със сила и с надеждата, че все още ще има някой за спасяване.

Хаджиун се присъедини към него заедно с тумана Мечите кожи на Джебе и десетте хиляди на Субодай. Хазар въздъхна с облекчение при вида на ветреещите се в тъмнината пряпорци и знамена и морето от коне. Воините на Субодай знаеха, че военачалникът им е в града, и не бяха възразили на правото на Хаджиун да ги командва вместо него.

Подобно на бавно срутваща се планина, огромната маса на четирите тумана се понесе към западната порта на Каракорум. Хазар и Хаджиун яздеха отпред, потиснали нетърпението си. Дори сега не беше нужно да се пролива кръв.

Мъжете при портата стояха неподвижно, сабите им бяха в ножниците. Каквито и да бяха заповедите им, те знаеха, че ваденето на оръжие означава моментално унищожение. Никой не искаше да умре пръв.

Живата картина замръзна, нарушавана единствено от пръхтенето на конете и плющенето на знамената. А после от мрака се появи друга група мъже. Пътят им бе осветен от горящите факли на знаменосци и всички веднага разбраха, че идва Чагатай.

Хаджиун можеше да нареди на Хазар да спре сина на Чингис и да си пробие път със своите тумани в града. Усети тежестта на решението върху раменете си; времето едва течеше, а сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо. Не беше от колебливите, но и това не бе война. Не се намираха в пустинята на Хорезъм или под стените на дзински град. Остави момента да отлети, после се вкопчи отчаяно в него, но вече бе твърде късно.

Чагатай пристигна като хан, обкръжен от построените си в каре бойци. Конете на хората му блъснаха някои от мъжете при портата на земята, но той дори не ги погледна. Не сваляше очи от двамата военачалници, братята на баща му и единствените мъже, които имаха някакво значение тази нощ. И той, и конят му бяха в броня. Въздухът беше достатъчно студен, за да може да се види вдигащата се от ездача и животното пара. Чагатай носеше железен шлем с гребен от конски косъм. Вече не беше момчето, което познаваха. Двамата се напрегнаха под безизразния му поглед.

Знаеха, че Чагатай е дошъл да им попречи да влязат в Каракорум. Все още обаче не знаеха докъде може да стигне, за да ги задържи извън стените.

— Късно е да тренираш хората си, Чагатай — високо извика Хазар.

Разделяха ги не повече от петдесет крачки, по-малко, отколкото го бе приближавал през последния месец. Хазар копнееше да посегне към лъка си, макар че бронята най-вероятно щеше да спаси племенника му и после щеше да настане кръвопролитие, невиждано от унищожението на Си Ся. Чагатай сви рамене и се усмихна със студена самоувереност.

— Не тренирам, чичо. Идвам да видя кой застрашава покоя на лагера в мрака. И откривам, че собствените ми чичовци водят войските си в нощта. Как да приема това, а?

Разсмя се и мъжете около него също оголиха зъби в усмивки, макар че ръцете им не отпуснаха лъковете, сабите и настръхналите копия.

— Внимавай, Чагатай — предупреди го Хазар.

Лицето на принца стана сурово.

— Не, чичо. Няма да внимавам, когато през земите ми минават войски. Върни се в гера си при жена си и децата си. Кажи на хората си да се прибират по домовете си. Нямаш работа тук тази нощ.

Хазар пое дъх да изреве заповед, но Хаджиун извика, преди да е отприщил туманите:

— Нямаш власт над нас, Чагатай! Имаме повече хора от теб, но не е нужно да се пролива кръв. Ще влезем в града! Дръпни се и няма да има борба помежду ни.

Конят на Чагатай усети нервността им и се разигра и господарят му трябваше да го завърти на място и да го плесне с юздите, за да го накара да стои мирен. Хазар и Хаджиун виждаха тържествуващата му физиономия и вътрешно се отчаяха за участта на Угедай зад стените.

— Подценяваш ме, чичо — извика Чагатай високо, та думите му да бъдат чути от колкото се може повече уши. — Вие сте онези, които се опитват да влязат насила в Каракорум! Доколкото знам, вие кроите убийство в града, заговор, чиято цел е брат ми. Дойдох да ви попреча да влезете, да запазя мира.

Изсмя се подигравателно на изненадата им, после лицето му се стегна в очакване на стрелите.

Хаджиун чу движение отдясно и рязко се обърна и видя войска — настъпваше в редици. Не можеше да прецени колко е голяма, но сърцето му се сви, щом видя знамената на онези, които бяха верни на Чагатай.

Двете страни се гледаха кръвнишки. Бяха приблизително равностойни, но Чагатай беше направил достатъчно и го знаеше. Хаджиун и Хазар нямаше да започнат междуособици пред Каракорум.

Угедай беше сам.

5.

— Долу, Хуран! — извика Субодай, докато тичаше.

Хуран се просна под дупката във вратата, Субодай пусна тетивата и стрелата изчезна със съскане в мрака на коридора. Оттам долетя задавен вик. Субодай опъна лъка и стреля отново. Разстоянието бе по-малко от десет крачки. Всеки воин от племената можеше да улучи дупката от толкова близо. Веднага щом пусна втората стрела, Субодай клекна и се претърколи настрани. Още не беше спрял, когато в стаята избръмча стрела. Заби се обаче някъде зад него.

Хуран се беше изправил, опрял гръб на вратата, гледаше дупката. Нечия ръка бръкна през нея и пръстите зашариха за резето отдолу. Хуран замахна със сабята си и отсечената ръка тупна на пода. Разнесе се нечовешки писък, но бързо заглъхна: онези отвън сигурно бяха отнесли другаря си или бяха сложили край на мъките му.

Субодай кимна на Хуран. Въпреки разликата в ранга си, те бяха двамата най-опитни воини в помещението, способни да останат спокойни и да мислят дори когато миризмата на кръв изпълваше всичко.

Субодай се обърна към Угедай и каза:

— Нужна ни е втора позиция, господарю.

Човекът, който щеше да става хан, стоеше с вълчия меч на баща си, дишаше твърде плитко и изглеждаше ужасно блед. Не отговори и Субодай се намръщи и заговори по-високо, надяваше се да изтръгне по-младия мъж от транса му със силата на гласа си.

— Ако избият вратата, ще ни пометат, Угедай. Разбираш ли? Трябва ни второ място, линия на отстъпление. Аз и Хуран ще останем до тази врата, но ти трябва да отведеш момчетата и жените във вътрешните стаи и да залостите вратата.

Угедай бавно завъртя глава и откъсна поглед от тъмната дупка, която сякаш бълваше омразата на онези от другата страна.

— Нима очакваш да се свра някъде, за да си спечеля още няколко мига живот? Когато собствените ми деца са в опасност някъде навън? Предпочитам да умра тук, прав, и с лице към врага.

Субодай видя, че говори съвсем сериозно, но погледът на Угедай се отмести към Сорхатани и двамата й синове. После се спря на по-младия му брат Толуй и Угедай въздъхна.

— Добре, Субодай, но ще се върна тук. Толуй, вземи жена си и синовете си и елате.

— Вземи лъка — каза Субодай, свали колчана от гърба си и го метна на Угедай.

Петимата внимателно отстъпиха назад, като внимаваха да са извън обсега на стрелеца в коридора. Знаеха, че ги дебне, а много добре познаваха търпението на сънародниците си, свикнали да ловуват мармоти в степите. Обхватът на стрелеца образуваше конус, който пресичаше предната стая през центъра.

Съвсем неочаквано Угедай се метна през опасното пространство, а Сорхатани се претърколи и се изправи плавно на крака като танцьорка. Стигнаха до безопасно място и се обърнаха. Стрелецът от коридора не беше пуснал стрела.

Толуй стоеше от другата страна. Беше намерил прикритие зад една колона със синовете си. Лицето му бе напрегнато от страх за тях.

— Аз съм последен, момчета, ясно? — каза той.

Монгке веднага кимна, но Кублай поклати глава и каза с треперещ глас:

— Ти си най-големият и най-бавният. Нека аз да съм последен.

Толуй обмисли думите му. Ако стрелецът чакаше със стрела на тетивата и опънат наполовина лък, можеше да стреля за миг, почти без да се цели. И сигурно щеше да улучи. Блъскането по вратата бе спряло, сякаш нападателите чакаха удобен момент. Може би наистина беше така. С крайчеца на окото си видя как Торогене му маха да тръгва.

Разстоянието бе само няколко крачки през стаята, но се беше превърнало в пропаст. Толуй пое дълбоко и бавно дъх, за да се успокои. Помисли си за баща си. Чингис му беше разказвал за дъха, как мъжете го задържат, когато са уплашени, или рязко поемат дъх, преди да се хвърлят в атака. Това бе едно от нещата, които трябва да следиш у врага. Колкото до самия теб, дишането е средство да управляваш страха. Отново вдиша бавно и препускащото в гърдите му сърце леко се успокои. Толуй се усмихна на нервното неподчинение на Кублай.

— Прави каквото ти се казва, момче. По-бърз съм, отколкото си мислиш. — Постави ръце на раменете на синовете си и прошепна: — Тръгвате заедно. Готови? Сега!

Двете момчета се хвърлиха през невинно изглеждащото пространство. Стрелата профуча на косъм зад гърба на Кублай. Той се просна по корем, Сорхатани го издърпа и го прегърна с отчаяно облекчение. Обърна се със синовете си към Толуй и той им кимна. На челото му беше избила пот. Беше се оженил за невъзможно прелестна жена. Усмихна се на свирепото й изражение — приличаше на вълчица с малките си. Наруга се, че не ги последва веднага, преди стрелецът да сложи нова стрела на тетивата. Беше изгубил момента, а заедно с него вероятно и живота си. Огледа се за някакъв щит — маса или дори плат, за да се прикрие. Коридорът все така беше притихнал, нападателите даваха възможност на стрелеца да си свърши работата. Толуй отново пое бавно дъх да подготви мускулите си да скочи през откритото пространство, ужасен от мисълта, че стрелата може да се забие в него и да го повали пред семейството му.

— Субодай! — извика Сорхатани.

Той се обърна към нея, видя молбата в очите й и разбра. Нямаше с какво да запречи отвора за времето, което им трябваше. Погледът му се спря върху единствената лампа. Изобщо не му харесваше мисълта отново да потопи помещението в мрак, но нямаше друга възможност. Грабна лампата и я запрати през дупката. Докато тя се разбиваше, Толуй прелетя през опасното пространство и се озова при семейството си. Субодай чу как стрелата се заби във вратата. Кублай нададе радостен вик, Монгке се присъедини.

Още няколко мига стаята остана осветена от пламналото масло от другата страна, но после нападателите стъпкаха огъня и всичко потъна в мрак. Все още нямаше и следа от приближаващото зазоряване. Свирепото блъскане по вратата се поднови.

Вратата на вътрешната стая изобщо не можеше да се мери с външната. Щеше да забави нападателите само за няколко мига. Така че Толуй започна да трупа барикада на входа. Докато работеше, стисна за миг синовете си за вратовете в израз на бащинска обич и ги прати в спалнята на Угедай да съберат всичко, което могат да вдигнат. Видя как Торогене им каза нещо и те се отпуснаха — даваше им насоки. Двете момчета бяха свикнали с командите на майка си, така че веднага се подчиниха на едрата и блага, но енергична Торогене.

Намериха друга лампа. Торогене я подаде на Сорхатани и тя я сложи така, че светлината й да достига до Субодай. Лампата хвърляше огромни сенки, грамадни черни фигури, които подскачаха и танцуваха. Всички се чувстваха като джуджета в сравнение с тях.

