Стрелците в Мексико

Глава VПОД СТЕНИТЕ НА ВЕРА-КРУС

В началото на март цялата войска, която стоеше на остров Лобос, бе изпратена в Литън-Лизардо, в лагера, където стоеше на котва американската флота с големите транспортни кораби.

Там нямаше нито град, нито поне едно село. Тук-там по пустия бряг можеха да се видят разхвърляни колиби. Цялата местност се състоеше от широка пясъчна долина, по която съвсем нарядко се издигаха живописни групи от високи палми, увенчани с грамадни увиснали листа, и се забелязваха храсталаци.

Не се решавахме да излезем на брега, макар и да ни се искаше да походим по твърда земя. Бе повече от очевидно, че зад близките планини се криеше неприятелят. Забелязвахме с далекогледите понякога конните му патрули — току изведнъж лъсваха на слънцето цеви на пушки.

Не ни се искаше да попаднем напразно в ръцете им.

Представях си какво впечатление трябва да е направила нашата флота на местните жители. Лаокоон навярно с не по-голям ужас е съзерцавал колосалния данайски кон, отколкото мексиканските туземци — флотилията от „дървени китове“, с която бяха пристигнали враговете на техните угнетители.

А ние с лесно разбираема гордост се любувахме на превъзходните образци на корабостроенето, измервахме с поглед техните внушителни размери, преброявахме ги отново и отново и се учудвахме на превъзходното им вътрешно устройство, на безкрайните им удобства. Разветият флаг, обсипан със звезди, караше сърцата ни да тръпнат от възторг и жажда за слава.

Не се съмнявахме нито за миг в победата на онази велика нация, която ни бе дала мундира и сабята.

Около себе си виждахме бляскавото оръжие, чувствувахме на плещите си еполетите, чувахме тръбния зов и гърменето на барабаните, красивите приливи на флейтата, звучните команди. Всичко това, ни радваше до сълзи, опияняваше ни, караше ни да усещаме вече грохота на предстоящия бой с небивал ентусиазъм.

На 9 март трябваше да слезем на брега на остров Сакрифичиос, тъкмо срещу оръдията на Вера-Крус.

Слънцето изгря ослепително ярко и предвещаваше прекрасен ден. Морето се бърчеше едва-едва под диханието на милващия ветрец, облъхваше ни приятна прохлада.

Още на зазоряване започнах да забелязвам необикновено движение между корабите ни. Те си разменяха сигнали и помежду им сновяха по всички посоки леки шлепове.

Скоро големите плоски лодки бяха спуснати от бордовете и останаха свързани с тях чрез дълги въжета. Това означаваше, че всичко е готово за излизане на брега и че тъмният облак, надвиснал над Мексико, скоро ще се обади с гръмотевици и светкавици.

Но от кой пункт именно щеше да се започне атаката? Неприятелят не знаеше това и ни очакваше наблизо.

Черните параходни тръби започнаха изведнъж да изригват кълба дим и цялата флота скоро бе закрита като с облак.

Войниците се бяха подредили по бордовете и очакваха напрегнато заповедта да слязат в лодките. Тъкмо за тази заповед тичаха насам-нататък офицерите и си приказваха оживено.

Изведнъж загърмя барабан. Отговориха му други. Разнесе се остра проточена команда и войниците започнаха да слизат в лодките. Това се извърши извънредно бързо и точно, макар че хората бяха сякаш безчет. Сетне всичко утихна, замря страховито в очакването на условния знак, който трябваше да бъде подаден от малък черен параход — главната квартира на главнокомандващия.

И ето, от неговия борд се изви облаче дим, блесна огън през него и се разнесе надалеч пушечен гърмеж. В същия миг флотилията оживя, раздвижи се. Всички кораби поеха наведнъж, сякаш блъснати от вълшебна сила. Повлякоха след себе си натоварените с войници плоскодънни съдове. Запътиха се на североизток, към остров Сакрифичиос.

