Стъкленият ключ

1

Мисис Медвиг отвори външната врата.

— Нед! — извика тя. — Ти луд ли си? Да скитосваш в такава нощ! А едва си излязъл от болницата!

— Нали в таксито не тече — отговори той, но усмивката му беше вяла. — Тук ли е Пол?

— Излезе само преди половин час, мисля, че отиде в клуба. Но влез де, влез.

— Опал в къщи ли си е? — попита той като затвори вратата и тръгна след нея през вестибюла.

— Не. Шляе се някъде от сутринта.

Нед Бомонт се спря на вратата на всекидневната.

— Не мога да остана — каза той. — Ще притичам до клуба да потърся там Пол. — Гласът му не беше твърде спокоен.

Старата жена се извърна бързо към него.

— Дума да не става! — сгълча го тя. — Погледни се, ще простинеш. Седни до камината, ще ти донеса нещо горещо за пиене.

— Не мога, майко — възрази той. — Имам да ходя на много места.

Сините й очи, които не издаваха възрастта, светнаха и се оживиха.

— Кога те изписаха от болницата? — попита тя.

— Току-що.

— Ти си избягал — каза тя укорително. Сянка помрачи ясните й сини очи. Тя пристъпи към Нед Бомонт и приближи лицето си до неговото: бяха почти еднакви на ръст. Сега гласът й беше дрезгав, сякаш излизаше от засъхнало гърло. — Нещо във връзка с Пол ли? — Сянката в очите й явно изразяваше страх. — И Опал?

Гласът му едва се чуваше:

— Нещо, за което трябва да говоря с тях.

Тя докосна бузата му малко свенливо с костеливите си пръсти и рече:

— Ти си добро момче, Нед.

Той я обгърна с едната си ръка.

— Не се безпокой, майко. Няма нищо страшно, можеше да бъде и по-лошо. Само… ако Опал се прибере, задръж я… ако можеш.

— А не можеш ли да ми кажеш какво е, Нед? — попита тя.

— Не сега и… ъ-ъ… по-добре да не разберат, че мислиш за лошо.

2

Нед Бомонт прекоси пет пресечки под дъжда и стигна до една дрогерия. Използва телефона там, първо, за да повика такси, а после набра два номера и попита за мистър Метюз. Мистър Метюз не се яви на телефона.

Набра друг номер и потърси мистър Ръмсън. След малко заговори:

— Здравей, Джек, тук е Нед Бомонт. Зает ли си?… Чудесно. Виж какво. Искам да разбереш дали момичето, за което си говорихме, е ходило днес при Метюз от „Обзървър“ и ако е ходило, какво е правило след това… Точно така, Хел Метюз. Опитах се да се свържа с него по телефона в редакцията и в дома му, но все безуспешно… Е, гледай да действаш тихомълком, но разбери тази работа колкото може по-бързо… Не, не съм в болницата. Ще си бъда вкъщи. Знаеш номера ми… Да, Джек. Чудесно, благодаря, и ми звъни по възможност по-често… Довиждане.

Излезе, отиде при чакащото такси, качи се на него и каза на шофьора адреса си, но след пет-шест пресечки почука с пръсти на предното стъкло и даде на шофьора друг адрес.

Скоро таксито спря пред ниска сивкава къща в средата на полегата, добре окосена морава. „Чакай“ — каза Нед Бомонт на шофьора и слезе.

Когато позвъни, външната врата на сивкавата къща се отвори и пред него застана червенокоса прислужница.

— Тук ли е мистър Фар? — запита я той.

— Ще проверя. За кого да доложа?

— За мистър Бомонт.

Окръжният прокурор влезе в приемната с протегнати ръце. Червендалестото му, обикновено свирепо лице, сега беше разтегнато в усмивка.

— Чудесно, чудесно, Бомонт, много ми е приятно — заговори той, втурвайки се към своя посетител. — Е, дай ми палтото и шапката си.

Нед Бомонт се усмихна и поклати глава.

— Не мога да остана — каза той. — Отбих се само за секунда пътьом от болницата към къщи.

— Значи отново си във форма? Великолепно!

— Чувствам се горе-долу добре — каза Нед Бомонт. — Има ли нещо ново?

— Нищо особено. Ония типове, дето са те малтретирали, още са на свобода… крият се някъде… но щети хванем.

Нед Бомонт изкриви нехайно уста.

— Нали не съм умрял, а и те не се опитваха да ме убият: можете да им лепнете само обвинение за физическо насилие. — Той гледаше Фар малко сънливо. — Има ли още от ония послания с трите въпроса?

Окръжният прокурор се изкашля.

— Ъ-ъ… да, сега си спомням, получиха се още едно или две.

— Точно колко? — запита Нед Бомонт. Гласът му беше вежливобезразличен. Крайчетата на устните му бяха привдигнати леко в ленива усмивка. В очите му проблясваше весела искрица, но бяха приковани в очите на Фар.

Окръжният прокурор отново се изкашля.

— Три — отговори той неохотно. Но миг след това очите му се оживиха. — Чу ли за великолепния митинг, който уредихме в…

Нед Бомонт го прекъсна.

— Все в същия дух ли бяха? — попита той.

— Ъъ… повече или по-малко. — Окръжният прокурор облиза устни и в погледа му започна да се промъква умолителен израз.

— Колко повече… или по-малко?

Очите на Фар се преместиха от очите на Нед Бомонт към вратовръзката му, а после настрана, към лявото му рамо. Той помръдна неопределено устни, но не пророни нито звук.

