Свещеният камък

ПРОЛОГ

Преди петдесет хиляди години на милиони кило­метри от Земята една планета се разтърсвала от кон­вулсии, за да извести гибелта си. Планетата била мно­го стара, но участта й била предвещана от звездите. Тя имала нестабилна орбита и полюсите й непрекъс­нато си сменяли местата.

Планетата се състояла от скали и магма и имала метално ядро. Били изминали безброй еони, откакто се била образувала и изстинала, имала и атмосфера. Газообразните слоеве се състояли от аргон, хелий и малко водород. На повърхността й се зародил живот – микроби.

Планетата така и нямала шанса да развие слож­ни форми на живот. Микробите поглъщали молеку­лите кислород, за да се размножават, и пречели на повърхността и в атмосферата да се развият клет­ки, които да еволюират. Каменната повърхност на планетата се превърнала в супернагорещна течна каша, понеже всяко завъртане около слънцето й я приближавало все по-близо до огнената пещ. Пла­нетата не се въртяла около собствената си ос както Земята, а се търкаляла все по-бързо и сменяла местата на полюсите си, от което разтопената скална повърхност започнала да се разпростира като вул­канични лава.

С всеки час, с всяка минута, с всяка секунда планетата се приближавала все по-близо до слънцето си и постепенно сменила обвивката си Сякаш Божията ръка изстъргала повърхността й с телена четка.

Звездният прах, който бил разпръснат в атмосферата, стигнал до края на газообразната обвивка и нагорещен до бяло от слънцето, избухнал с мощта на хиляди атомни бомби. Притеглени обратно към повърхността от гравитацията, бомбардиращите частици избили още от крехката кора. Все по-голяма част от нея се изгубвала.

На обречената планета и оставало още малко живот.

Когато защитната обвивка изчезнала в космоса, температурата на вътрешното метално ядро продължила да се повишава и то започнало да се върти. По повърхността се появили огромни пукнатини, от които в космоса излитали все по-големи и по-големи късове разтопени скали. А през това време металното ядро нараствало с неимоверна сила. Всичко станало изведнъж. Огромна скална отломка от близката до слънцето страна се откъснала. Полюсите си сменили местата за последен път и планетата започнала бясно да се върти.

След което избухнала.

Милиони метални кълба полетели в космоса, молекулите им се пренареждали, докато те се топели като припой под пламъците. Няколко извадили късмет и преминали през гравитационното поле на слънцето. След което се отправили на дълго пътуване в дълбоките предели на космоса.

Десетки хиляди години изминали откакто незнайната планета избухнала, разпръсвайки останките си из Вселената. Отдалече приближаващите се отломки изглеждали сини. Една от тях се превърнала в идеално оформена сфера. Много парчета били привлечени към повърхността на други планети в космоса, но едно стигнало по-далеч от останалите и накрая паднало на планета, наречена Земя.

Металното кълбо прониквало в земната атмосфера, летейки ниско от запад на изток. Разцепило се в йоносферата и от него се откъснала малка сферична топка от чист метал. Метеорът майка навлязъл на трийсет и пет градуса ширина. На тази ширина било сухо и безводно. Бебето, по-малко и по-леко, било привлечено още по на север и се отправило към шей­сет и шест градуса ширина, където повърхността би­ла покрита със слой от лед и сняг.

Две различни ширини на една и съща планета до­вели до два различни резултата.

Майката от стопен метал се превърнала в свете­що кълбо, след като изстреляла новороденото. Тя минала над брега и се устремила към безводна пус­тиня, спускайки се все по-ниско и по-ниско. Взривя­вайки се над пясъци, скали и кактуси, тежащата шейсет и три тона отломка от никелово-желязна сплав с диаметър сто метра се стоварила върху земя­та и издълбала в сухата почва кратер с диаметър от два километра. Облаци прах се надигнали към небе­то и после започнали да кръжат около Земята. Тряб­вало да минат месеци, преди целият прахоляк да се уталожи.

Отрочето било чисто и сребристосиво. В резултат на първоначалния взрив и молекулното пренареждане, докато се движело в пространството, то се пре­върнало в идеална по форма сфера, която изглежда­ла досущ като срасналите геодезични куполи. Отправяйки се още по-надалеч, тя прелетяла тихо през пространството, гладката й повърхност срещнала малка съпротива от земната атмосфера, у нея няма­ло и следа от гнева и яростта, стаени у майката. Пада­ла все по-ниско и по-ниско, като топка за голф.

Понесла се към брега на остров, покрит с лед все едно била привлечена към него с магнит. Диаметърът и бил четирийсет и пет сантиметра, тежал петдесет килограма. Полетяла наду и когато се оказала на три метра от снега и леда, загубила набраната скорост и гравитацията я свалила на земята. Твърдата й метална повърхност стопила диря в снега и леда, като топка, търкулната от дете, което иска да си направи снежен човек.

Енергията й се изчерпила, топлината й се разсеяла и тя спряла в полите на скована от лед планина.

