Стълба към небето

Галактиките

Фотонният фронт на свръхновата пое „Стрийкър“ точно пред вихрещия се черен тунел — пътят за бягство, обещан от загадъчните трансцендентни.

Започнаха да вият аларми и делфините записукаха, когато вълните от огнена енергия удариха кораба изотзад, смазаха обикновените защитни полета и натъпкаха всеки квадратен метър с повече топлина, отколкото би могло да излъчи което и да е нормално слънце през целия си период на съществуване. Взривът почти незабавно щеше да превърне „Стрийкър“ в пара.

Но земянитският кораб беше като кит, чиято кожа е покрита с твърди мидени черупки. Той пъхтеше под пластове странна материя — обвивки, които искряха, сякаш не можеха да се наситят на убийствената светлина.

Сара прегръщаше Прити и Емерсън. Мощни вибрации разтърсваха костите й. Ослепителен блясък заливаше всички външни камери, но сензорите показваха смайващи притоци на фотони и неутрино, когато звездата прехвърли границите си на търпимост… или навярно на екстаз. В реално време експлозията продължи само милисекунди, но разтегнатото темпорално поле на „Стрийкър“ позволи на екипажа да наблюдава последователните етапи като в забавен кадър.

— Нашата вълшебна обвивка е впечатляваща — отбеляза Суеси. — Но това са само фотони. Няма начин да се справи със следващите вълни. Реална материя с маса, по-голяма от слънчевата… протони и тежки ядра… се носят насам почти със светлинна скорост.

Сара бе усвоила достатъчно практическа физика, за да знае какъв юмрук ще се забие в тях. „Всички атоми кислород и въглерод в тялото ми ще бъдат подложени на такава конвулсия… ще се изпържат от слънчевата топлина, после ще образуват огромни облаци и накрая ще се кондензират, за да образуват планети, животни, хора.“

Сега собственият й звезден прах можеше да се върне в космическата супа и навярно да се присъедини към жизнения цикъл на нов, все още нероден свят. Това все пак беше някаква утеха. Но тя знаеше още нещо.

Ларк.

Получих съобщението му — точно докато онази обвивка обгръщаше „Полкджхи“ и протягаше светлите си пипала, за да се вкопчи във вълните от хиперреалност в момента, в който галактиките завинаги се разделяха.

Корабът му вече трябва да си пробива път напред, използвайки прилива на разгъващата се метрика. Надалеч към невиждани приключения.

Иронията я накара да се усмихне. От трите деца на Нило единствено Ларк не бе мечтал да напусне любимия си Джиджо. Но сега щеше да види хоризонти, останали скрити дори за великите трансцендентни! Заедно с любимата си, той, положилият клетва за безбрачие, може би щеше да постави началото на ново човечество в някоя далечна галактика.

„Сбогом, братко. Нека Шефът на Ифни те закриля.

Приятно прекарване.“

Тунелът се извиси пред тях като пещера, пълна със зловещо обезкуражителни спирали. Тя погледна към Емерсън. Преди мигове, когато върху повърхността на бялото джудже се изсипа последният дъжд от изпарените Стари, той извика една-единствена дума:

— Отпадъци!

И после се усмихна, сякаш беше присъствал на окончателния провал на смъртоносен враг.

Някой броеше субективните секунди до удара на вълната от реална материя:

— … четиринайсет… тринайсет… дванайсет…

Междувременно Акеакемай тихо съобщи:

— Почти с-с-стигнахме… — Пилотът удряше с опашка и подканяше „Стрийкър“ да побърза към убежището. — Почти…

Напрежението бе толкова ужасно, че мислите на Сара инстинктивно се оттеглиха в област, която напълно владееше. Математиката. Към проблем, с който неотдавна се беше сблъскала — докато Джилиън се пазареше с трансцендентните да вземат „Полкджхи“ вместо „Стрийкър“.

Сред лабиринт от трансгранични тензори тя бе открила ренормализационно затруднение, което просто не можеше да преодолее. Всъщност изглеждаше жизненоважно да опише хаотичните вълни, които току-що бяха видели. Но според моделите на трансцендентните това нямаше смисъл!

„Когато предвидих разпадането на галактиките в резултат от разширяването на вселената, реших, че зная цялата истина. Но сега съм убедена, че някаква допълнителна сила ускорява нещата повече от очакваното.“

Имаше логика единствено, ако приемеше странно предположение.

„Нещо влиза. Нещо гигантско.“

Подробностите бяха мъгляви, но едно беше ясно:

„Не бихме могли да го открием в който и да е гравитационен кладенец. Трябва да търсим някъде другаде в плоското пространство. Далеч от Прегръдката на…“

Внезапно „Стрийкър“ се разтърси. Вибрациите рязко се усилиха и ускориха. Някой изкрещя:

— Материална вълна!

За миг времето като че ли премигна…

После Сара се оказа заобиколена от подскачащи, викащи фигури. Емерсън я притисна към себе си, сякаш настъпваше краят на света. И за стотна от секундата тя наистина повярва, че е така.

После чу веселите писъци на Прити, радостните писукания на делфините и задъхания смях на любимия си. Сред тази суматоха Сара забеляза, че зловещите трусове са престанали. Изчезнали! Заменени от доволния рев на освободените двигатели.

Екраните отново се включиха и разкриха странно изкривен илем — стените на спасителния тунел, които се носеха покрай тях.

— Успяхме! — ликуващо възкликна изкуствено усиленият глас на Суеси.

„Ние ли… успяхме?“

Сара с огорчение осъзна, че математическият й унес й е попречил да наблюдава триумфалния миг на спасение.

„Каква съм застреляна математичка!“ — помисли си тя и с всичка сила се хвърли да целува Емерсън.

Е-пространството

Професията на Хари винаги бе изглеждала самотна.

„Сега зная защо Уер'К'кинн праща в Е-пространството по един наблюдател. Тук прекалено многото умове могат да станат опасни. И объркващи.“

По време на предишните си пътувания в царството на живите идеи понякога бе навлизал в нова територия, само за да открие, че местната матрица кристализира около символи, изтекли от собствения му ум. Тъй като тук рядко се появяваше някой друг, освен стада местни мемоиди, нямаше значение какво разкриваха за подсъзнанието му формите.

Този път станцията носеше пет волеви личности от четири различни раси. Хари започна да се тревожи още от момента, в който дългите като на паяк крака на кораба му потънаха в лилавата мъгла.

Но тя бързо се разкъса, сякаш отвяна от любопитните погледи на спътниците му. Дуер, Каа и Киуей Хааулин притискаха лица към прозорците в контролната зала. Младият човек беше идвал веднъж в Е-пространството. Другите останаха хипнотизирани от първото си посещение в това митично царство.

„Нямаше да се взирате с такъв интерес, ако бяхте виждали онова, което съм виждал аз.“

Но Хари се въздържа да затвори щорите. Това щеше да е последният им шанс през живота да видят Е-пространството.

„А може би и моето последно пътуване.“

Скоро мъглата окончателно се разчисти и разкри огромно пространство, покрито с кубове, пирамиди, наклонени равнини и други по-сложни геометрични форми. Поне така изглеждаха отначало.

Първия път, когато внимателно се вгледа в един от предметите, той започна да се топи и да приема по-заоблени очертания. Скоро Хари видя от двете му страни изпъкналости, които приличаха на… уши! После щръкна нос. Мигове по-късно му се ухили уста с жълтеникави, неприятно познати зъби.

Той провери уредите. Мемомонолитът се намираше на повече от трийсет псевдокилометра! Очевидно току-що беше предизвикал появата на гигантска скулптура, изобразяваща собствената му глава, извисяваща се по-високо от най-големите сгради на Земята. Хари се огледа наоколо и видя, че във всички посоки се оформят синтиански, делфийски и човешки статуи. Скоро докъдето му стигаше погледът, се простираха копия на Каа, Дуер и Киуей.

— Така, така — скръстил ръце на корема си, доволно отбеляза синтианският търговец. — Някой не трябва ли да събуди Рети, за да може и тя да използва тази възможност за толкова мащабно обезсмъртяване?

Хари поклати глава, докато една от огромните скулптури имитираше ядосаното му изражение.

— Бедното дете спи, защото има мозъчно сътресение, за Ифни. Пък и такива неща обикновено са нетрайни. Повечето от тези огромни меми просто изчезват обратно в илема, още щом си тръгне стимулиращият ги мисловен приемник.

— Но понякога не изчезват, нали? Има ли възможност да останат завинаги?

Хари сви рамене, като се чудеше защо се интересува Киуей.

— Виждал съм разни неща — криптоформи и замръзнали образи от далечното минало. Уер'К'кинн казва, че материализираната мемосубстанция понякога става по-твърда от истинската материя, както идеите остават за постоянно в някои живи мозъци. Предполагам, че в Е-пространството има концепции-обекти, които могат да надживеят всички протони, кварки и цялата звездна вселена.

Киуей погледна към далечните хълмове и планини, повечето от които изобразяваха собственото му закръглено, самодоволно лице.

— Наистина ли? — с надежда въздъхна той. Дуер и Каа се засмяха. Но Хари поклати глава.

— Да продължаваме — каза той. — Преди да се е объркало още нещо.

До този момент почти нищо не вървеше според плана.

Първо дойде онази суматоха в каззкаркския склад. Докато Дуер прикриваше отстъплението им с дъжд от стрели, Хари и Киуей бяха успели да изнесат изпадналата в безсъзнание Рети, без разяреният тандуаски воин да ги насече на парчета. От съседните коридори се носеха стъпките на прииждащите подкрепления — други жестоки същества, дошли на помощ на другаря си, докато хаотичните вълни разтърсваха малкия планетоид.

Хари хвърли поглед назад и успя да проследи последните мигове от живота на скианото, запратено към експлодиращата икона на Земята, синята „планета-мъченица“.

Неприятностите ги последваха до институтските докове, където от стените вече падаха каменни плочи и смазваха съдовете, паркирани на недалечните кейове. Остри аларми предупреждаваха, че наближава вакуумен пробив. Хари бързо качи всички на борда и потегли — завързал отзад малката корвета на Каа, — точно преди таванът да започне да се срутва. Когато стигна до главния херметичен шлюз, нямаше смисъл да минава през емиграционните процедури. Стената пред него се срина и разкри странно мъждукащи звездни полета.

Трябваше им известно време, за да заобиколят рояците опасни останки, преди да извършат дори само обикновен къс хиперскок. Междувременно хаотичните вълни разтърсваха планетоида.

„Даже да се върнем от тази мисия, няма да има смисъл да докладвам тук.

Има и други институтски бази.

Във всеки случай казват, че напоследък е по-безопасно да си на някоя планета.“

Накрая хаотичните вълни отслабнаха, но Хари знаеше, че най-лошото все още предстои. Докато Каззкарк изчезваше от погледа му, той се надяваше, че Уер'К'кинн, онази стара сепия, някак си ще успее да се спаси.

После нещата станаха малко мъгляви. Той даде координатите на Каа и остави опитния космически пилот да ги преведе през десетина В-пространствени скока, след което минаха през малка точка на прехвърляне, вече обявена за опасно нестабилна.

Изобретателното маневриране на Каа по скоковите нишки някак ги спаси от разкъсване, разсичане, изпържване или изпаряване. И все пак пътуването беше безумно. Хари прекара половината от времето, като ругаеше делфините и техните предци чак до епохата на миоцена.

Накрая стигнаха до определената си входяща точка — специално, невероятно тъмно място, където стените между реалностните равнища бяха достатъчно тънки, за да проникнат през тях. Сега бе ред на Хари да поеме управлението. Скоро материалността започна да искри и те се прехвърлиха в царството, в което физиката позволяваше на идеите самостоятелен живот.

Хари с радост напусна района с гигантските статуи и навлезе в територия, покрита с безкрайни ивици олюляваща се оранжева „трева“ — всеки стрък от която се състоеше от някаква принципна концепция, освободена от какъвто и да е език или разум.

При внимателно наблюдение прерията изглеждаше разядена и обезцветена. Големи участъци като че ли бяха изпотъпкани или изгорени, сякаш опустошени от земетресение или пожар. Очевидно Е-пространството не беше недосегаемо за катаклизмите, разтърсващи петте свързани галактики. Повлияни бяха дори мемоидните стада. Хари видя няколко големи групи меми панически да бягат, когато земята и небето заплашително се развълнуваха.

