Свещеният камък

≈ 1 ≈

Лейтенант Крис Хънт рядко говореше за миналото си, но мъжете, с които служеше, се бяха досетили за някои неща от държанието му. Първото беше, че Хънт не е израснал в някое затънтено селце и не използва армията, за да види свят. Той беше от Южна Калифорния. И ако го натиснеха, Хънт сам щеше да си признае, че е израснал в околностите на Лос Анжелис, без обаче да разкрие, че всъщност е отгледан в Бевърли Хилс. Също така беше ясно, че Хънт е командир по рождение – не покровителстваше никого, нито се правеше на нещо повече, но не скриваше и факта, че е способен и умен.

Третото нещо мъжете откриха днес.

Мразовит вятър духаше от планините в афганската долина, където взводът под командването на Хънт бе опънал лагера си. Хънт и още трима войници се бореха с една палатка, която искаха да сгънат и приберат. Докато събираха краищата надълго, сержант Том Агнес реши да попита дали е верен слухът, който беше чул. Хънт му подаде края на палатката, за да може да я сгънат наполовина.

— Сър – рече Агнес, – говори се, че сте завършили университета „Йейл“ – вярно ли е?

Всички мъже носеха тъмни ски маски, но Агнес беше достатъчно близо, за да види очите на командира. Искрица на изненада пламна бързо, после изгасна в примирение. Хънт се усмихна.

— А – отвърна тихо той, – разбрал си ужасната ми тайна.

Агнес кимна и сгъна палатката на две.

— „Йейл“ не е точно армейски пункт за набиране на войници.

— Джордж Буш е учил там – изтъкна Хънт. – Бил е военноморски пилот.

— Мислех, че е служил в Националната гвардия – обади се Хесус Херера, който поемаше палатката от Агнес.

— Джордж Буш-старши – поясни Хънт. – Нашият президент също е завършил „Йейл“, и да, бил е пилот на самолет в Националната гвардия.

— „Йейл“ – промърмори Агнес. – Ако нямаш нищо против, че питам, как се озова тук?

Хънт изтръска снега от ръкавиците си.

— Записах се доброволец – каза той. – Също като теб.

Агнес кимна.

— Давайте да приключим с развалянето на лагера – подкани Хънт и посочи към близката планина – и да се отправим натам, за да открием копелето, което нападна Съединените щати.

— Да, сър – отвърнаха мъжете в един глас.

Десет минути по-късно, с двайсет и пет килограмови раници на гърбовете, започнаха да изкачват планината.

В град, който изобилстваше от красиви жени, на четирийсет и девет години Мишел Хънт все още караше мъжете да извръщат глави. Висока, със светло кестенява коса и синкаво зеленикави очи, тя беше благословена с фигура, която не изискваше нито постоянни диети, вито безкрайни упражнения, за да изглежда стройна. Устните й бяха сочни, а зъбите – равни, но очите й като на кошута и безупречната й кожа правеха най-силно впечатление. Беше красива жена, но красивите жени са толкова често срещано явление в Южна Калифорния, колкото слънцето и земетресенията.

Това, което привличаше хората към Мишел, не се създаваше с хирургически скалпел, заглаждаше с дрехи или маникюр или добиваше с амбиция или промяна. Мишел притежаваше нещо, което караше и мъ­жете, и жените да я харесват и да се тълпят около нея – тя беше щастлива, доволна и ведра. Мишел Хънт беше себе си. И хората се рояха наоколо й като пчели над разцъфнало цвете.

— Сам – каза тя на бояджията, който тъкмо довър­шваше стените в художествената й галерия, – вър­шиш толкова хубава работа.

Сам беше на трийсет и осем години и се изчерви.

— Само най-доброто за вас, госпожо Хънт – отвър­на той.

Сам беше боядисвал галерията й и когато я отвори преди пет години, както и къщата й в Бевърли Хилс, вилата край езерото Тахо и сега повторно боядисва­ше тук. И всеки път тя го караше да се чувства оценен и талантлив.

— Искаш ли бутилка вода, или кока-кола, или не­що друго? – попита тя.

— Нищо не искам, благодаря.

Тъкмо в този миг асистентката й се провикна от предната част на галерията, че я търсят по телефо­на, и тя се усмихна, махна му и се отдалечи.

— Това се казва дама – прошепна тихо Сам, – истин­ска дама.

Когато стигна до предната част на галерията – бю­рото й гледаше към Родео Драйв, – Мишел забеляза, че един от художниците, които представяше, влиза през входната врата. И тук приветливостта щедро й се беше отплатила – художниците са капризно и тем­пераментно племе, но протежетата на Мишел я обо­жаваха и рядко сменяха галерията. Това, плюс фактът, че беше започнала бизнеса си с достатъчно начален капитал, допринесе много за успеха и в годините.

— Сигурна бях, че днес ще е хубав ден – каза тя на брадатия мъж. – Не знаех само, че ще е такъв, защото любимият ми художник, ще се отбие да ме види.

Мъжът се усмихна.

— Само да се обадя по телефона – продължи тя – и ще си поговорим.

Помощничката й придружи художника до място­то за срещи с дивани и бар от едната страна. Докато Мишел се плъзгаше на стола си и вдигаше телефона, помощничката й попита художника какво ще пие и след няколко секунди започна да слага смляното ка­фе в машината, за да му пусне капучино.

— Мишел Хънт.

— Аз съм – каза един дрезгав глас.

Гласът нямаше нужда от представяне. Беше й за­въртял главата, когато беше само на двайсет и една, току-що пристигнала от Минесота в Южна Калифор­ния в търсене на нов живот, пълен със забавления и слънце, през 80-те. След връзка на пресекулки, нало­жена както от невъзможността му да се обвърже, така и от честите отсъствия заради работата му, тя му беше родила син на двайсет и четири. И макар че името му така и не се появи върху акта за раждане – нито двама­та живяха действително заедно преди или след това, – си останаха близки. Толкова близки, колкото мъжът изобщо позволяваше на някого да се приближи.

— Как си? – попита тя.

— Добре съм.

— Къде си?

Стандартен въпрос, който му задаваше, за да раз­чупи леда. През годините отговорът беше варирал от Осака до Перу, Париж, Таити.

— Чакай малко – каза спокойно мъжът. Загледа се в движещата се карта на предната стена до пилотската кабина на самолета си. – На хиляда мили от Хонолулу, на път към Ванкувър, Британска Колумбия.

— На ски ли отиваш? – попита тя. Обичаха да ходят на ски двамата.

— Строя небостъргач – отвърна той.

— Все се захващаш с нещо.

— Така е – потвърди той. – Мишел, обаждам се, защото чух, че нашето момче е било изпратено в Авганистан – добави тихо.

Мишел не знаеше – разпределението беше тайна и Крис не можеше да й каже къде отива.

— Мили боже! – възкликна тя. – Това не е на добро.

— Точно това си помислих, че ще кажеш.

— Как разбра? – поинтересува се Мишел. – Винаги съм се удивлявала на способността ти да измъкваш информация.

— Не съм магьосник – засмя се мъжът. – Но пък имам в джоба си толкова много сенатори и политици, че трябва да си купя по-широки панталони.

— Знаеш ли как върви?

— Май мисията се е оказала по-трудна, отколко­то е очаквал президентът – заразказва той. – Крис явно ръководи преследвачески отряд, който има за цел да открие лошите. Ограничен контакт засе­га – но според моите източници е гадна и мръсна работа. Не се учудвай, ако не ти се обади известно време.

— Страхувам се за него – сподели Мишел.

— Искаш ли да уредя нещата? – попита мъжът. – Да накарам да го отзоват и да го върнат обратно?

— Мислех, че той те накара да обещаеш никога да не го правиш.

— Така е – призна мъжът.

— Тогава недей.

— Ще ти се обадя пак, когато разбера повече.

— Ще идваш ли скоро насам? – попита Мишел.

— Ще ти се обадя, ако идвам – отговори мъжът. – Трябва да затварям, по сателитната линия има сму­щения. Сигурно са слънчеви петна.

— Моли се момчето ни да остане невредимо – въз­дъхна тя.

— Мога да направя нещо повече – каза той и разго­ворът приключи.

Мишел постави слушалката на вилката и се облег­на назад. Бившият й не беше от хората, които показ­ваха тревога или страх. Въпреки това загриженост­та за сина му беше доловима и искрена. Можеше само да се надява, че тревогата му е напразна и че Крис скоро ще се прибере у дома.

Стана от бюрото и се отправи към художника.

— Кажи ми, че ми носиш нещо хубаво – усмихна му се спокойно тя.

— Навън, във вана – засуети се художникът, мисля, че ще го харесаш.

Четири часа след изгрев-слънце, триста и петдесет метра по-високо нагоре по билото от лагера, в които бяха прекарали нощта, взводът на Хънт срещна ре­шителен враг. Огънят дойде от изток, от ред пещери точно над главите им. И започна изведнъж. Пушеч­ни изстрели, ръчни противотанкови гранати, минох­въргачки, картечен огън заваля надолу. Врагът взри­ви планината, за да предизвика свлачища, и скалите се затъркаляха надолу; бяха минирали мястото, къ­дето войниците на Хънт потърсиха убежище.

Целта на врага беше да премахне отряда от раз – и за малко щяха да я постигнат.

Хънт се беше прислонил зад няколко големи скали. Куршуми рикошираха от камънаците отстрани, от­ломки хвърчаха из въздуха и улучваха мъжете му. Нямаше къде да се скрият, накъде да напреднат, а от­стъплението му беше прерязано от скално свлачище.

— Радио – провикна се Хънт.

Половината му отряд беше на двайсетина метра напред, една четвърт от хората бяха още по-напред и вляво. За щастие радистът беше останал близо до лейтенанта. Мъжът пропълзя по гръб към Хънт, за да запази радиото. Заради усилията го раниха в капачката, когато един куршум улучи вдигнатото му коляно, докато се плъзгаше. Хънт успя да го извлече.

— Автенсио – извика Хънт на мъжа, който се намираше на няколко метра от него, – погрижи се за раната на Ласитър.

Антенсио притича и се залови да реже панталоните на радиста. Видя, че раната не е много дълбока и започна да я превързва, докато Хънт включваше радиото и нагласяваше скалата.

— Ще се оправиш, Ласитър – окуражи той радиста. – Ще повикам бързо помощ. И ще те евакуираме.

Върху лицето на войника беше изписан страх. За повечето от тях, както и за Хънт, това бе бойно кръ­щение. Като техен командир той трябваше да поеме контрола и да състави план.

— Тук отряд три – извика Хънт в микрофона, – нуж­даем се от подкрепление, координати три-нула-едно-осем. Подложени сме на силен обстрел.

— Отряд три – отвърна незабавно гласът, – доклад­вай положението.

— Приклещени сме – отговори Хънт. – Превъзхож­дат ни. Положението е критично.

Погледна нагоре, докато говореше. Десетина бра­дати мъже в развяващи се роби се спускаха надолу по хълма.

— Стреляйте нагоре, момчета – изкрещя той на предната половина на отряда си. След секунда се из­сипа дъжд от куршуми.

— Отряд три, имаме един АС-130 на две минути, тръгва към вас. Четири хеликоптера – два товарни и два бойни – ще излетят след три. Ще им трябват още десет минути, за да стигнат до местоположението ви.

Хънт чуваше воя на огромната задвижвана от пер­ки бойна машина, която се издигаше от каньона на мили разстояние под тях. Надникна иззад скалите и видя как осем от враговете им продължават да се спус­кат надолу по склона. Изправи се и изстреля проти­вотанкова граната. Свистене, после гърмеж, когато главата се стрелна във въздуха и избухна. Последва я автоматичен откос.

— Отряд три, потвърди.

— Отряд три потвърждава – извика Хънт в микро­фона.

На мястото на осмината сега бяха останали само четирима. Намираха се на двайсетина метра от пред­ния отряд. Хънт извади щика си и го зави отпред. Предният отряд изглеждаше като парализиран. Млади бяха, неопитни и щяха да ги прегазят. Граната падна близо до канарата и избухна. Върху тях се посипаха парчета скали и прахоляк. По-нагоре от планина­та започна да се спуска нова група бунтовници. Хънт се изправи и откри огън. Пробяга двайсетте метра напред до мъжете си и застана начело срещу прибли­жаващия се враг.

Три е магическо число, толкова Хънт простреля в корема. Последният прониза с щика си, понеже пълнителят му беше празен. Извади пистолета от ко­бура си и го довърши с един изстрел, после го пусна на земята. Презареди, изправи се и отново започна да стреля.

— Прикрийте се, момчета – извика той, – зад ска­лите!

Двама по двама хората му се оттеглиха до относи­телното прикритие на канарите отзад, докато оста­налите продължаваха да обстрелват настъпващия враг. Врагът се беше надрусал с дестилиран опиум, криворазбран религиозен плам и листа от кхат*, ко­ито дъвчеха. Склонът беше поаленял от кръвта на падналите им другари, но те продължаваха да нас­тъпват.

[* Листа на дърво, виреещо на Арабския полуостров, които се използват като упойващо средство. – Б.пр]

— Отряд три! – изкрещяха по радиото.

Антенсио се протегна към апарата.

— Тук отряд три – каза той. – Командирът не е при радиоприемника, 367 се обажда.

— Засякохме В-52 при друга мишена – продължи гласът. – Отклонихме го да ви помогне.

— Прието, ще предам на лейтенанта.

Но Антенсио така и не успя да предаде съобщението.

Само Хънт и един прошарен стар сержант бяха останали на предната линия при пристигането на АС-180. След секунда оловна стена се наля от 25, 40 и 105 милиметровите оръдия, които се подаваха от двете му страни.

Сержантът беше виждал огъня от „Спектър“ и преди и не си губеше времето.

— Да се оттеглим, сър – извика той на Хънт, – има­ме няколко секунди прикритие.

— Върви, върви, върви – рече Хънт, хвана сержан­та и го блъсна към прикритието. – Аз съм зад теб.

Сержантът се отдалечи по диагонал от сипещите огън оръдия. След няколко секунди пилотът вдигна бой­ния самолет и прибра оръдията, за да направи завой и да се върне обратно през тесния каньон. Докато се вър­не за втора атака, седмина от враговете продължиха напред. Хънт прикри оттеглянето на сержанта си.

Уби петима от тях, като използваше ту миномета, ту ожесточен автоматичен огън. Но двама успяха да се приближат до позицията му. Единият го рани в ра­мото, когато понечи да отстъпи.

Вторият му преряза гърлото с ужасен на вид извит нож.

Снижавайки се надолу, готов да поднови стрелба­та, пилотът на АС-130 видя как Хънт беше убит и го съобщи по радиото на другите самолети. Останали­те от отряда също станаха свидетели и гледката пре­махна страха им и го замени с ярост. Когато АС-130 се издигна за нов завой, бойците скочиха и пометоха новата вълна, която тъкмо напускаше пещерата и се спускаше надолу по хълма. Втурнаха се напред като един, стигнаха до сразения си командир и огра­диха в кръг тялото му, за да го защитят. Изчакаха врага да се приближи, но като по магия, или пък усе­щайки яростта на американските войници, врагът се обърна и отстъпи.

На седем хиляди метра над тях и на по-малко от десет минути от целта пилотът на В-52 изключи мик­рофона и го върна на мястото му.

— Чухте ли това? – попита тихо по интеркома еки­пажа си.

Самолетът беше притихнал, като се изключи бръм­ченето на осемте двигателя. Пилотът не се нуждаеше от отговор – знаеше, че бяха чули каквото бе чул и той.

— Ще превърнем тази планина в купчина прах – заяви –Когато врагът се върне за телата на убитите искам да ги събират с лъжица.

След четири минути хеликоптерите дойдоха да приберат отряд три. Тялото на Хънт и ранените бяха натоварени на първия „Блекхоук“. Останалите войници, с наведени глави, се качиха на втория. След това бойните хеликоптери и АС-130 изсипаха върху склона огнен ад от олово и бомби. Не след дълго се появи и В-52. Кръвта се лееше надолу по хълма и вра­гът беше сразен. Но демонстрацията на сила беше дошла прекалено късно за лейтенант Хънт.

С времето само жаждата за отмъщение щеше да бележи кончината му.

И щяха да минат години, преди да се уталожи.

≈ 2 ≈

„Орегон“ стоеше до един кей в Рейкявик Исландия, здраво завързан за кнехтовете. Плавателните съдове в пристанището представляваха миш-маш от товарни и туристически кораби, рибарски лодки, траулери, по-малки круизери и – колкото и необичайно да е за Исландия – няколко големи яхти. Рибарските лодки подпомагаха най-голямата промишленост на Исландия; яхтите бяха тук заради арабската среща на върха, която се провеждаше в момента.

„Орегон“ не би спечелил нито един конкурс за красота. Сто и петдесет и отгоре метровият товарен параход сякаш се крепеше единствено на ръждата. Горните палуби бяха затрупани с боклуци, горният и долният корпус представляваха какофония от биещи се по цвят бои, а кранът по средата на кораба изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне във водата.

Но външният вид на „Орегон“ лъжеше.

Ръждата беше внимателно нанесена радароабсорбираща боя, която му позволяваше да се промъква покрай екраните на радарите като призрак, боклу­ците по палубите бяха само за камуфлаж. Кранът си работеше отлично; рейте си бяха наред, някои представляваха антени, а останалите прикриваха ракетните установки. Удобствата под палубите се равняваха на тези в най-скъпите яхти. Вътре има­ше луксозни кабини, комуникационни устройства последна дума на техниката, команден център, хе­ликоптер и напълно оборудвана работилница. Сто­ловата можеше да съперничи на най-изисканите рес­торанти. Лазаретът повече подхождаше на скъпо струващ болничен апартамент. Задвижван от два магнитохидродинамични двигателя, „Орегон“ мо­жеше да се носи като гепард и да завива като колич­ка от увеселителен парк. Корабът нямаше нищо об­що с външния си вид.

„Орегон“ беше боен, свръхмодерен разузнавате­лен плавателен съд с екипаж от обучени професио­налисти.

Корпорацията, която притежаваше и ръководеше „Орегон“, се състоеше от бивши военни и разузнава­чи, които се хващаха на работа при отделни държа­ви и частни лица, нуждаещи се от специални услуги. Представляваха частна армия от съвестни наемни­ци. Американското правителство често им възлага­ше мисии, защото те бяха извън полезрението на Кон­греса, съществуваха в един сенчест свят, без да се пол­зват с дипломатическа защита или признание от стра­на на правителството.

Корпорацията можеше да бъде наемана – но чле­новете й подбираха много внимателно клиентите си.

Последната седмица бяха прекарали в Исландия, осигурявайки безопасността на емира на Катар, който присъстваше на срещата на върха. Исландия бе­ше избрана за тази среща по ред причини. Страната беше малка, жителите на Рейкявик наброяваха сто хиляди души и това беше от полза по отношение на мерките за сигурност. Населението беше еднородно и чужденците стърчаха като палци, което улесняваше възможността да се засекат терористите, възнамеряващи да осуетят мирните преговори. И последно. Исландия се гордееше с най-стария съставен с избори парламент. Демокрацията в страната се развиваше вече столетия наред.

В дневния ред на продължаващите една седмица срещи влизаше окупирането на Ирак, положението в Израел и Палестина и разпространението на фундаменталисткия тероризъм. И въпреки че срещата не беше под егидата на Обединените нации или някоя друга водеща световна организация, присъстващите на нея лидери знаеха, че трябва да бъде съгласувана обща политика и да се предприемат действия.

Участваха Русия, Франция, Германия, Египет, Йордания и още няколко страни от Близкия изток. Израел, Сирия и Иран бяха отказали. Съединените щати, Великобритания и Полша, като съюзници освободители на Ирак, бяха там, както и група по-малки страни. Близо две дузини държави и техните дипломати, охрана, разузнаване и обслужващ персонал бяха слезли в столицата на Исландия като облак комари през нощта. При малобройното население на столицата масата шпиони и охранители се набиваха на очи на фона на жителите на Рейкявик, все едно носеха бикини посред студа. Ислаидците бяха бели, руси и синеоки – трудно можеше да се дегизира така човек, ако искаше да се слее с тях.

Рейкявик бе град с ниски сгради и ярко боядисани къщи, които изпъкваха на фона на покрития със сняг терен като украшения по коледна елха. Най-високата сграда – църквата „Алгримскиркя“, се издигаше само с няколко етажа отгоре и парата от гейзерите наоколо, които отопляваха домовете и сградите, придаваше на пейзажа сюрреалистичен вид. Заради водородния сулфид от горещите извори из въздуха се носеше лека смрад на развалено яйце.

Рейкявик беше скупчен около незамръзващото ця­ла година пристанище, което приютяваше рибарска­та флота, основното перо в исландската икономика.

И в контраст с името на страната* температурите в града всъщност бяха по-умерени от тези в Ню Йорк. Исландците бяха едновременно изключително здра­ви и видимо щастливи. Щастието се дължеше на по­ложителната нагласа; здравето – на изобилието от го­рещи езера около гейзерите.

[* Ледена земя (англ.) – Б.пр.]

Арабските срещи на върха се състояха в Офой, голяма къща, която сега се използваше за нужди­те на града и в която през 1986 година се беше със­тояла срещата между Михаил Горбачов и Роналд Рейган. Офой се намираше на около километър от мястото, където беше закотвен „Орегон“, а това до­пълнително улесняваше гарантирането на сигур­ността.

Катар беше използвал Корпорацията и преди – двете страни се радваха на много добри взаимоотно­шения.

От уважение към участниците християни в сре­щата на върха на Коледа нямаше запланувана ни­то една среща, затова в кухнята на „Орегон“ трима готвачи поставяха довършителните щрихи на пред­стоящото пиршество. Основното ястие беше във фурната – дванайсет големи пълнени обезкостени пуйки. Обезкостените пуйки бяха празничното блюдо за екипажа – малки обезкостени птици с пъл­неж от царевично брашно и градински чай, напъ­хани в обезкостени патици с по-тънък пласт от хлеб­на плънка с много подправки, които от своя страна бяха напъхани в големи обезкостени пуйки, гарни­рани със скариди и пълнеж от кестени. Когато пти­ците се нарежеха, щяха да се получат парчета с три вида месо.

Подносите с ордьоври вече бяха върху масите: мариновани моркови, целина, праз, репички и нарязани на дълги тънки ивички тиквички. Имаше купи с ядки и плодове, сирене и солени бисквити. Подноси с щипки от раци, сурови стриди и хапки от омари. Три вида супа; салати „Уолдорф“, зелена и желирана; рибно блюдо; плато със сирена; пай с кайма, тиквен, ябълков и боровинков; вино, портвайн, ликьори и ка­фе „Джамайка Блу Маунтийн“.

Никой от екипажа нямаше да си тръгне гладен.

В луксозната си баня Хуан Кабрило подсуши мок­рата си коса, избръсна се и наплиска лицето си с афтършейв с аромат на ром. Русата му късо подстрига­на коса се нуждаеше от малко грижи, но през послед­ните няколко седмици си беше пуснал козя брадич­ка, която внимателно оформи с чифт ножички от не­ръждаема стомана. Доволен от свършеното, той се погледна в огледалото и се усмихна. Изглеждаше доб­ре – отпочинал, здрав и доволен.

Влезе в кабината и си избра колосана бяла риза, сив костюм от висококачествен тънък вълнен плат, ушит по поръчка в Лондон, копринена вратовръзка, меки сиви вълнени чорапи и чифт черни, лъснати велурени мокасини „Коул Хаан“. Подреди ги върху лег­лото и започна да се облича.

Докато връзваше връзката на червени и сини Райста, се погледна за последно в огледалото, после отвори вратата и се запъти надолу по коридора към асансьора. Преди няколко часа екипажът му беше научил за надвиснала над емира заплаха. Ако планът им успееше, с един куршум щяха да убият два заека.

Ако само успееха да открият изчезналата ядрена бомба, която липсваше от другата страна на глобуса, годината можеше да завърши обнадеждаващо. Кабрило нямаше откъде да знае, че само след двайсет и четири часа той щеше да прекосява замръзналата пустош на изток – или че съдбата на един град покрай една река щеше да виси на косъм.

≈ 3 ≈

За разлика от задушевната и радостна атмосфера на „Орегон“ сцената в от­далечения лагер близо до Монт Форел, малко по на север от Полярния кръг в Гренландия, бе­ше доста по-мрачна. Вън от пещерата вятърът виеше и температурата беше десет градуса под нулата, без да се взима предвид виелицата. Бе деветдесет и първият ден от експедицията, тръпката и вълнението отдавна се бяха изпарили. Джон Акерман беше изтощен, обез­куражен и съвсем сам, обзет от горчиви пораженчески мисли.

Акерман работеше по докторантурата си по ант­ропология към Университета на Невада в Лас Вегас и тукашната обстановка за него беше толкова дале­че от познатата пустиня, колкото подводна планина за папагал. Тримата асистенти от университета си бяха отишли у дома веднага след края на семестъра, а заместниците им щяха да пристигнат най-рано след две седмици. Честно казано, и самият Акерман би си починал, но той беше човек, обсебен от една мечта.

Още от мига, в който бе открил неясните указания към Пещерата на боговете, докато пишеше дисерта­цията си за Ерик Червения, той реши твърдо да отк­рие пръв светилището. Може би цялата работа беше просто мит, помисли си Акерман, но ако съществу­ваше, искаше находката да се свързва с неговото име, а не с името на някой самозванец.

Разбърка консервата с фасул върху чугунената печка в палатката, опъната от него близо до входа на пещерата. Сигурен беше от описанието, което пре­веде, че това е пещерата, която Ерик Червения бе споменал на смъртното си ложе, но въпреки месеците усилия, не беше стигнал по-далеч от здравата стена пет метра по-навътре. Заедно с останалите бяха изследвали всеки сантиметър от пещерата, но не бяха открили нищо. Галерията изглеждаше строена от човешка ръка, но все пак Акерман не беше съвсем сигурен.

Когато видя, че бобът се е стоплил достатъчно, той надникна навън, за да се увери, че антената на сателитния му телефон не е отнесена от вятъра. След като видя, че е здраво закрепена, влезе отново вътре и си провери електронната поща. Акерман беше забравил, че днес е Коледа, но честитките от близки и приятели му напомниха. Докато им отговаряше, му стана още по-мъчно. Ето че днес беше празник, на който повечето американци щяха да бъдат със семействата и приятелите си, а той бе насред пустошта, сам в преследването на една мечта, която вече всъщност не вярваше, че съществува.

Постепенно мъката се превърна в гняв. Той забрави за боба, грабна газения фенер от масата и се запъти към дъното на пещерата. Застана там, пушеше и ругаеше тихо развоя на събитията, довел го до далечната и мразовита пустош в най-святата нощ. Всичките му изследвания с микроскоп и внимателна работа с четки не бяха разкрили нищо.

Тук нямаше нищо – всичко беше една измама. Утре щеше да вдигне лагера, да натовари палатката и провизиите на шейната, закачена за снегохода, и веднага щом времето се прояснеше достатъчно, щеше да се отправи към най-близкия град Ангмагсалик, на близо сто и петдесет километра разстояние.

Пещерата на боговете щеше да си остане мит.

Обзет от нарастващ гняв, изруга с цяло гърло и засили газения фенер, така че той описа арка и когато се вдигна към тавана, пусна дръжката му. Фенерът полетя нагоре и се разби в каменния купол на пещерата. Стъклото се строши на парчета, газта опръска тавана и потече надолу по стените. И тогава изведнъж като с магия пламъците се обърнаха, сякаш бяха засмукани от цепнатини отгоре. Останалата горяща течност потъна в четирите пролуки, оформящи квадрат.

Таванът на пещерата, помисли си Акерман, изобщо не претърсихме тавана на пещерата.

Затича се обратно към преддверието, отвори един дървен сандък и извади алуминиевите тръби, които бяха използвали за скеле при задълбоченото си археологическо проучване. Така както бяха разглобени, всяка беше по метър и двайсет дълга. Започна да рови в един найлонов чувал, откри лепенка и я уви около тръбите, докато не се получи прът с дължина четири метра. Сграбчи го като копие и бързо се върна обратно в пещерата.

Счупеният фенер лежеше на пода и още гореше, металната част бе смачкана, а стъклото липсваше, но все още хвърляше светлина. Той се загледа в тавана и видя, че пушекът от вече изгорялата газ беше очертал трудно забележим квадрат.

Акерман наклони пръта на една страна и бавно започна да бута.

Тънката каменна плоча на тавана беше с квадратна форма. Щом бутна по-силно, тя се плъзна върху древни дървени релси и се отвори като добре смазан капак на изкусно изработен прозорец.

С отварянето на капака отгоре изпадна стълба, направена от моржова кожа.

От изумление Акерман не смееше да помръдне. След малко изгаси все още догарящия фенер, върна се обратно в палатката и видя консервата с боб, която продължаваше да ври. Махна я от печката, после намери фенер, взе някои основни провизии, в случай че се заклещеше някъде, въже и цифров фотоапарат. Върна се при стълбата и започна да се катери към гибелта си.

Щом се провря пред отвора, сякаш се озова на таван. Именно тук беше истинската пещера. Тази, която заедно със студентите бяха изследвали толкова задълбочено, беше просто внимателно построена уловка. Светва фенера и тръгва в посоката, в която продължаваше и пещерата отдолу. Горе-долу на същото разстояние, на което беше изходът, Акерман откри камара камъни, подредена така, че да прилича на естествено свлачище. По-късно можеше да разчисти камъните и да надникне навън към замръзвалата пустош, но засега вече няколко века наред свлачището беше съхранило тайните си.

Уловката беше изиграла Акерман, точно това бе и целта й.

Обърна се и се отдалечи от свлачището, като предпазливо заобиколи дупката на пода, после спря и пусна единия край на въжето надолу. Развиваше го внимателно и се спускаше надолу по коридора, държейки фенера над главата си.

Стените бяха украсени с пиктограми на ловуващи мъже, убити животни и кораби, понесли се към далечни земи. За Акерман беше ясно, че много мъже години наред се бяха трудили в пещерата. Галерията стана по-широка и лъчът улови отвори, където, добре запазени от студа, щавени и нещавени кожи покриваха легла, подредени едно върху друго. Бяха издълбани в скалата като древните ниши на рудокопачите. Мина по един коридор покрай спалните помещения, които бяха малко по-настрани от основната галерия, и се озова в по-малка пещера, почернена от огньовете, на които си бяха готвили. Дълги грубо сковани маси, донесени в пещерата на парчета и сглобени вътре, изпълваха столовата с високи тавани. Размаха фенера и видя лампите с китова мас, вградени да светят в скалите.

Тук лесно можеха да се поберат стотина мъже.

Акерман подуши въздуха и усети, че е свеж. Ставаше даже леко течение. Започна да си мисли как хората на Ерик Червения вероятно са намерили начин да направят отдушници и да създадат възможност за проветрение, което да премахва от пещерата застоялия въздух и миризмите. По-нататък от столовата имаше малко помещение с ръбати каменни корита, издълбани в стените. Коритата бяха пълни с течаща вода. Знаеше, че това са първобитни тоалетни, но по­неже бяха минали над хиляда години, Акерман нато­пи пръста си във водата. Беше гореща. Сигурно бяха намерили някой гейзер и го бяха отклонили, помис­ли си Акерман. Само на няколко метра по-нататък, малко след първобитните тоалетни, на високото, имаше голямо езеро, което се изливаше в коритата. Банята.

Мина покрай нея и се отправи надолу по тесен ко­ридор, чиито стени бяха изгладени и украсени с гео­метрични фигури, издълбани в скалата и оцветени в червено, жълто и зелено. Отпред имаше отвор, огра­ден с внимателно подбрани декоративни камъни.

Акерман влезе през отвора и се озова в голяма га­лерия.

Доколкото можеше да види, стените бяха заобле­ни и гладки. Подът на галерията беше облицован с плоски камъни и почти идеално изравнен. От тавана подобно на полилеи висяха друзи и кристали. Акер­ман се наведе и нагласи фенера си. Изправи се, вдиг­на светлината над главата си и ахна от удивление.

По средата на помещението се издигаше платфор­ма, върху която бе поставена сива сфера.

Друзите и кристалите, които висяха от тавана, раз­пръснаха светлината от фенера на хиляди дъги, кои­то се разляха из галерията като въртяща се диско сфера. Акерман издиша и звукът отекна.

Пристъпи към стигащата до гърдите му платфор­ма и впи поглед в сферата.

— Метеорит – каза той на висок глас.

После свали цифровия фотоапарат и започна да до­кументира сцената.

След като слезе обратно по стълбата, той извади гайгеров брояч и една книга за анализ на металите и се опита да установи състава на сферата. Много скоро успя.

Когато слезе от горната пещера, Акерман архиви­ра цифровите изображения и показанията на гайгеровия брояч, за да ги изпрати по електронната поща. После цял час съставя бляскаво съобщение до пресата за себе си, прикачи и него към електронното писмо и изпрати всичко до покровителя си за одобрение.

След това се облегна, за да се наслади на величието си, и зачака отговор.

В контролната станция на „Ешелон“* в покрайнините на Лондон, близо до Чатман, се записваха повечето от комуникациите по целия свят. Съвместната англо-американска операция „Ешелон“ беше щателно разследвана от пресата и от двете страни на океана. Чисто и просто „Ешелон“ не беше нищо повече от огромен подслушвателен апарат, който засичаше световните комуникации и ги вкарваше в компютър, за да ги прегледа. Определени думи бяха маркирани, така че ако се появяха, съобщението се изпращаше да бъде прочетено от човек. След което маркираното съобщение преминаваше през командна верига, докато не бъдеше препратено до съответната разузнавателна служба или отхвърлено като маловажно.

[* Световната подслушвателна система с главни бази САЩ и Англия, създадена през 1947 г. в рамките на таен англосаксонски клуб, в който участват САЩ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия и Австралия. В условията на Студената война „Ешелон“ е служел най-вече за дипломатически и военен шпионаж срещу Източния блок. След 1989 г. усилията се пренасочват към следене на частни, административни и търговски комуникации в целия свят и най-вече в Европа. – Б.пр.]

Имейлът на Акерман от Гренландия мина през сателит, преди да бъде препратен обратно до Съединените щати. По пътя му към Земята „Ешелон“ засече съобщението и го пусна през компютъра си. В него имаше дума, която задейства преглед.

След известно време съобщението щеше да мине по командната верига от Англия през океана по обезопасена линия до Агенцията за национална сигурност в Мериленд, после към Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния.

Но в „Ешелон“ имаше предател и съобщението отиде на още едно място.

Вътре в пещерата на Монт Форел Джон Акерман изживяваше фантазиите си. Вече си се представяше върху кориците на повечето археологически списа­ния; съставяше речта си за наградата, която в ума му изглеждаше почти като „Оскар“ за археология.

Находката беше огромна, все едно беше открил пи­рамида в наши дни, сякаш беше попаднал на непокът­нат, напълно запазен кораб, претърпял корабокруше­ние. В главата му се въртяха статии в списания, кни­ги, телевизионни предавания. Ако Акерман си изиг­раеше картите както трябва, можеше да лежи цял жи­вот върху откритието си. Можеше да стане всепризна­то светило в археологията, човек, на когото медиите непрекъснато се обаждат за коментар. Можеше да се превърне в знаменитост – днес това си беше кариера. Малко по преиначаване и името Джон Акерман щеше да се преобразува в синоним на велико откритие.

В този миг компютърът му изпиука, сигнализирай­ки за ново входящо съобщение.

Съобщението беше кратко:

Не казвай още на никого. Нуждаем се от по­вече доказателства, преда да го обявим. Пра­щам човек да потвърди. Ще пристигне до ден-два. Продължавай да документираш находка­та. Страхотна работа, Джон. Но на никого ни­то дума.

Първоначално Акерман се ядоса на съобщението. После се поразмисли и успя да се убеди, че покровите­лят му най-вероятно се нуждае от време, за да създа­де медийна буря около находката. Може би възнаме­ряваше да даде на една от основните телевизионни мрежи изключителни права върху отразяването и му трябваше време, за да организира интервюто. Сигурно искаше едновременна атака по списания, вестни­ци и телевизия.

Скоро Акерман се увлече от мислите си и егото му пощуря.

Колкото по-голяма беше популярността, толкова по-велика щеше да е бъдещата му слава.

За Акерман егото в съчетание със самовъзвеличаването щеше да се окаже смъртоносна комбинация.

≈ 4 ≈

Понякога е по-добре да имаш късмет, отколкото да си умен. На най-високия етаж на един хотел в град, известен с авантюристите си, един мъж на средна възраст на име Халифакс Хикман се взираше в цифровите изобра­жения на компютъра си и се усмихваше. Докато че­теше доклада, който беше разпечатал преди няколко часа, той направи няколко изчисления в бележника си, след което отново се втренчи в изображенията. Не­вероятно. Решението на проблема му беше пристиг­нало – и то с данъчно облекчение за дарение.

Все едно беше пуснал четвърт долар в игрален ав­томат и беше ударил джакпота от един милион.

Хикман се разсмя – но смехът му не беше радос­тен. Смехът беше зъл, идваше от място, на което ня­маше радост. С нотка на отмъщение и привкус на ом­раза, той се надигна от дълбините на душата му.

Когато смехът заглъхна, Хикман се пресегна към телефона и набра един номер.

Клей Хюс живееше в планините северно от Мисула, Монтана, в хижа, която сам си беше построил върху парче земя от сто и шейсет акра, което бе лично негово. Горещ извор в ранчото му осигуряваше отоплението на хижата, както и на няколкото оранжерии, които доставяха по-голямата част от храната му. Слънчевата енергия и вятърът го снабдяваха с електричество. Клетъчните и сателитните телефонни връзки му обезпечаваха гласов контакт с останалата част от света. Хюс имаше банкова сметка в Мисула с шестцифрен баланс и адрес в спедиторска компания, за да получава и изпраща пощата си, плюс три паспорта, четири номера на социални осигуровки и шо­фьорски книжки с различни имена и адреси.

