Степ ((История на едно пътуване))

Глава 3

В здрачината се показа голяма едноетажна къща с ръждясал ламаринен покрив и тъмни прозорци. Тази къща, кой знае защо, се наричаше двор за пътници5, макар че около нея нямаше никакъв двор и тя стоеше съвсем неоградена сред степта. Малко по-настрана от нея тъмнееше занемарена вишнева градинка с плет, а под прозорците, клюмнали тежко глави, стърчаха спящи слънчогледи. В градинката вдигаше пукот малка мелничка, сложена да плаши зайците. Инак около къщата не се виждаше и не се чуваше нищо друго освен степта.

Едва кабриолетът спря до стълбата с навес, и в къщата се чуха радостни гласове — един мъжки и един женски, външната врата заскърца и край кабриолета за миг израсна висока кльощава фигура, размахваща ръце и полите на сюртука си. Това беше стопанинът на хана Мойсей Мойсеич, вече немлад човек с много бледо лице и черна като туш хубава брада. Беше облечен с износен черен сюртук, който висеше на тесните му рамене като на закачалка и размахваше поли като криле всеки път, когато Мойсей Мойсеич от радост или от ужас плясваше с ръце. Освен със сюртук стопанинът беше още с широки бели панталони, пуснати над ботушите, и с кадифена жилетка с червеникави цветя, подобни на гигантски дървеници.

Като позна пристигналите, Мойсей Мойсеич отначало замря от прилив на чувства, после плесна с ръце и простена. Полите на сюртука му се развяха, гърбът му се изви на дъга и бледото му лице се изкриви от такава усмивка, сякаш да види кабриолета, за него беше не само приятно, но и мъчително сладостно.

— Ах, Боже мой, Боже мой! — заговори той с тънък напевен глас, като се задъхваше, суетеше се и с движенията си пречеше на пътниците да излязат от кабриолета. — За мен днес е толкова щастлив ден! Ах, какво трябва да сторя сегинка? Иван Иванич! Отец Христофор! Ама пък такова хубавичко господарче седи на капрата, Господ да ме убие! Ах, Боже мой, какво съм се втрещил и не каня гостите вътре? Ако обичате, най-покорно моля… заповядайте! Дайте ми нещата си… Ах, Боже мой!

Мойсей Мойсеич се намъкна в кабриолета, за да помогне на пристигналите да слязат, и изведнъж се обърна назад и закрещя с такъв отчаян и задавен глас, сякаш се давеше и викаше за помощ:

— Соломон! Соломон!

— Соломон! Соломон! — повтори в къщата женският глас.

Външната врата жаловито изскърца и на прага се показа нисък млад евреин, червенокос, с голям птичи нос и плешивина посред твърдата къдрава коса; беше облечен с късо, много износено сако със закръглени поли и къси ръкави и с къси панталонки от трико, поради което изглеждаше ситен и трътлест като оскубана птица. Това беше Соломон, братът на Мойсей Мойсеич. Той мълчаливо, без да поздравява, а само някак странно усмихнат, се приближи до кабриолета.

— Иван Иванич и отец Христофор пристигнаха! — каза му Мойсей Мойсеич с такъв тон, сякаш се страхуваше, че няма да му повярва. — Ох, брех, чудна работа, такива добри хора ни изненадаха! Хайде, Соломон, вземи им нещата! Заповядайте, скъпи гости!

След малко Кузмичов, отец Христофор и Егорушка вече седяха край стара дъбова маса в една голяма, мрачна и празна стая. Масата беше почти самотна, тъй като освен нея, един диван с продупчена мушама и три стола в стаята нямаше никакви други мебели. Пък и столовете не всеки би се решил да нарече столове. Те бяха някакви жалки подобия на мебели с отживяла времето си мушама и силно огънати назад облегалки, които им придаваха голямо сходство с детски шейни. Трудно беше да се разбере какво удобство бе имал предвид неизвестният дърводелец, огъвайки така немилостиво облегалките, и на човек му се искаше да си мисли, че за това е виновен не дърводелецът, а някакъв пътуващ циркаджия, който в желанието си да се похвали със силата си бе огънал облегалките на столовете, после се бе заловил да ги поправя и още повече ги бе изкривил. Стаята изглеждаше мрачна. Стените бяха сиви, таванът и корнизите — опушени, по пода имаше пукнатини и зееха дупки с неизвестен произход (струваше ти се, че ги е пробил с тока си все същият циркаджия) и изглеждаше, че ако сложеха и десетина лампи, стаята щеше да си остане тъмна. Нито на стените, нито по прозорците имаше нещо подобно на украшения. Впрочем на едната стена в сива дървена рамка висеше някаква наредба с двуглав орел, а на другата — в също такава рамка някаква гравюра с надпис: „Равнодушието на човеците“. Не можеше да се разбере към какво бяха равнодушни човеците, тъй като гравюрата бе силно потъмняла от времето и щедро оплюта от мухи. В стаята миришеше на мухъл и на кисело.

