Старецът и морето

„Но аз убих акулата, която нападна рибата — си помисли той. — А по-голямо dentuso не съм виждал досега. А не е да не съм виждал големи акули.“

„Такъв късмет дълго не трае — си мислеше той. — Сега ми се иска всичко това да беше сън — да не бях уловял рибата и да съм сам в къщи, легнал в кревата върху постланите вестници.“

— Но човек не е създаден, за да бъде победен — каза той. — Можеш да унищожиш човека, но не и да го победиш. Все пак съжалявам, че убих рибата — добави той мислено. — Сега идва най-лошото, а аз дори и харпун нямам. Dentuso е жестока, способна, силна и умна риба. Но аз излязох по-умен от нея. Пък може и да не съм! — продължи да разсъждава. — Може би само бях по-добре въоръжен.

— Не мисли, старче! — си каза той на глас. — Дръж този курс и бъди готов за всичко.

„Но трябва да мисля — си рече той на ум, — защото нищо друго не ми остава. Това е бейзболът. Бих искал да знам дали великият ди Маджо би харесал начина, по който ударих акулата право в мозъка. Не беше чак толкова трудно — си помисли той. — Всеки може да го направи. Дали изранените ми ръце ми пречеха толкова, колкото му пречат шиповете на него? Няма как да узная. Петата никога не ме е боляла освен онзи път, когато ме ужили един ватос15, като го докоснах при плуване, та ми парализира долната част на крака и почувствувах непоносима болка.“

— Мисли си за весели работи, старче — каза той. — С всяка минута ти си все по-близо до дома. По-леко плуваш сега без двадесетте кила.

Той знаеше много добре точно какво би могло да се случи, когато стигне средата на течението. Но нямаше какво да прави.

— Как да няма! — каза той гласно. — Мога да завържа ножа си към дръжката на едно от греблата.

Той стори това, като придържаше лоста на кормилото под мишница, а с крака си затискаше завързаното за долния ъгъл на платното въже.

— Сега да видим — рече той. — Пак съм само някакво старче, но поне не съм с голи ръце.

Вятърът духаше вече доста силно и лодката плуваше добре. Той гледаше само предната част на рибата и донякъде се обнадежди.

„Глупаво е да изгубиш надежда — си помисли той. — А и това навярно е грях. Не мисли повече за грехове — си каза той, малък ли огън ти гори на главата сега, та мислиш и за грехове! Освен това не ги разбирам тия работи.“

„Не разбирам точно какво е грях и не съм напълно убеден, че има грях. Може би беше грехота да убия рибата. Навярно е грях, макар и да я убих, за да живея и да доставям храна на много хора. Но тогава всичко е грях. Не мисли за грехове. Много късно е да мисля за това, а има хора, на които плащат да мислят за грехове. Те да мислят за тия работи. Ти си се родил рибар, както рибата се е родила, за да бъде риба. Свети Петър бил рибар, както и бащата на великия ди Маджо.“

Но той обичаше да мисли за всичко, което го засяга, и понеже нямаше какво да чете, а нямаше и радио, той продължи да мисли за греха. „Ти не уби рибата само за да си изкараш прехраната, като я продадеш — си мислеше той. — Ти я обичаше, докато беше жива, и сега пак я обичаш. Щом я обичаш, не е ли грях да я убиваш? Или да не е нещо по-лошо?“

— Ти много размисляш, старче — каза той гласно. „Но за тебе беше удоволствие да убиеш «зъбатото» — си помисли той. — И то живее от жива риба, както и ти. То не яде мърша, нито пък е живо въплъщение на лакомство, както са някои акули. То е красиво и благородно животно и от нищо не се бои.“

— Убих го при самозащита — каза старецът на глас, — и майсторски го убих.

„Освен това — разсъждаваше той — всяко същество убива друго същество по някакъв начин. Риболовът ме убива, но в същото време поддържа живота ми. Живея благодарение на момчето — си помисли той. — Дотолкова не бива да се самозалъгвам.“

Той се наведе през борда и откъсна парче месо от мястото, където акулата беше захапала рибата. Сдъвка го и то му се видя много вкусно. Беше твърдо и сочно, също като месо, но не беше червено. Не беше влакнесто и той знаеше, че ще получи много добра цена за него на пазара. Но нямаше как да премахне кървавата диря във водата и старецът знаеше, че го чакаше беда.