Работеха с мрачна съсредоточеност. Субодай и Хуран знаеха, че ще имат само миг за оттегляне, когато нападателите избият външната врата. Избутаният пред нея диван почти нямаше да ги забави. Зад тях Сорхатани и Толуй издигаха барикадата, без да говорят, изнервени от страха и недоспиването. Момчетата им носеха дървени плоскости, постелки, дори един тежък пиедестал, който извлякоха по пода, като оставиха дълъг белег по дървото. Барикадата обаче нямаше да издържи срещу яките нападатели. Дори младият Кублай го разбираше, а може би го виждаше в потъмнелите лица на родителите си. Накрая събраха всичко възможно, застанаха задъхани зад барикадата с Угедай и Торогене и зачакаха.

Сорхатани сложи ръка на рамото на Кублай. С другата си ръка стискаше дългия нож на Субодай. Отчаяно й се искаше да има повече светлина. Ужасяваше се от мисълта да я убият в тъмното, да я пометат борещи се кървави тела. Изобщо не й се помисляше, че може да изгуби Кублай и Монгке. Сякаш беше застанала на ръба на дълбока пропаст и да гледа към тях беше като да направи крачка напред и да полети в бездната. Чу бавното дълбоко дишане на Толуй и започна да му подражава, вдишваше през носа. Помогна й донякъде. После външната врата внезапно изпука и се разцепи по дължина, а мъжете отвън завиха тържествуващо.

Субодай и Хуран внимаваха за стрелеца от другата страна на вратата. Трябваше да преценяват кога ударите по бързо разпадащата се врата ще му попречат, за да забиват сабите си в лицата в тъмното. Нападателите напираха, знаеха, че най-сетне са близо до целта си. Доста от тях паднаха с викове от остриетата, които политаха напред като змийски езици и изчезваха, преди стрелецът да успее да види мишените си. Някой в коридора крещеше в агония. Хуран се беше задъхал. Беше изпълнен с възторг от хладнокръвието на военачалника, който се биеше до него. Изражението на Субодай беше такова, сякаш обучаваше млади бойци.

Но въпреки това не можеха да удържат вратата. Напрегнаха се, когато долната й част се пръсна на трески. Горната остана да виси, крепена от резето. Нападателите се бутаха наведени под него, а двамата сечаха оголените им вратове. Отказваха да отстъпят, макар че стрелецът се беше преместил и бе улучил Хуран.

Хуран знаеше, че има счупени ребра. Всяко поемане на дъх беше агония, сякаш издуващите се дробове опираха разбито стъкло, а той не можеше дори да провери раната и да види дали бронята го е спасила. Още мъже заритаха резето, изкъртваха го от гнездата му в стената. Когато цялата врата най-сетне паднеше, двамата защитници щяха да бъдат пометени.

Хуран хриптеше и продължаваше да сече, търсеше оголени вратове и ръце. Виждаше мушкащи към него остриета и усещаше пробожданията по раменете и краката си. Усещаше и желязна горчивина в устата си. Ръцете му сякаш започнаха да се движат по-бавно, докато замахваше и замахваше, а всеки дъх го изгаряше със сладостта и жегата си.

Падна. Май се беше подхлъзнал в локва кръв. Чия ли беше? Видя как желязното резе отлита настрани. Стаята изглеждаше някак по-светла, сякаш вълчата зора най-сетне беше дошла. Изпъшка, когато някой настъпи китката му и изпукаха кости, но болката беше мимолетна. Беше мъртъв, преди Субодай да се обърне да посрещне мъжете, които влетяха с рев в стаята, подивели от успеха си и жадни да изпълнят онова, за което бяха дошли.

Безизходното положение пред портите се беше превърнало в триумф за Чагатай. Наслаждаваше се на изражението на чичовците си, когато Джелме доведе тумана си на негова страна. Туманът на Толуй застана на страната на Хазар и Хаджиун: воините му едва се удържаха, тъй като знаеха, че господарят им и семейството му са в града — и че може би вече не са сред живите.

Един по един всички военачалници доведоха хората си при градските стени, които се губеха в мрака. Повече от сто хиляди воини стояха готови за бой, ако се наложи, но в тях нямаше бойна настървеност. Поне докато командирите им стояха и само се гледаха студено.

Синът на Джучи Бату беше застанал на страната на Хаджиун и Хазар. Беше само на седемнадесет, но водеше своите хиляда души с високо вдигната глава. Беше принц въпреки младостта си и участта на баща си. Угедай се беше погрижил за това и го бе издигнал така, както Чингис никога не би направил. Но въпреки това Бату беше избрал да застане срещу най-могъщия човек от племената. Хаджиун изпрати вестоносец, за да му благодари.

Умът на Хаджиун работеше много по-бързо, отколкото можеше да се предположи по спокойния му вид. Смяташе, че Джелме още е верен на Угедай, въпреки че Чагатай го беше приел на своя страна. Не беше малко една шеста от войската му да се обърне срещу него в решаващия момент. Но въпреки това двете страни бяха равностойни. Хаджиун мислено видя как войската се нахвърля срещу самата себе си и се топи, докато не останат живи само стотици, после десетки, а накрая единици. Какво щеше да стане тогава с великата мечта, която им бе завещал Чингис? Той самият никога не би подкрепил подобно прахосване на живот и сила — не и сред собствените си сънародници.

Вълчата зора изпълзя на изток и земята едва забележимо посивя. Вече нямаше нужда от факли. Чагатай бъбреше с дружинниците си и се смееше отривисто: наслаждаваше се на новия ден и на всичко, което щеше да донесе той.

Щом златната ивица на изгряващото слънце се появи на изток, първият помощник на Чагатай го потупа по гърба и мъжете около него нададоха радостни викове. Звукът бързо се поде от другите тумани на негова страна. Воините на Хазар и Хаджиун мълчаха навъсено. Не бе нужен ум като на Субодай, за да се разтълкува удоволствието на Чагатай. Хаджиун гледаше с присвити очи как хората на Чагатай започват да се спешават, за да коленичат пред него като пред хан. Сви устни, яростта му растеше. Трябваше да спре това, преди да тръгне като вълна през туманите и Чагатай да стане хан в море от клетви още преди участта на Угедай да е известна.

Подкара коня си напред и вдигна ръка да спре мъжете, които понечиха да го последват. Хазар също излезе напред и двамата поеха сами през редиците воини към Чагатай.

Племенникът им беше готов още когато направиха първата си стъпка в негова посока, както беше готов цялата нощ. Изтегли сабята си с явно заплашителен жест, но все пак се усмихна и направи знак на хората си да ги пуснат. Изгряващото слънце освети войската и броните заблестяха като море от желязна плът, покрито с люспи, застрашително.

— Настъпи нов ден, Чагатай — каза Хаджиун. — Ще видя брат ти Угедай сега. Ще отвориш града.

Чагатай погледна още веднъж на изток и кимна замислено.

— Изпълних дълга си, чичо. Защитих града от онези, които можеха да създадат безредици в него в навечерието на полагането на клетвата. Ела, препусни с мен към двореца на брат ми. Трябва да съм сигурен, че е в безопасност.

Ухили се, докато изговаряше последните думи, и Хаджиун извърна поглед — не искаше да го гледа. Портите се отвориха и всички видяха пустите улици на Каракорум.

Субодай вече не беше млад, но бе в пълно бойно снаряжение и беше войник повече години, отколкото бе възрастта на повечето от нападателите. Когато налетяха във вихър от остриета, той бързо се хвърли шест крачки назад, после рязко се извъртя, замахна и посече най-близкия преследвач в гърлото. Следващите двама засякоха безразборно люспестата му броня, оставяха ярки белези по тъмния метал. Умът на Субодай бе кристално ясен и много по-бърз от движенията им. Беше възнамерявал пак да отстъпи, но забързаните им удари му показваха тяхната умора и отчаяние. Замахна отново, този път странично, и стоманата мина през челото на единия, разряза кожата и кръвта го ослепи. Това беше грешка. Двама сграбчиха дясната ръка на Субодай. Трети го подкоси и той рухна на пода.

Изпадна в безумна ярост. Махаше с ръце и риташе, използваше бронята си като оръжие и непрекъснато се движеше, за да бъде по-трудна мишена. Металните пластини на крака му отвориха дълбок разрез в нечие бедро, после чу рев и още хора се изсипаха в стаята — много повече, отколкото можеше да задържи. Бореше се отчаяно, макар да знаеше, че е изгубил и че Угедай също е изгубил. Чагатай щеше да стане хан. Усети вкуса на собствената си кръв в гърлото си, горчив като яростта му.

Зад барикадата Угедай и Толуй чакаха рамо до рамо. Сорхатани стоеше с лъка, но не можеше да стреля, докато Субодай бе все още жив. Щом той падна, тя пусна две стрели между съпруга си и брат му. Ръцете й не бяха силни за пълно опъване на лъка, но едната стрела все пак улучи един от нападателите, докато се хвърляше напред; другата се отплесна от тавана. Угедай застана пред нея, докато тя се мъчеше с треперещи пръсти да сложи трета стрела. Гледката отвъд барикадата бе закрита от пресягащи се ръце, остриета и окървавени лица и в първия миг той не разбра какво става. Трепна от рева, когато във външната стая нахлуха още мъже. Сорхатани видя как от гърлото на обърнат към нея воин се подаде острие, сякаш изведнъж му беше поникнал дълъг кървав език. Мъжът падна и се загърчи. После изведнъж всичко стихна.

Угедай и Толуй бяха запъхтени като кучета. В предната стая група бронирани мъже довършваха нападателите с бързи и ефективни удари.

Сред тях стоеше Джебе. Изобщо не обърна внимание на оцелелите и дори на Угедай. Беше видял лежащия на земята Субодай и коленичи до него точно когато военачалникът с мъка се надигна. Субодай клатеше глава. Беше замаян и покрит с рани, но жив.

Джебе стана и поздрави Угедай със сабята си и с усмивка.

— Радвам се да видя, че си добре, господарю.

— Как така се озова тук? — рязко попита Угедай, все още обхванат от гняв и страх.

— Чичовците ти ме изпратиха, господарю, начело на четиридесет души. Наложи се да убием много хора, за да стигнем до теб.

Толуй потупа радостно брат си по гърба, обърна се и прегърна Сорхатани. Кублай и Монгке се заудряха игриво по раменете, после се сборичкаха.

— Субодай? — каза високо Угедай.

Видя как изцъкленият поглед на Субодай се проясни.

Един от воините понечи да го подкрепи, но военачалникът избута раздразнено ръката му. Все още беше потресен от разминаването на косъм със смъртта в краката на нападателите. Изправи се и Джебе се обърна към него, сякаш докладваше.

— Счупеното копие затвори градските порти. Всички тумани са отвън. Може вече да се бият.

— Тогава как си успял да влезеш в града ми? — остро попита Угедай. Огледа се за Хуран и си спомни с болка, че той беше жертвал живота си при вратата.

— Прекатерихме стените, господарю — отвърна Джебе. — Военачалникът Хаджиун ни изпрати преди да препусне и да се опита да мине през портите. — Видя изненаданата физиономия на Угедай и сви рамене. — Не са много високи, господарю.

Угедай осъзна, че в стаите е по-светло. Зората бе дошла и денят обещаваше да е чудесен. Сепна се, като се сети, че това е денят на полагането на клетва. Как щеше да продължи след нощ като тази? Това, че вече имаше „след“, бе повече, отколкото беше очаквал в последните моменти от нападението. Чувстваше се замаян, изгубен в събитията, които не бяха под контрола му.

Откъм коридора се чуха тичащи стъпки. В стаята влетя вестоносец и рязко спря, смаян от купищата трупове и нападали по пода оръжия. В покоите едва се дишаше от вонята на разпрани черва и урина.

— Докладвай — заповяда Джебе.

Младежът се овладя и се обърна към него.

