Стъклените книги на крадците на сънища

7. „Сен Роял“

Когато решеше нещо, госпожица Темпъл смяташе, че е абсолютно смешна загуба на време да продължава да обмисля решението си — така от изгодната позиция на каретата си тя не обсъждаше доводите за и против отиването си в хотел „Сен Роял“, а се бе отдала на успокояващото удоволствие да гледа магазините от двете страни на улицата и хората, които бързаха по задачите си. Обикновено това не я интересуваше — като се изключи известно нездраво любопитство за това какви недостатъци могат да се отгатнат по дрехите или стойката на някой човек. Но сега, вследствие на дръзкото си отделяне от доктора и Кардинал Чан, тя чувстваше, че има право да наблюдава, без да съди, тъй като се бе отдала на действието, като стрела в полет. Истината беше, че тя усещаше, че дори само това, че е в движение, е успокоило бурята от чувства, която я бе връхлетяла в градината на графа и — още по-лошо — на улицата. Ако не можеше да се справи с предизвикателството да влезе храбро в хотел „Сен Роял“, нима изобщо можеше да се смята за любителка на приключенията? Героините не си избираха само тези битки, които знаеха, че могат да спечелят. Тъкмо напротив — те успяваха да направят това, което се искаше от тях, и не се самозалъгваха, че могат да разчитат на чужда помощ, а вършеха нещата сами. Дали щеше да е по-безопасно за нея, ако бе изчакала Чан и Свенсон — колкото и планът да си беше неин — и да влязат там със сила? Беше спорно в най-добрия случай (най-малко заради потайността), че точно тя е най-подходяща за тази задача. Но по-големият въпрос беше собственото й мнение за самата нея и загубата, която бе претърпяла, в сравнение с тази на другарите й. Тя се усмихна и си представи как ги среща пред хотела — изкикоти се при мисълта колко време ще им отнеме да я намерят — и как държи в ръцете си жизненоважна информация и може би жената в червено или граф Д’Орканч, вече напълно подчинени, са в краката й.

Освен това съдбата й бе в „Сен Роял“. Жената в червено, тази графиня Лакер-Сфорца (поредното доказателство, сякаш нямаше достатъчно, за италианския вкус към нелепи имена) беше основният й враг, жената, която я бе предала на смърт и дори по-лошо. Освен това госпожица Темпъл не можеше да не се пита за ролята на тази жена в прелъстяването — нямаше друга дума — на Роже Баскомб. Обективно съзнаваше, че основната движеща сила трябва да е амбицията на Роже, манипулиран с лекота от заместник-министъра, към чието мнение, като съвестен катерач по обществената стълбица, той се придържаше като роб. При все това не можеше да не си представя жената и Роже в една стая… като кобра, изправила се срещу кученце. Тя го бе прелъстила, очевидно, но до каква — буквална, физическа — степен? Бе повдигнала идеалната си вежда и бе нацупила веднъж алените си устни и той бе на колене. И дали бе взела Роже за себе си, или го бе пуснала на някоя от фаворитките си, на някоя от другите жени от Харшморт — онази госпожа Марчмур — или беше Хук? Имаше прекалено много имена. Госпожица Темпъл се намръщи, защото мисълта за глупостта на Роже я ядосваше, а мисълта как враговете й го обръщат в своя полза с такава явна лекота, я ядосваше още повече.

Каретата спря пред хотела, тя плати на кочияша и преди той да успее да скочи от капрата, за да й помогне, лакей в униформа излезе напред и й предложи ръката си. Госпожица Темпъл я пое с усмивка и внимателно слезе на улицата. Каретата изтрополи нататък, а тя тръгна към вратата — кимна, за да благодари на друг лакей, който й отвори — и влезе в голямото фоайе. Не виждаше познати лица — още по-добре. „Сен Роял“ беше откровено луксозен, което не допадаше съвсем на чувството за ред на госпожица Темпъл. Такива места работеха за човека и тя знаеше, че това е част от чара им, но не го одобряваше — какъв е смисълът да те смятат за забележителен, ако всъщност изобщо не виждат теб, а обкръжаващата те обстановка? И все пак госпожица Темпъл се възхити на гледката. Имаше тапицирани с алена кожа дивани, по стените висяха големи огледала в златни рамки, звънтящ фонтан с плаващи лотоси, големи саксии с цветя, а ред колони в златно и червено поддържаха извития балкон, който се извисяваше над фоайето, двата цвята се увиваха около стълбовете като навити на ръка панделки. По тавана имаше още стъкло и златни огледала, и кристален полилей, чийто висящ край, многофасетна топка от проблясващо стъкло, бе с големината на главата й.

Тя огледа всичко това бавно, знаейки, че има много неща за гледане и че подобни гледки лесно замайват човека и го карат да не обръща внимание на подробности, които може да са важни: като редицата огледала по странно извитата лява стена например. Бяха странни, защото изглеждаха поставени не за да се оглеждат хората, а за да отразяват цялото фоайе и дори улицата отвън — приличаха повече на прозорци, а не на огледала. Госпожица Темпъл веднага се сети за отвратителния коментар на още по-отвратителния господин Спраг за хитроумното холандско стъкло — за своето собствено неволно излагане на показ в стаята за преобличане на Харшморт, но се постара с всички сили да се отърси от унижението и разтреперването и насочи мислите си към задачата си. Представи си как стои във фоайето и се опитва да запази самообладание, а Чан и Свенсон влизат зад нея и я настигат още преди да е направила каквото и да е — щеше да се почувства точно такава безпомощна глупачка, каквато се опитваше да не бъде.

Отиде до бюрото на рецепцията. Служителят бе висок мъж с оредяваща коса, заресана напред с твърде много помада, така че нормално прозрачният тоник за коса се беше напластил по скалпа му — ефектът не беше толкова неприятен, колкото неестествен и объркващ. Тя се усмихна с обичайната решителност, която влагаше в повечето си лични дела, и му съобщи, че е дошла да навести графиня Лакер-Сфорца. Той кимна почтително, отговори, че графинята в момента не е в хотела, и й посочи входа за ресторанта, като предположи, че тя би искала да пийне чай, докато я чака. Госпожица Темпъл попита дали графинята ще дойде скоро. Мъжът отговори, че за съжаление не знаел, но че по това време на деня графинята имала навик да се среща с няколко дами за късен чай или ранен аперитив. Попита дали госпожица Темпъл познава тези дами, защото една или повече от тях може би вече били в ресторанта. Тя му благодари и тръгна натам. Той я повика и я попита дали не иска да остави името си за графинята. Госпожица Темпъл му каза, че нейният навик е да бъде изненада, и продължи към ресторанта.

Преди дори да успее да разгледа масите за познати или опасни лица, някакъв мъж с черно сако застана прекалено близо до нея и я попита дали има среща с някого, дали ще пие чай или ще вечеря, или може би — веждата му потрепна окуражаващо — ще вземе аперитив. Госпожица Темпъл му отвърна рязко, защото не обичаше да й досаждат при никакви обстоятелства, че би искала чай, две кифли и малко плодове — пресни плодове, обелени — и мина покрай него, като оглеждаше масите. Избра си една малка, която гледаше към вратата, но бе навътре в ресторанта и не се виждаше веднага от входа или от фоайето и оттам можеше да наблюдава всеки, който влезе. Остави чантата с револвера на съседния стол, като се погрижи да я скрие под колосаната покривка от погледите на случайни наблюдатели, и седна да чака чая си, а умът й отново се върна към въпроса за настоящата й самота. Госпожица Темпъл реши, че й харесва — всъщност така се чувстваше съвсем свободна. На кого бе задължена? Чан и Свенсон можеха да се грижат за себе си, бе пратила леля си надалеч — какво биха могли да й направят сега враговете й, освен да застрашат собствената й физическа сигурност? Нищичко — и мисълта как вади револвера и се изправя срещу тълпата врагове точно тук, в ресторанта, й се струваше все по-привлекателна.

Докосна тъканта на покривката — беше с много високо качество, което й хареса — и реши, че е също така впечатлена от приборите на „Сен Роял“, които, макар да имаха елегантна линия, не бяха лишени от определена необходима тежина, особено важна, когато става дума за ножове, дори ако всичко, което човек се кани да прави с този нож, е да разреже кифла, за да я намаже. Макар госпожица Темпъл да бе пила чай сутринта, чакаше с нетърпение да го направи отново — всъщност това беше любимото й хранене. Диета от кифли, чай, плодове и — ако трябва — малко телешко консоме преди лягане, и тя беше щастлива млада дама. Първо пристигна чаят и тя се зае да наблюдава как сервитьорът поставя на масата порцелановия чайник, чайника с горещата вода, чашката и чинийката, сребърната цедка и сребърната й чинийка, малката кана с мляко и чинийката с резенчета лимон. Когато всичко бе наредено пред нея и мъжът се оттегли с кимване, госпожица Темпъл се зае бавно да преподрежда всичко според собствения си вкус и удобство — лимонът отиде встрани (Не обичаше да си слага лимон в чая, но пък й харесваше да смуче едно-две резенчета, след като изяде всичко останало, като някакъв стипчив завършек на храненето. Освен това бе платила за резенчетата лимон и винаги й се струваше, че все пак може да ги опита.), цедката до него, млякото от другата страна, а чайника и горещата вода постави така, че да може лесно да става — което се случваше често заради теглото й, дължината на ръцете й и височината на стола й (тоест дали краката й стигаха до пода, както сега го стигаше само с пръстите на краката си) — за да си налива. Накрая се увери, че има достатъчно място за кифлите, които скоро щяха да пристигнат, за плодовете, мармалада и гъстата сметана.

Стана и си наля съвсем малко чай, за да види дали е достатъчно тъмен. Беше. След това си сипа малко мляко и отново взе чайника, като бавно го наклони и си доля чашата. След още две минути, приятно прекарани в отпиване, останалите й блюда пристигнаха и тя отново с удоволствие отбеляза, че конфитюрът е от боровинки и че плодът е прекрасно оранжево парниково манго, наредено в чинията на дебели по един пръст резени, отрязани по дължина. Запита се небрежно колко ли ще й струва този чай, но после сви рамене. Кой знае дали щеше да доживее до следващата сутрин? Защо да й се свиди за простите радости, които могат да се появят неочаквано?

Макар че се стараеше, когато се сетеше, да поглежда към вратата на ресторанта и да наблюдава влизащите, госпожица Темпъл прекара следващите двайсет минути съсредоточена върху старателното разрязване и приготвяне на кифлите с точната дебелина на всяка половинка, полагането на долния слой конфитюр и после размазването на точното количество сметана отгоре. След като свърши с това, тя бутна кифлите настрани и с удоволствие излапа две резенчета манго, едно след друго, като ги набождаше на сребърната вилица в единия край и започваше да ги яде от другия, докато стигнеше до зъбците. Довърши първата си чаша чай и стана, за да си налее нова, като този път добави вряла вода, за да го разреди, защото се бе запарвал вече доста време. Опита го, добави още малко мляко, след което седна и опита първата половина на първата кифла, като редуваше всяка хапка с глътка чай, докато не я свърши. Още един резен манго и се насочи към втората половина на първата кифла и когато я довърши, стана време за нова чаша чай, която изискваше съвсем малко повече вряла вода от предишната. Беше стигнала до втората половина на втората кифла и последното парче манго — и се опитваше да реши кое да унищожи първо, — когато усети, че срещу нея до масата е застанал някой. Граф Д’Орканч. За огромно удоволствие на госпожица Темпъл, тя бе в състояние да му се усмихне ведро и да възкликне изненадано:

— А, най-сетне дойдохте!

Беше очевидно, че той не очакваше да чуе това.

— Мисля, че не сме били представени един на друг — отвърна графът.

— Не сме — каза госпожица Темпъл. — Вие сте граф Д’Орканч. Аз съм Селесте Темпъл. Ще седнете ли? — И му посочи стола до него, не този, на който бе чантата и, а другия. — Ще пийнете ли чай?

— Не, благодаря — каза той, гледаше я отгоре едновременно с интерес и подозрение. — Мога ли да попитам защо сте тук?

— Не е ли грубо да разпитвате една дама? Ако ще водим разговор — не зная откъде сте, казват, че сте от Париж, но съм чувала, че дори в Париж не са толкова груби, или поне не толкова груби по такъв невеж начин — би било много по-добре да седнете. — Усмихна се дяволито. — Освен ако, разбира се, не се страхувате, че ще ви застрелям.

— Както обичате — отговори графът. — Нямам желание да съм… невъзпитан.

Той дръпна стола и седна. Едрата му фигура създаваше странен ефект, все едно бе близо и далеч в същото време — ръцете му бяха на масата, но лицето му бе странно далечно зад тях. Не беше с коженото палто, а с безукорно черно вечерно сако, на колосаната му бяла риза имаше лъскави сини копчета. На пръстите си, които бяха обезпокоително силни и дебели, носеше много сребърни пръстени, някои от които с камъни. Брадата му беше гъста, но спретнато подрязана, устата му беше откровено чувствена, очите му бяха искрящи и сини. Цялото му излъчване беше странно могъщо и крайно смущаващо мъжествено.

— Бихте ли желали нещо друго? — попита тя.

— Може би кана кафе, ако не възразявате.

— В кафето няма нищо лошо — отговори малко превзето госпожица Темпъл, махна на сервитьора и когато той дойде, му предаде поръчката. Обърна се към графа: — Нещо друго? — Той поклати глава. Сервитьорът бързо тръгна към кухнята. Госпожица Темпъл отпи глътка чай и се облегна назад, хвана лекичко презрамката на чантата си и я придърпа в скута си. Граф Д’Орканч я гледаше изпитателно, очите му се стрелнаха към скритата й ръка с нотка на забавление.

— И така… изглежда, сте ме очаквали — започна той.

— Нямаше особено значение кой, но знаех, че някой от вас ще се появи, и след като дойдохте вие, ще говоря с вас. Може би предпочитах друг човек, тоест, може би имам по-лична работа другаде, но същината остава непроменена.

— И каква е тази същина?

Госпожица Темпъл се усмихна.

— Виждате ли, това е въпрос, който човек би могъл да зададе на някоя глупава девойка — това е въпрос, който някой глупав ухажор би задал на мен, когато е убеден, че пътят до това да ме опипа на някой диван минава през ласкателно откровени разговори. Ако искаме да стигнем донякъде, графе, и двамата е по-добре да сме разумни и ясни. Не смятате ли?

— Не смятам, че твърде много мъже са ви опипвали на някой диван.

— Именно. — Тя отхапа от кифлата си. Вече от няколко минути съжаляваше за прекъсването. После си пийна чай. — Няма ли да е по-добре аз да ви задавам въпросите?

Той се усмихна — може би неволно, тя не знаеше — и кимна.

— Както желаете.

Но тогава пристигна кафето му и тя се принуди да сдържи езика си, докато сервитьорът слагаше чашата, каната, млякото, захарта и съответните лъжички. Когато той си тръгна, тя остави на графа време да опита питието си и с удоволствие видя, че го пие черно, като по този начин свежда забавянето до минимум. Той остави чашата си и отново й кимна.

— Жената… Предполагам, че за вас има много жени, но тази, за която говоря, беше от бардака, някоя си Анжелик. От доктор Свенсон разбрах, че сте били искрено разстроен — дори изненадан — от злополучните резултати от вашата… процедура с нея в Кралския институт. Любопитна съм — и това не е просто любопитство, повярвайте ми, а професионално — дали сте изпитвали някакви искрени чувства към момичето преди или след като работата ви я е погубила?

Графът отпи още глътка кафе и попита:

— Ще възразите ли да запаля?

— Щом държите — отговори госпожица Темпъл. — Порочен навик. Няма да търпя никакво плюене обаче.

Той кимна сериозно и извади от вътрешния си джоб сребърна табакера. След като огледа съдържанието й, извади малка стегнато навита почти черна пура и затвори табакерата. Пъхна пурата в устата си, а табакерата в джоба си, и извади оттам кибрит. Запали пурата, изпуфтя няколко пъти, докато краят не се разгоря в червено, и пусна угасналата клечка в чинията си. Издиша, отпи от кафето, погледна госпожица Темпъл в очите и каза:

— Питате заради Баскомб, разбира се.

— Така ли?

— Разбира се. Той осуети плановете ви. Когато питате за Анжелик, лице от долните прослойки, което сме взели да се присъедини към работата ни, на когото сме предложили издигане — социално, материално, духовно, — вие питате и за нашите чувства към него, към друг, макар и от не толкова съмнителна социална прослойка, когото сме приели. И по същия начин размишлявате, всъщност ви мъчи жесток глад да разберете, какви ответни чувства получава работата ни от него.

Очите на госпожица Темпъл проблеснаха.

— Напротив, господин графе, питам от любопитство, тъй като отговорът вероятно ще покаже дали съдбата ви ще е по-повърхностното наказание от ръката на обективната справедливост, или продължителното, мъчително, безспирно изтезание на възмездието.

— Наистина ли — отговори той меко.

— За мен има значение единствено интригата ви да се провали и да не можете да я доведете докрай, което може да е както закон, така и куршум или страстно убеждение. Роже Баскомб не значи нищо за мен. И все пак така, както се чувствам аз по отношение на вашата приятелка, която така дълбоко ме обиди — гази графиня, — така други се чувстват спрямо вас по отношение на същата онази Анжелик. Защото е прибързано да се твърди, че няма последствия, когато става дума „просто“ за една жена.

— Разбирам.

— Не ми се вярва.

Той отпи глътка кафе, остави чашата и заговори с някаква умора, все едно дори това обяснение изискваше физическо усилие.

— Госпожице Темпъл, вие наистина сте интересна млада дама.

Госпожица Темпъл извъртя очи.

— Боя се, че от устата на убиец и мерзавец това значи прекалено малко за мен.

— Е, вече научих мнението ви. И на кого съм навредил така ужасно?

Госпожица Темпъл сви рамене. Графът изтръска пепелта на ръба на чинийката си и дръпна отново; краят на пурата проблесна в червено.

— Да отгатна ли? Възможно е да е мекленбургският доктор, защото наистина заради моята работа той щеше да умре, но не го виждам като вашия тип див отмъстител — прекалено е разсъдителен, — или може би онзи другият, когото така и не съм виждал, наемният убиец? Някоя отдавнашна злина от миналото ми? — Той въздъхна почти сякаш приемаше този престъпен товар, после пак си дръпна от пурата — очите на госпожица Темпъл бяха приковани към горящия тютюн, — сякаш да прегърне отново адската сила, която го ръководеше.

— Защо дойдохте в „Сен Роял“? — попита той.

Тя отхапа още една хапка от кифлата — всъщност се наслаждаваше на тези сериозни шеги — и отпи глътка чай, за да я прокара, а после, докато преглъщаше, поклати глава.

— Не, няма да отговарям на въпросите ви. Вече ме разпитваха веднъж в Харшморт и това е повече от достатъчно. Ако искате да разговаряте с мен, ще бъде по моите условия. Ако ли не, моля, не се стеснявайте да си отидете, защото ще разберете защо съм тук единствено когато аз реша да ви кажа. — Набоде последното парче манго и отхапа от него, без да чака отговора му, като облиза сока от устните си. Не можа да сдържи усмивката си заради прекрасния му вкус.

— Знаете ли — попита, след като преглътна малко, за да може да говори ясно, — това е почти толкова вкусно, колкото мангото в градината на имението на баща ми. Разликата — макар че това е много хубаво — се дължи според мен на различното качество на слънчевата светлина, на самото положение на планетата. Разбирате ли? Около нас действат велики сили, всеки ден от живота ни — и кои сме ние? За какво претендираме? На кой от тези господари служим?

