Стъклените книги на крадците на сънища

8. Катедралата

След сякаш безкрайно дълго падане, а после наистина безкрайно пълзене и лутане из мръсни мазни тръби, задънени тесни коридори, стръмни стълбища и етажи, Чан се озова пред метална врата. Като че ли чуваше някакви звуци зад нея. Гласове ли бяха? Музика? Не беше сигурен, но така или иначе трябваше да мине през тази врата — нямаше друг избор.

Посегна да дръпне вратата и точно в същия миг някой я бутна от другата страна. Чан се възползва от възможността, блъсна вратата с все сила, като блъсна с нея и човека, който стоеше от другата страна, който и да беше той, и връхлетя вътре, вече измъкнал острието от бастуна си. С хленчещ вик, стиснал бинтованата си ръка, която бе поела удара на вратата, пред него се олюляваше възрастният господин Грей, човекът на Розамунд, който бе приложил Процеса на бедния хер Флаус. Чан го цапардоса през лицето с дръжката на бастуна и го повали на пода, после бързо се огледа.

Намираше се в широк коридор, осветен с газови лампи. Преди Грей да успее да извика за помощ, Чан седна на гърдите му, безмилостно затисна ръцете му с колене, натисна гърлото му с бастуна и почти опря острието в лявото му око.

— Къде е госпожица Темпъл?

Грей понечи да отговори, но от устата му не излезе нищо. Чан отслаби натиска на бастуна на гърлото му и изсъска:

— Казвай!

— Не… не знам! — изхърка господин Грей.

Чан го удари с юмрук в челюстта. Главата на Грей изкънтя в камъка.

— Казвай! — изсъска пак.

Грей се разплака. Чан пак вдигна юмрук.

— Не… не знам! Не съм я виждал. Ще я заведат в театъра или в залата, или някъде в къщата! Не знам! Аз само приготвям машините… големите машини…

Чан отново го фрасна с юмрук.

— Кой е с нея? Колко стражи?

— Не знам! — Грей вече цивреше. — Има много мекленбургци, драгуни… тя е с графа и с госпожица Вандаариф… те ще преминат Процеса заедно…

— Ще преминат?

— Ще бъдат спасени.

— Спасени ли? — Чан усети как естественото удоволствие от насилието разцъфтява в ярост.

— Закъснял си! Сигурно вече е започнало. Ако го прекъснеш, ще ги убиеш и двете! — Господин Грей като че ли чак сега видя опушените черни стъкла на очилата на Кардинал Чан и изпъшка.

— Всички казваха, че си… защо не си мъртъв?

Очите му се оцъклиха още повече, ако това беше възможно, от шока, когато Чан заби камата в сърцето му. Така щеше да е по-бързо и не толкова кърваво като да му пререже гърлото. Тялото на Грей се отпусна и застина завинаги. Чан стана, избърса камата в палтото на Грей и я прибра. Изплю се, усети пробождане в дробовете си и каза мрачно:

— Откъде знаеш, че не съм мъртъв?

Извлече трупа към близките стълби и го смъкна цял етаж надолу, преди да го прехвърли през парапета. Надяваше се господин Грей да стигне чак до дъното — където и да паднеше, ако някой влезеше през вратата, нямаше да го види.

Върна се в коридора, зачуден какво бе правил Грей тук. Въздъхна. Можеше да изкопчи повече информация от него, но бързаше, а и гореше от желание, след като беше преследван и нападан, да отвърне на удара с удар. Това, че си го беше изкарал на един стар ранен човек, нямаше никакво значение. Всички до един му бяха врагове и той щеше да ги изтреби до крак без капка угризение.

По коридора имаше ниши, а в тях стари врати за килии — тежки метални чудовища с отрязани дръжки. Бяха завинтени с железни болтове за касите. Чан провря пръсти между пречките на един малък зарешетен прозорец и дръпна, но изобщо не можа да го помръдне. Надникна в килията. Отсрещната стена беше покрита с платно. Той знаеше, че от другата страна на платното има решетки, които гледат към голямата зала, но нямаше как да я стигне оттук. Закрачи бързо по коридора. Грей беше поредният глупак от Института като доктор Лоренц и мъжа, когото бе изненадал да прави книгата. Като читател на поезия Чан смяташе, че науката е опасна и е най-подходяща за частно съзерцание, а не е нещо, което да се предлага в служба на този, който предложи най-висока цена — както правеше Институтът, поробен от патронажа на хора със слепи мечти за власт. Обществото не се подобряваше от такива хора с „идеи“, а ако трябваше да е честен, изобщо подобряваше ли се от някого? Усмихна се като вълк при мисълта, че е станало по-добро без продажния господин Грей, развеселен от идеята, че самият той може да бъде смятан за двигател на гражданския прогрес.

В дъното на коридора имаше друга врата, също незаключена. Чан я отвори и надникна в стая, малко по-голяма от килер. От тавана се спускаха седем големи тръби и изчезваха в пода, на всяка имаше капак за достъп. Беше задушно и горещо и смърдеше на острите химически изпарения от индиговата смола. На стената имаше лавици и куки, отрупани с шишенца, стъкълца и обезпокоително големи спринцовки. Ревът на машините отекваше в малката стая, все едно беше близо до жужащите тръби на огромен орган. Чан забеляза тънка ивица светлина между две тръби и като се вгледа по-внимателно, видя подобни процепи и на други места по стената… и осъзна, че отсрещната стена на килера е от тръби и че ярката светлина, която прониква между тях, идва от голямата зала. Чан се наведе, свали си очилата и притисна лице до най-близката ивица светлина. Тръбите бяха топли. Кръгозорът му беше ограничен, но това, което видя, бе смайващо: срещуположна стена, висока като скала, с нагъсто разположени тръби, които се спускаха от цялата височина на грамадна зала с купол. А после с крайчеца на окото си зърна нещо, което приличаше на централна кула, на ос на колело, изпъстрена с малки отвори, от които вероятно се виждаше всяка килия в стария затвор. Пропълзя към друг процеп, за да намери ъгъл, от който да види повече, и видя друга част от отсрещната стена. Между тръбите се виждаше един ред открити килии — всъщност няколко реда, решетките все още си бяха на мястото. Приличаха на места за зрители в театър. Той се дръпна и по навик се поотупа, като потрепери при мисълта колко е мръсен. Каквото и да предстоеше да се случи в залата, щеше да има публика.

Върна се до витата стълба и се заизкачва безшумно, стиснал бастуна с две ръце. Следващата и последна врата не се появи, докато не изкачи два пъти повече стъпала отпреди. Изненада се, като видя, че вратата е дървена, с нова месингова брава и ключалка — в тон с официалното обзавеждане на Харшморт. Сигурно бе стигнал до най-ниското ниво на самата къща. Грей беше казал, че го мислели за мъртъв, но за министерството ли говореше, или за сега? Със сигурност го бяха познали в градината, но имаше ли значение? Беше повече от щастлив да играе ролята на призрак отмъстител. Открехна вратата и погледна.

Не беше коридор, както очакваше, а малка тъмна стая със спуснати завеси, под които проблясваше светлина — и проблясването съвпадаше със звука от стъпки, които долитаха от другата страна на завесата. Чан се вмъкна през вратата, приближи се до завесата, хвана я с два пръста и леко я отмести, колкото да надникне.

Завесата просто прикриваше ниша в голямо складово помещение, пълно с рафтове и стойки, по които бяха наредени бутилки, буркани, консерви и разни кутии. Двама носачи качиха една дървена каса с дрънчащи кафяви бутилки на някаква количка и тръгнаха да я бутат нанякъде, като по пътя спряха, за да говорят с някого, когото Чан не виждаше. След като излязоха, настъпи тишина, като се изключеше далечният шум от стъпки и металическото почукване, което Чан бе чувал твърде много пъти — потракването на ножницата, докато отегченият страж се разхожда напред-назад. Но стражът бе от другата страна на рафтовете. За да стигне до него, Чан трябваше да излезе от скривалището си зад завесата и чак тогава да реши откъде да го нападне, а вече щеше да е на открито.

Чу приближаващи се стъпки и рязък заповеднически глас. Глас, който вече бе чул в градината:

— Къде е господин Грей?

— Не се е върнал още, господин Бленхайм — отвърна стражът. Ако се съдеше по гласа, не беше от мекленбургските войници.

— Къде отиде?

— Не зная, сър. Господин Грей слезе долу…

— Дявол да го вземе! Не знае ли колко е часът? Ами графикът?

Чан се напрегна. Със сигурност щяха да тръгнат да търсят Грей. Нямаше как да се мушне обратно през вратата, без да го чуят. Но пък може би така бе по-добре. Бленхайм щеше да дръпне завесата и той щеше да го убие. Стражът можеше да вдигне тревога, или дори да убие него, но и в двата случая той щеше да си е отмъстил.

Но Бленхайм не помръдна.

— Няма значение — отсече раздразнено. — Господин Грей ако ще да се обеси. Ела с мен.

Чан слушаше как стъпките им се отдалечават. Къде отиваха? Какво беше толкова важно?

Късаше залъци от мекия бял хляб, който бе взел от склада, и ги дъвчеше с наслада, докато вървеше напред. Нищо наоколо не му бе познато от предишните му обиколки из Харшморт Хаус. Това беше най-долният етаж, добре обзаведен, но не разкошен. Трябваше да стигне до средата — там щеше да намери входа за кулата паноптикум, за голямата зала — и трябваше да го направи бързо. Не си спомняше откога не е ял толкова вкусен хляб — защо ли не бе пъхнал в джоба си още един? Това го накара да погледне към джоба си, където усещаше полюшващата се тежест на зелените боти на госпожица Темпъл. Нима беше сантиментален глупак?

Спря. Къде се намираше? Истината за положението му прониза мислите му като острие: беше в имението на Робърт Вандаариф, сърцето на богатството и привилегиите, на общество, от което той живееше във взаимно презрително изгнаничество. Замисли се — дори хлябът, който ядеше, самото удоволствие от него му се струваше предателство. Усети убождането на шипа на омразата заради безкрайния разкош наоколо. Изведнъж видя себе си, както сигурно го виждаха обитателите на имението, като някакво бясно куче, което някак се е вмъкнало през вратата и е обречено. Защо бе дошъл? Да спаси едно неразумно момиче от същия този свят на богатство? Да избие колкото успее повече врагове? Да отмъсти за смъртта на Анжелик? Как би могло нещо от това дори да одраска повърхността на този свят, на този нечовешки лабиринт? Чувстваше, че умира и че смъртта му ще е също така незабележима като живота му. За миг затвори очи, отчаяние зае мястото на яростта. Отвори ги и рязко и раздиращо си пое дъх. Отчаянието правеше победата още по-лесна. Тръгна пак, като продължаваше да дъвче. Щеше му се да намери и нещо за пиене. Изсумтя: точно така трябваше да се сблъска с Бленхайм, с майор Блах или Франсис Сонк — с бутилка бира в едната ръка и храна в другата. Налапа последния залък и извади камата от бастуна.

Скоро видя две малки групи — едната от драгуни, другата от германци с черни униформи. Вървяха в една и съща посока и той тръгна след тях. Предположи, че отиват на същото място, където бе отишъл Бленхайм.

Но защо никой не го търсеше? И защо никой не търсеше господин Грей? Грей беше правил нещо с химическите машини, със съдържанието на тръбите… и никой от войниците сякаш не го беше еня. Дали Грей не вършеше нещо за Розамунд, нещо, за което никой от останалите не знаеше? Някаква тайна задача? Това можеше ли да означава разцепление в Кликата? Не беше изненадан — щеше да се изненада от обратното, но това обясняваше защо никой не е тръгнал да го търси. Освен това значеше, че без да иска, Чан е развалил кроежите на Розамунд. Тя щеше да знае само, че Грей не се е върнал, но не и защо и — усмихна се, като си го представи — щеше да бъде обзета от съмнение и тревога. Ами ако графът или Сонк бяха сварили нейния човек? На мига щяха да разберат, че е искала да ги предаде. Той се усмихна, като си представи безпокойството й.

Върна мислите си към голямата зала и си спомни терасите с килии, откъдето затворниците — или зрителите — можеха да гледат какво става долу, където предполагаше, че ще намери Селесте. Прецени колко се е изкачвал — този ред килии трябваше да е на този етаж… но как да го намери? Скритата зад завесата ниша така небрежно криеше входа за витата стълба… вратата за килиите можеше да е скрита по същия елементарен начин. Дали не я бе подминал? Забърза по коридора, отваряше всяка врата от вътрешната страна и надничаше в задънени ъгли, не намери нищо и скоро започна да му се струва, че просто си губи времето. Трябваше да последва войниците и Бленхайм — те сигурно щяха да охраняват графа и церемонията? А беше възможно и Селесте да е с тях. Щеше да търси още минута и после щеше да ги догони. Минутата мина, после още пет, но Чан все не можеше да се откъсне от това, което смяташе за правилния път, и се втурваше в една стая след друга. Целият етаж изглеждаше пуст. Той плю небрежно на светлия полиран под и потрепери при вида на алената храчка. После зави зад поредния ъгъл, който не беше по пътя му. Къде беше? Вдигна очи.

Въздъхна. Беше идиот.

Намираше се в някаква работна стая с много маси и пейки, рафтове с буркани и бутилки, голям хаван с чукало, четки, кофи, големи маси, чиито плотове бяха наранени от изгаряния, свещи и фенери и няколко големи огледала на поставки — за да отразяват светлина? — и навсякъде опънати платна с различни размери.

Беше в ателието на художник. Беше в ателието на Оскар Вайланд.

Нямаше как да сбърка кой е авторът на картините, защото те носеха същия поразителен почерк, мрачни цветове и обезпокоителни композиции. Влезе в стаята с трепет, все едно влизаше в гробница… Оскар Вайланд беше мъртъв… това негови творби ли бяха — още спасени от Париж? Нима Робърт Вандаариф бе решил да събере цялото творчество на художника? Въпреки всички четки и бутилки никоя от картините не изглеждаше недовършена, но художникът все едно беше жив и работеше. Да не би някой друг да реставрираше и почистваше платната по нареждане на Вандаариф? Чан импулсивно отиде до един малък портрет на една от масите — жена с маска, железен нашийник и блестяща корона — и го обърна. На обратната страна бяха надраскани, както бе описал Свенсон, алхимически символи и нещо подобно на математически формули. Опита се да намери подпис или дата, но не можа. Остави картината и видя в другия край на стаята голяма картина, не подпряна, а окачена, долният й край беше на нивото на пода — портрет в естествен ръст на самия Робърт Вандаариф. Великият мъж стоеше до голям назъбен парапет на кула от тъмен камък, зад него се издигаше странна червена планина, а зад нея бе ясното синьо небе (на Чан му заприличаха на плоски театрални декори). Стискаше в едната си ръка подвързана книга, а в другата — два големи метални ключа. Кога ли беше нарисувана? Вандаариф бе познавал художника лично, което значеше, че е замесен поне от времето на смъртта на Вайланд.

