Стъкленият ключ

1

Нед Бомонт отвори врата с надпис „Източна щатска строително-предприемаческа компания“ и размени „добър ден“ с две млади дами на бюрата вътре, после мина през едно голямо помещение, поговори там с пет-шест души и отвори вратата на личния кабинет. Влезе в квадратна стая, където Пол Медвиг седеше на олющено бюро и преглеждаше книжа, които слагаше пред него един дребен човечец, надвесен почтително над рамото му.

Медвиг вдигна ръка.

— Здравей, Нед — каза той, бутна книжата настрана и се обърна към дребния: — Донесете ми тоя боклук пак след малко.

Дребният събра книжата и като рече: „Разбира се, сър“ и „Здравейте, мистър Бомонт“, излезе от стаята. Медвиг каза:

— Изглежда си прекарал трудна нощ, Нед. Какво си правил? Седни.

Нед Бомонт свали палтото си. Постави го на един стол, сложи шапката си върху него и извади пура.

— Добре съм си. Има ли нещо? — Седна на единия ъгъл на олющеното бюро.

— Искам да се срещнеш с Маклафлин — каза русокосият. — Само ти можеш да излезеш наглава с него.

— Добре. А какво става с него?

Медвиг направи гримаса.

— Само господ знае! Мислех, че го държа под юзда, ала започва да кръшка.

В тъмните очи на Нед Бомонт проблесна зловещо огънче. Той погледна русокосия и подхвърли:

— И той ли?

След мигновено размишление Медвиг запита бавно:

— Какво искаш да кажеш с това, Нед?

В отговор Нед Бомонт също зададе въпрос:

— Всичко ли върви по твоя план?

Медвиг помръдна нетърпеливо рамене, но очите му продължаваха да гледат изпитателно Нед Бомонт.

— Не е чак толкова лошо — отговори той. — Ако се наложи, ще минем и без гласовете, които обещава Маклафлин.

— Може би — процеди Нед Бомонт през стиснати устни, — само че продължаваме ли да губим гласове, нищо няма да излезе. — Той пъхна пурата си в едното ъгълче на устата си и произнесе през нея: — Знаеш, че не сме така добре, както бяхме преди две седмици.

Медвиг се усмихна снизходително на човека, седнал върху бюрото.

— Дявол да го вземе, Нед, много обичаш да хленчиш! Нима всичко ти се вижда в черно? — Той не дочака отговора, а продължи спокойно: — Винаги, когато съм водил кампания, идва момент, когато ми се струва, че ще се проваля. Ала не се провалям.

Нед Бомонт запали пурата си, изпусна дим и каза:

— Това не значи, че никога няма да се провалиш. — Насочи пурата си към гърдите на Медвиг. — Ако убийството на Тейлър Хенри не се изясни, докато е време, по-добре откажи се от кампанията си. Който и да победи, с теб е свършено.

Сините очи на Медвиг се замъглиха. Иначе лицето му не се промени никак. Гласът му също остана непроменен.

— Какво точно искаш да кажеш с това, Нед?

— Всички в града смятат, че ти си го убил.

— Така ли? — Медвиг вдигна ръка към брадичката си, приглади я замислено. — Ти не бери грижа. И по-рано са говорили какво ли не за мен.

Нед Бомонт се усмихна хладно и попита с престорено възхищение:

— Има ли нещо, сър, което да не сте преживели досега? Подлагали ли сте се например на електротерапия?

Русокосият се засмя.

— Това не. И мисля, че никога няма да се подложа — отвърна той.

— В момента не си много далече от такова нещо, Пол — каза Нед Бомонт тихо.

Медвиг пак се засмя.

— Я не се занасяй! — подхвърли той презрително.

Нед Бомонт повдигна рамене.

— Не си ли зает? — попита той. — Да не ти губя времето с моите глупости?

— Аз те слушам — отговори му Медвиг спокойно. — Никога нищо не съм губил, като съм те слушал.

— Благодаря ви, сър. Защо според теб Маклафлин кръшка?

Медвиг поклати глава.

— Той мисли, че ти ще бъдеш бит — обясни Нед Бомонт. — Всички знаят, че полицията не се и опитва да намери убиеца на Тейлър Хенри, и си го обясняват с това, че ти си убиецът. Маклафлин смята, че това е достатъчно, за да те бият този път в изборите.

— Така ли? Значи мисли, че избирателите ще предпочетат Шед да управлява града вместо мен? Смята, че като съм заподозрян в едно-единствено убийство, съм с по-лоша репутация от Шед?

Нед Бомонт изгледа навъсено русокосия.

— Ти или се самозаблуждаваш, или се опитваш да заблуждаваш мен. Какво общо има това с репутацията на Шед? Той не подкрепя открито кандидатите си. А ти ги подкрепяш открито и именно заради твоите кандидати не се върши нищо около убийството.