Докато спътниците му зяпаха в почуда, той определи курс към Космическия път. Трябваше да открие част, която да гледа към Галактика четвърта, и колкото може по-бързо да нагласи уредите си. За щастие тези нови устройства бяха за еднократна употреба. Можеше да ги остави там, докато бъдат унищожени. Предсмъртните им викове щяха да дадат на Уер'К'кинн жизненоважна информация за Голямото разкъсване. Този път шефът му обеща данните да бъдат широко разпространени, а не да ги затворят в секретни файлове за използване от по-старите раси и звездни богове.

Това бе основната причина, поради която Хари прие мисията. Може би изглеждаше странно да се вълнува от събития, които щяха да се случат след сто милиона години. Но кой знае защо се отъждествяваше с хората от тази епоха. Може би неговите усилия донякъде щяха да им спестят невежия ужас, който сега изпълваше Петте галактики. Даже „боговете“ на това далечно бъдеще да бяха потомци на шимпанзетата, а служителите в Института по навигация да се явяваха наследници на днешните въшки. От същия вид, който в момента дразнеше козината му и го караше постоянно да копнее да се почеше…

— Капитан Хармс — каза вихреща се кръгла форма, която се появи неудобно близо до носа му. — Имам новина! Целта ви вече би трябвало да се вижда. Поздравления! Бих прибавил, че това беше истинско…

Хари прекъсна холоса на мониторния режим с рязко поклащане на глава. Бързо се приближи до прозорците, погледна към вечната Е-пространствена мъгла… и забеляза слабо, лъкатушещо сияние, което криволичеше точно пред станцията.

— Е, поне нещо да стане както трябва — измърмори той.

Докато нареждаше уредите си, щеше да намери подходящо място край Пътя, да остави Каа и другите в корветата и да оттласне малкия кораб в нормалното пространство. Можеше само да се надява, че ще попаднат близо до целта си. После едва щеше да има достатъчно време, за да се върне в цивилизацията, преди цялото Е-равнище на реалността да започне да се разтърсва и люлее.

Рети беше непреклонна.

От момента, в който се събуди — и със залитане се появи в контролната зала, с една ръка притиснала главата си, а с другата галеща малкия си урски „съпруг“, — тя пределно ясно заяви намеренията си.

Момичето нямаше да се върне на Джиджо заедно с Дуер и другите.

— Вие може да изпитвате носталгия за онея мръсни варвари, ама аз не ща никогаж да чуя за туй място! Връщам се с Хари.

И толкова. Никаква благодарност, че са й спасили живота. Дори не спомена за предишната си религия, нито попита за съдбата на покойния й гуру. Просто категорично отхвърляше всякакви възражения.

„Макар и толкова млада, тя е невероятна. Срещал съм малцина човеци с толкова силна личност. И всичките бяха безродници — за добро или лошо.“

Но повечето притежаваха черта, която липсваше на Рети.

Те знаеха прагматичната стойност на тактичността. Разбира се, тя беше отгледана от диваци. В цивилизацията можеше да усвои изкуството на поведението в обществото, да сключва съюзи, да постига целите си и навярно дори да бъде харесвана.

Планът й поставяше само един проблем.

— Ще бъда откровен, госпожице. Има голяма вероятност да отведа всички ви в съответния квадрант на Галактика четвърта. Може би даже ще улуча сектора. Но собствените ми шансове да оцелея…

Рети се засмя.

— Не ми казвай к'ви са шансовете! Не ми пука за ник'ви шансове, откакто ме намушка галайтер и мойто племе ме помисли за умряла. Двамцата с „аз“ няма да се отделяме от теб, ако нямаш нищо против. Пък и да имаш.

Другите не можеха да направят нищо. Каа използва спектрален анализатор, за да надникне в Пътя — пълен с мрачни мъглявини и блестящи звездни купове, — в търсене на характерното червено сияние на една определена бурна звезда. Киуей се занимаваше, като зяпаше към равнината от меми и явно се опитваше отново да им наложи волята си.

Единствената реакция на Дуер бе да обели очи. Нямаше намерение пак да се намесва в живота на Рети.

— Уф, добре де — въздъхна Хари. — Само ми обещай да не ми се пречкаш. И да не хленчиш къде те е отвела съдбата!

Рети кимна.

— Стига да не е на Джиджо.

Прозвуча сигнал, който съобщаваше за поредния уред, оставен по лъкатушния Път. С малко късмет устройствата на Уер'К'кинн щяха да са по местата си много преди да удари най-мощната хаотична вълна. После само трябваше да оставят Каа и другите близо до някоя точка на прехвърляне и да им пожелаят успех.

Той предложи на Киуей възможност да се откаже.

— Няма нужда да отиваш в Галактика четвърта. След като връзките бъдат прекъснати, няма да има повече пътувания между…

Търговецът вдигна месестата си ръка и се подсмихна.

— Стига приказки за вечно „разкъсване“, моля ти се! Заблудили са те, старши наблюдател. Петте галактики винаги са били…

Станцията рязко спря. Остро изпискване накара всички да се завъртят. Каа удари опашка по седалката на ходещото си устройство.

— Елате! — каза делфинът. — Елате да видите това!

Хари и Киуей побързаха да отидат при него до прозорците. Пилотът използва невралния си кабел, за да включи лъчева показалка и посочи с нея към блестящия Път.

— Ето я! — доволно изсъска той. — Открих я!

— Измунути ли? — попита Дуер.

— Да! Точно покрай онзи продълговат облак от йонизиран водород. Пълно с-с-спектрално с-с-съответствие. С-с-същото с-се отнася и за с-с-съседните звездни формации.

— Леле! — възкликна младият човек. — Струва ми се, че дори различавам едно-две познати съзвездия. Всички са изкривени, разбира се.

Каа повдигна лъскавата си сива глава и весело записука. И макар че Хари не разбираше много тринарен, успя да улови смисъла.

Киуей се втренчи към огромния куп от светли точици.

— Значи слънцето на Джиджо…?

— Е точно там! — Каа насочи тъмното си око към Хари. — Старши наблюдател Хармс, ако ни оставиш тук, на колко пактаара ще сме от…

Някой внезапно дръпна Хари за рамото и отклони вниманието му. Той се завъртя и видя Рети, която държеше урския си спътник в извивката на ръката си. Малкото създание — нейният „съпруг“ — проточваше дългата си шия и зяпаше към Пътя.

— Хм, старши наблюдател Хармс, мога ли да задам един въпрос?

— В момента не, Рети. Трябва да вземем важно решение. Тя кимна.

— Знам. Ама „аз“ току-що видя нещо, дето трябва да го погледнеш. — Момичето посочи натам, откъдето идваха. — Там нещо става.

Хари се изправи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че през последните няколко дури имаше три-четири адски ярки… Ето още едно! — Тя премигна от внезапния проблясък. — Нормално ли е? Звездите могат ли да светят толкова силно, при това неочаквано? Мислех си, че ще искаш да…

— Мониторен режим! — извика Хари. — Сканирай Пътя за неочаквани звездни експлозии. Е-пространствени илюзии ли са или в Галактика четвърта наистина става нещо?

Висящият във въздуха символ се завъртя за миг.

— Взривовете имат спектрални профили на необикновено мощни свръхнови тип CH1a. Известно е, че такива експлозии оказват въздействие върху интерфейсната мембрана, която вие наричате „Път“.

— И сам виждам! — изръмжа Хари. Стабилната до този момент тръба беше започнала да се движи. Тя трепереше и се надигаше при всеки внезапен проблясък.

— Параметрите за безопасност предполагат, че е благоразумно да се отдалечим от границата.

— Но свръхновите не избухват така! — възрази Киуей. — Всяка една от тях е изолирано астрофизично явление!

— Това не ми харесва — прибави Дуер.

— Май че трябва да направим к'вото ни казва гласът — предложи Рети. — Да отстъпим назад. Да се върнем в цивилизацията. Да се подслоним на някоя планета, докато всичко това пре…

— Достатъчно! — изписука Каа. — Хармс, изпълни обещанието с-с-си!

Хари кимна.

— Добре. Всички, които ще заминават за Джиджо, да се прехвърлят през херметичния шлюз на корветата. Ще ни трябват няколко дури…

Той млъкна, когато внезапно избухна нова синя звезда — този път точно от лявата им страна, почти в непосредствена близост до границата — и изпълни каютата с ослепителен блясък, милиард пъти по-силен от предишните.

Скоростта на светлината не представляваше пречка за последвалия причинностен разрив. Някакъв вид метрична вълна се разби в меката вътрешна повърхност на Пътя и го накара да се сгърчи като ранена змия. Тази част се изкриви към Е-пространството и ужасно промени цвета си, докато се образуваха нови израстъци, които се размахваха като агонизиращи псевдоподи. Няколко от тях се увиха около станцията.

Това изглеждаше доста личен начин да бъдеш нападнат от свръхнова. Но Хари нямаше време да мисли за иронията на мащабите.

— Готови за прехвърляне! — ужасено изхриптя той.

Изведнъж целият Път като че ли заискри и Хари разбра, че преценките не са били точни.

„Разкъсването започва.“

Спътниците му имаха само секунди да се хванат за нещо, когато звездната вселена със смразяващ стон сграбчи кораба на Хари и го запрати обратно в царството на атомите.

Слънчевата система

Джилиън познаваше само двама живи пилоти, които можеха бързо да маневрират при такива космически условия.

Кийпиру и Каа. Три години по-рано двамата бяха потеглили с грижливо подбрания екипаж на Крейдейки.

Сега и двамата ги нямаше. Бяха отишли там, където от тях се нуждаеха най-много.

„Спокоен полет, Кийпиру. — Тя излъчи желанието си навън покрай безброй блестящи звезди. — Където и да решат да идат Том и Крейдейки, моля те, води ги през сигурни пристанища.“

Що се отнасяше до Каа, тя изпитваше угризения, че го е откъснала от Джиджо, където Пипоу имаше нужда от него.

Според изчисленията на Сара обратният път до Галактика четвърта щеше да е опасен и да изисква цялото му умение, както и великодушната помощ на прословутия му късмет.

„Убедена съм, че ще успееш, Каа. Дано скоро плуваш с Пипоу и цял живот да останеш любимец на Ифни.“

Условията навсякъде другаде не бяха толкова тежки, колкото в Галактика четвърта. И все пак в останките от цивилизования космос цареше ужасно напрежение. Институтът по навигация постоянно налагаше заобикаляния, докато изчерпа всичките си сигнални фарове и се принуди да оставя по познатите пътища доброволци, които викаха до пресилване по субпространствените честоти и отклоняваха трафика към малкото безопасни маршрути. Флотилии от безброй планети се отправяха на спасителни мисии и дръзко преодоляваха въртопите, за да спасяват изчезнали кораби и претърпели аварии екипажи.

Това беше галактическата цивилизация в нейния най-добър вид — причината, поради която почти сигурно щеше да оцелее и да стане по-силна от всякога. След като нещата се успокояха, разбира се. След няколко хиляди години.

Междувременно четирите останали галактики бяха в хаос. Докато много кланове и раси изоставиха дребнавите си вражди, за да предложат помощта си, други се възползваха от безредието, за да грабят, изнудват или уреждат стари сметки. Религиозните схизми се разпространяваха като отровни вълни.

„А накъде се е отправил „Стрийкър“? Право към центъра на най-фанатичната война и ние се молим да стигнем там преди битката да е свършила. Все едно да скочим от тигана в огъня.“

Джилиън поне нямаше оплаквания от скоростта на „Стрийкър“. В момента това навярно бе най-бързият кораб в цялата дишаща кислород цивилизация.

„Не искам да подценявам Акеакемай, но без Кийпиру или Каа това пътуване щеше да отнеме месеци, ако следвахме заобиколните маршрути. Щяхме да пристигнем при целта си, само за да заварим пепелища.

Добре, че получихме помощ.“

Тази „помощ“ обгръщаше цилиндричния земянитски кораб като втора обвивка — покривало от блестящи пипала, които се протягаха да погалят различните метрични тъкани на космическия континуум, като усещаха и определяха курса, скоростта и субпространственото равнище, за да изберат най-добрия маршрут. Без да обръща внимание на предупредителните фарове, полуразумната обвивка насочваше „Стрийкър“ по пътища, които пламтяха и се вихреха в бури от неуточнена хипергеометрия, извършвайки внезапни прехвърляния, които в най-добрия случай щяха да затруднят Кийпиру.