Хюс обичаше уединението си – нещо не толкова не­обичайно за наемни убийци, които не искат да се на­биват на очи.

— Имам работа за теб – каза Хикман.

— Колко? – попита Хюс, без да се церемони.

— Може би пет дена за петдесет хиляди долара. Аз ще осигуря транспорта.

— Доколкото разбирам, на някого няма да му провърви – подхвърли Хюс. – Нещо друго?

— Искам един предмет да бъде доставен на едно мяс­то, когато приключи – рече му Хикман.

— Ще помогне ли на каузата? – поинтересува се Хюс.

— Да.

— Тогава доставката ще бъде безплатна – отговори Хюс великодушно.

— Самолетът ми ще дойде след един час. Облечи се топло.

— Искам злато.

— Ще имаш злато – увери го Хикман и затвори те­лефона.

След час един „Рейтън Хоукър“ 800 ХР се приземи на летището в Мисула. Хюс изключи двигателя на своя реставриран стар автомобил с марка „Интернешанъл Скаут“, модел 1972. Бръкна отзад, дръпна ци­па на сака и провери още веднъж оръжията си. Дово­лен, че всичко е наред, той затвори ципа и свали сака на земята. Затвори задната врата, наведе се и зареди взривното устройство, което използваше вместо алар­ма против крадци.

Ако някой посегнеше на колата му, с него беше свършено, скаутът щеше да избухне и да унищожи всички доказателства за това кой е собственикът му заедно с личните му документи. Хюс, ако не друго, си беше параноик. Метна сака на рамо и се отправи към самолета.

Четирийсет и седем минути по-късно самолетът навлезе в канадското въздушно пространство и пое курс на север-североизток.

≈ 5 ≈

Един ден след като електронното съ­общение от Гренландия беше прехванато, Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си в централата на ЦРУ във Вирджиния и се взираше в снимка на метеорита. Погледна док­лада за иридия, после прегледа списъка с агенти. Както обикновено работеше с намален състав. Пре­сегна се към купата върху бюрото си, взе една топ­ка за тенис и методично започна да я хвърля към стената и да я хваща обратно. Повторението го ус­покояваше.

Заслужаваше ли си да изтегли агенти от други за­дачи? Който рискува, печели. Овърхолт изчакваше доклада от учените на ЦРУ, който можеше да хвърли повече светлина върху евентуалната опасност, но засега заплахата изглеждаше доста директна. Бе разумно някой да иде до Гренландия и да прибере метеорита. Щом това станеше, рискът щеше да е минимален. Понеже агентите му бяха вързани, реши да се обади на един стар приятел.

— Две-пет, две-четири.

— Овърхолт се обажда. Как е в Исландия?

— Ако изям още едно парче херинга – отвърна Кабрило, – ще взема да преплувам до Ирландия.

— Носят се слухове, че работиш за комунягите – рече Овърхолт.

— Сигурен съм, че знаеш за това – изтъкна Кабрило. – Пробив в сигурността на Украйна.

— Да – потвърди Овърхолт, – и ние работим по случая.

Кабрило и Овърхолт бяха партньори преди го­дини. Гадна сделка в Никарагуа беше струвала ра­ботата на Кабрило в ЦРУ, но той не беше повлякъл и Овърхолт. Овърхолт никога не забрави услугата и в годините прехвърляше на Кабрило и Корпора­цията толкова работа, колкото началството позво­ляваше.

— Всичкият този тероризъм – отбеляза Кабрило – е истинска благодат за бизнеса.

— Имаш ли време за нещо дребно?

— Колко души ти трябват? – попита Кабрило, като си мислеше за задачите, за които вече имаха договор.

— Само един – отвърна Овърхолт.

— Пълен хонорар?

— Както винаги, работодателят ми не се скъпи.

— Не се скъпи, само бързо уволнява.

Кабрило така и не беше преживял, че го бяха прос­нали навън да съхне, и то съвсем основателно. Конг­ресът го беше въртял на шиш, а шефът му по онова време не направи нищо, за да угаси огъня. Обичаше политици и бюрократи толкова, колкото и зъболекар­ската машинка.

— Трябва ми някой да изтича до Гренландия и да вземе нещо – продължи Овърхолт. – Ще отнеме един или два дни.

— Избрал си супер време – рече Кабрило. – Там е адски студ и двайсет и четири часа мрак по това вре­ме на годината.

— Чух, че северното сияние било красиво – подх­върли Овърхолт.

— Защо не накараш някой от търтеите на ЦРУ да се заеме с тази работа?

— Както обикновено, няма свободни. Предпочитам да платя на твоя екип и да свърша работа без много шум.

— Остават ни още няколко дни тук, преди да се освободим.

— Хуан – спокойно отвърна Овърхолт, – сигурен съм, че работата може да бъде свършена от един човек. Ако можеш да пратиш някого от твоите хора до там да вземе каквото трябва, той ще се върне преди края на срещата на върха.

Кабрило се замисли за миг. Основната част от екипа му се грижеше за сигурността на емира. През последните няколко дни Кабрило се размотаваше на „Орегон“ и се занимаваше с корпоративни дела. Беше отегчен и се чувстваше като състезателен кон, вързан в конюшнята.

— Аз ще свърша работата – реши Кабрило. – Моите хора държат всичко под контрол тук.

— Както те устройва – отвърна Овърхолт.

— Трябва само да прелетя дотам и да взема нещо, нали така?

—Това е задачата.

— Какво е то?

— Метеорит – бавно промълви Овърхолт.

— Защо, за бога, на ЦРУ му е дотрябвал метеорит?– учуди се Кабрило.

— Защото мислим, че е съставен от иридий, а иридият може да бъде използван за направата на „мръсни бомби“.

— Нещо друго? – попита Кабрило, вече нащрек.

— Трябва да го откраднеш от археолога, който го е открил – обясни Овърхолт, – за предпочитане без той да разбере.

Кабрило замълча за миг.

— Поглеждал ли си в гнездото си напоследък?

— Какво гнездо? – попита Овърхолт, налапвайки стръвта.

— Гнездото на усойница, в което живееш – поясни Кабрило.

— Значи поемаш работата, така ли?

— Изпрати ми всички подробности – каза Кабрило. – Ще тръгна след няколко часа.

— Не се тревожи, това ще са най-лесните пари, изкарани от Корпорацията тази година. Като коледен подарък от стар приятел.

— Пази се от приятели с подаръци – отбеляза Кабрило, преди да прекъсне линията.

След един час Хуан Кабрило привършваше с пос­ледните си приготовления.

Кевин Никсън избърса ръцете си в парцала и пос­ле го хвърли върху пейката в Магическата работил­ница. Магическата работилница беше отдел на борда на „Орегон“, който се занимаваше със снаряжението на мисиите, съхранение на оборудването, специални електронни устройства, дегизировка и костюми. Ник­сън беше шеф на работилницата и изобретател.

— Без точни измервания – рече Никсън – това е най-доброто, което мога да направя.

— Изглежда страхотно, Кевин – похвали го Кабри­ло, взе предмета и го постави в една кутия, която пос­ле уви с лепенки.

— Вземи тези и тези – посъветва го Никсън и му по­даде пакетите.

Кабрило ги напъха в раницата.

— Добре – каза Никсън, – имаш дрехи за студ, комуникационно устройство, храна за оцеляване и всич­ко, което мислеше, че може да ти дотрябва. На добър час!

— Благодаря – отвърна Кабрило. – Сега трябва да се кача горе и да говоря с Ханли.

След по-малко от час, след като се увери, че Макс Ханли, вторият по ранг след Кабрило, ще проведе опе­рацията в Рейкявик както трябва, той отиде с такси до летището, за да хване полета си до Гренландия. Изглеждащата на пръв поглед проста задача, щеше да се превърне в нещо много сложно.

Докато приключеше, цял народ щеше да бъде зап­ушен и мнозина щяха да умрат.

≈ 6 ≈

Петер Вандервалд беше търговец на смърт. Като бивш директор на южно­африканската ЕОП, или Експеримен­тална оръжейна програма, по време на апартейда, Вандервалд беше провеждал такива ужасяващи екс­перименти като: стерилизация на хора чрез храни­телни добавки; разпространение на токсични зарази по въздуха и използване на биологични оръжия в населени места; както и изпробване върху населението на химически оръжия в течна форма.

Ядрено, химическо, биологично, слухово, елект­рическо – ако можеше да убива, Вандервалд и екипът му го изработваха, купуваха или изобретяваха сами. Засекретените им експерименти показаха, че смес от химикали, използвани дискретно, могат да разболе­ят или погубят хиляди чернокожи южноафриканци в рамките на трийсет и шест часа. По-нататъшните проучвания уточниха, че за една седмица 99 процен­та от незащитеното население южно от Тропика на рака или половината от долния край на Африка мо­же да бъде изтребено.

За работата си Вандервалд получи награда и парична премия в размер на две месечни заплати.

Без наличието на далекобойни оръжия, като междуконтинентални балистични ракети или тактически балистични ракети, само с ограничени въздушни си­ли на разположение, Вандервалд и неговият екип бя­ха усъвършенствали методи за разпространение на смъртоносни вещества сред населението, след което самите жертви продължаваха да ги разнасят. Играта се състоеше в отравянето на водните запаси, оставянето на вятъра да пренася заразата или използването на цистерни и артилерийски гранати за разпръскване.

От ЕОП владееха играта до съвършенство, но щом апартейдът свърши, тихо и тайно бяха разформиро­вани и Вандервалд и останалите учени бяха оставени да се оправят сами.

Много от тях си прибраха чековете с компенсации и се пенсионираха, но неколцина като Вандервалд предложиха специалните си умения и познания на свободния пазар, където все по-размирният свят бе­ше заинтригуван от необикновените им таланти. Страни в Близкия изток, Азия и Южна Америка бя­ха потърсили съвета и опита му. Вандервалд имаше само едно правило – не работеше без пари.

— Успя да я вкараш – спокойно отбеляза Вандер­валд.

Лек ветрец полъхваше от дървото към дупката. Бе­ше точно двайсет и пет градуса. Въздухът беше сух като чувал с брашно и прозрачен като стъкло.

— Ветрецът помогна – рече Халифакс Хикман, до­като се връщаше към количката. Напъха стика си обратно в торбата, после заобиколи отпред и седна на мястото на шофьора.

На игрището нямаше нито носачи, нито други иг­рачи на голф. Имаше само екип от охраната – мъже­те ту се показваха, ту се скриваха зад дърветата и храс­тите, – две диви патици в езерото и една измършавяла червена лисица, притичала през алеята преди мал­ко. Беше странно тихо, въздухът бе изпълнен със спо­мени от почти изтичащата година.

— Значи наистина ненавиждаш тези хора – подх­върли Вандервалд.

Хикман натисна педала на газта и колата се стрел­на напред по алеята към топките им в далечината.

— Плащам ти за знания, не за психоанализа.

Вандервалд кимна и се вторачи отново в сним­ката.

— Ако е това, което мислиш – заговори тихо той – имаш скъпоценен камък. Радиоактивността е висока и той е изключително опасен както цял, така и на прах. Разполагаш с различни въз­можности.

Хикман натисна спирачката, когато колата стигна до топката на Вандервалд. Щом спря, южноафриканецът слезе от седалката, заобиколи отзад и издърпа стика от торбата, после се приближи до топката и се наведе да я удари. След два замаха за разгрявка застина и се съсредоточи, после описа равномерна дъ­га със стика и нанесе удара. Топката се изстреля на­горе и набра височина, докато се отдалечаваше. На по-малко от стотина метра разстояние падна на тре­вата само на десет метра от зелената площ, преска­чайки на косъм трапа с пясък.

— Значи прах, разпръснат по въздуха, би свършил работа? – попита Хикман, когато Вандервалд седна отново на мястото си.

— Самолетът може да не улучи точното място.

— Имаш ли по-добра идея? – поинтересува се Хик­ман, като даде газ към своята топка.

— Да – рече Вандервалд, – удар право в сърцето на враговете ти. Но ще ти струва пари.

— Мислиш ли, че парите са проблем?

≈ 7 ≈

Понякога температурата е свързана не по-малко с мисленето, отколкото с действителното състояние. Виждаш как маранята трепти над асфалта и има голяма вероятност да решиш, че навън е по-горещо, отколкото ако видиш същия път, покрит със сняг. Хуан Кабрило не се заблуждаваше от това какво вижда. Гледката през прозореца на реактивния самолет, докато се носеше над Датския проток на път от Исландия към Гренландия, можеше да смрази сърцето на човек и да го накара да разтърка жалостиво ръце. Източният бряг на Гренландия беше ограден от планини и представляваше пуста, безлюдна гледка. Върху хилядите му квадратни кило­метри живееха по-малко от пет хиляди души.

Небето беше тъмно, черно-синьо, покрито с обла­ци, носещи сняг. Човек нямаше нужда да докосва бе­лите гребени на вълните отдолу, за да разбере, че тем­пературата на водата е под точката на замръзване и бурното море е в течна форма само заради съдържа­нието на сол. Тънкият скреж по крилата и ледената дантела върху люковете допълваха картината, но де­белата ледена покривка, която застилаше Гренлан­дия и едвам се виждаше през предното стъкло, създа­ваше ужасно смразяващо и зловещо усещане.

Кабрило неволно потръпна и се загледа през страничното стъкло.

— Имаме още десет минути – уведоми го пилотът. – Според сводката вятърът е само десет-петнайсет мет­ра в секунда. Лесно ще се приземим.

— Добре – опита се да надвика шума на двигателите Кабрило.

Мъжете продължиха да летят мълчаливо, докато каменистият бряг ставаше все по-голям.

След няколко минути Кабрило чу и усети как самоле­тът забави, захождайки към външния край на пистата на летището. Пилотът наклони машината към колесника по посока на вятъра, така че да се изравни успоредно на пистата. Прелетяха кратко разстояние и Кабрило проследи как пилотът наглася контролните уреди. След минутка пусна и задния колесник, полетя още малко и зави, за да се приземи окончателно.

— Дръж се – рече пилотът, – скоро ще кацнем.

Кабрило се загледа към замръзналата пустош.

Лампите покрай пистата хвърляха бледа светлина на фона на следобедната тъма. Маркировката ту се виж­даше, ту изчезваше под напора на снежната виелица. Кабрило зърна за миг ветрения ръкав през снежин­ките и настъпващия мрак.

Летището в Кулусук, където се приземиха, обслуж­ваше общност от четиристотин души и беше малко по-голямо от чакълеста алея, завряна зад планинския хребет заедно с две малки сгради. Най-близкият друг град, Ангмагсалик, или Тасийлак, ескимоското му име, се намираше на десет минути с хеликоптер и населението му беше три пъти по-голямо, отколкото на Кулусук.

Когато самолетът се снижи над пистата, пилотът натисна лоста и го изправи точно срещу вятъра. След секунда целуна пистата леко като перце. Прекоси покрития със сняг чакъл и спря пред една метална сграда. Бързо направи проверката след кацане, изгаси двигателя и посочи към постройката.

— Трябва да заредя – рече. – Можеш да надникнеш вътре.

≈ 8 ≈

В мига, в който Кабрило се приземяваше в Кулусук, пилотът на „Хоукър“ 800 ХР тъкмо изгасваше двигателите си на международното летище в Кангерлусуаг на източния бряг на Гренландия. Летището в Кангерлусуаг представляваше двукилометрова павирана писта, която можеше да поема големи самолети и често се използваше за презареждане от товарни полети към Европа и Азия. Летището се намираше на близо шестстотин километра от Монт Форел, но беше най-близкото съоръжение с достатъчно дълга писта, която да поеме хоукъра.

Клей Хюс изчака втория пилот да отвори вратата и се надигна от мястото си.

— Какви са заповедите ви? – попита Хюс.

— Да изчакаме завръщането ти – отвърна вторият пилот – или шефът ще ни се обади, ако трябва да тръгваме.

— Как да се свържа с вас?

Мъжът подаде на Хюс визитната си картичка.

— Това е номерът на сателитния ви телефон. Само ни се обади и ни дай половин час да се приготвим.

— Казаха ли ви как да стигна от тук до мястото, на­където съм се запътил?

Първият пилот показа главата си от кабината.

— Един мъж се приближава към самолета – рече той, като махна към предното стъкло, – предпола­гам, че е за теб.

Хюс пъхна визитката в джоба на якето си.

— Добре тогава.

Леден вятър духаше по пистата, разхвърляше су­хите снежинки като конфети по време на парад. Още докато Хюс слизаше от стълбата на хоукъра, очите му започнаха да сълзят.

— Вие сигурно сте човекът, когото ме наеха да зака­рам до Монт Форел – рече мъжът и протегна ръка. – Казвам се Майк Нилсън.

Хюс се представи под фалшиво име и погледна към небето.

— Готов ли си да тръгнем?

— Не можем да тръгнем преди утре сутринта – от­върна Нилсън. – В хотела има запазени две стаи: за вас и за пилотите. Можем да тръгнем на зазоряване, стига времето да се оправи.

Мъжът се запъти към терминала.

— Имаш ли достатъчен обсег да летиш директно до Монт Форел оттук? – попита Хюс.

— Обсегът ми е деветстотин километра в тихо вре­ме – отговори му Нилсън. – Обаче, за по-сигурно, мис­ля, че трябва да презаредим в Тасилак, преди да тръг­нем към планината.

Стигнаха до сградата на терминала, Нилсън отво­ри вратата и направи знак на Хюс да влезе. Поведе го към едно обикновено метално бюро, където седеше самотен ескимос. Рошавите му ботуши бяха върху плота и той спеше.

— Исник – обърна се Нилсън към задрямалия чо­век, – време е за работа.

Ескимосът отвори очи и се загледа в двамата мъ­же, застанали пред него.

— Здрасти, Майк – весело поздрави той. – Паспор­та, ако обичате – обърна се после към Хюс.

Хюс подаде на служителя американски паспорт с фалшиво име, но с негова снимка. Исник изобщо не го погледна, докато удряше входната виза.

— Цел на посещението? – попита той.

— Научно изследване – отвърна Хюс.

— Май никой не идва тук заради времето, нали та­ка? – пошегува се Исник, докато си отбелязваше не­що върху лист хартия, прикрепен върху дъската за писане на бюрото му.

— Можеш ли да предадеш на пилотите да отидат в хотела, след като приключат? – помоли Нилсън ескимоса.

— Нямаш проблем – отвърна Исник, като вдигна ботушите си отново върху бюрото.

Нилсън поведе Хюс към външната врата.

— Това е стара американска военновъздушна база – обясни той. – Хотелът е бил основната квартира. Всъщност е приятно място. С единствения закрит ба­сейн в Гренландия, има дори зала за боулинг с шест коридора. За тази страна това е най-близкото нещо до четиризвезден хотел.

Мъжете изминаха краткото разстояние през паркин­га до хотела и Хюс получи ключа си. Два часа по-късно, след пържолите от овцебик и пържените картофи, той се приготви да си ляга. Още беше ранен следобед, но ут­ре го чакаше работа и искаше да е напълно отпочинал.

≈ 9 ≈

Хуан Кабрило премина набързо през митницата на малкия терминал в Кулусук, после се загледа в картата на стената близо до изхода. През кратките литни месеци остров Кулусук обграден от вода. С настъпване­то на есента и падането на температурите морската вода замръзваше на дебели ледени блокове. И въпре­ки че ледът никога не ставаше толкова дебел, че да издържи тежестта на локомотив, колите, камионите и снегомобилите можеха безпроблемно да стигат до сушата.

През зимата Кулусук вече не беше остров. Беше свързан с Гренландия посредством леда.

От мястото, на което се намираше Кабрило, тряб­ваше да се изминат само още осемдесет километра, за да се стигне до ширината, отбелязваща истинския По­лярен кръг, а оттам имаше още двайсетина до Монт Форел. Зимното слънцестоене на 22 декември бе ми­нало само преди няколко дни. На този ден в продъл­жение на цяло денонощие всяка година на Полярния кръг цареше пълен мрак.

Северно от кръга, в зависимост от това колко се отдалечеше човек, мракът беше постоянен. Колкото по на север, толкова по-дълъг мрак. Точно на Поляр­ния кръг и южно от него 22 декември бележеше повратна точка. Щом зимата превалеше и се зададеше пролет, дневната светлина се увеличаваше с минути всеки изминал ден. Когато дойдеше лятото, изгрява­ше среднощното слънце и в района на север от По­лярния кръг известно време изобщо не залязваше.

Цикълът се бе повтарял в продължение на безб­рой сезони.

Навън виещият вятър хвърляше твърди топки замръзнал сняг по прозорците на терминала. Време­то изглеждаше толкова привлекателно, колкото вът­решността на камера за месо. Кабрило се загледа и усети как го побиват тръпки. Макар че беше още на топло, той дръпна нагоре ципа на якето си.

Понеже Кулусук беше малко по на юг от Полярния кръг, днес щеше да има няколко минути светлина. Монт Форел пък все още тънеше в пълен мрак. През следващите няколко дни и седмици върхът на пла­нината щеше да започне да улавя първите лъчи на слънцето. После с всеки изминал месец светлината щеше да се спуска по билата на планината подобно на жълта боя, излята върху пирамида.

Но гледайки навън, човек никога не би предположил, че слънцето някога е било или е някъде наблизо.

Сега обаче Кабрило не се тревожеше толкова заради мрака, колкото за транспорта. Дръпна се встрани на терминала, извади сателитния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

— Какво откри? – попита той, щом се свърза с Ханли.

Понеже Овърхолт бе настоял да бърза, Кабрило тръгна от „Орегон“ без ясен план как да стигне до Монт Форел. Ханли го беше уверил, че докато се приземи, планът ще е готов.

— Има няколко кучешки впряга, които можеш да наемеш – каза му Ханли, – но имаш нужда от водач, а предполагам, че не искаш свидетел, така че това го отхвърлих като възможност. Хеликоптерите, които обслужват Кулусук, имат редовни полети от Тасилак и обратно, но не можеш да ги наемаш като чартъри, а и времето не позволява да излетят.

— Времето не става и за ходене – вметна Кабрило и погледна навън.

— Нито за ски – добави Ханли, – макар да знам, че се гордееш със скиорските си умения.

— Тогава какво ми остава?

— Изрових от компютъра регистрациите на моторни превозни средства в района – не ми отне много време, понеже Кулусук има само четиристотин жители. Махвах снегомобилите, защото ще си изложен на сняг и студ, пък и много лесно се развалят. Остават ни снегоходните машини. Бавни са и харчат много гориво, но имат отопление и достатъчно място за провизии. Мисля, че това е най-доброто.

— Звучи разумно – отбеляза Кабрило. – Откъде се наемат?

— Отникъде – отвърна Ханли, – но извадих имената и адресите на частни собственици от гренландския регистър и се обадих туткаме. Никой от хората, кои­то имат снегоходи, няма домашен телефон, но се свър­зах с пастора на местната църква. Според него имало един мъж, който можел да се съгласи да ти го заеме – останалите се използвали.

— Какъв е адресът? – попита Кабрило, като извади молив и малък бележник от якето си, за да го запише.

— Адресът е шестата къща след църквата, червени стени с жълт перваз.

— Няма улица и номер толкова на север, а?

— Явно всички се познават – засмя се Ханли.

— Изглежда местните са приятелски настроени.

— Не съм толкова сигурен – каза Ханли. – Пасто­рът спомена, че собственикът пиел доста през зима­та. Предупреди ме също, че почти всички в града хо­дят въоръжени, за да се пазят от мечки.

Кабрило кимна.

— Значи в основни линии просто трябва да убедя въоръжен пиян местен да ми даде под наем снегохода си и тръгвам – обобщи Кабрило, като потупа пачката със стодоларови банкноти в джоба на якето си. – Зву­чи съвсем просто.

— Има и още нещо – той не е местен. Израснал е в Арвада, Колорадо, и е бил призован в армията по вре­ме на войната във Виетнам. От това, което успях да сглобя от базата данни, след като се е върнал, е пре­карал години наред по болниците за ветерани. После е напуснал страната с идеята да се махне колкото се може по-далеч от Щатите.

Кабрило отново се загледа през прозореца.

— Явно е постигнал целта си.

— Съжалявам, Хуан – каза Ханли. – След два дни, когато срещата приключи, можем да преместим „Оре­гон“ и Адамс да те закара догоре с хеликоптера. За момента обаче разполагаме само с тази възможност.

— Лесна работа – заяви Кабрило и погледна бележ­ките си. – Шестата къща от църквата.

— Червени стени – повтори Ханли – и боядисани в жълто первази.

— Добре тогава, ще ида да се запозная с лудия.

Прекъсна линията и излезе през вратата, която водеше навън.

Кабрило остави сандъците с провизии на летището и се приближи до един снегомобил такси, до който стоеше ескимос в юношеска възраст. Момчето повдигна вежди, когато Кабрило му съобщи адреса, но не каза нищо. Беше по-загрижен за тарифата, която изчисли в датски крони.

— Колко прави в щатски долари? – попита Кабрило.

— Двайсет – отвърна момчето, без да се колебае.

— Готово – съгласи се Кабрило и му подаде една банкнота.

Момчето се качи в снегомобила и посегна към копчето за запалване.

— Познаваш ли Гарт Брукс*? – попита го то, явно смяташе, че в Съединените щати всички се познават, също както в неговото село.

[* Американски кънтри певец. – Б.пр.]

— Не – отвърна Кабрило, – но веднъж играх голф с Уили Нелсън.

— Супер! Биваше ли го?

— Слаба работа – отвърна Кабрило, докато момчето натискаше стартера и двигателят изрева.

— Качвай се! – извика то.

Щом Кабрило седна, машината изфуча от летището. Фарът на снегомобила едва прорязваше мрака в снежната виелица. Кулусук не беше нищо повече от няколко скупчени къщи на километър и половина от летището. Отстрани постройките бяха отчасти покрити със снежни преспи. Отвътре излизаше пара и пушек. Кучешки впрягове се бяха прислонили близо до постройките заедно със снегомобилите; в снега стърчаха ски с върховете нагоре; снегоходки висяха на пирони до вратите.

Животът в Кулусук изглеждаше тежък и суров.

На север от града замръзналата шир, която водеше към сушата, се очертаваше едва-едва на хоризонта. Ле­дената повърхност беше черна и хлъзгава, понеже вя­търът издухваше снега и го струпваше на малки прес­пи, които непрекъснато променяха формата си. Хъл­мовете от другата страна на скованото море се вижда­ха само като контур, друг нюанс на сивото на фона на черната пустош. Пейзажът изглеждаше толкова прив­лекателен, колкото обиколка на крематориум. Кабри­ло усети как снегомобилът забавя и спира.

Слезе от задната седалка и застана на недоутъпкания сняг.

— Доскоро! – сбогува се момчето и бързо му махна с ръка.

После рязко зави наляво, завъртя се върху пок­ритата със сняг улица и изфуча. Кабрило остана сам в студа и мрака. Погледна за миг към наполовина заритата в снега къща. После се запъти през прес­пите към входната врата. Постоя пред нея, преди да почука.

≈ 10 ≈

Хикман гледаше документите от Министерство на снабдяването на Сау­дитска Арабия, които неговите хаке­ри бяха измъкнали от базата данни. Документите бя­ха преведени от арабски на английски, но преводът далеч не беше съвършен. Докато преглеждаше списъците, си водеше бележки отстрани на колоните. Ед­на от заявките му се наби на очи. Беше за тъкани въл­нени подложки за коленичене и доставчикът се на­мираше в Мейдънхед, Англия. Пресегна се към интеркома и позвъни на секретарката си.

— Има един господин Уалид, който работи за мен в хотел „Невада“. Мисля, че е заместник-директор по доставка на храни и напитки.

— Да, сър – потвърди секретарката.

— Кажи му да ми се обади веднага – нареди Хикман. – Искам да го питам нещо.

След няколко минути телефонът иззвъня.

— Абдул Уалид се обажда – представи се гласът. – Предадоха ми да ви се обадя.

— Да – отвърна Хикман. – Позвънете на тази компания в Англия вместо мен – и продиктува телефонния номер, – престорете се, че сте държавен чиновник от Саудитска Арабия или нещо от сорта. Имат поръчка за милиони долари за тъкани вълнени подложки за коленичене и искам да разбера какво точно се има предвид под това.

— Мога ли да попитам защо, сър?

— Притежавам тъкачни фабрики – излъга Хикман – и искам да знам какво точно представляват тези стоки, защото ако аз мога да ги произвеждам, бих желал да разбера защо моите хора не са предложили да свършат работата.

Това се видя разумно на Уалид.

— Много добре, сър. Ще им позвъня и веднага след това ще ви се обадя.

— Чудесно – Хикман отново се загледа в снимката на метеорита. След десет минути Уалид му позвъни отново.

— Сър – рече той, – това са молитвени килимчета. Поръчката е толкова голяма, защото страната подменя целия инвентар, използван в Мека. Явно го правят на всеки десетина години.

— Хм, значи съм изпуснал възможност, която скоро няма да се предостави пак. Лоша работа.

— Съжалявам, сър – каза съчувствено Уалид. – Не знам дали е ставало дума, но и аз управлявах тъкачна фабрика в моята страна преди преврата. Бих проявил голям интерес…

Хикман грубо го прекъсна. Умът му препускаше.

— Изпратете ми автобиографията си, Уалид – отсече той, – и ще се погрижа да стигне, до когото трябва.

— Разбирам, сър – смирено отвърна Уалид.

Хикман затвори телефона, без да каже дори едно „дочуване“.

Петер Вандервалд вдигна мобилния си телефон, до­като караше надолу по шосето, тъкмо беше излязъл от Палм Спринг, Калифорния.

— Аз съм – рече гласът.

— Линията не е обезопасена – предупреди Вандер­валд, – така че използвай общи приказки и нека раз­говорът да не надхвърля повече от три минути.

— Субстанцията, за която говорихме – поде мъжът, – може ли да бъде използвана в аерозолна форма?

— Това е един от начините, по който може да бъде използвана. Тогава може да се пренесе по въздуха или от човек на човек чрез докосване или кашляне.

— Ще се пренесе ли от човек на човек, ако е по дре­хите?

Вандервалд погледна цифровия часовник на ради­ото на взетата под наем кола. Половината от опреде­леното време беше изтекло.

— Да, ще се пренесе от дрехите по кожата, дори и ще се вдигне.

— Колко време след като е бил изложен на въздейс­твието, умира човек?

Часовникът на таблото смени още една цифра.

— След седмица – дори по-малко. Ще бъда на до­машния си телефон довечера, ако искаш да говорим повече.

Връзката прекъсна и мъжът се облегна на стола си. После се усмихна.

— Два милиона долара отгоре е доста солена цена, като се имат предвид миналогодишните приходи – от­върна адвокатът по телефона. – Щом изпълнят дого­ворите, които имат, почти нямат поръчки.

— Просто сключи сделката – тихо настоя Хикман. – Ще покрия загубите с печалбите от собствеността ми в Доклендс.

— Ти си шефът – каза адвокатът.

— Прав си.

— Откъде искаш да дойдат парите?

Хикман прегледа екрана на компютъра си.

— Използвай парижката сметка – нареди той, – но искам трансакцията да бъде направена утре и да вляза във владение на компанията най-късно до седемдесет и два часа.

— Мислиш, че ще има недостиг на английски тъкачни фабрики на пазара през следващите два дни ли? – попита адвокатът. – Иди пък знаеш нещо, което аз не знам.

— Знам много неща, които ти не знаеш – изтъкна Хикман, – но ако продължаваш да говориш, ще имаш само седемдесет в едни часа да свършиш работата. Просто прави това, за което ти се плаща – аз имам грижа за останалото.

— Заемам се веднага – отвърна адвокатът, преди да затвори.

Хикман се облегна на стола и се отпусна за миг. После взе лупата от бюрото в се вторачи във въздушната снимка пред него. Остави лупата и започна да разглежда картата. Накрая отвори една папка и прелисти снимките вътре.

Снимките бяха от ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. И макар че бяха черно-бели и ужасяващи, мъжът се усмихва. Ще си отмъстя, помисли си той.

Вечерта се обади на домашния телефон на Вандервалд.

— Открих нещо по-добро – уведоми го ученият. – Зараза по въздуха, която засяга дробовете. Много токсична, ще убие седемдесет процента от населението на страната.

— Колко? – попита Хикман.

— Сумата, която ти трябва, е шестстотин хиляди долара,

— Нека го доставят – нареди Хикман, – заедно с всичкия С-6, който можеш да откриеш. – Колко голяма е сградата, която възнамеряваш да взривиш? – попита Вандервалд.

— С размерите на Пентагона.

_ Тогава ще ти струва милион и двеста.

— Чек? – попита Хикман.

— Злато – отвърна Вандервалд.

≈ 11 ≈

Кабрило се загледа в рогата от овцебик над вратата, после се протегна, вдигна чукалото с формата на риба и го удари в тежката дъсчена врата. Чу тромави стъп­ки отвътре, после всичко утихна. Внезапно на врата­та се отвори прозорче с големината на самун хляб и оттам надникна едно лице. Мъжът беше с хлътнали бузи, пожълтяла от тютюн сива брада, мустаци и кръ­вясали очи. Зъбите му бяха мръсни и потъмнели.

— Пъхни го през дупката.

— Какво да пъхна през дупката? – учуди се Каб­рило.

— „Джак“ – поясни мъжът, – бутилката „Джак“.

— Дошъл съм да говоря с теб, искам да наема снегохода ти.

— Не идваш ли от магазина? – попита мъжът с не­що повече от нотка на разочарование и отчаяние.

— Не – отвърна Кабрило, – но ако ме пуснеш да по­говорим, след това ще сляза долу и ще ти донеса една бутилка.

— Говорим за „Джак Даниълс“ – поиска да се увери мъжът, – не за евтините боклуци, нали?

На Кабрило му беше студено и с всяка изминала минута му ставаше още по-студено.

— Да, произведен в Линчбърг, Тенеси, черен етикет, знам какво имаш предвид. А сега отвори вра­тата.

Шпионката се затвори и мъжът отключи вратата. Кабрило влезе във всекидневната, в която цареше мизерия и безпорядък. Прах от миналото лято покриваше масите и горните ръбове на рамките на картините. Миришеше на развалена риба и мръсни крака. Две лампи върху две странични масички хвърляха кръгове жълта светлина в иначе тъмната стая.

— Извинявай за кочината – рече мъжът. – Жената, която чистеше, напусна преди няколко години.

Кабрило остана близо до вратата – нямаше желание да влиза по-навътре в стаята.

— Както казах, искам да наема снегохода ти.

Мъжът седна в едно очукано кресло. На масичката отстрани имаше малка бутилка уиски. Беше почти празна, на дъното бяха останали само два пръста. В същия миг мъжът наля остатъка от бутилката в една нащърбена кафена чаша и отпи глътка.

— Къде искаш да ходиш? – поинтересува се той.

Преди Кабрило да успее да му отговори, мъжът силно се закашля. Кабрило изчака пристъпът да отзвучи.

— Монт Форел.

— Ти археолог ли си?

— Да – излъга Кабрило.

— Американец ли си?

— Да.

Мъжът кимна.

— Извини ме за невъзпитанието. Аз съм Уди Кембъл. Всички в града ми викат Удмен.

Кабрило се приближи и протегна ръката си в ръкавица към Кембъл.

— Хуан Кабрило.

Стиснаха си ръцете, след което Кембъл махна към близкия стол. Кабрило седна и домакинът мълчаливо се втренчи в него. Тишината се стовари в стаята като тухла върху парче чипс. Накрая Кембъл рече:

— Не ми изглеждаш като учен.

— И как трябва да изглежда един учен?

— Различно от човек, участвал в битки – отвърна Кембъл, – на когото се е налагало да отнема чужд живот.

— Ти си пиян – процеди Кабрило.

— Поддържаща доза – обясни му Кембъл, – но не чувам да отричаш.

Кабрило не отвърна нищо.

— Армията? – настоя Кембъл, без да сменя темата.

— ЦРУ, но доста отдавна.

— Знаех си, че не си археолог.

— В ЦРУ има археолози – отбеляза Кабрило.

В този момент се почука на вратата. Кабрило нап­рави знак на домакина да не става и отиде да отвори. Ескимос, облечен в цяла грейка, стоеше с торба в ед­ната ръка.

— Това уискито ли е? – попита Кабрило.

Мъжът кимна. Кабрило бръкна в джоба си и изва­ди щипка с пари. Издърпа една стодоларова банкно­та и я подаде на мъжа, който му връчи бутилката.

— Нямам да върна – притесни се ескимосът.

— Стига ли за тази и за още една, както и да ти оста­не нещо отгоре за разкарването?

— Да – пресметна ескимосът, – но собственикът ми позволява да нося на Удмен само по една бутил­ка на ден.

— Донеси я утре тогава и задръж рестото – заръча Кабрило.

Мъжът кимна и Кабрило затвори вратата. Запъти се към Кембъл с торбата с уиски в ръка и му я подаде. Домакинът извади бутилката, смачка хартията и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи, после отвъртя капачката и си напълни чашата.

— Благодаря – промълви той.

— Няма за какво – отвърна Кабрило. – Трябва да спреш.

— Не мога – поклати глава Кембъл и погледна към бутилката. – Опитвах.

— Глупости. Работил съм с момчета с по-сериозен проблем от твоя – днес не близват.

Кембъл седеше и мълчеше.

— Е, господин ЦРУ – проговори най-накрая, – измисли начин да ме откажеш и снегоходът е твой. Не съм го използвал от месеци – не мога да излизам от вкъщи.

— Служил си в армията – рече Кабрило.

— Кой, по дяволите, си ти? Никой в Гренландия не

го знае.

— Ръководя специална компания, която извършва разузнавателна и охранителна дейност – частна корпорация. Всичко можем да открием.

— Без майтап?

— Без майтап – потвърди Кабрило. – Какво си правил в армията? Не си дадох труда да попитам хората си.

