Студени играчки са звездите

Глава 1

Това е таван.

Отгоре е, значи е таван. Неравен, сиво-кафяв, необичаен… чужд.

Обърнах глава.

Тесен отсек. Всичко е неравно, наръбено, гофрирано. Подът, стените, таванът. Изглежда, и креватът, на който лежа, е на хълмове. Осветлението идва от мътни обли тела, разхвърляни в безпорядък по стените, светлината е оранжева, неприятна.

Къде съм?

И, най-важното — кой съм аз?

В главата ми има само пустота. В тялото — отпуснатост. Трябва да стана…

Нещо не ме пускаше. Надигнах глава и видях широка лента от плътна тъкан, препасваща тялото ми от коленете до гърдите, притискаща ме към леглото. Между другото, леглото наистина беше неравно, то бе по-скоро част от пода, издигната малко по-високо.

Как съм попаднал тук?

И кой съм аз?

Нищо не помня…

Обзе ме страх. Виждах отсека, в който лежа, и всичко, на което попадаше погледът ми, придобиваше имена. Стени, под, таван, легло, светлина, лента… Не бяха и чак толкова много. Няколко понятия, те се търкаляха в празния ми череп, сякаш… сякаш? Нещо в нещо друго… но не помня какво и къде.

В малък свят се бях озовал — можеше да се измери със стъпки. Шест на шест стъпки, може би. Опрях крака в леглото, опитвайки се да се измъкна от лентата. Но тя моментално се напрегна и ме притисна още по-силно. Съпротивлявах се безмълвно, и дори ми се удаде да изпълзя малко, но после лентата ме притисна толкова силно, че ми спря дъха. Застинах, поемайки си жадно въздух. След малко лентата се отпусна.

Така значи. Затвор.

Какво е това затвор? Място за изолиране от околния свят. Значи този свят го има. Значи не е ограничен само до сивите стени.

И това вече е успех. Нещо изпълзява, измъква се от паметта ми. Плахо, неуверено, но все пак там. Стените, подът, таванът, леглото, оранжевата светлина — това е затвор. Освен него ме има и мен. Ръце, крака, празна глава… Има ги и движенията — да станеш, да изпълзиш, да вървиш. Има ги още и числата. Едно, две, три, четири, пет, шест…

И всичко това може да се каже. На глас. Високо.

— Кой съм аз? — попитах тавана. Пресъхналите ми устни се движеха с усилие, звукът едва се чуваше, но този опит ме обогати с множество нови понятия. Устни, език, гърло, дишане, въздух, звук.

Само да можех да се измъкна оттук! Да видя още нещо! И ще си спомня, непременно ще си спомня всичко. Кой съм и как съм попаднал тук.

Шумолене — и аз обърнах глава. В стената се отвори люк. Люк е онова, през което се влиза. Малък беше — би ми се наложило да се наведа, за да премина през него.

От люка в килията влезе същество. Четирикрако, безръко, с дълга остра муцуна, с опашка. На гърлото му имаше люлееща се буца, наподобяваща болестен израстък. Обликът му беше отблъскващ и кой знае защо — тревожещ. С това същество беше свързано нещо много неприятно… Не, с тези същества. Те са много, знам. Не помня, но знам.

Нима и аз…

Надигнах рязко глава и погледнах собственото си тяло. Не, доколкото мога да съдя, то е съвсем друго. И обикновено не се движа на четири крака.

— Как е самочувствието? — попита съществото.

Гласът му беше като музика. Просто защото беше нещо, различно от тишината.

— Напрегнат и объркан съм — казах аз. — Кой си ти?

— Алар. Това не е лично име, а наименование на расата.

Речта му, изглежда, излизаше не от устата, а от израстъка на шията. Навярно нещо подобно на гласова тръба-резонатор.

— Защо съм лишен от възможността да се движа?

— Ти си агресивен — отговори аларът. — Нанесе ни големи разрушения.

Разрушения?

Огъня… да, помня огъня. В тъмнината, там, където не е имало и не може да има огън, избухва пламък. Отломки, носещи се към мен, аз се изплъзвам, летя…

Значи умея да летя?

… Летя през тъмнината и студа, но прекалено много сили са отишли за разрушението, за пламъка, изгарящ метала, нещо ме тегли назад…

— Кой съм аз?

Аларът щракна с челюсти:

— Не се преструвай! Ти знаеш кой си! Ние трябва да ти зададем този въпрос!

— А вие не знаете ли кой съм? — уточних аз глупаво.

Съществото отстъпи крачка назад. Вирна муцуна към тавана.

— Неприятност… — прошепна то.

— Освободете ме — помолих аз. — Моля ви. Ще съм ви крайно признателен. Няма да причинявам разрушения.

— Не. Ти си опасен.

— Така ли ще лежа?

— Да.

— Дълго ли?

— Много дълго.

Страхът се събуди в мен.

Не искам!

Нищо няма да си спомня, няма да си върна себе си, докато лежа в малката килия, привързан към леглото, безпомощен и неподвижен.

Отново се замятах, и лентата отново се натегна, сковавайки движенията ми.

— Искам да пия вода… — помолих, когато способността ми да дишам се върна.

— Това е разрешено.

Съществото излезе през люка. Чаках, люкът оставаше отворен, но в него не се виждаше нищо, само къс полутъмен тунел. После аларът се върна.

Оказа се, че той може да ходи и изправен, а в предните си лапи стискаше малък метален съд.

— Това е течна храна. Тя ще утоли глада и жаждата ти.

Отпих жадно от поднесения към устата ми съд. Вкусът беше отвратителен. Солено-сладък, течността бе тъмна и гъста, с някакви буци…

Но ми бяха нужни сили. За да се измъкна, ми бяха нужни сили.

— Благодаря — казах аз, след като допих всичко.

— Ще лежиш неподвижно и ще мислиш — каза аларът. — Когато се наложи да отделиш продуктите от метаболизма си, ще ми кажеш. Когато решиш да разкриеш кой си, ще ми кажеш.

— Не знам кой съм — изрекох отчаяно. — Ако ми се наложи да лежа така, няма да си спомня нищо.

— Ще ти се наложи да чакаш — каза аларът. — Ние вземаме свои мерки. Поканихме експерти. Те ще установят какъв си.

Експерти — това е добре. Експертите винаги се справят. Те са безупречни, защото това е техният дълг, знам. Но аз съм длъжен да разчитам на себе си.

Това е моят дълг!

Колко е неуютно, когато е невъзможно да изпълниш дълга си!

— Ако светлината те дразни, съобщи за това — каза аларът.

— Тя е… оранжева.

— А какъв цвят предпочиташ?

— Бял. Жълт.

— Добре.

Съществото излезе. Наистина, скоро осветлението се смени с бледожълто.

Мисли!

Кой съм аз и какво правя в затвора? Какви са тези алари? Защо са ми толкова неприятни? Какво трябва да направя? В какво се състои моят дълг?

Пустота. Главата ми сякаш е потрошена — нито мисли, нито спомени. Не може да се мисли — за да се строят догадки, трябва да се оперира с понятия. А те са прекалено малко. Стени, под, таван… едно, две, три… Алари, експерти и…

Кой съм аз?

Времето се точеше безкрайно. Веднъж се възползвах от предложението на черното същество и помолих безучастните стени за помощ. Много бързо дойде алар, но не същият, а друг. По-светла козина, различен оттенък на гласа, малко по-големи размери. В предните си лапи стискаше съд от бял метал. Като в болница.

Болница — това е място, където лекуват…

Отново останах сам. Леко отслабената лента отново ме притисна към леглото.

Трябва да има нещо, за което да се хвана. Всеки къс от спомените ми можеше да помогне.

Разрушение?

Тъмнина, огън, полет…

Плен.

Опитах се да се измъкна — плениха ме. Странна съскаща реч, сбирщина от дребни същества… Аларите…

Ето откъде е затворът.

Схватка — търкалям се по пода, облепен от ревящи, драскащи същества. Ноктите се впиват в кожата…

Вдигнах глава и огледах кожата си на местата, които не бяха прикрити от лентата. Аха. Рани. Почти зараснали драскотини и по-дълбоки рани, но покрити с едва видима коричка. Лекували са ме?

Аз съм в плен. Наоколо са не-приятели. Аз се сражавах с тях, но загубих. После са направили нещо с мен — и съм се лишил от памет. Знам, че някъде има мои приятели. Мой свят.

Моят дълг е да се върна.

Измина много време. Храниха ме два пъти, веднъж ме изтриха с влажен парцал, отмятайки части от лентата. Оказа се, че съм абсолютно гол, и почти цялото ми тяло беше покрито с рани.

Нищо.

Попивах всяко ново понятие, всяка чута дума. Редях ги една до друга, търсех корени и връзки. Вода — а случва ли се тя да е по много на едно място? Да. Това е морето. Храната — тя винаги ли е такава? Не, тя е най-различна и приятна на вкус. Аларите — такива ли са съществата, при които трябва да се върна? Не… май не.

Трябва да бъдат такива като мен…

Заспах и вероятно съм спал дълго. Във всеки случай, когато се разнесе звукът на отварящия се люк, се събудих веднага и се чувствах отдъхнал и освежен.

Влезе онзи, първият алар. И не беше сам.

Превити зад него, по тунела вървяха още някакви същества.

Приличаха на мен!

Хора!

Аларът им каза нещо, но аз не разбрах нито дума. Чужда реч. Но засега ми беше достатъчно и това, че виждах свои събратя.

Първият беше висок мъж. На около двайсет и пет, навярно. Със сурово, волево лице. Следващият — пълен побелял старец. Последният — млада жена със събрана на опашка коса.

Колко нови неща!

Възраст и пол. Ние живеем и остаряваме. Променяме се с възрастта. Има мъже, има и жени.

Като камъни, падащи на дъното на пропаст, пълнещи зеещата дупка. Но колко от тези камъни са необходими?

Няма значение. Сега се наслаждавам на самия факт, че съществуват подобни на мен. Колко нови неща ще успея да си спомня сега!

Мъже и жени, старци, възрастни и деца… В паметта ми не изплуваха лица, не се появиха фрази и чувства. Но сега знаех, че ги има.

Аларът продължаваше да говори с новодошлите. Те отговаряха с кратки фрази и ме разглеждаха. А аз им се усмихвах, наслаждавайки се на тази среща. Всички те ми бяха симпатични. И старецът — у мен възникваше неволно чувство на уважение към него. И мъжът — той явно беше опитен, виждал всичко човек, добър приятел, професионалист в работата. И жената — тя беше прекрасна, както може да бъде прекрасна само единствената жена на света…

— Разбираш ли говора им? — попита ме неочаквано аларът.

— Не. — Преглътнах буцата в гърлото си. — Те знаят ли кой съм?

Мъхнатото същество не благоволи да ми отговори.

Затова пък жената се приближи и прекара ръка по челото ми. Протегнах се да поема тази снизходителна ласка с цялото си тяло, и проклетата лента моментално ме задуши.

Изглежда, хората забелязаха това. Всички те заговориха едновременно с алара. Възбудено, протестирайки. Той им се зъбеше мрачно. Но очевидно натискът им беше прекалено енергичен — малкото черно същество издаде няколко съскащи звуци и лентата се плъзна встрани от тялото ми. Изчезна, вмъкна се някъде под леглото. Бях свободен!

Свалих крака на пода, усещайки с наслада опората. Леко ми се зави свят, но не възнамерявах да пропилявам възможността да направя поне няколко крачки.

— Не се отделяй от леглото! — нареди аларът.

Добре, ще се подчинявам…

Разходих се около леглото си. То наистина беше хълмисто, неравно. После седнах на него.

Хората ме гледаха някак странно. Особено жената. Изведнъж тя извърна поглед.

Какво нередно бях направил?

Мъжът свали куртката си и безмълвно ми я подаде. И аз внезапно се досетих, че да се ходи гол е неприлично! По дяволите!

Побързах да хвърля куртката върху коленете си.

— Не мърдай! — нареди аларът. Приближи се към мен, хвана куртката и бързо прерови джобовете с предните си лапи. Оказа се, че там няма нищо, но той провери и подплатата, и шевовете, и едва след това ми върна дрехата. Прикрих голотата си и казах:

— Върнете ми вещите.

— Не.

— Отказвам да общуваме и да отговарям на въпросите ви.

След кратка пауза аларът попита нещо хората. Очевидно те го посъветваха да не ми противоречи.

Вторият алар се появи твърде бързо. Донесе моите шорти от блестяща сребриста тъкан. Жената отново се извърна, аз бързо ги обух и понечих да върна куртката на мъжа, но той поклати глава. Очевидно това означаваше, че мога да я оставя за себе си. Облякох я и закопчах всички копчета, както си бяха, докато я носеше бившият й собственик. Попитах алара:

— А къде са останалите ми дрехи?

— Какви дрехи?

Сякаш ми дойде озарение. Гледайки хората, започнах да изброявам:

— Обувки, чорапи, панталони, риза, пуловер, потник, гащета, пола и сутиен.

Острият нос на алара затрептя.

— Наведнъж ли ще облечеш всичко това?

— Не знам. — Аз се замислих. — Не. Сутиенът е част от дамския тоалет.

— Ти беше само с това — посочи към шортите ми аларът. — Доволен ли си? Готов ли си да си сътрудничим?

— Да — реших аз.

— Обвинен си в престъпления. Ти унищожи наши кораби.

Кораби!

Звезди и планети!

Космосът!

Аз летях, наистина летях. Но не сам, а в кораб.

— Не помня — признах си. — Не помня.

— Как се казва планетата ти?

Чак замижах, опитвайки си да си спомня. Много исках да намеря в паметта си една дума. Не за алара, а за себе си…

— Не знам.

— Тези същества — посочи аларът хората — от твоя вид ли са?

— Може би…

— Планетата им се нарича Земя. Това говори ли ти нещо?

— Земята е мекият слой на почвата.

— Отговори на въпроса.

Земя — повторих си аз бавно. Земя.

— Не.

— Сега е период на почивка. Но ние ще се върнем и ще продължим разговора си — каза аларът. — В мое отсъствие можеш да се движиш из цялото помещение.

Каква щедрост!

— А как се нарича тази планета? Къде се намираме?

— Това е кораб — каза аларът след кратка пауза. — Засега — толкова. Трябва да помисля.

Той каза нещо на непознатия език на хората и те тръгнаха да излизат с явно съжаление, хвърляйки ми съчувствени погледи.

Значи тук малко неща зависят от тях.

И за тях аларът е не-приятел. Това е много тъжно. Не-приятелите трябва да стават приятели.

Бях сигурен, че ме наблюдават. Затова оглеждането на помещението ми отне много дълго време — разхождах се напред-назад, спирах, за да разтрия краката си, присядах. Нека си мислят, че възстановявам подвижността си. Това, между другото, също е полезно.

Аз съм на кораб — голям кораб, очевидно. Моят кораб беше по-малък. Възможно е да се намира някъде наблизо.

Разбира се, шансовете са малки. Но аз съм длъжен да се възползвам от тях.

С какво разполагам, освен със собственото си тяло?

Шортите и куртката. Шортите не могат да ми помогнат с нищо, освен ако не ги накъсам на ивици, не направя въже от тях и не се обеся. Куртката… Плътна тъмносиня тъкан, мека подплата, някакви емблеми с непознати символи и знаци на чужд език. Закопчава се с копчета, а има и малки парчета метал, разположени успоредно на копчетата, от двете страни на дрехата. Също за закопчаване? Така изглежда… Очевидно, това е част от униформа. Също безполезна… стоп! Повъртях с пръст края на шнурчето, подаващо се от долната страна на куртката. Отляво и отдясно шнурчето излизаше от малки метални пръстенчета. Аха, това е, за да се стегне на кръста. Полезно нещо!

Продължавах да бродя из килията, мачкайки с пръсти възелчето на шнура. После го развързах и започнах внимателно да го вадя от другата страна на куртката. Това отне десет минути — куртката се набръчкваше, наложи се да я оправям, стараейки се да върша всичко възможно най-незабележимо за възможния наблюдател. Най-накрая усилията ми се увенчаха с успех. Шнурът се измъкна и в юмрука си, където го криех, държах почти един метър дълго здраво въженце.

Много хубава примка.

Не се съмнявах, че мога да се справя с алара с голи ръце. Съдейки от следите по тялото ми, вече бях водил такава битка и бях нанесъл големи загуби на рунтавите същества. Ненапразно се презастраховаха така.

Сега оставаше люкът.

Не можех да го отворя сам. Значи щеше да се наложи да моля за услуга самите алари. Този, първият, с черната козина, спомена нещо за „период на почивка“. Може би тогава охраната е намалена? Може би ме контролира само едно същество?

Стъпил на неустойчивата почва на предположенията, веднага загубих увереност. Ако наистина им се струвах толкова опасен, охранителите трябваше да са няколко. Но нали беше имало и битка в космоса? „Разрушения.“ Част от съществата може би се занимават с ремонт на кораба… А колко общо може да са на кораба? Две, шест, десет, сто?

Решимостта ми се стопяваше с всяка изминала секунда. И аз престанах да се колебая.

— Трябва да отделя отпадъците! — казах на тавана. — Носете гърнето!

Те се отнасяха доста внимателно към потребностите ми. Предишния път сивият алар се появи бързо, успях да преброя само до двайсет.

Десет… дванайсет… осемнайсет… двайсет…

Оказаха се извънредно пунктуални.

Люкът се отвори и аларът пристъпи в килията с нощното гърне в ръце. В следващия миг го повалих на пода и обвих примката около врата му. Съдът падна с грохот на пода.

— Кой контролира килията? — извиках аз, стягайки за миг шнура. Държах единия му крак в отвора на люка — за всеки случай, за да не му хрумне да затвори.

— Аз… — отговори аларът с нормален глас, без никакви признаци на задъхване. Може би дърпах слабо? Рязко дръпване — и съществото, притиснато от коляното ми към пода, захриптя и изрече със същия висок глас: — Не…

Очевидно този гаден израстък на шията, откъдето излизаха звуците, не зависеше от дишането. Леко отслабих натиска и попитах:

— Кой друг?

Мълчание. Нищо, това също е отговор. И той ми харесва.

— Къде е корабът ми?

— Няма да се измъкнеш — каза аларът, треперейки. — Пусни ме и се върни на мястото си. Аз ще ти донеса течност.

Неволно се засмях. Сега не ми е до това, не-приятелю.

— Отговори!

— Не…

Равномерният глас на алара контрастираше с конвулсивните му гърчове. Размишлявах отчаяно. Няма да имам втори шанс, това е сигурно. Този алар няма да каже нищо. Значи ще ми се наложи да отгатвам посоката…

Неочаквано се раздаде мляскащ звук. Израстъкът на шията на алара потрепна, раздели се на две от двете страни на шнура и частите му паднаха на пода. Цветът им беше бяло-розов, като обезкървено място. Късчетата се замятаха едно към друго.

Та това е някакво биологично устройство! Преводач! Или още по-лошо — същество-симбионт.

Хванах металния съд и ударих няколко пъти късовете протоплазма, размазвайки ги по пода. Съществото демонстрира способността си да се дели, но всяка жива форма си има граници на възможностите. Я се опитай да се събереш в едно цяло от каша, размазана по пода!

Розовата гъста течност потрепваше, променяше бавно цвета си, почти сливайки се с пода, но вече не се опитваше да се събере в едно цяло.

Обърнах се към алара — и тъкмо навреме. Възползвайки се от това, че държах примката с една ръка и натискът бе отслабнал, той ме удари с предната си лапа. Острите нокти разсякоха куртката ми, рамото ми пламна от болка. Страх ме беше да си помисля какво щеше да стане с ръката ми, ако бях гол.

Улових отново шнура с две ръце и започнах да затягам примката. Аларът каза нещо — прозвуча като шумолене. Бяхме изгубили възможността за комуникация.

И аларът беше загубил възможността да стане мой приятел.

Затегнах примката с всичка сила. Прошепнах:

— Дръпни въженцето…

Ето така се решават проблемите.

Тялото на алара омекна.

Освободих примката, взех я с лявата си ръка и подритнах тялото. Съществото изглеждаше мъртво или умиращо, както и отвратителният му симбионт. Не изпитвах съжаление към алара, както и омраза, впрочем. Тези, които не искат придвижване-към-мира, понякога загиват. Но може би той все пак ще дойде не себе си, този злощастен опашат мой надзирател.

Взех съда с дясната си ръка. Металът, от който беше изработен, бе лек, но здрав. По-добре от нищо.

Излязох от затвора с въженцето в едната ръка и със здравото гърне в другата.

Тунелът се оказа дълъг десет крачки. По-лесно щеше да е да го премина на четири крака, но веднага щях да загубя своята боеспособност. Наложи се да тичам прегърбен. После тунелът се раздели на две. Завих наляво, защото в тази посока тунелът беше по-къс и започваше да се разширява.

Помещението се оказа малко по-голямо от моята килия, но беше пълна нейна противоположност — стаята на охраната. Едната страна беше заета от огромен екран, блещукащ с ярки, заслепяващи цветове. Или по-скоро моето зрение се отличаваше от зрението на аларите и просто не можех да видя на този екран собствената си килия и трупа на удушения охранител. До херметично затворената бака на пода имаше още два съда, а до тях — течността с това, с което ме хранеха.

Но поне тук можех да се изправя в целия си ръст.

Насред стаята се издигаше легло като онова, към което бях прикован. На него лежеше неподвижен алар, който си приличаше с убития като две капки вода. Ох, колко непредпазливо от тяхна страна. И какъв късмет за мен!

