Студени играчки са звездите

Глава 1

Тежестта му беше като на малко дете. Двайсет и пет — трийсет килограма. Положих Карел на дивана, изцапвайки бежовия велур, и се изправих.

Изчислителят навярно се бе опитал да се свие на кълбо в последния момент. Но не беше успял. Тиран произхождаше от славен род, ако в кучешките боеве може да има някаква слава. Баща му е бил знаменитият Темирлан, известен с това, че е убил сам три бултериера.

Влечугоидът нямаше никакви шансове против него.

— Петя! — дядо ме хвана за рамото с трепереща ръка. — Карахте ли курсове по космическа медицина?

Само поклатих глава. Да, имахме някакви минимални познания относно това как да помагаме на извънземни да оцелеят, ако случаят позволява. Кой с какво диша, на кого как може да се спре кръвоизлив.

Но за изчислителите не знаех нищо — дори дали имат кръв.

Погледнах Маша — тя също беше в шок.

— Измислила си как да ги убиваш и мъчиш — казах аз. — А как да ги спасяваш?

Цялата й увереност беше изчезнала някъде. Устните й трепереха.

— Карел… — повика го дядо без никаква надежда. Приклекна до дивана, сложи ръка върху шията на извънземното. — Карел, не умирай!

Може би вече беше умрял… Нямаше никаква кръв, и люспестият врат на влечугоида не изглеждаше счупен, но може би просто се беше задушил? Нали все пак дишат — това беше едно от малкото неща, които знаех със сигурност.

Тиран излая настоятелно и протегна лапа към дядо. Искаше да правят „здрасти“.

— Изведи кучето! — извика троснато дядо. — Махни го от очите ми!

— Защо сигнализацията не се задейства? — прошепна изведнъж Маша. — Трябваше…

Хванах Тиран за нашийника и го задърпах навън от трапезарията. Песът понечи да заръмжи, но усети, че работата е сериозна и млъкна. Избутах го в антрето и затворих вратата. Тиран заскимтя жално и ядът ми отмина.

— Ти не си виновен — казах. — Ние сме идиотите…

Оставих обърканото куче само̀ и се върнах в трапезарията. Там нищо не се беше променило. Второ действие — всичко си е същото, тялото на влечугоида е на дивана, дядо е на колене, Маша е в шок.

Всеки ден, след като приключа със сеченето на дървата, ще се свивам в ъгъла и ще пиша пиесата „Гибелта на извънземното“.

— Не може да се предвиди всичко — казах аз. — Дядо…

Така и не успях да обясня, че аз съм отговорен за всичко и сега трябва да позвъним в милицията или направо във ФСБ.

Влечугоидът потрепна конвулсивно. Отвори очи и надигна глава.

Дядо отскочи от дивана, падайки безпомощно по гръб. Маша се спусна, успя да го прихване и междувременно измъкна някъде иззад гърба си — тя да няма кобур на вечерната рокля? — вече познатия ми „прототип на парализатор“.

— Няма нужда от използване на сила… — изхриптя влечугоидът. Погледна ме накриво. — Добър ден, Пьотър Хрумов.

Никой от нас не каза нито дума. Изчислителят погледна Маша.

— Мило момиче — каза той с обичайния си измъчен шепот, — не ви заплашва опасност от моя страна. Не употребявайте оръжие.

Маша не помръдна.

— При това няма никаква гаранция, че оръжието ще ми подейства — добави изчислителят.

Дядо се изправи от пода с пъшкане и попита:

— А ако извикам кучето?

Влечугоидът подскочи върху облегалката на дивана.

— Нося важна информация, способна да промени съдбата на човечеството в положителна посока! — изстреля той много бързо.

Дядо се засмя. Погледна ме.

— Петя, а ти беше прав, като взе куче.

Влечугоидът чакаше, обърнал муцуната си така, че да следи всички ни едновременно.

— Прибери пистолета, Маша — реши дядо. — Не мисля, че гостът ни е наемен убиец.

— Убийството не влиза в моралните норми на нашата раса — потвърди изчислителят.

— А какво влиза? — поинтересува се дядо.

— Най-важното?

— Разбира се.

— Достигането до изначалната истина. — Изчислителят дори потрепна, произнасяйки тези думи. — Но този стремеж изисква свобода…

— Кой участва в заговора? — изстреля внезапно дядо.

Карел погледна демонстративно Маша. Тя изсумтя.

— Участница в проекта от страната на човечеството — каза твърдо дядо.

— Освен нашите раси — аларите и куалкуа — изрече изчислителят.

Защо дядо винаги се оказва абсолютно прав? Седнах на масата, отворих виното и си налях чаша.

На изчислителя явно не му се слизаше от дивана. Впрочем дядо и не настояваше за това. Изглежда, той се стремеше да не докосва влечугоида.

Ако изчислителят наистина можеше да влияе на човешкото съзнание, това беше повече от правилно. Изведнъж си помислих, че глупавият прозрачен халат, който дядо беше облякъл в кабинета, беше предназначен именно за защита от такова влияние. Възможно е да има смисъл в това… ако влечугоидът използва електромагнитно взаимодействие. А ако е някакво микролептонно или тахионно?

— С правото на домакина — дядо се усмихна на изчислителя, който старателно се озъби в отговор — искам да задам редица въпроси. От честността и пълнотата на отговорите ще зависят по-нататъшните ни отношения. Ако те хвана три пъти в отклоняване от истината, ще се наложи да прекратим преговорите.

— Добре — изрече Карел след секундно забавяне.

— Как се добра от Свободния до Москва?

— На същия самолет, на който беше Пьотър. Умея да се маскирам. Важни ли са подробностите?

— Помогна ли ти някой?

— Не.

— Добре, засега да оставим този въпрос. Предприетото от теб проникване на Земята санкционирано ли е от правителството на вашата раса?

— Ние нямаме правителство.

Дядо поклати глава.

— Първо предупреждение, Карел. Трябва да имате структура, координираща взимането на най-важните решения. Нали някой ви представя в Конклава?

— Личността, която съобщава решенията ни на Конклава, е само посредник. Най-важните решения се обсъждат от цялата раса — от онези нейни представители, които се намират на главната планета.

— Гласуване? — оживи се дядо.

— Не. Изработва се единна обща истина. Това е невъзможно за човечеството и останалите раси… но ние сме особени.

— Вярвам ти. Твоето идване на Земята от цялата раса ли се е обсъждало?

Карел изщрака с челюсти:

— Разбрах смисъла на първоначалния въпрос. Не. Акцията е замислена и осъществена от значително количество личности. Но не е общо решение. Ако планът ни се провали, у расата ни трябва да останат шансове да оцелее.

— Прекрасно. Същата ли е ситуацията при аларите и куалкуа?

— При аларите — вероятно да. При куалкуа… — Влечугоидът протегна лапа и се почеса по полегатото чело. Някакъв демонстративно човешки жест. — Куалкуа са голяма загадка. Не знам. Нямам никаква информация.

Дядо ме погледна и с известно учудване спря погледа си върху повторно напълнената чаша:

— Петя, слушаш ли? Всички ние сме стигнали до най-безопасното решение!

— Точно това ме учудва — измърморих аз. Беше малко обидно, че толкова бързо бях изключен от разговора. Изпълних функцията си на превозвач… доставих агента на изчислителите при дядо… и станах почти излишен.

До следващия път?

— Карел… — Дядо беше много сериозен. — Защо именно аз бях избран за контакта от страна на земляните?

— Анализирахме изказванията, статиите и книгите на всички хора, занимаващи се с въпросите на космическата политика — отвърна охотно Карел. — От известните ни предатели, купени от силните раси…

Дядо чак потрепна от това откровение.

— …до най-агресивните шовинисти.

— Искам имената на предателите! — изрева дядо.

— Не съм упълномощен да ги съобщя — отряза го моментално изчислителят. — След изпълнението на плана ни, расата на изчислителите е готова да предостави на човечеството цялата си налична информация. Включително и тази. Но това — после.

В стаята надвисна такова напрежение, че не бих се отказал от прозрачен халат със заземяване.

— После… — изрече замислено дядо. — А има ли доказателства за предателствата?

— Да.

— И не се боите от гнева на силните раси?

— След изпълнението на мисията ни, изчислителите, аларите, куалкуа и човечеството няма да имат основания да се боят от някого.

Маша, която през цялото това време бе седяла на стола на дядо, издиша шумно. Погледна ме със сияещи очи. Аз също се опитах да се направя на възторжен.

— Не довърши отговора си — попита дядо с леко променен глас.

— Да. И така, след анализа на всички данни вашата личност беше призната за най-ценната кандидатура. Разбрахме, че разработвате планове за освобождаването на човечеството вече много земни години. Разбрахме, че можете да допринесете много за нашето дело. Например да осигурите транспорт…

Дядо дълго време не се решаваше да ме погледне.

Накрая все пак се обърна към мен.

— Родителите са в правото си да насочват развитието на децата си… — казах аз. — Нали така, дядо? Значи затова искаше да стана космонавт?

— Да — прошепна дядо. — Да, Петя.

Отпих от стипчивото червено вино. Свих рамене:

— Добре, дядо. Ти нали наистина си бил „в правото си“… Да забравим.

Не си струваше да започваме кавга сега. Двамата рядко сме се карали и споровете ни винаги са завършвали с моето извинение. Сигурно той е бил прав.

Нима съм недоволен от съдбата си? Чуждите небеса, екстазът от джамповете и пълното спокойствие на Земята?

— Прости ми, Петя — каза дядо все пак. Погледна изчислителя, който наблюдаваше с любопитство семейната сцена, и попита: — Последно. И най-важно. Как издържа джампа?

Изчислителят мълчеше.

— Това е най-важният въпрос, скъпи мой люспести гостенино. Трябва да ми отговориш изчерпателно.

— Методът за преодоляване на джамп-безумието е подходящ само за изчислителите.

— Второ предупреждение. Отговорът е непълен.

— Вкарах се в състояние на временно умопомрачение. Парализа на съзнанието.

Изглежда дядо възнамеряваше да каже още нещо. Може би да даде на изчислителя трето и последно предупреждение, но Карел вече бе продължил:

— Както съобщих на Пьотър Хрумов, нашето съзнание има две равнища — външно и вътрешно. Вътрешното съзнание е главното. На това равнище се обработват огромни цифрови масиви. То е равнище на математическата логика. Има си своите ограничения… например задачи, които нямат решение.

— Теоремата на Ферма — обади се неочаквано Маша.

— Какво?

— Хикс на степен ен плюс игрек на степен ен е равно на зет на степен ен. При ен по-голямо от две няма цели положителни решения.

— Интересно — каза изчислителят. — А какво му е невъзможното на решението?

— Можеш да докажеш великата теорема на ферма? — попита Маша.

— Не. Не мога да я докажа. Тя е погрешна. Мога да посоча цели положителни решения.

Дядо плесна с длани:

— Стоп. Маша, с решението на класическата теорема ще се заемеш по-късно.

— Но това е… — Маша се опитваше да спори с дядо пред мен за първи път.

— Не мисля, че теоремата е по-важна от съдбата на човечеството!

Изчислителят въздъхна шумно и каза:

— Колко жалко, че не притежавате способността за колективно мислене. Това би ускорило разговора.

— И каква задача си даде?

— Делих.

— Какво дели?

— Не е от значение какво точно… — усмихна се Карел.

— Той е делил на нула — обади се неочаквано Маша. — Нали?

— Да.

— И в най-простия калкулатор при такова деление ще се появи надпис ERROR — каза дядо.

— Аз съм по-сложен от калкулатор — изрече невъзмутимо Карел. — Бях в шок. Това е класическа реакция на нашата раса при невъзможност да се обработи информацията.

— Хиперскокът също е нула… — Самият аз не знам защо казах това. — Безкрайно нищо, в което падаш… в което изчезваш. Маша, ти питаше дали джампът прилича на оргазъм. Не, не прилича. По-скоро прилича на смъртта.

Изчислителят се изправи на задните си лапи и лекичко плесна с предните. Не успях да осъзная веднага, че ми ръкопляска.

— Никоя от расите на Конклава не може да се възползва от нашия метод — произнесе тържествено влечугоидът. — Не знам какво ви позволява да изпитвате удоволствие от джампа. За мен той е мъчение, но мога да издържа.

Дядо се пресегна към бутилката, наля си водка. Отпи и попита:

— Нуждаеш ли се от някаква храна, Карел?

— Не, сит съм — отвърна влечугоидът невъзмутимо. — Моята потребност от органични вещества е много малка… не е необходимо да експериментирам.

— Добре, вярвам ти — реши дядо. — Ти си представител на неофициална група недоволни. Дошъл си при мен с делово предложение. Изложи го.

— Това е много секретна информация.

— Разбира се. Но ние и тримата сме участниците в проекта от страна на човечеството.

— Съгласен съм. Но настоявам девойката да изключи звукозаписното устройство и да изтрие информацията.

Аз и дядо погледнахме Маша.

— Мислех… че записът ще ни трябва за анализа… — Тя изглеждаше много виновна.

— Следващия път го съгласувай с мен — изрече много меко дядо. Малко ме е страх от подобна мекота в гласа му. Но Маша не го познаваше толкова добре и си отдъхна. Безмълвно свали медальончето от шията си и му го подаде.

— Ще позволите ли? — прошепна Карел от дивана. Скочи на пода и заситни към дядо, който побърза да остави медальона на пода. Влечугоидът го докосна за миг с лапа, после се понесе назад.

— Много ефектно — изрече дядо сухо.

— Вътре има микросхема… извинявайте, но изгоря — каза изчислителят, докато се катереше на дивана.

Дядо настъпи силно нещастния медальон и развъртя крак, сякаш убиваше отровно насекомо. После подхвърли:

— Ако вече всичко е чисто, говори.

— Андрей Валентинович Хрумов, ако позволите, бих искал първо да чуя вашите предположения.

Дядо се навъси.

— Искам да уточня какви са способностите ви да анализирате информацията при недостиг на данни — любезно уточни изчислителят.

— Това пък защо?

— Вашата възраст е доста голяма за човек — съобщи влечугоидът печално. — Знаем, че мисловните способности на хората отслабват с остаряването. Длъжен съм да уточня степента на вашата полезност… за проекта.

Аз бих се обидил от такава искреност. Но дядо — не. Само се усмихна.

— Може да се добави още, че при такъв вариант ти няма да дадеш никаква информация. За всеки случай. Така ли е?

— Така е — съгласи се изчислителят. — Но е много по-важно да се определи каква е способността ви да анализирате.

— Съгласен съм — реши дядо. — Предполагах три варианта, при които човечеството може да подобри своя статус в Галактиката…

— Извинете, Андрей Валентинович… — вдигна лапа изчислителят. — С какво е свързана важността на числото три? Три предупреждения, три варианта… Човешкото съзнание оперира в по-голяма степен с двоични и десетични категории.

— Не знам — сви рамене дядо. — Две — това са крайностите. Четири и повече — прекалено много варианти за нашето съзнание. Три е точно колкото трябва. Имаш предвид, че хората са способни да пропускат информация, която да не попадне в тройката ли?

— Да.

— Не мисля. Ние просто свеждаме многообразието на ситуацията до три основни групи. Това е достатъчно ефективно и удобно за нас.

— Благодаря. Продължете, моля.

— Отделих три варианта. — Дядо изхъмка. — Мда… първи вариант — човечеството неочаквано създава някакво ново знание, жизненоважно за цялата Галактика. Аналогично на джампа… Ще наречем този вариант „Ябълката на Нютон“. Владеенето на това знание ще повиши рязко статуса на човечеството. Възможна е ситуация, при която новото знание да се създаде от друга раса, но човечеството да участва активно в този процес.

— Така… — изрече изчислителят с любопитство.

— Този вариант не ми изглежда много реален — въздъхна дядо. — Развитието на цивилизациите върви достатъчно комплексно. Предимството в една отделна област няма да окаже необходимия ефект… както се случи с нашия късмет при джампа. Дори да изобретим оръжие, способно да гаси звезди и да ги побира в кибритена кутийка, това няма да направи хората властелини на Галактиката.

— Няколко раси предприемат опити да повишат статуса си чрез създаване на ново знание, недостъпно за другите… — въздъхна изчислителят. — Те не разбират, че максималния ефект, който могат да постигнат, е да сменят функцията си в Конклава. Между другото, имало е прецеденти. Например прашните. Някога те са били миньори. Рудокопачи. Сега се занимават с преобразуване на планети според потребностите на силните раси.

Дядо кимна:

— Знам я тази история.

— Интересни са изследванията на онези, които хората наричат „непроизносимите“ — добави изчислителят. — Те се опитват да изработят общ морал… или обща философия… няма точен превод. Този морал трябва да отговаря на потребностите на всички раси.

— Съмнително — поклати глава дядо.

— Споделям твоето мнение. Но те се опитват. Създаването на общ морал би премахнало взаимните претенции между расите, и би прекратило експлоатирането на слабите от силните.

— По-скоро общият морал ще укрепи създалото се положение — каза мрачно дядо. — Може би ще премахне психологическия дискомфорт, но нищо повече. Или ще доведе до установяване на властта на непроизносимите над Галактиката.

— Колко е приятно да се разбираме един друг! — възкликна изчислителят с въодушевление.

— А сега вторият вариант. — Дядо се изкашля. — Петя, налей ми минерална вода… Вторият вариант ми изглежда малко по-реален. Той предвижда достъп до комплекс от знания… по-скоро не само до знания, но и до сили. Например до знанията на друга, неизвестна за Конклава цивилизация. Тази възможност отдавна е обсъждана в земната литература… хм. В развлекателната литература. Някаква библиотека на изчезнала много отдавна раса, огромен космически флот или могъщо, но готово да служи на първия срещнат свръхсъщество. Ще наречем този вариант „Богът от машината“.

— Как би се искаш лесни пътища — каза тъжно влечугоидът.

— Искат ни се, и още как. Долита жалък земен кораб в непроучена област на космоса, а там дрейфуват три милиона… — Дядо се закикоти. — Не, четири! Четири милиона звездолета с размерите на планети. И всеки звездолет казва с човешки глас: „Здравей, нови господарю! Готов съм да ти служа!“

Изсмях се и си налях трета чаша вино. А как да не се засмее човек, колко пъти пилотите в училище са мечтали за такова нещо…

— Все пък вариантът е съмнителен — въздъхна дядо. — Доколкото знаем, в достъпните области на Галактиката няма следи от раси, по-древни от силните. Ако такива следи се открият, информацията ще попадне първо при тях. Блещукащите, които държат всички канали за предаване на информация, са напълно контролирани от даенло. Уви, те служат отдавна… свикнали са да служат. А най-главното — могъществото не може да е безстопанствено. Една загинала раса може да остави след себе си паметници… но не и складове с отворени врати. Трябва да си много голям оптимист, за да се надяваш на такъв вариант.

— Както разбирам — каза изчислителят, — най-реалният вариант е третият?

— Да. Този вариант може да се нарече „Втората сила“. Бедата е там, че сега политическата ситуация е стабилна. Възможностите на деветте силни раси превъзхождат всички мислими граници. Те са единни, и са единствената сила. Но ако в Галактиката се появи друга сила, адекватна на Конклава… Нека не е безстопанствена. Нека тя изобщо не възнамерява да служи на някого. Нека тази сила дори да е агресивна, безобразна и отвратителна! Но в ситуацията на противопоставяне, когато възникне равновесие на силите, ще се появи шанс за слабите раси. На силните раси ще им се наложи не просто да ни използват. Ще им се наложи да развиват слабите цивилизации. Да правят отстъпки, за да не се лишат в решителния момент от услугите на изчислителите, куалкуа, прашните, хората.

— Говориш за ситуация на война?

Дядо помълча.

— Не знам. По-скоро, ако ти е известен този термин — за ситуация на „студена война“.

— Познавам вашата история.

— В такава ситуация можем да получим много. А ако… ако узнаем за Втората сила преди силните…

В стаята настъпи мълчание. Изчислителят потри муцунката си с лапи.

— Предполагам, че в една такава… напълно хипотетична ситуация… може да възникне необходимост от контакт с Втората сила — изрече дядо предпазливо. — И тук аларите могат да осигурят определено боево прикритие… Изчислителите вероятно…

— Да, да! — оживи се Карел. — Какво можем ние?

— Навигация, изчисляване на траекторията на джампа. Ти вече го доказа. Освен това вие имате поразителни лингвистични способности. Можете да осигурите самия контакт. А и вие прекрасно анализирате поведението на другите раси и сте способни да го имитирате. Нали? Ти се държиш почти като човек, Карел. Думи, запъване, жестове, разсъждения… Но външно ти дори не приличаш на земните влечуги. Ти си абсолютно чужд. Просто сега вътрешното ти съзнание обработва информацията, сравнява я с наличните данни за хората и предава най-правилните отговори на външното съзнание.

— Не е толкова просто… но, общо взето, си прав. — Карел изведнъж се отпусна и се облегна на дивана. — Да.

— Защо са ни нужни куалкуа? — попита дядо. — Е, като партньори на аларите… това не е принципно. Те и така изпълняват функции на оръженосци. Мисля, че куалкуа са ни необходими като имитатори на външност. Като същества, които могат да си променят формата по произволен начин. Това може да е много важно при установяването на контакт.

Карел мълчеше.

— Най-интересното за мен е: за какво са нужни хората? — Дядо въздъхна тежко. — Превозвачи… да, да доставят делегацията на преговорите… Превозвачи? А ако Втората сила няма аналози на джампа, той ще ги изплаши и ще ги накара да се отнасят към нас с по-голямо уважение. Нали?

Влечугоидът не отговаряше нищо.

— В какво не съм прав? — попита рязко дядо.

— Прав си — прошепна Карел. — Прав, прав, прав… в тази абсолютно хипотетична ситуация. Да… Но има още една ценност на човешката раса, която ти не взимаш под внимание. Тя, между другото, снижава ценността на друга раса…

— Спри — каза дядо. — Спри.

Влечугоидът вдигна глава.

— Мълчи. Аз… изглежда, разбрах всичко.

Двамата с Маша неволно се спогледахме. Навярно всеки от нас искаше да знае само той ли е глупак в компанията на двама гении.

— Мисля, че по-нататъшните обсъждания трябва да ги проведем… не тук… — Дядо бавно се изправи. Приближи се до Карел и застина — лицето му беше на няколко сантиметра от муцуната на влечугоида. — Сигурен ли си?

— Да — каза тихо изчислителят.

— Какво предлагаш?

— Способен ли е организмът ти да издържи космически полет?

— На седемдесет и две години съм… — прошепна дядо. — Дълго чаках…

— Срокът не се определяше от нас. Когато настъпи, започнахме акцията. Бързахме много, Андрей Валентинович. Разполагаме само с между двайсет и пет и четирийсет земни дни. Когато това време изтечѐ, силните ще получат информацията… и вашата раса ще бъде унищожена. Незабавно. Независимо от всичко.

— Пьотър! — обърна се дядо към мен. — Стига си пил! Кажи — мога ли да понеса джампа?

Задавих се с виното.

— Дядо!

— Говори!

— Не знам… тук не джампът е главното. При старта претоварването достига три же.

— Ще умра ли?

Много ми се искаше да кажа, че това е безумие. Но бях свикнал да съм честен с дядо.

— Не, навярно не. Но и без това никой няма да те пусне от Земята!

— При всички случаи ще ни се наложи да откраднем совалка — каза дядо.

Карел кимна.

Аз само разперих ръце. Щом въпросът се поставя така, всички претенции към здравето отпадат.

Просто е невъзможно да се открадне совалка! Та това не е дори самолет! С всеки старт се занимават стотици хора! Охраната на стартовата позиция е едно от малкото неща, които са станали още по-строги от времето на Гагарин насам!

— Разбирам — каза дядо. — Разбирам. И все пак ще ни се наложи да откраднем совалка. И то нещо по-добро от твоята „Спирала“. Ти май разправяше, че Данилов те кани в екипажа си?

За през нощта изчислителят се премести в моята стая. Не знам дали дядо беше станал толкова сигурен в приятелското отношение на Карел, или това влизаше в плановете му.

Перспективата да спя в близост до извънземен общо взето не ме плашеше. В края на краищата бяхме заедно в тясната кабина на совалката. Преминахме заедно през джамп, който беше наслада за мен и мъчение за влечугоида.

Това може и да изглежда смешно. Но такова съвместно пътешествие е полезно за премахване на фобиите.

— Ще спиш ли? — поинтересувах се аз, докато си лягах.

Изчислителят се сви в креслото като куче.