След като въведе гостите, Мойсей Мойсеич продължи да се извива, да пляска с ръце, да се потрива и да възклицава радостно — всичко туй той смяташе за необходимо да прави, за да изглежда необикновено вежлив и любезен.

— Кога минаха оттук нашите каруци? — попита го Кузмичов.

— Една част мина тая сутрин, а другата, Иван Иванич, си почива тук на обяд и надвечер потегли.

— Ами… Минавал ли е оттук Варламов или не?

— Не, Иван Иванич. Вчера сутринта мина управителят му Григорий Егорич, разправяше, че сега той трябвало да е в чифлика на молоканина6.

— Много добре. Значи сега ще настигнем кервана, а после отиваме и при молоканина.

— Бог да ви пази, Иван Иванич! — ужаси се Мойсей Мойсеич и плесна с ръце. — Как ще тръгвате нощно време! Вечеряйте със здраве и пренощувайте, а утре, ако е рекъл Господ, ще тръгнете на ранина и ще настигнете когото трябва!

— Няма време, няма време… Извинете, Мойсей Мойсеич, друг път, а сега бързаме. Ще поседим четвърт час и тръгваме, а за нощувка можем да спрем и при молоканина.

— Четвърт час! — изписка Мойсей Мойсеич. — Имайте страх от Бога, Иван Иванич! Ще ме накарате да скрия шапките ви и да заключа вратата! Поне похапнете и пийнете чай!

— Нямаме време за чайове — каза Кузмичов.

Мойсей Мойсеич склони глава настрана, сви колене, протегна длани напред, сякаш се отбраняваше от удар, и с мъчително-сладка усмивка започна да го моли:

— Иван Иванич! Отче Христофор! Ако обичате, пийнете си чаец при мен! Нима съм толкоз лош човек, че не щете и чай да пиете при мен! Иван Иванич!

— Какво пък, чаец може да си пийнем — съчувствено въздъхна отец Христофор. — Това няма да ни забави.

— Тъй да е! — съгласи се Кузмичов.

Мойсей Мойсеич трепна, радостно ахна и като се свиваше така, сякаш току-що бе изскочил от студена вода на топло, затича към вратата и закрещя с онзи отчаян задавен глас, с който преди малко викаше Соломон:

— Роза! Роза! Донеси самовара!

След малко вратата се отвори и в стаята с голям поднос в ръце влезе Соломон. Докато слагаше подноса на масата, той насмешливо гледаше някъде встрани и както преди странно се усмихваше. Сега на светлината на лампата можеше да се разгледа усмивката му: тя беше много сложна и изразяваше много чувства, но преобладаващо в нея беше едно — явното презрение. Той сякаш си мислеше за нещо смешно и глупаво, не можеше да търпи и презираше някого, радваше се на нещо и чакаше подходящ миг, за да го уязви с подигравка и да се запревива от смях. Дългият му нос, дебелите бърни и хитрите изпъкнали очи сякаш бяха напрегнати от желание да се закискат. Като погледна лицето му, Кузмичов насмешливо се усмихна и попита:

— Соломон, защо това лято не дойде на нашия панаир да играеш чифути?

Егорушка също много добре си спомняше, че преди около две години в една от бараките на панаира в N Соломон разказваше сцени от еврейския бит и имаше голям успех. Напомнянето за това не направи на Соломон никакво впечатление. Той излезе, без да отговори, и след малко се върна със самовара.

Като свърши работата си на масата, се дръпна настрана и скръстил ръце на гърдите си и издал напред единия си крак, се вторачи с присмехулните си очи в отец Христофор. В позата му имаше нещо предизвикателно, надменно и презрително и в същото време във висша степен жалко и комично, защото колкото по-внушителна ставаше тя, толкова повече изпъкваха на преден план късите му панталонки, омалялото сако, карикатурният нос и цялата му птича, проскубана фигурка.