Но сега, докато стоеше сред толкова много от тревожещите творби на художника, на Чан му бе трудно да повярва, че е мъртъв, толкова настойчива беше атмосферата на знание, на намек, на тържествуваща заплаха. Пак погледна портрета на Вандаариф и видя, че е окачен по-ниско от околните картини. Отиде, свали го от куката и го остави не особено внимателно настрани. Поклати глава колко е очевидно. Зад картината имаше ниша и три каменни стъпала, които водеха към някаква врата.

Отваряше се навътре, пантите бяха наскоро смазани и безшумни. Чан влезе в друг извит коридор. През малките пролуки по вътрешната стена се процеждаше светлина, като във вътрешността на стар кораб — по-точно като дълбините на затвор. Вътрешната стена беше обточена от килии. Отиде до най-близката — тук дръжките също бяха отрязани и вратите бяха завинтени за касите. Отмести капачето на шпионката и ахна.

Отсрещната стена на килията, макар и препречена от решетки, разкриваше цялата голяма зала. Чан се съмняваше някога да е виждал място, което да го изпълва с такъв ужас. Адска катедрала от черен камък и блестящ метал.

В центъра на помещението се издигаше огромна желязна кула, която стигаше до тавана (ярката светлина в залата идваше от големи полилеи, окачени на вериги). Подът беше оплетен и омотан в ярките тръби и кабели, които се спускаха от стените към основата на кулата, сякаш някакво механично море се разбиваше в подножието на странно забит в земята фар. Лъскавата повърхност на кулата беше осеяна с малки шпионки. Затворниците в кошера от открити килии нямаше как да знаят дали отвътре ги гледа някой, или не. Чан знаеше, че при такива обстоятелства затворниците неволно започват да се държат така, все едно някой ги гледа непрекъснато, и бунтовният им дух бива неумолимо сломен от невидима ръка. Изсумтя на идеалната идеологическа уместност на тази чудовищна структура за настоящите й господари.

Не виждаше основата на кулата от мястото, където стоеше, и тъкмо се канеше да намери друго място за наблюдение, когато чу звън на метал и забеляза някакво движение в една от отсрещните килии. Крака… някакъв мъж слизаше в килията по някаква стълба. Внезапно чу друг звън по-близо, от дясната си страна. Преди да види откъде идва, чу трети, точно над главата си. В тавана се отвори капак и през отвора се плъзнаха краката на мъж със синя униформа — опипваха за закачената на стената метална стълба, която Чан не беше забелязал. От другата страна в килиите също пече се спускаха мъже и жени, обикновено първо слизаше мъж, който помагаше на дамите. Сядаха на сгъваеми столове, които подреждаха в затворническите килии, все едно бяха частни ложи в театъра. Мъжът със синята униформа — някакъв моряк вероятно весело се провикна през отвора към следващия зрител.

Ако останеше на мястото си до шпионката, Чан нямаше да успее да направи нищо, нямаше да може да се намеси в това, което щеше да започне, каквото и да беше то. Колкото и неща да бе открил, беше сбъркал мястото, на което търсеше Селесте. Беше сигурен, че тя ще е част от зрелището, което бе организирал графът — и в момента може би слизаше през централната кула.

Хукна. Дробовете му откликваха на всяко вдишване с вълна остра болка. Плю — този път повече кръв — и пак прокле глупостта си, че не беше убил графинята веднага, когато бе имал тази възможност. Продължи напред, търсеше стълбище, някакъв начин да се качи до приземния етаж, трябваше да е наблизо — и го видя в същия миг, когато чу стъпки, които слизаха право към него. Не можа да се измъкне достатъчно бързо, така че извади острието от бастуна и зачака. Дишаше задъхано, устните му бяха изцапани с червено.

Не знаеше кого очаква да види, но определено не и капитан Смайт. Щом го видя, офицерът спря като закован на стълбите.

— Какво става? — изсъска Чан. — Нещо става горе.

— Мислят ви за мъртъв. Аз ви мислех за мъртъв, но никой не намери трупа. Реших да се уверя лично.

Извади сабята си и тръгна напред.

— Капитане, голямата зала… — почна Чан.

— Повярвах ви като глупак и вие убихте един от хората ми — изръмжа Смайт. — Същия, който спаси коварния ви животец!

Хвърли се напред и Чан отскочи и се блъсна в стената на коридора. Капитанът замахна към главата му и Чан се наведе и се претърколи встрани. Острието се заби в мазилката и вдигна бяло облаче прах.

Смайт се приготви за нова атака. В отговор — нямаше никакви шансове да оцелее в битка срещу него — Чан се изправи и застана в средата на коридора, разперил широко ръце, като на разпятие, открито канейки Смайт да се хвърли към него. Изсъска с гняв и безсилие:

— Щом смятате така, правете каквото искате! Но ви казвам — не съм убил Рийвс!

Смайт спря, върхът на сабята му беше само на педя от гърдите на Чан.

— Питайте хората си! Те бяха там! — продължи Чан. — Рийвс беше застрелян с карабина, застреля го… как му беше името… надзирателят, Бленхайм, управителят на имението! Не бъдете глупак!

Капитан Смайт мълчеше. Чан го гледаше внимателно. Бяха достатъчно близо, за да успее евентуално да отбие удара на сабята му с бастуна и да го достигне с камата. Ако Смайт продължеше да упорства в глупостта си, нямаше да има избор.

— Казаха ми друго… — каза Смайт много бавно. — Използвали сте го като щит.

— И кой ви го каза, Бленхайм ли?

Капитанът не отговори, все още гледаше гневно.

— Говорех с Рийвс — каза Чан. — Бленхайм ни видя. Поне видяхте ли трупа? Рийвс е прострелян в гърба.

Смайт се поколеба, овладя гнева си и след миг свали сабята.

— Ще ида да огледам тялото. — Погледна стълбите, а после отново Чан. Изражението му се промени, все едно го виждаше наново, вече не през булото на яростта.

— Ранен сте — каза Смайт, извади кърпичка и я хвърли на Чан. Гой я хвана във въздуха и избърса устата и лицето си. За пореден път мисълта, че наистина умира, поколеба решимостта му да продължи — какъв смисъл имаше, какъв смисъл бе имало изобщо? Погледна Смайт — добър човек, без съмнение, самият той огорчен, но подкрепян от униформата си, от уважението на хората си, и — кой знае — от жена и деца. Изведнъж му се дощя да изръмжи, че не желае нито едно от тези неща, че му е омразна самата мисъл за такъв затвор, че му е омразна дори добротата на Смайт. Също както мразеше себе си, защото обичаше Анжелик или защото бе загрижен за Селесте? Бързо извърна очи от угрижения поглед на капитана. Щеше да умре тук, в Харшморт.

— Да, но нищо не може да се направи — каза хрипливо. — Съжалявам за Рийвс. Но трябва да ме чуете. Отвлечена е една жена, жената, за която ви казах, Селесте Темпъл. Те ще й направят нещо — адска церемония. Виждал съм я — това е по-лошо от смъртта — и ви уверявам, че и тя по-скоро би умряла. Умолявам ви, кажете ми какво става горе!

— Боя се, че не знам много — току-що влязох в къщата. Бяхме навън заради пристигането на полковника…

— Аспиш?

— Да, станало е нещастие. Те пристигнаха от провинцията, някаква злополука, херцогът на Сталмере…

— Но в голямата зала влизат хора, за да гледат церемонията — каза Чан. — Няма време…

— Не зная нищо за това. Навсякъде има хора, а къщата е огромна. Всичките ми войници са заети със свитата на херцога, след като кацна…

— Кацна?

— Няма време да ви обяснявам. Но цялото домакинство е с главата надолу…

— Значи може би все още има надежда!

— За какво? — попита Смайт.

— Трябва само да стигна горе и някой да ме упъти.

Видя, че Смайт се разкъсва между желанието да му помогне и съмнението. А може би присъствието на Аспиш го бе подтикнало към бунт?

— Прехвърлянето ни към двореца… — започна Смайт тихо сякаш в отговор на мисълта на Чан — беше съпроводено от значително увеличение на заплащането на всички офицери… животоспасяващо за хора, които са били в чужбина години наред и са затънали в дългове… не би било изненадващо, ако възнаграждението — парите, които се харчат сега, се окажат… капан.

— Вървете при Рийвс — тихо каза Чан. — И говорете с хората си, които бяха там. Те ще ви последват. Чакайте и бъдете в готовност… Когато моментът настъпи, повярвайте ми, ще знаете какво да направите.

Смайт го погледна неуверено. Чан се разсмя — сух грак на гарван — и го потупа по рамото.

— Къщата е наистина объркваща — прошепна му Смайт, докато се качваха по стълбата и се промъкваха в коридора на приземния етаж. — В лявото крило най-голямото помещение е балната зала — сега е пълна с хора, а в дясното има огромен коридор с огледала, който води в частни стаи и апартаменти, в момента също пълни с хора. В дясното крило има и вътрешен коридор, който води до едно вито стълбище — не съм се качвал там. В коридора пазят мекленбургски стражи.

— А центърът на къщата? — попита Чан.

— Голяма зала за приеми, кухни, перални помещения, стаите на персонала, там е управителят Бленхайм с хората си.

— Къде е кабинетът на лорд Вандаариф? — внезапно попита Чан. — В задната част на къщата ли?

— Да. На приземния етаж. Не съм ходил там. Цялото ляво крило е запазено за специални гости и малоброен доверен персонал. Без драгуни.

— И като стана дума за това — каза Чан, — какво правите тук? Кога дойдохте от министерството?

Смайт се усмихна горчиво.

— Историята ще ви се стори забавна. Когато хората ми бяха сменени от постовете си, получих спешно нареждане — предположих, че е от полковника ми — да отидем в хотел „Сен Роял“. Там — макар че семейните скандали не влизат в обичайните ни задължения — ме посрещна една особено превзета жена, която ме информира, че трябвало да я придружа незабавно до това имение с влака.

— Госпожа Марчмур, разбира се.

Смайт кимна.

— Да. Тя очевидно беше разстроена заради някакъв мъж в червено — ужасен злодей, доколкото разбрах…

— Мисля, че сме пътували с един и същи влак — скрих се във вагона с въглищата.

— Тази възможност ми хрумна — каза Смайт, — но не можех да изпратя човек напред, без да се наложи да мине по покрива — беше ни забранено да преминаваме през черния обкован със стомана вагон.

— Какво имаше в него?

— Не знам. Госпожа Марчмур имаше ключ и влезе сама. В Ориндж Локс ни посрещна господин; Бленхайм с каруци и една карета. Той се качи в черния вагон с хората си под надзора на госпожа Марчмур и изнесоха…

— Какво? — изсъска Чан, нетърпелив да научи, но и уплашен от това, което щеше да чуе.

— Отново не мога да кажа — беше покрито с платно. Може да е била друга от техните кутии или ковчег. Но докато го товареха, ясно чух Бленхайм да казва на кочияша да кара бавно, за да не строши стъклото.

Прекъсна ги шум от приближаващи се стъпки. Чан се притисна към стената, а Смайт пристъпи напред. В коридора отекна непогрешимият властен глас на господин Бленхайм:

— Капитане! Защо не сте с хората си? Каква работа имате в тази част на къщата?

Чан не виждаше Смайт, но чу как гласът му се стегна.

— Пратиха ме да потърся господин Грей.

— Пратили са ви? — сопна се Бленхайм скептично. — И кой ви прати?

Арогантността му беше ужасяваща. Ако Чан бе на мястото на Смайт и знаеше, че надзирателят току-що е убил един от хората му, главата на Бленхайм вече щеше да се търкаля на пода.

— Графинята, господин Бленхайм. Ще желаете ли да разпитате и нея?

Бленхайм не обърна внимание на думите му.

— Е? Намерихте ли господин Грей?

— Не.

— Тогава защо сте още тук?

— Както сам виждате, си тръгвам. Разбрах, че сте преместили тялото на войника ми в конюшните.

— Разбира се. Последното, което искат да видят гостите на господаря, е труп.

— Прав сте. И все пак, като негов офицер, аз трябва да се погрижа за него и за вещите му.

Бленхайм изсумтя пренебрежително.

— Ваша воля. Но държа да напуснете тази част на къщата и нито вие, нито хората ви да не припарвате тук. Желанието на самия лорд Вандаариф е тя да е само за гостите му.

— Разбира се, това е домът на лорд Вандаариф.

— А аз управлявам тази къща, капитане — каза Бленхайм. — Насам, ако обичате.

Чан тръгна накъдето смяташе, че е кабинетът на господаря на имението. Погледът, който бе хвърлил на плана на затвора, не беше толкова подробен, колкото му се искаше, но беше логично надзирателят да има личен достъп до централната наблюдателна кула. Дали Вандаариф просто беше приел — и без съмнение разширил и облицовал с махагон и мрамор — бърлогата на предишния господар за себе си? Ако предположението му беше вярно, кабинетът на Вандаариф щеше да го отведе при Селесте. Към тази мисъл все се връщаше в ума си — към нейното спасяване. Знаеше, че има и други задачи — да отмъсти за Анжелик, да открие истината за Оскар Вайланд, да разбере какъв разкол между враговете му е довел до смъртта на Трапинг — и обикновено мисълта да жонглира с всички тях би му се сторила привлекателна. Тази вечер обаче нямаше време. Нямаше и място за провал, защото нямаше да има втори шанс.

Не можеше да рискува някой да го види, така че трябваше да претичва през откритите коридори, да се промъква и да се спотайва, когато наблизо минаваха гости или слуги. Изсумтя при мисълта как почти всички в пирамидата на обитателите на Харшморт са слуги — по професия, по брак, по пари, по страх, по желание. Помисли си за службата на Свенсон към дълга — дълг към какво Чан не разбираше — и за собствените си обречени идеи за задълженията и, макар да презираше тази дума, за честта. Сега му се искаше да плюе на тях, както плюеше кръв по белите мраморни подове. Ами Селесте — и тя ли бе слугиня на Баскомб? На семейството си? На богатството си? Осъзна, че не знае. За миг я видя как се мъчи да презареди револвера си в „Бонифас“… забележително зверче. Запита се дали в крайна сметка е застреляла някого.