— Възхищавам се на метафоричната ви мисъл — сухо каза графът.

— Но имате ли отговор?

— Може би имам. Какво ще кажете за… изкуството?

— Изкуството?

Госпожица Темпъл не беше сигурна какво иска да каже той и спря да дъвче, присвила подозрително очи. Възможно ли беше да я е проследил до художествената галерия (И кога? Когато бе ходила с Роже? След това? Дали господин Шанк, галеристът, се бе свързал с него толкова бързо?), или имаше предвид нещо друго… но какво? За госпожица Темпъл изкуството беше любопитно като изваяна кост или съсухрените глави, които се намират по пазарите в селата — следа от неизвестни територии, които не й хрумваше да посети.

— Изкуството — повтори графът. — Вие запознати ли сте с него… с идеята?

— Коя идея по-точно?

— За изкуството като алхимия. Акт на трансформация. На претворяване и прераждане.

Госпожица Темпъл вдигна ръка.

— Съжалявам, но знаете ли… това ме кара да ви попитам за връзките ви с един художник, Оскар Вайланд. Струва ми се, че той също е от Париж и е най-известен с голямата си и провокативна композиция по темата на Благовещението. Разбрах — може би това е само жестока мълва, — че този изразителен шедьовър бил нарязан на тринайсет парчета и пръснат из целия континент.

Графът отпи от кафето си.

— Боя се, че не го познавам. Казвате, че е от Париж?

— Да, като редица други неприятни хора.

— Виждали ли сте творбите му? — попита той.

— О, да.

— Какво мислите за тях? Провокираха ли ви?

— Да.

Той се усмихна.

— Вас! Как така?

— Провокираха ме да мисля, че вие сте причинили смъртта му, защото той е мъртъв, а вие, изглежда, сте откраднали доста от него — церемониите ви, Процеса ви и безценната ви индигова смола. Колко странно, че такива неща излизат от художник, макар че, предполагам, че той е бил също мистик и алхимик — странно, че току-що споменахте и това, макар че съм чувала, че това е обичайно в общностите, които се свират по таваните, прогизнали от абсент. Вие се носите така дръзко и все пак човек се пита, господине, дали някога сте имали и една оригинална мисъл.

Граф Д’Орканч стана. С пурата в дясната ръка, той протегна лявата към нея и госпожица Темпъл инстинктивно му позволи да хване ръката й — докато с другата сграбчи дръжката на револвера. Той вдигна ръката й, за да я целуне, странна влага, лек шепот покрай пръстите й, пусна я и направи крачка назад.

— Тръгвате си внезапно — каза тя.

— Приемете го като отлагане.

— За кого от двамата?

— За вас, госпожице Темпъл. Защото вие ще упорствате… а това упорство ще ви погълне.

— Наистина ли? — Не беше особено язвителен отговор, но при начина, по който просветнаха очите му, това беше най-доброто, на което бе способна в момента.

— Да. И там е работата — каза той, опря ръце на масата, наведе се към нея и прошепна: — Когато дойде моментът, ще се подчините по собствена воля. Всички го правят. Смятате, че се сражавате с чудовища — смятате, че се сражавате с нас! — но единствената ви битка е със страха ви… и този страх ще се съсухри преди желанието. Смятате, че не усещам глада ви? Виждам го ясно като слънцето. Вие вече сте моя, госпожице Темпъл, просто чакате момента, когато ще реша да ви взема.

Изправи се и пъхна пурата в устата си, розовият му език се мярна край черния тютюн. Издиша дима през ъгълчето на устата си, обърна се, без да каже и дума, и излезе от ресторанта и полезрението на госпожица Темпъл.

Тя не знаеше дали е напуснал хотела, или се е качил по големите стълби на горните етажи. Може би отиваше в покоите на графинята — може би графинята вече се бе върнала, но тя не я беше видяла заради графа. Но защо си бе тръгнал така рязко — и след като я бе заплашил? Тя бе говорила за художника, Вайланд. Нима бе улучила слабо място? Нима граф Д’Орканч имаше слаби места? Госпожица Темпъл не знаеше какво да прави. Всичките й планове се бяха стопили в моментното й желание да разстрои и победи графа в разговора — но какво бе постигнала с това? Сви устни и си спомни първото си впечатление от него във влака към Ориндж Канал, страховитата му фигура станала сякаш двойно по-голяма заради коженото палто, жестокия му суров пронизващ поглед. Беше я изпълнил с ужас и след странното подобно на ритуал представление в медицинския театър с още по-черен ужас. Беше доста доволна обаче от реакцията му по темата за Оскар Вайланд. Въпреки безжалостния разказ на доктора за пострадалата жена и за отровата госпожица Темпъл усещаше, че граф Д’Орканч все пак е просто човек — ужасен, арогантен, брутален, със сигурност силен, но със собствена архитектура на суетата, която, веднъж проучена, щеше да покаже как да бъде победен.

След като се убеди в това, тя си поиска сметката и довърши храненето си, като осмука резенчето лимон, докато вадеше парите от чантата си. За момент се замисли дали да не подпише чек за сметка на стаите на графинята, но реши, че е над такива подли номерца. Освен това изпитваше дълбоко нежелание да дължи на тази жена каквото и да е (усещане, което графът очевидно не споделяше, защото бе оставил госпожица Темпъл да плати кафето му). Стана, взе си чантата и пусна кората на лимона в чинията, като избърса пръсти в намачканата салфетка. Излезе от ресторанта, който започваше да се пълни за ранна вечеря, с леко безпокойство. Чан и Свенсон не бяха дошли. Това беше добре, тъй като тя още не бе постигнала нищо съществено и действително искаше да не й пречат да действа, но все пак дали това не значеше, че им се е случило нещо? Дали не бяха опитали някой особено глупав план без нея? Разбира се, че не бяха — те просто следваха собствените си мисли, за онази Анжелик, без съмнение, или за принца на доктор Свенсон. Това, че не се бяха появили тук, бе само от полза за по-големите им общи цели.

Тя се върна на рецепцията, където същият служител я информира, че графинята още я няма. Госпожица Темпъл се огледа многозначително и се доближи до него. Посочи с очи извитата стена с огледалата и попита дали някой е заел частните стаи за вечерта. Служителят не отговори веднага. Госпожица Темпъл каза почти шепнешком, като прие лениво невинен тон:

— Може би познавате другите дами в групата на графинята, госпожа Марчмур или… забравих другите.

— Госпожица Пул? — попита служителят.

— Госпожица Пул! Да! Тя е толкова мила. — Госпожица Темпъл се усмихна широко, като се постара да излъчва едновременно невинност и порочност. — Чудя се дали някоя от тях ще прави компания на графинята, или може би на граф Д’Орканч… в някоя от частните стаи?

Стигна дотам, че прехапа долната си устна и изпърха с мигли. Той отвори един червен тефтер, плъзна пръст по страницата, затвори го, направи знак на един от служителите от ресторанта и когато онзи дойде, посочи госпожица Темпъл и каза:

— Младата дама ще се присъедини към компанията на графинята в стая номер пет.

— Там има още една млада дама — каза сервитьорът. — Дойде преди няколко минути…

— О, още по-добре — каза служителят на рецепцията и се обърна към госпожица Темпъл. — Ще имате компания. Пол, ако обичаш, заведи госпожица…

— Госпожица Хейстингс — каза госпожица Темпъл.

— Госпожица Хейстингс в стая номер пет. Ако вие или другата дама се нуждаете от нещо, просто позвънете на Пол. Аз ще съобщя на графинята, когато дойде.

— Много ви благодаря — каза госпожица Темпъл.

Сервитьорът я поведе обратно в ресторанта, където тя чак сега видя ред врати, чиито брави и панти бяха хитроумно скрити от десена на тапетите, така че бяха съвсем незабележими. Как така не бе видяла първата жена да влиза? Докато беше говорила с графа ли беше дошла? Нейното идване ли беше накарало графа да си тръгне — или го бе направил само за да й отвлече вниманието? Госпожица Темпъл беше много любопитна коя е жената. В каретата към Харшморт с нея бяха пътували три жени, две, от които смяташе, че са госпожа Марчмур и госпожица Пул, но нямаше представа коя бе третата, а и кой знае, можеше да има безброй такива фаворитки. След това се сети за многобройната публика в театъра — като жената с маската със зелените мъниста в коридора. Въпросът беше дали щяха да я познаят. През повечето време в Харшморт бе носила маска — а тези, които я бяха видели без маска, или бяха мъртви, или известни фигури като графинята… поне така се надяваше, но можеше ли да знае със сигурност? Кой друг бе стоял зад огледалото? Госпожица Темпъл пребледня. Роже? Стисна здраво чантата си, извади една монета за сервитьора и остави чантата отворена, за да може лесно да извади револвера.

Той й отвори вратата и тя видя в далечния край на масата жена с маска с пера в тон с яркия синьо-зелен цвят на роклята й — паунови пера, които стърчаха нагоре и оформяха рамка за блестящата й руса коса. Устата й беше малка и ярка, лицето й беше бледо, но по него имаше деликатно нанесен руж, шията й бе зашеметяващо дълга; още не беше свалила сините ръкавици от малките си фини ръце. Напомняше на госпожица Темпъл за едно от онези изкуствено отгледани руски кучета, тънки и бързи и вечно раздразнителни, които имаха обезпокоителния навик да впиват зъби във всичко, което подразни опънатите им нерви. Притисна монетата и ръката на сервитьора, когато той я представи:

— Госпожица Хейстингс.

Двете си кимнаха. Сервитьорът попита дали ще желаят нещо. Нито една не отговори — нито една не помръдна — и след миг той кимна и се оттегли, като затвори плътно вратата.

— Изобел Хейстингс — каза госпожица Темпъл и посочи един е гол в срещуположния край на масата. — Може ли?

Жената й показа да седне с безмълвен жест и госпожица Темпъл седна, като намести роклята си, без да сваля очи от събеседницата си. На масата между тях имаше сребърен поднос с много гарафи с кехлибарени, златисти и рубиненочервени ликьори и множество различни чаши (не че госпожица Темпъл знаеше коя чаша за кое е, а още по-малко какво има в бутилките). Пред русата жена имаше малка чаша с формата на лале на твърдо прозрачно стъбълце, пълна с рубиненочервена течност. Блестеше като кръв през кристала. Тя срещна търсещия поглед на жената — сините очи зад маската бяха един нюанс по-светли от роклята й — и се опита да вложи в гласа си съчувствие:

— Казаха ми, че белезите изчезвали за няколко дни. Дълго ли ви отне?

Думите й сякаш стреснаха жената и я върнаха към живот. Тя вдигна чашата си и отпи, преглътна и едва се сдържа да не оближе устните си. Остави питието си на покривката, но не го пусна.

— Боя се, че грешите.

— Извинете ме, просто предположих заради маската…

— Да, разбира се — това е очевидно, но не, това не е причината да… Аз не съм… Тук съм тайно.

— Близка на графинята ли сте?

— А вие?

— Не бих казала — отвърна безгрижно госпожица Темпъл. — По-скоро съм позната на госпожа Марчмур. Макар че съм говорила с графинята, разбира се. А вие — ако мога да ви попитам направо — присъствахте ли на събитието в Харшморт Хаус, когато графът направи голямото си представяне?

— Да, бях там.

— Мога ли да ви попитам за мнението ви за него? Очевидно, вие сте тук, което само по себе си е отговор, но освен това съм любопитна…

Жената я прекъсна:

— Ще желаете ли нещо за пиене?

Госпожица Темпъл се усмихна.

— Какво пиете вие?

— Портвайн.

— Аха.

— Не одобрявате ли? — попита жената бързо; в гласа й се прокрадна нетърпелива раздразнителност.

— Не, разбира се. Може би една глътка…

Жената театрално бутна сребърния поднос към нея, няколко стъпки напред по масата, чашите се раздрънчаха, но нищо не падна и не се счупи. Въпреки ефекта на този странен жест госпожица Темпъл все пак трябваше да се изправи, за да стигне подноса. Наля си малко от рубинения портвайн в същата чаша като на другата жена, запуши гарафата с тежката тапа и седна. Вдиша сладката лекарствена миризма на алкохола, но не пи, защото нещо в миризмата накара гърлото й да се свие.

— Значи — продължи госпожица Темпъл — и двете сме били в Харшморт Хаус.

— Какво за граф Д’Орканч? — попита жената, като отново я прекъсна. — Познавате ли го?

— О, разбира се. Току-що разговаряхме — отвърна госпожица Темпъл.

— Къде?

— Тук в хотела, разбира се. Изглежда, той има спешна работа и не може да се присъедини към нас.

За миг си помисли, че жената ще стане, но не можа да прецени дали желанието й е да намери графа, или да избяга, уплашена, че е толкова наблизо. Точно в такива моменти госпожица Темпъл чувстваше странната несправедливост да си схватлива и интелигентна млада жена, защото колкото по-добре разбираше дадена ситуация и навлизаше в нея, толкова повече възможности виждаше и съответно толкова по-малко знаеше какво да направи — най-несправедливо мъчителната „яснота“, която може да си представи човек. Не знаеше дали да скочи и да попречи на жената да излезе, или да се хвърли в още по-противна възхвала на мъжествения авторитет на графа. Искаше просто жената да поговори малко вместо нея и да й остави свободна минута да опита портвайна. Самото име на напитката винаги й бе допадало, като на островитянка, но никога не го бе опитвала, тъй като бе в запазената територия на мъжете и пурите им след вечеря. Очакваше вкусът му да е също толкова неприятен, колкото миризмата — по принцип смяташе повечето питиета за неприятни, но въпреки това оценяваше, че името на това напомня за пътувания и море.

Жената не стана, но след една-две напрегнати секунди се размърда на стола си, наведе се напред и — сякаш прочела обърканите мисли на госпожица Темпъл — вдигна тънката чаша и я наклони към госпожица Темпъл, която вдигна своята. Пиха, госпожица Темпъл хареса рубинената сладост, но съвсем не й допадна изгарящото усещане в устата и гърлото, нито лекото гадене, което изпита в стомаха си. Остави чашата и с измъчена усмивка засмука езика си. Жената с маската бе изпила цялата чаша и стана, за да си налее още. Госпожица Темпъл плъзна подноса обратно към нея — по-елегантно, отколкото го бе получила — и загледа как събеседницата й взе гарафата и си наля, пи, без да връща гарафата на подноса, и после, за искрена изненада на госпожица Темпъл, си наля още веднъж. Остави гарафата на мястото й и чак тогава седна.

Госпожица Темпъл лукаво осъзна, че неодобрението й е погрешно, защото колкото по-пиян и по-словоохотлив ставаше източникът на информацията, толкова по-добре щеше да протече разследването й.

— Не ми казахте името си — каза тя мило.

— И няма да ви го кажа — сопна се жената. — С маска съм. Да не сте глупачка? Всички ли сте глупаци?

— Моля да ми простите — каза госпожица Темпъл престорено скромно, като потисна импулса да запрати чашата си в лицето й. — Говорите, сякаш днес не ви е било леко. Може би мога да ви помогна с нещо?

Жената въздъхна треперливо и госпожица Темпъл отново се изненада — даже малко се стъписа — от лекотата, с която дори престорената любезност може да прониже бронята на отчаянието.

— Не, моля ви — настоя госпожица Темпъл, — трябва да ми кажете какво се е случило, за да направи деня ви толкова труден, и после заедно ще намерим решение.

Жената гаврътна останалия портвайн, задави се леко, преглътна с мъка и си наля още. Това ставаше тревожно — още дори не бе време за вечеря. Госпожица Темпъл само накваси устни в чашата си и каза:

— Наистина е много вкусен, нали?

Жената сякаш не я чу, а започна да говори тихо под носа си, което заедно с обидчивия й пронизителен глас създаваше ефекта на някакво цирково чудо — като някоя от онези ужасни панаирджийски автоматични кукли, които „говорят“ с някаква странна задъхана смес от въздушни мехури и метални пластинки на музикална кутия.

— Аз съм много сговорчива, дори послушна, това е истината, а когато човек е с такъв темперамент, когато това се знае, но не се признава за негова заслуга, хората го приемат за даденост, а после искат още — винаги искат още. И такава е природата ми, защото винаги съм се стремяла да дам каквото мога на когото мога, защото съм се опитвала да не се възгордявам, а бих могла да съм най-горделивото момиче в страната — имам правото да съм каквато си поискам и това е дразнещо, защото понякога чувствам, че трябва да бъда… че трябва да съм кралица, повече от кралицата, защото кралицата е стара и грозна, а най-лошото е, че ако просто реша да съм такава, ако просто започна да заповядвам, да крещя и да нареждам, ще го получа, ще получа точно това. Но сега се чудя дали това е истинско, питам се дали всичко не продължава толкова дълго, че никой няма да ме послуша, ще ми се изсмеят в лицето или поне зад гърба ми, както всички ми се смеят зад гърба — въпреки че съм тази, която съм — и просто ще направят това, което вече правят, само че по-открито и без преструвки, с презрение, което не мисля, че бих могла да понеса. А баща ми е най-лошият от всички, винаги е бил най-лошият, а сега изобщо не ме вижда, дори не се опитва да е загрижен — никога не го е било грижа. И аз трябва безпрекословно да приема бъдещия си жених. Никой не знае какъв живот живея. Никой не го е грижа — а този човек, този вулгарен човек… от мен се очаква… чужденец… това е ужасно — и единствената ми утеха е, че винаги съм знаела, че той — който и да се окаже — ще донесе пълната гибел на сърцето ми.

Жената допи четвъртата си чаша портвайн — кой знае колко беше изпила преди идването на госпожица Темпъл? — намръщи се и пак посегна към гарафата. Госпожица Темпъл си помисли за своя баща — намръщен и изпълнен с гняв, невъзможно хладен, мил само понякога. Единственият начин да разбере баща си бе да мисли за него като за природна стихия като океана или облаците и да понася слънчевите дни и бурите еднакво, без да се обижда лично. Знаеше, че се е разболял, че най-вероятно няма да е жив, когато тя се върне — ако изобщо се върне — у дома на острова. Тази мисъл би изпълнила съвестта й със страдание, ако й позволеше, по тя не го позволи, защото наистина не знаеше дали тъгата й не е същата като тъгата й по тропическото слънце. Госпожица Темпъл вярваше, че промяната естествено носи страдание. Имаше ли тъга в отсъствието на баща й — все едно заради разстояние или смърт? Имаше ли страдание във факта, че не можеше да каже със сигурност? Не познаваше майка си — млада жена (по-млада, отколкото бе госпожица Темпъл сега, което бе странна мисъл), починала при раждането й. Толкова много хора по света за нищо не ставаха, кой можеше да каже, че липсата на още един е загуба? Такъв беше обичайният сприхав отговор на госпожица Темпъл, когато й изказваха съчувствие за смъртта на майка й, и макар дълбоко в сърцето си да таеше рана, не я разчопляше заради непознати, всъщност не го правеше за никого. Въпреки това по някаква причина, която тя не можеше — или не искаше — да назове, усети, ме изпитва съчувствие към обърканото пустословие на жената с маската.

— А какво предполагате, че би ви посъветвал да направите граф Д’Орканч, ако го видите? — попита я нежно. Жената се изсмя горчиво. — Тогава защо не си тръгнете?

— И къде да отида?

— Сигурна съм, че има много места…

— Не мога да си тръгна! Имам дълг!