Корабите с платна се плъзгаха под напора на вятъра, параходите бумтяха, вдигаха голям шум, образуваха хълмове от пяна, лодките подскачаха след тях по огромните вълни, поради бързата работа на витлата, барабаните биеха непрекъснато и все по-страховито, тръбите ечаха и възбудените войници на Америка завикаха оглушително ура.

Разтревоженият неприятел не стоеше спокоен. На брега се показаха галопиращи разузнавачи. Сетне се появи отред улани с пики и пъстри развети знакове. Изпотените коне напираха през хълмове и планини частите на леката артилерия. Andela! Andela! — подканяха се мексиканците. Това означаваше „по-скоро! по-скоро!“ Но напусто бе пришпорването на конете, против тях бяха самите природни дадености, те благоприятствуваха за нашето по-бързо придвижване, за нашето надмощие.

За врага ни и земята, и водата бяха прегради, докато за нас и въздухът се оказваше необходим и готов съюзник. Мексиканците се придвижваха под жестоките лъчи на слънцето, по нажежения ситен пясък, за да потъват малко по-късно в блатата на Мандинга и Меделина, докато ние с бързината на стрела летяхме по вълните на морето, облъхвани от ветреца.

Тревога обгръщаше целия бряг.

Чуваха се сигнали, биеха все така барабаните, бързаха потни ездачите. Всичко у врага ставаше много по-тревожно отколкото при нас, докато бе траяло очакването ни. Бе повече от ясно, че мексиканците бяха изпаднали в паника. Очевидно, не бяха очаквали подобна изненада.

От форта Сан Хуан изгърмя оръдие, отговориха му от Сантяго и Консепсион. Не можеше да бъде друго, освен сигнализация.

Виждахме хиляди хора, посипани по терасите на къщите, по стените и валовете на крепостта. Навярно бяха разтреперани и с бледни устни четяха молитвите си. През ума ми непрестанно минаваше мисълта „Господи, колко ужасно нещо е войната!“

Никой не знаеше откъде ще започнем да атакуваме.

Несъмнено врагът смяташе, че отиваме да бомбардираме крепостта Сан Хуан, и се надяваше, може би, да потопи под стените му всичките ни кораби.

Ние действително приближавахме почти до самата крепост, оставяйки странно батареите си под изстрелите. Какво щеше да стане с гордите ни плаващи гиганти? По валовете и по стените тълпите все повече прииждаха и прииждаха. Артилеристите от форта Сантяго мълчаливо и неподвижно стояха до грозните си оръдия и очакваха команда. Запаленият фитил вече сигурно се поднасяше до чугунените чудовища.

Изведнъж отчаян, бесен вик се изтръгна от многохилядната тълпа. Предният параход като че ли се гавреше с врага — моментално се изви наляво и полетя по-нататък, към залива Сакрифичиос. След него поеха всичките останали кораби. Маневрата бе изключително майсторски извършена. И преди мексиканците да се опомнят, цялата ни флотилия бе вече вън от района на техните залпове. Нито един снаряд не можеше вече да ни достигне.

Като разбра, че е изигран, неприятелят се досети и за последствията. Гигантските ни кораби, които само преди минута сякаш бяха решили да се предадат, сега очевидно бързаха към незащитения бряг. Напразно тръбите зовяха за светкавично качване на конете, напразно артилерията бързаше по улиците. Бе късно!

Флотилията ни спусна котва, платната се събраха за мигове, лодките бяха отвързани. Във всяка лодка се намираше по един офицер. От парахода на главнокомандващия се разнесе сигналът и цялата ни армия се хвърли към брега. Ето че го достигнахме. Излязохме на пясъка. Бяхме пет хиляди решени на бой, на живот и смърт, войници. Като един нададохме гръмовно ура. То бе подхванато в секундата от другите хиляди наши другари, останали още по корабите.

Сержантът-знаменосец се затича към върха на малкия хълм и издигна победоносно американското знаме. Въздухът затрепери от нов възторжен вик, корабите салютираха и от форта Сан-Хуан се разнесе едва сега първият неприятелски изстрел.