Вятърът духаше равномерно, изменил само посоката си малко на североизток, и старецът знаеше, че сега вече вятърът няма скоро да спре. Той погледна напред, но не видя нито платна, нито корпус на кораб или дим от комини. Виждаха се само хвърчащи риби, които изскачаха изпод носа на лодката и изхвръкваха встрани, а също и жълти полета от водорасли. Той дори не видя ни една птица. От два часа вече плуваше излегнат на кърмата, отхапваше понякога парченца от рибата и се опитваше да си почива и да събира сили, но изведнъж видя първата от две акули.

— Ау! — каза той на глас.

Тази дума не може да се преведе и може би е само звук, например като онзи, който човек неволно издава, когато усети пирон да минава през ръката му и да се забива в дървото.

— Galanos!16 — възкликна той.

Сега забеляза втора перка да се подава зад първата и позна по кафявата триъгълна перка и по широкия размах на опашката, че те са от акулите с широки глави, Бяха усетили дирята и бяха така възбудени и така оглупели от глад, че ту намираха, ту изпускаха дирята от вълнение, Но все пак постоянно се приближаваха.

Старецът завърза въжето на платното и залости кормилото. После вдигна греблото с вързания за него нож. Вдигна го колкото се може по-леко, защото ръцете му въставаха от болка. Тогава той леко отпусна пръстите и отново ги сви около греблото, за да ги раздвижи. После здраво стисна греблото, за да ги накара да претръпнат сега и да не се отпуснат, и гледаше как се приближават акулите. Сега вече виждаше широките им плоски и изострени като лопата глави и широките им гръдни перки с бели върхове. Те бяха гадни вонящи акули, които се хранят и с мърша, и с живи твари. Когато са гладни, те захапват греблото и даже кормилото на лодката. Тези акули отхапват краката на костенурките, когато те спят на повърхността на водата, и гладът ги кара да нападат и хора във водата, дори ако не миришат на рибя кръв или на слуз от риба.

— Ау! — каза старецът. — Galanos! Хайде, елате да ви видя!

Те дойдоха, но не както бе дошла акулата Мако. Първата от тях зави и се мушна под лодката и старецът усещаше как тя се клатушка, когато акулата късаше от месото на рибата. Другата акула погледна стареца с цепнатите си жълти очи, след това бързо се насочи с широко разтворените си в полукръг челюсти към опашката на рибата, за да я захапе там, дето месото бе вече разкъсано. Линията, където мозъкът на главата се съединява с гръбначния мозък, ясно личеше отгоре на кафявата й глава и по гърба й и старецът заби завързания за греблото нож точно там, после го издърпа и го заби отново в жълтите й котешки очи. Акулата пусна рибата и се плъзна надолу, поглъщайки отхапаното месо, преди да умре.

Лодката още се тресеше от движенията на другата акула, която късаше месото на рибата, и старецът отпусна платното, за да завърти лодката на борд и да остави акулата на открито. Като видя акулата, той се наведе през борда и я удари, но попадна само на месо, а кожата и бе много твърда и ножът едва проникна в нея. От удара го заболяха не само ръцете, но и рамото. Но акулата бързо излезе от водата с главата напред и старецът я удари право в средата на плоската й глава точно когато устата й се подаде от водата и се допря до рибата. Старецът измъкна ножа и отново удари акулата точно в същото място. Акулата продължаваше да държи рибата със сключените си челюсти и той отново я удари в лявото око. Акулата все още не пущаше рибата.

— Значи, се опъваш? — възкликна старецът.

Той заби ножа между гръбначния стълб и мозъка. Това бе лесен удар и той усети как се преряза хрущялът. Старецът обърна греблото и постави плоската част между челюстите на акулата, за да ги отвори. Бързо завъртя греблото. Когато акулата се отпусна, той й каза:

— Хайде, галано, потъвай цяла миля надолу! Иди да видиш приятелката си, а може и да е майка ти.