— Зелени барети, после програмата „Феникс“*.

— Значи и ти си работил за Компанията?**

[* Операция на американските специални служби от периода 1967 до 1971 г. за откриване и ликвидиране на комунистически активисти на територията на Южен Виетнам. Замислена като миротворческа, накрая тя се превръща в обикновена касапница.

** Иронично название на ЦРУ. – Б.пр.]

— Индиректно – призна Кембъл, – но те ми обърнаха гръб. Обучиха ме, промиха ми мозъка и после ме изхвърлиха. Прибрах се у дома, имах проблем с хероина, с който успях да се справя сам, и цял куп лоши спомени.

— Разбрах те – кимна Кабрило. – Кажи сега къде е снегоходът?

— Навън, отзад – и посочи вратата, която водеше към задния двор на къщата.

— Ще ида да го погледна – каза Кабрило и се запъти натам. – Ти стой тук и си помисли дали наистина искаш да се откажеш. Ако искаш и снегоходът е наред, имам една идея, която можем да обсъдим. Ако ли не, можем да се договорим да ти дам достатъчно пари за „Джак“, докато не ти се скапе черният дроб. Става ли?

Кембъл кимва и Кабрило излезе.

Колкото и да беше странно, снегоходът беше в отлично състояние. „Тиокол“, модел 1202В-4 Спрайт“ от 1970-а, с широка верига. Задвижван от шестцилиндров двигател 350 кубика с четворно зад­вижване, купето беше като на пикап с каросерия отзад. Имаше монтирани фарове на покрива и допъл­нителен резервоар отзад, а веригите изглеждаха поч­ти нови. Кабрило отвори вратата. Между двете се­далки стърчеше метална издутина, в която се нами­раше наклоненият под особен ъгъл лост за скорос­тите, имаше и двойка лостове пред седалката на шо­фьора, с които се управляваше също като при тан­ковете. Кабрило знаеше, че с едно движение на лос­товете снегоходът можеше да се завърти в кръг вър­ху веригите си. Таблото беше метално, с различни прибори пред шофьора, а отворите на радиатора бя­ха разположени ниско долу. Закачена зад седалката от двете страни на задното стъкло, висеше пушка го­лям калибър. Имаше сигнални ракети, сандъче с ре­зервни части и инструменти и подробни непромока­еми карти.

Всичко беше наскоро боядисано, смазано и сме­нено.

Кабрило приключи с проверката и се запъти обратно към къщата. Спря пред вратата и изтупа сне­га от ботушите си, после влезе отново във всекиднев­ната.

— Колко километра може да измине? – попита.

— С един резервоар допълнително и няколко бидо­на бензин ще идеш до Монт Форел и ще се върнеш обратно, като ще ти остане гориво за сто и петдесет километра, резерва в случай на проблем или преспи – отвърна Кембъл. – С него бих отишъл навсякъде, никога не ме е изоставял.

Кабрило се приближи до нафтовата печка.

— Топката е в твоето поле.

Кембъл мълчеше. Погледна бутилката, вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода и се замисли за миг. С това темпо му оставаше най-много още едно лято. После тялото му щеше да започне да отказва или щеше да направи пиянска грешка в земя, където грешките не се прощаваха. Беше на петдесет и седем години, а се чувстваше като на сто. Беше стигнал до края на силите си.

— Спирам пиенето – заяви Кембъл.

— Не е толкова лесно – поклати глава Кабрило. – Предстои ти тежка битка.

— Готов съм да опитам – не се отказа Кембъл.

— Ще те измъкнем оттук и ще ти осигурим лечение в замяна на снегохода. Имаш ли някой жив роднина?

— Двама братя и една сестра в Колорадо – отвърна Кембъл, – но не съм говорил с тях от години.

— Имаш избор – подчерта Кабрило, – или се прибираш у дома да се лекуваш, или умираш тук.

За пръв път от години Кембъл се усмихна.

— Мисля да опитам у дома.

— Трябва да издържиш още няколко дни – продължи Кабрило. – Първо, имам нужда да ми покажеш пътя през планините тук, по картите, и да ми помогнеш да се подготвя. После ще ти оставя резервния си сателитен телефон, за да мога да ти се обадя, ако изпадна в беда. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Няма да мога да спра кризата – призна си честно Кембъл. – Зверски треперя и започват конвулсии.

— Нито го искам, нито го очаквам от теб – успокои го Кабрило. – Имаш нужда от лекарски грижи. Искам само да си достатъчно трезвен, за да можеш да вдигнеш телефона и да ми дадеш съвет, ако възникне някакъв проблем и не мога да се оправя сам.

— Това мога да го направя.

— Дръж се тогава – рече Кабрило, докато вадеше сателитния си телефон и набираше „Орегон“, – другото остави на мен.

Кембъл подуши вятъра и се загледа на север. Сне­гоходът бръмчеше равномерно на няколко метра разстояние. Каросерията беше натоварена с допъл­нителни бидони с гориво и сандъците с провизии, ко­ито Кабрило си беше прибрал от летището. Беше сло­жил храната и нещата, които не искаше да замръз­ват, отгоре и под седалката до шофьора. Вратата бе отворена и топлият въздух от радиатора образува­ше облаци пара.

— Идва буря – отбеляза Кембъл, – но според мен ня­ма да стигне дотук преди утре вечер или следобед най-рано.

— Добре – кимна Кабрило, беше приключил с това­ренето и се изправи. – Запомни ли как се използва са­телитният телефон?

— Пиян съм – подсмихна се криво Кембъл, – не съм идиот.

Кабрило се взря в мрака.

— Колко според теб ще трае пътуването?

— Ще стигнеш до утре сутринта – рече Кембъл, – ако следваш пътя, който ти показах.

— Имам ръчен джипиес, компаса в снегохода и кар­тите, на които го отбеляза. Мисля, че ще се ориенти­рам.

— Каквото и да правиш – посъветва го Кембъл, – следвай маршрута. През по-голямата част от пътя ще заобикаляш ледената шапка, но после ще трябва да се качиш нагоре до върха. Горе е много трудно, теренът непрекъснато се променя. Ако стане беля или обърнеш снегохода, ще мине много време, дока­то някой ти се притече на помощ – може би прекале­но много.

Кабрило кимна, после пристъпи крачка напред и стисна ръката на Кембъл.

— Грижи се за себе си – рече той, опитвайки се да надвика все по-оглушителния рев на вятъра – и вни­мавай с пиенето, докато успеем да те закараме до кли­никата.

— Няма да те разочаровам, Кабрило – отвърна Кембъл, – благодаря ти, че го уреди. За пръв път от много време имам чувството, че има светлина в края на тунела. Надежда, може би.

Кабрило кимна и се покатери в кабината на снегохода. Щом влезе вътре, затвори вратата и си свали якето. Форсира двигателя, после отпусна газта. Хвана лоста, включи на първа и бавно се отдалечи от къщата. Веригите на тиокола хвърляха сняг във въздуха, когато отмина.

Кембъл стоя под козирката на задната врата, докато светлините на снегохода не изчезнаха в мрака. После влезе вътре и си наля внимателно един пръст уиски. Трябваше да укроти демоните, които бяха започнали да показват истинския си нрав.

Кабрило усети как предпазният колан през скута му се опъна, щом тиоколът взе да се спуска надолу по хълма към ледената шир, която водеше към сушата. Докато снегоходът се изравняваше и прекосяваше последните метри от покритата със сняг земя, преди да стъпи върху замръзналия фиорд, усети как чаталът му се стегна. Под леда, само на няколко стъпки отдолу, имаше триста метра вода с температура 0°С и после скалисто дъно.

Ако снегоходът попаднеше на тънък лед и потънеше, щеше да живее само няколко секунди.

Пропъди тази мисъл и настъпи здраво газта.

Веригите на снегохода се спуснаха върху леда и поеха през ледената пустош. Фаровете на покрива осветяваха снежната виелица, докато тиоколът се движеше напред през леда. Но бурният вятър насилваше снежинките да танцуват и отражението им се изкривяваше и караше хоризонта да играе.

Кабрило се беше изгубил в един свят без време или измерение.

Ако не беше толкова голям смелчага, щеше да се ужаси.

≈ 12 ≈

Рейкявик Макс Ханли работеше здраво на борда на „Орегон“. Арабс­ката среща на върха клонеше към своя край и щом приключеше утрешното заседание, емирът щеше да се качи на своя боинг 737 и неговите хора щяха да поемат грижата за охраната му.

Дотук операцията беше преминала перфектно. Емирът можеше да се движи свободно из Исландия с почти невидима охрана. Екипите от Корпорацията майсторски се сливаха с околната среда. Днес, след като приключи срещата, емирът пожела да посети Синята дупка, намиращо се наблизо езеро с гейзер, създадено по време на изграждането на новата геотермална централа. Богатата на минерали вода се простираше сред акри вулканични скали и създава­ше оазис на открито. Пара от естествено горещите во­ди се виеше във въздуха и образуваше облаци като в сауна. Хората във водата се появяваха и изчезваха подобно на призраци в мъгливо гробище.

Шестима от екипа на Корпорацията бяха наблизо във водата, докато емирът се потапяше.

Преди няколко минути Ханли беше осведомен, че емирът се облича в съблекалните. Сега той коорди­нираше два отделни конвоя, които трябваше да вър­нат хората обратно в хотела на емира.

— Извърши ли подмяната? – попита Ханли по сате­литния телефон Сенг.

— Единият влезе – отвърна той, – другият излезе. Никой нищо не видя.

— Това би трябвало да реши проблема – отсъди Ханли.

— Мина гладко като бебешко дупе – съгласи се Сенг.

— Гледай двата конвоя да пристигнат с няколко ми­нути разлика и минете през задния вход.

— Разбрано – отвърна Сенг, преди да прекъсне линията.

– Всичко ли е готово? – попита Хавли лекарката Джулил Хъколи, когато тя влезе в командната зала.

— Клиниката е в Естес Парк. Колорадо – докладва Хъколи. – Наех една исландска сестра, която говори отличен английски, да го придружава по време на полета до Ню Йорк и после до Денвър. Линейка от клиниката ще го поеме в Денвър. Той трябва само да издържи полета от Кулусук до Рейкявик сам. Предупредих пилота и изпратих няколко таблетки „Либриум“ на летището, пилотът ще му ги даде собственоръчно. Това ще го успокои и ще му помогне да се справи с конвулсиите, докато сестрата поеме нещата.

— Добра работа – похвали я Ханли. – Продължаваме веднага щом председателят го одобри.

— По втория въпрос – продължи тя, – шефът трябва да внимава да не се излага на радиация, докато взима метеорита. Имам калиев йодид на борда, който мога да му дам, когато се видим отново, но колкото по-далеч държи предмета, толкова по-добре.

— Планът му е да го увие в найлон и старо одеяло и да го пренесе в ремаркето на снегохода в метално куфарче за инструменти.

— Това ще свърши работа – одобри Хъксли. – Трябва да внимава най-вече да не вдиша прах.

— По наша преценка няма да има прах – на снимката изглежда като огромна сачма от лагер. Прахта изглежда е нагоряла при падането. Така че, освен ако Кабрило няма продължителен близък контакт със сферата и бъде изложен на нейната радиация, всичко ще е наред.

— Правилно – съгласи се Хъксли.

Тя се обърна да си върви, но се спря на вратата.

— Шефе? – погледна въпросително Ханли.

— Да, Джулия?

— Не знам дали някога си виждал хора, изложени на радиация – рече тя. – Не изглеждат добре. Кажи на Кабрило да държи метеорита колкото се може по-да­леч от себе си.

— Ще предам съобщението – обеща Ханли.

≈ 13 ≈

Алимейн ал-Халифа прочете факса още веднъж, после пъхна листовете в един найлонов джоб, за да запази изображението. Цената, която беше платила групи­ровката „Хамади“ за тази информация, беше равна на един милион британски лири в злато. Човешката алчност и сребролюбие продължаваха да удивляват Ал-Халифа – за подходящата цена повечето хора бя­ха готови да продадат страната си, препитанието си за в бъдеще, дори бога си. Вътрешният човек от „Еше­лон“ не беше по-различен. Куп дългове от комар и ло­шо финансово управление го бяха направили уязвим и лесен за изнудване. Бавно съблазняване и все по-големи суми за измяната му го бяха поставили на­пълно под контрола на групировката.

И сега, след две години, мъжът им бе предал джак­пот.

Проблемът беше, че в момента на Ал-Халифа му се беше събрало много. Като се обърна към другия мъж в кабината на яхтата, той рече:

— Аллах да благослови всички вярващи!

Салмейн Ески се усмихна и кимна.

— Явно е отговорил на молитвата – съгласи се той, – макар че идва и без това благодатно време.

Ал-Халифа го изгледа. Ески беше дребен, малко над метър и петдесет и тънък като вейка. Родом от Йемен, той имаше тъмна, пепелява на цвят кожа, оредяваща брада и уста, пълна с малки остри зъби, це­лите пожълтели. Ески беше последовател, не особено умен, но изключително предан на каузата. Всички движения се нуждаеха от хора като него. Те бяха пионките, с които се играеше. Пушечното месо.

За разлика от него Ал-Халифа беше висок, хубав и се движеше с грацията, която поколения водачи бяха насадили в душата му. Стотици години наред предшествениците му бяха управлявали като племенни вождове в прашния Арабски полуостров. Само през последните двайсет години, след като бащата на Ал-Халифа беше изгубил благоволението на кралското семейство в Катар, потеклото му бе принизено до това на простолюдието. Ал-Халифа възнамеряваше скоро да поправи тази несправедливост.

После щеше да продължи със запланувания удар в името на исляма.

— Аллах ни е благословил с възможност да направим и двете – заяви Ал-Халифа – и вие ще го направим.

— Значи искаш капитанът да поеме курс североизточно от мястото? – попита Ески.

— Да – тихо отвърна Ал-Халифа. – След това ще кача пътника на борда.

Плаваща под флага на Бахрейн и регистрирана като собственост на Арабския инвестиционен и търговски консорциум, деветдесет и девет метровата „Акбар“ беше една от най-големите частни яхти в света. Малко външни хора се бяха качвали изобщо на нея, но малцината избрани разказваха за покрит с плюш салон, големи горещи вани на задната палуба, цял куп по-малки лодки, лични водни съдове и хеликоптер на борда й.

Отвън „Акбар“ изглеждаше като плаващ дворец, собственост на някой супербогаташ. Почти никой не би се досетил, че в нея се помещаваше терористична клетка. Освен водача Ал-Халифа и последователя Веки – и двамата в момента на брега – имаше още шестима. Двама кувейтци, двама от Саудитска Арабия, един либиец и един египтянин. Всичките до един бяха надъхани с фундаменталистка риторика. И всичките биха готови да умрат за каузата.

— Имаме разрешение да напуснем пристанището – каза капитанът по радиото, което държеше в ръ­ката си.

— Щом излезеш от външното пристанище, дай пъ­лен напред – нареди Ал-Халифа от брега. – Ще се срещнем след час и половина.

— Тъй вярно – козирува капитанът.

Ал-Халифа пъхна малкия телефон обратно в пред­ния си джоб и отново се загледа в електрическото таб­ло в мазето на хотела.

— Сложи експлозивите тук – заповяда той на Ески и посочи към главния електропровод. – Щом се вклю­чи алармата и стане тъмно, ме чакай на долното стъл­бище, както се разбрахме.

Ески кимна и започна да закрепва експлозивите С-6 около алуминиевата тръба. Бъркаше в джоба си за жици и детонатори, когато Ал-Халифа излезе. След като прекоси подземния гараж, Ал-Халифа спря, от­вори задната врата на един ван, погледна вътре, пос­ле я затвори и отново пресече паркинга.

Отвори вратата към аварийното стълбище и започ­на да се качва нагоре по етажите.

Щом стигна до етажа точно под апартамента на емира, той използва картата ключ и влезе в стаята, която беше наел на името на фалшива компания. Ал-Халифа погледна към леглото, което бе вдигнал до стената по-рано през деня. После провери странната на вид боядисана в червено машина, която се намираше на мястото му. Близо до тавана имаше цирку­ляр с диаметър метър и двайсет и диамантно острие. Изглеждаше като гигантска версия на инструмента, който един кълвач би използвал, за да пробие дупка в стената на къщичка за птици. Острието беше прика­чено към вал от неръждаема стомана, задвижван от хидравлични бутала. Под вала имаше правоъгълна метална кутия, в нея се намираше дизеловият мотор. Под кутията на мотора имаше ос и колела с големина на автомобилни гуми, които позволяваха машината да бъде теглена, където е необходимо. Преносимо командно устройство със седемметров кабел даваше възможност за дистанционно управление.

Когато спусна острието, между него и тавана останаха два метра разстояние. До машината бяха поставени квадратно парче шперплат и стълба. Всичко това бе вкарвано в стаята на части в продължение на седмици и след това сглобено. Камериерките бяха държани настрани, като на рецепцията бяха оставени стриктни разпореждания никой да не влиза в стаята.

Машината се използваше на строителни обекти, пробиваше дупки в бетона, за да бъдат прокарани кабели.

Ал-Халифа реши, че няма да има проблем да пробие и пода.

Емирът на Катар спеше спокойно на горния етаж. Екипите на охраната от Корпорацията щяха да прекарат нощта на пост в стаите от другата страна на коридора и тези отстрани на апартамента на емира. Бяха сигурни, че покушението ще бъде извършено тази нощ. В стаята от другата страна на коридора Джоунс и Мидоус внимателно гледаха наблюдателните камери. Вляво от апартамента на емира Моника Крабтри си водеше бележки, Докато Клиф Хорнсби си почистваше оръжието. В стаята отдясно на апартамента Хали Касим и Франклин Линкълн опразваха поднос със сандвичи, докато чакаха.

Нищо не загатваше какво щеше да се случи след малко.

На долния етаж Ал-Халифа си сложи чифт очила за нощно виждане, след което хвана дистанционното управление и си погледна часовника. Секундите тиктакаха, докато стрелката не премина през 3 часа сутринта. Тогава Ал-Халифа усети тътена по етажите на сградата и светлините угаснаха.

Той включи бутона и пробивната машина изрева. Докато натискаше копчето, за да вдигне оборотите, наблюдаваше как валът и въртящото се острие се вдигат към тавана. Щом острието го докосна, то се вряза в мазилката и дървените подпори, в стаята се разхвърчаха стърготини и прахоляк. Острието мина през тавана за по-малко от десет секунди и отгоре проникна свеж въздух. Ал-Халифа снижи машината, хвърли парчето шперплат върху зъбците на триона, после сграбчи отново дистанционното, качи се върху шперплата и издигна стенобойното устройство, без да пуска острието. След секунда вече бе горе в стаята на емира и скочи на пода.

През очилата за нощно виждане Ал-Халифа зърна, че някой седи в леглото и разтърква очи. Прекоси на бегом стаята, грабна един стол и подпря с него дръжката на вратата, след това се втурна към леглото на емира.

Наведе се, залепи с лепенка устата и очите на мъжа, после го издърпа от леглото към дупката. Щом и двамата стъпиха върху шперплата, той спусна машината надолу с дистанционното, после бутна мъжа на пода и го задърпа към вратата. Отвори я и го повлече по коридора към аварийното стълбище.

Бяха минали по-малко от две минути, откакто Ал-Халифа приведе в ход плана си.

След още няколко минути щеше да е на път.

— Готово! – каза Джоунс.

Екипите на Корпорацията бяха оборудвани с малки мощни фенери, закрепени на коланите им. Осем тънки лъча проблясваха в коридора пред апартамента на емира.

— Светлината стана зелена – извика Мидоус, след като прокара резервната карта ключ през жлеба, но вратата не иска да се отвори.

— Хали! – извика Джоунс. – Двамата с Линкълн слезте долу в гаража и блокирайте изхода.

Двамата мъже се втурнаха надолу.

— Крабтри, Хорнсби – продължи той, – завардете изходите на фоайето. – Боб, отдръпни се – подкани. – Ще взривя вратата.

Извади един кръгъл метален диск от джоба си, махна хартията от здравата лепенка, залепи я на вратата и натисна малкото лостче отстрани.

— Сър – извика той, – отдръпнете се, влизаме.

Джоунс и Мидоус се отдръпнаха малко по-нататък по коридора и зачакаха заряда да избухне. Щом гръмна, Джоунс се втурна и се провря през разбитите останки от вратата. Затича се към спалнята и пробяга с фенерчето по леглото. Беше празно. Претърси помещението с тънкия лъч и откри дупката, изрязана в пода. Извади преносимата радиостанция и се обади на „Орегон“.

— Код червено – обяви той, – отвлякоха го.

Докато чакаше отговор, Джоунс огледа внимателно спалнята.

— Боб, виж какво има долу.

Мидоус се спусна през дупката.

— Какво става там? – попита Ханли, когато се обади по радиостанцията.

— Похитиха нашия играч – бързо отвърна Джоунс.

— Това не влизаше в плана – бавно промълви Ханли.

— Няма повече стълби – съобщи Ал-Халифа на похитения, понеже очите му бяха залепени.

Ал-Халифа още носеше очилата за нощно виждане, но както гледаше, негово превъзходителство нямаше кой знае колко уплашен вид. Следваше покорно Ал-Халифа, сякаш охраната му го беше научила да не се съпротивлява.

— Насам – рече Ал-Халифа, отвори вратата на гаража и дръпна емира за ръката.

Ески се появи в очилата му в същия момент, в който се чуха стъпки отгоре.

— Отвори вратата на вана и извади мотоциклета – изкрещя той.

Ески се спусна към вана, отвори вратата на багажника и плъзна рампата надолу до асфалта. После се качи във вана и избута мотора. Металните ледени висулки, полепнали по гумите му, стържеха като скакалци по металната рампа. Ал-Халифа беше успял да довлече емира до вана. Бръкна вътре и сграбчи от пода един автомат АК-47. Стиснал ризата на емира с една ръка, той се извъртя и насочи автомата към вра­тата. Откри огън, щом Касим, последван от Линкълн, се появи в рамката. В същия миг Ески натисна стар­тера. Моторът, БМВ 650 с кош отстрани, изрева.

Касим беше улучен в ръката, но успя да падне по корем и да се претърколи под една кола. Линкълн се спаси от нараняване, клекна до партньора си и изва­ди пистолет. Прицели се, но нямаше как да избегне опасността за емира.

— Прикрий бягството ми – нареди Ал-Халифа и по­даде автомата на Ески.

Ески взе калашника и започна да обстрелва райо­на около стълбището със спорадични откоси. Ал-Ха­лифа бутна емира в коша и се метна на мотора. Хвана лоста, превключи на скорост, даде газ и се отдалечи от вана. Ески усили стрелбата.

Ал-Халифа се насочи към рампата, която водеше нагоре, и се стрелна към приземния етаж.

Линкълн дръпна микрофона на ревера си и пови­ка „Орегон“.

— Клиентът е на мотор БМВ – извика той.

Касим подпря пистолета на здравата си ръка. Вни­мателно се прицели и изстреля три куршума, които улучиха Ески в слабините, сърцето и гърлото. Той се свлече на земята като чувал с картофи и автоматът издрънча върху бетонния под. Линкълн пробяга раз­стоянието до вана, изрита калашника настрани и застана нащрек над умиращия мъж. Ревът на мотора заглъхваше в далечината.

Когато стигна до горната част на рампата на партера, предната гума на беемвето полетя във възду­ха. Ал-Халифа наклони цялата си тежест напред, за да го свали, и излезе от паркинга на шосето пред хотела. Зави надясно, надолу по Стейнтан Роуд, измина няколко пресечки до кръстовището със Себрот и обърна на изток, профучавайки към пристанището. Пътят водеше извън града и по него нямаше движение.

Ал-Халифа погледна към емира, който седеше в коша отстрани – колкото и странно да беше, мъжът не изглеждаше уплашен.

След като прекосиха на бегом фоайето и изскочиха през предната врата на хотела, Крабтри и Хорнсби видяха отдалечаващия се мотоциклет. Спуснаха се към черния джип, паркиран на паркинга пред хотела.

— Добре, всички – обади се Ханли по радиото от контролната зала в „Орегон“, – клиентът е на мотор БМВ.

Хорнсби натисна дистанционното, за да отключи вратите на джипа, и седна на кормилото. Крабтри се пресегна към радиостанцията си, щом се настани до него.

— Завиха на изток и се движат покрай пристанището – докладва тя. – Тръгваме след тях.

Ал-Халифа натисна газта и беемвето полетя със сто и двайсет километра в час по заснежения път. Минаха три разклона, прекосиха един хълм и Рейкявик изчезна от погледа им. Наблюдаваше внимателно пътя отстрани и видя следата, която беше утъпкал вчера с взетия под наем снегомобил. Зави по тясната ивица утъпкан сняг и превали още един малък хълм. Почти до подножието му се простираше фиорд, покрит отгоре с тънка ледена кора. Изведнъж цивилизацията му се стори толкова далеч.

Там, върху утъпкания сняг, ги чакаше хеликоптер „Кавазаки“.

Хорнсби намали, докато преминаваха първия разклон, и огледа снега за следи от гуми. Не откри такива, настъпи газта и провери следващия. Намаляването за проверката на отбивките убиваше време, но Хорнсби и Крабтри нямаха друг избор.

Моторът не се виждаше никъде.

Ал-Халифа настани емира, който още беше с вър­зани очи, на седалката до пилота, после заключи вра­тата с ключ от външната страна. Беше махнал зак­лючалката от страната на пасажера и сега емирът ня­маше как да избяга. Заобиколи отпред хеликоптера, качи се на мястото на пилота и пъхна ключа в табло­то. Докато чакаше двигателя да загрее, погледна за­ложника си.

— Знаеш ли кой съм аз? – попита.

Емирът, все още с вързани очи и запушена уста, просто кимна.

— Добре – рече Ал-Халифа, – тогава е време да се поразходим малко.

Завъртя ключа, изчака витлата да наберат достатъчно подемна сила. После дръпна лоста и вдигна кавазакито от снега. Щом хеликоптерът се издигна на три метра от земята, той отпусна контролния лост напред. Вертолетът се наклони напред, преодоля зем­ното притегляне, издигна се във въздуха и после се отправи към морето. Като държеше хеликоптера нис­ко над земята, за да се слее с планините, Ал-Халифа погледна назад към Рейкявик.

— Следите свършват тук – рече Хорнсби, докато се взираше в снега през отворената врата на джипа.

Крабтри гледаше през страничния прозорец.

— Ето – посочи тя, – там е направена пътека.

Хорнсби погледна към тясната пъртина.

— Снегът е прекалено мек, ще затънем.

След като се обадиха на „Орегон“, откъдето набър­зо изпратиха Джоржд Адамс с хеликоптера „Робинсън“ на Корпорацията, Хорнсби и Крабтри тръгнаха пеша по пъртината. Откриха беемвето след десет ми­нути. Докато Адамс прелетя над главите им, вече бяха разбрали какво е станало. Обадиха му се по радиото.

— Имаме разчистен от перки участък – докладва Хорнсби.

— Ще огледам за друг хеликоптер – отвърна Адамс. Адамс се отдалечи от Рейкявик, докато не му свърши горивото, но не видя друг хеликоптер. Емирът просто беше изчезнал, сякаш гигантска ръка го бе дръпнала от земята.

≈ 14 ≈

Кабрило караше през мрака. Фарове­те отгоре на тиокола очертаваха едва-едва пътя през морето от белота.

След пет часа и на седемдесет километра северно от Кулусук нещата най-сетне бяха тръгнали в руслото. Шумовете от снегохода, които първоначално изглеж­даха хаотични и неясни, сега бяха започнали да при­добиват форма. Усещаше пулсирането на двигателя, рева на веригите, пъшкането на шасито и използваше звуците, за да направлява придвижването си нап­ред. Звукът и вибрациите му даваха знак кога снегоходът се изкачва. Скърцането на веригите показва­ше върху каква повърхност се движи.

Кабрило беше станал едно с машината.

Двайсет минути по-рано снегоходът бе стъпил на огромната ледена шапка, която покриваше по-голя­ма част от Гренландия. Сега с помощта на картите и подробните бележки на Кембъл Кабрило насочваше тиокола през поредица от заледени долини. Ако всичко вървеше според плана, щеше да стигне до Моит Форел тъкмо навреме за закуска в Исландия. Щеше да открадне метеорита, да го натовари на снегохода, после да се върне обратно до Кулусук, където хеликоптерът на „Орегон“ трябваше да дойде да го прибере. След няколко дни щяха да получат хонорара си и всичко щеше да приключи.

Поне такъв беше планът му – отива, взима го и пра­во у дома.

Кабрило усети как предният край олекна и дръпна лостовете назад точно навреме. Тиоколът се закова на място, след това бързо изрева на заден. Откакто беше напуснал Кулусук, пътуването беше вървяло гладко. Но безпощадната пустош рядко позволява­ше такова безпрепятствено преминаване и ако Каб­рило не беше спрял и дал назад, след няколко секун­ди заедно с тиокола щеше да се озове в широка пукна­тина в леда.

Веднага щом се дръпна на безопасно разстояние, Кабрило навлече якето си и излезе от кабината. Про­тегна се и оправи светлините, мина отпред и надник­на в бездната. Дебелата стена на ледника проблясва­ше в синьо и зелено под фаровете.

От ръба прецени, че пропастта е около четири мет­ра широка. Нямаше начин да определи докъде стига­ше цепнатината, преди да се стесни и затвори. Прис­тегна качулката на якето си, за да се предпази от вие­щия вятър. Още няколко метра и снегоходът щеше да пропадне в пукнатината и да се плъзне надолу, до­като отворът не се стеснеше и машината не се закле­щеше с кабината напред. Дори и да оцелееше при па­дането, имаше много голяма вероятност да остане зат­ворен в кабината, без да може да излезе. Щеше да ум­ре от студ, преди някой да го открие, още по-малко пък да тръгне да го спасява.

Мисълта го накара да изтръпне, върна се обратно, качи се в тиокола и погледна часовника. Беше пет сут­ринта, но навън продължаваше да е толкова тъмно, колкото и през цялата нощ. Разгледа картата, после взе пергела и измери разстоянието до Монт Форел. Оставаха четирийсет и пет километра – три часа път. Пресегна се към сателитния телефон и набра Кембъл. За негова изненада телефонът иззвъня само веднъж.

— Да – обади се Кембъл с ясен глас.

— Натъкнах се на пукнатина.

— Дай ми координатите от джипиеса – нареди му Кембъл.

Кабрило му ги продиктува и изчака Кембъл да погледне картата си Кулусук.

— Изглежда си направил погрешен завой преди около километър и половина – каза му Кембъл – и си тръгнал наляво вместо надясно. Изкачил си ледника Нунук. Дай назад и заобиколи по ръба му. Ще стигнеш до малко възвишение и после ще се спуснеш в долина­та. Оттам може да се види Форел, ако времето е ясно и навън не е пълен мрак.

— Сигурен ли си? – попита Кабрило.

— Абсолютно. Бил съм в каньона, в който си ти, и преди – напред не можеш да минеш.

— Връщам се километър и половина и завивам на­ляво – повтори Кабрило.

— Ще се падне твое дясно – бързо го поправи Кем­бъл, – сменил си посоките.

— После обикалям по ръба на ледника?

— Да, но сега, докато си спрял, искам да излезеш и да наклониш настрани фара откъм теб. По този на­чин, когато стигнеш до ръба на ледника, светлината ще го освети. Отражението ще прилича на нефрити или сапфири – поглеждай от време на време встрани, за да видиш докъде си стигнал. Щом ръбът стане по­легат, ще превалиш един хребет и ще започнеш отно­во да се спускаш. Това е знак, че си се отървал от лед­ника Нунук. После трябва да се изкачиш право нагоре по билото на Монт Форел. Стръмно е, но стария тиокол може да се справи – правил съм го и друг път.

— Благодаря – каза сърдечно Кабрило – Ще можеш ли да издържиш още няколко часа, ако имам нужда от теб? Да не му изпуснеш края?

— Сръбвам по малко, колкото да изтрая – успокои го Кембъл. – Тук съм, ако ти трябвам,

— Добре – отговори Кабрило и затвори телефона.

Излезе отново от кабината, пресегна се към покрива на тиокола и наклони фара на една страна. После се качи обратно, включи на първа и завъртя снегохода на 180 градуса. Подкара предпазливо, откри ръба на ледника няколко метра по-надолу и тръгна по него.

Монт Форел не беше много далеч, но в снега и мра­ка все още не се виждаше.

Кабрило трябваше да стигне до планината и да из­мъкне тайната й. Но имаше още някой със същия план и той не играеше по правилата като Корпораци­ята. Двамата щяха да се сблъскат.

Емирът почувства как хеликоптерът забавя, до­като Ал-Халифа изравняваше кавазакито над опаш­ката на „Акбар“, след което бавно го приземи върху площадката за кацане. Щом екипажът застопори ши­ните на плазовете и витлото спря, Ал-Халифа скочи, отключи вратата и го повлече към големия салон. Очите на емира още бяха с лепенка, но той чу хор от гласове, които говореха на арабски. Въздухът в ка­бината миришеше на барут и масло, но се промъква­ше и някакво странно, сладко ухание на бадем.

Избутан няколко стъпала към долната палуба, емирът най-безцеремонно беше хвърлен върху едно легло и ръцете и краката му бяха омотани с дебела лепенка. Лежеше по гръб като овързано за готвене пиле. Емирът чу как Ал-Халифа изкомандва пазача отвън. След което го оставиха сам, да размишлява над незнайната си участ.

Освен факта, че кожата на лицето му беше започ­нала да се изпотява от горещината в каютата, мъ­жът не беше кой знае колко притеснен. Ако Ал-Ха­лифа искаше да го убие, вече щеше да го е направил. Пък и знаеше, че приятелите му от Корпорацията скоро щяха да го открият. Само ако можеше да от­късне лепенката от носа си – щеше да се почувства много по-добре.

— Монтирайте ракетите – нареди Ал-Халифа, когато се върна в големия салон. – Трябва да прелетя до планината колкото се може по-бързо.

Четирима мъже излязоха навън и се заловиха за работа. Монтирането вървеше бавно – вятър, дъжд, сняг бушуваха на палубата на „Акбар“, но мъжете бяха обучени и неумолими. След двайсет и седем минути водачът им влезе обратно и изтърси снега от ръкавиците си.

— Ракетите са монтирани – докладва той на Ал-Халифа.

— Нареди на мъжете да влязат вътре и да се съберат около масата.

Терористите се настаниха по столовете около дългата, богато украсена маса. Събранието беше заговор на убийци, банда главорези. Те гледаха към Ал-Халифа и чакаха.

— Аллах отново ни благослови – започна Ал-Халифа. – Както видяхте, залових прозападно настроения емир, който управлява моята страна, и сега той е мой пленник. Скоро ще се възкача на престола. Второ, западен предател ме уведоми за местоположението на сфера от иридий, която можем да използваме за производството на бомбата, предназначена за Лондон. Ако успея да взема иридия, той ще увеличи поне сто пъти разрушенията в английската столица.

— Слава на Аллах! – извикаха всички като един.

— Сега „Акбар“ се насочва към източния бряг на Гренландия – продължи с приповдигнат тон Ал-Халифа. – След няколко часа, когато пристигнем, ще се кача на хеликоптера и ще взема иридия. Веднага щом се върна, ще поемем към Англия и ще довършим мисията си.

— Един е Господ, и той е Аллах! – извика групата.

— Искам тези от вас, които са изпълнили задълженията си, да си почиват – нареди Ал-Халифа. – Всички трябва да са на крак, когато стигнем Англия. Скоро всички, които се противопоставят на Аллах, ще усетят гнева ви.

— Аллах е велик! – ревва групата.

Събранието се разпусна й Ал-Халифа излезе от кабината и слезе в каютата си. Щеше да открадне няколко часа сън. Нямаше откъде да знае, че това щеше да е последният му сън, преди да заспи наве­ки.

≈ 15 ≈

В хотела „Кангерлусуаг“ на хиляда и осемстотин километра разстояние, Клей Хюс довършваше закуската си от бекон, яйца, пържени картофи, полята обилно с цяла кана горещо кафе. Майкъл Нилсън се прибли­жи до масата му.

— Готов ли си да тръгваме? – попита Хюс и се изп­рави.

— Времето не се е оправило много – отвърна Нил­сън, – но съм готов да опитам, ако искаш. Какво ре­шаваш?

— Тръгваме – заяви Хюс.

— Ако бях на твое място – каза Нилсън, – щях да накарам от хотела да ми дадат храна за из път. Ако закъсаме, ще мине доста време, преди да ни се прите­кат на помощ.

— Ще поръчам един поднос със сандвичи и няколко термоса кафе – съгласи се Хюс. – Сещаш ли се нещо друго, от което да имаме нужда?

— Късмет – засмя се Нилсън и погледна навън.

— Ще взема храната и ще те чакам при хеликоп­тера.

— Ще бъда готов – отвърна Нилсън и си тръгна.

След петнайсет минути ЕС-130В4 се вдигна от пок­ритата със сняг писта и пое на изток. Лек жълт оттенък оцветяваше облаците, докато оскъдните слънчеви лъчи се мъчеха да пробият мрака. Като ця­ло беше тъмно и мрачно, като предзнаменование, до­несено от зъл вятър.

Часовете минаваха докато еурокоптерът летеше високо над заснежената територия.

Тиоколът спря и Кабрило погледна картата. Прецени, че близо час път го дели от пещерата на Монт Форел. Щом се отдалечи от ледника, установи, че сателитният му телефон отново има връзка. Натисна копчето за бързо набиране и се обади на „Орегон“.

— Опитвахме се да се свържем с теб – каза Ханли с вдигането на телефона. – Емирът беше отвлечен снощи.

— Отвлечен – повтори бързо Кабрило. – Мислех, че държим положението под контрол.

— Отвлякоха нашия човек – успокои го Ханли – и нямаме връзка нито с него, нито с тях.

— Имате ли представа къде са го отвели?