Мойсей Мойсеич донесе от другата стая табуретка и седна на известно разстояние от масата.

— Приятен апетит! Да ви е сладко! — започна той да занимава гостите. — Хапнете със здраве. Такива редки гости, такива редки, а отец Христофор от пет години не съм го виждал. И никой не ще да ми каже кое е това хубаво господарче? — попита той, като нежно погледна Егорушка.

— Това е синчето на сестра ми Олга Ивановна — отвърна Кузмичов.

— Ами къде отива?

— Да се учи. Ще го запишем в гимназия.

Мойсей Мойсеич от учтивост изобрази на лицето си учудване и многозначително поклати глава.

— О, това е хубаво! — каза той, като се заканваше с пръст на самовара. — Хубаво е! От гимназията ще излезеш такъв господар, че всички ще ти сваляме шапка. Ще бъдеш умен, богат, амбициозен, а майка ти ще се радва. О, това е хубаво!

Той помълча малко, поглади коленете си и заговори с почтително-шеговит тон:

— Да ме прощавате, отче Христофор, ама смятам да напиша писмо на архиерея, че посягате към хляба на търговците. Ще взема обгербвана хартия и ще пиша, че на отец Христофор значи собствените пари не му стигат, та се е захванал с търговия и е взел да продава вълна.

— Ами намислих на стари години… — рече отец Христофор и се засмя. — Писах се, братко, от поп търговец. Вместо да си седя у дома и да се моли Богу, препускам яко фараон на колесница… Суета!

— Ама пък ще спечелите много пари!

— Ами! Вълк на магаре ще спечеля аз, а не пари. Та стоката не е моя, а на зет ми Михайло!

— Ами той що не тръгна сам?

— Щото… Устата му още мирише на мляко. За купуване, купи вълната, ама да я продаде — умът му не стига, млад е още. Прахоса всичките си пари, искаше да се замогне и да продава фасони, ама предложил я насам-натам, никой не му дава и покупната цена. Помъчи се тъй момчето около година, па дойде при мене и: „Тате, много ви моля, продайте вълната! Нищо не отбирам от тия работи!“ Това е то. Като забърка кашата, веднага тате, а по-рано и без тате можеше. Купувал я, без да ме пита, а като видя зор, помогни, тате. А тате с какво ще му помогне? Ако не беше Иван Иванич, и тате нищо нямаше да направи. Аз да му бера грижите!

— Да, с деца грижи — колкото щеш, да ви кажа! — въздъхна Мойсей Мойсеич. — Шест ми висят на шията. Един да учиш, друг да лекуваш, трети да носиш на ръце. А като порастат, още повече грижи. Не само сегинка, ами и в Светото писание така е било. Когато децата на Яков били малки, той плакал, а като порасли, тогаз да видиш как заревал!

— М-да… — съгласи се отец Христофор и замислено се загледа в чашата си. — То аз всъщност няма защо да сърдя Бога, стигнах до преклонна възраст, дай Боже всекиму… Омъжих дъщерите за добри хора, изучих синовете и сега съм свободен, направил съм каквото съм могъл, сега шапка на тояга. Живеем с попадията по малко, хапвам, пия, спя, радвам се на внучетата и се моля Богу — нищо повече не ми трябва. Дето се казва, кога сме най-зле — така да сме. Никога не съм се мъчил за нищо и сега, да речем, ако царят ме попита: „Какво ти трябва? Какво искаш?“, ще река, че нищо не ми трябва! Всичко си имам като света. По-честит човек от мен в целия град няма. Само дето имам много грехове, ама то един Бог е безгрешен. Тъй ли е?

— Тъй си е.

— Е, то се знае, зъби нямам, гърбът ме боли от старост, обажда се туй-онуй… задух и какво ли не щеш… Боледувам, плът немощна, ама съди сам, поживял съм си! Прехвърлих седемдесетте! Няма да векувам я, трябва да знае човек мярка.

Отец Христофор изведнъж си спомни нещо, прихна в чашата и се закашля от смях. Мойсей Мойсеич от приличие също се засмя и се закашля.