Великите трансцендентни може и да мразеха да напускат удобната си Прегръдка на вълните, за да излизат от събитийните хоризонти на черната си дупка и да се намесват в съдбата на по-нисшите раси. Но техните слуги със сигурност знаеха да летят. Навярно това специално отношение донякъде компенсираше ужасния късмет на „Стрийкър“ през последните три години. Но след като едва избягнаха експлозията на свръхновата, Джилиън се бе отказала да брои чудесата — добри, лоши, или просто странни.

„Само навреме ни отведи у дома“, помисли си тя, независимо дали трансцендентният все още я слушаше.

Когато „Стрийкър“ мина покрай трите фара при Танит, Джилиън разбра, че невъзможното ще се случи.

„Скоро пак ще видим Земята… макар че навярно само отдалеч.“

Когато златното Слънце изпълни екрана, те започнаха да срещат нови предупредителни фарове, оставени от друга бюрокрация.

ВНИМАВАЙТЕ, ПЪТНИЦИ!

НАВЛИЗАТЕ ВЪВ ВОЕННА ЗОНА, НАДЛЕЖНО РЕГИСТРИРАНА СПОРЕД ЗАКОНИТЕ ЗА ВОЙНАТА!

ПРЕПОРЪЧВА ВИ СЕ НЕЗАБАВНО ДА СЕ НАСОЧИТЕ ОБРАТНО КЪМ ТАНИТ!

АКО ИМАТЕ РАБОТА ТУК, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА ИНСТИТУТА ЗА ЦИВИЛИЗОВАНА ВОЙНА, ЗА ДА ПОЛУЧИТЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕЗОПАСНИ ПЪТИЩА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЕ РЕГИСТРИРАЙТЕ КАТО НОВА ВОЮВАЩА СИЛА ИЛИ СРЕЩУ ЗАЩИТНИЦИТЕ НА ЗЕМЯТА, ИЛИ НА ТЯХНА СТРАНА.

ВЕНДЕТА НА ДИШАЩИЯ КИСЛОРОД РОД, ИЗВЕСТЕН КАТО ЗЕМЯНИТСКИ КЛАН, СА ОБЯВИЛИ СЛЕДНИТЕ РАСИ/НАЦИИ/ КЛАНОВЕ/СЪЮЗИ…

Изброяваха се някои от фракциите, които обсаждаха родния свят на Джилиън — заплашително дълъг списък. Очевидно след години на караници кой би трябвало да получи привилегията да завладее Земята, соросите, тандуасите, джофурите и другите се бяха разбрали да се съюзят и да си поделят плячката.

За разлика от тях съюзниците на човечеството бяха поразително малко. Макар и с цената на огромни жертви, тимбримите бяха останали верни на земянитските си приятели. Както и смелите тенанини. Материална помощ — оръжия, но не и бойци — контрабандно вкарваха п'орт'ли, зухги и синтиани, както и фракция от Съюза на очакващите. Напоследък беше пратила кораб с доброволци и нова група, наричаща себе си „Последователи“.

В съобщението на Института за цивилизована война се описваха дългите възражения на соросите и другите срещу „вълконските номера“, попречили на няколкото им последователни опита да доближат бойните си кораби в огневи обхват до Земята. Били им нанесени огромни щети и загубили няколко десетки големи съда — при това с помощта на оръжия и тактика, които не можели да се открият във Великата библиотека и следователно представлявали подозрително неподходящ начин да убиват собствените си бъдещи убийци!

Тази част накара Джилиън гордо да се усмихне… макар че „номерата“ на съвета Терагенс очевидно бяха на изчерпване. Всъщност земянитските сили сега се свеждаха до огнен пръстен, следващ орбитата на Луната.

Предупреждението на Института свършваше с официално свидетелство, че законите за водене на война като цяло били спазвани, докато този конфликт наближавал неизбежната си развръзка.

— Някои закони! — презрително изсумтя Суеси. В други епохи Институтът за цивилизована война беше свеждал бойните действия до сравнително безопасен спорт, противопоставяйки едни на други професионални бойци. Но сега царящият в Петте галактики хаос позволяваше на бойните флоти около Земята да правят почти каквото си искат. Да обгазяват градовете й. Да залавят и „осиновяват“ гражданите й.

Всичко друго, освен да вредят на крехката биосфера на планетата. И докато цивилизацията се разпадаше, дори тази забрана можеше да бъде пренебрегната.

Имаше и добри новини. Очевидно така наречената Коалиция на умерените раси най-после открито се бе обявила срещу обсадата и събираше сили, за да наложи примирие. Първите бойни части можеха да пристигнат след няколко седмици, ако не им попречеха прекъсванията на звездните пътища.

„И преди сме чували такива обещания“, горчиво си помисли Джилиън.

Ние съобщи, че букмейкърите (които изобщо не бяха престанали да работят, въпреки Голямото разкъсване) не даваха на земянитите голяма надежда да издържат дотогава.

— Е, напоследък се промениха много неща — каза на екипажа на „Стрийкър“ тя, докато се носеха към обсадения си роден свят. — Хайде да видим дали ще успеем да помогнем с нещо.

Плановете й бяха гъвкави и зависеха от обстоятелствата, с които щяха да се сблъскат край Земята.

Навярно можеха да пробият обсадата, като отвлекат вниманието на враговете. В крайна сметка нейният кораб беше плячката, която всички преследваха от толкова много време. Вестта за откритията на „Стрийкър“ в Плиткия куп бяха предизвикали цялото това безумие. Страстите не бяха утихнали — Голямото разкъсване едва бе отминало и из цивилизацията се разпространяваха апокалиптични пророчества, по-унищожителни от хаотичните вълни. Докато всички сектори и квадранти продължаваха да се разтърсват от смут, догматичните съюзи бяха по-нетърпеливи от всякога да разкрият загадката на Прародителите преди съперниците си.

Ами ако „Стрийкър“ внезапно се озовеше пред обсаждащите сили и започнеше да ги дразни, а после избягаше в някоя бурна галактика? Дали така щяха да отвлекат бойните флоти и да спечелят толкова необходимото за Земята време? Ако имаха късмет, това можеше да предизвика конфликт между тандуасите и другите радикални фракции и да разреди редиците им, за да могат „умерените“ най-после да се намесят.

Такъв ход като че ли противоречеше на заповедта, която Джилиън беше получила от съвета Терагенс. Имаха нареждане да се крият. И най-вече да не позволят информацията на Крейдейки да попадне в злонамерени ръце. „Стрийкър“ трябваше да предаде находките си единствено на квалифицирани безпристрастни инстанции или пък, когато гражданите на Петте… по-точно на Четирите галактики се договореха как да ги споделят.

„Е, аз се погрижих за това! Коя инстанция би могла да е «по-квалифицирана и неутрална» от общността, която завладя предишния джофурски кораб «Полкджхи»? Обединение на представители от няколко класа живот, избрани от трансцендентните да представляват цялата ни макрокултура в някакво далечно царство?“

Всички образци от Призрачния флот, включително загадъчната мумия Хърби, сега бяха на борда на онзи преобразен кораб, далеч извън обсега дори на най-упоритите фанатици. Навярно някоя далечна цивилизация щеше да остане впечатлена или дори щеше да е в състояние да реши загадката.

„Сега ни останаха само координатите на Плиткия куп. А те са на сигурно място.“

Душата й ликуваше. И тя знаеше причината.

„Свободата.“

Заедно с оцелелия екипаж на „Стрийкър“ сега Джилиън се чувстваше освободена от ужасно бреме. Важно задължение, което бе изисквало да се крият. Защото бяха прекалено ценни, за да са смели.

Но това се беше променило.

„Сега сме воини. Това е всичко.

Воини на земянитския клан.“

Хиперпространството

След Голямото разкъсване всичко се разпадаше. Цялата прекрасна структура — многопластовата тъкан на пространство-времето — започваше да се разнищва.

Специалистите на Уер'К'кинн бяха предупредили Хари. Когато всички древни връзки с другите спирали бъдеха прекъснати и повечето точки на прехвърляне се затвореха, пораженията щяха да са най-тежки в Галактика четвърта. Освен това всички известни равнища на хиперпространството — от А до Е — щяха да станат повече или по-малко самостоятелни.

„Не само че съм загубил всякаква надежда да се прибера у дома — помисли си той по време на последвалото бясно препускане. — Всички ние завинаги можем да останем в някое жалко ъгълче на самотен спирален ръкав. Навярно дори слънчева система!“

Ако разбира се, изобщо успееха да се върнат в нормалното пространство.

Станцията на Хари се разтърсваше и стенеше. Щорите тракаха и по дебелите кристални прозорци започваха да пълзят обезкуражаващи пукнатини. Навън кипеше ураган от прехвърлящи влакна, напомнящи на обезумели червеи, които се гърчеха в предсмъртна агония. Яростно плющяха откъснати от основите си пространствено-геометрични връзки, които се разсичаха едни други на парчета.

Ужасно неподходящ момент да се опитваш да надбягаш скоростта на светлината по преки пътища, ежедневно използвани еони наред. В такова време беше опасно да заобикаляш Айнщайн.

Може би щеше да е по-сигурно просто да се върнат в нормалното пространство и да яхнат вторичните вълни край някоя звезда с обитаема угарна планета. В най-лошия случай поне можеха да намерят къде да се приземят. Но Каа не искаше и да чуе за това. Още от момента, в който излязоха от Е-пространството, делфинът пое управлението, заряза вече безполезната корвета и вкара станцията на Хари в съседна точка на прехвърляне — смъртоносен въртоп, — отчаяно търсейки път за мястото, което наричаше свой дом.

Хари никога не бе виждал толкова блестящо пилотиране — нито пък толкова безумно. Малкият му кораб правеше резки завои, подскачаше сред сияйните влакна като пиян гибон и се прехвърляше от клон на клон в пламтяща гора. Каа яростно удряше с опашка по седалката на ходещото си устройство. Очите на делфина бяха хлътнали премрежени, докато по невралния му кабел се изливаха информационни потоци. Той издаваше поредици сонарни прещраквания, които понякога се сливаха в едно, за да образуват отделни думи.

Онази, която Хари чуваше най-често, беше „Пипоу“. Изпълнил дълга си към „Стрийкър“ и Земята, Каа имаше една-единствена цел — да иде при любимата си.

Шимът му съчувстваше. „Иска ми се само да ме беше попитал, преди да се хвърли в това невероятно препускане.“

Никой не смееше да наруши съсредоточеността на делфина. Дори Рети мълчеше и нервно галеше малкия си урски съпруг. Киуей Хааулин клечеше и си мърмореше на синтиански диалект — навярно му се искаше да се е вслушал във вътрешния глас на предпазливостта си, вместо на алчността.

Само Дуер изглеждаше безразличен към страха. Вдигнал крак на перваза на съседния прозорец, младият ловец се облягаше с гръб на контролния пулт и полираше лъка си, докато навън се разплиташе Гордиев възел от космически нишки.

„Е, предполагам, че всичко може да ти се стори незначително — помисли си Хари, — след като си видял едновременното избухване на цяла верига свръхнови… и след като Пътят те е сграбчил като ранено чудовище.“

Каа нададе силен вик и насочи станцията към огромно влакно, чийто свободен край се развяваше и хвърляше въртопи от ужасяващи искри! Рети изкрещя. На Хари му се зави свят и стомахът му се надигна, като заплашваше да изхвърли съдържанието си навън. Той покри очите си с ръце, приготви се за удара…

… и се олюля, когато не се случи нищо.

Нямаше дори слаби вибрации. Около него се чуваше само тихото бръмчене на двигателите.

Едновременно уплашен и изпълнен с любопитство, Хари отпусна ръце.

Зад напуканите прозорци сияеха звезди. Стабилни. Вечни.

Е, почти. Тук-там се плъзгаха вълни от огъната метрика. Отслабващи хаотични смущения, които все още караха вакуума да трепти. И все пак изглеждаше много по-добре от онази ужасяваща яма с искрящи змейове!

Зад станцията бързо се отдалечаваше точката на прехвърляне, от която току-що бяха излезли. По нея проблясваха червени символи.

„НЕ ВЛИЗАЙ — предупреждаваше един от компютърно генерираните надписи. — ВЪЗЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН. УСЛОВИЯТА ВЪТРЕ СА СМЪРТОНОСНИ.“

„Искрено го вярвам“, помисли си Хари и се закле да прегърне Каа при първа възможност… и да застреля пилота, ако се опита да влезе в друга подобна точка на прехвърляне.

