Стрелците в Мексико

Глава XVIIВ ТЪМНИНАТА

Вървяхме цяла нощ. Превръзките на очите ни пазеха от клоните, които постоянно ни шибаха по лицата. Препускането бе бясно. Шумоленето на листата и трясъкът на клончетата, които ни закачаха от всяка страна, ни подсказваха, че минаваме през гъста гора. Връзките, които ни стягаха, се врязваха дълбоко в телата ни. Ръцете и краката отичаха. Въобще, положението ни беше отвратително.

Сутринта, по движението на мулетата познахме, че минаваме по планинска местност. Ту са качвахме, ту слизахме. Сетне всички се проточихме един след друг — значи минавахме край пропаст.

Раул бе пред мен. Познах го по гласа, когато той бъбреше ту молитви, ту клетви.

— Как мислиш, Раул, къде ни карат? — попитах го на френски.

— В хациендата на Зенобио. Поне така мисля.

— Защо мислиш така?

— Защото, ако изпаднем при него, може и да не бъдем обесени: Зенобио е благороден човек.

— Познаваш ли го?

— Познавам го, господин капитан. Аз съм му правил някои услуги по контрабандата.

— Значи, той е контрабандист?

— Да… В тази страна контрабандата не се счита за много безчестна работа. С контрабанда живеят самите чиновници. Трябва с нещо да увеличат малката си заплата? Наистина, това не е хубаво, но какво да се прави? Господин Зенобио, може да се каже, е един от първите контрабандисти.

— А ти, Раул, да не си от „дребните търговци“?

— Да, аз събирах само трохите?

— Е, хайде да е така? Ти мислиш, че сме изпаднали в ръцете именно на Зенобиевия отред?

— О, да! Ако изпаднехме при шайката на Харанта, душите ни отдавна щяха да бъдат на небето. Пазил ни Господ от ноктите на Харанта! Този господин, щом пипне някого. Веднага го обесва на най-близкото дърво — не обича да се бави. Освен това познавам Янес. Той е един от офицерите на Зенобио и командува този отред. Само че се чудя как сме още живи, когато и Дюброк е с него. Това ме кара да се надявам, че той не ни желае злото. Може би някой е можал да го разположи към нас.

Тази забележка ме накара да се замисля.

— Да, не се лъжа — продължи след малко Раул. — Ние яздим по планината, която се намира по брега на реката Сан-Хауан… Да, да, така е. Превръзката на очите ми се отмести и мога да виждам малко с едното си око.

Минавахме през река, в която потъвахме почти напълно. Макар че грееше слънце, водата бе студена като лед. Причината бе тази, че тя се стичаше от снеговете на Оризава.

— Сега зная къде ни карат — продължи Раул. — След малко ще излезем на брега. Тук е много плъзгаво. Пазете се, господин капитан.

— Как да се пазя, Раул? — попитах с известно недоумение.

— Ох, съвсем се обърках — със смях отговори той. — Говоря така, като че ли сте свободен. Как може вързан човек да се пази от нещо.

— Че какво може да се случи?

— Може да паднете. Вървим край пропаст. Ако вашето муле се плъзне, ще полетите в пропаст, дълбока около двеста метра. Там растат дървета. Добре е да можете да се закачите за тях, иначе не ще остане нищо от вас.

— Нима!?

— Но няма нищо, господин капитан, успокойте се. Мулетата вървят уверено, пък и ние сме привързани към тях тъй хубаво, като че ли сме товар. Няма да паднем.

Раул се смееше, но мен никак не ми беше до смях. Мисълта, че се намирам напълно във властта на едно глупаво муле, което може да полети надолу заедно с мене, никак не ме радваше. Знаех, че подобни случки са чести в планините.

„Защо му трябваше да ми казва това? — мислех си. — Да не ми беше казал, нямаше да зная нищо и да се боя.“

Притиснах се плътно към мулето, като гледах да се приспособя към всичките ум движения. Отдолу бучеше потокът, но неговият шум намаляваше, колкото повече се изкачвахме нагоре.