Старецът обърса острието на ножа и остави греблото. После опъна въжето на платното и то се изду, а той насочи лодката по предишния й курс.

— Те трябва да са изяли една четвърт от рибата, и то най-хубавото месо — каза той на глас. — По-добре да беше сън и никога да не бях я улавял! Съжалявам, че така се случи, рибо. Всичко пропадна.

Той замълча и вече не искаше да гледа рибата. Както й бе изтекла кръвта, тя имаше сребристия цвят на огледална амалгама, но ивиците на кожата й още личаха.

— Не трябваше да излизам толкова навътре в морето, рибо — каза той. — Това не беше от полза нито за мене, нито за тебе. Прощавай, рибо.

„Сега виж дали още е завързан здраво ножът и провери да не е прорязано някъде въжето — си каза той на ум. — После гледай да ти е в ред ръката, защото още кой знае какво те чака.“

„Колко жалко, че нямам камък вместо нож — каза старецът, след като провери състоянието на въжето, с което бе завързан ножът за греблото. — Трябваше да взема камък със себе си. Много работи трябваше да вземеш със себе си, старче, но нищо не взе. Сега не му е времето да мислиш за неща, които ти липсват. Помисли какво можеш да направиш с това, което имаш под ръка.“

— Все добри съвети ми даваш — каза той на глас. — Омръзнаха ми вече.

После взе лоста на кормилото под мишница и потопи двете си ръце във водата. Лодката се носеше леко напред. — Един господ знае колко месо е задигнала последната акула — каза той. — Но сега лодката е много по-лека.

Той не искаше да мисли за осакатената долна част на рибата. Знаеше, че при всяко остро поклащане на лодката акулата бе късала месо и че рибата сега оставя в океана широка като шосе диря от кръв, която можеше да примами всички акули.

„С тази риба човек можеше да изкара цяла зима — си помисли той. — Не мисли за това. Просто си почивай и гледай ръцете ти да са добре, за да запазиш онова, което е останало от нея. Миризмата от кръв по ръцете ми няма никакво значение сега, с тая голяма диря във водата. Освен това ръцете ми не кървят много. Не са много дълбоко порязани. Кървенето може да помогне на лявата да не се схване отново.“

„Сега за какво ли да мисля? — си каза той на ум. — За нищо. Не трябва да мисля за нищо, а само да чакам следващите акули. Колко съжалявам, че това действително не бе сън — помисли той. — Но кой знае? Можеше и да свърши добре.“

Следващата акула, която дойде, беше от тези със сплескан нос. Тя дойде, както прасето идва да лочи, само че прасето няма толкова широки уста, че да пъхнеш, ако щеш, цялата си глава в нея. Старецът я остави да захапе рибата, после заби завързания за греблото нож право в мозъка й. Но акулата се дръпна назад, като се превъртя, и острието на ножа се счупи.

Старецът седна при кърмата и почна да направлява лодката. Той дори не погледна да види как акулата бавно потъна във водата. Изпървом тя се виждаше в истинските си размери, после стана малка, след това съвсем малка. Това винаги доставяше особено удоволствие на стареца. Но сега дори не се обърна да я види как потъва.

„Остава ми куката — каза той, — но тя няма да свърши работа. Имам двете гребла, кормилото и късото дърво.“

„Сега вече ме победиха — си помисли той. — Много съм стар, за да убивам акулата с тояга. Но ще се опитам, докато имам греблата, късото дърво и кормилото.“

Той отново потопи ръцете си във водата, за да ги кисне. Беше късно следобед, а той не виждаше нищо освен морето и небето. Имаше повече вятър от преди и той се надяваше скоро да зърне сушата.

— Уморен си, старче — каза той, — до смърт си уморен.

Акули нападнаха рибата отново едва при залез слънце. Старецът видя кафявите перки да се приближават сред широката диря, която рибата неволно оставяше във водата. Те дори не бяха разпръснати, а плуваха непосредствено една до друга, насочени право към лодката. Той залости кормилото, завърза въжето на платното и измъкна дървото изпод дъската на кърмата. Това беше дръжка на счупено и прерязано гребло, дълго около два фута и половина. Той можеше да си служи добре с дървото само е една ръка, защото дръжката му беше къса. Той го хвана здраво с дясната ръка, като ту свиваше, ту разпущаше пръстите си, и наблюдаваше приближаващите се акули. И двете акули бяха галано.