Сега усмивката на Нед Бомонт беше явно злорада.

— И във всички се казва, че Пол е убил Тейлър Хенри, нали? — запита той със сладникав глас.

Фар скочи, лицето му стана светлооранжево от вълнение, очите му се впиха уплашено в очите на Нед Бомонт.

— Не говори така, Нед! — изпъшка той.

Нед Бомонт се засмя.

— Нервите ти са изопнати, Фар — каза той със същия сладникав глас. — Трябва да се пазиш, иначе няма да издържиш. — Лицето му стана сериозно. — Говорил ли ти е Пол за това? Имам предвид твоите нерви.

— Н-не.

Нед Бомонт пак се усмихна.

— А може да не го е забелязал… още. — Вдигна ръка, погледна часовника си, после — Фар. — Разбра ли кой ги е писал? — запита той рязко.

Окръжният прокурор запелтечи:

— Виж какво, Нед, аз не съм… нали разбираш… това не е… — запъна се и спря.

— Е? — подкани го Нед Бомонт.

Окръжният прокурор преглътна и произнесе отчаяно:

— Имаме налице нещо, Нед, но още не е сигурно. Може да не излезе нищо. Ти ги разбираш тия работи.

Нед Бомонт кимна. Сега лицето му изразяваше само дружелюбие. Гласът му беше монотонен и спокоен, без да бъде хладен:

— Узнали сте къде са писани и на коя машина, и само толкова. Нямате достатъчно данни, за да се досетите кой ги е писал.

— Точно така, Нед — избъбра Фар с вид на голямо облекчение.

Нед Бомонт улови ръката на Фар и я стисна сърдечно.

— Достатъчно — рече той. — Е, трябва да бягам. А ти не бързай. Уверявам те, по-важното е да си сигурен, че си на прав път.

Лицето и гласът на окръжния прокурор бяха възбудени от вълнение:

— Благодаря ти, Нед, благодаря ти!

3

В девет часа и десет минути същата вечер телефонът във всекидневната на Нед Бомонт иззвъня. Той бързо отиде до апарата.

— Ало… Да, Джек… Да… Да… Къде?… Добре, чудесно. Достатъчно за тази вечер. Много ти благодаря.

Когато сложи слушалката, бледите му устни се усмихваха. Очите му блестяха дръзко. Ръцете му леко трепереха.

Не направи и три крачки, и телефонът отново звънна. Поколеба се, върна се при апарата.

— Ало… А, Пол, здравей… Да, омръзна ми да се правя на болен… Нищо особено, просто реших да се отбия да те видя… Не, съжалявам, но не мога. Не се чувствам толкова укрепнал, колкото предполагах. Мисля, че е по-добре да си легна… Дадено, утре, разбира се… — Довиждане.

Вървешком си сложи мушамата и шапката и слезе по стълбата. Когато отвори пътната врата, вятърът зашиба лицето му и го обля с дъжд, докато извървя половин блок до гаража на ъгъла.

В стъклената будка на гаража един длъгнест човек с кестенява коса и някога бял работен комбинезон, изтегнал се на дървен стол и вдигнал краката си на полицата над електрическия радиатор, четеше вестник. Той свали вестника, когато Нед Бомонт каза: „Здравей, Томи.“

Мръсното лице на Томи правеше зъбите му да изглеждат по-бели от обикновено. С усмивката си той показа много от тях и рече:

— Май не го бива времето тази вечер.

— Вярно. Би ли ми услужил с една кола? Да ме прекара по междуселски пътища тази нощ?

Томи отговори:

— Господи!… Няма що, вижда се, че ти си решаваш кога да караш. И нищо не може да те накара да тръгнеш в лошо време, а? Е, щом е така, имам там един „Буик“, на който не държа особено.

— Ще може ли да ме закара докъдето искам?

— Всичко е възможно — каза Томи, — особено в такава нощ.

— Добре. Зареди ми го с бензин. Кой е най-хубавият път покрай Ленивия поток в такава нощ?

— Докъде?

Нед Бомонт погледна замислено гаражиста, после отвърна:

— Приблизително до мястото, където се влива в реката.

Томи кимна.

— Къщата на Метюз ли? — запита той. Нед Бомонт не отговори.

— Зависи къде отиваш — подхвърли Томи.

— Да, именно в къщата на Метюз. — Нед Бомонт се намръщи. — Но между нас да си остане, Томи.

— Защо дойде при мен: защото мислеше, че ще те издам, или защото знаеше, че няма да те издам? — запита го Томи с основание.

— Бързам — каза Нед Бомонт.

— Тогава карай по новото шосе покрай реката до Бартън, после свърни по черния път над моста и ако не затънеш на първия кръстопът, завий на изток. Така но билото ще излезеш зад къщата на Метюз. Ако не можеш да пътуваш по черния път в такова време, ще трябва да караш по новия покрай реката до пресечката, а после да удариш обратно по стария.

— Благодаря.

Когато Нед Бомонт се качваше на буика, Томи го осведоми с подчертано небрежен тон:

— В страничната преградка има резервен пистолет.

Нед Бомонт погледна длъгнестия.

— Резервен ли? — попита той равнодушно.

— На добър път — каза Томи.

Нед Бомонт затвори вратичката и потегли.

4

Часовникът на таблото показваше десет часа и тридесет и две минути. Нед Бомонт угаси фаровете и слезе малко тромаво от буика. Разнасяният от вятъра дъжд шибаше с гъсти водни струи дървета, храсти и земя, човек и кола. В подножието на хълма през дъжда и листака от време на време проблясваха слабо петънца жълта светлина. Нед Бомонт потръпна, опита се да се загърне по-добре с мушамата си и се заспуска, препъвайки се по склона през мокрия храсталак към тези петна светлина.