Гостите отново бяха маскирани и с официални дрехи, а частите от разговори, които дочу, носеха жужащия заряд на очакване и тайнственост.

— Знаете ли, казват, че щели да се оженят тази вечер!

— Мъжът с пелерината с червената подплата е лорд Карфакс, върнал се е от Балтийските страни!

— Забелязахте ли прислужниците с обкованите с желязо сандъци?

— Ще ни дадат знак да излезем напред — чух го лично от Елспет Пул!

— Сигурен съм — смайваща мощ…

— Такива сънища и след това такъв покой на ума…

— Ще доприпкат като доверчиви паленца…

— Видяхте ли го? Във въздуха? Каква машина!

— Избледняват само за няколко дни — чух го от най-доверен източник…

— Никой не го е виждал. Отказали са на самия Анри Сонк!

— Никога не бях чувала такива писъци и не бях виждала подобен екстаз…

— Да каже пред всички: „Та нима историята не се пише най-добре с белег от камшик?“ Изключителна дама!

— Никой не е говорил с него от дни — явно ще разкрие всичко тази вечер, тайните си планове…

— Той ще говори! Както обеща графът…

— И после творбата ще бъде открита!

— О, да, творбата ще бъде открита!

Последните думи принадлежаха на двама наконтени мъже с фракове и маски от черен сатен. Чан беше проникнал дълбоко в лабиринта от частни апартаменти и в момента стоеше зад една мраморна колона, върху която бе поставена древна амфора от малахит и злато. Подсмиващите се мъже минаха покрай него и отидоха до една отрупана с бутилки и чаши маса. Наляха си уиски и доволно отпиха, усмихваха се като деца, които чакат разрешение да разопаковат подаръците за рождения си ден.

Единият се намръщи и сбърчи нос.

— Какво има? — попита другият.

— Тази воня…

— Ужасна е — съгласи се вторият. — Какво ли мирише така?

— Нямам представа.

— Направо е отвратително…

Чан се сви още повече зад колоната. Ако тръгнеха към него, нямаше да има избор, освен да ги нападне. Единият със сигурност щеше да успее да извика. Щяха да го намерят. Първият вече беше направил крачка към колоната, но другият му изсъска:

— Чакайте!

— Какво?

— Смятате ли, че е възможно да започват?

— Не разбирам…

— Миризмата! Смятате ли, че започват? Алхимичните огньове!

— О, за бога! Така ли миришат?

— Не зная. А вие?

— Не зная! Да не закъснеем!

— Бързо, бързо!

Гаврътнаха уискито и треснаха чашите на масата. Забързаха разсеяно покрай Чан, като наместваха маските си и приглаждаха косите си.

— Какво ли ще ни накарат да правим? — попита единият, докато отваряше вратата, за да излязат.

— Няма значение — възбудено отвърна вторият. — Трябва да го направим!

— Да, разбира се!

— И ще бъдем спасени! — възкликна другият, докато вратата се затваряше. — А после нищо няма да ни спре!

Чан излезе от скривалището си. Тръсна глава и се запита дали реакцията им щеше да е по-различна, ако не се бе провирал през комина на пещта, а просто бе пристигнал в Харшморт с миризмите от стаята, в която живееше. Тях щяха да ги познаят, разбира се — бяха заложени в социалното им разбиране. Неприятните миризми на Харшморт и Процеса обаче носеха възможността за успех и спираха всяка естествена преценка. Той вече виждаше, че Кликата може да е безцеремонна и открита колкото си ще, когато става въпрос за власт и доминация. Хубавото беше, че никой от тези кандидати — изнервени в елегантните си дрехи, все едно се бяха докопали до покана за кралския двор — не се виждаше като подчинен, макар че отчаяното им подмазвачество го правеше очевидно. Нереалността на вечерта, тяхното въвеждане само ги ласкаеше още повече, доставяше им тръпката на коприната, маските и интригите, примамливи капани, които не бяха нищо повече от отвличане на вниманието от страна на изпечени шарлатани. Вместо да гледат с подозрение графа или графинята, тези хора с радост се обръщаха на другата страна, гледаха от позицията на новата си „мъдрост“ всички хора, които щяха да могат да доминират на свой ред. Чан бе наясно с бруталната логика на всичко това. Всеки план, който се уповаваше на успех заради себичното желание да експлоатираш другите и да отричаш истината за себе си, със сигурност щеше да успее.

Надникна в коридора, който бе описал Смайт. По цялата му дължина имаше врати. Една от тези врати го бе завела при тялото на Артър Трапинг. В другия край се виждаше витото стълбище. Беше сигурен, че кабинетът на Вандаариф се намира в противоположната посока, ако там има вход за голямата зала.

Но откъде да започне? Смайт бе казал, че къщата е пълна с гости, както и че коридорът е пълен със стражи, но сега беше необяснимо празен. Не можеше да очаква да остане празен, докато опитваше всяка от на пръв поглед поне трийсетте врати. А и… имаше ли надежда Селесте да е жива?

Подмина първите врати. Ако това, което се бе случило на Аспиш или херцога (на Чан му бе трудно да намери по-омразен член на кралската фамилия), бе послужило да прекъсне церемонията в голямата зала, то той щеше да се заеме да създава колкото се може повече допълнителен смут. Извади камата от бастуна. Все още нямаше никого. Беше стигнал до средата на коридора. Възможно ли бе всичко да е започнало?

Спря. Вратата от лявата му страна беше открехната. Промъкна се към нея и надникна през пролуката: тясна ивица от стая с червен килим и червени тапети и лакирана поставка с китайска ваза. Заслуша се… и чу шумолене на дрехи и тежко дишане. Дръпна се, ритна вратата и се втурна вътре.

Пред него на килима стоеше мекленбургски войник със смъкнати до коленете панталони, които отчаяно се мъчеше да вдигне, като същевременно безпомощно посягаше към сабята си — коланът и ножницата се бяха оплели около глезените му. Чан имаше време само да види как изражението му се променя от срам към изненада, преди да забие камата до дръжката в гърлото му и да задави тревожния му вик. Измъкна острието и се отдръпна като бикоборец от струята кръв. Войникът се строполи на една страна, задникът му се белееше под висящите краища на ризата му.

Имаше ли друго нещо, което да показва човешката безпомощност така като оголените гениталии и задници на мъртъвците? Чан не мислеше, че има. Може би самотна захвърлена детска обувка… но това беше проста сантименталност.

До мъртвия войник на килима лежеше богато облечена жена, роклята й бе вдигната на кръста, косата й бе разрошена, лицето й лъщеше от пот около зелената маска с мъниста. Очите й бяха диви, примигваха, дишането й беше хриптящо и измъчено… но тялото й изглеждаше отпуснато, все едно спеше. Войникът очевидно се беше канел да я насили, но пък долните й дрехи бяха свалени едва наполовина — явно Чан бе осуетил намерението му. Отсъстващото изражение на жената показваше дълбокото й безразличие. Чан застана за миг над нея, погледът му бе привлечен както от хубостта й, така и от потрепванията и спазмите, които разтърсваха тялото й, сякаш имаше някакъв припадък. Запита се колко ли време е отнело на войника да премине от подслушването на учестеното й дишане от коридора през предпазливото влизане и воайорството до същинското насилие. Затвори вратата — коридорът все още бе пуст — и се наведе, за да оправи дрехите на жената. Посегна да махне косите от лицето й и откри под главата й като възглавница това, което невиждащите й очи явно поглъщаха така жадно — блестяща книга от синьо стъкло.

Въздишките на жената се извисиха до стонове, кожата й беше гореща и зачервена като при треска. Чан я подхвана под мишниците и я вдигна от книгата, като примижа от яркия блясък на непокритото стъкло. Докато я издърпваше, жената заскимтя като сънено кученце, което са издърпали от цицката на майка му. Той я остави на земята и потръпна — светлината от книгата пронизваше мозъка му. Затвори книгата, устните му бяха разтеглени в гримаса, дори през кожените си ръкавици почувства странното пулсиране, когато я докосна, и протестиращата енергична съпротива, когато я затвори. Жената не издаде повече звук. Чан я загледа, докато небрежно бършеше камата си в килима — и без това беше червен. Дишането на жената постепенно се успокои и очите й се избистриха. Той внимателно смъкна маската от висящи мъниста. Не я познаваше. Беше просто поредната от благородните дами и господа, оплетени в коварната мрежа на Харшморт Хаус.

Изправи се и взе една възглавница от близкото канапе. Разпра единия край с камата си, грубо я обърна с хастара навън и по пода се посипаха пожълтели топки памучен пълнеж. Внимателно пъхна книгата в калъфката и се изправи. Дамата щеше сама да се погрижи за себе си, когато се събудеше, и щеше да се чуди на тайнственото си избавление… а ако започнеше да пищи, щеше да причини суматохата, която той искаше.

Тръгна към вратата и спря, за да огледа стаята. Нямаше друга врата… и все пак нещо привлече погледа му. Тапетите бяха червени на златни кръгчета, десенът напомняше на флорентински. Мина през стаята до една част от тапетите на височината на главата му. В средата на един от златните кръгове платът сякаш беше одърпан. Натисна с пръст мястото и кръгът хлътна навътре. Шпионка. Чан мина покрай жената, която сънено тръскаше глава и се мъчеше да се надигне, и излезе в коридора.

За пореден път идеята на Чан, че повечето неща са скрити добре единствено защото на никой не му хрумва да ги търси, се потвърди. След като знаеше какво търси — тесен коридор между стаите, — бе достатъчно лесно да открие коя врата може да води до него. Възможно беше шпионката да води към друга обикновена стая, но Чан чувстваше, че това противоречи на цялата идея, както той я разбираше, на Харшморт Хаус, на цялостната природа на сградата. Защо да правиш шпионка в друга стая, когато можеш да построиш вътрешен проход, който да минава по дължината на много апартаменти и от двете страни, така че търпелив човек с меки обувки да може ефективно да разглежда всички гости? Изсмя се на мисълта, че е открил обяснението за прословутия успех на Робърт Вандаариф при бизнес преговорите, на свръхестествената му способност да разгадава плановете на съперниците си — репутация, вървяща ръка за ръка със славата му на щедър домакин (особено, Чан поклати глава на хитростта му, за тези, с които се бореше най-ожесточено). На по-малко от три метра от вратата на стаята, в която бе влязъл, видя две врати, разположени прекалено близо една до друга — по-точно едната бе на място, което на другите места по коридора беше гола стена.

Нямаше проблем да отключи и да влезе.

Заключи след себе си и заопипва пътя си в чернотата. Проходът беше тесен — лактите му забърсваха прашните тухли от двете страни, — а подът беше от гладко положени камъни (а не от дърво, което би могло да се изкриви и с времето да започне да скърца). Опипваше пътя си напред. Пречеха му бастунът в едната му ръка и увитата книга в другата, както и ботите на госпожица Темпъл, които се удряха в стените от джобовете му. Шпионката в стаята с жената беше на височината на главата му, така че той вдигна ръце на това ниво и докато вървеше, опипваше за вдлъбнатини в тухлите. Трябваше да е наблизо… спъна се в някакво стъпало, залитна — от падането по очи го спасиха единствено две други стъпала — и жестоко си удари коляното. Опипа пред себе си. Беше стигнал стълбище напряко на коридора. Внимателно остави книгата и бастуна, за да опипа стената за шпионката, но не беше нужно — откри я по малкия полумесец светлина, причинен от това, че бе разместил капачето й от другата страна. Тихо го доотвори и надникна вътре. Жената бе клекнала на килима и бъркаше под роклята си: или оправяше долните си дрехи, или може би се опитваше да разбере докъде е стигнал войникът в явните си намерения. Беше си нагласила маската и Чан с любопитство отбеляза, че въпреки сълзите по бузите си изглежда посвоему спокойна и непоколебима… дали това беше резултат от преживяването й с книгата?

Затвори капачето и се запита защо тези стълби са построени напреко през прохода… дали на отсрещната стена имаше друга шпионка? Заопипва и я намери. Отвори я внимателно и се наведе напред, за да погледне.

Мъж, отпуснал брадичката си върху махагоново писалище. Чан го позна въпреки черното домино на очите му, както познаваше всеки, когото бе следвал по улиците, както го разпознаваше в гръб сред тълпата само по ръста и движенията. Беше бившият му клиент, мъжът, който, изглежда, бе препоръчал уменията му на Розамунд, адвокатът Джон Карвър. Чан не се съмняваше, че професионалните тайни на Карвър биха отворили не една врата на Кликата в града — зачуди се колко ли служители на закона са привлечени и поклати глава при мисълта колко е било лесно да бъдат съблазнени.

Лицето на Карвър беше червено като лицето на жената, от устата му се точеше светлосива лига. Стъклената книга сияеше под ръката му, очите му потрепваха в идиотски екстаз, приковани в дълбините й. С известно любопитство Чан забеляза, че кожата на лицето и върховете на пръстите на адвоката — където се допираха до стъклото — са добили синкав оттенък… почти все едно бяха замръзнали, макар че лъщящото му от пот лице противоречеше на това обяснение. С погнуса забеляза, че с другата си ръка Карвър е стиснал слабините си.

Огледа стаята, но не видя нищо интересно. Не знаеше точно какво печели Кликата с такова излагане на книгата, освен този несвяст, в който изпадаше жертвата им. Дали ги променяше като Процеса? Дали в книгата имаше нещо, което те трябваше да научат? Усети тежестта на книгата под мишницата си. Знаеше — от стъклото в дробовете си и от описанието на строшените стъклени ръце на другия мъж от доктор Свенсон, — че самият предмет може да е смъртоносен, но като средство, като машина… нямаше ни най-малка представа за унищожителната му мощ. Затвори шпионката и протегна бастуна си напред, за да намери следващите стъпала.