Пристъпвайки безшумно с босите си крака се приближих до алара и с едно движение надянах примката на шията му. Той потрепна само веднъж — не смятах да рискувам. Когато съществото притихна, от него също се отдели парче протоплазма и аз повторих неотдавнашната процедура.

Неизбежни загуби. При изсичане на гора винаги остават дребни дървесни отпадъци. Ако не успея да се измъкна, бедата ще е много по-голяма. Да речем — горски пожар…

Огледах цялата стая, но не намерих нищо полезно. Не ми трябваше второ гърне, нито пък ми се ядеше от храната, оставена до съда за екскременти.

Значи трябваше да се върна назад. В десния ръкав на тунела.

Този път ми се наложи да вървя дълго. Чуждият кораб наистина беше огромен. Ако, разбира се, не ме бяха излъгали и наистина бях в космоса, на кораб…

С всеки изминал миг разбирах все повече и повече, че бягството ми е пълно безумие. Ако видя по пътя си затворени люкове — не бих могъл да ги отворя. Ако срещна алари — няма да се справя толкова лесно с всичките.

Но вече нямаше връщане назад.

Когато видях люк в стената, вече нямах нито една добра идея. Да продължавам да вървя или да се мъча със затворената врата — каква разлика? В лабиринта няма верни посоки, има само възможни.

Сложих длани на люка. Побутнах го наляво, надясно, нагоре, надолу. Никаква реакция.

Тогава просто почуках.

Отново нищо.

Постоях пред люка, който, вероятно, водеше към свободата. Ударих злобно със съда по него — чу се ехтящ звън. И се понесе по тунела.

Зад гърба ми се чу звук от отваряща се врата.

Не, сега не бих могъл да нападна аларите безнаказано. Моментът за това отмина.

Само че на отворилата се врата стоеше не алар, а същият онзи мъж, който ми даде куртката си.

Не можехме да се разберем помежду си.

В стаята, в която ме въведе мъжът, имаше няколко легла и столове — аз си спомних с удоволствие, че са измислени специални мебели, на които да се седи. И самото помещение беше голямо, и на пода имаше някакви вещи… тези хора не бяха пленници, а гости, макар и не най-уважаваните. Всичко тук изглеждаше правилно, обичайно.

Но те не можеха да ме разберат.

С мен говориха мъжът, жената, старецът. Както изглежда, на различни езици. Те се опитваха да разберат… опитвах се и аз. Уви, непознатите звуци не предизвикваха никакъв отклик в мозъка ми.

Нима ние също сме от различни раси? Въпреки всичките сходства помежду ни?

Старецът ме хвана за ръката, показа ми примката. Аз охлабих възела и направих жест, сякаш затягам въженцето около нечие гърло.

Те разбраха и заговориха бързо помежду си. Аз чаках. Нека сме от различни светове. Но си приличаме прекалено много, за да сме не-приятели. Нали мъжът ми беше дал куртката си, а жената докосна лицето ми с цялото плахо съчувствие, което можеше да си позволи пред алара.

Нуждая се от помощ. Без нея съм загубен.

Но ще рискуват ли те?

Те замълчаха. Мъжът се приближи към мен. Безмълвно се събу, подаде ми обувките. Започна да сваля панталоните си.

Приятели.

Докато се обувах, той свали от колана си продълговат калъф. Взех го — оказа се, че вътре има дълъг нож.

Приятели.

Панталоните се оказаха малко тесни и не успях да се справя със закопчалката. Мъжът ми помогна да се облека. Сега можеха да ме вземат за него. Искаше ми се да се надявам на това.

— Благодаря ви — казах. Нека не разбират думите, трябва да разберат тона. — Благодаря.

После мъжът ми даде пистолет. Странна конструкция — дебела ръкохватка, широк механизъм за зареждане, къса цев, завършваща с полусфера с рубинен цвят. Мъжът дръпна затвора и сложи много предпазливо пистолета в ръката ми. Показа спусъка.

— Ще си имате неприятности — беше единственото, което казах.

През това време старецът извади от обемистата чанта лист хартия и забавно, примитивно приспособление за писане. Изглежда, това беше парче графит, сложено в дървена обвивка. Започна да рисува схема — простичка и напълно разбираема.

Кръгче — моята килия. Линиите, водещи от нея — тунелът към стаята на охраната и това помещение. И разклоняваща се линия — по-нататъшният път.

Ако мащабът беше спазен правилно — голямото помещение не беше толкова далеч. Очевидно трябваше да се добера дотам.

— Нямам с какво да ви се отблагодаря — казах аз. — Но ако успея да се измъкна…

Старецът ми даде листа и ме целуна по челото. Като благословия.

— Няма нужда от оръжията — казах аз. — Аларите ще разберат откъде съм ги взел.

Очевидно те си мислеха същото. Мъжът ме хвана за ръката и бързо я поднесе към лицето си. Погледна ме въпросително.

— Не искам — казах аз. — Разбрах, но не искам!

Те чакаха. Тогава замахнах и го ударих с всичка сила по лицето. Мъжът залитна и притисна длани към лицето си.

Може би аларите ще повярват, че съм взел насила оръжието му?

— Благодарен съм ви — прошепнах аз. — Благодаря. Ще бъдем приятели.

Минах първите три завоя на тунела без никакъв проблем. Но по-нататък тунелът се разширяваше и излизаше в тъмна зала. Забавих крачка.

Много тихо. Неправилна тишина. Нечовешка.

Вдигнах подареното ми оръжие. Добре би било да го проверя, но не знаех какви са му боеприпасите. В краен случай ми оставаха ножът, примката и съдът. Много богат арсенал…

Залата беше с ромбовидна форма, почти неосветена, само тук-таме в стените блещукаха прозрачни обли лампи. И беше пълна с алари. Част от тях черни като нощта, друга част — почти бели, те лежаха на пода пред възвишение със странна форма. Изглежда, тези същества не признаваха правите линии. Възвишението приличаше малко на трибуна, но на него нямаше никой.

Какво правеха?

Последните минути ме бяха обогатили с толкова много нови понятия, че можех да предложа множество хипотези. Молитва. Почивка. Работа.

Каква разлика имаше — трябваше да премина през залата, независимо от това какво правеха.

Подареният ми пистолет едва ли имаше голям енергиен запас. А и да стрелям с него би означавало незабавно да вдигна тревога. Взех оръжието с лявата си ръка, а в дясната стиснах металния съд. Завързах го с шнура за китката си. Поех си дълбоко дъх и влязох в залата.

Цялата ми надежда се крепеше на това, че за аларите всички хора са еднакви. Бях с дрехите на експерта, който не бе пленник. Може би щеше да ми се удаде да се промъкна.

Изминах първите десет крачки спокойно. Дори прескочих някакъв алар, легнал право на пътя ми.

После те започнаха да се размърдват и да се обръщат към мен. Три остри муцунки се насочиха в моята посока. Всичките — неразличими помежду си, само цветът варираше от черно до бяло. Аз също съм неразличим за тях. Неразличим! Облечен съм с дрехите на експерта. Тръгнал съм бавно по свои дела… Изнасям нощното гърне…

По редиците от алари пропълзя шумолене. Тихо шумолене и затова — още по-плашещо.

Може би експертът нямаше право да идва тук. Може би ги смая пистолетът или съдът. А може би прекрасно различаваха лицата ни.

Малък черен алар скочи срещу мен. Очаквах това и успях да реагирам — протегнах ръката с пистолета към него и натиснах спусъка.

Проблесна тънък бял лъч. Лазерно оръжие… Аларът, налетял в движение на светещия лъч, изпищя. Козината на гърдите му избухна, той се разтресе и се строполи на пода, закачайки леко ръката ми.

Аларите зашумяха и наскачаха. Аз отново натиснах спусъка — и пистолетът потрепна, тромаво изхвърляйки малко керамично цилиндърче. Нещо във вътрешността му се завъртя.

Но какво е това — ръчно оръжие, което се презарежда за няколко секунди!

Изхвърлих пистолета заедно с надеждата да се промъкна лесно през редиците не-приятели. Извадих ножа и хукнах да бягам.

Цяла тълпа алари се нахвърли върху мен.

Не, в ръкопашния бой те бяха значително по-слаби. Отчаяно смели, бързи, но много по-слаби. Бягах, раздавайки удари с нощното гърне, така че кънтящото им ехо се сливаше в равномерно бучене. Ако металният съд беше по-тежък, нямаше да мръднат повече. А така полузашеметените алари отскачаха встрани, тъпо разтърсваха глави и се хвърляха отново срещу мен.

Едър светлосив алар скочи срещу мен, впи зъби в куртката на гърдите ми и ме заудря по лицето с дългите си предни лапи. За щастие не уцели очите ми, но от бузите ми потече кръв. Ударих го по хълбока с ножа и аларът падна, моментално изгубил бойния си ентусиазъм. Но това само разяри още повече останалите. Увисваха на мен още три пъти, спасяваше ме само това, че прийомите им бяха абсолютно еднакви — да впият зъби в гърдите и да удрят с лапи по гърлото и лицето. Куртката защишаваше тялото ми, но лицето ми стана цялото в рани, кръвта заливаше очите ми.

— На ви! — крещях аз, прекарвайки съда през рошавите муцуни. Дори забелязах слабото им място — черният връх на носовете. От удара в него аларите отскачаха много по-бързо и не рискуваха да се приближават пак. — Разкарайте се!

Не, не ме разбираха. Но у тях все пак имаше инстинкт за самосъхранение и те отстъпиха. Прекалено много алари пищяха от болка по ъглите, прекалено много се гърчеха на пода в локви тъмна кръв.

Избягах от залата, оставяйки зад гърба си тълпа от разярени и ранени алари. Не рискуваха да се хвърлят подире ми — въпреки че коридорът беше по-подходящ за техните размери, не се решиха да ме преследват. В тесния коридор щеше да им се наложи да се сражават с мен един по един, и щяха да останат съвсем без шансове.

Но сега загубих главното си предимство — изненадата. Вече знаеха за бягството ми и можеха да вземат мерки. Достатъчно е да затворят люковете — и ще се окажа в капан…

Бягах с всички сили, препъвайки се от време на време, но дори тогава не спирах. Ако можеше да се вярва на схемата, и този коридор трябваше да свърши с голямо помещение. Дори не ми се искаше да мисля какво ще има там.

Тунелът отново започна да се разширява. Изскочих в огромна зала — със същите прозрачни обли лампи в стените, с неравен таван. Само размерите бяха значително по-големи, отколкото в другите помещения. Ако корабът ми не е тук, всичко е свършено… Хангарът се оказа почти празен — само до входа на тунела стояха двама алари, които се вцепениха при появата ми.

— Здрасти! — извиках аз, стоварвайки върху главите им безотказното си гърне. Съществата се хвърлиха встрани, издавайки неразбираеми звуци. Изглежда, това бяха някакви техници, които не бяха в настроение да се сражават.

Получил секунда отдих, аз се заоглеждах. В стените се виждаха отворите на други тунели, откъдето всеки момент можеха да се появят разярените обитатели на кораба. Не ми се искаше да се завирам пак в тесните проходи.

А в далечния ъгъл на залата стоеше малко лещообразно корабче от матовосив метал. В него имаше нещо познато и краката ми сами ме понесоха натам.

Само че как смятах да го управлявам? Аз дори не знам как да вляза вътре!

И все пак продължих да бягам към металната леща. Това беше единственият ми шанс.

В този момент аларите нанесоха напълно неочакван и ефективен удар. Когато вече бях насред залата, подът под краката ми изчезна.

Безтегловност!

Разбира се, гравитацията на кораба беше изкуствена, а сега я бяха изключили. Висях във въздуха, нелепо размахвайки крака.

Колко глупаво!

Висях на метър над пода и се издигах бавно към тавана. А от проходите се изсипваха алари. На тях безтегловността не им пречеше — движеха се бавно, но уверено, вкопчвайки се с ноктите си за в грапавия под. Като в кошмарен сън — аз висях абсолютно безпомощен, а към мен бавно се приближаваха чудовища…

— А, не! — закрещях аз. Превих се — почти докосвайки пода. Пръстите ми задраскаха безпомощно по плочките.

Ножът!

Ударих с ножа по пода. Отчаяно, почти сигурен, че ще се счупи или ще отскочи и аз ще полетя към тавана. Но стоманата влезе в покритието и се заби здраво. Снижих се към пода и погледнах през рамото си.

Аларите се приближаваха. Разклатих острието, извадих го и го забих по-нататък. Отново се снижих. Като оставях във въздуха яркочервени кълбенца — капките кръв, откъсващи се от изподраното ми лице — аз се придвижвах към кораба.

Аларите зад гърба ми зашумоляха, съобразили, че жертвата им се изплъзва.

Това безумно преследване не беше дълго, но на мен ми се стори цяла вечност. Когато до кораба оставаха десет крачки, корпусът му потрепна и започна да се разтваря като цвете. Един от аларите вече беше почти до мен и при поредното забиване на ножа в пода аз не си направих труда да се снижавам, а направо се отблъснах от него, насочвайки полета си към кораба. Ножът едва не остана в пода, но в последния миг успях да го измъкна и полетях над пода с премятане.

Аларите започнаха да скачат подире ми.

Не бях изчислил добре траекторията. Носех се нагоре и разбрах, че ще прелетя над кораба, без да имам сили да се хвана, и ще се забия в стената. Това щеше да е краят.

Но в мига, в който се превъртах над отворената кабина, нещо плавно ме издърпа надолу. Всичко застана на мястото си, гравитацията отново се беше появила. Не в целия хангар, а само над кораба. Паднах с вик право в широкото меко кресло, пред извивката на пулта. Куполът над кабината започна да се затваря.

Тласък — и в съседното кресло падна алар. Запищя и се хвърли върху мен. Измлатих го със съда, и докато съществото беше зашеметено, го изхвърлих през затварящия се купол. Още няколко алари се хвърлиха към кораба в напразен опит да успеят да проникнат вътре. Метнах по тях съда, и славното ми нощно гърне, изплъзвайки се от шнура, се върна при създателите си. Чак ми стана жал за този така неочаквано помогнал ми предмет.

Куполът се затвори и ме изолира от хангара. Вътрешната му повърхност веднага блесна с матова бяла светлина. Поех си шумно въздух, облягайки се назад в креслото. Независимо от всичко, това явно си беше моят кораб. Ненапразно ме беше пуснал и се бе затворил под носовете на враговете. За известно време бях в безопасност.

Глава 2

Бягството, срещата с експертите, битката — всичко това приказно ме обогати. Сега знаех толкова много неща — оръжията, безтегловността, гравитацията, раните и кръвта. Съзнанието попиваше новите понятия, изпълваше ги със смисъл.

Но корабът, моят кораб — той не извикваше нищо в него.

Може би това, че в кабината има две кресла, не е случайно? А ако не съм пилот? И приятелят ми, който умее да управлява кораба, е загинал?

Огледах с ужас зигзагообразния пулт. Множество разноцветни светлинки-индикатори. Прекалено нагъсто групирани и дребни — очевидно предназначени за обхващане с бегъл поглед, а не поотделно. Два овални екрана.

И по две вдлъбнатини в пулта пред всяко кресло, по две фунии, пълни с мастна сребриста течност.

Спокойно, корабът трябва да може да се управлява по някакъв начин. Индикаторите и екраните — това са системи за извеждане на информация. Кое може да е устройство за въвеждане?

Протегнах ръка и докоснах с върха на пръстите сребристата течност. На допир беше по-скоро някакъв гел, колоидна маса. Еластична и в същото време разтваряща се под пръстите…

Мушнах ръце във фуниите. Дланите ми сякаш попаднаха в топли меки ръкавици.

Приветствам те на борда, капитане…

— Кой си ти? — възкликнах аз. На глас, макар че чух думите само в съзнанието си. В тях имаше не повече емоции, отколкото на страница с математически формули. И все пак гласът беше на нещо живо.

Твоят борд-партньор. Корабът е готов за старт. Енергийните ресурси са възстановени.

— Не помня нищо — прошепнах аз. — Има ми нещо… на паметта…

Възможни причини за амнезията — разпит с използване на разрушаващо ментоскопиране, истеричен шок, задействане на психоблокировка.

— Кой си ти?

Твоят борд-партньор. Изкуствена система за управление на кораба.

— Кой съм аз?

А на този въпрос, колкото и да е смешно, компютърът не отговори веднага.

Капитанът на кораба — Ник Ример. Пилот от Групата за далечно разузнаване. Прогресор16 трети клас. Регресор първи клас. Кавалер на Ордена на славата трета степен. Право на свободно търсене и вземане на важни решения.

— Ник Ример? Това ли съм аз?

Ти си.

Оказа се, че не е необходимо да говоря на глас, за да ме чуе корабът. Ник Ример…

Ни най-малък отклик в съзнанието. Пустота. Мрак.

Загубил си всичките си лични спомени. Нуждаеш се от лекарска помощ.

— Искам да се върна у дома — прошепнах аз. — Вкъщи. Там… там е светло.

Сякаш от пустотата изскочи нещо, което за миг сви сърцето ми от мъка. Домът — това е светлина. Топлина и покой. Безопасност. Там няма озъбени муцуни на не-приятели алари. Там ще ми помогнат.

Да се приготвя ли за старт?

— Да!

Подготовката е завършена. Оценка на ситуацията — намираме се на борда на кораб на неизвестна, агресивно настроена цивилизация. Моля за пълно сливане за началото на активни действия.

— Да…

Притъмня ми пред очите. А след миг стоях насред чуждия хангар, заобиколен от аларите.

Не, това не бях аз! Това беше корабът! Просто бяхме станали едно цяло. Гледах едновременно във всички посоки. Чувствах силата на върналата се гравитация. Знаех процентния състав на въздуха във вътрешността на кораба. Чувствах енергийните потоци в стените и дебелината на тези стени…

Необходими са активни действия за излизане в откритото пространство.

Какво оръжие имаме? — помислих аз.

На борда няма оръжие.

Обърках се. Нали помнех мрака на космоса, пробит от светлинни избухвания…

Възможно е нестандартно приложение на релативния щит, противометеоритните оръдия, сеизмичните сонди, ремонтните лазери, системите за далечна връзка…

Прави всичко, което е необходимо! — помислих аз. Аларите около мен не просто стояха, те докарваха някакви устройства, готвеха се за щурм. Направи всичко, за да се върна вкъщи!

Изпълнявам. Включено е защитното поле.

Пръстенът от не-приятели около кораба се разпръсна.

Вдигам противометеоритния щит.

Нещо недоловимо се промени. Сякаш аз-корабът бях вдигнал над главата си здраво вкопчени една в друга длани… и куполът на покрива се бе пръснал под техния натиск, разпаднал се беше на прах и бе изгорял в мигновен ослепителен взрив.

Старт.

Започнахме да се издигаме заедно с потока въздух, излизащ през пробойната. Не срещнахме препятствия, очевидно чуждият кораб нямаше устройства за битка във вътрешността на собствения си хангар.

Впрочем аз нямах абсолютно никакви оръжия.

Колко смешно звучи — нестандартно приложение… Да, щитът може да изпарява космическа прах, движеща се със скорост, близка до светлинната. А може и да разрушава корпусите на неприятелски космически кораби.

Тъкмо се измъкнахме през пробойната, когато в хангара се включи някакво поле — можех да видя бледото му сияние. Това не беше нападение или опит да ни задържат — аларите просто спираха изтичането на въздух. Отдалечавахме се от тях сред облак от сребристи кристали от замръзнал кислород и пари.

Охо!

Корабът, в който бях пленен, се оказа огромен диск. И не беше сам в космоса — навсякъде се виждаха чужди кораби. Малки сфери, движещи се към нас на групи по четири, и още няколко диска-гиганти. Достатъчно беше да спра вниманието си върху някой от корабите, и той започваше да се уголемява, виждах всяко негово движение, и, изглежда, детайли от вътрешната му структура…

Отвличаща маневра и измъкване. Пускам сеизмичните сонди.

В корабчето — в мен — се разтвориха амбразури и шест малки конуса тръгнаха срещу чуждите кораби. Те се разпръснаха встрани, сякаш вече си бяха имали работа с подобна маневра.

Шест огнени сфери избухнаха в космоса. Видях как потоците от излъчване се изливат в пространството, видях как чуждите кораби се предпазват от взривовете със защитни полета.

Субатомни заряди със средна мощност. Използват се за сондиране на ядрата на необитаеми планети и справяне с непредвидени ситуации.

Понесохме се през бушуващия пламък. Не-приятелите останаха далече назад.

Преминаваме към свръхсветлин…

Когато дойдох на себе си, бях в кабината. Ръцете ми все още бяха потопени в сребристата течност, но вече не се усещах едно цяло с кораба.

Колко е хубаво, когато не ти се налага да гледаш във всички посоки едновременно!

Ти загуби съзнание. Подобри ли се състоянието ти сега?

— Да — прошепнах аз. — Къде сме?

В извън-пространството. Движим се към Родината.

— Далече ли е?

Корабът ми отговори след известна пауза. Равнището на нарушенията ти е доста високо.

— Сигурно. Не помня нищо. Дори името си.

Ти си Ник Ример. Пилот от Далечното разузнаване.

— Зле съм — признах си аз. — Не си спомням нищо от това.

Ситуацията има признаци на критична. Задължен съм да те доставя самостоятелно в Родината. Ако дадеш други разпореждания, имам право да не се подчинявам.

— Не искам нищо друго! — В мен се появи някакво раздразнение към послушната и предана, и същевременно глуповата машина. — Нали точно това наредих!

Беше извършено предупреждение за временно ограничаване на правата.

— Ами откарай ме!