„Трябва да оставя първата здраво да захапе рибата и да я ударя по върха на носа или точно сред главата“ — си помисли той.

Двете акули нападнаха едновременно и като видя по-близката до него да раззинва челюсти и да ги забива в сребристата страна на рибата, той вдигна високо дървото и го стовари тежко и с трясък по широката й глава. Той усети, че дървото удари по нещо твърдо, но поддаващо, като гума. Но усети и твърдостта на кост и още веднъж здраво удари акулата по самия връх на носа, тъкмо когато тя се отдръпна от рибата.

Другата акула плуваше наоколо, като се приближаваше и отново се отдалечаваше, но сега нападна с широко отворени челюсти. Старецът видя акулата да отхапва месо от рибата и как от ъглите на затворените й челюсти се подават бели парчета месо. Замахна и я улучи в главата, но акулата го погледна и откъсна парчето месо. Старецът отново я удари с дървото точно когато тя се отдръпваше, за да глътне месото, но ударът допадна в тежка, солидна, подобна на гума маса.

— Хайде, галано — каза старецът, — хайде ела!

Акулата дойде стремително и старецът я удари тъкмо когато тя затваряше челюстите си. Той я удари здраво и толкова отвисоко, колкото можа да вдигне дървото. Този път той усети, че докосна костта в основата на мозъка и отново я удари на същото място, докато акулата бавно откъсна парче месо и се плъзна под рибата.

Старецът следеше да види дали пак ще се върнат, но нито една от двете акули не се подаде. След малко видя едната да описва кръгове на повърхността на водата. Той не видя перката на другата.

„Не можех да се надявам, че ще ги убия си помисли той. — На времето си бих могъл да ги убия. Много силно ударих и двете й не вярвам нито едната, нито другата да се чувствуват особено добре. Ако имах дърво, което да хвана с две ръце, положително можех да убия първата акула дори и на тия години.“

Той не искаше да гледа рибата. Знаеше, че половината бе вече унищожена. Докато се бореше с акулите, слънцето беше залязло.

— Скоро ще се стъмни — каза той. — Тогава вероятно ще видя сиянието на Хавана. Ако съм много на изток, ще видя светлините на някои от новите плажове.

„Сега не може да съм вече толкова навътре — си помисли той. — Надявам се, че никой не се е тревожил много за мене. Разбира се, само момчето се е тревожило, но не се съмнявам, че то има вяра в мене. Много от старите рибари ще се тревожат. Пък и мнозина други — си каза той. — Добър ни е градът.“

Той вече не можеше да приказва на рибата, защото тя бе твърде много осакатена. Тогава му хрумна някаква мисъл.

— Половина рибо — каза той. — Риба ти беше преди. Съжалявам, че отидох толкова навътре. От това пропаднахме и двамата. Но ние с тебе убихме много акули и добре наредихме много други. Колко ли акули си убила ти, стара рибо? Не току-тъй имаш на главата си това копие.

Приятно му беше да мисли за рибата и за онова, което тя би могла да направи на някоя акула, ако плуваше свободно. „Трябваше да й отсека меча, за да се боря с тях — си помисли той, — но нямах брадвичка, а после оставах и без нож.“

„Да имах брадвичка, че да завържа меча й за една гребло, какво оръжие ставаше от него! Тогава можехме Заедно да се борим е тях. Какво ще сториш, ако дойдат през нощта? Какво можеш да направиш?“

— Ще се боря с тях — каза той, — ще се боря с тях, докато умра.

Но в настъпилата тъмнина, без сияние по небето и без светлини, усещайки само вятъра и равномерното надуване на платното, му се стори, че вече е мъртъв. Той събра ръцете си и опипа дланите. Те не бяха мъртви и той Можеше да предизвика болка в тях дори само като ги отваря и затваря. Облегна се на кърмата на лодката и разбра, че не е умрял. Раменете му подсказваха това.