— Работим по въпроса.

— Върни обратно нашия човек – нареди Кабрило.

— Ще го върна.

— Почти стигнах до мястото – продължи Кабрило. – Взимам каквото трябва и се махам оттук. Междувременно ми намери бърз начин да се прибера у дома.

— Да, сър – отвърна Ханли.

Кабрило прекъсна връзката и хвърли телефона на другата седалка.

Точно когато Кабрило започна да се изкачва нагоре по Монт Форел, един служител на международното летище в Рейкявик метеше снега от дъното на рампата, която водеше към частния боинг 737. Помощни коли зареждаха самолета с гориво и електричество от двете страни. Вътрешността на боинга беше осветена като билборд и светлината се разливаше от прозорците в полумрака навън.

Пилотът надникна през прозореца на кабината и видя как една черна лимузина се появи на пистата и спря отстрани на рампата. Излязоха четирима мъже. Двама бързо се качиха по стълбите, докато другите двама оглеждаха летището, за да видят дали някой не ги наблюдава. Когато се увериха, че е чисто, бързо минаха по рампата и затвориха вратата на самолета.

Служителят откачи генераторите, дръпна рампа­та и застана неподвижно, докато пилотът палеше дви­гателите. След като се обади на кулата за разреше­ние, той бавно насочи самолета към пистата и се при­готви за излитане. С едно спиране за презареждане в Испания, след четиринайсет часа път, щяха да стиг­нат до местопредназначението.

Веднага щом боинг 737 излетя, служителят се на­веде и каза в микрофона, защипан близо до качулка­та на якето му.

— Тръгнаха – само толкова каза.

— Прието – отвърна Ханли.

След разговора с Ханли Кабрило близо час се из­качва нагоре по билото със снегохода. Спря, закопча здраво якето си и излезе от кабината. Нагласи фаро­вете така, че да може да вижда планината, мина отп­ред и изчисти леда по скарата. Тъкмо се канеше да се качи обратно, когато чу бръмчене в далечината. Пре­сегна се в кабината, завъртя ключа и загаси двигате­ля на тиокола. Заслуша се отново.

Шумът се носеше от вятъра, приближаваше се и се отдалечаваше на приливи и отливи. Накрая Кабрило успя да различи звука, качи се обратно в снегохода и грабна телефона.

— Макс – бързо каза той, – чувам да се приближава хеликоптер. Пратил ли си някого?

— Не, шефе – отвърна Ханли. – Още работим по въп­роса.

— Можеш ли да разбереш какво става?

— Ще опитам да се свържа с някой от сателитите на Министерство на отбраната и да видя кой е, но може да ми отнеме петнайсет-двайсет минути.

— Искам да знам кой е неканения ми гост – настоя Кабрило

— Открихме, че има автоматичен радар на американските въоръжени сили наблизо – каза Ханли. –Може антените още да се използват и военните да са изпратили някой да ги поправи или настрои.

— Разбери кой е – заръча Кабрило, завъртя ключа и запали двигателя. – Мисля, че почти стигнах до пещерата.

— Добре – отвърна Ханли.

С помощта на шейна, с която утъпка снега, и десетина сандъчета с разтворими напитки Акерман беше успял да оформи чудесна площадка за кацане, отбелязана с буквата X, върху малко плато само на седемдесет метра от долния отвор на пещерата. Гледаше площадката с гордост. Хеликоптерът щеше да успее да кацне, без витлото да се удари в скалите. Опасно беше, но това беше най-доброто, което можеше да се направи от тази страна на планината.

Отдръпна се навътре в пещерата и изчака хеликоптерът да се приближи до площадката, след това да закръжи отгоре и накрая да кацне. Витлото забави въртенето си, после спря, един мъж слезе от страната на пътника.

През отворения си прозорец Кабрило чу как хеликоптерът се приземява, но заради снега и тъмнината не можа да види кацането. Беше близо – усещаше го. Обу си гамаши и извади снегоходките от багажника. Напъха ботушите в обръчите и ги върза здраво. После бръква отзад и извади кутията с фалшивата сфера, която Никсъв беше направил.

Сега трябваше само да се прокрадне в пещерата, без да го забележат, и да отмъкне каквото трябваше.

— Шефът ме праща – каза Хюс на Акерман, след като се изкачи до входа на пещерата – да проверя какво си открил.

Акерман гордо се усмихва.

— Голяма красавица – подчерта той, – вероятно най-важвата археологическа находка за този век.

— Така разбрах и аз – подхвърли Хюс и влезе на­вътре в пещерата. – Изпрати ме да се погрижа да по­лучиш това, което заслужаваш.

Акерман сграбчи предварително запаления фенер и поведе госта си надолу по коридора.

— Значи ти отговаряш за връзките с обществе­ността?

— И за тях, и за други неща – отговори Хюс и спря при отвора на тавана. Преди няколко дни Акерман беше донесъл дървена стълба от вътрешността на горната пещера и я беше спуснал от отвора. Това много улесняваше преминаването между двете галерии.

— Ще се качим и ще те разведа навсякъде – обеща му Акерман.

Двамата мъже се качиха по стълбата в горната пе­щера.

Хюс се правеше на заинтригуван, докато Акерман не спираше да дърдори за откритието си, но честно казано, беше дошъл само за едно. Щом го вземеше, веднага си тръгваше.

Кабрило заобиколи с мъка от другата страна на планината и се натъкна на място с разтопен сняг. Наведе се, видя малък отвор, отбелязан с камъни върху снега, сякаш бяха изхвърлени от вътреш­ността на планината. Отвътре излизаше топъл въз­дух и стопяваше снега около отвора. Разчисти ка­мънака, колкото да може да влезе, плъзна се през отвора в горната пещера, после издърпа и картоне­ната кутия.

Щом се провря вътре, установи, че може да се изп­рави.

Тръгна надолу по шахтата, за да види къде ще го отведе.

Макар че беше със сърце от камък, Хюс остана впечатлен от пещерата и светилището в дълбините й. Акерман стоеше до метеорита върху олтара с разперени ръце като момиче на късмета в шоу с награди.

— Красива е, нали? – възторжено попита Акерман.

Хюс кимна, после извади преносимия гайгеров брояч от джоба си. Включи го и го насочи към метеорита. Стойностите надхвърляха скалата. Няколко часа близо до сферата и бързо щеше да получи радиоактивно отравяне. Разбра, че трябва да я опакова добре за пътуването обратно до Кангерлусуаг.

— Много време ли си прекарал близо до нея? – попита Хюс.

— Изследвал съм я от всички страни – отвърна Акерман.

— Призлявало ли ти е? Забелязал ли си някакви физически промени в състоянието си напоследък?

— Тече ми кръв от носа – сви рамене Акерман. – Реших, че е от сухия въздух.

— Мисля, че си болен от лъчева болест – заяви Хюс. – Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата.

Кабрило се втурва към коридора, откъдето се чуваха гласовете. Скри се зад една скала и се заслуша в разговора на двамата мъже.

— Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата – рече единият. Чу как двамата се отдалечават и в пещерата притъмня. Изчака да види какво ще последва.

— Чакай тук – нареди Хюс, когато стигнаха до входа на долната пещера.

Акерман го наблюдаваше как се спуска надолу към хеликоптера и отваря задната врата.

— Връщам се след няколко минути – рече Хюс на пилота, докато вадеше кутията отзад, – после можем да тръгваме.

— Добре звучи – кимна Нилсън и погледна навън да определи времето.

Хюс пое обратно нагоре по хълма с кутията в ръ­ка. Щом влезе в пещерата, каза на Акерман:

— Донесох ти нещо, което ще облекчи мъките ти. Що ти го дам след няколко минути.

Кабрило изчака една минута, докато се увери, че е сам, после бръкна в джоба си, извади едно найлоново пликче и го разкъса в горния край. Извади химичес­ката светеща пръчка, прегъна я на две, сякаш се опит­ваше да счупи франзела, и пръчката светна в зелено. Осветявайки пътя си, той се приближи към метеори­та. Тъкмо достигна до олтара и чу как в пещерата отекна изстрел.

Бързо бръкна в джоба си, извади едно пликче от метално фолио, разкъса го със зъби и поръси метео­рита със съдържанието му. После, понеже стъпките бързо взеха да се приближават, се скри зад една ска­ла отстрани и пъхна зелената светлина в джоба си.

Висок мъж с фенер се отправи към олтара, грабна метеорита и го постави в една кутия. Кабрило беше оставил пушката си в тиокола, така че в момента не можеше да направи нищо. Щеше да се наложи да прес­рещне похитителя по-надолу в пещерата.

Стиснал металната дръжка на фенера в устата си, мъжът изнесе кутията навън.

Кабрило изчака светлината на фенера да се скрие, след това бавно тръгна надолу в пещерата, като дър­жеше химическата светлина отпред. Реши, че мъже­те ще изследват другаде метеорита и когато ги наме­ри, ще може да го вземе.

Но се спъна в стълбата и за малко не падна през дупката.

Докато се вслушваше напрегнато, за да разбере дали са чули шума, Кабрило застина на място и когато не се случи нищо, слезе надолу по стълбата. И стъпи върху тялото на Акерман.

≈ 16 ≈

Веднага щом Ханли получи потвърждение, че нито един исландски граждански или военен хеликоптер не е бил във въздуха по време на похищението на емира, мно­го лесно съпостави тази информация с данните от пристанището и видя кои кораби са дошли и кои са си отишли по това време.

Не му трябваше много, за да нарочи „Акбар“ като основна мишена.

Като прегледа данните от сателита, установи, че „Акбар“ се движи с пълен ход през Датския проток между Ирландия и Гренландия. Напускайки незабав­но пристанището, той нареди магнитохидродинамичните двигатели да бъдат пуснати в ход веднага щом брегът се скрие от погледа им. „Орегон“ се дви­жеше с трийсет възела и заобикаляше айсбергите ка­то скиор, който се спуска надолу по заледен склон.

Опита да се свърже отново с Кабрило по телефона, но той не отговаряше.

В този момент Майкъл Холпърт влезе в командната зала.

— Измислили са поредица от фиктивни собствени­ци каза той, – затова не сме видели заплахата.

— Кой е истинския собственик? – попита Ханли

— Групировката „Хамади“.

— Ал-Халифа – съобрази Ханли. – Бяхме наясно, че се кани да похити емира, но ако знаехме, че разполага с яхта, всичко можеше да стане по съвсем друг начин.

Ерик Стоун се завъртя на стола си.

— Шефе – обади се той, – установих връзката, която искаше. Номерът на хеликоптера е на екрана. Марката е „Еурокоптер“, а моделът ЕС-130В4. Пуснах да видя на кого е регистриран.

Ханли погледна към екрана.

— Защо мигат две светлини?

Стоун се втренчи в изображението, след което го увеличи.

— Втората току-що се появи – отвърна той. – Пред­полагам, че се е появил втори хеликоптер в района.

Кабрило извади химическата пръчка, наведе я на­долу и постави пръсти на врата на Акерман. Усети слаб пулс. Археологът се размърда и вдигна клепа­чи. Очите му бяха воднисти, кожата мъртвешки си­ва, устните му едва се движеха.

— Ти не си… – прошепна той.

— Не – отвърна Кабрило, – не съм мъжът, който те простреля.

Разтвори якето на Акерман, извади ножа от джо­ба си и разряза ризата му. Раната беше лоша, артери­ална кръв извираше от отвора като фонтан с прека­лено мощна помпа.

— Имаш ли аптечка? – попита Кабрило.

Акерман посочи към найлоновата торба близо до

сгъваемата масичка малко по-нататък. Кабрило из­тича до нея, отвори я и извади аптечната. От пласт­масовата кутия взе марля и хирургическа лепенка. Разкъса пакетите, докато се връщаше към Акерман, после притисна тампона от марли върху раната и го залепи здраво. Пресегна се, хвана ръката на Акер­ман и я сложи върху раната му.

— Дръж си ръката тук – рече Кабрило, – веднага се връщам.

— Призрака – прошепна ученият, – Призрака го направи.

Кабрило се завъртя на пети и се затича с все сили към изхода на пещерата. Когато надникна навън в мрака, успя да чуе как турбината на еурокоптера се върти и видя очертанията на мигащите светлини върху корпуса му.

После в далечината се появи втори чифт мигащи светлини.

Ал-Халифа беше отличен пилот на хеликоптер. Фалшива студентска виза и сто хиляди долара такса, както и едва година в школата за летци в Южна Флорида се бяха погрижили за това. През предното стъкло внимателно огледа района на Монт Форел. Зърна за миг оранжев снегоход отстрани на планината, след това пред погледа му се появи другият хеликоптер.

Съдбата е странно нещо – пет минути да беше закъснял и щеше да пропусне шанса си.

След секунда Ал-Халифа беше преценил положението и си беше съставил план.

Кабрило се прокрадна внимателно през входа на пещерата и веднага приклекна зад една оголена скала. Трябваше да стигне до тиокола и да си вземе пушката, но вторият хеликоптер беше точно срещу него. Извади сателитния си телефон от джоба и погледна екрана. Извън пещерата отново имаше сигнал. Натисна копчето за бързо набиране и изчака Ханли да му се обади.

— Тук заприлича на падането на Сайгои – рече Кабрило. – Заварих един хеликоптер на мястото, а сега пристига още един. Кои са тези хора?

— Стоун току-що идентифицира единия – съобщи Ханли. – Чартър от Източна Гренландия, собственост на Майкъл Нилсън. Проучихме собственика за връзки с някоя организация, но още не е излязло нищо, така че според мен просто е наемен пилот.

— Ами вторият?

Стоун бясно пишеше върху клавиатурата

— „Бел Джет Рейнджър“, взет на лизинг от канадска компания за добив на минерали.

— Вторият е „Бел Джет Рейн“… – понечи да предаде Ханли.

— Точно срещу мен е – отвърна Кабрило. – Не е „Джет Рейнджър“, по-скоро прилича на „Макдонъл Дъглас“, серия 500.

Стоув написа още няколко команди и след секунди изображение на катастрофирал хеликоптер изпълни монитора.

— Някой е откраднал регистрацията, за да не го засекат. Господин Кабрило може ли да види номера на опашката?

— Стоун казва, че е открадната регистрацията – предаде Ханли. – Можеш ли да видиш номера на опашката?

Кабрило извади малък бинокъл от джоба си и се вторачи в мрака.

— Две неща – промълви бавно трй. – Първо, под корпуса има ракети. Второ, номерата на опашката не се виждат, но мога да различа буквите, изписани отстрани. Има А, после К, после В. Останалото е покрито с лед. Следващата може да е А, не съм сигурен.

Ханли съобщи на Кабрило това, което бяха открили за яхтата на име „Акбар“.

— Онзи кучи син Ал-Халифа ли е? – изръмжа Кабрило. – Кой е в другия хеликоптер? Ал Капоне ли?

Нилсън беше пуснал витлото и дръпна лоста нагоре, издигайки еурокоптера над земята точно когато другият хеликоптер се появи на предното стъкло.

— Виж там – каза той в микрофона на Хюс.

— Излитай веднага – изкрещя Хюс.

— Мисля, че е по-добре да кацнем и да видим какво става – възрази Нилсън.

Със светкавично движение Хюс извади пистолет от джоба си и го насочи към главата на пилота.

— Казах, излитай!

Един поглед към Хюс и пистолета бяха достатъчни; Нилсън дръпна лоста и еурокоптерът се стрелна напред. В този миг пламък изригна от долната част на другия хеликоптер и една ракета полетя към мястото, над което бяха кръжали. Ракетата мина много встрани и се насочи към замръзналата пустош.

Стоун отвори изображение върху монитора в командната зала на „Орегон“.

— Това е снимка от сателит на Министерство на отбраната, направена преди един час – бързо докладва той. – Хеликоптер номер две идва от място близо до брега на Западна Гренландия и курсът му е право към Монт Форел.

В същия миг Адамс влезе в командната зала.

— Хеликоптерът ни е въоръжен и готов.

— Имаш ли достатъчно гориво, за да стигнеш дотам и да се върнеш? – попита Ханли.

— Не – призна Адамс. – Трийсет-четирийсет галона няма да ни стигнат за връщане.

— Какво гориво ползваш?

— Сто октана, ниско съдържание на олово.

— Кабрило – обади се Ханли по сателитния телефон, – Адамс е готов да тръгне, но горивото няма да стигне за връщане. Имаш ли допълнително гориво на снегохода?

— Останаха ми около сто галона – отвърна Кабрило. Ханли погледна към Адамс, който внимателно слушаше разговора.

— Ако сипя добавка в бензина, можем да вдигнем октана и да стане работата. Така или иначе, искам да ида там и да помогна на шефа.

— Ще се обадя в работилницата и ще накарам да ти донесат добавката на площадката за излитане – бързо взе решение Ханли. – Направи си проверката и излитай колкото се може по-скоро.

Адамс кимна и се спусна към вратата.

— Пращам кавалериста, Хуан – каза Ханли по телефона, – ще пристигне след няколко часа.

Кабрило видя как вторият хеликоптер се изравни с еурокоптера и даде втори изстрел.

— Много хубаво – изсумтя Кабрило, – хеликоптерът с фалшива регистрация току-що изстреля ракета по чартъра.

— Шегуваш се – удивено възкликна Ханли.

— Това не е всичко, приятелю – продължи Кабрило. – Още не съм имал възможността да съобщя най-лошата новина.

— Какво по-лошо от това?

— Метеоритът е в чартърния хеликоптер – отвърна Кабрило. – Отмъкнаха го преди мен.

Вътре в еурокоптера Хюс държеше пистолета, оп­рян в главата на Нилсън, с едната ръка и сателитния телефон с другата.

— Лети на запад към брега – нареди той, – име про­мяна в плановете.

Нилсън кимна и се отклони от курса.

В същото време Хюс натисна копчето за бързо на­биране на телефона и зачака.

— Сър – каза той, докато Нилсън ускоряваше и се носеше над заснежената територия. – Взех предмета и застрелях пазача, но възникна неочаквана пречка.

— Какъв е проблемът? – попита мъжът.

— Атакувани сме от неидентифициран хеликоптер.

— Насочвате се към брега, нали?

— Да, сър, както беше запланувано.

— Екипът е там и чака – каза мъжът. – Ако хели­коптерът ви преследва до морето, могат да се спра­вят чудесно с него.

Преди Хюс да успее да отговори, втора ракета уда­ри опашката на еурокоптера и повреди опашния винт. Нилсън се бореше с уредите, но машината започна да се върти спираловидно към земята.

— Падаме – успя да изкрещи Хюс, преди центробеж­ната сила на въртящия се еурокоптер да запрати ръ­ката му към страничния прозорец, стъклото изтре­щя и счупи телефона.

След като хеликоптерът се отдалечи, Кабрило успя да се изкачи до мястото на билото, където беше оста­вил снегоходките си. Тъкмо си ги слагаше, когато зву­кът от ракетата, която улучи еурокоптера, го накара да погледне нагоре. Беше тъмно и за миг не можа да различи нищо. После, само след секунда, ярка пулсираща светлина се появи в далечината. Затанцува като зло северно сияние и после започна да угасва.

Кабрило си закопча снегоходките, отправи се към тиокола и го подкара в посока към светлината. Десет минути по-късно, когато пристигна на мястото, огънят още тлееше. Самият хеликоптер лежеше на едно страна като строшен ветропоказател. Кабрило слезе от снегохода и с мъка отвори вратата отгоре. И пилотът, и пътникът бяха мъртви. Събра всичко, което можеше да помогне за идентифицирането на двамата мъже и хеликоптера, после претърси мястото за кутията с метеорита.

Но не откри нищо. Само следи от стъпки, незнайно чии.

След като връзката с Хюс прекъсна и повече не можа да бъде възстановена, работодателят му набра друг номер.

— Стана засечка – каза той. След като обясни положението, от другата страна му отговориха:

— Не се тревожете, сър, знаем как да действаме в непредвидени ситуации.

≈ 17 ≈

Веднага щом снегът и студът започнаха да гасят огъня от разбития резервоар, Ал-Халифа отвори вратата на еурокоптера и надникна вътре. Бързата проверка на телата показа отворени невиждащи очи, които говореха, че смъртта е настъпила бързо. Ал-Халифа дори не си направи труда да идентифицира мъжете – честно казано, изобщо не го беше грижа кои са. Бяха западняци и бяха мъртви, това беше достатъчно.

Основната му грижа беше да се добере до метеорита и за целта се наложи да се промуши през задната врата до кутията, която се беше заклещила на седалката. Извади я и се измъкна от хеликоптера, отворя заключалката и вдигна капака.

Метеоритът беше вътре, поставен върху стиропор и обграден от защитни оловни плочи.

Затвори отново кутията и си проби път през снега към кавазакито, постави товара си на седалката до пилота и го закрепи с предпазния колан да не мърда. После се качи, запали двигателя и се вдигна. Докато летеше над покритата със сняг територия, кутията стоеше на седалката като почетен гост, а не като смъртоносна отровна сфера, предназначена да разболее незнайно население.

Взе радиото и уведоми екипажа на „Акбар“, че ско­ро ще се върне на борда. Щом стигнел до яхтата, щели да се отправят към Лондон и да довършат мисията си. Гневът на правоверните скоро щял да се разрази.

След това щеше да се оправи с емира и да свали пра­вителството на Катар.

— Кажи ми добри новини – помоли Кабрило, обръ­щайки се с гръб към все по-силно вилнеещите ветрове.

— Засякохме „Акбар^“ на радара – съобщи Ханли. – На няколко часа път сме. Планирам нападение, за да спасим нашия човек.

Кабрило гледаше силата на сигнала върху телефо­на. Премести се, за да има по-добра връзка.

— Аз съм на мястото, където е свален еурокоптера – каза той. – Беше улучен във въздуха от тайнстве­ния хеликоптер. Пилотът и пътникът са мъртви, а метеорита го няма никъде.

— Сигурен ли си? – изуми се Ханли.

— Абсолютно. Имаше единични следи, които идваха от известно разстояние. Проследих ги и стигнах до дирите в снега, оставени от другия хеликоптер. Който е свалил еурокоптера, сега има метеорита.

— Ще накарам Стоун да се опита да засече хеликоп­тера на радара – реши Ханли. – Не може да се е отдалечил много. Ако е военен хеликоптер, ще претърсим най-много в радиус от петстотин километра. Понеже не може да презареди, той е в радиус от двеста и осем­десет километра от мястото, където се намираш ти.

— Кажи на Стоун да опита и още нещо – нареди Каб­рило. – Успях да поръся метеорита, преди да го отк­раднат.

„Поръсвам“ беше жаргонен израз. Корпорацията го използваше за микроскопичните следящи устройс­тва, които Кабрило беше пръснал върху сферата в мрака. Нетренираното око щеше да ги вземе за пра­шец, но те излъчваха сигнал, който можеше да бъде уловен от електронните съоръжения на „Орегон“.

— Дявол да го вземе, много си добър! – възхити се Ханли.

— Все пак не достатъчно, щом друг ни отмъкна плячката.

— Ще я проследим – успокои го Ханли.

— Обади ми се, когато разбереш нещо.

След като прекъсна разговора, Кабрило започна да си пробива път през снега обратно към пещерата.

На осемдесет мили разстояние сцената на борда на моторната яхта „Фри Ентърпрайз“, неуловима за ра­дарите на „Акбар“, беше доста по-сдържана. Мъже­те на нея бяха надъхани до крайност, която можеше да съперничи с тази на мюсюлманите на „Акбар“ – но просто бяха по-добре обучени и несвикнали да изла­гат на показ емоциите си. Всички бяха бели, над един и осемдесет високи и в отлична форма. Всички до един бяха служили в американската армия под една или друга форма. Всички до един имаха лични подбуди да приемат задачата. Всеки един беше готов да умре за каузата.

Скот Томпсън, командирът на екипажа на „Феи Ентърпрайз“, беше в кабината на щурвала и чакаше обаждане. Веднага след него щяха да извършат нападението. Западът и Изтокът тайно щяха да се сблъскат.

„Фри Ентърпрайз“ се носеше на юг през гъстата мъгла. През последния час корабът беше заобиколил три айсберга, върховете им се простираха поне на площ от четири квадратни километра. Малките бяха прекалено много, за да си струват броенето, и подскачаха из океана като кубчета лед във висока стък­лена чаша. Навън беше зверски студено и вятърът се усилваше.

— В пълна бойна готовност – нареди капитанът.

Високо върху огромната мачта на „Фри Ентърпрайз“ електронно устройство започна да улавя сиг­нали от радарите на други плавателни средства. Пос­ле ги препредаваше с различна честота. Без постоянно връщане на сигнала останалите корабни радари не можеха да засекат „Фри Ентърпрайз“.

Корабът се беше превърнал в невидим призрак върху черните бурни вълни.

Висок, късо подстриган мъж влезе в капитанска­та кабина.

— Току-що приключих с проверката на всички дан­ни – докладва той. – Предполагаме, че Хюс е мъртъв.

— Тогава има голяма вероятност този, който е преследвал Хюс, да е взел метеорита – заключи ка­питанът.

— Шефът е засякъл хеликоптера с помощта на ед­на от космическите си компании в Лас Вегас.

— И накъде отива хеликоптерът? – попита капита­нът.

— Това е най-хубавата част – отвърна мъжът, – пра­во към набелязаната от нас мишена.

— Звучи така, сякаш ще можем да ударим с един куршум два заека – усмихна се леко капитанът.

— Абсолютно.

Адамс беше отличен пилот, но все по-сгъстяващият се мрак и вятърът накараха ръцете му да се изпо­тят. Откакто беше напуснал „Орегон“, летеше само на уреди. Изтри длани в гащеризона си, намали отоп­лението и огледа внимателно навигационния екран.

При сегашната си скорост трябваше да премине над бреговата линия след две минути. Увеличи височината, за да може да види началото на планинската верига, и отново се втренчи в уредите.

При липсата на видимост все едно се разхождаше с хартиена торба върху главата.

Кабрило не беше сигурен дали Акерман е жив.

От време на време усещаше нещо като слаб пулс, но раната беше престанала да кърви – а това беше лош признак. Акерман не беше трепнал с нито един мус­кул, откакто Кабрило се беше върнал в пещерата. Очите му бяха затворени, а клепачите – неподвижни. Изправи го, така че раната да е под сърцето му, и пос­ле го покри със спалния чувал. Не можеше да напра­ви нищо повече за него.

Тогава телефонът звънна.

— Сигналът от метеорита води право към „Акбар“ – докладва Ханли.

— Ал-Халифа – изръмжа Кабрило. – Чудя се как е разбрал за метеорита.

— Предупредих Овърхолт, че от „Ешелон“ изтича информация – изтъкна Ханли, – това е единственият начин.

— Значи групировката „Хамади“ се опитва да нап­рави мръсна бомба – продължи със заключенията Кабрило – но това не обяснява кои бяха първите крадци.

— Не можахме да открием никаква информация за пътника – каза Ханли, – но предполагам, че е някой, който е работил с Ал-Халифа, ала не са се разбрали.

Кабрило се замисли за миг. Беше вероятно обяснение – може би единственото, което имаше смисъл – въпреки това нещо го човъркаше отвътре.

— Предполагам, че ще разберем, когато вземем метеорита и освободим емира.

— Това е планът – съгласи се Ханли.

— Тогава всичко ще приключи – добави Кабрило.

— Чисто като по конец.

Нито Кабрило, нито Ханли подозираха, че развръзката ще дойде едва след няколко дни.

— Накарай Хъксли да ми се обади помоли го Кабрило. – Имам нужда от лекарски съвет.

— Веднага – отвърна Ханли и затвори.

На борда на „Акбар“ мощни светлини очертаваха площадката за кацане.

Отстрани двама араби наблюдаваха как Ал-Халифа се изравнява с опашката, спуска се и се приземя­ва. Щом шините на хеликоптера докоснаха палуба­та, двамата се спуснаха под въртящото се витло и ги закопчаха здраво.

Витлото забави ход, когато Ал-Халифа дръпна спирачката, и щом спря окончателно, той слезе и заобиколи от другата страна. С кутията в ръце се за­пъти към вратата на големия салон и изчака да му отворят.

Влезе вътре, приближи се до дългата маса и поста­ви кутията отгоре.

Когато махна заключалката и вдигна капака, те­рористите се скупчиха и мълчаливо се загледаха в сферата. Ал-Халифа бръкна вътре, сграбчи тежкото кълбо и го вдигна над главата си.

— Още един милион мъртви неверници – извика въ­одушевено – и Лондон в руини!

— Слава на Аллах! – ревнаха терористите.

— Една миля право напред – рече капитанът на „Фри Ентърпрайз“, – движим се с петнайсет възела.

Общо девет души, облечени в черни непромокаеми костюми, се бяха събрали в кабината на щурвала. Мъжете бяха въоръжени с пушки, преметнати през рамо, пистолети и гранати.

„Фри Ентърпрайз“ стоеше напълно неподвижно във водата. Огромна черна бронирана надуваема лодка висеше отстрани на борда на задната па­луба. На носа и кърмата й имаше монтирани петдесетмилиметрови картечници. Към здравото дъно от фибростъкло бе прикрепен мощен бензинов двигател.

Лодката изчезна през борда и се стовари с плясък върху водата.

— Атакуваме откъм кърмата – инструктира командирът, – обезвреждаме мишените, взимаме метеорита и се махаме. Всички да са обратно в лодката след пет минути максимум.

— Ще има ли наши? – попита един от мъжете.

— Един – отвърна командирът и им подаде снимка.

— Какво да правим с него?

— Защитаваме го, ако можем, но не и с цената на живота си.

— Оставяме го на яхтата ли?

— На нас не ни трябва – сви рамене командирът, – сега да вървим.

Мъжете се изнизаха от кабината и се отправиха към задната палуба. Заслизаха един по един по стълбите, вградени в корпуса, към малка платформа. Там беше завързана надуваемата лодка и се поклащаше. Щом мъжете се качиха в нея, един от тях застана зад руля, запали двигателя и лодката се отдалечи от „Фри Ентърпрайз“.

При скорост от петдесет и пет възела на лодката не й отне много време да достигне до „Акбар“.

Щом докосна задницата на яхтата, мъжът, който управляваше надуваемата лодка, я задържа до платформата за плуване на движещата се с пълен ход „Акбар“, прилагайки страхотна сила. Останалите стъпиха върху платформата, а надуваемата лодка се отдръпна на малко разстояние и продължи да се движи успоредно с яхтата. Осмината бавно се прокраднаха на горната палуба.

Пленникът в каютата на „Акбар“ беше успял да освободи ръцете си, ала не и краката. Придвижи се с подскоци до тоалетната, изпразни мехура си и седна отново на леглото, като омота ръцете си с въжето. Ако някой скоро не дойдеше да го освободи, щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце. Гладен беше, а огладнееше ли, луд ставаше.

Когато мъжете от „Фри Ентърпрайз“ се пръснаха из „Акбар“, а палубата се чуха единствено тихите стъпки на кубинки, покрити с филцови стъпенки. След няколко секунди из яхтата се разнесе тихо пу­кане като от печене на пуканки. То беше последвано от глухия звук на тела, които падат по палубата.

След още няколко секунди вратата на кабината се отвори и един мъж с черна качулка освети лицето на пленника с фенерчето си. Мъжът с качулката го пог­ледна още веднъж, свери със снимката, която дър­жеше в ръката си, и после затвори вратата. Пленни­кът започна да дърпа лепенките, които покриваха лицето му.

„Акбар“ забави ход, после спря.

Четирима от мъжете бързо пренесоха телата на те­рористите, започвайки с водача им, и ги хвърлиха през борда, докато другата половина от отряда почис­ти кръвта. Четири минути и четирийсет секунди след като бяха стъпили на борда на „Акбар“, те се изнизаха отново от платформата за плуване.

Командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“ вни­мателно постави една кутия на кърмата на надуваемата лодка и мъжете се качиха един по един на борда й. Рулевият запали мотора и черната лодка бързо се понесе по вълните към кораба-майка.

Превземането на „Акбар” беше отнело по-малко време, отколкото приготвянето на замразена пица.

Щом отрядът се върна обратно на борда и надуваемата лодка беше издърпана от водата, „Фри Ен­търпрайз” се изравни с „Акбар^“. Мъглата се беше вдигнала малко и светлините на яхтата проблясваха в черните води на океана. „Акбар” се поклащаше на едно място като лодка, закотвена край някой риф. С единствената разлика, че тук водата беше прекалено студена за гмуркане – пък и на борда беостанал само един човек, който можеше да влезе в играта.

„Фри Ен­търпрайз” задмина „Акбар”, след което капитанът постепенно увеличи скоростта.

≈ 18 ≈

Адамс покръжи с хеликоптера над Монт Форел, после пусна предупредителен сигнал по звуковата уредба. Из­чака няколко минути и видя искряща зелена светли­на долу. Прелетя краткото разстояние до светлината и отново пусна предупредителен сигнал, за да накара Кабрило да се дръпне от площадката за кацане, след което приземи хеликоптера върху снега. След като витлото на ротора престана да се върти, той слезе.

— Господин председател – каза, когато Кабрило се приближи, – радвам се, че те открих. Тъмно е като в рог.

— Всички ли се измъкнаха невредими от Исландия?

— Всичко мина съгласно плана – потвърди Адамс.

— Това е добре – кимна Кабрило. – Как сме с тег­лото?

С нас двамата и горивото, пак ни остават стотина килограма. Защо питаш?

— Имаме още един пасажер – рече Кабрило.

— Кой?

— Прострелян цивилен – поясни Кабрило. – Мисля, че просто се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент.

— Жив или мъртъв?

— Не съм сигурен, но не наглежда добре – отвърна Кабрило, като посочи към входа на пещерата. – Влез вътре и го донеси до хеликоптера. Аз ще преместя снегохода и ще започна да пълня с гориво.

Адамс кимна и тръгна нагоре по билото. На входа спря и погледна на север. На хоризонта сини и зелени светлини проблясваха и играеха подобно на тънки ивици плат, осветени от танцуваща светлина. Плазмата, от която се състоеше северното сияние, представляваше зрелищна гледка и Адамс потръпна от свръхестествената сцена.

Врътна се на пети и влезе и пещерата.

Кабрило се качи на снегохода и го подкара към хе­ликоптера. С помощта на ръчната помпа започна да прехвърля горивото и допълнителния резервоар. Тъкмо беше заредил и втория резервоар на вертоле­та, когато Адамс се появи в мрака, метнал на рамо Акерман както си беше със спалния чувал. Внима­телно сложи археолога на задната седалка, закопча го с колана и заобиколи от страната на Кабрило.

— Имам няколко шишета с добавки, които трябва да се сипят – рече той.

— Дай ми ги, ще ги сипя вътре. Искам да се свър­жеш с Хъксли по радиото и да попиташ дали можем да направим нещо за нашия пасажер. Обясни, че има сериозна огнестрелна рана и е изгубил много кръв.

Адамс кимна, после бръкна в багажника, извади двете шишета и ги подаде на шефа си. След това се настани на седалката на пилота и включи радиото. След като приключи разговора, слезе обратно, брък­на отново в багажника и извади една сгъваема лопа­та за ринене на сняг. Когато Кабрило приключи със зареждането, Адамс започна да трупа сняг върху спалния чувал на археолога.

— Каза да го изстудим хубаво, за да забавим сър­дечния му ритъм – обясни Адамс, когато Кабрило се приближи, – да предизвикаме хипотермия и да изпад­не в изкуствена кома.

— За колко време ще стигнем до „Орегон“? – попита Кабрило.

— Движеха се с пълен ход, когато излетях – отвърна Адамс, – така че ще спестим малко време на връщане. Според мен ще ни трябва около час.

Кабрило кимна и избърса снега от веждите си.

— Ще преместя снегохода – рече той, – ти пали и загрей двигателя.

— Разбрано.

След четири минути Кабрило се качи на седалката до пилота на бръмчащия хеликоптер. Още няколко секунди и Адамс дръпна лоста и пусна витлата да се въртят, след минути вдигна хеликоптера от снега.

На борда на „Орегон“ Ханли подготвяше плана, па нападението на „Акбар“. В единия край на командната зала Еди Сенг си водеше бележки в жълт бележник. Ерик Стоун се приближи до мястото, където седеше Ханли, и посочи към големия монитор на стената. На екрана се виждаше крайбрежието на Гренландия, местоположението на „Акбар“ и курсът, по който се движеше „Орегон“.

— Сър – рече той, сочейки напред, – „Акбар“ не е помръднал от петнайсет минути. Не може обаче да се каже същото за метеорита. Ако сигналът е верен, той се отдалечава.

— В това няма логика – поклати глава Ханли. – Възможно ли е да получаваме фалшиви данни?

Стоун кимна.

— Като се има предвид въздействието на северното сияние и земната извивка толкова на север, може сигналът да се изкривява в йоносферата.

— След колко време ще стигнем до „Акбар“? – поинтересува се Ханли.

— На около час път сме – отвърна Стоун. – Сега, като спря, ще си спестим около десетина минути.

— Еди – обърна се към Сенг Ханли, – можеш ли да приготвиш мъжете си по-рано?

— Разбира се – потвърди Сенг, – първият, качил се на борда, има най-много работа. Щом впръска паралитичния газ във вентилационната тръба и лошите заспят, остава само да почистим и да обезопасим кораба.

Стоун се беше върнал обратно на стола си. Изучаваше графиката с радиочестоти, която показваше силата на сигнала на различни ленти.

— Засичаме нещо долу, ниско – обади се той.

— Виж дали можеш да го хванеш – нареди Ханли.

Стоун се заигра със скалата, после натисна едно копче върху пулта, за да усили приемането. Включи високоговорителя.

— Портланд, Салем, Бенд* – рече един глас, – чува­те ли ме?

[* Трите града се намират в щата Орегон, имената им служят за позивни. – Б.пр.]