— Откажете се от този дълг. Или ако не можете да се откажете, обърнете го в своя полза — нали казвате, че трябва да сте кралица…

— Но никой няма да ме слуша — никой не може да си представи…

Госпожица Темпъл започваше да се дразни.

— Ако наистина искате…

Жената грабна чашата си.

— Всички говорите едно и също с вашата надменна мъдрост, която служи единствено да оправдаете мястото си на моята маса! „Бъди свободна! Разшири възприятията си!“ Куп продажни глупости!

— Ако сте толкова притисната — отвърна търпеливо госпожица Темпъл, — как успяхте да дойдете тук, с маска и сама?

— Вие как мислите? — От устата на жената почти се разхвърчаха слюнки. — „Сен Роял“ е единственото място, на което мога да отида! С двама кочияши, които се грижат да ме докарат и да ме вземат, без да спираме по пътя!

— Това е нелепо драматично — каза госпожица Темпъл. — Ако искате да отидете другаде, идете.

— Как?

— Сигурна съм, че „Сен Роял“ има много изходи.

— А после какво? Къде?

— Където пожелаете. Предполагам, че имате пари. Градът е много голям. Човек просто…

Жената изпръхтя презрително.

— Нямате представа — няма как да знаете…

— Но знам, когато видя разглезено дете — каза госпожица Темпъл.

Жената я погледна, все едно я бяха ударили. По лицето й се четеше едновременно неразбиране и надигащ се гняв, но нито едното, нито другото щеше да й помогне. Госпожица Темпъл стана, посочи самотната червена завеса на лявата стена и попита рязко:

— Знаете ли какво е това?

Жената поклати глава. Госпожица Темпъл изпухтя, отиде до завесата и я дръпна — хитрият й план мигом се разби в плоската стена, която се разкри зад завесата. Но преди жената да успее да каже нещо, госпожица Темпъл забеляза вдлъбнатините в боядисаното дърво — видя, че това наистина е боядисано дърво, а не мазилка, а после видя и хитро поставените панти, които й показаха как да отвори. Мушна малките си пръсти в дупките и отвори дървените капаци, зад които се откри затъмнен прозорец, задната страна на холандските огледала в златни рамки, който предложи на двете пряка видимост към фоайето на хотел „Сен Роял“ и улицата отпред.

— Виждате ли? — каза госпожица Темпъл, самата тя объркана от странната гледка. Виждаше хора, които бяха само на три крачки от нея, но не можеха да я видят. Младата жена се приближи до прозореца и нервно започна да подръпва косата си. Госпожица Темпъл изпита смущаващата тръпка на нещо познато.

— Но какво значи това? — попита шепнешком русата жена.

— Само, че светът не се измерва с вашите грижи и че интригите, които ви заобикалят, не свършват с вас.

— Каква глупост — все едно гледаш в аквариум с рибки!

След това жената вдигна ръка към треперещите си устни и неспокойно затърси гарафата. Госпожица Темпъл отиде до масата и бутна подноса така, че тя да не може да го стигне. Жената я погледна с умоляващи очи.

— О, не разбирате! В дома ми има огледала навсякъде!

Вратата зад тях се отвори, което накара и двете да се обърнат. Сервитьорът Пол въведе в частната стая друга дама, висока, с кестенява коса и хубаво лице, загрозявано от избледняващите линии на червения белег, който се виеше около очите й. Беше с бежова рокля, подчертана с ресни в по-тъмно кафяво, на шията си носеше стегнат троен наниз перли. В ръка държеше чантичка. Видя жените и се усмихна, подаде на Пол монета, кимна му да излезе и весело каза:

— Вие сте тук! Не знаех, че и двете ще сте свободни да дойдете — наистина неочаквано удоволствие, — а така сте имали време да се запознаете сами, нали?

Пол излезе и жената седна на мястото на масата, където бе седяла госпожица Темпъл, като бутна настрани чашата с портвайн, докато нагласяше роклята си. Госпожица Темпъл не познаваше лицето й, но си спомняше гласа й — в каретата към Харшморт, жената, която бе разказала историята за двамата мъже, които я събличали. Белезите на лицето й бледнееха — тя беше онази в медицинския театър, която бе говорила за променения си живот, за новооткритите си мисии, за власт и удоволствие… това беше госпожа Марчмур… Маргарет Хук.

— Чудех се дали ще се срещнем отново — каза й госпожица Темпъл някак хладно, искаше да предупреди русата жена за очевидната опасност, която представляваше новодошлата и за двете.

— Сигурна съм, че изобщо не сте се чудили — отвърна госпожа Марчмур. — Знаели сте, защото сте знаели, че ще ви хванат. Графът ми каза, че сте… интересна. — Тя се обърна към маскираната жена в синьо, която се бе върнала до масата, но не беше седнала. — Ти как мислиш, Лидия, според твоите наблюдения госпожица Темпъл струва ли си похабеното време? Струва ли си нашите инвестиции, или трябва да бъде унищожена?

Лидия! Госпожица Темпъл погледна русата жена. Нима това бе дъщерята на Робърт Вандаариф, годеницата на пияния принц на доктора, наследницата на най-голямото богатство, което човек можеше да си представи? Лидия не отговори на погледа й, а посегна отново към гарафата, този път я стигна, и си наля пак.

Госпожа Марчмур се изкикоти. Лидия Вандаариф гаврътна портвайна — петата й чаша? — и се тросна:

— Млъквай! Ти закъсня. За какво говорите? И защо говоря с теб, когато би трябвало да се видя с Елспет? Всъщност дори с графинята! И защо я наричаш Темпъл? Тя каза, че се казвала Хейстингс! — Госпожица Вандаариф се обърна към госпожица Темпъл с подозрително присвити очи. — Нали? — И пак погледна госпожа Марчмур. — Какво искаш да кажеш, че щели да я хванат?

— Несполучлива шега — каза госпожица Темпъл. — Не бях намерена — напротив, сама дойдох тук. Радвам се, че сте говорили с графа, така ще си спестя времето за обяснения…

— Но коя сте вие? — Лидия Вандаариф се напиваше все повече с всяка минута.

— Тя е враг на баща ти — отговори госпожа Марчмур. — Без съмнение носи оръжие и планира някаква насилствена постъпка или откуп. Уби двама мъже в нощта на бала — за толкова знаем, може да има още — и съюзниците й планират да убият твоя принц.

Русата жена зяпна госпожица Темпъл.

— Тя ли?

Госпожица Темпъл се усмихна.

— Нелепо е, нали?

— Но… вие наистина казахте, че сте били в Харшморт!

— Бях — каза госпожица Темпъл. — И се опитах да съм мила с вас…

— Какво търсехте на моя бал с маски? — излая госпожица Вандаариф.

— Избиваше хора — язвително вметна госпожа Марчмур.

— Онзи военен! — прошепна Лидия. — Полковник Трапинг! Казаха ми… той изглеждаше толкова здрав, но защо му е на някой… защо ви е било да го убивате?

Госпожица Темпъл извъртя очи и издиша през стиснатите си зъби. Струваше й се, че са я захвърлили насред някаква нелепа пиеса, съставена несвързани разговори. Пред нея стоеше млада жена, чийто баща със сигурност беше в сърцето на цялата интрига, и още една, която бе сред най-изкусните агенти. Защо си губеше времето да потвърждава или да отрича баналните им въпроси, когато можеше да поеме контрола? Често в живота си госпожица Темпъл бе усещала разочарованието, което се натрупваше, когато позволяваше на други хора да действат по своя начин, а ясно съзнаваше, че техните намерения нямат нищо общо с нейните. Това беше моделът, който следваше до безкрайност с леля си и камериерките си, и сега отново се почувства като перце за бадминтон, подмятано между двете жени и дразнещо несвързаното им бърборене. Бръкна в чантата си и извади револвера.

— Ще мълчите, и двете — нареди им, — и само ще отговаряте на въпросите ми.

При вида на блестящия черен револвер, който в малката бяла ръка на госпожица Темпъл изглеждаше особено страховито, госпожица Вандаариф се ококори. Реакцията на госпожа Марчмур беше точно обратната — тя прие изражение на кротко спокойствие, макар госпожица Темпъл да се съмняваше в дълбочината на този покой.

— И какви ще са тези въпроси? — попита госпожа Марчмур.

— Седни, Лидия! И стига си пила! Тя има оръжие, опитай да се съсредоточиш!

— Търся графинята — каза госпожица Темпъл. — Вие ще ми кажете къде е.

— Розамунд? — започна госпожица Вандаариф. — Ами тя… — И млъкна рязко заради погледа от другия край на масата. Госпожица Темпъл изгледа ядосано госпожа Марчмур и после пак се обърна към Лидия, която бе прикрила устата си с ръка.

— Моля? — попита госпожица Темпъл.

— Нищо — прошепна госпожица Вандаариф.

— Бих искала да си довършите изречението. Розамунд какво?

Не получи отговор. Беше особено ядосана, когато видя леко доволно потрепване в ъгълчето на устата на госпожа Марчмур. Обърна се пак към русата жена и изръмжа гневно:

— Не ми ли се оплаквахте току-що от несправедливостта на положението си, от хищническата природа на хората около вас и около баща ви, от омразните качества на бъдещия ви съпруг и от степента, до която вие — въпреки положението си — не получавате уважение? И тук се подчинявате на — на кого? На жена, която съвсем наскоро е напуснала работата си в бордея! Жена, която е раболепна слуга на хората, които презирате! Жена, която очевидно не ви носи нищо добро!

Госпожица Вандаариф не каза нищо.

Изражението на госпожа Марчмур премина в ледена усмивка.

— Мисля, че това момиче си играе игрички и с двете ни, Лидия. Всеизвестно е, че е била отхвърлена от Роже Баскомб, бъдещия лорд Тар, и несъмнено някакъв жалък опит да си върне привързаността му е довел тази особа пред нашата врата.

— Не съм тук заради Роже Баскомб! — изфуча госпожица Темпъл, но споменаването на Роже вече беше накарало госпожица Вандаариф да се върне към позата си на снизходително превъзходство.

— Нима е изненадващо, че я е зарязал? Погледнете я само! С револвер в ресторанта на хотела — тя е дивачка! Боят с камшик би й се отразил добре!

— Не мога да не се съглася — отвърна госпожа Марчмур.

Госпожица Темпъл поклати глава пред това невероятно малоумие.

— Това е глупост! Първо казвате, че съм убийца — агент, влязъл в съюз против вас, а сега съм била измамено момиче с разбито сърце! Моля се да решите кое от двете, за да мога да ви се изсмея както заслужавате! — Госпожица Темпъл се обърна директно към госпожица Вандаариф, гласът й се издигна почти до вик: — Защо я слушате? Тя се държи с вас като със слугиня! Държи се с вас като с дете! — Отново се обърна към госпожа Марчмур, която небрежно навиваше около пръста си кичур от кестенявата си коса. — Защо е тук госпожица Вандаариф? Какво сте намислили да правите с нея? Вашия Процес ли? Или просто робство на покварата? Виждала съм го, да знаете, видях вас и него в същата тази стая!

Госпожица Темпъл бръкна в зелената си чанта. Една от стъклените карти на доктора все още беше там, но дали беше правилната? Извади я, погледна я и се сепна, което накара госпожа Марчмур да се надигне заплашително от масата. Госпожица Темпъл обаче се съвзе — измъкна се от сините дълбини, — вдигна револвера и направи знак на жената да се върне на стола си. Беше другата карта, с Роже и нея самата — но пък зловещото потапяне в нея можеше и да е достатъчно. Сложи картата пред госпожица Вандаариф и я попита:

— Виждали ли сте някоя от тези?

Киселата блондинка погледна госпожа Марчмур, после поклати глава.

— Вземете я и погледнете в нея — рязко каза госпожица Темпъл. — Пригответе се за шок! Неестествено вмъкване в ума и тялото на друг човек, където сте безпомощна, в капана на чувствата, подчинена на желанията му!

— Лидия, недей — изсъска госпожа Марчмур.

Госпожица Темпъл вдигна револвера.

— Лидия, направи го.

Госпожица Темпъл намираше, че има нещо любопитно в лекотата, с която човек можеше да наложи на друг преживяване, за което от първа ръка знае, че е обезпокоително, плашещо или отблъскващо, и в мрачното задоволство, което изпитваше, докато гледаше как другият го преживява. Нямаше представа какви са съкровените преживявания на госпожица Вандаариф, но предполагаше, от детинското й поведение, че като цяло е била защитена, и макар че не я хвърляше грубо в плътския съюз между Карл-Хорст и госпожа Марчмур на дивана — въпреки че би била щастлива да го стори, — все пак се чувстваше малко брутална, че изобщо я кара да гледа дори тази не толкова греховна карта. Спомни си своето първо потапяне — как наивно бе уверила доктор Свенсон, че няма нищо, което да не може да понесе (макар че след това не можеше да срещне открито очите му) — и шокиращия внезапен тревожен прилив на усещания, който бе изпитала, когато принцът бе пристъпил между отворените бедра на любовницата си, любовницата, чието безспорно сладостно изживяване в онзи възхитителен миг бе споделила и тя. Като на всяка млада дама, ценността на добродетелта й беше набита в главата като дисциплината на хесенски войник, но въпреки това не можеше да каже къде е в момента добродетелта й — или по-скоро не можеше да отдели знанието на тялото си от това на ума си, или от усещанията, които вече познаваше. Ако си позволеше да се замисли — опасен лукс, със сигурност, — трябваше да се изправи пред истината, че объркването й не е нищо повече от неспособност да разграничи мислите си от околния свят и че посредством това опасно стъкло достъпът й до екстаза би могъл да е също толкова веществен като обувките й.

Госпожица Темпъл бе извадила картата, за да докаже на госпожица Вандаариф с един удар порочните способности на враговете й и прелъстителните опасности, които вече може би й бяха предложили, да я предупреди, като я уплаши, и така да спечели наследницата на своя страна. Но когато видя как тя се взира в картата — хапеше долната си устна, дишаше учестено, лявата й ръка потрепваше върху масата, — а после погледна към другия край на масата и видя, че госпожа Марчмур наблюдава маскираната жена със също толкова напрегнато изражение, вече не знаеше дали е постъпила умно. Дори се запита дали по някакъв начин не го е направила, за да види собственото си преживяване, сякаш като гледаше госпожица Вандаариф, гледаше самата себе си — защото лесно, въпреки че трябваше да внимава, въпреки очевидната опасност, можеше да си се представи отново във фоайето на „Бонифас“, с поглед, зареян в дълбините на синьото стъкло, с ръце, разсеяно стиснали намачканата рокля, като доктор Свенсон през цялото време знаеше — дори с гръб към нея — какви тръпки разтърсват тялото й.

Госпожица Темпъл си спомни смаяно думите на граф Д’Орканч, че щяла да падне плячка на собственото си желание!

Ръката й се стрелна напред и тя грабна картата. Преди госпожица Вандаариф да успее да направи нещо, освен да заекне от объркване, картата беше обратно в зелената чанта.

— Виждате ли? — извика грубо госпожица Темпъл. — Противоестествената наука — изпитването на чужди преживявания…

Госпожица Вандаариф кимна безмълвно, вдигна очи и впери поглед в чантата.

— Какво… как е възможно?

— Смятат да използват влиянието ви, да ви прелъстят, както са прелъстили този човек, Роже Баскомб…

Госпожица Вандаариф нетърпеливо тръсна глава.

— Не те… стъклото… стъклото!

— Е, Лидия — изкиска се госпожа Марчмур от другия край на масата, в гласа й имаше облекчение и задоволство, — не се ли изплаши от това, което видя?

Госпожица Вандаариф въздъхна, очите й блестяха; въздишка на опиянение и радост.

— Малко, но всъщност изобщо не ме е грижа какво видях, а само какво почувствах…

— Не е ли изумително? — изсъска госпожа Марчмур, забравила предишните си тревоги.

— Господи, така е! Това е най-прелестното нещо! Бях в ръцете му, не — бях ръцете му, гладът му… как я опипваше… — Тя се обърна към госпожица Темпъл. — Опипваше вас!

— Но не, не — започна госпожица Темпъл и млъкна, като видя, че госпожа Марчмур й се усмихва ослепително като фар. — Има друга — с тази жена! И с вашия принц! Много по-интимна, уверявам ви…

Госпожица Вандаариф алчно я прекъсна:

— Дайте да я видя! У вас ли е? Трябва, трябва да има много такива, искам да видя тази още веднъж! Искам да ги видя всичките!

Госпожица Темпъл бе принудена да се дръпне от протегнатите ръце на госпожица Вандаариф.

— Не ви ли е грижа? — попита я. — Тази жена, тук, с вашия годеник!

— Защо да ме е грижа? Той не значи нищо за мен — отговори госпожица Вандаариф и махна с ръка към другия край на масата. — Тя не значи нищо за мен! Но усещането, потъването в такова преживяване…

Беше пияна. Беше объркана, разглезена и сега дърпаше ръката на госпожица Темпъл като уличен гамен, който се опитва да й отмъкне чантата.

— Овладейте се! — изсъска тя, отстъпи три бързи крачки назад и вдигна револвера. И изведнъж осъзна, че когато човек използва оръжието като остен, за да накара другите да направят нещо, е най-добре да е готов да го използва (и в дъното на ума си знаеше, че именно такива неща правят хората като Чан професионалисти, че има неща, които трябва да се учат и запомнят, като например заплашването на хора с оръжие). И че ако не е готов, както в момента самата тя осъзнаваше, че не е готова да стреля по госпожица Вандаариф, силата на оръжието изчезва като пламъка на духната свещ. Госпожица Вандаариф бе прекалено разсеяна, за да разбира нещо, освен странно настойчивия си глад. Госпожа Марчмур обаче бе видяла всичко. Госпожица Темпъл обърна револвера към усмихнатото й лице.

— Не мърдайте!

Госпожа Марчмур отново се изкиска.

— Ще ме застреляте ли? Тук, в оживения хотел? Властите ще ви заловят. Ще идете в затвора и ще ви обесят — ще се погрижим за това.

— Може би. Но вие ще умрете преди мен.

— Бедната госпожица Темпъл — въпреки цялата ви дързост вие все още не разбирате нищо.

Госпожица Темпъл изсумтя. Нямаше представа защо госпожа Марчмур си позволява да каже подобно нещо и затова намери убежище в предизвикателното презрение.

— За какво говорите? — изхленчи Лидия. — Къде има още от тези неща?

— Погледнете това още веднъж — каза успокояващо госпожа Марчмур. — Ако се упражнявате, можете да направите така, че картата да върви по-бавно, докато не успеете да спрете в някой определен момент за колкото време искате. Представи си това, Лидия, представи си какви моменти можеш да изпитваш отново и отново, и отново.

Госпожа Марчмур вдигна вежди към госпожица Темпъл и наклони глава на една страна, сякаш за да я подкани да даде картата — намекът беше, че когато вниманието на наследницата е другаде, те двете, възрастните в стаята, могат да разговарят на спокойствие.

Въпреки инстинктите си, може би просто от любопитство дали това, което госпожа Марчмур бе казала току-що, е истина, госпожица Темпъл бръкна в чантата си и извади картата, като изпита импулса сама да погледне в нея, докато пръстите й докосваха гладката хладна повърхност. Преди да реши дали да не го направи, госпожица Вандаариф я грабна от ръката й и седна на стола си, очите й бяха вперени в синия правоъгълник — държеше го благоговейно. След секунди езикът на Лидия се стрелкаше по долната й устна… умът й беше прикован другаде.