„Имам да казвам всичките молитви, които обещах да кажа, ако уловя рибата — си помисли той. — Но сега съм много уморен за молитви. По-добре да взема чувала, че да го метна на раменете.“

Той лежеше в задната част на лодката, направляваше я и наблюдаваше небето, за да види кога ще се появи сиянието. „Поне половината от рибата ми остава — помисли той. — Може да ми провърви и да Закарам предната половина. Би трябвало да имам поне малко щастие.“

— Не — каза той, — ти насили късмета си, като отиде много навътре в морето.

— Стига глупости — продължи той на глас. — Гледай да не заспиш и направлявай лодката. Много късмет може да имаш занапред.

— Ще ми се да си купя малко, ако се продаваше някъде — рече той.

— С какво да го купя? — сам се запита. — Мога ли да го купя с един загубен харпун, със счупен нож и с две разранени ръце?

— Не е изключено — каза той. — Ти се опита да го купиш с осемдесет и четири дни в морето. И за малко не ти го продадоха.

„Не трябва да мисля такива глупости — си каза той на ум. — Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае? Все пак бих си купил малко в един иди друг вид и бих платил, каквото ми поискат. Да можех само да видя сиянието на светлините — си помисли той. — Твърде много неща искам. Но сега желая точно това.“

Той се опита да се настани по-удобно, за да направлява лодката, и по болката позна, че не е умрял.

Трябва да е било към десет часа вечерта, когато видя отразеното сияние на светлините на града. Отначало те бяха едва забележими, като светлината в небето, преди да изгрее луната. След това по-ясно изпъкнаха през океана вече развълнуван от засилващия се вятър. Той направляваше лодката към сиянието и си помисли, че трябва скоро да навлезе в течението.

„Свърши се вече — си помисли той. — Те навярно пак ще ме нападнат. Но какво може да им направи човек в тъмнината и без оръжие?“

Той целият беше вдървен и всичко го болеше. Раните и всички мускули, които бе напрягал през деня, го заболяха, като застудя през нощта: „Дано не трябва пак да се бия с тях — си помисли той. — Толкова ми се иска да не става нужда пак да се бия с тях.“

Но към полунощ той се би с акулите и тоз път знаеше, че борбата е съвсем безполезна. Те дойдоха на глутница и той виждаше само как перките им порят водата и как фосфоресцират телата им, когато се нахвърлят върху рибата. Той удряше главите и чуваше как челюстите късат месо и лодката се разтърсва, когато захапваха рибата отдолу. Удряше отчаяно натам, където усещаше и долавяше акулите, докато нещо дръпна дървото и то се изплъзна от ръцете му. Успя да измъкне лоста от кормилото и почна да удря и сече с него, като го държеше с две ръце и го стоварваше отново и отново по акулите. Но те бяха вече до носа на лодката и нападаха една след друга или заедно, късайки парчета месо, което светеше във водата, а после пак се завръщаха.

Най-после една акула захапа самата глава и той разбра, че всичко е свършено. Замахна с лоста на кормилото по главата на акулата, чиито челюсти се бяха здраво вкопчили в тежката глава на рибата, която не се откъсваше. Той я удари веднъж, и втори, и трети път. Чу как се счупи лостът и започна да мушка акулата с разделения край. Той усети дървото да потъва в месото на акулата и понеже знаеше, че е остро накрая, повторно го заби в нея. Акулата пусна главата и се отдалечи. Това беше последната акула от глутницата, която дойде. Нямаше вече какво да ядат.

Старецът едва дишаше и усети особен вкус в устата си. Лек, малко сладникав вкус на бакър — и той за момент се уплаши от него. Но това бързо мина.

Тогава плю във водата и каза:

— На, яжте това, галано. И сънувайте, че сте убили човек.