Слънцето започваше вече да залязва, когато замарширувахме по пясъчните възвишения. Като настъпи нощта, се разположихме за почивка върху мекия пясък…

Отивахме към Вера-Крус. Прекрасен град, обиколен от яки стени с батареи, разпределени на еднакво разстояние една от друга. Откъм сушата в града се влизаше през три врати — garitas, а откъм морето се намираше отличен кей, нов образец, където жителите сигурно се бяха разхождали до вчера под приятния вечерен бриз.

Морето се плискаше до самите стени на града и много къщи гледаха към него. Пред самия град, върху коралов риф се въздигаше фортът Сан-Хуан д’Улоа. На една от неговите ъглови кули се забелязваше фар. Стените на форта и самата скала, върху която стоеше той, пазеха от северния вятър пристанището на Вера-Крус. Другият форт, Консепсион, бе разположен в северния ъгъл на града, а третият, Сантяго, го предпазваше откъм юг. А над равнината, която се простираше зад града, царуваше кръгъл бастион, въоръжен с топове от голям калибър.

Изгледът, който представляваше Вера-Крус, града на Истинския кръст, бе величествено хубав, откъдето и да се погледнеше, към него. Огромните му храмове, стройните готически камбанарии, мавританските минарета, зографисаните къщи в полумавритански, полусъвременен стил, бляскавото море пред него, ограждащите го скали с фортовете — всичко съставяше наистина прекрасна панорама, достойна за окото на художника.

На разсъмване на другия ден нашата армия продължи своя път. Карабинерите и пехотата вървяха в авангарда, като караха неприятеля да се оттегля. Колоната се разтягаше все повече и повече и като змия се издигаше по дъното на доловете. В крепостта Сантяго веднага се започваше стрелба, щом някой полк бъде забелязан при преминаването през височините. Непрестанният пукот на карабините показваше, че нашият авангард не дреме. На 11 март пресякохме пътя за Оризава и изместихме скрития в съседните хълмове неприятел, който унило се изтегли под прикритието на топовете и градските стени.

Сутринта на 12 март Вера-Крус лежеше в центъра на полукръга от нашите войски. Единият край на тази дъга беше на брега срещу остров Сакрифичиос, а другият достигаше селцето Верегара, което лежеше на 15 — 20 километра на север. Откъм морето полукръгът се допълваше от нашата флота.

Диаметърът на съдбоносния пръстен намаляваше всеки час. Нашата бойна линия все по-тясно обхващаше обречения град, и най-после американските пикети се показаха зад върховете на близките хълмове почти в сферата на мексиканските снаряди.

Пясъчна равнина, широка само 2 километра, отделяше обсадените от обсаждащите.

На 12 март, след вечерната заря, аз с няколко другари офицери се изкачих на висок хълм, опасан от пътя, който води към Оризава. След уморителното изкачване по рохкавия пясък ние се спряхме на върха, отдето се откриваше изглед към Вера-Крус.

Мълчаливо съзерцавахме разкриващата се пред нас вълшебна картина, най-малките подробности на която можеха да се различат благодарение на заливащата всичко лунна светлина.

Пред нас се издигаше над бялата пясъчна равнина „градът на Истинския кръст“, който се очертаваше върху синия фон на небето. Изглеждаше, че може да се достигнат с ръка зданията на града.

Тъмните кули и украсените с фрески храмове, готическите камбанарии и мавританските минарета придаваха на града средновековен характер: а тамариндите и перестите върхове на палмите, които се поклащаха над назъбените парапети, му придаваха южен, живописен изглед.

Сред куполи и шпицове се развяваха консулските знамена на Франция, Испания и Британия наред с древния орел на ацтеките.

А по-нататък сините вълни се разбиваха в подножието на Сан-Хуан и крепостните огньове игриво се отразяваха във водата.

На юг различавахме остров Сакрифичиос и величествените кораби, които дремеха под прикритието на неговите коралови рифове.

Извън крепостната стена, която опасваше града като каменен пояс, се простираше равнина до подножието на височината, на която стояхме ние. От двете страни се простираше линията на нашите часови, затънали до колене в дълбокия пясък.

