Среща с Медуза

3. Светът на боговете

Падането от Юпитер V на самия Юпитер отнема само три часа и половина. Малко хора са способни да спят по време на такива страшни пътувания. Спането бе слабост, която Хауърд Фалкън презираше. Малкото му необходим сън бе често придружаван от кошмари, които времето не бе в състояние да изличи. През следващите три дни, обаче, не бе възможно да се надява на почивка, така че трябваше да си отдъхне, доколкото бе възможно, по време на дългото падане от облаците към океана, разположен на около шестдесет хиляди мили под него.

Веднага щом „Кон Тики“ се установи на орбита и компютърните данни показаха, че всичко е наред, той се подготви за своя може би последен сън. Точно, когато се понесе към чудовищната сянка на планетата, Юпитер закри малкото Слънце. Няколко минути корабът бе обвит от странна златна мараня, след това четвърт от небето се превърна в тъмночерна точка в пространството, докато останалите три четвърти бяха обсипани с ярки звезди. Колкото и надалеч да пътуваше човек в Слънчевата система, те никога не се изменяха. Същите тези съзвездия се виждаха и от Земята, в момента разположена на милиони мили разстояние. Тук единствените нови неща бяха малките бледи полумесеци на Калисто и Ганимед. Без съмнение, на небето имаше още поне дузина луни. Всичките обаче бяха твърде малки или твърде отдалечени, за да бъдат забелязани с невъоръжено око.

— Изключвам за два часа — каза той на базовия кораб, висеше на почти хиляда километра над пустинните скали на Юпитер V, надеждно укрил се в радиационната сянка на малкия спътник. Ако не ставаше за друго, то поне служеше като космически булдозер, непрестанно разчистващ заредените частици, които правеха нездравословно прекалено голямото доближаване до Юпитер. Пространството зад него бе почти свободно от радиация и един кораб можеше да акостира там в пълна безопасност, без да се бои от намиращата се наблизо невидима смърт.

Фалкън включи приспиващото устройство и съзнанието му бързо угасна, когато електрическите импулси нежно погалиха мозъка му. „Кон Тики“ продължи да пада към Юпитер и с всяка измината секунда набираше скорост под въздействието на огромното гравитационно поле. През това време Фалкън потъна в сън, свободен от всякакви сънища. Те винаги се появяваха, когато се събуждаше, а той още носеше кошмарите си от Земята.

Въпреки това, никога не сънуваше самата катастрофа, макар че често му се привиждаше ужасеното лице на уплашеното свръхшимпанзе, докогато се спускаше по спираловидната стълба между отпускащите се газови резервоари. Нито едно от шимпанзетата не оживя. Тези, които не загинаха веднага, бяха така зле наранени, че се наложи да ги подложат на безболезнена евтаназия. Понякога се чудеше защо сънуваше единствено обреченото създание, което никога не бе срещал до последните минути от живота му, а не приятелите и колегите, намерили смъртта си на „Кралицата“.

Сънищата, от които се боеше най-много, винаги го навестяваха когато се връщаше в съзнание. Физическата болка бе слаба, дори не чувстваше нищо. Бе потънал в мрак и безмълвие и му се струваше, че почти не диша. А най-странно бе, че не усещаше крайниците си. Не можеше да помръдне нито ръцете си, нито краката си, защото не знаеше къде са.

Първа изчезна тишината. След часове или дни той улови слабо туптене и след дълги размисли реши, че това е биенето на собственото му сърце. Първата от многото му грешки.

По-късно започна да усеща леки убождания, да вижда искрици светлина и постепенно да чувствува натиск върху своите все още нереагиращи крайници. Едно по едно възприятията му се завърнаха, а заедно с тях, и болката. Наложи му се да започне да учи всичко отначало, като се завърне в младенческата си възраст. Макар и паметта му да не бе засегната и да разбираше какво му говорят, изминаха месеци, преди да бъде в състояние да отговори с нещо повече от повдигане на клепача. Спомни си победните моменти, когато изрече първата дума, прелисти първата страница и накрая се научи да се движи със собствени усилия. Това бе истинска победа, но подготовката й му бе отнела близо две години. Сто пъти бе изпитвал завист към мъртвото свръхшимпанзе, но на самия него не му предложиха избор. Лекарите взеха своите решения и днес, дванадесет години по-късно, той вече бе там, където нито едно човешко същество не се бе намирало досега, и се движеше по-бързо от който и да е човек в историята.

„Кон Тики“ тъкмо излизаше от сянката и зората на Юпитер образува гигантски лък от светлина, когато Фалкън бе събуден от продължителното бръмчене на алармената инсталация. Неизбежните кошмари — бе се опитал да се свърже с медицинската сестра, но нямаше сили дори да натисне бутона — бързо изчезнаха от съзнанието му. Предстоеше му най-великото и може би последно приключение в живота му.