Когато стигна до тях, отново погледна, като първо отвори шпионката от лявата страна, където бе видял жената. Съвестта го гризеше — дали не трябваше да остави дупките и да тръгне право към кабинета? Но така щеше да пропусне много информация за Кликата, която нямаше да може да получи друг път. Надникна в стаята и замръзна: вътре имаше двама мъже с черни униформи, които помагаха на възрастен мъж в червено да се настани на един диван. Висш духовник. Лицето му беше в сянка — но възможно ли бе да е епископът на Бакс-Саорн? Чичото на херцога на Сталмере и кралицата? Той беше най-влиятелният духовник в страната, съветник на правителството, спирачка за корупцията… а тук зложелателни лакеи бършеха лигата от устата му. Единият мъж уви нещо в плат — без съмнение поредната книга, а другият премери пулса на епископа. После и двамата се обърнаха и бързо излязоха.

Без да се замисли повече за покварения епископ — и без това не можеше да направи нищо за него — Чан се обърна към шпионката на отсрещната стена. Друг мъж, отпуснат върху книга — колко от тези адски неща бяха направили? Това без съмнение беше Анри Сонк. Обичайното му излъчване на сила и власт напълно липсваше… на Чан дори му се стори, че всичките му присъщи качества някак си са изцедени… Изцедени в книгата? Мисълта беше абсурдна, но той си спомни стъклените карти — начина, по който спомените се запечатваха в тях. Ако книгите правеха същото в по-голям мащаб… Изведнъж се запита дали спомените просто се препечатват от ума на жертвата… или се отстраняват? Колко от спомените на Анри Сонк — от душата му — бяха свалили тук?

Следващите шпионки му показаха същото и въпреки че той не познаваше повечето отпуснати хора, тези, които позна, бяха достатъчни, за да разкрие явното нападение над влиятелните личности в страната: видя министъра на финансите, министъра на войната, една известна актриса, една херцогиня, един адмирал, един съдия от Върховния съд, издателя на „Таймс“, президента на Имперската банка, вдовстващата баронеса, която управляваше най-важния определящ мненията салон в града, и накрая — той почти се изкуши да отложи още търсенето си и да се намеси — Маделин Крафт. Всички бяха в почти наркотично състояние на опиянение, с отсъстващо съзнание и безразлични тела — единственото, което привличаше вниманието им, беше поставената пред очите им книга. В няколко случая видя хора с маски — мъже и жени, които наблюдаваха поразените жертви, понякога прибираха книгата и започваха да ги будят, понякога ги оставяха да се потопят още повече в сините блестящи дълбини. Не познаваше никого от тях. Сигурен беше, че само преди няколко дни работата им е била изпълнявана от подобните на госпожа Марчмур и Роже Баскомб — а преди още няколко дни лично от графинята и Сонк. Организацията им обаче явно се беше разраснала, двамата бяха привлекли много нови последователи и сега бяха свободни за по-важни дела. Което беше поредната подсказка, че в къщата става нещо друго, може би като прикритие за подчиняването на тези видни люде, но достатъчно важно, за да привлече водачите на Кликата. Трябваше да побърза.

Подмина останалите шпионки и стигна до края на прохода. Мислеше, че ще намери врата. Вместо това намери картина. Бастунът му лекичко се удари в нещо, което не беше камък, и той предпазливо посегна с ръка и напипа платно и орнаментирана рамка. По големина приличаше на портрета на Робърт Вандаариф, който скриваше входа към килиите. Чан затърси опипом резе или лост, който да отвори скритата врата. Но защо картината бе от вътрешната страна? Значеше ли това, че вратата се върти на триста и шейсет градуса и някой вече е влязъл през нея? Това беше малко вероятно — прости скрити панти, които се отваряха и затваряха нормално, щяха да са много по-лесни за употреба и за криене. Но тогава какво имаше на това платно, че трябваше да остане невидимо в тъмнината?

Не, това нямаше значение сега. Как се отваряше тази врата — това беше важното. Дръжката би трябвало да е скрита… може би не беше пред рамката, а бе част от нея. Плъзна пръсти по вътрешния ръб на богато украсената рамка и напипа извита вдлъбнатина. Аха!

Отвори и влезе.

Мигом разбра, че това е кабинетът на Вандаариф, защото той самият седеше пред него на огромно бюро и съсредоточено пишеше нещо със старовремско перо. Не вдигна очи. Чан направи още една крачка, очите му се стрелкаха из стаята. Килимите бяха в червено и черно, продълговатото помещение беше разделено на функционални части от мебелите: дълга маса за срещи, заобиколена от столове с високи облегалки, няколко тапицирани кресла и дивани, бюро за асистента, редица високи заключени шкафове за книжа и накрая бюрото на господаря, голямо колкото масата за срещи и покрито с документи, навити карти и мръсни чаши — всички изтикани на ръба на настоящата му работа като останки от корабокрушение на брега.

В стаята нямаше никой друг.

Лорд Вандаариф все още не бе забелязал присъствието на Чан, — беше се навел и пишеше съсредоточено. Чан си спомни главната си задача — да намери таен вход за голямата зала. Не виждаше такъв. На отсрещната стена зад масата имаше врата, но май тя бе единствената.

Докато пристъпваше напред, зърна с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието му… картината зад него — не я бе погледнал на светло. Погледна отново към Вандаариф, който изобщо не му обръщаше внимание, и отвори широко вратата. Още едно платно на Оскар Вайланд, но не беше точно картина… всъщност беше като гърба на фрагментите от „Благовещение“ и другите картини. На пръв поглед приличаше на пресичащи се линии, но в действителност беше гъсто изписана мрежа от символи и диаграми. Цялостната форма на формулите, видя Чан повече инстинктивно, отколкото с разбиране, беше на подкова… математически уравнения, изписани във формата на Харшморт Хаус. Освен това, осъзна той с известно смущение, докато се питаше дали това проникновение не е просто продукт на собствения му низък, перверзно анатомичен ум, извитото и на къщата и странно оформеното цилиндрично изображение на голямата зала, по-дълга, отколкото си бе представял, което явно влизаше в нея… каквото и да имаше предвид алхимията на Вайланд, беше съвсем ясно, че то се корени в сексуалното събиране, като всяко първично преобразование — или смисълът беше, че това е едно и също? Чан не знаеше как е свързано това с церемонията в залата или с Вандаариф. И все пак… опита се да си спомни кога Вандаариф беше купил и преустроил затвора Харшморт — най-много преди една-две години. Галеристът не им ли беше казал, че Вайланд е мъртъв от пет години? Това беше невъзможно — алхимическата картина на вратата определено беше дело на същия човек. Възможно ли бе Вайланд изобщо да не е мъртъв? Възможно ли бе да е бил тук — по своя воля може би, но предвид степента, до която Вандаариф и Д’Орканч експлоатираха всяко негово откритие, изведнъж му се стори по-вероятно да е бил затворник или дори по-лошо, да е станал жертва на собствената си алхимия, умът му да е бил изстискан в стъклена книга, за да бъде използван от други.

И въпреки всичко, въпреки умората и отчаянието, Чан не можеше да не се хване за сламката надежда, че ако Вайланд е жив, значи може да бъде намерен! Откъде иначе биха могли да научат как да се справят с ефекта на стъклото? Мисълта, че това е шанс да се спаси и Анжелик, го жегна право в сърцето. Да, сърцето му се разкъсваше: непоколебимостта му да спаси Селесте, копнежът му да опази Анжелик — невъзможно беше. Вайланд можеше да е навсякъде: да е окован в клетка или да точи лиги в някой затънтен ъгъл… а ако бе запазил разсъдъка си, къде би могъл да е от най-голяма полза за Кликата?

Погледна пак картината. Наистина беше карта на Харшморт, но същевременно бе и алхимическа формула със смайваща сложност… и беше явно порнографска. Съсредоточи се и определи къде се намира. Имаше ли оттук някакъв видим път към голямата зала и кулата паноптикум в нея?

Самата стая бе отбелязана — знаеше достатъчно гръцки, за да го разчете — с алфа и точно над нея, сякаш написана на степен, една мъничка омега… и от омегата тръгваше една ясна линия боя, която стигаше до гнездото символи, които представляваха залата. Добре де — ако стаята беше алфата, къде тук можеше да е омегата? Според него бе точно зад бюрото на Вандаариф, където тежка завеса скриваше стената.

Но Вандаариф… Вандаариф все още не се бе откъснал от писането — какво толкова важно пишеше? И как така не го беше усетил? Чан го погледна по-внимателно — не че досега го беше изпускал от поглед.

Очите на Вандаариф бяха отворени, но някак замъглени, мисълта зад тях беше някъде другаде — гледаха бюрото, но доста встрани от това, което пишеше, сякаш записваше нещо по памет. В следващия момент Вандаариф довърши страницата, пусна я на пода, взе друг лист и продължи да пише, без да вдига глава. Чан погледна към пода и видя много листове, изписани от край до край. Погледна още веднъж неспиращите пръсти, смразен от нечовешката настойчивост на драскащото перо, и забеляза, че върховете им са синкави… но в стаята не бе студено, а и синьото някак сияеше под бледата кожа.

Разбра какво става в този кабинет. Робърт Вандаариф се бе превърнал в безпомощен автомат, който изпразваше ума си от всичките си финансови тайни. Заобиколи писалището, дръпна завесата и видя зад нея врата. Заключена. Нямаше време да я отключва, а и беше ужасен от безчувствения Вандаариф зад себе си, така че просто я изби с ритник, без да го е грижа за шума.

Видя извиващ се каменен тунел, който се спускаше надолу и се губеше от поглед.

Лорд Вандаариф пишеше все така съсредоточено зад гърба му. Чан тръсна глава и забърза по тунела.

Тунелът беше с гладка каменна настилка и осветен от поставени на равни разстояния газови лампи. След стотина крачки леко завиваше и Чан забави ход и се ослуша. Чу далечни гласове, издигащи се в песен. Напред и надясно беше голямата зала. Дали щеше да има пазач? Пеенето заглушаваше всички останали шумове. Идваше отдолу… от зрителите в килиите! Чан клекна и внимателно надникна иззад ъгъла.

Тунелът водеше до тесен мост с вериги от двете страни, който стигаше до зловеща черна кула от стомана, която влизаше в каменния таван. Пеенето идваше отдолу. Чан погледна натам, но заради мъждивата светлина не можеше да види залата добре. В другия край на моста имаше желязна врата, открехната. Чан мина по моста и спря пред нея. Ослуша се, не чу нищо и се вмъкна в тъмнината… и се озова на вито стълбище от стоманени стъпала.

Тръгна надолу, към гласовете. Чуваше пеенето все по-ясно, долавяше отделни думи и изрази — „непроницаемо синьо“, „безконечно зрение“, „сладко спасение“.

Насмалко да се спъне в нещо. Наведе се. Захвърлено палто. Не, беше шинел, тъмносин, изцапан с кал — и с кръв също така.

Петната все още бяха влажни, цялата предница на шинела беше подгизнала. Не видя обаче дупка в самата дреха — кръвта от собственика на шинела ли беше, или от негов противник? Но този шинел… нашивките на твърдата яка, сребърният ширит около еполетите…

Това беше шинелът на Свенсон, без съмнение, покрит с още несъсирила се кръв.

Бързо се огледа и видя по стената лъскави червени капки. Беше се случило тук, на стълбите, преди съвсем малко. Мъртъв ли беше Свенсон? Как изобщо бе стигнал до Харшморт от Тар Менър? Чан огледа стъпалата надолу. Имаше кървава следа, размазана… не беше оставена от вървящ ранен, а от ранен или мъртъв, когото бяха влачили.

Захвърли шинела и затича надолу по стълбите. Знаеше, че разстоянието е горе-долу като това, което вече бе изминал — около двеста стъпала? Какво ли щеше да намери най-долу? Трупа на Свенсон? Какво правеше Д’Орканч? И защо нямаше стражи?

Кракът му се подхлъзна в локва кръв и той се хвана за парапета. Щеше да е прекалено просто да се озове долу със строшен врат заради елементарна грешка. Наложи си да се съсредоточи — гласовете още пееха, но сега хорът беше над него — беше слязъл покрай редовете килии за зрителите. Но кога беше дошъл Свенсон? Трябваше да е дошъл с Аспиш! Нима докторът бе причината за тревогите на Смайт? Не му се нравеше картината как докторът стои сам срещу тези хора — той не беше войник нито хладнокръвен убиец. Това беше ролята на Чан и той знаеше, че трябва да застане до Свенсон.

А ако Свенсон бе мъртъв? Тогава ролята на Чан може би беше да умре заедно с него… и с госпожица Темпъл.

Слезе тичешком по още трийсетина стъпала и спря на една тясна площадка. На стената имаше наблюдателен отвор и той го открехна и се ухили със зловещо одобрение. Отворът беше покрит с опушено стъкло. Отвътре той виждаше през него, но затворниците от другата страна не можеха да видят дали металното капаче е вдигнато. Свали очилата си и притисна лице към стъклото точно в мига, когато пеенето спря.

Над и срещу него бяха килиите със зрителите, пълни с добре облечени хора, всички с маски, притиснали лица към решетките като в някоя лудница. Той погледна надолу, но не видя масите. Все още беше прекалено високо.

А после отдолу прозвуча глас — неестествен, странно дълбок и мощен. Не го позна веднага… беше чувал как този мъж казва само една-две думи на Харалд Крабе, и то с дрезгав шепот, но помнеше огромната облечена в кожа ръка, прегърнала Анжелик. Това бе граф Д’Орканч. Чан изруга и затича надолу с всички сили, а нечовешкият глас на графа отекваше сякаш отвсякъде:

— Вие сте тук, защото вярвате… в себе си… в това да отдадете себе си на една мечта… за бъдещето… за възможности… трансформация… откровение… изкупление. Може би сред вас има такива, които ще бъдат сметнати за достойни… за истински достойни и истински желаещи да жертват илюзиите си… да жертват целия си свят… който е свят на илюзии… за тази крайна степен на мъдрост. След изкуплението идва предопределението… както Мария е била избрана сред другите жени… както Сара е заченала след цял живот безплодие… както Леда е била заплодена с двете семена на красотата и разрушението… така тези избрани пред вас са избрани… предопределени за по-висша съдба… за трансформация, на която вие ще станете свидетели. Ще почувствате по-висшата енергия… ще вкусите от величието… от небесната амброзия… позната преди само на създанията, които били наричани богове от невежите… и от децата, каквито всички сме били някога…

Чан стигна края на стълбата, огледа се диво, видя наблюдателния отвор и долепи лице до него.

И видя желязна катедрала, излязла от ада и натъкмена за дяволска служба.