Сега вече знаеше, че е победен, окончателно и безвъзвратно победен. Върна се на кърмата и видя, че счупеният край на лоста влизаше достатъчно в процепа на кормилото, за да му позволи да направлява. Той нагласи чувала на рамената си и оправи посоката на лодката. Сега тя плуваше много леко и у стареца нямаше ни мисъл, ни някакви чувства. Всичко му беше безразлично сега и той направляваше лодката толкова добре, колкото му позволяваха силите, за да се прибере в пристанището. През нощта акули нападнаха скелета на рибата, но тъй, сякаш някой обира трохите от масата. Старецът не обръщаше внимание нито на тях, нито на нещо друго освен на кормилото и на платното. Само забеляза колко леко и добре плуваше лодката сега, когато нямаше такава тежест край борда.

„Нищо й няма — си помисли той. — Здрава е и няма никакви повреди освен лоста на кормилото. Това лесно ще се замени.“ Той усети, че плува с течението и виждаше светлините на селищата по брега. Знаеше вече къде се намира и много лесно беше да се върне у дома си.

„Поне вятърът е наш приятел — си помисли той. — И голямото море с нашите приятели и неприятели. И леглото — си помисли той, — и леглото е мой приятел. Легло и само легло — си помисли той. — Славно ще бъде да си легнеш. Лесно е, когато си победен — си каза той на ум. — Никога не си давах сметка колко е лесно. И какво те победи?“ — Нищо — каза той на глас. — Влязох много навътре. Когато влезе в малкото пристанище, светлините на „Терасата“ бяха загасени и той знаеше, че всички си бяха легнали. Вятърът постепенно се бе усилил и сега духаше силно. Все пак в пристанището беше спокойно и той закара лодката до чакълестия бряг под скалите. Нямаше кой да му помогне и той докара лодката, колкото можа, до брега. След това слезе от нея и я завърза за един камък.

Извади мачтата, нави платното около нея и го завърза. После вдигна мачтата на рамо и пое нагоре. Едва тогава си даде сметка за дълбочината на умората си. Спря за момент, извърна глава и в отражението на уличната лампа видя голямата опашка на рибата, щръкнала доста зад кърмата на лодката. Той видя бялата гола линия на гръбнака и тъмната маса на главата със стърчащия меч и празнината между нея и опашката. Сетне продължи да се изкачва, но падна, като възлезе на височината, и лежа известно време с мачтата на рамо. Опита се да стане, но това бе твърде трудно и той остана седнал с мачтата на рамо и погледна пътя. Една котка мина край отвъдната страна, тръгнала по своя работа, и старецът я проследи с поглед. След това просто гледаше пътя.

Най-после той остави мачтата на земята и се изправи. Сетне я вдигна, постави я на рамо и закрачи нагоре по пътя. Пет пъти трябваше да сяда на земята, докато стигне колибата си.

В колибата той облегна мачтата на стената. В тъмнината намери шише с вода и отпи една глътка. После легна на кревата. Той дръпна одеялото над рамената си, зави гърба и краката си и заспа с лице върху вестниците, с изопнати назад ръце и обърнати нагоре длани.

Той спеше, когато на заранта момчето надникна през вратата. Вятърът духаше толкова силно, че лодките нямаше да излизат този ден и момчето беше спало до късно, а сетне дойде при колибата на стареца, както правеше всяка сутрин. То видя, че старецът диша, после видя ръцете му и започна да плаче. Излезе съвсем тихо, за да донесе кафе, и не преставаше да плаче, докато вървеше по пътя.

Много рибари се бяха насъбрали край лодката и гледаха онова, което бе превързано към нея. Един от тях беше във водата с навити панталони и измерваше скелета с парче въже.

Момчето не отиде до лодката. Вече бе ходило там и един от рибарите се грижеше за лодката вместо него.

— Как е той? — извика един от рибарите.

— Спи — извика момчето, нехаещо, че го виждат да плаче. — Никой да не го безпокои!

— Била е осемнадесет фута от носа до опашката — викна към него рибарят, който мереше рибата.

— Вярвам — каза момчето.

То влезе в „Терасата“ и поиска кана е кафе.

— Да е горещо, с много мляко и захар.

— Още нещо?

— Не. После ще видя какво може да яде.

— Ама каква риба е била! — каза съдържателят. — Никой не е виждал друга такава. И двете риби, които вчера уловихте, също бяха хубави.