— Портите са отворени, военачалнико. Тичах по целия път. Насам идва въоръжена сила.

— Разбира се, че идва — обади се Субодай и дълбокият му глас стресна присъстващите. Всички погледнаха към него и Угедай изпита облекчение, че старият воин е тук. — Всички, които са били извън стените през нощта, ще дойдат да видят кой е оцелял.

Обърна се към Угедай.

— Господарю, имаме съвсем малко време. Трябва да си чист и преоблечен, когато те видят. Покоите ти трябва да се запечатат. Най-малкото за днес.

Угедай кимна и Субодай бързо зараздава заповеди. Джебе излезе пръв, като остави шестима воини да охраняват бъдещия хан. Угедай и Торогене го последваха заедно с Толуй и семейството му. Докато бързаха по дългия коридор, Угедай видя, че ръката на Толуй все посяга към жена му или синовете му, сякаш той още не можеше да повярва, че всички са в безопасност.

— Децата, Угедай — каза Торогене.

Той я погледна и видя, че лицето й е пребледняло и изпито от тревога. Прегърна я през рамо, за да я успокои — и да успокои и себе си. Огледа се, но не видя никой, който да познава добре двореца. Къде се беше дянал прислужникът му Барас агур? Обърна се към Джебе.

— Трябва да знам дали синът ми Гуюк е жив. Дъщерите ми също. Нека някой от хората ти отиде в покоите им — да попита слугите. Искам отговор колкото се може по-бързо. И намерете съветника ми Яо Шъ, а също и Барас агур. Да се размърдат. Да се разбере кой е останал жив.

— Както заповядаш, господарю — бързо отвърна Джебе и сведе глава. Угедай изглеждаше превъзбуден и бе трудно да прецени настроението му. Беше нещо повече от възбудата след битка, когато животът тече по-буйно в жилите ти.

Угедай забърза напред и жена му трябваше да подтичва, за да не изостане. Някъде отпред се чуха приближаващи стъпки и той сви по друг коридор, по-далеч от звука. Трябваха му нови дрехи и искаше да измие кръвта и мръсотията от себе си. Трябваше му и време, за да помисли.

Яздеха към двореца на Угедай. Хаджиун бе пребледнял. По улиците се търкаляха трупове, локви потъмняваща кръв бяха оцапали каменните канавки. Не всички мъртъвци носеха отличителните белези на гвардейците на Угедай — мнозина бяха с тъмни делове или опушена на лампи броня, безцветна и мръсна на светлината на изгрева. Кървавата нощ бе свършила, но Хаджиун тръпнеше от ужас от онова, което го чакаше в двореца.

Чагатай яздеше небрежно и клатеше глава при вида на клането с такова неодобрение, че Хазар обмисляше дали да не му пререже гърлото и да изтрие противната физиономия от лицето му. Присъствието на тримата телохранители на Чагатай обаче го възпираше. Те не зяпаха мъртъвците. Погледите им не се откъсваха нито за миг от двамата мъже, които яздеха с господаря им — човека, който щеше да стане хан, преди денят да е свършил.

Улиците бяха пусти. Дори някои работници да бяха излезли от домовете си след сблъсъците и писъците през нощта, гледката на толкова много трупове ги беше пропъдила и ги беше накарала да се приберат и да залостят вратите си. Шестимата конници стигнаха до стъпалата към портите на двореца. Върху светлия мрамор лежаха трупове, кръвта им се беше разтекла по жилките на камъка.

Чагатай не слезе от коня си, а го подкара нагоре по стъпалата. Цъкаше с език, докато конят му предпазливо стъпваше покрай труповете. Главната порта към първия двор зееше отворена и нямаше никой, който да оспори правото му да влезе. Грачеха гарвани, в небето вече кръжаха соколи и лешояди, привлечени от миризмата на смърт. Хаджиун и Хазар се спогледаха мрачно, докато минаваха под сянката на вратата към двора. Сребърното дърво сияеше в светлината на утрото, прекрасно и безжизнено.

Военачалниците добре разчитаха случилото се тук. Не бе имало сражение с редици повалени мъже: труповете лежаха хаотично, убити отзад или повалени от стрели, които така и не са могли да видят. Почти усещаха изненадата на защитниците, когато облечените в тъмно мъже са се появили и са започнали да ги избиват, преди те да успеят да организират някакъв отпор. Чагатай най-сетне спря коня си и слезе от седлото. Изглеждаше някак унесен. Завърза изнервения от миризмата на кръв кон за един стълб и каза високо:

— Започвам да се боя за брат си.

Хазар се напрегна и един от телохранителите вдигна ръка към него, за да му напомни за присъствието им. Хилеше се, наслаждавайки се на представлението на господаря си.

— Не е нужно да се боиш — разнесе се глас, от който всички подскочиха.

Чагатай моментално се извъртя и сабята му светкавично излезе от ножницата. Хората му реагираха с почти същата бързина, готови да посрещнат евентуалната атака.

Субодай стоеше под един украсен варовиков свод. Не носеше броня. Утринният ветрец още не беше изсушил петната пот по копринената му туника. Лявата му ръка беше превързана и Чагатай видя петното кръв под плата. Лицето на Субодай бе уморено, но строго, а очите му бяха свирепо впити в мъжа, отговорен за цялата смърт и разруха около тях.

Чагатай отвори уста да иска някакво обяснение, но Субодай продължи:

— Моят господар Угедай те чака в залата за приеми. Поздравява те с добре дошъл в дома си. Гарантира, че си в безопасност.

Произнесе последните думи така, сякаш засядаха в гърлото му.

Чагатай извърна поглед пред яростта в очите му. Разбра, че е победен. Беше заложил всичко на тази нощ. Не погледна нагоре, когато чу стъпки и се появиха стрелците. Прехапа устна и кимна замислено. Все пак беше син на баща си. Изправи се и прибра сабята, сякаш изпълняваше ритуал. На лицето му не се забелязваше дори следа от изумление или разочарование. Усмихна се криво на Субодай и каза:

— Слава на духовете, че е оцелял. Води ме при него.

6.

Заклетите хора на Чагатай останаха в двора. Щяха да се бият, ако го беше поискал от тях. Вместо това той потупа единия по рамото, поклати глава и тръгна към галерията след Субодай. Не погледна назад, когато воините на Угедай обкръжиха хората му и ги повалиха на земята. Един от тях извика и Чагатай стисна зъби, разочарован от мъжа, който не можеше да умре тихо в чест на господаря си.

Хазар и Хаджиун го последваха мълчаливо. Гледаха как Чагатай настигна Субодай и двамата закрачиха един до друг, без да се поглеждат.

Пред залата за аудиенции беше пълно с гвардейци. Чагатай само сви рамене и им предаде оръжието си.

Вратата беше от полирана мед, блестяща като червено злато на светлината на утрото. Чагатай понечи да влезе, но командирът на гвардейците го потупа по бронята, отстъпи назад и зачака. Чагатай се намръщи, но свали дългата люспеста ризница и предпазителите на бедрата, както и тежките ръкавици и налакътници. Остана само по кожен жакет, гамаши и ботуши. За друг можеше да е унизително да бъде съблечен така, но Чагатай се подготвяше за празника от месеци, като всеки ден се бореше, тичаше и изстрелваше по стотици стрели, и беше във великолепна физическа форма.

Субодай стоеше и го гледаше мълчаливо, сякаш го предизвикваше да запротестира. Макар да бе неподвижен, това бе неподвижност на змия или огънат клон, готов да изплющи и да се изправи.

Чагатай се обърна към командира на гвардейците и повдигна вежда. Изтърпя и претърсването, но нямаше скрити оръжия и вратата се отвори. Влезе сам. Докато вратата се затваряше, чу как Хазар започна да спори, че не ги пускат.

Беше доволен, че Субодай и чичовците му няма да са свидетели на срещата. Беше рискувал и бе изгубил, но в това нямаше срам и унижение. Също като него, и Угедай беше събрал около себе си верни хора. Военачалниците на брат му се бяха оказали по-находчиви от неговите. Нещата всъщност не се бяха променили: единият брат щеше да бъде хан — а другият?

Чагатай се ухили, когато видя Угедай в отсрещния край на залата — седеше на трон от бял камък с инкрустирано злато. Гледката беше впечатляваща, каквато бе и целта й.

Косата на Угедай бе влажна и се спускаше свободно до раменете му. Синината на бузата му беше единственото видимо доказателство за премеждията от изминалата нощ. Въпреки великолепието на трона брат му носеше върху гамашите и туниката прост сив дел, украсен не повече от облеклото на някой пастир от степите.

— Радвам се да те видя в добро здраве, братко — каза Чагатай и тръгна към него. Стъпките му отекваха.

Угедай се напрегна.

— Да оставим игрите настрана. Коварството ти не успя. Ще бъда хан, преди да залезе слънцето.

Чагатай кимна, продължаваше да се усмихва.

— Добре, без игри. Но знаеш ли, странното е, че казах истината. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че мога да те видя мъртъв. Шантаво, а? — Изкиска се, развеселен от сложността на собствените си чувства. — Семейството е странно нещо, нали? Въпреки това направих, каквото смятах за най-доброто. Не съжалявам и няма да се извинявам. Мисля, че баща ни би се радвал на рисковете, които поех. — Сведе глава. — Ще ми простиш, че не те поздравявам за победата ти.

Угедай едва забележимо се отпусна. Години наред смяташе Чагатай за нагъл идиот. Почти беше пропуснал времето, когато той бе станал мъж, свикнал с отговорностите и властта. Гвардейците на Угедай пристъпиха напред и наредиха на Чагатай да коленичи, но той не им обърна внимание и остана прав. Оглеждаше с интерес помещението. Беше огромно за воин, свикнал с герите в степите. Утринната светлина нахлуваше от гледащия към града прозорец.

Един от гвардейците се обърна към Угедай за разрешение и Чагатай се усмихна. Ако беше някой друг, гвардеецът просто щеше да го събори на земята или дори щеше да му пререже сухожилията, за да го накара да коленичи. Колебанието му подчертаваше положението на Чагатай дори когато искаха да го унизят.

Угедай почти се възхити на безгрижната храброст на брат си. Да, можеше да се възхити, дори след подобна нощ. Сянката на Чингис беше надвиснала и над двамата и може би винаги щеше да си остане така. Нито те, нито Толуй можеха да надминат постигнатото от баща им. Откъдето и да се погледне, те бяха по-нисши души и бяха такива от момента на раждането си. Но въпреки това трябваше да живеят и да станат умели в занаята си. Трябваше да процъфтяват в тази сянка — или да позволят тя да ги смаже.

Никой, дори брат им Толуй, не разбираше живота на Угедай по-добре от Чагатай. Отново се запита дали беше взел правилното решение, но и в това трябваше да е силен. Човек може да си пропилее живота в тревоги, това беше ясно. Понякога просто се налага да избираш и да свиеш рамене независимо от резултата, след като знаеш, че не би могъл да направиш повече с участта, която ти се е паднала.

Угедай гледаше брат си и отново му се прииска да можеше да знае колко му остава да живее. Всичко зависеше от това. Синът му нямаше безжалостната воля, необходима, за да го наследи. Ако Угедай умреше още днес, Гуюк нямаше да стане приемник на рода му, на рода на Чингис. Властта щеше да премине у мъжа пред него — у брат му. Угедай потърси спокойствие, макар че сърцето му прескачаше в гърдите и разпращаше непрекъсната болка, острие, забиващо се между ребрата му. Не беше спал и знаеше, че рискува да рухне всеки момент. Беше изпил кана червено вино, за да успокои нервите си, като бе добавил и прах от напръстник. Още усещаше горчивината му на езика си и главата го болеше, сякаш някой бавно я премазваше.

