Среща с Рама

18. Зората

Светлината бе така ярка, че Нортън трябваше да остане цяла минута с плътно затворени очи. Едва тогава се осмели да ги отвори съвсем малко и зърна през клепачите си стената, която бе само на няколко сантиметра от лицето му. Примигва няколко пъти, почака да изтекат неволно появилите се сълзи и се обърна бавно, за да види зората.

Той не можа да издържи на гледката повече от няколко секунди и трябваше да затвори отново очите си. Принуди го не нетърпимият блясък, към който щеше да привикне, а страховитият пейзаж на Рама, застанал за първи път пред него в цялото си величие.

Нортън знаеше какво точно да очаква, но независимо от всичко гледката го зашемети. Разтърсиха го неудържими спазми, а ръцете му се свиха около стъпалото на стълбата така, както удавникът впива пръстите си в спасителния пояс. Мускулите на ръцете му започнаха да се сковават; стори му се, че и краката, изморени от продължителното, многочасово изкачване, няма да издържат. Навярно щеше да падне, ако силата на притеглянето не бе толкова малка.

След миг опитността надделя и той реши да прогони преди всичко страха. Очите му бяха все още затворени; опита се да забрави за страховитата гледка около себе си и започна да вдишва дълбоко и продължително; изпълваше дробовете си с кислород, който прогонваше отравящата немощ от организма му.

Почувствува се по-добре, но не отвори очите си, преди да направи още нещо. С голямо усилие на волята принуди дясната си ръка да се отвори, като се наложи да й говори, сякаш бе непослушно дете, и я насочи към кръста; откопча единия край на предпазния колан и го закачи към най-близкото стъпало. Сега нямаше да падне независимо от обстоятелствата.

Пое няколко дълбоки глътки въздух и включи радиото, без да отваря очите си. Надяваше се, че гласът му е прозвучал спокойно и авторитетно, когато каза:

— Тук е капитанът. Всички в ред ли са?

Повика ги по име и те му отговориха; макар че гласовете на някои бяха малко несигурни, той почувствува как спокойствието и самоконтролът му бързо се връщат. Всички негови хора бяха налице и чакаха нарежданията на своя водач. Той бе отново техният командир.

— Не си отваряйте очите, докато не сте убедени, че можете да издържите — извика той. — Гледката … зашеметяваща. Ако някой не може да я понесе, да продължи да се изкачва, без да се обръща назад. Не забравяйте, след малко ще бъдете в пълна безтегловност, така че е невъзможно да паднете.

Надали бе необходимо да се напомня тази проста истина на опитни космонавти, но и самият Нортън трябваше да си я повтаря през няколко секунди. Мисълта за нулевата безтегловност бе нещо като талисман, който го пазеше от беда. Каквото и да казваха очите му. Рама нямаше да го притегли и разбие върху равнината, която лежеше осем километра по-долу.

Той почувствува, че гордостта и самоуважението му налагат да отвори отново очите си и да огледа света наоколо. Но преди всичко трябваше да овладее изцяло тялото си.

Отпусна и двете си ръце от стъпалата и се захвана за едно от тях с левия лакът. Започна да свива и разпуска юмруците си, за да отпъди спазмите от мускулите. Когато се почувствува съвсем добре, той отвори очи и се обърна бавно с лице към Рама.

Първото му впечатление бе синевата. Блясъкът, който заливаше небето, не приличаше на слънчевата светлина; той напомняше по-скоро волтова дъга. Нортън си помисли, че слънцето на Рама сигурно е по-силно от нашето. Това щеше да бъде интересно за астрономите.

Сега той разбра за какво служи загадъчната Права долина и петте еднакви с нея канали. Те бяха гигантски осветителни тела. Шест слънца лежаха като симетрични линии по вътрешната повърхност на Рама. Всяко от тях насочваше широк сноп светлина към централната ос и огряваше противоположната страна на неговия свят. Нортън се запита дали те се включват последователно, за да образуват денонощен цикъл, или денят на тази планета е непрекъснат.

Очите го заболяха от дългото взиране в светлите ивици и той не съжаляваше, че е намерил добър предлог да ги затвори за малко. Едва сега той почувствува, че се съвзема от преживяното сътресение и може да помисли върху по-важни неща.

Кой или какво запали светлините на Рама?

Дори и най-внимателните проби, които човек можеше да направи, показаха, че в този свят няма живот. А сега ставаше нещо, което бе необяснимо като действие на природни сили. Навярно тук нямаше живот, а само някаква разумно насочена дейност, някакви роботи, които са се събудили след пяла вечност. Може би светлинният взрив е непрограмиран, случаен гърч, последна предсмъртна въздишка на механизми, които са реагирали необуздано на топлината на едно ново слънце, преди да изпаднат в летаргия, този път завинаги.

И все пак Нортън не можеше да повярва на толкова просто обяснение. Започнаха да се подреждат отломъците от една картина, в която някои подробности все още липсваха — например това, че всичко бе съвсем ново и запазено, сякаш Рама току-що е създаден.