На издигната върху сребристите тръби платформа имаше три големи хирургически маси, а до тях стойки, корита и медни кутии с машини. На масите лежаха три жени, овързани с кожени ремъци също като Анжелик в Института, голи, телата им бяха увити с ужасяващи хлъзгави черни маркучи. Лицата им бяха напълно скрити под черни маски, от които излизаха по-тънки маркучи — за всяко ухо, за очите, за носа и за устата, а косите им бяха увити с черно платно. Стъпалата на жената най-близко до кулата бяха сини точно като ръцете на Робърт Вандаариф.

До нея стоеше Д’Орканч със същата кожена престилка и работни ръкавици, които беше носил в Института, и със същия обкован с мед шлем, към който беше закачил друг маркуч, който влизаше в металната кутия, която представляваше устата на маската. В този маркуч графът говореше и по някакъв начин чрез него гласът му се усилваше и ехтеше в огромната зала. Зад Д’Орканч стояха четирима мъже със същите дрехи и със скрити лица. Хора от Института като Грей и Лоренц? А можеше ли някой от тях да е Оскар Вайланд?

Чан не виждаше основата на кулата. Къде бяха стражите? Къде беше Свенсон? На коя маса бе Селесте? Като че ли никоя от жените не беше в съзнание — как щеше да я отнесе?

Чу тракане откъм стълбата и се обърна. Стъпалата се виеха около желязна колона — но шумът идваше от вътрешността й. Той я докосна и усети трептене. Тракането му заприлича на шума от хотелските кухненски асансьори… възможно ли беше колоната да е куха? Как иначе можеха да се пренасят бързо неща от върха до долу? Но какво пренасяха сега?

Това бе неговият шанс. Когато това, което пращаха, стигнеше дъното, щяха да отворят кулата, за да го вземат — и в този момент той щеше да нахлуе вътре.

Сложи си очилата, подпря калъфката за възглавницата до стената и се хвърли напред.

Графът все още говореше. Чан не го беше грижа — все същите безсмислици, поредният цирков номер, който да омае клиентите. Какъвто и да беше истинският ефект на тази „трансформация“, той не се съмняваше, че е само прикритие за друга невидима мрежа от експлоатация и алчност.

Тракането спря. Чан прелетя по последната извивка и видя двама мъже с престилки, ръкавици и шлемове, наведени пред отвореното прозорче на асансьора — тъкмо бяха измъкнали един сандък с железен обков и го товареха на ръчна количка. Зад тях се виждаше отворената врата към платформата в залата, от двете й страни стояха мекленбургски войници. Чан прелетя покрай мъжете и количката и с вик се хвърли от стълбите към по-близкия войник, удари го в челюстта, заби коляно в ребрата му и го повали на земята. Преди другият да успее да извади оръжието си, Чан заби бастуна в корема му и войникът се преви на две (лицето му бе толкова близо, че Чан чу как зъбите му изтракаха). Заби камата под брадичката му и я измъкна също толкова бързо. Стана — мъртвият войник се свлече на пода, — обърна се към първия и го изрита по главата. Двамата с шлемовете го гледаха с тъпото неразбиране на жители на луната, които за първи път виждат варварството на човеците.

Чан се завъртя към отворената врата. Графът беше млъкнал и го гледаше. Чан чу някакъв шум зад себе си и без да поглежда натам, се хвърли през вратата точно когато двамата с каските засилваха количката към гърба му. Ъгълът й го закачи жестоко по дясното бедро, разкървави го, но не успя да го повали. Чан се олюля на платформата. От внезапната необятност на подобната на катедрала празнота над него му се зави свят. Опита да се ориентира. На платформата имаше още четирима мекленбурци — трима войници, които измъкнаха сабите си с едно бляскаво движение, и майор Блах, който спокойно извади черния си револвер. Чан се огледа диво — нямаше следа от Свенсон и не знаеше кой от мъжете с маските можа да е Вайланд, ако той изобщо беше тук, после погледна към шеметната височина и гъстия обръч маскирани лица, които прехласнато и напрегнато гледаха надолу. Нямаше време. Единственият път по-далеч от войниците водеше към масите и към Д’Орканч, който беше тръгнал да отреже пътя му към жените.

Войниците се спуснаха напред. На свой ред Чан се втурна право към графа, а после сви наляво и клекна под първата маса, като разбута висящите маркучи, за да излезе от другата страна. Войниците завиха от двете страни на Д’Орканч. Чан продължи приклекнал, стигна до втората маса и мина и под нея. Излезе от другата й страна — и тогава графът извика на войниците да не мърдат.

Чан се изправи и се обърна. Графът го гледаше. Все още бе с механичната маска. Първата жена лежеше увита в маркучи пред него. До графа стоеше Блах с насочен револвер. Войниците чакаха. Свенсон го нямаше. Нито пък, доколкото можеше да види, Вайланд, или поне не с неговия си разум, защото двамата маскирани мъже зад графа не бяха преустановили работата си с медните машини — приличаха на някакви насекоми. Чан погледна към платформата. Беше заобиколена отвсякъде от вдигащо пара море от метални тръби, съскащи от горещина и изпускащи серни изпарения. Нямаше път за бягство.

— Кардинал Чан! — Граф Д’Орканч говореше със същия усилен глас, който Чан бе чул от кулата. От толкова близо думите бяха непоносимо силни и той не можа да се сдържи да не потрепери. — Не мърдайте! Влезли сте незаконно на място, което не разбирате! Кълна се, че дори не можете да започнете да разбирате наказанията!

Без да му обръща внимание, Чан посегна към жената на втората маса и дръпна тъмното платно, което скриваше косата й.

— Не ги докосвайте! — изкрещя граф Д’Орканч.

Косата беше прекалено тъмна. Не беше Селесте. Чан светкавично се премести на третата маса. Войниците пристъпиха напред и спряха до втората маса. Графът и Блах останаха от другата страна на първата, револверът на майора бе насочен право към главата на Чан. Чан се наведе към третата жена и дръпна плата от косата й. Прекалено светла и не толкова накъдрена… Селесте трябваше да е на първата маса. Беше претичал под нея като глупак и я бе оставил в ръцете на Д’Орканч!

Изправи се. Войниците пак пристъпиха напред, а Блах стреля. Чан приклекна, куршумът изсвистя покрай главата му, заби се в една от големите тръби и от нея изсъска струя газ и увисна във въздуха като бяло–синкав пламък. Графът отново изкрещя:

— Спрете!

Войниците — почти бяха стигнали третата маса — замръзнаха. Чан рискува да надникне над черните маркучи — зърна между тях бяла влажна плът — и срещна изпълнения с омраза поглед на майора.

Залата беше притихнала. Чуваше се само глухият рев на пещта и високото съскане на газта. Трябваше да надвие деветима мъже, ако броеше и двамата с количката — и да свали Селесте от масата. Можеше ли да го направи, без да я нарани? Можеше ли това нараняване да е по-лошо от това, което щеше да й се случи, ако не я измъкнеше? Знаеше какво би искала тя от него, също както знаеше колко безсмислено е станало желанието му да спаси собствения си живот. Усещаше кипящата болка в гърдите си. Точно заради този момент бе стигнал чак дотук, до последното непокорно опълчване срещу този привилегирован свят. Отново погледна маскираните лица, които се взираха надолу в напрегнато мълчание. Чувстваше се като животно на арена.

Графът измъкна черния маркуч за говорене от маската си, окачи го внимателно на една стойка, от която стърчаха някакви лостове, и попита:

— Търсите ли някого, Чан? — Гласът му вече не беше така висок, но понеже излизаше от странната кутия на устата на маската, на Чан отново му се стори нечовешки. — Може би ще мога да ви помогна…

Дръпна платното, което покриваше косата на последната жена, и се видяха тъмни лъскави черни къдрици. После махна маркучите, които висяха около стъпалата й. Плътта беше оцветена, нездраво лъскава, дори повече от пръстите на Вандаариф и лицето на Джон Карвър, когато бе опряно до книгата — бледа като полярен лед, лъщяща от пот, а под нея, където някога бе имало цвят на златиста топлина, сега бе хладното безразличие на пепелявото. На третия пръст на левия й крак имаше сребърен пръстен… Но Чан го бе разбрал още щом бе зърнал косата й. Това бе Анжелик.

— Вярвам, че… познавате дамата — продължи Д’Орканч. — Разбира се, възможно е да познавате и другите. Госпожица Пул — той кимна към жената в средата — и госпожа Марчмур. — Графът посочи жената точно пред Чан.

Чан погледна надолу, опитваше се да намери Маргарет Хук (за последно я бе видял в леглото в „Сен Роял“) в това, което виждаше — косата, ръста, цвета на плътта, която се провиждаше под черната гума. Догади му се.

Изплю кървава храчка на платформата и попита уморено:

— Какво ще правите с тях?

— Каквото съм намислил. Вие Анжелик ли търсите, или госпожица Темпъл? Както виждате, тя не е тук.

— Къде е? — извика пресипнало Чан.

— Мисля, че имате избор — отговори графът. — Ако искате да спасите Анжелик, няма начин — защото виждам последиците от стъклото върху лицето ви, Кардинале, — да я отнесете оттук, а после да направите същото с госпожица Темпъл.

Чан не каза нищо.

— Въпросът, разбира се, е академичен. Трябваше да сте умрял много пъти досега, нали така, майор Блах? Сега ще умрете. Но може би е подобаващо да умрете в краката на единствената си безнадеждна любов, ако са ме информирали правилно.

С поглед, вперен в графа. Чан хвана колкото можеше повече от маркучите, които излизаха от тялото на госпожа Марчмур, и се приготви да ги откъсне.

— Ако го направите, ще я убиете — каза спокойно графът. — Това ли искате? Да погубите безпомощна жена? От това разстояние не мога да ви спра. Силите вече са задействани! Нито една от тези жени не може да се отдръпне от съдбата си, от участта си на трансформация или смърт!

— Каква трансформация? — Чан едва надвика надигащия се рев на тръбите.

В отговор Д’Орканч посегна към маркуча, през който говореше, и рязко го пъхна пак в маската. Думите му отекнаха под високия таван като гръмотевица:

— Трансформацията на ангелите! Небесните сили, въплътени в плът!

Граф Д’Орканч дръпна една от медните ръчки на поставката и стовари тежкия си юмрук върху един метален стоп. Маркучите около Анжелик, допреди миг отпуснати, мигом се втвърдиха за живот, напълниха се с газ и вряща течност. Тялото й се изви в дъга. Въздухът се изпълни с противен надигащ се вой. Чан не можеше да извърне очи. Графът дръпна друга ръчка и пръстите на ръцете и краката на Анжелик започнаха да потрепват. Трета… и за все по-голям ужас на Чан цветът започна да се променя още повече, мъртвешко смразяващо синьо. Д’Орканч натисна два стопа наведнъж и върна обратно първата ръчка. Воят се усили двойно, звънтеше от всяка тръба и отекваше в сводестата катедрала. Тълпата зрители бе затаила дъх. А после от килиите започнаха да долитат възклицания и смаяни викове, сляха се в изненадан хор. Тялото на Анжелик се извиваше отново и отново, опъваше маркучите, а после сред виковете и рева Чан чу друг тон, който прониза сърцето му като шип: нечленоразделния глас на Анжелик, несвързан стон от дъното на дробовете й, все едно последните защити на тялото й се предаваха пред масираната механична атака. Неудържими сълзи се застинаха по лицето на Кардинала. Каквото и да направеше, щеше да я убие, но нима тя не загиваше пред очите му?

Виещият рев рязко спря и цялата зала се смълча като след изстрел. С внезапна блещукаща вълничка, която Чан не можеше да повярва, че е видял, под кожата на Анжелик се сурна вълна от течност — тръгна от стъпалата и ръцете й, напълни бедрата и торса й и накрая обхвана главата й.

Плътта на Анжелик стана блестяща, лъскава, прозрачно синя, сякаш самата тя… тялото й… пред всички тях се бе превърнало в стъкло.

Графът дръпна стоповете, натисна последната ръчка, обърна се към множеството зрители и триумфално вдигна ръка.

— Сторено е!

Тълпата избухна във възторжени викове и аплодисменти. Д’Орканч им кимна, вдигна другата си ръка, посочи Чан и нареди на Блах:

— Убий го!

Гнусотията, която Д’Орканч бе извършил с Анжелик — нима това не бе изнасилване на самата й същност? — подтикна Чан към действие и превърна сърцето му в лед. Той се хвърли покрай третата маса към двамата мекленбургски стражи до главата на госпожица Пул, уроците, научени през хилядите битки, се вляха във всеки безмилостен удар. Без да спира и за миг, той замахна към тях, финт — сабите им се вдигнаха към гърдите им с унисона на германското обучение, — и после отблъсна и двете остриета с бастуна си. Удари с камата лицето на по-близкия войник и го разпра от челюстта до носа. Другият парира удара и строши бастуна, докато Чан отклоняваше удара, но се приближи твърде много и Чан заби камата под ребрата му, измъкна я и се строполи на колене — всяка секунда сякаш стигаше до него от огромно разстояние. Над главата му в стената от тръби се заби още един куршум. Третият войник заобиколи откъм краката на госпожица Пул, като прескочи падналите си другари. Чан се обърна и се хвърли напред към Анжелик. Блах застана до главата й, за да стреля. Граф Д’Орканч стоеше до краката й. Чан беше в капан, войникът бе точно зад него. Завъртя се и преряза няколко маркуча. Противният смрадлив газ засъска и полетя към лицето на войника. Чан се обърна, отби сабята, заби юмрук в гърлото на войника и преди Блах да успее да стреля, го блъсна право към него. Отекна изстрел и Чан усети как войникът се сгърчи. Още един изстрел и усети парване — куршумът (или кост) избухна през тялото на войника и го одраска по рамото. Той блъсна умиращия мъж към Блах и се хвърли към вратата.

Но Блах бе направил същото и се изправиха лице в лице. Блах насочи револвера и стреля, докато Чан замахваше с камата към ръката му. Куршумът не улучи, но камата се заби в пръстите на Блах и той изпусна оръжието на земята. Извика гневно и скочи към Чан. Вратата все още беше препречена от металната количка и двамата мъже с шлемовете зад нея. Чан бутна с все сили и ги отблъсна на няколко крачки, но те се съвзеха и също започнаха да бутат, залостиха го в залата. Блах вдигна револвера с лявата си ръка. Графът забързано овързваше димящите маркучи с въже. С внезапен шок Чан видя какво има в количката — капакът на металния сандък се бе отместил от сътресението. Без да мисли, той пусна камата, хвана първото, което му попадна, запокити го към майора и се метна в количката.