Ясно му беше, че може да управлява като хан само няколко дни, преди сърцето му да се предаде и да се пръсне в гърдите му. Ако участта му беше такава и ако убиеше Чагатай, държавата щеше да се разкъса от междуособни войни. Толуй не бе достатъчно силен да я удържи цяла. Нито той, нито синът на Угедай бяха събрали верни военачалници, които да ги защитят при подобна развръзка. Вътрешната борба щеше да се реши от силата, не от кръвта.

Човекът, който стоеше пред него и криеше напрежението си, бе може би най-добрата надежда за държавата. Нещо повече — Чагатай щеше да бъде избраникът на Чингис, ако не се беше родил брат им Джучи. Влажната коса го засърбя и Угедай несъзнателно се почеса. Гвардейците продължаваха да го гледат, но той нямаше да ги остави да принудят Чагатай да падне на колене. Не и днес, макар част от него да копнееше да го види.

— Тук си в безопасност, братко — рече той. — Дадох ти думата си.

— А думата ти е желязо — почти машинално отговори Чагатай.

Двамата си спомняха и почитаха убежденията на баща си. Сянката на великия хан ги обгръщаше като наметало. Общите спомени накараха Чагатай да се намръщи, изведнъж изпаднал в недоумение. Беше очаквал да го убият, но Угедай изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото тържествуващ или жадуващ за отмъщение. Вдигна вежди с интерес, когато Угедай се обърна към гвардейците.

— Излезте. Онова, което имам да казвам, е само за брат ми.

Мъжете понечиха да си тръгнат, но Угедай вдигна ръка и ги спря.

— А, и кажете на орлок Субодай да дойде.

— Както заповядаш, господарю — отвърна командирът.

Гвардейците излязоха, а миг по-късно влезе Субодай. Вратата се затвори и тримата останаха сами в отекващата зала.

Угедай стана от трона и слезе при Чагатай. Отиде до масичката, наля си айраг от една кана, отпи голяма глътка и се намръщи, когато течността опари язвите в устата му.

Чагатай хвърли поглед към Субодай. Военачалникът го гледаше свирепо, сякаш бе враг. Чагатай му намигна.

Угедай бавно пое дъх. Гласът му трепереше от напрежение, че казва онова, което бе държал толкова дълго в тайна.

— Аз съм наследникът на баща ни, Чагатай. Не ти, нито Толуй или Хаджиун, синът на Джучи или някой от военачалниците. По залез ще приема клетвата на народа.

И млъкна. Чагатай и Субодай не казаха нищо и мълчанието се проточи. Угедай погледна през високия прозорец. Градът му, макар и притихнал и уплашен след страшната нощ, беше прекрасен.

— Съществува цял свят извън онзи, който познаваме — тихо рече той. — С култури, народи и войски, които никога не са чували за нас. Да, и с градове, по-велики от Йенкин и Каракорум. За да оцелеем, за да растем, ние трябва да останем силни. Трябва да завладеем нови земи, така че войската ни да е винаги нахранена, винаги в движение. Спирането означава смърт, Чагатай.

— Знам — отвърна Чагатай. — Не съм глупак.

Угедай се усмихна уморено.

— Не си. Ако беше, щях да заповядам да те убият в двора заедно с хората ти.

— Тогава защо все още съм жив? — попита Чагатай. Опита се да зададе въпроса небрежно, макар че той го изгаряше още откакто бе видял Субодай в двора.

— Защото може да не доживея да видя как държавата се разраства, Чагатай — най-сетне каза Угедай. — Защото сърцето ми е слабо и мога да умра всеки момент.

Двамата мъже пред него го зяпнаха стъписано. Угедай не можеше да понесе да чака въпросите им. Продължи да говори почти с облекчение, думите сякаш потекоха сами.

— Жив съм благодарение на горчиви дзински прахове, но няма как да знам колко време ми е останало. Исках само да видя града си завършен и да стана хан. И ето ме тук, все още жив, макар да живея в болка.

— Защо научавам това чак сега? — бавно попита Чагатай. Беше зашеметен от онова, което чуваше. Досети се за отговора още преди Угедай да го изрече и кимна, когато брат му заговори.

— Щеше ли да ми дадеш две години да построя града и гробницата си? Не, щеше да ме предизвикаш още в мига, в който научиш. Вместо това аз създадох Каракорум и ще бъда хан. Мисля, че баща ни би оценил рисковете, които аз поех, братко.

Чагатай поклати глава. Парчетата, над които се бе чудил, започнаха да се подреждат.

— Тогава защо…? — започна той.

— Каза, че не си глупак, Чагатай. Обмисли го внимателно, както съм го правил хиляди пъти. Аз съм наследник на баща си, но сърцето ми е слабо и мога да свърша всеки момент. Тогава кой ще води народа?

— Аз — тихо рече Чагатай.

Беше тежка истина, че синът на Угедай няма да доживее да наследи баща си, но никой от двамата не се извърна от нея. Чагатай започна да оценява част от онова, през което бе минал Угедай през годините след смъртта на баща им.

— Откога знаеш за тази слабост? — попита той.

Угедай сви рамене.

— Имам пристъпи, откакто се помня, но през последните години станаха по-лоши. Започнаха… по-сериозни болки. Не мисля, че ми остава още много без дзинските прахове.

— Чакай — намръщи се Чагатай. — Казваш, че съм в безопасност? Нима ще ме пуснеш да си ида, след като знам това? Не разбирам.

Отговори Субодай, който също зяпаше Угедай така, сякаш го вижда за първи път.

— Ако умреш, Чагатай, ако бъдеш убит, както заслужаваш заради нападението тази нощ, кой ще задържи народа в едно цяло, когато ханът… умре? — Лицето на Субодай се изкриви в яростна усмивка. — Изглежда, че ще бъдеш награден за провала си.

— Точно затова и ти трябваше да чуеш това, Субодай — рече Угедай. — Трябва да загърбиш гнева си. Брат ми ще бъде хан след мен и ти ще бъдеш първият му военачалник. Той също е син на Чингис, наследник на човека, комуто си се заклел да служиш.

Чагатай се мъчеше да проумее онова, което бе чул току-що.

— Значи очакваш да чакам и да съм мирен и кротък, докато умреш? Откъде да знам, че това не е някаква измама, нещо скалъпено от Субодай?

— Защото бих могъл да те убия още сега — рязко отвърна Угедай, неспособен да скрие гнева си. — И все още мога да го направя, Чагатай. Защо иначе да те оставям жив, особено след изминалата нощ? Говоря от позицията на победителя, братко, а не на победения. По този начин трябва да тълкуваш думите ми.

Чагатай кимна неохотно. Нужно му беше време да помисли, но знаеше, че няма да му бъде предоставен подобен разкош.

— Дадох обещания на онези, които ме подкрепиха — рече той. — Не мога просто да живея живота на пастир, докато чакам. Това ще е жива смърт, недостойна за един воин. — Замълча за момент, мислеше трескаво. — Освен ако не ме посочиш за свой наследник, пред всички. Тогава ще запазя уважението на военачалниците си.

— Това няма да го направя — незабавно отвърна Угедай. — Ако умра през следващите няколко месеца, ти ще станеш хан независимо дали съм те направил наследник, или не. Ако изкарам по-дълго, няма да лиша сина си от шанса му. Тогава ще трябва да се изправиш срещу него, както и той срещу теб.

— В такъв случай не ми предлагаш нищо! — отвърна Чагатай, гласът му се повиши почти до вик. — Що за договорка е това, основаваща се на празни обещания? Защо изобщо ми говориш тези неща? Ако умреш скоро — да, ще бъда хан. Но нямам намерение да прекарам живота си в очакване на вестоносец, който може и никога да не дойде. Никой не би го направил.

— След нападението тази нощ трябваше да го кажа. Ако подмина нещата ей така, ако просто те върна при тумана ти, ще видиш в това само слабост. И колко време ще мине, преди ти или някой друг да ме предизвика? Но все пак не те оставям без нищо, Чагатай. Ни най-малко. Задачата ми е да разширя земите, които сме покорили, да се погрижа народът да е в безопасност, да процъфтява и да расте. На брат ни Толуй ще дам родината, макар че ще задържа Каракорум за себе си. — Пое дълбоко дъх. Видя как очите на брат му блеснаха от очакване и алчност. — Като център на своите земи ще получиш Хорезъм с градовете Самарканд, Бухара и Кабул. Ще ти дам ханство с ширина две хиляди мили, от Амударя до Алтай. Ти и потомците ти ще управлявате там, макар че ще плащате данък на мен и на моите потомци.

— Господарю… — започна ужасено Субодай.

Чагатай се изкиска насмешливо.

— Остави го да говори, военачалнико. Това е семеен въпрос, нямаш работа в него.

Угедай поклати глава.

— Планирам това от почти две години, Субодай. Предизвикателството пред мен е да оставя настрана яростта, която изпитвам заради нападенията срещу семейството ми, и да взема правилните решения, дори и сега.

Погледна Чагатай и брат му усети бурята от чувства в погледа му.

— Синът ми и дъщерите ми оцеляха, Чагатай. Знаеш ли го? Ако бяха убити от воините ти, сега щях да те пека на бавен огън и да слушам писъците ти. Няма да понеса някои неща дори в името на империята на баща ми и на мечтите му.

Замълча, но Чагатай не каза нищо. Угедай кимна, доволен, че е разбран.

— Имаш позицията на силата, братко — рече той. — Разполагаш с верни военачалници, а аз имам огромна империя, която трябва да бъде управлявана и контролирана от способни хора. След днес ще бъда гурхан, владетел на народи. Ще приема клетвата ти и ще почета думата си към теб и към наследниците ти. Дзинците ни показаха как да владеем много земи, Чагатай, с данъците, които се стичат в столицата.

— Да не би да си забравил какво се случи с онази столица? — попита Чагатай.

Очите на Угедай блеснаха застрашително.

— Не съм, братко. Не си и помисляй, че един ден ще поведеш войска към Каракорум. Кръвта на баща ни тече колкото в твоите вени, толкова и в моите. Ако дойдеш при мен с меч в ръка, ще се изправиш срещу хана и народът ще отговори. Тогава ще унищожа теб, жените ти и децата ти, слугите и последователите ти. Не забравяй, че оцелях тази нощ, Чагатай. Късметът на баща ни е и мой. Духът му бди над мен. И в същото време ти предлагам империя, по-голяма от всичко извън земите на Дзин.

— В която ще изгния — отвърна Чагатай. — Нима ще наредиш да бъда заключен в някакъв хубав дворец, заобиколен от жени и злато… — затърси нещо подходящо и ужасяващо, — столове и корони?

Като видя ужаса на брат си от подобна перспектива, Угедай се усмихна.

— Не — рече той. — Там ще събереш войска за мен. Армия, която мога да призова. Войска на запад, както Толуй ще събере войска в центъра, а аз — на изток. Светът е станал твърде голям само за една войска, братко. Ще препуснеш натам, накъдето ти заповядам, ще завладяваш онова, което ти кажа. Светът е твой, стига да можеш да загърбиш онази част от теб, която ти казва да го управляваш целия. Това няма да го имаш. А сега ми дай отговора си и клетвата си. Твоята дума е желязо, братко, и аз ще я приема. Или ще те убия още тук.

Чагатай кимна, сломен от внезапния преход от фаталистична вцепененост към нова надежда и нови подозрения.

— Каква клетва ще приемеш? — попита най-накрая той и Угедай разбра, че е победил и протегна към брат си вълчия меч.

— Закълни се с ръка на този меч. Закълни се в духа и честта на баща ни, че никога няма да вдигнеш гневна ръка срещу мен. Че ще ме приемеш за гурхан и ще бъдеш верен васал като хан на своите земи и народи. Всичко друго става по волята на бащата небе, но по този въпрос можеш да се закълнеш и аз ще уважа клетвата ти. Днес ще има много други клетви, Чагатай. Бъди първият.

