Моретата на Хурмуфта са по-солени от джиджоските.
Ветровете не са постоянни, а духат на странно ритмични повеи и правят плаването трудно и опасно.
Разбира се, докато схванеш ритъма. После придобиваш усет за вълнообразното темпо и чувстваш всеки следващ пристъп. Можеш с лека ръка на руля да използваш бриза и да надуваш платната, докато завиваш толкова рязко, че рейките да докосват гребените на вълните!
Първия път, когато го направих, Дор-хинуф изпищя така, сякаш от бездните е изплувала самата Смърт, за да й изреве Песента на привикването. Когато подгизнали от глава до пети се върнахме на новия док, тя ужасно трепереше и си помислих, че наистина съм прекалил.
Божичко, колко грешах! В момента, в който влязохме в малката си крайморска хута, Дор-хинуф ми се нахвърли и двамата се любихме цели три мидури! После шиповете ме боляха в продължение на няколко дни.
(Скоро разбрах, че цивилизованите хууни рядко изпитват сексуална страст, стимулирана от емоционално преживяване! На Джиджо това беше част от ежедневния живот и уравновесяваше вродената хуунска предпазливост. Но нашите звездни роднини водят толкова уседнал живот, че освен по време на явяващото се веднъж годишно разгонване, изобщо не помислят за секс! За щастие Дор-хинуф се влюби в този нов подход така, както урсите са влюбени в лавата.)
Уви, като че ли ни остава все по-малко време за романтични пътешествия. Ставаме все по-заети, колкото по-нашироко се разпространява вестта по високото плато — където от хиляда години хуунските селища се гушат далеч от шума на прибоя и приливите. След цялото това време предполагам, че се е натрупало много негодувание. Или пък е свързано с разтърсването на Петте галактики. Така или иначе, много хууни — особено от по-младото поколение — проявяват желание да променят живота си. Нещо, на което нашите гутхатски патрони изобщо не са ни учили.
Ежедневно пристигат групи, които долитат до нашата къщичка на пустия бряг и излизат от гравитоколите си, за да погледат към сияйната лагуна, нервни от близостта до толкова много вода, явно запомнили зазубрения урок от детството си — че океаните са опасни.
Разбира се, всеки хуунски счетоводител също знае, че рискът може да е оправдан, ако ползата е по-голяма от потенциалната загуба.
Нужна е само една обиколка из ветровития залив, за да убедим повечето от тях.
Някои неща си струват да се изложиш на малко опасност.
С деловите подробности се занимава тъст ми. Туафу-ануф напусна Института по миграция, за да ръководи малкия ни курорт, да посреща инвеститори, да урежда екологичните разрешения и да наема колкото може повече крайбрежна земя, преди и други хууни да са осъзнали действителната й стойност. Той все още смята цялото предприятие за малко безумно и изобщо не иска да се качи на платноходка. Но всеки път, щом старецът се задълбочи в сметките, аз го чувам доволно да умблира.
Коя е любимата му песен днес ли? „Какво ще правим с пияния моряк“!
Малко ме безпокои фактът, че нито натрапчивите образи на Мелвил, нито джиджоската морска поезия на Фхуун-дау не оказват такова въздействие върху Туафу-ануф, колкото няколко неприлични земянитски песнички. Таванските греди закънтяват, когато стигне до грубата част за бръсненето на корема на пияницата с ръждясал бръснач.
Кой би могъл да си представи?
Напоследък съм толкова зает — да давам уроци по ветроходство и да строя лодки почти без никакви материали, — че нямам време за литературни занимания. Този мой дневник лежи неотварян в продължение на много ядури. Предполагам, че детските ми амбиции да стана прочут писател ще трябва да почакат. Навярно до някой друг живот.
Всъщност открих по-успешен начин да въздействам на другите хууни. Да им нося малко щастие. Да променя репутацията им на стиснати, кисели счетоводители. И навярно да ги направя по-добри съседи.
На Джиджо всички други раси обичаха хууните! Надявам се, че това ще се случи и тук. Сред звездните пътища на цивилизацията.
Така или иначе, литературното възраждане вече е в добри ръце. Или по-скоро в добри очни стълбчета.
Хък прие половината от възложената й роля.
— Ще имам бебета — съобщи тя. — Ако вие, приятели, намерите хуунски бавачки. В крайна сметка самата аз съм отгледана от хууни и вижте каква съм станала!
Бих й отговорил като някога. Но без Клещовръх и Ур-ронн вече не е същото. Във всеки случай сега съм женен. Скоро ще ставам баща. Време е да се науча на малко тактичност.
Хък може и да се е примирила с бременността си, тъй като сега тя е единствената, която може да възроди г'кекската раса в Петте галактики. Но категорично отказа да изпълни другата половина от първоначалния план — да живее уединено и да се крие от древните врагове на вида си.
