Страх

ЗА ВОДЕНИЦАТА

Класиците ни учат, че страхът и суеверието се опират на невежеството, и ако приемем, че само невежеството е почти безкрайно, то трябва да се съгласим, че и страхът, и суеверието са почти безкрайни; те са като Вселената. Много истини, свързани все с тая проблема, са на върха на езика ни, но се боя да ги изкажа пред читателя, защото зная от опит, че моите истини не стигат далече, напредват бавно, тромави са като воденични камъни. Винаги съм завиждал на хора, чиито истини се движат пъргаво, стигат надалече, проникват с еднаква сила както в най-изисканите салони, така също и в най-бедните пастирски колиби (доколкото у нас са останали тук и там бедни пастирски колиби, колибарски махали и селища). Макар и да зная, че ще пристигна със закъснение, а заедно с мене със закъснение ще пристигне и читателят при едно или друго събитие, въпреки това не мога да се откажа, още по-малко мога да се откажа по средата на пътя. Знам, че преди мен други вече са пристигнали светкавично при събитието и са го осветили светкавично, а пък моя милост още се мотае и пъшка около своите воденични камъни… Но да продължа нататък:

Много умни глави са посвещавали значителна част от времето си да изяснят зависимостите между невежеството и суеверието, но трябва да кажа, че колкото повече се мъчеха да внесат яснота върху предмета, толкова повече предметът обрастваше с въпросителни. Защото, като хвърляме светлина върху една загадка, ние все повече уголемяваме и разширяваме нейния вътрешен обем или, по думите на ветеринаря — един от героите на тази история — загадката добива загадъчни очертания, тя става монголоид. Ярослав Хашек твърди, че неговият войник Швейк познавал едного от Чешке Будейовице, който знаел със сигурност, че вътре в земното кълбо има друго кълбо (сфера), много по-голямо от земното. Ако обръщам внимание на читателя върху този факт, то го правя единствено от съображението да подчертая, че историята, следваща по-нататък, е твърде сходна с двете сфери на човека от Чешке Будейовице: събитията излизат извън рамките на историята, надхвърлят нейните предели и добиват монголоиден оттенък, т.е. неясен, загадъчен и прочие.

След манастирите, които държат най-хубавите природни кътове на България, аз мисля, че второ място държат водениците. Истина е, че при тях всичко е много по-скромно — ни икона, ни светици, ни камбанария, ни ангел-пазител, но въпреки цялата си скромност воденицата е място не по-малко свято от манастира или от който и да било прочут параклис или постница, защото на това свято място се извършва една част от магията на хляба. Там, дето се е пръкнала воденица или най-прост воден чарк, от само себе си някак ще се пръкнат и няколко дървета, малко червена ракита ще застине досами брега, малко върбак братясва, дърветата попорастват, правят големи корони, воденицата се смалява, бъз, коприва и маточина я обграждат от всички страни, кладенче ще се появи сред бъзака и маточината, всичко туй се оглася денонощно от шума на вода, от кречетала, от сигнални звънци — когато зърното изтича от коша, — а лете жени размахват бухалки край водениците и простират снежно пране върху зелената трева. Дъх на прясно смляно брашно се носи, дъх на чисто пране и домашен сапун, на свежест и на живот, защото е вечно въртеливото движение на воденичните камъни, на кречеталата, на водните колела, както е вечно движението и на самата вода.

Воденицата, обект на нашия разказ, бе престанала да приема мливари, от проста старовремска сграда бе превърната в битово ханче, имаше си име, презиме и фамилно име, изписани от предната страна, гайдари и селянки бяха изографисани върху нея, бъчви и печени пилета. В двора се бе изстъпила желязна помпа, клечеше като куче-хранител и ако я хванете за опашката да изпомпате вода, започваше да скимти и да лае като куче с металическия си глас. Ханчето клечеше сред бъзака, като че се криеше там и надничаше само толкова, колкото да може да гледа какво минава по пътя. Водата от улеите бе отбита, тя напояваше околните зеленчукови градини, по зеленясалото дърво се сцеждаха съвсем малки струйки, падаха приглушено върху перките на водното колело, без да могат да го помръднат, защото то бе закотвено там за вечни времена. Край белосаните стени стояха възправени воденични камъни, сякаш бяха колела на непознато возило, разпаднали се внезапно, та возилото изведнъж е легнало върху осите си, а бъзакът с епично спокойствие е пристъпил напред да види какво става и след като е видял, не се е върнал назад да застане в две редици покрай воденичната вада, ами е останал скупчен край ханчето. Ракитакът и върбите също са се приближили, дърветата са се навели, та са обгърнали ханчето с прохладната си шума, затуй през цялото лято наоколо е прохладно; пък и по самата река постоянно повява, тъй че всеки пътник се изкушава да свърне от пътя.

