Среща с Рама

15. Брегът на морето

Сега в Рама имаше повече от двайсет мъже и жени; шест души бяха долу в равнината, а останалите пренасяха оборудването и продоволствието през системата от въздушни шлюзи и по стълбището. Корабът бе почти изоставен с изключение на възможно най-ограниченото дежурство. Всички се шегуваха, че „Индевър“ е поверен на четиримата глупчовци, а Голди е поел командната длъжност.

Още при първите проучвателни операции Нортън наложи да се спазват определени основни правила, най-важните от които бяха в сила и в първите дни на човешкото присъствие в космоса. Той даде нареждане във всяка група да бъде включен човек, който е вече запознат с обстановката, но не повече от един. Така всички щяха да натрупат опит във възможно най-кратък срок.

Първата група, поела към Цилиндричното море, бе поверена на корабната лекарка Лаура Ърнст, но в нея включиха и Борис Родриго, който току-що бе се върнал от Париж. Третият член, сержант Питър Русо, бе досега с осигурителните групи в централната база. Той бе специалист по приборите за издирване в космоса, но по време на тази операция трябваше да разчита само на собствените си очи и на един малък преносим телескоп.

От подножието на стълбище Алфа до брега на морето имаше непълни петнайсет километра, които бяха равни на осем земни поради по-малката притегателна сила на Рама. Лаура Ърнст тръгна с бърза крачка, защото трябваше да докаже, че е живяла съобразно нормите, които сама бе поставила. Спряха за трийсет минути по средата и изминаха целия път за три спокойни часа.

Но тази разходка под лъча на прожектора сред всепоглъщащия мрак на Рама бе достатъчно скучна. Кръгът около тях се изтегляше в продълговата и тясна елипса и само благодарение на смалената перспектива на светлинния лъч разбираха, че се движат напред. Те нямаха представа за пътя и се досещаха, че са изминали един, пет или десет километра от непрекъснатите справки от централната база. Долавяха, че вървят бавно напред по съвършено гладката метална повърхност в една нощ, започнала преди милион години.

Далече пред тях най-сетне се появи нещо, застанало на самата граница на отслабващата светлина на прожектора. В един нормален свят там бе мястото на хоризонта, но с приближаването си те видяха, че равнината, по която бяха вървели, внезапно свършва. Наближаваха брега на морето.

— Само сто метра — казаха от централния наблюдателен пункт. — По-добре е да намалите крачката.

Предупреждението едва ли бе необходимо, защото те го бяха сторили вече. Ако това беше море, а не друга тайнствена кристална материя, от равнината към него се спускаше отвесен петдесетметров праг. Макар че Нортън бе говорил с всички за опасността от непроверени неща в Рама, малцина се съмняваха, че морето е от лед. Никой обаче не можа да намери обяснение на факта, че отвесната скала на южния бряг бе висока петстотин метра, а на северния — само петдесет.

Те сякаш приближаваха към края на света. Отсечената светла елипса пред тях ставаше все по-къса. Някъде далече по извития екран на морето се виждаха техните скъсени призрачни сенки, чиито причудливи форми повтаряха всичките им движения. Тези сенки ги придружаваха през целия път, осветен от прожектора, но минали отвъд ръба на скалата, сякаш престанаха да бъдат част от тях. Може би те бяха рожби на Цилиндричното море, които чакаха, за да се справят с нашествениците в своя свят.

От върха на петдесетметровия праг тримата можаха да доловят за първи път извитата линия на Рама. Но тъй като никой от тях не бе виждал замръзнало езеро, което се издига нагоре и става цилиндър, почувствуваха се действително обезпокоени, а очите им търсеха някакво правдоподобно обяснение. Доктор Ърнст бе имала случай да проучва зрителни халюцинации и сега й се струваше, че за половинката от определен отрязък от време тя следи с погледа си залив, който извива по линията на хоризонта, а не повърхност, устремила се към небето. Бе необходимо умишлено усилие на волята, за да могат да възприемат невероятната истина.

Нещата бяха нормални само по права линия, изтеглена по оста на Рама. Непосредственото възприятие съвпадаше с логиката единствено в тази посока. Някъде натам, отвъд техните неправдоподобни сенки и крайната граница на лъча светлина, сред Цилиндричното море изпъкваше островът.

— Централна база — обади се доктор Ърнст по радиото, — моля, насочете светлината към Ню Йорк.

Нощта на Рама се стовари върху тях в момента, когато разтегнатият кръг светлина се плъзна по морето. Всички помислиха за невидимата пропаст в краката си и се отдръпнаха няколко метра назад. Кулите на Ню Йорк се появиха внезапно, сякаш някакъв магьосник бе преродил сцената.