На борда на „Акбар“ заложникът беше успял от­ново да освободи ръцете и краката си. Опря ухо на вратата на каютата си, но не чу нищо, затова я отк­рехна леко и надникна навън. В коридора нямаше ни­кого. Бавно претърси кораба от носа до кърмата и откри, че е празен.

Махна гумената маска от лицето си.

Успя да се добере до кабината на щурвала и грабна радиото.

— Портланд, Салем, Бенд – повтори, – чувате ли ме?

На борда на „Орегон“ Ханли стисна микрофона, за да отговори.

— Тук „Орегон“, идентифицирай се.

— Шест, единайсет, петдесет и девет.

— Мърф! – възкликна Ханли. – Какво правиш на радиото?

— Смел план беше – подхвърли Адамс, докато летя­ха с хеликоптера през мрачното небе – да се използва двойник за емира на Катар.

— От доста време знаехме, че Ал-Халифа възнаме­рява да отвлече емира – рече Кабрило, – и емирът се съгласи с малката ни операция. И на него, както и на нас, му се иска Ал-Халифа да изчезне от хоризонта.

— Ял ли си скоро? – попита Адамс. – Нося сандвичи, сладкиши и мляко. В чантата на задната седалка са.

Кабрило кимна и се пресегна към седалката до тази на Акерман. Отвори хладилната чанта и си взе един сандвич.

— Имаш ли кафе?

— Пилот без кафе? – засмя се Адамс. – Все едно рибар без червеи. Има термос на пода отзад. Специално изпечено италианско кафе.

Кабрило издърпа термоса и си наля една чаша. Отпи няколко глътки, след това остави чашата на пода в краката си и отхапа голям залък от сандвича.

— Значи от самото начало сте планирали да бъде отвлечен двойник на емира? – попита Адамс.

— Не – отвърна Кабрило, – мислехме, че ще успеем да спипаме Ал-Халифа, преди да извърши опита за отвличане. Хубавото беше, че бяхме сигурни в неже­ланието му да убива емира – иска само да абдикира от трона в полза на клана Ал-Халифа. Нашият човек щеше да е в безопасност като крава на вегетарианска сбирка, стига да не откриеха, че е двойник.

Кабрило налапа още една трета от сандвича.

— Мога ли да попитам нещо? – обади се Адамс.

— Разбира се – рече Кабрило, като натъпка и пос­ледната хапка от сандвича в устата си и се пресегна към кафето.

— Какво, по дяволите, правиш в Гренландия и кой по-точно е мъжът, дето бере душа на задната седалка на хеликоптера ми?

— Ал-Халифа и хората му заминаха – заобяснява Мърфи. – Доколкото виждам, аз съм единственият, останал на борда.

— Няма никаква логика – изтъкна Ханли. – Хели­коптерът още на борда ли е?

— Видях го, стоеше си на задната палуба – каза Мърфи.

— И обиколи цялата яхта?

— Да. Все едно никога не ги е имало.

— Чакай малко – рече Ханли и се обърна към Стоун.

— Трийсет и осем минути, сър – отговори Стоун на незададения въпрос.

— Мърф – продължи Ханли, – ще сме при теб след половин час. Виж какво можеш да изровиш, докато дойдем.

— Разбрано – отвърна Мърф.

— Идваме след малко и ще разберем каква е тази работа.

— Получих обаждане от връзката ни в ЦРУ – отгово­ри Кабрило. – Докато сме били в Рейкявик, от „Еше­лон“ са засекли електронно съобщение, в което е ста­вало дума за метеорит, съставен от иридий. От ЦРУ се притесняваха да не попадне в неподходящи ръце, за­това ме помолиха да литна и да се погрижа за него. Този господин – додаде той и махна назад – го е открил.

— Изровил го е от пещерата?

— Не точно. Нямаше време да обиколиш и да разг­ледаш. Има голямо светилище, построено в галерия над тази, в която си бил ти – и то много изкусно. Ня­кой явно е изкопал метеорита и го е сметнал за рели­гиозна или свещена находка. Мъжът отзад е архео­лог, разбрал е за това и е открил къде се намира.

Адамс нагласи лостовете на таблото, след това за­говори в микрофона на слушалките.

— „Орегон“, тук едно. На двайсет минути сме.

След като получи отговор от Стоун от командната зала, продължи:

— Цялата работа изглежда много странна. Дори и метеоритът да има историческа ценност, не мисля, че археолозите ще тръгнат да се избиват заради него. Сигурно си мечтаят да го направят, но никога не съм чувал за подобен инцидент.

— В момента – каза Кабрило – ми изглежда така, сякаш Ал-Халифа и групировката „Хамади“ са засек­ли имейла и са откраднали метеорита от иридий. Си­гурно искат да направят „мръсна бомба“ от него.

— Ако е така – заключи Адамс, – значи вече трябва да разполагат с някакъв вид действаща бомба, за да го използват за катализатор. С други думи, имат го­риво, но нямат заряд.

— И аз си мислех същото.

— Значи, след като нашият отряд открие метеорита, трябва да намерим и бомбата майка.

— Щом заловим Ал-Халифа, ще го накараме да каже къде се намира оръжието. После може да бъде изпратен отряд да го обезвреди и приключваме. Кабрило още не знаеше, но Ал-Халифа беше на дъното на океана. Близо до няколко геотермални извора.

≈ 19 ≈

Томас Дуайър беше име, което звучеше сериозно и респектиращо. Дори титлата на Дуайър – специалист по теоретична физика, караше човек да си представя академик с лула в уста. Учена глава и човек, чийто живот е подчинен на строги правила. Нищо подобно.

Дуайър беше капитан на отбора си по дартс в кварталната кръчма, участваше в ралита през почивните дни и преследваше свободни жени с хъс, който четирийсетте му години не бяха намалили. Имаше извес­тна прилика с актьора Джеф Голдблум, обличаше се повече като филмов продуцент, отколкото като учен, и изчиташе близо двайсет вестника и списания на ден. Беше умен, изобретателен и смел и беше толкова в час с последните събития и модни тенденции, колко­то някой моден експерт.

Длъжността му обаче сочеше нещо много по-сери­озно. На визитната му картичка пишеше: „ЦРУ, То­мас У. Дуайър (Технически отдел) – старши спе­циалист по теоретични приложения“. Дуайър беше шпионин учен.

В момента Дуайър висеше с главата надолу от спе­циални обувки, прикрепени за лост, закачен на каса­та на вратата, която водеше към вътрешния му каби­нет. Опъваше си гърба и мислеше.

— Господин Дуайър – тихо го повика един младши специалист.

Дуайър погледна по посока на гласа. Видя чифт протрити кафяви кожени обувки върху бели спорт­ни чорапи, които водеха към два скъсени малко по­вече, отколкото трябваше, крачола. Изпъна гърба си и вдигна глава колкото да види кой говори.

— Да. Тим?

— Дадоха ми нещо, но мисля, че е над моето ниво – тихо обясни младежът.

Дуайър протегна ръце и сграбчи лоста над врата­та. Извъртя се като гимнастик, откачи обувките и скочи на пода с едно гладко движение.

— Видях го на последните олимпийски игри – рече Дуайър с усмивка. – Какво ще кажеш?

— Страхотно, сър – тихо отвърна младежът.

Дуайър влезе в кабинета си и седна зад бюрото, наве­де се и започна да разкопчава обувките от глезените си. По-младият учен го последва покорно, в ръцете си дър­жеше папка с печат „Ешелон А-I“ отгоре. Дуайър свали обувките, метна ги в ъгъла на кабинета и се пресегна, да вземе папката от Тим. Махна лепенката отпред, прег­леда я набързо и я връчи обратно на по-младия учен.

— Вече е мой проблем – заяви той и се усмихна. – Ще го анализирам и ще напиша доклада.

— Благодаря, господин Дуайър – отвърна почтител­но Тим.

— Наричай ме Ти Ди – разсмя се Дуайър, – както всички останали.

Томас Дуайър – Ти Ди седеше в кабинета си с крака върху бюрото.

В ръката си държеше научна разработка за естес­твеното образуване на фулерените, по-широко извес­тни като бъкиболс, при метеоритите. Сферичните топчици – кръстени на името на прочутия американ­ски архитект Р. Букминстър Фулър, прославил се най-вече с проектирането на геодезичните куполи* – са най-кръглите и най-симетричните големи молекули, известни на човека. Открити през 1985-а по време на един космически експеримент с въглеродни молекули, фулерените продължаваха да удивляват учените.

[* Куполообразни структури, изградени от шестоъгълници и петоъгълници. – Б.пр.]

Когато празното пространство в една сфера се за­пълни с цезий, тя се превръща в най-прекрасния органичен полупроводник, който някога е бил изслед­ван. В резултат на експерименти с фулерени от чист водород бе създаден лубрикант почти без съпротив­ление. Той можеше да се използва за създаването на незамърсяващи двигатели, за производство на лекар­ства и по-модерни нанотехнологични уреди. Полето на приложение беше широко и все повече се разши­ряваше.

Макар че бъдещата употреба беше интересна, тя не засягаше особено Дуайър. Него го интересуваше повече настоящето. Образувани по естествен начин фулерени бяха открити на местата с метеоритни кра­тери. Когато мострите бяха изследвани, в кухите час­ти на сферите бяха открити аргон и хелий.

Дуайър се замисли върху това за миг.

Първо си представи два геодезични купола, събра­ни заедно, за да образуват сфера, голяма колкото футболна топка, или горе-долу с размерите на метеорита на снимката. После си представи кухината отвътре, пълна с двата газа. След това си представи как сфера­та се пробива с шиш или горната част бива отсечена с меч. Какъвто и да е газът, щеше да изтече. И после? Хелият и аргонът бяха безвредни и съществуваха в изобилие в природата. Ами ако тези газове съдържа­ха нещо друго? Нещо, което не беше от този свят?

Отвори телефонния указател в компютъра си, откри номера и го набра през компютъра. Щом компютърът сигнализира, че звъни, Дуайър се пресегна и вдигна телефона си.

В другия край на страната, през три часови зони, един мъж се приближи към звънящия си телефон.

— Насуки – обади се той.

— Майк, старо куче, Ти Ди се обажда.

— Ти Ди, щом МЕНСА*не те ще, кажи как е играта на шпиони?

[* Световна организация на хората с висок коефициент на интелигентност – Б.пр.]

—Ще ти кажа, но е толкова тайна, че после трябва да се самоубия.

— Много тайна значи – подхвърли Насуки.

— Искам да те помоля за една услуга – подхвана Ду­айър.

Мико Насуки-Майк беше астроном от Националната служба за океанографски и атмосферни изслед­вания. НСОАИ е подразделение на Министерство на търговията. Службата разполагаше с огромна база за провеждане на научни експерименти, макар че обикновено използваха хидрографски измервания.

— Услуга от типа „никой не бива да разбира за този наш разговор^“ ли?

— Точно така – потвърди Дуайър, – чисто хипоте­тична и съвсем неофициална.

— Добре, казвай тогава.

— Интересуват ме метеоритите и в частност образу­ването на фулерените.

— Точно с това се занимавам – отвърна Насуки, – най-новите неща.

— Чувал ли си някакви теории за състава на газа вътре в самите сфери? – предпазливо попита Дуайър. – Да кажем, защо преобладава хелий или аргон?

— Главно защото са най-разпространените газове на други планети.

— Значи – поде Дуайър – има възможност вътре сфе­рата да е пълна с някакво друго вещество. Нещо, ко­ето го няма на Земята.

Насуки се замисли за миг.

— Разбира се, Ти Ди. Бях на един симпозиум преди няколко месеца, където някой изнесе доклад в подк­репа на спорното твърдение, че динозаврите са били изтребени от вирус, дошъл от космоса.

— Донесен от метеорит? – попита Дуайър.

— Точно – потвърди Насуки. – Има обаче един проблем.

Какъв?

— Още не сме открили метеорит на шейсет и пет ми­лиона години.

— Спомняш ли си някакви подробности от тази тео­рия?

Насуки разрови паметта си.

— Същината беше, че извънземни микроби вътре в хелия са били разпръснати вследствие на взрива и те­зи, които не са изгорели, са отровили живота, същес­твуващ по онова време. Имаше два основни момента – продължи Насуки. – Първият беше, че микробите били бързо разпространяващ се вирус като страшен грип, птичи грип или СПИН, и са атакували физичес­ки динозаврите.

— А вторият какъв беше? – попита Дуайър.

— Че каквото и да е било онова там вътре в хелия, то всъщност е променило самата атмосфера – отвър­на Насуки, – вероятно е променило молекулярната структура на самия въздух.

— Как така? – учуди се Дуайър.

— Изчерпило е всичкия кислород, нещо такова.

— Значи динозаврите всъщност са се задушили? – попита Дуайър недоверчиво.

Насуки се изкиска.

— Ти Ди, това е само теория.

— Ами ако съществува метеорит от иридий, който не се е разбил при взрива?

— Иридият, както знаеш, е едновременно изключи­телно твърд и доста радиоактивен – изтъкна Насуки.

— Той идеално става за разпространение на патоген по въздушен път. Вирусът даже може да мутира от радиацията и да се промени. Да стане по-различен, по-силен и така нататък.

— Значи – обобщи Дуайър, – възможно е вътре в молекулите да има мутирал вирус от милиони годи­ни и милиарди километри?

— Абсо-ужасно-лютно! – отвърна Насуки.

— Трябва да затварям – бързо рече Дуайър.

— Знаех си, че точно това ще кажеш – засмя се Насуки.

≈ 20 ≈

Горе-долу по същото време, по което Кабрило се беше приземил в Гренлан­дия, двама мъже се срещнаха в една изоставена сграда на брега в Одеса, Украйна, от дру­гата страна на света. За разлика от холивудските раз­мени, при които банди въоръжени мъже окупират района, за да предадат пари за оръжие, това събира­не беше определено по-малко вълнуващо. Само два­ма мъже, голям дървен сандък и една черна найло­нова торба с необходимата сума.

— Парите са смесени, както пожела – каза единият от мъжете на английски, – долари, британски лири, швейцарски франкове и евро.

— Благодаря – отвърна вторият мъж на английски с руски акцент.

— И си променил архивите, така че да излиза, че оръ­жието е било продадено тайно на Иран през 1980-а?

— Да – потвърди вторият мъж. – От старото кому­нистическо правителство на радикалните сили на Хомейни, които свалиха шаха, като парите от продаж­бата са били използвани за финансиране на руската окупация на Афганистан.

— Пусковото устройство?

— Сложили сме ново в сандъка.

— Съвсем като бял човек – усмихна се първият мъж. Протегна ръка и се ръкува с другия мъж. – Имаш но­мера да се обадиш, ако възникне някакъв проблем.

— Ще се обадя – каза вторият мъж.

— Напускаш Украйна, нали? – попита първият, докато плъзгаше дървения сандък по сгъваемата рампа в каросерията на еднотонния камион.

— Довечера.

— Предполагам, че достатъчно далеч – рече първият мъж, докато дърпаше вратата на камиона и заключваше катинара.

— Австралия достатъчно далеч ли е

— Австралия е идеално – кимна първият мъж.

После отиде до камиона, качи се на седалката, затвори вратата и запали двигателя. След по-малко от час, на друг док, сандъкът беше качен на борда на стар товарен кораб – транзит през Черно море, първата стъпка от едно много по-дълго пътуване.

След като напусна Одеса, гръцкият товарен кораб „Лариса“ подскачаше по вълните, докато се насочва­ше на запад от Средиземно море. Дясно на борд ска­лите на Гибралтар се издигаха в небето.

— Мръсна нафта – изруга изпоцапаният механик. – Изчистих филтъра и вече трябва да е наред. А пък тракането сигурно е от буталата. Моторът се нуждае спешно от ремонт.

Капитанът кимна, издуха дима от цигарата без филтър и се почеса по ръката. От Сардиния му се бе­ше появил обрив, който сега се простираше от китка­та до лакътя. Не можеше да направи кой знае какво – „Лариса“ беше все още на хиляда и четиристотин ми­ли и четири дни път от крайното си пристанище. Заг­леда се в огромния танкер, който ги задмина отстра­ни, после се пресегна, отвори един буркан с вазелин и намаза възпалената си кожа.

Крайният срок за доставката на тайнствения то­вар беше новогодишната нощ.

Сега, след като проблемът с горивото беше решен, започваше да си мисли, че ще успее да стигне в Лон­дон навреме. Щом пристигнеха, планът му беше да достави товара, да се напие за Нова година в някой бар на пристанището, а на другия ден да намери ня­кои доктор да прегледа обрива.

Мъжътнямаше откъде да знае, че следващият доктор, при който щеше да отиде на преглед,щеше да е съдебният.

≈ 21 ≈

От предния прозорец на хеликоптера се виждаше осветено поле. По заповед на Ханли екипажът на „Орегон“ беше запалил всички налични светлини и корабът блесте­ше като коледна елха на фона на тъмното небе. Да ле­тиш само по уреди беше страшно изнервящо и Адамс се зарадва, че скоро ще кацнат. Изравни се с кърмата, спусна се ниско и закръжи над задната част на кораба, после постепенно се приближи напред, докато робинсънът не застана над площадката за кацане.

Адамс леко го приземи и започна да изключва уре­дите един по един.

— Тежък полет – отбеляза Кабрило, докато чакаше витлото да спре да се върти.

— Побеляха ми кокалчетата от стискане през по-голямата част от пътя – призна си Адамс.

— Ужасна работа, Джордж – съчувствено рече Каб­рило.

Преди Адамс да успее да отговори, военният лекар на „Орегон“, Джулия Хъксли, се втурна и отвори вра­тата точно когато роторът спря и пилотът включи спи­рачката. По петите й вървеше Франклин Линкълн.

— Той е отзад – посочи Кабрило.

Хъксли кимна, отвори задната врата и бързо про­вери жизнените показатели на Акерман. После се от­дръпна, Линкълн се наведе и вдигна археолога, чува­ла и всичко останало на ръце. Понесе пострадалия на бегом към лечебницата, а Хъксли ги последва. Хан­ли се приближи, докато Кабрило слизаше от хеликоп­тера. Не си губи времето с излишни любезности.

— Мърф се обади от „Акбар“.

— Разкрили ли са го? – попита Кабрило разтрево­жено.

— He – отвърна Ханли, докато придружаваше шефа си към вратата, която водеше към вътрешността на „Орегон“, – чул някакви шумове и се освободил. Изчакал известно време, за да се увери, че е безопасно, излязъл от каютата, където бил затворен, и започнал да претърсва кораба. Празен бил, Ал-Халифа и екипажът му били изчезнали без следа, затова рискувал и се обадил.

Мъжете бяха слезли от задната палуба и се спускаха надолу покрай перилата към командната зала.

— Взел ли е метеорита? – поинтересува се Кабрило.

— Нямало го – отговори Ханли, като отвори вратата на командната зала. – Получаваме проследяващи сигнали от следящите устройства, с които си го посипал, но са накъсани.

Мъжете влязоха в командната зала.

— Откъде идват сигналите? – попита Кабрило.

Ханли посочи монитора.

— Ето – рече той, – следата водеше на север, но сега се отправя на изток в морето над Исландия.

— Сменил е корабите – заключи Кабрило, – но защо?

— Това е въпросът – съгласи се Ханли.

— Колко далече сме от „Акбар“?

Без да отговори, Стоун вкара няколко команди в компютъра и на монитора върху стената се появи изображение. Видеокамерата, осветена от прожектори на носа на „Орегон“, снимаше.

„Акбар“ беше точно отпред.

„Фри Ентърпрайз“ се движеше с пълен ход през бурното море.

— Спри на Фарьорските острови – нареди мъжки глас по обезопасената линия. – Имам човек на местното летище, който ще вземе пратката.

— Накъде да се отправим след това? – попита капитанът.

— Кале – отвърна мъжът, – останалите от екипа са там.

— Много добре, сър – рече капитанът.

Мъжът додаде:

— Само още нещо.

— Да, сър.

— Обясни на екипажа, че всеки ще получи по петдесет хиляди долара бонус, и се погрижи да научат, че семейс­твото на Хюс ще бъде щедро компенсирано за загубата,

— Ще го направя, сър – отвърна капитанът.

Мъжът прекъсна връзката и се пресегна към пап­ката на бюрото си. Извади документи за продажбата на британската текстилна компания, както и разрешението за плащането. Подписа и двете, после ги пус­на по факса и изчака потвърждение, че са получени.

Щом дойде, се изправи.

Първата част от плана му беше осъществена. Ско­ро щеше да дойде време за разплата.

Докато факсът пътуваше по телефонната линия към Англия, товарният кораб „Лариса“ заобикаля­ше Кабо де Финистере. Капитанът пое курс към Брест – пристанището във Франция, което водеше към Ламанша. Нощният въздух беше прохладен и небето над главите им бе покрито с милиарди звезди.

Видя как една комета проблесна в мрака.

Кимна доволно, запали цигара, отпи глътка от сре­бърната манерка с узо и се почеса по ръката. Потече тънка струйка кръв и той я попи с един парцал.

Още два дни и са в Лондон, после щеше да иде да прегледат обрива.

С помощта на компютърно контролирани хидрав­лични крикове Ханли изравни „Орегон“ успоредно с борда на „Акбар“. Кабрило пръв се прехвърли, пос­ледван от Сенг, Джоунс, Мидоус и Линда Рос. Мърфи ги чакаше на палубата. Парченца от гумената маска още се виждаха покрай косата му. Щом Кабрило стъпи на борда, той махна към отворената врата.

— Кажи ми какво чу и какво стана след това – нареди Кабрило, след като го последва към големия салон.

Мърфи разказа за тихото пукане и как един маскиран влязъл в каютата му.

— Всичко свърши за пет минути – добави той, докато останалите влизаха един по един в салона. – Изчаках още десет минути, преди да изляза.

— Претърсете навсякъде – заповяда Кабрило. – Искам някакъв отговор.

Отрядът се раздели и се разпръсна из яхтата. В каютите имаше нахвърляни пушки и пистолети, а също дрехи, лични вещи и куфари. Някои легла бяха разхвърляни, други – покрити отгоре. Във всяка каюта имаше по един Коран, а обувките още седяха до леглата на пода.

Сякаш HЛO се беше спуснало и беше отвлякло хората в космоса.

На борда на „Орегон“ Ханли се увери, че криковете са поставени правилно, след което се обърна към

Стоун.

— Поеми командването – нареди той. – Аз отивам от другата страна.

Стоун се премести на мястото на Ханли и взе да наглася камерите по борда, така че да вижда какво става.

Ханли се прехвърли на „Акбар“ и се запъти към големия салон. Мидоус размахваше гайгеров брояч около дългата маса за хранене.

— Била е тук – рече той, докато Ханли прекосяваше помещението.

Нагоре по коридора Рос държеше флакон със синя течност. Напръска стените и нахлузи чифт очила, докато Ханли се провираше зад нея. Той я отмина и продължи надолу към стълбите.

— Ако са го преместили на друг кораб – казваше Кабрило на Мърфи, тъкмо когато Ханли отвори вратата към каютата, – защо не са си взели личните вещи.

— Може да не са искали да носят със себе си нищо, което може да се свърже с яхтата – предположи Ханли.

— Няма голяма логика – възрази Кабрило. – Полагат толкова усилия да отвлекат човека, когото смятат за емира на Катар, после го зарязват заедно с яхта за милиони сам посред морето?

— Вероятно планират да се върнат – допусна Мърфи.

В същия миг Сенг подаде глава в каютата.

— Господин председател, Рос иска да ви покаже не­що – съобщи той.

Четиримата мъже тръгнаха един след друг по ко­ридора към мястото, където се намираше Рос. Върху стените имаше участъци, очертани с пяна. Местата зад очертанията бяха оцветени в синьо. Рос свали очилата и мълчаливо ги подаде на Кабрило.

Той си ги сложи и огледа участъците. Флуоресцент­ният блясък на пръските кръв беше като от картина на Джаксън Полак. Свали очилата и ги връчи на Ханли.

— Опитали са се да почистят – рече Рос, – но са го направили мърляшки и набързо.

В този момент гласът на Стоун прозвуча от ради­оприемника, закачен върху колана на Кабрило.

— Господин Кабрило, господин Ханли – обади се той, – трябва да видите нещо.

Двамата мъже се спуснаха по коридора и излязоха през големия салон, после продължиха към задната палуба и се прехвърлиха на „Орегон“. Бързо се отп­равиха към командната зала.

Кабрило отвори вратата. Стоун посочи към мони­тора на стената.

— Помислих, че е умряло малко китче – рече той, – докато не се преобърна и не видях лицето.

Тогава на повърхността изплува още едно тяло.

— Накарай Райс и Касим да ги извадят – нареди Каб­рило на Ханли. – Връщам се обратно на „Акбар“.

Кабрило напусна командната зала и се прехвърли през борда. Сенг беше в голямата кабина.

— Мидоус смята, че предметът е бил само тук – док­ладва Сенг. – Претърси и останалата част на кораба, но никъде другаде няма радиация.

Кабрило кимна.

— Рос откри кръв в кабината на щурмана, както и в каютите, голямата кабина и коридорите. Капитанът е бил на вахта, сложил е пазачи, а останалите са спели. Поне така предполагам.

Кабрило кимна отново.

— Който ги е ударил, шефе – обади се Сенг, – го е направил здраво и бързо.

— Отивам в кабината на щурвала – рече Кабрило и се отдалечи.

Влезе вътре и провери корабния дневник. Послед­ните данни бяха отпреди два часа и не показваха ни­що необичайно. Които и да бяха посетителите, бяха дошли неочаквано.

Той излезе от кабината на щурвала, и тъкмо се спускаше надолу по коридора, когато го извикаха по радиото.

— Господин Кабрило – чу се гласът на Хъксли, – вед­нага елате в лечебницата.

Кабрило отново прекоси „Акбар“ и се прехвърли на „Орегон“.

Райс и Касим бяха на борда с канджи в ръце. Бута­ха тялото към спуснатата мрежа, която висеше от въ­же, завързано за крана. Кабрило тръгна по коридора към лечебницата и отвори вратата.

Акерман лежеше върху кушетката за прегледи, покрит с електрически одеяла.

— Мъчи се да говори – съобщи Хъксли. – Записах всичко, допреди няколко минути издаваше само неч­леноразделни звуци, но после…

— После какво? – попита Кабрило й се втренчи в Акерман, чиито очи започнаха да се въртят. Едното се отвори съвсем леко.

— Започна да говори за Призрака – додаде тя, – не призрак изобщо, а Призрака, сякаш е някакъв прякор.

Тогава Акерман отново проговоря.

— Не трябваше да се доверявам на Призрака – промълви той с глас, който отслабваше с всяка изречена дума. – Той купи и плати на уни… вер… ситета.

Акерман започна да се гърчи. Тялото му се разтресе като на куче, което се отърсва от водата.

— Мамо – прошепна той.

И умря.

Колкото и Хъксли да се опитваше да го съживи с дефибрилатора, сърцето му не заби отново. Малко след полунощ тя обяви окончателно, че е мъртъв. Кабрило се протегна и затвори очите на Акерман, пос­ле го покри с едно одеяло.

— Направи всичко, което можеше – каза на Хъкс­ли.

После излезе от лечебницата и мина по коридора на „Орегон“.

Думите на Акерман още отекваха в главата му.

Отиде при кърмата и откри Ханли да стои надве­сен над три трупа. В ръката си държеше компютър – на разпечатка с размер десет на тринайсет.

— Пуснах снимката на компютъра, за да премахне изкривяването на лицето заради подуването – рече той, щом Кабрило се приближи до него.

Кабрило взе снимката, наведе се над едното тяло и я приближи до лицето. Погледна първо трупа, после изображението.

— Ал-Халифа – бавно рече той.

— Сигурно са му вързали нещо тежко и са го хвър­лили през борда – разсъждаваше Ханли. – Убийци­те обаче не са знаели, че на дъното на океана по те­зи места е пълно с геотермални извори. Горещата вода кара телата бързо да се подуват и да преодоля­ват тежестта. Ако не беше така, никога нямаше да ги открием.

— Разбра ли кои са останалите? – попита Кабрило.

— Още не съм открил нищо – отвърна Ханли, – ос­вен че изплуват нови, докато говорим. Вероятно вой­ници на Халифа.

— Не войници – рече Кабрило, – луди.

— Сегавъпросът е… – поде Ханли.

— Кой е още по-луд – прекъсна го Кабрило, – за да краде от луди.

≈ 22 ≈

Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си и тупкаше с червена гумена топка по дървена поставка. Телефонната слушалка беше долепена до ухото му. Беше едва осем сутринта, но той беше на работа още отпреди два часа.

— Оставих двама от механиците си на борда – гово­реше Кабрило. – Яхтата е наша, защото я спасихме.

— Добра награда – съгласи се Овърхолт.

— Сигурен съм, че все ще ни свърши работа – доба­ви Кабрило.

— Какво е настоящото ви местоположение? – поин­тересува се Овърхолт.

Намираме се северно от Исландия и се насочваме на изток. Опитваме се да проследим бръмбарите вър­ху метеорита. Който е убил Ал-Халифа и е откраднал сферата, трябва да се е качил на друг кораб.

— Сигурен ли си, че тялото, което сте открили, е на Ал-Халифа? – усъмни се Овърхолт.

— Пращаме ти по факса пръстови отпечатъци и цифрови снимки на трупа – каза Кабрило, – така че хората ти да го разпознаят със сигурност. Но съм де­ветдесет и девет процента убеден.

— След като ме събуди рано тази сутрин, наредих на част от хората си да се опитат да открият самолич­ността на пътника на еурокоптера. Нищо не намерих­ме. Пращам екип в Гренландия да прибере телата, тогава, надявам се, ще узнаем повече.

— Съжалявам за среднощното обаждане, но реших, че трябва да научиш новините колкото се може по-скоро.

— Няма проблем, вероятно съм спал повече от теб.

— Успях да открадна няколко часа, след като оста­вихме „Акбар“ – призна Кабрило.

— Какво ти е предчувствието, стари друже? – попи­та Овърхолт. – Щом Ал-Халифа е мъртъв, значи зап­лахата за мръсна бомба отслабва. Метеоритът е радиоактивен, но без катализатор опасността е много по-малка.

— Така е – бавно отговори Кабрило, – но липсваща­та украинска ядрена бомба все пак е отишла някъде и не знаем дали собствените хора на Ал-Халифа не са го убили и дали няма да се опитат да изпълнят сами мисията.

— Това би обяснило доста неща – съгласи се Овър­холт. – Като например как убийците са имали толко­ва лесен достъп до „Акбар“.

— Ако не са били някои от хората на Ал-Халифа, тогава значи е друга група, с която да се борим. Ако е така, трябва да сме нащрек. Хората, нападнали „Акбар“, са били много добре обучени и смъртоносни ка­то пепелянки.

— Друга терористична група?

— Съмнявам се – възрази Кабрило. – Нямаше следи операцията да е извършена от религиозни фанатици. По-скоро беше военна. Без емоция, без суетене – хирургично точно и безгрешно отстраняване на врага.

— Ще разровя наоколо – обеща Овърхолт – и ще видя какво мога да намеря.

— Ще ти бъда задължен.

— Хубаво е, че си успял да сложиш бръмбари на ме­теорита – додаде Овърхолт.

— Единственият коз в ръцете ни – изтъкна Кабрило.

— Нещо друго?

— Точно преди да умре, археологът започна да го­вори за Призрака – рече Кабрило, – сякаш е човек, а не безтелесно привидение.

— Ще се заема и с това.

— Започна да се превръща в епизод от „Скуби-Ду“ – засмя се Кабрило. – Открий кой е Призрака и ще раз­решим престъплението.

— Не си спомням епизод на „Скуби-Ду“, в който да се говори за ядрено оръжие – засмя се и Овърхолт.

— Нови серии за двайсет и първи век – отбеляза Кабрило, преди да прекъсне линията. – днес светът много по-опасен.

„Фри Ентърпрайз“ пореше леденостудените води на океана, следвайки курс към Фарьорските острови.

Екипажът се беше успокоил – след като доставеха метеорита щяха да си починат малко. Щом откриеха кораби в Кале, просто щяха да чакат обаждане, ако се наложи. На борда цареше весело настроение.

Нямаха изобщо представа, че морска хрътка, мас­кирана като стар товарен кораб е по петите им.

Нито пък знаеха, че скоро срещу тях ще се изправят Корпорацията и цялата мощ на американското правителство. Бяха блажени в невежеството си.

— Важно е – обясни Ти Ди Дуайър на секретарката.

— Колко важно? – попита тя. – Приготвя се за сре­ща в Белия дом.

— Много важно – подчерта Дуайър.

Жената кимна и позвъни на Овърхолт.

— Тук е Томас Дуайър от „Теоретични приложе­ния“. Твърди, че трябва незабавно да ви види.

— Пусни го – нареди Овърхолт.

Секретарката стана, отиде до вратата на кабинета и я отвори. Овърхолт седеше зад бюрото си. Затвори една папка, завъртя се на стола и я пъхна в отвора на сейфа зад бюрото.

— Добре – подкани той, – влизай вече.

Дуайър се промуши покрай секретарката и тя зат­вори вратата зад гърба му.

— Казвам се Ти Ди Дуайър – представи се той, – аз съм ученият, на който възложиха анализа на метеорита

Овърхолт заобиколи бюрото и се здрависа с посетителя. После махна към два стола в ъгъла за сядане. Щом се настаниха попита:

— Какво откри?

Нямаше и пет минути, откакто Ти Ди беше започнал доклада си, когато Овърхолт го прекъсна.

Запъти се към бюрото си и се обади по интеркома.

— Джули, господин Дуайър ще трябва да ме прид­ружи на срещата в Белия дом. Погрижи се.

— Бихте ли го попитали за нивото му на секретност, сър? – помоли Джули.

— Едно А-критично – отвърна Дуайър.

— Значи можем да минем отпред – рече Овърхолт на Джули, – както беше запланувано.

— Ще се обадя, сър.

Овърхолт се върна обратно и седна на стола си.

— Когато дойде нашият ред, искам да съобщите за откритията си, без да преувеличавате. Просто изло­жете всички факти, които знаете. Ако ви попитат за мнение – а най-вероятно ще го направят, – дайте го, но изтъкнете, че то е ваше.

— Да, сър – съгласи се Дуайър.

— Добре – рече Овърхолт. – Сега, само между нас да си остане, представете всичко останало, несериозни­те теории и така нататък.

— Същността на теорията е следната: Има вероят­ност, ако молекулната структура на метеорита се на­руши, да бъде изпуснат вирус, който да докара ужас­ни последици.

— Най-лошият случай?

— Край на органичния живот на Земята.

— Добре – въздъхна Овърхолт, – спокойно мога да кажа, че ми развалихте сутринта.

В командната зала на „Орегон“ Ерик Стоун вни­мателно наблюдаваше монитора. Засечеше ли ме­теорита, той сякаш се преместваше. Като използва всички различни местоположения, Стоун се опита да ги векторизира в една точка. Зададе още някол­ко команди върху компютърната клавиатура и пог­ледна към друг екран. Стоун използваше наето от Корпорацията пространство върху търговски са­телит.

Изображението изпълни монитора, но морето беше скрито от гъста облачна покривка.

— Шефе – обърна се той към Кабрило, – трябва ни снимка от КН-30. Облаците са много гъсти.

КН-30 беше последният свръхсекретен сателит на Министерство на отбраната. Можеше да наднича през облаците, дори и в самата вода. Стоун така и не успя да проникне в системата, въпреки многократ­ните си опити.

— Ще помоля Овърхолт следващия път, когато се чуем – отвърна Кабрило. – Може той да успее да убе­ди Националната разузнавателна служба да му даде време. Добра работа, Стоун.

Ханли гледаше втренчено картата със следите на друг монитор. „Орегон“ летеше през вълните, но дру­гият плавателен съд имаше голяма преднина.

— Можем да ги хванем преди Шотландия, ако запа­зят сегашната си скорост.

Кабрило погледна монитора.

— Според мен са поели курс към Фарьорските острови.

— В такъв случай – рече Ханли – ще стигнат до пристанището, преди да успеем да ги хванем.

Кабрило кимна и се замисли.

— Какво е местоположението на самолетите ни? Ханли отвори карта на света върху екрана.

— Вашингтон, Дубай, Кейптаун, Париж.

— Кой самолет е в Париж?

— „Челинджър “ 604 – отвърна Ханли.

— Насочи го към Абърдийн, Шотландия – нареди Кабрило. – Пистата на летището на Фарьорските ос­трови не е достатъчно дълга, за да го поеме, Абър­дийн е другият най-близък град. Накарай да го заре­дят с гориво и да бъде в готовност, ако ни дотрябва.

Ханли кимна и отиде до един от компютрите, за да вкара заповедите. Вратата към командната зала се от­вори и вътре влезе Майкъл Холпърт. Държеше кафяв хартиен плик в ръцете си. Запъти се към кафе-маши­ната, наля си една чаша и се приближи до Кабрило.

— Господин председател – рече той изтощено, – пре­рових цялата база данни. Няма терорист, нито други престъпни елементи с прозвището Призрака.

— Откри ли нещо?

— Един холивудски актьор, който се представя за поддръжник на тъмната страна, един писател на кни­ги за вампири и един индустриалец, плюс 4382 раз­лични имейла.

— Актьорът и писателят определено са аут – отсъ­ди Кабрило. – Всички, които познавам, са прекалено глупави да организират дори един обяд, камо ли ата­ка на терористичен кораб. Кой е индустриалецът?

— Някой си Халифакс Хикман – прочете от папка­та Холпърт, – супербогаташ от типа на Хауърд Хюс, с широк спектър от бизнес интереси.

— Намери ми всичко, което можеш, за него – запо­вяда Кабрило. – Искам да знам всичко – от цвета на бельото му нататък.

— Разбрано – потвърди Холпърт и отново излезе от командната зала.

Щяха да минат дванайсет часа, преди Холпърт да напусне кабинета си.

И когато го направеше, Корпорацията щеше да знае много повече, отколкото знаеше сега.