Вятърът и дъждът го блъскаха в гърба надолу. Докато вървеше но нанадолнището, от тялото му постепенно изчезна първоначалната скованост. Въпреки че се препъваше често и се олюляваше, краката го държаха добре и се движеше към целта си доста бързо, макар и лъкатушейки.

Скоро усети под нозете си пътечка. Свърнало нея. Ориентираше се отчасти но хлъзгавостта й, отчасти по досега с храстите, които го шибаха в лицето от двете страни, без да може да я види. Пътечката го отклони малко наляво, но носле, като описа широка дъга, го изведе в края на малка клисура, в която шумно шуртеше вода, а оттам, след още един завой — до външната врата на къщата, където блестеше жълтата светлина.

Нед Бомонт се приближи до вратата и почука.

Отвори му мъж с прошарена коса и очила. Лицето му беше отпуснато и бледо, със сиви очи, които се взираха през стъклата на очилата със светла костенуркова рамка. Кафявият му костюм беше елегантен и от добро качество, но старомоден. На четири места от едната страна на високата му корава бяла яка бяха попили капки вода. Той се дръпна настрана, държейки вратата отворена, и произнесе с дружелюбен, дори сърдечен глас:

— Влезте, сър, влезте, не стойте на дъжда. Отвратителна нощ, не е за оставане навън.

Нед Бомонт наведе леко глава в нещо подобно на поклон и влезе. Озова се в просторна стая, която заемаше целия приземен етаж на сградата. Оскъдната и съвсем обикновена мебелировка придаваше на стаята прост вид, лишен от неприятна показност. Тя служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна.

Опал Медвиг стана от табуретката до камината и като се държеше неестествено изправено, впери враждебни студени очи в Нед Бомонт.

Той свали шапката си и започна да разкопчава мушамата. Чак тогава другите го познаха.

— Но това е Бомонт! — възкликна недоверчиво човекът, който бе отворил вратата, и погледна облещено Шед О’Рори.

Шед О’Рори седеше на дървен стол в средата на стаята, срещу камината. Той се усмихна мечтателно на Нед Бомонт и произнесе с мелодичния си баритон, с лек ирландски акцент:

— Вярно. Как си, Нед?

Маймунското лице на Джеф Гарднър се разтегна в усмивка, която оголи красивите му изкуствени зъби и почти напълно скри малките му червени очички.

— Виждаш ли, Рижи! — обърна се той към навъсения червенобузест хлапак, който се изтягаше на скамейката до него. — Гуменото топче пак е дошло при нас. Нали ти казвах, че му харесва да го бъхтим.

Рижи изгледа кръвнишки Нед Бомонт и изръмжа нещо неразбираемо.

Слабото момиче в червено, седнало недалеч от Опал Медвиг, впери в Нед Бомонт светнали, любопитни тъмни очи.

Нед Бомонт свали мушамата си. Мършавото му лице, което още носеше следи от юмруците на Джеф и Рижи, беше спокойно, само очите святкаха дръзко. Той сложи мушамата и шапката си на някакъв дълъг небоядисан сандък до стената край вратата. Усмихна се вежливо на човека, който го бе пуснал, и каза:

— Колата ми се повреди, когато минавах. Много любезно от ваша страна, мистър Метюз, че ми давате подслон.

Метюз отвърна някак неопределено: „Няма защо… много ми е приятно.“ После уплашените му очи отново погледнаха умолително Шед О’Рори.

О’Рори поглади гладката си бяла коса с нежна бледа ръка и се усмихна вежливо на Нед Бомонт, но не продума.

Нед Бомонт пристъпи към камината. „Здравей, Ножичке“ — рече той на Опал Медвиг.

Тя не отговори на поздрава му. Стоеше закована на място и го гледаше с враждебни студени очи.

Той насочи усмивката си към слабото момиче в червено.

— Мисис Метюз, нали?

— Да — отвърна тя с тих, почти гукащ глас и протегна ръка.

— Опал каза, че сте били съученички — рече Нед, поемайки ръката й. После се извърна от нея към Рижи и Джеф. — Здравейте, момчета — каза той безгрижно. — Надявах се да ви видя скоро.

Рижи не отговори.

Лицето на Джеф надяна грозната маска на ухилено задоволство.

— И аз — провикна се той весело. — Най-после кокалчетата на пръстите ми заздравяха. Защо, мислиш, ми е толкова приятно да те бъхтя?

Шед О’Рори каза кротко на маймуноподобния, без да се обръща да го погледне:

— Устата ти много мели, Джеф. Ако не мелеше толкова, може би щеше да си запазиш зъбите.

Мисис Метюз заговори полугласно на Опал. Опал поклати глава и седна пак на табуретката до камината.

Метюз посочи един дървен стол от другата страна на камината и каза нервно:

— Седнете, мистър Бомонт, изсушете краката си и… и се стоплете.

— Благодаря. — Нед Бомонт придърпа стола по-близо до пламъците на огнището и седна.

Шед О’Рори палеше цигара. Когато я запали, сложи я между устните си и запита:

— Как се чувстваш, Нед?

— Горе-долу добре, Шед.