— Ще изключа външното си съзнание — съобщи той. — Ще намаля функциите му до стражеви минимум.

— Удобно — казах, и не можах да се въздържа от малко ирония: — Бих искал и аз да имам тази способност. За да не забравя нещо в съня си… случайно.

Изчислителят се въртеше, настанявайки се по-удобно.

— Защо изтри паметта ми след кацането? — попитах го аз директно.

— Не съм я изтрил. Само временно я блокирах — отвърна изчислителят след кратка пауза.

— А можеш ли да я изтриеш?

— Да.

— Може да ти се намери приложение на Земята — отбелязах аз. — Например при лечението на престъпници. Да изтриваш от съзнанието им всички асоциални наклонности.

— Това е насилие над личността.

— А терористът, който слага бомба в хипермаркет — казах аз, спомняйки си за миналогодишния взрив в Ставропол, — той не осъществява ли насилие?

— Едва ли хората ще се съгласят представител на чужда цивилизация да прекроява психиката им… дори и да е психиката на убиец. Хората предпочитат старите, проверени методи. Затвор и смъртно наказание.

Той май беше прав. Въздъхнах.

— Някога, ако планът ни се осъществи — каза меко изчислителят, — расите ни ще могат да се разберат по-добре взаимно… и да приемат помощ без предубеждения. Външната дейност никога няма да стане главна за нас, Пьотър. Но ние съществуваме в материалния свят и времето не може да се върне назад. Някога ние дремехме в гнездата си и опознавахме света. Когато информацията на планетата се изчерпи, излязохме в космоса. Може би това беше грешка… срещнахме даенло, и Конклавът ни принуди да си сътрудничим с другите раси.

— Съжалявате за това, че не сте останали на родната си планета? — изумих се аз.

— Малко.

— Но не е възможно да се усвояват нови знания, без разширяване в пространството! Ако опознаването на света е основната ви цел, вие сте били длъжни да излезете в космоса!

— Не е задължително, Пьотър. Всеки атом носи в себе си информация за цялата вселена. Неутриното, преминаващо през планетата, оставя повече сведения, отколкото хиляди кораби, изследващи космоса. Можехме да поемем по този път, но той е скъп… прекалено скъп. Имаше риск звездата ни да угасне, преди да успеем да опознаем света. Решихме да се подсигурим…

Изчислителят въздъхна съвсем по човешки.

Странен беше той. Понякога толкова много приличаше на човек в облика на влечугоид, но пък нали това е само илюзия.

— Добре, Карел. Спи… или както там го наричаш.

Изчислителят ме погледна, когато посегнах да изключа стенната лампа.

— Ще ни помогнеш ли да откраднем совалка?

— Карел, това е невъзможно.

— На света няма нищо невъзможно, Пьотър.

— Тогава не знам — отговорих честно аз. — Това е престъпление. И работата не е дори в това, че совалката струва милиони долари. Кражбата на совалка не е възможно без насилие.

Изчислителят мълчеше.

— Ти нали също подчертаваш своята миролюбивост — казах аз. — Това много ми харесва. Тогава разбери, че не искам да заплашвам с оръжие приятелите си. Тези, които са ме извеждали в космоса, тези, които са ми помагали да се върна вкъщи. А ако се наложи да се стреля…

Изчислителят чакаше.

— Просто няма да мога, Карел.

— Убийството неприемлив път за теб ли е?

— Убийството на невинни — да.

— Тогава спи — каза изчислителят. — Утрото е по-мъдро от вечерта, нали така?

— Закълни се, че няма да влияеш на психиката ми — настоях аз. Може би дядо е искал точно това? След дългия и безрезултатен спор, който в нищо не ме убеди, е решил да се довери на процеса на „убеждаване“ на извънземния?

Как можа да ми хрумне такава гадост!

— Защо мислиш, че ще спазя обещанието си? — попита изчислителят.

— Не знам. Но аз ще усетя, ако психиката ми се промени. Най-вероятно ще усетя. Едва ли ще успееш да ми повлияеш незабележимо. А е достатъчно само да заподозра, че се набъркваш в разума ми… и ще те предам на властите. Ще уведомя Рускосмос и СКОБ.

— Заклевам се, че никога няма да повлиявам на разума ти без твоето предварително разрешение — каза изчислителят.

Обмислих формулировката на обещанието му и кимнах:

— Лека нощ.

Щракнах прекъсвача и си легнах в леглото. Изчислителят лежеше в креслото толкова тихо, сякаш вече го нямаше в стаята. Но когато погледнах към него, видях две мъждиво блещукащи очи. Именно блещукащи, а не отразяващи светлината, както е при котките.

— Очите ти светят — казах аз.

— Извинявай — отговори изчислителят. — Прекалено съм напрегнат. Така по-добре ли е?

Навярно беше спуснал клепачите си — светлинките угаснаха.

— Да, така е по-добре — казах аз. — Благодаря.

Може би от напрежение, а може би заради изпитото вино, но се събудих в три и половина. Полежах, опитвайки се да доловя дишането на изчислителя.

Но в стаята цареше пълна тишина. Сякаш влечугоидът беше имитирал и дишането си. Цифрите върху циферблата блещукаха, през прозореца се чуваше шумоленето на дърветата. Не валеше… и това беше добре.

След десет минути, когато разбрах, че няма да заспя, напипах дистанционното на нощното шкафче и включих телевизора. Под бледата светлина на екрана се убедих, че изчислителят си е на мястото и започнах да сменям каналите.

По Националната телевизия Даря Нарялова водеше предаване за живота и културите на извънземните. За постоянните обитатели на Земята това може би беше интересно. Но аз виждах, че програмата е сглобена от парчета — любителски филми на туристите и пилотите, пропагандни клипове на извънземните, части от уловени предавания на хиксоидите — една от малкото раси, които имат аналог на земната телевизия. Щрак… Първи канал въртеше сапунена опера за възрастни. Наблюдавах за секунда откровената креватна сцена, после превключих. Щрак… руската телевизия повтаряше програмата „Книголюбител“ — процесорът на телевизора изчете кодираната информация и ми съобщи, че до края на програмата са останали седем минути и повторението ще бъде утре на обяд. Останах на канала, гледайки простичкото представление: на голата сцена жена с разкошна рокля говореше на празното пространство:

— Как мразя името ти! Смени го, и ще стана твоя! Нима означавам по-малко за теб от тази празна, омразна дума?

Отнякъде се появи оплешивяващ мъж, също в старинни дрехи, окачил шпага на хълбока. Той протегна ръка към жената и възкликна:

— Не съм те дърпал за езика. Дай ми любовта си — и ще сменя името!

В мен се появи идиотското усещане, че случващото се на екрана ми е смътно познато… Междувременно мъжът и жената се прегърнаха, екранът потъмня, появи се шарената обложка на книгата. Окървавен юноша с кама в гърдите лежеше в ковчег, от който се надигаше бледа, приличаща на вампир девойка.

— В поредицата „Класически женски романи“ — каза мек глас зад кадър — ви представяме драмата на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. Най-накрая в адекватен, съвременен превод! Сега и вие можете да прочетете един признат шедьовър, да се потопите в кипящите страсти, в пиршеството на чувствата, в красотата на пейзажите и в лабиринта на интригите! И не се притеснявайте от тъжния край — специално за това издание талантливият литературовед Виктор Буздуган е написал продължението „Жулиета Монтеки“, достойно за…

Чудех се да се смея ли, или да плача. Но май все пак си беше за смях — притиснах се към възглавницата, сподавяйки кикота си. След като се насмях, превключих на петербургския канал — там даваха стария научнофантастичен филм „Пришълеца“. Доста смело, трябва да се признае. Можеше да ги привлекат под отговорност за разпалване на ксенофобия… Изведох на екрана информацията, съпровождаща филма: оказа се, че той е обявен доста скромно в програмата — „Архивно кино“, без заглавие, а след него ще говори известният писател и критик Андрей Николаев. Вероятно ще разобличава тесногръдите възгледи на режисъора.

По московския денонощен канал обсъждаха новия указ на Полянкин, който предвиждаше големи субсидии за идващите да работят и живеят в Москва. Наблюдателите стигнаха до извода, че това няма да даде никакъв ефект — гражданите ще получават парите си и ще си тръгват. Та кой нормален човек би сменил Нижни Новгород, Владивосток или Петербург за мръсната, шумна и глупава бивша столица?

Последният от работещите нощем канали беше „Шести“, но се оказа, че и там няма нищо интересно — предаваха „Телешопинг“. Попаднах точно на рекламата на „Чудесния тирбушон“ с електрозахранване, позволяващ да се отварят двайсет бутилки вино в минута.

В този момент не издържах и се разкикотих с глас. На екрана симпатична девойка се мъчеше с обикновен тирбушон, после се появи излъскан мъж, хвърли обикновения тирбушон през прозореца и извади електрическия… Хилех се като ненормален, седнал на кревата и напразно опитвайки се да заглуша смеха с ръце.

Изчислителят се надигна в креслото. Очите му просветнаха.

— Из-звинявай… — простенах аз.

— До двайсет бутилки в минута! — долетя от телевизора и аз отново изпаднах в истерия.

— Не съм ти влиял! — възкликна влечугоидът.

Успях само да кимна, нямах сили да отговоря. Какво ти извънземно влияние? Всеки си има вкъщи свой собствен агрегат за промиване на мозъци — телевизора.

— Четирийсет и девет долара и деветдесет и девет цента, или осемдесет и девет рубли, или три космодолара! Звъннете сега и за същата цена ще получите и комплект тапи за изпробване на Чудесния тирбушон!

След като се насмях, намалих звука и поясних на смутения изчислител:

— Извинявай. Не ми се спеше. Пуснах телевизора… и се развеселих.

— Телевизора? — В полусънно състояние изчислителят изглеждаше по-тъп от обикновено.

— Не виждаш ли?

Влечугоидът обърна глава към екрана и кимна:

— Светлина… Не мога да възприемам визуалната последователност на вашата телевизия.

— Защо?

— Прекалено бавно разгръщане, прекалено едри сегменти, от които се формира изображението… и твърде голямо количество смущения. Крайно трудно е да се обработи такава информация.

Според мен телевизорът си предаваше идеално.

— Но ти нали виждаше изображението на екрана в совалката?

— Не го виждах. Сканирах данните по пътя им към екрана. Това е значително по-удобно. — Изчислителят отново се сви на кълбо. — Продължавай да си почиваш, аз ще престана да възприемам звука като външен дразнител.

След миг той отново спеше. По-точно не спеше, а се занимаваше с опознаване на света… Удобна им е физиологията. Свалих крака от леглото, облегнах се на стената, въздъхнах. Изобщо не ми се спеше.

Възможно ли беше да се открадне совалка?

В буквалния смисъл — не. Подготовката за старта приключва само половин час преди изстрелването. И после е необходим трудът на стотици хора, за да излети корабът.

А възможно ли е да се подмени екипажът? Транспортните си рейсове „Буран“ провежда с трима души екипаж — командир, който е и първи пилот, втори пилот и джамп-навигатор. Да допуснем, че Данилов наистина ме вземе в екипажа… като втори пилот, вероятно. На кой етап контролът над екипажа е минимален? В автобуса, по пътя към старта, има много хора. Може би на стартовата позиция, преди качването в асансьора. Но как да отведа там дядо и изчислителя? И какво да правя с Данилов и джамп-навигатора? Оставянето им на стартовата позиция би било убийство. Когато „Енергия“ извежда „Буран“ в орбита, върху старта се изсипват реки от огън. Ако ги пусна да се махнат — ще вдигнат тревога…

И няма ли в ЦУП да се учудят, че всички разговори се водят от втория пилот? А как да подправя телеметрията — ако сложа датчиците на дядо, лекарите незабавно ще отменят старта. Само при извънземните лекарите отдавна гледат през пръсти на състоянието на екипажа… Трезвен ли си? Добре…

Стотици проблеми.

Стоп! Какво ми става?

Обмислям как да похитя звездолет!

Подтиснах първия импулс — да се хвърля към изчислителя — и се опитах да приведа мислите си в ред. Нима все пак се е опитал да ми въздейства?

Като че ли не.

Отношението ми към замисления от дядо и влечугоида план не се беше променило. Не исках това… или поне без да получа ясни обяснения. И нямах намерение да се промъквам в совалката с бой, с автомат през гърдите и дядо на гръб.

Просто се бях озлобил. След гениалния превод на „Ромео и Жулиета“ на младежки жаргон, след рекламата за електрическия тирбушон, след страхливото, нощно пускане на стария филм, който показваше извънземните не в най-добра светлина.

И щеше да става все по-лошо и по-лошо. Ние деградирахме. Стремително и необратимо. Превръщахме се в раса от идиоти.

Вратата изскърца.

— Петя?

Дядо плахо погледна в стаята.

— Всичко наред ли е?

Станах бързо, отидох на пръсти до вратата и изскочих в коридора. Там беше тъмно, само крушката до стълбите на втория етаж едва мъждукаше. Май като малък ме беше страх от тъмното… изобщо не знам защо. Дядо обеща, че пред вратата ми винаги ще свети лампа и изпълни обещанието си. Не нощна лампа над леглото ми — дядо никога не правеше отстъпки пред страха ми — а светлина зад вратата. Но това ми беше напълно достатъчно. Тази крушка дори нямаше прекъсвач. Светеше винаги… и когато спях в леглото си, и когато бях на чина си в училище, и когато се настанявах в някой хотел под чужда звезда…

— Всичко наред ли е, Петя? — повтори тревожно дядо.

Със старата си пижама и чехлите си той не изглеждаше като идеолог на човешкия шовинизъм, хитър демагог и безмилостен опонент на правителството. Просто подпухнал старец, който отдавна би трябвало да изживява старините си пред телевизора с чаша кефир в ръка…

— Ти… притесняваш се за мен? — съобразих аз. — Страх те е, че изчислителят ще се опита да ми въздейства?

Дядо извърна поглед.

— Просто гледах телевизия.

— И какво ново?

Свих рамене:

— Пуснали са в продажба електрически тирбушон. Отваря двайсет бутилки в минута.

Дядо послушно се усмихна. Така се усмихват на деца, разказващи на един дъх първия си виц. А и на мен вече не ми беше смешно.

— Пропадаме в някаква пропаст, дядо… — казах аз, облягайки се на касата на вратата. — Затъпяваме. При това… някак радостно.

— Радостно затъпяване — това е добре казано — кимна дядо.

— Не, не си мисли, че изчислителят ми е повлиял… сигурно е просто заради нощта. Започнах да обмислям как да открадна совалка!

Дядо чакаше търпеливо.

— През нощта… оживява озлоблението, дядо. Свикнал съм да спя нощем. А денем — да чета хубави книги или да гледам хубави филми. Не ми е оставало време да помисля за нещо лошо. А може би напразно спя нощем?

— Превъртял си два-три канала и си попаднал на няколко глупави предавания — каза дядо. — И се запита дали си струва да се спазват правилата на играта, установени от такова човечество?

— Сигурно да. Само че каналите бяха пет.

— Петя, не си съвсем прав. Радостното затъпяване е нормалното състояние на човечеството. То само приема различни форми. Когато има сблъсък между културите, загуба на глобални ценности — като сега — то става по-релефно, по-ярко. Но винаги и във всички времена състоянието на радостно затъпяване е устройвало повечето хора.

— Значи причината е била погрешна. А изводът?

— Имаме ли право да нарушаваме законите? Не тези, които са вписани в наказателния кодекс, а моралните закони, етичните постулати?

— Да. Само че не ние. Ти вече си взел решение за себе си. Прав ли съм?

Дядо ме хвана здраво за ръката.

— Петя, възпитавал съм те да бъдеш човек. Истински човек. Често ми се е струвало… и все още ми се струва… че ми се удаде.

— Благодаря…

Дядо никога не ми беше говорил такива неща. Отношенията ни просто си ги имаше, а аз не знаех кое в тях е възпитание, кое — любов, и кое — амбиции на великия демагог. И не исках да знам.

— Ти си безупречен, Петя — продължи тихо дядо. — Ти сам не знаеш колко си безупречен. Когато беше дете, това умиляваше възрастните и отблъскваше от теб връстниците ти. Когато порасна, това започна да отблъсква възрастните и да привлича децата.

Той се засмя тихо.

— Когато общуват с теб, хората започват да изпитват комплекс за малоценност.

— Какво? — обърках се аз.

— Комплекс за малоценност — повтори дядо. — Ти си абсолютно честен и етичен. Ти винаги поставяш обществените ценности над личните. Ти си способен да водиш разговор на всякакви теми… от влиянието на елинската култура върху развитието на източните философии до технологията за ръчно леене на легирана стомана…

— Не, дядо, почакай, легираната стомана не може ръчно…

Дядо се закикоти. Потрих чело и млъкнах.

— Ти предизвикваш в околните спонтанна неприязън. Толкова безсмислена, че поведението им, напротив, става подчертано дружелюбно. И в същото време това те лишава от приятели. С идеалните хора не дружат, на тях им се кланят. Но от това успях да те предпазя… макар и да беше трудно.

Бузите ми вече горяха. Това беше не просто неприятно, това беше гнусно!

— Стремях се към едно — каза дядо. — Когато настъпи този миг — как се надявах, че ще настъпи! — ти да си в правото си да взимаш решения. Без да се боиш да пристъпиш границата на общоприетия морал. Законите са измислени, за да се нарушават. Всяка крачка на човечеството в утрешния ден е била нарушаване на днешните закони. И винаги се е намирал някой, който се е осмелявал да го прави. Тези, които са прекрачвали границата, обикновено са били негодници. Но аз си мечтаех за друго. Да можеш да решаваш, без да се допитваш до човечеството. И в същото време да бъдеш нелош негов представител. Невъзможна задача. Но аз се опитах да я реша.

— Дядо, вярваш ли в това, което говориш? — попитах аз.

— Да.

— Уговаряш ме да възприема собствена, лична етика? И при това смяташ, че ще остана човек?

— Да.

— Но нали това не е моя етика, дядо — казах тихо аз. — Всичко това е проекция на твоите възгледи. Твоите страхове, комплекси, мечти. Аз съм твой инструмент. Ти си вярвал, че за да постигне величие, на човечеството му трябва такъв като мен. И си ме създал. Отгледал си ме като в колба.

Дядо кимна.

— Прав си. Но ще ти задам само един въпрос. Вярваш ли, че съм прав? Вярваш ли, че сегашното състояние ще доведе Земята до гибел?

— Вярвам — казах аз. — Вярвам.

— Тогава не се страхувай да взимаш решения, Петя.

Мълчах дълго, а дядо чакаше отговора ми. Отвън шумеше вятърът. Грохналите писатели спяха във вилите си, а енергичните им деца играеха покер. Бившата столица набираше сили преди новия работен ден. В Звездния нощната смяна диспечери водеше към приземяване завръщащите се кораби. Огромната страна добиваше гориво и тъпчеше с него ракетите-носители, разглеждаше алчно извънземните боклуци и им изпращаше врабчета, които толкова се бяха харесали на чуждите раси. Малката планета Земя се носеше по орбитата си, а небето си стоеше наоколо и хората гледаха в него разпалено, с надежда и страх.

И на никого не му беше до това, че мен ме молеха да спася човечеството, и в същото време да престъпя през себе си.

— Дядо, трябва ни „Буран“. И мен май ще ме вземат там. Но не знам как да неутрализирам останалите членове на екипажа.

— Да вървим.

— Къде?

— В стаята ми. Ще позвъним на Данилов. Трябва да е долетял вечерта.

Глава 2

Когато дядо вдигна слушалката, го помолих за последен път:

— Моля те, не бива.

— Разбирам, рано е… — измърмори дядо. — Четири сутринта… ах… но Данилов е свикнал. Военен пилот е все пак.

От високоговорителя се чу сигнал заето. Вероятно телефонът беше изключен през нощта. Зарадвах се, но дядо меланхолично започна да удря клавишите. Тройка, седмица, нула. Изглежда, знаеше кода за спешни случаи, въведен в телефона на Данилов.

— Ало — отговори апаратът. Дядо остави високоговорителя включен и неволно чувах разговора. Гласът на Данилов беше рязък и бодър. А може би не спеше?

— Благодаря за рибата — каза дядо.

След секунда пауза Данилов отговори:

— Радвам се, че ти е харесала…

— Намини… някой път.

Дядо затвори слушалката. Усмихна ми се.

— И заради това трябваше да будиш Александър Олегович посред нощ?

— Той ще дойде след половин час или час — обясни дядо. — Ключовата дума тук беше „намини“. „Някой път“ е пълнеж.

Размърдах се неспокойно на стария стол, който ме помнеше още от дете.

— Дядо, и на президента ли можеш да позвъниш така?

— На президента не мога. На съветника по национална сигурност — да. Но той не ни е нужен. Длъжността променя хората.

Разбира се, знаех, че кръгът на познатите на дядо е огромен. Но че тези познанства са толкова близки…

— А откъде познаваш Данилов?

— Бях в комисия по размяна на военнопленници в девета година. Искаха да разстрелят Александър, той взриви „Хетман Мазепа“, почти построения самолетоносач, в корабостроителницата в Николаев, преди да го уцелят с ракета в двигателя. Е… успях да разменя момчето. — Дядо неочаквано се закикоти: — Разменихме го… Украйна тогава беше съвсем зле с горивото. Два ешелона с нефтени продукти срещу един военнопрестъпник.

Да… В безумните времена на кримския конфликт е нямало и помен от джампа, хората са предпочитали да мразят съседите си, а не извънземните — бил съм на пет годинки. Малко неща си спомням от тази възраст. В училището вече учехме по картите, в които Крим е независима държава, и само от дядо съм чувал намека, че тази независимост е била единствената алтернатива на руско-украинската война.

— След това пак сме се срещали — продължаваше меланхолично дядо. — Когато пращахме свещеници при хиксоидите. Тогава Данилов не беше в „Трансаеро“, а в Рускосмос. Отговаряше за особено важните превози. И ето, че дойдоха в Звездния космонавти в расо…

Бях чувал за тази история. Преди десет години няколко църкви — Католическата, Протестантската и Православната — обединиха усилия и извоюваха от правителствата на САЩ и Русия небивал демарш. Земята поиска от хиксоидите да разрешат мисионерска дейност на хората на техните планети. Това отговаряло на някакви параграфи от Галактическия кодекс и „Кръстоносният поход в небесата“ на обединената църква започна. Наистина, от своя страна Хикси поиска да създаде на Земята собствена мисия. Едва след две години хората осъзнаха, че в замяна на свещениците са получили не служители от чужд религиозен култ, а група професионални илюзионисти — Хикси има доста близък аналог на цирковото изкуство. Не знам с какво засегна това християните, но мисиите при хиксоидите бяха отзовани, а скоро и извънземните си тръгнаха.

Между другото, методът, по който превръщаха водата във вино и изцеляваха неизлечимо болните, така си и остана загадка.

— Браво, дядо… — казах аз. — Наистина си готов на всичко.

— Данилов е умен човек. Той ще разбере.

— Наистина ли искаш да му разкажеш това?

— Аха — каза дядо с видимо удоволствие.

— Дядо, кажи… щом познаваш толкова добре Данилов… сигурно си в прекрасни отношения и с останалите от ръководството на фирмата?

Дядо сви рамене. Но аз не отстъпвах:

— Моята кариера, званията, длъжностите… чие дело са? Сам ли съм напредвал, или приятелите ти са ме побутвали?

— Сам, Петя. Кариерата на внука ми не ме интересуваше. За мен беше важно да станеш професионалист. Да вярваш в силите си.

След половин час излязох да посрещна Данилов. Застанах при портичката и се загледах в редките светлинки на съседните вили. Като че ли при моя малък приятел светеше. Сигурно Альошка се сражаваше в своята игра с чудесната фрактална графика. А за камъчетата не дойде — притеснил се е.

Най-накрая се чу мекото бучене на двигател. Данилов или не страдаше от излишен патриотизъм, или просто обичаше хубавите коли — пристигна с чисто нов черен мерцедес. Отворих портата, той го вкара в двора и изключи двигателя.

— Какво е станало, Пьотър? — попита най-добрият пилот на „Трансаеро“, докато излизаше от колата. Беше с униформата на Космическите сили и с такава редица от медали върху гърдите, сякаш отиваше на прием при президента. Проблясваха дори две звезди на Герой… Вероятно Данилов беше решил да избегне всякакви проблеми с постове и патрули.

— Имаме извънземен вкъщи, Александър Олегович — казах аз, стискайки ръката му.