Медвиг отново вдигна ръка към брадата си и се облакъти на бюрото. На красивото му румено лице нямаше нито една бръчица. Той каза:

— Говорихме много какво мислят другите, Нед. Нека поговорим сега какво мислиш ти. Мислиш ли, че ще бъда бит?

— Вероятно — отговори Нед Бомонт с тих, уверен глас. — Сигурно ще бъдеш бит, ако бездействаш. — Той се усмихна. — Но, виж, кандидатите ти ще победят.

— Не те разбирам. Изясни се — каза Медвиг флегматично.

Нед Бомонт се наведе и внимателно изтърси пепелта от пурата си в пиринчения пепелник до бюрото. После отговори спокойно:

— Те ще ти подложат динена кора.

— Така ли?

— А защо не? Ти позволи на Шед да обере каймака от поддръжниците ти. Разчиташ почтените, по-добрите, които останаха, да надвият в изборите. Но точно те започват да те гледат накриво. Затова кандидатите ти устройват показно зрелище: арестуват те за убийство и почтените граждани, възхитени от благородните служители, които имат смелостта да натикат в затвора признатия водач, щом нарушава закона, се надпреварват час по-скоро да се доберат до урните и да изберат героите, които ще управляват града още четири години. Не можеш да упрекнеш твоите момчета. Те знаят, че ако те предадат, ще спечелят, а ако те подкрепят, ще загубят.

Медвиг свали ръката от брадата си и запита:

— Значи. Нед, не разчиташ твърде на тяхната вярност?

Нед Бомонт се усмихна.

— Разчитам толкова, колкото разчиташ ти — отговори той. Усмивката му изчезна. — Това не са само догадки, Пол. Днес следобед аз ходих да говоря с Фар. Наложи се да вляза насила — той се опита да се скрие от мен. Преструваше се, че не се занимава с убийството. Мъчеше се да прикрие каквото му е известно. В последна сметка не каза нищо. — Устата му се изкриви в презрителна гримаса. — Представяш ли си: този Фар, когото въртях на пръста си.

— Но нали само Фар… — подзе Медвиг.

Нед Бомонт го прекъсна рязко.

— Да, само Фар, и там е бедата. Рътлидж, Броди и дори Рейни могат да те предадат по свой начин, но щом Фар прави това, значи е уверен, че другите го поддържат. — Той гледаше намръщено безстрастното лице на русокосия. — Всеки момент, щом пожелаеш, Пол, можеш да престанеш да ми вярваш.

Медвиг махна небрежно с ръката, с която подпираше брадата си.

— Ще те уведомя, когато престана да ти вярвам — рече той. — По какъв повод си се отбил при Фар?

— Днес Хари Слос ми се обади по телефона. Изглежда, че той и Бен Ферис са те видели да се караш с Тейлър на Китайска улица през нощта на убийството или поне така твърдят. — Нед гледаше русокосия с очи, които не изразяваха нищо, а гласът му беше сух. — Бен ходил при Фар с тази история. А Хари искаше да му се плати, за да не отиде. Значи двама членове на този клуб са подушили работата. От известно време забелязвам, че Фар губи самообладание, затова се отбих при него да се уверя.

Медвиг кимна.

— И си се убедил, че ми забива нож в гърба?

— Да.

Медвиг стана от креслото си и отиде до прозореца. Застана там с ръце в джобовете на панталона си и гледа през стъклото може би три минути. В това време Нед Бомонт, седнал на бюрото, пушеше и наблюдаваше широкия гръб на русокосия. После, без да обръща глава, Медвиг попита:

— Какво каза на Хари?

— Замазах му очите.

Медвиг се дръпна от прозореца и се върна при бюрото, но не седна. Лицето му беше станало още по-червено. Иначе с нищо не се беше променило. Гласът му беше спокоен:

— Какво трябва да сторим според теб?

— Със Слос ли? Нищо. Другият вече е ходил при Фар. Каквото и да направи Слос, няма значение.

— Не за това ми беше думата. Имах предвид цялата тая работа.

Нед Бомонт хвърли пурата си в плювалника.

— Нали ти казах. Ако убийството на Тейлър Хенри не се изясни бързо, свършено е с теб. Това е цялата работа. Единственото, за което си заслужава да се направи нещо.

Медвиг престана да гледа Нед Бомонт. Съзерцаваше широката празна стена. Пълните му устни бяха стиснати. По слепоочията му изби пот. Той произнесе някъде дълбоко от гърдите си:

— Няма да го бъде. Измисли нещо друго.

Ноздрите на Нед Бомонт се издуваха от ускореното дишане, кафявите му очи бяха потъмнели.

— Нямам нищо друго, Пол — отговори той. — Всичко друго би наляло вода във воденицата на Шед или на Фар и неговата тайфа, а и единият, и другият, ще те смажат.

Медвиг каза прегракнало:

— Трябва да се намери някакъв изход, Нед. Помисли.

Нед Бомонт се надигна от бюрото и застана лице с лице срещу русокосия.