— Чудесно. — О’Рори извърна леко глава към двамата на скамейката: — Утре, момчета, можете да се върнете в града. — Обърна се отново към Нед Бомонт и му обясни любезно: — Действаме предпазливо, докато не се уверихме, че няма да умреш. Но не се плашим, ако ни подведат под обвинение за физическо насилие.

Нед Бомонт кимна:

— Едва ли ще си направя труда да свидетелствам против вас по такова обвинение, но не забравяйте, че търсят вашия приятел Джеф за убийството на Уест. — Гласът му беше небрежен, но в очите му, вперени в горящата цепеница в огнището, блесна за миг злобно пламъче. В тях просветваше насмешка, когато ги отмести наляво, към Метюз. — Разбира се, ако искам, бих могъл да причиня много неприятности на Метюз, загдето помага да се укривате.

Метюз побърза да се намеси:

— Не съм помагал, мистър Бомонт. Дори до идването ни днес не знаех, че са тук, и се учудих не по-малко от… — Той се спря с уплашено лице и като се обърна към Шед О’Рори, захленчи:

— Знаете, че ви приех на драго сърце. Това ви е известно, но искам да ви изтъкна… — лицето му внезапно просветна от усмивка — че ви помогнах несъзнателно, следователно не съм извършил нищо, за което може да ми се иска съдебна отговорност.

О’Рори каза тихо:

— Вярно, помогна ми несъзнателно. — Необикновено ясните му синьосиви очи гледаха равнодушно издателя.

Усмивката на Метюз загуби своята веселост, угасна съвсем. Той задърпа вратовръзката си и след малко откъсна поглед от О’Рори.

Мисис Метюз заговори ласкаво на Нед Бомонт:

— Тази вечер всички са толкова скучни! До идването ви беше просто ужасно.

Той я изгледа с любопитство. Тъмните й очи блестяха нежно, подканящо. Под преценяващия му поглед тя наведе глава и присви кокетно устни. Устните й бяха, тънки, прекалено тъмни от червилото, нос красива форма. Той й се усмихна и като стана, пристъпи към нея.

Опал Медвиг гледаше пода пред себе си. Метюз, О’Рори и двамата на скамейката следяха Нед Бомонт и жената на Метюз.

— А защо са толкова скучни? — попита той и седна на пода пред нея с кръстосани крака, но не точно срещу нея, а с гръб към огъня, подпрян с ръка на пода зад себе си, извърнал лице на една страна, към нея.

— И аз не зная — отговори тя нацупено. — Когато Хел ме попита искам ли да дойда тук с него и с Опал, помислих, че ще бъде весело. А после, когато пристигнахме, заварихме тия… — Тя помълча и добави със зле прикрито недоверие: — … приятели на Хел, — а после продължи: — Всички седяха и подхвърляха намеци за някаква тайна помежду си, а аз нямам представа каква е тя и беше нетърпимо глупаво. И Опал е същата стока като тях. Тя…

— Стига, Елоиз! — обади се мъжът й уж с властен тон, но когато срещна очите й, в погледа му имаше повече смущение, отколкото властност.

— Пет пари не давам — каза му тя кисело. — Това си е истината, Опал не е по-добра стока от вас. Та ти дори още не си говорил с нея за работата, която дойде да обсъждаш тук. Не мисли, че щях да кисна толкова време на това място, ако не беше бурята. За нищо на света.

Опал Медвиг се изчерви, но не вдигна очи. Елоиз Метюз наклони отново глава към Нед Бомонт и киселото й досега лице стана закачливо.

— Затова именно се зарадвах, като ви видях — увери го тя, — затова, а не за хубавите ви очи. Мислех, че ще поразведрите атмосферата.

Нед Бомонт я гледаше намръщено, с престорено възмущение.

Елоиз Метюз същото гледаше намръщено, но без всякаква престореност.

— Действително ли се повреди колата ви? — запита тя. — Или и вие дойдохте да говорите с тях за същата скучна работа, заради която се правят на толкова глупаво загадъчни? Така е. И вие сте като тях.

Той се засмя и попита:

— А какво значение има за какво съм дошъл, щом промених решението си, като ви видях?

— Не-е-е, няма, разбира се — проточи тя и добави недоверчиво: — Но трябва да съм напълно сигурна, че сте го променили.

— Във всеки случай — обеща той небрежно — няма да бъда загадъчен за нищо. Наистина ли нямате представа какво ги измъчва?

— Ни най-малка — отговори тя злобно, — но съм почти уверена, че е нещо много глупаво и вероятно политическо.

Той вдигна свободната си ръка и погали нейната.

— Умна жена сте, имате право и за едното, и за другото. — Той извърна глава и погледа О’Рори и Метюз. Когато очите му отново се впериха в нейните, те блестяха весело. — Искате ли да ви разкажа всичко?

— Не.

— Първо — подхвана той, — Опал смята, че баща й е убил Тейлър Хенри.

От гърлото на Опал Медвиг се изтръгна звук, сякаш се задушаваше. Тя скочи от табуретката и закри устата си с опакото на ръката. Очите й бяха изцъклени и страшни, разтворени така широко, че се виждаше бялото около ирисите.

Рижи скочи на крака с почервеняло от гняв лице, но Джеф, ухилен злобно, хвана хлапака за ръката. „Остави го — изръмжа добродушно. — Не е толкова опасен.“ Хлапакът стоеше напрегнат в хватката на маймуноподобния, но не се опита да се отскубне.

Елоиз Метюз седеше вцепенена на стола си, загледана недоумяващо в Опал.

Метюз трепереше — съсухрен, блед, болен човек с увиснали долни клепачи и долна устна.