— Мамка му! — възкликна Данилов. — Какъв?

— Изчислител.

— Пълно безумие. Обезвреден ли е?

Тръгнахме към къщата. Насреща ни изскочи Тиран и започна да върти опашка. Може би и в кучетата се беше появило генетично уважение към ордените и медалите?

— Той е дошъл с предложение. Делово.

— Ясно. — Полковникът ме потупа по рамото. — Дядо ти успя да дочака, а?

— Успя… — потвърдих безпомощно аз. — Александър Олегович, той иска…

— Стига с тоя пиетет, а? — прекъсна ме недоволно Данилов. — Знам те от двегодишен…

— Така ли? — изумих се аз.

— Викай ми или Саша… или чичо Саша — усмихна се Данилов. — Та какво иска старецът?

— „Буран“.

Данилов започна да подритва буците пръст.

— Ясно. Не е мирясал, значи…

Изпитах облекчение. Данилов нямаше да помогне на дядо. И нямаше да допусне кражбата да се осъществи.

— Ти как мислиш, старецът ще издържи ли старта? — попита полковникът, когато влязохме в къщата. Вътре в мен нещо се скъса. Не, ако наистина съм „безупречен“, както казва дядо, тогава всички наоколо са побъркани.

— Ще издържи… Саша.

— И това е нещо.

В антрето все така цареше полумрак. Докато Данилов се събуваше, се чудех къде да го отведа първо. Но откъм стълбите се чу шумът от влачене на чехли и се появи дядо.

— Здравей, Саша — каза той, докато слизаше.

— Здравейте, Андрей Валентинович. — Данилов се изпъна като новобранец пред генерал. — Дойдох.

— Събуди Карел, Пьотър.

Отворих вратата към стаята си и видях блещукащите очи на изчислителя. Казах уморено:

— Да вървим.

— Какво е станало? — Влечугоидът скочи от креслото.

— Редиците ни се увеличиха.

Данилов надникна иззад гърба ми в стаята. Подсвирна, когато видя влечугоида.

— Приятно ми е да се запозная с известния покорител на космоса — изстреля на един дъх изчислителят.

Разбира се, Маша също се събуди. Когато се съмна, всички запознанства вече се бяха осъществили, и всички факти, които според мен приличаха повече на догадки, бяха изложени. А изчислителят отново изпя познатата песен за неминуемата гибел на човечеството, ако…

Седнах до Данилов. Сякаш се надявах, че поне той, офицер в армията и опитен космонавт, ще намери аргументи против предложения план.

В някаква степен очакванията ми се оправдаха.

— Защо правителството не бива да се запознава със ситуацията? — попита Данилов.

— Първо, ако акцията ни бъде санкционирана, гневът на силните раси ще се стовари върху цялата Земя… — започна дядо.

Данилов сви рамене.

— Разрешението може да бъде в различни форми. Устно, двусмислено…

— Второ, нямаме време. И никога няма да преодолеем бюрократичните пречки.

— Това е вярно.

— Какъв е чинът ти във ФСБ в момента? — попита дядо.

Данилов се намръщи:

— Същият, какъвто и в космоса. Полковник.

Виж ти! Данилов си признаваше открито за работата в службите!

— Саша, ти си умен човек. Имаме шансове за успех… Защо му е на изчислителя да лъже?

— За да открадне совалка.

— Схемите на джампъра са достъпни за всички извънземни. Работата не е в технологиите.

— За да ни натопи.

— Карел ще натопи и своята раса.

Изчислителят седеше с безучастен вид, сякаш този разговор изобщо не го засягаше.

— Какво ще кажеш, а? — обърна се Данилов към изчислителя. — Не водиш ли двойна игра?

— Нима отговорът ми ще докаже нещо?

— А тогава защо е това нежелание да съобщаваш факти?

— Страхувам се от предателство.

Данилов разпери ръце:

— Какво да кажа? Петя, как ти е аргументацията? Значи ние трябва да вярваме на честната му дума…

— Има разлика — признах аз неохотно. — Ние рискуваме само собствените си животи. А изчислителят — съдбата на цялата Галактика.

Данилов се запъна.

— Аха, утешително… Само своите животи. Дребна работа…

Изчислителят мълчеше.

— Добре… — Данилов погледна накриво дядо, той кимна. — Предлагат ми полет утре. За Джел-17.

— Търгуваме ли с джелите? — поинтересува се дядо.

— Епизодично. Искат да купят десет тона произведения на изкуството.

— Та те са слепи! — възкликнах аз, спомняйки си собствените си рейсове до Хикси.

— Скулптури. Джелите купуват от нас бюстове с изображения на хора. Русия взе поръчката вместо американците. Оказа се, че имаме безумно количество бюстове… понастоящем неактуални. Мраморни, гипсови, бронзови. Поръчката е спешна, трасето е непознато. Предложиха ми да летя аз. Боженко, вторият ми пилот, е в отпуска. Искаха да го извикат, но аз предложих да взема за пилот теб, Петя.

Значи Александър не случайно беше започнал онзи разговор.

— Навигатор ми е Ринат Турусов. Добро момче, не искам да го забърквам.

— Мога да проведа изчислението за всякакъв джамп — каза бързо изчислителят.

— Не се съмнявам. Но как да оставим Ринат на Земята и да вкараме вас двамата в совалката?

— Не само Карел и Андрей Валентинович — намеси се в разговора мълчалата до момента Маша. — А и мен.

— Това искане на изчислителя ли е? — Данилов погледна Карел.

— Мое — каза дядо. — Маша ще е от полза.

— След нашето бягство семейството ти го очакват големи неприятности, момиче. — Върху лицето на Данилов беше изписано всичко, което мислеше за тази идея.

— Нямам семейство. Аз съм сирак — отсече Маша.

Неволно я погледнах. Виж ти. Тя също беше израснала без родители… само че не с дядо, а сама. Да се измъкнеш от коловоза, който негласно е определен за възпитаниците на детски домове… да завършиш институт, а не да се забиеш в някоя ферма или в ракетен завод… Браво, Маша…

И отново нещо ме прободе отвътре, тънко и тревожно. Сякаш се извръщах, нежелаейки да видя неприятната, лоша, отвратителна истина.

— Добре. Ако настоявате, Андрей Валентинович…

Дядо кимна.

— Ще ви вкарам в совалката — реши Данилов. — Двамата с Петя ще ви вкараме.

Той погледна часовника си.

— Седем. След час на Петя ще му позвънят от Звездния. Ще пратят кола. Така че подготвяй рапорта си, момче.

Кимнах.

— Ще те помъчат до обяд… После прием при някой от съвета на директорите на „Трансаеро“ и в Рускосмос… — размишляваше на глас Данилов. — Ще те погалят по главата, ще те похвалят. Ще ти пуснат въдицата — готов ли си за нови полети. Ще ти предложат място на втори пилот на „Влъхва“.

Сърцето ми се разтуптя. Да бъда пилот на легендарната совалка на Данилов — това е сбъдната мечта!

— Ти ще се съгласиш… ще отделиш още два часа на бюрократите… Вечерта най-вероятно ще ти се наложи да летиш за Хабаровск. Мисля, че ще летим заедно.

— Ние с Маша ще си резервираме места за друг полет — намеси се в разговора дядо. — Ще ни пуснат на космодрума, предполагам? В сектора за гости?

— Ще ви пуснат — кимна Данилов. — Началникът на космодрума, генерал Кисельов, има доста положително отношение към „постулатите на Хрумов“.

— Никога не знаеш как ще ти се отблагодари словото — въздъхна дядо. — Петя, иди да се приведеш в ред. Скоро ще тръгваш за Звездния.

Станах. Взех си от масата парче изсъхнала сьомга.

— Там бъди сериозен и стегнат! — подхвърли Данилов подире ми. — Не се издавай, че знаеш всичко предварително!

— Слушам, другарю командир на кораба — отвърнах аз.

Не, светът наистина е полудял. И аз трябва да се побъркам — за да отговарям на изискванията на модата.

И защо дядо е толкова уверен в особените ми качества? — мислех си, когато привечер колата на компанията ме връщаше вкъщи. Ако толкова е искал да ме направи спасител на човечеството, трябваше да съм съобразителен и хитър като него. А не да се подчинявам покорно на решенията му.

Напразно залага на мен… ако изобщо го прави, разбира се. Напразно.

Колата спря до оградата.

— Ще дойдем след три часа — каза шофьорът. — Ще успеете ли да се приготвите, Пьотър Данилович?

— Да, разбира се. Благодаря.

Когато излязох от колата, веднага видях Альошка. Момчето стоеше на портата на вилата си, леко нацупено и недоволно.

— Здрасти! — помахах му и Альошка бавно тръгна през улицата. Спря се, пропусна минаваща кола. Когато се приближи, каза неохотно:

— Здравейте.

— Мен ли чакаш?

— И още как…

— Да вървим, камъните ти те чакат.

И защо дядо реши, че съм интересен на децата? По-скоро ми се качват на главата…

— Звънях ви през деня. — Альошка леко се оживи. — Дядо ви каза, че сте излязъл, ще се върнете за малко и пак ще тръгнете… за дълго.

— Така е — признах си аз. — Но ще ми се намерят пет минути свободно време.

Тиран го нямаше в градината, и слава Богу. Винаги ми се е струвало, че няма да се нахвърли на дете, но нямах намерение да проверявам. Пуснах детето в къщата и казах:

— Сега ще дойда, събувай се…

И побързах да надникна в стаята си. Влечугоидът го нямаше.

— Влизай — казах аз, ровейки в куфарчето си. Альошка влезе с известна плахост. Погледна оценяващо компютъра ми, и с много по-голям интерес — тежкия меч, закачен над леглото ми. Попита:

— Извънземен ли е?

— Не, защо? Еспадон, британски.

— Истински ли е?

— Не, копие — признах си аз.

— А… — Альошка изгуби интерес към меча. — А истинското ви оръжие… ах!

Ефектът беше добър. В последно време на космодрумите се бяха научили как да правят дребен бизнес със сувенири. Кутията от прозрачна пластмаса беше разделена на две отделения и във всяко от тях лежеше разноцветен камък. Освен това в кутията беше мушнат и солиден на вид документ, гарантиращ, че камъните наистина са част от планетата Сириус-8, или иначе казано — Хикси-43.

— Истински ли са? — попита тихо Альошка.

— Нали виждаш, там има сертификат — отговорих уклончиво аз.

— Ха, сертификат… — изрече презрително момчето. В мен се появиха някакви смътни подозрения за бизнеса, с който се занимаваше баща му. — Да се подправи сертификат е фасулска работа.

— Купих тези камъни на Сириус — уточних аз.

Очевидно честната ми дума го задоволяваше напълно. Альошка кимна, претегляйки кутията в дланта си.

— Благодаря, чичо Петя. Сега имам такава колекция…

— Радвам се за теб. — Въздъхнах и седнах на леглото. Заслушах се — като че ли никой не слизаше отгоре. Навярно дядо и влечугоидът бяха в течение, че не съм влязъл сам.

— Ще бягам — реши великодушно Альошка. — Вие трябва да се приготвяте… А закъде ще летите сега?

— Не знам.

— А…

— Ще донеса — обещах аз. — Ще ти донеса нов камък. Ако там има камъни…

Альоша кимна и тръгна към вратата, стиснал скъпоценната си кутия. Но изведнъж се спря.

— Чичо Петя, имате ли някакви неприятности?

— Защо реши така?

— Ами… така ми се струва.

Въздъхнах.

— Слушай, Альошка… налагало ли ти се е да правиш нещо, което не ти се прави? Което ти изглежда съвсем неправилно?

Момчето кимна.

— Е… и на мен сега ми се налага — обясних аз.

— Но вие сте възрастен! — каза Альоша с учудване.

Аз неволно се засмях.

— Това не помага, повярвай ми. Да вървим, ще те изпратя до портата.

Тиран все така го нямаше в градината. А не се чуваше и в къщата… Леко се разтревожих, но все пак първо изпратих хлапето до портичката, а едва след това обиколих градината. Нямаше никого.

А в антрето вече ме чакаха Маша и Карел. Влечугоидът се беше качил на перилото и изглеждаше невъзмутим, както винаги. Девойката стоеше с пистолета-парализатор в ръка. Най-смешното беше, че и това вече не ме учудваше.

— Какво е това момче? — попита рязко Маша.

— Не „какво“, а „кое“ — казах аз, заобикаляйки я. — Съсед. Понякога му нося сувенири.

Маша ме хвана за ръката. Изсъска:

— Да не си полудял, Пьотър? Намерил време да си играе игрички! А ако момчето беше видяло Карел?

— Щеше да стреляш в него, така ли?

Маша премълча.

— А после изчислителят щеше да изчисти паметта му?

— Не е твоя работа. — Девойката продължаваше да ме държи. И насочи пистолета към мен. — Ти рискува всичко! Андрей Валентинович…

Нещо в мен потрепна и се счупи. Хванах китката й и я извих, принуждавайки я да пусне пистолета. Карел започна да отстъпва нагоре по перилото — безмълвно, без да откъсва поглед от нас.

Няколко секунди Маша се опитваше да се бори, после се предаде.

— Моя работа е — казах аз, стиснал китката й. — Това е моят дом. Момчето ми е приятел. Андрей Валентинович ми е дядо.

— Ти пречиш… — каза Маша. Сподавено, сякаш я държах за гърлото, а не за ръката. — Проваляш всичко…

— Искаш ли да проваля всичко окончателно? — усмихнах се аз. — Да настоявам ти да останеш на Земята?

Ръцете й омекнаха.

— Извинявай. — Маша изрече това прекалено бързо. — Притесних се за успеха на…

Пуснах я и се качих на втория етаж. Карел ме проследи с блещукащите си очи. Маша стоеше и разтриваше китката си.

Но какво става? Моят дом вече не е мой дом. Играем си на конспирации. Нея трябва да я изпратят на психоаналитик, а не в космоса!

Не знам дали дядо беше чул нашите пререкания, вратата му беше полуотворена. Навярно да. Но не каза нищо.

Великият шовинист седеше направо на пода и прелистваше фотоалбуми. Дебелите семейни албуми, от тези, които докарват до ужас горките гости. Дядо — малък, дядо — в института, дядо на стаж в Щатите, дядо и баба… Дядо с татко. Дядо в армията. Татко и мама… и аз в проект… Аз, гол върху пелените…

Защо се е хванал за старите снимки?

При появата ми той затвори рязко албума.

— Всичко ли мина нормално?

— Да. В екипажа на „Влъхва“ съм, стартът е вдругиден… Виждал ли си кучето?

— Да. Маша го отведе в един кучкарник.

— Какво? — изкрещях аз.

— Маша. Отведе. Кучето. В кучкарник.

Дядо се изправи с пъшкане.

— Петя, къщата ще бъде празна. След денонощие ще я разбият и ще започнат да се ровят в документите. Не искам да застрелят кучето, докато защитава вехториите ни. Маша плати престоя му в кучкарника за две години. Ще си го вземем, когато се върнем. Надявам се.

Както винаги, дядо беше прав. Обаче…

— Защо не ми каза? Щях да се простя с него!

— Петя, не бива да оставяш късчета от душата си след себе си. Не ни трябват излишни прощавания.

— Не са излишни… — Започна да ми щипе в очите. Ами да. Не оставяй нищо след себе си… Но така или иначе, ще оставя — Земята, Русия, къщата… хитрото хлапе Альошка, за когото аз съм само източник на сувенири. Досега не съм си тръгвал, осъзнавайки толкова ясно, че може и да не се върна. Дори преди първия тренировъчен полет в космоса не ме беше страх толкова, колкото сега…

— Пьотър, на кучето там ще му бъде добре. Мислиш ли, че на мен не ми е мъчно?

Кимнах с усилие.

— Ще обискират къщата — продължи дядо. — Вече изгорих всичките си хартиени документи и изтрих информацията в компютъра. Почисти и ти компютъра си… ако там имаш нещо лично, форматирай дисковете, и за по-сигурно — няколко пъти.

Лаптопът му наистина беше включен, но екранът си оставаше тъмен, с изключение на два-три реда от БИОС-а. А в камината имаше твърде много лека бяла пепел.

— Добре, дядо.

— И вземи тези албуми — въздъхна дядо. — Изнеси ги в градината. Изгори ги. Не искам да е в стаята — прекалено много смърди.

Той сериозно ли говореше?

— Не искам чужди ръце да докосват лицата ни — каза дядо. — Прости на стареца. Лентите се пазят някъде, после ще ги направим наново… ако се върнем.

— Дядо…

— Петя, моля те.

Колебаех се.

— Или аз сам да ги мъкна на двора? — развика се той с тънък глас. — А? Сам ли да ги нося?

… Излязох от къщата, притиснал албумите към гърдите си. Маша вече я нямаше долу, нито пък влечугоида. Отнесох албумите в далечния ъгъл на градината, където като малък си палех огън и всяко лято си строях колиба. Хвърлих ги върху увяхналата трева.

В това имаше нещо чудовищно, противоестествено. Хората не е трябвало да измислят фотографията, знаейки, че понякога ще им се налага да изгарят. От разтворените страници ме гледаха лица — дядо, родителите ми, аз самият… Ето го дядо, още не стар, на някакъв конгрес. А ето го… виж ти… с Данилов! Съвсем млад, но някакъв свит, неловко му е, отклонил поглед от обектива. Не обичам да гледам стари снимки, а би трябвало.

Извадих от джоба си кибрита, който дядо ми беше връчил тържествено, и в този момент погледът ми попадна на снимката на родителите ми. С мен в ръце. Умалено копие на същата тази снимка, която висеше в кабинета на дядо.

Не!

Наведох се, разкъсах найлоновия лист и измъкнах снимката. Тя ще полети с мен. И без това има достатъчно храна за огъня.

Оказа се, че под снимката има сгънат на четири, пожълтял от времето лист хартия. Измъкнах го, разгънах го внимателно — и сърцето ми се сви.

Беше изрезка от вестник. Статия със заглавие: „Президентът изказва съболезнованията си“… от борда на „Боинг“. На черно-бялата снимка имаше някаква желязна грамада и овална яма, заобиколена от изпопадали дървета.

Правилно е постъпил дядо, че не ми е показал този вестник. Отместих поглед. Преглътнах заседналата в гърлото ми буца от болка и вина. Прибрах листа заедно със снимката в джоба си.

Албумите горяха трудно. Разбира се, заради найлона. Наложи се да отида до гаража и да излея върху тях бензин. Поседях край огъня, греейки премръзналите си ръце, но от дима ми лютеше прекалено много на очите.

Спомените винаги изгарят трудно.

Дълго ли се приготвя човек, когато си отива завинаги?

Чисто бельо, две-три ризи… на полета така или иначе трябва да се отиде с униформа. Компактдиск с всякакви дреболии — юношески стихове, започнат и изоставен завинаги роман, някакви писма, записи на любими игри. Два-три диска с музика. Жалко ще бъде, ако при обиска „загубят“ колекцията ми. Впрочем там има главно класика, а не поп-музика, така че може и да оцелее…

Всичко се събра в дипломатическото куфарче, както обикновено. Когато си отиваш за ден и когато си отиваш завинаги — имуществото губи смисъл. Това не е отиване на курорт.

Качих се горе и си взех довиждане с дядо. Ако всичко бъде наред, утре щяхме да се видим. Дядо продължаваше да се рови във вещите си. Исках да му кажа, че съм намерил изрезката, после размислих. И на него щеше да му е тежко да си спомня.

Долу ме чакаше Маша, този път — без пистолет.

— Искам да се извиня — започна тя.

Стоях глупаво на стъпалата, надвесен над нея. Но щеше да е нетактично да я заобикалям.

— Няма нищо — свих рамене аз. — Ти извинявай. Избухнах.

— Просто взимам много присърце успеха на операцията — каза Маша. — Обидно ще е, ако всичко пропадне заради някоя глупост… накратко, извинявай.

— Маша, ти се държиш много добре с дядо. Отдавна ли се познавате?

Маша се засмя.

— В известна степен. Учих под егидата на фондацията на Хрумов. Така че дядо ти плащаше за обучението ми… за всичко плащаше, общо взето. Но работата не е в това!

— Разбирам. — Докоснах рамото й. Кой знае защо ми се стори, че този приятелски жест й хареса. — Всичко е наред. Ще се видим в Свободния.

Маша кимна.

— Пази дядо — помолих я аз и излязох от къщата.

Колата още я нямаше, но не ми се щеше да се връщам. Може би защото с Маша нямахме какво повече да си кажем. Засега.

Прекосих градината, оглеждайки се неволно за Тиран, и излязох през портичката.

Защо нямам никакви лоши навици? Би било много по-весело, ако си убивах времето, пушейки цигари, или ако пиех бира от бутилката.

Чаках колата десет минути. А после, когато в далечината се чу шум на двигател, видях бягаща към мен фигурка.

— Чичо Петя!

Альошка спря пред мен, успокоявайки дишането си. Изглежда, беше бързал с всички сили.

— Какво е станало? — Неволно се разтревожих.

— А, нищо… страх ме беше да не закъснея. Това за вас ли е?

Погледнах приближаващата се кола.

— Да.

— Аз… донесох ви подарък.

Момчето някак неловко бръкна в джоба си, и, извръщайки поглед, ми подаде продълговат пакет.

— Ето… е, аз ще бягам.

— Почакай — помолих го аз. Разгънах хартията. Альошка стоеше в нерешителност.

Нож!

Гледай ти!

Не китайска имитация. Беше от прекалено хубава стомана и с прекалено протрита дръжка. Десантен нож от руската армия. Такива не се продаваха свободно.

— Ти какво, хлапе? — попитах.

— Вие нали обичате всякакво хладно оръжие. А на мен… такова… не ми харесва много.

— Родителите ти ще те напердашат. — Подадох му ножа обратно. — Вземи.

— Те не знаят. Това си е мой нож, размених го за нещо с едно от момчетата. Отдавна беше. Вземете го.

Ама че подарък. От ножа лъхаше нещо неуловимо… някаква странна, неприятна аура. Така тежи в ръката само оръжие, което познава живота и смъртта.

Не биваше да оставям ножа в детето. Но и нямах право да го взимам. Трябваше да го предам в милицията. Но нали беше подарък…

Е, не, страшен терорист съм! Готвя се да отвличам космически кораб, а ме е страх да взема нерегистриран оръжие!

— Благодаря — казах и прибрах ножа в джоба си. — Когато се върна, ще си поговорим пак с теб за това. И вече не разменяй такива работи.

— Аз нямам и намерение.

— Благодаря — казах аз още веднъж. Потупах момчето по главата и тръгнах към колата. Интересно, дали охранителят и шофьорът са забелязали какво държах в ръцете си?

Впрочем какво им влиза в работата? Аз съм офицер. Мога да ходя и с пистолет из улиците, не само с къс наточена стомана. В удостоверението ми е написано: „Има право да носи и да употребява всякакъв вид лично оръжие.“

— Успешен полет! — извика Альошка подире ми.

Седнах отзад и шофьорът моментално потегли. Каза:

— Данилов помоли да ви откарам по-рано.

Явно съдбата ми е такава — да закъснявам за самолети. Облегнах се на седалката и погледнах назад, към вилата и момчето до портичката.

Не оставяй нищо зад себе си!

Само че тогава как да разбера накъде трябва да вървя?

На „Шереметиево“, както винаги, беше шумно и претъпкано. Охранителят ме отведе до служебния вход на офиса на „Трансаеро“ и едва след това сметна дълга си за изпълнен.

— Да долетите успешно! — пожела той.

По малко по-различен начин от Альошка.

— Ще се постарая — обещах аз. Показах пропуска си на входа и влязох без никакви проблеми.

В малкото фоайе беше шумно и задимено. Центърът на вниманието беше Данилов. Той се беше разположил на диванчето, а около него имаше няколко непознати за мен летци и тълпа служителки, вече с шлифери и костюмчета, очевидно от предишната смяна, останали след работа, за да чуят разказите на всеобщия любимец. Почти всички пушеха, пилотите и Данилов пиеха бира.

— И ето че прашният се приближава — продължаваше Данилов разказа си — и започва да ми се увива в краката. На мен ми става интересно — за какво ми оказва тази чест? Подритвам го с крак…

Тези, които имаха представа, повече или по-малко, как изглежда един прашен, се закикотиха.

— Той се свива на кълбо около стъпалото ми! Край, викам си, мога да се простя с крака си…

В този момент Данилов ме забеляза и прекъсна разказа.

— Петя! Хайде да тръгваме!