Народът знаеше, че Чагатай е рискувал за конските опашки и е хвърлил хората си срещу Каракорум. Когато на сутринта Угедай и командирите му обиколиха града, за да демонстрират мощта си, всички видяха, че опитът се е провалил. Но ето че и самият Чагатай излезе гордо от портата, за да се върне при тумана си. Изпрати стражата си да прибере труповете и да ги отнесе извън Каракорум, колкото се може по-далеч от очите на всички. Не мина много време и по улиците останаха само ръждиви петна: мъртвите бяха скрити толкова добре, колкото и плановете на великите мъже. Воините свиха рамене и продължиха да се подготвят за празника и големите игри, които предстояха.

На Хаджиун и Хазар засега им бе достатъчно да знаят, че Угедай е оцелял. Игрите щяха да започнат и щеше да има време да помислят за бъдещето, след като той стане хан. Туманите, изправили се гневно едни срещу други през изминалата нощ, изпратиха отбори стрелци на стрелбището до Каракорум. За тези мъже борбите на принцовете бяха като от някакъв друг свят. Бяха доволни, че собствените им военачалници са живи. И още по-доволни, че игрите не са отложени.

Десетки хиляди се събраха да гледат първото събитие от деня. Никой не искаше да пропусне първите състезания, тъй като финалът щеше да се гледа само от трийсет хиляди души в центъра на града. Темуге беше измислил хартиени билети, с които можеше да се влезе на стадиона. Разменяха се срещу коне и злато дни преди голямото събитие. Докато Угедай се бе сражавал за живота си, жени, деца и старци чакаха да видят най-големите постижения, на които бяха способни сънародниците им. Дори играта на тронове беше на второ място за тях.

Стената на стрелбището се издигаше над източната порта на Каракорум и сияеше ярко на изгряващото слънце. Беше издигната преди няколко дни и представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, която можеше да побере над сто малки щита с размерите на човешка глава. Около нея пушеха хиляда мангала, на които се приготвяше храна за зрителите. Миризмата на печено овнешко и див лук изпълваше целия лагер и знанието, че до избухването на междуособна война през нощта е имало само една крачка, не уби ничий апетит и не помрачи ничий смях, докато борците се упражняваха с приятели на сухата трева. Денят беше хубав, слънцето грееше приятно и народът се готвеше да отпразнува въздигането на новия хан.

7.

Хазар стоеше с девет от най-добрите стрелци на тумана си и си чакаше реда. Трудно му беше да намери нужното му спокойствие и той дишаше бавно и дълбоко, докато преценяваше всяка от четирите стрели, които му бяха дали. По принцип стрелите бяха напълно еднакви, дело на най-добрите майстори от племената. Въпреки това Хазар беше отхвърлил първите три, които му предложиха. Донякъде причината бяха нервите, но не беше спал и знаеше, че денят ще е труден, когато умората го настигне. Вече се потеше повече от обичайното, тялото му се оплакваше, обаждаха се болежки. Единствената утеха бе, че и останалите стрелци не бяха мигнали. Но въпреки това лицата на младите бяха грейнали и радостни, особено когато погледнаха сивкавата бледност на по-възрастните. За тях това бе ден на огромни възможности, надежда и шанс да спечелят уважение и безценните златни, сребърни и бронзови медали на Темуге, върху които бе отпечатан образът на Угедай. Докато чакаше, Хазар се зачуди какво ли щеше да направи Чагатай, ако беше успял. Със сигурност тежките дискове тихомълком щяха да бъдат отнети и изгубени. Тръсна глава, за да я проясни. Какъвто си беше, Чагатай все някак щеше да ги използва. Този човек не се смущаваше от дреболии. Поне в това отношение бе истински син на баща си.

Празникът щеше да продължи три дни, макар че Угедай щеше да стане хан в края на първия. Хазар вече беше видял как Темуге тича като обезумял и се мъчи да организира нещата така, че всички способни да се състезават да участват в игрите. Беше му се оплакал от трудностите, разправяше нещо за стрелци, които щели да участват и в конните състезания, и за бегачи, които искали и да се борят. Хазар го беше разкарал, вместо да слуша досадните подробности. Вярно, че някой трябваше да организира всичко това, но тази работа не му приличаше на достойна за воин. По подхождаше на учения му брат, който се оправяше с лъка по-зле и от малко дете.

— Излезте напред, Мечи кожи — извика съдията.

Хазар се откъсна от мислите си и загледа състезанието. Джебе беше надарен стрелец. Дори името му означаваше „стрела“ и го беше получил след изстрел, повалил коня на самия Чингис. Говореше се, че хората му ще участват във финалните състезания. Хазар забеляза, че Джебе като че ли не страда след изнурителната нощ, макар че се беше сражавал, за да спаси Угедай. Жегна го мъничко завист, когато си спомни, че навремето също можеше да препуска цяла нощ и да се бие на следващия ден без почивка и храна освен няколко глътки айраг, кръв и мляко. Но все пак знаеше, че не е пропилял добрите си години. Заедно с Чингис беше завладял народи и бе накарал дзинския император да коленичи. Това бе най-гордият момент в живота му, но му се искаше да има още няколко години безгрижна сила, без болезненото прещракване в бедрото, без подутото коляно или поне без малките твърди бучки под рамото, където преди години се беше пречупил върхът на копие. Разтърка разсеяно мястото, докато Джебе и деветимата му воини се подреждаха в редица на сто крачки от стената. От това разстояние мишените изглеждаха съвсем мънички.

Джебе се разсмя на нещо и тупна един от хората си по гърба. Хазар го гледаше как огъва и бавно отпуска лъка си няколко пъти, как разкършва рамене. Хиляди воини, жени и деца се бяха събрали да гледат и стояха неподвижни и мълчаливи, докато отборът чакаше вятъра да утихне.

Вятърът спря и слънцето сякаш започна да напича по-силно. Стената беше поставена така, че стрелците хвърляха дълги сенки, но светлината не им пречеше да се прицелват добре. Темуге беше премислил всички дребни подробности.

— Готови — каза Джебе, без да се обръща.

Хората му се наредиха от двете му страни с по една стрела на тетивата и три на земята пред тях. Нямаше точки за стил, а само за точност, но Хазар знаеше, че Джебе ще се представи колкото се може по-изящно — въпрос на чест и гордост.

— Начало! — извика съдията.

Стрелците поеха дъх едновременно, опънаха лъковете като един и пуснаха стрелите точно преди отново да поемат дъх. Десет стрели полетяха високо във въздуха, описаха лека дъга и се забиха в стената. Съдии изтичаха и вдигнаха флагчета, за да покажат успешните изстрели. Гласовете им се извисиха в смълчания въздух: викаха „Уухай!“ за всяко попадение в центъра на мишената.

Началото беше добро. Десет флагчета. Джебе се ухили на хората си и те стреляха отново веднага щом съдиите се дръпнаха. За да преминат в следващия етап, трябваше да улучат само тридесет и три щита с четиридесет стрели. Направиха го да изглежда лесно — три пълни десетки и само два пропуска, или тридесет и осем точки общо. Тълпата нададе радостни викове и Хазар изгледа кръвнишки Джебе. От друга страна, не беше прав. Слънцето грееше, а те бяха живи.

Не разбираше защо Угедай беше оставил Чагатай жив. Той самият не би го направил, но пък вече не беше във вътрешния кръг на хана, както беше по времето на Чингис. Сви рамене. Субодай и Хаджиун щяха да знаят. Те винаги знаеха. Някой от тях щеше да му каже.

Беше видял Чагатай малко преди да отиде при стрелците. Младият мъж се беше облегнал на една ограда и гледаше как борците се подготвят. Не изглеждаше напрегнат и Хазар също се отпусна. Едва тогава. Угедай явно беше спечелил някакъв мир, поне за известно време. По стар навик Хазар престана да мисли за тези неща. Така или иначе, денят се очертаваше да е хубав.

Четиридесет ездачи чакаха знак да препуснат към ниските бели стени на Каракорум. Конете им бяха изтимарени, копитата им бяха лъснати. Всеки ездач имаше своя тайна диета за коня си, рецепта, предавана в рода и гарантираща издръжливостта и бързината, които щяха да са нужни на животното.

Бату прокара пръсти през гривата на коня си — нервен навик, който повтаряше час по час. Угедай щеше да гледа, сигурен бе в това. Чичо му беше наблюдавал всички подробности от обучението му с туманите, беше позволил на командирите си да го тренират до изтощение и после да го накарат да изучи всяка битка и тактика от историята на народа. Цялото тяло го болеше, както го болеше почти непрекъснато вече повече от две години. Но болката се отплащаше с новите мускули, особено на раменете му. Тежкият труд не беше отишъл напразно. Веднага щом Бату овладееше някоя задача или пост, продължаваше напред по заповед на Угедай.

Днешното състезание бе всъщност като почивка от обучението му. Бату бе вързал косата си на плитка, за да не му се разпилява по лицето по време на надбягването. Имаше шанс да спечели и го знаеше. Беше по-голям от другите момчета, вече истински мъж, макар да бе наследил стройната фигура на баща си. Допълнителната тежест щеше да се отрази при по-големи разстояния, макар че конят му бе наистина силен. Беше показал скоростта и издръжливостта си още като жребче и сега, вече почти тригодишен, пращеше от енергия и беше готов и напрегнат като ездача си.

Бату погледна първия си помощник-командир, който завъртя на място дребната си светла кобила. Погледите им за момент се срещнаха и Зан кимна и бялото му сляпо око блесна, отразило възбудата му. Зан беше приятел на Бату още по времето, когато само майка му знаеше срама от раждането му, когато името му все още беше опозорено. Зан също беше израснал в жестока немилост, бит и измъчван от чистокръвните момчета, които се подиграваха на златистата му кожа и на деликатните му дзински черти. Бату мислеше за него почти като за брат — тънък и свиреп, събрал достатъчно омраза и за двама им.

Някои тумани бяха изпратили цели отбори ездачи. Бату се надяваше, че Зан сам по себе си ще е достатъчен, за да наклони везните в негова посока. Ако беше научил нещо от участта на баща си, то бе да победиш, независимо как си го направил. Не беше важно дали някой ще бъде наранен или убит. Победиш ли, ще ти бъде простено всичко. Ще излезеш от вонящия гер и ще се издигнеш, и хиляда мъже ще следват заповедите ти така, сякаш са дадени от самия хан. Кръв и дарба. Народът бе създаден от тези две неща.

Пред Бату застана друг ездач, който сякаш се мъчеше да укроти коня си. Бату моментално смуши своя и избута натрапника настрани. Беше Сетан от урианхаите, естествено. Старото племе на Субодай беше като трън в петата му още откакто славният им военачалник се бе върнал при Чингис с главата на бащата на Бату в торбата. Беше се сблъсквал с мълчаливата им неприязън стотици пъти, откакто Угедай го издигна. Не че бяха открити в презрението си или откровени във верността си към собствената си кръв. Чингис беше обявил извън закона племенните връзки в новия народ, но Бату можеше само да се усмихне при мисълта за арогантността на дядо си. Сякаш кръвта нямаше никакво значение. Може би именно това беше забравил баща му Джучи, когато се беше разбунтувал и бе отнел на Бату онова, което му се полагаше по рождение.

Беше иронично, че урианхаите бяха решили да наказват сина заради греховете на бащата. Джучи не беше знаел, че търкалянето му с една девица е посяло син в утробата й. Като неомъжена, майката на Бату нямаше как да предяви претенции към Джучи. Била презряна от собственото си семейство, принудена да живее в края на лагера. Радвала се, когато Джучи станал прокуден, предател, който трябвало да бъде преследван и убит. После чула, че великият хан постановил, че копелетата имат правата на всички останали. Бату все още си спомняше нощта, когато тя бе осъзнала какво е изгубила: беше се напила до несвяст и немощно се опитваше да си пререже вените на китките. Той я спря, изми я и превърза раните й.