— От ада ли се е пръкнало това желязо? – попита мъжът на исландски, като бутна топката с тоягата си.

Беше нисък, но с яки мускули, които свидетелстваха за години на тежък труд и много мъки. Косата му и гъстата брада, набола по бузите му, бяха яркочервени като огньовете на Хадес. Дебела бяла козина покриваше тялото му, а панталоните му бяха ушити от тюленова кожа, подплатена с овча вълна. Мъжът лесно се гневеше и честно казано, си беше чист варварин. Изгонен от Исландия заради убийство през 982 година, той повел хората си през леденото море към покрития с лед остров, където живееше сега. През последните осемнайсет години бе построил селище върху скалистия бряг и колонията му се изхранваше с лов и риболов. С времето бе започнал да се отегчава. Мъжът, Ерик Червения*, искаше да изследва, да предвожда, да покорява нови земи.

[* Норвежки мореплавател, основател на първото норвежко селище в Гренландия. – Б.пр.]

През 1000 година той се отправи навътре да види какво се простира на запад.

Отначало го придружаваха единайсет мъже, но след пет месеца поход в предстоящата пролет бяха останали само петима. Двама бяха попаднали в пукнатини в леда, крясъците им още смущаваха съня на Ерик. Трети се беше подхлъзнал върху леда и си бе разбил главата на една стърчаща скала. Беше се гърчил в страшни мъки дни наред, нито виждаше, нито чуваше, докато, слава Богу, не умря една нощ. Четвърти го отвлече голяма бяла мечка, когато една вечер се отдалечи прекалено много от лагерния огън, за да търси потока със сладка вода, който се кълнеше, че чувал как ромоли наблизо.

Двама ги отнесе болест, раздиращата кашлица и треската убедиха останалите оцелели, че зли сили се прокрадват и дебнат наоколо. С оредяването на реди­ците настроението рязко се промени. Въодушевлени­ето и почудата, която бе обзела мъжете в началото, се изпариха и отстъпиха място на чувство за обреченост и суеверия.

Сякаш походът беше прокълнат и мъжете пла­щаха.

— Вдигни топката – заповяда Ерик на най-младия член от отряда, единственият роден на острова.

Юношата Олаф Перката, син на Олаф Рибаря, бе­ше схватлив. Странната сива сфера стоеше върху ска­листия зъбер, сякаш поставена от Божията ръка. Ня­маше как да знае, че нещото беше паднало от небето преди близо четирийсет и осем хиляди години. Олаф предпазливо се приближи към сферата. Всички в от­ряда бяха изпитали избухливия нрав на Ерик; в ин­терес на истината всеки на ледения остров знаеше ис­торията му. Ерик не молеше – той нареждаше, – така че Олаф не направи опит да се възпротиви или спори. Той само преглътна тежко и се наведе надолу.

Ръцете на младежа докоснаха сферата и той усети студената й гладка повърхност. За частица от секун­дата почувства как сърцето му прескача – но продъл­жи. Помъчи се да я вдигне, но тя се оказа прекалено тежка за умореното му от прехода тяло.

— Имам нужда от помощ – каза Олаф.

— Ти – нареди Ерик, като посочи друг мъж с тояга­та си.

Гро Убиеца, по-висок мъж със светлоруса коса и бледосини очи, пристъпи три крачки напред и хвана сферата от едната страна. Двамата мъже напрегнаха мускулите на гърба си и я вдигнаха до нивото на хъл­боците си, после погледнаха към Ерик.

— Направете носилка от моржова кожа – нареди во­дачът. – Ще я отнесем обратно в пещерата и ще пост­роим светилище.

Без да каже нито дума повече, Ерик тръгна през снега, като остави другите да се погрижат за наход­ката. Два часа по-късно сферата беше на сигурно място в пещерата. Ерик тръгна да измисля в какво да я сложи, защото вярваше, че металното чудо е прате­но право от боговете горе в небесата.

Червения остави Олаф и Гро да пазят свещения ка­мък, докато той се върне в селището на брега за още хора и материали. Когато стигна там, научи, че в не­гово отсъствие жена му го е дарила със син. Нарече го Лейф*, в чест на пролетта, после го остави на майка му да го отгледа. С още осемдесет мъже, снабдени със сечива, с които да копаят в пещерата, където сфера­та щеше да бъде скрита, той тръгна на север към да­лечната планина. Лятото беше близо и слънцето не залязваше по цял ден.

[* Лейф Ериксон – норвежки изследовател, за който се смята, че пръв е достигнал бреговете на Северна Америка още в края на X век. – Б.пр.]

Гро Убиеца се обърна върху покрития с кожа нар и изплю козината от устата си.

Прокара ръка по мечата кожа и с изненада откри как в дланта му остана цяла топка косми. После пог­ледна към сферата под играещата светлина на фак­лата, закачена на стената.

— Олаф – повика той юношата, който спеше близо до него, – време е да станем и да посрещнем деня.