— Няма друг. Този е единственият. Или трябва да го приемеш, независимо дали ти харесва или не, или пък ще се наложи аз да го приема вместо теб.

Медвиг поклати енергично глава:

— Не. Недей.

— Този път няма да те послушам, Пол — каза Нед Бомонт.

Медвиг погледна Нед Бомонт в очите и произнесе с дрезгав шепот:

— Аз го убих, Нед.

Нед Бомонт пое въздух и го изпусна с продължителна въздишка.

Медвиг сложи ръце върху раменете на Нед Бомонт и заговори хрипкаво неясно:

— Това стана съвсем случайно, Нед. Когато си тръгнах, Тейлър се втурна по улицата след мен с бастун, който бе взел на излизане. Имахме… имахме там с Джанет малко спречкване, та той ме настигна и се опита да ме удари с бастуна. Не зная как стана, но когато го издърпвах от ръцете му, го ударих по главата… не силно… не може да е било много силно… но той падна възнак и разби главата си в бордюра.

Нед Бомонт кимна. Изведнъж лицето му бе загубило всякакво изражение освен мрачната съсредоточеност върху думите на Медвиг. Той запита със суров като лицето си глас:

— А какво стана с бастуна?

— Отнесох го под палтото си и после го изгорих. Когато разбрах, че умрял, тръгнах към клуба, но изведнъж видях, че бастунът е в ръцете ми, затова го пъхнах под палтото си и сетне го изгорих.

— Какъв беше този бастун?

— Чепат, кафяв, тежък.

— А шапката му?

— Не зная, Шед. Предполагам, че е паднала и някой я е прибрал.

— Тейлър носеше ли шапка?

— Да, разбира се.

Нед Бомонт приглади крайчеца на мустачките си с нокътя на палеца си.

— Спомняш ли си дали е минавала край теб колата на Слос и Ферис?

Медвиг поклати глава:

— Не, но може и да е минала.

Нед Бомонт изгледа навъсено русокосия.

— Добре си се насадил, като си избягал с бастуна и си го изгорил и през цялото време си мълчал — измърмори той. — Можеше да се оправдаеш, че си действал в самозащита.

— Знам, но не желаех, Нед — каза Медвиг прегракнало. — Аз държа на Джанет Хенри повече от всичко друго в живота си и какъв шанс щях да имам, дори и да беше случайност?

Нед Бомонт се изсмя в лицето на Медвиг. Смехът му беше тих и горчив.

— Щеше да имаш повече шанс, отколкото имаш сега — каза той.

Медвиг го погледна, но замълча.

— Още от самото начало тя е мислела, че ти си убил брат й — продължи Нед Бомонт, — и те мрази. Тя първа хвърли подозрение върху теб с анонимни писма, разпратени на всички заинтересувани. Тя именно настрои Опал срещу теб. Тази сутрин беше в квартирата ми, разказа ми това, опитваше се да ме насъска. Тя…

Медвиг го прекъсна:

— Достатъчно. — Той се изправи — едър рус мъж с кръгли студени сини очи. — Какво става, Нед? Да не би самият ти да я желаеш, или пък… — Той се спря презрително. — Впрочем това няма значение. — Посочи небрежно с палец вратата. — Махай се, подлец такъв, от този момент скъсвам с теб.

— Ще се махна, когато се изкажа докрай — отвърна Нед Бомонт.

— Махай се веднага, ти казвам — тросна се Медвиг. — Можеш да разправяш каквото си щеш и да мислиш, че ще ти повярвам. Но досега не съм чул от теб нищо, в което да повярвам. И никога вече няма да ти вярвам.

Нед Бомонт рече: „Добре“. Взе шапката и палтото си и излезе.

2

Нед Бомонт се прибра в квартирата си. Лицето му беше бледо и посърнало. Тръшна се на едно от големите червени кресла. На масичката до него имаше бутилка уиски и чаша, но не пи. Гледаше мрачно краката си в черни обувки и гризеше нокът. Телефонът му иззвъня. Той не го вдигна. Здрачът започна да измества дневната светлина. В стаята бе вече тъмно, когато стана и отиде до телефона.

Набра един номер.

— Ало, искам да говоря с мис Хенри, моля. — След пауза, по време на която си свирукаше тихо нещо неопределено, каза: — Ало, мис Хенри ли е?… Да… Тъкмо идвам от Пол, разправих му всичко, говорих му за вас… Да, излязохте права. Постъпи точно така, както очаквахте… — Засмя се. — Да, именно очаквахте. Вие знаехте, че ще ме нарече лъжец, че ще откаже да ме изслуша и ще ме изгони; всичко стана така… Не, не, няма защо. Все някога трябваше да се случи… Не, наистина… Е, вероятно завинаги. Казахме си неща, които не могат лесно да се вземат назад… Да, мисля, че цялата вечер… Ще бъде чудесно… Добре. Довиждане.