— Какво й стана? — смаяно попита госпожица Темпъл.

— Почти няма да ни чува и можем да говорим открито — отговори госпожа Марчмур.

— Изглежда, не я е грижа за годеника й.

— А защо да я е грижа?

— А вас грижа ли ви е? — попита госпожица Темпъл; имаше предвид откровеното взаимодействие, запечатано в стъклото. Госпожа Марчмур се засмя и кимна към синята карта.

— Значи на тази карта сте вие, а на друга съм аз — запечатана с принца?

— Точно така. И ако имате намерение да отричате…

— Защо да го правя? Мога да си представя ситуацията, макар да признавам, че не я помня — това е цената, която се плаща, за да обезсмъртиш преживяването си.

— Не помните? — Госпожица Темпъл бе стъписана от декадентското й равнодушие. — Не си спомняте онова с принца, пред зрители!

Госпожа Марчмур отново се засмя.

— О, госпожице Темпъл, очевидно е, че бихте се облагодетелствали от яснотата на Процеса. Такива глупави въпроси никога повече не трябва да излизат от устата ви. Когато говорихте с графа, той поиска ли от вас да се присъедините към нас?

— Не!

— Изненадана съм.

— Всъщност той ме заплаши, че трябва да ви се подчиня, тъй като съм победена…

Госпожа Марчмур поклати нетърпеливо глава.

— Но това е едно и също. Чуйте ме, можете да размахвате пистолета си, но няма да ме спрете — защото вече не съм толкова глупава да се занимавам с неправдите — да ви помоля отново да се примирите с неизбежното и да се присъедините към делото ни. Това е по-добър живот, живот на свобода, действие и удовлетворени желания. Вие ще се предадете, госпожице Темпъл, обещавам ви, че ще стане така.

Госпожица Темпъл нямаше какво да каже. Махна с револвера.

— Ставайте!

Ако госпожа Марчмур бе успяла да я убеди в нещо, то беше, че частната стая е прекалено открита. Беше й послужила за разследванията й, но не беше място, на което да се задържа, освен ако не искаше да рискува да я хванат властите. С револвера и картата в чантата, тя подкара жените пред себе си по голямото стълбище и през стаите на графиня Лакер-Сфорца. Госпожа Марчмур бе отвърнала на питащия поглед на мъжа на рецепцията с весело помахване и без да ги гледат повече, влязоха в луксозната вътрешност на „Сен Роял“.

Стаите бяха на третия етаж, до който стигнаха по второ не чак толкова тържествено стълбище, което продължаваше извивката на парадните стълби от фоайето; пречките на перилата бяха от лъскава мед. Госпожица Темпъл видя, че витите стълби повтарят увитите около колоните червени и златни панделки, и усети, че дълбоката мисъл, вложена в сградата, й допада — мисълта, че някой може да вложи такива усилия и че тя е достатъчно умна да ги забележи. Госпожица Вандаариф погледна към нея през рамо вече с по-неспокойно изражение — почти сякаш и на нея й бе хрумнало нещо.

— Да? — попита госпожица Темпъл.

— Нищо.

Госпожа Марчмур се обърна към нея, без да спира.

— Кажи какво си мислиш, Лидия.

Госпожица Темпъл се удиви на властта на тази жена над наследницата. Щом като госпожа Марчмур все още носеше белезите от Процеса, тя можеше да е близка на Кликата отскоро, а преди това е била в бордея. Но Лидия Вандаариф й се подчиняваше като на дългогодишна гувернантка. На госпожица Темпъл това й се струваше напълно неестествено.

— Просто се тревожа заради графа. Не искам да идва.

— Но той може да дойде, Лидия — отговори госпожа Марчмур.

— Ти го знаеш добре.

— Не го харесвам.

— А мен харесваш ли?

— Не — каза тя заядливо.

— Не, разбира се. И все пак можем да се разбираме съвсем добре. — Госпожа Марчмур се усмихна самодоволно на госпожица Темпъл и посочи разклонението на коридора. — Насам.

Графинята не беше в апартамента и госпожа Марчмур отвори със свой ключ. Госпожица Темпъл бе притеснена от вероятна засада. В преддверието се спъна в някаква обувка. Обувка? Къде бяха камериерките? Това беше много добър въпрос, защото в стаите на графинята цареше абсолютен безпорядък. Накъдето и да обърнеше очи, госпожица Темпъл попадаше на неприбрани чинии и чаши, бутилки и пепелници и всякакви дамски дрехи, от рокли и обувки до най-личните неща като фусти, чорапи и корсети — захвърлени на дивана в главния салон!

— Седнете — каза госпожа Марчмур и те седнаха една до друга на дивана. Госпожица Темпъл се огледа и се ослуша. От другите стаи не се чуваше шум, макар че газовите лампи бяха запалени.

— Графинята я няма — уведоми ги госпожа Марчмур.

— Да не би стаите й да са били ограбени в нейно отсъствие? — Госпожица Темпъл зададе въпроса сериозно, но госпожа Марчмур само се изсмя.

— Дамата не обича особено реда, вярно е.

— Няма ли прислуга?

— Предпочита те да се занимават с други задачи.

— Ами миризмата? Димът — питиетата, чиниите, да не би да иска да завъди плъхове?

Госпожа Марчмур сви рамене, усмихваше се. Госпожица Темпъл подритна един корсет на пода.

— Боя се, че това е мое — каза госпожа Марчмур и се подсмихна.

— Защо сте си свалили корсета в предния салон на благородна дама? — попита госпожица Темпъл, почти ужасена, но вече предугаждаше отговора: възможностите бяха объркващо зловещи. Извърна лице от госпожа Марчмур, за да се овладее, и видя отражението си в голямото огледало на стената — решителна фигура в зелено, кестеняви къдрици, и навсякъде около нея разхвърляните боклуци на декадентската веселба. Но зад главата й на отражението погледа й привлече проблясък на яркосиньо — тя се обърна и видя картина, която можеше да е излязла единствено изпод четката на Оскар Вайланд.

— Още едно „Благовещение“? — прошепна тя.

— Да — прошепна госпожа Марчмур в отговор, гласът й долетя колеблив и предпазлив зад гърба й. Госпожица Темпъл се почувства, все едно я наблюдават внимателно, като птица, преследвана от бавно движеща се котка. — Виждали ли сте я другаде?

— Да.

— Кой фрагмент? Какво показваше?

Тя не искаше да отговори, да се остави на другата жена да я разпитва, но силата на образа я накара да говори.

— Главата й…

— А, да, разбира се — на изложбата на господин Шанк. Главата е прекрасна… на лицето й има такова небесно изражение на мир и удоволствие — не смятате ли? А тук… виждате ли как пръстите са се впили в бедрата й… виждате ли, според интерпретацията на автора, как е възкачена от Ангела?

Зад тях госпожица Вандаариф изхленчи. Госпожица Темпъл искаше да се обърне към нея, но не можеше да отмести очи от почти кипящия образ. Вместо това бавно се приближи до картината — мазките на четката бяха безупречни и гладки, сякаш повърхността бе по-скоро порцелан, а не боя върху платно. Плътта бе изобразена изключително, макар че самият фрагмент — така откъснат от контекста на целостта, лицата не се виждаха, а само бедрата и две сини ръце — я порази като едновременно завладяващ и някак ужасяващ. Откъсна очи. И двете жени я гледаха. Госпожица Темпъл се насили да говори с нормален тон, далеч от злокобната интимност на картината.

— Това е алегория — заяви тя. — Разказва историята за вашата интрига. Ангелът изобразява работата ви със синьото стъкло, жената — всички тези, над които ще работите. Това е Благовещение, защото вие вярвате, че раждането — което са заченали плановете ви — ще… ще…

— Ще ни донесе изкупление — довърши госпожа Марчмур.

— Никога не съм виждала подобно богохулство! — уверено заяви госпожица Темпъл.

— Не сте виждали останалата част от картината — каза госпожица Вандаариф. — Тихо, Лидия.

Госпожица Вандаариф изведнъж се хвана за корема и изстена от болка. Преви се на две и отново изстена, клатеше се напред–назад. В стона й се долови надигащ се страх, сякаш чувството й беше познато.

— Госпожице Вандаариф? — извика госпожица Темпъл. — Какво ви е?

— Ще се оправи — меко каза госпожа Марчмур. — Дали случайно и вие не сте пийнали от портвайна?

— Не.

— Видях втора чаша.

— Само наквасих устните си, нищо повече…

— Много разумно.

— Какво имаше в него? — попита госпожица Темпъл.

Госпожица Вандаариф пак изстена и госпожа Марчмур се наведе да я хване под ръка.

— Хайде, Лидия, трябва да дойдеш с мен — ще ти стане по-добре…

Госпожица Вандаариф застена още по-силно.

— Хайде, Лидия…

— Какво й е? — попита госпожица Темпъл.

— За бога, Лидия! Добре, че съм тук, за да ти помогна да се освободиш от излишното. — Госпожа Марчмур помогна на госпожица Вандаариф да се изправи със снизходителна усмивка. Пусна нестабилната млада жена да мине през една отворена врата и се обърна към госпожица Темпъл. — Ще се върнем след малко, не се безпокойте, отиваме само до тоалетната. Знаехме, че ще пие портвайна, така че подготвителният еликсир беше тайно добавен в него. Сместа й е необходима, но не чак в такива количества.

— За какво е необходима? За какво я подготвя?

Госпожа Марчмур като че ли не я чу и се протегна да погали госпожица Вандаариф по косата.

— Сватбата ще й се отрази добре, смея да кажа, и тя ще остави зад гърба си тези самотни веселби. Организмът й изобщо не ги понася.

Госпожица Вандаариф пак изпъшка, може би в знак на протест срещу тази несправедлива оценка. Госпожица Темпъл гледаше с досада и любопитство как двете потънаха в съседната стая — все едно тя нямаше револвер и те не бяха заложнички! Стоеше на мястото си, оскърбена, заслушана в тракането на капака на нощното гърне и решителното шумолене на фусти, а после реши, че това е отлична възможност да разгледа другите стаи, без да я наблюдават. В главния салон, в който се намираше, имаше три врати — една към гърнето, което явно бе в стаята на камериерката, и още две. През една арка се виждаше вторият салон. В него имаше малка маса за игра на карти, на която се търкаляха недоядените остатъци от неразчистен обяд, а на отсрещната стена имаше висок бюфет, пълен с бутилки. Когато надникна вътре, като се опитваше да разбере какво вижда, колко хора са се хранили на масата, колко са пили — както предполагаше, че би постъпил истински детектив, — госпожица Темпъл се притесни, че е изпила поне една цяла глътка от портвайна. Дали беше достатъчно да задейства коварния ефект на ужасния им еликсир в тялото й? За каква участ приготвяха госпожица Вандаариф? За брак? Не можеше да е това — или поне не в нормалния смисъл на думата. На госпожица Темпъл й напомняше за подготовката на животни за кланицата и усети ужасяваща ледена тръпка.

Върна се в главния салон и бързо отиде до третата врата, която бе открехната. Зад гърба й все още ясно се чуваха стонове и тътрене на крака.

Това беше спалнята на графинята. Имаше огромно легло с пилони, скрито с пурпурни завеси, а по пода се въргаляха още дрехи, но тези вещи, малки и големи, сякаш се носеха в стая, чиито стени и под бяха много далеч, затъмнени като повърхността на черен мъртвешки спокоен басейн, а захвърлените дрехи плаваха като туфи листа. Тя дръпна завесите на леглото. С примитивна непосредственост ноздрите й се разшириха… от деликатния аромат, който бе оставило тялото на графинята по завивките. Отчасти бе парфюм от жасмин, но под тази цветна сладост се криеше нещо друго, нежно наситило чаршафите, близко до мириса на току–що изпечен хляб, на розмарин, на солено месо, дори на лимон. Мирисът се издигна към госпожица Темпъл и й напомни за това, че тази жена е човешко същество, че колкото и страховита и сдържана да изглежда, тя е същество с апетити и слабости… и госпожица Темпъл бе проникнала в леговището й.

Вдиша отново и облиза устни.

Госпожица Темпъл бързо се запита дали в този страховит безпорядък графинята не е скрила нещо ценно, някакъв дневник или план, или предмет, който да обясни тайните цели на Кликата. Зад нея жалните стонове на госпожица Вандаариф не спираха. Какво й бяха направили — все едно раждаше! Безпокойството отново обзе госпожица Темпъл. Най-истинските й противници — графинята и граф Д’Орканч — щяха да дойдат тук. Беше ли готова да се срещне с тях? Беше се държала достатъчно нахакано по време на чая с графа, но съвсем не бе така доволна от продължителните си контакти с двете дами, които изобщо не бяха толкова застрашителни противници (ако въобще можеше да използва думата противник за печално несвястната госпожица Вандаариф). Някак си конфронтацията, която бе трябвало да е напрегната, враждебна и вълнуваща, бе станала тайнствена, разхвърляна, чувствена и небрежна. Госпожица Темпъл реши да намери каквото може и да си тръгне възможно най-бързо.

Първо прокара ръка под дебелите пухени възглавници на леглото. Нищо. Очакваше се — бързо повдигна дюшека и надникна под него, но със същия резултат. И със съвсем малко повече надежда отиде до гардероба на графинята, за да прерови чекмеджето с бельото й. Всяка глупава жена би скрила нещо тайно там с мисълта, че личното естество на бельото би могло по някакъв начин да предотврати претърсването. Госпожица Темпъл бе противничка на любопитството, но знаеше, че е вярно тъкмо обратното — че тези коприни, корсети, чорапи и банели вдъхват необуздано любопитство почти у всички — та кой не би искал да се порови в тях? Така че идеята да скриеш нещо, например дневник, на такова място беше равносилна на това да го оставиш във фоайето като вестник или, още по-лошо, на масата за хранене на прислугата по време на обед. Както очакваше, сред долните дрехи на графинята нямаше нищо подобно, макар че тя май се позабави, докато прекарваше пръсти през купа коприна и май тайничко изчервена, притисна една–две сладки фини дрешки до носа си. Затвори чекмеджето. Най-добрите скривалища бяха най-баналните — хитроумно изложени на показ или отрупани с вещи например при неподредените обувки на човека. Но тя откри само наистина смайващ и скъп куп обувки. Спря се — имаше ли врем да претърси целия гардероб? Госпожица Вандаариф все още ли стенеше? И се огледа за някое привидно явно скривалище, което можеше да види. Виждаше само разхвърляни навсякъде дрехи, и се усмихна. От едната страна на гардероба, до тъмната от сянката стена, имаше куп блузи и шалове, които й се сториха съвсем нарочно отделени настрани. Тя коленичи до купа и бързо започна да го раздига, пласт след пласт. След миг откри голяма книга направена изцяло от синьо стъкло. Блестеше, загърната в жълта италианска дамаска, като Младенеца в сламата.

Беше колкото средно голям том от енциклопедия, височината беше около стъпка, а ширината — малко по-малко, и беше дебел към 7 сантиметра. Корицата бе тежка, сякаш стъкларят бе имитирал релефната тосканска кожа, която бе видяла на пазара до „Света Изобел“, и матова. На пръв поглед изглеждаше, че човек би могъл да вижда ясно през нея, но всъщност слоевете бяха доста плътни. По същия начин отначало книгата изглеждаше едноцветна — тъмно и ярко индиговосиньо, — но като се вгледа, госпожица Темпъл видя, че я прорязват вълнообразни линии, където цветът се колебае в красива палитра от небесносин до кобалтов и аквамарин и всяка промяна в нюанса влияе смущаващо силно върху вътрешното й око, сякаш освен видимата си страна всеки крие и някаква емоция. Не видя думи на корицата или на гръбчето и докосна книгата, за да я обърне.

При докосването едва не припадна. Ако синята карта упражняваше прелъстителен ефект върху човека, книгата предизвикваше водовъртеж от сурови усещания, които сякаш щяха да я погълнат цялата. Тя ахна и дръпна ръката си.

Погледна към отворената врата — в другата стая двете жени не се чуваха. Наистина трябваше да се върне при тях, трябваше да си тръгне, защото те без съмнение щяха да влязат при нея всеки момент, а графът или графинята скоро щяха да ги последват. Подпъхна ръка под дамаската, за да докосне книгата безопасно, и се приготви да я загърне и да я вземе със себе си — защото това със сигурност беше трофей, с който да смае доктора и Чан. Погледна надолу и прехапа устни. Ако отвореше книгата, без да докосва стъклото… сигурно щеше да се предпази… сигурно щеше да разбере още много неща, които да сподели с тях. Хвърли още един поглед през рамо — да не би госпожица Вандаариф да беше изгубила съзнание? — и внимателно отвори корицата.

Страниците — защото виждаше през тях, всеки тънък слой се припокриваше със следващия с неповторимия си безформен десен от въртящо се преливащо синьо — изглеждаха тънки като крилцата на оса — квадратни крилца на оса с размера на голям том — и по някакъв странен начин бяха закачени за гръбчето, така че наистина можеше да ги прелиства като на обикновена книга. Не беше сигурна, но изглежда страниците бяха стотици, до една изпълнени като корицата с пулсиращ син блясък, който хвърляше в цялата стая неестествено призрачно сияние. Боеше се да обърне страницата, за да не строши стъклото (и я беше страх да се вгледа в него отблизо), но когато събра смелост, откри, че стъклото всъщност е доста здраво — по-скоро беше като дебело стъкло за прозорец, отколкото като тънко като хартия стъкълце, каквото изглеждаше. Обръщаше една блестяща страница след друга. Вгледа се в книгата, примигна, после стисна очи — възможно ли беше безформените спирали да се движат? Тревогата в ума й се бе превърнала в тежест, желание да спи — или ако не да спи, то поне да си почине от напрежението. Пак примигна. Можеше веднага да затвори книгата и да излезе. В стаята бе станало много горещо. От челото й върху стъклото капна капка пот, повърхността му се замъгли на мястото, където капна, после се завъртя, тъмното петно се разпростря по страницата. Госпожица Темпъл се вгледа в него с внезапен страх — индиговият възел разцъфна като орхидея или кръв, бликнала от рана… това беше най-красивото нещо, което бе виждала, макар че я изпълваше страх какво ще стане, когато тъмното плъзнало петно покрие цялата страница. Но после това се случи, последното парченце блестящо синьо бе затъмнено и тя вече не виждаше страниците под тази… а, само дълбините на индиговото петно. Госпожица Темпъл чу ахване — смътно съзнаваше, че е излязло от нейната уста — и бе погълната.