Шед О’Рори се бе наклонил напред от стола си, изящно изваяното му продълговато лице беше бледо и сурово, очите му бяха като синьосив лед, ръцете стискаха страничните облегалки на стола, краката бяха притиснати о пода.

— Второ — продължи Нед Бомонт, без ни най-малко да се смути от вълнението на останалите, — тя…

— Нед, недей! — извика Опал Медвиг. Той се изви на пода и я погледна.

Тя бе махнала ръката от устата си. Ръцете й бяха сключени на гърдите. Страдалческите й очи, цялото й измъчено лице го молеха за милост.

Известно време той я изучава със сериозен поглед. През прозореца и стената долиташе шумът на дъжда, който шибаше сградата с яростни пориви, а между поривите му се чуваше бурното шуртене на близката река. Очите му, които я изучаваха, бяха хладни, замислени. Изведнъж той й заговори с много благ, но сдържан глас:

— Не си ли именно за това тук?

— Моля те, недей — повтори тя дрезгаво. Устните му се раздвижиха в тънка усмивка, в която очите не участваха.

— Нима никой освен теб и останалите врагове на баща ти не бива да говори за това? — попита той.

Тя сложи на хълбоците си ръце, стиснати в юмруци, вдигна гневно лице и произнесе с твърд, кънтящ глас:

— Той наистина е убил Тейлър!

Нед Бомонт се облегна пак на ръката си и погледна Елоиз Метюз.

— Нали ви казах — изрече той провлечено. — С тази мисъл в главата е отишла при вашия съпруг, след като е прочела глупостите, които е отпечатал тази сутрин. Разбира се, той не смята, че Пол е извършил каквото и да било убийство: просто е в затруднение с тия ипотеки в Централната щатска компания, а тя е собственост на кандидата на Шед за Сената, затова трябва да прави каквото му заповядат. Тя…

Метюз го прекъсна. Гласът на издателя беше слаб и отчаян:

— Е, престани, Бомонт. Ти…

О’Рори прекъсна Метюз. Гласът му беше спокоен, мелодичен.

— Остави го да говори, Метюз — рече той. — Остави го да се изкаже.

— Благодаря, Шед — подхвърли Нед Бомонт небрежно, без дори да се обърне, и продължи: — Опал отишла при съпруга ви, за да потвърди подозрението й, но той не е могъл да й каже нищо. Би трябвало да я излъже. Защото не знае нищо. Просто хвърля кал, където Шед му нареди. Но все пак може да направи нещо и го прави. Може да опише например в утрешния брой как дошла и му заявила, че смята баща си за убиец на любовника й. Това ще бъде чудесен удар. „Опал Медвиг обвинява баща си в убийство. Дъщерята на местния партиен бос заявява, че той убил сина на сенатора!“ Представяте ли си: с черни букви на цялата първа страница на „Обзървър“!

Елоиз Метюз слушаше задъхана, с разширени очи и пребледняло лице, надвесено над Нед Бомонт. Мятаният от вятъра дъжд чукаше по стените и прозорците. От гърдите на Рижи се изтръгна продължителна въздишка.

Нед Бомонт прокара крайчеца на езика си между усмихнатите устни, отдръпна го и рече:

— Затова именно я е довел тук: да я скрие, докато историята излезе на бял свят. Може да е знаел, че Шед и момчетата му са тук, а може и да не е знаел. Това е без значение. Замъкнал я е на място, където никой няма да разбере какво е направила, докато не излезе вестникът. Не искам да кажа, че би я докарал тук или би я задържал против волята й — това няма да бъде много умно от негова страна при сегашното положение, пък и не е необходимо. Тя е готова на всичко, само и само да опропасти баща си.

Опал Медвиг изрече шепнешком, но отчетливо:

— Той наистина го е убил.

Нед Бомонт се понадигна и я погледна сериозно, после се усмихна, поклати глава в знак на шеговито примирение и се облегна на лакти.

Елоиз Метюз наблюдаваше съпруга си с тъмни очи, в които се четеше преди всичко недоумение. Той седна. Оброни глава. Закри лицето си с ръце.

Шед О’Рори отново преметна крак въз крак и извади цигара.

— Свърши ли? — запита той кротко.

Нед Бомонт, който стоеше гърбом към О’Рори, отговори, без да се обръща:

— Няма да повярваш: на всичко сложих точка. — Гласът му беше спокоен, но лицето му изведнъж придоби уморен, изнемощял вид.

О’Рори запали цигарата си.

— Добре — каза той, когато прибра запалката, — но какво значение има това, дявол да го вземе? Наш ред е да ти лепнем нещо голямо и ще го сторим. Момичето дойде доброволно с тази история. Дойде тук по свое желание. И ти също. И тя, и ти, и всеки друг може да отиде където си иска и когато си иска. — Той стана. — Лично аз искам да ида да си легна. Къде ще спя, Метюз?

Елоиз Метюз се обърна към съпруга си:

— Това не е вярно, Хел. — Гласът й не звучеше въпросително.

Той свали бавно ръце от лицето си. Бе вече възвърнал чувството си за собствено достойнство, когато проговори:

— Мила, срещу Медвиг има предостатъчно улики, за да настояваме поне да бъде разпитан от полицията. Нищо повече не искаме.

— Нямах предвид това — каза жена му.

— Слушай, мила, когато мис Медвиг дойде… — Той се запъна, спря се, пребледня, потръпна под погледа на жена си и отново закри лицето си с ръце.