— Да си умреш от смях! — каза отец Христофор и махна с ръка. — Идва ми на гости най-големият ми син Гаврила. Той служи по медицинската част в Черниговска губерния като земски доктор… Е, хубаво… Та, казвам му: „Задух имам, викам, туй-онуй… Ти си доктор, лекувай ме!“ Той веднага ме разсъблече, почука ме, преслуша ме, разни работи… попипа ми корема, после вика: „Вие, вика, тате, трябва да се лекувате със сгъстен въздух.“

Отец Христофор се запревива от смях, чак сълзи му излязоха в очите и се надигна.

— Пък аз му викам: „Псета го яли твоя сгъстен въздух!“ — проговори той през смях и махна с две ръце. — Псета го яли твоя сгъстен въздух!

Мойсей Мойсеич също се надигна, хвана се за корема и се заля с тънък смях, наподобяващ лай на стайно кученце.

— Псета го яли твоя сгъстен въздух! — потрети отец Христофор през смях.

Мойсей Мойсеич взе две ноти по-високо и така се запревива от смях, че едва се удържа на крака.

— О, Боже мой… — през смях стенеше той. — Оставете ме да си поема дъх… Тъй ме разсмяхте, че… ох! — да си умреш.

Той се смееше и говореше, като между другото плашливо и подозрително поглеждаше към Соломон, който стоеше в предишната си поза и се усмихваше. Ако се съдеше по очите и по усмивката му, презрението и омразата му бяха сериозни, но това тъй не се връзваше с проскубаната му фигурка, та на Егорушка му се струваше, че нарочно бе застанал в тази предизвикателна поза и си бе придал този жлъчен, презрителен израз, за да се направи на шут и да разсмее скъпите гости.

Като изпи мълчаливо пет-шест чаши, Кузмичов разчисти масата пред себе си, взе торбата, същата, дето я бе сложил под главата си, когато спеше под кабриолета, развърза връвчицата и я изтърси. От торбата се посипаха на масата пачки банкноти.

— Докато имаме време, дайте да ги преброим, отче Христофор — каза Кузмичов.

Като видя парите, Мойсей Мойсеич се сконфузи, стана и като деликатен човек, който не иска да знае чуждите тайни, на пръсти и балансирайки с ръце, излезе от стаята. Соломон остана на мястото си.

— Колко са в пачките по една рубла? — подзе отец Христофор.

— По петдесет… В трирублевите по деветдесет… Двайсет и пет и сторублевите са по хиляда. Вие отбройте седем хиляди и осемстотин за Варламов, а аз ще броя за Гусевич. Ама гледайте да не сбъркате…

Егорушка никога не беше виждал такъв куп пари, какъвто лежеше сега на масата. Парите навярно бяха твърде много, тъй като пачката от седем хиляди и осемстотин, която отец Христофор отдели за Варламов, в сравнение с целия куп изглеждаше много малка. При други обстоятелства толкова много пари навярно биха поразили Егорушка и биха го навели на любопитния въпрос, колко ли гевреци, ашици и курабийки с мак могат да се купят с тях; сега ги гледаше безучастно и усещаше само отвратителната миризма на гнили ябълки и газ, която идваше от купа. Беше измъчен от тръскането с кабриолета, беше уморен и му се спеше. Главата му клюмаше, очите му се слепваха и мислите му се объркваха като конци. Стига да можеше, с наслада би отпуснал глава на масата, би затворил очи, за да не вижда лампата и пръстите, които се движеха над купа пари, и би позволил на вялите си, сънени мисли още повече да се объркат. Когато се силеше да не дреме, пламъкът на лампата, чашите и пръстите станаха двойни, самоварът се люлееше, а миризмата на гнили ябълки изглеждаше още по-остра и отвратителна.

— Ах, пари, пари! — въздъхна с усмивка отец Христофор. — Да се намъчиш с тях! Сега моят Михайло сигур спи и сънува, че съм му донесъл такъв куп.

— Вашият Михайло Тимофеич не ги разбира тия работи — каза полугласно Кузмичов. — Захваща се с нещо, дето не е за него, а вие разбирате и можете да прецените. Да ми бяхте дали, както ви казвах, вашата вълна и да бяхте се върнали, пък аз, тъй да бъде, щях да ви дам по половин рубла над покупната цена, и то само от уважение към вас.