Извадих ръце от течността, при което се чу мляскащ звук. Огледах кабината. Нима това е моето място за работа-за-родината? Как ще мога да продължа да принасям полза, ако паметта ми не се възстанови?

Не, ще ми помогнат. Непременно ще ми помогнат. Та аз направих толкова много — изгубил паметта си, без оръжие. Измъкнах се от плен, а сега се прибирам вкъщи и нося ценна информация. Нищо, че не помня много — корабът със сигурност пази всички важни данни.

Има и веществени трофеи. По-точно — подаръци. Нож, куртка, обувки, панталони… прояви на чужда култура, толкова близък до нас свят…

Мушнах лявата си длан във фунията на терминала. Само едната ръка — сякаш за да напомня на себе си, че не възнамерявам да вляза в пълен контакт.

— Колко ще продължи полетът?

Около четири часа.

— А колко е това?

Ти си загубил чувството си за време?

— Да!

Извеждам на екрана.

И двата екрана светнаха. На този, който беше срещу свободното кресло, имаше само сива мъгла. А пред мен — квадратен циферблат, разделен на десет сектора. По циферблата пълзеше стрелка, други две бяха неподвижни.

Денонощие — това е периодът на въртене на Родината около оста й. Денонощието се състои от десет часа. Часът се състои от сто минути. Минутата — от сто секунди. Пълният оборот на зелената стрелка е сто секунди. Пълният оборот на синята — сто минути. Пълният оборот на червената — десет часа.

Колко просто и естествено е всичко! Не би могло и да е различно. Но дори това е забравено!

Измъкнах ръката си от фунията и закрих лицето си с ръце. Не, вече няма да стана нормален. Никога. Аз съм болен, непълноценен, изрод, достоен само за съжалението на приятелите си. Какво като се върна вкъщи, щом вече няма да разпознавам лицата на близките си? Ще откривам своя свят наново. Ще търся ново място в живота.

Може би след година… година — това е периодът на въртене на Родината около Майчицата… спомних си, виж ти… след година ще се науча да бъда нормален. По-точно — да изглеждам като нормален. Защото винаги ще помня този миг, когато гледах циферблата на часовника и ми се струваше смешно и нелепо, че в денонощието има десет часа, а в часа — сто минути…

Мушнах ръка в терминала.

— Имам сериозно разстройство на паметта и възприятията — казах. — Правилно е, че няма да се подчиняваш на заповедите ми, борд-партньоре. Ще чакам помощта на специалисти.

Мъжествено и мъдро решение.

— Искам да си спомня колкото се може повече, борд-партньоре. Кажи ми, с каква цел се намирах в космоса?

Далечно разузнаване.

— Съществата, от които бях пленен, известни ли са в Родината?

Няма налични данни. Предполагам, че не.

— Как ме плениха?

Попаднахме на малките им кораби. Ти реши да осъществиш контакт, като превземеш един от корабите и го доставиш в Родината, с цел установяване на дружески отношения.

— Това… правилно решение ли е?

Да. Препоръчваната процедура при първи контакт е пленяване на един представител на чужда раса.

— А защо ние попаднахме в плен?

Появиха се нови кораби. Силна огнева мощ. Нямаше условия за бягство. Енергията свърши. Бяхме погълнати от най-големия кораб на чуждата ескадра.

— Какво стана после?

Ти прекъсна сливането и излезе навън с цел да започнеш мирен процес. Атакуваха те. Ти загуби съзнание. Нестандартното приложение на бордовите средства щеше да доведе до твоята гибел.

— А после какво стана?

Нищо не стана. Тъй като нямаше данни за твоята гибел, продължавах да функционирам. Отсъства седем пълни денонощия и четири и половина часа.

— Опитаха ли се да проникнат в теб?

Не.

— Значи не-приятелите нямат данни за Родината? Няма заплаха?

Достатъчно вероятно.

— Ще чакам — казах аз. — У дома ще ми помогнат. Непременно.

Почивай си. Необходим ти е отдих за възстановяване на организма.

Опипах лицето си — раните вече не кървяха, бяха се затворили някак съвсем незабележимо. Затова пък бях страшно гладен.

Храната е в контейнера между креслата. Отварям го.

Овалната издатина между креслата се отвори по същия начин като кораба — като разцъфнало цвете. Оказа се, че вътре има няколко цилиндрични контейнера. След като изслушах инструкциите на борд-партньора, отворих един от тях, скъсвайки отстрани покриващия го вакуумен плик.

В цилиндъра имаше гъста течност на буци… И храна, и напитка. Наистина, вкусът беше по-добър, отколкото на онази гадост, с която ме хранеха аларите.

Похапнах и пуснах празния контейнер в другия люк, който борд-партньорът ми отвори. Много ми се искаше да си изясня сам как действа цялото оборудване, нали само преди седем и половина денонощия аз съм бил истински пилот на кораба…

— Как те наричах по-рано, борд-партньоре?

„Партньоре“. Просто партньоре. Това е общоприетата форма.

— Ще се възстановя, партньоре — обещах аз. — Всичко ще бъде наред.

Да. А сега почивай. Това е медицинска препоръка.

— Разкажи ми за Родината. Нищо не помня.

Това не се препоръчва. Лечението ще се проведе от специалисти.

— Не мога да заспя сега — оплаках се аз. — Изобщо.

Ще ти помогна. Затвори очи и се отпусни-бди. Сложи ръката си в терминала.

Стараех се да заспя. Честно си държах ръката в топлата еластична течност, прехвърляйки в паметта си малкото, което знаех. Като дете, играещо си с ярки дрънкалки — малкото, което го има в достъпния му свят. Космосът, корабите, Родината, аларите, така приличащите на мен експерти, борд-партньора…

— Не мога да заспя, партньоре — казах, отваряйки очи.

Ти току-що се събуди. Приближаваме се към системата.

— Какво?!

Екранът.

Най-голямата на света дрънкалка — Слънчевата система — блещукаше пред мен. Топлият жълт огън на Майчицата, полузакрита от диска на Родината.

— Моят дом… — прошепнах. — Моят дом…

Не, нищо не можех да си спомня. Освен усещането, че това вече ми се е случвало: да гледам точно така приближаващата се планета. Предвкусване на радостта от срещата, покой, сигурност. Светлина, която не гасне.

Преглътнах, притискайки се към екрана. Всичко ще бъде наред! Ще ми помогнат, ще си спомня всичко, ще се посмея на своите страхове, на бягството… Глупавите агресивни алари ще станат наши приятели — винаги става така. Ще се посмеем заедно с тях на грешките от първата среща.

Комитетът на Далечно разузнаване е уведомен. Прикосновението към Родината ще се състои при Главния рекреационен център. Ще те посрещнат, Ник.

— Много ти благодаря, партньоре! — казах аз. — Пак ще летим заедно!

Той не отговори веднага.

Възможно е, но е малко вероятно. Много е съмнително. Има съвсем малък шанс да бъда адаптиран към друг пилот. Оздравявай и успех в труда, Ник!

Дискът на Родината се превърна в полусфера, после в кълбо. Видях Кръга, с почти никакви облаци над него, и се зарадвах, че толкова лесно съм познал континента. Ракурсът на изображението не се променяше, нямаше промяна в гравитацията, сякаш корабът се носеше с една и съща скорост, по един курс. По-скоро той контролираше добре вътрешните гравитационни полета.

— Родино… — казах аз. — Родино, върнах се!

От момента, в който дойдох на себе си, до кацането измина не по-малко от час. Първо изображението леко се замъгли, после мъглата се превърна в огнена пелена. Пробивахме атмосферата.

Какво ще стане?

Може би ще ми е достатъчен един поглед към познатите отпреди лица, за да се прехвърли надежден мост през пропастта в съзнанието ми? Може би…

Огнената буря около кораба утихна. Ние летяхме — все още високо, на самата граница на атмосферата, но вече у дома. Далече долу се стелеха белите върволици на облаците-селски, поливащи нивите, ажурните ивици на облаците-декоративни, радващи очите, тъмните буреносни облаци-за-романтично-настроение.

Ще позная Родината! Макар и не веднага!

Все пак ние се върнахме, и се върнахме с победа!

Приготви се, Ник. Здраве и успехи!

Тръгнахме надолу много рязко. Това не беше дори падане, а полет с огромно ускорение. Издърпах ръката си от терминала, вкопчих се в креслото. Стана ми малко страшно.

Сякаш вече съм падал, някога много отдавна, без никаква надежда за спасение, в реалността или във въображението ми, без значение къде, това е почти еднакво страшно…

След като се плъзна през облаците, корабът леко се забави. Видях на екрана град — бели тераси на сградите, идеално равна, много-добре-изправена река. Жалко, че екранът е такъв малък, много жалко…

Корпусът на кораба стана прозрачен. Обкръжаваха ме едва забележимите контури на стените — и то оставени по-скоро за психологически комфорт. Ахнах, притискайки се към креслото — единственото нещо, което беше запазило видимост.

Какво, корабът ме слуша постоянно? Терминалът е само фикция?

Традиция.

Градът беше малко встрани, на двайсет-трийсет килостъпки. Извърнах поглед с усилие — толкова беше красив. Погледнах надолу, към огромното равно поле, обраснало със зелена трева, обсипано със сребристи лещи. Вече бяхме толкова ниско, че виждах фигурките на хората, застанали с вдигнати глави.

Посрещаха ме.

Корабчето се спусна върху тревата, на десетина крачки от хората. Толкова меко, че даже не усетих съприкосновението. Впрочем защо трябва да го чувствам, щом съм в изкуствено гравитационно поле?

Куполът над главата ми започна да се разтваря. Екранът угасна.

Още се бавех, преди да изляза. Поседях, любувайки се на топлите лъчи на Майчицата. Нали точно за това си мечтаех?

Може би трябва да си взема довиждане с кораба?

Добре, ще смятаме, че всички пожелания са казани…

Станах, пристъпих към вдигнатия като листчетата на цвете капак на кабината. Погледнах хората, усмихнах се неуверено.

— Ник! — извикаха ми. — Добре дошъл, Ник!

Сбогом.

Глава 3

Бяха четирима. Отпред — висок, суховат плешив старец с измачкан бял костюм. Гледаше ме замислено и без да се усмихва. Гледаше много сериозно и аз побързах да извърна поглед.

Затова пък останалите трима се усмихваха, приветливо и радостно. Двама тъмнокоси младежи, мои връстници, които си приличаха — вероятно братя. И двамата със сребристи шорти, широки ризи и боси. Около врата на по-големия беше завързана шарена кърпа. Малко встрани от тях стоеше девойка, за разлика от младежите — много късо подстригана, с дълга тясна пола и с лента, едва прикриваща гърдите й. Усмивката й беше някак смутена, объркана.

— Ник! — изрече с упрек младежът с кърпата на шията. — Какво ти е?

Скочих на тревата, меко пружинирайки, и тръгнах към тях. Казах:

— Здравейте.

Те не очакваха тези думи. Може би освен девойката — нейното лице не се промени. Старецът поклати глава, юношите се спогледаха объркано.

— Ник, Ник… — каза старецът и се приближи. Погледна ме в очите. — Не ме ли познаваш?

Поклатих глава. Какъв ми е той? Дядо, баща?

— Ники, та това е наставникът — прошепна девойката. — Твоят наставник!

— Нищо не помня. — Усетих как в очите ми напират сълзи. — Простете ми. Никого не познавам.

— Имаше ли контакт с извънземни? — попита строго старецът.

— Да.

Старецът ме хвана за брадичката и ме погледна много внимателно в лицето. Въздъхна.

— Прекалено лекомислени сме. Прекалено открити. Космосът прекалено често започна да ни дава уроци, жестоки уроци… Имаш на лицето си следи от рани, момчето ми.

— Сражавах се.

— Винаги си бил импулсивен и безразсъден… — Старецът ме потупа по бузата. — Помня… извинявай, Ник. Най-важното е, че се върна. Аз съм твоят наставник, Ник. Казвам се Пер.

Той изведнъж мина на заговорнически шепот:

— Като малки ти и момчетата ме наричахте Перо. Мислехте, че не знам…

— И това не го помня — прошепнах.

Старецът кимна:

— Всичко ще бъде наред, момче…

Хвана ме под ръка и ме поведе към търпеливо чакащите млади хора. Разбирах, че по-правилно би било да ги наричам приятели, но лицата им не събуждаха нищо в душата ми.

— Това са твоите приятели — каза наставникът. — Ган.

Младежът без кърпа на врата разпери ръце. Виновно, сякаш носеше отговорност, че се налага да се запознаваме отново.

— Ник — представих се машинално аз. Кой знае защо протегнах ръка напред — всички погледнаха с недоумение разтворената ми длан.

Нещо странно става с мен…

Повторих недодялано жеста на Ган и разперих ръце.

— Таг. Таги — каза вторият младеж.

— Ник. Всъщност ти си спомняш…

Момчетата се засмяха. Малко насила, но с облекчение, като при леглото на болен, изведнъж намерил в себе си сили да се шегува.

— Аз съм Кати — каза девойката. Помълча малко и попита: — И мен ли не ме помниш?

Много ми се искаше да си я спомня!

Гледах Кати, слабото й, нежно лице, късо подстриганите й тъмни коси, крехката фигура. Беше ми много по-приятно да гледам нея, отколкото всички останали. Дори по-приятно от жената от чуждата раса, която остана на кораба на аларите…

— Не помня — признах си. — Струва ми се, че съм те познавал. Прости ми.

— Всичко е наред, Ники — кимна тя, но в очите й се появи тъга. — Всичко ще се върне.

Старецът се изкашля.

— Ример.

— Да? — отговорих аз.

— Разрешиха ни да те посрещнем. Комитетът за Далечно разузнаване чака подробен доклад, така че ми се наложи да си спомня миналото… и отново съм на служба. Всичко ли е наред с кораба ти?

— Много по-добре е от мен самия.

— Това вече е хубаво. Той предаде такова количество нова информация, че всички служби са на крака. Ган! Заеми се с кораба. В бокса — и пълно изследване. Провери има ли артефакти. Провери имало ли е проникване в паметта на борд-партньора. Много внимателно! Ако всичко е наред — корабът да отиде за претопяване. Всички тестери, влезли в контакт с борда — също.

— Добре, наставнико. Всичко ще оправим. — Ган се усмихна и тръгна към кораба. Така се обърках, че не намерих какво да кажа.

Ето какво беше имал предвид борд-партньорът, като каза, че е малко вероятно да се срещнем!

— Ще се видим довечера — подхвърли Ган, когато минаваше покрай мен. Кой знае защо очаквах, че ще ме потупа по рамото, или поне ще ме докосне по някакъв начин. Но той не го направи.

— Объркан ли си? — попита Пер. Нито за секунда не беше откъснал поглед от мен. И изглежда добре успяваше да разчита мислите по изражението ми.

— Всичко е ново за мен, наставнико — казах аз. — Някак… съвсем непривично.

— Дрехата ти, Ник. Откъде е?

— Подарък от чужда раса, която прилича на нашата. Бяха трима: мъж, жена и старец. Те ми помогнаха да избягам, дадоха ми оръжие и дрехи.

— Корабът не съобщи нищо за това.

— Той не знаеше.

— Да вървим. Ник, деца…

Тръгнахме в посока, обратна на кораба. А той вече бе затворил купола си след влезлия вътре Ган и бавно полетя ниско над полята. Съпроводих го с поглед, после свалих куртката си и я преметнах през ръка. Беше горещо, небето над площадката за кацане си оставаше безоблачно и Майчицата светеше с пълна сила. Старецът вървеше отпред, потънал в мислите си, ние тримата го следвахме заедно.

— Наистина ли приличат на нас? — попита Таг.

На него му беше много интересно. Направо изгаряше от любопитство. Кати, изглежда, се тревожеше за моето състояние, не беше ясно от какво се вълнува Пер. А Таг най-много го интересуваха новините за чуждата раса.

— Да. Много си приличаме.

— На равнище физиология и анатомия различията са неизбежни — въздъхна Таг. — А вече на генно равнище… но все пак ми е интересно. Значи това са дрехите им? Може ли?

— Разбира се. — Подадох му куртката. Той я повъртя в ръце, направи шеговит жест, сякаш се готви да я наметне на раменете си. Мушна пръст в прорезите на гърдите, оставени от зъбите на аларите.

— Много е неудобна — реши той. — Тежка е, не е здрава, от отделни части тъкан. Шита. Прадедите ни са носили такива дрехи. А как я скъса?

— Нападнаха ме.

Таг цъкна със зъби и оправи кърпата на врата си.

— Не ти ли е горещо с тези парцали, Ник?

— Горещо ми е — отговорих.

Приближихме се към ниска бяла платформа. Отначало ми се стори, че лежи върху тревата, после забелязах, че между земята и дъното на платформата има тесен процеп. Всички се качихме на платформата и седнахме. Старецът на колене, Кати — полулегнала, а Таг — с крака под себе си. Аз също приседнах на платформата.

— Сега ще отидем у Таг и ще видим какво е станало с теб. — Пер ме погледна строго. — Не те ли е страх?

— Какво? — обърках се аз.

— Че ако нещо не е наред, ще те пратят за претопяване! — предположи Таг и се засмя. Пер се усмихна и дори върху лицето на Кати се появи лека усмивка.

— Всъщност не знам какво да очаквам — казах. — Учудих се, когато чух за претопяването на кораба. Наистина, нищо не помня.

Старецът спря да се усмихва.

— Ник, всичко ще бъде наред.

Вече започваше да ми омръзва това заклинание…

— Ти нали ми вярваш?

— Предполагам.

Пер въздъхна:

— Наставник, на когото му казват, че „предполагат“, че му вярват, би трябвало да се заеме с почистване на плажа… Но аз не се обиждам, Ник. Твоят случай е особен. Вярвай ми.

Платформата потрепна — навярно някой беше дал мислена команда. Много бързо набра доста добра скорост, но някакво поле отслабваше въздушния поток до много приятен ветрец.

— Ган ще провери кораба ти — каза Пер. — Той е много добър специалист по интелектуални системи. Никога не си могъл да се сравняваш с него…

Премълчах.

— А Таг ще провери теб. Той специализира нечовешки форми на живот.

Не осъзнах веднага смисъла на тази фраза.

— Наставнико…

— Ник, почти сигурен съм, че ти си си ти. Познавам те от шестгодишна възраст. Но не може да не разбираш каква е ситуацията. Ние се озовахме тук, в чуждо пространство. Това, че Майчицата продължава да свети над Родината и над планетите на Приятелите не променя нещата. Ние сме в чужд свят. И не се знае какъв ще бъде — по-добър от нашия или безмилостен. Човечеството трябва да се убеди, че не си пришълец. Измина почти седмица, откакто тръгна на разузнаване. Девет дни! Бил си пленен. И засега не знаем кой се е върнал от този плен.

— Това е Ник, наставнико! — възкликна Кати. — И самата аз мога да ви кажа това. Като лекар… и като приятел.

— Почти съм сигурен — съгласи се Пер. — Почти.

Сякаш ме поляха с ледена вода.

Да се върнеш у дома и да разбереш, че подозират, че си пришълец. Не-приятелски регресор!

Легнах по гръб, гледайки в равните ивици на облаците. Примижах от светлината на Майчицата. Летящата платформа потрепваше леко под мен.

— Не се разкисвай, Ример — изрече строго наставникът. — Не се разкисвай!

— Ники, ако установя, че си пришълец, съм готов да глътна цялата си колекция! — добави Таг. Той седеше, дъвчеше тревичка, откъсната някъде по пътя, и изглеждаше напълно спокоен.

— А какво събираш? — попитах аз.

— Минерали от други светове. Не е вкусно, предполагам… Даже самият ти си ми ги донасял.

Въздъхнах, ровейки се в празния склад на паметта си. И открих с възторг, че думите на Таг пробуждат нещо в мен!

— Помня! Струва ми се, че помня!

Кати въздъхна с облекчение:

— Ето, виждаш ли? Всичко ще се върне… като преди.

— Вероятно се е задействала психоблокировката ти — каза Пер. — Бил си подложен на разпити, мъчения. Защитата е изключила паметта. Това е много удачно нещо. Никога не съм вярвал в него докрай, но сега… Ник, момче мое, разкажи ми всичко, което помниш.

— Когато дойдох на себе си, бях върху нещо като легло — казах аз. — Първо видях тавана и разбрах какво е това. После обърнах глава и видях стените. Та така… късче по късче започна да се изгражда нещо…

Приключих разказа си когато изследването при Таг вече беше започнало. На един от горните етажи на голяма пирамидална сграда, седнал под бял, тихо бучащ метален капак. През прозрачните стени на залата се виждаше градът. Паркове, тесни пешеходни алеи, плъзгащи се по магистралите коли…

— Тогава се оказа, че вече се приближаваме към Родината — казах аз. Потърках ръката си под рамото, където бяха направени няколко инжекции. Впрочем не само там… — Приземихме се без никакви проблеми… Май това е всичко.

Гласът ми отекваше приглушено под полусферата на диагностичния апарат. Изглежда в момента някакво поле ме отделяше от залата. Може би, за да предотврати смущенията или вредното излъчване на апаратурата. А може би, за да ме задържи, ако се разкрие, че съм подменен.

Но аз знам, че не съм никакъв регресор на чужда цивилизация!

Таг и Кати седяха зад пулта встрани. Пер — на стол срещу мен. Той ме прекъсна няколко пъти по време на разказа, помоли ме да уточня нещо, да разкажа по-подробно. А през по-голямата част от времето просто кимаше.