След това си наля чаша уиски и я изпи. После влезе в притъмняващата спалня, нагласи будилника си да звъни в осем часа и се изтегна напълно облечен по-гръб на леглото. Известно време гледа тавана. После заспа, дишайки тежко, докато будилникът иззвъня.

Стана лениво от леглото и като запали осветлението, влезе в банята, изми лицето и ръцете си, сложи си чиста яка и запали камината във всекидневната. Чете вестник до идването на Джанет Хенри.

Тя беше развълнувана. Макар че веднага се залови да уверява Нед Бомонт, че не е очаквала Пол да реагира така на съобщението му за нейното посещение и че не е разчитала на това, в очите й явно проблясваше радост и не можеше да сдържи усмивките, които разтягаха устните й, докато се опитваше да произнесе нещо за извинение.

— Нищо, нищо — каза той. — Дори и да знаех, че ще стане така, не можех да постъпя другояче. Струва ми се, че дълбоко в душата си предчувствах това. Така се случва обикновено. Дори да бяхте ми казали, че нещата ще се развият по този начин, просто щях да сметна думите ви за предизвикателство и щях да го приема.

Тя протегна ръце към него и каза:

— Много се радвам. Няма защо да се преструвам, че не е така.

— Аз пък съжалявам — отвърна той, като улови ръцете й, — но не бих се отклонил нито стъпка от пътя си, за да избягна това.

— Е, сега вече знаете, че съм права — рече тя. — Той е убил Тейлър. — Очите й го гледаха изпитателно.

Той кимна.

— Пол също ми каза, че го е убил.

— И сега ще ми помогнете, нали? — Тя стисна ръцете му и се приближи още повече до него.

Той се колебаеше, загледан навъсено в пламналото й лице.

— Дали е било самозащита или случайност — произнесе той бавно. — Не мога да…

— Било е убийство! — извика тя. — Разбира се, че той ще го нарече самозащита! — Поклати нетърпеливо глава. — Но дори и да е било самозащита или случайност, не трябва ли да отиде в съда и да го докаже като всеки друг?

— Прекалено много е чакал. Този месец, през който е мълчал, ще бъде в негова вреда.

— А кой е виновен за това? — запита тя. — И мислите ли, че щеше да мълчи толкова време, ако беше самозащита?

Той кимна бавно и отговори, като наблягаше на думите си:

— Постъпил е така само заради вас. Той ви обича. Не е искал да узнаете, че е убил брат ви.

— Но аз зная! — извика тя ожесточено. — И всички ще узнаят това!

Той повдигна рамене. Лицето му беше мрачно.

— Няма ли да ми помогнете? — запита тя.

— Не.

— Защо? Нали сте се скарали с него?

— Аз вярвам на обяснението му. И знам, че вече е много късно да убеди съда. Ние скъсахме, но въпреки това аз не бих постъпил така с него. — Той облиза устни: — Оставете го на мира. Вероятно и без нашата помощ ще го пипнат.

— Няма да го оставя на мира — заяви тя. — Няма да го оставя, докато не си получи заслуженото наказание. — Спря задъхана, очите й помрачняха. — Щом му вярвате толкова, защо не се заловите с разследването на случая, дори с риск да намерите доказателство, че ви е излъгал?

— Какво искате да кажете? — запита той предпазливо.

— Ще ми помогнете ли да разкрием истината, да разберем дали лъже или не? Трябва да има някъде неоспоримо доказателство, което ще намерим. Ако действително му вярвате, няма да се страхувате да ми помогнете да се сдобия с това доказателство.

Известно време той изучава лицето й, преди да отговори:

— Ако ви помогна и намерим така нареченото от вас неоспоримо доказателство, ще ми обещаете ли да го приемете, каквото и да показва то?

— Да — съгласи се тя с готовност, — при условие че и вие приемете.

— И ще пазите в тайна всичко, което открием, докато вършим работата си… докато намерим нашето неоспоримо доказателство… и няма да го използвате срещу него, преди да изясним всичко?

— Обещавам.

— Значи се разбрахме — рече той.

Тя се разхълца от щастие и в очите й се появиха сълзи.

— Седнете — каза Нед Бомонт. Мършавото му лице беше сурово, гласът му — рязък. — Трябва да си изработим план за действие. Обаждал ли ви се е Пол подир обед или тази вечер, след скарването ни?

— Не.

— Значи не знаем какво е отношението му към вас. Възможно е по-късно да се е убедил, че съм прав. Впрочем това няма да измени отношенията ми с него… ние скъсахме окончателно… но трябва да разберем какво мисли, и то колкото се може по-скоро… — Той погледна навъсено краката й и приглади мустачки с нокътя на палеца си. — Ще трябва да почакате да дойде сам при вас. Не бива да му се обаждате по телефона. Ако се колебае, това може да го подтикне към някакво прибързано решение. Уверена ли сте в чувствата му?

