Степ ((История на едно пътуване))

Глава 5

Керванът се разположи край селото, на брега на реката. Слънцето прежуряше както предния ден, въздухът беше неподвижен и печален. На брега имаше няколко върби, но сянката им падаше не върху земята, а във водата, дето пропадаше нахалос, а в сянката под каруците беше задушно и мъчително. Водата, синя, поради това че в нея се отразяваше небето, неудържимо привличаше.

Каруцарят Стьопка, на когото Егорушка едва сега обърна внимание, осемнадесетгодишно момче, украинче, с дълга риза без пояс и с широки шалвари, които при ходене се развяваха като знамена, бързо се съблече, изтича надолу по стръмния бряг и се бухна във водата. Гмурна се три пъти, после заплува на гръб и затвори очи от удоволствие. Лицето му се усмихваше и мръщеше, сякаш го беше гъдел и едновременно изпитваше болка и му беше смешно.

В горещ ден, когато няма къде да се денеш от жегата и задуха, плисъкът на водата и шумното дишане на къпещия се действат на слуха като хубава музика. Като го гледаха, Димов и Кирюха бързо се съблякоха и един след друг, предвкусвайки насладата, със силен смях цамбурнаха във водата. И тихата, скромна рекичка се огласи от пръхтене, плясък и викове. Кирюха кашляше, смееше се и викаше така, сякаш искаха да го удавят, а Димов го гонеше и се мъчеше да го хване за крака.

— Хе-хе-хе! — крещеше той. — Дръжте го, бе, дръжте го!

Кирюха се кискаше и се наслаждаваше, но изразът на лицето му беше същият както на сушата: глупав, слисан, сякаш някой незабелязано се беше промъкнал до него отзад и го беше цапардосал с брадва по главата. Егорушка също се съблече, но не се спусна надолу по брега, а се затича и полетя от почти триметрова височина. Като описа дъга във въздуха, той падна във водата, потъна дълбоко, но не стигна до дъното; някаква сила, студена и приятна на пипане, го подхвана и го понесе обратно нагоре. Той изплува и като пръхтеше и пускаше мехури, отвори очи; но в реката тъкмо до лицето му се отразяваше слънцето. Отначало очите му се изпълниха с ослепителни искри, после с дъги и тъмни петна; той побърза пак да се гмурне, отвори очи във водата и видя нещо мътнозелено, подобно на небе в лунна нощ. Отново същата сила, без да му даде да се докосне до дъното и да постои на хлад, го понесе нагоре, той изплува и въздъхна така дълбоко, че му стана просторно и свежо не само в гърдите, но дори и в корема. После, за да вземе от водата всичко, което можеше, си позволи всякакви забави: ту лежеше с наслада на гръб, ту се плискаше, премяташе се, плуваше и по корем, и настрана, и на гръб, и кучешката — както си искаше, докато не се умори. Другият бряг бе гъсто обрасъл с тръстики, слънцето го позлатяваше и красивите китки на тръстиковите цветове се накланяха към водата. На едно място тръстиката потрепваше, пукаше и цветовете й се кланяха — там Стьопка и Кирюха измъкваха раци.

— Рак! Гледайте, братлета — рак! — тържествуващо закрещя Кирюха и действително показа един рак.

Егорушка заплува към тръстиките, гмурна се и заопипва корените им. Като ровеше из рядката хлъзгава тиня, напипа нещо остро и отвратително, което може би наистина беше рак, ала в това време някой го докопа за крака и го повлече нагоре. Като се задавяше и кашляше, Егорушка отвори очи и видя пред себе си мокрото смеещо се лице на пакостника Димов. Той дишаше тежко и ако се съдеше по очите му, искаше да продължи да се забавлява. Държеше го здраво за крака и вече бе вдигнал другата си ръка, за да го хване за шията, но Егорушка с отвращение и страх, сякаш се гнусеше от него и се страхуваше, че този бабаит може да го удави, се дръпна и продума:

— Глупак! Ще те прасна по мутрата!

Почувства, че това е недостатъчно, за да изрази омразата му, помисли и добави:

— Подлец! Кучи син!