Тази лаборатория за изучаване на извънземни форми на живот изглеждаше странно. В нея имаше доста апаратура, зад стъклата на шкафовете се криеха плоски съдове с някакви не особено симпатични субстанции. Но при целия този правилен антураж подът на биолабораторията беше покрит с мек килим с абстрактни шарки, на стените висяха картини с тънки дървени рамки — предимно с морски пейзажи. Малко по-нататък от главния диагностичен пулт, накъдето сега се стичаха данните за горкия ми организъм, имаше висока маса, отрупана с чаши, чинии, прозрачни кутии с храна. Кой знае защо, ми се струваше, че това е по-скоро интериор на жилищно помещение.

Впрочем нима можех да бъда сигурен в нещо?

Кати стана от пулта и отиде някъде встрани от мен, така, че не можех да я виждам. Застанах нащрек. Там бяха отнесли анализите на кръвта ми и кожните проби, взети от коленете и лактите. Бях уверен в себе си, обаче…

А ако стане някоя грешка? Не, не може да има грешка. И Таг, и Кати са специалисти. Те ми мислят доброто.

Когато Кати се появи, разбрах всичко по лицето й. Отпуснах се и дори се опитах да се настаня по-удобно в твърдото кресло. А Кати подаде на Пер лист хартия и ми помаха с ръка.

— Привет, Ники! Потърпи още малко!

— Пет минути, Ники! — извика Таг от пулта.

Не съм пришълец! Свой съм!

Наставникът гледаше внимателно листа. Прегъна го грижливо, пусна го в джоба си, погледна Кати:

— Благодаря, момиче… благодаря. Таг, побързай!

Той се изправи и дойде до мен. По-скоро усетих, отколкото чух как разделящото ни силово поле изчезна. Значи са се страхували от мен…

— Ники… — Старецът ме хвана за ръката. — Ако знаеш колко ме беше страх. Страхувах се, че теб те няма, а пред мен е копие. Манекен.

— Пер, дръпнете се от детектора! — извика му рязко Таг. — Причинявате смущения!

Явно когато ставаше въпрос за работа, наставникът може да бъде скастрен без никакво притеснение.

Поседях още пет минути. Таг даваше команди и аз мъчително се опитвах да си спомням разни неща, правейки асоциации с подадените ми думи: „Свобода — жертви, любов — отговорност, Родина — труд…“

И все пак главните съмнения вече бяха изчезнали.

— Излизай, Ники. Обличай се.

Гласът на Таг не беше много радостен и аз отново застанах нащрек. Бързо обух шортите си — бяха отнесли някъде подарените дрехи и ножа. Вместо тях получих бяла риза от плътна мека тъкан. Явно не се полагаха обувки.

Пер също застана нащрек.

— Ники, паметта ти не е блокирана… както се надявахме… — Таг се колебаеше, извърнал поглед. Не му беше лесно да изрече тези думи. — Тя е… изтрита. Напълно. Психоблокировката не би могла да окаже такова… осакатяващо действие.

— Как така напълно? — Овладя ме нелепо желание да споря. — Нали ходя, говоря, мисля! Не съм се превърнал в бебе в тялото на възрастен!

— Не се изразих точно… Изтрити са спомените ти. Личностната памет. Това, което си виждал и си чувствал. Целия ти живот.

— Защо?! — възкликна Кати.

— Очевидно по този начин пришълците осъществяват метроскопирането. Премахване на информацията! Те все пак са увредили паметта ти! — Таг най-накрая ме погледна. В очите му имаше мъчителна болка. — Всичко са взели… и нашето приятелство също…

Приближих се към него. Хванах го за ръката и прошепнах:

— Но нали аз все пак съм си аз? Таг, ако сме били приятели, отново ще станем.

— Никаква надежда ли няма? — попита наставникът иззад гърба ми.

— Не. — Таг издърпа неловко ръката си. — Наставнико, запазили са се някакви асоциативни връзки, Ники понякога ще си спомня някои неща… не, по-скоро ще ги научава отново, но ще си спомня, че ги е имало. Мисля, че ще остане нормален човек… — Таг неловко ми се усмихна. — Но няма да успее да си спомни предишното си „аз“.

Пер стоеше, забил поглед в пода. Като човек, намерил скъпа за него изгубена вещ, която е непоправимо повредена…

Не, не е хубава тази мисъл! Не бива да се мисли по този начин. Тази асоциация е фалшива. И изобщо — всички те са фалшиви…

— Ник, ние няма да те изоставим — каза той най-накрая. — Ти се върна. Това е най-важното. А ние сме твои приятели. Най-добрите ти приятели.

Долу, пред сградата, ни чакаха две коли. Закрити и с колела, а не като летящата платформа, която ни докара от площадката за приземяване.

— Трябва да докладвам на Комитета — каза Пер. — И вероятно с коментарите на специалист… Кати?

Девойката извърна поглед от мен.

— Добре, наставнико.

— Таг, погрижи се за Ники.

— Разбира се, наставнико! — Таг даже леко се възмути при това напомняне. — Ще се постарая да ти помогна да си спомниш поне нещо, Ник!

Наставникът и Кати седнаха в една от колите. Видях през прозрачния корпус как Пер мушна ръка в терминала и колата потегли.

— Перото го отнесе вятърът… — каза Таг. — Помниш ли, че това беше любимото ти стихче като дете? Означаваше, че може да се започва с белите.

Поклатих глава.

— Нищо не помня. Нито наставника, нито Кати… Таг, ние с нея приятели ли бяхме?

— Смятахте да се жените — кимна Таг. — Ние дружим с нея от малки, помниш ли? А ти винаги…

— Не ме питай дали помня — помолих го аз. — Това е безполезно.

— Извинявай — смути се Таг. — Ама че съм глупак!

Сградата, в която работеше той, беше висока — може би една от най-високите в града. Не по-ниска от сто-сто и петдесет хектостъпки. Вдигнах глава, опитвайки се да открия на върха на пирамидата онези прозорци, през които гледах към града.

— Значи ти си специалист по чужди форми на живот?

— Да. Захванахме се с различни неща. Ти стана космонавт. Ние всички мечтаехме, помн… извинявай. А само ти отиде в Далечното разузнаване. Ган стана инженер. Аз — биолог.

— Кати — лекар — продължих аз. — А кой още?

— Тоест?

— Четирима ли бяхме в нашата компания?

— Четирима, без да броим Кати. Тя беше в друга група, в женска — изрече Таг бавно. — С нас беше и Инка.

— А къде е той?

— Загина… Преди две години, там… дори като пепел не можа да се върне в Родината… — Таг махна неопределено с ръка и млъкна. — Хайде да отидем у нас… не, по-добре у вас.

— Мислиш ли, че това може да помогне?

— Ти живя там четири години. Макар разумът да е забравил, тялото трябва да си спомня.

Качихме се в колата. Аз — на задната седалка, Таг — на предната, където беше терминалът за управление. Искаше ми се да се разходя по вечерните улици, но с лекар по-добре да не се спори. А сега Таг беше лекар за мен.

— Знаеш ли, в твоето положение има и някакви плюсове — каза той, като подкара колата с небрежно докосване на терминала. — Сега имаш свеж поглед върху нещата. Необременен от нищо. Гледаш света като дете, за пръв път излязло от интерната.

— В интернат ли сме израснали?

— Разбира се. — Таг леко се учуди. — Какви други варианти може да има?

— Според мен — най-различни. Например родителите да възпитават детето.

— Като в каменната ера — поклати глава Таг. — Какви ги говориш? Нима може неспециалист да се занимава с такова нещо? Освен ако родителите не са и наставници… но това би било неетично.

— Ако родителите са добри…

— Детето не се нуждае от добри родители — отсече Таг. — Нуждае се от добър наставник17.

Замълчах. Не знам какви са предимствата на необременения поглед към света, но недостатъци — колкото щеш. Ще говоря глупости, доказвайки с дълбокомислен вид, че огънят може да не изгаря, а водата — да тече в планината. И ще ми обясняват защо не съм прав, а аз ще се учудвам…

— Трябват ми книги — казах, гледайки през прозореца. — Много книги, Таг. Най-вече по история. Учебник по добри маниери, философия…

Колата се носеше по магистралата. Превозните средства не бяха много, очевидно не само аз обичах вечерните разходки. А по пешеходните алеи, на откритите площадки пред сградите, при често срещащите се фонтани се мяркаха хора. Засега — съвсем чужди за мен…

Таг кимна:

— Ще имаш книги. Всичко ще имаш. Само не се паникьосвай, Ники. Всички ние ще ти помогнем. Кое е най-важното в живота?

— Работата, приятелите и любовта18 — отговорих аз.

Таг се усмихна доволно:

— Ето, виждаш ли? С работата си се справи. Дори и попаднал в беда — се справи. Приятелите ти са с теб. А любовта ще се върне.

— Мислиш ли?

Тук той не рискува да отговори.

— Кати е прекрасна — казах предпазливо. — Но… аз нищо не помня. Тя неволно ще очаква да започна да се държа като преди, това няма да се случи и ще се разочарова… Таг, имал ли съм някакви лоши навици?

— Ами… малко. Прекалено буен си. Лесно се хвърляш в авантюри. Но това зависи от характера, едва ли темпераментът може да се промени толкова рязко. Ники, искаш ли да похапнеш?

— Да. — Внезапно осъзнах, че наистина съм гладен.

— Тук има ресторантче…

Той отново мушна дланта си в терминала.

— Таг, а защо е необходим пряк допир с тази каша? — попитах аз. — Нали общуването с управляващата система може да става и от разстояние?

— Това не е каша, а колоиден активатор — разясни Таг. — С нейна помощ системата определя кой си и решава дали имаш право да използваш транспорта. Ако пътниците са много, противоречивите заповеди могат да нарушат управлението. Или твоите собствени размисли къде да отидеш се възприемат от системата като поредица от нареждания. А контактът с активатора означава, че решението е взето и формализирано. Е… и традицията, в края на краищата. Ранните системи са имали слаба чувствителност, нуждаели са се от непосредствен контакт с човека.

— Благодаря за лекцията — усмихнах се аз. — Ще ти се наложи да ми обясняваш много неща, пази си силите.

— А тях сега ще ги възстановим.

Колата направи обратен завой право върху платното — идващите след нас намалиха рязко скоростта, освобождавайки пространство за маневрата. Завихме в тясна уличка между редица малки вили.

— Имаме висок приоритет — оживи се Таг. — Чудесно.

Притиснах се към стъклото, разглеждайки къщичките. През зеленината на дърветата се мяркаха стени с топли цветове, отворени прозорци. Две двойки си бяха направили пикник на полянка между две от къщичките. Девойка, която носеше от къщата поднос с някаква храна, срещна погледа ми, засмя се и кимна, сякаш ме канеше да се присъединя.

— Добри хора — казах аз.

Таг погледна накриво през прозореца и сви рамене:

— Всички хора са добри. Това е нормално.

Прехапах език. Защо в мен я няма същата увереност? И тя ли е изчезнала заедно с паметта? Защо изведнъж реших така?

Колата забави ход.

— Пристигнахме — каза Таг доволно.

Ресторантчето беше под открито небе. Встрани от него имаше куполообразна сграда, но там, изглежда, беше само кухнята, а нямаше зала за посетителите. Двайсетина масички бяха наредени в прави редици около квадратен басейн с работещ фонтан. Водата в басейна блещукаше — не от прожектори, а сякаш самата тя излъчваше нежна тюркоазена светлина.

— Ето там е свободно…

Вървях послушно след Таг, като се стараех да не зяпам много встрани. На нас също никой не ни обръщаше внимание, макар че имаше много хора. На всяка масичка гореше огънче — фитил, плуващ в пълен с мазна течност метален съд. Навярно за красота. Площадката около фонтана беше покрита с разноцветни каменни плочки, по краищата й матово светеха ниски фенери. Имаше няколко коли, но повечето хора, изглежда, бяха дошли пеша.

Седнахме на една свободна масичка. Широки удобни кресла, мъхната, но много чиста розова покривка, овални и квадратни чинии с десетина прибори от жълт метал. Тези вилички, лъжички, ножчета, ме смутиха. Изглежда бях забравил как се използват.

Но общо взето, мястото ми харесваше.

— Не се смущавай — прошепна Таг. — Нищо ли не си спомняш?

Поклатих глава.

— Често сме идвали. Докато бяхме в интерната, си провеждахме уроците тук. Още тогава решихме, че ще идваме и по-късно.

Таг се засмя на нещо, напълно разбираемо само за него. Интересно, какви уроци могат да се провеждат в ресторант? Култура на поведението на масата? Едва ли след това дори най-уютното местенце ще предизвика приятни асоциации.

— А кой идва тук?

— Всеки, който иска. Който живее или работи наблизо.

Разгледах внимателно хората на съседните масички. Това бяха главно групи от по трима-четирима, на всякакви възрасти, но предимно само от единия пол. Сред двойките преобладаваха възрастните хора.

Това означава ли, че е прието да се почива с приятели, а не семейно?

Отново ме налегна тъга. Да разбереш и да приемеш родния свят не е като да се измъкваш от пришълци, размахвайки нощно гърне…

— Здрасти!

Към нас се приближи девойка с къса коса и широка блестяща лента през гърдите.

— Здрасти! — отговори Таг.

— Помня ви — усмихна се девойката. — Ти си Таг. А ти си Ники. Нали? Вие също сте от „Светлината на Майчицата“. Както обикновено ли?

Таг ме погледна смутено.

— Както обикновено — казах аз.

— И… манерка сухо вино — добави Таг.

Девойката направи физиономия и се отдалечи с пружинираща походка.

— Какво е това „Светлината на Майчицата“? — попитах аз.

— Интернатът, в който сме израснали. Девойката е оттам, една от техните подготовки-за-труд е сервитьорската професия.

— Значи и ние сме работили тук…

— Не сме работили! — поклати енергично глава Таг. — Подготвяхме-се-за-труд. Та това е съвсем различно, Ники! Работата е съдба! Това, което ти доставя удоволствие и е най-полезно за Родината.

— Всичко е изчезнало, Таг — казах аз. — Всичко е отмито. Може би и мен също… е най-добре да ме претопят, като кораба?

Таг се засмя насила.

— Всеки ще знае, всеки ще ми съчувства — поясних аз. — Всички, които съм познавал, ще започнат да гледат на мен като на нещастен болен. Макар и това да е истина…

— Никой няма да узнае! — възрази рязко Таг. — Какви ги говориш? Тайна на личността19!

Знаех тези думи. Смисълът не ми беше много разбираем, но…

— Информацията за случилото се с теб е забранена! — продължи Таг. — Това е неприятна, травмираща за теб ситуация! Ние знаем, но само защото сме длъжни да ти помогнем. Наставникът знае… поне това ясно ли ти е? Комитетът за Далечно разузнаване — все пак информацията е жизненоважна. Вероятно ще научи и Световният съвет. И това е. Нито една друга жива душа няма да го разбере, освен ако ти не решиш да разкажеш.

— Това е добре — признах си аз. — Само че как може да се запази тайната? Щом дори тази девойка ме позна? Ако тя помни какво предпочитам за вечеря, а аз — не?

— Аз ще бъда с теб — каза Таг. — Наставникът, Кати, Ган, аз… Докато не се адаптираш — ние винаги ще бъдем до теб. Ти си силен, Ники! Ще можеш да се приспособиш, да се родиш за трети път!

— А вторият? — попитах. — Да, разбира се, второ-раждане, знам тази дума. Но какво означава тя?

— Отначало се появяваш на бял свят — каза Таг. — Любовта на родителите и грижата на Родината ти дават живот. А после си избираш съдбата. Наставникът ти дава професия. Това е второто-раждане.

— Като пълен идиот ли изглеждам? — попитах аз тихо.

— Не, Ники. Ти просто си бил болен. Сега оздравяваш.

Девойката се върна с поднос и ние замълчахме.

— Твоето месо, Ники. — Тя сложи пред мен керамичен съд с вдигаща се изпод капака пара. Миризмата беше апетитна. — Твоята риба, Таг.

— Благодаря, момиче — отговори Таг.

— Хлябът… и вашето вино. — Девойката изрече последната дума с лек упрек. Постави насред масата кръгъл съд, пълен с рубиненочервена течност.

— Лекарят го предписа — поясни Таг.

— А… добър апетит.

— Защо не се обръщаш към нея по име? — попитах аз, проследявайки я с поглед. Коя ми харесва повече, Кати или тя? Не мога да разбера. Прическата на Кати не е много хубава. Ако си пусне по-дълга коса…

— Откъде да знам детското й прозвище? — учуди се Таг. — След година ще получи име на възрастен, тогава ще се запознаем.

Всичко е странно, всичко е удивително…

Безмълвно вдигнах капака на горещия съд и започнах да сипвам в чинията си месо — апетитни мръвки, смесени със зеленчуци. Таг ме гледаше накриво, сякаш очакваше възглас „Спомням си!“. Не, Таг… Тази храна не ме учудва, знам, че храната трябва да бъде вкусна, но ми се струва, че задушеното месо със зеленчуци не е любимото ми ястие…

Таг сложи пред себе си два големи къса бяло месо. Опита ги, като работеше ловко с две от вилиците едновременно, и измърмори:

— Това е. Не мога да разбера как може идеално, стандартно месо да се готви по различни начини. Но се получава! В столовата на общежитието е много по-зле!

— А ти в общежитие ли живееш?

Таг се задави:

— Д-да… В съседство с теб. Ники, човек получава свой дом, когато създаде семейство. А ние с теб сме ергени!

— Сега аз завинаги ще си остана ерген — изрекох мрачно. Изоставих опитите да ям с малката виличка и взех голямата лъжица. Таг кимна одобрително. — Впрочем, ако ергените се хранят тук, това не е толкова лошо!

— Чудесно място — съгласи се Таг. — Добре. Това, което казах за лекаря, беше истина. Кати ти препоръча натурални психостимуланти.

— Виното?

— Да.

Той напълни две стъклени чаши, погледна замечтано през едната от тях към горящото в течността фитилче. Вече съвсем се беше стъмнило и виното в чашите заблещука с ярка празнична светлина.

— Красиво е — каза Таг замислено.

Аз също погледнах пламъка през чашата.

— На масата гореше свещ, свещта гореше20 — казах аз.

— Това стихове ли са? — учуди се Таг. — Интересно, трябва да се поровя в информаторията. Кой ти се е набил толкова здраво?

— Виж, това не знам.

— А може и да са твои — въздъхна Таг. — Като малък ти се увличаше, после наставникът ти подхвърли „Десет хиляди велики стихове“ и спря да си хабиш усилията… Добре, Ники. За твоето завръщане.

Поднесох моята чаша към неговата и леко ударих краищата им. Стъклото отговори с тънък и приятен звън.

— Защо? — смая се Таг.

— И аз не зная. Хрумна ми такъв ритуал.

Виното беше приятно и вкусът беше познат. Отпих и оставих чашата на масата.

— Защо девойката така се учуди от тази поръчка?

— Алкохолът е разрешен само условно — призна Таг неохотно. — Няма забрана, но трябва да имаш сериозна причина, за да си позволиш употребата му.

— Ние имаме причина.

— За съжаление — съгласи се Таг.

Глава 4

Виното подейства бързо. Макар и да беше съвсем леко, алкохолът едва се чувстваше, аз очаквах това състояние и не се учудих, когато през тялото ми премина вълна на отпуснатост, ужасът от моето положение отстъпи нанякъде, а светът ми стана почти познат.

— Ган го няма — въздъхна Таг. — Забавило се е братчето…

— Той брат ли ти е?

Главата на Таг вече също се бе позамаяла, той вече не се учудваше и не се разстройваше от амнезията ми.

— Да. Като бебе боледуваше много и препоръчаха на родителите ми да го задържат още половин година при себе си. И така попаднахме в една група.

— А кои са моите родители? Имам ли братя, сестри?

Таг се намръщи, добросъвестно опитвайки се да си спомни.

— Майка ти идва два-три пъти при теб… май и баща ти… Ники, не знам! Можеш да направиш запитване в информаторията.

— Защо? Това няма да помогне с нищо, Таг. Щом вас не ви помня — какво остава за родителите…

— Да, разбира се… — Той отново наля вино на двама ни. — Не си струва да ги разстройваш с такава жизнена неудача. Бъди-здрав-въпреки!

— Бъди-здрав-въпреки! — повторих традиционното пожелание, употребявано при извършването на потенциално вредни действия… Разтърсих глава. Сякаш през пропастта на амнезията прехвърлиха мост от речници! Някакъв кошмар! — Бъди здрав!

Отпихме отново.

— Трябват ми учебници, Таг… — напомних аз отново. — По история…

— Каменната ера. Представяш ли си я?

— Мамути, тигри, брадви, стрели?

— Браво! — усмихна се Таг. — Асоциативното ти мислене работи.

— Всички асоциации са лъжливи!

— Глупости. В теб говори духът на про… противоречията. После е била костената ера.

— Опитомяване на животните-приятели, изобретяване на лоста и колелото,

— Прекрасно! — размаха ръка Таг. — Речниковият ти запас се е съхранил. А думата не е просто символ. Тя е и представата за обекта. Получава се… нещо като резервно копиране на информацията. Изгубени са основните знания за света, но ти си способен да измъкваш информация от думите! Продължаваме нататък. Крепостната ера…

— Социално разделение на обществото, феодални владетели, войни, добиване на руди и нефт, изобретяване на барута и напалма…

— Изплуваха ти някакви войнствени асоциации — въздъхна Таг. — Професията си казва думата? Аз бих си спомнил за алхимика Риг Хатерн, Риг Вонящия, и откритото от него плесенно лекарство. Според мен много по-важно за обществото, отколкото напалма. Е, ще продължим ли?