Свърза се с контролния пункт, който вече се намираше на почти шестдесет хиляди мили от него и бързо падаше зад кривата на Юпитер, за да съобщи, че всичко е наред. Скоростта му току-що бе преминала границата от тридесет мили в секунда — това щеше да се запише в учебниците — и след половин час „Кон Тики“ щеше да навлезе във външните слоеве на атмосферата, започвайки най-трудното спускане в цялата Слънчева система. Макар и десетки сонди да бяха устояли на този огнен ад, те представляваха солидни, яки и изпълнени с инструменти съоръжения, способни да понесат ускорение от няколкостотин гравитации. Средните натоварвания на „Кон Тики“ щяха да бъдат от десет „g“, а върховите — от тридесет, преди да се установи в горните пластове на юпитерианската атмосфера. Фалкън започна грижливо и старателно да монтира задържащите устройства, които щяха да го закрепят към стените на кабината. Когато приключи, се бе превърнал в част от структурата на кораба.

Часовникът отмерваше оставащото време. Сто секунди до повторното влизане. За добро или за лошо, не можеше да прекрати опита. След минута и половина щеше да премине в атмосферата на Юпитер и да бъде заловен от прегръдката на гиганта.

Отброяването на оставащото време закъсняваше с три секунди. Не бе зле, като се имаха пред вид многото неизвестни. Отвъд стените на капсулата започна призрачна въздишка, която постепенно прерасна в силен рев. Шумът бе съвършено различен от този, който се раздаваше при повторното влизане в атмосферата на Земята и Марс. В разредените атмосфери от водород и хелий всички звуци се повишаваха с две октави. При Юпитер дори и гръмотевиците се чуваха като фалцет.

Успоредно със засилването на рева се увеличи и тежестта. След няколко секунди бе напълно обездвижен. Полезрението му се стесни, докато в него останаха единствено часовникът и измерителят на ускорението. Петнадесет „g“ и още четиристотин и осемдесет секунди.

Нито за миг не изгуби съзнание, но и не бе очаквал това. Следата, оставяна от „Кон Тики“ в атмосферата на Юпитер, навярно бе фантастична и дълга поне няколко хиляди мили. Петстотин секунди след навлизането ускорението намаля: десет „g“, пет, две… След малко тежестта изчезна почти напълно. Бе в режим на свободно падане и цялата му огромна орбитална скорост бе унищожена.

Усети леко потреперване, когато и последните нажежени остатъци от топлинния щит бяха изхвърлени. Беше си свършил работата и нямаше да му трябва повече. Нека Юпитер разполага с него. Разкопча всички предпазни колани, освен два и изчака автоматичният таймер да даде началото на втората и критична поредица от събития.

Не видя отварянето на първия парашут, обаче усети лек тласък и скоростта на падане незабавно намаля. „Кон Тики“ бе изгубил цялата си хоризонтална скорост и се спускаше право надолу с почти хиляда мили в час. Всичко зависеше от това, което щеше да се случи през следващите шестдесет секунди.

И вторият парашут се включи. Фалкън погледна през горния илюминатор и с огромно облекчение видя как зад падащия кораб започнаха да се раздиплят облаци от блестяща тъкан. Подобно на разцъфващо цвете, хилядите кубически ярдове на балона се разгъваха из небето и поемаха разредения газ, докато се надуха напълно. Скоростта на падане на „Кон Тики“ намаля до няколко мили в час и се стабилизира. Сега Фалкън щеше да разполага с много време. Щяха да изминат дни, докато стигне повърхността на Юпитер.

Щеше да се озове там, дори и да не правеше нищо. Балонът отвън просто действуваше като добър парашут. Не осигуряваше подем и това не му бе по силите, тъй като газът от двете страни на обшивката бе един и същ.

Със своя неповторим и странен пукот се задействува синтезиращият реактор, който започна да изпраща потоци от топлина в разтворения над него парашут. След пет минути скоростта на падане стана нулева. След още шест корабът започна да се издига. Според висотомера се намираше на около двеста шестдесет и седем мили над повърхността на Юпитер. Или над това, което бе прието да се смята за повърхност на Юпитер.

В атмосферата от водород, най-лекият газ, можеше да плава само един вид балон — зареденият с нагорещен водород. Докато реакторът боботеше, Фалкън имаше възможност свободно да се носи по въздушните течения на един свят, способен да побере сто Тихи океана. След като прекоси близо триста милиона мили, „Кон Тики“ най-сетне оправда названието си. Беше въздушен сал, носен от теченията на юпитерианската атмосфера.

Макар и пред него да се простираше един цял нов свят, измина повече от час, преди Фалкън да успее да огледа панорамата. Първо тестува всички системи на капсулата и провери как реагира на контролните команди. Предстоеше му да разбере колко допълнителна топлина е необходима за постигането на определена скорост на подем и колко газ да изпусне, за да се снижи. Най-важен проблем бе устойчивостта. Трябваше да настрои дължината на кабелите, свързващи капсулата му с огромния крушовиден балон така, че да премахне всякакви вибрации и да постигне възможно най-плавен полет. Досега имаше късмет. На тази височина вятърът бе постоянен и доплеровият измерител на невидимата повърхност сочеше, че скоростта му е от двеста и седемнадесет мили и половина в час. Доста скромно за Юпитер. Самата скорост, разбира се, не бе важна. Истинската опасност представляваха завихрянията. Тук бяха наблюдавали ветрове, движещи се с над хиляда мили в час. Попаднеше ли на такива места, щяха да го спасят единствено сръчността, умението и бързата реакция — качества, които все още не можеха да се програмират в компютрите.