Никой на този свят не мразеше паметта за Джучи повече от сина му. В сравнение с този изпепеляващ бял пламък урианхаите бяха като нощни пеперуди, които щяха да изгорят в него.

Бату следеше с крайчеца на окото си как съдията започна да разпъва дългото знаме от жълта коприна. Всички хора на баща му бяха оставили жени и деца в лагера на Чингис. Зан бе едно от тези изоставени деца. Някои се бяха върнали със Субодай, но бащата на Зан беше умрял някъде далеч, тялото му бе изгубено в чужда земя. Това бе още едно нещо, което Бату не можеше да прости на баща си. Стисна устни. Добре беше, че има врагове в групата ездачи. Пиеше от тяхната неприязън, използваше я, за да черпи сила от подигравките и подвикванията им, от коварните им удари и номера. Отново си помисли за лайното, което бе намерил в хранилката на коня си тази сутрин и как бе вгорчило кръвта му като глътка черен айраг. Ето затова щеше да спечели надпреварата. Яздеше с омраза и тя му даваше сила, за която другите можеха само да мечтаят.

Съдията вдигна знамето и Бату усети как конят се напрегна, готов да полети напред. Знамето полетя надолу като златен поток на утринното слънце. Бату смуши коня и в следващия миг вече препускаше. Не поведе веднага, макар да бе почти сигурен, че ще накара всички да му дишат пушилката при обикалянето около града. Вместо това избра по-умерено темпо в средата на групата. Шест обиколки около Каракорум правеха четиридесет и осем мили — изпитанието беше за издръжливост, а не за бързина. Конете бяха отглеждани да бъдат издръжливи и щяха да изминат разстоянието. Важни бяха уменията и маневрите на ездачите. Бату усети как самоувереността го изпълва още повече. Беше мингхан командир. Беше на седемнайсет и можеше да язди цял ден.

Хиляда двадесет и четирима мъже вдигнаха десните си ръце към тълпата и се приготвиха за първото масово състезание по борба. Първият ден щеше да елиминира пострадалите, по-старите и онези, които просто нямаха късмет. Нямаше втори шанс и тъй като рундовете бяха общо десет, последните два дни щяха да зависят отчасти от онези, които минат през първата борба с най-малко наранявания.

Воините имаха свои любимци и от дни се събираха при тренировъчните площадки, преценяваха силни и слаби страни, търсеха онези, за които си заслужава да заложиш, и другите, които нямаше да издържат изтощителното изпитание.

Никой от военачалниците не се нае да участва в тази част на състезанието. Бяха твърде високопоставени, за да си позволят да бъдат хвърляни и побеждавани от по-младите. Въпреки това началото на първата среща беше отложено, за да могат Хазар и Джебе да участват в състезанието по стрелба. Хазар беше огромен почитател на борбата и поддържаше мъжа, когото никой воин не искаше да среща в началото. Баабгай, Мечката, беше с дзински произход, макар да бе с набито телосложение като монголски борец. Усмихна се беззъбо на тълпата и тя завика името му. Табуни най-добри коне бяха заложени за него, но десетте кръга или някое нараняване можеха да го извадят от играта. Дори камък може да се пукне след достатъчно удари.

Хазар и Джебе минаха през първата стрелба, след което затичаха с отборите си към мястото, където борците търпеливо чакаха на слънцето. Въздухът имаше привкус на метал и миришеше на мас и пот. Сблъсъците и кръвопролитията от предишната нощ сякаш бяха забравени.

Стрелците коленичиха на постелките от бяла плъст и внимателно поставиха до себе си безценните си лъкове, вече със свалени тетиви и увити във вълна и кожа.

— Давай, Баабгай! — извика Хазар и се ухили на якия мъж, когото лично бе открил и обучил. Баабгай имаше безмозъчната сила на вол и сякаш не усещаше никаква болка. Във всички предишни борби не беше показал никакви признаци на умора и именно тази негова безчувственост най-много плашеше противниците му. Те просто не можеха да открият начин да го наранят. Хазар знаеше, че някои от борците го наричат „пустия“ заради малоумието му, но Баабгай не се обиждаше на нищо. Просто се усмихваше и ги хвърляше оттатък хоризонта.

Хазар търпеливо изчака песента преди началото. Грубите гласове на борците се извисиха и те се заклеха да останат твърдо на земята и да си останат приятели независимо дали са победители, или победени. Щеше да има и други песни, в следващите кръгове. Хазар предпочиташе тях и почти не слушаше, а гледаше към степите.

Угедай беше в Каракорум и несъмнено се миеше, мажеше и гиздеше. Народът вече пиеше здравата и ако не участваше в състезанието по стрелба, Хазар щеше да прави същото.

Гледаше как Баабгай прави първия си захват. Едрият мъж не беше зашеметяващо бърз, но щом противникът се окажеше в обсега му и той успееше да го хване, краят на борбата бе предизвестен. Пръстите на Баабгай бяха къси и месести и ръцете му винаги изглеждаха ужасно подути, но Хазар беше усещал силата им и залагаше твърдо на него.

Първото състезание на Баабгай свърши, когато той изкълчи рамото на противника си, като хвана китката му и прехвърли цялата си тежест върху ръката му. Тълпата закрещя ликуващо, забиха барабани и гонгове. Баабгай се ухили беззъбо като някакво огромно бебе. Хазар не се сдържа и се изкиска на простото му удоволствие. Денят наистина се очертаваше чудесен.

Бату дори не изохка, когато камшикът изплющя през бузата му. Кожата се поду и стана гореща и яростна като самия него. Надпреварата беше в разгара си и при втората обиколка той се беше вместил сред първите шестима. Земята бе по-твърда и суха, отколкото беше очаквал, от което едни коне имаха преимущество пред други. Вече се носеха в третата обиколка и прахта беше покрила кожата им с бял слой и бе изсушила слюнката в устата, превръщайки я на лепкава каша. Жаждата растеше непрекъснато под неумолимото слънце и по-слабите се бяха запъхтели като кучета.

Ивицата смазана кожа отново полетя към него и Бату се сниши. Видя, че е един от урианхаите, от дясната му страна. Прашно момче, дребно и леко, на гърба на могъщ жребец. Със смъдящите си очи Бату видя, че животното е силно, а момчето — пълно със злобна радост, докато замахваше отново. Дори през гръмовния грохот на копитата Бату чу как някой от другите се изсмя и яростта го погълна. Тези не командваха мъже, както правеше той. Какво го интересуваше кръвта на урианхаите, освен че искаше да я види разплискана по земята? Хвърли поглед към Зан, който препускаше от другата страна на момчето. Приятелят му беше готов да му се притече на помощ, но Бату поклати глава, без нито за миг да откъсва поглед от момчето от урианхаите.

Когато камшикът отново полетя към него, Бату просто вдигна ръка и ивицата кожа се уви около китката му. Момчето зяпна, но беше твърде късно. Бату рязко дръпна с цялата си тежест и сила, като в същото време смуши коня си.

Стремената почти спасиха момчето. За миг левият му крак се задържа, но после то полетя под копитата, а конят му изцвили уплашено и се метна настрани, като едва не повали друг ездач, който изкрещя гневно. Бату не погледна назад. Надяваше се падането да е убило малкото копеле. Поне другите спряха да се смеят.

Петима млади урианхаи участваха в състезанието. Макар да идваха от два тумана, инстинктивно препускаха в група. Бату някак си ги беше обединил с предизвикателството си, с неприязънта си. Водеше ги Сетан. Беше висок и слаб, с меки очи, които сълзяха от вятъра, и с вързана на опашка коса. Спогледа се с приятелите си, докато минаваха за четвърти път покрай западната порта на Каракорум. Оставаха още шестнайсет мили и муцуните на конете бяха побелели от пяна, а козината им бе потъмняла от пот. Бату и Зан препуснаха, за да излязат начело.

Бату видя как го гледат урианхаите и се погрижи да им покаже студената си физиономия, докато се приближаваше все повече и повече. Трийсетимата състезатели зад водещата група се точеха на дълга опашка и вече започваха да изостават.

Докато се връщаше към стрелбището, където нетърпеливо ги очакваха съдиите и тълпата, Хазар още се усмихваше. Не обърна внимание на погледите им, докато вървеше към линията и опъваше лъка си. Беше брат на Чингис и един от основателите на държавата и изобщо не го интересуваше дали е подразнил някого, или е направил на пух и прах идеалната организация на Темуге.

Десетимата на Джебе вече бяха стреляли за втори път и военачалникът стоеше отпуснат и изпълнен с увереност. Хазар се намръщи на по-младия мъж, но това само като че ли го развесели. Хазар се насили да се успокои — знаеше, че иначе ще предаде раздразнението си на съотборниците си. Никой на състезанието не беше слаб или лош стрелец. Нито един от участниците не се съмняваше, че може да спечели. Разбира се, винаги имаше и елемент на случайност, ако вятърът се промени точно когато пуснеш стрелата или ти се схване някой мускул, но най-голямото изпитание бе за нервите. Хазар беше виждал това безброй пъти. Мъже, които можеха да се изправят срещу крещящи араби, без да им мигне окото, изведнъж усещаха, че дланите им са изпотени, докато вървяха към линията в пълна тишина. Не можеха да си поемат дъх, сякаш нещо ги бе стиснало за гърлата.

Познаването на тази особеност бе ключът към победата. Хазар дишаше бавно и дълбоко, без да обръща внимание на тълпата, и изчакваше хората си да заемат позиции и да се успокоят. Четиридесетте мишени на стената дори сякаш се увеличиха мъничко — илюзия, която бе изпитвал и преди. Погледна хората си и видя, че са напрегнати, но спокойни.

— Помнете, момчета — изсумтя той. — Всяка мишена е сладка девица, готова да отвори крачета за вас.

Някои от хората му се изкискаха и разкършиха рамене, за да пропъдят остатъците от напрежението, което можеше да попречи на прицела им.

Хазар се ухили. Уморен или не, стар или не, щеше да поизпоти здравата Джебе. Усещаше го.

— Готови — извика той на съдиите и погледна високия флаг на стената. Вятърът духаше равномерно от североизток. Хазар леко промени позата си. Сто крачки. Хиляди, стотици хиляди пъти бе стрелял на такова разстояние. Още едно бавно, дълбоко вдишване.

— Начало! — отсечено извика съдията.

Хазар сложи първата стрела на тетивата и я запрати към редицата щитове, която си бе набелязал. Изчака, докато не се увери, че е улучил, после се обърна към Джебе и повдигна вежди. Джебе се изсмя на предизвикателството и се извърна.

Колоната препускащи потни коне се беше проточила като мъниста на конец на цяла миля покрай стените на Каракорум. Трима от урианхаите все още водеха, като две яки момчета почти подкарваха Сетан към финала. Бату и Зан бяха плътно зад тях — групата от петима ездачи се бе отделила от останалите. Изходът от състезанието щеше да се решава от тях, конете пръхтяха, за да прочистят устите и ноздрите си, и пръскаха лиги и пяна. По стените се бяха наредили наблюдаващи воини и хиляди дзински работници. За тях денят също бе празник: отбелязваше края на двете години тежък труд и им осигуряваше тежки кесии с монети.