Ако Ти Ди Дуайър кажеше, че не се притеснява, щеше да излъже.

Групата, която се беше събрала около заседателна­та маса, се състоеше от носители на синя панделка в националната надпревара на силите. Голяма част от тях се появяваха всяка вечер по новините и повечето бяха известни на всеки, който не живееше в пещера.

Събралите се люде бяха правителствени служите­ли, държавният секретар, президентът и съветници­те му, неколцина четиризвездни генерали и шефове на разузнаването. Когато дойде ред на Овърхолт да говори, той направи кратък обзор на положението, след което представи Дуайър и го остави да отговаря на въпросите.

Първият въпрос дойде от най-големия играч.

— Вероятността някога потвърждавана ли е лабораторно? – попита президентът.

— Смята се, че изотопи на хелия са били открити във фулерени, намерени в отломки от метеоритния кратер в Северна Аризона, както и под водата на подобно място близо до Канкун, Мексико. Проучвания обаче са провеждани от университетски лаборатории и резултатите не са съвсем убедителни.

— Значи всичко това е теория – рече държавният секретар, – не твърда наука.

— Господин секретар – изтъкна Дуайър, – цялата тази област е още нова. В нея се работи от 1996-а, ко­гато тримата мъже, откривателите на фулерените, бяха наградени с Нобелова награда. Оттогава, пора­ди ограниченото финансиране, тази сфера се развива основно от корпорации с цел търговско приложение.

— Има ли начин да се потвърди експериментално тази теория? – продължи държавният секретар.

— Можем да се сдобием с останки и да пробием ато­мите в контролирана среда – обясни Дуайър, – но ня­ма гаранция, че ще намерим мостра с непокътнат ви­рус вътре. В някои части може да го има, в други не.

— Господин Овърхолт, защо сте пратили наемници в Гренландия, а не някои от собствените ни агенти? – обади се президентът.

— Първо – отвърна Овърхолт, – тогава смятах, че си имаме работа със сравнително безвреден предмет, а и нямаше откъде да знам, че от „Ешелон“ изтича инфор­мация. Сведенията за увеличаващата се заплаха по­лучих днес от господин Дуайър. Второ, възнамерявах­ме да конфискуваме предмета и исках да предпазя ад­министрацията ви от негативни последствия.

— Разбирам – кимна президентът. – Кого наехме да свърши работата?

— Корпорацията – отговори Овърхолт.

— Те се погрижиха за завръщането на Далай Лама в Тибет, нали?

— Да, сър.

— Мислех, че вече са се пенсионирали – подхвърли шеговито президентът. – Улучиха финансовата де­сетка с тази операция. Както и да е, не се съмнявам във възможностите им – и аз на ваше място бих пос­тъпил по същия начин.

— Благодаря ви, сър.

След това думата взе командващият военновъз­душните сили.

— Значи положението е, че имаме изпусната сфера от иридий едновременно с липсващо украинско ядре­но оръжие. Ако едното отиде при другото, ще възник­не страхотен проблем.

Президентът кимна. Това беше положението с две думи. Той помълча замислено.

— Ето какво искам да се направи – каза най-накрая. – Господин Дуайър трябва да намери от тези извън­земни фулерени и да започне с експериментите. Тряб­ва да сме наясно дали може да бъде освободен извън­земен вирус. Второ, военните и разузнаването тряб­ва да обединят усилията си и да открият метеорита. Трето, господин Овърхолт да продължи да работи с Корпорацията – те са поели от началото, така че не искам да ги изключвам. Ще отпусна цялото финан­сиране, необходимо, за да им се плати. Четвърто, ис­кам да запазим всичко в тайна – ако прочета нещо за това утре в „Ню Йорк Таймс“, човекът, от когото е изтекла информацията, ще бъде уволнен. Последно, и то е очевидно: трябва колкото се може по-бързо да намерим и украинската атомна бомба, и метеорита, за да не започваме новата година с криза. – Направи пауза и хвърли поглед около масата. – Добре, всички знаете какво трябва да правите. Хващайте се на ра­бота и да приключваме с това.

Залата започна да се изпразва, но президентът нап­рави знак на Овърхолт и Дуайър да останат. Гвардеецът изведе всички, след което затвори вратата и ос­тана на пост отвън.

— Ти Ди, нали?

— Да, сър – отвърна Дуайър.

— Кажи ми лошата новина.

Дуайър погледна към Овърхолт, който кимна.

— Ако има вирус в молекулите, от които е съставен метеоритът – промълви Дуайър. – ядреният взрив може да е най-малкият ни проблем.

— Свържи ме с Кабрило по телефона – нареди пре­зидентът на Овърхолт.

≈ 23 ≈

Заседателната зала на борда на „Орегон“ беше пълна.

— На триста и петдесет мили в откри­то море можем да изпратим хеликоптера – заяви Каб­рило. – Ако летим със сто и петдесет километра в час срещу насрещния вятър, ще успеем да пристигнем на Фарьорските острови по едно и също време с тайнствения ни кораб.

— Проблемът е – обади се Ханли, – че не можете да го нападнете само двамата с Адамс. Би било самоу­бийство.

— Това са гадни копелета – добави Сенг.

Точно в този момент вратата на заседателната за­ла се отвори и Гюнтер Райнхолд, поостарелият ин­женер, специалист по двигатели с вътрешно горене, подаде глава.

— Господин председател – каза той, – търсят ви спешно по телефона.

Кабрило кимна, стана от мястото си начело на ма­сата и последва Райнхолд по коридора.

— Кой се обажда? – попита той.

— Президентът, сър – отвърна Райнхолд и поведе Кабрило към командната зала.

Кабрило не каза нищо – нямаше и какво да каже. Щом стигна до командната зала, отвори вратата, запъ­ти се към обезопасения телефон и вдигна слушалката.

— Хуан Кабрило слуша.

— Моля изчакайте обаждането на президента на Съ­единените американски щати – каза телефонистката.

След една или две секунди се обади носов глас.

— Добър ден, господин Кабрило!

— Добър ден, сър! – поздрави Кабрило.

— Господин Овърхолт е тук при мен, вече ме осведо­ми накратко. Ще ми кажете ли какво е положението в момента?

Кабрило набързо изясни ситуацията.

— Мога да изпратя самолети в Англия и да поразя кораба с ракета „Харпун“ – заяви президентът, кога­то Кабрило приключи, – но ядрената бомба пак си ос­тава, нали така?

— Да, сър – съгласи се Кабрило.

— Не можем да приземим транспортни военни са­молети на летището на Фарьорските острови – про­дължи президентът. – Проверих, летището е много малко. Това означава, че единственият ни шанс е да изпратим отряд с хеликоптер, по мое мнение ще ни трябват шест часа, за да подготвим и изпратим хора.

— Ние преценихме, че са ни необходими три и полови­на до четири часа максимум, сър – отвърна Кабрило.

— Проверих флота – добави президентът. – Нямат съдове в района.

— Господин президент – рече Кабрило, – имаме прос­ледяващо устройство върху метеорита. Докато не бъде съчетан с ядреното устройство, опасността е малка. Ако ни дадете разрешение, смятаме, че можем да просле­дим метеорита до мястото, където трябва да бъде съе­динен с ядрената ракета, и да вземем и двете заедно.

— Това е рискована стратегия – изтъкна президен­тът.

После повика Овърхолт.

— Хуан – обади се Овърхолт, – какви са шансовете екипът ти да може да изпълни задачата?

— Добри – бързо отговори Кабрило, – но има едно неизвестно.

— Какво е то? – поинтересува се президентът.

— Не знаем със сигурност срещу кого сме изправени, хората, у които е метеоритът, са фракция от групировката „Хамади“, мисля, че ще се справим с тях.

Президентът помълча, преди да заговори отново,

— Добре – каза той най-накрая, – смятам да продължим според плана.

— Много добре, сър – отговори Кабрило.

— Сега обаче – продължи президентът – открихме съвсем отделен проблем, що се отнася до метеорита. До мен е учен, който ще обясни по-подробно.

През следващите няколко минути Дуайър представи теорията си.

Кабрило усети как студени тръпки го побиват по гърба. Армагедон беше на една ръка разстояние.

— Това повишава залога, господин президент – каза Кабрило, – но отсрещната страна сигурно не подозира за вероятността от разпространението на вирус. А и ние току-що научихме за това. Иначе се обричат сами на гибел. Единственият разумен сценарий е използването на метеорита за производството на мръсна бомба.

— Съвсем вярно – съгласи се президентът, – но ние сме принудени да измислим сценарий, в който молекулите биват пробити. Трябва да счупят метеорита по някакъв начин, за да стане. Въпреки това заплахата съществува – и последиците могат да са страшни и завинаги.

— Ако Корпорацията беше наета да извърши тази операция – попита Овърхолт, – какво щяхте да предприемете?

— Имаш предвид, ако съществува зъл двойник на Корпорацията и иска да убие колкото се може повече хора? – иронизира го Кабрило. – Ще иска радиоактивността на иридия да засегне колкото се може по-голяма част от населението.

— Значи ще се нуждае от система, която да я разпространи? – предположи президентът.

— Точно така, господин президент – потвърди Кабрило.

— Значи ако накараме британците да затворят въздушното си пространство, заплахата от разпространение по въздушен път ще бъде елиминирана – отбеляза президентът. – И остава да се оправим само с бом­бата.

— Ще е необходима засилена охрана на подземните гари и обществените места – добави Кабрило, – в слу­чай че планът им е да посипят радиоактивен прах на обществено място. Може някак да са разглобили яд­рената ракета и да са смлели сърцевината й. Вероят­но възнамеряват да я смесят с иридия във вид на прах, за да отровят населението.

— Тогава британците ще трябва да следят и пощен­ския си апарат също така – додаде президентът. – Не­що друго?

Четиримата мъже мълчаха, докато мислеха.

— Да се молим, че ще успеете да вземете метеорита и бомбата едновременно – рече президентът – и ще защитите Англия от гибел. Другите варианти се пре­калено ужасяващи и няма да ги мислим.

Разговорът приключи и Кабрило се запъти обрат­но към заседателната зала.

Нямаше откъде да знае обаче, че Великобритания беше мишената на едната операция, а друга мишена се намираше три часови зони по на изток.

Кабрило отвори вратата и влезе в заседателната зала.

— Току-що разговарях с президента по телефона – съобщи той, докато се отправяше към председателс­кото място. – Имаме пълната подкрепа на Съедине­ните щати зад гърба си.

Групата изчака Кабрило да продължи.

— Има още нещо – заговори той. – Един учен от ЦРУ изложи теория, че може да има следи от газове от далечния космос в молекулите на метеорита. Тези газо­ве може да съдържат в себе си вирус или патоген, койтода се окаже смъртоносен. Независимо от всичко, като се сдобием с метеорита, той трябва да остане непокътнат.

Джулия Хъксли взе думата. Като военен лекар, та беше натоварена да се грижи за безопасността на екипажа.

— Ами излагането на външната част на метеорита? – попита тя. – Ти беше съвсем близо до сферата.

— Ученият каза, че ако вирусът бил отвън, той щял да изгори при навлизането в атмосферата. Пробле­мът може да възникне, ако метеоритът бъде пробит. Ако молекулите са се подредили по определен начин, може да са оставили джобове, по-големи от самите тях, в които да има газове.

— Колко големи може да са тези джобове? – попита Хъксли.

— Това е само теория – каза Кабрило, – но метеори­тът може да представлява куха сфера, точно като шоколадово великденско яйце. Или вътре може да има натрупан газ, както се получава при образувани­те по естествен път друзи, където има кристални кухини с различни размери. Никой не знае, докато не бъде намерен и изследван.

— Някаква представа какъв може да бъде вирусът? – продължи с въпросите Хъксли. – Може да успея да приготвя серум.

— Никаква – предпазливо отвърна Кабрило, – но ако е от космоса и бъде изпуснат на Земята, няма да е на добро.

Залата беше толкова тиха, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Кабрило погледна към Ханли.

— Адамс е почти готов за тръгване – докладва Хан­ли – и нашият „Челинджър“ 604 скоро ще пристигне в Абърдийн.

— Къде е Труит?

Ричард Труит-Дик беше вицепрезидент на Корпо­рацията и отговаряше за операциите.

— На борда на самолета на емира е – отвърна Хан­ли. – Върна емира безпроблемно в Катар. Наредих на нашия „Гълфстрийм“ в Дубай да отлети за Катар и да го прибере. Вече сигурно са тръгнали и вероятно са някъде над Африка.

— Прати го в Лондон – нареди Кабрило. – Дръж го заедно с гълфстрийма в готовност.

Ханли кимна.

— Искам да продължите с планирането на атаката срещу нашия мистериозен кораб – рече Кабрило. – Ако всичко мине според плана, можем да приключим с тази задача през следващите дванайсет часа. Както обикновено, Ханли поема командването, докато мен ме няма.

Всички от екипажа кимнаха и се върнаха към задачите си, а Кабрило напусна залата и се отправи на­долу по коридора към офиса на Холпърт. Почука на вратата.

— Влез – рече Холпърт.

Кабрило отвори вратата и влезе.

— Какво откри?

— Продължавам да търся – отвърна Холпърт. – Проверявам различните корпорации, които управля­ва в момента.

— Разбери всичко за личния му живот и му направи психопрофил.

— Ще го направя, сър – заяви Холпърт, – но засега този човек изглежда като чистокръвен американец. Има пропуск за Министерство на отбраната, прия­тел е с няколко сенатори, веднъж дори е бил канен в ранчото на президента.

— И президентът на Северна Корея е ходил там – отбеляза Кабрило.

— Прав сте – съгласи се Холпърт, – но бъдете сигурен, че ако този човек има една лоша гънка, ще я открия.

— Напускам кораба. Докладвай на Ханли.

— Да, сър.

Кабрило се спусна надолу по коридора и после се качи нагоре по стълбите към площадката за излитане.

Джордж Адамс седеше на пилотското кресло на робинсъна, беше облечен в чист пилотски гащеризон, цвят каки. Още не беше запалил двигателя и кабина­та беше студена. Разтърка ръкавиците си и дописа пътния лист, закачен на подложката.

Натисна прекъсвача на акумулатора, за да провери какво е положението, и вдигна поглед тъкмо когато Кабрило се приближи и отвори вратата откъм страната на пасажера. Кабрило взе торбата с оръжията, резервните дрехи и електрониката, а също и продоволствията и ги сложи отзад. Щом ги прибра на сигурно място, погледна Адамс.

— Имаш ли нужда да ти помогна нещо, Джордж? – попита той.

— Не, шефе – ухили се Адамс, – всичко е готово. Имам прогнозата за времето, план на полета и основните точки от маршрута са вкарани в джипиеса. Качиш ли се и сложиш ли колана, шоуто може да започне.

През всичките години, в които Адамс беше работил за Корпорацията, Кабрило така и не престана да се удивлява на работоспособността на пилота на хеликоптери. Адамс никога не се оплакваше и никога не се вълнуваше.

— Това е, с което разполагаме засега, господин министър-председател – рече президентът.

— Ще вдигна степента на тревога – отвърна премиерът – и ще пусна заглавна статия в пресата, че е заради изпусната предполагаема доставка на рицин. Така терористите ще могат да продължат според плана си.

— Да се надяваме, че скоро ще се справим с всичко това – подхвърли президентът.

— Ще предупредя МИ-5 и МИ-6 да координират усилията си с вашите хора. Но щом метеоритът стигне на британска земя, ще трябва ние да поемем.

— Разбирам – кимна президентът.

— На добър час тогава – пожела министър-председателят.

— И на вас!

Труит погледна през страничния прозорец на гълфстрийма, който се носеше в небето с над седемстотин и петдесет километра в час. Ниско долу брегът на Испания проблясваше под слънчевите лъчи. Стана от мястото си, мина напред и почука на вратата на пилота.

— Влез – каза Чък Гъндърсън-Маляка.

Труит отвори вратата. Гъндърсън пилотираше, а Трейси Пилстън седеше на креслото на втория пилот.

— Как вървят нещата тук? – попита той.

— Ето го резултата – отвърна Пилстън: – Маляка изяде един сандвич с пуйка, цяло пакетче „М&М“ и половин кутийка пушени бадеми. Ще си пазя ръцете от устата му, ако съм на твое място.

— От две неща огладнявам – обади се Гъндърсън. – Летенето е едно от тях, другото го знаете кое е.

— Ловенето на сьомга? – предположи Труит.

— И това – съгласи се Гъндърсън.

— Каране на мотор? – подсказа Пилстън.

— И това – потвърди Гъндърсън.

— Вероятно е по-лесно да се каже от кое не огладняваш – вметна Труит.

— Спането – отвърна Гъндърсън, отпусна се и се престори на заспал.

— От какво се нуждаете, господин Труит? – попита Пилстън, докато Гъндърсън продължаваше да се пра­ви на заспал. Гълфстриймът летеше без пилот.

— Питах се само къде ще кацнем: на „Гатуик“ или на „Хийтроу“.

— Последните заповеди са „Хийтроу“ – отвърна Пилстън.

— Благодаря – кимна Труит и се обърна да си ходи.

— Ще ми направите ли една услуга? – попита Пилс­тън.

— Разбира се – рече Труит и се завъртя.

— Наредете на Маляка да ми даде да карам, все той дърпа лостовете.

Устата на Гъндърсън едва-едва се отвори:

— На автопилот е.

— Играйте умната, деца – размаха шеговито пръст Труит и се отдалечи.

— Ще ти дам един сникърс, ако ми дадеш да карам – предложи Пилстън.

— Боже, жено – възкликна Гъндърсън, – защо не каза?

≈ 24 ≈

Вятър, примесен със ситен прах, духаше от изток на запад и покриваше с прахоляк всичко по пътя си. Прахолякът за Саудитска Арабия беше толкова присъщ, колкото приливите за океана. Ниските температури като днешните обаче бяха толкова редки, колкото пържоли на хиндуистка сватба.

Сауд ал-Шейх се загледа в ширналия се пред него огромен стадион в Мока.

Саудитска Арабия беше благословена с огромни запаси от нефт, хубави болници и училища и све­щеното за исляма място Мека. Желателно беше вярващите мюсюлмани да ходят на поклонение в Мека, така нарочения хадж, поне веднъж в живота си, за да засвидетелстват вярата си. Всяка година хиляди вярващи се събираха обикновено в начало­то на януари, като повечето от тях отиваха и до близ­ката Медина, където беше погребан пророкът Мо­хамед.

Напливът на толкова много поклонници за толко­ва кратък отрязък от време беше логистичен кошмар. Настаняването, храненето, грижата за болните и пос­традалите и осигуряването на безопасността на ма­сите беше едновременно затормозяващо и скъпо.

Саудитска Арабия поемаше разходите на чужден­ците поклонници, както и публичната критика, ако нещо се объркаше.

Сега, когато американските и британските сили бя­ха окупирали едновременно Ирак и Афганистан, на­дигащата се омраза към Запада, която завладяваше региона, беше като буре с барут, готово всеки миг да избухне. Тази година сигурността в Мека трябваше да бъде желязна и непоклатима. Фундаменталистите искаха Западът да бъде смазан и заличен от лицето на земята като напаст.

Омразата се отразяваше огледално от западния свят, който след 11 септември и многобройните теро­ристични заплахи и атаки беше загубил търпимост­та си към фундаменталистките послания. Ако пос­ледваше нова атака, организирана от саудитци, по­вечето граждани на Съединените щати щяха да одоб­рят окупирането на богатата на нефт страна. Разгра­ничението в западния свят бе станало по-ясно напос­ледък. Имаше два вида хора на света – приятели и врагове. Приятелите се възнаграждаваха – врагове­те трябваше да се унищожат.

Насред цялото това напрежение, омраза, насилие и гняв всичко трябваше да е наред за безопасния и успе­шен хадж, който трябваше да започне на 10 януари.

Оставаха по-малко от две седмици, за да бъдат нап­равени всички необходими приготовления.

Сауд ал-Шейх прегледа тестето с документи върху подложката си за писане. Имаше още хиляда и една подробности, а времето на поклонението бързо наб­лижаваше. Последният проблем току-що се беше по­явил – новите молитвени килимчета, които беше по­ръчал от Англия. Още не бяха довършени, а тъкачната фабрика току-що бе сменила собственика си.

Това, заедно с факта, че Англия не се радваше на одобрението на народа му заради подкрепата й за САЩ при окупирането на Ирак, създаваше неприят­ности. Ал-Шейх се замисли дали ще бъде разумно да предложи подкуп на фабриката. Щеше да им плати допълнително, за да изпълнят поръчката, и след, това да прекара стоката през брокер в Париж, за да скрие къде е произведена.

Това щеше да реши и двата проблема едновременно.

Доволен от идеята си, отпи глътка чай и посегна към мобилния, за да се обади.

В същия момент гръцкият товарен кораб „Лариса“ бавно навлезе в Ламанша. Капитанът погледна картите си. Беше му наредено да иде в пристанището на остров Шепи, а той никога преди не беше влизал там. Обичайните му пристанища бяха Довър, Портсмут и Феликстоу. Капитанът нямаше как да знае оба­че, че британските власти наскоро бяха инсталира­ли детектори за радиация в обичайните му пристани­ща. За разлика от тях остров Шепи беше широко от­ворен като Гранд Каньон. И хората, които го бяха на­ели, знаеха това.

Капитанът разучи картата, после коригира курса и почеса струпеите по ръката си. „Лариса^“ пореше напред и пушекът от стария дизелов двигател изли­заше от единствения й комин. Умиращ кораб, прена­сящ смъртоносен товар.

≈ 25 ≈

Дуайър погледна надолу към безводната пустиня, докато хеликоптерът „Сикорски“ S-76 прелиташе над се­верна Аризона. На километри от него вляво видя пок­ритите със сняг планински върхове. Гледката на зас­нежените планини го изненада. Както повечето хора, които никога не бяха посещавали щата, Дуайър беше останал с впечатлението, че мястото ще представлява безкрайна пустош от пясък и кактуси. Аризона, както излизаше сега, имаше по малко от всичко.

— Колко често вали сняг тук? – попита той пилота по микрофона.

— Тези върхове са близо до Флагстаф – отговори пи­лотът. – Има достатъчно, за да се карат ски. Най-ви­сокият връх е Хемфрис – над четири хиляди метра.

— Не го очаквах – призна си Дуайър.

— Повечето хора – рече пилотът – казват същото.

Пилотът беше малко сдържан, откакто се запозна с Дуайър преди два часа във Финикс. Дуайър не го винеше – беше сигурен, че началниците на местната служба за сигурност не му бяха казали нищо за ранга на пътни или за целта на пътуването му. Повечето хора пред­почитаха да имат поне бегла представа за мисията си.

— Летим към кратера, за да взема няколко скални проби – уведоми го Дуайър, – трябва да бъдат изслед­вани лабораторно.

— Само това? – попита пилотът, видимо успокоен.

— Да – потвърди Дуайър.

— Хубаво, няма да повярвате какви задачи ми въз­лагаха напоследък. Понякога направо мразех да ид­вам на работа.

— Сигурно.

— Неведнъж съм свършвал смяната си под душа за химическа детоксикация – сподели пилотът, – а това няма нищо общо с представата ми за приятен рабо­тен ден.

— Днешното ще е лесна работа – увери го Дуайър.

Новината развърза езика на пилота и през остана­лата част от полета той постоянно осведомяваше Ду­айър за местата, над които прелитаха. След двайсет минути посочи през предното стъкло.

— Ето го.

Метеоритният кратер беше оставил огромен белег върху прашната територия. Когато човек видеше гледката от въздуха, не беше никак трудно да си пред­стави каква сила е била нужна, за да проникне толкова дълбоко в земната кора. Все едно някои великан беше взел голям чук и го беше стоварил върху Земя­та. Облаците прах след удара сигурно са се виждали месеци. Краят на кратера, който приличаше на огро­мен кръгъл пай, се появи отпред.

— Коя страна, сър? – попита пилотът.

Дуайър огледа земята.

— Там – посочи той, – близо до онзи бял пикап.

Пилотът намали скоростта, започна да кръжи и плавно се приземи.

— Наредено ми беше да остана на борда – рече пилотът – и да следя съобщенията по радиото.

След като пилотът приключи с процедурата по загасянето и витлото на ротора спря да се върти, Дуайър слезе и се запъти към мъжа с каубойски шипка и ботуши, който чакаше отстрани. Мъжът протегна ръка и Дуайър я стисна.

— Благодаря, че се съгласихте да помогнете – рече Дуайър.

— За бога, човек не може да откаже на молбата на президента на Съединените щати. Радвам се, че мога да бъда полезен.

Мъжът се върна до пикала, бръкна в багажника и извади няколко ръчни инструмента и една кофа, след което подаде на Дуайър една лопата. Посочи му към ръба.

— Мисля, че това, което търсите, е тук, отгоре.

Покатериха се по ръба, който ограждаше кратера и се спуснаха двайсетина метра по-надолу. Темпера­турата забележимо се покачваше, докато слизаха.

Мъжът с каубойската шапка спря.

— Това е далечният край на кратера – отбеляза той и изтри чело с кърпата на врата си. – Тук винаги съм намирал най-големите парчета.

Дуайър се огледа наоколо, намери подходящо мяс­то и започна да копае.

По времето, когато Дуайър започваше да копае в Аризона, на борда на „Орегон“, в морето до Исландия, беше значително по-студено. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше разпечатка от компютъ­ра. Холпърт се беше трудил здраво часове наред и очите му пареха от взиране в компютърния екран. Вкара няколко команди, вдигна заданието си и се зачете отново в бележките на Кабрило.

Погледна пак разпечатката, събра записките си и се запъти към командната зала.

— Ричард – казваше Ханли, когато Холпърт влезе, – зареди гълфстрийма, нека да чака в готовност. Ще ти се обадя веднага щом ни потрябваш.

Затвори телефона и се обърна към Холпърт.

— Да разбирам ли, че си открил нещо?

Холпърт му подаде документа и той бързо го про­чете.

— Може да е важно – промълви, – може и да не е. Хикман е дарил огромна сума на университета, но може би има навик да прави подобни жестове.

— Проверих – отвърна Холпърт, – така е. И всички­те дарения са за археология.

— Интересно – прехапа устна Ханли.

— Плюс това, което археологът каза, преди да умре – добави Холпърт, – „купува и плаща за университета“.

— Разбирам накъде биеш – каза Ханли, – още пове­че че и на мен ми се стори странно защо Акерман е пуснал имейл първо на Хикман. Изобщо не си е нап­равил труда да се свърже с декана на катедрата си и да му съобщи за откритието.

— Може би Хикман и Акерман са го замислили за­едно – предположи Холпърт, – за да е сигурен архео­логът, че той ще грабне славата, ако открие нещо, а не шефът му в университета.

— Това не обяснява откъде Хикман е бил сигурен, че Акерман изобщо ще намери нещо – възрази Ханли, – нито пък, че ще се окаже метеорит, съставен от иридий.

— Може в началото участието на Хикман да е било с алтруистични подбуди – бавно заговори Холпърт. – Акерман го е убедил и Хикман е проявил интерес към Ерик Червения, затова решил да финансира експеди­цията. После, когато е бил открит метеоритът, видял предоставилата му се възможност.

— Дори не сме сигурни, че Хикман е замесен – усъм­ни се Ханли, – но ако е, какво може да накара един богат мъж да убива и да рискува всичко, което има?

— Винаги е едно от двете – отвърна Холпърт, – лю­бов или пари.

Очертанията на Фарьорските острови тъкмо изп­луваха от мъглата, когато Ханли се свърза с Кабрило в хеликоптера и обясни какво е открил Холпърт.

— По дяволите! – възкликна Кабрило. – Това съвсем обръща нещата. Какво мислиш?

— Предлагам да проверим – отвърна Ханли.

Островите започнаха да се увеличават през предното стъкло.

— Дик пристигна ли в Лондон? – попита Кабрило.

— Тъкмо говорих с него преди няколко минути докладва Ханли. – Джетът е зареден, отиде на хотел и чака да му се обадим.

— И челинджърът е в готовност в Абърдийн?

— На земята, зареден и чака.

— Тогава се обади на Труит и екипа му, нека отле­тят до Лас Вегас и да видят какво могат да открият за Хикман.

— Великите умове мислят еднакво – засмя се Ханли.

През стъклото на хеликоптера вече се виждаше пристанището, когато Кабрило приключи с разговора и се обърна към Адамс.

— Да се приземяваме, стари приятелю.

Адамс кимна и започна да се спуска.

„Фри Ентърпрайз“ стигна до вълнолома, намали ход и спря. Малка открита рибарска лодка, задвижвана от външен мотор с двеста и петдесет конски сили, се приб­лижи към кораба. Като стигна до стълбите, които се спускаха до морското равнище, капитанът й забави, поч­ти спря и един човек от екипажа му пое сандъка от ръце­те на моряка от „Фри Ентърпрайз“. Мъжът напъха сан­дъка в шахтата за риба, докато капитанът отделяше лодката от по-големия плавателен съд и даваше газ.

Като подскачаше по бурното море, рибарската лод­ка се насочи към малък залив. Мъжът от екипажа слезе на брега и се запъти нагоре по пътя, където го чакаше червен ван от местната куриерска служба. Де­сет минути по-късно ванът беше доставил сандъка на летището.

Остана там да чака самолета, който беше само на няколко километра разстояние.

Адамс напълни догоре и двата резервоара и провери контролния списък. Когато приключи, отбеляза всич­ко в дневника. Хеликоптерът се беше движил добре по време на полета от „Орегон“, така че нямаше много за писане – само продължителност на полета, атмосфер­ни условия и забележка за лека вибрация. Адамс тък­мо приключваше, когато Кабрило пристигна с малка, взета под наем кола. Спря и свали стъклото.

— Хей, шефе – пошегува се Адамс, – половин кола ли взе?

— Нарича се „Смарт“ – отвърна Кабрило, без да обръ­ща внимание на шегата. – Само това имаха – или нея, или пеша. Взимай бинокъла и локатора и се качвай.

Изпод седалката на хеликоптера Адамс извади би­нокъла и металната кутия, която улавяше сигнали­те от бръмбарите, поръсени върху сферата. После се запъти към миниколата и се качи на мястото до шо­фьора. Биноклите отидоха на пода. Металната кутия сложи в скута си. Щом Кабрило тръгна, Адамс за­почна да търси сигнала от бръмбарите

— Кутията казва, че обектът е много близо – съоб­щи Адамс.

Кабрило превали хълма близо до летището – прис­танището беше точно под него.

В другото платно се приближи червен ван и шофьо­рът им присветна с фарове. Кабрило се сети, че кара в дясното платно на пътя по американски, и рязко за­ви към отсрещното.

— Шефе – рече Адамс, – точно тук е.

Кабрило вдигна поглед, докато минаваше ванът – шофьорът приятелски им размаха пръст за лошото каране, след което продължи в посока към летище­то. Кабрило погледна надолу от хълма към големия кораб, който точно пристигаше на дока.

— Ето – рече той и посочи към него. – Това трябва да е корабът.

Плавателният съд имаше очертанията на частна яхта, но беше черен като стелт. Кабрило спокойно мо­жеше да види как екипажът стои в готовност с въжетата, докато капитанът придвижва кораба до кея с буталата.

— Сигналът отслабва – съобщи Адамс.

Кабрило отби встрани от пътя и огледа яхтата с бинокъла, докато я връзваха. От страната към него имаше стълба, която водеше от задната палуба почти до ватерлинията. Тогава го озари прозрение.

Извади мобилния си телефон и набра „Орегон“.

Покри с ръка слушалката, докато Ханли вдигне и се обърна към Адамс.

— Направили са размяната в морето – бързо рече той. – Ще те върна обратно при хеликоптера и после ще проследя сигнала. Обади се във Вашингтон и ги помоли да накарат датските власти да задържат кораба, който току-що пристигна.

След като даде разпореждания на Ханли, Кабрило изключи телефона, завъртя волана докрай и натисна на газта. Колата изрева, направи обратен завой и Кабрило се отправи в обратна посока. Влезе в района летището и спря до робинсъна. Адамс бързо слезе, като остави локатора върху седалката до шофьора.

– Издигни се, Джордж – извика Кабрило. – Ще ти се обадя.

После отново настъпя газта и последва сигнала.

Джеймс Бенет се беше научил да лети в американската армия, но никога не беше управлявал хеликоптер. Чинът му беше пилот на самолет с неподвижни крила. Понеже американските военновъздушни сили пазеха щателно територията си, той бе един от малкото пилоти в армията с този чин. Малкото самолети с неподвижни крила, които притежаваше армията, се използваха за наблюдение и набелязване на цели, а дузината корпоративни самолети превозваха генералите.

Бенет бе пилотирал самолети „Чесна“ по време на службата си в армията, така че моделът „Чесна“ 206 на който летеше сега, за него бе песен. Бенет насочи носения стар самолет със сто и петдесет километра в час на север. Забави, за да влезе в очертанията и погледна през страничния прозорец към пистата. Тя беше къса и свършваше до скалист хълм, но нямаше проблем.

Бенет се беше приземявал върху разчистени участъци джунглата, малки парчета земя по билата на плани­ните в Югоизточна Азия и веднъж в полето на един фермер у дома в Арканзас, когато двигателят му отказа.

В сравнение с това летището на Фарьорските ост­рови беше нищо работа.

Бенет довърши кръга и се приготви за кацане. Спус­кайки се по лекия вятър, изправи чесната в послед­ната секунда. Самолетът се приземи само с леко изскърцване на гумите. Бенет намали скоростта и пре­върна самолета в бързо такси, като погледна към указанията, които бяха написани на лист хартия и закачени на подложката му за писане.

После намали още и зави по един страничен път към карго терминала.

В смарта Кабрило държеше крака си на пода. Ка­рането на малкото возило приличаше на управлява­нето на количка на картинг след кана кафе и половин пакет понички. Колата се тресеше по паважа и се кан­дилкаше ту на едната, ту на другата страна. Кабрило се носеше покрай редицата хангари и внимателно сле­деше локатора. Една чесна току-що беше напуснала пистата и се движеше успоредно с него. Кабрило погледна опашката на самолета, после спря и отби кола­та, за да провери локатора.

Адамс вдигна вертолета във въздуха три минути след като Кабрило го свали от колата. Дори не се бяха задържали достатъчно дълго на земята, та двигателя да изстине. Прелетя отстрани на летището, уве­доми кулата, че си пробва уредите, и започна да прави мързеливи кръгчета във въздуха. Единственият самолет, който се виждаше, бе току-що кацналата чесна. Видя я как забави и спря пред един хангар. После видя как Кабрило се приближи с колата.

Един униформен служител се приближи до чесната и взе да се надвиква с шума от работещите двигатели:

— За частите на нефтената платформа ли идвате?

Бенет извика на свой ред:

— Да.

Служителят кимна и се затича обратно към отворената врата на хангара. Миг по-късно се върна с един сандък. Заобиколи хангара, постави сандъка на земята и извика през прозореца на пилота.

— Отпред или отзад?

— На предната седалка – изкрещя Бенет.

Служителят вдигна сандъка и заобиколи чесната отзад.

Кабрило отново погледна към уреда. Стрелката се беше отклонила максимално, стоеше на линията, отбелязана с десет. Вдигна поглед от уреда и погледна през предното стъкло точно когато служителя тръгна да заобикаля задницата на самолета със сандъка. Същият сандък, който Кабрило беше видял за частица от секундата в Гренландия.

Натисна газта точно когато служителят постави сандъка в самолета и затвори вратата.

Чесната започна да се отдалечава. Самолетът се засили и тъкмо се канеше да завие по пистата, когато Кабрило достигна максимална скорост. Управляваше колата с колене, а през това време бръкна в кобура, който висеше под мишницата му. С дясната си ръка извади 12-милиметровия „Смит енд Уесън“. С лявата си ръка свали надолу стъклото на прозореца.

Излизайки от страничния път, Бенет зави, за да тръгне по пистата. Хвърли поглед назад и забеляза смарта, който се носеше зад него. За миг си помисли, че може служителят да го гони да спре поради някаква причина. После видя как една ръка с никелиран револвер се подаде от прозореца.

Бенет дръпна лоста и се понесе по пистата. Имаше разрешение за излитане, затова ускори чесната до безопасна ротационна скорост. Преследването щеше да е ожесточено.

Кабрило последва чесната на пистата и се понесе след нея. Самолетът бързо набираше скорост и беше ясно, че пилотът не възнамерява да спре. Щом колата достигна осемдесет километра в час, Кабрило включи на автоматик и се провря през прозореца, докато не седна на перваза.

Прицелвайки се внимателно, започва да стреля по самолета.

Бенет чу и усети как куршумът удари подпората на лявото крило. Това беше последвано от гърмежи от нови изстрели. Когато стигна скоростта за излитане, той завъртя, като дръпна назад лоста. След като се вдигна във въздуха, изчака да набере сто метра височина, преди да погледне назад.

Електрическата кола беше спряла на края на пистата.

И мъжът, който я караше, тичаше към един хеликоптер, който току-що се беше приземил. Бенет натисна лоста докрай, докато Кабрило се качваше до пилота в хеликоптера.

— Мислиш ли, че можеш да го хванеш? – извика на Адамс, докато се вдигаха.

— Може и да мога – каза Адамс.

≈ 26 ≈

Малко пó на юг от Фарьорските острови облачен слой се простираше почти до морето. Предният край на бурята се носеше от юг на север и облаците бяха обсипвали британските острови с дъжд и сняг през последните два дни. Щом вертолетът навлезе във водовъртежа, Адамс и Кабрило все едно се озоваха в лабиринт.

В един миг пред тях се простираше чисто небе, в следващия потъваха в поредния тъмен облак и губеха от поглед чесната и океана под тях. Вятърът блъскаше хеликоптера, променяйки посоката и скоростта като шайба на маса за въздушен хокей. Брегът на Шотландия беше само триста и петдесет километра пó на юг. Инвърнес, първият град, в който можеха да презаредят, на още седемдесет.