В противоположната посока бързо се уголемяваше червеният диск на гигантска звезда.

— Измунути ли е? — предположи шимът.

Делфинът продължаваше да си говори нещо. Но Дуер кимна.

— Няма как да не я позная. Макар че бурите като че ли са стихнали от последния път, когато минахме оттук.

— Не! — извика Рети и вдигна юмруци към Хари. — Ти ми обеща, че никога няма да ми се наложи да се върна обратно! Заведи ме в цивилизацията!

— Струва ми се, че не разбираш проблема — отвърна той. — С тази скорост ще имаме късмет, ако изобщо стигнем до който и да е обитаем свят. Очевидно най-близко се намира…

Младата жена запуши уши.

— Не искам да слушам! Не искам!

Той погледна към Дуер, който просто сви рамене. Начинът, по който Рети отхвърляше действителността, напомни на Хари за раса клиенти на могъщите тандуаси, наречени „еписиархи“, които можеха да използват пси — както и самата сила на егото си, — за да променят малки части от вселената около себе си и да преобразуват условията според собственото си желание. Някои учени предполагаха, че за това е необходимо само да имаш достатъчно силна воля и високо самомнение. В такъв случай Рети можеше да ги запрати на мегапарсеци от това място, толкова отчаяно не искаше да види родния си свят.

Каа повдигна тъпоносата си глава. Черното око на пилота се проясни и той каза:

— Не можем да останем тук. До Джиджо остава повече от една с-с-светлинна година. Това ще изисква поне десетина с-с-скока през А-пространството. Или петдесет… ако използваме В-пространството.

Хари си спомни предвижданията, направени от служителите на Института по навигация — че разкъсването ще направи труднопроходими всички хиперпространства. В Галактика четвърта отделните равнища можеха напълно да се разделят и да оставят след себе си пълния мрак на нормалния Айнщайнов космос, в който причините и следствията се намираха под строгите закони на бавната скорост на светлината.

Но това явление нямаше да настъпи незабавно. Навярно можеха да използват пластовете, поне още известно време.

— Опитай през В-пространството — предложи шимът. — Имам предчувствието, че по пътя често ще ни се налага да се връщаме в нормалния космос.

Каа отметна голямата си глава.

— Добре. Това с-с-си е твоя кораб. Щом така казваш…

С тези думи пилотът отново насочи вниманието си по невралния кабел към област, в която единствената им надежда можеше да е свръхестественото делфийско умение.

Хари усети, че станцията се готви за първия скок.

„Бих се помолил — помисли си той. — Ако самото творение вече не стенеше от болка.“

Почти от началото забелязаха обезпокоителни признаци на разрушения — останки от безброй космически кораби, разбити при опит да минат по същия курс и да се прехвърлят от Измунути към Джиджо.

— Някои са минали оттук преди нас — отбеляза Дуер.

— При това съвсем наскоро, както изглежда — с благоговение отвърна Киуей. — Очевидно е минал цял флот от големи съдове. Трябва да са били в хиперпространството, когато е започнало Разкъсването.

Резултатите бяха опустошителни. Докато Измунути се отдалечаваше зад тях и слънцето на Джиджо постепенно ставаше все по-ярко, уредите на Хари показваха ужасяващи останки от разбита армада. Някои от корпусите все още горяха.

— Различавам поне два основни типа кораби — каза той, като наблюдаваше аналитичния дисплей. — Единият от тях би могъл да е джофурски. Другият… не зная.

Всъщност трудно можеше да е сигурен в каквото и да е, защото станцията им продължаваше да се разтърсва и подскача. Каа я връщаше в нормалния космос винаги, щом неговият свръхестествен инстинкт му подскажеше, че приижда нова хаотична вълна или когато някоя гънка в B-пространството заплашваше да ги обгърне и смаже.

Преодоляването на тази нестабилна зона на хиперреалността — съвсем кратко разстояние според предишните стандарти — се превърна в опасна поредица от безумни пробези, които с всяка изтекла дура ставаха все по-трудни. Всеки следващ скок сякаш изискваше по-голяма концентрация от предишния и все повече напрягаше изтощените двигатели. Но нямаха време за отдих. Трябваше да се връщат в хиперпространството колкото бе възможно по-скоро, защото В-равнището всеки момент можеше окончателно да се отдели и да ги остави на много светлинни месеци от каквото и да е убежище. Храната и въздухът им щяха да свършат много преди малката група на Хари да успее да измине такова огромно разстояние плоска метрика.

„Жалко, че след установяването на контакта с Цивилизацията на Петте галактики ние, земянитите, не сме продължили с разработването на космически ракети. Това е изглеждало като най-смешната от всички вълконски технологии — да строиш кораби, които разчитат само на грубата сила, за да се стремят към скоростта на светлината. При толкова много евтини средства, предлагани от Великата библиотека, на кого са му трябвали такива странни трикове?“

Отговорът беше очевиден.

„На нас. И на всеки, който иска да пътува из Галактика четвърта.“

Поне забелязваха ясни признаци, че напредват. Всеки скок видимо ги приближаваше към онова топло слънце. Но докато следваха покрития с останки от разрушени космически съдове път, напрегнатите мигове течаха мъчително бавно.

— Предполагам, че докато е преследвал „Стрийкър“, джофурският кораб е пратил съобщение до щаба си — заключи Дуер. — Подкрепленията им са пристигнали в най-неподходящия момент, точно навреме, за да бъдат смазани от Разкъсването.

— Би трябвало да се радваме — замислено се обади Киуей. — Нямам желание да живея под джофурска тирания.

— Хм — отбеляза Хари. — Това предполага, че по време на кризата целият им флот се е оказал в хиперпространството. Спокойно може да е оцеляла цяла ескадра. И да ни причаква на Джиджо.

Мрачна перспектива — да изтърпиш толкова много, само за да бъдеш заловен от жестоки купчини пръстени.

— Е — каза Дуер след още няколко напрегнати скока, когато жълтата звезда вече напълно заприлича на слънце. — Няма да ни се наложи да чакаме дълго.

Той притисна лице до предния прозорец, също толкова нетърпелив да види Джиджо, колкото Рети копнееше да избегне това решение на съдбата.

Земята

Слънчевата система беше пълна с останки от продължилите повече от две години боеве — свидетелства за непоколебимата вълконска съпротива, жестоко изненадала нашествениците, които бяха очаквали безпроблемно да завладеят Земята. Разкази за тази жестока война бяха стигнали до екипажа на „Стрийкър“ дори в далечния Многоизмерен свят. Явно отбраната на зелената планета вече се бе превърнала в легенда.

Йонни облаци и парчета от разбити кораби очертаваха вътрешната периферия на бойните полета… превърнати в пара участъци от кометния леден пояс… все още димящи кратери на Тритон и Нереида… и няколко превърнати в астероиди камари от безформен метал, орбитиращи оттатък Уран.

„Трябва да е било страхотно представление. Жалко, че съм го пропуснала.“

Имаше и по-нови останки, резултат от Голямото разкъсване. Корабите, опитали се да извършат хиперпространствени маневри по време на причинностната буря, бяха извадили късмета да се върнат в нормалния космос с плътност, по-голяма от тази на ледена шушулка. Сега орбитата на Сатурн приличаше на блестящо сметище, което скоро щеше да се превърне в огромен пръстен около слънцето.

За съжаление дългообхватните сканирания показаха, че са останали повече от достатъчно големи кораби. Десетки огромни крайцери — няколко от които гиганти в сравнение с „Полкджхи“ — се бяха строили в бойни формирования по новата бойна линия, съвсем близо до синия диск на Земята.

Съдовете от предните постове спряха „Стрийкър“ далеч от орбитата на Церера — странно смесена ескадра, състояща се от тандуаски, сороски и горуфски корвети и фрегати.

Въпреки остатъчните хаотични вълни, екипажите им бяха нащрек. Когато „Стрийкър“ не отговори на предизвикателството им и бързо продължи към слънцето, най-близките кораби го последваха, за да открият огън със смъртоносна точност.

В космоса се понесоха огнени копия — само за да отскочат от преобразения корпус на „Стрийкър“. Топлинните лъчи бяха погълнати без каквито и да е видими въздействия, за да бъдат насочени към друго равнище на пространство-времето.

Даже тези неуспехи да обезкуражиха врага, той не го прояви открито. Няколко кораба още повече се приближиха и изстреляха залпове от мощни ракети, които с огромна скорост се понесоха към „Стрийкър“. Според Суеси това представляваше най-голяма заплаха. Преките енергийни оръжия не можеха да постигнат нищо срещу обвивката на трансцендентните. Но физическият удар беше в състояние да унищожи всичко, направено от материя, ако дойдеше достатъчно мощно и бързо, в добре премерена последователност от насочени взривове.

Сякаш осъзнал опасността, разумният външен пласт на „Стрийкър“ внезапно оживя. От него се протегнаха пипала, напомнящи псевдоподи на микроорганизъм. От техните размахващи се върхове излетяха рояци малки обекти, които се втурнаха да пресрещнат връхлитащите ракети. При изключително увеличение странните защитници приличаха на капсулки гърчеща се протоплазма, мастилено черна, но поразително жива.

— Материализирани концепции — благоговейно поясни безплътният глас на Ние. — Смъртоносни програми, способни да накарат която и да е машина да се самоунищожи. Дори няма нужда да проникват в компютрите като информация — могат да го постигнат и само с физически контакт.

— Говориш за самостоятелни меми! — възкликна Джилиън. — Мислех си, че без приемник не могат да съществуват в реалното пространство…

— Очевидно не си била права — наклони се фунията от въртящи се линии. — Не забравяй, че трансцендентните са единение на класовете живот. Самите те отчасти са меми.

Тя кимна, готова да приеме невероятното. Разширяващият се меморояк се сблъска с ракетите, но отначало без забележим резултат. На мостика на „Стрийкър“ се възцари нервно напрежение, докато през следващите няколко секунди оръжията продължаваха да се приближават…

… само за да се отклонят рязко от курса си и да експлодират с мощен пламък, който освети астероидния пояс.

Делфините нададоха ликуващи писукания, но Джилиън се овладя. Спомняше си предупреждението на трансцендентното същество, което я бе посетило в кабинета й.

„Не се заблуждавай с илюзии за неуязвимост. Дадохме ви някои преимущества. Но и те си имат граници.

Не забравяйте, че не сте богове.

Поне все още…“

Всъщност Джилиън не разчиташе на нищо. Скоро враговете щяха да разберат, че няма смисъл да изстрелват роботи срещу кораб, защитаван от глутници хищни идеи. Или просто щяха да използват численото си превъзходство.

„И все пак предполагам, че целта оправдава мемите“, с кратка иронична усмивка си помисли тя. Тази шега би харесала на Том.

В този момент, насред разгара на битката, той ужасно й липсваше, сякаш годините и килопарсеците не означаваха нищо и двамата се бяха разделили едва предишния ден.

Следващата линия кораби-унищожители и не постигна по-голям успех. Няколко от ракетите им се взривиха наблизо, но не в координирана последователност. Защитните пластове на „Стрийкър“ с лекота се справиха с тях.

Когато Акеакемай поиска разрешение да отвърне на огъня, Джилиън му забрани.

— Може да повредим някой и друг кораб — отвърна тя. — Но така ще разберат, че нападателната ни мощ е нищожна в сравнение с отбранителната. Предпочитам да ги оставим да ни мислят за страшен противник. Толкова страшен, че спокойно можем да си позволим да не им обръщаме внимание.

Разбира се, всичко това представляваше част от блъфа, който бе замислила. Най-големият от всички досега.

Пред тях се изправи нова сила — лъскави, могъщи крайцери. Междувременно гигантските кораби край Земята започнаха да променят строя си, за да пресрещнат „Стрийкър“. Високоговорители затътнаха на няколко официални езика и командирите на обединения флот излъчиха последно предупреждение:

„ИДЕНТИФИЦИРАЙТЕ СЕ, ИНАЧЕ ЩЕ БЪДЕТЕ УНИЩОЖЕНИ.“

Тя се зачуди.

„След цялото това време, докато ни преследвахте из всички далечни кътчета на Петте галактики, наистина ли сме се променили толкова много, че не можете да познаете своята жертва… дошла да ви предизвика в собственото ви леговище?“

Джилиън взе решение.