Изкачвахме се дълго време. Под краката на нашите мулета се изкъртваха камъни и шумно падаха долу. Всяка минута очаквах, че и самите ние ще полетим. Но мулетата взеха хоризонтално положение, лъхна ни топъл вятър, почнахме да се съживяваме. Опасното място бе преминато благополучно… Да, но какво ни очакваше занапред? Дали пак смърт, макар че в друг вид?

Гверилясите се спряха и слязоха от конете. Нас ни оставиха на мулетата, които свързаха помежду им, но така, че да могат да се движат. Мулетата ни понесоха под бодливите клони на акации и грамадни кактуси.

Нашите мундири буквално станаха на парцали. Ние се чувствувахме съвършено смазани, и отгоре на това отровните кактусови бодли се впиваха в краката ни. Най-лошото бе, че седяхме на дървени самари, които ни измъчваха. Към всичко това се присъедини и страшната болка от ремъците и вървите, с които бяхме свързани.

Запалиха огньове. Гверилясите почнаха да пекат нещо и да си варят шоколад. Не ни предложиха нито да пием, нито да ядем, макар да знаеха, че сме гладни и жадни. Повече от час стояхме така:

— Тука има друг един отред с мулета за пренасяне — шепнеше ми Раул.

— Как позна?

— По виковете на мулетарите. Послушайте.

Наистина, недалече се чуваха силни викове на испански език, които оправдаваха предположението на Раул.

Посред тия викове чух женски глас? Нима тя бе изпаднала тук?

Тая мисъл бе много мъчителна, но не можах за дълго време да се спра на нея.

Чу се сигнал и ние продължихме пътя си.

Като че ли минавахме самия връх на планината. Нямаше вече дървета и горещината ставаше нетърпима. Мушамите, в които бяхме завити като мумии и които нощно време ни предпазваха много добре от студа, сега ставаха излишна тежест, но нашите мъчители не се грижеха за това. Едва по-късно научих, че са ни завили в тях не с цел да ни предпазят от студа.

Умирахме от жажда и Раул поиска вода от един гвериляс.

— Carajo! — извика последният. — Много ви трябва! Подир малко ще ви успокоя така, че никога вече няма да поискате да пиете или ядете.

Тази груба шега накара другарите на този, който говореше, да се изсмеят.

Около пладне почнахме да слизаме и чухме шума на река.

— Де сме сега, Раул? — попитах полекичка, тъй като езикът ми прилепваше към небцето от жажда.

— Наближаваме до една река, приток на Антигача.

— Пак ли ще минаваме покрай пропаст?

Ревът на бурливия поток и острият студ, който идеше отдолу, ме накараха да треперя.

— Да, господин капитан, но пътят ще бъде широк и удобен — отвърна Раул. — Даже има калдъръм.

— Калдъръм ли?! Значи не отиваме в някоя необитаема пустиня?

— Напротив, именно в пустиня, но пътят е бил постлан с камъни от калугерите.

— От калугерите ли?

— Да, в долината има манастир? Впрочем, имало е някога; сега от него са останали само развалини.

Пътят слизаше все надолу. Понякога ни се струваше, че мулетата вървят по главите си с краката нагоре. Шумът на потока ставаше просто заглушителен.

Раул ми извика нещо, което не можах да разбера, но ми се строи, че ме предпазва. Сетне той като че ли се загуби нейде, като че ли пропадна в пропастта.

Чаках и аз да падна подире му, когато изведнъж моето муле зацвили и заскача… Сега всичко бе свършено!… Падахме… падахме… Не, мулето само прескочи нещо и препусна по равна хоризонтална местност… бях спасен!

Но при всяка крачка на мулето връвчиците и ремъците се врязваха все по-дълбоко в тялото ми. Мулето пак скочи — и краката ми потънаха във вода.

Минаха няколко минути, мулето изведнъж се спря.

Като дойдох малко на себе си, събрах последните си сили и извиках:

— Раул! Де си?

— Тук съм, господин капитан — отговори той с такъв странен глас, като че ли се бе нажабурил с вода.

— Да не си ранен?

— Ранен ли! Не.

— Тогава какво има?

— Исках да ви предупредя, но не сварих. После сметнах, че животните сами ще се спрат. Мисля, че и те не се чувствуват по-добре от нас… Чувате ли как лочат?