Бату беше сляп за зрителите и за всичко друго освен Сетан и двамата му другари. От сухата земя се вдигаха облаци прах и щеше да е трудно някой да види какво се кани да направи. Бръкна в джоба си и извади два гладки речни камъка. Със Зан бяха обсъждали дали да не използват ножове или камшици с шипове, но раните от тях лесно щяха да се разпознаят и някои от съдиите можеха да не одобрят подобна постъпка. Зан беше предложил да пререже гърлото на Сетан — мразеше го, защото само се фукаше с подвизите на Субодай, — но Бату беше забранил: не искаше да изгуби приятеля си при отмъщението, което неминуемо щеше да последва. По време на надбягване изпод копитата на коня обаче винаги можеше да изхвърчи камък. А дори да видеше какво правят, Сетан нямаше да посмее да се оплаче, защото сам щеше да се изкара ревльо и воините щяха да му се смеят.

Започнаха последната обиколка. Бату погали камъните. Прелитаха покрай борците, подобни на пъстроцветни птици на фона на тревата; зад тях се издигаше стената на стрелбището. Народът му бе в степите и той бе сред него, препускаше с все сили. Усещането беше чудесно.

Стисна коня с колене и се понесе напред, следван плътно от Зан. Урианхаите не спяха и понечиха да му попречат да доближи коня на Сетан. Бату се усмихна на по-близкото момче и отвори уста, сякаш викаше нещо.

Момчето го зяпна и Бату се ухили и засочи енергично нещо отпред. Момчето най-сетне се наведе да чуе какво му вика, Бату се усмихна доволно, замахна силно и камъкът го улучи по главата. Момчето се свлече под копитата на коня, превърна се в търкалящ се назад прашен парцал.

Останалият без ездач кон се понесе напред. Сетан се обърна и се опули, когато видя Бату толкова близко. Бяха целите в прах, косите и кожата им бяха посивели, но очите на Сетан бяха блеснали от страх. Бату се взря в тях, черпеше сила от противника си.

Другото урианхайско момче рязко вкара коня си между тях и изрита Бату толкова силно, че едва не го изхвърли от седлото. За един ужасен миг Бату се вкопчи в гривата на коня си, понеже кракът му се изхлузи от стремето. Отгоре му се посипаха безмилостни удари с камшик, удряха колкото него, толкова и коня. Бату изрита инстинктивно и улучи момчето в гърдите. Това му даде възможност да се намести в седлото. Беше изпуснал втория камък, но имаше и трети. Хвърли го с все сили и извика победоносно, когато камъкът улучи носа на момчето и от него като отприщена река рукна алена кръв. Момчето изостана и Бату и Зан останаха сами със Сетан. До финала имаше още две мили.

Щом видя какво става, Сетан препусна още по-бързо. Това беше единственият му шанс. Всички коне бяха на края на силите си и Зан започна да изостава. Нищо не можеше да направи, макар че хвърли камъните си с все сила. Единият успя да улучи коня на Сетан, а другият изчезна в прахта.

Бату изруга. Не можеше да позволи на Сетан да победи. Пришпори коня си, докато не се изравниха, след което излезе напред с половин дължина. Чувстваше се непобедим, макар дробовете му да бяха толкова пълни с прах, че щеше да кашля дни наред.

Последният завой приближаваше. Бату знаеше, че може да спечели. Но от самото начало знаеше и че само победата няма да му е достатъчна. Сигурен бе, че Субодай е на стената и че вика за ездача от урианхаите. Избърса прахта от очите си. Не обичаше паметта на баща си, но това не променяше омразата му към Субодай, който бе прерязал гърлото на Джучи. Може би Угедай също бе някъде там и гледаше младежа, когото беше издигнал.

Докато летяха към ъгъла, остави Сетан да мине от вътрешната страна. Ъгълът беше маркиран от мраморен стълб, украсен с каменен вълк. Бату прецени идеално момента и позволи на Сетан да се изравни с него, почти глава до глава за финала. Видя как Сетан се ухили, когато усети, че има шанс да успее.

Щом стигнаха ъгъла, Бату рязко дръпна поводите надясно и блъсна Сетан в стълба. Ударът бе ужасяващ. Конят и ездачът почти се заковаха на място, кракът на Сетан се счупи и той изрева от болка.

Бату препусна напред с усмивка. Не се обърна към заглъхващия зад него писък.

Докато прекосяваше финала, му се прииска баща му да беше жив да го види, да се гордее с него. Очите му бяха пълни със сълзи. Той ги изтри и замига ожесточено; казваше си, че са само от вятъра и прахта.

8.

Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

Угедай бавно издиша. Често си беше мислил, че няма да доживее да види града си в този ден. Косата му беше намазана и вързана на опашка. Делът му бе прост, тъмносин, без никакви претенциозни украси. Носеше го препасан над гамашите и меките ботуши от овча кожа. Докосна бащиния си меч на кръста си, за да намери утеха в него.

В същото време изпитваше раздразнение заради избора, който му бе оставил баща му. Ако Джучи бе станал хан, това щеше да установи правото на първородния. Вместо това великият хан бе посочил за свой наследник Угедай, третия от четиримата си синове. В сянката на този човек потомството на самия Угедай можеше да завехне. Не можеше да очаква народът просто да приеме най-големия му син Гуюк за хан след него. Кръвта на Чингис течеше във вените на повече от двадесет души, а Чагатай бе само един от по-опасните от тях. Угедай се боеше за сина си в тази плетеница от бодли и зъби. Но пък Гуюк беше оцелял досега и това може би показваше, че бащата небе е благосклонен към него. Угедай пое бавно дъх и каза на слугата си:

— Готов съм, Барас агур. Стой зад мен!

Закрачи към набиращото сила море от гласове и излезе на балкона от полиран дъб. Барабанчиците му известиха появата му и воините от гвардейския му туман изреваха и удариха броните си — трясък, който можеше да се чуе в целия град. Угедай се усмихна на тълпата и зае мястото си в огромния амфитеатър. Жена му Торогене седна до него, а Барас агур се засуети с гънките на дзинската й рокля. Угедай се пресегна към нея, скрит от погледите на множеството. Тя хвана ръката му и я стисна. Бяха преживели две години интриги, отрови, покушения срещу живота им, а накрая и открит бунт. И бяха оцелели.

Тълпата търпеливо изчака победилите в първите две състезания борци да заемат местата си в центъра под Угедай. Двеста петдесет и шестима мъже се разделиха на двойки, готови за последната си борба за деня. Зрителите по редовете наддаваха: викаха и залагаха дървени жетони и дори печатани дзински пари. Можеше да се залага на всичко и целият народ се възползваше от това. Слабите и ранените, възрастните и онези без късмет вече бяха извън играта. Бяха останали най-силните и най-бързите, които почитаха бойното изкуство повече от всичко друго. Това бе държавата и творението на баща му, неговата визия за народа — кон и воин, сабя и лък.

Гуюк излезе на балкона и Угедай се обърна. Сърцето му се сви от гордостта и мъката, които изпитваше всеки път, когато поглеждаше младежа. Гуюк беше висок и хубав, способен да командва мингхан или дори туман — в мирно време. Но му липсваше искрата на тактическото мислене и онази неуловима връзка с хората, която би ги накарала да го последват и в ада. Във всяко отношение беше посредствен командир и все още не си бе взел нито една жена, сякаш продължаването на собствената му ханска линия не означаваше нищо за него. Това, че приличаше на Чингис в лице и очи, само правеше слабостта му още по-трудно поносима за Угедай. Имаше моменти, в които той изобщо не можеше да разбере сина си.

Гуюк се поклони елегантно на родителите си, зае мястото си и загледа в захлас събралото се множество. Не беше усетил почти нищо от борбата в двореца. Беше се барикадирал в една стая с двама приятели и неколцина слуги, но никой не беше отишъл в онази част на двореца. Както изглежда, бяха се напили до безсъзнание. Въпреки облекчението на Угедай да го види жив и здрав, всичко това в общи линии означаваше, че никой не смята сина му за достатъчно важен, че да бъде убит.

Темуге профуча зад балкона, почти скрит от рояка си вестоносци и писари. Угедай го чу да раздава заповеди със сприхавия си глас и си позволи да се ухили при спомена за разговора с чичо си преди седмици. Въпреки страховете на стария глупак, Угедай беше победил. Напомни си да предложи още веднъж библиотеките на Каракорум на Темуге, веднага щом празникът свърши.

Слънцето залязваше и летният здрач постепенно потопи големия овал в сиво. Поради ниските градски стени огромната постройка не можеше да се види от тревното море отвън. Скоро обаче щяха да пламнат хиляди факли и целият народ в степта щеше да види заревото. Угедай очакваше с нетърпение този момент — видимия сигнал, че е хан. Това също щеше да означава, че Каракорум най-сетне е завършен — ако не се брояха кървавите петна, които чакаха дъжд. Може би това също беше подобаващо.

Далеч долу Темуге даде знак на съдиите. След кратка песен, посветена на майката земя, съдиите надуха рогове и борците се вкопчиха един в друг. За някои всичко свърши още в първия миг, както бе с противника на Баабгай. За други схватката се превърна в изпитание на издръжливостта и те дишаха тежко, напъваха се и се потяха.

Угедай знаеше, че Темуге е планирал събитията до най-малката подробност. Запита се разсеяно дали чичо му е успял да се справи с целия празник без никакви пропуски. Все пак хората му бяха воини и пастири, а не овце. Никога не бяха били овце. Все пак беше интересно да се види.

Последната двойка рухна с ритане на земята, тълпата зарева и зави. Сто двадесет и осем мъже излязоха победители и се изправиха пред публиката зачервени и доволни. Поклониха се на Угедай и той стана и вдигна меча си в тяхна чест.

Отново зазвучаха огромните дзински тръби от месинг и бронз и монотонният им рев се понесе над арената. Борците се оттеглиха и тежката порта се отвори и се видя главната улица на града. Угедай присви очи натам. Тридесетте хиляди зрители направиха същото.

В далечината се появи група бегачи, голи до кръста в лятната жега. Бяха направили три обиколки около града, или двадесет и четири мили, преди да влязат през западната порта и да продължат към центъра. Угедай се наведе колкото се може по-напред. Гуюк като никога също прояви интерес: лицето му бе грейнало от възбуда. Угедай му хвърли бърз поглед и се запита дали не е заложил някаква огромна сума на някой от участниците.

Монголите по правило не ги биваше за бегачи на дълги разстояния. Имаха издръжливостта, но не и телосложението, както бе обяснил Темуге. Някои от тях видимо куцаха, докато приближаваха, но се опитаха да скрият слабостта си, когато ревът на тълпата ги заля.

Угедай видя Чагатай начело на групата и кимна. Брат му тичаше плавно, беше една глава по-висок от повечето състезатели. Вярно, Угедай се боеше от него, дори мразеше арогантността му, но не можеше да скрие гордостта си, че вижда собствения си брат начело. Чагатай дори започна да се отделя от останалите, но после един дребен и жилав воин понечи да го предизвика и ги принуди да спринтират, макар вече да не им бяха останали сили.

Когато се изравниха, сърцето на Угедай се разтрепери и дишането му се забърза.

— Давай, братко — прошепна той.

Седналата до него Торогене се намръщи и ръцете й се вкопчиха още по-силно в дъбовия парапет. Не изпитваше симпатии към мъжа, който едва не бе убил съпруга й. Щеше да е щастлива, ако сърцето на Чагатай се пръсне пред тълпата. Но в същото време усещаше вълнението на мъжа си, а обичаше Угедай повече от всичко на света.

В последния момент Чагатай се хвърли напред и пресече финала само с едни гърди преднина пред съперника си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се строполят. Чагатай беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко. Не опря ръце на коленете си. Угедай го жегна носталгия, когато си спомни думите на баща си: „Ако противникът те види да опираш ръце в коленете си, ще си помисли, че си победен“. Трудно беше да се освободят от този глас през годините, да оставят Чингис в миналото.