Тя седна на креслото до масичката и отговори:

— Дотолкова, доколкото жена може да бъде уверена в мъж. — Засмя се малко смутено. — Знам, че това звучи… Но съм уверена, мистър Бомонт.

Той кимна.

— Може би не грешите, но до утре трябва да знаете с положителност. Опитвали, ли сте се да го поразпитате?

— Не още, не фактически. Чаках…

— Значи засега това е изключено. Колкото и уверена да сте в него, занапред ще трябва да внимавате. Узнали ли сте нещо, което не сте ми казали?

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Не знаех как да постъпя. Затова толкова исках вие да…

Той пак я прекъсна.

— Не ви ли е идвало наум да наемете частен детектив?

— Да, но се страхувах, страхувах се да не попадна на човек, който ще ме издаде на Пол. Не знаех при кого да отида, кому да се доверя.

— Аз познавам един, който може да ни свърши работа. — Нед Бомонт прокара пръсти през тъмната си коса. — А сега искам да научите две неща, ако вече не са ви известни. Липсва ли някоя от шапките на брат ви? Пол казва, че той бил с шапка. Когато го намерих, нямаше никаква. Постарайте се да узнаете колко шапки е имал и дали всички са налице… — Нед Бомонт се усмихна накриво… — Без да се смята тази, която аз взех.

Джанет Хенри не обърна внимание на усмивката му. Като поклати глава и разпери отчаяно ръце, тя отговори:

— Не мога. Преди известно време раздадохме всичките му неща, пък и се съмнявах дали някой знае точно какво е имал.

Нед Бомонт повдигна рамене.

— Така си и мислех: че до никъде няма да стигнем по този въпрос — каза той. — Другото е бастунът: дали ви липсва някой от тях — негов или на баща му — особено един кафяв, чепат и тежък.

— Татко има такъв — оживи се тя — и мисля, че си е на мястото.

— Проверете. — Той захапа нокътя на палеца си. — До утре свършете тази работа и освен това опитайте се да изясните отношенията си с Пол.

— Какво общо има тук бастунът? — запита тя и се изправи развълнувана.

— Пол казва, че брат ви го е нападнал с бастун и Пол го ударил случайно с него, когато се мъчел да го измъкне от ръцете му. Твърди, че отнесъл бастуна и го изгорил.

— О, сигурна съм, че всички таткови бастуни са си на мястото — извика тя. Лицето й пребледня, очите й се разшириха.

— А Тейлър имаше ли бастуни?

— Само един чер със сребърна дръжка. — Тя докосна ръката му. — Ако всички са си на мястото, значи…

— Може наистина да значи нещо — каза Бомонт и улови ръката й. — Но, моля ви, без номера — предупреди я той.

— Няма да има номера — обеща тя. — Ако знаехте колко ми беше нужна вашата помощ и как се радвам сега, че ще я имам, щяхте да разберете, че можете да ми се доверите.

— Дано да е така. — Той пусна ръката й.

3

Когато остана сам в квартирата си, Нед Бомонт походи известно време напред-назад с измъчено лице, но с блестящи очи. В десет без двайсет погледна ръчния си часовник. Тогава облече палтото си и отиде в хотел „Маджестик“, където го осведомиха, че Хари Слос не е там. Излезе от хотела, намери такси, качи се и каза:

— Странноприемница „Западен път“.

Странноприемницата „Западен път“ беше квадратна бяла сграда — сива нощем, разположена сред дърветата край пътя, на около три мили от границите на града. Приземният й етаж бе ярко осветен, а отпред бяха спрели пет-шест автомобила. Под продълговат тъмен навес отляво се намираха други.

Нед Бомонт кимна свойски на портиера и влезе в просторна столова, където оркестър от трима свиреше екстравагантна музика и осемдесет души танцуваха. Мина по пътеката между масите, заобиколи дансинга и се спря пред бара, който заемаше единия ъгъл на помещението. Беше сам на тезгяха откъм страната за клиенти.

Барманът, шишко с дебел нос, каза:

— Добър вечер, Нед. Не сме те виждали напоследък.

— Здравей, Джими. Как върви работата? Коктейл „Манхатън“.

Барманът се залови да приготвя коктейла. Оркестърът бе завършил пиесата, когато се надигна нечий женски глас, тънък и писклив:

— Няма да остана тук, щом и този мошеник Бомонт е сред нас.

Нед Бомонт се обърна, облягайки се на ръба на тезгяха. Барманът замръзна със съда в ръка.

В средата на дансинга стоеше Лий Уилшир и гледаше злобно Нед Бомонт. Тя бе уловила подръка някакъв едър младеж в син костюм, твърде тесен за него. Той също гледаше Нед Бомонт някак тъпо.

— Той е негодник и мошеник и ако не го изхвърлиш, ще си отида аз — извика тя.

Всички останали в помещението мълчаха напрегнато.

Лицето на младежа почервеня. Опитът му да се намръщи засили още повече смутения му вид.