„Време е да сложим край на мълчанието си. И да отговорим на предизвикателството с предизвикателство.“

Тя натисна лоста, освобождаващ предварително записаното й съобщение. Беше го подготвяла още от онзи момент, в който „Стрийкър“ се хвърли в студения черен тунел, милисекунди преди юмрукът на свръхновата да нанесе смъртоносния си удар. До известна степен съдържанието му бе вдъхновено от разговора й с трансцендентното същество.

„И други са способни да си играят на илюзии“, помисли си Джилиън. От всички трикове на божествения й посетител най-малко я беше впечатлило постоянното му преобразявате.

„Миражите не струват пукната пара.“

Ако земянитите притежаваха някакво умение, равняващо се на най-модерната галактянска техника, това бе изкуството да манипулират оптични изображения.

Играта започна с една от най-старите й маскировки — която често използваше, за да заблуди откраднатия Библиотечен клон.

В холорезервоара внезапно се появи строг тенанински адмирал, който пристъпи напред, поправи шиповете на лактите и раменете си, наежи пищния гребен на главата си и с дълбоко покашляне прочисти гърлата си, преди да се обърне към обсаждащите Земята сили на тържествено официален галактически шест.

— Братя! Висши патрони на звездната цивилизация и потомци на великите Прародители! Изправям се пред вас в момент на съдбоносен избор. Вие, както и всичките ви клиенти, можете да извлечете печалба или да се подложите на страдания заради решения, взети по време на този възел от възможности.

Настъпи моментът да погледнете през мъглата на измамните вярвания. Присъствието ви тук (на което моят клан прояви огромната мъдрост да устои) е омразно за съдбата. То не ви носи нищо друго, освен безкрайна мъка, прииждаща от неизчерпаемия извор на изпитания, на които вселената усърдно подлага упоритите!

Това звучеше точно в тенанински стил — надуто и правдоподобно. Но въпросът тук не беше в правдоподобността.

Не, той се състоеше в самата безочливост на тази измама, която трябваше да ги унижи.

Нейният илюзорен адмирал продължи:

— Обмислете фактите, заблудени братя.

Първо.

Пред кого Прародителите разкриха останки с огромна стойност?

Пред вас ли? Или пред Старите, които почитате?

Докато изричаше тези думи, тенанинът започна да се топи, променя и преобразува по много по-пищен и обезпокоителен начин, отколкото трансцендентния. Намерението на божествения й посетител бе да съсредоточи мислите на Джилиън, докато в момента тя целеше да уплаши враговете си… и после да ги разяри.)

Едрият адмирал се превърна в съвсем друго същество, което заплува във въздуха, лъскаво и сиво, напомнящо на капитан Крейдейки в неговия най-красив и обаятелен вид, преди гладката му глава завинаги да бъде обезобразена.

— Не! Прародителите не споделиха тайните си с вас, нито с който и да е знатен клан или съюз!

Всъщност честта да види Призрачния флот имаше същество като това тук!

Образът на Крейдейки силно удари с опашка.

— Представител на най-младата раса клиент. Раса, заради чиито дарби всеки висш патрон с радост би я осиновил, но която гордо се нарича член на вълконския земянитски клан!

Помислете за още един факт. Начинът, по който земянитският кораб „Стрийкър“ избягна всичките ви преследвания и планове да го заловите! Дори когато подкупихте Великите институти, какво постигнахте с тази коварна измама?

Фигурата отново започна да се променя и продължи да говори с тих, дразнещ глас на галшест:

— (Кажете ми, братя. Досещате ли се какъв кораб в момента се приближава към вас и предизвикателно се присмива на прословутата ви мощ?

Искате ли още подсказвания? Ще ги имате!)

На мястото на Крейдейки се появи мъж. Отначало Джилиън беше използвала за модел Том, но това се бе оказало трудно. Затова в крайна сметка се спря на стария Джейк Демуа… което във всеки случай беше чудесна идея. Соросите незабавно щяха да го познаят, след като в продължение на два века бе осуетявал всичките им планове.

— Трето: въпреки огромното богатство и безбройните жертви, дадени за завладяването на земянитския роден свят, какво друго постигнахте тук, освен да разнесете легендата за тях из всички краища на Петте галактики? Дори в навечерието на очевиден успех, убедени ли сте, че това не е поредната измама? Номер, целящ да привлече резервите ви? За да направи неочаквания триумф на земянитите още по-величествен в очите на другите?

Даже да победите и до крак да изтребите човечеството, даже и последният делфин и шимпанзе да бъдат осиновени от някой мрачен клан, ще издържите ли на яростта на другите, които ще ви отмъстят заради мъченицата Земя?

Задайте си този въпрос. Дали тези вълкони няма да се надигнат от смъртта по-мощни от всякога? Или буквално, или с притока на нови идеи? Идеи, които ще изпълнят настъпващата Нова ера и ще насочат галактянската култура по невъобразими за вас пътища?

Корпусът се разтърси. Лампите замъждукаха. На други екрани Джилиън зърна кратка едностранна битка. Флотилията от крайцери започна да обстрелва „Стрийкър“ с ракети, някои от които експлодираха съвсем близо.

Суеси вдигна палци нагоре, за да покаже, че взривовете не са насочени достатъчно точно. Но това бяха границите на защитните им сили.

„Врагът обаче не го знае. Нека поне още известно време си мислят, че сме неуязвими.“

Образът на Джейк Демуа в холорезервоара избледня и придоби друга форма — на представител на старите раси, с които „Стрийкър“ се беше срещнал в огромната ледена структура, наречена Многоизмерен свят. Мрачната фигура без каквато и да е пауза продължи монолога си:

— Или да вземем четвърти факт. Някой от вас предвиди ли Голямото разкъсване? Всички вие бяхте прекалено консервативни, прекалено се доверявахте на собствените си старейшини и нямахте представа, че Старите са манипулирали Великата библиотека и другите институти! Че поради лични цели са държали Цивилизацията на Петте галактики в неведение. И бяхме неподготвени, защото не знаехме, че преди също е имало толкова мощно пространствено-времево разкъсване!

И все пак предупреждение имаше! Макар и подложени на обсада, земянитите изпълниха гражданския си дълг и излъчиха съобщение, основаващо се на тяхната алтернативна математика.

Съвпадение ли е, че най-тежки щети понесоха онези, които пренебрегнаха предупреждението? Онези, които бяха заслепени от презрението си към вълконската наука и предпочетоха упоритата идеология пред прагматизма?

(Досетихте ли се вече, братя? Разбрахте ли кой се носи към вас? Нахално. Без да ви оказва онази почит, която вие смятате, че ви дължи? Можете ли да подушите/усетите/почувствате/грокирате обекта на собствените ви въжделения… и тайни страхове?)

Зад „Стрийкър“ се появиха нови крайцери, които отсякоха пътя му за отстъпление. Обединената армада от огромни кораби пред него изостави обсадата, за да посрещне това предизвикателство и се разгърна, за да стегне наглия новодошъл в непробиваема мрежа от огън.

— Те разговарят помежду си — съобщи Ние. — Водят се много повече спорове, отколкото би трябвало да се очаква, дали бойните кораби да влязат в сражение. Дискусиите са шифровани, но е ясно, че са доста разгорещени.

Възможно ли е да не са разбрали подсказванията ти, доктор Баскин? Навярно си била прекалено скромна. Да им кажа ли кои сме?

Тя поклати глава.

— Спокойно. Сигурно просто се карат как най-добре да ни унищожат.

„Стрийкър“ имаше надежда. Този боен строй означаваше, че враговете трябва да съсредоточат канонадата си в съвсем ограничена зона, иначе рискуваха да се унищожат едни други. Ако земянитският кораб успееше да им внуши неувереност за точната си позиция, това можеше да доведе до насочена експлозия, която да бъде взривена на достатъчно разстояние, за да не преодолее трансцендентната им обвивка. „Стрийкър“ щеше да се възползва от последвалия смут и да избяга! С малко късмет това удивително избавление щеше да вцепени врага за достатъчно време, за да им даде добра преднина… преди целият флот да се втурне подире им.

Целта бе проста: да спечелят време, да дадат на Земята кратък отдих — възможност за бързо превъоръжаване на лунните бази — и навярно да позволят на някои майки и деца да избягат преди края.

— Готвят с-с-се за с-с-стрелба! — съобщи един от делфините на мостика и изписука предупреждение на първичен делфийски: — Идват акули!

Джилиън потръпна, когато неколкостотин скоростни ракети изскочиха от дулата на вражеските оръдия и се самонасочиха към „Стрийкър“. От това разстояние много от тях сигурно носеха пси и вероятностни бойни глави, както и унищожителни заряди.

Трансцендентната защитна обвивка изстреля към тях рояци от меми, но този път силите явно нямаше да са равностойни.

— Знаеш какво да правиш — каза на Акеакемай тя, поверявайки живота си на неговото умение. Това не беше работа за пилот, а за талантлив инженер, специалист по геометродинамика.

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато чака гибелта си, Джилиън отново се завъртя към сцената, разиграваща се в холорезервоара — същото съобщение се наблюдаваше на командните палуби на всички бойни кораби.

Последният от илюзорните Стари започна да се разтваря във въздуха. И все пак (имитирайки номерата, които бе научила от трансцендентния) гласът продължаваше да говори — преднамерено вбесяващо, покровителствено и спокойно самоуверено.

— Виждате ли символа на носа на този кораб? Дали е познатата ви емблема с пет спирални лъча? Или нейното място е заело нещо друго? Разбирате ли характера на нашата нова обвивка?

Но скенерите ви вече са показали отдолу обикновения древен корпус. Земянитските фигури на нашия екипаж.

Е? Решихте ли тази загадка? Това противоречие? Имате ли обяснение?

Образът в холорезервоара най-после се преобрази и възприе форма, която Джилиън беше записала по време на разговора си с трансцендентния. Форма, която със сигурност щеше да порази врага.

Щом дори само беглото зърване на Хърби — милиардогодишната мумия — беше накарало половината фанатици в Петте галактики да обезумеят, какво щеше да постигне възстановеният му вид? Симулирано с очевидно жива плът, амфибийно-хуманоидното същество загадъчно се усмихваше и излъчваше жестоко съпреживяване.

— Хайде, глупави младежи. Сигурно ще можете да извлечете някои заключения от онова, което е точно пред…

— Удар с-с-след деветдесет с-с-секунди! — изписука Акеакемай. — Да го направим!

Джилиън премигна, когато двигателите на „Стрийкър“ нададоха изтощен вой и прехвърлиха кораба извън нормалния космос.

„Жалко — помисли си тя. — Толкова ми се искаше поне веднъж да догледам представлението докрай.“

На теория можеш да избягаш от враговете си, като се прехвърлиш в хиперпространството.

За съжаление тази идея е по-стара от много звезди. Военното изкуство отдавна се беше приспособило към подобна тактика. Когато „Стрийкър“ извърши скока, глутницата връхлитащи ракети го последва.

Акеакемай ловко маневрираше с двигателите на стария им изследователски кораб тип „Снарк“ и го караше буквално да подскача из известните пластове, които все още покриваха Галактика втора.

За разлика от положението в Галактика четвърта, различните равнища на хиперпространството все още бяха достъпни, макар и много по-трудно, отколкото преди. Джилиън разчиташе на тази промяна, за да наруши времевия разчет на вражеските ракети. С малко късмет можеше да има и хаотични вълни — вторични трусове от Голямото разкъсване, — които да нагънат пространството и да объркат смъртоносните машини.

Уви, не й трябваше много време, за да разбере, че е допуснала най-сериозната грешка на всеки командир. Бе решила, че враговете й са глупави.

В B-пространството, където всички звезди се превърнаха в малки дъги, дежурният наблюдател стъписано извика:

— Мини! Напълнили с-с-са равнището с-с-с…

Акеакемай незабавно извърши нов скок, но едва след като няколко от мините избухнаха и подхвърлиха „Стрийкър“ с ударните си вълни, докато корабът се прехвърляше в А-иространството.

Странно познатите усещания на това царство на скоростта изпълниха Джилиън, сякаш накъдето и да се обърнеше, виждаше тунел, който предлагаше пряк път отвъд някакъв далечен хоризонт. Във всеки от тези проходи сияеше дискът на величествено въртящо се слънце.

— Петдесет секунди — като че ли на себе си измърмори Ханес Суеси.