— По дяволите моите риби! — каза момчето и пак започна, да плаче.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита съдържателят.

— Не — каза момчето. — Кажи им да не безпокоят Сантяго. Пак ще дойда.

— Кажи му, че ми е жал за него.

— Благодаря — рече момчето.

Момчето занесе гореща кана кафе в колибата на стареца и седя до него, докато той се събуди. По едно време като че ли старецът почна да се събужда, но пак потъна отново в дълбок сън. Момчето прескочи до една къща оттатък пътя да поиска назаем малко дърва, да стопли кафето.

Най-после старецът се събуди.

— Не ставай — каза момчето. — Изпий това! — и то наля малко кафе в една чаша.

Старецът го взе и го изпи.

— Победиха ме, Манолин — каза той. — Наистина ме победиха.

— Не тя те е победила. Рибата не те е победила. — Да. Така е. Това стана после.

— Педрико се грижи за лодката и за вещите. Какво искаш да правят с главата?

— Нека Педрико я насече за рибни капани.

— А мечът?

— Вземи го, ако го искаш.

— Ще го взема — каза момчето. — Сега трябва да се разберем за другите работи.

— Търсиха ли ме?

— Разбира се. От бреговата охрана и с аероплани.

— Океанът е много голям, а лодката е малка и мъчно се забелязва — каза старецът.

Той почувствува колко е приятно да има на кого да говори, вместо да говори само на себе си и на морето.

— Ти ми липсваше — каза той. — Какво уловихте?

— Една риба в първия ден, една на втория и две на третия.

— Много добре.

— Сега пак заедно ще ходим на риба.

— Не. Не ми върви. Вече нямах късмет.

— По дяволите късметът — каза момчето. — Аз ще ти донеса късмет.

— Какво ще кажат вашите?

— Все ми е едно. Вчера улових две риби. Сега ще излизаме заедно, защото имам още много да уча от тебе.

— Трябва да си вземем едно хубаво копие и винаги да го държим в лодката. Можеш да направиш острието от ресор на някой стар форд. Ще дадем да го наточат в Гуанабакоа. Трябва да е остро и некалено, за да не се счупи. Ножът ми се счупи.

— Ще взема друг нож и ще дам да наточат един ресор. Още колко дни ще духа този силен бриз?

— Може би три, може и повече.

— Всичко ще приготвя — каза момчето. — Лекувай си ръцете, дядо.

— Знам как да ги церя. През нощта изплюх нещо много особено и ми се стори, че нещо се скъса в гърдите ми.

— Гледай и това да изцериш — каза момчето. — Легни си, дядо, пък аз ще ти донеса чистата риза. И нещо за ядене.

— Донеси кой да е вестник от дните, през които ме нямаше — каза му старецът.

— Трябва бързо да оздравееш, защото има много да уча, а ти можеш да ме научиш на всичко. Много ли се измъчи?

— Много — каза старецът.

— Ще донеса яденето и вестниците — каза момчето. — Почини си добре, дядо. Ще донеса някой цяр от аптеката за ръцете ти.

— Не забравяй да кажеш на Педрико, че главата е за него.

— Няма да забравя.

Когато момчето излезе от вратата и пое надолу по издълбания в кораловите скали път, то пак плачеше.

Този следобед в „Терасата“ имаше туристи и една жена от групата погледна надолу във водата между празните бирени кутии и умрелите „баракудас“ и видя един огромен, дълъг, бял гръбнак с грамадна опашка, която проливът повдигаше и люлееше, докато източният вятър надигаше големи вълни извън пристанището.

— Какво е това? — попита тя келнера и посочи дългия гръбнак на грамадната риба, превърнала се в смет, която отливът щеше да отнесе в океана.

— Tiburon17 — каза келнерът, — акула. — Той искаше да обясни какво се бе случило.

— Аз не знаех, че акулите имат такива красиви, просто изваяни опашки.

— И аз не знаех — отговори господинът, който я придружаваше.

Нагоре по пътя, в колибата, старецът пак спеше. Той още спеше, легнал по очи, и момчето седеше до него и го гледаше. Старецът сънуваше лъвовете.