Два кафеза с живи пилета посрещат пътника, преди още да е влязъл във вратата, и младите петлета го поздравявате младежко кукуригане. Кафезите с живи пилета са хрумване на управителя на ханчето, човек извънредно инициативен и енергичен, но ние ще занимаем читателя с това малко по-късно. В момента в ханчето седят един ветеринар с помощника си, един пощенец в пълна пощенска униформа и един закупчик на стопанското предприятие „Родопа“, с физиономия много по-интелигентна, отколкото се изисква за един закупчик. Ветеринарят ги занимава с някаква своя натрапчива хипотеза за монголоида, посетителите никак не бързат, всеки сам за себе си търси пролука, предпазливо и пипнешком се мъчи да надникне в неясната ветеринарна проблема. Ние ще имаме достатъчно време, докато те отпиват от ледената мастика и попоглеждат към четирикракия грил, който преобръща лениво в прозрачния си търбух нанизани на шишове пилета и ги изпича, да запознаем читателя с историята на воденицата, според както я помни Куче влачи и според както я представи на своите събеседници, увлечени наполовина от историята на воденицата и наполовина от загадъчния монголоид на ветеринарния доктор.

В ония години не е било по силите на сам човек да построи воденица или да разкаже за нея (както Куче влачи разказва), затова ще си позволя тук и там и аз да се намесвам в разказа му или да предавам част от него със свои думи. На времето, за да се построи воденица, събират се неколцина предприемчиви жители на селото и според възможностите си всеки от тях развързва своята кесия. Средства са необходими не само за постройката и съоръжаването й, а така също и за закупуването на имотите, през които ще мине воденичната вада. Воденичната вада е извънредно капризна, тя криволичи на едно разстояние, дълго може би километър, ако не и повече. Човек трябва да е много добър майстор, за да преведе водата от воденичния яз — издигнат на реката — до воденицата. За тази цел човекът взема мотика и тегли с нея една съвсем тънка вада, сякаш тегли крива черта през нивите. Ако водата върви по чертата — добре, а ако ли откаже да върви и се разлее от двете страни, тогава човекът с мотиката коригира чертата, завива я наляво или надясно, водата се колебае накъде да тръгне, най-после решава и тръгва надясно. Човекът продължава пред нея с мотиката, дълбае излеко земята и мами по тесния улей колебливата вода.

Точно по същия начин, както се мами добиче — казва Куче влачи. Когато водата се отклонява от пътя си, тя е крайно предпазлива, нерешителна, несигурна в посоката, затова всички воденични вади лъкатушат тъй много, че свят да ти се завие, когато тръгнеш по кривините им. Те вървят напред, кривват встрани, после се връщат назад, сякаш са забравили нещо, и като вземат това, което са забравили, пак тръгват напред, но за съвсем малко, просто само няколко крачки. Вода трудно сменя леглото си, но и човекът, който мами и води водата, тъй както би водил вързано с въже добиче, е търпелив, защото е сигурен, че един ден заедно с водата ще стигнат точно над воденицата, където са закрепени белите дъбови улеи, в края на улеите стоят мълчаливо водните колелета, разпрострели във всички посоки своите леки перки, пък и пилата воденица стои мълчаливо, стъпила яко върху бреговете на сухото корито, накипрена като невеста, в очакване да се появи младоженецът, т.е. водата; тази воденица, казва Куче влачи, била строена от майстори от Рабиша.

Веднъж преведена от воденичния яз до воденицата, водата вече се стича на тънки струйки по улеите, но тя е още недостатъчна, за да задвижи простата водна фабрика. Сега ортаците ще трябва да се спазаряват със всеки селянин поотделно колко да му платят за туй, че ще трябва да вземат една ивица от нивата или от градината му. Някъде водата минава край синори, тогава спазаряването а по-лесно, на други места реже някоя нива точно по средата и човечецът дълго се почесва и умува дали да се съгласи воденичната вода да пререже нивата му, или да не са съгласи, но на края кандисва, защото строежът на една воденица е народно дело, в най-добрия смисъл на това мъгливо понятие. Появата на воденичната вода изведнъж съживява нивите и градините, през които е минала. Лете тук винаги има вода, от нея всички черпят, да напояват земята си, бреговете на вадата обрастват с върба и водна къпина, водни кончета се появяват, попови лъжички и прочие.