Реших, че има предвид курса по история, но Таг първо ни наля още вино.

— Това нали е вредно — отбелязах аз.

— Е, щом е препоръчано от лекаря… — той леко се смути. — Така, след крепостната ера е била промишлената ера…

— Парните двигатели, електричеството, феодалните владения окончателно са преминали в ясни граници, телеграфната връзка, възниква мореплаването, появява се традицията на наставниците…

— Ето! Отговаряш като на урок! — зарадва се Таг. — Морската ера?

На това място се запънах за секунда. Сякаш ми се наложи да търся аналогии много усилено.

— Първите карти на звездното небе?

— И?

— Навигация… откриването и заселването на квадратния и триъгълния континент… Голямата грешка…

Замълчах.

— Не помниш ли какво е Голямата грешка?

— Не.

Таг въздъхна:

— Ние срещнахме живот там, Ники. Разумен. Рунтавите…

Рунтавите, Изгубените приятели, войната, Голямата грешка, позорът…

— Ние сме ги изтребили — казах аз. — Нали?

— Да, Ники. Това е позор за цялото човечество. Но тогава войната е изглеждала единствен изход. Те са били по-слабо развити, но много способни и агресивни. Лане-късно-разкаялият-се създал чумен щам, който ги изтребил за някакви си четирийсет години.

— Рунтавите са били не-приятели, но ние сме можели да ги направим приятели — казах аз.

— Разбира се! Трябвало е да ги направим приятели! Но още ги е нямало институтите по прогресорство и регресорство. За щастие наставниците разбрали каква е вината на човечеството и решили да я изкупят. Ерата на Обединението, помниш ли?

— Наставничество, ликвидиране на социалното неравенство, атомна енергия, преобразуване на континентите, космически полети… планетите на приятелите. Нали?

— Да. Излезли сме в космоса с примитивни атомни ракети. Цялото човечество, и на трите континента, се е обединило заради тази цел. Полетите към Вътрешната и Външната планета, колониите… спомни си!

— Близките приятели? — попитах аз.

— Правилно. И пак е имало неразбиране, не-приятелство, жертви от наша страна. Но наставниците вече са били разработили концепцията за Дружбата. И сме се сдобили с Близки приятели.

— Какви са те? — попитах аз.

— Обърни се.

Потрепнах от това предложение. Обърнах се бавно. Хората по масите, сервитьорките…

— Приличат ли на нас?

— Много е трудно да се свикне… — каза виновно Таг. — Понякога възстановяваш моментално пропуските в знанията си. А понякога… да, именно зрителните образи са пострадали. Погледни в басейна.

Загледах се в блещукащата тюркоазена бода. И долових едва забележимо мърдане на дъното. Нещо дълго, тънко…

— Те нямат звукова реч — прошепна Таг. — Наистина, могат да чуват. Чувствителността им към вибрациите е смайваща. Безсмислено е да ти превеждам как наричат себе си, ще прозвучи като „хора“. Така че ги наричаме „гъвкавите“.

— Гъвкавите и малките — казах аз. — Нали?

— Да. Но в Родината почти няма малки, условията са прекалено тежки за тях. Трябва да отидеш до Вътрешната планета. Или да наминеш през посолството на малките.

— По-добре да ги видя на картинки — отговорих. Стана ми някак неприятно от това лениво плъзгащо се по дъното на басейна тяло… гъвкавите…

Пресуших чашата и извърнах поглед от близкия приятел.

— Да поръчам ли още вино? — попита Таг.

— Поръчай.

… Тръгнахме си от ресторанта в един през нощта. Изпихме още една манерка вино и този път сервитьорката ни изгледа съвсем осъдително. Изглежда, освен нас никой не пиеше. Но това не пречеше на хората да се веселят. В полумрака, под светлината на разноцветните огънчета от басейна и фенерите и отблясъците от светилниците, започнаха танци. Отнякъде се разнесе музика — не разпознавах мелодията, но мотивът беше лек и ритмичен. Таг ми предложи да се включим в танците, но аз отказах. Нещо не се доверявах на способностите си да си спомня сложните движения.

Ще ми се наложи да се уча да танцувам отново. Ще ми се наложи да уча много неща.

… Тръгнахме си заедно с последните посетители. Дойде открита платформа за сервитьорите, те събраха от масите мръсните съдове, загасиха светилниците и се качиха. Девойките бяха по-тихи, явно се бяха уморили по време на вечерта.

— Далече ли ще пътуват? — попитах аз.

— Сто-сто и десет минути — отвърна Таг с прозявка.

— А защо не се е намерил по-бърз превоз?

— Това е елемент от подготовката-за-труд — изрече Таг с упрек. — Има множество професии, които дават малки възможности за изява. Личността трябва да бъде готова и за такава съдба. Ти какво, да не съжаляваш девойките? Ще си отспят… не е проблем да идват веднъж седмично в града. Ник, Ники…

— Виж какъв глупак съм сега!

— Ще отмине!

Пристигнахме бързо. След пет минути колата спря пред ниска, пететажна сграда с формата на подкова. Някои от прозорците светеха и над входовете сияеха малки ярки фенери. Въпреки това цареше пълна тишина.

Преди да излезе от колата, Таг докосна терминала. Поясни:

— Отменям поръчката, сега не се нуждаем от транспорт…

Без да се обаждам, за да не изтърся отново някоя глупост, тръгнах след него. Сградата имаше няколко входа и ние тръгнахме към втория отляво. Нямаше врати, но от невидимия отвор прииждаше поток горещ въздух, отделящ помещението от улицата. Когато преминахме през завесата, се включи осветлението.

Малко кръгло фоайе. Няколко кресла, масичка, овални екрани по стените. Един от тях работеше, по него се плъзгаха редове. Навярно някакъв информационен терминал с последните новини.

— Нагоре — каза Таг, стъпвайки върху тясното стълбище.

Затътрих се подире му. На две крачки от нас имаше асансьор, но Таг явно не смяташе да го използва. Не е разрешено, без да е необходимо?

Всеки участък от стълбите завършваше с малко коридорче с по десетина врати, очевидно, на жилищните стаи. И асансьор… Може би не живеем високо?

На четвъртия етаж промених мнението си. Той кимна към една от вратите и каза:

— Моята стая. А ти си на петия етаж. Почакай малко. Сложи си ръката тук.

Докоснах вратата му и тя леко се открехна. В помещението се запали осветлението.

— Ключалката те позна — реши Таг със задоволство. — Е, да вървим, ще ти покажа твоята стая.

Таг живееше до самите стълби, а аз — в края на коридора. Той отвори моята врата със същата лекота, с която аз бях отворил неговата, и поясни:

— Без разрешение могат да влизат наставникът, Ган, аз… Може би Кати? — Той се усмихна хитро. — И евентуално още някой, в зависимост от настройките, които си направил. Влизай!

Пристъпих и се озовах в дома си. В непознатия си дом…

Стаята беше квадратна, доста голяма, с дължина на страната десет крачки. Имаше още една врата освен тази, през която бяхме влезли.

— Санитарният блок — каза Таг, улавяйки погледа ми. — Да ти обяснявам ли кое за какво се използва там?

— Мисля, че това ще си го спомня — отказах му аз. Таг се засмя.

До едната стена, под прозореца, имаше легло, според мен — прекалено тясно и ниско. Макар че откъде да знам какви трябва да са леглата? Нещото, на което бях спал при аларите, беше предимно окови и някакви детектори, изучаващи тялото ми, но не и мебел.

Странното е само, че ми харесва да спя под прозореца.

Противоположната стена беше запълнена с рафтове. Полупразни — тук-таме по купчина книги, всичките много тънки, на места имаше по няколко камъчета със странни форми, виждаха се и грижливо подредени дрехи, ваза от жълт метал с черна украса… Всичко — пред очите, всичко — много прецизно подредено, но тази откритост, изобилието от свободно място и почти показната подреденост будеха някаква тъга. Струваше ми се, че сега няма да мога да подреждам вещите си с такъв педантизъм.

Напълно празна маса и две кресла. Имаше и екран на стената, снабден с терминал, но в момента не работеше.

— Ще ти покажа как да използваш книгите — каза Таг. Порови се в една от купчините, измъкна книга. — Това ще свърши работа! Уводен курс от лекции по регресорство! Тук има и полезни сведения, и история.

Той се приближи към мен, отвори книгата.

Нещо асоциациите ми не работят…

Книгата беше от пластмаса. Състоеше се само от обложка. Вътрешната повърхност беше светлосива, чиста. Само горните ъгълчета на обложката бяха леко протрити…

Таг докосна с пръст ъгълчето и на вътрешната страна на обложката се появиха букви:

„Регресорство. Уводен курс“.

На другата страница се появи цветна снимка с прекрасно качество. Голи хора, мъж и жена, в краката на които се е свило на кълбо сиво-черно лъщящо същество с дължина пет стъпки. Имаше нещо подобно на глава, но не можех да кажа с увереност къде е главата и къде — опашката. До тях, стиснало с тънката си лапа дланта на жената, стоеше друго създание — двойно по-ниско от хората, почти напълно покрито с малки сиви люспички, с карикатурно човешко лице.

Гъвкавите и малките приятели.

Първите две раси, които не сме изтребили, а сме направили равни на себе си, приятели.

— Прелистваш… — показваше Таг. — С пръст пишеш цифри — това е бърз преход към нужната страница. Пишеш дума — контекстно търсене…

— Благодаря — казах аз. — Имам усещането, че за пръв път в живота си виждам книга…

— И това го казва Ники Умника — въздъхна Таг. — Ще си спомниш. Е, какво, да те оставям ли?

Огледах стаичката.

— Да, предполагам.

— Ако искаш, прегледай я преди лягане — каза Таг. — А най-добре се наспи. Какво още? Имаш ли нещо в хладилника?

Той уверено отиде в ъгъла на стаята, отвори разположения на рафта малък контейнер, надникна вътре.

— Няма да умреш от глад. Добре. Ако искаш да научиш нещо — отскочи до мен. Или се обади.

Таг кимна към терминала и аз се усмихнах с разбиране. Е, с терминала ще се справя. Достатъчно умни са нашите управляващи системи.

— Пълноценен отдих, Ники.

— И на теб, Таг.

Моят приятел — стар и нов едновременно — излезе и аз останах сам.

Тук съм живял. Чел съм учебници по регресорство, общувал съм с приятелите си, летял съм с Далечното разузнаване, влюбил съм се в Кати… Не, глупости! Не може да съм се влюбил в нея! Не чувствам нищо в себе си, нито следа от любов, нито капка тъга!

Тук ще живея. Ще изучавам отново устройството на корабите и методиките за превръщане на не-приятелите в приятели. Ще общувам с Таг и Ган, ще летя с Далечното разузнаване, ще се влюбя в Кати, после ще се оженим, ще си направим деца, ще ги дадем в интернат, и ще продължавам да общувам с приятелите си, да летя…

Строполих се на кревата, вкопчих се в завивката, свих я на кълбо, притиснах я към лицето си. Сълзите течаха сами, не можех да ги удържа.

Защо се получава така? Този свят около мен е изряден, добър, красив, но изобщо не мога да го нарека свой!

Не, нещо не е наред!

След пет минути все пак се изправих. Приближих се до терминала и си поиграх с осветлението. Успях да угася горните светлини, идващи от четири малки плафони, и да запаля нощната лампа над леглото — матово кълбо с гъвкава дръжка. Управляващата система в стаята се оказа значително по-глупава от корабната, но все пак достатъчно досетлива, за да разбере желанията на идиот като мен.

Няма да мога да заспя сега. Въпреки че хем е късно, хем пихме вино.

Полегнах на кревата с книгата в ръка. Разтворих обложката… Защо ли ми се струва, че книгите трябва да са съвсем различни? „Пуснах“ първите страници… „Уводен курс“. По-нататък…

След фотографията имаше почти празна страница, само с два реда текст:

Името ми изглеждаше познато. Думата „регресор“ му пасваше като синоним. Хатр Хамеци е бил наставник и основоположник на Теорията за регресорството…

Прелистих и започнах да чета.

Както беше обещал Таг, книгата започваше с историята на човечеството. Прегледах набързо каменната, костената и крепостната ери. Задържах се само на историята за създателя на напалма — беше много увлекателна и неочаквана. Истински скок на човешката мисъл. А историята не беше съхранила почти нищо за Риг Хатерн, Риг Вонящия, и откритото от него плесенно лекарство. Привеждаха се само две версии; първата — че се е заел с лекарството, за да спаси от чума своите възпитаници, а другата — че е искал да излекува стария си наставник. В онези времена по континента са върлували епидемии, била е страшна и мрачна епоха. Наставниците са ограничавали бедствията, колкото можели, налагали са хигиенни норми в обществото, но без чудотворната плесен на Риг Вонящия светът би могъл да забави развитието си за дълго време, градовете-крепости биха се превърнали в уединени, боящи се от чужденци селища…

Историята обаче не беше главното в текста. Постоянно имаше препратки към някакви „общоизвестни“ постулати на регресорството и отклонения на тема „Какво би било, ако…“

Разбира се, това беше интересна игра. Да си представиш накъде би поело развитието на обществото, ако се промени нещо в обкръжаващия свят, някое откритие се забави с едно или няколко десетилетия…

Ето, например, защо мореплаването не се е развило по-рано? Та нали още в каменната ера първобитните хора са строили лодки и салове, умеели са да използват енергията на вятъра, улавяйки го в платна от кожи на зверове?

„Главният фактор, задържал ни толкова дълго на Кръглия континент, е било небето. Хидроскопичните устройства за ориентация, свръхчувствителните датчици, улавящи магнитното поле на Родината — всичко това са постижения на достатъчно развитата технология. Първите стъпки в мореплаването не са станали възможни веднага след създаването на мощните парни кораби. Цял век преди началото на Морската ера те са правели курсове само около надупченото от маяци крайбрежие. Най-важна роля е изиграла възможността за ориентиране в морето, звездните карти, позволяващи да се следва курса. Но колко дълъг е бил пътят към тях! Погледнете нощното небе…“

Откъснах се от книгата и последвах съвета. Небе като небе. Малко облаци. Звезди…

„Погледнете нощното небе, ослепителното сияние на милионите звезди. И се опитайте да си представите, че Майчицата се намира не в центъра на Галактиката, а в някой отдалечен, разреден звезден ръкав. Махнете звездите, като оставите само по една на всеки сто. Изплаши ли ви мракът? Да, това е негативно и лежащо на повърхността следствие. Селският труд по време на жътва би бил невъзможен без изкуствено нощно осветление. Развитието на философията би тръгнало по друг път, представата за множеството обитаеми светове вероятно би възникнала по-късно… Но всичко това има и положителна страна. В такива условия би се улеснило съставянето на звездни карти, ориентирането по звездите. Мореплаването би се развило значително по-рано. Бихме достигнали съседните континенти при условия, в които нашето научно превъзходство над Изгубените приятели още не е станало толкова огромно. Но не бързайте да съжалявате за случилото се. Защото още не е бил създаден Института по регресорство и бихме се оказали обречени на продължителен конфликт…“

Да. Изглежда, по-рано над Родината е имало друго небе!

На следващата страница имаше две снимки. Потрепнах, докато гледах първата. Изгубените приятели, рунтавите, въпреки всичко тук не изглеждаха като нещастни жертви. Малко по-ниски от хората, но много широкоплещести, набити, с дълги жилави ръце и озъбени муцуни — двама рунтави бяха застинали срещу мъж и жена в заплашителни, атакуващи пози. Единият рунтав държеше в ръка метален предмет, от който се издигаше лек пушек. Мъжът притискаше с длан кървава рана на рамото си…

Втората снимка, вероятно, демонстрираше възможната щастлива развръзка, при която хората и рунтавите все пак са станали приятели. Четиримата се усмихваха, прегърнати.

Но нещо не ми се вярваше, че такъв изход е възможен…

Прескочих историята на Лане-късно-разкаялия-се и за създаването на щама на чумата, поразяваща избирателно рунтавите. Нито симпатизирах на тези покрити с козина силни създания, нито съчувствах на Лане, който отначало е бил любимец на цялото човечество, а е завършил живота си като презиран, отхвърлен от всички скитник, упорито търсещ в планините на Квадратния континент някой от рунтавите, случайно избегнал изтребването…

Ерата на Обединението. Силите на човечеството вече са огромни, Наставничеството е преобразило обществените отношения, позорът на Голямата грешка вече е подтикнал Хамеци да разработи теориите за прогресорството и регресорството. Започнало е преобразуването на континентите, пресушаването на блатата и изравняването на планините, изправянето на бреговата линия, отклоняването на реките към сушави райони…

Отново прелистих.

Героичните полети в космоса, първите успехи и катастрофи… Създаването на спътника на Родината, тази малка орбитална платформа, на която са се строили космическите кораби. Експедициите към вътрешната и външната планети, където, според данните на астрономите, би могло да има живот. А ето го и самото регресорство…

„Всеки разум, осъзнал себе си и разпространяващ се в пространството, неизбежно достига до ценностите на истинската дружба, ако използваме остарелия поетичен термин на братството. Но колко дълъг може да бъде пътят към разбирането на истинските ценности! И този път може да бъде осеян със страшни престъпления! Човечеството разбра това много бързо — трагедията на Голямата грешка ни научи на приятелство. Но две разумни раси, съществуващи на една планета — това е по-скоро изключение. Както раждането на близнаци е рядкост във физиологията на разумните раси, така и две цивилизации не се развиват често на един и същ свят. Още на етапите, предхождащи разума, доминиращият еволюционен клон се отделя, заема екологичната ниша, определена от природата за разумните същества, а развитието на другите жизнени форми се забавя. Какъв е изходът? Да позволим на нашите бъдещи приятели из Вселената да вървят по пътя на пробите и грешките? Или все пак да им помогнем да се издигнат до върховете на цивилизацията, до мира и приятелството?

Разбира се, второто!

Основната пречка е, че всеки разум се отнася крайно негативно към външната намеса. Инстинктите за самосъхранение са присъщи на цивилизациите в не по-малка степен, отколкото на отделната личност. Когато срещнем току-що осъзнала се, неразвита технически раса, можем да й оказваме положително въздействие, да я приобщим към идеите на приятелството. Това е работата на прогресорите. Тежък и продължителен труд, но достатъчно отработен и поддаващ се на прогнози. Не всеки прогресор може да стане наставник, но всеки наставник е способен да стане прогресор…

Но ако расата вече е развита технически, а не е развита духовно?

Ако нашата помощ бъде сметната за намеса и агресия?

Именно затова съществува концепцията за регресорството, която заема първия и най-тежък етап по пътя към приятелството. Регресията на цивилизацията свежда нейния технически и преди всичко военен потенциал до нула, по възможност запазвайки културните и нравствени постижения на бъдещите приятели. Обществата със степен на развитие, аналогични на каменната или костената ера при хората, приемат помощта и идеята за приятелството с радост и благодарност.

Основните известни на всички постулати на регресорството са:

Първо, принципът на добрите намерения.

Второ, принципът на по-малкото зло.

Трето, принципът на обратимостта на истината, от който следва аксиомата за липсата на лъжа.

Четвърто, принципът на моралната гъвкавост.

По-нататък ще разгледам шест допълнителни постулати на регресорството, включително някои, които на пръв поглед не са безспорни, като отговорността на културата и свободата на второстепенното. Но ще започнем именно с основните постулати…“

Оставих книгата.

Почувствах се някак зле!

Бедата не е там, че разбираемите и безспорни истини предизвикват неприязън в мен. Най-странното е, че тази неприязън е някаква лична, сякаш оскърбителна за мен самия!

Трудно ще ми бъде. Много трудно.

Станах и отидох в санитарния блок. Той се оказа неочаквано голям, със сияещата белота на триъгълна вана, с мивка, пълна с дезинфекциращ гел и разбира се, с тоалетна чиния. На стената имаше картина, покрита с тъмен, леко прозрачен найлон: малко момче, грижливо миещо ръцете си, и надпис: „Трябва да се миеш сутрин и вечер!“

Хигиената е много важно нещо. Разбирам.

Спомних си глупавия си порив, накарал ме да хвана Таг за ръката.

Изглежда, това не беше прието!

Откъде се появи у мен мисълта, че такъв жест е допустим?

Трябва да се наспя. Трябва да си почина, и утре светът ще ми се стори по-разбираем и привичен. Това ще се случва всеки ден, ще усвоявам морала и нормите на Родината, ще стана свой човек, ще се заема отново с регресорство, Родината ще намери аларите и ще сведе агресивния им потенциал до нула. Някога те ще станат наши приятели.

Интересно, а онези същества, които приличат на нас, също ли се нуждаят от намесата на регресори? Или имат достатъчно ум, за да приемат помощ доброволно?

Измих ръцете си, а после, след кратко колебание, реших да започна правилен живот още от първата вечер и се заех да изучавам механизма на душа. Няколко минути по-късно, след като се бях облял два пъти с вода, първо ледена, а после гореща, се справих и с това. Съблякох се, сякаш все още имаше нужда от това, влязох във ваната и се изкъпах грижливо.

А да сгъвам прецизно мокрите дрехи беше глупаво. Разхвърлях ги по рафтовете, така, че да изсъхнат до сутринта, мушнах се под одеялото и заспах. Заспах толкова дълбоко, че дори малките размери на възглавницата не ми попречиха.

Присъни ми се типичен сън-който-се-нуждае-от-обсъждане-с-наставника. Лош сън.