А Димов, сякаш нищо не беше се случило, вече не му обръщаше внимание, а плуваше към Кирюха и викаше:

— Ехехей! Хайде да ловим риба! Момчета, да ловим риба!

— Че какво пък! — съгласи се Кирюха. — Тук трябва да има много риба…

— Стьопка, изтичай до селото и поискай да ти дадат дифан7!

— Няма да ми дадат!

— Ще ти дадат! Помоли! Кажи, че е вместо милостиня, защото сме все едно странници!

— Вярно, бе!

Стьопка се измъкна от водата, бързо се облече и без шапка, като размяташе широките си шалвари, хукна към селото. След спречкването с Димов водата загуби за Егорушка всякаква привлекателност. Той излезе и започна да се облича. Пантелей и Вася седяха на стръмния бряг, провесили крака надолу, и гледаха къпещите се. Емелян, гол, стоеше до колене във водата, досами брега, държеше се с една ръка за тревата, за да не падне, а с другата се поглаждаше по тялото. С изпъкнали лопатки, с буца под окото, превит и явно страхуващ се от водата, той беше много смешен. Лицето му беше сериозно, строго, той гледаше сърдито водата, сякаш се готвеше да й се накара, задето някога го бе простудила в Донец и му бе отнела гласа.

— А ти защо не се къпеш? — обърна се Егорушка към Вася.

— Ами тъй… Не обичам — отвърна Вася.

— А защо ти се е подула брадата?

— Боли ме… Аз, господарче, работех в кибритената фабрика… докторът викаше, че от туй ми подпухва челюстта. Там въздухът е лош. Освен на мен още на три момчета челюстите се подуха, а на един пък съвсем изгни.

Скоро се върна Стьопка с дифана. От дългото стоене във водата Димов и Кирюха посиняха и прегракнаха, но охотно се захванаха да ловят риба. Отначало отидоха в дълбокото, край тръстиките; тук водата стигаше до шията на Димов, а ниският Кирюха цял се скриваше в нея, задавяше се и пускаше мехури; а Димов, натъквайки се на бодливите корени, падаше и се заплиташе в дифана, двамата се бъхтеха и шумяха и не ловяха риба, а вятър.

— Дълбоко е! — хриптеше Кирюха. — Нищо не можеш улови!

— Не дърпай, дяволе! — крещеше Димов, като се мъчеше да разположи дифана, както трябва. — Дръж го с ръце!

— Там няма да фанете! — викаше им от брега Пантелей. — Само плашите рибата, глупци! Дайте по-наляво! Там е по-плитко!

По едно време над дифана проблесна едра риба; всички ахнаха, а Димов удари с юмрук по мястото, дето беше изчезнала, и на лицето му се изписа досада.

— Ех! — изохка Пантелей и тропна с крака. — Изпуснаха рибата! Избяга!

Насочвайки се наляво, Димов и Кирюха лека-полека се измъкнаха на плитко и тук вече започна истински лов. Бяха се отдалечили на около триста крачки от каруците: виждаше се как мълчаливо и едва пристъпвайки, се стараеха да влачат дифана колкото е възможно по-надълбоко и по-близо до тръстиките, как, за да изплашат рибата и да я вкарат в мрежата, удряха с юмруци по водата и шумяха в тръстиките. От там вървяха към другия бряг, влачеха дифана, после с разочарован вид, високо вдигайки колене, тръгваха обратно към тръстиките. Говореха за нещо, но не се чуваше за какво. А слънцето печеше гърбовете им, хапеха ги мухи и телата им от морави станаха червени. Подир тях с кофа в ръце, навил риза до подмишниците и захапал със зъби долния й край, вървеше Стьопка. След всеки успех той вдигаше нагоре някаква риба, която блестеше на слънцето, и викаше:

— Вижте какво парче! Хванахме вече пет такива!

Виждаше се как, измъкнали дифана, Димов, Кирюха и Стьопка дълго ровеха в тинята, нещо слагаха в кофата, нещо изхвърляха; от време на време предаваха от ръце на ръце нещо, попаднало в дифана, разглеждаха го любопитно и пак го изхвърляха…

— Какво беше? — викаха им от брега.