— Ще ида аз да му зашлевя един, ако ти не искаш — закани се момичето.

Нед Бомонт се обади с усмивка:

— Здравей, Лий. Виждала ли си Бърни, откакто го пуснаха?

Лий го изруга и пристъпи гневно напред. Едрият младеж протегна ръка и я спря.

— Аз ще се разправя с този негодник — каза той.

Оправи яката на сакото си, дръпна надолу предницата му и тръгна с наперена походка от дансинга към Нед Бомонт.

— Какво си въобразяваш, а? — кресна той. — Как си позволяваш да говориш така с младата дама?

Нед Бомонт, втренчен спокойно в младежа, протегна дясната си ръка и я сложи с длан нагоре върху тезгяха.

— Подай ми нещо да го прасна, Джими — каза той. — Не ми се ще да се бия с юмруци.

Ръката на бармана беше вече изчезнала под тезгяха. Той извади оттам малък топуз и го пъхна в шепата на Нед Бомонт. Без да вдига ръка от тезгяха, Нед Бомонт каза:

— Непрекъснато я наричат каква ли не. Последният мъж, с, когото я видях, й викаше глупава патка.

Младежът пое въздух и изпъчи гърди, шарейки насам-натам с очи.

— Няма да те забравя — изръмжа той. — Някой ден ще се срещнем с теб на четири очи. — Завъртя се кръгом и се обърна към Лий Уилшир: — Хайде, да се измитаме от това бунище.

— Ти се измитай — тросна се тя. — Да пукна, ако тръгна с теб. Омръзна ми.

Някакъв пълен човек почти само със златни зъби се приближи и отсече:

— Измитайте се и двамата. Марш.

Нед Бомонт се засмя.

— Младата — ъ-ъ — дама е с мен, Корки.

Корки каза: „Добре“, а после на младежа: „Вън, нехранимайко такъв!“.

Младежът излезе.

Лий Уилшир се бе върнала на масата си. Тя седна там, подпря бузи с длани и се загледа в покривката.

Нед Бомонт седна срещу нея. Обърна се към келнера:

— Джими ми е приготвил един „Манхатън“. Искам и нещо за ядене. Вечеряла ли си вече, Лий?

— Да — отговори тя, без да го поглежда. — За мен една лимонада.

— Чудесно — каза Нед Бомонт. — Аз пък искам един малък бифтек с гъби и някакъв зеленчук, ако Тони има, само че не от консерва, после маруля и домати с рокфор, а накрая кафе.

Когато келнерът се отдалечи. Лий произнесе с горчивина:

— Всички мъже са страхливци. Тоя вдигна аларма, а си подви опашката! — Тя се разплака беззвучно.

— Може да не си попаднала на когото трябва — подхвърли Нед Бомонт.

— Ти ли ще ми разправяш това — кипна тя, като го гледаше ядно, — след като ми изигра такъв мръсен номер!

— Не съм ти изигравал никакъв мръсен номер — възрази той. — Какво съм виновен аз, че Бърни е заложил дрънкулките ти, за да ми върне парите, които ми дължеше.

Оркестърът засвири отново.

— Мъжете никога за нищо не са виновни — оплака се тя. — Ела да потанцуваме.

— Е, добре — съгласи се той неохотно.

Когато се върнаха на масата, коктейлът и лимонадата ги чакаха.

— Какво прави Бърни напоследък? — запита той, докато пиеха.

— Не знам. Не съм го виждала, откакто излезе, а и не искам да го виждам. Хубостник! Все на такива се натъквам тая година! Той, Тейлър и този нехранимайко!

— Тейлър Хенри ли? — попита Нед Бомонт.

— Да, но нямах много вземане-даване с него — побърза да обясни тя, — защото тогава живеех с Бърни.

Нед Бомонт допи коктейла си, преди да каже:

— Била си просто една от многото му приятелки и от време на време си се срещала с него в квартирата му на Чартър Стрийт.

— Да — потвърди тя, като го гледаше предпазливо.

— Хайде да си вземем още нещо за пиене — предложи той.

Докато тя пудреше лицето си, той повика келнера и поръча напитките.

4

Звънецът на вратата събуди Нед Бомонт. Той се измъкна сънливо от леглото, покашля, облече си пижама и обу чехли. Според будилника му вече минаваше девет. Отиде до вратата.

Влезе Джанет Хенри, като се извиняваше.

— Знам, че е много рано, но просто не можех да чакам нито минута повече. Снощи няколко пъти се опитвах да се свържа с вас по телефона, но все не успявах, затова почти не съм мигнала. Всички таткови бастуни са налице. Значи, както виждате, Пол е излъгал.

— Има ли един кафяв, тежък, чепат?

— Да, майор Собридж го донесе на татко от Шотландия. Татко никога не си служи с него, той е също на мястото си. — Тя се усмихна тържествуващо на Нед Бомонт.

Той замига сънливо, прокара пръсти през разчорлената си коса и каза:

— Значи наистина е излъгал.