Стъклената книга полетя към Блах в мига, когато той натисна спусъка, и куршумът я пръсна. Половината парченца се върнаха към кулата със силата на куршума, удариха се в железните стени и влетяха през вратата към двамата мъже с каските, които отчаяно се хвърлиха встрани. Но другите продължиха да летят от инерцията на самата книга. Граф Д’Орканч беше предпазен от маската, а Анжелик — ако в сегашното й състояние стъклото можеше да има някакъв ефект върху нея — бе защитена от маркучите и от майора, който стоеше право на пътя им. Незащитеното му лице и тяло се покриха с десетки разрези.

Чан надигна глава от количката и видя как майорът се разтърсва от спазми; устата му бе отворена, от дробовете му се надигна отвратителен грачещ вик. Около всяка рана започнаха да се оформят сини петна, разпростираха се, напукваха се, отлюспваха се. Гъргоренето в гърлото му замря в облак розов прах. Майор Блах падна на колене, после се строполи по очи и лицето му се пръсна от удара като глинена чиния със синя глазура.

Залата бе притихнала. Графът бавно се изправи зад масата. Очите му се спряха на Чан, който тромаво слизаше от количката. Графът изкрещя с ярост, която разтърси цялата катедрала. Хвърли се към Чан като огромна бясна мечка. Чан блъсна количката — двамата мъже бяха на четири крака, уплашени, но живи, кожените им престилки ги бяха спасили — право към графа и без да изчака да види резултата, се втурна към стълбите и хукна нагоре.

Подхлъзна се в локва кръв, падна и погледна назад, ръката му търсеше бръснача в палтото му. Двамата мъже с престилките се бяха навели ниско, все още се дърпаха от вратата, на която стоеше граф Д’Орканч, който беше взел пистолета на Блах и се прицелваше в Чан. Чан знаеше, че е останал само един куршум и че след още две стъпала ще е извън обсега на графа, но зад него, на масата, зърна стъклената синя ръка на Анжелик… която помръдна. Чан изкрещя. Ръката на Анжелик се сгъваше, опипваше. Тя хвана няколко маркуча и ги изтръгна, от тях пръснаха струи синя пара. Графът се обърна, а тя ги пусна и измъкна още няколко, изскубна ги като бурени от градина. Докато Д’Орканч се спускаше към ръката й и крещеше нещо на асистентите си, Чан зърна за миг над рамото му ужасяващото лице на Анжелик — очите й още бяха скрити под разместената маска — разкривено от ярост, отворената й уста, езикът и устните й бяха блестящо тъмносини, синьо-белите й зъби тракаха като на животно. Чан се втурна нагоре по стълбите.

След още един завой видя книгата, която беше подпрял на стената в калъфката от възглавницата. Грабна я тичешком, дясната му ръка най-сетне извади бръснача от джоба му. Отдолу чуваше суматоха, тръшна се врата, а после кухненският асансьор отново оживя. След секунди го бе настигнал — силите на Чан вече го напускаха — и после бързо го подмина. Който и да беше горе, щеше да получи предупреждение за идването му много преди Чан да успее да се качи. Дали беше въпрос на секунди преди Бленхайм да прати хората си надолу? Чан упорито продължи да се изкачва. Ако успееше да стигне до мостчето към кабинета на Вандаариф…

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Д’Орканч, който проехтя от залата към сбралата се горе тълпа:

— Не се тревожете! Враговете ни са много и отчаяни, пратили са този убиец да прекъсне работата ни. Но работата не бе спряна! Самите небеса не биха могли да попречат на делата ни! Вижте какво става пред очите ви! Вижте трансформацията!

Чан спря на стълбите, умът му се върна на лицето и ръката на Анжелик. Погледна надолу към виещите се метални дълбини на кулата и чу отвън, като полъх на вятър, как публиката в килиите ахна удивено.

— Виждате ли? — продължи графът. — Тя е жива! Тя ходи. И виждате сами… изключителните й сили…

Тълпата отново ахна — съскащ шепот, прорязан от няколко възклицания — от страх или радост не можеше да се прецени. Отново ахване. Какво ставаше? Сълзите за Анжелик все още пареха лицето му, но не можеше да спре. Наведе се към един наблюдателен отвор и отмести капачето. Беше нелепо да се бави — враговете му всеки момент щяха да се съберат горе, но все пак трябваше да разбере… беше ли жива? Беше ли още човек?

Не я виждаше — сигурно бе прекалено близо до основата на кулата, но виждаше Д’Орканч. Графът се бе обърнал натам, където трябваше да е Анжелик, и беше пристъпил към втората маса и другата кутия с ръчки и стопове. За всяка маса с черни маркучи бе закачена по една такава кутия и Чан осъзна, че и другите две жени ще бъдат преобразени. Погледна неподвижното тяло на третата маса и сърцето му се сви, като си помисли за Маргарет Хук, наранена и горда, как се мята в агония, докато плътта й се стопява на стъкло. Дали сама бе избрала тази съдба, или просто се бе предала на Д’Орканч от отчаяна амбиция, повярвала заради първите трошици власт, които й бе подхвърлил, че неговите цели са в неин интерес?

Тълпата отново ахна и Чан усети как коленете му омекват, хвана се за парапета, за да не падне. Умът му се завъртя така, сякаш някой го бе ритнал в главата, после моментът на гадене отмина и той усети, че се движи — но това бе движение на ума, бързо неумолимо втурване, сякаш насън, през различни сцени една след друга — стая, улица, легло, оживен площад. След това инерцията на мисълта отслабна и се установи на един ясен миг: граф Д’Орканч стои на прага в коженото си палто, облечената му в ръкавица ръка протяга правоъгълник от синьо стъкло. Чан усети как собствената му ръка се протяга към графа, въпреки че знаеше, че се е вкопчила в металното перило, и видя как докосва стъклото — малките деликатни пръсти, които познаваше толкова добре — и усети внезапна еротична тръпка, когато той — когато тя — беше повлечена от спомена, задържан в стъклото, надигащата се невъзможно истинска стимулация, неустоима като опиум и също толкова пристрастяваща, а после бързо и жестоко му бе отнета, преди да успее да разбере чий сладостен спомен е видял и дори какви са били обстоятелствата. Графът прибра картата в палтото си и се усмихна. Това е било запознаването на негодника с Анжелик, Чан го знаеше, и сега Анжелик по някакъв начин прожектираше този интимен момент в ума и тялото на всички в радиус от стотина метра.

Образът напусна ума му с друг спазъм на замайване и той внезапно се почувства празен и жестоко, жестоко сам — ненадейното й присъствие в ума му приличаше на грубо проникване, но когато тя се дръпна, част от него искаше още — защото това бе тя и той усещаше, че това е тя. Анжелик, с която толкова време бе мечтал за такава невъзможна близост. Пребори се с импулса да се върне, да се хвърли в прегръдката на любовта и смъртта. Част от ума му настояваше, че нито едно от двете няма значение, стига да идва от нея.

— Сами усещате силата й! Преживявате истината!

Гласът на графа развали заклинанието. Чан тръсна глава и забърза нагоре.

Стържещият вой отново се надигна и се извиси. Граф Д’Орканч се бе преместил на следващата жена, госпожица Пул, и дърпаше лостовете, за да започне нейната метаморфоза. Шумът на пищящите машини се допълваше от виковете от публиката, защото сега, когато знаеха какво ще видят, те бяха по-склонни да изразяват насърчаването и удоволствието си. Но Чан бе връхлетян от образа на извития гръб на жената, като пръчка, която е огъната до предела си, преди да се строши, и тичаше далеч от тяхното одобрение, все едно бягаше от самия ад.

Нямаше представа къде да търси Свенсон и госпожица Темпъл, но ако искаше да им помогне, трябваше да остане на свобода. Писъкът на тръбите рязко утихна, последван след миг възхитено мълчание от още едно избухване на аплодисменти. И отново графът започна да грачи за сила и трансформация, за истината — всяка нелепа фраза завършваше с още аплодисменти. Устните на Чан се свиха ядосано. Воят на тръбите започна отново — Д’Орканч бе при Маргарет Хук. Чан не можеше да направи нищо. Качи се по още две извивки на стълбата и стигна вратата за моста към кабинета на лорд Вандаариф.

Беше затворена и не помръдваше — бе залостена от другата страна. За последен път ревът на тръбите внезапно утихна и тълпата се развика от удоволствие. И трите жени бяха понесли жестоката алхимия на графа. Не беше намерил Селесте. Беше изгубил Анжелик. Беше се провалил. Прибра бръснача и тръгна нагоре.

Тежката врата се отвори тихо към елегантен светъл вестибюл: стените бяха бели, а подът — от блестящ светъл мрамор. На двайсетина крачки от Чан стоеше стройна жена с тъмна рокля, косата й бе вързана с черна панделка, лицето й бе скрито зад домино от черни пера. Тя му кимна тържествено. Редицата драгуни в червени униформи зад нея, с извадени саби и явно под нейно командване, не помръдваха.

Чан пристъпи на мраморния под. По плочите имаше широка кървава следа — водеше някъде зад жената. Той срещна погледа й. Изражението й бе открито и ясно, макар да не се усмихваше. Чан изпита облекчение — не беше осъзнавал колко му е опротивяло презрителното самодоволство на враговете му, но може би изражението й бе свързано повече с окървавения под, отколкото с него самия.

— Кардинал Чан — каза тя. — Елате с мен, ако обичате.

Чан извади стъклената книга от калъфката за възглавница. Усети как енергията й се надигна към него през върховете на облечените му в ръкавици пръсти, като магнит с обърнат полюс. Стисна я по-здраво и я вдигна, така че жената да я види.

— Знаете какво е това. — Гласът му беше дрезгав и пресипнал. — Не се страхувам да я счупя.

— Сигурна съм в това — каза тя. — Разбрах, че се страхувате от много малко неща. Но тук няма да се реши нищо. Не искам да ви критикувам, но вие наистина не знаете всичко, което се е случило, нито всичко, което е заложено. Сигурна съм, че има много хора, от които искате да получите вест, и знам, че мнозина биха искали да ви видят. Не е ли по-добре да избегнем насилието, доколкото можем?

Светлият изцапан с кръв мрамор под краката й изглеждаше идеална илюстрация на това омразно място и Чан едва се стърпя да не изръмжи.

— Как се казвате? — попита Чан.

— Аз не съм важна, повярвайте ми — каза тя. — Аз съм само пратеник…

Чан се задави жестоко и тя млъкна. Мимолетният ярък образ на Анжелик — неестественият цвят на кожата й, стъклените блестящи индигови дълбини и по-светлата прозрачна небесносиня повърхност — се бе запечатал в ума му, но той не можеше да предаде смислено, с прости думи, внезапното му съкрушително въздействие. Преглътна, намръщи се от болка и отново плю. Махна с дясната си ръка, стиснал юмрук от яд при мисълта, че такова отвратително нещо бе направено за забавление на толкова много — толкова много уважавани — зрители.

— Видях това велико дело — изсъска той. — Нищо, което ще кажете, няма де ме разколебае.

Вместо отговор жената направи крачка встрани и му махна да я последва. При движението й драгуните се разделиха и бързо се строиха от двете й страни, оформяйки коридор. На десетина метра зад тях Чан видя как още една редица се раздели със същото отчетливо тропане на ботуши покрай отворената арка, която водеше навътре в къщата.

Откъм кулата зад него долиташе приглушен рев — зрителите в килиите викаха, но преди дори да се запита защо, коленете му се подкосиха от внезапното дълбоко въздействие на друго видение което връхлетя ума му. За негов вечен срам той се изправи пред самия себе си, с бастун в ръка, наконтен, доколкото можеше, овехтяла суета, с изражение на зле прикрит глад, посягаше да поеме малката ръка, протегната към него… протегната, сега знаеше (и сега чувстваше), с безразличие и пренебрежение. Зърна себе си за един кратък невъзможно остър миг през очите и сърцето на Анжелик и остана открит в ума й като жалка останка от предишен живот, който тя винаги бе ненавиждала с всяка частица от съществото си.

Видението изчезна и той се олюля. Вдигна очи и видя, че драгуните се съвземат, примигват и отново заемат военните си стойки, видя, че и жената тръска глава. Тя го погледна със съжаление, но не промени внимателното си изражение. Отново махна на Чан да тръгне с нея.

— Ще бъде най-добре, Кардинал Чан — каза, — да излезем извън обсега.

Вървяха в мълчание. Драгуните се бяха строили пред и зад тях. Лудо биещото сърце на Чан още не се бе отърсило от горчивото въздействие на видението на Анжелик, най-нежните му спомени сега бяха очернени от съжаление, докато не видя жената да поглежда към книгата в ръцете му. Той не каза нищо. Беше в плен на гнева и отчаянието, физически бе развалина, с всяка стъпка умът му затъваше по-дълбоко в жлъчен фатализъм. Не можеше да погледне някой войник, жената или охранените лица на прислужниците, които го зяпаха, докато минаваше покрай драгуните, без да репетира в ума си най-бързия и най-жесток ъгъл на нападение с бръснача.

— Мога ли да ви попитам откъде взехте това? — попита жената. Гледаше книгата.

— От една стая — отвърна отсечено Чан. — Беше вцепенила дамата, на която бе дадена. Когато я намерих, тя не осъзнаваше, че един войник се опитва да я изнасили.

Каза го с възможно най-рязък тон. Жената с черната маска с пера не трепна.

— Може ли да попитам какво направихте?

— Освен че взех книгата ли? — попита Чан. — Не си спомням точно. Да не би да ви е грижа?

— Толкова ли е странно?

Чан спря, гласът му стана необичайно груб:

— От това, което видях, мадам, е невъзможно!

Драгуните спряха заради тона му, ботушите им изтропаха в унисон върху мраморния под, сабите им се вдигнаха. Жената вдигна ръка да мируват.

— Разбира се, сигурно е много разстройващо. Зная, че работата на графа е трудна — и да си я представи човек, и да я понесе. Аз, разбира се, съм преминала Процеса, но той не е нищо в сравнение с това… което трябва да сте видели… в кулата.