(Водна къпина, водни кончета, попови лъжички и прочие… Щом водната къпина узрее, край воденичната вада се появява смърделата буболечка и тутакси с нейната поява в гъстака се настанява фазанът, изтребител на смърделата буболечка. Воден плъх, червен речен рак, зелен гущер, невестулка, дървесна жаба — всичко това намира приют край воденичната вада, на поповата лъжичка й израстват крачка, опашката се смалява и един ден жаби почват да подскачат по бреговете, да се гмуркат във водата, да се лутат във всички посоки и да си подвикват една на друга, изпълнени с почуда, че им ги няма опашките. Примамен от врявата, край воденичната вада пристига щъркел, древен като Харун ал Рашид, тръгва покачен върху високите си червени кокили и почва да ловува изненаданите и пълни с почуда жаби. Те гледат с ококорени очи, вторачени все още в проблемата за опашката, и много напомнят някой ококорен човек, дето все се пули насреща ви, та да се чудите дали тая човек е сащисан от телевизията, или пък цялото му съзнание се бори с хипотезата, че животът се е зародил от водата, излязъл е на сушата, известно време е бил земноводен и опашат, после е станал сухоземен опашат и изгубвайки опашката си, се е очовечил; и докато той се кокори и пули, спорейки с хипотезата, съдбата го клъвва по темето и човечецът тъй си и отива от тоя свят, без да е успял да събере за себе си достатъчно доказателства против хипотезата…)

Благодарение на сговорчивостта и задружната работа на неколцина човека край селото се появява първата водна фабрика. По-късно из поречието ще се построят и други воденици, все от майстори от Рабиша; и водни тепавици, наричани от народа ваявици, но те не могат да засенчат славата на първата воденица, макар и да са по-големи, с повече камъни и т.н. По същия начин една нова църква, колкото и богато да е построена и изографисана, колкото и много посребрени богородични десници да има, тя в никой случай не може да засенчи славата на старите църквици, бедни откъм изографисване, с изпоядени от молците дарения, защото сиромашията на старите църквици е обгърната в святост, в скромност и чудодейност, а в новите пищни църкви има нещо колкото християнско, толкова и езическо… Дървоядците денонощно стържеха и скърцаха в дървенията на старата воденица, гредите й все повече и повече се огъваха, самата тя потъна до колене в земята и ако преди имаше две стъпала пред прага си, за да се покачи човек по тях и да влезе, то постепенно тези две стъпала минаха откъм вътрешната страна на вратата и влизащият мливар трябваше да слезе две стъпала надолу. Как и защо се слегна и потъна до колене в земята, ние не разбрахме — каза Куче влачи. Дворът й постоянно бе пълен с разпрегнати коли, мливари, добитък, огньове, кучета, мъже и жени. Вероятно по онова време, щом види някъде голямо струпване, народът е започнал да казва: Навалица като на воденица.

Зиме, при големите студове, ортаците тръгват с брадви и лостове да секат и да разбиват леда из поязъците, чистят непрекъснато издутите с лед улеи, и аз също съм ходил — казва Куче влачи, — когато съм имал мливо, но много често злият студ надделява, сковава цялата воденица, тя млъква и се покрива с лед чак до стрехите. Тогава мливарите оставят разпрегнатите шейни с мливото, всеки впряга воловете или биволите в празния ярем и са връща с добитъка в селото, за да изчака отминаването на студовете. Воденицата изглежда пуста и мъртва и само пушекът, излизащ от ниския й комин, напомня, че тя още е жива и диша. Нощем цялата й дървесина пращи и пука притисната от ледовете. Ако неколцина мливари от по-далечни села са останали в опушената топла стаица на воденичаря, то в такива нощи разговорите им са изпъстрени с духове и небивалици, с вълчи истории, вампири, декамеронови истории, водни таласъми, с мистика и невежество. Ние, докторе, че сме невежи, невежи сме — казва Куче влачи, — но затова пък бабините ни деветини са много хубави и са интересни, много по-интересни от бабините деветини на хората от Рабиша. Ветеринарят отбелязва пред своите събеседници, че невежата или простият човек загръща света с тайнственост, знаещият човек чрез познанието разкъсва тайнствената тъма и здрача и затова не оставя място за никакви тайни; затуй простият човек е по-богат на тайни, а най-богато на тайни е животното…

Но сладките небивалици ще са само няколко дни, хавата внезапно се сменя, времето омеква, чува се изпод леда как водата започва да се съживява и да бълбука, воденичар и мливар излизат с брадвите да разкрепостяват улеите и събуждайки се от зимната си летаргия, воденицата бавно завъртява своите каменни колела.