С двата пълни резервоара Адамс и Кабрило можеха да стигнат до сушата – но само ако насрещните ветрове им съдействаха. Обсегът на хеликоптера беше максимум шестсотин километра без презареждане. Чесната можеше да прелети малко над хиляда и двеста. Бенет не беше презаредил на Фарьорските острови – щом видя, че Кабрило го преследва, излетя колкото се можеше по-бързо, – така че сега двете машини имаха равни възможности.

Що се отнася до скоростта, оценката беше еднаква – сто и осемдесет километра в час.

— Ето – рече Кабрило и посочи през пролуката в облачната маса, – на няколко километра пред нас е.

Адамс кимна; наблюдаваше как чесната се появява и скрива през последните десет минути.

— Съмнявам се, че ни вижда – отвърна той. – Доста по-ниско сме от него и достатъчно назад, че да убегнем от полезрението му.

— Но може да ни засече с радара – изтъкна Кабрило.

— Не мисля, че има такъв – възрази Адамс. – Тази чесна е стар модел.

— Можеш ли да ускориш?

— Докрай е, шефе – отвърна Адамс, като посочи индикатора на скоростта, – както и той, според мен. Не мога да се издигна и после да се спусна, та така да увелича скоростта. Ще изостана прекалено много, яко тръгва да се качвам, и той ще дръпне напред и ще ни се изплъзне от погледа.

Кабрило обмисли ситуацията.

— Значи можем само да го проследим – заключи той – я да извикаме помощ.

— Точно така – потвърди Адамс.

Джеймс Бенет летеше, като мислеше, че е сам в не­бето. Не знаеше каква е скоростта на „Робинсън“ R-44, но бе наясно, че повечето от малките хеликопте­ри стигат максимум до сто и петдесет километра в час. По негови сметки, докато стигнеше до Шотлан­дия, хеликоптерът – ако все още го следеше, – щеше да е поне на половин час зад него. Бенет взе сателит­ния си телефон и се обади.

— Взех пратката – докладва той, – но мисля, че имам опашка.

— Сигурен ли си? – попита гласът.

— Не съвсем – отговори Бенет, – но ако имам, мисля, че мога да им избягам. Лошото е, че когато кацна, ще имам само половин час да я предам. Това проблем ли е?

Мъжът от другата страна на линията се замисли за миг, преди да отговори:

— Ще уредя нещо и ще ти се обадя.

— Ще чакам – каза Бенет и прекъсна линията.

Изправи чесната и погледна уредите, като обър­на специално внимание на датчика за горивото. Още малко и щеше да свърши. Хвана здраво лоста, поне­же чесната беше повдигната от топло течение, изча­ка, докато самолетът се върне обратно на височината на полета. После се пресегна и си наля чаша кафе от очукания термос, който имаше вече близо двай­сет години.

— Ще се обадя на Овърхолт – рече Ханли – и ще го помоля да накара британците да пуснат няколко изт­ребителя и да го заставят да кацне принудително. Това ще свърши работа.

— Кажи му само англичаните да изчакат чесната да излезе над сушата – предупреди го Кабрило. – Не изгубя загубя метеорита сега.

— Ще се погрижа да го разбере – обеща Ханли.

— На колко сте от пристанището на Фарьорските острови?

— На двайсет минути.

— Датчаните задържали ли са вече яхтата? – попита Кабрило.

— Според последното съобщение от Вашингтон, нямат хора – отвърна Ханли. – Но са сложили полицай на хълма близо до летището да наблюдава кораба – засега това било най-доброто, което можели да направят.

Кабрило се замисли за миг.

— Някой добрал ли се е до ядрената бомба?

— Не и според последната ми разузнавателна сводка.

— Може да е на яхтата – отбеляза Кабрило.

— Източникът, с който разполага Овърхолт, твърди, че са я натоварили на стар товарен кораб.

— Които и да са тези хора – рече Кабрило, – явно обичат да правят смени в морето. Има голяма вероятност да пресрещнат товарния кораб някъде и да вземат оръжието.

— Какво трябва да направим според теб?

— Да предложим на Овърхолт да остави яхтата да напусне пристанището – предложи Кабрило. – Недей да замесваш „Орегон“, нека британският или американският флот да решат проблема. Могат да превземат яхтата в морето – така рискът е много по-малък.

— Веднага ще се обадя на Овърхолт – рече Ханли – и ще му предам предложението ни.

Линията прекъсна и Кабрило се облегна на креслото си. Нямаше откъде да знае, че метеоритът и ядрената бомба са в ръцете на две отделни фракции.

Едната възнамеряваше да удари за исляма. Втората възнамеряваше да удари срещу исляма. Омразата подхранваше и двете.

≈ 27 ≈

Веднага щом гълфстриймът се при­земи в Лас Вегас, Труит остави Гъндърсън и Пилстън в самолета и взе такси. Времето беше ясно и слънчево, лек ветрец подухваше от планините в покрайнините на Лас Вегас. Сухият въздух сякаш увеличаваше всичко наоколо и планините, макар и на километри разстояние, изглеж­даха така, все едно човек можеше да ги докосне с ръка. Хвърли чантата си на задната седалка и се качи при шофьора.

— Накъде? – попита мъжът с глас, който звучеше като този на Шон Конъри, но имаше и сухата кашли­ца на пушач.

— „Дриймуърлд“ – отвърна Труит.

Шофьорът включи на скорост и се отдалечи от ле­тището.

— Друг път отсядали ли сте в „Дриймуърлд“? – по­пита таксиджията, докато наближаваха прословутия булевард „Стрип”.

— Не – каза Труит.

— Високотехнологичен рай – изтъкна мъжът, – всичко е създадено от човека.

Шофьорът забави и се нареди на опашката с так­сита и лични автомобили, които чакаха да спрат пред входа.

— Не изпускайте гръмотевичната буря в задната част довечера – препоръча той, обръщайки се наст­рани, за да погледне Труит. – Шоуто е на всеки кръгъл час.

Колоната се придвижи напред и шофьорът подкара таксито по алеята, която водеше към хотела. На няколко метра от улицата мина през портал с пласт­масови ленти, висящи до земята, които напомниха на Труит входовете на хладилните складове за хранителни продукти.

Озоваха се насред тропическа гора. Над главите им надвисваше джунгла и прозорците на таксито започнаха да се запотяват отвътре от жегата. Шофьорът зави пред главния вход и спря.

— Когато излизате – предупреди той, – пазете се от птиците. Един клиент миналата седмица твърдеше, че са го нападнали и кълвали.

Труит кимна и плати на шофьора. После излезе, отвори задната врата и си взе чантата. Затвори вратата и махна на шофьора, че е свободен. Обърна се и видя как пиколото гони с метлата дебела черна змия от вратите на централния вход. Погледна към клоните над главата си. Не се виждаше слънчева светлина и чуруликането на птиците изпълваше пространството.

Вдигна си чантата и се запъти към пиколото.

— Добре дошли в „Дриймуърлд“ – приветства го служителят. – Ще отседнете ли?

— Да – кимна Труит и подаде фалшива шофьорска книжка от Делауеър и кредитна карта с фалшива самоличност.

Пиколото прокара и двете през едно устройство, взе лепящата се лента с баркод, който устройството разпечата, и я сложи върху чантата на Труит.

— Ще изпратим багажа в стаята ви по нашата конвейерна система – услужливо рече той. – Стаята ще бъде готова и чантата ще ви чака там… – млъкна, за да погледне компютърния екран – след десет минути. На регистратурата можете да си уредите кредит за казиното или ако имате нужда от нещо друго. Приятно прекарване в „Дриймуърлд“!

Труит даде на пиколото една десетачка, взе картата ключ за вратата и се запъти към входа. Двойната стъклена врата се отвори автоматично и гледката го стъписа. Сякаш природата беше вкарана на закрито.

Досами вратата имаше изкуствено създадена бавна река, а гостите на хотела плаваха в малки лодки. В далечината отляво Труит можа да различи фигурите, които се катереха по изкуствен алпийски връх.

Видя как се изсипа сняг, само за да бъде погълнат от отвор в основата. Труит удивено поклати глава.

Продължи нататък, докато не стигна до бюрото на „Информация“

— Накъде е най-близкият бар? – попита той служи­теля.

Служителят посочи в далечината.

— Веднага след Стоунхендж, вдясно, сър.

Труит премина през един купол и през точно копие на Стоунхендж. Изкуственото слънце наподобяваше лятното слънцестоене и сенките образуваха ръка, ко­ято сочеше към центъра. След като откри вратата към бара – построен от дебели дървени талпи със сла­мен покрив отгоре, – Труит я отвори и влезе в оскъдно осветения салон.

Барът приличаше досущ на стара английска странноприемница. Труит се запъти към едно висо­ко столче, направено от дърво, кожа и бивни на гли­ган, седна и огледа самия бар. Беше от масивно дърво и сигурно тежеше колкото един товарен камион.

На бара нямаше никой друг, освен Труит и барман­ката изникна отстрани.

— Грог или медовина, господарю – попита тя.

Труит се замисли за миг

— Медовина май – реши той накрая.

— Добър избор – усмихна се барманката, – малко рано е за грог.

— И аз така мисля – рече Труит, докато барманката взимаше чашата, за да я напълни от дървената бъчва зад бара.

Жената беше облечена в костюм на прислужница. Гърдите и се изливаха от горната част на корсета. Сложи чашата пред Труит, направи лек поклон и отиде в другия край на бара. Труит сръбна от питието си и останав тъмното да размишлява за мъжа, който беше създал тази направена от човешка ръка страна на чудесата.

И как да проникне в кабинета на този мъж и да го претърси.

— Колко ви дължа? – попита Труит барманката.

— Мога да впиша сметката на картата на стаята ви – предложи жената.

— Ще платя в брой.

— Сутрешен специалитет – рече тя, – един долар.

Труит остави няколко по един на бара, след което прекоси затъмненото помещение и излезе.

Зави наляво след Стоунхендж и влезе в огромен атриум. В далечината седалков лифт водеше към ски писта, върхът й беше скрит в облаците. Прекоси полите на планината, където хора в скиорски екипи чакаха да се качат на лифта, и видя как неколцина скиори се спускат по хълма, а изкуственият сняг хвърчи настрани като истински. Продължи нататък и стигна до информационна будка.

— Имате ли карта на хотела? – попита Труит служителя.

Мъжът се усмихна, извади една карта изпод тезгяха и отбеляза местоположението им с маркер. Труит му подаде картата за стаята си.

— Как да открия стаята си? – попита той.

Служителят прокара картата през скенера и погледна информацията на екрана. Взе отново маркера и написа указанията в полето.

— Поемате по Реката на сънищата към Каньона на совите и слизате от кораба на минна шахта седемдесет. След това взимате четирийсет и първи асансьор и се качвате на етажа си.

— Звучи съвсем лесно – подхвърли Труит и пъхна картата за стаята си обратно в джоба.

— Насам сър – подкани мъжът и му направя знак.

На трийсетина метра след информационната будка покрай реката вървеше железопътна линия, която водеше към пристанището. Там цяла върволица от канута чакаше пътници. Завързани за едно въже като на въртележка, те обикаляха хотела по река без начало и край. Труит се качи в първото и погледна командното табло. Вкара шахта седемнайсет с помощта клавиатурата, облегна се назад и изчака секунда, докато кануто се отдели от стоянката. Понесе се през изкуствения каньон с отвесни скали отстрани.

Щом кануто автоматично спря на неговата спир­ка, Труит слезе и се запъти към стената с асансьори. Откри четирийсет и първи, качи се с него до етажа си, слезе и се отправи по дългия коридор към стаята си. Отключи вратата с помощта на картата ключ.

Стаята беше обзаведена в стил град на златотърсачи. Стените бяха облицовани с износени дървени дъс­ки, тук-таме имаше по някоя изгладена ламарина за ак­цент. До стената беше подпряна хлътнала полица със стари книги и романи. От другата страна имаше стара стойка и на нея бяха подредени фалшиви пушки „Уин­честър“. Леглото бе направено от ковано желязо, пок­рито с уж някогашен юрган, съшит от различни пар­ченца. Все едно върнаха Труит обратно във времето.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна на­долу към Лас Вегас, за да се убеди, че светът навън си е все още същият. После ги затвори отново и влезе в банята. Макар че беше направена да изглежда стара, в нея имаше модерен парен душ и солариум. Наплис­ка лицето си с вода, избърса се и се върна обратно в стаята, за да телефонира на Ханли.

— Хикман може да планира голяма операция – зая­ви Труит, щом Ханли вдигна, – това е сигурно. Няма да повярваш какво представлява това място – като тематичен парк с игрални автомати.

— Холпърт търси още информация за него – съоб­щи Ханли, – но той явно е потаен човек. Имаш ли план как да претърсиш кабинета му?

— Не още, но мисля по въпроса.

— Бъди внимателен – предупреди го Ханли. – Хикман е много могъщ, не искаме проблеми, ако се окаже, че не е замесен.

— Ще вляза и ще изляза колкото се може по-безшумно – увери го Труит.

Късмет, господин Фелпс – пожела Ханли.

Труит започна да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“, след като приключи разговора.

Труит седна на писалището в стаята си и разучи картата на хотела и строителните планове, които Ханли бе изпратил по факса до гълфстрийма, преди да кацват. После си взе душ, преоблече се и излезе от стаята. Слезе с асансьора до долу, качи се на едно кану и преплава до главния вход. Излезе навън и махна на едно такси.

След като обясни на шофьора къде отива, се облегна назад и зачака.

След няколко минути таксито спря пред най-високия хотел в Лас Вегас. Труит плати и слезе. Влезе във фоайето, купи си билет и се качи с високоскоростния асансьор до площадката за наблюдение на покрива на хотела. Целият Лас Вегас се простираше в краката му.

Труит се порадва на гледката няколко минути, после се приближи до един от биноклите и пусна две монети. Докато повечето туристи въртяха мощните бинокли на всички страни, той държеше своя насочи само към едно място.

След като приключи с разузнаването, Труит слезе долу с асансьора, нае ново такси и се върна в „Дриймуърлд“. Още беше рано, така че се качи в стаята си и поспа. Събуди се малко след полунощ. Свари си кафе, като използва каната в банята, и го изпи полека, за да му помогне да се разсъни. После се обръсна, взе отново душ и се върна в стаята.

Бръкна в сака си, извади черна тениска и черни джинси и се облече. Измъкна чифт черпи обувки с гумени подметки и ги обу на краката си. После си събра багажа и се обади на пиколото да го свали на главния вход. На Гъндърсън му беше наредено да прибере багажа след десет минути. Преди да напусне стаята, извади странно подплатено яке от сака и го метна на раменете си. Отиде с лодката до фоайето и влезе в казиното.

Групи туристи с кървясали от безсъние очи запълваха повече от местата по масите и пред игралните автомати. Дори толкова късно през нощта казиното печелеше пари.

Молът беше рог на изобилието на прекомерната консумация. Покрай калдъръмената пътека се намираха близо седемдесет и пет маркови магазини и бутици. Заедно с двайсетината дизайнерски мага­зина за дрехи имаше магазини за обувки, за куфа­ри и чанти, бижутерии, ресторанти и книжарница. Труит трябваше да убие още време, така че влезе в книжарницата и прелисти най-новия роман на Стивън Гудуин. Гудуин, млад автор от Аризона, в пос­ледните няколко месеца оглавяваше класациите. Труит не можеше да носи книга сега, но си отбеляза наум да си я купи на тръгване от Лас Вегас. След книжарницата влезе в един ресторант и си поръча ребърца на скара и чай с лед. Щом привърши, ре­ши, че е време.

Апартаментът на Хикман на върха на „Дриймуърлд“ беше ограден с тераси и от четирите страни. Плъзгащи се стени даваха излаз към терасите, на ко­ито растеше гора от внимателно подкастрени дърве­та в саксии. Островръхият купол на луксозното жи­лище имаше формата на пирамида, медният покрив беше още нов и лъскав. Малки лампи осветяваха дърветата и купола.

Докато се качваше с асансьора до предпоследния етаж, Труит си спомни плановете на сградата. На из­лизане от асансьора надникна в коридора, за да се увери, че е празен. После отиде до дъното му и намери бяла метална стълба, завинтена за стената. Качи се по нея до врата, заключена с катинар. Труит извади малка пластмасова втулка от един от джобовете на якето си, пъхна тънкия край в ключалката и завъртя малката дръжка отгоре.

Дръжката отдели катализатор, който накара пластмасата да се втвърди в ключалката. След няколко секунди катинарът се отвори. Труит го махна от скобите, отвори вратата нагоре към тясното пространство и се покатери.

На плановете мястото беше обозначено като коридор за сервизен достъп. Беше пълно с електропроводи, водопроводи и комуникационни кабели. Труит отново затвори вратата и включи фенерчето си. Бавно се провря надолу по коридора към мястото, където според плановете имаше друга врата, която водеше към покрива.

Докато наблюдаваше покрива от другия хотел, Труит беше забелязал, че една от плъзгалите се врати е леко отворена. Отворената врата беше най-добрата му възможност да влезе в апартамента незабелязано. Когато стигна до вратата под покрива, Труит използва още една пластмасова втулка, за да отвори ключалката, после внимателно я открехна и погледна навън.

Нямаше аларма, не беше открил никакви признаци за охранителна система.

Приклекнал, за да не го видят, Труит се измъкне на балкона на покрива, затвори вратата и пропълзя към все още открехнатата плъзгаща се врата. Бутна я леко и надникна вътре. Не се виждаше никой – и той предпазливо влезе.

Озова се в огромната просторна всекидневна на апартамента. Около каменна камина имаше огромен полукръгъл диван. От едната страна, осветена само от лампата над фурната, се намираше кухнята с вградени уреди. От другата страна имаше огромен бар с напитки и кранове за бира, монтирани в стената. Помещението беше осветено от незабележими лампи тънеше в полумрак. Кънтри музика звучеше от невидими високоговорители.

Труит се прокрадна по коридора натам, накъдето според плановете се намираше кабинетът на Хикман.

≈ 28 ≈

„Лариса“ бавно влезе в пристанището на остров Шепи и бе завързана за един от доковете. Капитанът взе фал­шивите си документи и се запъти нагоре по хълма към бараката на митницата. Един мъж тъкмо заключва­ше вратата за през нощта.

— Трябва ми печат за пристигане – рече капитанът и му показа документите.

Мъжът отключи вратата отново и влезе в тясната барака. Без да си направи труда да светва лампите, той отиде до високата до гърдите маса, извади печата от грила за печене отгоре. Отвори един тампон с мас­тило, намокри печата и протегна ръка към листа в ръката на капитана. Щом го взе, сложи го на масата и го подпечати.

— Добре дошъл в Англия! – рече митничарят и мах­на на капитана да излиза навън.

Когато започна отново да заключва вратата, ка­питанът го попита:

— Знаеш ли къде наблизо има доктор?

— Две пресечки нагоре по хълма – уведоми го мъ­жът – и една пресечка на запад. Но вече е затворил. Можеш да идеш утре сутринта – след като дойдеш тук и попълниш декларациите.

Митничарят си отиде, а капитанът се върна на „Ла­риса“ да чака.

В очите на редовните клиенти в бара на пристани­щето на остров Шепи Небаил Лабабити сигурно изг­леждаше като човек, който си търси любовник. И това, което виждаха, никак не им харесваше. Лабабити носеше спортно италианско сако, лъскави копринени панталони и копринена риза, разкопчана, за да се виждат златните ланци на врата. Миришеше на гел за коса, цигари и прекалено много одеколон.

— Една бира, моля поръча той на бармана, нисък мускулест и татуиран мъж с бръсната глава, облечен в мръсна фланелка.

— Сигурен ли си, че не искаш плодов коктейл, приятел? – изгледа го недружелюбно гологлавия. – Нагоре по пътя има едно място, където правят страшно бананово дайкири.

Лабабити бръкна в спортното си сако, извади пакет цигари, запали една и издуха дима към бармана. Мъжът приличаше на бивш уредник на карнавали, уволнен, понеже плаши клиентите.

— Не – отвърна му Лабабити, – ще се задоволя с една „Гинес“,

Барманът се замисли, но дори не понечи да напъни чашата.

Лабабити извадя една петдесетачка и я плъзва по бара.

— И почерпя останалите мъже по едно – рече той като махна с ръка към останалите десетина клиенти – Изглежда са си го заслужили.

Барманът погледна към дъното на бара, където собственикът, пенсиониран рибар, на когото му липсваха два пръста на дясната ръка, стискаше халба бира. Собственикът кимна в знак на съгласие и барманът се пресегна да вземе чаша.

Дори и мъжът от Близкия изток да беше мека китка, тръгвала на лов, заведението не можеше да си позволи да гони платежоспособни клиенти. Щом бирата беше поставена на бара пред него, Лабабити вдигна и отпи една глътка. После обърса горната устна с опакото на ръката си и се огледа наоколо. Барът беше същинска кочина. Най-различни столове бяха наредени около изпочупените и надраскани дървени маси. Въглища горяха в опушената камина в дъното на помещението. Самият бар, на който стоеше, беше издълбан и надраскан от безброй ножове през годините.

Въздухът миришеше на пот, рибешки вътрешности дизелово гориво, урина и грес.

Лабабити удари още една глътка и погледна златния си часовник „Пиаже“.

Недалеч от бара, на едно възвишение над доковете, двама от хората на Лабабити стояха и наблюдаваха „Лариса“ с бинокли за нощно виждане. По-голяма част от екипажа вече бе напуснала кораба и беше отишла да нощува в града; само в каютата на кърмата светеше.

На самия док други двама араби бутаха количка, пълна явно с боклуци, по пристана. Когато минаха покрай „Лариса“, забавиха ход и размахаха гайгеров брояч близо до корпуса. Звукът беше изключен, но уредът им показа каквото искаха да разберат. Продължиха бавно до края на дока.

В каютата си Милос Костас, капитан на „Лариса“, си среса косата. После намаза с вазелин ръката си. Не знаеше защо го прави – откакто беше купил вазе­лина, изглежда нямаше голям ефект. Надяваше се, че докторът, при който щеше да иде утре, ще му пред­пише нещо по-силно.

Приключвайки с тоалета си, Костас излезе от каю­тата и се качи на палубата.

Трябваше да се срещне с клиента си в бара горе на хълма.

Лабабити тъкмо начеваше втората си халба „Гинес“, когато Костас влезе в бара. Лабабити се обърна да види кой влиза и моментално разбра, че това е неговият чо­век. Дори Костас да си беше облякъл фланелка с надпис „Гръцки капитан на кораб“, нямаше да му личи пове­де. Носеше развлечени памучни панталони, широка бя­ла тънка риза и накривен каскет, който всички гърци, които живееха близо до морето, предпочитаха.

Лабабити поръча на Костас узо, след което му махна да се приближи.

Бяха терористи, но бяха обучени. Щом мъжът с бинокъла за нощно виждане се увери, че Костас е влязъл в бара, двамата типове с количката се върнаха обратно на кея и спряха до „Лариса“. Качиха се бързо на борда и започнаха да претърсват. След минути откриха сандъка с атомната бомба и уведомиха по радиото съгледвача, който стоеше зад кормилото на взетия под наем ван. Ванът слезе до края на кея в момента, в който двамата терористи на борда на „Лариса“ избутваха тежкия сандък. Вдигнаха пластмасовия капак с налепени по него боклуци за камуфлаж и плъзнаха товара върху подсилената количка.

Лабабити и Костас се бяха преместили на една маса в дъното на бара. Към тях се носеше вонята от близката тоалетна. Костас обръщаше втората си чашка все беше оживил.

— И какъв е специалният товар, за който платих толкова пари за превоз? – попита той Лабабити с усмивка. – Понеже си арабин и сандъкът е толкова тежък, предполагам, че внасяш контрабандно злато.

Лабабити кимна, нито потвърждаваше, нито отричаше обвинението.

— Ако е така – рече Костас, – мисля, че е редно да има бонус.

Щом сандъкът с бомбата бе натоварен отзад във вана, двамата съгледвачи отпрашиха. Другите двама мъже подкараха количката към водата и я бутнаха вътре. После се затичаха към един мотор наблизо и се качиха на него. Дадоха газ и се отправиха нагоре по хълма право към бара.

Лабабити не мразеше гърците толкова, колкото западняците, но не ги и обичаше особено.

Смяташе, че са шумни, нахални и в по-голямата част невъзпитани. Костас вече бе изпил две питиета, но предложи на Лабабити да черпи по още едно. Лабабити махна на бармана за по още едно и стана от стола.

— Ще говорим за бонуси, когато се върна – рече – Сега трябва да посетя тоалетната. Барманът сипа по още едно – що не станеш и не ги вземеш от бара?

— Имам още в чашата – отвърна Костас и се ухили.

— Ще си го допиеш, като се върнеш – подхвърли Лабабити и се отдалечи.

Тоалетната беше като външен клозет. Смърдеше и светлината беше лоша. За щастие, Лабабити знаеше точно къде е сложил капсулата, извади увития във фолио пакет от джоба си и го разви под мъждивата лампа.

Стисна капсулата в ръка и бързо се върна обратно на масата.

Костас още беше на бара и вадеше душата на бар­мана да сипе още малко узо в чашата му. Видя как гологлавият се наведе и наклони бутилката, за да долее чашата, в същия миг един слаб тъмнокож мъж провря глава през вратата, кимна и излезе. Лабаби­ти тъкмо се канеше да седне, когато видя сигнала, че ударът е минал гладко.

Отвори капсулата и изсипа съдържанието й в пос­ледната една трета от чашата на Костас.

После седна, докато гъркът донесе питиетата. От­вън се чу ревът на отдалечаващ се мотор.

— Барманът иска още пари – рече Костас, като сед­на на стола си, – каза, че тези, дето си му оставил, свършили.

Лабабити кимна.

— Трябва да ида до колата да взема. Допий си пити­ето, веднага се връщам.

— И ще обсъдим бонуса? – попита Костас, като вдиг­на наполовина пълната чаша към устните си и отпи глътка.

— И бонуса, и свалянето на товара – отвърна Лабабити и стана. – Предполагам, че ще приемеш плащане в злато?

Костас кимна и Лабабити се запъти към вратата, гъркът се беше опиянил от узото и новооткритото богатство. Всичко изглеждаше идеално на този свят докато не усети болка в гърдите.

Лабабити направи знак на бармана, че излиза за секунда, вдигайки единия си пръст, после напусна бара и се отправи нагоре по улицата към ягуара си. Улицата беше празна, пълна с боклуци и зле осветена от няколко светещи улични лампи.

Беше улица на разбити мечти и неосъществени надежди.

Лабабити изобщо не се поколеба. Отключи вратата на ягуара с копчето на ключодържателя, седна вътре и запали двигателя. Усили звука на сидито, включи на скорост и бързо отпраши.

Когато собственикът изскочи навън, за да съобщи на изискано облечения чужденец, че на приятеля му е прилошало, видя единствено стоповете на ягуара, който превали хълма и изчезна.

Британските полицейски инспектори обикновено не се появяват, когато хора умират по баровете. Често се случва и причините обикновено са ясни. За да вдигне от леглото инспектор Чарлс Харелсън, беше необходимо обаждане от съдебния лекар. Първоначално не се зарадва особено. Натъпка лулата си с тютюн, запали я и погледна към трупа. После поклати глава.

— Маки – рече той на съдебния лекар, – затова ли ме събуди?

Съдебният лекар Дейвид Макелсъв работеше с Харелсън близо две десетилетия. Знаеше, че инспекторът винаги е малко кисел, когато го събудеха от сън посред нощ.

— Искаш ли кафе, Чарлс? – тихо поанта Маки. – Сигурно собственикът ще направи по едно.

— Не и ако ще се връщам да си доспивам – отвърна Харелсън, – което смятам да направя, съдейки по външния вид на този несретник.

— О – настоя Маки, – мисля, че ще имаш нужда от едно.

Дръпва покривалото от трупа на Костас и посочи червените рани по ръцете му.

— Знаеш ли какво е това? – попита.

— Нямам представа – сви рамене инспекторът.

— Това са радиационни изгаряния – обясни Маки, извади кутийка с енфие и смръкна една щипка. – Е, Чарлс, доволен ли си, че те събудих?

≈ 29 ≈

Адамс зърна чесната, махна на Каб­рило и посочи към движещата се карта върху навигационната система.

— След няколко минути ще пресече сушата – док­ладва Адамс в микрофона на слушалките си.

— Да се надяваме, че Кралските военновъздушни сили ще са там да го посрещнат. И най-накрая ще мо­жем да приключим с всичко това. Как е горивото?

Адамс посочи към датчика. Насрещните ветрове си бяха казали думата и стрелката беше малко над нулата.

— Остана малко от резервното гориво, шефе, но ще ни стигне до сушата. След това обаче не знам.

— Ще кацнем и ще презаредим – рече Кабрило уве­рено – веднага щом Ханли ни уведоми, че изтребите­лите са го прехванали.

Но в момента Ханли се бореше с купища бумащина на два континента.

— Какво, по дяволите, значи, че няма изтребите­ли? – попита той Овърхолт.

— Британците могат да изпратят самолет най-рано след десет минути – уведоми го Овърхолт – от Мейденхол, което се намира по на юг. В момента не разпола­гат с нищо в Шотландия. Още по-лошото е, че не им достигат сили, както и на нас – повечето от изтребите­лите са изпратени да ни помагат в Ирак и Африка.

— САЩ има ли самолетоносач в района – попита Ханли.

— Не – обясни Овърхолт – единствения плавателен съд, с който разполагаме наблизо, е фрегата с крилати ракети, на която е наредено да залови яхтата от Фарьорските острови.

— Господин Овърхолт – настоя Ханли – имаме проблем. Вашият приятел Хуан вероятно движи на изпарения, ако не му помогнем, отново ще изпуснем метеорита. Ние тук си вършим работата, но се нуждаем от подкрепление.

— Разбирам – рече Овърхолт, – ще видя какво мога да направя и ще се обадя отново.

Телефонът изключи и Ханли погледна към картата в командната зала. Светещият сигнал от чесната върху радара току-що бе минал на сушата. Набра един номер.

— Да, сър – отвърна пилотът на „Челинджър“ 604 който се намираше в Абърдийн. – Пускаме турбините на всеки половин час, за да са топли. Можем да летим, щом получим разрешение.

— Мишената току-що стигна до сушата при нос Рат – съобщи Ханли, – така че първо тръгнете на изток, след това завийте на север. Изглежда, че следва курс към Глазгоу.

— Какво да правим, когато го настигнем?

— Само го следвайте – заръча Ханли докато дойдат британските изтребители.

Докато Ханли и пилотът разговаряха, вторият пилот получи разрешение за излитане. Даде знак на първия.

— Току-що получихме разрешение – уведоми той Ханли – има ли нещо друго.

— Огледайте се за председателя ни. Той е на борда на робинсъна и му свършва горивото.

— Разбрано сър – отвърна пилотът натисна ръчката на дросела и се насочи към пистата за излитане.

Предното стъкло се покри с пръски, когато пилотът се насочи към главната писта. Ако се съдеше по вида на облаците, които идваха от север, щеше да ста­ва още по-лошо. Застана на пистата и направи пос­една проверка преди излитане.

После дръпна ръчката на дросела докрай и се по­несе напред.

Джеймс Бенет поглеждаше тревожно към датчи­ка за горивото. Нямаше да му стигне до Глазгоу, за­това леко промени първоначалния си курс. Планът на Бенет беше да остане над сушата, в случай че му се наложи да кацне аварийно, затова реши новият му курс да бъде на юг към Инвърнес, и после почти пра­во на изток към Абърдийн. Щеше да извади късмет, ако стигнеше до шотландското пристанище. Но Бе­нет не беше късметлия.

В този миг телефонът иззвъня.

— Имаме проблем – каза гласът. – Току-що зася­кохме съобщение на британците, пускат два изтре­бителя да те прехванат. След може би петнайсет ми­нути, ще стигнат до теб.

Бенет си погледна часовника.

— Това е лошо – бързо отвърна той. – Наложи се да променя курса заради недостиг на гориво. Вече не мо­га да стигна до Глазгоу, както бяхме планирали. Най-много да стигна до Абърдийн – и не мога да го напра­вя преди изтребителите.

— Дори и да беше успял да презаредиш на Фарьорските острови – продължи гласът, – оказва се, че нямаше да можеш да стигнеш до Глазгоу заради британските изтребители, които се насочват към теб. Какво стана с хеликоптера? Мислиш ли, че още те преследва?

— Не съм го виждал, откакто излетях – съобщи Бенет – Според мен са се върнали обратно.

— Добре – рече гласът, – тогава планът ми ще успее. Извади си картата.

Бенет разгърна картата на Шотландия.

— Готово – каза той.

— Виждаш ли Инвърнес?

— Да.

— Малко пó на юг от него, виждаш ли голямото езеро?

— Шегуваш се – не повярва Бенет.

— Не – каза гласът. – Лох Нес. Лети от източната му страна, имаме екип на земята с камион. Ще пуснат пушек, за да ги видиш

„Пускам пушек“ беше военен жаргон за изстрелване на димни гранати, които отбелязваха местоположението.

— После какво? – попита Бенет.

Снижи се и хвърли товара през вратата нареди гласът. Те ще го вземат и ще го донесат, където трябва.

— Ами аз? – попита Бенет.

— Ти ще оставиш изтребителите да те свалят принудително на някое летище – отвърна гласът. – Щом претърсят чесната и видят, че е празна, ще помис­лят, че е станала грешка.

— Гениално! – съгласи се Бенет.

— И аз така си помислих – изрече гласът, преди ли­нията да прекъсне.

Вертолетът с Кабрило и Адамс на борда прелетя над скалистия бряг. Адамс вдигна палец към шефа си, после включи микрофона.

— Май оцеляхме – рече, – ако ни свърши горивото сега, мога да се спусна на авторотация до земята.

— Надявам се, че си се упражнявал достатъчно.

— Правя по няколко всяка седмица – успокои го Адамс, – за всеки случай.

Облачната покривка се сгъстяваше колкото по-навътре в сушата навлизаха. От време на време мъжете зърваха заснежените планини на Шотлан­дия отдолу. Преди трийсет секунди Кабрило бе мярнал набързо проблясващата опашка на чесната отгоре.

— Изтребителите трябваше да са вече тук – рече Кабрило взе сателитния телефон и набра Ханли.

„Орегон“ се носеше на юг от Фарьорските острови пълен ход. Скоро трябваше да се вземе решение дали да продължат на запад покрай Шотландия и Ир­ландия, или на изток между Шетландските острови и архипелага Оркни към Северно море. Ханли гледа­ше как курсовете проблясват на мониторите, когато телефонът иззвъня.

— Какво е положението? – попита Кабрило направо.

— Овърхолт се опитва да прати британски изтреби­тели – докладва Ханли. – Последно каза, че току-що са излетели от Мейденхол. Ако се движат със свръхзвукова скорост, горе-долу след половин час ще са при вас.

— Горивото ни няма да стигне за половин час – отбе­ляза Кабрило.

— Съжалявам, Хуан – отвърна Ханли. – Наредих на челинджъра от Абърдийн да поеме преследването до появата на изтребителите. Могат да проследят чес­ната и да ми се обадят с резултата. Ще го хванем този човек – не се тревожи.

— Ами яхтата?

— Тръгна от пристанището на Фарьорските остро­ви преди десет минути – съобщи Ханли. – Американ­ска фрегата с крилати ракети ще я задържи, когато излезе в Атлантическия океан.

— Най-после добри новини – въздъхна Кабрило. Ханли гледаше монитора, който показваше положе­нието на чесната и робинсъна. В същото време вторият пилот на челинджъра даваше сводка по радиото в ко­мандната зала. Челинджърът беше засякъл двете ле­тателни средства на радара си и бързо ги настигаше.

— Чесната току-що прелетя над Инвърнес – рече Ханли. – Вече е в обсега на челинджъра. Колко гориво ви остана?

Кабрило се обърна към Адамс:

— Можем ли да стигнем до Инвърнес, преди да ни свършигоривото?

— Мисля, че да – отговори Адамс, – Вятърът ни е попътен, откакто минахме на сушата.

— Достатъчно да стигнем до Инвърнес – предаде Кабрило на Ханли.

Ханли тъкмо се канеше да им каже да спрат и да презаредят, но така и не успя. В същия този миг вторият пилот на челинджъра докладва отново. Внезапно чесната бе започнала да се спуска.

— Хуан – бързо се обади Ханли, – челинджърът току-що докладва, че чесната започва да се спуска.

Инвърнес се намираше само на няколко километра върху движещата се карта на борда на робинсъна.

— Къде се опитва да кацне? – попита Кабрило.

— Май при Лох Нес, от източната страна.

— Ще ти се обадя пак – обеща Кабрило, преди да прекъсне линията.

Времето се влошаваше и дъждът започна да се стича по предното стъкло на вертолета на тънки вадички. Адамс включи системата против изпотяване на стъклата и погледна датчика на горивото.

— Вярваш ли в чудовища? – попита Кабрило.

— Вярвам в камиони чудовища* – отвърна Адамс, – защо питаш?

[* Камиони с големи колела. – Б.пр.]

Кабрило посочи към движещата се карта. Дългото като цигара Лохнеско езеро, току-що се беше появило.

— Според Ханли чесната се снижава за кацане на източния бряг на Лox Нес.

През последните няколко минути Адамс бе успял да зърне на няколко пъти земята, преди облаците да се сгъстят.

— Не мисля така – възрази той.

— Защо не? – поинтересува се Кабрило.

— Прекалено хълмисто е – обясни Адамс, – няма място за писта.

— Тогава това означава, че… – започна Кабрило.

— Ще пусне пратката – довърши мисълта му Адамс.