— Още мини! — разнесе се тревожен вик… съвсем излишно, тъй като корабът се разтърси от мощни взривове, които напрегнаха до крайност поглъщащата енергията нова обвивка на „Стрийкър“. Температурата рязко се повиши и Джилиън се обля в пот.

„Без трансцендентната броня вече щяхме да сме пара“, помисли си тя, докато се прехвърляха в Б-пространството. Ужасно място за търсене на пряк път. Всичко изглеждаше далечно, сякаш гледаш през обратния край на телескоп.

За съжаление Б-пространството беше обитавано от представителите на квантовия клас живот — блестящи полуформи, чиито очертания ставаха все по-неясни, колкото по-внимателно се вглеждаш в тях. В момента, в който „Стрийкър“ се появи, отгоре му се нахвърли множество от тези аморфни същества.

— Враговете ни трябва да са наели местни съюзници, които да охраняват този заден изход. — Гласът на Ние звучеше озадачено от тази невероятна предвидливост.

Джилиън видя, че парчета от трансцендентната им обвивка се изпаряват под новата атака.

— Махни ни от…

Предусетил желанието й, Акеакемай за пореден път прехвърли „Стрийкър“… в момента, в който ракетите нанесоха удара си.

Джиджо

Каа направи още един скок, преди В-пространството да изчезне.

Мъчителното прехвърляне опъна всеки нерв в тялото на Хари и с болезнен вик изкара въздуха от гърдите му.

Дори когато преходът свърши и чудотворно се озоваха обратно в нормалния континуум, разтрепераните пътници на станцията продължаваха да усещат по кожата си дразнещо гъделичкане. Хари избърса сълзите от очите си и с абсолютна точност разбра, че В-пространството окончателно се е отделило от Галактика четвърта, за да се понесе надалеч и да остави царството на атомите да се върти, откъснато и самотно.

„Излязохме тъкмо навреме“, помисли си той, когато зрението му се проясни. После се завъртя, за да погледне какво е постигнало възхитителното навигаторско изкуство на Каа.

Точно пред тях сияеше синьо кълбо с тънка обвивка от влажен въздух. Между дъгите на океаните изпъкваха кафяво-зелени континенти. По линията, разделяща деня от нощта, можеха да се видят мълнии, които танцуваха по облаците и планинските върхове.

— Джиджо, предполагам — измърмори Хари и мислено прибави: „Моят нов дом“.

— Да — отвърна Дуер. — Добре дошъл. Чудесно е да се завърнеш.

Ако се съдеше по напрегнатата му поза, младежът нямаше търпение да се впусне по любимите си горски пътеки. Очевидно там долу го очакваха две жени, които се смятаха за негови „съпруги“. Дуер изглежда нямаше желание да обяснява положението, но копнееше да се върне. Поне това беше ясно.

„Ами аз? — помисли си Хари. — Сега службата ми в Института по навигация не ми предлага много възможности. Даже Галактика четвърта да запази някои от хиперпространствените си връзки, никой няма да иска да назначи бивш наблюдател в Е-пространството.“

Той се вгледа в синия свят, който бавно се приближаваше — относителната скорост се определяше единствено от силното ускорение и кинетичната енергия. Без извършването на микроскокове приземяването щеше да е трудно и опасно.

Имаха отличен пилот, разбира се. Така че Хари не се тревожеше много за това. Но когато станцията кацнеше, навярно никога повече нямаше да може да излети. Антигравитацията използваше трикове, които включваха балансирането на сили от няколко хиперпространствени пласта. С изчезването на повечето равнища генераторите на полета сигурно нямаше да са в състояние да преодолеят мощното притегляне на Джиджо.

„Отсега нататък най-вероятно ще трябва да живея на тази планета.

Е, поне съм жив.“

Джиджо определено изглеждаше далеч по-добре от прашния Хорст. Всъщност, по-красив дори от Земята.

„А и тук има много неошими… макар че са от по-стар вид, който не може да говори. Иначе Дуер казва, че били съвсем цивилизовани. — Той въздъхна. — Фактът, че съм „говореща маймуна“ сигурно ще ме изолира. Както и бялата ми козина… и… опашката ми.“

Това беше достатъчно, за да го накара сухо да се изсмее. Какъв ироничен обрат в сравнение с престоя му на Земята, където бъбривите, образовани шими го бяха смятали за мълчалив и муден. Тук другарите му и партньорите по пощене едва ли щяха да му досаждат с дребнаво клюкарстване.

„Мога да си приказвам с другите шест разумни раси от Общностите на Джиджо — или осем, ако се броят делфините и титлалите. А скоро шимите ще ги направят девет.“

Той погледна към Каа, чието блестящо пилотиране ги бе довело дотук невредими. Делфинът толкова копнееше за онези топли крайбрежни води — и да открие Пипоу, — че може би щеше да се наложи да го убеждават първо да кацне на сушата.

— Така, така. Привлекателно местенце — отбеляза Киуей Хааулин. — Предполагам, че става за живеене, докато преценя възможностите за търговия.

Хари поклати глава. Синтианинът очевидно се беше върнал към предишната си лудост и твърдо вярваше, че скоро всичко ще е като преди. Шимът се надяваше Киуей да остане в това състояние през остатъка от живота си, защото щеше да му се наложи да го прекара тук, в това малко кътче от Галактика четвърта.

Каа отметна тъмносивата си глава и издаде тревожно цвъртене.

— Засичам кораби!

Хари се втурна към уредите си.

— Виждам ги. Повечето са зад нас. Последните ти два безумни скока са ни превели точно покрай тях! Имаме седмици преднина, за да стигнем на Джиджо.

Като се вгледа по-внимателно в дисплеите на уредите, той продължи:

— Общо взето са малки кораби — спасителни лодки, наблюдателни станции и совалки. Навярно оцелели от онези флоти, които са заседнали в B-пространството по време на Разкъсването. — Хари замълча за миг, като нервно подръпваше палци. — Насочват се към единственото убежище. Натам, закъдето пътуваме и ние.

Дуер дълбоко въздъхна.

— Значи даже Общностите да са успели да се избавят от джофурския гарнизон, докато ни е нямало, опасността не е отминала.

Шимът кимна. Според стандартите на предишната му цивилизация, тези сили бяха смешно слаби. Някои от спасителните лодки дори нямаше да стигнат до планетата. Други щяха да изгорят в атмосферата на Джиджо. Но малката му станция нямаше да може да се справи с останалите. Скоро джиджойците щяха да си имат истински неприятности.

А и предстоящият сблъсък щеше да има дълготрайни последствия.

„Освен ако няма други преждевремски колонии, скрити на угарни планети из цялата Галактика четвърта, това навярно ще се окаже единственото място, на което могат да живеят дишащи кислород с познания и опит на звездни пътешественици.

Даже хиперпространството да е напълно откъснато, някой ден от Джиджо ще се разпространи нова култура. Култура, която ще обхване цялата галактика и ще постави началото на нова традиция на ъплифтиране, когато се натъкне на обещаващи видове.“

Смисълът на всичко това го накара да се вледени.

„Онзи, който тази година установи контрол над Джиджо, може да установи моралните норми — цялата обществена етика — на тази бъдеща звездна цивилизация.“

Той вече беше отдал живота си на една общност. Сега изглеждаше, че няма да има покой. Още преди да вкуси от храната и въздуха на Джиджо, трябваше да реши дали да стане част от този нов свят и да приеме проблемите му за свои.

„Според онова, което съм чувал, тези Общности на Шестте раси са много внушителна компания. Ако Дуер и Рети, а също Алвин и Ур-ронн, са типични примери, джиджойците ще окажат сериозна съпротива.“

Той потупа пулта на сигурната си стара станция.

„Може би ще успеем да им помогнем малко, а?“

Спиралното им подхождане ги отведе откъм тъмната страна на Джиджо под голяма луна, която Дуер нарече „Лусен“. Хари възкликна, когато видя линия от ярки искри по границата между деня и нощта. Под формата на издължен полумесец по безвъздушната й повърхност сияеха блестящи градове. После разбра.

„Отражения. Просто падаща под ъгъл слънчева светлина, която пълзи по лунната повърхност. Куполите са безмълвни, безжизнени. Още от заминаването на легендарните буюри… преди колко време? Преди половин милион години?

И все пак — призна пред себе си той, — гледката е прекрасна. И може би някой ден…“

Остър вик го накара рязко да се завърти.

Рети стоеше до отсрещния прозорец и упорито отказваше да погледне към нежната красота на родния си свят. Начупена и със скръстени ръце, тя не обръщаше внимание на постоянните призиви на своя „съпруг“, миниатюрния мъжки урс, наречен „аз“. Малкото кентавровидно същество проточи дългата си шия, за да ухапе Рети по рамото, после посочи към гледката навън.

— гледа, съпруго! гледа!

— Вече съм виждала всичко това — кисело измърмори тя. — Природа. Планини, храсталаци и мръсотия. Много мръсотия. Няма нито 'лектричество, нито компютри, ама мръсотия колкото ти душа иска…

— не природа! — прекъсна я „аз“. — обръща се и гледа фойерверки!

Рети упорито не помръдваше. Но другите се втурнаха да разберат какво иска да каже урсът.

— Угаси външните светлини — нареди Хари, така че прожекторите на наблюдателната станция да не затъмняват гледката.

Под тях се простираше нощният Джиджо, тъмна покривка, която след няколко поколения можеше да заблести от градски светлини, независимо кой щеше да спечели предстоящата битка. Сега обаче Хари не забелязваше каквито и да е признаци за разумен живот, дори с помощта на уредите си. „Е, Шестте раси са се крили много време — помисли си той. — Вече трябва да са натрупали опит.“

Беше интересно да си представи звездната цивилизация, която можеше да се развие от джиджоските Общности с техните ревностни традиции на екологична защита, взаимна търпимост и в същото време на спокоен индивидуализъм, щом ставаше дума за стремежи и нови идеи. Нещо много любопитно, ако се приемеше, че преживеят неизбежната криза.

Отначало Хари не забеляза нищо, което да оправдае възбудата на „аз“. После Дуер го сръга с лакът и посочи надясно.

— Виж. Искра.

— Колко красиво — отбеляза Киуей.

Наистина приличаше на мъждукащо въгленче, полетяло от лагерен огън, за да се понесе — плавно и съвсем бавно — нагоре от онзи тънък пласт атмосфера в черното небе над нея.

— Мониторен режим — заповяда Хари. — Фокусирай и увеличи аномалията, която наблюдавам.

Компютърът сканира посоката на погледа му и се подчини. Появи се холоизображение, представящо най-странния обект, който шимът някога бе виждал, въпреки годините, прекарани в проучване на невероятните меметични кътчета на Е-пространството.

Дълга и тънка тръба с остър преден край… и бели пламъци, бълващи отзад.

— Прилича на… горящо дърво! — удивено измърмори Киуей.

— Не е дърво — поправи го Дуер. — Бамбук.

Рети най-после се поддаде на любопитството си и се завъртя — едва навреме, за да види угасването на пламъците. Докато в продължение на няколко секунди тънката ракета свободно се рееше в небето, уредите на Хари установиха размерите й, много пъти по-големи от неговата станция!

Внезапно заострената тръба се пречупи. Все още димящата задна част се запремята надолу, докато задният край на предната отново се възпламени.

— Но какво природно явление би могло… — озадачено промълви Киуей.

— не природно, глупава мечко! — извика „аз“. — бамбукова ракета направена от урси-човеци-треки! Изстрелва я високо, за да приветства Рети-„аз“ пак у дома!

Хари премигна два пъти. После се усмихна.

— Проклет да съм. Това ли било? Многостепенна ракета, направена от изкорубени дървесни дънери… или там както им казваш, Дуер.

Той отново се обърна към компютъра:

— Увеличи предния край. Онази част, която е най-отдалечена от пламъците.

Също като връх на копие, този край слабо лъщеше. Той бавно се въртеше, заедно с останалата част от примитивната ракета.

Кратък проблясък им обясни всичко. Прозорец от някакъв вид стъкло. Отвътре се процеждаше бледа светлина. И се виждаха два силуета. Змиевидна шия. И рачешки щипки.

После станцията на Хари рязко се наклони и всички залитнаха. Каа съобщи, че навлизат в атмосферата на планетата.

— Време е да закопчаем предпазните колани! — нареди пилотът. Скоро щяха да ги заобиколят други пламъци. Ако преживееха предстоящото спускане, нямаше да мине много време и щяха да стъпят на твърда земя.