— До излитането има още двайсет минути — изрече умолително една от девойките. — Александър Олегович, значи какво…

— Мръсотия! — произнесе тържествено Данилов. — Мръсотия по обувките! Нали си спомняте за канавуто? Прашният усетил необичайния минерален състав и пощуря. Ново находище!

Стените се разтресоха от смеха.

А Данилов не е просто шегобиец. Всички го обичат за това, че в неговите разкази извънземните изглеждат пълни кретени! По-рано в руския фолклор мястото на идиотите се заемаше от американците, немците, французите. А сега — от извънземните. „Попаднали човек, хиксоид и даенло на необитаема планета…“

Интересно, дали това е от влиянието на дядо или той наистина си е такъв?

Впрочем не бива да се забравя и старата версия, че всички вицове за престарели комунистически властелини, после — за новобогаташите, още по-късно — за генералите-министри от хунтата на Шипунов, са съчинявани и разпространявани от служителите в спецслужбите. Ако е невъзможно да накараш народа да заобича негласните владетели на обществото, трябва да ги осмееш. Това ще намали натрупаната човешка омраза, ще я преобразува в ирония. В глупав, безсилен, самодоволен смях. Малките и умни народи, между другото, отдавна са разбрали това и си позволяват да се надсмиват над себе си. А сегашните ни управници, които по своята същност са само наместници на извънземните, трябва да намаляват омразата към чуждопланетните жители.

— Запознайте се, това е Петя. Пьотър Хрумов. Страшилището за китайските селяни! — възкликна междувременно Данилов, прегръщайки ме през рамото. Всички се закикотиха, но той изведнъж стана сериозен. — Това момче е единственият човек в света, способен да приземи космически кораб на шосе. Не се шегувам. Аз не мога да направя това.

Всички ме гледаха.

— Много скоро всички ще говорят за него — продължи Данилов. — Цялата планета! Можете още отсега да взимате автографи.

Побиха ме тръпки от тези думи. А на Маша, с нейната предпазливост, биха й настръхнали косите. Но никой не видя в думите на Данилов нищо подозрително. Стиснах ръцете на пилотите, изслушах комплиментите на девойките и тръгнах по коридора след Данилов. Разбира се, не минахме през регистрацията. Заедно с летците, които щяха да пилотират лайнер за Хабаровск, взехме кола и отидохме до боинга. Качихме се в първа класа. Стюардесите донесоха малка бутилка с френско вино. Данилов, без да губи време, отвори едната и си напълни чашата.

— Хайде, Петя, не се бави!

Сипах си съвсем мъничко. Данилов се чукна с мен и кимна.

— За късмета! Ох, колко ще ни е нужен!

През деня, в Звездния, го бях зърнал само мимоходом. Но тогава той беше съвсем друг човек. Стегнат, сериозен, официален. Поздравихме се, Данилов каза нещо поощрително-ободряващо и аз продължих похода си по бюрократичните коридори.

Сега до мен седеше нервничещ, неспокоен и съответно — излишно приказлив човек. Чак си спомних за онзи млад летец, застинал на снимката с дядо. Сигурно Данилов все още го потискаше онази война, пленът, заплахата от разстрел. Този страх не беше изживян, не беше преодолян, изминалите две десетилетия само го бяха изтласкали някъде надълбоко. Нима дядо не виждаше това?

Нямаше да му е лесно на Александър Олегович, ако нещо се обърка.

Салонът тихичко се пълнеше с хора. Бизнесмени с приятелките си, млади чиновници от държавните учреждения, така и не свикнали да икономисват пари, няколко чужденци. Втората класа също беше препълнена.

— Знаеш ли каква история си припомних? — каза замислено Данилов. — Преди година, два-три часа преди старта на „Великорус“, вторият пилот, Женя Лейкин, се подхлъзна по стълбите и си счупи крака. Беше крайно неизгодно да се отмени старта. Нямаше свободни пилоти. Тогава момчетата излетяха така, само двамата. Прецедент отвсякъде.

— Джамп-навигаторът е по-важна фигура — възразих аз след кратък размисъл.

— Но и курсът е по-спешен. Нали имаш универсален пропуск, Петя? Пилот и джамп-навигатор за свръхмалки кораби, втори пилот или джамп-навигатор за кораби със среден и голям тонаж?

— Да.

— Ще помислим — каза доволно Данилов и отвори втората бутилчица с вино.

Облегнах се назад в креслото. Господи… Но счупеният крак е значително по-малко зло, отколкото да изхвърлиш човек на стартовото място.

Нима съм започнал да измервам злото?

Да го деля на по-малко и по-голямо?

Лайнерът започна да ускорява, аз затворих очи и се отпуснах.

Ако можех да заспя…

Успях.

Стюардесата не ме събуди, но Данилов не се церемони. Когато разнасяха вечерята — или по-скоро закуската — той ме разтърси за рамото:

— Пьотър, стегни се…

Погледнах го с недоумение.

— Изработвай стомашен сок, поглъщай белтъчини и калории… — Александър с подчертана загриженост отвори пред мен кутията със закуската. — Хайде да похапнем.

Ядяхме, разменяхме нищо незначещи фрази, поглеждахме в илюминатора, през който се виждаше само тъмнина и проблясъците на маяка на крилото на лайнера. Бученето на двигателя звучеше слабо и далечно тук, в предния салон.

— Някъде над Новосибирск сме — предположи Данилов. — Бил ли си там?

— Като съвсем малък. Не помня. — Стиснах зъби.

— Извинявай… — Данилов съобрази каква е работата, но прекалено късно. — Прости ми, Пьотър. Съвсем забравих.

— Не си длъжен да помниш къде са се разбили родителите ми.

— По дяволите. — Полковникът изглеждаше наистина смутен. — Колко съм глупав.

— Стига, Саша. Случва се. — Върнах на стюардесата прозрачната кутия, неизпразнена дори до половината. Храната беше прекалено хубава, схватката с пържолата и салатата ме умориха. — Аз дори не ги помня, ако трябва да съм честен.

Станах и тръгнах по коридора. Ето така сигурно са летели и родителите ми… спокойно и безгрижно. Навярно коридорите между редиците седалки са били по-тесни, и не във всяко кресло е бил монтиран телевизор и телефон. А останалите неща не са се променили много. Същата дуралуминиева тръба с криле и турбореактивни двигатели. Същите двеста и петдесет-триста метра в секунда. Такива смешни цифри в сравнение със скоростите на откъсване от Земята. Абсолютен покой в сравнение с джампа.

Но тази скорост е била напълно достатъчна, когато на височина десет хиляди метра се е повредило дясното крило на „тушката“…

За какво ли са мислели моите непознати млади родители в тази последна минута, когато самолетът е загубил управление и се е запреобръщал към земята? Може би за мен. За това колко правилно са постъпили, че не са ме взели със себе си.

Дръпнах вратата на тоалетната, но беше заето. Облегнах се на облицованата с изкуствена тъкан стена. Мушнах ръка в джоба си, извадих снимката и изрезката от вестник отпреди 20 години.

Не ми се искаше да гледам родителите си в лицата. Това би било нечестно. Още повече — тук и сега. Гледах себе си, малък и капризен, опитващ се да си измъкна ръчичката от дланта на баща ми. Та то не е виновно, това момченце, което съм бил аз…

Разгънах крехката хартия. „Президентът изказва съболезнованията си…“

Защо взех тази изрезка? Какво исках да намеря в редовете на официалното съболезнование? Та нали никога не съм се опитвал да науча подробности за тази катастрофа? И правилно съм постъпвал, предполагам.

Дъра-дъра — два чадъра… Знам какво е това съчувствие — отстрани. Здраво примесено с любопитство, облекчение и праведен гняв… насочен към нисшия персонал. В дадения случай — към механиците, пуснали в полет древния лайнер.

Дъра-дъра — два чадъра…

Затворих очи.

„Нашият кореспондент“, ти грешиш. Дядо не може да е загубил мен. Ето ме. Стоя в металната цигара, носеща се над изоставения обелиск в сибирската тайга. Аз съм жив!

Но нали аз съм жив!

Не съм останал само на старите снимки! Пораснах и станах летец! Напук на съдбата, убила родителите ми! Напук на всичко! Жив съм!

— Не… — прошепнах аз, мачкайки изрезката. Крехката хартия се късаше по свивките. — Не!

Каква сила на удара? Аз не съм бил в този дуралуминиев ковчег!

Стюардесата спря до мен и ме хвана за лакътя.

— Пьотър Данилович? Зле ли ви е?

Преглътнах, гледайки разтревоженото й лице. Момиче, как не разбираш? На мен не може да ми бъде зле или добре! Мен просто ме няма! Аз съм някъде там, долу, в клоните на боровете и гъстата трева, в тинята, на дъното на запълнила се с вода яма! Десетте килограма крехка плът така и не са се превърнали в силния мъж, въплътяващ всички мечти на дядо.

— Пьотър Данилович… — Девойката се опита да ме издърпа към най-близкото кресло.

— Нищо… — прошепнах аз.

— Какво нищо?

— Вече ми няма нищо… — Отместих поглед. — Мина ми. Аз… разсеях се…

Тя ме погледна неразбиращо.

— Извинете… — Измъкнах ръката си, блъснах един усмихващ се японец и се вмъкнах в тоалетната. Японецът побърза да се извини подире ми. Затворих вратата и притиснах чело към безупречно чистото огледало. Тоалетната ухаеше на рози. На екрана на стената вървяха анимационни филми, както и преди сто години глупавата котка гонеше хитрото мишле. Всичко бе сигурно и непоклатимо.

Вдигнах снимката и се вгледах в светлокосото момченце.

Прости ми, детенце. Ти не си успял да станеш аз. Превърнал си се в част от земята. А аз съм станал ти. Взел съм твоето име и съдба. Израснал съм, смятайки себе си за Петя Хрумов, внук на „известния политолог и публицист“.

Какво си мислим за силните, които отглеждат непринадлежащото им човечество като раса на превозвачи?

Какво бихме помислили за човек, взел за отглеждане дете с единствената цел да възпита спасител на човечеството?

Аз дори не приличах много на него. Само по цвета на косата. Дори очите му бяха тъмни, а не сини. Толкова лесно беше да мисля, че съм пораснал и съм се изменил.

Не оставяй нищо зад гърба си?

И така — нищо не ми остана, дядо… извинете, Андрей Хрумов. Няма какво да ми остане. Аз съм сам в този свят. Нищо не ми принадлежи. Дори любовта и приятелството избягвах — това би ме лишило от свобода на действие. Великолепно сте ме възпитали, Андрей Валентинович.

Нобеловата награда си е ваша по право.

Наведох се над тоалетната чиния — червеният ароматизатор във водата изглеждаше като кръв — и се закашлях. Започна да ми се повдига, нещо кисело и отвратително се стремеше да излезе навън. Опитах се да предотвратя повръщането, но само стана още по-лошо. Вътрешностите ми се обърнаха, несмляната закуска и френското вино изскочиха, облегнах ръце на извитата стена, зад която ревеше разсичаният от лайнера въздух, и постоях така минута, като се олюлявах. Едва се държах на краката си, усещах горчив вкус в устата.

Изрезката от вестник беше голяма точно колкото да си избърша пръстите с нея. Скъсах снимката на парчета и я хвърлих в тоалетната чиния.

Не оставяй нищо след себе си…

Наведох се над чешмата и изплакнах устата си с топла, миришеща на дезинфектант вода. Оказа се прекалено сладка. Като любовта на дядо за самотното сираче, взето вместо загиналия внук.

Дълго ли ме избирахте, Андрей Валентинович? Здраво и умно дете? Податливо на възпитание? Необременено с лоша наследственост? Способно да въплъти мечтите за величие на човечеството?

Но и бракуваният материал е бил от полза. Дядо е наглеждал и умното момиченце Маша. И вероятно не само нея. Колко сте вие, неосъществилите се пьотърхрумовци, израснали под грижливото крило на фондацията „Хрумов“, получили образование, работа и вяра във великото бъдеще на човечеството?

Аз съм просто най-големият късметлия. Имах илюзията за семейство.

Затова пък всички ние сме имали илюзията за свобода.

Глава 3

Прелетяхме от Хабаровск до Свободния с хеликоптер на Рускосмос. Данилов ме поглеждаше, но мълчеше. Едва преди кацането, когато вертолетът започна да се снижава, полковникът се наведе над мен и каза:

— Извинявай, Петя. Разстроих те…

Той наистина ли беше решил, че случайното споменаване на родителите ми е развалило настроението ми? Каква глупост. Тези, които са паднали в студената тайга, не са били мои родители. И не моята кръв и плът се е размазала по хълмовете.

Аз съм никой.

Зомби, хомункулус, подхвърлено дете. Отпадък на обществото, изтеглил щастливия билет да послужа някой ден на това общество.

Вярвах в любовта и приятелството, в безкористността и предаността. Любовта се смени с пресметливост, приятелството — с делови отношения, безкористността се превърна в сполучливо влагане на капитала, предаността — просто в предателство.

— Омръзна ми да съм добро момче — прошепнах.

— Какво? — Данилов вероятно реши, че не е чул.

— Омръзна ми да бъда добро момче! — извиках аз. Гласът ми потъна в бученето на перката, но сега полковникът разбра. Сви рамене и се извърна.

Нека.

Смятай ме за истерик, ти, сътруднико на ФСБ и съсобственико на „Трансаеро“, бивш военнопленник, най-добър пилот на компанията! Ти няма да осъзнаеш това, което аз разбрах от един поглед на старата ти снимка. Теб са те пречупили много отдавна, когато са те пратили на война, осъдили са те на смърт, откупили са те от плен за два ешелона с мазут. Ти вече не умееш да се пречупваш сам, всеки удар ще отиде в старото счупване.

А аз засега още умея.

Омръзна ми да бъда добро момче.

… Стаята в хотела, която ми дадоха, беше доста по-хубава от обикновено. Разбира се, сега нали вече не бях редови смъртник, кръстосващ вселената със стар кораб. Сега бях от екипажа на Данилов.

Хвърлих куфарчето на леглото и се стоварих в креслото. Бледата зора едва се беше разпукала, но и в коридорите, и в парка пред хотела беше шумно. Космодрумът не спи никога. Рейсове, рейсове — пробиващи озоновия слой, отравящи въздуха и земята, безвъзвратно погубващи безчувствен метал и наивни пилоти. За късче извънземни боклуци, за паница супа от леща, за небе, в което няма кораби на силните. А за какво ще умирам аз?

За себе си.

А какво повече струва животът, освен самия живот?

Взех от масата дистанционното за телевизора. Понечих да го включа и размислих. Какво ще ми покажат — кацането на „Спирала“, тътнещия бас на президента, чудесния тирбушон? И то в тирбушона има повече смисъл. С него могат да се отворят цели двайсет бутилки за една минута.

На вратата се почука.

— Да! — извиках аз.

Влезе Данилов, а подире му — усмихнат скулест момък с тренировъчен екип.

— Е, екипаж, запознайте се! — обяви гръмогласно Данилов.

Джамп-навигаторът ми стисна ръката.

— Ринат.

— Пьотър — казах аз. По-добре без презиме.

Данилов се почеса в основата на носа.

Турусоб се оказа съвсем млад. Ако беше летец, щеше да се учи курс или два преди мен. Но джамп-навигаторите се подготвяха в Бауманк.

— Ох, ще се измъчиш с този командир — каза Ринат. — Изверг! Не ми даде да спя, измъкна ме от леглото.

— И аз самият бих поспал сега — съгласих се. — Медицинският преглед в дванайсет ли е?

— Аха. — Ринат се пресегна към хладилника, без да става, и го отвори. Въздъхна: — И при теб са взели цялата бира, гадовете…

— Каква бира? — възмути се Данилов. — Крос, сауна, басейн. Никакви такива!

Ринат се намръщи.

— Да вървим, да вървим — подкани го полковникът. — Мамка му, по-рано не само в космоса, но и на полет в атмосферата нямаше да те вземат.

Турусов въздъхна:

— Пьотър, ти ще дойдеш ли?

— Не, ще поспя.

— Добре, разрешавам — съгласи се Данилов. — Не умее човекът да спи в самолетите, Ринат. Уморен е. А ние ще потичаме.

— По дяволите… — въздъхна Ринат и се изправи. Едва се въздържах да го посъветвам да си запази възклицанията за после. Затворих вратата след тях и легнах на кревата, без да се събличам.

Трябва да съм във форма. Трябва да се наспя. Данилов напразно ме набеди, мога да спя във всякакви пози и при всякакъв шум.

Само ми трябва да знам, че някъде наблизо има светеща лампа.

След час ме събуди звънът на телефона. Знаех кой звъни и знаех какво ще чуя. Затова не бързах. Разтрих очи и напипах слушалката върху нощното шкафче.

— Да?

— Петя? — Гласът на Данилов беше не просто тревожен, а отчаян. — Петя, случи се нещастие.

— Какво е станало? — попитах аз, поглеждайки през прозореца. На двора пред хотела две девойки играеха тенис. От здравите им, напомпани фигури и късите прически си направих извода, че са от някой женски екипаж. Може би наш, а може би френски — те често стартираха оттук.

— Ринат… падна по време на кроса… счупи си крака.

Интересно, във ФСБ ли ги учат на това, или Данилов просто е разностранно развита личност? Все пак да счупиш крака на човек, и то така, че да не се разбере чия е вината, не е лесна задача.

— Ужасно — казах аз. — Просто кошмарно. Как се чувства?

— В болницата сме. Лекарите го гледат… Говорят за някакво счупване с раздробяване… — Данилов изпсува и каза приглушено, някъде встрани от слушалката: — Защо така, Ринат…

Едната девойка пропусна сервиса. Махна раздразнено с ракетата. Стана ми жал за нея — добре играеше.

— Ще отменят ли курса? — попитах.

— Не знам. Поръчката е много спешна. — Данилов въздъхна. — И всички екипажи са в мисии, няма свободен джамп-навигатор… Петя, отиди при началника на космодрума. Ще решаваме.

В слушалката се чу сигнал заето и аз я оставих върху телефона.

Провървя ти, джамп-навигаторе. Счупването, дори и с раздробяване, е доста по-малка беда от това да останеш под дюзите на стартиращата „Енергия“.

Пред кабинета на Кисельов сега нямаше никаква охрана. Секретарката, жена на средна възраст, притиснала телефонната слушалка между рамото и ухото си, кимна безмълвно към вратата. Аз почуках и влязох.

Данилов седеше пред генерала, навел глава. Кисельов стоеше, опрял ръце на масата, надвиснал над полковника като мъжко въплъщение на Немезида. Погледна ме раздразнено, кимна към един стол и продължи хокането:

— Да не си се побъркал? Що за детски игри? До старта остават петнайсет часа, а вие — някакъв слалом сте замислили!

Наименованието на нямащия никаква вина вид спорт прозвуча от устата на Кисельов като грозна ругатня. Цяло изкуство, както и да го погледнеш.

— В течение ли си, Пьотър? — поинтересува се генералът, давайки на Данилов секунда отдих.

— За джамп-навигатора ли, другарю генерал?

— Да. Устроили си, разбираш ли, бягане с препятствия! М-маратонци… мамицата ви!

Кисельов беше с разкопчан мундир, мачкаше в ръка генералската си фуражка. Не беше за вярване, че този слуга на царя и баща на войниците преди два дни подскачаше из балната зала, демонстрирайки на американците изконния руски танц лезгинка12, пиеше брудершафт и разказваше непристойни вицове. Не, това сигурно е бил съвсем друг човек…

— Откъде да ви намеря навигатор? — продължаваше генералът. — От Москва ли да повикам? Специален полет, прекъсване на отпуска, докладна до началството? А ако не успеят да намерят? Стартовият прозорец ви е половин час! Окислителят вече е зареден! СКОБ са уведомени за часа на старта!

— Другарю генерал… джамп-оборудването на „Влъхва“ стандартно ли е?

— Оборудването? Данилов!

— Стандартно е… — отговори полковникът, без да вдига глава. — Трето поколение…

— Другарю генерал, аз имам двойно образование — казах. — Пилот и джамп-навигатор. Имам правото да изчислявам скокове за кораби със среден и голям тонаж.

Генералът замълча. Ние с Данилов чакахме.

— Има ли свободни пилоти? — поинтересува се Кисельов и посегна към селектора.

Сърцето ми се сви. Бяхме убедени, че няма да ни дадат навигатор, но относно пилотите…

— Не — каза тихо Данилов. — Само екипажът на Владимирски. Но те имат старт след три часа.

— Като не върви — не върви… — въздъхна генералът. — Какво да правим, а? Данилов, ти си сгафил — ти се оправяй.

— Можем да излетим двамата — предложих аз. Данилов явно беше решил да ми отстъпи инициативата. И добре правеше — началникът на космодрума беше достатъчно разярен, за да отхвърли всяко негово предложение.

— Да излетите? Двамата? — уточни генералът с ирония. — Къде, майоре? В магазина за бира?

— Другарю генерал, за корабите от серията „Буран“ се допускат стартове с намален екипаж.

— Та ти изобщо не си летял на „Буран“!

— Летял съм. Два тренировъчни полета. Единият — орбитален, другият — до Проксима Центавър.

— Герой — изрече генералът с горчивина. Отпусна се в креслото, потри челото си. — Първо — небрежност, после — героизъм. Не може така, момчета…

Изведнъж той стана някакъв трети генерал Кисельов. Може би щатски генерал.

— А ако се случи нещо, момчета?

— Ако се случи — намеси се в разговора Данилов, — третият член на екипажа няма да ни спаси.

Началникът на космодрума мълчеше. Мачкаше лицето си, сякаш се опитваше да измъкне някоя свежа мисъл.

— Поемам цялата отговорност — каза Данилов.

— А, в това изобщо не се съмнявай! — изръмжа Кисельов. И аз разбрах, че първата част от авантюрата е успяла.

Екипажът ни щеше да е от двама души. Само че как Данилов смяташе да вкара на борда дя… Хрумов, Маша и изчислителя — нямах никаква представа.

— Дядо ти пристига — каза генералът неочаквано.

— Не може да бъде — искрено се учудих аз.

— Може… Обади ми се твоят старец… — Генералът вдигна глава. — Познаваме се бегло с него.

Той даже ми намигна заговорнически. Генерале, колко си наивен! Андрей Валентинович се познава с всеки, който може да му свърши работа!

— Иска да гледа старта — продължи Кисельов. — Развълнувал се е, а?

— Разбира се.

— Не искам да го огорчавам. Изряден човек е дядо ти… — Генералът изхъмка. Натисна бутона на селектора: — Галина, какви са новините?

Не чух думите на секретарката, само долових тона. Не беше радостен.

— Пьотър е великолепен джамп-навигатор. И роден пилот — обади се Данилов. — Той доказа това…

— Ще се наложи да го доказва днес — каза мрачно Кисельов. — Пьотър, искаш ли да отлетиш да докараш твоя… — Генералът замълча, махна с ръка. — Не. Стига толкова. Не дай си Боже да стане още нещо. Достатъчно работа създадохме на травматолозите. Нито крачка извън космодрума!

Двамата с Данилов отидохме в болницата при Турусов. Току-що бяха върнали навигатора от рентгена. Той лежеше и се опитваше безуспешно да си нагласи завивките. Видът му беше като на всеки здрав, никога не влизал в болница човек, който внезапно е прикован към леглото.

— Как си, Ринат? — попита Данилов със съчувствие.

— Добре… — Гласът на навигатора беше станал леко провлечен, по-бавен. Очевидно му бяха инжектирали наркотици. Той гледаше Данилов много странно… с някакво детинско учудване.

И още как. С разума си разбираше, че падането му не е било случайност. Но сърцето му отказваше да го приеме.

— Вече обсъдих всичко — каза дружелюбно Данилов, сядайки на края на леглото. — Решено е, че имаш производствена травма. Пълни заплати, с всички премии и надбавки, лечение, отпуска за сметка на компанията. А след два-три месеца ще се върнеш в строя!

Тази прогноза ми се стори прекалено оптимистична, но си затраях.

— А полетът? — попита Турусов. Докосна предпазливо своя стегнат в пластмасова шина крак и се намръщи.

— Всичко е наред. Ще излетим двамата с Пьотър. Нали той има навигационен пропуск.

— Непознато трасе… — Турусов поклати глава. — Аз, разбира се, подготвих две-три траектории…

— Няма свободни навигатори — въздъхна Данилов. — Какво да се прави.

— Ще се справиш ли? — попита Ринат.

— Мисля, че да — отговорих аз предпазливо.