Подобни чувства можеха да породят страх, дори ужас. Но неизвестно как това не стана. Точно обратното. Нортън се чувствуваше бодър, почти възторжен. В този свят предстояха да бъдат открити много повече неща, отколкото той бе се осмелил да очаква. Помисли си какво ще настане, когато комисията за Рама научи новината.

Спокойно и решително отвори той очите си и започна внимателно да оглежда всичко, което можеше да долови.

— Най-напред трябваше да си изгради система от ориентири. Пред него се намираше най-голямото затворено пространство, което човек е виждал някога; бе необходимо да подреди възприятията си така, че да намери своя път в този свят.

Почти нищожната сила на притегляне не бе от полза, тъй като посоките „горе“ и „долу“ се променяха само с усилие на волята. Все пак някои от тях криеха физиологическа опасност всеки път, когато съзнанието му се докосваше до тях, той трябваше да го отклонява бързо.

Най-безопасно бе да си представи, че се намира в чашковидното дъно на гигантски кладенец, широк шестнайсет и дълбок петдесет километра. Преимуществото на това разрешение бе, че за него изчезваше опасността да падне някъде; в същото време то имаше и значителни недостатъци.

Той можеше да настоява пред себе си, че разпръснатите градове и разнообразно оцветените площи са закрепени здраво към политналите нагоре стени. Различните сложни конструкции, увиснали от свода над него, го безпокояха не повече от огромен полилей в някоя концертна зала на Земята. Но Цилиндричното море бе съвсем неприемливо.

То беше там. по средата на кладенеца, подобно на водна лента, която опасваше цялата му повърхност без каквато и да е видима опора. Нямаше място за съмнение, че това е вода; цветът й беше ясносин и по нея святкаха блестящите искри на малкото останали ледени маси. Но море, което описва пълен кръг, издигнато на двайсет километра в небето, бе толкова обезпокоително явление, че след малко Нортън започна да търси друга възможност.

Той обърна мислено картината на деветдесет градуса. В миг дълбокият кладенец стана дълъг тунел, затворен в единия край. Стълбата и стълбището, по които току-що бе се изкачил, се превърнаха в „долу“; едва с тази перспектива той можа да идване напълно мисълта ца архитектите, изградили този свят. Той се видя прилепнал към една дъгообразна шестнайсеткилометрова скала, горната половина на която висеше над него и се сливаше със сводестия покрив, заел сега мястото на небето. Стълбата се спускаше петстотин метра надолу и свършващ на първата издатина или площадка. Оттам започваше стълбището; отначало, в района на слабото притегляне, то бе почти отвесно, но постепенно наклонът му ставаше все по-малък и след още пет площадки достигаше до далечната равнина. Нортън виждаше отделните стъпала в продължение на два или три километра, но по-нататък те се сливаха в непрекъсната ивица.

Гледката на полетялото надолу стълбище бе така смайва ща, че бе трудно да се доловят истинските му размери. Веднъж Нортън бе летял около Монт Еверест и големината му го изпълни със страхопочитание. Спомни си, че стълбището е високо колкото Хималаите, но съпоставката бе безсмислена.

Бе напълно невъзможно всяко сравнение и с другите две стълбища. Бета и Гама, които се втурваха косо в небето и извиваха високо над главата му. Нортън бе вече достатъчно уверен в себе си, за да се облегне назад и да погледне за миг към тях. След това се опита да забрави, че са там.

Прекомерният интерес към тези линии пораждаше у него трета представа за Рама, мисълта за която бе решил да пропъди на всяка цена. Според нея светът се превръщаше отново в цилиндър или кладенец, но този път той се оказваше не на дъното, а на върха, подобно на муха, която пълзи по сводест таван с главата надолу, където се спускаше пет десеткилометровото пространство. Всеки път, когато го обхващаше тази мисъл, той трябваше да упражни цялото усилие на волята си, за да не се вкопчи към стълбата в безсмисле на паника.

Бе сигурен, че след време страхът ще изчезне. Чудесата на необикновения свят на Рама щяха да сподавят ужаса, поне за хора, които са обучени да приемат действителността в космоса. Навярно човек, който никога не е напускал Земята и не е виждал звездите около себе си, не би могъл да издържи подобна гледка. Но ако има хора, които могат да я възприемат, помисли си Нортън с мрачна решителност, те трябва да са командирът и екипажът на „Индевър“.

Погледна хронометъра. Паузата бе продължила само две минути, а му се струваше, че е прекарал живота си на това място. Като преодоляваше с незначително усилие постепенно изчезващата сила на притеглянето, той започна да се придърпва нагоре по последните няколкостотин метра на стълбата. Преди да влезе във въздушния шлюз и да остави зад себе си Рама, той хвърли последен бегъл поглед към вътрешността на неговия свят.

Той бе се променил само за няколко минути; от морето се издигаше мъгла. Нейните призрачни бели стълбове се изтегляха рязко напред в първите няколкостотин метра, следвайки посоката на въртенето на Рама; по-нататък те се разпръсваха в отделни завихрени следи, подгонени от устремения нагоре въздух, който се опитваше да се освободи от излишната си скорост. Пасатите на този цилиндричен свят започваха да нанасят своите отпечатъци в небето; първата тропическа буря от незапомнени времена бе готова да се разрази.