— Беше у нас снощи, когато се прибрах — добави тя весело.

— Пол ли?

— Да. И ми направи предложение за женитба.

Сънливостта изчезна от очите на Нед Бомонт.

— Спомена ли нещо за спречкването ни?

— Нито думица.

— А вие какво му казахте?

— Отговорих, че толкова скоро след смъртта на Тейлър дори не ми е удобно да се сгодя за него, но не казах, че това няма да стане по-късно, така че постигнахме, струва ми се, разбирателство.

Той я изгледа с любопитство.

Веселостта изчезна от лицето й. Тя докосна ръката му. Гласът й беше малко пресеклив.

— Моля ви, не мислете, че съм съвсем безсърдечна — каза тя, — но ох… толкова искам да… да направим каквото решихме, че всичко друго ми се струва… ъ-ъ… съвсем маловажно.

Той облиза устни и произнесе със сериозен, мек глас:

— Как ли щеше да се чувства, ако го обичахте толкова, колкото го мразите!

Тя тупна с крак и кресна:

— Не говорете така! Не искам да чувам вече тези думи от вас!

Нед Бомонт смръщи гневно чело и сви устни.

— Моля ви — каза тя разкаяна, — не мога да търпя това.

— Извинявайте — рече той. — Закусихте ли вече?

— Не. Исках час по-скоро да ви съобщя новините си.

— Много добре. Тогава ще хапнете с мен. Какво ще желаете? — Той отиде при телефона.

След като поръча закуска, влезе в банята да си измие зъбите, лицето и ръцете и да вчеше косата си. Когато се върна във всекидневната, Джанет бе свалила шапката и мантото си, стоеше до камината и пушеше цигара. Тя понечи да каже нещо, но се спря, защото телефонът иззвъня.

Нед Бомонт отиде до апарата.

— Ало… Да, Хари, отбих се, но теб те нямаше… Исках да те попитам… нали знаеш… за младежа, когото си видял с Пол нея вечер. Имаше ли шапка?… Имаше? Сигурен ли си?… А носеше ли бастун в ръката си?… Отлично… Не, не можах да направя нищо с Пол по този въпрос, Хари. По-добре сам поговори с него… Да… Довиждане.

Когато се отдръпна от телефона, очите на Джанет Хенри го гледаха изпитателно.

— Хари е единият от двамата, които твърдят, че видели Пол да разговаря с брат ви на улицата оная вечер — обясни Нед Бомонт. — Казва, че забелязал шапката, но не и бастуна. Било тъмно, двамата минавали с кола. Според мен не са могли да видят много ясно каквото и да било.

— Защо ви интересува толкова шапката? Много ли е важна?

Той повдигна рамене.

— Не зная. Аз съм само любител-детектив, но ми се струва, че може да има някакво значение в един или друг смисъл.

— Научихте ли нещо ново от вчера насам?

— Не. Част от вечерта прекарах в пиене с едно момиче, което е ходило с Тейлър, но и от това нищо не излезе.

— Аз познавам ли я? — запита тя.

Той поклати глава, после я изгледа пронизително и отговори:

— Не беше Опал, ако имате предвид нея.

— Не мислите ли, че можем да… да измъкнем някакви сведения от нея?

— От Опал ли? Не. Тя смята, че баща й е убил Тейлър, но мисли, че го е направил заради нея. Стигнала е до този извод не поради нещо, което е знаела — нещо вътрешно, — а единствено от писмата ви, от статиите на „Обзървър“ и други подобни.

Джанет Хенри кимна, но не изглеждаше убедена. Закуската им дойде.

Докато ядяха, телефонът иззвъня. Нед Бомонт послуша намръщено няколко секунди, после вдигна слушалката и каза:

— Няма как, ще трябва да ги пуснете, и мисля, че няма да има вреда от това… Не, не зная къде е… Едва ли ще мога да ви… Е, не се безпокой, майко, всичко ще се оправи… Разбира се, нищо лошо няма… Довиждане. — Върна се на масата усмихнат. — Фар си е втълпил същото като вас — каза той, като седна. — Това беше майката на Пол. Дошъл е някакъв човек от окръжната прокуратура да разпитва Опал. — В очите му се съживи някакво ярко пламъче, — Тя не може да им бъде полезна с нищо, но Пол е вече притиснат от всички страни.

— Защо ви се обади? — попита Джанет Хенри.

— Пол излязъл и не знае къде да го намери.

— А не знае ли, че вие с Пол сте скарани?

— Изглежда, не знае. — Той сложи вилицата си. — Слушайте. Сериозно ли искате да доведе докрай тази работа?

— Нищо друго в живота си не съм вършила с такова желание, както тази работа — отвърна тя.

Нед Бомонт се засмя горчиво и забеляза:

— Почти със същите думи си послужи Пол, за да ми каже колко много държи на вас.

Тя потръпна, лицето й стана сурово, погледът й — студен.