Турусов направи гримаса. Като при всеки професионалист, на него му беше трудно да си представи друг на свое място.

— Изчисленията ми са в главната траекторна кутия — каза той неохотно. — Обозначени са с „Джел-17 — 1“ и „Джел-17 — 2“. Първата траектория е по-удобна, само шест джампа. Втората е с осем, но затова пък с преминаване през системите на прашните, хиксоидите и непроизносимите. Може да помолите за помощ… ако се наложи. По-добре минете по втория курс.

Разбира се, той не ми се доверяваше. Не вярваше, че ще се справя без проблем. Може би Ринат беше прав, само че ние нямаше да летим за Джел-17. И не аз щях да изчислявам траекторията.

— Всичко ще бъде наред — обещах му.

В стаята влезе сестра с пълна спринцовка в ръка. Спря се, мълчаливо и неодобрително гледайки Данилов.

— Тръгваме си, тръгваме си. — Полковникът бързо се изправи. — Ринат, оздравявай.

Вече бяхме при вратата, когато ни догони гласът на навигатора:

— Сашка… защо?

Данилов се спря и аз забелязах как се напрегна тилът му.

— За какво говориш, Ринат?

Турусов издържа за секунда на погледа му, после махна с ръка:

— Нищо, Саша… всякакви видения ми се въртят в главата.

— Почивай си — посъветва го Данилов. — Сега сънят е най-доброто лекарство за теб.

Излязохме в коридора. Александър ме погледна мрачно.

— Мерзавец си ти, полковник — казах аз.

Скулите на Данилов се изопнаха.

— Петя, летя с Ринат от четири години…

— Именно.

Данилов се обърна и тръгна по коридора.

В пет вечерта все още седях в стаята си и гледах през прозореца. Току-що беше стартирал „Пророк“ — еднотипният с „Влъхва“ кораб на полковник Василий Владимирски. Те отиваха към някаква система на прашните с товар от минерали. Общо взето, да се превозва руда е съвсем неизгодно. Но расата, хранеща се с неорганични вещества, си имаше своите странности.

Може би серният пирит, чугунът и бокситите са предназначени за трапезата на императора? Или на който там управлява прашните. Някакъв Велик червей…

Както разбрах, на връщане „Пророк“ щеше да кара също минерали. Ако се съди по това, че още сега, три денонощия преди предполагаемото връщане на кораба, в Свободния пристигнаха вътрешни войски и два огромни фургона за транспортиране на товари — щеше да е нещо много тежко.

Злато, платина или плутоний…

Странно нещо е междузвездната търговия. За нас тя прилича повече на обикновена размяна. Ние пращаме на хиксоидите птици или картини, а те на нас — кортризон или активна пластмаса, с килограм от която може да се направи малка, но здрава къщичка. Както се спазариш, това заработваш. И всичко е оплетено във веригите на ограничения, прецеденти, закони и подзаконови актове на търгуващите раси, установените от Конклава правила. Например, на практика не ни продават технологии. Не че не е възможно… но е малко вероятно. Съществува и такава една гадост — Законът за неправомерното използване. Работи само по отношение на по-младите раси, тоест — на нас. И прилича най-много на фино издевателство.

Веднъж, в самата зора на търговията, прашните продадоха на Земята мономолекулярни нишки. Седем тона нишки, способни да разсекат гранит и титан, издържащи на огромни натоварвания. Това би могло да доведе до немислим прелом във всички области на производството. А седем тона леки, по-тънки от паяжина нишки — това е твърде много. Би стигнало на цялата планета за дълги години. Обработка на метал, добив на полезни изкопаеми, строителство… за съжаление, дори оръжие. Изплуваха безумни проекти за орбитални асансьори…

А после се оказа, че прашните използват мономолекулярната нишка само в този свой жизнен процес, най-близкият аналог на който е раждането. И ние можем да употребяваме нишките само за тази цел.

Имаше скандали, оставки, молби към силните… После магнитните контейнери, в които се съхраняваха нишките, бяха преместени в охраняван склад. За по-добри времена. Появиха се академии за междузвездна търговия, в които хората започнаха да се учат как да заобикалят търговските капани. Понякога това се удава, като с кортризона, с който е „украсена“ даниловската „Влъхва“. По-често — не.

Третата стартова позиция, от която „Пророк“ тръгна към космоса, беше на почти десет километра от хотела. И все пак грохотът си го биваше. Стъклата в дуралуминиевата рамка потрепнаха, огнената струя, върху която балансираше совалката, се понесе нагоре. Бавно и мощно. Впечатляваща гледка.

Само че аз бих предпочел тихия и спокоен старт с гравитационен лъч.

— Успех, момчета — казах аз подир совалката.

Надявах се, че този път няма да ни измамят. И доставените на Земята плутоний, берилий и платина ще могат да се използват не само за гастрономични цели.

Вратата хлопна, обърнах се. В стаята влезе Данилов.

— Почуках — каза той, приближавайки се към мен. Погледна през прозореца, присви очи, вглеждайки се в изчезващия в небето кораб. — Успех, Вася…

Аз мълчах.

— Не се озлобявай, Пьотър. — Данилов сложи ръка на рамото ми. — Стига си се надувал. Аз не съм злодей, а и ти не си светец. Е?

Когато кимнах, Данилов се отпусна:

— Е, чудесно. Дядо ти пристигна, с някаква девойка.

Той едва забележимо ми намигна:

— И куп куфари. Не обича той да пътува без багаж.

— Не знам. Не сме пътували заедно.

— Андрей Валентинович сега е при Кисельов. Пият кафе. А на нас ни е време да ходим при лекарите. Тръгваме ли?

Наистина ни беше време за последния предстартов медицински преглед.

Трийсет години по-рано не бихме се разхождали толкова свободно преди полет. Щеше да има карантина, за да не хванем някоя зараза преди да излетим. И строг медицински контрол, и непрекъснати инструктажи и тренировки. Но всичко се променя. Сега космосът е общодостъпен. Сега отиваме на космодрума в деня на излитането и нямаме никакви дубльори. Петнайсет-двайсет пилотирани полета на ден само от руските космодруми! Американците правят малко повече, европейският космически консорциум — малко по-малко. А съществуват още японските, китайските, южноамериканските и африканските компании. Двайсет космодрума, и се строят още толкова. Напълно са изоставени всички стари разработки — спиралите и хермесите — проектират се нови, свръхтежки кораби. Космонавтите просто не достигат, летците доучват за космическите полети само за шест-осем месеца. Наистина е общодостъпен!

Какво да се прави, прекалено много са естествените загуби… Изчезват в космоса, разбиват се при кацания, взривяват се в старите кораби. А сред тях са мои колеги. Познати и непознати.

Всичките ни волности са като последните питие и цигара за осъдения на разстрел…

Прегледът беше бърз, даже леко през пръсти. Мен последните два дни ме бяха преглеждали толкова много, че лекарите си взеха малка почивка. Но на Данилов не му се размина. Той преседя много дълго в кабинета на гастроентеролога. Излезе ядосан, макар и със зелен печат в медицинския картон.

Не знам какво му бяха намерили, признаци на гастрит или лека форма на хемороиди, но преглеждащият лекар каза следното:

— И спазвайте всички предписания!

— Непременно — подхвърли полковникът през рамо.

До старта оставаха два часа.

Когато се облякохме и излязохме от медицинския сектор, аз попитах Данилов:

— А ти кога…

Полковникът ме погледна и въпросът увисна във въздуха.

— Да вървим при Кисельов.

Стигнахме до административната сграда след пет минути. Секретарката не беше в приемната, затова пък охранителите отново се бяха появили. Какво, да не би традицията да е такава — вечер да се преминава на по-строг режим?

При вида на Данилов сержантите безмълвно отстъпиха от вратата. Данилов отвори рязко първата врата и едва в преддверието пред втората успокои движенията си.

— Другарю генерал-лейтенант…

— О, Саша! — чу се познат глас.

Поех си дълбоко дъх и влязох след Данилов в кабинета на Кисельов.

Андрей Хрумов носеше изгладен костюм, само че този път — скъп и модерен, вълнено-памучен. И вратовръзката му беше от полупрозрачна ароматизирана тъкан от Даенло — превозвах веднъж такава, разтоварваха я под погледа на двайсетина войници и агенти на ФСБ. За какво ли му е цялото това важничене?

— Е, взимаш Петя за съекипник? — попита Андрей Валентинович, прегръщайки Данилов. После ми подаде ръка:

— Здравей, внуче!

— Здрасти. Как беше полетът? — попитах аз.

В очите на стареца нещо неуловимо се промени.

— Нормален, Петя, нормален.

Маша седеше отстрани. С белия костюм от сако и панталони и с грижливо фризираната си коса тя изглеждаше дори симпатична. Кимнахме си учтиво. Тъкмо в момента Кисельов усмихнат наливаше кафе на девойката. Възрастен, недодялано-галантен боец… Много ми беше жал за него. След няколко часа щеше да стане бившият началник на Свободния космодрум.

— Защо не си щадиш стомаха, Саша? — попита с укор Кисельов. — Като се върнеш, ще се подложиш на пълни изследвания…

— Съобщиха ли ви вече, другарю генерал?

— Такава ми е длъжността, трябва да знам всичко. — Кисельов се засмя добродушно. Аз извърнах поглед. — Е, какво, време ви е…

— Време е — съгласи се Данилов и даже направи крачка към вратата. Спря се и попита:

— Андрей Валентинович, откъде ще наблюдавате старта?

— Оттук ще го гледаме — каза старецът, без да откъсва поглед от мен.

— Другарю генерал, може би е по-добре да откарам Андрей Валентинович до трети бункер? Нека да гледа от полето…

— А? Андрей? Страх ли те е, че ще оглушееш? — попита Кисельов.

— Аз? — отговори с въпрос Хрумов.

Генералът се засмя:

— Добре, вървете… Машенка, а ти?

— Аз — с Андрей Валентинович — каза девойката смутено. Изведнъж ми се стори, че са разиграли пред Кисельов постановка — възрастен мъж, влюбен в младо момиче… Всъщност… дали беше постановка?

— Да се заема ли? — попита Данилов.

Може би и Кисельов усети нещо. Не отговори веднага, но все пак се съгласи.

— Добре, Саша. Съпроводи гостите. А вие — в автобуса.

Не беше хубав начинът, по който вървяхме към гаража. Мълчаливо. Андрей Валентинович ме поглеждаше, сякаш се опитваше да разбере какво е станало с внука му за по-малко от денонощие. Данилов, явно усещайки напрежението, мълчеше. Само Маша не обръщаше внимание на нищо. Тя носеше два големички сака и решително отказа помощта ни. Готов бях да се обзаложа на всички звездолети в Галактиката, че съдържанието на единия сак ми е добре известно. А и за другия се досещах.

Постройката с гаража за служебен транспорт на космодрума е огромна, не по-малка от ЦУП или от административната сграда. Там са и влекачите, изтеглящи ракетите-носители на старта, и по-малките коли. На входа, естествено, имаше охрана, и тук ни очакваше първият проблем.

Кисельов явно вече се беше разпоредил за пропуските на двамата цивилни, но саковете на Маша явно предизвикаха нездрав интерес в майора-охранител.

— Може ли? — Той посегна към багажа.

Данилов, вече преминал през поста, се спря.

— Някакъв проблем ли има, майоре?

Стори ми се, че Александър разчиташе да види на поста съвсем друг човек. Ето че загазихме!

— Длъжен съм да прегледам багажа — изрече примирително майорът.

— Няма време.

— Другарю полковник… — започна с извинителен тон командирът на поста. — Нали знаете какви са правилата…

— Няма време — парира равнодушно Данилов. — Да вървим, Маша.

— Другарю полковник! — В гласа на майора изведнъж се прокраднаха метални нотки. — Простете, но уставът…

— Добре! — съгласи се неочаквано Данилов. — Давай, момче. Рови се. Ти какво си мислиш, че гостите на космодрума са решили да го взривят? Като водим американските сенатори на екскурзия, така се натягате…

В гласа му имаше раздразнение, но майорът не се трогна. Зад гърба му, в остъклената кабина, седяха трима войници с автомати и аз си представих с ужас какво може да стане сега.

— Извинете… — майорът взе сака от Маша. — Охо!

Той я изгледа с уважение.

— Да си бяхте оставили вещите в хотела — каза, вдигайки с усилие сака на олющената маса, — и нямаше да има никакви проблеми. А така… трябва да има ред. Не отивате в сладкарска фабрика!

Командирът на поста явно се гордееше със своята принципност. Едва ли очакваше сериозно да намери нещо подозрително и незаконно в саковете, но не пропусна случая да сложи Данилов на мястото му…

— Или можете да ги оставите при нас. Също не е редно, но…

Без да дочака отговор, той започна да разкопчава ципа на единия от саковете.

Интересно, какво ли е в него — изчислителят или оръжието?

Най-отгоре в сака имаше пуловер и леко яке. Майорът сви рамене и започна да вади дрехите.

От купчината дрехи се подаде малка сива лапичка и нежно докосна ръката на майора. Той застина.

— Тук има камера и касети. Гостите искат да заснемат старта — каза Данилов.

… А бившият ми дядо дори не гледаше случващото се. Разглеждаше коридора, плакатите на стените, войниците зад преградата. На него, изглежда, наистина му беше интересно на космодрума.

И кога са уговорили такъв вариант на проникване?

— Гостите искат да заснемат старта… — повтори майорът. Погледът му стана сънен и глупав. Ръцете му лежаха безволево върху дрехите.

— Затворете сака, майоре — подхвърли Данилов.

Командирът послушно закопча сака, посегна към втория. Мислех, че Данилов просто ще му нареди да не го проверява, но грешах.

— Отвори го, Маша — помоли полковникът.

Този сак беше затворен с цифрова заключалка. Маша сама я отвори пред майора. Той равнодушно огледа железата с крайно подозрителен вид, с които беше натъпкан догоре сакът, и погледна въпросително Данилов.

— Всичко е наред, нали се убедихте — каза полковникът.

— Да — съгласи се с лекота майорът. — Затваряйте. Успешен полет. Да направите хубави снимки.

Каквото и да беше сторил с него изчислителят, майорът явно постепенно излизаше от шока. Може би дори щеше да си спомни какво е имало всъщност в саковете… с течение на времето.

Той отбеляза нещо в дневника и набра кода на вътрешната врата. И ние влязохме в гаража. Огромното, мъждиво осветено помещение наподобяваше покрита железопътна гара. Няколко дълги влекача с множество колела, с размери, по-големи от тези на локомотив, засилваха това впечатление. Едно от тези чудовища тъкмо излизаше с грохот на площадката на космодрума. Вонеше на изгорели газове и никаква вентилация не би се справила с това.

Тук също имаше пост, но този път не се наложи да се прибягва до способностите на изчислителя. Данилов просто се здрависа с началника на охраната, двамата размениха някакви шеги, и ни пуснаха да минем. Веднага видях малкия автобус, с който трябваше да ни откарат до стартовата позиция. Но Данилов, махайки с ръка на хората в автобуса, ни поведе встрани, към малка волга с надпис „Специална“ на вратите. До колата стоеше непознат за мен човек в цивилно облекло.

— Както се договорихме — каза Данилов, като се здрависа с него.

— Искам писмено нареждане, другарю полковник.

Това явно беше някой от службата за сигурност. Длъжен да се подчини на Данилов и не изпитващ възторг от това в момента.

— Разбира се.

Данилов извади и му връчи лист хартия. Успях да забележа дебелия надпис отгоре: „За служебно ползване. Строго секретно.“

Шофьорът прочете внимателно заповедта.

— Изпълнявайте — каза Данилов.

— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът без ентусиазъм.

Помогнах на Маша да сложи саковете на задната седалка и да се качи. Бившият ми дядо седна до шофьора, но се забави със затварянето на вратата и попита:

— Пьотър, какво ти е?

Премълчах. Не му беше времето.

Волгата тръгна веднага, Андрей Хрумов ме гледаше накриво през стъклото, но аз дори не му помахах. Ръката ми не се вдигаше.

— Момчета, по-живо! — извикаха ни от автобуса. — Трябваше да сме тръгнали преди пет минути!

Вече се стъмваше и шофьорът пусна фаровете. Ту преминавахме през осветените от прожектори участъци, ту се гмурвахме в мрака.

На площадката имаше доста коли. Повечето от тях се връщаха от третата стартова позиция, откъдето беше излетял „Пророк“. Там все още беше задимено и горещо, но монтажниците имаха само денонощие за проверка на съоръжението и подготовка за новия старт.

Заобиколихме по дъга третата стартова позиция, преминахме покрай втората — там вече се извисяваше „Руски меч“, кораб, който щеше да излети на следващия ден. Пред нас оставаше само първата стартова позиция с готовия за излитане „Влъхва“. Гигантската „Енергия“, единственият носител, способен да извежда кораби от такъв клас в орбита, бе обвита в облак мъгла. Ледената кора върху ускорителите проблясваше в светлината на прожекторите.

— Не е ли красив? — попита Данилов.

Той не очакваше отговор и аз просто кимнах.

Има нещо нередно в тази красота все пак. Тя е вървяла през двайсети век. Такива кораби е трябвало да помогнат на човечеството да покори Слънчевата система. Да построи бази на луната и селища на Марс, да достигне Венера и Меркурий. После е трябвало да се родят йонните и атомните двигатели, всякаква екзотика като лазерните ускорители, слънчевите платна и фотонните звездолети… И едва тогава, след като човечеството е усвоило своята система, би трябвало да измислим джампа.

Но нима младите учени от МГУ13, които за копейките, заделяни от бедната държава, са успели да построят модел на джампъра, са виновни? Сега подигравките с „руските приоритети“ се смятат за добър тон. Но нали джампърът е измислен в Русия? Да, после целият екип учени емигрира в Щатите. Купиха ги — Америка е свикнала да купува с лекота онова, което не може да измисли сама. И първият кораб с джампър беше американският „Ентърпрайз“. Но все пак в моята страна изпревариха времето — с десетки, може би със стотици години.

Невъзможно. Немислимо. Кроманьонците се научиха да правят ролс-ройси и да ходят на лов за мамути с тях.

Ако на света имаше поне малко справедливост! Ако Конклавът беше като Лигата на свободните звезди, Галактическите алианси, Великия пръстен, или която и да е друга от щедро измислените от писателите-фантасти общности. Ние бихме подарили на извънземните джампа — немислимо щедър подарък… И бихме получили гравитационни двигатели, контрол върху климата, универсални ваксини, биокомпютри…

Но справедливост няма. Стиснали копието с каменен връх, ние изскачаме през прозореца на лимузината, вглеждаме се зорко в отдалечаващия се мамут — и се гордеем със себе си.

А какво друго ни остава?

Автобусът спря на петдесет метра от стартовите хангари. Двигателят замря. Въздъхнах, изправих се и взех куфарчето си. Данилов ми намигна и тръгна към изхода.

— Момчета, по-бързо! — Старшият в екипа, който ни караше до стартовата позиция, явно беше новак. Близостта до димящата, пълна с течен кислород и водород ракета го изнервяше. Да, навярно това е страшно. Когато преди година „Георги Победоносец“ се взриви на старта, изпепели всичко на два километра наоколо.

Страхът пред техниката преминава едва тогава, когато тя започне да ти се подчинява. Когато ръцете ти са върху пулта за управление и всеки градус в дюзите, всяка атмосфера в тръбопроводите е изписана на екраните. Ние, хората, сме странни. Създаваме устройства, които не можем да разберем. Между другото, това е белег на силна раса…

В автобуса имаше петнайсет души. Някои по официална работа — например лекарите, охранителите и техниците, а някои просто бяха решили да се повозят из космодрума. Но всички сметнаха за свой дълг да потупат мен и Данилов по гърбовете. Да ни пожелаят успех.

Когато вече стояхме върху окадения, напукан бетон, старшият на изпращащия екип връчи на Данилов ключа за управление. Полковникът пое безмълвно огънатата метална пластинка и се подписа в дневника, приемайки командването на космическия кораб.

— Късмет — каза старшият.

— Благодаря. — Данилов вдигна глава, оглеждайки ракетата. — Е, Петя?

— Да вървим.

Няколко души ни изпратиха до асансьора. Влязохме в просторната решетъчна кабина, затворихме вратата. Старшият на изпращачите натисна тържествено бутона.

Асансьорът се понесе нагоре.

Кой знае защо, предполагах, че дядо и Маша ще ни чакат в асансьора. Но щом ги нямаше, да не би вече да са в совалката?

— Нервен ли си?

— А ти?

— Разбира се.

Облегнах се машинално на стоманената решетка на асансьора и побързах да дръпна ръката си. От титановия корпус на „Енергия“ прииждаше студ. Промъкваше се до костите, прилепваше кожата към метала. Не бях свикнал с това — старият „Протон“, който извежда в космоса „Спиралата“, все още лети с азотен тетраоксид и несиметричен диметилхидразин. Особено отровен, разбира се…

— Ако Карел лъже… — казах аз.

— За какво му е да го прави?

— Откъде да ги знаем извънземните?

— Изгодата е основният стимул на разумния живот — каза сухо Данилов. Настръхна, закопча куртката си. Асансьорът беше изминал само половината път, а космодрумът вече се виждаше като на длан. Металът на хангарите поскърцваше, хрущеше посипващият се от „Енергия“ лед. — Изчислителят няма изгода да лъже.

— А аз си мислех, че основният стимул за разума е любовта — отговорих. — Към хората, към дома, към знанията. Към каквото и да е.

— Това е едно и също, Пьотър. На горките ни уморени мозъци им е изгодно да вярват, че обичаме и сме обичани. Майката обича сина, родината обича гражданина, приятелката ти обича теб. А всъщност… — Данилов се изплю през решетките, усмихна се. — … Това са или инстинкти, или пресметливост. Обикновено — смесица от двете. Нали всъщност разбираме, че ценността ни се определя само от способността ни да работим. Да принасяме полза за околните, за обществото. И разбираме също, че това не може да продължава вечно. И ето, че се страхуваме… от любовта. От старостта, от болестите, от тъгата… Ако Карел беше заговорил за любов към човечеството, щях да го уловя за яката и да го отнеса лично в СКОБ. Но той не се е загрижил за нас. Просто е станало изгодно хората и изчислителите да се съюзят временно.

— Ти си циник, Саша.

— Не усещам в тона ти да ме осъждаш.

Данилов погледна нагоре, после въздъхна и започна да разкопчава панталона си.

— Не си мисли, че съм се побъркал — съобщи той. — Всеки си има свои ритуали…

— Препикаването на ракета-носител носи късмет?

— На мен — да.

— Току-виж си настинал — казах аз, едва сдържайки смеха си.

— Кое му е смешното? — попита мрачно Данилов и се закопча.

— А, нищо… просто ако пилотите знаеха каква е причината за късмета ти…

— Владимирски, например, хвърля от асансьора монети от пет копейки — каза Данилов. — А Кисельов, когато още летеше, си капваше в носа нафтизин. А ти самият нямаш ли ритуал?

Помислих за секунда и после си признах.

— Имам. Взимам си талисмана. Нали това също е ритуал. Извинявай, Саша, беше неуместно да се смея.

Асансьорът спря с грохот. Данилов щракна заключалката и излязохме на горната площадка на стартовия хангар.

Именно там ни чакаха.

Андрей Валентинович и Маша лежаха на железния под, явно презастраховайки се, за да не ги видят от площадката. Разбира се, в ръцете си Маша държеше оръжие. Този път не парализатор, а нещо много внушително, с дебела цев и цилиндричен приклад. До нея бяха саковете.

Ама че партизани сме.

— Ще се простудите, Андрей Валентинович — каза загрижено Данилов. Приближи се към люка, водещ към шлюза на „Влъхва“, завъртя бързо монтирания в корпуса малък щурвал. — Трябваше да влезете, тук няма ключалки!

— Знае ли човек — каза Маша, надигайки се на колене. — Току-виж се включил някой датчик…

Данилов влезе пръв в люка, аз помогнах на Маша и приведения Хрумов също да влязат, подадох им саковете. Хвърлих последен поглед на космодрума.

Странно. Очаквах угризения на съвестта или обратното — увереност в правотата си.

А в душата ми нямаше нищо. Само пустота.

