ПРОЛОГ

Миналото лято, в една топла нощ, стар раздрънкан файтон, впрегнат в два унили коня и управляван от един още по-унил файтонджия, трополеше глухо по пътя между минералните бани за бездетни жени (макар че там ходеха и многодетни) и селото, потънало в сън. Глух шум на вода се счуваше от едната страна на пътя — скрита еред върба и водни ели, край пътя течеше река и само тук-там проблясваше между дърветата. Жабешко квакане се носеше от всички страни, жабите бяха наизлезли по бреговете да ближат студена роса през нощта. Файтонът с двата коня и е почти задрямалия файтонджия продължаваше да трополи глухо и самотно по пустия път, когато конете изведнъж спряха и процвилиха тихо.

— Тъпрууу! — рече стреснат човекът и опъна поводите.

Той се огледа. Конете бяха спрели старото возило на разклона пред битовото ханче „Воденицата“ и поклащаха унило главите си, обърнати по посока на ханчето. Файтонджията се почеса по врата с камшика и попита:

— В коя посока да караме?

Никой не отговори на запитването му, поради което човекът се обърна назад да види дали пътниците му не са заспали и като се обърна, остана слисан до краен предел.

Файтонът зад човека бе пълен с духове, духовете седяха неподвижно, само върховете на белите им качулки потрепваха. В следващия миг камшикът полетя на едната страна, човекът полетя на другата, чу се как драскаше с всички сили, как прецапа реката, стреснатите жаби млъкнаха, откъм селото се обади лениво куче, лаят му се удави в прозявка и отново настъпи тишина. Жабите една по една почнаха да се обаждат отново, добиха кураж и заквакаха хорово, а конете възвиха по разклона и не след дълго побутнаха с муцуни входната врата на битовото ханче „Воденицата“.

Когато вратата се отвори, добичетата видяха, че вътре в празното ханче седи нищожен човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наричан с прозвището Куче влачи. Куче влачи стискаше китка хмел в едната си ръка, а другата му ръка бе отпусната и висеше край стола като отсечена. Кога човечецът видя, че вратата се отвори и две конски глави се показаха в празната рамка, той положи върху масата китката с хмел и рече на себе си: „Старци берат хмел!“ По лицето на човечеца пробяга тръпка, като че ей сега върху него щеше да се оформи сиглата на някаква мисъл, но сиглата се стопи, тръпката застина и лицето на Куче влачи посивя и замръзна. Това бе най-безизразното лице, каквото човек може да види през живота си.

Конете постояха на отворената врата, не по-малко безизразни от Куче влачи, главите им бяха взели да клюмат надолу, когато чуха внезапен смях в ханчето, та се поизправиха и тръснаха глави. От тръскането ситните пиринчени звънчета зазвъняха върху шиите им. Смееше се Куче влачи, с широта и размах, просто човек да не подозира, че дребосък като Куче влачи може да се смее с такъв размах. Смехът му обаче не трая дълго, защото бе прерязан от остър железен звук.

В тоя миг вратата откъм готварницата се разтвори с едно дълго: „Ааааааа!“, сякаш се разтваряше и потриваше заканително ръце, попита веднага все със същия железен звук: „Е?“, а Куче влачи застина на мястото си, без да смее да се обърне.

Щом вратата попита: „Е?“, електрическото осветление в ханчето изгасна и стана тъмно като в рог.

Мъже от селото, които през тази нощ били по полето и поливали люцерни и зеленчукови градини, твърдяха, че през цялата нощ из полето витаели духове. Това нещо се потвърди също така и от пътници, слезли от нощния влак. Автобусът прави връзка с нощния влак чак сутринта и по причина на топлото и хубаво време пътниците не останали на железопътната спирка да чакат автобуса, а тръгнали пеша за селото. Те забелязали на много места да витаят духове и на два или на три пъти дори пресекли пътя им, като подвиквали: „Хипотеза! Хипотеза!“, та по-суеверните плюели и се прекръствали. Крум Иванов по една случайност също бил с пътниците от нощния влак, той говореше, че те, вика, не само че витаеха, ами буквално щъкаха нагоре-надолу из полето, по всички посоки щъкаха. Това го ние всички забелязахме и то бе ясно като две и две четири, говореше Крум Иванов. Същата нощ те срещнали и файтона без файтонджия и без пътници, но според както уверяваше Крум Иванов, ни най-малко не са се подсетили, че може да има някаква връзка между него и щъкащите из полето духове. Защото те сметнали, че файтонът е на един пияница от торлашкото село Старопатица, когато човекът се заседи в кръчма или ханче, конете го оставяли и се прибирали сами в Старопатица.

Същият този файтон бива забелязан от патрулната двойка на селото, която през това време се е намирала на санитарната бариера против шап. Санитарната бариера е била вдигната, защото на патрулната двойка й омръзнало да вдига и да спуска бариерата пред всяко превозно средство. Галопирайки, конете препускат е файтона покрай санитарната бариера, патрулната двойка се опитва да ги спре, надавайки викове, и като вижда, че виковете не помагат, прибягва до предупредителни изстрели. Файтонът обаче отгърмява по пътя си, без да обърне каквото и да било внимание на предупредителните изстрели. Патрулната двойка в тоя момент не е знаела нищо за появилите се в полето духове и подобно на Крум Иванов не е направила никаква връзка между файтона и духовете. Ние ще се опитаме да направим тази връзка, като започнем историята отначало, т.е. от воденицата.

Загрузка...