5

Елоиз Метюз и Нед Бомонт бяха сами в просторната стая на приземния етаж, седнали пред камината на столове, раздалечени на няколко крачки един от друг. Наведена напред, тя гледаше тъжно последната горяща цепеница. Кръстосал крака и преметнал ръка през облегалката на стола, той пушеше пура и я наблюдаваше скришом.

Стълбата заскърца и мъжът й слезе до средата. Той беше напълно облечен, бе махнал само яката си. Разхлабената му вратовръзка висеше върху жилетката.

— Мила, няма ли да си легнеш? Полунощ е — каза той.

Тя не се помръдна.

— А вие, мистър Бомонт?…

Като чу името си, Нед Бомонт обърна лице към човека на стълбата — жестоко, спокойно лице. Когато гласът на Метюз секна, Нед Бомонт отново насочи вниманието си към своята пура и към жената на Метюз.

След малко Метюз се качи обратно на горния етаж.

Без да откъсва погледа си от огъня, Елоиз Метюз каза:

— В сандъка има уиски. Ще го донесете ли?

— Разбира се. — Нед Бомонт намери уискито и й го даде, после намери чаши. — Чисто ли? — попита той.

Тя кимна. Заоблените й гърди се повдигаха развълнувано под червената копринена рокля.

Той наля две големи дози. Едва когато пъхна едната чаша в ръката й, тя откъсна очи от огъня, усмихна се накриво, като изви настрана силно начервените си изящни, тънки устни. Очите й, в които се отразяваше червената светлина от огнището, блестяха силно.

Той й се усмихна, надвесен над нея.

Тя вдигна чашата си и изгука:

— За моя съпруг!

— Не — каза Нед Бомонт рязко и плисна съдържанието на чашата си в камината, където то засъска и лумнаха танцуващи пламъчета.

Тя се изсмя възхитено, скочи на крака и настоя:

— Налейте си пак!

Той взе бутилката от пода и напълни отново чашата си.

Тя вдигна своята високо над главата си.

— За вас!

Пиха. Тя потръпна.

— Не е зле да вземете нещо с уискито или след него — предложи той.

Тя поклати глава.

— Предпочитам го така. — Застана до него, улови го за ръката и обърна гръб към огъня. — Хайде да дръпнем оная скамейка тук.

— Добра идея — съгласи се той.

Преместиха столовете и донесоха на мястото им край камината скамейката, която той държеше за единия край, а тя — за другия. Скамейката беше широка, ниска, без облегалка.

— А сега угасете осветлението — каза тя.

Нед Бомонт изпълни молбата й. Когато се върна при скамейката, Елоиз Метюз вече седеше на нея и наливаше уиски в чашите.

— Този път за вас — каза той, пиха и тя пак потръпна.

Той седна до нея. Огнището ги обливаше с розовия си отблясък.

Стълбата заскърца и съпругът й заслиза към тях. Спря се на най-долното стъпало и каза:

— Моля те, мила.

Тя прошепна свирепо на ухото на Нед Бомонт:

— Хвърлете му нещо.

Нед Бомонт се изкиска.

Тя вдигна бутилката уиски и попита:

— Къде е чашата ви?

Докато пълнеше чашите, Метюз вече се бе качил горе.

Елоиз подаде на Нед Бомонт чашата му и се чукнаха. Очите й бяха страшни от червения отблясък. На челото й падаше немирен кичур тъмна коса. Дишаше с отворена уста, задъхвайки се леко.

— За нас! — каза тя.

Пиха. Тя пусна празната си чаша и се хвърли в обятията му. Прилепи уста в неговите и потръпна. Падналата чаша се разби със звън на дървения под. Очите на Нед Бомонт бяха хитро присвити. Нейните — здраво стиснати.

Стояха неподвижно, когато стълбата заскърца. Дори тогава Нед Бомонт не се помръдна. Тя го притисна още по-силно с тънките си ръце. Той не можеше да вижда стълбата. Сега и двамата дишаха тежко.

Стълбата пак заскърца. След малко разделиха главите си, но продължаваха да стоят прегърнати. Нед Бомонт погледна към стълбата. Там нямаше никой.

Елоиз Метюз плъзна ръка по тила му, прокара пръсти по косата му, заби нокти в темето. Сега очите й бяха притворени — смеещи се тъмни цепнатинки. „Такъв е животът“ — произнесе тя тихо с горчив, насмешлив глас, облегна се на скамейката и го притегли към себе си.

Бяха в тази поза, когато чуха изстрела. Нед Бомонт мигновено се отскубна от прегръдките й и скочи на крака.

— Къде е стаята му? — запита той рязко.

Елоиз Метюз само премигваше в ням ужас.

— Къде е стаята му? — повтори той. Тя махна леко с ръка и каза хрипливо:

— Отпред.

Той се втурна към стълбата и с няколко крачки се озова в горния й край. Там се сблъска с маймуноподобния Джеф, облечен, но без обувки. Той мигаше, за да прогони съня от подпухналите си очи. Джеф сложи ръка на хълбока си, протегна другата да спре Нед Бомонт и изръмжа:

— Какво е това пък сега?

Нед отмина протегнатата ръка, плъзна се покрай нея и заби юмрук в маймуноподобната муцуна. Джеф политна назад с ръмжене. Нед Бомонт профуча край него и побягна към лицевата част на сградата. От другата стая изскочи О’Рори и хукна подире му.

От долния етаж се чу писъкът на мисис Метюз.