Глава 4

„Буранът“ е конструиран така, че „таванът“ и „подът“ заемат нормалните си места само при кацане. Сега, на старта, когато яхналият „Енергията“ кораб гледаше с носа нагоре, настаняването в него беше трудно. Ние с Данилов помогнахме на Хрумов и Маша да се настанят в креслата на джамп-навигатора и бордовия инженер на долната „палуба“. Отне ни пет минути да приведем креслата в стартово положение. Изчислителят, измъкнал се от сака, вероятно би предпочел отново да се настани върху джампъра. Но „Буранът“ не е малката „Спирала“. На „Влъхва“ джампърът беше разположен в агрегатния отсек. В края на краищата изчислителят зае креслото на космонавт-изследователя, което почти винаги оставаше свободно. Ние нали не изучаваме космоса. Само превозваме товари из него.

Всичко се случваше в абсолютно мълчание. По принцип в кабините няма скрити микрофони, но ние, без да се уговаряме, решихме да се презастраховаме. Не дай боже, ако ЦУП разбере, че в совалката има повече от двама души…

— Втори пилот, заемете мястото си — нареди Данилов, покатерил се пръв в креслото си. Аз седнах — по-точно легнах — в своето, сложих си шлемофона, мушнах кабела на телеметрията в щепсела на екипа ми и погледнах надолу.

Хрумов закима успокояващо. Макар че бившият ми дядо се беше разтревожил от поведението ми, сега естественият страх преди старта го беше лишил от всички други преживявания. Маша лежеше в креслото със спокойствието на опитен космонавт. Дори беше сложила по правилния начин краката си върху фиксаторите. Белите панталони се бяха събрали и аз неволно наблюдавах глезените й. Един мой съкурсник оценяваше всички жени първо по краката. Е, краката на Маша биха му харесали…

— Вторият пилот е готов — съобщих аз. Крадешком мушнах ръка в джоба си, извадих играчката-мишле и бързо я завързах над пилотския монитор. Може и да е смешно да се вярва в ритуали… Ръцете на Данилов затичаха по клавиатурата. Екраните на компютрите оживяха, слушалките зашумяха.

— „Влъхва“ до Земята — каза Данилов. — Екипажът е готов за старт. Започваме тестване на кораба.

— Земята до „Влъхва“ — прозвуча в слушалките. — Началник-смяна Василев. Чуваме ви добре. Получаваме данните от телеметрията. Саша, вълнувате ли се?

— Не.

— Пулсът ви е над сто.

Данилов се засмя насила:

— Дайте ми време да си успокоя дишането, по дяволите! До старта остава почти час, а вие ме тормозите!

— Добре, Саша. Предавам ви на майор Хилер.

— „Влъхва“, започваме предстартовия контрол! — обади се бодро моят познат.

— Чудесно, Максим — отговори Данилов. — Проведи контрола с Хрумов. Ще му е полезно да свикне.

— Здрасти — казах аз.

— Как е самочувствието? — поинтересува се Хилер. — Телеметричните ти данни са такива, сякаш си вкъщи пред телевизора.

— Нашата завивка е чулът на бойния кон — отговорих аз. — Да започваме работа, Максим. Общ тест на компютърната мрежа…

Отдавна не бях седял в „Буран“. Ако не броим задължителните двуседмични курсове преди половин година. Преминах през пълния курс на подготовка за кораби със среден и голям тонаж…

— Тестът успешен, Петя.

— Джамп-тест…

Занимавахме се четирийсет минути. Имаше дребен пробив в системите за прибиране на разгънатите блокове, но ЦУП се справи с проблема от втория опит. Винаги е така — оказва се, че има някаква дреболия, и се налага да нервничиш няколко минути, докато Земята задейства резервните вериги и даде разрешение за старта.

— Всичко е наред — реши най-накрая Максим. — Започваме десетминутното отброяване.

— Вече тече.

Погледнах надолу. Хрумов като че ли се беше успокоил. Маша — обратното, бе започнала да се върти в креслото си. Изчислителят изглеждаше като статуя.

Само да не откаже нещо в последния момент! Само да не отложат старта!

— Триминутна готовност! — съобщи Хилер. — Отместваме асансьора.

Корабът леко потрепна — установката на асансьора се беше отдалечила.

— Поемам управлението — каза Данилов. — Пьотър, благодаря.

Точно след три минути „Влъхва“ потрепна. Разнесе се тътен — даже не отдолу, а от всички посоки.

— Има издигане — разнесе се гласът на Хилер. Отбелязах старта само по блещукащите върху екрана редове — стоманените болтове, за които ракетата-носител се крепеше към стартовата позиция, не издържаха тягата и се разкъсваха. Летяхме.

По-големите совалки стартират по-меко, отколкото „Протон“, вече бях успял да позабравя това…

— Десет секунди, полетът е нормален — съобщи Земята. Натоварването се увеличаваше плавно, но необратимо. Погледнах надолу — като че ли пътниците изглеждаха нормално. В края на краищата, ако екстравагантните американски старци-милионери си позволяват да се „разходят“ в космоса, че даже и до чуждите звезди, защо да не издържи и Андрей Валентинович…

— Завиване в посоката на въртене… — каза Хилер. Това вече го усетихме, разбира се. Корабът падна настрани, лягайки в азимута на изстрелването.

— Управляваме по тангаж — потвърди Данилов. Разбира се, на старта нищо не зависеше от нас. Земята решава, Земята управлява цялата система. Но е някак приятно да се чувстваш пилот, а не товар.

В мига, в който корабът лягаше на курса за хоризонтален разбег, започна друсане. Това беше най-трудният етап от старта — совалката с ракетата-носител „пробиваше“ плътните слоеве на атмосферата. Бученето на двигателите се измени — тягата беше намалена до шейсет и седем процента. След двайсет секунди се върнахме в работен режим — сто и четири процента мощност на двигателите.

Така е общоприето — именно сто и четири, а не сто…

В началото на третата минута се разкачиха ускорителите. Пожелах им мислено успешно кацане — невинаги им се удаваше сполучливо спускане, дори и при падането им в морето.

При стартовете от Байконур ускорителите падат в степта и обикновено се унищожават. Конструкцията им е прекалено нежна — резервоари за течности. На американците с техните ускорители на твърдо гориво им е по-лесно.

Оставаха около пет минути до отделянето от основния блок на „Енергия“ и началото на самостоятелния полет. Сега все още можеха да ни върнат на Земята, да ни върнат и да ни приземят на Свободния или в Щатите, или дори да ни изведат на ниска орбита и да ни докарат до Байконур…

— „Влъхва“… — Така ли ми се стори, или гласът на Хилер леко се беше променил. — „Влъхва“, отговорете на ЦУП…

— Център, тук е „Влъхва“ — отговори Данилов. — Полетът е нормален.

— „Влъхва“, доложете обстановката на борда.

— Център, на борда всичко е нормално.

— Полковник Данилов… колко души има на борда?

Започна се?

Или началникът на поста в гаража беше дошъл на себе си, или подчиненият на Данилов бе доложил за странната заповед — да се откарат стареца и девойката при готовата за стартиране совалка.

Добре, че не стана пет минути по-рано.

Но и много лошо, че не стана десет минути по-късно.

— Център, не ви разбрах — отговори Данилов.

— Саша… — Хилер изведнъж премина от официален тон към човешки. — Дойде информация, че на борда може да има две цивилни лица.

— Максим — отговори му със същия тон Данилов, — в екипажа сме двама. Полетът е нормален. На борда няма външни лица.

Той се повдигна леко в креслото и тежко махна с ръка надолу. Даде знак на някого…

— Полковник Данилов, тук е генерал Кисельов…

Леко щракане, и чух гласа на генерала.

— Данилов, какво става?

Не откъсвах поглед от пулта. Засега двигателите работеха в режим извеждане в орбита. Но във всеки един момент Земята можеше да прекрати полета.

— Всичко е наред, другарю генерал.

— Данилов, постъпи информация, че Хрумов и Мария Клименко са били откарани на стартовата позиция.

Най-накрая научих фамилията на Маша…

— Другарю генерал, полетът се извършва по разписанието. Хрумов и Клименко са там, където трябва да бъдат — каза Данилов.

Успя да избегне директната лъжа!

— Данилов, мамицата ти! — закрещя Кисельов. — В трети бункер ги няма! Никъде ги няма!

Оставаха още три минути и половина до динамичните операции…

Погледнах надолу. На Маша и Хрумов не им беше до нас — трикратното натоварване изцеждаше всичките им сили. Обаче изчислителят вече не седеше в креслото си, той лежеше на пулта на космонавт-изследователя и лапите му пълзяха по панелите…

— Другарю генерал, това е грешка — изрече твърдо Данилов. — Давам ви думата си на офицер, че всичко протича по план…

За секунда ми се стори, че Кисельов ще му повярва…

— „Влъхва“, прекратяваме полета! — каза генералът. — Отделяне от носителя след десет секунди и аварийно кацане в авиобаза „Ванденберг“.

— Слушам — каза Данилов. — Но това е грешка.

Какво смяташе да прави?!

Погледнах пулта. Там вече мигаше червен ред: „Извънредна ситуация. Аварийно връщане.“ Три, две, едно…

Командата за отделяне от „Енергия“ се появи, но тласък не последва.

— „Влъхва“, какво става? — Това отново беше Хилер.

— Земя, продължаваме полета — каза спокойно Данилов. — Совалката е неуправляема.

— Данилов! — В ефира вече беше настанала какофония. Чуваха се гласове от ЦУП: Кисельов крещеше, надвиквайки Хилер.

— Другарю генерал, командите от Земята не се изпълняват, полетът продължава според програмата.

— Какво си направил?

— Другарю генерал, нали ви е ясно, че не е възможно да направя нещо! — възмути се Данилов. — Не мога да контролирам действията на ЦУП. Сривът е при вас.

Там, на Земята, явно вече започваха да се паникьосват. Първо, информация, че на борда на совалката има пътници без билет. После, совалката излиза от контрол.

— Земя, полетът е нормален. Чакаме вашите разпореждания — добави подигравателно Данилов. Обърна се и мрачно ми се усмихна.

Погледнах изчислителя, който продължаваше да омагьосва пулта.

Дръж управлението, влечугоид. Върши невъзможното, побърквай компютрите и приемниците, изпълнявай функциите на ЦУП, изведи ни в орбита…

— „Влъхва“! — обади се отново Хилер.

— ЦУП, слушаме ви.

— След като излезете в орбита, останете на свободен полет. Не използвайте джампъра! Повтарям, не използвайте джампъра! Полетът ви е забранен. По-нататъшни инструкции — след стабилизирането на орбитата.

— Разбрахме ви, Земя.

Оставаше по-малко от минута. Ако ЦУП не бяха решили да ни унищожат, трябваше да прекратят намесата. Вече не можехме да се върнем, без да направим две-три обиколки в орбита.

— Данилов! — прозвуча отново гласът на Кисельов в слушалките. — СКОБ са уведомени за извънредната ситуация. Контролира ви „Скиф“.

Двамата с Данилов неволно се спогледахме. Старият лазерен спътник на руската армия е сериозно нещо. Ако не е ръждясал окончателно, може да изпепели совалката за миг.

— Всеки опит да се използва джампъра ще доведе до адекватна реакция — заплаши Кисельов.

— Другарю генерал, какви ги говорите?

Кисельов преглътна някаква тирада и нареди сухо:

— Да се обади Хрумов.

— Слушам, другарю генерал…

Трийсет секунди до излизане в орбита… Тласък — включиха се двигателите на „Влъхва“, добавяйки своята тяга към отслабващата „Енергия“.

— Какво става при вас, Пьотър?

— Всичко е наред.

— Дядо ти на борда ли е?

— Дядо ми не е на борда — казах аз абсолютно искрено. Очевидно, толкова честно, че Кисельов започна да се колебае.

— Пьотър, къде са Андрей Валентинович и Мария Клименко?

— Някъде долу — казах аз, поглеждайки долната палуба.

Кисельов въздъхна:

— Пьотър, става нещо странно. Прекратявам полета ви. Чакайте в орбита. Възможно е да се наложи скачване с „Гама“ и оглед на кораба ви. Ако ситуацията се изясни, ще продължите изпълнението на задачата.

Да бе, ще продължим…

— Добре, другарю генерал.

Вибрация, тласък…

— „Влъхва“, вие сте в орбита — каза тъжно Хилер. — По-нататъшна радиовръзка — със станциите на СКОБ. Длъжни сте да се подчинявате на инструкциите им. Не пускайте джампъра.

Той помълча, преди да добави неуверено обичайното пожелание:

— Успешно връщане.

Настана тишина. СКОБ или не бързаше да поема контрола, или изобщо не можеше да се настрои към кораба.

— Може ли? — попита изчислителят. Вече не се намираше „долу“. „Долу“ и „горе“ изчезнаха, изчезна и грохотът на двигателите. Бяхме излезли на предварителната орбита.

Обтекателят изщрака и в страничните илюминатори се появи синьо-бял купол. Земята. Още не кълбо, но вече не плоскост. Бяхме се измъкнали от плена на земното притегляне, но планетата все още беше наблизо, все още ни дърпаше към себе си, задържаше ни, нежелаейки да се примири със загубата.

— Андрей Валентинович, как сте? — попита Данилов.

Привързаният към креслото старец се размърда неуверено. Попита:

— Това ли е всичко?

— Още една корекция. — Данилов явно не се беше уплашил от „Скиф“. — На височина сто и четирийсет километра сме. Тук все още има следи от атмосфера.

— Красиво… — изрече тихо Хрумов. Навярно се отнасяше за Земята, която виждаше за пръв път отстрани.

Джампът не е шега работа. Теоретично може да се направи и от повърхността на планетата. Бедата е, че тогава заедно с кораба в хиперпространството ще отиде и част от планетата. При това доста голяма — половин километър в диаметър. А планетата ни е само една. Но най-голямата неприятност е, че в точката на джампа ще остане пълен вакуум. Ефектът от взрива, когато празнота с такъв обем се заеме от околния въздух, е по-страшен от водородна бомба. Невада така се разтресе при единственото наземно изпитание на джампъра, че земетресението, разрушило Лос Анджелис, се стори на американците дребна неприятност. А стартът от горните слоеве на атмосферата предизвиква чудовищни по сила урагани.

— Станция „Гама“ вика „Влъхва“, „Трансаеро“. Станция „Гама“…

Гласът беше сериозен. Военните няма да вземат да се шегуват. Те са се настояли — по-точно нависели — в бойните си станции, тези храбри повелители на лазерните пушки и атомните ракети. За първи път в цялата история на СКОБ получаваха шанса да послужат на човечеството.

Във всеки случай те така смятаха.

— Транспортна совалка „Влъхва“. Изпълнявам рейс „Трансаеро“ шейсет — нула четири — отговори Данилов. — Земя — Джел-17. Аз съм командирът на кораба, полковник Данилов.

— Доложете обстановката на борда.

— Всички системи функционират нормално — рапортува бодро Данилов. — В процеса на старта ЦУП опита да прекрати полета, но командите не се изпълниха по неизвестна причина. Излизането на предварителна орбита е осъществено съгласно разписанието на полета.

— „Влъхва“, наредено ви е да не променяте орбитата.

— „Гама“, на неустойчива орбита сме. Моля за разрешение да осъществим корекции.

— „Влъхва“, отказват ви се корекции на орбитата. Включването на двигателите ще се разглежда като пряко нарушение на правилата за безопасност.

— „Гама“, да ни унищожите ли искате? — Данилов се обърна към изчислителя и махна леко с ръка.

— „Влъхва“, орбитата ви позволява да функционирате повече от три денонощия. Останете на нея и чакайте нареждания.

— Слушам, „Гама“.

След кратка пауза невидимият събеседник се поинтересува:

— Данилов, има ли външни лица на борда на совалката?

— Не ви разбрах.

— Данилов, според информацията, която получихме, на борда на совалката има две цивилни лица. Потвърдете или опровергайте.

— СКОБ, потвърждавам.

Потрепнах в креслото. Той какво, да не оглупя?

— Данилов, тук Игор Устинов — каза човекът от СКОБ.

— Познах те, Игус — отговори Данилов. — Затова и ти казах.

— Правилно постъпи. Шурка, не помръдвай, става ли? Под прицел си. Ако тръгнеш да излизаш на джамп-орбита, ще те изпепеля. Познаваш ме.

— Познавам те — съгласи се Данилов.

— Чакайте на връзката.

Данилов изключи връзката. Погледна ме:

— Пьотър, това е мой… колега. Познавам го добре.

— Ще стреля ли? — попитах аз.

— Да. И не се учудвай, че си признах. Прекалено много шум се вдигна. Ако не бяха сигурни — нямаше да се вълнуват толкова. Ако бяхме продължили да упорстваме, щяхме да ги изплашим още повече.

— Петя… — повика ме Хрумов. Обърнах се към него.

На джамп-пулта, пред който седеше бившият ми дядо, действаше изчислителят. Хрумов ме гледаше, вдигнал глава.

— Какво ти е, Петя? — попита той.

— Всичко е наред.

— Ти дори не попита как съм понесъл старта.

— Мисля, че си добре подготвен — казах аз. — Дори мисля, че си тренирал редовно. За всеки случай.

Маша, която в момента вадеше от джоба си някакво шишенце, ме погледна неодобрително. Каза сухо:

— Пьотър, това не е моя работа, но нямаш право да разговаряш така с дядо си…

— С дядо си ли? — попитах.

Андрей Хрумов трепна като от удар. Очите ни се срещнаха.

— Знам всичко — потвърдих аз.

Маша подаде флакончето на дядо, той го взе машинално, без да откъсва поглед от мен.

— Защо постъпи така? — попитах аз. — Защо ме лъжеше?

Изчислителят излетя от пулта, кацайки ловко в креслото си, и прошепна:

— Траекторията е въведена…

— Лъга ме двайсет и пет години! — извиках аз.

Данилов ни погледна неразбиращо, пое си въздух и изкрещя:

— Спрете да се изяснявате!

Навярно в мен сработи някакъв инстинкт от курсантските времена. Млъкнах. Дядо, така и не отронил нито дума, поднесе с потрепваща ръка шишенцето към устата си. Пое си въздух с изхълцване, изсмуквайки лекарството.

— Всички да се приготвят за джамп! — нареди полковникът. — После ще се карате.

— Това е забранена височина! — напомних аз.

— За нас сега всичко е забранено — отговори ядосано Данилов. — Двайсетсекундна готовност.

Той свали капака от джамп-пулта и сложи ръка върху стартовия бутон.

Равновесието в природата е толкова крехко нещо. Ще направим джамп от горните слоеве на атмосферата, а някъде над Карибско море ще се появи съкрушителен ураган. Ще станем песъчинката, нарушила естествения ход на природата. Смъртоносна песъчинка.

— Десетсекундна готовност — обяви Данилов.

Бях свикнал да слушам бученето на набиращия енергия джампър и пълната тишина, увиснала в отсека, действаше отпускащо.

— Накъде летим? — попита Маша, без да се обръща конкретно към някого.

Отговори й изчислителят:

— Към остатъците от червено-виолетовия флот на аларите…

За онези две или три секунди, които оставаха до джампа, успях да преведа цветовата кодировка на аларите в по-привичните цифри. Четиринайсети флот.

А защо към остатъците?

И в този момент джампърът сработи, разкъсвайки света на две.

Ооо…

… Прекалено лесно…

Когато дойдох на себе си в пълната тъмнина, в онази болезнена пустота, която настъпва след джампа, изведнъж си помислих за това. Джампът е прекалено лесен. Прекалено приятен.

Не биваше да създаваме такова нещо.

Нямахме право!

Той ни дава илюзията за могъщество, този скок през обратната страна на пространството. Събужда надежди, кара ни да се хвърляме в авантюри. А трябва да се приспособяваме тихо и послушно към вселената, към звездите, които не се нуждаят от нас… Човечеството наистина е дете, това не е игра на думи, а истината. Ние сме расли под бездънното небе, под черната бездна, която всяка вечер се изсипва над малката, плоска като маса Земя. И звездите са сияели над нас, примамливи и недостижими, чужди скъпоценности, примамливи и недостижими играчки. Но ние успяхме да достигнем звездите. Рано, прекалено рано. Докоснахме ги, толкова примамващи и желани.

И опарихме дланите си от звездния лед.

Студени играчки са звездите. Не можем да ги задържим в ръцете си.

Но и да се откажем — сега, когато вярваме в своето величие, в своите най-бързи кораби — нямаме сила…

— Пьотър… — повика ме хрипливо от тъмнината Данилов. Мълчах, все още бях там, където няма нито гласове, нито устави, нито задължителните след джампа процедури по реанимиране на кораба. В илюминаторите постепенно изгряваха звездите — ретината на окото се отърсваше от шока, започваше да вижда.

— Втори пилот!

— Вторият пилот е на поста си… — прошепнах аз.

— Андрей Валентинович! — Слушах как Данилов се занимава с кутията за аварийни средства, опитвайки се да я отвори, но аз самият нямах никакви сили.

— Жив съм… — отговори Хрумов с леко учудване. — Това… това е толкова странно…

— Мария!

— На поста си… — Гласът на девойката трепереше, но тя явно се беше окопитила. Браво, след първия джамп се налага някои да бъдат свестявани с шамари…

— Карел?

— Каква гадост е вашият джамп… — изсъска изчислителят.

Бившият ми дядо се закашля, потискайки смеха си. Все пак му ставаше светло на душата от мъките на извънземния.

Данилов най-накрая извади химическото фенерче. Счупи с хрущене пластмасовата тръбичка. Бледосинята светлина заля кабината.

Лицата ни изглеждаха мъртвешки, полузадушени. Маша вече се беше освободила от коланите, стигнала бе до Хрумов и сега се вглеждаше тревожно в лицето му. Но той беше понесъл джампа добре.

Аз, общо взето, не се бях съмнявал в това. По-рано знаех, че дядо винаги постига каквото иска. Сега знаех, че Андрей Хрумов винаги постига това, което иска.

Нямаше голяма разлика.

— Ще проверя товара… — каза Данилов, разкопчавайки коланите. Какво му става? Нима наистина се притеснява за старите бюстове? — Ще проверим… Маша, Карел, елате с мен.

— Но Андрей Валентинович… — запротестира Маша.

— Пьотър ще се погрижи за дядо си! — отсече Данилов. — Дръж се!

Той скочи през кабината и подхвана Маша за кръста. Тя послушно се улови за полковника. Двамата се понесоха заедно към шлюзовия отсек. Карел ме погледа за секунда, после пое след тях.

— Тактичен човек е той, все пак… — прошепна бившият ми дядо, когато останахме насаме. — Врял и кипял, бит, мачкан… но тактичен.

Безмълвно му помогнах да разкопчае коланите си. Старецът изплува неловко над креслото, хващайки се с едната ръка за високата облегалка. Огледа се и спря с жив интерес погледа си върху звездите в илюминаторите. Да, звездите са красиви, когато ги гледаш отдалече…

— Как узна? — попита Хрумов.

— В албума, под снимката на родителите ми, имаше изрезка. Там пишеше, че „известният политолог и публицист“ Андрей Хрумов е загубил в катастрофата цялото си семейство. Син, снаха и внук.

— По дяволите… — Хрумов потри челото си. — Да… паметта. Отначало изисква символи… книжа и снимки… а накрая, така или иначе, те подвежда.

— Аз не съм твой внук.

— Да! Аз те осинових! По-точно — „овнучих“ те, по всички документи ти си мой внук. И какво от това?

— Андрей Валентинович…

От това обръщение по име и презиме той потрепна, сякаш го удариха с бич.

— Работата не е в това, че не ти си заченал баща ми. И разбира се, не е в това, че си ме отгледал. За това — благодаря. Работата е там за какво съм ти бил нужен. За какво?

Старецът се сви, отмести поглед.

— В твоята книга, в увода… Там има една фраза за хората, които биха взели дете за отглеждане — не заради любовта, а заради неговата бъдеща полезност. Ти нали винаги си ми казвал: асоциациите казват нещо само за техния автор. Нищо повече.

— На лекаря му е трудно да се изцери сам… — прошепна старецът.

— За какво ти бях нужен?

— За да може в мига, в който ми потрябва съратник, силен, умен и предан човек, той да бъде до мен.

Е, поне отговори честно.

— Няма да те лъжа. Повече — не. Питай.

Ненапразно Андрей Хрумов се славеше като страшилище за правителството вече почти половин век. Беше се окопитил, беше се хвърлил в боя. Само че този път противникът му бях аз.

Е, пробвай се, старче!

— Съществуват ли тестове, позволяващи да се определи интелектуалния потенциал на двугодишни деца?