— Нека дойдат! — вика тя, като върти колела и размахва очи, сякаш е готова да се изправи пред цялата Джофурска империя и другите, помогнали за изтребването на роднините й. Не зная. Може да е заради растящото й самомнение, заради свободата на движение, която изпитва, носейки се по гладките тротоари на град Хурмуфта, или пък заради студентите, които посещават лекциите й по земянитска и джиджоска литература. Но тя вече почти не идва в заливчето, а когато дойде, просто се изнервям да слушам дудненето й цели мидури, без да й отговарям почти нищо.
Може да е права. Навярно се превръщам в поредния тъп стар хуун.
Или пък проблемът е, че г'кеките рядко правят компромиси — още по-малко Хък. Тя не разбира, че животът изисква жертви. Защото с всяка промяна, която успееш да наложиш на вселената, самият ти също се променяш.
Аз донесох на звездните си братовчеди подаръци от Джиджо — приключения и детство. В замяна те ме научиха на ведростта, която можеш да откриеш у дома, и на тихите мелодични ритуали, наследени от мъглявото минало, още преди нашата раса да закрачи по пътя на Ъплифта или да се замисли за далечните звезди.
Тези звезди са по-далечни, отколкото преди. Откакто Петте галактики внезапно се оказаха четири, половината точки на прехвърляне и космически пътища станаха нестабилни и могат да останат такива до края на живота ни. Изчезнаха безброй кораби, наруши се търговията и световете бяха принудени да разчитат на собствените си ресурси.
Предполагам, това означава, че ще мине известно време преди да получа писмо от Ур-ронн. Сигурен съм, че си прекарва страхотно някъде из космоса, общувайки с инженери от всякакви раси и затънала до шия в прагматични проблеми.
Макар че урсите не са сантиментални, надявам се, че от време на време си спомня за нас.
Единственото, което мога да кажа за бедния Клещовръх, е, че ужасно ми липсва.
Понякога просто трябва да го преживееш.
Смъртта винаги е била огромна, безнадеждно непроходима пропаст. Когато Галактика четвърта се откъсна, сякаш всяко разумно същество го почувства на някакво дълбоко органично равнище. Дори на сушата това порази много хора. Дни наред те вървяха като вцепенени.
Учените смятат, че последствията в самата Галактика четвърта са били далеч по-ужасни, но никога няма да разберем, защото сега цялото гигантско колело от звезди завинаги е недостъпно за нас. А заедно с него и Джиджо. Моите родители. Домът ми.
Има известна утеха. Приятно е да си представяш делфините, които плуват в забрава в копринените води на Ууфон, играят на гоненица с отпадъчния кораб на баща ми, а после всяка вечер се приближават до брега, за да разговарят за поезия под опаловата светлина на Лусен.
Разбира се, сега Общностите на шестте раси могат да скъсат Свещените свитъци и да престанат да крият лица от небето. Защото законите на Цивилизацията на Петте галактики вече не се отнасят за тях. А може да са се сблъскали с още по-тежка криза. Така или иначе, най-после можем да се отърсим от чувството за вина, което сме наследили от престъпните си предци. Обитателите на Склона вече не са нарушители или преждевремци.
Джиджо е техен, за да се грижат за него и да го пазят.
Вярвам, че ще се справят. С малко помощ от заровете на Ифни.
Като става дума за странни заселници, сега ми досажда малко, напомнящо на видра същество, което пак иска услуга.
Откакто призна, че може да говори, Калнокракия е истинско кречетало и постоянно иска да знае дали на космодрума на Хурмуфта са пристигнали тимбримски кораби. Или пък дали за войната в Галактика втора са заминали някакви съдове. Нетърпението му е пословично. Въпреки че нарича себе си „титлал“, за мен той винаги ще си остане нур. Доказвам го, като надувам гръклянната си торбичка и умблирам любимата му песен. Той застава до моята любимка Хуфу на рамото ми и скоро двамата са загубени за външния свят.
— Той никога няма да замине — казва Дор-хинуф. И наистина, Калнокракия изглежда обича работата си на яхтата, където се катери по платната и рейките, дъвче плодови бонбони и мърмори отровни забележки за несвикналите с морето пътници.
И все пак аз не съм толкова сигурен. В малкото създание гори огън — като в човек, посветил се на някаква кауза, или в урс, който иска да изпита ново устройство. Калнокракия няма да се умори, докато не се погрижи за несвършената си работа.
Като съдя по онова, което зная за титлалите, навярно всичко е свързано с шега. Нещо с невероятна давност и отчаяно смешно… освен ако последствията не се струпат на гърба ти, разбира се.
Мисля, че някой ден ще се събудя и ще открия, че е изчезнал… навързал на възли всички корабни въжета за сбогом.
Калнокракия чете над рамото ми, докато пиша това, тежко диша и загадъчно се подсмихва, наслаждавайки се на размислите ми, без да издава каквото и да е.
Стига. Хайде, малки негоднико. Чакат ни клиенти. Вятърът е прекрасен и на сребристия хоризонт се плъзгат стройни колони от облаци.
Да вървим при някой досаден стар хуун и да му дадем най-вълнуващото преживяване в живота му.