Чак когато с удовлетворение установи, че е в състояние да контролира своя странен летателен апарат, Фалкън обърна внимание на съобщенията на контролния център. След това разположи на различни места сандъците с инструментите и задействува уредите за взимане на проби от атмосферата. Капсулата заприлича на доста небрежно украсена коледна елха, но продължи да се движи плавно по ветровете на Юпитер и да излъчва потоци информация до записващите устройства на издигнатия високо над нея кораб. Най-сетне, Фалкън можеше да се огледа…

Това, което видя, бе неочаквано и дори малко разочароващо. Ако ставаше дума за мащабите, все едно, че плаваше над обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше на нормално разстояние. Нямаше никакво усещане, че се намира на свят с диаметър, единадесет пъти по-голям от земния. След това погледна инфрачервения радар, сканиращ слоевете атмосфера под него, и разбра колко много го лъжат очите.

Облачният слой, който му се струваше, че се намира на три мили, всъщност бе отдалечен на тридесет и седем мили. И хоризонтът не бе да е на сто двадесет и пет мили, а на хиляда и осемстотин.

Бяха го подвели кристалната прозрачност на атмосферата от водород и хелий и огромната крива на планетата. Тук бе по-трудно да се определят разстоянията, отколкото на Луната. Очевидно всичко, което виждаше, трябваше да бъде умножено най-малко по десет.

Това бе лесна работа и всъщност бе редно да е подготвен за нея. Въпреки всичко, бе много смутен. Струваше му се, че не Юпитер е голям, а че самият той се е смалил десет пъти. Може би след време щеше да свикне с нечовешките мащаби на този свят, обаче когато погледна невероятно отдалечения хоризонт, му се стори, че вятър, по-студен от атмосферата около него, вледенява душата му. Въпреки всичките му доводи, това място вероятно никога нямаше да бъде подходяща среда за човека. Нищо чудно той да се окажеше не само първият, но и последният, прекосил облачната покривка на Юпитер.

Небето над него бе почти черно, ако се изключеха няколко амонячени облачета, намиращи се на около дванадесет мили над капсулата. Там горе бе студено, почти като в космоса. При спускане обаче налягането и температурата бързо се увеличаваха. На равнището на „Кон Тики“ температурата бе петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. На шестдесет и пет мили по-ниско температурата щеше да бъде като тази на Земята при екватора, а налягането — като на дъното на някое от по-плитките земни морета. Идеални условия за живот…

Една четвърт от краткия юпитериански ден вече бе изминала. Слънцето бе извървяло половината си път върху небосвода, но светлината върху плътната облачна покривка бе някак си слаба. Допълнителното разстояние от триста милиона мили бе отнело на Слънцето цялата му мощ. Макар и небето да бе ясно, Фалкън установи, че възприема деня като много мрачен. Преминаването към мрака при свечеряването щеше да стане бързо. Макар и да бе сутрин, във въздуха витаеше нещо като есенен здрач. Разбира се, на Юпитер нямаше есени. Тук въобще нямаше сезони.

„Кон Тики“ се бе озовал в самия център на екваториалната зона, най-безцветната част на планетата. Морето от облаци, простиращо се до хоризонта, имаше бледорозов цвят. Не се виждаха жълтите, тъмнорозовите и дори червени дъги, които опасваха Юпитер на други географски ширини. Голямото червено петно, най-зрелищната част на планетата, бе разположено на хиляди мили на юг. Голямо бе изкушението да се направи опит за спускане там, обаче южните тропически смущения бяха необичайно активни и теченията достигаха скорост от над деветстотин мили в час. Щеше да бъде много рисковано да се насочиш към водовъртеж, образуван от неизвестни сили. Голямото червено петно и неговите тайни щяха да изчакат следващите експедиции.

Слънцето, движещо се по небосвода два пъти по-бързо, отколкото на Земята, вече близо до зенита си, бе засенчено от голямото сребърно кълбо на балона. „Кон Тики“ продължаваше да се носи в западна посока с постоянна скорост от двеста и седемнадесет мили и половина в час, за което свидетелствуваше обаче единствено радарът. Винаги ли бе така спокойно тук? Излизаше, че учените, които говореха така компетентно за парадоксите на Юпитер и предсказаха, че екваторът щеше да бъде най-тихото място, очевидно си разбираха от работата. Фалкън изпитваше дълбок скептицизъм към всички тези прогнози и се съгласи с един необичайно скромен учен, който съвсем открито призна, че няма специалисти по Юпитер. Е, поне до края на този ден вече щеше да има един.

Стига да успееше да оцелее дотогава.