— В много малка степен. Наложи се да направя някои самостоятелни разработки. — Андрей Хрумов се усмихна горчиво. — Да, прав си. Аз не просто те взех от приюта. Аз те избрах. Както избират кученца. Здраво и умно. Томография, кардиограма, анализи. Тестове. Избрах най-перспективното дете от хиляда и петстотин.

— Ти си подлец, Андрей Валентинович.

— Да. Подлец съм, защото направих човек от теб. Шлифовах диамант. Ти не би могъл да пробиеш сам, Пьотър. Щеше да станеш работник. Или фермер. В тебе имаше прекалено малко подлост, за да станеш дори бандит! Сега щеше да се наливаш с евтина водка или да пушиш трева. Щеше да съсипваш интелекта си, паметта си, добротата си, капка по капка да удавяш човека в себе си. А Земята щеше да върви по пътя, наложен от извънземните!

— Но моят път щеше да си е мой път, Хрумов! Това, което говориш… та нали и извънземните смятат, че имат право да решават вместо нас! Те също шлифоват диамант! Не позволяват хората да си губят времето с ненужни дела!

— Ние и двамата сме хора.

— И какво от това? Не биваше да ме лъжеш! Аз нямаше да престана да те обичам, ако ми беше казал истината! Щеше да си останеш мой дядо! Разбираш ли? Щях да стана космонавт, ако ми беше обяснил причината! Ти нали и без това можеше да ме възпиташ така, че да стана какъвто искаш! Борец срещу извънземните, терорист, убиец. Какъвто искаш!

Хрумов мълчеше.

Извърнах се. Отнякъде се появиха сълзи. Заплуваха откъснали се от ресниците ми кристални кълба, увиснаха пред очите ми, отразявайки отровната химическа светлина. Светлосини звезди…

— Обикнах те, Петя — каза Хрумов. — Вярваш ли ми?

— Обикнал си ме? Като удачен инструмент, с който привикват ръцете?

— Не. Като внук. Не съм обичал сина си така, както обикнах теб.

Мълчах. Аварийното осветление плахо се запали.

Не искам светлина сега!

— Много е лесно да се решиш да извършиш подлост — изрече тихо Хрумов. — Особено когато осъзнаваш, че това е подлост. Да решиш, че ти е нужен наследник. Продължител на идеята. Да раздадеш малко подкупи… никога не съм бил беден човек, ти сам знаеш. Да наемеш лекари, да подбереш едно дете от хиляда и петстотин. Властите знаеха… но не им пукаше. Старият шумен популист се е побъркал и си избира нов внук… Да, исках да си намеря съратник. Просто съратник! Млад съратник, който дължи всичко на мен. После ти ми стана син, внук, всичко… Прекалено много те обичах. Страх ме беше да си го призная. Това е много трудно, да се решиш на откровеност… особено когато обичаш. Каква е разликата, в края на краищата, каква е разликата… Трябваше да ти кажа колкото се може по-рано. На десет, на дванайсет, на петнайсет години. Това не би променило нищо. Веднага мога да ти разкажа… как би реагирал на една или друга възраст. Но аз не можах. Не успях.

— Лъжеш — прошепнах.

— Не, Петя. Не мога да ти докажа, че не лъжа. По никакъв начин. Аз наистина съм чужд човек за теб. Чужд по кръв. А любовта… нея не можеш да я измериш с никакви уреди. Не можеш да приложиш удостоверение с печат.

— Обичал си ме, защото Земята…

— Да я вземат дяволите тази Земя! — извика с тънък глас дядо. — Да се разпадне на прах дано! Огън да я гори! Ако знаех тогава… ако знаех…

Потрепнах, вкопчен в креслото, посегнах рязко към дядо. Той се сви, закривайки лицето си с ръце, но непослушните сълзи, жалките старчески сълзи, се промъкнаха през пръстите му, разлитайки се като искри из кабината. Настаних го в креслото и му помогнах да се закопчае. Притиснах глава към гърдите му, както в детството, когато можех да се скрия от всички беди и обиди на коленете му.

— Дядо, прости ми…

— Петя, мое дете… — Той се тресеше от ридания. — Аз съм виновен, аз съм виновен, знам.

— Дядо, прости ми…

— Прав си, не можех, не трябваше да лъжа. Ти сега никога няма да ми повярваш. И ще бъдеш прав. Прекалено много говорих… за свободата… за правото да бъдеш себе си. Но ние не сме свободни, дете мое. Ние сме роби. Ние сме слуги на своята любов.

— Дядо, вярвам ти…

— Прекалено много обичах Земята. Обичах нашия смешен свят. И нашата нещастна страна — винаги съм я обичал повече от Земята. И дома си обичах повече от страната. Защото само любов, която се състои от малки неща, от частици, от нещо смешно и глупаво, от входа, в който си се целувал за първи път, от двора, където си се сбил за първи път, от работата, в която си намерил себе си… Не е важна свободата, Петя. Любовта…

Махнах ръцете му от лицето и го погледнах в очите.

— И аз те обичам, дядо — казах. — Обичам и Русия. И Земята. Но за това — по-нататък. Не плачи, моля те. Сега ще се върнат Данилов и Маша…

Погледнах неволно към люка за шлюзовата камера и потрепнах. Там, хванали се за ръцете, висяха Маша и Данилов. Край тях се рееше изчислителят.

Висяха така отдавна…

— Пьотър, започнете реанимация на совалката — каза Данилов. И добави: — Моля.

Кимнах, без да кажа нито дума. Не ми пукаше какво са чули и какво — не. Важното беше, че дядо още плачеше, бършейки сълзите си с ръкав.

— Бих могъл да кажа нещо, подходящо за ситуацията — прошумоли изчислителят. — И би прозвучало правдоподобно. Но ще премълча, защото в действителност не изпитвам никакви значителни емоции.

— Разбирам — казах аз. — Ето защо сме по-силни от вас, гущерче. Защото винаги изпитваме емоции. Независимо дали са на място, или не.

Влечугоидът щракна с челюсти.

— Надявам се, че емоциите на човечеството по отношение на нас ще са положителни — каза той. Почти умолително.

— Зависи от това дали ще заслужите любовта ни — отговорих. — Но засега имате шанс.

Глава 5

Совалката оживя.

Енергията се върна в горивните елементи, а програмите за полета — в компютъра. Реанимирахме кораба задружно и мълчаливо. Земята беше далече, на малко над дванайсет светлинни години. И всички земни кораби никога не биха ни намерили, дори знаейки прекрасно това разстояние.

Най-важното е посоката. Това е като в живота: бързо разбираш колко далече може да отиде един човек, но никога не знаеш какъв път ще избере.

Оказа се, че да отвлечеш звездолет не е трудна работа.

Когато всички системи започнаха да функционират нормално и се върнахме по креслата си — да се клатушкаш без опора не е най-приятното занимание, въпреки противоречивите мнения — Данилов каза с едва доловимо смущение, стараейки се да звучи делово:

— Мария, трябва да те инструктирам относно ползването на тоалетната…

— Благодаря, изучих документацията доста подробно — отговори девойката.

— Добре… женските приспособления трябва да са в контейнера над санитарния блок.

— Ще ги намеря.

Тя дори не се изчерви. Браво на Маша. Ако имаше и малко женственост наред с останалите й достойнства…

— Тогава да преминем към работата? — попита дядо. Огледа всички, кимна доволно. — Двамата с Петя се извиняваме за своята слабост… но изплуваха наши стари проблеми. Простете. Нека сега да се занимаем с онова, заради което станахме престъпници.

— Мечтая си за това — каза Данилов.

Без да се уговаряме, погледнахме към влечугоида.

— Време ли е вече? — попита изчислителят.

— Общо взето, отдавна е време — отбеляза дядо. — Преди да тръгнем за срещата с аларите, бих искал да изслушам историята. Тази хипотетична история, която ни откъсна от Земята.

Изчислителят все още се колебаеше. Сякаш не разбираше, че всички пътища към отстъплението ни са отрязани, че вече сме анатемосани и сме обвинени в престъпления срещу човечеството.

— Карел, проявихме максимална отстъпчивост — каза дядо. — Не мислиш ли?

— Добре…

Влечугоидът отплува от своето кресло до пулта на първия пилот. Очевидно го избра заради най-големия екран. Когато люспестата лапа докосна панела, екранът заблестя със снежнобяла светлина.

— Ще разказвам и ще показвам — изрече изчислителят. — Това не е много сложно. Но тъй като не мога да контролирам процеса на извеждане на зрителна информация, предупредете ме, ако изображението стане неясно. Сега — проверка… Всеки ловец иска да знае къде стои фазанът!14

Екранът смени последователно седем цвята на спектъра.

— Ти си по-умен от японски видеомагнетофон — отговори Данилов със съмнителен комплимент.

— Голям кръг, малък кръг, голям квадрат, буквата А, цифрата 7…

— Всичко е нормално — потвърди дядо. — За същество, неспособно да възприема в зрителния спектър, ти си безупречен.

— Тогава започвам — каза влечугоидът. — Да се върнем дванайсет земни денонощия назад…

Екранът се заля от тъмнина. Черната нощ на космоса с искриците на звездите. Виждал ли е някога изчислителят това, което ни демонстрира? Или просто реконструира събитията, угаждайки на стремежа на хората да видят всичко със собствените си очи?

— Червено-виолетовата ескадра на аларите е независима бойна единица — съобщи Карел. — Съгласно решенията на Конклава тя патрулира из повече от тринайсет сектора на Галактиката, без да се подчинява на някоя от силните раси. Това е много голям късмет!

В тъмнината на екрана се появиха бели точки. Увеличиха се и се превърнаха в корабите от ескадрата. Крайцери — твърде добре познатите ми дискове; сипеи от изтребители — мънички кълба; някакви непознати типове кораби — всичките с простички форми, всичките изящни и функционални.

Нима изчислителят беше решил да ни прожектира всички кораби от ескадрата? Това щеше да отнеме поне половин час!

— В настоящия момент червено-виолетовата ескадра на аларите се състои от само шейсет и седем процента от първоначалния си състав — съобщи сухо изчислителят.

— Пълна ли е била ескадрата? — уточни бързо Данилов.

— Да.

Виж ти!

За дванайсет дни аларите са успели да загубят повече от четирийсет кораба!

Който и да им бе пресякъл пътя, беше хвърлил на гризачите здрав пердах!

— Основните загуби са малки изтребители — каза изчислителят. — Но и два крайцера са прекратили съществуването си. А сега ще видите флагмана.

Когато на екрана се появи корабът, подсвирнах. Той също имаше формата на диск, като обикновените кораби. Но ако не ме лъже паметта, този диск беше с диаметър пет километра. Ако такъв кораб реши да нападне Земята, на сътрудниците на СКОБ няма да им остане нищо друго, освен да се застрелят.

Но на този флагман дълго време няма да му се наложи да мисли за атаки.

В центъра на диска зееше пробойна. Да, съвсем истинска пробойна, през която светеха звездите. Краищата на диска, които би трябвало да са идеално равни, бяха протекли, увиснали като ресни. Веднъж като малък случайно оставих на слънцето стара грамофонна плоча от дядовата колекция. Тя се нагря и черната пластмаса се разтопи по краищата точно по този начин.

Но нали това на екрана не е винилова плоча!

— Каква мощност е необходима, за да се причинят такива разрушения? — попита дядо.

— Работата не е в мощността — расата, измислила джампъра, трябва да съзнава това — изрече ехидно изчислителят. — Но тук енергията наистина е била огромна. Предполагам, че торпите не биха могли да я абсорбират.

Виж ти. А аз мислех, че силната раса, живееща във фотосферата на звездите, е абсолютно неуязвима.

— Нататък! — нареди дядо. Очите му горяха. Най-накрая се беше убедил, че в космоса има сила, способна да ужаси Конклава!

— Ето това е противникът на аларите — каза изчислителят и на екрана се появи корабче. Също дискообразно, като че ли метално. Но значително по-сложно, с редица издатини по краищата, свързани в странна плетеница, със забележимо удебеляване в центъра. По-скоро леща, отколкото диск.

Корабчето беше доста малко. До него се появи схематична човешка фигурка — лещата изглеждаше по-малка, отколкото нашия „Влъхва“. Може би с размерите на „Спирала“.

— Колко са били? — попита Данилов.

— Толкова неточно ли се изразявам? — ужаси се Карел. — Бил е един-единствен.

Погледнах към дядо и видях, че той е подпрял брадичка на дланите си и изучава внимателно непознатия кораб. За разлика от мен, не се беше уплашил.

— Карел — казах аз, — сгрешили сте. Това не е Втора сила, с която могат да се играят дипломатически игри. Това е просто сила. Тя ще помете силните, ще смаже слабите. И дори няма да забележи това.

Данилов кимна. По този въпрос се оказахме абсолютно солидарни.

— Има една малка подробност. — Изчислителят ме погледна накриво. — Има нещо, което стои над силата.

А сега на екрана очевидно тръгна видеозапис. Или нещо, служещо на аларите за аналог на видеозапис, преобразувано от изчислителя в нашата система за изображения.

Огромен хангар и навсякъде из него — мишки. Кошмарът на котката от анимационното филмче. Силни гризачи с размерите на кучета. Някои от тях голи, а другите — с необичайни, отблъскващи на вид скафандри от метални люспи. Мишките се суетят, бягат по неравния, издълбан под, покрит с нещо, подобно на каменни плочи. Предните лапи на мишките са по-дълги от задните и завършват със силни пръсти. Заради това гърдите и главата им са по-нависоко, и това изглежда доста агресивно.

Впрочем навсякъде сред суетящите се алари се мяркат неподвижни, сгърчени, жалки трупове. Подът е осеян с тях…

А перспективата се променя плавно, мишките се отдръпват, в далечината се мярка същият този кораб, мъничката леща, разнебитила флагмана. Тя лежи леко наклонена, буквално облепена с мишки, но всичко това не е важно…

Ето го и най-важното. Върху целия екран.

Тяло.

Човешко тяло!

Светлокос младеж. През гърлото — рана от разкъсване. Нима аларите използват зъбите си при ръкопашен бой?

Дълги коси и загоряла кожа, изцапана с кръв от многобройните ухапвания и одрасквания. Младежът е облечен само с шорти от сребриста тъкан, и всяка рана върху мускулестото му тяло се вижда… Странно, почти навсякъде кръвта вече се е съсирила, макар че усещането е такова, сякаш раните са съвсем пресни. Жал ми е за този младеж, загинал в абсолютно неравностойна схватка. И лицето му ми изглежда смътно познато…

Съзнанието продължава да се хваща за някакви дребни подробности, за всяка точка от безпощадно ясното изображение…

Най-накрая се отърсих от вцепенението.

Важното е не това, че корабчето на този младеж е размазало четирийсет кораба на аларите. И не това, че в ръкопашния бой той е убил десетки миши „командоси“.

Важното е, че той е човек. Или поне неразличимо близък до хората.

— Той е бил сам — изшумоли изчислителят. — На аларите им е провървяло, че е бил сам.

Данилов изведнъж обърна глава и ме погледна смаяно. После зяпна отново екрана.

— По дяволите, Пьотър, вие с него си приличате!

Да, наистина. Не, че непознатият е точно мое копие. Лицето му е малко по-широко и полуотворените очи, изглежда, са черни. Месестата част на ушите е различна… Но все пак много си приличаме. Като братя.

— Това човек ли е? — попитах аз.

Влечугоидът се засмя тихо.

— А какво е човек?

— Не философствай — помолих го аз. — Загинал ли е?

— Да. За съжаление — да.

— Аларите изследвали ли са тялото?

— Разбира се. Ето го строежът на организма му…

Изображението на екрана започна да се променя. Приличаше на нещо подобно между филм на ужасите и учебен клип за студенти-медици. Първо изчезна кожата. После — мускулите. Вътрешните органи. Няколко секунди ние гледахме тъпо скелета, после екранът примигна и в обкръжението на развълнуваните алари отново лежеше мъртвото тяло.

Маша охна силно, аз също се почувствах страшно зле.

— Длъжен съм да уточня, че методите на изследване на аларите не включват аутопсия на организма — допълни изчислителят. — Това е инсценировка. Но въз основа на точни данни.

— Върни на скелета — помоли дядо невъзмутимо. — Не успях да преброя гръбначните прешлени.

— Организмът му е напълно идентичен с организма на земляните.

— Клетките?

— Идентични.

— Геномът?

— По предварителни данни — идентичен.

— Но той не може да бъде човек — прошепна дядо на самия себе си. — Не, това е невъзможно… освен ако…

Той протегна треперещата си ръка към изчислителя.

— Времето? Времето?

— Андрей Валентинович, вие предполагате, че той е дошъл от бъдещето? — поинтересува се изчислителят.

— Допускам, че е възможно.

— Много се съмнявам в това… — въздъхна влечугоидът. — Не мога да твърдя категорично, че е невъзможно. Но се съмнявам.

Жалко. А аз си помислих, че това би било много красиво. Може би в духа на детските книжки, но все пак красиво. Нашите далечни потомци, могъщи и свободни, изпращат помощ в миналото…

— Погледнете кабината на кораба му — каза изчислителят.

Сега на екрана беше металната леща. Тя се разтваряше, разгръщаше се като цвете, тънките цветчета се издигаха в центъра, извиваха се, образувайки нещо като кръгъл трап или опори за кацане.

— Автоматиката е отворила кораба, когато са отнесли при него тялото на пилота — съобщи влечугоидът.

Оказа се, че в центъра на лещата, както и предполагах, се намира кабината. Ние я гледахме отгоре.

Две кресла. Пулт във формата на буквата М, който ги обхващаше. Много малко пространство наоколо.

— Не може да е долетял отдалече — каза дядо.

— Зависи как е летял… — прошепна изчислителят. — Браво на аларите. Пожертвали са живота на много свои събратя, но не са употребили основните видове оръжия и са пленили кораба на пришълеца непокътнат.

Сега виждахме пулта за управление в едър план. Отлят бял панел, обсипан със светлинки.

Данилов въздъхна разочаровано. Дядо също изсумтя, но, кой знае защо, изглеждаше доволен.

Не, това не беше човешки пулт.

Търсех с поглед клавиатури, превключватели, сензори, поне нещо, напомнящо за обичайните земни устройства за управление. Нищо. Групирани по някаква непонятна логика блещукащи индикатори. Два екрана, овални — неудобни от човешка гледна точка. И четири малки кръгли отвора, изглеждащи съвсем странно върху плоския блещукащ пулт. В тях бълбукаше, димеше, дишаше тежка мазна течност…

— Аларите са опитали да отворят пулта ли? — попита Данилов. Да, можеше да се допусне, че на тези места са пробвали да пробият панела.

— Не. Така си беше.

— Като малък обичах да гледам филми за побъркани професори и кръвожадни пришълци — каза дядо внезапно. — Там показваха често… такива неща.

Не знам за изчислителя, но ние веднага разбрахме какво има предвид.

Корабчето беше преднамерено съвършено. А пултът — прекалено красив. Бутафорен.

— Карел, това много прилича на инсценировка — обясни дядо на влечугоида. — Човек в такъв кораб би изглеждал напълно естествено. А и историята за четирийсетте унищожени кораби на аларите… Ами ако просто сте създали корабче въз основа на своите технологии и човешкия джампър? А сега смятате да сложите някой от нас в креслото и да го предадете на силните? Има от какво да изпаднат в паника. Ескадра от такива кораби, съоръжени с джампъри и мощни средства за атака и защита, са способни да преобърнат цялата Галактика.

— Точно затова никога не бихме избрали такъв вариант — защити се изчислителят. — Не смятаме да отиваме от трън на глог, тоест — от даенло на хората.

— Кой знае, кой знае… — прошепна дядо. — Искаш да кажеш, че това наистина е чужд кораб? Кораб на неизвестна досега раса? Подобна на земляните във всяко отношение, дори в генотипа? И при това могъща в техническо отношение?

— Да. И това ще доведе до гибелта ви. Когато силните научат, че има раса, идентична със земляните, но почти всемогъща — ще ви унищожат. Вашият съюз би бил неизбежен и силните няма да допуснат това.

— Само в случай, че тази раса — дядо кимна към екрана — е агресивна.

— Тя е точно такава. Питай аларите, те ще ти разкажат.

— Момчето се е защитавало — намесих се неочаквано и аз в защита на убития пилот.

— Да, но отначало се е опитал да превземе един от изтребителите на аларите.

— Извинявай — казах му, — но не изпитвам праведен гняв. Поне като се сещам за хиксоидите и совалката „Експлорър“.

— Ние всички имаме за какво да се сърдим на останалите — съгласи се влечугоидът. — И всички жадуваме за могъщество. Може би заради свободата… може би заради любовта. Но сега не е време да се отмъщава. Сега е време за действие.

— Какво успяхте да изясните за тази раса?

— Биологически е идентична с хората. Прогресът й е сходен — предимно техническо развитие. Може би и вие бихте станали такива след неколкостотин години. Дошли са отвън.

— От друга галактика ли? — поинтересува се дядо.

— Не знам. Отвън…

Картината на екрана отново се смени. Изчислителят съхраняваше в паметта си огромно количество информация.

… Космосът. Някъде много далече, дори не се вглеждах в съзвездията, просто го усещах. Космосът се въртеше, сякаш обръщаха камерата във всички посоки.

— Това е един от записите, който се съхранява в пленения кораб — каза изчислителят. — Удаде ни се да установим диалог с компютъра на кораба. Беше значително по-трудно, отколкото да се управлява вашата електроника, но се справихме.

Въртенето приключи. Сякаш видяното беше задоволило онзи, който бе снимал.

А може би не видяното, а пустотата наоколо?

Изглежда, нещо отново се раздвижи. А после звездите помръкнаха.

От пустотата се появиха кораби.

Отначало — сипеи от лещи. Пръснаха се във всички посоки, мигновено изчезвайки от полезрението. Не забелязах никакви следи от работа на двигателите — нито факли от изгарящо гориво, нито лилавото блещукане на гравитационните решетки. Нещо съвсем непознато.

После изображението затрепери. Пространството не беше на себе си от това, което се канеше да се появи.

— Майчице Божия! — възкликна Данилов.

Навярно това беше крайцер. И той приличаше значително повече на земните мечти за могъщи бойни кораби, отколкото дисковете на аларите или многостенниците на даенло.

Продълговат колос. Леко обтекаема форма — не за кацане на планети, а по-скоро от естетични съображения… като контурите на морските кораби, например. Крайцерът беше обгърнат от синкаво сияние.

Беше красив като всяка военна машина.

— Силово поле? — попита хрипливо Маша. За всеки по нещо, а за нея — тактико-техническите характеристики.

— Възможно е, но този вид ни е неизвестен — отговори изчислителят. — Може би просто вторично излъчване…

Произнесе последната фраза без никаква увереност.

— Размери? — поинтересува се дядо, когато крайцерът плавно отмина встрани.

— Не ни се удаде да установим точно — призна си виновно Карел. — Нямаме с какво да сравняваме. Ориентировъчно — между десет и двайсет километра.

Горките мънички алари! Ако наистина са строили огромните си кораби, за да преодолеят комплексите от миниатюрните си размери, този кораб е бил много сериозен удар за тях. Никой не е строил такива досега.

Преди всичко защото това не е нужно никому!

Гледахме пет минути как в пространството се появяват все нови и нови крайцери. Изображението постепенно се отдалечаваше, сякаш корабчето, което заснемаше картината, отлиташе все по-надалече и по-надалече.

— Да, това прилича на нахлуване — каза дядо. — Признавам. Или на демонстрация на сила. И не случайно този запис е останал в кораба!

— Предполагам, че той просто е бил първият. Разузнавач. Заснемал е всичко. Изучавал е мястото, през което смятат да проникнат. А после е дал сигнал.

— През опаката страна на пространството?

— А защо не?

Крайцерите престанаха да се появяват. Или разузнавачът бе отлетял твърде далече, за да може да ги заснеме.

— Сега ще стане по-интересно — прошепна заговорнически изчислителят. — Ще пропусна около четвърт час, там няма нищо интригуващо.

Не разбрах веднага какво стана. Изображението затрепери, звездите заваляха върху екрана. После ни заля ослепителна светлина.

Звезда!

Слънцето!

Жълтата звезда сияеше на екрана, не искрица в небето, а диск с такива размери, с каквито е Слънцето, гледано от Земята. Изображението трепереше, сякаш корабът маневрира отчаяно. За миг на екрана се появи планета — подобна на Земята, синьо-бяла, но все пак не Земята. Бях виждал вече доста чужди светове, но тази планета беше ненормална. Имаше нещо странно в нея.

— Това не е просто нахлуване — поясни изчислителят. — По-скоро е експанзия. Миграция. В нашата Галактика е долетяла цяла планетна система.