Образите се гърчеха в ума й и после се втурваха през него, като най-странното — едновременно ужасяващо и прекрасно — беше, че тя сякаш изобщо не беше там: точно както с госпожа Марчмур и картата, нейното съзнание бе включено в непосредствеността на всички усещания, които я държаха в плен. Струваше й се, че се е гмурнала в преживяванията на няколко живота, натрупани един връз друг в налудничава последователност, толкова напълно убедителни и толкова многобройни, че заплашваха самата идея за Селесте Темпъл като стабилна цялост… тя е на маскен бал във Венеция, пие вино с подправки през зимата, миризмата на водата от канала и влажните камъни и горящите свещи, ръце, които я сграбчват изотзад, собственото й сладостно напрежение, докато по някакъв начин поддържа разговора с маскирания свещеник пред себе си, сякаш не се случва нищо… пълзи бавно през тесен тухлен проход с малки ниши по стените, стиснала фенер, брои нишите от всяка страна и на седмата отдясно плъзва настрани малък железен диск, закачен на пирон, и приближава око към дупката под него, и наднича в голяма спалня, където две фигури се притискат една в друга: млад мускулест мъж, голите му бедра бели като мляко, наведен над една масичка, и по-възрастен мъж зад него, с почервеняло лице, запенен като бик… тя язди кон, краката й стискат животното силно и умело, едната й ръка е на юздите, другата размахва злобно извита сабя, препуска през суха африканска равнина срещу клин конници с бели тюрбани и тъмни лица, крещи от страх и удоволствие, облечените в червено войници от двете й страни също крещят, двете бойни линии се спускат една към друга светкавично като изплющяване на камшик, тя се навежда към врата на коня и вдига сабята, и след миг на ужасен сблъсък оръжието на арабина изсвистява покрай рамото й, а върхът на нейната сабя се забива във врата му, шурва кръв и ръката й болезнено се изкривява, когато конете се разминават, измъква сабята си, пред нея има друг арабин, тя крещи, ликува от убийството… невероятно красив водопад, висок колкото две катедрали, тя стои между клекнали червенокожи индианци с лъкове и стрели, черните им коси са подстригани като на средновековните крале… планини от плаващ лед, мирис на риба и сол, кожена яка гъделичка лицето й, зад нея някой говори за кожи, слонова кост и съкровища, в голямата й облечена в ръкавица ръка има странна фигурка — приклекнала и ухилена, с едно–единствено голямо око… тъмна мраморна зала, блестяща от злато, малки делви и бурканчета, гребени и оръжия, всичките от злато, а после самия ковчег, малко по-голям от тялото на момчето — крал, обвито в дебел саван, изкован от злато, запечатан с пирони от скъпоценности, после собствената й ръка отваря сгъваем нож и тя се навежда да изтръгне един особено красив смарагд… студио на художник, гола на някакъв диван, излегнала се е безсрамно, гледа отворения тавански прозорец, перленосивите облаци над нея, между краката й стои мъж с боядисана в синьо кожа и игриво държи босите й стъпала в ръце, вдига едното й стъпало на рамото си и се извръща, тя също се извръща да попита художника за позата, силует зад огромно платно, който не може да види, не може да види и лицето му, само силните му ръце, стиснали палитрата и четката, но преди да успее да чуе отговора му, вниманието й приятно се насочва обратно към партньора й в позирането, който се пресяга и сладостно прокарва два пръста — едва я докосва — по дължината на обръснатите й срамни устни… вонящо задушно помещение, натъпкано с тъмни хлъзгави тела в дрънчащи окови, ботушите й са на палубата на кораб, записва нещо в някакъв тефтер… банкет сред високи светлокожи мъже с бради и униформи и елегантните им дами, окичени с бижута, големи сребърни подноси с малки чашки със златна ивица по ръбовете, всяка пълна с прозрачна огнена напитка, подправена с женско биле, тя обръща чаша след чаша, завеса от цигулки за фон на учтивите разговори, кристални чинии с черен хайвер върху лед, плата черен хляб и оранжева риба, кима на някакъв чиновник със синя лента, който небрежно й подава черна кожена книга с една прегъната страница, ще я прочете после, и се усмихва, питайки се кой от събралите се гости ще получи инструкции да предаде… наведена пред открито огнище, обградено с камъни, черната сянка на замък тъмнее на фона на осветеното от луната небе, високите му стени се издигат от червения каменен склон, пуска в пламъците парче след парче пергамент, гледа как страниците почерняват и се сгърчват и печатите от червен восък кипват и изчезват… каменен двор в жежка вечер, заобиколена от ароматен цъфнал жасмин и птичи песни, по гръб върху копринен дюшек, около нея други нехайни хора пият и си говорят и гледат насмешливо мускулестите голи до кръста пазачи с тюрбани на главите, краката й са разтворени, а пръстите й — заплетени в дългата сплетена на плитки коса на девойката, наведена над таза й, устните и езикът й потрепват с премерена замечтана настойчивост, надигащото се усещане се трупа в тялото й, прекрасна вълна, готова да се разбие, надига се, надига се, пръстите й стискат по-силно, разбиращият тих смях на момичето, което в този миг решава да се дръпне и плъзва само връхчето на езика си по горещата копнееща плът, а после отново се хвърля напред, вълната, която се е отдръпнала, се надига по-висока, по-пълна, обещава да се разпука като пъпките на хиляда сини орхидеи върху и във всеки сантиметър от тялото й…

И точно в този прекрасен миг в най-дълбоките ъгълчета на ума си госпожица Темпъл осъзна, че се е изгубила, и с известна трудност откри в паметта си — или в спомените на толкова много други — един тъничък гласец, който се надигаше срещу рева на екстаза, думите на госпожа Марчмур към госпожица Вандаариф за картата, за това да се съсредоточи върху един момент, за да го преживее отново, да поеме контрол над усещането, над самото преживяване. Пъргавият език на момичето прати още един спазъм на удоволствие в слабините й и госпожица Темпъл — през очите на която и да бе дала това преживяване на тази книга — погледна надолу и с мъчително усилие съсредоточи ума си върху усещането за косата на момичето в ръцете си, пръстите й дръпнаха плитките, украсени с мъниста, а после само мънистата, на цвят… бяха сини, разбира се, че бяха сини… синьо стъкло… насили се да се вгледа в него, дълбоко, отново се задъха, замята бедра въпреки волята си, но някак отклони вниманието си покрай нежно търсещия език, като изтласка от ума си всички мисли и усещания, докато не виждаше и не чувстваше нищо, освен повърхността на стъклото, и после, в този момент на яснота, със силата на цялото си същество, тя си внуши, че е другаде, и се освободи.

Ахна и отвори очи, изненадана да види, че главата й е на пода, подпряна на купчината дрехи до книгата. Чувстваше се слаба, кожата й бе гореща и влажна.

В стаите на графинята беше тихо. Колко време бе гледала в книгата? Не можеше да си спомни всички истории, които бе видяла — в които бе участвала. Часове ли бяха минали? Цял живот? Или беше като в сън, където часовете могат да минат за минути? Надигна се на колене и усети слабостта на краката си и за свое неудобство хлъзгавината между тях. Какво й се бе случило? Какви мисли се бяха загнездили в ума й — какви спомени — как опустошава и бива опустошена, за кръв и сол, за мъже и жени? С тъжна ирония госпожица Темпъл се запита дали не е най-развратната девственица в цялата история.

Внимателно уви шала около книгата и го върза. Огледа се за зелената си чанта. Не я видя. Нали връзката бе омотана около ръката й? Сигурна беше. Но сега я нямаше.

Стана с увитата книга в ръце и насочи вниманието си към все още открехнатата врата. Тихичко надникна в салона. За момент не беше сигурна дали наистина е оставила книгата, толкова странна гледка се разкри пред очите й, толкова спокойна. Госпожа Марчмур седеше облегната на дивана, бежовата й рокля бе разкопчана и смъкната до хълбоците й, не носеше корсет, горната половина на тялото й беше гола, с изключение на тройния наниз перли, който плътно обвиваше шията й. Госпожица Темпъл не можеше да не погледне лявата й гърда, тежка и бяла, пръстите на лявата й ръка небрежно дразнеха зърното й, а дясната бе скрита от главата на госпожица Вандаариф. Госпожица Вандаариф, вече без маска, разпуснатата й руса коса се стелеше по гърба й, лежеше изцяло на дивана до госпожа Марчмур със затворени очи и свити крака, свила една ръка в нежен юмрук в скута си, с другата нежно поддържаше гърдата, от която сучеше сънено, за успокоение като сито бебе.

Срещу тях на едно кресло с пура в едната ръка и абаносовия си бастун с перлена дръжка в другата седеше граф Д’Орканч. Зад него в полукръг стояха четирима мъже: възрастен мъж с превързана провесена през врата ръка, нисък набит червендалест мъж с пресни белези около очите и двама мъже с униформи, които би трябвало да са от Мекленбург. Единият беше суров, корав на вид мъж с много къса коса, обветрено изопнато лице и кървясали очи. Другия го познаваше — от картата, осъзна тя, познаваше го съвсем интимно. Това беше Карл-Хорст фон Маасмерк. Първото й впечатление на живо от принца съвсем не беше благоприятно — той беше висок, блед, тънък, отпуснат и хермафродитен, нямаше брадичка, очите му приличаха на сурови стриди. Но покрай всички тези хора погледът й бързо се насочи към втория диван, на който седеше графиня Лакер-Сфорца, цигарето й бе нагласено идеално, към тавана се виеше тънка струйка дим. Дамата бе облечена с тясно виолетово копринено жакетче с бордюр от малки черни пера, които обрамчваха пазвата и шията й, и носеше дълги кехлибарени обеци. Под жакета роклята й бе черна и все едно тя бе някакво стихийно магическо същество, сякаш се спускаше по тялото й и се вливаше право в тъмния под… където предишните разхвърляни дрехи бяха допълнени от грубо изсипаното и преровено съдържание на нарязаната и унищожена килимена чанта на госпожица Темпъл.

С изключение на госпожица Вандаариф всички безмълвно впериха очи в госпожица Темпъл.

— Добър вечер, Селесте — каза графинята. — Върнали сте се от книгата. Много впечатляващо. Не всички успяват, знаете ли.

Госпожица Темпъл не отговори.

— Радвам се, че сте тук. Радвам се, че сте имали възможността да обмените мнения с графа и с компаньонката ми госпожа Марчмур, както и да се запознаете с милата Лидия, с която, разбира се, имате много общо — две заможни млади дами, чийто живот трябва да изглежда като същинско превъплъщение на безкрайния хоризонт.

Графът издуха облак синкав дим. Госпожа Марчмур се усмихна в очите на госпожица Темпъл и бавно завъртя червеното зърно на гърдата си между палеца и показалеца си. Редицата мъже не помръдваше.

— Трябва да разберете — продължи графинята, — че съюзника ви Кардинал Чан вече го няма. Мекленбургският доктор е избягал от града от страх и ви е изоставил. Виждали сте как работи нашият Процес. Погледнали сте в една от нашите стъклени книги. Знаете имената ни и познавате лицата ни и връзката на нашето начинание с лорд Вандаариф и рода Фон Маасмерк в Мекленбург. Вие дори… — тук тя се усмихна — трябва да знаете фактите зад предстоящото издигане на лорд Тар. Знаете всички тези неща и можете, защото съм сигурна, че сте също толкова умна, колкото сте упорита, да се досетите за още много.

Вдигна лакираното цигаре към устните си и си дръпна, после ръката й пак лениво се отпусна на дивана. С едва доловима въздишка устните й се разтегнаха в хитра усмивка и тя издиша струйка дим през ъгълчето на устата си.

— Заради всичко това, Селесте Темпъл, е сигурно, че трябва да умрете.

Госпожица Темпъл не отговори.

— Признавам — продължи графинята, — че може да не съм ви преценила правилно. Графът казва, че не съм, а съм сигурна, че вие знаете, че графът рядко греши. Вие сте силно, гордо, решително момиче и въпреки че ми причинихте големи неудобства… дори, ще го призная, гняв… ми беше подсказано да ви направя предложение… предложение, което нормално не бих направила на човек, когото съм решила да унищожа. И все пак ми бе подсказано… да ви позволя да станете доброволна ценна част от нашето велико дело.

Госпожица Темпъл не отговори. Краката едва я държаха, студ бе сковал сърцето й. Чан бе мъртъв? Докторът бе избягал? Не можеше да повярва. Отказваше да повярва.

Сякаш усетил неподчинението в треперещите й устни, графът извади пурата от устата си и каза с ниския си стържещ, опасен глас:

— Няма как да е по-просто. Ако не се съгласите, гърлото ви ще бъде прерязано на мига, в тази стая. Ако се съгласите, ще дойдете с нас. Бъдете сигурна, че никакви двулични хитрости няма да ви помогнат. Оставете надеждата, госпожице Темпъл, защото тя ще бъде премахната… и заменена със сигурност.

Госпожица Темпъл погледна неумолимото му лице и после внушаващата страх красота на графиня Лакер-Сфорца: безукорната й усмивка бе едновременно топла и подканяща и студена като камък. Четиримата мъже я гледаха с празни погледи, принцът се чешеше по носа с нокът. Дали всички бяха трансформирани от Процеса и животинската им логика бе освободена от моралните задръжки? Видя белезите на принца и на набития мъж. Изглежда, по-възрастният мъж споделяше стъкленоокия им глад — може би неговите белези вече бяха избледнели. Само другият войник имаше нормално изражение, в което се четяха едновременно и сигурност, и съмнение. На лицата на останалите имаше само нечовешка увереност. Питаше се кой от тях ще я убие. Накрая погледна госпожа Марчмур, чието безизразно лице прикриваше нещо, което госпожица Темпъл смяташе за искрено любопитство… сякаш не знаеше какво ще направи госпожица Темпъл нито какво, ако се подчини, ще излезе от това.

— Изглежда, нямам избор — прошепна госпожица Темпъл.

— Нямате — съгласи се графинята, докато се обръщаше към едрия мъж, седнал до нея, и вдигаше вежди, сякаш да му покаже, че нейната част от работата е приключена.

— Ще ви бъда благодарен, госпожице Темпъл — каза граф Д’Орканч, — ако събуете обувките и чорапите си.

Вървеше боса — проста стратагема да й попречат да избяга. Госпожа Марчмур остана в стаята, но другите слязоха с нея — войникът, набитият човек с белезите и по-възрастният тръгнаха напред да се погрижат за каретите, графът и графинята вървяха от двете й страни, принцът вървеше след тях с госпожица Вандаариф под ръка. Докато слизаха по парадното стълбище, госпожица Темпъл видя на рецепцията друг служител, който само се поклони почтително в отговор на грациозното кимане на графинята. Госпожица Темпъл недоумяваше защо изобщо й е на такава жена Процесът или вълшебното синьо стъкло — съмняваше се някой да притежава силата или склонността да откаже на графинята каквото тя поиска. Погледна графа, който гледаше безизразно напред, едната му ръка държеше бастуна с перлената дръжка, а в другата носеше увитата синя книга като крал в изгнание, който планира да си върне трона. Усещаше гъделичкането на нишките на килима по пръстите на краката си. Някога, когато беше малка, краката й бяха загрубели и мазолести от тичане из плантацията. Сега бяха станали меки и нежни като на всяка глезена дама и бяха пречка за бягство, сравнима с железни букаи. В пристъп на безутешна тъга тя си спомни за малките си зелени боти, изоставени, изритани под дивана. Никой повече нямаше да се грижи за тях, знаеше го, и не можеше да не се пита дали някой някога отново ще го е грижа за нея.

Пред хотела чакаха две карети — едната беше елегантна червена двуместна, а другата — по-голяма, черна, с герб на вратата, вероятно на Мекленбург. Принцът, госпожица Вандаариф, войникът и набитият мъж с белезите се качиха в нея, по-възрастният се метна при кочияша. Портиер от хотела отвори вратата на червената карета за графинята и после за госпожица Темпъл, която усети как неравната повърхност на желязното стъпало се вряза в крака й, докато се качваше. Седна на седалката срещу графинята. След миг към тях се присъедини графът — цялата карета потрепери от тежестта му. Той седна до графинята и портиерът затвори вратата. Графът потропа с бастуна си по тавана и потеглиха. От момента, когато графът й бе наредил да си събуе обувките, не бяха казали нито дума. Госпожица Темпъл се покашля и ги погледна. Продължителното мълчание почти винаги изцеждаше самоконтрола й.

— Бих искала да разбера нещо — каза тя.

След миг графът попита дрезгаво:

— Какво?

Госпожица Темпъл обърна очи към графинята, защото въпросът в действителност бе насочен към нея.

— Бих искала да разбера как е умрял Кардинал Чан.

Графиня Лакер-Сфорца погледна госпожица Темпъл в очите с остро, търсещо напрежение.

— Убих го — заяви, и то така, че предизвикваше госпожица Темпъл да заговори отново.

Госпожица Темпъл все още не беше обезкуражена — всъщност ако тази, която я държеше в плен, не искаше да обсъжда въпроса, това беше изпитание за собствената й воля.

— Наистина ли? — попита тя. — Той беше страховит човек.

— Да — съгласи се графинята. — Напълних дробовете му със стрито стъкло, направено от индиговата ни смола. То притежава редица ефективни качества и в такива количества, в каквито го вдиша Кардинала, е смъртоносно. „Страховит“, разбира се, е дума с много нюанси — физическата сила често е най-просто и най-лесно преодолима.

Лекотата, с която графинята говореше за гибелта на Чан, свари госпожица Темпъл напълно неподготвена. Въпреки че бе познавала Кардинала от съвсем скоро, той й бе направил толкова силно впечатление, че също така внезапната му кончина бе за нея унищожителна жестокост.

— Смъртта му бърза ли е била, или бавна? — попита госпожица Темпъл с колкото можеше по-неутрален тон.

— Не бих я нарекла бърза… — Докато отговаряше, графинята бръкна в черната си чанта, избродирана с висящи кехлибарени мъниста, и извади последователно цигарето си, цигара, която да пъхне в него, и клечка кибрит. — И все пак самата смърт е може би щедра, тъй като — както видяхте сама — индиговото стъкло има афинитет към сънищата и към… чувствените преживявания… Често се вижда, че обесените мъже умират в състояние на крайна възбуда — тя млъкна, вдигнала вежди, за да потвърди, че госпожица Темпъл следва мисълта й, — ако не и истинско спонтанно избухване. Поне от мъжката част на света може би мнозина биха предпочели такъв край. Аз смятам, че подобен, дори може би още по-силен възторг съпътства смъртта от индиговото стъкло. Или поне така се надявам, защото вашият Кардинал Чан действително беше изключителен противник… наистина, не бих могла да му желая злото, желая само смъртта му.

— Потвърдихте ли хипотезата си, като му прегледахте панталоните? — изпухтя графът. Чак след миг госпожица Темпъл разбра, че той се смее.

— Нямаше време — изкиска се графинята. — Животът е изпълнен със съжаления. Но какво са те? Есенни листа — окапали, забравени и издухани от вятъра.

Призракът на смъртта на Чан — смърт, която въпреки зловещия намек на графинята тя не можеше да си представи другояче, освен като ужасна, с кръвоизливи от устата и носа — отнесе мислите на госпожица Темпъл право към собствената й съдба.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Сигурна съм, че знаете — отговори графинята. — В Харшморт.

— Какво ще стане с мен?

— Няма смисъл да се страхуваш от нещо, което не можеш да промениш — заяви графът.

— Освен от удоволствието да те гледам как се гърчиш — прошепна графинята.

На това госпожица Темпъл нямаше отговор, но след няколко секунди, през които се опитваше да погледне през тесните прозорци — от двете страни на тяхната, а не на нейната седалка, вероятно за да помогнат на някой на нейното място да остане или незабелязан, или да заспи — и не можа да определи в коя част на града се намират, тя се покашля, за да каже още нещо.

Графинята се изсмя злорадо.

— Нещо забавно ли направих? — попита госпожица Темпъл.

— Не, но се каните — отговори графинята. — „Решителна“ не ви описва и наполовина, Селесте.

— Съвсем малко хора се обръщат към мен така фамилиарно — каза госпожица Темпъл. — Броят се на пръстите на едната ръка.

— Не сме ли достатъчно близки? — попита графинята. — Мислех, че сме.

— Какво е вашето малко име тогава?

Елегантната жена отново се изкиска и сякаш дори граф Д’Орканч неохотно сви устни.

— Розамунд — обяви графинята. — Розамунд, графиня Лакер-Сфорца.