Стьопка отговаряше нещо, но беше трудно да се разберат думите му. Ето че той излезе от водата и като държеше кофата с две ръце, забравяйки да пусне ризата си, побягна към каруците.

— Пълна е вече! — викаше той, като дишаше тежко. — Дайте друга!

Егорушка надникна в кофата: беше пълна; от водата подаваше грозната си муцуна млада щука, а около нея гъмжаха раци и дребни рибки. Бръкна на дъното и разбълника водата; щуката изчезна под раците, а вместо нея изплуваха нагоре костур и лин. Вася също надникна в кофата. Очите му светнаха и лицето му стана гальовно както преди, когато беше видял лисицата. Той измъкна нещо от кофата, поднесе го до устата си и задъвка. Чу се хрущене.

— Братлета! — учуди се Стьопка. — Васка яде жива кротушка! Пфуй!

— Не е кротушка, а бибан — невъзмутимо отвърна Вася и продължи да дъвче.

Той измъкна от устата си рибя опашчица, гальовно я погледна и пак я налапа. Докато Вася дъвчеше и рибката хрущеше между зъбите му, на Егорушка му се струваше, че той не е човек. Подпухналата му брада, мътните му очи, необикновено острото зрение, рибята опашчица в устата му и гальовността, с която дъвчеше кротушката, го правеха приличен на животно.

На Егорушка му стана безинтересно до него. Пък и риболовът вече бе свършил. Той се поразтъпка около каруците, помисли и от скука се помъкна към селото.

Малко след това вече стоеше в черквата и опрял чело на нечий гръб, който миришеше на коноп, слушаше как пееха на клироса. Литургията беше към края си. Егорушка нищо не разбираше от църковно пеене и беше равнодушен към него. Послуша малко, прозина се и започна да разглежда вратовете и гърбовете на богомолците. В един врат, червеникав и мокър от скорошно къпане, позна Емелян. Вратът беше подстриган по права линия и по-високо, отколкото е прието; слепоочията също бяха подстригани по-високо, отколкото трябва, и червените му уши стърчаха като два репея и сякаш се чувстваха не на място. Като гледаше тила и ушите му, Егорушка, кой знае защо, си помисли, че Емелян навярно е много нещастен. Спомни си дирижирането му, прегракналия му глас, плахия му вид по време на къпането и изпита силна жалост към него. Поиска му се да му каже нещо приветливо.

— И аз съм тук! — каза той и го дръпна за ръкава.

Хората, които пеят в хор като тенори или баси, особено онези, на които поне веднъж в живота се е случвало да дирижират, свикват да гледат на момчетата строго и недружелюбно. Те не изменят на този навик и после, след като престанат да бъдат хористи. Емелян се обърна към Егорушка, погледна го изпод вежди и каза:

— Черквата не е място за игра!

После Егорушка се промъкна по-близо до иконостаса. Тук видя интересни хора. Най-отпред, отдясно на килима, стояха господин и дама. Зад тях имаше по един стол. Господинът, облечен в хубаво изгладен костюм от соа екрю, стоеше неподвижно като войник, отдаващ чест, и държеше високо избръснатата си до синьо брада. В колосаната му яка, в гладко избръсната брада, в малката плешивина и бастуна се чувстваше премного достойнство. От излишък на достойнство шията му беше напрегната и брадата му стърчеше нагоре с такава сила, че главата му сякаш всеки миг беше готова да се откъсне и да полети към тавана. А дамата, пълна и възрастна, с бял копринен шал, бе склонила глава настрани и гледаше тъй, сякаш току-що бе направила услуга на някого и искаше да каже: „Ах, не си правете труда да ми благодарите! Не обичам това…“

Около килима като плътна стена стояха малоруси.

Егорушка се приближи към иконостаса и започна да целува местните икони. Пред всяка икона правеше бавен метан, озърташе се, без да става от земята, назад към хората, после ставаше и целуваше. Докосването на челото до студения под му доставяше голямо удоволствие. Когато от олтара излезе клисарят с дълги щипци, за да гаси свещите, Егорушка бързо скочи от земята и изтича при него.