И все пак Хари и другите останаха до прозорците още малко, за да наблюдават ракетата колкото могат по-дълго. Компютърът изчисли вероятната й траектория и докладва, че изглежда се е насочила към най-голямата луна на Джиджо.

Рети най-после проговори. Тя тропна с крак по палубата, но този път от радост.

— Суперско! — извика момичето. — Знаете ли к'во означава туй?

Хари и Дуер поклатиха глави.

— Означава, че не съм прикована за туй място! Означава, че има начин да се махна от таз кочина. И можете да се обзаложите, ще го направя.

В очите й като че ли заблестя същата светлина като на мъждукащото въгленче, докато ракетата най-после изчезна от поглед. Дори когато Хари я отведе до седалката й и закопча коланите й за приземяването, Рети продължаваше да трепери от възбуда.

— Ще направя всичко, за да успея. Пак ще избягам — толкоз бързо и толкоз надалеч, колкото ми позволи тая мръсна дърта вселена.

Хари кимна. Нямаше никакво намерение да се изпречва на пътя й.

— Убеден съм, че ще успееш — без каквото и да е съмнение отвърна той.

Скоро пламъци започнаха да облизват прозорците — Джиджо протягаше ръце, за да ги приветства.

У дома

Ужасни ветрове шибаха кораба, докато се готвеше да се прехвърли обратно в нормалното пространство. Повечето от стазафланците на „Стрийкър“ се откъснаха или бяха изпарени. Въртящото се гравитационно колело беше почти запоено за корпуса.

Що се отнасяше до защитната обвивка, която предпазваше екипажа — този дар от трансцендентните сега искреше и се разнищваше, гърчейки се като храбро, умиращо създание.

Джилиън скърбеше за него като за загубен приятел. Както скърбеше и за другите загуби. А сега — за угасналата надежда.

„Ние искахме да избегнем гибелта и да отдалечим врага от Земята.

Враговете ни искаха да ни попречат и погубят.

Изглежда, че всеки получи наполовина от онова, което искаше.“

Суеси бе долу в машинното отделение и заедно с Емерсън и другите от уморения си инженерен екип се опитваше да поправи двигателите. Сега корабът едва имаше енергия, за да стигне до единственото равнище от пространството, в което не го очакваха рояци от мини… или други смъртоносни капани.

„Не, там ни очакват живи противници. Дишащи кислород, също като нас.“

Поне би трябвало да е възможно да се предадат на бойните кораби и членовете на екипажа да бъдат третирани като военнопленници. Ако разбира се, победителите незабавно не започнеха да се бият за плячката.

Естествено, Джилиън не можеше да се остави да я пленят. Информацията в главата й не трябваше да попадне във вражески ръце.

Тя дълбоко въздъхна. Наближаваше деветдесет и втората битка. Тактиката й почти бе успяла. Всеки път, щом избухнеше мина, нападнеше ги квантов мем или преминеше вторична хаотична вълна, редиците на прииждащите ракети се объркваха, броят им намаляваше и когато накрая избухнаха, центърът на експлозията им беше изместен.

„И въпреки това беше достатъчно лошо.“

Когато „Стрийкър“ завърши последното си мъчително прехвърляне в нормалния вакуум на родния космос, заобиколен от облаци ослепителни останки, тя знаеше, че величественият стар кораб не е в състояние да победи дори само корвета или въоръжена спасителна лодка, та какво оставаше за очакващата ги армада.

— Моля те, предай сигнала за примирие — нареди Джилиън. — Кажи им, че сме готови да обсъдим условията за капитулация.

Тъмната фуния на Ние се поклони в израз на тържествена почтителност.

— Както желаеш, доктор Баскин.

Докато екипажът на мостика правеше всичко възможно, за да замени изгорелите модули мониторите бяха заслепени от йонизирани останки и радиация. Първото, което се появи от мъглата, бяха два големи гравитационни кладенеца — малки трапчинки в пространство-времето.

„Земята и Луната… — разбра тя. — Стигнахме толкова близо.“

Скоро на гравитационния дисплей щяха да се покажат и други неща с величествена мощ.

Напрегнатият момент върна мислите на Джилиън назад в годините към откриването на Призрачния флот, когато двамата с Том бяха толкова млади и жадни за проучвания в полза на земянитския клан в компанията на верния си приятел Крейдейки. И тогава „Стрийкър“ беше обгърнат в мъгла, докато бавно си пробиваше път през плътен молекулярен облак на онова далечно място, наречено Плиткия куп.

Междузвездна пустиня.

Място, където не би трябвало да има нищо интересно.

И все пак капитанът имаше предчувствие.

И скоро видяха от мъглата да изплува…

Нищо.

Джилиън запремигва, когато суровата действителност рязко я върна в настоящето. По мостика плъзна нервен шепот, когато членовете на екипажа невярващо зяпнаха пустотата.

Измъчените двигатели на „Стрийкър“ с невероятни усилия успяха да отскубнат кораба от отделения от самия него облак останки.

Нямаше и следа от огромните бойни формирования.

Нямаше флот от могъщи бойни кораби.

— Но… аз…

Джилиън млъкна, неспособна да продължи. Някой друг трябваше да довърши мисълта й.

— Къде са отишли всички? — попита Сара Куулън, която стискаше Прити с побеляла и потна ръка.

Никой не й отговори. Нямаше какво да й кажат. Мълчанието продължи още няколко минути, докато сензорите постепенно сканираха района.

— Има много останки, но не виждам каквито и да е големи кораби на разстояние от един кубичен астрон оттук — най-после се осмели да съобщи дежурният наблюдател. — Макар да предполагам, че биха могли да с-с-се крият зад Луната и да с-с-се готвят за нападение!

Джилиън поклати глава. Армадата от гигантски крайцери едва ли можеше да се побере зад лунния диск. А и защо да устройват капан на жертва, която и без това лежи безпомощна? „Стрийкър“ не беше в състояние да избяга и всеки можеше да го победи.

— Регистрирам много пресни хипервълни в заобикалящото ни фоново поле — прибави Акеакемай. — С-с-следи от двигатели. С-с-съвсем с-с-скоро оттук с-с-са минали ужасно големи кораби. Предполагам, че с-с-са с-с-се изнесли адски бързо!

Докато екипажът на „Стрийкър“ продължаваше да поправя сензорите, вихрещата се форма на Ние отново се появи до Джилиън.

— Искаш ли да чуеш едно предположение, доктор Баскин?

— Казвай!

— Хрумна ми, че твоето кратко холографско съобщение може да е имало неочаквани последствия. То целеше да разяри нашите врагове, но моля те, позволи ми да изтъкна и друга възможност. Че ги е уплашило до смърт.

Джилиън изсумтя.

— Онези глупости ли? Това си беше чист блъф. Би го разбрало и дете! Да не искаш да кажеш, че онези образовани галактяни с всичките им бордови Библиотеки и модерни разузнавателни системи не са успели да открият истината?

Спиралата на Ние се завъртя и си възвърна част от предишното безгрижие.

— Не, доктор Баскин. Не искам да кажа такова нещо. По-скоро намеквам, че увлечена от емоциите на кризата, примитивна вълконка като теб не е в състояние да види истината, криеща се зад този твой „блъф“.

Галактяните обаче са я усетили. Навярно само мигове след като стреляха по „Стрийкър“. Или по-късно, щом са разбрали, че се връщаме, оцелели от място, където никой не би могъл да оцелее… и сме започнали да излъчваме просто предложение за обсъждане условията на капитулацията.

— Но това беше… — заекна Джилиън. — Аз нямах предвид тяхната…

— Така или иначе, съюзът се е пръснал и всички ескадрони са побягнали презглава.

Тя зяпна.

— Това е само предположение. Не мога да повярвам. Ние усука тъмната си фуния в жест, равнозначен на свиване на рамене.

— За щастие вселената не я интересува дали вярваме. Основният въпрос сега е дали нашите врагове са достатъчно ужасени, за да се откажат окончателно от целта си, или само са се оттеглили, за да анализират положението, да се консултират с пророчествата си и да се приготвят за нова атака.

Честно казано, подозирам, че става дума за последната възможност. Въпреки това, изглежда, че тук се случи нещо изключително, доктор Баскин.

Трябва да приемеш присъдата на историята.

На борда на нашия измъчен кораб тази дума има странно звучене. Затова те разбирам, ако се затрудняваш да я изречеш на глас.

В такъв случай нека се опитам да те убедя.

Тази дума е „победа“.

Силите на Земята се появиха и бавно, колебливо напуснаха последните си твърдини, сякаш подозираха някакъв смъртоносен капан. Покрити с белези от безброй предишни сражения, тъпоноси кораби се заизмъкваха от прогорени планински върхове и лунни кратери и излъчиха въпросителни съобщения към всички тъмни кътчета на слънчевата система. Те недоверчиво разглеждаха единствения останал натрапник, чиито очертания отначало не успяха да разпознаят.

— Не се приближавай нареди на пилота Джилиън. — Не прави неочаквани ходове. Трябва да сме търпеливи. Нека първо свикнат с нас.

Акеакемай се съгласи.

— Излъчваме идентификационния код на „С-с-стрийкър“. Но ще мине известно време, докато предадем и други с-с-съобщения. Дотогава предпочитам да не нервираме тези приятели!

Делфинът се изразяваше прекалено сдържано. Тези очукани наглед кораби в продължение на две години бяха успявали да задържат ужасните тандуаси и много други съюзени войнствени кланове. Джилиън предпочиташе да не бъде изпържена от собствените си сънародници, само защото в последния момент нервите им не са издържали.

След цялото това време спокойно можеше да почака още мъничко.

„Джейк Демуа няма да е много доволен от състоянието, в което връщам „Стрийкър“ — помисли си тя. — Без две трети от екипажа и образците от Плиткия куп. Ще ме върти на шиш седмици наред, докато се мъчи да разбере къде са отишли Крейдейки и Том и какви странни дела може да са ги занимавали през това време.“

От друга страна, тя се връщаше на Земята с дарове.

„И с информация за киквите на Китръп, които можем да обявим за нови клиенти на нашия разрастващ се клан.

И за рюковите симбионти на Джиджо, които помагат на различните видове да се разбират помежду си. Плюс всичко, което с Ние сме изтръгнали от нашия пленен клон на Галактическата библиотека.“

Имаше и още.

„Съветът Терагенс ще иска да научи за тайната колония на Джиджо и експедицията на „Полкджхи“. И двете групи са изправени пред огромни опасности и в същото време като че ли предлагат нещо, към което съветът отдавна се стреми — разклонения на земянитския клан, които могат да оцелеят извън обсега на Галактическата цивилизация, даже някой ден Земята да бъде победена.“

Имаше да разказва за много други неща, достатъчно, за да има работа за години наред.

„Всичко, което сме открили за другите класове живот, например. Особено за трансцендентните.“

Колкото и могъщи и всезнаещи да изглеждаха тези богоподобни същества, Джилиън изпитваше към тях странно чувство, много напомнящо на съжаление. В крайна сметка те не бяха най-старите или най-велики деца на живота, а само онези, които не се бяха хвърлили в еднопосочните ексцентричности в търсене на по-добри светове.

„Страхливци“, така ги беше нарекла в момент на раздразнение. Несправедливо обвинение, признаваше сега тя, но все пак не съвсем далеч от истината.

„Те сякаш са попаднали в капана на Прегръдката на вълните. И все пак не искат да последват зова й докрай — независимо дали към някое по-висше място или в универсална рециклираща система. Затова остават край черните дупки, мислят и планират, докато времето бавно пълзи покрай тях. Освен когато им се струва удобно да жертват безброй по-нисши форми на живот, за да постигнат някаква цел.“

Общо взето те не бяха компанията, която с радост би поканила на вечеря.

Когато мъглата на битката се разчисти, Джилиън нареди напуканата броня да бъде изстъргана от илюминаторите за първи път след Китръп. Това й позволи да застане пред сияещия Млечен път — пръски от толкова познати съзвездия, че биха успокоили дори някоя пещерна жена, прекарала живота си в трудности и ровене на корени само преди десет хиляди години.

„Скоростта на светлината е бавна, но неумолима — помисли си тя, загледана в ярките галактически пътища. — През следващите хилядолетия тези звездни полета ще сияят с цялата си красота. Свръхнови ще огряват небесата, отнасяйки първата част от посланието на трансцендентните.“

Просто послание, но толкова важно, че дори тя можеше да го разбере.