В мен беше влязла някаква амебоподобна течна твар, беше се стекла из тялото ми, беше пуснала пипала в сърцето и черния ми дроб, беше замаяла с отровата си мозъка ми… Бях проснат върху неравна метална плоча, около мен стояха кошмарни същества, а сред тях — човек, старец, моят наставник, макар и да не приличаше на Пер…

А аз търпях, търпях всичко, защото така трябваше, и разбирах — целият ми живот, болката ми — всичко е само прах по вятъра на съдбата, дреболия, незаслужаваща внимание…

— Ник! Ники…

Тварта пълзеше вътре в мен, възнамеряваше да изучи всяка клетка на тялото ми, всеки нерв и всеки мускул. Не винаги болеше, но винаги беше противно…

— Ники!

Простенах и се събудих.

Кати седеше до мен на леглото и се вглеждаше тревожно в лицето ми.

— Ти плачеше — каза тя. — Плачеше в съня си, Ники…

Преглътнах. Гърлото ми беше сухо, сърцето туптеше безумно в гърдите ми.

— Ники…

— Ти… какво правиш тук?

Разбира се, не успях да измисля нищо по-умно!

Кати потрепна, като от удар. Понечи да се изправи.

— Почакай. — Неволно я хванах за ръката. — Прости ми. Благодаря ти, беше ми лошо. Помогна ми. Само се чудех как си влязла.

— Ключалката ти ме познава. — Тя погледна дланта ми с леко учудване. — Ники, та ние бяхме… приятели. Радостно утро, Ник!

Тя беше много симпатична. Само тази къса подстрижка… не ми харесваше и туйто! Затова пък много добри очи, красиво лице, полуразсъблечено тяло. Сега тя беше с къса пола, а лентата, която жените носят вместо риза, беше съвсем тънка и полупрозрачна.

Не, аз наистина я обичах.

И бях готов да я обичам направо тук и сега.

… Нещо в главата ми блокира и в трескавите си опити да разбера собствените си желания, аз попаднах в логическа безизходица.

Какво е това, не ми достигат думите!

За първи път „резервната ми памет“ отказа да поясни какво искам всъщност!

— Кати… — прошепнах безпомощно. — Аз… те обичам.

Тя моментално се отпусна и дори се усмихна.

— Аз също те обичам, Ники. Всичко е наред. Вече се оправяш.

Внимателно измъкна ръка от дланта ми и ме докосна по челото.

Веднага си спомних онази, жената от другата раса, и нежната й ласка…

— Температурата е нормална — каза Кати.

По-добре да си беше мълчала!

— Ставай, мързеливецо! — продължи весело Кати. — Разрешено ти е да се излежаваш, но не злоупотребявай!

Тя стана и издърпа одеялото ми.

Толкова бързо, че не успях да го удържа.

А предишната вечер нямах сили да търся чисто бельо!

— Изкъпи се и се облечи — каза Кати напълно спокойно. — Снощи не си сложил дрехите си в почистващия блок, аз свърших тази работа. Ставай!

Седнах на леглото. Това се оказа неочаквано неудобно — сякаш са му подрязали краката и се е оказало по-ниско, отколкото съм свикнал. Погледнах замислено Кати.

Тя не се смущаваше от голотата ми като онази жена от другата раса. Значи това е нормално?

А какво тогава не е наред?

Защо изобщо не мога да се реша да се изправя?

— Вземи си студен душ — посъветва ме Кати. — Имаш хормонален изблик. Всичко е наред, случва се след стресове.

Нещо в мен се пречупи. Вече без никакво стеснение се изправих и отидох в банята. Там, следвайки препоръките на лекаря, пуснах студената вода и застанах под нея. От малките дупчици в тавана се лееше истински дъжд, аз се въртях под него, вдигах ръце, ловях студените капки. После се облегнах на хлъзгавата стена и застинах.

— Донесох ти дрехи — каза доброжелателно Кати, влизайки. Вратата на банята не се заключваше, или не бях успял да намеря заключващия механизъм. — Нормално ли се чувстваш? Таг каза, че сте изпили две манерки вино, той има леко отравяне…

— Абсолютно нормално — отговорих аз, без да се обръщам.

— Ти имаш по-силна степен на биозащита — предположи Кати. — Организмът ти е отстранил с лекота токсините.

— Кати, имам някакви психични нарушения — казах. — Мен… аз…

Тя чакаше търпеливо, докато намеря думите.

— Чувствам дискомфорт, когато съм съблечен пред теб! — успях да формулирам най-накрая мисълта си.

— Само при мен ли се проявява? — попита Кати с делови тон.

— Ами… предполагам. Вчера, на изследванията, също усещах дискомфорт, когато ти ме гледаше.

— Не се притеснявай. Това е известно явление. Психическа регресия. Понякога се проявява в периода на съзряване, понякога — при силен стрес. Има си специален термин — стеснителност. Обикновено стеснителността е насочена към противоположния пол.

— И сега какво? — попитах глупаво аз.

— Ще мине. Трябва да промениш появилия се при теб лъжлив начин на поведение. Искаш ли да отидем на баня? Имаме още време.

— Както решиш — казах аз.

— Тогава се обличай, ще отидем при Таг.

Може и да беше регрес, но се отпуснах чак когато Кати излезе.

Таг наистина не се чувстваше добре.

— Трябва да се забранят средствата, съдържащи алкохол — мърмореше той и се разхождаше из стаята. В стаята му цареше същият ред, както в моята, но вещите му бяха повече. Нещата, които липсваха при мен, бяха предимно снимки на страховити чудовища по стените и някакви неапетитни вещества в широки плоски съдове. — Това е отрова. Ще подам предложение в Световния съвет от името на целия институт…

— Почакай един ден, току-виж си размислил — засмя се Кати. Тя седеше в едно от креслата, весела и безгрижна. Може би наистина се беше убедила, че всичко с мен ще бъде наред? Или се опитваше да ме развесели?

— Ще почакам! Но няма да размисля! — заяви Таг енергично. — Кога ще докладва Ники?

— Наставникът се е договорил за среща със Съвета в шест часа. Има предостатъчно време дотогава. Искам да отведа Ники на баня.

— Защо така? — учуди се Таг.

— За да изкара токсините. — Кати ми намигна и аз бях доволен от тази деликатност. — Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — реши Таг. — Трябва да помоля за кола.

— Аз имам. Наставникът прикрепи към мен кола за пет дни, докато трае първоначалното възстановяване на Ник.

— Аха, ти сега си главна в този процес… Ган нищо ли не намери?

— Абсолютно. Докладът за кораба беше пълен и изряден. Седял е до сутринта, прибрал се е вкъщи чак в два и половина. Ще му дадем ли да се наспи?

— Да му дадем — съгласи се Таг. Прерови една купчина с дрехи и извади риза, изплетена от разноцветни шнурчета. — Красиво ли е?

— Много — одобри Кати.

Колата или беше същата като вчерашната, или неразличима от нея. Кати зададе маршрута, после обърна средната седалка към нас и се разприказвахме. Общо взето за нищо съществено. За расата бъдещи-приятели, които намерих в космоса и затова колко хубаво и увлекателно ще бъде да се заемем сериозно с тях, да им помогнем да станат приятели. Впрочем Таг се вълнуваше не толкова от това, колкото от откриването на раса, сходна с нас по външен облик.

— Та нали още никога не е ставало такова нещо! — говореше той, разпалено размахвайки ръце. — Когато сме превръщали в приятели малките, в какво се е състояла цялата работа? Да създадем костюми-копия и да пращаме деца, облечени в тях, при малките! Забавяли сме изкуствено растежа, за да подготвим възрастни регресори… че децата постоянно се проваляли… Колко дълго е продължило това, Кати?

— Седемнайсет поколения хора с нисък ръст — въздъхна тя. — А и сега… разправят… много рядко…

— Ас тези — само ще работим! Подготвяй сътрудници, пращай ги на планетата на бъдещите приятели и работи! Завиждам на регресорите! Честна дума, завиждам им!

— Те са достатъчно развити, за да разпознаят пришълците. Може да сме като две капки вода външно, но различията в психиката ще си кажат думата. Така че работата няма да е лека.

— Че малко ли методи има? Ето — Таг ме посочи, — амнезия. Прекрасен начин, за да се оправдаят всякакви странности на регресора!

Настъпи тишина. И самият Таг се сепна, и аз нямах какво да кажа, и Кати извърна поглед.

— Това е добра хипотеза — казах аз.

— Ники! — Таг дори скочи от креслото си, удряйки глава в тавана, но колата зави рязко и той падна обратно на мястото си.

— Откъде знаеш, че аз съм Ники? Може би него са го разпитали, изтръгнали са всичко, което е било възможно да се изтръгне, и са пратили мен в неговия облик? Чужд регресор. А?

В момента се чувствах толкова зле, че не щадях никого.

— Ник!

Погледнах Кати в очите.

— Това е невъзможно по три причини.

— Тогава ми докажи, че аз съм си аз! Защото самият аз невинаги вярвам в това!

— Тялото ти е тялото на Ники. Нали сверихме генната ти карта! И двата анализа се оказаха правилни, отговарящи на твоя генотип!

— Може да са копирали тялото ми — предположих аз.

— Втори довод против! Проведохме пълно ментоскопиране на мозъка ти. Да, не помниш нищо за миналото. Но речниковият ти запас е именно твоят речников запас! Знаеш това, което трябва да знаеш! И в теб няма чужда памет! Защо да изпращат регресор, който не знае своята задача? Та това е безсмислено! А ние огледахме целия ти мозък, всичките му ъгълчета! Чисто е!

— А третият довод? — попитах аз. Направо с отмъстителното желание да навредя на самия себе си.

— Ние. Твоите приятели, твоят наставник. Нима можем да не усетим подмяната?

Затворих очи. Благодаря, Кати. Благодаря за тези думи. Може би това е най-основният довод. Това, което ще ме успокои.

— Не-приятелският регресор трябва да бъде такова копие на Ники… морално-етично копие… че това е просто невъзможно.

— Благодаря, Кати… — прошепнах аз.

— Абсолютно безспорни доводи — каза Таг. — А на мен, специалиста по чужди раси, вярваш ли?

— Вярвам.

— Естествено, ако всичко се приеме като абстрактна хипотеза… — Таг сладко притвори очи. — Бих могъл да опитам да намеря възражения. Да заобиколя всички доводи.

Тишината се върна.

— Направи го, Таг — помолих го. — Опитай се да разбереш възможно ли е да съм чужд регресор. Ако намериш такава възможност — помисли как да я провериш. В такъв случай трябва незабавно да бъда изолиран от обществото и да се разработят мерки за противодействие срещу мен.

— А ето тези твои думи, Ник — каза Кати — са последното доказателство. Може би Световният съвет не би повярвал на него. Но аз му вярвам. Ти си нашият Ники. Ники Умника. Ники Неспокойния, Ники Презастраховащия се. Не се бой от нищо!

— Не вярвай, не се бой, не моли — казах аз. — Благодаря ви. Когато дойда изцяло на себе си, ще се посмеем заедно. Но засега не се получава.

Банята не беше една сграда, а цял комплекс — кръгли павилиони, които заради прекомерната височина приличаха по-скоро на кули, свързани отстрани с тристранни пирамиди, а в центъра на всичко това — гигантско кубично съоръжение от снежнобял камък. Пространството между зданията беше обрасло толкова нагъсто със зеленина, че мястото щеше да изглежда като отдавна изоставено, ако не бяха пътеките, водещи към вътрешността на комплекса. Оставихме колата на пътя и тръгнахме по една от пътечките, която се гмурваше под естакадите и галериите, свързващи сградите една с друга в сложна мрежа. По едно време се разминахме с малка компания — трима мъже и две жени. Те се смееха, говореха си нещо и ни поздравиха дружелюбно.

Преминахме през врата с топлинна завеса и се озовахме в обширна сумрачна зала. На прага се спрях за миг.

Да, ще се наложи да променя лъжливия начин на поведение.

Тук сигурно имаше стотина души. Мъже и жени, разсъблечени, събличащи се и полуоблечени. Някои идваха, други излизаха. Край стените имаше редици от ниски шкафчета, в които посетителите грижливо подреждаха дрехите си. В сводестия таван бяха разположени спираловидно малки прозорчета, през които проблясваше слабата, сякаш филтрирана светлина на Майчицата.

— Да вървим — подкани ме Таг.

Намерихме свободни шкафчета. Кати и Таг започнаха да се събличат веднага, аз се забавих за секунда.

Това е нормално — прошепнах си най-накрая и също започнах да се събличам. Наоколо имаше такова изобилие от голи тела, че разумът ми панически се отрече от чувствата, които Кати бе нарекла стеснителност.

— В ураганната или в морската? — обърна се Таг към Кати.

Девойката вече се бе съблякла, беше затворила шкафчето си — забелязах, че на вратите няма ключалки — и отговори след кратко замисляне:

— Първо в морската. Ники трябва да свикне отново.

Без да споря, тръгнах след тях. Не можех да асоциирам нито морето, нито урагана с баня.

Вървяхме по тесен коридор заедно с десетки други голи посетители. И от каменния под, и от каменните стени прииждаше топлина, а от време на време минавахме покрай амбразури, от които лъхаше горещ въздух. Осветлението тук вече беше изкуствено — идваше от матови панели на високия таван. Всички крачеха мълчаливо, сериозно, сякаш се готвеха за някакъв важен ритуал, и шляпането на босите крака по пода се сливаше в странен ритъм, дивашки акомпанимент на предстоящото действие. Подът под краката ми продължаваше да е горещ, но сега стана и мокър. Сега отнякъде извираше вода и течеше напред — очевидно коридорът имаше лек наклон, недоловим за зрението.

Омагьосан от участието в процесията, аз все пак се оглеждах крадешком. Мъжете и жените бяха горе-долу поравно, повечето бяха млади, наши връстници. Имаше доста симпатични девойки. Тълпата явно се делеше на отделни групички, дошли заедно, но дори и в пределите на някоя от компаниите никой не докосваше другиго. Някакъв младеж се подхлъзна недодялано и падна болезнено на коляното си, макар че бих се заклел, че можеше да се задържи на крака, ако бе хванал за рамото приятеля си, крачещ до него.

Полъхна горещ въздух. Усетих миризма на сол и йод, сякаш пред нас наистина имаше море. Нагорещено, почти кипящо. Водата под краката ми стана повече и сега пристъпвах по-внимателно.

Коридорът свърши внезапно, преминавайки в помещение, което наподобяваше кораба на аларите. Същите имитации на пещери и каменна облицовка. Само че светлината идваше от прозорците. Подът беше засипан с едър бял пясък, подаваха се разни раковини и дори мъртви парчета корали. Пясъкът образуваше множество ниски дюни и хълмчета, на върховете на които седяха, стояха и лежаха хора. Отнякъде духаше топъл вятър, но жегата беше такава, че той облекчаваше. Оцених температурата като двойно по-висока от температурата на здраво тяло.

— Ники!

Последвах Кати и Таг и се качих на малка пясъчна дюна. Седнах и скръстих крака. Седяхме с лица един към друг, една от многобройните групи. Изгарящите пориви на вятъра облизваха тялото ми.

— Как си? — попита Кати.

Опитвах се да не гледам към нея. Не, тази лечебна процедура не помогна докрай. Собствената ми голота ме смущаваше, а нейната — още повече…

— Интересно — отговорих аз уклончиво.

— Почивай си — посъветва ме Кати. — Отпусни се-бди и почивай…

Затворих очи и се подчиних.

Общо взето беше много хубаво. Тялото, попаднало в тази исполинска печка, негодуваше, но горещината, кой знае защо, ставаше все по-приятна. Изпотих се, но горещият въздух моментално изсуши влагата. Пясъкът бавно се движеше от поривите на вятъра, засипвайки краката ми, изгаряйки кожата.

Хубаво…

— Ники!

Отворих очи — Кати и Таг вече се бяха изправили.

— Да вървим — каза Таг. — Време е да променим температурния режим…

Тръгнахме към противоположния край на залата, заобикаляйки пясъчните хълмове, върху които се изпотяваха и съхнеха голите тела. Оказа се, че там има малък водоем — стичащата се по стената вода се събираше в езерце и изтичаше през арка в стената.

— Йохохо! — закрещя Таг, преминавайки в бяг. Скочи с главата напред в езерцето. Ние го последвахме. Водата ме преряза — беше ледена, сякаш изобщо не течеше по горещите стени. Изскочих на повърхността, поемайки си дълбоко въздух. Таг вече се беше насочил към арката, оставяйки се напълно на волята на течението.

— След него… — Кати изскочи на повърхността до мен. Почти докоснахме телата си. — Ники!

— Плувам — съгласих се аз.

Потокът се носеше по тунела. Стените, отначало каменни, постепенно станаха прозрачни. Сега плувахме по стъклена тръба, минаваща над пътеките. Под нас вървяха хора… Изглежда, не ни виждаха — прозрачността беше еднопосочна.

— Контрастните топлинни процедури влияят благотворно на организма! — достигна до мен гласът на плуващата подире ми Кати.

Нима тя не може да каже просто „прекрасно“?

Течението отслабна и се озовахме в нова зала. Изплувах на повърхността под надвисналия свод на тунела и се оказа, че съм в нов водоем.

Охо!

Водата и тук беше студена. Затова пък вятърът…

Ураганната зала? Очевидно!

Подът беше каменен, но на места бяха сложени дървени плочки. Много предвидливо, защото ходилата изгаряха още при първата крачка. Поривите на вятъра ме караха да замижавам и да се привеждам.

Разбира се, тук нямаше пясък. Вятърът би го измел към стените за минутка. Вместо пясъчни хълмове залата беше пълна с каменни гъби с дървени площадки на върховете. Бързо се изкатерихме на най-близкия свободен камък и се свихме върху дървения подиум.

— Тук не бива да се остава дълго! — извика ми Таг. — Три минути, най-много — пет.

— Радвам се! — изкрещях аз, надвиквайки шума на вятъра. Струваше ми се, че водата от тялото ми направо се изсмуква. Двете изречени думи буквално пресушиха устните ми и се заех да преглъщам, отделяйки слюнка.

— Някой от поетите беше сравнил цикъла на процедурите в баните с процеса на развитие на човечеството! — каза Кати. — Преодоляване на враждебните природни условия, студ и огън, стремително движение, и като резултат — прилив на сили и любов към мирозданието!

— Не особено приятен процес на развитие — прошепнах аз по-скоро на самия себе си.

— Какво? — попита Кати.

— Мисля, че ако се намали вятърът и се снижи температурата, природата няма да изглежда толкова враждебна! — извиках аз.

Глава 5

Не знам защо чувствах такава лекота в тялото си. Може би заради благотворното влияние на процедурите в банята, а може би от щастие, че са приключили. Втората версия ми изглеждаше по-вероятна.

— След час трябва да бъдеш в Световния съвет — каза Кати. — Ще отидеш заедно с наставника. Всички ние вече предадохме докладите си, така че не е задължително да присъстваме. Но ще почакаме… в сградата.

— Тя далече ли е? — попитах аз.

— В центъра.

Не разбрах и Кати забеляза моето объркване.

— В центъра на континента. В Служенето, така се казва градът.

— А ще стигнем ли навреме?

Колата, в която седяхме в момента, не ми се струваше толкова бърза, че да измине разстоянието от крайбрежието до центъра на континента за един час. Освен ако нямаше скоростна магистрала… не, все едно, транспортът на колела не може да достигне такава скорост…

Кати и Таг се спогледаха.

— Ще успеем — каза Кати с жалост и нежност в гласа. — Ники, спомни си видовете планетарен транспорт!

— Коли, платформи, кораби, флаери, кабини — изстрелях машинално аз.

— Правилното решение е кабини! — потвърди Кати. — Ще успеем да стигнем и сто пъти! Сега ще отидем до някой магазин, ти трябва да се преоблечеш. Това не е задължително… но изглежда красиво — знак на уважение към Световния съвет.

— А кой влиза в него?

— Учени, инженери… който и да е! — Таг сви рамене. — Но предимно лекари и наставници. Естествено това са най-уважаваните хора. Кати, задай курс.

Колата потрепна и тръгнахме към най-близкия магазин…

През следващите петдесет минути се чувствах като дете, издокарвано от родителите си… Наставниците си. Не, по-скоро като кукла, обличана от малки деца. Децата поне понякога ги питат дали им харесва една или друга дреха. С мен не възникна такъв проблем. Кати и Таг напълно се отдадоха на увлекателното занимание — да проявят уважението си към Световния съвет чрез мен.

— Не, можеш да забравиш за всичките тези полунаметала и пуловери! — наставляваше Таг Кати. — Няма да водим Ник в младежки клуб. Трябва да изглежда сериозно и строго. Основната идея е, че този човек е преодолял немислими изпитания и се е върнал в Родината. Претърпял злополука, но не и сломен. Полезен за обществото и уверен в себе си!

В резултат на тази тирада ми беше избран светлосив цвят, символ на чистота и тежки изпитания, както обясни Таг. Белите дрехи биха изглеждали прекалено помпозно, черните или червените биха демонстрирали някакво провинение, каквото не бях извършвал.

Не си направих труда да вниквам във всички подробности. Съблякох се покорно и започнах да пробвам костюм след костюм. В края на краищата се оказах с риза в стоманен цвят, сиви панталони и сако, на врата ми завързаха пищна бяла папийонка, снабдиха ме и с меки, обуващи се като чорапи обувки от тънка сива кожа.

— Полюбувай се! — предложи Кати, след като ме огледа от всички страни. В малката пробна нямаше огледала, но аз не успях да попитам как точно ми предлагат да се огледам. Таг натисна превключвателя на стената и до мен във въздуха се появи обемно изображение. Вторачих се в двойника си, който ми отговори със същия любопитен поглед. След миг интересът върху лицето на холограмата се смени с гнуслива неприязън.