— Не, Иван Иванич — въздишаше отец Христофор, — благодарим ви за вниманието… Ако зависеше от мен, дума да няма, ама сам знаете, стоката не е моя…

Влезе на пръсти Мойсей Мойсеич. Като се стараеше от деликатност да не гледа към купа пари, той се промъкна до Егорушка и го дръпна отзад за ризата.

— Ела, господарче — каза той полугласно, — да видиш какъв мечок ще ти покажа! Такъв страшен, сърдит! Уу!

Съненият Егорушка стана и лениво се помъкна след Мойсей Мойсеич да види мечока. Влезе в малка стаичка, дето, преди да види нещо, дъхът му спря от миризмата на кисело и мухъл, която тук беше много по-силна, отколкото в голямата стая, и вероятно от тук се разнасяше по цялата къща. Едната половина на стаичката бе заета от голямо легло, покрито с мръсен юрган, а другата — от скрин и купища всевъзможни парцали, като се почне от твърдо колосани фусти и се свърши с детски панталонки и презрамки. На скрина гореше лоена свещ.

Вместо обещаната мечка Егорушка видя една голяма, много дебела еврейка с разпуснати коси и с червена фланелена рокля на черни точки; тя с мъка се движеше по тясната пътечка между кревата и скрина и издаваше провлечени стенания, сякаш я боляха зъби. Като видя Егорушка, тя направи плачлива физиономия, провлечено въздъхна и преди той да успее да се огледа, поднесе до устата му парче хляб, намазано с мед.

— Хапни си, пиленце, хапни си! — каза тя. — Ти си тука без маминка и няма кой да те нахрани. Хапни си.

Егорушка започна да яде, макар че след бонбоните и курабийките с мак, които всеки ден ядеше вкъщи, медът, наполовина смесен с восък и пчелни криле, никак не го привличаше. Той ядеше, а Мойсей Мойсеич и еврейката го гледаха и въздишаха.

— Къде отиваш, пиленце? — попита го еврейката.

— Да се уча — отвърна Егорушка.

— Ами колцина сте на майка?

— Само аз. Няма други.

— А-ох! — въздъхна еврейката и вдигна очи нагоре. — Горката маминка, горката маминка! Колко ще тъгува и ще плаче! След година и ние ще отведем нашия Наум да се учи. Ох!

— Ах, Наум, Наум! — въздъхна Мойсей Мойсеич и бледото му лице нервно потрепери. — Пък той е толкова болен.

Мръсният юрган се размърда и изпод него се показа къдрава детска глава с много тънка шия; две черни очи блеснаха и любопитно се вторачиха в Егорушка. Мойсей Мойсеич и еврейката, не преставайки да въздишат, се приближиха до скрина и започнаха да си говорят нещо на еврейски. Мойсей Мойсеич говореше полугласно с възнисък бас и, общо взето, еврейската му реч наподобяваше едно непрекъснато „гал-гал-гал-гал…“, а жена му отвръщаше с тънък пуешки гласец и излизаше нещо като „ту-ту-ту-ту…“ Докато те се съвещаваха, изпод мръсния юрган се показа друга къдрава главица с тънка шия, след нея трета, после четвърта… Ако Егорушка имаше богата фантазия, би могъл да си помисли, че под юргана лежи стоглава хидра.

— Гал-гал-гал-гал… — разправяше Мойсей Мойсеич.

— Ту-ту-ту-ту… — отвръщаше му еврейката.

Съвещанието свърши с това, че еврейката с дълбока въздишка бръкна в скрина, разгърна там някакъв зелен парцал и извади голяма ръжена курабия с форма на сърце.

— Вземи, пиленце — каза тя, като я подаде на Егорушка. — Ти сега си нямаш маминка, няма кой да те почерпи.

Егорушка пъхна курабията в джоба си и заднишком заотстъпва към вратата, тъй като повече не беше в състояние да диша спарения и кисел въздух, в който живееха стопаните. Като се върна в голямата стая, той се разположи по-удобно на дивана и вече не се отвличаше от мислите си.

Кузмичов току-що бе свършил да брои парите и ги прибираше обратно в торбата. Отнасяше се към тях не особено почтително и ги тъпчеше в мръсната торба безцеремонно, с такова равнодушие, сякаш не бяха пари, а боклук.

Отец Христофор беседваше със Соломон.

— Е какво, премъдри Соломоне? — попита той, като се прозина и прекръсти устата си. — Как вървят работите?

— Какви работи имате предвид? — попита Соломон и го погледна така ехидно, сякаш му намекваха за някакво престъпление.