— Върни изображението — помоли дядо. — Аз нещо…

— Разбирам. — Изчислителят беше самата любезност. Може би той изпитва истински, а не престорени емоции, когато демонстрира знанията си? — Нали няма да възразите, ако направя корекция на изображението? Ще премахна облачния слой и ще изчисля недостъпните участъци?

Разбира се, ние не възразявахме… Планетата се появи отново на екрана и аз потрепнах в креслото си, посягайки неволно към екрана.

Сега, когато влечугоидът беше „изчистил“ изображението и махнал облачната покривка, планетата изглеждаше като глобус. На страната, обърната към нас, имаше два континента.

Единият — квадратен.

А другият — кръгъл.

— Малко ме е страх от раса с такива представи за красота — прошепна Данилов. — Карел? Нали не бъркаш нещо?

Планетата отново се закри от облаци. Но дори и през тях очертанията на континентите си оставаха напълно разпознаваеми.

Квадрат и кръг.

— Не, това е безумие! — възкликна неочаквано рязко Маша. — Та това е нерационално! Не е необходимо! Ако не достига суша, ако имат такова… такова пренаселване… може да се създават нови континенти, плаващи острови, подводни селища, орбитални градове, в края на краищата. Но така, с линия и пергел! Безумие!

Дядо тихо се засмя.

— Забавни наши братя се намериха във Вселената, Карел.

Влечугоидът изпъна гъвкавата си шия. Той много се стараеше по време на разговор да гледа събеседника си в очите, очевидно, предполагайки, че добрите маниери го изискват.

— Само затова привлякохме вас, хора — каза той. — Сигурни сме, че по-близкото запознанство с тази раса ще ви убеди, че външното сходство не е най-важното.

— А може би те просто са луди по геометрията? — попита с упрек дядо. — Вие сте изчислители, а те — геометри. И ето, че са увековечили любимите си форми.

Влечугоидът мисли доста дълго, преди да уточни:

— Шегуваш ли се?

— Да.

— Това е добре. Ако вашият Бог съществува, по-добре да не им дава да измерят Земята. От Австралия, разбира се, ще се получи симпатичен успоредник, а от Америка — триъгълници, но дали това ще ви хареса?

Той се засмя старателно. Аз дори не се слушах в нервното им бърборене. Празно. Всичко е празно. Гледах екрана, към замъглените от облаците континенти. Дори и облаците се движеха над планетата прекалено прецизно. Това не бе просто игра на ветровете, нечии разум беше прикрил едни участъци с плътна облачна покривка, а бе изложил други на лъчите на чуждото слънце.

Геометри?

Космически кораби със съкрушителна мощ, пълен контрол над климата и кората на планетата, технологии, позволяващи да се пренесат през пространството цели звездни системи… джампът, между другото, никога не би позволил това.

Геометри?

Името за расата се оказа удачно. При вида на техния свят не би могло и да ти хрумне друго. Гледах кръглия континент, разположен насред океана, равната му брегова линия. Кой знае защо, бях сигурен: целият му бряг е един безкраен плаж. Обсипан със ситен, чистичък, златист пясък…

Пророчествата са глупост. Във всеки случай винаги съм бил сигурен в това. Но сега, гледайки чуждата планета, виждах себе си на този бряг. Бягащ по границата на прибоя в безнадежден опит да избягам от преследване или да догоня някого. Безкраен бяг по брега, болка в изнемощялото тяло, отчаяние и самота.

Ще бъда там.

Знам това.

— Пьотър!

Обърнах се към дядо и се усмихнах виновно.

— Извинявай. Нещо се разсеях.

— Петя, как оценяваш размерите на планетата?

— Земеподобна — свих рамене аз. — Размерите не са от значение, самият тип на атмосферата, наличието на вода и облаци свидетелства за това.

— Можеш ли да приземиш там совалката?

Погледнах Данилов, но и той, изглежда, чакаше моя отговор.

— Дядо, онова приземяване… беше случайно. Совалките не кацат в пустини и по пътищата.

— А солените езера в Америка?

— Е… извинявай, но там също чистят трасето…

— Андрей Валентинович — изрече изчислителят с упрек, — не мисля, че е необходим партизански набег на планетата на геометрите.

Не само на мен ми беше харесало определението на дядо.

— Раса, толкова развита в областта на космическите технологии, със сигурност има системи за далечно откриване.

— Карел, една совалка, и то с химически двигатели, е прашинка в сравнение с нормалните звездни кораби.

Очевидно дядо не искаше да се откаже от идеята си.

— Андрей Валентинович, ние декодирахме езика им — каза изчислителят.

— Така ли?

— Думата „бдителност“ на езика на геометрите е еднаква с думата „отпуснатост“.

— Брр! — дядо разтърси глава. — Сигурен ли си?

— Отпуснат съм и почивам… бдителен съм и почивам. Звучи по един и същ начин.

— Кажи го на техния език.

— Не мога. Не съм изучавал фонетиката.

— А интересно какво друго има в езика на геометрите?

— Те нямат думата мир — съобщи изчислителят. — Имат само глагол, обозначаващ състоянието борба за мир… придвижване към мира…

— Може би си струва да отидем при силните и да им се закълнем във вярност? — изрече замислено Данилов.

— По-добре да отидем при аларите — каза дядо. — Докато не видя с очите си всичко това, което ни показа изчислителят…

— Не съм ви излъгал. Ще се убедите.

Както и можеше да се очаква, той беше станал значително по-уверен в себе си, след като се озова извън Земята.

— Колко далече е флотът на аларите? — попита дядо.

— Сто трийсет и три светлини години.

— Дванайсет джампа? — възкликна Данилов.

— Единайсет, ако изчисля всичко както трябва.

— Можем да претендираме за книгата на рекордите на Гинес — каза Данилов без особен ентусиазъм. — Още никой не е ходил толкова далече от Земята… Ако дадем час за реанимация на „Влъхва“ след всеки скок… и ако не спим, сме там след половин денонощие. Изчислявай курса, Карел.

Влечугоидът доплува до навигационния пулт. Да си бяха сменили местата с дядо…

Все пак ни бяха необходими не единайсет джампа, а тринайсет. По-скоро не заради грешка на изчислителя, а заради несъвършенствата на навигационната система.

След шестия скок направихме почивка, за да похапнем. Изглежда, дядо и Маша изпитваха огромно удоволствие от храненето в безтегловност. И аз самият някога обичах този процес на преследване на реещите се парчета месо и капки сок. Много отдавна…

— А усещанията, които дава джампът, наистина не могат да се предадат с думи! — разсъждаваше дядо. — Колко бледи са всички аналогии! Ягоди със сметана, топла морска вода, дивна музика, творчески екстаз… да, и оргазъм, най-сетне. И пак не е същото!

— Моят навигатор… Ринат… казваше на всички така: „Сякаш две прелестни девойки ти масажират гърба, докато пиеш през сламка студен коктейл, легнал върху софа в източна баня.“

— Той сериозно ли? — изуми се дядо.

— Не, навярно. Но хората някак се замотават и престават да уточняват.

Маша не участваше в обсъжданията. Ядеше безмълвно, поглеждайки дядо, лицето й беше почервеняло и дори бе станало симпатично. Тя май наистина е влюбена в него, по дяволите! Почувствах някаква нелепа безумна ревност. Дали дядо забелязва поведението й? Или, като истински кабинетен учен, не е способен да приложи знанията си, когато засягат лично него?

Изчислителят си призна грешката в курса след деветия джамп. Ние все пак направихме още два скока, но така и не стигнахме до мястото на рандевуто.

— Пропуснали сме целта с двайсет и шест милиарда километра — каза влечугоидът, след като провери координатите няколко пъти. — С най-примитивните свръхсветлинни двигатели бихме изминали това разстояние за денонощие!

— А с джампър — за два часа. — Данилов явно се бе засегнал от нападката срещу любимата му совалка.

— Ако не греша…

За пръв път изчислителят си призна пряко, че и неговите способности си имат граници. Аз тъкмо се реех при един от илюминаторите, любувайки се на звездите. Съвършено чужда шарка на съзвездията. А ако влечугоидът не успее да ни отведе при аларите? Запасите на совалката стигат за седмица, нали екипажът ни е двоен. Толкова е лесно да се заблудиш в тази безкрайна пустота. Прекалено големи са крачките ни. Прекалено близо стига погледът ни…

— Подгответе се за скок — каза изчислителят.

Бутонът на джампъра, както беше редно, се натискаше от командира на кораба. Но властта на Данилов над събитията вече беше пълна илюзия. Бяхме принудени да оставим на Карел всички навигационни изчисления. Нито аз, нито Саша, нито Ринат не бихме извели совалката на място, отдалечено на сто и трийсет светлинни години от Земята…

Когато дойдохме на себе си след дванайсетия скок, останахме дълго време в креслата си. Сякаш някакво нервно изтощение се стовари върху всички едновременно. Изчислителят, държал се толкова добре през цялото пътуване, отново започна да скимти, като първия път. Лежахме, изнемогвайки от тромавостта и тежестта на безтегловните си тела, звездните искри сияеха в илюминатора, стоновете на влечугоида разсичаха тишината, нямахме сили дори да запалим фенерчето.

— Някой ден — прошепна Данилов — ще станем по-умни и силни… и ще измислим нещо по-бавно от джампа, но подходящо за пътуване между звездите. И тогава ще съберем всички совалки и ще ги пратим накрай света… за да може никога вече… никога вече…

Разбирах го. Това удоволствие ни погубва, изстисква всичко, което имаме в душите си, което бихме могли да съхраним за истинската работа. Силните раси ни превръщат без усилия в превозвачи, та нали този труд е толкова непоносимо, толкова чудовищно приятен! По-добре да се гърчехме от болка и ужас, като изчислителите…

— Млъкни, Карел — помоли дядо с немощен глас. — Млъкни! Твоето поведение… е недостойно за толкова развито същество…

Колкото и да е странно, това помогна. Чувството на гордост е универсален порок. Изчислителят утихна.

— Хайде да изчисляваме курса — каза Данилов. — Уморих се. Нека приключим с всичко това.

Ако дори той, с огромния му брой полети, не издържа поредиците от скокове, какво да кажем за дядо и за Маша? Не напразно между първите тренировъчни джампове и началото на редовните полети курсантите провеждат напълно безплатна почивка на най-хубавите курорти на Земята. Нещо трябва да измести еуфорията, да даде опора, психологическа котва, да набие в главата, че в живота има и други радости освен джампа. Навярно и онези девойки, които увисваха по вратовете на обърканите курсисти в Гърция, не бяха случайно там. КОСКОМ, Космическата комисия на ООН, ни осигуряваше райски удоволствия. Мишката-играчка, верният ми талисман, ми беше подарена от девойка в яхта насред Егейско море — това също е бил детайл от хитър план…

Аз и в живота ли съм толкова умен или само след джамп?

Извадих фенерчето и осветих кабината. Казах:

— Момчета, да се вдигаме. Не бива така.

Тринайсетият скок ни доведе до целта.

На екрана на радара проблясваха точки — корабите от червено-виолетовата ескадра на аларите. Може би бяха около сто — като се имат предвид загубите, цялата група. Значи изтребителите не висят в гнездата си на корпусите на крайцерите, а патрулират.

Храбрите мишки бяха изплашени.

— Да започваме да маневрираме? — предложи Данилов. Вероятно го сърбяха ръцете да направи маневрата за сближаване.

— Скоростите ни се разминават с повече от сто километра в секунда — спрях го аз. — Саша, нереално е да ги настигнем с нашите двигатели.

— Те сами ще се приближат — прекъсна ни изчислителят. — Вече спират.

Да, изглежда, аларите бяха започнали да маневрират още при появата ни в пространството преди петнайсет минути. Докато привеждахме кораба в ред, те изравниха относителните ни скорости и започнаха сближаване. Първи се приближиха изтребителите.

Навярно защото използваха четвъртична бройна система, аларите обикновено групираха корабите си по четири. Обкръжи ни една такава четворка — не знам дали почетен ескорт или стража.

— Нуждая се от връзка… — Изчислителят се вкопчи в пулта. Данилов бързо настрои приемника на стандартната честота на Конклава, използвана от корабите на различни раси за близка връзка. Но това беше необходимо по-скоро на нас, отколкото на влечугоида. Той пренебрегна микрофона. От високоговорителите се чуваше шумолящата, плавна реч на аларите. Така шепнат листата, когато падат на земята в спокойно есенно време. Ответно шумолене — и гласовете на пилотите млъкнаха. Явно вече говореше влечугоидът.

— По-лесно ли ти е да установиш електронна връзка? — попита дядо.

— Не мога да произнеса тези звуци сам — отговори изчислителят, без да прекъсва „разговора“ с аларите. — Гърлото ми беше модифицирано, за да мога да общувам с хората. За гласовата комуникация с аларите използвам устройство за превод.

Изтребителите кръжаха около нас. Надникнах в екрана на радара и доплувах до илюминатора. Дядо и Маша бяха направили това отдавна.

Едно от корабчетата се плъзна на двайсетина метра от нас. Матовосивата обвивка изглеждаше като нещо меко и живо, сякаш бе кожа на невиждан космически звяр. Няколко прозрачни амбразури и плоската пластина на двигателя се плъзгаха по обвивката, сменяйки постоянно местоположението си.

В мига, в който изтребителят преминаваше съвсем наблизо, ми се стори, че кълбото леко се сплеска, придобивайки за миг формата на бобено зърно.

— Карел! Корабите им способни ли са да се трансформират? — възкликнах.

— Колко малко знаете… — въздъхна изчислителят. — Да, разбира се. Корабите на аларите използват технологията „жив метал“, предоставена им от даенло. Много е удобно при сражения. Но разходът на енергия е прекомерен.

Изтребителите танцуваха около совалката, докато не се приближиха крайцерите. От време на време към нас се насочваха конуси от бяла светлина, карайки ни да замижим. После от пустотата се появиха три диска, ориентирани с ребрата си към нас. А флагманът, който идваше подир тях, се движеше с плоскостта към нас — като гигантска чиния. Наистина беше продупчен… но ремонтните дейности бяха в ход и той вече не изглеждаше толкова ужасяващо, колкото в показания от изчислителя клип.

Размерите на флагмана бяха достатъчно големи, за да се възползва от това умореният от безтегловността мозък. Нещо във възприятията се преобърна — и вече не флагманът идваше към нас, а ние падахме към металната равнина, залята с разноцветни светлинки, настръхнала със своите кули и антени. Падахме все по-бързо…

Вкопчих се в обвивката, отчаяно стараейки се да не се паникьосвам. Не може аларите да са решили да направят такова грубо скачване!

И те не го направиха. Повърхността на диска „под нас“ се разлюля, отвори се шлюз, совалката потрепна — бяха ни уловили с гравитационен лъч.

— Подът! — извиках аз. — Ориентирайте се с крака към пода!

Но дядо и Маша се бяха отпуснали прекалено много от първата в живота им безтегловност. Когато в совалката се появи гравитация, те още висяха при илюминаторите. Успях само да подхвана падащия дядо и да поема удара върху себе си. Мамка му, някои като остареят, отслабват, а други — напротив!

Обвивката на совалката леко изхрущя, преминавайки мигновено от вакуум в атмосфера. Маша беше седнала на пода и потриваше ударения си лакът. Дядо слезе с пъшкане от мен, застана на четири крака. Изрече учудено:

— Гледай какво нещо… Благодаря, Петенка. За моята възраст… това е прекалено.

Погледнах виновно към Маша. Ако бях действал малко по-чевръсто, можех да предпазя и двамата.

— Благодаря, Петя — каза тя без никаква ирония. — А аз се стъписах, глупачката… Андрей Валентинович, как сте?

— Добре съм — изрече замислено дядо. — Само че защо нашите предци са започнали да ходят изправени? Така е много по-удобно.

Въпреки протестите му Маша го настани в креслото. Двайсет часа в безтегловност не са много, но краката на онези, които не са свикнали, започват да се подкосяват.

Приближих се към илюминатора и за пръв път в живота си погледнах кораб на извънземни отвътре.

Това беше същата онази зала, в която пилотът от чуждата раса се беше сражавал с аларите. Веднага я познах, въпреки че корабът-леща вече го нямаше. Грапавите плочи на пода, неравният като свод на пещера таван. На стените — някакви кубове от мътно стъкло, сияещи със слаба оранжева светлина. И навсякъде — алари. Очевидно шлюзът не се беше разхерметизирал при вкарването ни вътре, въздухът се задържаше от силово поле. Извънземните имат много такива полезни нещица.

Дланите ми се изпотиха. Аларите бяха прекалено много. И прекалено приличаха на обикновени мишки. Сякаш се бяхме смалили, сякаш се бях превърнал в Лешникотрошачката, попаднал в Царството на мишките…

Интересно, кой ли щеше да е майстор Копелиус — дядо или изчислителят?

— И кой тук е Царят на мишките15? — попита дядо, когото Маша беше принудена да отведе до илюминатора. Не се учудих от сходството в асоциациите. Съвсем нормално.

— Най-младата особа… — изсъска изчислителят. — Тя е най-отпред… черна козина и златист костюм… Командващият на флота.

— Той ли е или тя?

— Засега още не е решено. Аларите определят пола си след като окраската им стане тъмносива. Но вие можете да говорите в мъжки род — аларите знаят, че на Земята флотът се възглавява от мъже.

Маша изсумтя.

Данилов се приближи към нас. Усетих как ме бодна съвестта — пускането на програмата за спирането на дейността на кораба беше мое задължение, а аз оставих тази работа на командира. Но той не каза нищо. Сложи ръка на рамото ми и изрече тихо:

— Е, Петя, ще излизаме ли?

— Нищо друго не ни остава.

Аларите чакаха. Оправих униформата си, потупах по джобовете си. Напипах нещо. А, да, ножът. Подаръкът от малкия съсед…

Сам не знам защо го извадих и го закачих за колана си, до пистолета. Данилов ме погледна смаяно, но не каза нищо.

— Почакайте за минута, моля — обади се неочаквано Маша. — Мисля, че преди да излезем, всички ние трябва… да се измием.

Погледнахме послушно в илюминаторите. Ще почакат мишлетата, какво толкова.

— Ще можем ли да дишаме при тях? — попита Данилов.

— Да — зарадва ни изчислителят. — Съдържанието на кислород е дори по-високо от земното. Ще се чувствате напълно комфортно.

— И силата на тежестта им е по-голяма — каза замислено дядо.

— Не, само така ти се струва — поклатих глава аз. — Нула цяло и девет, или нула цяло и деветдесет и пет от земната гравитация.

— Деветдесет и четири процента от земната гравитация — потвърди с готовност влечугоидът.

— Изпитваш ли удоволствие, когато споделяш знанията си? — попитах аз.

— Разбира се. Но това винаги е било забранено от силните раси. — Карел избухна в смях, примесен с кашлица.

Съскането на клапана спря — налягането се беше изравнило. Двамата с Данилов разхерметизирахме външния люк и го отворихме.

Миризмата беше леко кисела, като в стара, непроветрена селска къща. Слаб скърцащ звук. Не осъзнах веднага, че това е драскане на нокти по пода.

Аларите минаваха и ни разглеждаха.

Данилов спусна аварийния трап — лека стълбичка. Аз слязох пръв, после — Маша, после заедно подхванахме дядо. Влечугоидът просто скочи. Данилов слезе последен от кораба.

Мишките чакаха.

— Приветствам командващия на флота — каза тържествено изчислителят. — Аз дойдох. Човекът Хрумов и неговите приятели дойдоха с мен. Хората са на наша страна!

Сякаш това не бе станало ясно веднага, щом аларите са видели совалката!

Командващият тръгна към нас, бавно ни обиколи. Дядо разглеждаше аларите без излишно притеснение, аз последвах примера му. Данилов гледаше право напред, сякаш не виждаше огромната черна мишка. Маша изучаваше тавана с каменно лице.

Та нея я е страх от мишки! — осъзнах аз неочаквано. Не можах да се сдържа и се закикотих. В тишината смехът ми прозвуча неочаквано силно. Като предизвикателство.

Черната мишка застина пред мен. А аз продължавах да се смея и я разглеждах. Предни лапи, по-дълги от задните, къса пухкава опашка, плъзгаща се по пода, полуотворена уста, пълна с остри зъби… Не ме е страх от теб, гризачо в златиста туника! Ти си просто смешен. Даже с нещо си симпатичен, но си смешен.

— Пьотър… — каза аларът. — Ти си Пьотър.

Гласът му беше красив. Силен, дълбок, съвсем различен от обичайното приглушено шумолене. Само че не идваше от устата му! Под острата муцунка на алара, почти неразличима на фона на черната козина, потрепваше малка торбичка, с размерите на два юмрука.

Това беше куалкуа!

Симбионт-преводач!

— Да, аз съм Пьотър Хрумов — отговорих.

Значи изчислителят от самото начало е смятал да доведе не само дядо, но и мен.

— Вашето присъствие също е ценно — съобщи аларът на Данилов и Маша. Небрежно, без особен пиетет. — Но твоето е незаменимо.

— Защо?

— Подай ръка.

Не се колебах. Протегнах дясната си ръка към алара. Всички гледаха в пълната тишина как черната мишка подушва дланта ми. После вдига глава нагоре…

Черната торбичка на шията му леко завибрира и се разпадна на две части. Едната остана на алара, а другата увисна на пръстите ми като парче желе.

— Пьотър! — извика дядо. Но аз не дръпнах ръката си, не изхвърлих куалкуа. Стоях и чаках.

Просто не разбирах какво става!

Лепливата черна маса запълзя нагоре по ръката ми. Не по ръкава, а сякаш се раздели на две: отчасти си оставаше отгоре, а отчасти — върху кожата.

— Не се бой… не се бой… — шепнеше меко симбионтът. — Бъдещ гостоприемнико…

Той започна да променя цвета си — от черен към розов, телесен!

Едва в този момент размахах ръка, нервите ми не издържаха. Но вече беше невъзможно да се отлепи куалкуа. Миг — и започна да се смалява. Сякаш се просмукваше през тъканта на куртката. Кожата в горната част на ръката ме заболя.

Нададох вик, свалих куртката и разкъсах ръкава на ризата. Куалкуа го нямаше.

Затова пък ръката ми се беше удебелила. Бе станала по-мускулеста.

— Махай се, гадино! — извиках аз. Измъкнах с лявата ръка подарения ми нож и замахнах над кожата си.

Не бива, не бива… — дочух шепот в ума си. — Пьотър, не бива…

— Не бива — каза иззад гърба ми дядо. — Петя, като че ли разбирам какъв е замисълът им.

— А аз — не! — извиках, готов във всеки момент да разпоря собствената си плът, така предателски поддала се на извънземното. Дори болка нямаше!

— Ще ти бъдат дадени всички обяснения — изрече с упрек аларът.

Преди някой да успее да реагира, аз повалих командващия флота на пода. Ножът ми застина до гърлото му.

— Накарай тази твар да се махне от тялото ми! — изкрещях. Огледах се. Аларите нервно пристъпваха от крак на крак, но явно им бяха дадени инструкции да не се приближават. — Или с теб е свършено, гадино!

— Не се бой — произнесе симбионтът на алара. — Възможно е, в края на краищата, и да ме убиеш. Или аз теб. Но това ще стане малко по-късно. Малко по-късно. Сега си скъп гост. Ти си надеждата на Галактиката.

— Нека куалкуа излезе!

Нещо потече по тялото ми, оставяйки влажна следа. Като огромен гол охлюв. Разтърсих крака си и от панталоните изпадна къс безформена плът с цвета на кожата ми.

— Това беше само проверка — каза командващият. — Важно беше да се убедим, че куалкуа са съвместими с човешкия организъм. Това е абсолютно необходимо за нашия план.

Огледах се в търсене на подкрепа, но всички стояха безмълвно. Маша се мръщеше гнусливо, гледайки куалкуа, Данилов беше извърнал поглед, дядо протягаше ръка успокоително…

— Пьотър, длъжни сме да ги изслушаме…

— Няма да позволя на тази твар да влиза в тялото ми! — закрещях аз. — Каквото и да изисква вашият план.

— Струва ми се, че те са прави — каза дядо. — Петя, успокой се…

И в този момент нещо се пречупи в мен…

Нима той разбираше какво е чужда твар да се вмъкне в тялото ти! Говореща, пълзяща, разумна твар!

Нима това го интересуваше?

— Аз все пак съм само инструмент за теб! — изкрещях. — Инструмент!