Лятото също си има своите грижи. Пороите често отнасят воденичния яз, ортаците отиват да пищят реката с камъни и чимове, забиват яки колове, оплитат дървени камери, пълнят ги с чакъл, постепенно възвръщат водата към вадата, тя се повдига лениво и на пръсти, излиза от вечното си речно корито и неохотно започва да лъкатуши към пресъхналите улеи на воденицата. Всеки сезон е хубав на воденицата, но като че най-хубаво е там лете. Куче влачи с въодушевление се спуска да разказва как каменното корито, откъдето водата ще се спусне по улеите, винаги е населено с жени и момичета. Това корито се нарича кереп, лете жени от селото перат на керепа („Няма по-хубави жени от перачките, докторе“ — въздъхва Куче влачи), а мливарите клечат край тях, съзерцават белите колена и прасци, защото бог навсякъде е развъдил мераклии по женската част, а кога човек иде на воденица, мераците му два пъти повече нарастват, защото на воденица той дни наред се излежава върху чувалите, чака реда си, бленува, кречеталото трака приветливо, шум на вода се стича отвсякъде, камък о камък се стърже, скърцане се носи от цялата воденица, ситен брашнен прах (паспал) витае из въздуха, дъха на домашен хляб, жени бият с бухалки прането, коя по-височко подпретнала полата си, коя по-ниско, женски смях се вплита в тракането на кречеталото и жените, съзерцавани от мливарите, напомнят на домашен хляб, бухнал и мек, с лек загар върху кората. Ветеринарят допълня картината на лятната воденица с една поговорка на източните народи. Източните народи твърдят, че три неща радват сърцето на човека — звън на пари, шум на вода и смях на момиче. Край воденицата винаги има женски смях и шум на вода — това стига, даже и да нямаш пари.

Вместо звъна на пари се разнася тракането на кречеталото; е позволението на читателя, тука и аз ще се намеся да кажа няколко думи за кречеталото: то е простият, но основен механизъм за обратна информация, то е като пъпна връв на цялата воденица, приема водните импулси и ритъма на водната фабрика, упражнява контрол върху струята от зърна, падащи от коша, и ако водата придойде по улея и започне да върти по-бързо воденичния камък, то кречеталото, винаги будно, се раздвижва по-пъргаво върху камъка, подскача като нестинарка, започва да тръска по-бързо коша със зърното, от което зърното потича по-обилно; или обратно. Не зная защо този изключително хитроумен и безкрайно прост механизъм за обратна връзка ние наричаме не особено любезно кречетало и със същата тази дума наричаме дърдорковците…

Така, ден и нощ, зиме и лете, почти без почивка, воденицата прехрани и отгледа сума народ от селото. Докато воденицата, заета със своята грижа, остаряваше, долу, в низината, взеха да никнат една по една парни мелници. (Куче влачи ги нарича огняни воденици.) Хората лека-полека почнаха да карат мливото си на огняните воденици и нашата старовремска воденица дни наред клечеше мълчаливо край воденичната вада, загледана към пътя, дали няма да се зададе кола, натоварена с чували. Рядко се отбиваше човек от селото, турил една крина на гръб, влизаше вътре, пушеха по някоя и друга цигара с воденичаря, воденицата се оживяваше, в дървеното колело се плискаше весело вода, кречеталото подрипваше напето и ек огласяше двата бряга на вадата: „Живи сме! Живи сме! Тука сме! Тука сме!“

Тъй човешкото сърце тупти в гърдите на човека, повтаряйки безспир: „Тук съм! Тук съм! Живи сме!“ Но мигар човекът обръща внимание на сърцето, което почуква отвътре: туп-туп! Човекът — рече ветеринарят — е вторачен в някое гръмко откритие или пък в някоя своя нелепа идея, човекът е съсредоточен към онова, което чука на вратата му, и ни за миг не поглежда към тихото, едва доловимо вътрешно почукване: туп-туп! Тъй и ние — въздъхна Куче влачи — обърнахме гръб на водното сърце, което туптеше през целия ни живот и пълнеше брашнениците с брашно, за да се вторачат в огняните воденици. Закупчикът и пощенецът поклатиха глави, отпиха от мастиката и закупчикът рече: То си е така! Едно си отива, друго идва! Дааа!… Неговото: Дааа! звучеше тръбно и гърлено като възгласа на дива гъска! Трооомб!