Момчето се завъртя и се обърна към Гро. Очите му бяха червени и кръвясали, кожата му беше покрита с петна и се лющеше. Изкашля се леко, надигна се и погледна към по-възрастния мъж в мъждивата свет­лина. Косата на Гро капеше и лицето му имаше незд­рав цвят.

— Гро – посочи Олаф, – носът ти.

Мъжът вдигна опакото на ръката към носа си и видя червената кръв. Все по-често носът му кърве­ше. Бръкна в устата си и напипа болния зъб. Зъбът остана в пръстите му. Хвърли го настрани и се изп­рави.

— Ще сваря плодовете – рече той.

Разрови огъня, добави още съчки от стопяващия се запас дърва, после извади торбата от тюленова ко­жа, в която държаха червените плодове, от които сут­рин си варяха отвара. Излезе от пещерата и напълни очукания метален съд с вода от потока при близкия топящ се ледник, след това погледна резките, отбе­лязани върху стената отвън.

Още две-три и Ерик Червения трябваше да се появи.

Когато Гро се върна в пещерата, Олаф вече беше станал, беше си обул тънките кожени панталони, а ризата му стоеше на близката скала. Чешеше гър­ба си с пръчка, кожата му се лющеше на земята ка­то първия лек снежец в началото на зимата. Щом сърбежът намаля, той навлече през глава кожена­та риза.

— Нещо става – рече Олаф. – С всеки изминал ден и двамата се разболяваме все повече и повече.

— Може да е от задушния въздух в пещерата – от­върна тихо Гро и постави съда върху огъня.

— Според мен е това – промълви Олаф и посочи сфе­рата. – Мисля, че е прокълнато.

— Можем да се изнесем извън пещерата – предло­жи Гро – и да си опънем палатка.

— Ерик ни нареди да стоим вътре в пещерата. Стра­хувам се, че ако се върне и ни завари навън, ще изпи­таме гнева му.

— Погледнах резките – рече Гро. – Трябва да се вър­не след три нощи – не повече.

— Ще се редуваме да бдим за завръщането му – ти­хо отвърна Олаф, – и бързо ще се приберем вътре, преди да ни е хванал.

Гро разбърка плодовете във врящата вода.

— Внезапна смърт или бавна болест – мисля, че е по-добре да избегнем това, което знаем, че ще стане, вместо да се тревожим за нещо, което я стане, я не стане.

— Още няколко дни – прошепна Олаф.

— Още няколко дни – съгласи се Гро, като бръкна с металния черпак в котлето. Напълни две метални ча­ши с отварата и подаде едната на момчето.

След още четири резки на входа на пещерата Ерик Червения се завърна.

— Имате раздираща кашлица – рече той, щом видя състоянието на двамата мъже. – Не искам да зарази­те останалите. Върнете се в селището, но останете в хижата от северния край.

На другата сутрин Олаф и Гро се отправиха на юг, но така и не стигнаха до дома.

Олаф си отиде първи, отслабналото му сърце прос­то не издържа и спря три дни след началото на похо­да. Участта на Гро не беше много по-различна. Кога­то вече не можеше да ходи, той си направи лагер. Кос­матите зверове дойдоха скоро след това. Онова, кое­то не се изяде веднага, беше разпръснато от хищниците, докато накрая от Гро не остана нито следа.

След като видя как двамата му мъже изчезват в далечината, Ерик събра копачите, строителите и каменоделците, които бе довел със себе си от селището. Разчисти място в прахта на пода на пещерата и започна да рисува замисъла си с клечка.

Кроежът беше амбициозен, но дар от небесата не можеше да бъде подминат с лека ръка.

Същия ден първите работници започнаха да разучават пещерата. След известно време щяха да разберат, че тя се простира близо километър и половина навътре в планината и надолу температурата й все повече се повишава. В дълбините й откриха голямо езеро с питейна вода, сталактити висяха от тавана и сталагмити се издигаха от пода.

Отряди мъже бяха изпратени към брега да търсят дълги трупи, донесени от морето, за да сковат стълби нагоре и надолу из коридорите, докато другите дълбаеха стъпала в скалите. Сложни врати бяха измайсторени от скални късове, които се въртяха върху точно пресметнати панти, за да скрият нещото от онези, които щяха да пожелаят да се възползват от силата му. Издълбани бяха руни и изваяни статуи от камъ­ка, а от няколкото отвора, през които в пещерата вли­заше свеж въздух, струеше светлина. Ерик надзира­ваше работата от селището на брега. Рядко идваше в пещерата, оставяше провидението да го напътства.

Мъжете идваха, работеха, разболяваха се и уми­раха само за да бъдат заменени с нови.

Когато пещерата беше завършена, Ерик беше по­губил една десета от хората си и поселището никога повече нямаше да се съвземе. Само веднъж синът му Лейф видя величествения градеж.

Ерик нареди входът да бъде запечатан и нещото беше оставено на тези, които щяха да дойдат.