— Изобщо… Какво правиш?

— Какво правя ли? — попита Соломон и вдигна рамене. — Това, което правят всички. Виждате: слуга съм. Аз съм слуга на брат си, брат ми е слуга на пътниците, пътниците са слуги на Варламов, а ако имах десет милиона, Варламов щеше да бъде мой слуга.

— Е защо щеше да ти бъде слуга?

— Защо ли? Ами защото няма такъв господар или милионер, който за някоя пара повече да не вземе да лиже ръцете на някой келяв евреин. Аз сега съм келяв беден евреин, всички гледат на мен като на куче, а ако имах пари, Варламов щеше да се прави пред мен на също такъв глупак, на какъвто се прави Мойсей пред вас.

Отец Христофор и Кузмичов се спогледаха. Никой от тях не разбра Соломон. Кузмичов го погледна строго и сухо и попита:

— Как можеш ти, глупако такъв, да се сравняваш с Варламов?

— Не съм още чак такъв глупак, че да се сравнявам с него — отвърна Соломон и насмешливо огледа събеседниците си. — Той може да е руснак, но в душата си е келяв евреин; интересуват го само парите и богатството, пък аз изгорих парите си в печката. Не ми трябват ни пари, ни земя, ни овце и не ми трябва някой да се страхува от мен и да ми сваля шапка, когато минавам. Значи съм по-умен от вашия Варламов и повече приличам на човек!

Малко след това Егорушка в просъница чу как Соломон с глух и пресипнал от напиращата омраза глас бързешком заговори за евреите, заваляйки „р“-то; отначало говореше правилно, на руски, после взе да ги ниже като разказвачите на еврейски анекдоти и заприказва, както някога на панаира, с пресилен еврейски акцент.

— Де, де… — прекъсна го отец Христофор. — Ако твоята вяра не ти харесва, вземи да я смениш, а да се подиграваш, е грехота; човек, който се глуми над вярата си, лула тютюн не струва.

— Вие нищо не разбирате! — грубо го прекъсна Соломон. — Аз какво ви говоря, вие какво…

— Видя се то, че си глупав човек — въздъхна отец Христофор. — Аз те съветвам, както мога, а ти се сърдиш. Аз ти говоря по старешки, кротката, а ти като пуяк: „Бла-бла-бла!“ Да ти се чуди човек на ума…

Влезе Мойсей Мойсеич. Той разтревожено погледна Соломон и гостите си и лицето му пак нервно потрепери. Егорушка разтърси глава и се огледа; бегло видя лицето на Соломон тъкмо в момента, когато бе обърнато към него в полупрофил и сянката от дългия му нос пресече цялата му лява буза; презрителната усмивка, смесена с тази сянка, блестящите насмешливи очи, надменният израз и цялата му проскубана фигурка, които се раздвояваха и потреперваха в очите на Егорушка, го правеха сега подобен не на шут, а на нещо такова, което ти се присънва понякога, вероятно на нечестив дух.

— Дръпнат ви е той, Мойсей Мойсеич, Бог да го пази! — каза с усмивка отец Христофор. — Да го бяхте наредили някъде на работа или да го ожените… На човек не прилича…

Кузмичов сърдито се намръщи. Мойсей Мойсеич пак тревожно и изпитателно погледна брат си и гостите.

— Соломон, излез! — строго каза той. — Излез!

И добави още нещо на еврейски. Соломон рязко се засмя и излезе.

— Какво има? — изплашено се обърна Мойсей Мойсеич към отец Христофор.

— Забравя се — отвърна Кузмичов. — Грубиян е и се има за много нещо.

— Знаех си аз! — ужаси се Мойсей Мойсеич и плесна с ръце. — Ах, Боже мой! Боже мой! — замърмори той полугласно. — Имайте добрината да го извините и не се сърдете. Той е такъв човек, такъв човек! Ах, Боже мой! Боже мой! Роден брат ми е, но освен ядове друго не съм видял от него. Та той, знаете ли…

Мойсей Мойсеич повъртя пръст пред челото си и продължи:

— Не е на себе си… пропаднал човек! Хич не зная какво да го правя! Никого не обича, никого не почита, от никого не се бои… Знаете ли, на всички се подиграва, говори глупости, всекиму бърка в очите. Няма да повярвате, веднъж пристигна тука Варламов, а Соломон му издума такива приказки, че оня шибна с камшика и него, и мен… А мен за какво? Аз ли съм виновен? Бог му е взел ума, значи такава е божията воля, а аз какво съм виновен?