— Раздаваха ли вече просфора! — попита той.

— Няма, няма… — мрачно замърмори клисарят. — Какво се мотаеш тук…

Литургията свърши. Без да бърза, Егорушка излезе от черквата и тръгна да се разхожда по площада. През живота си беше видял доста села, площади и селяни, и всичко, което сега му попадаше пред очите, съвсем не го интересуваше. От нямане какво да прави, за да си убие някак времето, се отби в една бакалница, над чиято врата висеше широко парче ален памучен плат. Бакалницата се състоеше от две просторни, лошо осветени половини: в едната се продаваха манифактура и бакалски стоки, а в другата имаше бъчви с катран и от тавана висяха хамути; оттам се носеше вкусен мирис на кожа и катран. Подът в бакалницата беше полят; навярно го бе поливал голям фантазьор и свободомислещ човек, защото целият бе покрит с рисунки и тайнствени знаци. Зад тезгяха, опрял корем о кантонерката, стоеше угоен бакалин с широко лице и кръгла брада, очевидно руснак. Пиеше чай със захар и след всяка глътка дълбоко въздишаше. На лицето му бе изписано пълно равнодушие, но във всяка въздишка се долавяше: „Почакай, ще ти дам да разбереш!“

— Дай ми за копейка слънчогледови семки! — обърна се към него Егорушка.

Бакалинът вдигна вежди, излезе иззад тезгяха и сипа в джоба му семки за една копейка; за мярка му служеше празно бурканче от помада. На Егорушка не му се искаше да си отива. Дълго разглежда сандъчетата с курабии, помисли и попита, като посочи малките вяземски курабийки, които от дълго стоене бяха поръждавели:

— Колко струват тия курабийки?

— Две за копейка.

Егорушка извади от джоба си курабията, подарена му вчера от еврейката, и попита:

— А такива по колко ги продаваш?

Бакалинът взе в ръце курабията, огледа я от всички страни и вдигна едната си вежда:

— Такива ли? — попита той.

После вдигна другата си вежда, помисли и отвърна:

— Две за три копейки…

Настъпи мълчание.

— Чие момче си? — попита бакалинът, като си наливаше чай от червен меден чайник.

— Племенник съм на Иван Иванич.

— Не са един и двама Иван Иваничовци — въздъхна бакалинът; погледна през главата на Егорушка към вратата, помълча и попита: — Не искаш ли чаец?

— Може… — съгласи се Егорушка някак без желание, макар да изпитваше силен копнеж по утринния чай.

Бакалинът му наля една чаша и му я подаде заедно с полуизгризано захарче. Егорушка седна на един сгъваем стол и започна да пие. Искаше да попита още колко струват фунт захаросани бадеми, и тъкмо бе отворил дума за това, когато влезе един купувач и стопанинът остави чашата си и се зае с работа. Отведе купувача в онази половина, дето миришеше на катран, и дълго разговаря с него. Купувачът, очевидно много упорит и хитър човек, през цялото време клатеше глава в знак на несъгласие и отстъпваше заднишком към вратата. Бакалинът го убеди в нещо и започна да му сипва овес в голям чувал.

— Че това овес ли е? — печално рече купувачът. — Не е овес, ами плява, цял свят ще ми се смее… Не, ще ида при Бондаренко!

Когато Егорушка се върна при реката, на брега димеше малък огън. Каруцарите си готвеха обяд. Сред дима стоеше Стьопка и с голяма нащърбена лъжица бъркаше в котела. Малко по-настрана със зачервени от дима очи седяха Кирюха и Вася и чистеха риба. Пред тях лежеше покритият с тиня и водорасли дифан, върху който блестеше риба и пълзяха раци.

Върналият се наскоро от черква Емелян седеше до Пантелей, помахваше с ръка и прегракнало тананикаше: „Тебе пеем…“ Димов се мотаеше около конете.

Като свършиха да чистят, Кирюха и Вася събраха рибата и живите раци в една кофа, изплакнаха ги и изсипаха всичко в кипящата вода.