— Лакер-Сфорца? Това място ли е?

— Някога. Сега се е превърнало в идея.

— Разбирам — каза госпожица Темпъл, без изобщо да разбира, но искаше да изглежда любезна.

— Всеки има своята плантация, Селесте… своя остров, макар и само в сърцето си.

— Колко жалко за тях — заяви госпожица Темпъл. — Според мен истинският остров е далеч по-задоволителен.

— Понякога — топлият тон на графинята стана мъничко по-студен — това е единственият начин тези места да бъдат посещавани или поддържани.

— Като не са истински ли?

— Ако искате да гледате на нещата така.

Госпожица Темпъл замълча; знаеше, че не е схванала идеята на графинята. После каза:

— Нямам намерение да губя моето.

— Никой никога няма намерение, скъпа — отговори графинята.

След малко графинята се усмихна мило и каза:

— Но ти искаше да питаш нещо.

— Да — отговори госпожица Темпъл. — Исках да попитам за Оскар Вайланд и за картината на Благовещението, защото в стаите ви видях още една. С графа обсъждахме този художник на чай.

— Наистина ли?

— Да, изтъкнах на графа, че доколкото виждам, той е подозрително задължен на онзи човек.

— Наистина ли?

— Да. — Госпожица Темпъл не се залъгваше, че може да разгневи или поласкае някой от двамата, да ги разсее и да успее да се хвърли от каретата — действие, което по-вероятно щеше да й донесе смърт под колелетата на каретата, която пътуваше зад тях — и все пак картините бяха тема, която можеше да й даде полезна информация за Процеса, информация, която би могла да използва, за да предотврати истинското си покваряване. Никога нямаше да разбере науката алхимия — науката и алхимията едно и също ли бяха? — защото открай време беше безразлична към теоретичната наука, но знаеше, че поне графът не е. Освен това знаеше, че е чувствителен по въпроса за изчезналия художник, а по правило тя не беше над това да е настойчива и досадна.

— И как така? — попита графинята.

— Защото — отговори госпожица Темпъл — картините на Благовещението са явно алегорично изображение на вашия Процес, дори на вашата интрига като цяло — че самата образност е безсрамно богохулство не е толкова важно, освен, за да представи мащабите на вашата арогантност — както я виждате като издигане, провокирано от свойствата на скъпоценното ви синьо стъкло. Разбира се — продължи тя, като погледна косо непомръдващия граф, — изглежда, че всичко това, защото гърбовете на картините са неразумно изписани с алхимичните тайни на художника, е било присвоено от графа, присвоено от всички вас, за сметка на живота на изчезналия господин Вайланд.

— Казали сте това на графа?

— Разбира се.

— И той как ви отговори?

— Стана от масата.

— Това е сериозно обвинение.

— Напротив, това е очевидно обвинение — и освен това след цялото разрушение и насилие, което сте причинили, такова обвинение едва ли може да порази някого от вас като невероятно или неканено. Тъй като самото начинание е чудовищно, а убийството на създателя му дори още повече, не би ми хрумнало, че убиецът е толкова… чувствителен.

В отговор, който може би прекалено пълно удовлетворяваше надеждите на госпожица Темпъл да предизвика вълнение, граф Д’Орканч се наведе бавно напред, протегна дясната си ръка и я стисна за гърлото. Тя безполезно притисна гръб в облегалката и се опита да се убеди сама, че ако искаше да я нарани от ярост, щеше да я сграбчи по-бързо. Докато силните пръсти се стягаха около шията й, тя започна да се съмнява и погледна смаяно студените му сини очи. Държеше я здраво, но не я душеше. Изведнъж и връхлетяха отвратителни спомени за господин Спраг.

— Видели сте картините, две от тях, нали? — Гласът му беше нисък и непогрешимо опасен. — Кажете ни… какво беше впечатлението ви?

— От какво? — изписука тя.

— От всичко. Какви мисли провокираха у вас?

— Ами, както казах, алегорично…

Той стисна гърлото й толкова силно и толкова ненадейно, че тя се уплаши, че вратът й ще се прекърши. Графинята също се наведе напред и каза меко:

— Селесте, графът се опитва да те накара да мислиш.

Госпожица Темпъл кимна. Графът отпусна хватката си. Тя преглътна.

— Предполагам, че си помислих, че картините са противоестествени. Когато жената е отдадена на ангела, тя е отдадена на усещанията и удоволствието, сякаш нищо друго не съществува. Такова нещо е невъзможно. Опасно е.

— Защо? — попита графът.

— Защото… защото така няма граница между света и тялото на човека, ума на човека — би било непоносимо!

— А аз си мисля, че би било прекрасно — прошепна графинята.

— Не и за мен! — извика госпожица Темпъл.

Изшумоля коприна и графинята се премести до госпожица Темпъл и притисна устни до ухото й:

— Сигурна ли си? Защото съм те виждала, Селесте, видях те през огледалото и те видях наведена над книгата… и знаеш ли?

— Какво да знам?

— Че когато беше в стаята ми… коленичила така мило… можех да те подуша…

Госпожица Темпъл изскимтя, но не знаеше какво може да направи.

— Помисли за книгата, Селесте — изсъска графинята. — Помниш какво си видяла? Какво си направила, какво ти е било направено — каква си станала? През какви чудни царства си пътувала?

При тези думи госпожица Темпъл усети как кръвта й кипва — какво й ставаше? Усещаше спомените си от книгата като чужди следи от стъпки в ума си. Бяха навсякъде! Не ги искаше! Но защо не можеше да ги захвърли настрана?

— Грешите! — извика госпожица Темпъл. — Не е едно и също!

— И ти не си същата — изръмжа граф Д’Орканч. — Вече си направила първата стъпка в своя процес на трансформация!

В каретата бе станало прекалено горещо. Ръката на графинята намери крака на госпожица Темпъл и после бързо изчезна под роклята й, умелите пръсти се плъзнаха по вътрешната страна на бедрото й. Госпожица Темпъл ахна. Това не бяха безцеремонните ръгащи груби пръсти на Спраг, а — макар и настъпателни — бяха игриви, дразнещи и настойчиви. Никой не я бе докосвал по този начин на това място. Не можеше да мисли.

— Не… не… — понечи да възрази тя.

— Какво видя в книгата? — притисна я графът с настоятелния си ужасяващ дрезгав глас. — Позна ли вкуса на смъртта и властта? Позна ли какво усещат любовниците в кръвта си? Да! Познаваш всичко това и още! То е пуснало корени в съществото ти! Усещаш го, докато говоря! Ще можеш ли някога да се отвърнеш от това, което си видяла? Ще можеш ли някога да отхвърлиш тези удоволствия, след като си опитала пълната им опияняваща мощ?

Пръстите на графинята се вмъкнаха през цепката на бельото й и умело се плъзнаха във влажната й плът. Госпожица Темпъл се сви от докосването, но седалката беше прекалено тясна, а усещането бе толкова приятно…

— Не мисля така, Селесте — прошепна графинята. Леко притисна върховете на показалеца и средния си пръст, после ги мушна по-дълбоко, докато търкаше с палец над тях. Госпожица Темпъл не знаеше какво трябва да прави, срещу какво да се бори, освен срещу това те да наложат волята си над нея, но не искаше да се бори, — удоволствието, което се нагнетяваше в тялото й, бе божествено и въпреки това тя искаше и да избяга от открито хищническия начин, по който я използваха. Какво ги интересуваше нейното удоволствие? То беше просто остен, инструмент, безкраен извор за поробване и контрол. Пръстите на графинята се плъзгаха ловко напред-назад. Госпожица Темпъл изстена.

— Умът ти е в пламъци! — изсъска графът. — Не можеш да се изплъзнеш от ума си — ти си в ръцете ни, трябва да се отдадеш. Тялото ти ще те предаде, сърцето ти ще те предаде — вече си изоставена, напълно предадена — новите ти спомени се надигат, заобикалят те изцяло, животът ти, самата ти си се променила, някога чистата ти душа е покварена от използването на моята стъклена книга!

Докато той говореше, тя ги почувства, във вихъра на ума й се отвориха врати право към трескавото й тяло — маскеният бал във Венеция, двамата мъже през шпионката, моделът на художника на дивана, блаженият сарай и след това още много други — тя се задъхваше, пръстите на графинята сръчно се движеха в най-интимните й части, устните на жената бяха до ухото й и насърчаваха удоволствието й с тихи подигравателни стонове — провокиращи звуци на престорен екстаз, — които въпреки това служеха като конкретен стимул за още наслада… госпожица Темпъл почувства сладостта, която се натрупваше в тялото й, топъл облак, готов да избухне… но после затвори очи и видя себе си, в каретата между враговете си, и после мъртвия Чан, бледото му оцапано с кръв лице, доктора, който бяга и плаче, и накрая, сякаш това бе отговорът, който търсеше, горещата ясна открита гледка на сухия бял пясък на брега на синьото безразлично море… отдръпна се от ръба — техния ръб, реши тя, а не нейният…

И точно в този момент, по начин, който й даде да разбере, че те не са усетили вътрешната й победа, графинята рязко извади ръката си и се върна тържествуващо на отсрещната седалка. Графът пусна врата й и се облегна назад. Тя почувства внезапния отлив на удоволствието в тялото си и инстинктивния му протест срещу загубата на стимулация — и срещна очите им, и видя, че те я бяха докарали до ръба само за да демонстрират подчинението й. Гледаха я със снизходително презрение, което преди секунди можеше да бъде съкрушително — и преди тя да успее да каже нещо, ръката на графинята — същата ръка, която беше под роклята й — я зашлеви през лицето. Главата на госпожица Темпъл отхвърча на една страна, бузата й пламна. Графинята я зашлеви отново.

— Ти уби двама от хората ми — каза злобно. — Не си и помисляй, че това е забравено!

Госпожица Темпъл докосна изтръпналото си лице, смаяна и замаяна, и усети влагата от ръката на графинята, тоест своята собствена. Острието на гнева, че са я зашлевили, бе притъпено от унизителното осъзнаване, че въздухът в тясната карета е наситен с миризмата на собствената й възбуда. Дръпна роклята на краката си и видя как графинята методично избърса пръстите си с кърпичка. Опитът им да демонстрират колко е безпомощна само бе подсилил неподчинението й. Тя подсмръкна и преглътна сълзите от болка, събрала допълнителна дързост от гледката на зелената си ръчна чантичка, която се подаваше от страничния джоб на коженото палто на графа.

Пътуването им с каретата приключи на гара Стропинг, където за пореден път госпожица Темпъл трябваше да върви боса по стълбите и до влака. Беше сигурна, че петите й са почернели от мръсотията от тълпите пътници, и не грешеше. Спря, за да изсумти с открито отвращение, преди да я бутнат отново напред. Пак вървеше между графа и графинята, принцът и годеницата му вървяха след тях и другите трима мъже бяха най-отзад. Разни хора, с които се разминаваха, им кимаха учтиво — на принца и госпожица Вандаариф, предположи тя, защото тях често ги разпознаваха, — но се слисваха от гледката на босата млада жена, която явно можеше да си позволи камериерка, която да й направи косата, но не дори най-простите обувки. Госпожица Темпъл изобщо не се замисляше за тях дори когато въпросителните им погледи преминаваха в открито неодобрение. Вместо това се оглеждаше упорито за начин да избяга, но не откриваше нищо; отказа се дори от двамата униформени пристави — в компанията на толкова елегантни благородници никой нямаше да повярва на разказа за задържането й, още по-малко за по-големия заговор. Щеше да се наложи да избяга от влака.

Току-що го бе решила, когато с неприятна изненада забеляза двама души, които чакаха на перона задно с кондуктора пред отворената врата на последния вагон. Единият, по описанието на доктор Свенсон, трябваше да е Франсис Сонк, облечен с фрак само на лявата ръка и закопчан отпред — другият ръкав висеше празен, защото дясната му ръка беше дебело бинтована. Другият, висок и с безукорно черно палто, беше мъж, когото без съмнение тя щеше да разпознава от другия края на гарата до края на дните си. Госпожица Темпъл спря, но граф Д’Орканч я стисна леко за рамото и я побутна няколко тромави крачки напред, докато тя не тръгна сама. Той я пусна — без изобщо да я удостои с поглед — и тя погледна към графинята тъкмо навреме, за да види жестоката й усмивка.

— О, виж ти — това са Баскомб и Франсис Сонк! Може би по време на пътуването ще има време влюбените да се сдобрят!

Госпожица Темпъл спря отново и желязната ръка на графа отново я бутна напред.

Веднага видя, че присъствието й е толкова неприятно на Роже, колкото и неговото на нея. Кога бяха разговаряли за последно? Преди девет дни? Десет? Тогава все още бяха сгодени и влюбени. Самата дума я караше да потрепери — коя друга дума би могла да е по-променена от събитията от последните часове? Знаеше, че в момента ги дели разстояние, каквото изобщо не си бе представяла, разлики в убежденията и опита, широки като океана, който бе прекосила, за да влезе в света на Роже Баскомб. Трябваше да приеме, че Роже се е предал на Кликата и техния Процес, на аморалните усещания, на кой знае какви извратености, ако се съдеше от книгата. Сигурно бе участвал в заговора за убийството на вуйчо си — как иначе би получил титлата? Дали бе стоял там — или кой знае, участвал? — докато се бяха случвали убийства и още по-лоши неща, може би дори убийството на Кардинал Чан? Тя не искаше да повярва в това, но ето, че той бе тук. А промените в самата нея? Госпожица Темпъл си спомни нощта на покруса, когато бе плакала в леглото си заради писмото на Роже — но какво бе това в сравнение с нападението на Спраг, заплахата на графинята или пъклената бруталност на Процеса? Какво бе то в сравнение със собствените й новооткрити запаси от решителност и хитрост, власт и избор — или с това, че стоеше като равна с доктора и Кардинала, достойна героиня в приключение? Погледът на Роже се спря върху мръсните й крака. Никога не си бе позволявала да не е в безупречен вид в негово присъствие и в този момент гледаше как я оглежда и вижда, че не е на ниво — сигурно го виждаше. За миг сърцето й се сви, но после тя рязко си пое дъх, ноздрите й се разшириха. Нямаше значение какво си мисли Роже Баскомб — никога вече нямаше да има значение.

Погледна преценяващо Франсис Сонк. Знаеше какво се говори за него — непрокопсаният разпуснат брат на влиятелния Анри Сонк — и видя всичко, което й трябваше, в надутите му като на паун маниери, в превзетата му кисела физиономия, като със задоволство отбеляза явно мъчителното и болезнено нараняване на ръката му. Запита се какво е станало и й се прииска да бе присъствала.

Двамата пристъпиха напред, за да изразят уважението си към графинята. Сонк се поклони пръв и й целуна ръка. И сякаш не беше достатъчно унизена, госпожица Темпъл се втрещи, като видя дискретното сбърчване на носа на Франсис Сонк, докато държеше ръката на графинята — същата, която преди малко беше между краката й. С дяволита усмивка, гледайки графинята в очите — графинята на свой ред му отвърна със същата дяволита усмивка — Сонк, вместо да целуне пръстите й, бавно прокара език по тях. Пусна ръката й, изтрака с токове и се обърна към госпожица Темпъл със знаещ похотлив поглед. Тя не протегна ръка и той не посегна да я вземе, а изгледа графа с още по-широка усмивка. Но госпожица Темпъл вече не му обръщаше внимание. Очите й бяха приковани против волята й върху Роже Баскомб, който сега целуваше ръката на графинята. Още веднъж видя как той усети мириса й — макар че при Роже това бе съпътствано от миг на объркване, а не на порочно ликуване. Той избегна смеещия се поглед на графинята, докосна леко ръката й с устни и я пусна.

— Мисля, че се познавате — каза графинята.

— Да — каза Роже Баскомб. — Госпожице Темпъл.

— Господин Баскомб.

— Виждам, че сте изгубили обувките си — каза той не съвсем нелюбезно, за да поддържа разговор.

— По-добре обувките, отколкото душата, господин Баскомб — отговори тя, думите й прозвучаха грубо и детински. — Или трябва да ви наричам лорд Тар?

Роже срещна погледа й за миг, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше, или не можеше в такава компания. После се извърна и заговори на графа и графинята:

— Ако обичате, трябва да се качваме — влакът тръгва.

Госпожица Темпъл беше настанена сама в купе във вагона, който групата сякаш бе окупирала изцяло. Беше очаквала — беше се страхувала, — че графът и графинята ще използват пътуването, за да продължат тормоза от каретата, но когато графът отвори вратата на купето и я бутна вътре, тя се обърна и го видя как я затваря и невъзмутимо си тръгва. Опита да отвори. Не беше заключено и тя пъхна глава в коридора и видя на няколко метра Франсис Сонк да разговаря с мекленбургския офицер. Те се обърнаха и я изгледаха толкова свирепо, че госпожица Темпъл се дръпна, донякъде ужасена, че може да влязат при нея. Те не го направиха и след няколко тревожни минути, прекарани на крак, госпожица Темпъл седна и се помъчи да измисли какво може да направи. Водеха я в Харшморт, сама и невъоръжена, и печално боса. Коя беше първата гара по пътя за Ориндж Канал — Крамптън Плейс? Горсмънт? Пакингтън? Щеше ли да успее тихичко да отвори прозореца на купето и да скочи от влака, докато чакаха на гарата? Можеше ли да скочи от такава височина — беше поне четири метра — върху натрошените камъни между коловозите, без да нарани краката си? Ако не можеше да тича, след като слезеше, щяха да я хванат веднага. Въздъхна и затвори очи. Имаше ли изобщо избор?

Чудеше се колко е часът. Изпитанията й с книгата и после в каретата бяха крайно изморителни и тя би дала мило и драго за глътка вода или за възможността да затвори очи на сигурно място. Качи крака на седалката и ги покри с роклята си, сви се, доколкото можеше, чувстваше се като някое животно, сгушено в ъгъла на клетката си. Въпреки намеренията й мислите й се отнесоха към Роже и тя отново се удиви на разстоянието, което бяха изминали от предишния си живот. Преди, когато я беше отхвърлил, тя бе просто един елемент сред много — семейството му, моралната му праведност, — захвърлен в полза на амбицията. Но сега пътуваха с един и същи влак, бяха само на метри един от друг. Нищо не го спираше да дойде в купето й (графинята със сигурност щеше да го позволи, за да се позабавлява) и все пак той не идваше. Въпреки че Роже също сигурно се бе подложил на Процеса, тя намираше факта, че я избягва, за откровено жесток — нима не я бе държал в прегръдките си? Нима не му бе останал дори грам от тази симпатия и обич, колкото да й предложи утеха, да облекчи собственото си сърце заради съдбата, която я очакваше? Беше ясно, че не. Въпреки цялата си предишна решителност и въпреки тайните си победи както над книгата, така и над похитителите й — какво променяха те? — госпожица Темпъл отново се озова сама в голия пейзаж на загубата си.

Мекленбургският офицер отвори вратата на купето и й подаде метална манерка. Гърлото й беше пресъхнало, но тя се поколеба. Той се намръщи ядосано.

— Вода. Дръж!

Тя я взе, махна тапата и жадно отпи. Въздъхна и отпи отново. Влакът забавяше ход. Избърса уста и му върна манерката. Той я взе, но не помръдна. Влакът спря. Чакаха мълчаливо. Той пак й предложи манерката. Госпожица Темпъл поклати глава. Той сложи тапата. Влакът потегли. Със свито сърце тя видя табелата за Крамптън Плейс да минава покрай прозореца й и да се скрива от поглед. Когато влакът набра скорост, войникът й кимна отсечено и излезе от купето. Госпожица Темпъл пак подви крака под себе си и положи глава на подлакътника — реши, че е по-добре да спи, отколкото отново да се поддаде на сълзите.