Минаха още десетина минути, а Мойсей Мойсеич все още мърмореше полугласно и въздишаше:

— Нощем не спи и все мисли, мисли, мисли, а за какво мисли, Бог го знае. Приближиш се до него през нощта, а той се сърди и се смее. И мен не обича… И нищо не иска! Тате, когато умираше, ни остави по шест хиляди рубли. Аз си купих хан, ожених се и сегинка имам дечица, а той изгори парите си в печката. Толкова ми е жал, толкова ми е жал! Защо ще ги гориш? Като не ти трябват, дай ги на мен, защо ще ги гориш?

Изведнъж външната врата жаловито изскърца и подът затрепери под нечии стъпки. Лек ветрец лъхна Егорушка и му се стори, че някаква голяма черна птица прелетя край него и размаха криле досами лицето му. Той отвори очи… Вуйчо му с торбата в ръце, готов за път, стоеше до дивана. Отец Христофор, хванал широкополия си цилиндър, някому се кланяше и се усмихваше не благо и умилено както винаги, а почтително и пресилено, което съвсем не отиваше на лицето му. А Мойсей Мойсеич балансираше, сякаш тялото му се бе счупило на три части и той с всички сили се мъчеше да не се разпадне. Единствено Соломон, като че нищо не бе станало, стоеше в ъгъла, скръстил ръце, и както преди презрително се усмихваше.

— Ваше сиятелство, извинете, у нас не е чисто! — стенеше Мойсей Мойсеич с мъчително-сладка усмивка, без да забелязва вече нито Кузмичов, нито отец Христофор, а само балансираше с цялото си тяло, за да не се разпадне. — Ние сме прости хорица, ваше сиятелство!

Егорушка разтърка очи. Насред стаята действително стоеше сиятелство в образа на млада, много красива и пълна жена в черна рокля и сламена шапка. Преди Егорушка да успее да види чертите й, кой знае защо, си спомни самотната стройна топола, която бе видял през деня на хълма.

— Минава ли днес оттук Варламов? — попита женски глас.

— Не, ваше сиятелство! — отвърна Мойсей Мойсеич.

— Ако го видите утре, помолете го да се отбие при мен за минутка.

Изведнъж, съвсем неочаквано, току до очите си Егорушка видя черни кадифени вежди, големи кафяви очи и нежни женски бузи с трапчинки, от които като лъчи от слънце по цялото й лице се разливаше усмивка. Замириса на нещо много хубаво.

— Какво мило момче! — каза дамата. — На кого е? Казимир Михайлович, вижте колко е сладко! Боже мой, то спи! Дундаче миличко…

И дамата целуна силно Егорушка по двете бузи, а той се усмихна и мислейки, че спи, затвори очи. Пътната врата заскърца и се чуха бързи крачки — някой влизаше и излизаше.

— Егорушка! Егорушка! — разнесе се силен шепот от два гласа. — Ставай, тръгваме!

Някой, май Дениска, го изправи на крака и го поведе за ръка; вървейки, той полуотвори очи и още веднъж видя красивата жена с черната рокля, която го беше целунала. Тя стоеше насред стаята, гледаше го как си отива, и дружелюбно му кимаше. Като стигна до вратата, той видя някакъв красив набит брюнет с бомбе и гамаши. Сигурно беше спътникът на дамата.

— Тпру! — долетя от двора.

До прага на къщата Егорушка видя нова разкошна каляска и два черни коня. На капрата седеше лакей с ливрея и с дълъг камшик в ръце. Излезе да изпрати заминаващите само Соломон. Лицето му беше напрегнато от желание да се разкиска; той гледаше така, сякаш с голямо нетърпение очакваше гостите да си заминат, за да се поглуми до насита с тях.

— Графиня Драницкая — прошепна отец Христофор, като се качваше в кабриолета.

— Да, графиня Драницкая — повтори Кузмичов също шепнешком.

Впечатлението от пристигането на графинята вероятно беше много силно, защото дори Дениска говореше шепнешком и се реши да шибне конете и да викне едва когато кабриолетът измина към четвърт верста и когато далеч назад на мястото на хана се виждаше само бледа светлинка.