От благоприличие Гуюк не можеше да вика за чичо си, но кожата му заблестя от избилата пот. Угедай се ухили. Беше доволен, че вижда сина си поне веднъж наистина развълнуван. Надяваше се да е спечелил облога.

Угедай се изправи. Тръбите зазвучаха отново и ревът им се понесе над десетките хиляди. Той затвори очи за момент, дишаше дълбоко и бавно.

Тълпата замълча.

Угедай вдигна глава и гръмогласният глашатай най-накрая изрева:

— Тук сте, за да признаете Угедай, син на Темуджин, който бе Чингис, за хан на държавата. Той стои пред вас като наследник, посочен от великия хан. Има ли някой, който да оспори правото му на първенство?

Ако преди малко цареше тишина, сега настъпи мъртвило — всички замръзнаха в очакване, без да смеят дори да дишат. Гуюк се дръпна назад и за миг вдигна ръка да докосне рамото на Угедай, но я отпусна, преди баща му да забележи.

Хиляди очи се бяха обърнали към Чагатай, който стоеше задъхан и облян в пот на прашната арена. Той погледна нагоре към дъбовия балкон. На лицето му бе изписана странна гордост.

Моментът отмина и изпуснатият дъх зашумя като летен ветрец, последван от вълна смях — на хората им стана смешно от собственото им напрежение.

Угедай пристъпи напред, за да могат всички да го видят. Амфитеатърът бе повлиян от чертежи, направени от християнски монаси от Рим, които бяха дошли в Каракорум. Както бяха обещали, съоръжението сякаш засилваше звука и гласът му стигна до всяко ухо. Угедай извади вълчия меч и го вдигна.

— Полагам клетвата си пред вас. Като хан ще защитавам народа, за да станем силни. Имахме твърде много мирни години. Нека светът се страхува от онова, което предстои.

Думите му бяха посрещнати с радостни викове, толкова гръмовни в затворената купа на амфитеатъра, че почти разтресоха Угедай. Усещаше рева на тълпата по кожата си като физическа сила. Вдигна отново меча и всички замълчаха, макар и бавно и неохотно. Стори му се, че брат му долу на арената му кимна. Семейството наистина е странно нещо.

— А сега ще приема вашата клетва! — извика той на народа си.

Глашатаят занарежда думите:

— Под властта на един хан ние сме един народ.

Думите се стовариха върху Угедай и той стисна меча по-силно и се запита дали натискът, който усещаше в лицето си, не е духът на баща му. Сърцето му заби все по-бавно и по-бавно, докато не му се стори, че усеща всеки удар.

Глашатаят продължи с думите на клетвата и всички отвърнаха в един глас:

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Угедай затвори очи. Гърдите му се тресяха, усещаше главата си странно подута. Остър пристъп на болка едва не го накара да залитне, дясната му ръка изведнъж отмаля и се отпусна. Част от него очакваше това да е краят.

Когато отвори очи, все още беше жив. И не само това — вече бе хан на държавата, от потеклото на Чингис. Зрението му бавно се проясни и той вдиша дълбоко летния въздух. Трепереше. Усети обърнатите към него трийсет хиляди лица и силата му се възвърна. Вдигна рязко ръце, обхванат от радост.

Ревът, който последва, едва не го оглуши. Поде го и останалата част от народа, която чакаше извън града.

Угедай вървеше по коридорите на двореца заедно с Гуюк. След вълненията през деня и двамата не можеха да заспят. Угедай беше намерил сина си да играе на кости с гвардейците и го беше извикал да го придружи. Това бе рядък жест от баща към син, но тази нощ Угедай бе в мир със света. Умората някак си не можеше да го докосне, макар че почти не си спомняше кога е спал за последен път. Натъртеното на лицето му бе станало мораво. За клетвата беше прикрито с пудра, но Угедай не беше усетил, че я е махнал, когато беше избърсал потта си.

Коридорите преминаха в галерии, които гледаха към смълчаните и пусти градини на двореца. Луната едва се виждаше зад облаците и пътеките едва се различаваха, подобни на бледи нишки в мрака.

— Бих предпочел да дойда с теб, татко. В земите на Дзин — рече Гуюк.

Угедай поклати глава.

— Това е старият свят, Гуюк. Задача, започната още преди да се родиш. Пращам те със Субодай. Ще видиш нови земи с него. Ще ме направиш горд, не се съмнявам в това.

— Нима сега не си горд? — попита Гуюк. Не искаше да задава въпроса, но рядко му се случваше да остане насаме с баща си и да изкаже мислите си на глас. Остана разтревожен и покрусен, когато Угедай не отговори веднага.

— Разбира се, че съм горд, но това е бащинска гордост, Гуюк. Ако искаш да ме наследиш като хан, трябва да поведеш воини в битка. Трябва да ги накараш да разберат, че не си като тях — разбираш ли ме?

— Не, не разбирам — отвърна Гуюк. — Направих всичко, което поиска от мен. Водя своя туман от години. Видя мечата кожа, с която се върнахме. Внесох я в града на върха на копието си и всички ме приветстваха.

Угедай беше чул всяка подробност за случката. Помъчи се да си спомни думите на баща си по този въпрос.

— Чуй ме. Не е достатъчно да водиш глутница младежи на лов и да си мислиш, че това е някаква голяма победа. Виждал съм ги с теб. Приличат ми на… палета.

— Ти ми каза да си избирам командирите и да ги издигам със собствената си ръка — отвърна Гуюк.

Тонът му беше сърдит и Угедай усети как започва да се ядосва. Беше видял какви красиви младежи е избрал Гуюк. Не можеше да определи точно безпокойството си, но другарите на сина му не го впечатляваха.

— Няма да водиш държавата с песни и пиянски гуляи, синко.

Гуюк рязко спря и Угедай се обърна да го погледне.

— Ти ли ми говориш за пиене? — рече Гуюк. — Нима веднъж не ми каза, че един командир трябва да може да подхожда на хората си, че трябва да се науча това да ми харесва?

Угедай си спомни думите си и трепна.

— Тогава не предполагах, че ще прекарваш цели дни в гуляи за сметка на обучението на хората ти. Опитвах се да те направя воин, а не впиянчен глупак.

— Е, явно си се провалил, ако съм впиянчен глупак — рязко отвърна Гуюк. И понечи да си тръгне, но Угедай го хвана заръката.

— Не съм се провалил, Гуюк. Някога да съм те осъждал? Някога да съм се оплаквал, че не си ми дал внук? Не. Нищо не казах. Ти си одрал кожата на моя баща. Нима има нещо чудно, че търся искрица от него в теб?

Гуюк се дръпна от него в мрака и Угедай чу как дишането му стана хрипливо.

— Аз съм си аз — най-сетне рече Гуюк. — Не съм някаква слаба издънка от потеклото на Чингис или от твоето. Търсиш него в мен? Ами, не го прави. Няма да го намериш.

— Гуюк… — отново започна Угедай.

— Ще тръгна със Субодай, защото той заминава колкото се може по-далеч от Каракорум — отвърна синът му. — Може би когато се върна, ще намериш в мен нещо, което да ти хареса.

И младежът се отдалечи.

Угедай се мъчеше да се овладее. Беше се опитал да му даде съвет, а някак си беше успял да изгуби контрол над разговора. В нощ като тази това бе горчива глътка преди съня.

Още два дни минаха в празнуване и чествания, преди Угедай да призове най-високопоставените си хора в двореца. Те насядаха с кървясали очи, повечето все още потящи се от твърде многото месо, айраг и оризово вино. Докато ги гледаше, Угедай си помисли, че са почти като съвет, използван от някой дзински господар за управление на земите му. Но последната дума винаги беше на хана. Не можеше да е другояче.

Погледна към края на масата, покрай Чагатай, Субодай и чичовците си към Бату, който беше спечелил конното надбягване. Бату още сияеше от новината, че ще води десет хиляди воини. Угедай се усмихна и му кимна. Беше поставил добри мъже в новия туман — опитни воини, който можеха да напътстват Бату, докато се учи. Бе направил всичко по силите си да почете паметта на Джучи, да поправи греховете на Чингис и Субодай. В лице и по държане младежът много приличаше на Джучи на младини и често, когато го погледнеше, Угедай почти забравяше, че брат му е умрял преди години. Изпитваше болка всеки път, когато станеше така.

Срещу Бату седеше Гуюк и се взираше в някаква точка. Угедай не беше разчупил студената резервираност на сина си след разговора им в градината. Сега, докато седяха на масата, му се прииска Гуюк да имаше поне половината огън, горящ в момчето на Джучи. Бату сигурно изгаряше от жажда да се докаже, но седеше като монголски воин, мълчалив и бдителен, изпълнен с гордост и самоувереност. Угедай не виждаше никакъв признак, че младежът се чувства застрашен в тази компания, дори сред всепризнати водачи като Чагатай, Субодай, Джебе и Джелме. Кръвта на Чингис течеше във вените на мнозина от присъстващите тук и в техните синове и дъщери. Родът бе плодовит и силен. Синът му щеше да се научи да бъде мъж при големия преход, Угедай бе сигурен в това. Началото беше добро.

— Вече се разраснахме отвъд племената, които познаваше баща ми, отвъд единствения лагер, пътуващ из степите. — Угедай млъкна за момент и се усмихна. — Твърде много сме, за да пасем на едно място.

Използва думите, които племенните водачи изричаха от хиляди години, когато дойдеше време да се преместят. Някои от присъстващите кимнаха машинално, а Чагатай тупна с юмрук по масата в знак на одобрение.

— Не всички мечти на баща ми се сбъднаха, макар че той мечтаеше за орли. Той би одобрил брат ми Чагатай да управлява като хан в Хорезъм.

Понечи да продължи, но Джелме се пресегна и тупна Чагатай по гърба, след което последва одобрителен хор за сина на Чингис. Субодай сведе мълчаливо глава, но дори той не възрази срещу похвалата.

Щом шумът утихна, Угедай продължи:

— Той би одобрил свещената родина да премине в ръцете на брат ми Толуй.

Този път Субодай се пресегна да стисне рамото на младия мъж и го разтресе леко, за да покаже задоволството си. Толуй грейна. Знаеше какво предстои, но да го чуе бе много по-радостно. На него се падаха планините, в които народът им бе бродил хиляди години, чудесните зелени равнини, където се бе родил дядо им Есугей. Сорхатани и синовете му щяха да бъдат щастливи там, щяха да живеят в безопасност и да станат силни.

— А ти, братко? — попита Чагатай. — Ти къде ще се установиш?

— Тук, в Каракорум — отвърна Угедай. — Това е моята столица, макар че все още няма да се установявам в нея. Преди две години изпратих мъже и жени да научат повече за света. Приех учени на исляма и свещеници на Христа. Вече зная за градове, в които робините вървят с голи гърди, а златото е изобилно като глината.

Усмихна се, като си представи тези картини, но после изражението му стана сурово. Погледът му намери Гуюк, спря се върху него и той продължи:

— Онези, които не могат да завладяват, трябва да прегънат коляно. Трябва да намерят сила или да служат на онези от нас, които я имат. Вие сте моите военачалници. Ще ви изпратя по света — моите ловни кучета, моите вълци с железни зъби. Когато някой град затвори портите си от страх, ще го унищожите. Когато строят пътища и стени, ще ги прерязвате, няма да оставяте камък върху камък. Когато човек вдигне меч или лък срещу хората ви, ще го обесите на първото дърво. Не забравяйте Каракорум, докато пътувате. Този бял град е сърцето на държавата, но вие сте дясната й ръка, горящата дамга. Намерете ми нови земи, военачалници мои. Прорежете нови пътища. Накарайте жените им да изплачат море от сълзи и аз ще го изпия. Цялото.