Приликата с някогашния Манхатън бе само повърхностна; изправеното пред тях небесно отражение на миналото на Земята притежаваше неповторима собствена физиономия. Колкото повече го гледаше доктор Ърнст, толкова повече нарастваше увереността й, че това не е никакъв град.

Подобно на всички човешки поселища Ню Йорк никога не е бил завършен, особено архитектурното му оформление. За разлика от него това място бе напълно симетричен образец, макар че сложността му не се побираше в нормалните човешки представи. Замислено и планирано от някакъв висш разум, то е било завършено като машина със строго определено предназначение. Всяко нарастване или промяна са били изключени.

Лъчът на прожектора преминаваше бавно по далечните кули, сводове, свързани сфери и мрежа от пресечени тръби. От време на време някоя равна повърхност отразяваше светлината. Когато това стана за първи път, всички се сепнаха. Стори им се, че някой им изпраща сигнали от необикновения остров.

Не видяха нищо повече от онова, което вече познаваха с по-големи подробности от снимките, направени в централната база. След няколко минути поискаха обратно придружаващата ги светлина и тръгнаха в източна посока покрай ръба на прага. Общото заключение бе, че някъде трябва да има стъпала или наклонен път към морето. Един от членовете на екипажа направи интересно предположение.

— Където има море — предсказа сержант Руби Барнис, — не може да няма докове, пристанища и кораби. За една цивилизация можете да разберете всичко само по начина, по който са построени нейните кораби.

Според колегите й този възглед бе доста едностранчив, но поне вдъхваше някаква надежда.

Доктор Ърнст бе почти готова да се откаже от по-нататъшно търсене и да се спусне с въже, когато Родриго забеляза тясното стълбище. То почти не се виждаше в мрака и сянката от ръба на прага; нямаше перило или някакъв друг знак, че тук се намира стълба. Но и самата тя не вдъхваше особени надежди, тъй като се спускаше под малък ъгъл по петдесетметровата отвесна скала и изчезваше под повърхността на морето.

Те осветиха стъпалата с шлемовите лампи и след като не забелязаха никаква опасност, доктор Ърнст поиска от командира разрешение за слизане. След минута тя предпазливо опипваше повърхността на морето.

Кракът й се плъзна напред и назад почти без усилие. Имаше чувството, че е стъпила върху лед. И това наистина бе лед.

Тя замахва с чукчето и познатите пукнатини плъзнаха радиално от мястото на удара; можа да събере без усилие множество отломъци. Някои от тях се стопиха, когато ги поднесе с прободържателя към светлината на лампата. Течността приличаше на леко размътена вода и тя внимателно я помириса.

— Не е ли опасно? — извика надолу Родриго с безпокойство в гласа.

— Борис, повярвайте, че ако тук има патоорганизми, които не са били уловени от моите прибори, застраховките ни са станали невалидни още преди една седмица.

Но Родриго бе прав. Независимо от всички досегашни проби тази течност можеше да се окаже отровна или да причини някоя непозната болест. В нормални условия доктор Ърнст не би оставила без внимание дори и такава незначителна възможност. Сега обаче времето бе малко, а залозите — огромни. Дори и да се наложи медицинска изолация на „Индевър“, цената ще бъде незначителна в сравнение със събрания от него научен товар.

— Това е вода, но не държа да я изпия — мирише като култура от водорасли, в която са започнали болестни процеси. Трудно ще дочакам да се върна в лабораторията.

— Ледът устойчив ли е?

— Да, здрав е като скала.

— Тогава да тръгваме към Ню Йорк.

— Мислите ли, че ще успеем, Питър? Опитвали ли сте да вървите четири километра по лед?

— О, разбирам. Представете си какво ще кажат от складовата служба, ако им поискаме комплект кънки! Но дори и да имаше в кораба, не вярвам да са много хората, които могат да ги използуват.

— Има и друг проблем — намеси се Родриго. — Не се ли досещаш, че температурата е вече над нулата? Скоро този лед ще започне да се топи. Колцина космонавти могат да плуват четири километра? Аз няма да успея.

Доктор Ърнст се присъедини към тях на ръба на прага и тържествено показа малкото шишенце за проби.

— Разходката бе дълга само за няколко кубически сантиметра нечиста вода, но тя може да ни разкаже за Рама повече от всичко, намерено досега. Да се връщаме у дома.

Със спокойни, дълги отскоци, които се оказаха най-подходящият начин за придвижване при малката сила на притегляне на Рама, те се отправиха към далечните светлини на централната база. Нарядко се обръщаха назад, привлечени от скритата загадка на острова, застанал в средата на замръзналото море.

Само за миг доктор Ърнст помисли, че е доловила нещо като слаб повей на вятър около бузата си.

Това не се повтори и тя забрави бързо за случката.