Нед Бомонт отвори рязко някаква врата и се закова на място. Метюз лежеше по гръб на спалнята под една лампа. От отворената му уста се процеждаше тънка струйка кръв. Едната му ръка беше просната на пода. Другата лежеше на гърдите му. До стената, накъдето като че ли сочеше протегнатата ръка, се търкаляше тъмен револвер. На масата до прозореца имаше шише с мастило — запушалката му лежеше обърната наопаки до него, — писалка и лист хартия. До масата имаше стол, обърнат към нея.

Шед О’Рори избута Нед Бомонт и коленичи до човека на пода. В това време Нед Бомонт, застанал зад него, хвърли бегъл поглед към листа на масата, носле го пъхна в джоба си.

Влезе Джеф, следван от полугодия Рижи.

О’Рори се изправи и разпери леко ръце в знак на безвъзвратност.

— Застрелял се е в небцето — каза той. — Край.

Нед Бомонт се обърна и излезе от стаята. Във вестибюла срещна Опал Медвиг.

— Какво става, Нед? — запита тя с уплашен глас.

— Метюз се застреля. Ще сляза долу и ще остана при Елоиз, докато се облечеш. Не ходи там. Няма нищо за гледане. — Той се заспуска по стълбата.

Елоиз Метюз се открояваше като смътна сянка, просната на пода до скамейката.

Нед Бомонт направи бързо две крачки към нея, но се спря и обгърна стаята с остри, студени очи. После се приближи до жената, коленичи на един крак до нея и опипа пулса й. Огледа я внимателно, доколкото му позволяваше светлината от гаснещия огън. Тя беше в безсъзнание. Той извади от джоба си листа, който бе взел от масата на мъжа й, довлече се на колене до камината и при червения отблясък на жаравата прочете:

С мрачна усмивка Нед Бомонт прекъсна четенето и скъса завещанието на три. Изправи се, пресегна се над паравана пред камината и пусна късчетата хартия върху тлеещата жарава. Те лумнаха за миг и изгоряха. С лопатката от ковано желязо, която стоеше до огнището, той размеси хартиената пепел с въглените.

После се върна при мисис Метюз, наля малко уиски в чашата, от която беше пил, повдигна главата й и като разтвори стиснатите зъби, капна в устата й малко алкохол. Когато Опал Медвиг слезе от горния етаж, мисис Метюз почти се беше свестила и кашляше.

6

Шед О’Рори се спущаше по стълбата. Джеф и Рижи вървяха след него. Всички те бяха облечени. Нед Бомонт стоеше до вратата с мушама и шапка.

— Къде отиваш, Нед? — запита Шед.

— Да потърся телефон.

О’Рори кимна.

— Това е добре — каза той, — но искам да те попитам нещо. — Той слезе до края на стълбата, следван отблизо от придружителите си.

— Какво? — Нед Бомонт извади ръка от джоба. О’Рори и хората зад него виждаха ръката, но тялото на Нед Бомонт я скриваше от скамейката, където лежеше Опал, прегърнала Елоиз Метюз. В ръката имаше четвъртит пистолет. — За всеки случай, да не би някой да направи някоя глупост. Бързам.

О’Рори се спря, но си даваше вид, че не забелязва пистолета. Той произнесе замислено:

— Интересно. Отворено шише с мастило, писалката на масата и стол до нея, а не намерихме нищо написано.

Нед Бомонт се усмихна с престорено учудване.

— Така ли, нищо писано ли няма? — Той се дръпна една крачка назад към вратата. — Интересно наистина. Готов съм с часове да обсъждам този въпрос, когато се върна от телефона.

— По-добре би било още сега — каза О’Рори.

— Съжалявам. — Нед Бомонт бързо отстъпи заднишком към изхода, напипа зад гърба си дръжката и отвори вратата. — Няма да се бавя. — Изскочи навън и затръшна вратата.

Дъждът беше спрял. Той свърна от пътеката и затича през високата трева от другата страна на къщата. Оттам се чу трясък от затръшване на друга врата. Реката шумолеше недалеч отляво. Нед. Бомонт се запромъква през храсталака към нея.

Някъде зад него прозвуча тънко, остро, но много силно изсвирване. Прегази през размекнатата кал до една горичка и като свърна от реката, затича между дърветата. Изсвирването се чу пак, този път от дясната му страна. Оттатък дърветата имаше високи до раменете храсти. Той пое през тях, приведен до кръста, за да се крие, макар че го заобикаляше почти пълен нощен мрак.

Пътят му беше по нанагорнище, неравно възвишение, често хлъзгаво, през храсталак, който дереше лицето и ръцете му, закачаше се за дрехите му. Три пъти падна. Много пъти се препъна. Свиренето не се чу вече. Не намери буика. Не намери и пътя, по който беше дошъл.

Сега влачеше нозе и се препъваше дори по равно, а когато след малко излезе на върха и се заспуска по другия склон на възвишението, започна да пада по-често. В подножието на хълма откри път и свърна надясно по него. Глината се лепеше на буци по обувките му, та се налагаше от време на време да се спира, за да я изстъргва. Стържеше я с пистолета си.

Чу зад себе си кучешки лай, спря и се обърна като пиян да погледне назад. Близо до пътя, на петнадесетина крачки зад него, се очертаваше смътно някаква къща, която бе отминал. Върна се обратно и стигна до високата порта. Кучето — безформено чудовище в нощния мрак — се замята от другата страна на портата и залая страшно.

Нед Бомонт се придвижи опипом покрай единия край на портата, намери резето, дръпна го и влезе, като се олюляваше. Кучето се отдръпна, започна да се върти, преструваше се, че напада, изпълваше нощта с вой.