— О, Боже! Умирам от жажда! — извиках, като чух, как мулетата прецеждат водата през стиснатите си зъби.

— Господин капитан, направете като мен — продължаваше да говори Раул, като че ли от дълбочината на някой кладенец.

— Какво трябва да направя?

— Наведете се и пийте направо от реката.

Най-сетне разбрах, защо гласът му е така странен.

— Те не искат да ни дадат нито капчица вода, значи трябва да гледаме сами да си доставим.

— Но аз не мога да стигна водата, Раул!

— Защо? Докъде сте потънал в нея?

— До средата на бедрата си.

— Извийте насам, господин капитан — при мене е по-дълбоко.

— Как да извия? Мулето върши каквото си ще и аз не мога да го накарам да иде, където трябва.

— Имате право. Аз и не помислих за това.

Желаеше ли да ми услужи или искаше да се изкъпе по-добре, не знам, но мулето отиде на по-дълбоко място.

Аз се наведох, доколкото можах, и най-сетне си потопих главата във водата. В това неудобно положение се мъчех да глътна животворната вода, но тя ми заливаше и носа и ушите.

Клелей и Чен също си тикнаха носовете във водата. Ирландецът псуваше до безобразие, като намираше, че е страшен позор за един християнин да пие заедно с мулетата и конете.

Но ето че нашите водачи накараха мулетата пак да тръгнат. Когато излизахме на брега, някой ме бутна за ръката и ми пошушна на ухото:

— Не се бойте, капитане!

Трепнах. Гласът бе женски. Исках да отговоря, но една малка ръка ми тикна нещо в устата и същият глас накара мулето ми да върви напред.

Познах, че непознатата се скри, тъй като трополенето на конските копита бързо се отдалечаваше. Кой можеше да бъде? Нима Джек? И той имаше женски глас и малка ръка, но как бе могъл да изпадне тук по това време? Не, трябваше да е някой друг. Но кой именно? Гласът бе съвсем женски, мек и приятен… Кой можеше да рискува да изпадне в ноктите на мексиканците зарад мен? Не познавах другиго, освен… освен…

Внимателно прецених всичко и дойдох до същия резултат. Това ме радваше и ме мъчеше. Радвах се, като си мислех, че ТЯ бди над мене като ангел-хранител; но ме мъчеше съзнанието, че зарад мен можеше да загине, а най-вероятното бе, че тя се намира под властта на най-злия ми враг.

Впрочем, той можеше да е умрял от удара на Линкълн. Из пътя никой не спомена неговото име. О, колко хубаво щеше да бъде, ако бе умрял!

Това желание бе жестоко, но никак не можех да му противостоя.

Какво ми тикна тя в устата? А! Една бележка! Казах си:

„Защо не ми я сложи в джоба? Впрочем, тя е знаела, че не бих могъл да я извадя с вързаните си ръце, а други могат да извадят всичко, каквото има там? Но тази бележка може да погуби оная, която я е писала, ако се улови!“

— Струва ми се, че се спираме, Раул? — попитах.

— Да, господин капитан, пристигнахме до развалините на стария манастир Света Бернардина.

— Защо се спряхме тук?

— Вероятно за почивка и похапване. Може би ще прекараме тук, докато се мръкне. Мексиканците в terra caliente не обичат да пътуват денем.

— Хубаво ще бъде, ако ни снемат от тия оръдия за мъчение, които се казват самари — забеляза Клелей. — Бих дал всичко на света, да ни позволяват да вървим пеша!

— Навярно ще ни снемат — казах. — Това ще направят не за наше удобство, а за да олекне на мулетата. Бедните животни никак не са криви, дето хората не могат да се разбират помежду си.

И наистина, снеха ни от мулетата и ни хвърлиха на един каменен под, но не ни разбързаха.

Като затвориха тежката врата, нашите спътници излязоха. Скоро до ушите ни достигнаха крачките на часовоя, които силно кънтяха под сводовете на нашата тъмница.

За първи път, откакто ни взеха в плен, бяхме оставени сами. Скоро се уверихме в това. Впрочем, с вързани ръце и крака, на нас никак не ни олекна; само че можехме свободно да си приказваме.