Среща с Медуза

7. Първото правило

Стъмваше се, но Фалкън не забелязваше това, защото вниманието му беше насочено към живия облак в обсега на телескопа. Вятърът, равномерно тласкащ „Кон Тики“ из фунията на въртопа, го бе приближил на дванадесет мили от създанието. Ако се доближеше на по-малко от шест мили, трябваше да предприеме мерки да се отдалечи. Макар и уверен в малкия обсег на електрическото оръжие на медузата, не искаше да проверява дали е така. Това щеше да бъде грижа на бъдещите изследователи, на които пожела късмет.

В капсулата бе станало съвсем тъмно. Странно, тъй като до залеза оставаха часове. Фалкън механично стрелна с поглед радара за хоризонтално сканиране, нещо, което правеше през няколко минути. Освен медузата обаче, която наблюдаваше, на шестдесет мили от него нямаше друг обект.

Изведнъж той чу с поразителна сила звука, изплувал от дебрите на юпитерианската нощ, пулсирането, което ставаше все по-силно и по-силно, преди внезапно да секне. Цялата капсула започна да вибрира подобно на грахово зърно в барабан.

По време на внезапно настъпилата тишина, Фалкън осъзна почти едновременно две неща. Звукът не се раздаде, както преди, от хиляди мили разстояние през радиомрежата. Този път идваше от самата обкръжаваща го атмосфера.

Втората мисъл го смути още повече. Бе напълно забравил — наистина, недопустимо, но все пак умът му бе зает с по-важни неща — че по-голямата част от небето над него бе напълно екранирана от газовия балон на „Кон Тики“. Леко посребрен, за да не губи топлина, сега той пречеше и на визуалното наблюдение и на радара.

Разбира се, това му бе известно. Бяха сметнали, че е незначителен конструктивен дефект, тъй като не изглеждаше важен. Сега обаче Хауърд Фалкън реши, че е важен. Че е много важен, след като видя как гигантските пипала, по-дебели от всякакви дървесни стволове, се спуснаха около капсулата от всичките й страни.

Чу крясъка на Бренър.

— Не забравяй първото правило! Не го плаши!

Преди Фалкън да измисли подходящ отговор, страшното барабанене отново започна и заглуши всички останали звуци.

Един опитен летец-изпитател доказва умението си не при очаквани аварийни ситуации, а при непредвидените обстоятелства. Само минута колебание и Фалкън анализира положението. С мълниеносно движение той дръпна късащото въже.

И този израз бе архаизъм от времената на първите балони, напълнени с водород. На „Кон Тики“ късащото въже не разкъсваше балона, а просто разтваряше комплект от изпускащи клапани, разположени в горната му част. След като горещият газ започна да изтича, „Кон Тики“, лишена от подемната си сила, започна бързо да пада, хваната от едно гравитационно поле, два пъти и половина по-силно от земното.

За миг Фалкън видя огромните пипала, които се отдалечаваха и изчезваха нагоре. Успя да забележи, че те бяха осеяни с големи мехури, които очевидно им осигуряваха подемна сила и завършваха с множество тънки мустачки, напомнящи корените на растенията. Очакваше да го удари мълния, но подобно нещо не се случи.

Скоростта му на падане намаля, когато достигна по-плътните пластове на атмосферата, а отпуснатият плик на балона действуваше като парашут. Когато „Кон Тики“ се бе снижила с около две мили, реши, че е време да затвори клапаните. Докато възвърне подемната си сила и се стабилизира, изгуби още една миля и се приближи на опасно малко разстояние до линията на сигурност.

Надникна развълнувано през горните илюминатори, макар и да не очакваше да види нищо друго освен корпуса на балона. По време на падането обаче, той се бе отместил встрани, така че успя да зърне и част от медузата, разположена на две мили над него. Бе много по-близо, отколкото смяташе. Освен това, продължаваше да се спуска и се приближаваше изключително бързо.

От контролния център усърдно се опитваха да установят връзка с него.

— Добре съм — изкрещя Фалкън, — обаче то продължава да ме преследва. Не мога да се спусна по-ниско.

Последното не бе съвсем вярно. Можеше да се спусне с още сто и осемдесет мили. От такова спускане обаче нямаше връщане.

Сетне за голямо свое облекчение констатира, че медузата е престанала да се спуска и се е задържала на около миля над него. Може би бе решила да се доближи по-предпазливо до странния пришълец, а може би за нея тази височина бе станала неприятно гореща. Температурата бе достигнала петдесет градуса по Целзий и Фалкън се замисли колко ли още ще издържат жизненоподдържащите системи.

Доктор Бренър отново се обади, все още обезпокоен за първото правило.

— Не забравяй, че може би то само проявява любопитство! — изкрещя без особена убедителност Бренър. — Внимавай да не го уплашиш!

Фалкън вече бе започнал да изпитва досада от подобни съвети. Спомни си телевизионна дискусия между космически юрист и астронавт. След като всички последици от прилагането на първото правило бяха внимателно изброени, космонавтът се изуми. — И какво, ако не ми остава друг избор, да кротувам и да чакам да ме изяде, така ли? — бе извикал той. Адвокатът дори не се усмихна, когато му отговори. — Много точно го казахте — рече.