Изражението й бе напълно разумно, дори състрадателно — Чан не можеше да го понесе. Той махна ядосано към оплескания с кръв под зад тях.

— Какво е станало там? Някаква трудна работа ли? Поредната екзекуция?

— Вашите ръце, Кардинале, също са покрити с кръв — имате ли право да говорите?

Чан нямаше какво да каже на това.

— Не мога да ви кажа какво е станало тук — продължи тя. — Аз бях другаде в къщата. Но това несъмнено подчертава и за двама ни колко са сериозни нещата.

Устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Да вървим — каза тя. — Закъсняваме…

— Къде? — попита Чан.

— Където ще намерите отговор на въпросите си, разбира се. Вие не сте центърът на това дело.

Преди Чан да успее да отговори, от коридора пред тях се чу груб глас.

— Госпожо Стърн! Госпожо Стърн! — викаше полковник Аспиш. — Къде е господин Бленхайм? Търсят го спешно!

Жената се обърна, а редицата драгуни се разстъпи, за да пропусне офицера си, който се приближи начело на друг отряд. Куцаше. Направи се, че не забелязва Чан, и нарочно впери поглед в жената.

— Скъпи полковник Аспиш… — започна тя, но той грубо я прекъсна:

— Къде е господин Бленхайм? Търсят го. Не може да има закъснения!

— Не зная. Пратиха ме да взема…

— Знам — прекъсна я Аспиш, сякаш ако не й позволеше да произнесе името на Чан, щеше да заличи факта, че го е наел. — Но толкова се забавихте, че ме помолиха аз да ви взема. — Обърна се към войниците, които бяха дошли с него, посочи стаите отстрани и нареди: — По трима във всяко крило — бързо. Трябва да го намерим!

Войниците хукнаха. Аспиш — избягваше да поглежда към Чан — застана от другата страна на жената, като й предложи ръката си: Чан си помисли, че това е по-скоро за да помогне на накуцването си, а не на дамата. Запита се какво се е случило с крака на полковника и от това му стана малко по-добре.

— Има ли причина този да не е окован или мъртъв? — попита полковникът колкото можеше по-любезно, за да скрие раздразнението си, че изобщо се налага да пита.

— Нямам такива нареждания — отговори госпожа Стърн, която, Чан го осъзна чак сега, едва ли бе повече от трийсетгодишна.

— Той е невероятно опасен и безскрупулен.

— Така ми казаха. И все пак — тя се обърна към Чан със странно безразлично изражение — той всъщност няма избор. Единственото, което може да помогне на Кардинал Чан — дори само за да успокои душата му — е информацията. Водим го при нея. Освен това нямам желание да изгубя книга в ненужна битка, а у Кардинала има една.

— Информация, а? — ухили се презрително Аспиш. — За какво? За курвата му? За онзи глупак Свенсон? За…

— Млъкнете, полковник — изсъска тя, загубила търпение.

Чан беше щастлив и доста изненадан да види как Аспиш отстъпи и недоволно изсумтя. И млъкна.

Балната зала бе наблизо. Беше логично да я използват за друго събиране — може би публиката от голямата зала вече бе там заедно с останалите. Със свито сърце Чан изведнъж се запита дали след като не я бе намерил в голямата зала, госпожица Темпъл не е отведена в театъра. Дали я бе подминал толкова отблизо и навреме, че бе чул овациите за нейното погубване?

Тропотът на ботушите на драгуните заглушаваше другите звуци в къщата. Чан се питаше дали собствената му екзекуция ще е основната атракция. Щеше да счупи книгата над собствената си глава, преди да позволи това да се случи. По всичко изглеждаше, че този край е достатъчно бърз и еднакво ужасяващ както за зрителите, така и за умиращия. Така поне щеше да преобърне стомасите на екзекуторите си в сетния си миг.

Усети, че госпожа Стърн го гледа, и наклони глава в подигравателна покана да заговори, но тя за първи път се поколеба.

— Бих… ако може… бих била благодарна, защото бях заета другаде, ако ми кажете какво видяхте при графа… там долу…

Чан едва се сдържа да не я зашлеви.

— Какво видях ли?

— Питам, защото не зная. Госпожа Марчмур и госпожица Пул — познавах ги, знам, че те са преминали през… че великото дело на графа…

— Те по свое желание ли отидоха при него? — попита настоятелно Чан.

— О, да — отвърна госпожа Стърн.

— А вие защо не го направихте?

Тя се поколеба само за миг.

— Аз… имам свои отговорности за тази вечер…

Прекъсна я властното изсумтяване на Аспиш, явно предупреждение за тази тема на разговор или за разговорите с Чан изобщо.

— Вместо вас там беше Анжелик.

— Да.

— По своя воля?

Госпожа Стърн се обърна към Аспиш, преди той да успее да изсумти отново, и се сопна:

— Полковник, замълчете! — И пак погледна Чан. — И моят ред ще дойде. Но доктор Свенсон сигурно ви е казал — да, зная кой е той, както зная и коя е Селесте Темпъл — какво се е случило с жената в Института. Дори чух, че вие също сте били там, дори може би сте отговорен. Не казвам, че е било нарочно — добави бързо тя, когато Чан отвори уста да възрази, — а просто, че добре знаете, че състоянието й е било тежко. Според графа това бе единственият й шанс.

— Шанс за какво? Вие не видяхте в какво се превърна!

— Така е…

— Тогава не трябва да говорите за това — почти извика Чан.

Аспиш се изсмя злорадо.

— Какво ви е толкова забавно, полковник? — изръмжа Чан.

— Вие сте ми забавен, Кардинале. Момент.

Аспиш спря, извади тънка черна пура и я запали. Погледна Чан със злобна усмивка и продължи:

— Разбирате ли, бяхте ми представен като човек с безгранична поквара — тип без скрупули и съвест, готов да преследва и убива срещу заплащане. А сега какво виждам — в сетните ви часове, когато от живота ви не е останало нищо — човек, привързан към една курва, която мисли за него колкото за това какво е закусвала вчера, който работи в съюз — той, вълкът единак! — с един малоумен доктор и още по-малоумно момиче. Или е по-точно да кажа „стара мома“? На колко е тя — на двайсет и пет? И единственият мъж, който би я взел, се е опомнил и я е захвърлил като дърта кранта!

— Значи са живи? — попита Чан.

— О, не съм казал такова нещо. — Аспиш се изсмя подигравателно.

— Сигурно знаете, полковник, че току-що убих майор Блах и трима от хората му — а може и петима, нямах време да проверя. Ще ми достави също такова удоволствие да убия и вас.

Аспиш изпръхтя презрително.

— Знаете ли, госпожо Стърн — Чан заговори достатъчно високо, та всички драгуни да го чуят добре, — как се запознах с полковника? Сега ще ви кажа…

Аспиш изръмжа и посегна към сабята си. Чан вдигна книгата високо над главата си. Двете редици драгуни вдигнаха оръжията си. Госпожа Стърн застана между тях с широко отворени очи.

— Полковник, Кардинале, това не бива да става…

Чан не й обърна внимание, гледаше свирепо изпълнените с омраза очи на Аспиш.

— Запознах се с подполковника, когато той ме нае, за да неутрализирам, тоест да убия неговия командир, полковник Артър Трапинг, командир на Четвърти драгунски полк.

Думите му бяха посрещнати с мълчание, но въздействието им върху войниците беше осезаемо като шамар. Очите на госпожа Стърн бяха ококорени — тя също бе познавала Трапинг. Обърна се към Аспиш и започна колебливо:

— Полковник Трапинг…

— Това е нелепо! Какво друго ще кажете, за да ме опозорите пред хората ми? — извика Аспиш с изражение на накърнена чест — Чан трябваше да признае, доста правдоподобно. Но Аспиш, който беше сляп егоцентрик, сигурно вече бе убедил сам себе си, че никога не е сключвал договор за убийство. — Вие сте всеизвестен лъжец, негодник и убиец…

— Кой го уби все пак, полковник? — подигравателно попита Чан. — Разбрахте ли? Колко още ще живеете, преди да направят същото и с вас? Колко време ще ви купи продажбата на честта ви? Повикаха ли ви да присъствате, когато хвърлиха трупа му в реката?

Аспиш извика и извади сабята си, но Чан изблъска госпожа Стърн настрани и заби юмрук в гърлото му. Полковникът залитна, вдигнал ръка към шията си, давеше се. Чан бързо се дръпна към госпожа Стърн и вдигна ръце, че се предава, а госпожа Стърн викна на драгуните, които явно бяха готови да посекат Чан:

— Спрете!

Драгуните се поколебаха, а тя се обърна към Чан и Аспиш.

— Кардинале, вие ще мълчите! Полковник Аспиш, дръжте се като джентълмен! Продължаваме веднага. Ако правите още глупости, не отговарям какво ще стане с вас!

Чан кимна. Властното й държане го изненада. Тя сякаш го беше призовала изотвътре, като автоматичната реакция на обучен войник — но това бе емоция, сила на характера, позволяваща на жена, която не разбира нищо от командване, да поеме контрола над двайсет опитни войници — и то пред командира им. За пореден път истинското въздействие на Процеса го остави слисан и обезпокоен.

Продължиха мълчаливо, като заобиколиха кухните. Чан поглеждаше през всички отворени врати и арки, покрай които минаваха, търсеше следи от Свенсон или госпожица Темпъл, или някаква възможност да избяга. Мимолетното удоволствие да дразни Аспиш беше отлетяло и умът му отново се измъчваше от съмнения. Ако успееше да строши книгата към редицата драгуни и после да се втурне през пролуката, която щеше да се отвори, щеше да има шанс, но беше безсмислено, ако не знаеше накъде да отиде. Най-вероятно щеше да се натъкне на друга група войници или недоброжелателна тълпа привърженици. Щяха да го накълцат на парчета, без изобщо да се замислят.

Чу някой да тича след тях и се обърна — беше един от драгуните, които Аспиш бе пратил да намерят Бленхайм. Докладва, че Бленхайм все още не е открит и че другите групи претърсват вътрешните стаи. Аспиш кимна отсечено и попита:

— Къде е капитан Смайт?

Войникът не знаеше.

— Намерете го! — сопна се Аспиш, все едно още от самото начало бе наредил да търсят Смайт и войникът беше невъзможно тъп.

— Сигурно е навън и проверява часовите. Доведете ми го веднага!

Драгунът отдаде чест и хукна. Аспиш не каза нищо повече и продължиха.

На няколко пъти им се наложи да изчакват минаването на групи гости — Чан предположи, че вървят към балната зала. Бяха облечени официално и носеха маски, повечето бяха усмихнати и нетърпеливи — приличаха на двамата мъже, които бе подслушал в стаята — и разглеждаха войниците и тримата между тях — Чан, Аспиш и госпожа Стърн — като да бяха някаква странна алегорична загадка, която трябваше да решат: войникът, дамата и демонът. Чан се стараеше да гледа злобно всички, които го зяпаха прекалено дълго, но с всяка следваща среща все повече усещаше изолацията, в която беше, и виждаше крайната степен на самонадеяността си изобщо да дойде в Харшморт… и очакващата го участ.

Приближиха се до нисък човек с дебело наметало и тъмни очила, през гърдите му бе преметнат странен патрондаш, от който висяха двайсетина метални шишенца. Той вдигна ръка, за да ги накара да спрат. Аспиш се освободи от ръката на госпожа Стърн и закуцука напред. Заговори тихо, но Чан успя да го чуе:

— Доктор Лоренц! — прошепна полковникът. — Нещо не е наред ли?

Доктор Лоренц не споделяше същата нужда от дискретност. Заговори с остър тон, насочен както към Аспиш, така и към жената:

— Искам няколко от хората ви. Шестима ще ми свършат работа. Нямам и минута за губене.

— Искате? — сопна се Аспиш. — И защо ще искате моите хора?

— Защото нещо се случи на тези, които бяха определени да ми помагат — излая Лоренц. — Не е толкова трудно да се сетите!

И посочи един отворен вход зад себе си. На рамката имаше кървав отпечатък и дупка, явно от куршум.

Аспиш отдели шестима мъже от първата редица и закуцука с тях към входа. Лоренц не ги последва, едната му ръка небрежно барабанеше по висящите шишенца. Вниманието му многозначително се установи върху книгата, която Чан държеше под мишница.

— Знаете ли коя е тази? — Въпросът бе отправен към госпожа Стърн, но погледът му не се откъсваше от стъклената книга.

— Не зная. Кардинала ми каза, че я е взел от някаква дама.

— Аха — отвърна Лоренц. — С маска с мъниста? — Чан не отговори. Лоренц облиза устни и кимна сам на себе си. — Лейди Мелант и лорд Актън. И капитан Хейзълхорст. И, струва ми се, първоначално самата госпожа Марчмур. Ако не се лъжа. Доста важен том.

Аспиш се върна начело на хората си, шестимата носеха явно тежка носилка, покрита с платно.

— Отлично — заяви Лоренц. — Благодаря ви. Насам. — И посочи на войниците една врата на отсрещната стена на коридора.

— Няма ли да се присъедините към нас? — попита Аспиш.

— Няма време — отговори Лоренц. — Изгубих ценни минути с това. Ако изобщо се прави нещо, трябва да се направи веднага, запасите ни от лед се изчерпаха!

И тръгна след войниците.

Предната редица драгуни бе намаляла от десетима на четирима. Ако се прицелеше точно, Чан можеше да ги обезвреди всичките и да си отвори път… но накъде? Гледаше гърбовете на войниците и си представяше как ще се строши книгата… а после се сети за Рийвс и за деликатния си съюз с капитан Смайт. Какво му бяха направили драгуните? Как щеше да се изправи пред Смайт, след като убиеше негови хора по толкова ужасен начин? Ако нямаше друг изход, нямаше да се колебае… но ако наистина нямаше как да се измъкне, защо изобщо да се занимава с драгуните? Щеше да задържи книгата — било като средство да убие колкото може от главните в Кликата — Розамунд или графа, — било за да я използва да се пазари, ако не за собствения си живот, то поне за живота на Свенсон или на Селесте. Трябваше да се надява, че те са живи.

Балната зала бе пълна с хора. В средата, застанали като монарси на един издигнат подиум, бяха некоронованите глави на Кликата: графиня ди Лакер-Сфорца, заместник-министър Харалд Крабе и Франсис Сонк с удовлетворително омотана в бинтове ръка. До тях бяха принцът с хер Флаус, с маска и очевидно вече в състояние да си стои на краката, а между тях, увиснала с усмивка на ръката на принца, стоеше стройна руса жена с бели дрехи и бяла маска с пера.