Горе със скърцане се отвори прозорец и нечий сънен глас кресна:

— Какво му правите на това куче, дявол да го вземе?

Нед Бомонт се засмя тихо. После се окопити и отговори, като се помъчи да придаде твърдост на гласа си:

— Аз съм Нед Бомонт от окръжната прокуратура. Искам да си услужа с телефона ви. Там долу има умрял човек.

Съненият глас изрева:

— Не разбирам какво говорите. Млъкни, Джини! — Кучето излая трикратно още по-силно и престана. — Кажете сега какво има.

— Искам да се обадя по телефона. В окръжната прокуратура. Там долу има умрял човек.

Съненият глас възкликна:

— Не думай!

Прозорецът изскърца и се затвори.

Кучето започна пак да лае, да се върти и да се преструва, че ще напада. Нед Бомонт му запокити изкаляния си пистолет. То се обърна, побягна и се скри зад къщата.

Външната врата му отвори червендалест, нисък човек с тяло като бъчва в дълга синя пижама.

— Света Богородице, но вие целият сте оплескан! — ахна той, когато светлината на вратата падна върху Нед Бомонт.

— Телефонът! — каза Нед Бомонт.

Той се олюля, но червендалестият го улови.

— Слушай — изхриптя той, — кажи ми на кого да се обадя и какво да му предам. Ти не си в състояние да направиш нищо. — Телефонът! — повтори Нед Бомонт.

Червендалестият го подкрепяше през някакъв коридор, отвори една врата и рече:

— Ето го. Имаш голям късмет, че старата не си е вкъщи, иначе нямаше да припариш тук така омърлян.

Нед Бомонт се тръшна на стола пред телефона, но не посегна веднага към слушалката, а изгледа намръщено човека в синята пижама и каза дрезгаво:

— Излезте и затворете вратата.

Червендалестият, който дори не бе успял да влезе в стаята, затръшна вратата.

Нед Бомонт вдигна слушалката, наведе се, облакъти се с две ръце на масата и набра номера на Пол Медвиг. Пет-шест пъти, докато чакаше, клепките му се затвориха, но всеки път с голямо усилие ги отваряше. Когато най-после заговори по телефона, гласът му беше ясен.

— Здравей, Пол… Тук е Нед… Нищо, нищо. Слушай. Метюз се самоуби в къщата си на реката и не е оставил завещание… Слушай. Това е важно. При куп дългове и липса на завещание, което да посочва изпълнител, съдът ще трябва да назначи управител на имението. Разбираш ли?… Да. Гледай делото да се възложи на подходящ съдия… например Фелпс… Така ще можем да отстраним „Обзървър“ от играта до изборите… или да го привлечем на наша страна… Разбираш ли?… Добре, добре, а сега слушай по-нататък. Има и нещо друго. Ето какво трябва да направиш незабавно. „Обзървър“ е зареден с динамит, който ще гръмне утре сутринта. Трябва да го спреш. Виж какво, измъкни Фелпс от леглото и го накарай да ти издаде съдебно разпореждане — каквото и да било, само и само да спре броя, докато не дадеш на хората от „Обзървър“ да разберат, че след някой и друг месец вестникът ще премине в ръцете на нашите приятели… Не мога да ти обяснявам сега, Пол, но това е динамит и ти не бива да допуснеш броят да се пусне в продажба. Измъкни Фелпс от леглото и вървете сами да видите. Разполагате с около три часа до излизането му по улиците… Точно така… Какво?… Опал ли? О, тя е добре. С мен е… Да, ще я доведа вкъщи… А ти поговори по телефона с хората от района за Метюз. Аз веднага се връщам. Разбрано.

Сложи слушалката на масата, стана и като се олюляваше, тръгна към вратата, след втория опит я отвори и политна в коридора, но стената го спря да не се строполи на пода.

Червендалестият притича до него.

— Облегни се на мен, братче, ще те настаня както трябва. Застлах на кушетката одеяло, за да не ни смущава калта, и…

Нед Бомонт каза:

— Трябва ми кола. Искам да се върна у Метюз.

— Той ли е умрелият?

— Да.

Червендалестият повдигна вежди и подсвирна пискливо.

— Ще ми услужите ли с колата си? — запита Нед Бомонт.

— Боже мой, братче, бъди разумен! Как ще караш кола?

Нед Бомонт се отдръпна, като се олюляваше.

— Тогава ще вървя пеш — заяви той.

Червендалестият го изгледа навъсено.

— И това няма да можеш. Ако потраеш, докато си обуя панталоните, ще те закарам, макар че по пътя може да умреш в ръцете ми.

Опал Медвиг и Елоиз Метюз бяха заедно в голямата стая на приземния етаж, когато червендалестият въведе, по-скоро внесе, Нед Бомонт там. Той бе влязъл без да чука. Двете жени стояха една до друга втрещени, уплашени.

Нед Бомонт се отскубна от ръцете на придружителя си и огледа с помътнели очи стаята.

— Къде е Шед? — смотолеви той.

— Отиде си — отговори му Опал. — Всички си отидоха.

— Добре — измънка той със затруднение. — Искам да поговоря с теб насаме.

Елоиз Метюз се втурна към него.

— Вие сте го убили! — кресна тя.

Той изхихика глупаво и се опита да я прегърне.

Тя изпищя И го удари с длан по лицето.

Той падна заднишком, без дори да се превие. Червендалестият се опита да го прихване, но не успя. Нед Бомонт се строполи на пода и не помръдна повече.