Бялата папийонка беше върхът на идиотизма. Ако не беше тя, щях да изглеждам като леко мрачен млад човек, облечен така, че да не се излага съвсем. С бялата папийонка на шията ми се струваше, че приличам на животно-приятел, излязло на разходка със стопанката си, или на артист, готвещ се да весели публиката.

— Нещо не е наред ли, Ники? — учуди се Таг.

Безмълвно изтръгнах папийонката от шията си, хвърлих я на пода. Изображението ми послушно направи същото. Ето така е много по-добре!

— Не знам — изрече Кати замислено. — Това беше красив символ за вътрешна чистота. Не е дразнещо, но е ефектно.

Да, хич не е дразнещо!

— Кати, разбирам, че като малка си искала да станеш моделиер — каза Таг. — Но нали не напразно наставницата те посъветва да се откажеш от тази професия? Може би Ники интуитивно усеща предизвикателния символизъм на бялата папийонка?

— Възможно е — въздъхна Кати. — Добре, да го оставим така. Време е, момчета.

— Тук трябва да има кабина — отбеляза Таг.

— Да, помня.

Излязохме от пробната. Аз, кой знае защо, очаквах, че ще се наложи да съобщим на сътрудниците на магазина какви дрехи сме взели, може да се отбележи нещо някъде, но това явно не вълнуваше приятелите ми. Прекосихме магазина покрай рафтовете с дрехи, толкова ярки, че заслепяваха, които понякога светеха или променяха цвета си. До стъклената врата, водеща към улицата, имаше висок цилиндър от тъмна полупрозрачна пластмаса.

— В шеста кабина на Служенето, предполагам — каза Кати.

— Става — съгласи се Таг.

Когато се приближихме до цилиндъра, се оказа, че е снабден с вратичка и терминал на стената. Таг докосна небрежно колоидния активатор с длан, намръщи се.

— Шеста е резервирана от голяма група — съобщи той. — Да се прехвърлим в пета.

Вратичката на цилиндъра се плъзна встрани, вътре се запали осветлението. Там нямаше нищо, само метална решетка на пода и панела за осветлението на тавана. Таг пристъпи в цилиндъра, помаха ни с ръка. Вратата се затвори, кабината потъна в мрак. За миг избухна синкава светлина.

— Влизай — каза Кати. — Задай на управляващата система пета кабина.

Докоснах послушно терминала.

Точка на пристигане?

— Пета кабина на Служенето — изрекох аз хрипливо. Чувствах се зле.

— Не е задължително да е на глас! — напомни ми Кати.

Изчакайте освобождаването. Влезте.

Влязох в отворилата се кабина. Разбира се, Таг го нямаше там. Кабина, опака страна на пространството, преместване извън времето… — отчаяно редях думи аз. Безопасност и надеждност. Удобство и комфорт…

Светлината изгасна и последва синкавото избухване. Нищо не се промени. Чаках.

Служенето. Пета кабина. Освободете кабината.

Вратата се отвори, пристъпих навън, неволно очаквайки да видя редица закачалки и Кати.

Цилиндърът се намираше в парк. Беше сумрачно, сякаш нещо гигантско беше прикрило светлината на Майчицата. На полянката пред кабината Таг пристъпваше от крак на крак.

— Излизай, излизай — повика ме той енергично. Тръгнах към него с вдървена походка. Цилиндърът зад гърба ми се затвори.

До Таг стояха двама — възрастна жена и млад мъж. И двамата бяха облечени с пъстри дрехи, с весели лица, но леко недоволни.

— Още минута, приятели — изрече Таг с извинителен тон. — Още един човек.

Кимнах машинално на хората, които вероятно смятаха да напуснат Служенето, спрях се, вдигнах глава.

Някаква статуя пробиваше небето.

Никога не бях виждал толкова огромни паметници… не, сгради, направени във вид на паметници. Възрастен човек с наметало… съзнанието възприемаше само отделни щрихи и не можеше да побере в себе си цялата картина. Разумът отказваше да оцени височината, но забелязах, че главата на статуята е на едно ниво с облаците.

— Сградата на Световния съвет е увенчана с алегорична фигура на наставника — съобщи Таг с тон на екскурзовод. — Построена преди двеста години, това е най-високата сграда в Родината. Когато технологията за изпитания на кваркови реактори изискваше създаването на сграда, надвишаваща по големина сградата на Съвета, беше намерено компромисно решение. Тестовата сграда беше построена, но първо височината на сградата на Съвета беше увеличена с килокрачка.

— Да вървим, момчета! — Кати изскочи от кабината. — Нямаме много време!

Тръгнахме из парка. Подножието на сградата беше съвсем близо, навсякъде имаше кабини. Оказа се, че има и много хора навсякъде. Те се разхождаха из парка, седяха по пейките или направо на тревата и се любуваха на сградата. Не знам какво приятно намираха в тази гигантска статуя. Лично мен това чудовищно съоръжение ме потискаше.

— А, ето защо шеста кабина е блокирана — възкликна Таг, докато крачеше. — Екскурзия.

От цилиндъра едно след друго излизаха деца. Първите деца, които виждах в Родината. Бяха само момчета. Изскачаха от кабината с радостни възгласи, но веднага млъкваха и се събираха на групи от по четири-пет души около невъзмутимия си наставник.

— За първи път са в Служенето, веднага си личи — каза Таг добродушно и леко снизходително. — Разбирам ги.

— Аз също — отговорих, наблюдавайки децата.

Едно от момчетата изтича към наставника си, прегърна го, попита нещо, сочейки сградата на Съвета. Наставникът се засмя, погали го по главата, прегърна го през рамото.

Няма правила без изключения?

Няма изключения без причина?

Какво значи докосването в свят, където телесните съприкосновения са негласно табу?

Що за сила се крие в докосването на чуждата ръка? Топлота, любов, грижа, доверие?

Но нали това са движещите сили на нашия морал? Приятелство, любов, равенство… или, казано поетично — братство. Защо да се прави любовта табу, защо да се ограничава топлотата?

Може би монополът върху любовта е най-силното оръжие на света? Крепостната ера, с нейните епидемии, чуми и язви, ни е отучила от телесното съприкосновение. Свела го е до минимум, направила го е несъвместимо с добрия тон. Но ако някъде в душата има потребност от докосването на човешка ръка, ако детето помни целувките на майка си и тъгува за тях между уютните стени на интерната, в какви ще се превърнат наставниците? В единствените, които могат да те прегърнат, да те утешат, да те похвалят, приласкаят, накажат?

Светци?

Поклатих глава.

Какви отвратителни мисли ми хрумват! Какво ми става, та нали съм част от този свят, плът от неговата плът! И моят свят е изпълнен с доброта и любов — само аз, свил се в амнезията си в тъмните дълбини на подсъзнанието, искам нещо забранено, отдавна отхвърлено от историята…

— Какво ти е, Ники?

Погледът на Кати беше тревожен.

— Трудно е да си новороден — отговорих аз.

Отвътре сградата на Световния съвет се оказа още по-потискаща, отколкото отвън. Тук не признаваха малките стаи. Анфиладата на залите, минаваща през постамента на „алегоричната фигура на наставника“, беше толкова огромна, че не бих се учудил да видя летателни апарати, реещи се из помещението. Но вместо тях из въздуха се плъзгаха обикновени летателни платформи.

— Седма зала, до информационните стендове — каза Кати. — По-бързо! Таг, хвани платформа!

Хората бяха много. Гонеха задачите си, озъртаха се, изучавайки очаровано сводестите тавани, изрисувани с ярки фрески, тълпяха се около колонките на терминалите, разхвърляни из залата. Бяха дошли тук да почиват и да работят. Отнякъде долиташе тиха музика, чуваше се шумоленето на стъпки, тихите разговори се сливаха в лека глъчка.

Пристигнахме при седма зала на платформа, заедно със сериозен, мълчалив наставник, явно бързащ по свои задачи, и група деца. Те навярно просто се шляеха из центъра на Родината и гледаха наставника с възторжена почтителност. Впрочем и към нас поглеждаха с уважение. Явно правехме впечатление на хора, които не са дошли тук напразно.

Аз също се заглеждах наоколо, особено по фреските на таваните — те бяха нещо като курс по история в картинки. От Каменната ера нататък. Единственото, което отбелязах за себе си, бе, че табуто върху докосванията присъстваше и тук. Само наставниците държаха някого за ръката, само те изнасяха ранените от горящи сгради, наставляваха децата и утешаваха старците. Понякога наставниците бяха млади, понякога — стари, а дрехите им с нищо не се отличаваха от дрехите на околните. Но имаше нещо в самия маниер на изобразяване, което позволяваше да се отделят сред другите фигури. Някакво благородство на позата, мъдрост в очите, доверие в погледите на околните.

А сигурно е много трудно да се изрисуват куполите на таваните така, че отдолу изображението да изглежда правилно и съразмерно. Линиите трябва да бъдат преднамерено изкривени. Картината трябва да бъде фалшива и несъразмерна, за да прилича на истинска отдалече…

Потрих челото си. Не, що за отвратителни неща ми хрумват?

Особено ме порази фреската, заемаща целия таван на шеста зала. На нея беше изобразен бушуващ океан, остри скали, забулено в буреносни облаци небе. На скалите стояха наставник и малко дете. Наставникът прегръщаше детето през рамо с едната си ръка, а с другата сочеше към морето, където се носеше кораб с опънати платна. Могъщите гребни колела се подаваха наполовина над водата, на мачтите пламтяха огньове. Навярно отнасящата се към морската ера картина трябваше да представлява мъдростта на наставника, показващ на възпитаника си красотата на бурята и храбростта на моряците, борещи се със стихията… а може би престъпното им лекомислие. Курсът на кораба не оставяше съмнение, че след минута той ще се вреже в скалите.

Хрумна ми неприятната мисъл, че след корабокрушението наставникът и момчето ще се спуснат от скалите и ще започнат да разграбват оцелелия корабен товар…

Наведох глава.

Лошо…

Личността не е само уникален генотип, набор от знания и система за речева комуникация. Главното е отношението към обкръжението, наборът от реакции, които се формират през целия живот. И тук, навярно, най-важното е последователността, с която се оценяват явленията в околния свят. Нещо трябва да се натрупа в несъзнателната детска възраст, да стане аксиома, която не изисква доказателства и не предизвиква съмнения. Иначе става лошо.

Бях загубил именно аксиомите. Социалните норми, които не подлежат на разясняване. А сега беше почти невъзможно да ги върна обратно. Оставаше ми само да се преструвам.

— Ники!

Скочих от платформата подир Таг и Кати. Вероятно седма зала беше по средата на постамента. А постаментът, не се съмнявах в това, беше в центъра на континента. И стълбът от синя светлина, бликащ от пода и пронизващ купола, беше оста, около която се върти целият живот в Родината.

Оказа се, че тук има значително по-малко хора. Явно не беше разрешено да се идва в залата без работа. До стълба от студен синкав огън стояха две фигури — разпознах наставника Пер и Ган.

— Нали не закъсняхме, наставнико? — извика Кати. Вместо отговор той махна с ръка: „Влизайте!“

От синкавия огън лъхаше студ. Ставаше ми все по-неуютно и страшно. Дори Кати и Таг нервничеха, макар да не им предстоеше да се отчитат пред Световния съвет…

— Навреме — отрони наставника, когато се приближихме. — Здравейте, момчета. Здравей, Кати…

Ган ми намигна, аз кимнах неловко в отговор.

— Добре изглеждаш, Ник — похвали ме наставникът. — Кати, ти ли му помогна да се облече?

— Да, наставнико.

— Забележително. Започвам да си мисля, че би могла да се справиш с професията на моделиер. Мислех си, че непременно ще използваш ненужни аксесоари — вратовръзка, папийонка или нещо подобно…

Кати сведе поглед:

— Използвах бяла папийонка, наставнико. Ник сам я свали.

— Значи съм бил прав — каза простичко наставникът. — Е, Ники, момчето ми, ще тръгваме ли? Не е хубаво да се кара Съвета да чака. Но ако се вълнуваш…

— Не, готов съм.

— Дай ръка.

Позволих му да хване дланта ми. Наставнико, мислиш ли, че това докосване ще ме изпълни с увереност и ще прогони страха? Грешиш, твърде болен съм. Не виждам нищо нередно в невербалната комуникация и не изпитвам възторг от нея.

Макар и да съм Ник, аз вече съм пришълец.

Хванати ръка за ръка, влязохме в стълба синя светлина.

Мислех си, че това ще се окаже някакъв аналог на асансьор и ще започнем да се изкачваме нагоре. Може би на платформа или просто в силово поле.

Но синята светлина просто обозначаваше зона на мигновено преместване. Голяма и разкошна кабина. Тук наставникът даваше командите, аз дори не чувах управляващата система.

Светът около нас помръкна, сви се, размитите очертания на седма зала и лицата на Кати и на момчетата изчезнаха. Сега ми се струваше, че стоим в мрак — толкова ярко и празнично сияеше светът извън зоната за преместване.

Воден за ръка от наставника, влязох в залата за заседания на Световния съвет.

Стените нямаха очертания. По-точно, бяха прекалено сложни, за да разбера формата им. По-скоро почувствах, отколкото се досетих: залата на Световния съвет е разположена в главата на „алегоричния наставник“. Мозаечният под беше някъде на равнището на брадичката. Да… а тази чудовищна вдлъбнатина е носът му, тази издатина е полуотворената уста, ребреният купол на тавана са косите, фигурата беше прозрачна само отвътре и светлината на Майчицата по някакъв начин заливаше помещението.

Кой знае защо си спомних за банята.

Наистина, самата обстановка напомняше по-скоро на ресторант. Стотина масички, на които седяха хора, предимно наставници. Някои ядяха, други просто разговаряха на манерка вино или чаша димящо кафе. Отделни групи спореха оживено.

Тук ли се решава съдбата на Родината?

Вървях като омагьосан след Пер. Неволно задържах погледа си върху най-живописните фигури — излегнал се на диван дългокос, мургав мъж с високо чело разговаряше с приседнал на колене пред него… малък приятел! Пришълецът или успокояваше човека, или се съгласяваше с думите му, плахо поглаждаше с лапа ръкава на костюма му, вглеждаше се в хлътналите очи. Изглежда се чувстваше зле в тази зала и постоянно мушкаше муцунка в дихателната маска, висяща на гърдите му.

А ето там гъвкав приятел — свил се на топка на креслото, сложил част от тялото си на масата. Поклащащата се лепкава тръбичка напомняше на шия след отсичане на главата. Кикотещият се дебелак, седнал встрани, постоянно се обръщаше към гъвкавия приятел и говореше нещо…

Не, не бива да мисля такива неща! Не е правилно да се изпитват насмешливи или неприязнени чувства към приятелите!

Приближихме се към масичка, на която седяха двама души. Широкоплещест мъж с разпуснати коси и възрастна жена със същата къса подстрижка като Кати. Простичко, обикновено облечени, гледащи ни с доброжелателни усмивки.

— Заслужилият лекар на Родината Ана, командорът от Далечното разузнаване Биг — представи ги наставникът. — А те те познават.

— Не ме ли помниш, Ники? — попита жената.

Поклатих глава.

— Седни, момче — нареди тя.

Четиримата седнахме около масата. Без да пита, Биг ми сипа вино от манерката и ми подаде чашата.

— Пийни си, Ники. Отпусни се-бди. Много ти се събра…

— Той се възстановява добре — каза Пер и си наля вино. — Браво на момчетата, помагат му.

— Запознат съм с доклада на кораба и изслушах това, което си разказал на наставника — каза Биг. — Полетът ти е най-важното събитие от деня на Заминаването.

— Заминаването? — попитах аз.

Биг погледна наставника с недоумение.

— Засега не съм се занимавал с Ники — изрече невъзмутимо Пер. — Първо трябва да вземем общо решение за съдбата му.

— Да, разбира се — въздъхна Биг. — Ники, кажи като кой се чувстваш?

— Ники Ример, пилот от Далечното разузнаване, прогресор и регресор.

Те продължаваха да очакват нещо.

— Само че сега не съм годен за тази работа — добавих аз. — Всичко е изчезнало. Всичко е изгубено. Навярно съм просто Ники Ример, който трябва да търси съдбата си.

— Браво, Ники! — Биг въздъхна, погледна накриво жената.

— Контролът е проведен напълно коректно, поддържам изцяло изводите на Института за чужди форми на живот — изрече сухо Ана. — Не смятам, че е необходим санаторен режим или социално ограничаване на правата. Но връщането към старата професия…

Тя поклати глава със съмнение.

— Както разбирам, все пак остават съмнения в моята личност — казах аз. Биг и Ана учудено вдигнаха глави. — Като се има предвид този фактор, работата в космоса е нежелателна за мен.

— Най-добрият ми ученик — каза гордо Пер. — Ники…

Той ме потупа по главата.

— Значи въпросите са два — обобщи Биг. — Статусът и професионалните препоръки.

— Очевидно — съгласи се наставникът.

— Твоите предложения?

— Пълни права. Нова професия, изключваща достъп до космоса.

— Например?

Пер се поколеба:

— Ще рискувам да предложа… Ники има смайващо чувство за отговорност. Спретнатост, целеустременост, търпение. Много високо равнище на емпатия.

— Професията на наставник? — възкликна учудено Ана.

Биг се почеса в основата на носа.

— Ники ще поработи с мен известно време. В обикновен режим на помощник. По-нататък, ако всичко потръгне както трябва, ще получи собствена група…

Ана ме гледаше накриво. Изглежда предложението на Пер не й хареса особено. Но тя си затрая.

— Помня предложението на медицинската група на Съвета — продължи Пер невъзмутимо. — Дежурства в енергостанциите, работа в селското стопанство, санаторен режим…

— Това беше само едно от предложенията! — отговори навъсено Ана.

— Разбирам. И все пак мисля, че е желателно работата на Ники да е свързана с контакт с хората. Там, където може да прояви най-добрите си качества.

Изглежда никой не можеше да възрази против този довод.

— Гарантирам за него — добави Пер.

Ана махна с ръка:

— Добре. Медицинската група е съгласна. Но вие сте лично отговорен, наставнико.

— Разбира се.

Настъпи тишина. Биг, Ана и Пер ме гледаха. Какво, това ли е всичко? Решението на Световния съвет е взето?

— Благодаря — отговорих. — Ще оправдая доверието на наставника и Съвета.

— Никой ли няма възражения? — попита Пер на висок глас. И аз изведнъж забелязах, че в цялата зала цари пълна тишина. Всички гледаха нашата маса. И вероятно бяха слушали целия разговор!

— Само ако поемете отговорност за него, Пер…

Гласът се разнесе съвсем отблизо. Говореше човекът с широкото чело, който преди това бе беседвал с малкия приятел, докато лежеше на дивана.

— Разбира се — отговори наставникът по същия начин, по който бе отвърнал и на Ана.

— Решението е взето. — Биг ми кимна. — Ник, ако Далечното разузнаване има нужда от консултация с теб, ще те потърсим.

— Да — прошепнах аз. — Разбира се.

— Успех — каза Биг.

Пръстите на наставника легнаха върху рамото ми.

— Да вървим, Ники. Няма защо да задържаме Съвета повече.

Изправих се, кимнах на Ана. Възрастната жена явно беше недоволна от решението, но ми се усмихна. Сякаш по задължение.

И това е всичко?

Да!

Вече никой не ме гледаше. Не, онзи, който обичаше да се излежава на диванчета, ме съпроводи със замислен поглед. И Биг добродушно ми махна с ръка.

— Въпрос на екологичната служба на Западните пустини… — разнесе се в залата. — Пускането на кварковите реактори, осъществено в рамките на програмата на Заминаването, нанесе сериозни вреди на реликтовите…

Синьото сияние погълна звука. Погледнах наставника. Лицето му беше много сериозно. По челото му бяха избили капки пот.

— Можеха да се вземат и много по-неприятни решения, нали? — попитах аз.

Собственият ми глас ми изглеждаше чужд. Променен и тих. Изглежда край синьото сияние действаше някакво поле.

— Да.

Прехвърлихме се обратно в седма зала и видях чакащите ни приятели.

— Рискуваш ли, Пер?

Наставникът обърна рязко глава.

— Надявам се, че не.

— Какъв по-лош вариант можеше да има?

— Не бива да стоим дълго време в транспортната зона — каза Пер сухо.

— И все пак?

— Санаторен режим.

Наставникът ме поведе със себе си и аз се подчиних.

При други обстоятелства бих побродил из залите на Световния съвет. Рисунките по таваните, въпреки всичко, бяха доста интересни. А и наблюдаването на посетителите ми се струваше достойно занимание.

Но сега прекалено ме потискаше неотдавнашното пребиваване в заседателната зала. Качихме се на свободна платформа, Кати зададе курс към изхода.

— Смутен ли си от нещо, Ники? — попита Пер. Не си струваше да се учудвам от проницателността на наставника, още по-малко пък — да възразявам.

— Малко. От две неща.

— Ще се опитам да разсея съмненията ти.

— Никой не поиска моето мнение, наставнико. Съветът реши с какво ще се занимавам до края на живота си, но никой не се поинтересува от моето мнение.

— Ясно. — Пер погледна Кати, тя кимна с разбиране. — Какво още?

— Не си представям по какъв начин двеста души могат да контролират съдбата на човечеството. Още повече в такава обстановка… безкрайно пиене на чай.

— Двата въпроса, както често се случва, си отговарят взаимно, момчето ми.