— Аз не ви познавам добре — рече той. — Не съм сигурен във вас. Сънувах нещо, което не ми харесва.

Тя се усмихна.

— Нима вярвате на сънища?

Той обаче не се усмихна.

— Не вярвам на нищо, но като закоравял комарджия такива неща ми действат.

Усмивката й вече не беше толкова иронична.

— Какъв беше този сън, който ви е накарал да загубите доверие в мен? — попита тя и вдигна пръст, придавайки си сериозен вид. — Тогава и аз ще ви разкажа един мой сън, свързан с вас.

— Бях на риболов — подхвърли той — и улових грамадна риба — канадска пъстърва, но грамадна, а вие казахте, че искате да я погледнете, взехте я и я хвърлихте обратно във водата, преди да успея да ви спра.

Тя се разсмя весело.

— Какво направихте след това?

— Така свърши сънят.

— Не е вярно — каза тя. — Аз не бих хвърлила пъстървата ви обратно. А сега ще ви разкажа моя сън. Бях… — Очите й се разшириха. — Кога сънувахте вие? След вечерята у нас ли?

— Не тази нощ.

— Ах, много жалко. Щеше да бъде показателно, ако и двамата бяхме сънували в един и същи час, в една и съща минута. Аз сънувах през нощта, след като вие бяхте у нас. Бяхме — насън, разбира се — бяхме се загубили в някаква гора, двамата с вас, уморени и гладни. Вървяхме, вървяхме, докато стигнахме до една къщурка и похлопахме на вратата, но никой не ни отговори. Опитахме се да отворим вратата. Тя беше заключена. Тогава надникнахме през прозореца и видяхме вътре голяма, огромна маса, отрупана догоре с какви ли не лакомства, но не можехме да се вмъкнем и през прозорците, защото имаха железни решетки. Затова се върнахме пак при вратата и пак захлопахме, дълго хлопахме, но и този път никой не отговори. Тогава се сетихме, че понякога хората оставят ключа си под изтривалката, и като погледнахме, намерихме го там. Но когато отключихме вратата, видяхме стотици змии по пода — през прозореца не можехме да ги забележим — и всичките те се заизвиваха и запълзяха към нас. Затръшнахме вратата, заключихме, застанахме до нея уплашени до смърт и заслушахме как змиите съскат, и блъскат главите си о вътрешната страна на вратата. Тогава вие казахте, че ако отворим вратата и се скрием от змиите, то може да излязат и да избягат. Така и сторихме. Вие ми помогнахте да се кача на покрива — сега той ми се виждаше нисък, не си спомням какъв беше преди, — вие се качихте след мен, наведохте се и отключихте вратата, и всички змии започнаха да изпълзяват навън. Лежахме със затаен дъх на покрива, докато и последната от тези стотици змии се измъкна и се скри в гората. Тогава скочихме долу, завтекохме се вътре, заключихме вратата и ядохме, ядохме, ядохме, а когато се събудих, видях, че седя на леглото, пляскам с ръце и се смея.

— Струва ми се, че сте измислили това — каза Нед Бомонт след кратка пауза.

— Защо?

— Защото започва като кошмар, а накрая излиза нещо съвсем друго. Когато сънувам някакво ядене, сънят ми завършва винаги преди да съм успял да хапна дори и една хапка.

Джанет Хенри се засмя.

— Съвсем не съм го измислила — увери го тя, — но няма да ви кажа коя част от съня ми е вярна. Вие ме обвинихте в лъжа, затова нищо повече няма да чуете от мен.

— Е, добре. — Нед Бомонт взе пак вилицата си, но не яде, а запита, като че току-що му беше дошло на ум: — Дали баща ви не знае нещо? Мислите ли, че можем да измъкнем нещичко от него, ако го посетим и кажем това, което сме научили?

— Да — отговори тя разпалено. — Можем.

Той се навъси замислено.

— Страхувам се само, че може да излезе от кожата си и да развали работата, преди да сме готови. Избухлив ли е?

Тя отговори неохотно:

— Да, но… — лицето й просветна умолително — …сигурна съм, че ако му обясним защо е необходимо да почакаме… Но не сме ли готови вече?

Той поклати глава.

— Не още.

Тя се намуси.

— Може би утре — добави Нед Бомонт.

— Така ли?

— Не обещавам — предупреди я той, — но мисля, че тогава ще бъдем готови.

Тя се пресегна през масата и улови ръката му.

— Но обещавате ли да ми съобщите веднага щом бъдем готови, по което и да е време на деня или нощта?

— Разбира се, това обещавам. — Погледна я изкосо. — Май не ви се иска твърде да присъствате на сцената на смъртта?

Тонът му я накара да се изчерви, но не наведе очи.

— Знам, че ме смятате за чудовище — каза тя. — А може и да съм.

Той погледна чинията си и промърмори:

— Надявам се да ви хареса, когато стигнем до последната сцена.