— Много добре свършена работа, Каролин — каза графинята. — Можете да се върнете към задълженията си.

Госпожа Стърн се поклони и бързо се отдалечи. Чан остана сам пред съдниците си.

— Кардинал Чан… — започна графинята.

Кардинал Чан се изкашля и се изплю, алената храчка прелетя половината разстояние до подиума. През тълпата премина оскърбен шепот. Чан видя как драгуните нервно се спогледаха, когато гостите зад гърбовете им започнаха бавно да пристъпват напред.

— Графиньо — каза Чан, отвръщайки на поздрава й. Гласът му бе неприятно дрезгав. Погледът му обходи останалите на подиума. — Господин министър, господин Сонк, ваше височество…

— Искаме тази книга — заяви Крабе. — Оставете я на пода и се отдръпнете от нея.

— А после какво? — попита Чан с подигравателна усмивка.

— После ще бъдете убит — отговори Сонк. — Но убит милостиво.

— А ако не го направя?

— Тогава това, което вече видяхте, ще бъде тривиален пролог към болката ви — отговори графинята.

Чан огледа тълпата наоколо и драгуните. Все още нямаше и следа от Смайт, Свенсон или Селесте. Чувстваше остро разкоша на балната зала: кристала, блестящия под, фините дрехи на маскираните, които контрастираха с неговия мръсен външен вид. Знаеше, че за тези хора състоянието на дрехите и тялото му са категоричен показател за нисшата му каста. И това го натъжаваше и за Анжелик — на това място тя беше същият роб като него, същият екземпляр добитък. Защо иначе тя първа бе претърпяла гнусната трансформация — защо я бяха отвели в Института преди това? Защото нямаше значение дали ще умре. При все това тя не виждаше тяхното презрение, както не виждаше и него (това не беше вярно, защото тя, разбира се, го виждаше, но просто отхвърляше това, което виждаше), нито виждаше отвъд отчаяната си амбиция истината за това как я бяха използвали. А после Чан се сети за изтъкнатите личности, които бе намерил, паднали върху стъклените книги в усамотението на стаите, и за Робърт Вандаариф, вече автомат, който пишеше ли, пишеше. Презрението на Кликата не спираше до тези с по-ниско потекло или недостатъчно високо обществено положение.

Трябваше да признае, че имаше равнопоставеност на злоупотребите.

И все пак Чан се ухили на надменността и гнева, които стигаха до него през обръча несигурни драгуни. Всички гости бяха получили възможността да ближат подметките на Кликата и сега се натискаха за тази привилегия. Кои бяха те, че така лесно бяха заслепили толкова много хора?

Замисли се с горчивина, че половината работа на Кликата вече е била свършена — изгарящата амбиция, която течеше сред привържениците им, винаги бе дебнела в сенките на живота им и гладно бе чакала шанса да излезе напред. Това, че шансът беше честен като стръв на кукичка, не хрумваше на никого — те бяха прекалено заети да се поздравяват, че са я налапали.

Вдигна стъклената книга, за да я видят всички. По някаква причина движението, когато вдигна ръката си, упражни натиск върху кипящите му дробове и той избухна в пристъп мъчителна кашлица. Изплю се отново и избърса окървавената си уста.

— Заради вас ще трябва да чистим пода — отбеляза графинята.

— Предполагам, че е много невъзпитано от моя страна, че не умрях в министерството — дрезгаво отговори Чан.

— Да, ужасно невъзпитано. Но вие се доказахте като достоен противник. — Тя му се усмихна. — Не сте ли съгласен, господин Сонк? — попита тя и поне Чан знаеше, че се подиграва на нараняването на Сонк.

— Така е! Кардинал Чан илюстрира трудната задача, пред която сме изправени — решителната битка, за която трябва да се приготвим — отговори Франсис Сонк високо, така че да го чуят и в най-отдалечения край на залата. — Срещу идеята, която сме прегърнали, ще се опълчат с цялата упоритост на човека, когото виждате пред вас. Не го подценявайте — и не подценявайте своите уникални качества, своята мъдрост и своята храброст.

При това откровено ласкателство към тълпата Чан изсумтя и се запита защо Крабе се занимава с политическите речи, а не мазно красноречивият Сонк. Спомни си проснатото тяло на Анри Сонк — съвсем скоро Франсис Сонк щеше да е по-влиятелен от петима като Харалд Крабе, взети заедно. Крабе трябва да го бе усетил, защото пристъпи напред и също се обърна към публиката:

— Дори тази вечер този човек извърши убийства — прекалено много, за да ги изброим! — в опита си да унищожи нашата мисия. Той уби наши войници, оскверни наши жени — като дивак проникна в нашето министерство и в тази къща! И защо?

— Защото ти си лъжлив сифилитичен…

— Защото — Крабе лесно надвика пресипналия Чан — ние предлагаме идея, която ще разруши задушаващата хватка, в която този човек — и тайните му господари — ви държат, за да ви подхвърлят огризки, докато печелят от вашите усилия и вашите достойнства! Ние казваме, че това трябва да спре — и ето го убиеца, когото са пратили срещу нас!

Тълпата избухна в хор гневни викове и Чан за пореден път осъзна, че изобщо не разбира хората. За него думите на Крабе бяха също толкова нелепи и сервилни като тези на Сонк, също толкова открито ласкателни и фалшиви. И въпреки това всички виеха за кръвта му. Драгуните отстъпваха пред натиска на тълпата. Видя как Аспиш — блъскаха го в гърба — погледна нервно към подиума и после с изпълнени с гняв очи към него, все едно той беше виновен.

— Скъпи приятели… моля ви! Моля ви, момент! — Сонк се усмихваше, вдигнал здравата си ръка. Виковете веднага утихнаха. Контролът бе смайващ. Чан се съмняваше, че тези хора са преминали Процеса — просто не беше имало достатъчно време. Не можеше да разбере толкова единодушен отговор от нетренирана (или негерманска) група.

— Скъпи приятели — повтори Сонк, — не се тревожете. Този човек ще си плати… и ще си плати скъпо. Трябва само да определим как.

— Оставете книгата, Кардинале — каза графинята.

— Ако някой тръгне към мен, ще я счупя в красивото ви личице!

— Наистина ли?

— За мен ще е удоволствие.

— Толкова дребнаво, Кардинале. Мнението ми за вас спада.

— Тогава се извинявам. Ако това ще помогне, бих избрал да ви убия не защото вие със сигурност вече сте ме убили със стъклото в дробовете ми, а защото наистина сте най-смъртоносният ми противник. Принцът е глупак, вече победих Сонк, а заместник-министър Крабе е страхливец.

— Колко сте дързък — отговори тя, без да успее да потисне леката си усмивка. — Ами граф Д’Орканч?

— Той твори изкуството си, но вие определяте насоката на това изкуство, така че в крайна сметка той е ваше творение. Вие дори плетете интригите си срещу съюзниците си — някой от тях знае ли какво бе възложено на господин Грей?

— На господин… кой? — Усмивката на графинята изведнъж застина.

— О, стига! Не се правете на света вода ненапита. Господин Грей. От Института. Беше с вас в министерството, когато хер Флаус получи дара на Процеса. — И кимна към пълния мекленбургец, който въпреки изпълненото си със съмнение изражение също кимна. Преди графинята да успее да отговори, Чан продължи високо:

— Предполагам, че вие сте възложили задачата на господин Грей. Защо иначе щях да го открия дълбоко в тунелите на затвора да бърника пещите на графа? Нямам представа дали е свършил каквото сте искали от него. Убих го, преди да успеем да си поприказваме.

Трябваше да й го признае — думите още не бяха излезли от устата му, а тя се обърна към Крабе и Сонк с убийствено сериозно съскане:

— Вие знаехте ли за това? Вие ли пратихте Грей да прави нещо?

— Не, разбира се — прошепна Крабе. — Грей отговаря пред вас…

— Графът ли е бил? — изсъска тя дори още по-ядосано.

— Грей отговаряше пред вас — повтори Сонк; зад премерения му тон умът му явно работеше.

— Тогава защо е бил в тунелите? — попита графинята.

— Сигурен съм, че не е бил — каза Сонк. — Сигурен съм, че Кардинала лъже.

Обърнаха се към него. Но преди тя да успее да отвори уста, Чан извади ръка от джоба си.

— Това е неговият ключ! — извика високо и хвърли тежкия железен ключ на пода пред подиума.

Ключът, естествено, можеше да е на всеки, но постигна желания ефект и Чан се ухили с мрачно задоволство. Отдавна знаеше, че малко неща са по-опасни от човек, който не може да се спаси, и се възползваше от възможността да посее колкото може повече раздор в тези последни обречени мигове. Хората на подиума мълчаха, тълпата също, но той бе сигурен, че в нея вече плъзват съмнения.

— Какво е правел там? — започна Крабе.

— Отворете вратите! — извика графинята. Гласът й проряза залата като бръснач.

Какво ли беше подготвила?

Вратите зад гърба му се отвориха и се чуха ахвания и дори тревожни викове. Чан погледна ликуващото лице на графинята с омраза и се обърна.

Тълпата се отдръпваше да направи път на граф Д’Орканч, който бавно вървеше към него. В лявата си ръка държеше черна кожена каишка, закачена с метална халка към кожения нашийник на жената, която вървеше след него. Гърлото на Чан се сви.

Анжелик беше гола, вървеше бавно, очите й блуждаеха из залата, без да гледат нещо определено, сякаш виждаше всичко за първи път. Вървеше бавно, но без свян, естествено като животно. Тялото й бе блестящо синьо, индиговите му дълбини трептяха, повърхността му бе гладка като вода, податлива, но въпреки това някак скована. На Чан му се стори, че всяко движение изисква съзнателната й мисъл и подготовка. Беше красива и неземна и Чан не можеше да откъсне поглед от нея — тежестта на гърдите й, идеалните пропорции на гръдния кош и сочните извивки на бедрата й. Освен косата — лъскави черни къдрици — по тялото на Анжелик нямаше никакви косми — липсата на вежди като че ли отваряше лицето й като на някаква безизразно блажена средновековна мадона, а в същото време голите й полови органи бяха едновременно невъзможно невинни и безсрамни.

Само бялото на очите й бе светло. Очите й се спряха на Чан.

Графът подръпна каишката и Анжелик тръгна напред. Балната зала бе притихнала и Чан чуваше всяка нейна стъпка по излъсканото дърво. Погледна Д’Орканч и видя в очите му омраза. Погледна към подиума: на лицата на Крабе и Сонк бе изписан шок, но графинята, макар и разтревожена, гледаше съратниците си така, сякаш преценяваше объркването им. Чан пак погледна Анжелик.

И тогава тя заговори.

— Кардинал Чан — каза тя, произнасяше всяка сричка внимателно, както винаги… но гласът й бе различен, по-тих, по-наситен, сякаш половината от това, което го бе съставяло, се бе изпарила.

Устните й не се движеха — можеха ли да се движат? — и той с ужас осъзна, че думите й са само в главата му.

— Анжелик… — Гласът Му беше шепот.

— Свършено е, Кардинале… знаеш го… погледни ме.

Той се мъчеше да направи друго, каквото й да е. Не успя. Тя идваше все по-близо.

— Бедният Кардинал… толкова много ме желаеше… аз също желаех много… не помниш ли?

Думите разцъфваха в ума му като ярки цветя… той усети как присъствието й го завладява и как проектираните й мисли заместват собствените му сетива.

Вече не беше в залата.

Стояха на брега на реката, загледани в сивата вода по здрач. Бяха ли правили такова нещо? Да, той знаеше, веднъж — веднъж се бяха срещнали случайно на улицата и тя му бе позволила да я изпрати до публичния дом. Спомняше си този ден ясно дори когато го преживяваше отново чрез нейния прехвърлен в главата му спомен. Той й говореше — думите му бяха безсмислени, — искаше да й каже нещо, с което да я достигне, разказваше й историите на къщите, покрай които минаваха, за смелите си подвизи, за истинския живот на брега на реката. Тя не бе казала почти нищо. Тогава той се питаше дали не е заради езика — акцентът й все още бе силен, но сега, смазващо, с мислите й в главата си, разбра, че тя просто не бе искала да говори и че целият този епизод изобщо не е бил свързан с него. Тя се бе съгласила да вървят заедно — дори нарочно се беше сблъскала с него на улицата, — за да избяга от друг ревнив клиент, който я следваше чак от Съркъс Гардън. Почти не бе слушала какво й говори, усмихваше се учтиво, кимаше на глупавите му истории и искаше единствено да свърши… докато не бяха спрели за малко на кея, загледани във водата. Чан бе замълчал, а после спокойно бе заговорил за това как реката се влива в безкрайното море — като бе отбелязал, че дори те, с незначителния си живот, тук, на това място, в този момент, всъщност могат да кажат, че са на границата на мистерията.

За този образ на възможно бягство, за това неволно ехо на собствения й необятен бленуван живот, толкова далечен… тя му беше благодарна. Беше запомнила този момент и му предлагаше, тук, накрая, поне тази благодарност.

Кардинал Чан примигна. Гледаше пода пред лицето си. Беше паднал на четири крака, от устата му се точеше кървава лига. Полковник Аспиш се бе надвесил над него, стъклената книга бе в ръцете му. Анжелик стоеше до граф Д’Орканч, погледът й беше стъклен. Графът кимна към подиума и Чан се насили да се обърне. Тълпата до подиума отново се раздели, за да направи път на госпожа Стърн, която водеше за ръка дребна жена в бяла копринена роба. Чан тръсна глава — не можеше да мисли — жената в бяло… познаваше я… примигна отново и избърса уста. Робата беше прозрачна, прилепваше плътно по тялото й… краката й бяха боси… маска от бели пера… коса с цвят на кестени, на букли от двете страни на лицето. Чан с усилие се надигна на колене.

Отвори уста да каже нещо, но тогава госпожа Стърн посегна и свали маската с перата от лицето й.

Госпожица Темпъл. Белезите на Процеса ясно се виждаха около сивите й очи, бяха изгорили линия върху носа й.

Чан се опита да каже името й. Устата не го слушаше.

Полковник Аспиш мина зад него. Силата на удара така завъртя стаята, че Чан се запита, в последния миг преди тъмнината, дали не са му отсекли главата.