Свих рамене.

— Ники, Световният съвет взе решение, опирайки се на мнението на хора, които добре те познават. Ана, Биг и аз си представяме достатъчно ясно каква професия и каква съдба ще ти позволят да живееш пълноценно. Случайният избор на жизнен път е изживян още в крепостната ера, след формирането на институтите за наставничество. Сега цивилизацията ни се състои от хора, които заемат своето място. Разбираш ли? Световният съвет не се намесва в дребните проблеми, тъй като това не е необходимо. Те се разрешават на равнище отделна личност, и на равнище наставник и възпитаник. Ето защо обстановката на заседанията на Съвета не изискват фалшива тържественост и съсредоточеност. Какво значение има как хората ще преодоляват информационния поток — седейки пред терминалите или пиейки кафе?

Мълчах. Да, той беше прав.

Но защо не вярвам в истината?

— Ники, съзнанието ти е изпитало психическа регресия — каза Кати. — Бягство в детството. Ти си се скрил от света, върнал си се към емоционалните реакции на тийнейджърите. Всички ние сме изпитвали такива съмнения в детството си. „Защо наставникът ме съветва да стана лекар, а аз искам да стана моделиер? Защо Световният съвет не започва пълномащабни операции с далечните приятели? Та това е толкова интересно!“ Наложи ни се да пораснем, да разберем законите на обществото, да усвоим уроците на историята. И всичко застана по местата си.

Мълчаливият Ган се изкашля и добави неуверено:

— Ще ти се наложи да пораснеш, Ники. Навярно ще ти е по-лесно да го направиш, ако наставникът е до теб.

Край. Приятелите ми решиха всичко вместо мен. Съгласиха се със Световния съвет и с Пер. Подкрепиха ги безрезервно. Дребните проблеми се решават на равнище наставник и подопечен, а моето мнение е дреболия.

Не, нямах нищо против професията на наставник! Както и против професията на диспечер на енергостанция или оператор на селскостопански машини. Не знаех минусите им. А в професията на наставник по-скоро имаше само плюсове.

Но глупавата психическа регресия ме караше да протестирам мислено. Сякаш цял живот са ми натрапвали някакви роли и съм бил принуден да се подчинявам, а сега всичко се повтаря отново…

Платформата спря при вратите на първата зала. Тръгнахме към изхода. Пер ме поглеждаше. За разлика от приятелите ми, напълно доволни от взетото решение, той усещаше напрежението.

— А защо не отидем всички заедно в „Светлината на Майчицата“? — попита той неочаквано. — Ще се обадя, ще ви сменят в работата.

— Наставнико, това ще е чудесно! — възкликна Кати.

— Вашата компания ще е много полезна за Ники — продължаваше размислите си Пер. — Ти и Таг вече доста му помогнахте. Ако и Ган Упорития се включи…

Ган се усмихна смутено.

— Решено е — изрече Пер бодро. — Какво ще кажеш, Ники?

Не бива да се дава лекарство насила, наставнико… Не казах това на глас, разбира се. Но той го усети.

— Искаш ли да се разходим в парка, Ник? Или да отидем направо в интерната?

Няма нужда от подсладени хапчета, наставнико. Това не е тази свобода на избора, за която си мечтая.

— Тук е прекалено сумрачно, наставнико — отговорих аз. — По-добре да отидем в „Светлината на Майчицата“.

Кабините са много удобен транспорт. Чак е странно, че в душата ми не са останали никакви приятни асоциации, свързани с тях. Може би не ми се е налагало да ги използвам често?

— Втора кабина на интерната „Светлината на Майчицата“ — каза ми Кати. — Хайде, учи се.

Предоставиха ми правото да се преместя през пространството пръв. Погледнах към Пер, той кимна.

Е, добре.

Докоснах терминала, вече приемайки лепкавата маса от колоиден активатор като нещо естествено. А ако се пренеса в друга кабина? Някъде по крайбрежието, до морето? Ще има да се чудят приятелите ми, когато не ме намерят…

Уточнете точката на пристигане.

— Втора кабина на интерната „Светлината на Майчицата“ — промърморих аз. Уплахата беше внезапна и доста обидна. Не, не съм подходящ за ролята на смутител на спокойствието.

Влезте.

Синьо избухване под краката ми. Зад мътните стени на цилиндъра сякаш нищо не се беше променило.

Излезте.

Отвъд вратата също имаше парк, но съвсем различен. Около статуята на наставника в Служенето всичко изглеждаше прекалено правилно, прецизно, изравнено, закръглено. Прави алеи, ниско подстригани дървета. А тук беше истински гъсталак. Много ели-реликти със синкави иглички, дълги една ръка. Хвойнови гъсталаци. Една-единствена посипана с пясък алея, водеща към гората. Жив въздух, гъст от смолистата миризма на дърветата.

Изведнъж ми олекна.

Отдалечих се от кабината, огледах се. В далечината, там, накъдето водеше пътеката, се виждаха светлите стени на сграда. Тишина, само леко цвърчене в гъсталака. Или някое насекомо, или птица — подсъзнанието не ми подсказваше нищо. Засега никой не излизаше от кабината — може би имаше някакво забавяне, а може и да ми бяха разрешили да остана малко сам.

— Здравейте.

Огледах се — от храстите се подаваше детска муцунка. Изцапана и любопитна.

— Здрасти — казах аз. — Излез оттам.

— А вие сам ли дойдохте?

— Не, с приятелите ми и наставника.

Момчето погледна накриво кабината и взе решение:

— Тогава ще избягам.

Свих рамене и казах:

— Ами бягай тогава. Но момчето се бавеше.

— Пропускам занятия! — изстреля най-накрая то, явно във възторг от собствената си смелост.

— Браво — похвалих го аз искрено.

Изглежда той се обърка. Поколеба се, после храстите зашумяха и между дърветата се мярна малка бягаща фигурка.

Да, направо прекрасен наставник ще излезе от мен.

През пластмасата на кабината блесна светлина. Вратата се отвори и излезе Пер. Погледна ме внимателно:

— Сам ли си тук?

— Да — излъгах аз, без да се поколебая. Толкова безгрижно, че наставникът изглежда ми повярва.

— Разпознаваш ли нещо, Ники? Обажда ли се сърцето ти?

— Не. Но тук ми харесва.

— И това е нещо — въздъхна Пер. Приближи се към мен. Походката му и без това беше бодра, младежка, а сега бе станала пружинираща, енергична, сякаш боровият въздух вливаше сила в него. — Не можеше да не ти хареса, Ники.

От кабината излезе Кати, после Таг, после Ган. На лицата им се изписа такъв възторг, че им завидях.

— Не съм идвала тук от година — възкликна Кати. — Момчета, всичко е като преди! Дори гнездото на цвърчача си е на старото място.

Хвърлих поглед към храстите и се опитах да открия гнездото на тайнствения цвърчач, но не успях да видя нищо.

— Сега е хубав момент — каза Пер. — Малките имат следобедна почивка. Големите — занятия или подготовка-за-труд. Няма да обезпокоим никого.

Тръгнахме по пътечката. Забелязах как всички ме поглеждат, сякаш очакват, че ще стане чудо и ще възкликна: „Спомням си! Ето на това дърво се катерихме като малки! Ето го храстът, на който се одраска Ган!“

Общо взето можех да кажа нещо такова. Околностите на кабината със сигурност са били място за детски игри, тук сме правили тайни къщички и сме криели секретни бележки. Момчето, дебнещо случайни гости при кабината, беше отлично доказателство за това. Но не ми се искаше да лъжа, дори за да доставя удоволствие на приятелите си.

Те и без това ще кажат сами всичко, което бих могъл да измисля.

— Ники, помниш ли, тук играехме на регресори! — каза Таг. — Ти се криеше в засада и свали с арбалетна стрела баретата на Ган. После Кати те гони половин ден из парка!

— И догони ли ме? — поинтересувах се аз.

Таг въздъхна:

— Май да… Кати, нали го догони?

— И за малко да го удавя в езерото — каза мрачно Кати. — Какво ти стана тогава, Ник, ти винаги си бил предпазлив в игрите!

— Ники има природна склонност към импулсивни постъпки — подхвърли наставникът през рамо. — Дълго време го учих да потиска тези пориви.

Говореха още нещо. Спомняха си разни игри, състезания, обиди и сдобрявания, станали ту тук… ту там… по-надалече… по-близо…

Но на мен тези спомени не ми носеха нищо, освен тъга.

Детството и юношеството ми са откраднати. Настоящето е пълно със загадки. Бъдещето е в мъгла.

Така се стремях към Родината! Надявах се, че тя ще ми върне мен самия. Но няма чудеса. И този свят — толкова добър и уреден, толкова топъл и радостен — е чужд за мен.

Чужд завинаги.

Дърветата оредяха и ние тръгнахме към сградите на интерната.

Първото ми впечатление беше чувството за покой. Сградите бяха много стари, построени от грапави камъни, някога навярно бели, а сега потъмнели. Стените бяха обрасли с поветица, сред зелените стъбълца, обсипани с дребни оранжеви цветове, се мяркаха и жълти, изсъхнали стебла. До прозорците, почти всички от които бяха широко отворени, стеблата на поветицата изглеждаха някак раздърпани, с окъсани листа и цветове. Разбираемо…

— Обичах ли да се измъквам нощем от интерната през прозореца? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Ган и Таг се спогледаха смутено.

— Всички ние обичахме това — призна Ган. — Спомняш ли си?

— Съмнявам се — казах аз.

Лехите покрай стените бяха разкопани. Точно в момента с тях се занимаваше ято малчугани по къси гащета и потници. Изтръгваха плевелите и поливаха цветята с малки лейки. Когато ни видяха, те прекъснаха своята подготовка-за-труд и ни зяпнаха. Възторгът им беше насочен предимно към наставника Пер, но и за нас остана порция от тяхното „здравейте!“ и „за дълго ли сте тук?“.

Пер веднага бе обграден от десетина деца. Той стоеше, галеше рошавите главици, отговаряше на разни въпроси и на свой ред разпитваше децата. Беше много трогателно. Само за някакво малко момиченце не се намери място до наставника и тя обикаляше наоколо, опитвайки се да бъде докосната от нежните ръце на Пер. После, осъзнала, че няма да се добере до него, спря и ни погледна нацупено и обидено.

Общо взето не придадох никакво значение на постъпката си. Просто се усмихнах на детето и го погалих по главата.

За миг момиченцето ме гледаше с недоумение. После се притисна към мен, сякаш искаше нова ласка.

Децата започнаха да се отделят от Пер и да идват към мен.

Двамата с наставника се гледахме безмълвно.

— Това е бъдещият наставник Ник — изрече Пер на висок глас. — А сега — към подготовката-за-труд. Нали искате вашите наставници да се гордеят с вас?

Минахме покрай неохотно разотиващите се деца и тръгнахме към входа на сградата.

— Ще станеш добър наставник — каза тихо Пер. — Не се съмнявам, че след десет-дванайсет години ще си в Световния съвет. Само не бързай.

— Не бързам.

— Ти си много емоционален, Ники. Ти си млад и енергичен. Но тепърва ти предстои да се учиш.

— Знам.

В интерната имаше обикновени врати, а не топлинни завеси. От всичко тук лъхаше на старинност. Дебелите килими по пода, картините по стените — не епични, като в залите на Съвета, а обикновени красиви пейзажи. Протрити кресла във фоайето. Неизменните екрани с терминали. В ъгъла до входа, под старинна лъсната медна камбана, стоеше едно момченце. Навярно това беше някакъв ритуален пост, той дори не помръдна при появата ни, само едва забележимо премести погледа си, стараейки се да ни разгледа.

— Здрасти… Лоти — поздрави го наставника с едва забележимо забавяне пред името. Момчето се усмихна.

— Здравейте, наставнико!

— А кой ще поздрави гостите? — попита Пер с упрек.

— Здравейте! — възкликна момчето.

Все по-силно и по-силно ме обземаше усещането за нереалността на случващото се.

Това не е моят дом!

Не може да съм израсъл тук!

Даряван с дозирани ласки от наставниците, изтръгващ плевелите от лехите, измъкващ се нощем през прозореца в кратки търсения на свобода… Това не съм аз! Не!

Качихме се по широката стълба с парапет от златисти прътове и протрита дръжка, поздравявайки децата, които миеха прозорците и подовете.

Хигиена. Разбирам.

— Ето ги вратите на нашата стая, Ники! — възкликна Таг. Стори ми се, че от вълнение дори е готов да ме хване за ръката. Кати ме погледна без особени емоции, Ган кимна флегматично.

— Първо при мен — поклати глава Пер. — Да видим къде мога да ви настаня. Може би… — Той не довърши изречението.

Наставникът живееше на четвъртия етаж. Стори ми се, че не му е много лесно да се катери по стълбите, но тук изобщо нямаше асансьори.

— Влизайте, момчета — каза Пер, отваряйки с едно докосване на дланта вратата си. — Влизайте.

Стаята беше голяма и светла. И това май беше всичко, което можеше да се каже за нея. Тясно легло, убежище на аскет, огромен екран на терминал, две кресла до масата, рафтове с книги и вещи… Моето жилище изглеждаше като умалено копие на тази стая.

Впрочем намери се една разлика. Свободната от мебели стена беше облепена с малки снимки. Те бяха разхвърляни без някакъв особен ред, на групи от по четири-пет.

Детски лица.

Наставникът Пер бе отгледал доста възпитаници. Застинах до стената, плъзгайки поглед по усмихнатите детски лица. Надявах се да намеря своята снимка — и се страхувах от това.

Първо видях малкия Таг. Като дете е бил по-светлокос, но го познах. Ган също, без усилие. В тази група снимки оставаха още две момчета. Единият — с яркочервена коса, луничав, за такива казват: „Майчицата ги обича“, широко усмихнат.

— Инка? — попитах аз.

— Инка — потвърди тихо наставникът. — Той загина… остана там… прикриваше Заминаването.

— Таг ми разказа — кимнах аз.

Значи другият съм аз?

Изглежда бях единственото момче на цялата стена, което не се усмихваше. Навъсен, даже напрегнат.

Едва ли наставникът не е могъл да улови друг момент, в който да ме снима. Явно така му се е сторило по-правилно, по-правдиво.

— Винаги ли съм бил такъв сериозен? — попитах аз.

— По принцип да — съгласи се наставникът. — Дори когато вършеше пакости.

Той гледа още миг снимката на Инка, после отиде при терминала. Възкликна с преднамерена бодрост:

— Значи така, дванайсета група! Вие сте на гости на интерната за три денонощия!

— Ура! — каза Ган със сериозно изражение.

— Това се отнася и за госта от… ъъъ…

— Седма група, наставница — Сени Аруано — напомни Кати.

— Това се отнася и за госта от седма група.

— Ура — съгласи се Кати.

— Ще ви намерим временна работа. — Пер въздъхна. — Медицинските изследвания никога не са излишни, лекциите за чуждите форми на живот — също. А на теб, Ган, ще ти се наложи да се поровиш из управляващите ни системи.

— Още ли са старите? — поинтересува се Ган.

— А, за какво са ни свръхбързи системи? — сви рамене Пер. — Така, къде да ви настаня…

Той докосна терминала. Екранът светна.

— Вашата стая е заета — изрече със съжаление. — Леле какъв бардак е при тази група…

Направих няколко стъпки към масата.

На екрана се виждаше тясна, дълга стая. Гледната точка беше някъде отгоре. Четири легла, на две от тях — разхвърляни дрехи. Панталонки, ризки, бельо. Продупчено камъче на ремък. Изображението постоянно се местеше, приближаваше и се отдалечаваше, в кадър попадаха стените, вратата, прозорците, сякаш камерата се вглеждаше ненаситно и съсредоточено в чуждия дом. Ето бърз хищен набег — ученическа тетрадка. Камерата се плъзна по редовете, обърна се, за да може да се чете по-удобно. Като че ли стихове.

— Техният наставник… според мен е Дон…

Пер ме погледна накриво.

— Какво ти е, Ники?

Аз мълчах.

— Между другото, първият тест — усмихна се старецът. — Как би се справил ти с тази ситуация и би научил децата на ред?

Изображението се смени отново. Камерата надникна в банята и се спря неодобрително на смачканите и захвърлени в ъгъла чорапи…

— Преди всичко не бих надничал в чужди стаи — прошепнах аз.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Това не е чужда стая, Ники! — натърти наставникът. — Това са възпитаници на нашия интернат.

— Знаят ли, че ги наблюдават?

— Разбира се! Разбира се, че не!

Камерата надникна гнусливо в тоалетната чиния и се отдалечи от банята.

— Това е гадно — казах аз. Огледах се, търсейки подкрепа в лицата на приятелите си.

Не, нямаше да я получа.

— Кое е гадно, Ники? — възкликна възмутено Пер. Старческото лице затрепери в нямо негодувание. — Гадно е, че не се позволява на малолетните пакостници да бягат от интерната на космодрума? Гадно е, че се пресичат недостатъците им в самото им начало? Гадно е, че когато децата говорят след полунощ, се пускат инфрачервените лъчи и им се позволява да се наспят преди новия чудесен ден?

Направо ми се заповдига. Ръцете ми се разтрепериха.

Ето сега вярвам, че съм бил прекалено импулсивен…

— Гадно е да следиш — казах аз. — Гадно е да следиш и да заповядваш. Да научаваш разни неща чрез измама. Да се правиш на добър, а да излъжеш нечие доверие.

— Не си прав, Ники — каза мрачно иззад гърба ми Ган.

— Не бива така, Ник! — подкрепи го примирително Таг. — Извини се…

Аз — да се извиня?!

Само Кати мълчеше…

— Когато станеш наставник — прошепна Пер, — ще разбереш.

— Няма да шпионирам!

— Тогава няма да можеш да помогнеш на децата!

— Значи няма да стана наставник!

Старецът заклати глава:

— Опомни се, момче! Гарантирах за теб пред Съвета!

— Напразно!

— Та ти знаеше, че територията на интерната се наблюдава! Всички научават това, когато пораснат. Всички разбират, че това е необходимо!

— Аз не съм всички!

— Ако Сени Аурано не беше наблюдавала момичетата, обличащи кукли, и не беше помогнала на Кати да осъзнае таланта си на лекар и художествената си бездарност, сега тя щеше да е никому ненужна, измъчвана от собственото си бездарие моделиерка! — изкрещя наставникът. Успокои дишането си. — Ако не бях прочел юношеските ти стихове, щеше да израснеш като негоден за нищо поет! Щеше да четеш на площадите… — той смръщи чело — „Хиляди птици летят срещу огъня, хиляди ослепяват, хиляди се страхуват, хиляди птици загиват, хиляди трупа остават…“

— Щом това е толкова бездарно — попитах аз много спокойно, — защо все още го помните?

— Мой дълг е да помня всички неуспехи на възпитаниците си!

— Аз също го помня — обади се неочаквано Кати. — Спомням си как го рецитираше, Ники, сякаш е било вчера… „И пазачът не може да понесе да гледа как любимците му гинат. В ада да пропадне! — казва той. И спира фара. Угасва фарът — и корабът на риф попада. Кораб от тропически страни, превозващ птици хиляди, хиляди птици от тропически страни. Хиляди потъващи птици.“

— Глупости — изрече рязко наставникът. — Кати си спомня, защото отношенията й с теб винаги са били излишно емоционални. Но нали никой не е възпрепятствал това! Вие бяхте признати за хармонична двойка и на всичките ви детски лудории…

— Вие сте подлец, наставнико — казах аз и го зашлевих по бузата.

Леко.

Без желание да причиня вреда на този възрастен човек.

Но с пълната увереност, че идва момент, в който лекият шамар по бузата заменя дългите и безсмислени приказки, изразяващи неприязън.

Пер залитна, сякаш го бях ударил с всичка сила. Притисна длан към лицето си.

А на мен ми хванаха ръцете зад гърба.

Погледнах назад — Таг и Ган ме държаха неумело, но старателно. Къде изчезна отвращението им към докосването?

— Няма нужда — казах аз. — Нямам намерение да го удрям повече.

Но те не ме пускаха.

Бих могъл да се изскубна само за две-три секунди. Да ги разхвърлям, да им причиня силна болка и рани.

Но не възнамерявах да се бия с приятелите си, дори и да не са прави.

— Хиляди потъващи птици… — прошепна Кати, отстъпвайки бавно към ъгъла на стаята. — Хиляди потъващи птици…21

Наставникът махна ръце от лицето си. Бузите му постепенно почервеняваха, но не от удара, а от вълнение. Руменината дори му отиваше.

— Ти си най-големият ми неуспех, Ник — каза той.

— Аз съм единственият от възпитаниците ти, който си е останал човек — отговорих аз. Помислих и се поправих: — Станал е човек. Въпреки всичко.

— Ники… — въздъхна под ухото ми Таг. — Помоли за прошка, Ники!

— Осигурен ти е санаторен режим, Ник — каза наставникът. — Пожизнен санаторен режим.

— Ще обмисля тази перспектива — обещах аз.

— А мен ме чака позор… — Пер сведе поглед. — Позор на стари години… до края на живота ми…

— Ще се постарая да реша и този въпрос — казах аз. Студеният бяс напрягаше конвулсивно мускулите ми. Струваше ми се, че е достатъчно Таг и Ган да ме хванат по-здраво, да се опитат да ме ударят — и ще стане нещо. Нещо страшно и същевременно — примамливо…

Но те просто ме държаха. Двамата ми клети приятели, пред очите на които бе извършено чудовищно кощунство…

— И пазачът не може да го понесе… — обади се Кати от ъгъла. Засмя се давейки се, през сълзи.