Месецът изведнъж се скри зад облак. Светлините на града, които досега бледнееха от луната, блеснаха по-ярко.

От часовите кули весело се обаждаха камбани, някъде засвири тръбач. От време на време до нас достигаха виковете на часовите: „centinela, alerte!“ и „juien viva?“

Откъслеци от музика и меки женски гласове нежно докоснаха слуха ни. Сърцата затупаха по-силно и ние вече си въобразявахме, че чуваме леките стъпки на копринени пантофки по паркет…

Ярка светлина блесна на един парапет.

— Пази се! — извика майор Туин, като се хвърли на земята.

Не всички успяха да последват примера му. Снаряд с фучене се удари в хълма на няколко метра от нас и отскочи назад.

— Опитайте се пак! — посъветва един от нас.

— Изглежда, този топчия е изпил доста шампанско!

— Ах, шампанско! Също и стриди навярно! — мечтателно възкликна Клелей.

— Престанете да ме изкушавате, Клелей, или ей-сега ще се хвърля да атакувам града! — извика Тенеси, на когото извънредно силно подействува съпоставянето на шампанското и стридите с калпавата сланина и сухарите, които съставяха нашата всекидневна храна.

— Пак! — каза майорът, който съзря огън на крепостната стена.

Този път беше граната. Чувахме я как свиреше, описваше красиво в нощния въздух огнена дъга. Ехото повтори звука на гърмежа и същевременно гранатата се зарови с глух шум в пясъка. Падна близо до часовия, който изглеждаше или заспал или вцепенен от страх: не мръдна от мястото си. Може би считаше това за рикошет на просто ядро.

— Ще си отворят работа, ако са намислили да обстрелват хълма! — забеляза един от младите офицери.

Чу се силен взрив, земята под краката ни затрепера, пясък засипа очите ни.

Няколко секунди над мястото на взрива стоеше прах. Когато се улегна, видяхме обезобразения труп на часовия, отхвърлен на 20 крачки.

Ликуващ вик се чу от крепостта.

Като се упреквахме в непредпазливост, която беше виновна за всичко, искахме да се върнем назад, когато вниманието ни бе привлечено от ракета — тя се изви над горичката. Веднага от крепостната стена отговори друг сигнал.

От храсталака излезе конник и отправи коня си към стръмния склон на пясъчния хълм; дивият мустанг затъна няколко пъти в пясъка и най-после се изкачи на върха, дето лежаха останките на войника.

Като ни видя, конникът задържа коня си, сякаш не знаейки да отстъпи ли, или да продължи пътя си. Ние от своя страна не бяхме уверени кой е той.

Месецът се показа иззад облака и сега отчетливо можехме да разгледаме костюма на мексикански ранчеро.

Непознатият конник изведнъж извади револвера си и гръмна срещу нас. После пришпори коня и се понесе галоп надолу към равнината.

— Вие сте сган, глупави янки! — извика отдолу, като се обърна.

Всичко това направи тъй смело и бързо, че нашите куршуми вече не можеха да го достигнат.

След няколко минути се приближаваше към градските врати, които със скърцане се отвориха, за да го пуснат. Неговият изстрел не ни причини вреда, но не един от нас негодуваше срещу себе си, че дръзката обида му мина тъй лесно.

— Познахте ли този глас, капитане? — пошепна ми Клелей.

— Да.

— Той беше на…

— Дюброк.

Когато се върнах, видях пред палатката си ординарец на кон.

— От генерала — каза той, като ми предаде запечатан плик и се допря до края на фуражката си.

Без да чака отговор, си отиде, а аз отворих писмото и прочетох с радостно замиране на сърцето:

„Сър, утре трябва да се явите с отряд от 50 души при майор Блосъм, в 8 сутринта.“

— Вероятно ще ви изпратят на разузнаване — каза Клелей, който надникна през рамото ми в писмото, — ако беше някой друг, а не старият Блосъм, който едва може да се качва на коня, ние бихме могли да очакваме отлични резултати.