„Поздрави. Ето ни. Има ли някой там?“

Джилиън забеляза, че Емерсън — чиито задължения в машинното отделение най-после бяха свършили — се втурва да прегърне Сара. Двамата застанаха наблизо, заедно с безмълвната си шимска спътничка и впериха очи в същата гледка, споделяйки собствените си мисли.

Разбира се, младата джиджойка бе още един дар за Земята, безценен учен, независимо предвидил Голямото разкъсване единствено с помощта на математическата си прозорливост. Дори само това представляваше невероятно постижение… но сега Сара продължаваше нататък и предполагаше, че Разкъсването е само симптом. Не за разширяването на вселената, както твърдяха земните учени, а за нещо по-сложно и странно. Нещо „влизащо от друга контекстуална рамка“… каквото и да означаваше това.

Сара смяташе, че загадката може да е свързана с раса, наречена „буюри“.

Джилиън поклати глава. В крайна сметка с тези проблеми щяха да се занимават други. Опитни професионалисти от цялата Земя — и десетки от приятелски раси, — които можеха да се справят с неясните въпроси, докато тя щеше да се върне към старата си професия на лекарка. Професията, за която бе учила.

„Никога повече няма да заповядвам на когото и да е. Никога. Независимо какво ще кажат за постиженията ни в тази мъчителна мисия, аз няма да приема друго командване.

Отсега нататък ще спасявам живота на отделни хора. Нека за космоса се вълнуват други.“

Всъщност тя вече бе избрала първия си пациент.

„Веднага щом предам информацията, ще съсредоточа всичките си усилия, за да помогна на Емерсън. Ще се опитам да му върна донякъде способността да говори. Можем само да се надяваме, че земните учени вече са направили полезни открития, но дори да не е така, ще обърна всеки камък, за да му помогна.“

Дали тази амбиция се дължеше на угризенията й? Да възстанови част от щетите, нанесени от нейните заповеди? Или бе просто заради удоволствието да гледа как Сара и Емерсън разговарят с мислите и сърцата си.

— Отново с-с-сме в двустранен холорежим, доктор Баскин — докладва Акеакемай. — И получаваме с-с-съобщение.

Големият видеоекран проблясна и показа контролната зала на приближаващ се боен кораб, чиито тъпи краища показваха, че е тенанинско производство. Екипажът беше предимно човешки, но лицето пред камерата имаше острите скули и ъгловатата красота на мъжки тимбрим със съпреживителни пипала, които се развяваха край ушите му.

— … че трябва да смятаме вашите твърдения за невероятни. Моля, дайте доказателства, че вие наистина сте ТААСФ „Стрийкър“. Повтарям…

Изглеждаше съвсем лесно да изпълни това искане. Джилиън бе преодоляла ужасни премеждия в очакване точно на този момент. И все пак като че ли нямаше желание да се подчини.

И след кратък размисъл разбра причината.

„Всеки човек възприема света като разделен на „Земята“ и „там навън“.

Докато съм в космоса, мога да си представям, че съм близо до Том. И двамата се загубихме. И двамата бяхме преследвани из Петте галактики. Въпреки мегапарсеците, които ни разделят, ми се струва само въпрос на време да се срещнем отново.

Но когато стъпя на старата Земя, аз ще съм си у дома. Земята ще ме заобикаля и външният космос ще се превърне в съвсем отделно място. Огромна пустош, в която той изчезна — заедно с Крейдейки, Хикахи и другите, — скитайки се сред ужасни опасности, докато аз мога само да се опитвам да си намирам работа, за да не се чувствам самотна.“

Джилиън се помъчи да отговори на тимбрима. Искаше й се да го направи някой друг, просто за да свали това последно бреме от плещите й. Изпитанието да сложи край на дългото изгнание.

Помогна й странен глас. Емерсън Данайт, който усмихнато се изправи пред холограмата и изрази мислите си с оперна ария:

Съдба

Зангските елементи бяха по-добре подготвени да приемат всичко това с философско спокойствие. Също и машинните същества, които участваха в макрообщността, наречена „Майка“.

В основаващите се на водород и силикон цивилизации съществуваше широко разпространено убеждение, че така наречената „реалност“ е фикция. Че всичко — от най-голямата галактика до най-малкия микроб — просто представлява част от невероятна симулация. „Модел“, разработен за решаването на някакъв огромен проблем или загадка.

Разбира се, за тези два класа живот беше съвсем естествено да стигнат до еднакво заключение. Зангите бяха еволюирали, за да изпълняват аналогови симулации органично, в собствените си тела. Машините го правеха с прецизни софтуерни модели, съставяни от дигитални съзнания. Но в крайна сметка всичко се свеждаше до едно и също. Най-после обединени, те бяха открили общи възгледи за живота.

„Ние — и всичко, което виждаме около себе си, включително могъщите трансцендентни — съществуваме само като елемент от грандиозен сценарий, разиграван от някакъв по-висш компютър, навярно на друга равнина на съществуване — или в точката Омега, когато свършекът на времето доведе всички неща до окончателното им осъществяване.

Така или иначе, няма смисъл да се занимаваме със собственото си значение. Космическият модел, в който участваме, е само един от многото, успоредно симулирани със съвсем незначителни различия един от друг. Също като шахматна програма, в която всички ходове и техните вероятни последици са предварително заложени до последната подробност.“

Това бе обяснението, което Ларк и Линг получиха от други елементи на Майка. Дори джофурите-треки изглежда нямаха проблем да възприемат тази идея, тъй като техният интелектуален живот включваше сложни мисловни експерименти, стичащи се през восъка около вътрешната им сърцевина.

Единствено човешките и делфийските членове на общността се затрудняваха да асимилират тази представа — поради различни причини.

„Защо? — попита Ларк. — Защо някой би вложил толкова огромни ресурси, за да направи такова нещо? За да определи най-добрия от всички възможни светове?“

И когато го открие… какво ще прави с резултата?

И какво ще прави с всички тези безбройни модели, които междувременно е създал?

Какво ще прави с нас?

Този въпрос като че ли сепна зангските компоненти, но не и машините, които отговориха на Ларк със странно сериозно самодоволство.

„Вие, дишащите кислород, имате толкова високо самомнение!

Разбира се, всички модели вече са били симулирани, анализирани и прекратени. Нашето чувство за съществуване е само илюзия. Проява на симулирано време.“

Тази идея се стори на Ларк ужасяваща. Но Линг само се подсмихна и се съгласи с делфините, които неотдавна се бяха присъединили към тяхната общност и които очевидно смятаха целия този метафизичен спор за смехотворен.

Олело, водач на групата от бивши членове на екипажа на „Стрийкър“, изрази общото им мнение с тринарно хайку.

Ларк се радваше на новодошлите поради няколко причини. Те изглеждаха интересни същества с ободрителни възгледи за нещата. И поддържаха страната на дишащите кислород в постоянния спор. Щяха да имат много време за добронамерени дискусии в течение на многото субективни години, докато преобразеният „Полкджхи“ достигнеше целта на пътуването си.

Той насочи мисълта си през един от илюминаторите и отново погледна към космоса. Или към онова, което тук минаваше за космос.

Малцина други бяха виждали някога тази гледка. Чернота, съвсем различна от познатия му черен цвят. Нито една от големите спирални или елипсовидни галактики не се виждаше в нормалния си вид — като блестящ прах от бели точици. Звездите не можеха да се различат оттук, освен като малки, едва забележими вълнички.

Всичко изглеждаше плоско, ефимерно, колебливо — почти като грубо нахвърляна рисунка на действителността.

Всъщност „Полкджхи“ вече не беше част от тази вселена. Плъзгайки се точно извън илема, преобразеният крайцер се носеше на гребена на мощна вълна, която не представляваше нито материя, нито енергия, нито дори първична метрика. Доколкото можеше да разбере — след дълги обсъждания с другите и консултации с бордовия клон на Библиотеката, — корабът бе яхнал олюляваща се контекстуална гънка. Основа на принципен закон, от която преди много време се беше образувала вселената — в резултат на отклонение от Хайзенберговия5 принцип на несигурността, позволило внезапното изригване, наречено „Големият взрив“.

Поява на Нещо от Нищо.

Онова, което виждаше сега, не бяха неща или обекти, а огромен въртоп от причинни връзки между различни групи вероятността.

Зад кораба бързо се смаляваха няколко от тези разклонения, които неотдавна се бяха откъснали едни от други. Част от древни връзки.

Той усети, че мисълта на Линг се плъзва до неговата и обгръща същата гледка. Но след малко тя го заговори:

„Всичко това вече е зад нас. Погледни напред — към съдбата ни.“

Макар че на тази равнина не съществуваше нищо осезаемо — нито материя, нито меми, нито дори посоки, — Ларк имаше чувство за „напред“… натам, накъдето се бяха отправили. Според трансцендентните, това беше голям куп галактики, отдалечен почти на половин милиард парсека от Галактика втора. Място, откъдето отдавна се излъчваха загадъчни сигнали, загатващи за разумен живот. Навярно друга велика цивилизация. С която да установят контакт. Да споделят. Да се поздравят.

Нейната единствена проява — за субективния поглед на Ларк — бе плетеница от бледо сияещи криви и спирали. Смътно загатващи, че съществува и друго място, където могат да се открият хипердвигатели, точки на прехвърляне и всякакви други удобства на звездното пътуване.

„Ще доживеем да видим това — помисли си Линг. — И още много други неща. Радваш ли се, че отиваме там?“

За разлика от делфините, трансцендентните не бяха питали Ларк дали иска да отиде. И все пак се чувстваше прекрасно.

„Да.

Ще ми липсват някои хора. И Джиджо. Но кой би могъл да отхвърли такава възможност?“

Всъщност вече му липсваха. Джилиън Баскин, която се бореше да изпълни дълга си. И Сара, чиято обич винаги щеше да сгрява сърцето му. С групата от дванайсет делфийски доброволци Баскин беше пратила и други подаръци — архивите на „Стрийкър“, генетичните проби, събрани по време на дългата им изследователска мисия.

И още нещо.

Ларк погледна към най-древния член на общността на Майка, обвит в златен пашкул от замръзнало време. Мумия, навярно отпреди един милиард години, която бе пътувала заедно с екипажа на „Стрийкър“ още от съдбоносното им откритие в Плиткия куп.

Казваше се Хърби.

Загадъчната усмивка на мумията изглеждаше всезнаеща. Самоуверена.

— Това не е ли най-скъпоценната ви находка? — бе попитал Ларк през онези напрегнати мигове преди избухването на свръхновата, докато пристигаха образците от „Стрийкър“ и защитната обвивка на „Полкджхи“ обгръщаше кораба.

— Двамата с Хърб преживяхме заедно много неща — отвърна Джилиън. — Но мисля, че е по-важно да дойде с вас. Той може да разкаже на някоя далечна цивилизация повече за нас, отколкото всички архиви на Библиотеката.

Земянитската жена изглеждаше уморена и все пак непрекършена, сякаш беше убедена, че премеждията й скоро ще свършат.

— Освен това, даже „Стрийкър“ някак си да оцелее, смятам, че старият Хърби не е незаменим. Зная къде можем да намерим много други като него.

Тази загадъчна забележка преследваше Ларк, докато двамата с любимата му оставяха мисълта си да се рее и наблюдаваха плъзгащото се покрай тях меко сияние — свободните нишки и шевове, които винаги бяха оставали скрити зад завесата на великата трагикомедия на живота. Кой знае защо това като че ли загатваше за събития, които продължаваха да се развиват. И в които той продължаваше да участва, въпреки прекъсването на всички причинни или комуникативни връзки.

До двамата плуващи човеци се появи трета фигура. Делфин — дълъг, лъскав и покрит с белези от много премеждия, — който леко побутна телата им с вълните от перките си и плъзна силното си мисловно присъствие до тях, за да сподели гледката край блестящия корпус на „Полкджхи“.

Скоро новият им спътник изпя мелодичен коментар:

Линг разбиращо въздъхна и Ларк кимна. Той се обърна, за да поздрави делфина за това, че толкова красиво е изразил всичко.

Само за да запремигва от изненада, когато видя празно място в богатата органична среда на Майка.

Можеше да се закълне, че само допреди мигове едрата сива фигура е била точно до него — лъскава, топла и достатъчно близо, за да я докосне! Делфин, който не беше срещал сред новодошлите.

Но там нямаше никой.

Щяха да минат много години, преди отново да чуе този глас.