— Да сложа ли мас? — попита Стьопка, като обираше с лъжица пяната.

— Защо? Рибата ще си пусне сока — отвърна Кирюха.

Преди да свали котела от огъня, Стьопка сипа във водата три шепи грухано просо и лъжица сол; накрая опита, помляска, облиза лъжицата и самодоволно изохка — това означаваше, че кашата е вече готова.

Всички освен Пантелей седнаха около котела и лъжиците заработиха.

— Ей! Дайте лъжица на момчето! — строго забеляза Пантелей. — Сигур и то е огладняло!

— Нашето ядене е просто!… — въздъхна Кирюха.

— И то е за здраве, стига да му се яде.

Дадоха лъжица на Егорушка. Той започна да яде, но без да сяда, застанал току до котела и загледан в него като в яма. От кашата миришеше на рибешка влага, сред просото току попадаха рибени люспи; раците не можеха да се гребнат с лъжицата и обядващите ги вадеха направо с ръце от котела; особено не се стесняваше в това отношение Вася, който топеше в кашата не само ръцете, но и ръкавите си. Но кашата все пак се стори на Егорушка много вкусна и му напомни супата от раци, която вкъщи в постни дни вареше майка му. Пантелей седеше настрана и дъвчеше сух хляб.

— Дядо, а ти защо не ядеш? — попита го Емелян.

— Не ям раци… Да им се не види! — рече старецът и гнусливо се извърна.

Докато ядяха, всички разговаряха. От този разговор Егорушка разбра, че у всичките му нови познати независимо от разликата в годините и характерите им имаше нещо общо, по което си приличаха: всички те бяха хора с прекрасно минало и много лошо настояще; за миналото си всички до един говореха с възторг, а към настоящето се отнасяха почти с презрение. Русинът обича да си спомня, но не обича да живее; Егорушка още не знаеше това и преди да бъде изядена кашата, вече дълбоко вярваше, че около котела седят хора, унижени и оскърбени от съдбата. Пантелей разправяше, че някога си, когато още нямало железница, ходел с кервани в Москва и Нижни, припечелвал толкова много, че се чудел де да си дява парите. Пък какви търговци имало тогава, каква риба, колко евтино било всичко! Сега пътищата станали по-къси, търговците по-скръндзави, народът по-беден, хлябът по-скъп, всичко издребняло и оскъдняло донемайкъде. Емелян разправяше, че преди пеел в църковния хор в Луганската фабрика, имал забележителен глас и прекрасно четял ноти, а сега се бил превърнал в селянин и живеел от милостта на брат си, който го изпращал със свои коне и му взимал половината заработка. Вася някога работел в кибритената фабрика; Кирюха бил кочияш на тройка у добри хора и се славел като най-изкусен в цялата околност; Димов, син на заможен селянин, си гледал кефа, ергенувал и нямал никакви грижи, но едва навършил двадесет години, и строгият му, суров баща, в желанието си да го научи на работа и от страх да не се разхайти вкъщи, започнал да го праща по керваните, гаче е безимотен селяк. Само Стьопка мълчеше. Но и по неговото голобрадо лице се виждаше, че преди бе живял много по-добре, отколкото сега…

Като си спомни за баща си, Димов престана да яде и се начумери. Огледа другарите си изпод вежди и спря поглед на Егорушка.

— Свали си шапката, нечестивецо! — грубо каза той. — Как можеш да ядеш с шапка! И това ми било господин!

Егорушка си свали шапката и не каза нито дума, но вече не усещаше вкуса на кашата и не чу как се застъпиха за него Пантелей и Вася. В гърдите му се надигна тежка злоба против пакостника и той реши на всяка цена да му стори някакво зло.

След обяда всички се потътриха към каруците и се проснаха под сенките.

— Дядо, скоро ли ще тръгнем? — обърна се Егорушка към Пантелей.

— Когато рече Бог, тогаз и ще тръгнем… Сега не може, горещо е… Ох, Господи, твоя воля, царице небесна… Лягай, момче!

Скоро изпод каруците се дочу хъркане. Егорушка искаше пак да отиде в селото, но като помисли, прозина се и легна до стареца.