Тогава това му се стори смешно. Сега — не.

Сетне Фалкън видя нещо, което го разстрои още повече. Медузата все още поддържаше височина на около миля над него, но едно от пипалата й се удължаваше, невероятно много изтъняваше и се присягаше към „Кон Тики“. Като момче веднъж бе видял как фунията на торнадо се спуска от буреносен облак над равнините на Канзас. Нещото, което сега се приближаваше към него, го накара да си спомни съвсем отчетливо черната змия, виеща се тогава откъм небето.

— Алтернативите ми за действие бързо намаляват — докладва той на контролния център. — Сега мога или само да го уплаша, или да му причиня сериозни стомашни болки. Не вярвам „Кон Тики“ да е лесно смилаема.

Изчака да чуе реакцията на Бренър, но той не се обади.

— Много добре. Имам резерв от още двадесет и седем минути, но ще включа двигателя сега. Надявам се, че по-късно ще ми остане достатъчно време, за да нанеса корекции в орбитата си.

Не можа да види повече медузата. Още веднъж се бе оказала точно над него. Знаеше, обаче, че спускащото се пипало вече бе навярно много близо до балона. А му трябваха още около пет минути, докато достигне реакторът пълната си мощ…

Включи го. Бордовият компютър не бе квалифицирал обстановката като напълно безизходна. Дюзите се разтвориха, за да поемат обкръжаващия ги хидрохелий. Настъпваше моментът на истината. Досега не бе съществувала възможност да се провери как действително би се държал един ядрен реактивен двигател в илюзорната атмосфера на Юпитер.

Нещо леко разклати „Кон Тики“. Фалкън се опита да не му обръща внимание.

Бе предвидено възпламеняването на двигателя да стане на шест мили по-голяма височина, там, където температурата бе с тридесет градуса по-ниска, а гъстотата на атмосферата представляваше четвърт от тази, в която се намираше сега. Лошо.

Кое бе най-плиткото гмуркане, способно да го спаси, и да задействува въздушните дюзи? Когато запалеше двигателя, щеше да се устреми към Юпитер с ускорение от две цяло и половина „g“. Дали щеше да успее да се измъкне навреме?

Дълга и тежка ръка потупа балона. Целият съд се залюля нагоре-надолу, подобно на детска играчка.

Разбира се, Бренър можеше да е прав. Може би трябваше да се опита да успокои медузата по радиото. Какво трябваше да й каже? Писи-писи? Чиба? Или пък „Отведете ме при вашия началник“?

Съотношението между трития и деутерия бе нормално. Вече бе готов да запали фитила, който щеше да даде топлина от сто милиона градуса.

Дългият тънък край на пипалото се завъртя на около шестдесет ярда от балона. Наподобяваше слонски хобот, и ако се съдеше по изящното му движение, бе не по-малко чувствителен. На върха му имаше малки сензори, подобни на усти. Доктор Бренър навярно щеше да се развълнува, ако го зърнеше.

Беше време. Огледа за сетен път контролния пулт, включи четирисекундовия стартер, счупи печата на ръчката за катапултиране и я натисна.

Чу се отсечен взрив и внезапно настъпи безтегловност. „Кон Тики“ бе на режим на свободно падане, насочила се към повърхността. Освободеният балон се устреми нагоре, като повлече пипалото със себе си. На Фалкън не му остана време да провери дали балонът е ударил медузата, тъй като в момента се задействуваше реактивния двигател и мислите му бяха заети с други неща.

От дюзите на реакторите излезе ревящ поток от горещ хидрохелий, който придвижи кораба в посока към Юпитер, а не в обратната. Още не можеше да промени курса й, тъй като векторният контрол бе все още неустойчив. Ако през следващите пет секунди не успееше да върне кораба на хоризонтален режим, щеше да се гмурне твърде надълбоко в атмосферата и да загине.

Удивително бавно — петте секунди му се сториха петдесет — той успя да изравни кораба и сетне да го насочи нагоре. Хвърли поглед назад и видя за последен път медузата, вече на много мили от него. Изхвърленият балон очевидно бе успял да избяга от прегръдката й, тъй като не се виждаше.

Сега отново бе господар на положението. Вече не бе оставен на милостта на ветровете на Юпитер. Със собствения си поток от атомен огън той се завръщаше към звездите. Знаеше, че корабът ще му осигури необходимите скорост и позиция, докато достигне орбитална скорост на границите на атмосферата. Там с кратък изблик от чиста ракетна енергия щеше да се завърне към свободата на космоса.

След като измина половината път, погледна на юг и видя как на хоризонта се появява огромната загадка — червеното петно, два пъти по-голямо от Земята. Наслади се на странната му красота, докато компютърът го предупреди, че до включването на ракетната тяга остават още шестдесет секунди. И той с неохота отмести погледа си.

— Друг път — рече си.

— Какво? Какво каза? — попитаха от контролния център.

— А, нищо — отвърна той.