Събуди я повторното влизане на офицера, когато влакът спря на Пакингтън, и после пак на Горсмънт, Дю Конк и Раксфол. Всеки път той носеше желязната манерка с водата и всеки път мълчеше, докато влакът не тръгнеше с пълна пара, след което я оставяше сама. След Дю Конк на госпожица Темпъл вече не й се спеше, отчасти защото се дразнеше, че непрекъснато я будят, но повече защото се бе разсънила. На мястото на желанието за сън се бе появило чувство, което не можеше да назове, глождещо и обезпокоително, от което не можеше да си намери място. Не знаеше къде е, не знаеше дори коя е. След като дотолкова бе свикнала със стремителните тактики на приключението — да стреля, да бяга по покривите, да бърка в печката за улики, сякаш това бе естествената еволюция на героинята й (за един изпълнен с копнеж момент госпожица Темпъл се зае да изброява отново всички приключения от последните няколко дни) — изглежда, провалът й беше извел напред друга възможност: че тя е просто наивно своенравно момиче, на което не му стига умът да разбере, че е обречено. Замисли се за доктор Свенсон на покрива — как се бе вцепенил — и все пак когато тя и Чан се бяха надвесили през ръба, за да погледнат към улицата, той се беше насилил да мине сам по покрива на хотел „Бонифас“ и на двете съседни сгради — дори бе прекрачил истински (пренебрежимо малки наистина, но този страх не се поддаваше на логиката) дупки между сградите. Знаеше какво му бе коствало това и че изражението му разкриваше точно този тип решителност, каквато скорошните събития бяха доказали, че тя не притежава.

Въпреки строгата си самооценка госпожица Темпъл смяташе, че яснотата й помага, и започна с ясна непреклонност да прави наум — заради дразнещата липса на бележник и молив (о, колко искаше да има молив!) — оценка на вероятната си съдба. Не можеше да каже дали отново ще бъде бита и поругана, както не можеше да каже и дали въпреки думите на графинята в крайна сметка няма да я убият преди или след като я подложат на мъчения. Отново потрепери пред абсолютно смъртоносната природа на враговете си и дълбоко си пое дъх при една още по-злокобна вероятност — да бъде трансформирана от Процеса. Имаше ли нещо по-лошо от това да бъде превърната в това, което презира? Смъртта и мъченията поне бяха действия, предприети срещу нея. С Процеса това чувство за личност щеше да бъде унищожено. И там, в купето, госпожица Темпъл реши, че не може да позволи това. Независимо дали това значеше да се хвърли в някой врящ казан, или да вдиша стъкления им прах като Чан, или просто да предизвика някой пазач да й скърши врата — никога нямаше да се предаде на злата им власт. Спомни си мъртвеца, който бе описал докторът — какво било направило строшеното стъкло с тялото му… ако само можеше да се добере до книгата и да я счупи, или да я стисне и да се хвърли с главата напред на земята — тя щеше да се строши. А може би графинята беше права, че смъртта от индиговото стъкло носи в себе си следа от опияняващи сънища.

Започна да огладнява — въпреки любовта й към чая той и кифличките не бяха особено питателна храна — и след още пет минути, през които не можеше да мисли за нищо друго, отвори вратата и погледна в коридора. Войникът стоеше там, където беше преди, но вместо Франсис Сонк до него беше набитият мъж с белезите.

— Извинете — обади се госпожица Темпъл. — Как се казвате?

Войникът свъси вежди, сякаш това, че го заговаря, беше неприлично нарушаване на етикета. Мъжът с белезите, който, изглежда, бе възвърнал чувствителността си донякъде — очите му не бяха така стъклени, а крайниците му се движеха по-леко — й отговори:

— Това е майор Блах, а аз съм хер Флаус, пратеник на мекленбургската дипломатическа мисия, придружаваща принц Карл-Хорст фон Маасмерк.

— Това ли е майор Блах? — Щом майорът беше прекалено горд, за да говори с нея, госпожица Темпъл се радваше да говори за него, все едно той беше стояща лампа. Знаеше, че той е възмездието и на доктора, и на Чан. — Нямах представа. Разбира се, слушала съм много за него — и за двама ви. — Всъщност не беше чувала нищо за пратеника, освен че докторът не го харесваше, и дори това не беше облечено в думи, а в пренебрежително разсеяно свиване на раменете, но все пак, Процес или не, смяташе, че всички обичат да се говори за тях. Разбира се, знаеше, че майорът е смъртно опасен.

— Какво има? — попита пратеникът.

— Гладна съм — отговори госпожица Темпъл. — Бих искала нещо за ядене, ако има във влака. Знам, че докато стигнем Ориндж Локс, има поне още час.

— Всъщност нямам представа — каза пратеникът, — но ще попитам веднага.

Кимна й и тръгна по коридора. Госпожица Темпъл го гледаше как се отдалечава, след което усети непоколебимия поглед на майора върху себе си.

— Влизайте вътре! — каза той рязко.

Когато влакът спря на Сен Трист, майорът влезе с малък увит в бяла навосъчена хартия пакет и с манерката. Подаде й ги, без да казва и дума. Тя не отвори пакета — предпочиташе да го направи насаме — и така двамата зачакаха в мълчание влакът да потегли. Когато това стана, майорът протегна ръка за манерката. Тя не я пусна.

— Не може ли да пийна вода с яденето?

Майорът я изгледа кръвнишки. Нямаше причина да й откаже, освен от чиста злоба, а дори това би издало някакъв интерес, какъвто той не искаше да признае. Остави й манерката и излезе от купето.

Съдържанието на пакета съвсем не беше интересно — тънък резен бяло сирене, филия ръжен хляб и две малки мариновани парчета цвекло, които бяха оцветили хляба и сиренето в лилаво. Тя обаче ги изяде толкова бавно и методично, колкото можеше, редуваше внимателно малки хапки от всяко и сдъвкваше всяка поне двайсет пъти, преди да преглътне. Така минаха около петнайсет минути. Допи останалата в манерката вода и я запуши. Смачка хартията на топка и с манерката в ръка пак подаде глава в коридора. Майорът и пратеникът бяха там, където бяха преди малко.

— Свърших — обади се тя. — Ако искате да си вземете манерката.

— Колко мило от ваша страна — каза Флаус, сръга майора и той дойде при нея и дръпна манерката от ръката й. Госпожица Темпъл повдигна смачканата хартия.

— Ще вземете ли и това? Сигурна съм, че не искате да пускам бележки на кондуктора!

Майорът безмълвно я взе, госпожица Темпъл запърха с мигли към него, а после и към пратеника, когато майорът се обърна и се отдалечи. Върна се на седалката със сподавен смях. Нямаше представа какво е постигнала, освен да се поразсее, но чувстваше, че с тази палава постъпка се връща във форма.

На Сен Порт майор Блах не влезе в купето й. Госпожица Темпъл вдигна очи към вратата, когато влакът започна да намалява, но никой не дойде. Дали го беше ядосала толкова, че да й даде шанс да отвори прозореца? Стана, вперила поглед в празната врата, и после с треперещи ръце се зае с ключалките на прозореца. Не беше успяла да отвори нито една, когато чу щракането на вратата на купето зад гърба си. Обърна се, готова да срещне неодобрението на майора с чаровна усмивка.

Но на вратата стоеше Роже Баскомб.

— Ах — каза тя. — Господин Баскомб.

Той й кимна доста официално.

— Госпожице Темпъл.

— Ще седнете ли?

Стори й се, че Роже се поколеба, може би защото я бе заварил толкова очевидно да отваря прозореца, но също така защото между тях имаше толкова много неразрешени неща. Тя се върна на седалката си, скри мръсните си крака под роклята си и зачака той да помръдне от все още отворената врата. Когато той не го напрани, тя му каза с любезност, леко примесена с нетърпение:

— Какво страшно има в това да седнете? Нищо — освен да покажете лошото си възпитание, като останете прав като някой търговец… или мекленбургски войник-марионетка.

Смирен, а по свиването на устните му тя видя, и раздразнен, Роже седна срещу нея, пое си дъх и заговори.

— Госпожице Темпъл, Селесте…

— Виждам, че белезите ви са заздравели — каза тя окуражаващо. — Тези на госпожа Марчмур още не са и признавам, че ги намирам за доста неприятни. А бедният господин Флаус — или по-скоро хер Флаус — прилича на татуиран абориген от полярните ледове!

Със задоволство видя, че Роже се намръщи, сякаш има парче лимон под езика.

— Приключихте ли?

— Не мисля, но ще ви оставя да говорите, ако това искате…

— Не се изненадвам, че сте така неуморно вторачена в тривиалното — винаги сте си били такава, но дори вие трябва да разбирате сериозността на положението си!

Госпожица Темпъл никога не го бе виждала толкова презрителен и твърд и гласът й спадна до рязък леден шепот:

— Разбирам я напълно, уверявам ви, господин Баскомб.

Той не отговори — с кипящо раздразнение тя осъзна, че Роже оставя порицанието си да попие напълно. Решена да не нарушава мълчанието първа, госпожица Темпъл започна да изучава промените в лицето и поведението му — без да го иска, защото псе още се надяваше да посрещне всеки израз на внимание от негова страна с презрение. Разбираше, че Роже Баскомб е най-точният прозорец към последиците на Процеса, който можеше да намери. Бе видяла госпожа Марчмур и принца — нейната прагматичност и неговата безстрастна отдалеченост, но преди това не ги беше познавала отблизо. Това, което виждаше на лицето на Роже Баскомб, я натъжаваше повече от всичко заради знанието, че такава трансформация говори — в нещастното си сърце беше уверена, че това е така — за искрените му желания. Роже винаги бе харесвал това, което е подредено и уместно, отдаваше грижливо внимание на социалните подробности и винаги знаеше кой каква титла и владения има, но тогава тя съзнаваше и това бе част от обичта й към него, че тази усърдна будност произтича от това, че той самият няма титла, от това, че заема все още незначителен пост в правителството, тоест от природно предпазливия му характер. Сега виждаше, че това се е променило, че способността на Роже да жонглира в ума си с различните интереси и санове на много хора вече не служи за собствената му защита, а напротив, за откритата му манипулативна изгода. Не се съмняваше, че той наблюдава останалите членове на Кликата като вечно почтителен ястреб, чакайки най-малката погрешна стъпка (и изведнъж я обзе увереност, че превързаната ръка на Франсис Сонк тайно го радва). Преди, когато Роже правеше гримаси заради нейните изблици или изразени на глас мнения, това беше заради липсата й на такт или внимание към деликатната социална тъкан на разговора, който се опитваше да поддържа, и реакцията му я изпълваше с палаво задоволство. Сега, въпреки опитите си да го дразни и провокира, тя виждаше единствено измъчена, натрапена толерантност, вкоренена в разочарованието, че си губи времето с човек, който не може да му донесе никаква полза. Тази разлика натъжаваше госпожица Темпъл по начин, който не си бе представяла.

— Реших да ви навестя за малко — започна той — по предложение на графиня Лакер-Сфорца.

— Убедена съм, че графинята ви прави всякакви предложения — прекъсна го госпожица Темпъл, — и не се съмнявам, че ги изпълнявате с готовност!

Вярваше ли си изобщо? Обвинението беше прекалено лесно, за да не го хвърли… не че улучи мишената си.

— Тъй като — продължи той след кратка пауза — е решено да се подложите на Процеса, когато пристигнем в Харшморт, ще стане така, че макар през последните дни да бяхме разделени, след изпитанието ви ще се обединим отново на една и съща страна — като съюзници.

Тя не бе очаквала това. Той я гледаше с очакване, сякаш мълчанието и беше прелюдия към поредното детинско ядно избухване.

— Селесте — каза той, — бъдете рационална. Говоря за фактите. Ако е нужно, ако това ще ви изясни ситуацията, още веднъж ще ви уверя, че съм оставил зад гърба си всички чувства на привързаност… както и на обида.

Госпожица Темпъл не можеше да повярва на ушите си. Обида ли? След като тя беше тази, която бяха захвърлили така нехайно, след като тя беше понасяла толкова вечери и следобеди по време на ухажването им почти мумифицираната компания на високомерните, закостенели, средно заможни членове на семейство Баскомб!

— Моля? — успя да каже тя.

Той се покашля.

— Искам да кажа, че новият ни съюз — защото предаността ви ще се промени и ако познавам графинята, тя ще настоява двамата да продължим да работим съвместно… — При мисълта какво може да означава това госпожица Темпъл присви очи. — Би било най-добре, ако, като рационално същество, се присъедините към мен в премахването на напразната ви привързаност и безсмислена горчивина. Уверявам ви, че ще бъде по-безболезнено.

— А пък аз ви уверявам, Роже, че вече съм го сторила. За нещастие, през последните дни бях прекалено заета и все още не съм имала свободен момент, за да премахна злъчното си презрение.

— Селесте, казвам го за ваше добро, не за свое — наистина, това е щедрост…

— Щедрост?!

— Не очаквам да го разберете.

— Естествено, че не! Моят ум все още не е бил прекроен от някаква машина!

Роже я погледна, без да каже нищо, после бавно стана, приглади сакото си и по навик заглади косата си назад с два пръста и дори в този момент й се стори красив. Но погледът му, прикован в нея, показваше нещо, което не бе виждала досега — неприкрито презрение. Не беше ядосан — всъщност най-много я болеше от липсата на емоция в очите му.

— Ще видите — каза той, гласът му беше хладен и нисък. — Процесът ще ви промени из основи и ще видите за първи път в живота си, сигурен съм, истинската природа на ограниченото си съзнание. Графинята твърди, че притежавате сила на характера, която не съм виждал, с което мога само да се съглася. Винаги сте били достатъчно хубаво момиче, но такива има много. С нетърпение очаквам да открия — след като бъдете изгорена до кости и после претворена от същата онази „машина“, която не разбирате — дали наистина във вас има нещо забележително.

И излезе от купето. Госпожица Темпъл не помръдна; язвителните му думи отекваха в ума й заедно с хиляди неизречени хапливи отговори, лицето й гореше, ръцете й бяха стиснати в юмруци. Погледна през прозореца и видя отражението си в стъклото, захвърлено между нея и движещия се пейзаж навън. Хрумна й, че този блед, прозрачен, второкачествен образ е идеалната илюстрация на собственото й състояние под властта на други, нейните желания бяха само периферно свързани със съдбата й, несъществена и полуприсъстваща. Въздъхна треперливо. Как можеше Роже Баскомб след всичко все още да упражнява някакво влияние над чувствата й? Как можеше да я кара да се чувства толкова отчаяно нещастна? Не разбираше защо се вълнува — нямаше точка, откъдето да започне да разплита отговорите — и сърцето й биеше все по-бързо. Закри очите си с ръце и задиша дълбоко.

Влакът намаляваше ход. Тя притисна лице към прозореца, затулвайки светлината откъм коридора с ръка, и видя гарата, перона и бялата табела на Ориндж Локс. Майор Блах отвори вратата и й махна да излиза.

Чакаха ги две карети, всяка теглена от впряг от четири коня. Към първата тръгна принцът, хванал годеницата си под ръка и както преди малко следван от пратеника и по-възрастния мъж с превързаната ръка. Майорът придружи госпожица Темпъл до втората карета, отвори вратата и й помогна да се качи. Кимна й отсечено и се отдалечи — без съмнение, за да се присъедини към принца, а на негово място се появи граф Д’Орканч, който седна срещу нея, а после и графинята, която се настани до нея срещу графа, после Франсис Сонк, който с усмивка седна до графа, и накрая, с неутрално изражение, Роже Баскомб, който се поколеба само за миг, когато видя, че заради едрия граф и бинтованата ръка на Франсис Сонк единственото останало място е от другата страна на госпожица Темпъл. Качи се и седна, без да каже нищо. Госпожица Темпъл беше заклещена между графинята и Роже — краката им се притискаха към нейните с насмешлива фамилиарност. Кочияшът затвори вратата и се качи на капрата. Камшикът му изплющя и каретата затрополи към Харшморт.

Пътуването започна в мълчание и след известно време госпожица Темпъл, която отначало предположи, че това е заради нейното присъствие — външен човек, който разваля обичайните им заговори и кроежи, започна да се пита дали причината е само тази. Те бяха достатъчно внимателни, за да не кажат нищо изобличаващо, но тя започваше да усеща известно съревнование и недоверие… особено след като Франсис Сонк се присъедини към групата.

— Кога очакваме херцога? — попита той.

— Преди полунощ, сигурен съм — отговори графът.

— Вие разговаряхте ли с него?

— Крабе е разговарял — каза графинята. — Няма причина да го прави друг. Това само би объркало нещата.

— Зная, че всички са хванали влака — различните групички — добави Роже. — Полковникът ще вземе херцога лично, а двама от хората ни…

— Нашите хора?

— От министерството — поясни Роже.

— Аха.

— Тръгнаха напред, за да го посрещнат.

— Колко грижливо — каза графинята.

— А братовчедка ви Памела? — попита Сонк. — И обезнаследеното й чедо?

Роже не отговори. Франсис Сонк се изкиска злобно.

— А малката принцеса? — попита Сонк. — La Nouvelle Marie?

— Ще се справи прекрасно — каза графинята.

— Не че има представа за ролята си — каза Сонк насмешливо. — А принцът?

— И той е под контрол — каза графът. — А транспортът му?

— Увериха ме, че тази вечер ще отплава на позицията си — отговори Сонк. Госпожица Темпъл се запита защо точно той има информация за корабите. — Тази седмица каналът беше затворен и беше подготвен.

— А планините — научното чудо на доктора?

— Лоренц изглежда сигурен, че няма проблем — отбеляза графинята. — Явно се опакова съвсем прилично.

— Ами… лордът? — попита Роже.

Никой не отговори веднага; спогледаха се многозначително.

— Господин Крабе искаше да знае… — започна Роже.

— Лордът е съгласен с всичко — каза графинята.

— А последователите? — попита графинята.

— Бленхайм прати вест, че пристигат дискретно вече цял ден — отговори Роже, — както и ескадронът драгуни.

— Нямаме нужда от повече войници, те са грешка — каза графът.

— Съгласен съм — каза Сонк. — Но Крабе настоя, а след като се касае за правителството, ние се съгласихме да го следваме.

Графинята се обърна към Роже и попита:

— Той има ли нова информация за… напусналия ни зет от драгуните?

— Поне аз не зная. Но, разбира се, не съм говорил наскоро…

— Блах настоява да се уреди — каза Сонк.

— Полковникът е бил отровен — отсече графинята. — Това не е методът на човека, когото майорът иска да обвини, а и той увери работодателя си, че не го е направил. Иначе щеше да си вземе парите. Освен това откъде би могъл да знае той кога да намери жертвата си в уязвимия период след преминаването на Процеса? Няма как. Тази информация бе известна само на малцина избрани, много добре избрани при това. — Кимна към превързаната ръка на Сонк и каза насмешливо: — Това работа на елегантен интригант ли е?

Сонк не отговори.

След пауза Роже Баскомб се прокашля и попита:

— Може би майорът вече е узрял за Процеса?

— Вярвате ли на Лоренц, че ще натовари всичко? — попита Сонк графа. — Крайният срок е строг. Големите количества…

— Разбира се — отвърна рязко графът.

— Както знаете — продължи Сонк, — поканата бе изпратена.

— С текста, който съгласувахме ли? — попита графинята.

— Разбира се. Достатъчно заплашителен, за да осигури присъствие… но без преимуществото на жътвата си в провинцията…

— Не се съмнявам — изкиска се графинята. — Ако Елспет Пул е с него, доктор Лоренц ще се старае много.

— В замяна тя ще се присъедини към него в напрегната работа! — изкикоти се Сонк. — Сигурен съм, че сделката се нрави на математическия му ум — синуси и тангенси и полусфери, нали се сещате.

— А малката ни сврака? — попита Сонк, като се наведе, за да погледне госпожица Темпъл в лицето. — Достойна ли е за Процеса? Достойна ли е за книга? Нещо друго? Или може би не може да бъде склонена?

— Всеки може да бъде склонен — каза графът.

Сонк не му обърна внимание и се пресегна да перне с ръка една от къдриците на госпожица Темпъл.

— Може би… ще се случи нещо друго… — Обърна се към графа. — Прочетох гърбовете на всички картини, знаете ли. Знам какво целите, какво се опитвахте да направите с азиатската курва. — Графът не каза нищо и Сонк се засмя, приел мълчанието за признаване на догадката му. — Това е уловката, когато се свързвате с умни хора, господин графе. Толкова много хора не са умни и тези, които са, понякога започват да си въобразяват, че никой друг не може да разгадае мислите им.

— Достатъчно — каза графинята. — Селесте навреди на мен, така че според уговорките ни тя е неоспоримо моя. Уверявам ви… никой няма да остане разочарован.

Каретата изтрака по калдъръмения площад пред Харшморт Хаус и госпожица Темпъл чу как кочияшът викна на конете да спрат. Вратата се отвори и я предадоха на двама облечени в черни ливреи лакеи. Паветата бяха студени и твърди под краката й. Преди да успее да разбере къде точно се намира — видя как принцът и свитата му слязоха от втората карета, на лицето на госпожица Вандаариф се редуваха дискретни усмивки и сбърчвания на вежди, — желязната хватка на графа я насочи към няколко души близо до големия главен вход. Спряха чак когато графът отвърна на поздрава на един мъж и една жена, които излязоха напред от групата (смес от слуги, мекленбургски войници с черни униформи и драгуни с червени). Мъжът беше висок и едър, с прошарени смайващо гъсти бакенбарди и оплешивяващо теме, което отразяваше светлината на фенера и караше лицето му да прилича на някаква примитивна маска. Той се поклони тържествено на графа. Жената носеше проста тъмна рокля, която въпреки това беше много хубава, на приветливото й лице се виждаха познатите белези около очите. Косата й бе кестенява, накъдрена просто и прихваната с черна панделка. Тя кимна на госпожица Темпъл и после се усмихна на графа.

— Добре дошли отново в Харшморт, monsieur. Лорд Вандаариф е в кабинета си.

Графът кимна и се обърна към мъжа:

— Бленхайм?

— Всичко, както бе наредено, monsieur.

— Погрижете се за принца. Госпожо Стърн, моля, придружете госпожица Вандаариф до стаите й. Госпожица Темпъл ще дойде с вас. Графинята ще вземе двете дами, когато му дойде времето.

Мъжът кимна отсечено, а жената направи реверанс. Графът бутна госпожица Темпъл към вратата.

Госпожица Темпъл погледна отново госпожа Стърн. Сигурна беше, че най-сетне е открила четвъртата жена от първото си пътуване до Харшморт. Това беше Пиратката, която се беше подложила на Процеса в медицинския театър и бе крещяла пред публиката само по бельо. Госпожа Стърн улови погледа й, усмихна се и стисна ръката й.

Стаите на Лидия Вандаариф гледаха към голяма градина от задната страна на къщата — госпожица Темпъл предположи, че това е някогашният плац на затвора. Самата идея да живееш на такова място й се струваше нездрава, още повече че стаите бяха така пълни с дантели, че приличаха на огромна натруфена въз главница. Лидия веднага се оттегли с две прислужници, за да се преоблече — говореше им тихо и ядосано. Госпожица Темпъл бе настанена на широко канапе с дантелено покривало. Така мръсните й крака излязоха на показ и госпожа Стърн повика друга прислужница с леген и кърпа. Момичето коленичи и внимателно изми краката на госпожица Темпъл един по един и ги избърса с меката хавлия. През това време госпожица Темпъл мълчеше, мислите й все още се носеха около положението й, сърцето й се люшкаше между гнева и унинието. Беше се опитала да запомни пътя от входа до стаите на Лидия, но с малка надежда за бягство, защото този път бе пълен със слуги и войници, сякаш цялото имение беше военен лагер. Госпожица Темпъл забеляза, че наоколо няма нищичко — дори пиличка за нокти, кристална купа за сладки, нож за хартия, свещник, — което да може да използва като оръжие.

Момичето свърши и преди да излезе от стаята, кимна първо на госпожица Темпъл, а после на госпожа Стърн. Настъпи тишина — или почти, защото тираничните забележки на госпожица Вандаариф към прислужниците й стигаха до тях въпреки затворените врати.

— Вие бяхте в каретата — каза накрая госпожица Темпъл. — Пиратката.

— Да.

— Не знаех името ви. Оттогава видях госпожа Марчмур и чух други да говорят за госпожица Пул…

— Наричайте ме Каролин — каза госпожа Стърн. — Стърн е фамилията на съпруга ми — той е мъртъв и не липса на никого. Разбира се, аз също не знаех името ви — не знаех ничие име, макар да ми се струва, че всички мислехме, че останалите са по-опитни. Може би госпожа Марчмур беше по-опитна, но съм сигурна, че беше също толкова уплашена и развълнувана като останалите.

— Съмнявам се, че би си го признала — отговори госпожица Темпъл.

— И аз — усмихна се Каролин. — Все още не зная как така бяхте в нашата карета — това показва смелост, със сигурност. А какво сте правили след това… само мога да гадая колко е било трудно.

Госпожица Темпъл вдигна рамене.

— Разбира се — кимна Каролин. — Какъв избор сте имали? Все пак, в очите на повечето хора, пътят ви би трябвало да е пълен с варианти за избор, а на вас самата ви се е струвал неумолим, също като моя. Колкото и да са устойчиви характерите ни, те ни се разкриват с всяко изпитание по малко. И така, в крайна сметка сме заедно тук, с може би повече общи неща, отколкото бихме искали да признаем, макар само глупците да не признават истината, когато стане очевидна.

Роклята на жената бе по-проста от тази на госпожа Марчмур, не толкова крещяща — не толкова като представата на актьорите за това как се обличат богатите, осъзна госпожица Темпъл и се натъжи, понеже импулсивно й се искаше да мисли хубави неща за жената, която я държеше в плен. Защото без съмнение тази жена бе сложена тук именно с тази цел, заради естественото си съчувствие, което някак си беше оцеляло след Процеса — или поне можеше лесно да се престори на съчувстваща, за да подкопае решителността на госпожица Темпъл.

— Аз ви гледах — каза обвиняващо госпожица Темпъл. — В театъра. Вие пищяхте…

— Сигурно — каза Каролин. — Знаете ли, това вероятно прилича на ваденето на зъб. Самият акт е толкова ужасяващ, че изглежда напълно неоправдан… но все пак, след като свърши, спокойствието на ума, лекотата на съществуването — и говоря за предишен живот, който не е бил особено труден, разбирате ли, само с неприятните ежедневни тревоги — сега не мога да си представя да нямам това… това е вид блаженство.

— Блаженство?

— Може би ви звучи глупаво?

— Съвсем не. Видях госпожа Марчмур и нейния… спектакъл… видях книгата, една от стъклените ви книги, бях в нея, усещането, покварата, може би „блаженство“ е подходяща дума — каза госпожица Темпъл. — Но ви уверявам, че това не е моят избор.

— Не бива да сте сурова към госпожа Марчмур. Тя прави каквото трябва в името на по-високата цел. Всички ние сме ръководени. Дори вие, госпожице Темпъл. Щом сте надникнали в тези изключителни книги, значи трябва да го знаете. — Тя махна към стаята за преобличане на госпожица Вандаариф. — Толкова много са така нежни, така гладни, така дълбоко нуждаещи се. Колко от това, което прочетохте, от това, което си спомняте, беше вкоренено единствено в болезнена самота? Ако човек би могъл да се освободи от този източник на страдание… можете ли да го вините?

— Страданието и загубата са част от живота — възрази госпожица Темпъл.

— Да — съгласи се Каролин. — Но ако не е нужно да е така?

Госпожица Темпъл тръсна глава и прехапа устна.

— Вашата любезност… докато другите… е, те са гнездо усойници. Съюзниците ми са били убити. Аз съм тук против волята си. Аз бях и ще бъда насилена със същата сигурност, както ако фино облечената ви сган беше банда казаци!

— Наистина се надявам това да не е така — каза Каролин. — Но ако Процесът ми е изяснил нещо, то е, че това, което става тук, е само изражение на онова, което човек реши сам — всъщност на онова, което иска.

— Моля?

— Не го казвам, за да ви ядосам. — Тя вдигна ръка, за да попречи на госпожица Темпъл да заяви, че вече е ядосана. — Смятате ли, че не виждам синините по красивата ви шия? Мислите ли, че ми харесват? Не съм жена, която мечтае за власт и слава, макар че зная, че имаше смъртни случаи — не мисля, че мога да разбера причината за тях — в резултат от тези мечти. Знам, че имаше убийства, около мен и в тази къща. Знам, че не знам какво планират хората над мен. И все пак знам, че тези мечти, техните и моите, носят със себе си обратната страна на монетата, ако мога така да кажа — блаженството на целта, на простотата и, наистина… Селесте… отдаването.

Госпожица Темпъл подсмръкна и преглътна, решена да не отстъпва. Не беше свикнала да използват името й така свойски и това я изнервяше. Жената представяше целите на Кликата с думи за разум и загриженост — изглежда, тя беше по-високо ниво противник с това, че изобщо не приличаше на противник. Стаята беше непоносима: дантелите и парфюмите — толкова много и така тежки — бяха задушаващи.

— Бих предпочела да се обръщате към мен с „госпожица Темпъл“ — каза тя.

— Разбира се — каза Каролин с някак тъжна усмивка.

Сякаш задействани от някакъв часовников механизъм, те спряха да говорят и потънаха в мълчание, а после в съзерцание. Но госпожица Темпъл можеше да мисли единствено за потискащата безсмисленост на мебелировката — макар да не се съмняваше, че това е най-искреното изражение на госпожица Вандаариф — и ниския таван, който въпреки луксозното черешово дърво все още лъхаше на затвор. Нима беше неизбежно това луксозно безлично жилище да стане последното й убежище като човек с непокътнат разум? И сякаш товарът изведнъж бе станал прекалено тежък за нея, сълзите на госпожица Темпъл бликнаха изведнъж, раменете й се разтресоха, устните й трепереха. Толкова често през живота й сълзите бяха последица от някаква обида или отказ, израз на неудовлетворение и чувство на несправедливост, когато тези, които имаха власт (баща й, гувернантката й), можеха да отстъпят пред желанията й, но не искаха просто от жестокост. Сега госпожица Темпъл чувстваше, че плаче за свят без никакъв подобен авторитет… и милото лице на Каролин — колкото и да знаеше, че то представлява интересите на хората, които я бяха пленили — само подсилваше чувството колко тривиални са оплакванията й, колко незначителни загубите й и колко напълно се е отдалечила от любовта или ако не от любовта, то поне от първостепенното място в мислите на друг човек.

Избърса сълзите и прокле слабостта си. Нима не се беше подготвила точно за тази ситуация — и нима твърдостта, непоклатимостта на ума й не беше единственият й извор на надежда? Но сълзите не спираха и тя захлупи лицето си с ръце.

Никой не я докосна и не заговори. Тя остана така наведена кой знае колко дълго, докато риданието не утихна, със стиснати очи. Беше ужасно уплашена, донякъде дори повече, отколкото при битката си на живот и смърт със Спраг, защото тя беше внезапна и бурна и отблизо, а тази… те й бяха дали време, толкова много време, да потъне в ужас, да се вглежда в перспективата, че душата й — или нещо, някакъв фундаментален елемент, който я правеше тази, която е — ще бъде жестоко, безмилостно променена. Беше гледала Каролин на сцената, с ръце и крака опънали каишите, беше чула животинските стонове на неразбираща агония. Спомни си собствената си решителност преди малко да скочи от някой прозорец или да провокира някакво внезапно смъртно наказание, но когато вдигна очи и видя Каролин да я чака с нежно търпение, разбра, че няма да й позволят такъв безразсъден жест. До Каролин стоеше госпожица Вандаариф с прислужниците си. Младата жена бе облечена с две копринени роби, горната — без ръкави — поръбена по яката и подгъва с бродирани зелени кръгчета. Беше боса и носеше малка маска, покрита с бели перца. Косата й бе старателно подредена в редици дебели букли от двете страни на главата и събрана отзад. Всъщност приличаше на прическата на госпожица Темпъл. Госпожица Вандаариф се усмихна затворнически и прикри устата си с ръка, за да приглуши истеричния си кикот.

Каролин се обърна към прислужничките и каза:

— Госпожица Темпъл може да се преоблече тук.

Двете прислужнички пристъпиха напред. Държаха още един комплект роби.

Каролин вървеше между тях с черна маска с пера, стиснала ръцете им. Зад тях крачеха трима облечени в черни униформи мекленбургски войници с тропащи черни ботуши. Мраморният под на коридора — същия голям коридор с огледалата — студенееше под все още босите крака на госпожица Темпъл. Бяха я съблекли по собствените й копринени кюлоти и елече и, както й първия път, й бяха облекли първо късата прозрачна роба, а после по-дългата без ръкави, и накрая бялата маска с пера — и през цялото време тя усещаше как очите на Каролин и госпожица Вандаариф открито я оглеждат.

— Зелена коприна — каза одобрително Лидия, когато се видяха долните дрехи на госпожица Темпъл.

Каролин срещна погледа на госпожица Темпъл с усмивка.

— Сигурна съм, че са ушити специално.

Госпожица Темпъл извърна лице; усещаше, че желанията й — глупави и наивни — са извадени на показ също като тялото й.

Прислужничките завързаха панделката и се дръпнаха с почтителен реверанс. Каролин ги освободи с нареждане да уведомят графинята, че чакат знак, и се усмихна на двете жени в бяло.

— И двете сте толкова хубави…

— Така е. — Госпожица Вандаариф се усмихна и свенливо погледна към госпожица Темпъл. — Мисля, че гърдите ни са с еднаква големина, но понеже Селесте е по-ниска, нейните изглеждат по-големи. За малко й завидях — исках да ги ощипя! — Разсмя се и дяволито сви пръсти към госпожица Темпъл. — Но все пак се радвам, че съм толкова висока и стройна.

— Предполагам, че най-много харесвате гърдите на госпожа Марчмур — каза госпожица Темпъл малко грубо: опитваше се да възкреси сарказма си. Госпожица Вандаариф поклати глава като малко момиченце.

— Не, изобщо не я харесвам. Прекалено е недодялана. Предпочитам хората около мен да са по-дребни, фини и елегантни. Като Каролин, която налива чай по-хубаво от всеки, когото познавам, а шията й е красива като на лебед.

Преди Каролин да успее да каже нещо — отговор, който вероятно щеше да е също такава похвала за външността на госпожица Вандаариф, чуха дискретно почукване на вратата. Прислужничката отвори. На прага стояха трима войници. Беше време да тръгват. Госпожица Темпъл се опита да се насили да побегне към прозореца и да се хвърли през него. Но не можеше да помръдне.

А после Каролин я хвана за ръка.

Не бяха стигнали и до средата на коридора с огледалата, когато зад тях се чуха други стъпки, забързани. Беше мъжът с бакенбардите, Бленхайм, тичаше към тях пред група драгуни с червени униформи. Носеше карабина.

След миг групата ги задмина, тичаха към една от вратите отсреща… към стая — госпожица Темпъл се беше опитала да направи план на Харшморт в главата си, докато вървяха, — която беше от външната страна на къщата.

Каролин я дръпна за ръката и забърза. Госпожица Темпъл виждаше, че наближават същата врата, през която бе влязла с графинята, където първия път бе намерила белите роби, стаята, която водеше към медицинския театър…

Сякаш бе спомен от отминал живот. Продължиха. Дали да не побегне? Каролин не пускаше ръката й.

И точно тогава вратата на стаята, в която бяха влезли Бленхайм и драгуните, се отвори с трясък и от нея блъвна черен дим.

Един драгун с оцапано със сажди лице изскочи в коридора и извика:

— Вода! Вода!

Един от мекленбургските войници незабавно се обърна и хукна обратно по коридора. Драгунът изчезна през отворената врата и госпожица Темпъл за миг се замисли дали да не се втурне натам, но отново преди да успее да помръдне, Каролин стисна ръката й и я дръпна да върви. Единият от останалите с тях мекленбургски войници отвори вратата към вътрешната стая, а другият нетърпеливо ги въведе, далеч от дима, и затвори.

Отново настана тишина. Каролин кимна на първия войник и той отиде до другата врата, онази, която бе хитро скрита в стената, и излезе през нея. Другият застана на пост на изхода за коридора. Каролин се огледа, за да се увери, че всичко е наред, и пусна ръцете на госпожица Темпъл и Лидия Вандаариф.

— Няма нужда да се притеснявате — каза им. — Ще почакаме нещата да се успокоят.

Но госпожица Темпъл виждаше, че Каролин е притеснена.

— Какво е станало?

— Нищо, с което господин Бленхайм да не се е справял хиляди пъти — отговори Каролин.

— Наистина ли има пожар?

— Бленхайм е ужасен — каза Лидия Вандаариф, гласът й бе изпълнен с презрение. — Когато аз поема нещата, ще го уволня.

Госпожица Темпъл мислеше трескаво. В другия край на театъра имаше друга чакалня — може би там бяха пратили войника… спомни си, че при първото й посещение театърът бе празен. Ами ако се втурнеше към театъра? Ако пак беше празен, не можеше ли да се качи в публиката, да намери спираловидното стълбище и оттам — знаеше! — да мине по пътя на Спраг и Фаркухар през градината и по прохода за прислугата чак до каретите? И щеше да тича само по подове и килими и по окосената мека трева можеше да го направи и боса, нали? Трябваше само да отвлече вниманието за момент…

Ахна от престорен ужас и настойчиво прошепна на госпожица Вандаариф:

— Лидия! За бога, не виждате ли, че сте най-безсрамно разголена!

Лидия незабавно погледна надолу към робите си и ги заоправя. Вниманието на Каролин естествено се насочи в същата посока, както и това на мекленбургския войник.

Госпожица Темпъл се спусна към вътрешната врата, стигна я и завъртя дръжката още преди някой да е видял какво прави. Отвори вратата и вече излизаше, когато Каролин извика изненадано… и после госпожица Темпъл също извика, защото се блъсна в граф Д’Орканч.

Той стоеше в полумрака, препречил вратата с огромното си тяло. Изглеждаше още по-едър заради дебелата кожена престилка върху бялата риза. Огромни кожени работни ръкавици покриваха ръцете му до лактите. Държеше под мишница страховития меден шлем с големите лещи като очи на насекомо.

Графът хвърли неодобрителен поглед на Каролин, после погледна госпожица Темпъл и каза сухо:

— Дойдох да ви взема. Вече е крайно време да бъдете спасена.