Веднага щом Бенет се обади, за да му каже, че чесната излетяла от Фарьорските острови, но я прес­ледват, ръководителят на операцията нареди на двама от четиримата мъже, които чакаха в Глазгоу, да потеглят на север с бясна скорост. Те бяха изминали сто и петдесетте километра до Лox Нес за по-малко от два часа и чакаха по-нататъшни заповеди. Преди десет минути на двамата им беше наредено да се отправят към източната страна на езерото, да открият пус­то място и да чакат обаждане. Преди две минути им бяха наредили по телефона да запалят димните си гранити и да чакат да бъде пусната една пратка.

Мъжете седяха отзад във вана с отворени врати и гледаха как димът се разнася от дъжда. Самолетът трябваше да пристигне всеки момент.

— Чу ли това? – попита единият, долавяйки бръм­чене.

— Става по-силно – изтъкна вторият.

— Мислех, че нашият човек е в…

Бенет се мъчеше да овладее самолета, когато силната въздушна струя, създадена от челинджъра, го блъсна. Пилотът на корпоративния самолет беше или луд, или некадърник, помисли си той. Със сигурност чесната му беше засечена от радара му.

— Седемдесет метра – каза вторият пилот на челин­джъра. – Спре ли единият двигател, ще се опечем.

— Погледни през прозореца – нареди пилотът. – Ще мина веднъж и после ще се дръпна нагоре. Челинджърът летеше над земята, още малко и ще­ше да закачи върховете на хълмовете. Снегът се но­сеше вихрообразно отзад по дирята му. Предното стъкло беше закрито от по-висок хълм и пилотът дръпна лоста, после отново намали височината, щом го отминаха. Вече летяха над езерото.

— Ето – обади се вторият пилот и посочи вана на източния бряг откъм Инвърнес, – виждам дим. Пилотът погледна, после дръпна лоста назад и отново започна да се вдига в небето.

— „Орегон“ – докладва той, когато достигнаха отново до безопасна скорост, – видяхме ван на източния бряг, запалили са димни ракети. След колко време ще пристигнат изтребителите?

— Челинджър – отвърна Ханли, – изтребителите са още на петнайсет минути разстояние.

— Ще се опитат да пуснат пратката – заключи пилотът на челинджъра.

— Благодаря за доклада – каза Ханли.

— Ще се опитат да пуснат пратката – каза Кабрило, щом Ханли вдигна.

— Знаем – отвърна той. – Тъкмо се канех да ти се обадя. Челинджърът току-що мина ниско и видя в на с димни сигнали на източния бряг.

— Сега видяхме чесната – съобщи Кабрило, – точно пред нас е. И двамата ще бъдем над езерото след минути.

— Как е положението с горивото?

— Гориво? – обърна се Кабрило към Адамс.

— Никога не съм виждал датчика толкова ниско – отвърна Адамс.

Кабрило повтори думите му.

— Оставете го – бързо рече Ханли, – и се приземявайте, докато още можете.

Вертолетът премина през късче синьо небе и Кабрило погледна надолу.

— Прекалено късно е за това, Макс, вече сме над езерото.

На двамата мъже, които чакаха до езерото, им бе наредено да не се обаждат по радиото, докато не вземат метеорита и не се отдалечат на безопасно разстояние от мястото на доставката. Заради това не докладваха за високо летящия джет. Имаше голяма вероятност бизнес самолета да беше на някоя нефтена компания и да имаше проблеми, но и да не беше така, не можеха да направят кой знае какво. Продължиха да се ослушват и да оглеждат небето за следи от чесната.

Свръхзвуковият изтребител „Ториадо“ премина над Пърт, Шотландия, и британският пилот докладва местоположението си. Оставаха по-малко от шест минути до Лox Нес и той бързо наближаваш.

— Внимавай за корпоративен самолет „Челинжър“ и вертолет в района – предаде по радиото ръководителят на полета. – Те са приятелски.

— Разбрано – потвърди пилотът, – мишената е самолет „Чесна“ 206.

— Остават ти пет минути – предупреди го ръководителят на полета.

Веднага щом зърна североизточния край ма езерото, Бенет се помъчи да види димния сигнал, който му бе наредено да търси. Беше мъгливо и мъглата над водата се смесваше с пушека. Спусна предкрилките и намали съвсем скоростта на чесната, после отново се огледа. От другата страна на езерото видя мигащи светлини, зави и се приближи.

— Ето го езерото – посочи Кабрило.

Вертолетът бързо настигаше чесната и Адамс намали.

— Той забавя ход – рече Адамс през микрофона на слушалките си.

Кабрило погледна движещата се карта върху таблото.

— Няма поле, така че сигурно ще се опита да го пусне, както си и мислехме.

Хеликоптерът беше по средата на езерото, по петите на чесната, която зави и пое към източния бряг. Адамс тъкмо понечи да се насочи към сушата, когато двигателят започна да се дави.

На борда на чесната Бенет гледаше напред. Вече можеше да различи дима и премигващите фарове на вана. Докато се носеше ниско над земята, той се пресегна, отключи вратата откъм страната на пасажера и плъзна кутията с метеорита до самия край на седалката близо до вратата. След минута и нещо можеше да отвори вратата, да наклони самолета и да избута кутията навън.

Били Джо Шей се движеше покрай източния край на Лохнеското езеро с черен Ем Джи ТС модел 1947-а. Ший беше търговец на сондажна кал за нефтени платформи от Мидленд, Тексас. Беше си купил класическата кола само преди няколко дни от един гараж в Лийдс. Баща му имал подобна кола, купена в Англия, докато бил разквартируван тук, във военновъздушните сили, и Били Джо се беше научил да я кара. Близо трийсет години бяха минали, откакто баща му продаде колата, но Шей винаги тайничко бе искал да си купи такава.

Търсене в интернет, втора ипотека на дома и трите седмици отпусна, които му се бяха събрали, най-накрая бяха превърнали мечтата в реалност. Шей бе решил да обиколи Шотландия и Англия за две седмици, преди да остави колата на пристанището в Ливърпул, за да му я превозят у дома. Нищо, че гюрукът беше вдигнат, дъждът продължаваше да пръска през отворите на страничните врати. Шей вдигна каубойската си шапка от мястото до шофьора и тегли една псувня на дъжда. После погледна датчиците на двигателя и даде газ. Мина покрай един ван встрани от пътя и след това шосето отново остана празно.

Беше тихо и спокойно и във въздуха се носеше мирис на мокър торф и измит от дъжда асфалт.

— Засякох изтребителите на радара – уведоми пилотът на челинджъра по сателитния телефон.

— На какво разстояние са от чесната? – попита Ханли.

— Близо са – отвърна пилотът. – В момента се излагаме, за да минем над източния бряг от юг на север – Ще прелетим колкото се може по-ниско над него.

Бенет наближаваше мястото на доставка. Пресегна се, отвори вратата и започна да накланя чесната по оста й. С ъгълчето на очите си зърна стара кола на пътя. Съсредоточи се да пусне пратката колкото се по-близо до вана.

В същия миг в предното му стъкло изникна корпоративният Джет.

— Има един ван до пътя на източния бряг – каза на Ханли пилотът на челинджъра, докато профучава­ше покрай Бенет ниско над земята.

— Какво прави… – понечи да попита Ханли, преди да го прекъснат.

— Ето го вертолета – извика пилотът.

— Може ли да види вана? – попита Ханли.

— Вероятно – рече пилотът и увеличи височината, – но все още е много далече.

— Махай се оттам – нареди му Ханли. – Британски­те власти току-що ни уведомиха, че изтребителите им са само на няколко минути. Те ще поемат нещата от­тук.

— Разбрано – отвърна пилотът на челинджъра.

На земята близо до вана двамата мъже наблюда­ваха приближаването на чесната.

— Май виждам вертолет в далечината – рече едини­ят от тях.

Другият се загледа в мъглата.

— Съмнявам се – отвърна той. – Ако беше толко­ва близо, щяхме да чуем двигателя и въртенето на ротора.

Зърнаха как вратата на чесната се отваря.

Двамата мъже щяха да чуят двигателя на хели­коптера, ако работеше. Но в кабината на хеликопте­ра беше настъпила злокобна тишина, чуваше се само свистенето на въздуха покрай корпуса, докато Адамс започваше авторотацията. Насочи се към сушата и помоли да успеят да стигнат до нея.

Кабрило точно видя вана и светещите фарове, когато полетяха надолу.

Дори не понечи да го каже на Адамс по микрофона, прикрепен към слушалките – трябваше да мисли за друго в момента.

Бенет избута кутията и тя полетя през отворената врата. После изправи чесната и се насочи към летището в Инвърнес. Набираше височина, за да мине над хълмовете от другата страна на езерото, когато зърна за миг хеликоптера само на сто и петдесет метра от земята.

Веднага щом стабилизираше чесната и оправеше курса, щеше да се обади да докладва.

Камък в кутия пада право на земята. Метеоритът полетя надолу и се стовари върху подгизналия торф, без да се счупя. Двамата мъже се затичаха и тъкмо се заловиха да издърпат кутията от калта, когато оглушителният вой от двигателите на два изтребителя се усили. Вдигнаха глави и видяха как самолетите профучават над тях.

— Да се махаме оттук, по дяволите! – извика първият, като вдигна кутията от тинята.

Вторият се втурна да пали двигателя, докато онзи мъкнеше кутията.

— Мисля, че мога да кацна на пътя – извика Адамс по микрофона.

Вертолетът се спускаше надолу, задвижван само от вятъра, който минаваше през витлата в ги караше да се въртят. Адамс насочваше машината към земята – но бързо губеше скорост.

Краят на езерото и шосето приближаваха бързо и той започна с изравняването преди кацане.

Изтребителите се появиха зад Бенет и чесната така шеметно, сякаш се бяха пръкнали от нищото. Минаха на метър от двете му страни, профучаха напред и направиха бърз завой. В същия миг радиото му избръмча:

— Тук Кралските въздушни сили – обади се глас, – насочете се към най-близкото летище за незабавно приземяване. Ако откажете или се опитате да избя­гате. Ще бъдете свалени. Потвърдете приемането на съобщението.

Двата изтребителя бяха направили завоите и се приближаваха челно към Бенет.

Наклони крилата в знак, че е разбрал – после се пресегна към сателитния телефон.

Толкова близо и в същото време толкова далеч.

Кабрило погледна през страничното стъкло, пре­ди хеликоптерът да се сниши зад един хълм. Ванът и мястото, на което беше паднала кутията, бяха само на километър разстояние. Дори Адамс да успееше да ги свали на земята живи, докато се измъкнат от вер­толета и изтичат дотам, ванът – и метеоритът – щяха да са изчезнали.

Притисна сателитния телефон към гърдите си и се стегна да понесе удара.

Шофьорът на вана включи на скорост и натисна педала на газта. Задните гуми забуксуваха в калта и из въздуха се разхвърча торф. Задницата се отметна встрани, ванът изскочи на асфалта и се понесе на юг.

Хвърли един бърз поглед в огледалото за обратно виждане и се увери, че пътят е празен.

Адамс владееше вертолета с виртуозността на концертиращ цигулар. Изравни идеално и дръпна лоста в последната възможна секунда, когато арката, опи­сана от хеликоптера, бе само на няколко метра от зе­мята. Промяната в зацепването на витлата изстиска до последно въздушната скорост и робинсънът се закова на място и се стовари от няколко метра височи­на върху шините си. Шасито се удари в земята, но не много силно. Адамс погледна към Кабрило и въздъхна дълбоко.

— Боже, колко си добър! – възкликна Кабрило.

— Голям зор видях – призна Адамс, махна слушалките и отвори вратата.

Хеликоптерът препречваше почти изцяло пътя.

— Ако имахме гориво за още един километър – рече Кабрило, отвори вратата и слезе, – щяхме да ги пипнем.

Двамата мъже се изправиха в цял ръст на пътя и се протегнаха.

— По-добре се обади на Ханли и му кажи, че сме ги изпуснали – предложи Адамс, докато на пътя се появи един ретро автомобил и забави скорост, понеже шосето бе запречено.

— След минутка – отвърна Кабрило, наблюдавайки как автомобилът марка Ем Джи спира.

Шей подаде глава от страничния прозорец.

— Момчета, имате ли нужда от помощ? – попита той с провлечения говор на тексасец.

Кабрило се затича към колата.

— Американец ли си?

— Чистокръвен – гордо изтъкна Шей.

— Работим под прякото командване на президента, съществува заплаха за националната сигурност – бързо обясни Кабрило. – Имам нужда от колата ти.

— Боже! – възкликна Шей. – Купих си я само предам три дни.

Кабрило се пресегна и отвори вратата.

— Съжалявам, въпросът е на живот и смърт.

Шей дръпна ръчната спирачка и излезе от колата.

Кабрило махна на Адамс със сателитния телефон, докато се качваше в автомобила.

— Ще се обадя на „Орегон“ – рече той – и ще им кажа да пратят някого да ти достави гориво.

— Да, сър – отвърна Адамс.

Кабрило натисна стартера, включи на скорост и подкара стария автомобил. Завъртя волана и направи обратен завой.

— Хей – провикна се Шей, – а аз какво да правя?

— Остани при хеликоптера – извика Кабрило през прозореца. – Всичко ще оправим после.

След като зави, натисна газта до дупка и отпраши. След няколко секунди превали хълма и се скри от поглед. Шей се приближи до Адамс, който проверяваше шасито на хеликоптера.

— Аз съм Били Джо Шей – представи се той, като протегна ръка. – Ще ми кажете ли кой взе колата ми?

_ Онзи мъж ли? – попита Адамс. – За пръв път в живота си го виждам.

≈ 30 ≈

Ричард Труит-Дик преглеждаше файловете в компютъра на Хикман. Работата вървеше бавно, защото имаше купища информация. Накрая реши просто да се свърже с компютъра на „Орегон“ и да изпрати ця­лото съдържание от машината на Хикман. Установи връзка и започна да прехвърля данните на сателит, който насочи потока право към кораба.

После стана от стола пред бюрото и започна да пре­търсва кабинета.

Взе няколко листа и снимки от едно чекмедже, сгъ­на ги и ги прибра в джоба на якето, си. Тъкмо прег­леждаше библиотеката на стената, когато чу как входната врата се отваря и от коридора прозвуча глас.

— Чак сега? – попита гласът.

Нямаше отговор – мъжът говореше по мобилен телефон.

— Преди пет минути? – обади се отново, вече се чу­ваше по-силно. – Защо, по дяволите, не сте изпрати­ли веднага охраната?

Стъпките по коридора се чуваха по-силно. Труит се пъхна в банята до кабинета, после претича през другата спалня от другата страна. Друг коридор водеше към всекидневната. Промъкна се бавно.

— Знаем, че си тук – рече гласът – Охраната ми се качва. Блокирали са асансьора, така че най-добре се предай.

Ключът към добрия план е да предвидиш неочаквани възможности. Ключът към страхотния план е да предвидиш всички възможности. Данните от компютъра на Хикман се носеха през пространството право към „Орегон“. Три четвърти от информацията беше прехвърлена, когато Хикман влезе в кабинета. Труит бе пропуснал една малка подробност – забрави да изгаси екрана. Още с влизането Хикман видя, че скринсейвърът е изключен и някой е ровил в компютъра му. Втурва се към него и го изключи. После провери и намери флакона от Вандервалд непокътнат в чекмеджето на бюрото.

Труит се промъкна във всекидневната. Плъзгащата се врата още бе открехната. Бързо прекоси помещението. Беше почти до вратата, когато се блъсна в едва скулптура, тя падна и се счупи.

Хикман чу трясъка и се спусна по коридора. Труит вече се беше проврял през вратата и излязъл на задната тераса, когато Хикман влезе във всекидневната и го видя. Крадецът бе облечен в черно и се движеше самоуверено. Въпреки това нямаше къде да избяга от терасата и охраната се качваше нагоре с асансьора.

Хикман спря, за да се наслади на момента.

— Стой на място! – нареди той и погледна през стъклената врата. – Няма къде да идеш.

Мъжът се обърна и го погледна право в очите. После се усмихна, качи се на високия до гърдите парапет, кимна и махна с ръка. Обърна се и скочи от парапета в мрака. Хикман още не се беше отърсил от шока, когато охраната нахлу в помещението.

Сляпата вяра е могъщо чувство.

Само тя беше оставала на Труит в мига, в който дръпна връвта, висяща отпред на якето му. Сляпа вяра в Магическата работилница на „Орегон“. Сляпа вяра, че изобретението на Кевин Никсън ще проработи. Частица от секундата, след като дръпна връвта, от гърба на якето изскочи малък парашут и освободи лепката, с която беше прикрепен отзад. Миг след това две крила, подобни на китайско бойно хвърчило, се разгънаха и се опънаха встрани. Метър и двайсет на метър и двайсет предкрилки с ластични въжета се спуснаха под крилата като въздушни спирачки на самолет.

Труит забави падането и пое управлението.

— Приготви се – рече Гъндърсън, – спуска се бързо.

Пилстън се загледа и мерна Труит за секунда, докато минаваше през светлината на прожектора, осветяващ небето близо до вулкана. Труит се завъртя на 360 градуса във въздуха, после се изправи. Беше на три метра над тротоара и на двайсет от джипа, който трябваше да го прибере. За щастие, тротоарът беше почти празен. Толкова късно през нощта повечето туристи бяха вече или в леглата, или здраво залепнали за масите за залагания. Труит се спусна право надолу.

Гъндърсън завъртя ключа и двигателят на джипа изрева. Включи на скорост и се понесе след Труит. Три метра, два метра, но Труит не можеше да се приземи. Носеше се напред и краката му продължаваха да висят във въздуха.

Две проститутки стояха на ъгъла и чакаха светофара да светне зелено. Бяха облечени в рокли от изкуствена кожа и стърчаха на обувки с дебели токове. Косите им бяха тупирани и вдигнати на кок. Едната пушеше, другата получаваше поредната поръчка по мобилния си телефон. Труит се пресегна и дръпна въжетата, които държаха въздушните спирачки издути. Щом ги блокира, падна на земята като камък. Успя да размаха крака, преди да докосне паважа, и се затича, докато възвърне равновесието и забави движението напред. Беше само на пет крачки от двете жени, когато успя да забави до нормален ход.

— Добър вечер, дами! – поздрави ги той. – Приятна нощ за разходка.

Отзад една червена кола с логото на „Дриймуърлд“ тъкмо излизаше от алеята на хотела. Охранителя скочи върху газта и гумите изсвириха по паважа, Ш

В същия момент Гъндърсън и Пилстън минаха покрай Труит с джипа.

— Скачай! – извика Гъндърсън.

Труит се метна на стъпалото и се пъхна през задната врата. Щом седна, Гъндърсън натисна здраво газта и профуча по булеварда. Чантата на Труит беше на седалката до него. Той дръпна ципа и извади оттам една метална кутия.

— Следят ни – извика Гъндърсън отпред.

— Забелязах – рече Труит. – Щом ти кажа, превключи на свободна скорост и загаси двигателя.

— Разбрано – отвърна Гъндърсън.

Носеха се със сто и трийсет километра в час, но червената кола ги настигаше. Труит се завъртя на задната седалка и насочи кутията към металната решетка на автомобила.

— Сега! – извика той.

Гъндърсън превключи на свободна скорост и врътна ключа. Фаровете изгаснаха и сервоволанът престана да действа, което затруди управлението на джипа. Гъндърсън се бореше да не излезе от платното. Труит натисна едно копче върху кутията. Във въздуха бе изпратен сигнал, който изпържи акумулаторите на всички превозни средства, които се движеха наблизо. Фаровете на червения автомобил изгаснаха. Той започна да намалява скорост. Няколкото таксита на пътя също забавиха и спряха.

— Добре – каза Труит, – можеш да запалиш отново

Гъндърсън врътна ключа и джипът изрева. Включи отново на скорост и овладя колата.

— Накъде? – попита.

— Взехте ли си чантите?

— Току-що си теглихме по един душ в хотела – отвърна Пилстън. – Оставихме ги в самолета.

— Към летището тогава – реши Труит. – По-добре да се махаме от Вегас.

Макс Ханли стоеше до компютъра в кабинета на Майкъл Холпърт на борда на „Орегон“, Двамата мъже съсредоточено се взираха в екрана.

— После изведнъж спря – рече Холпърт.

— Каква част от информацията успяхме да изтеглим? – попита Ханли.

— Трябва да прегледам всичко – отвърна Холпърт, – но изглежда доста.

— Започни да я анализираш – нареди бързо Ханли – и ми докладвай веднага щом намериш нещо ценно.

В този миг радиоприемникът на Ханли иззвъня и се чу гласът на Стоун.

— Сър – докладва той, – от гълфстрийма току-що се обадиха, че напускат Лас Вегас.

— Идвам веднага – рече Ханли по микрофона.

Той бързо прекоси коридора и отвори вратата на командната зала. Стоун седеше пред мониторите; обърна се, когато Ханли влезе, после посочи към екрана. На картата на Западните щати проблясваше червена светлина, отбелязвайки местонахождението на гълфстрийма. Самолетът точно прекосяваше езерото Мийд и се отправяше на изток. В същия миг телефонът на Ханли иззвъня, той се приближи до командното табло и го вдигна.

— Ханли.

— Получи ли компютърните файлове? – попита Труит.

— Само част – отвърна Ханли. – Холпърт ги анализира в момента. Явно прехвърлянето е било прекратено по средата, имаше ли проблеми?

— Мишената се върна, докато прехвърлях данните. – Труит се надвикваше с рева на двигателите. – Вероятно е прекъснал връзката.

— Това означава и че знае, че някой му е вдигнал мерника.

— Точно така – съгласи се Труит

— Какво друго откри?

Труит бръква в якето на съседната седалка и извадя снимките, които беше открадвал от кабинета на Хикман. Обърна се към факс машината, която беше свързана с въздушния телефон, и започна да ги сканира.

— Пращам ти малко снимки – рече Труит.

— На кого са? – попита Ханли.

— Точио това искам да разбереш.

≈ 31 ≈

— По дяволите, прав си, проблем е – каза президентът на Лангстън Овърхолт.

Едия час преди това британският министър-председател беше уведомил президента, че са открили капитан на кораб, грък, с радиоактивни изгаряния на по-малко от седемдесет километра от Лондон. Докато президен­тът и Овърхолт говореха, обезопасените линии между двете държави бяха прегрели от трескави депеши.

— Сътрудничим си и с руснаците, освен с Корпорацията, за да намерим оръжието – обясни Овърхолт, – но вече е стигнало в Англия.

— Това ли искаш да кажа на най-близките ни съюз­ници? – попита президентът. – Че сме опитали, ама нищо не е станало?

— Не, сър – рече Овърхолт.

— Ако човекът, който стои зад всичко това, събере ядрената бомба с метеорита, Лондон и околностите му ще се превърнат в пустош. И ако за ядрената бом­ба можеш да си измислиш някакво оправдание, мете­оритът е наша издънка.

— Разбирам, сър – съгласи се Овърхолт.

Президентът стана от стола си в Овалния кабинет.

— Чуй ме внимателно – заговори той с ядосан тон,– искам резултати, и то веднага.

Овърхолт се изправи.

— Да, сър – рече той.

После се отправи към вратата.

— Кабрило още е по петите на метеорита – съобщи Ханли на Овърхолт по обезопасената линия, – поне според пилота на хеликоптера ни, който се обади пре­ди няколко минути.

— Президентът е бесен – обясни Овърхолт.

— Хей, не сме виновни ние, британските изтребители закъсняха за купона. Ако бяха дошли навреме, ме­теоритът щеше вече да е в наши ръце.

— Според последното комюнике британците били приземили принудително чесната в Инвърнес и се ка­нели да претърсят самолета.

— Нищо няма да открият – заяви Ханли. – Пилотът ни каза, че двамата е Кабрило видели пилота на чес­ната да пуска товар от едната страна.

— Защо Кабрило не е телефонирал – попита Овър­холт, – за да координираме помощта?

— Това, господин Овърхолт, е въпрос, на който не мога да отговоря.

— Уведоми ме веднага щом говориш с него?

— Да, сър – рече Ханли и линията прекъсна.

Ретро автомобилът друсаше като каруца, пълна със зърно. Тънките гуми, механичните амортисьо­ри и някогашното окачване не можеха да се срав­няват с модерните спортни коли. Кабрило караше на четвърта, напъваше докрай двигателя и ретро автомобилът вдигаше едвам сто и двайсет километ­ра в час. Държейки с една ръка облицования с дър­во по края волан, натисна отново сателитния си те­лефон.

Нищо. Сигурно беше от кацането – въпреки всич­ки усилия да предпази устройството то се беше ударило в таблото при приземяването. Можеше да е и от зарядното – сателитните телефони изразходваха енергия колкото климатика на някой дебелак лятно време във Фнникс. Какъвто, и де беше случаят, Кабрило не можа да го накара да светне.

Докато изкачваше една височина, зърна вана няколко километра по-напред.

Едн Сенг погледна към Боб Мидоус, когато колата, карана от Мидоус, наближи остров Шепи. Самолетът амфибия на Корпорацията ги беше ваел от „Орегон“ и ги беше докарал до едно летище в покрайнините на Лондон, където британското разузнаване МИ-5 им беше оставило брониран рейнджроувър.

— Изглежда получихме оръжията, които поискахме – каза Сенг, докато ровеше в найлоновата торба, която ги чакаше на задната седалка.

— Сега остава само да открием къде в Лондон се крие терористичната клетка „Хамади“ – уверено заяви Мидоус, – да намерим бомбата и да я обезвредим, докато председателят ни вземе метеорита, и готово.

— Звучи доста трудно.

— Давам му седем по десетобалната – прецени Мидоус, докато намаляваше, за да влезе в пристанището.

Сенг слезе от колата още преди Мидоус да загаси двигателя. Приближи се до върлинестия русоляв мъж и протегна ръка.

— Еди Сенг – представи се той.

— Малкълн Роджърс, МИ-5 – отвърна русият.

Мидоус беше излязъл от колата и се приближаваше.

— Това е партньорът ми Боб Мвдоус. Боб, това е Малкълм Роджърс от МИ-5,

— За мен е удоволствие – рече Мидоус и му стисна ръката.

Роджърс тръгва към кея.

— Капитанът бил намерен в местната кръчма, горе на хълма. Според печата от митницата, акостирал е същата вечер.

— Радиацията ли го е убила? – попита Мидоус.

— Не – отвърна Роджърс, – първоначалната аутопсия показа следи от отрова.

— Каква? – попита Сенг.

— Още нищо не можем да кажем със сигурност – обясни Роджърс. – някакво паралитични вещество.

— Имате ли телефон? – попита Мидоус.

Роджърс забави крачка, извади мобилния телефон от джоба си и погледна въпросително.

— Обадете се на съдебния си лекар и му кажете да се свърже с Центъра за контрол на заболяванията в Атланта. Да ги помоли да му изпратят токсикологични профили на отрови от скорпиони и змии от Арабския полуостров и да види дали няма да съвпаднат,

Роджърс кимна, после позвъни. Докато говореше по телефона, Сенг оглеждаше пристанището долу. Имаше няколко стари товарни кораба, три-четири яхти и един катамаран, на горната му палуба стърчаха антени и два крана. Задната палуба на катамарана беше затрупана с щайги и електроника. Един мъж седеше на маса, заврял ръце в нещо като торпедо.

— Добре – рече Роджърс, – ще проверят.

Мъжете продължиха да се спускат надолу по хълма и стигнаха до дока. Тръгнаха по дъсчения кей, завиха и излязоха на друг док, разположен перпендикулярно на първия. На палубата на „Лариса“ се виждаха трима мъже. Със сигурност долу имаше още.

— Претърсихме всеки сантиметър – уведоми ги Роджърс. – Нищо. Корабният дневник е фалшифициран, но от разпитите на екипажа разбрахме, че товарът е качен близо до Одеса в Украйна и са карали с пълен ход дотук, без да спират.

— Екипажът знаел ли е какво превозват? – поинтересува се Сенг.

— Не – отвърна Роджърс. – Носели се слухове, че били крадени произведения на изкуството

— Просто са доставили стоката – обобщи Сенг.

Мидоус погледна обратно към катамарана на другия док.

— Искате ли да се качите на борда? – попита Роджърс.

— Някой виждал ли е мъжа, който е излязъл от кръчмата след срещата с капитана?

— Не – поклати глава Роджърс, – там е проблемът. Не знаем нито кой е бил, нито къде е отишъл.

— Но капитанът не е носел бомбата със себе си в кръчмата – разсъждаваше на глас Мидоус, – значи или някой от екипажа е направил размяната, или е била открадната от кораба.

— Никой не е видял бомбата в кръчмата – рече Роджърс, – и капитанът е умрял там.

— И разпитахте обстойно екипажа? – попита Сенг.

— Ще ви кажа нещо поверително – каза Роджърс. Сенг и Мидоус кимваха.

— Направихме с екипажа неща, забранени от световната конвенция – казаха ни всичко, което знаеха – тихо съобщи Роджърс.

Британците не си поплюваха – гърците бяха изтезавани или упоявани, или и двете.

— И никой от екипажа не е направил размяната? – поиска да се увери Мидоус.

— Не – отвърна Роджърс. – Който и да е бил мъжът в кръчмата, имал е и съучастници.

— Еди – рече Мидоус, – защо не се качиш на борда на „Лариса“ и не провериш? Аз ще пообиколя наоколо и ще поговори с мъжа на катамарана,

— Вече го разпитахме – Намеси се Роджърс. – Малко е особняк, но е безобиден.

— Веднага се връщан – рече Мидоус и се запъти обратно към другия док.

Сенг махна на Роджърс и го последва на борда на „Лариса“.

— Сър, трябва да решим – каза Стоун, – Атлантическият океан или Северно море?

Ханли се втренчи в движещата се карта върху монитора. Нямаше представа накъде е тръгнал Кабрило, но беше дошло време да вземат решение.

— Къде е самолетът амфибия?

— Тук – и Стоун посочи светлата точка на картата, която показваше, че самолетът е над Манчестър и летя на север.

— Северно море тогава – нареди Ханли. – Мишената е Лондон. Нареди на самолета амфибия да тръгне към Глазгоу, за да помогне на Кабрило.

— Разбрано – рече Стоун и се пресегна към микрофона.

— Хали – обърна се през рамо Ханли към Касим, който седеше на една маса зад командния пулт, – какво става с горивото за Адамс?

— Не можах да накарам летището в Инвърнес да му го достави – отвърна Касим, – затова се свързах с едва бензиностанция в Лох Нес и уредих да му докарат гориво в двайсетлитрови туби. Всеки момент ще са там. Сигурен съм, че Адамс ще се обади веднага щом ги получи.

— По дяволите! – ядоса се Ханли. – Джордж трябва да излети, за да помогне на председателя.

Линда Рос, експертът по сигурността и наблюдението на „Орегон“, седеше на масата заедно с Касим.

— Свързах се с британските власти и им казах каквото знаем – че бял ван се отправя на юг по пътя от Лохиеското езеро. Мислим, че превозва метеорита и че господин Кабрило го преследва в стар черен ретро автомобил марка Ем Джи. Пращат вертолети, но ще им трябва час и нещо да стигнат до там.

— Челинджърът не може ли да прелети и да докладва? – предложи Ханли.

За секунда се възцари пълно мълчание. Стоун вкара няколко команди и посочи към монитора.

— Такова е времето в момента в района – рече той.

Простиращата се мъгла изглеждаше като сиво вълнено одеяло. На земята в Северна Шотландия видимостта се измерваше във футове, не в метри. От въздуха скоро помощ нямаше да може да се окаже.

Халифакс Хикман беше бесен. След като нахока охраната, се обърна към шефа на смяната.

— Уволнен си – процеди през зъби.

Мъжът се отправи към вратата и излезе от апартамента.

— Ти – насочи обвинително пръст към втория по ранг след него, – къде е крадецът, който проникна тук?

— Хората ни го видели да се приземява една пресечка по-нагоре отпопита „Дриймуърлд“ – докладва мъжът. – Прибрали го двама души в открит джип. Хората тръгнали да ги преследват, но електрическата уредба в колата им се развалила. Тогава ги изпуснали.

— Искам всичките ни хора да обърнат града и да намерят джипа – нареди Хикман. – Искам да разбера кой има наглостта да проникне в апартамента ми на върха на моя хотел.

— Веднага се залавяме, сър – бързо отвърна новоназначеният шеф на охраната.

— И още как! – сърдито се тросна Хикман, докато се отправяше по коридора към кабинета си.

Мъжете от охраната се изнизаха един по един от апартамента. И този път се сетиха да заключат вратата. Хикман набра един номер и се обади по телефона.

В кабинета си на борда на „Орегон“ Майкъл Хол­пърт подреждаше съдържанието на прехвърлените от Труит компютърни данни. Файловете бяха обър­кана смесица от корпоративни документи, банкови и брокерски сметки и холдинги. Или нямаше лични файлове, или не бяха успели да минат, преди връзка­та да прекъсне.

Холпърт пусна компютъра да търси ключови ду­ми, после се загледа във фотографиите, които Труит му беше пратил по факса от гълфстрийма. Плъзна се със стола пред друг компютър, сложи снимките в ске­нера, после се свърза с компютъра на Държавния де­партамент и започна да претърсва паспортните снимки. Базата данни беше огромна и търсенето можеше да отнеме дни наред. Остави компютрите да работят, напусна кабинета и се отправи нагоре по коридора към столовата. Днешният специалитет беше „Бьов Строганов” – любимото ястие на Холпърт.

— Сър – високо каза гласът по телефона, – задър­жани сме от ракетен разрушител на американския Военноморски флот.

— Какво искаш да кажеш? – попита Хикман.

— Наредено ни е да застанем в дрейф, иначе ще ни потопят – обясни капитанът на „Фри Ентърпрайз“ Планът на Хикман се разплиташе все по-бързо.

— Можете ли да им избягате? – попита той.

— Няма начин.

— Тогава се бийте с тях – нареди Хикман.

— Сър – високо заяви капитанът, – това е равносилно на самоубийство.

Хикман се замисли за миг, преди да отговори.

— Предайте се колкото е възможно по-късно – рече той най-накрая.

— Да, сър – отвърна капитанът.

Хикман прекъсна линията и се облегна назад. На екипажа от „Фри Ентърпрайз“ бе пробутана невярна история още от самото начало. За да ги накара да му сътрудничат, той им беше казал, че планът му е да използва метеорита заедно с ядрената бомба, за да атакува Сирия. После щял да прехвърли обвинения­та за атаката на Израел и да предизвика голяма вой­на в Близкия изток. Когато всичко приключело, Съ­единените щати щели да контролират района и теро­ризмът щял да бъде унищожен напълно.

Истинското му намерение обаче беше доста по-лично. Щеше да отмъсти за смъртта на единствения човек, когото някога истински бе обичал. И Господ да е на помощ на тези, които се изпречеха на пътя му.

Взе отново телефона и набра хангара си.

— Пригответе самолета ми за пътуване до Лондон.

— Здрасти! – поздрави Мидоус човека на палубата на катамарана.

— Здрасти! – отвърна той.

Мъжът беше висок, малко над метър и деветдесет, и слаб. Лицето му беше оградено от добре оформена козя брадичка и рошави прошарени вежди, а очите му бяха ясни и проблясваха, сякаш пазеха тайна, която никой друг не знаеше. Мъжът, който явно гонеше седемдесетте, все още бърникаше предмета с формата на торпедо.

— Мога ли да се кача на борда?

— За сонара ли идваш? – попита мъжът и се ухили.

— Не – отговори Мидоус.

— Добре, нищо, качвай се – покани го с нотка на разочарование.

Мидоус се качи на палубата и се приближи към собственика. Изглеждаше му смътно познат. Спомни си лицето му.

— Хей – възкликна, – ти си онзи писател, който…

— Пенсиониран писател – допълни мъжът, като се усмихна, – е, да, аз съм онзи писател. Остави това сега, как си с електрониката?

— Фурната ми още е на лятно часово време – призна Мидоус.

— Дявол да го вземе! – ядоса се писателят. – Прецаках платката на сонара и трябва да ми я оправят, преди времето да се проясни и да можем да излезем отново. Техникът трябваше да дойде преди час. Сигурно се е загубил.

— От колко време сте закотвени тук? – попита Мидоус.

— Четири дена вече – въздъхна писателят. – Още малко и ще трябва да се изръся за нови черни дробове за екипажа си – пробват местния букет. С изключение на един – отказал е пиенето преди години и сега набляга на кафе и пасти. Въпросът, е: къде ги намирам тези хора? Експедициите са като плаваща лудница.

— О, да – припомни си Мидоус, – вие се занимавате с подводна археология.

— Не споменавай думата „археология“ на този кораб – пошегува се мъжът. – На тази лодка смятат археолозите за некрофили. Ние сме търсачи на прик­ачения.

— Съжалявам – каза Мидоус и се усмихна. – Разс­ледваме кражба на доковете, станала преди две нощи. Да ви е изчезнало случайно нещо?

— Ти си американец – рече писателят. – Защо ще разследваш кражба в Англия?

— От Агенцията за национална сигурност съм.

— О, Да – засмя се мъжът. – Къде беше, когато пишех? Трябваше да си измислям всичко.

— Сериозно – настоя Мидоус.

Писателят се замисли за миг и най-накрая отвър­на:

— Не, нищо не ни липсва. На този катамаран има повече камери, отколкото на снимачната площадка на Синди Кроуфорд. Под водата, над водата, долу в каютите с инструментите, доколкото знам, навсякъ­де. Взех я под наем от един филмов екип.

Мидоус се сепна.

— Каза ли това на британците?

— Не са ме питали – сви рамене писателят, тях бе по-важно да ми обясняват, че не съм видял нищо, не че съм видял, де.

— Значи нищо не си видял?

— Не и ако е било късно през нощта – отвърна възрастният мъж. – Минавам седемдесетак вечерта трябва да има пожар или гола мацка, за да стоя буден.

— Ами камерите? – попита Мидоус.

— Те записват през цялото време – отвърна писателят. – Правим телевизионно шоу за експедицията – касетите са евтини, добрият материал безценен.

— Нещо против да ми ги покажеш? – подхвърли Мидоус.

— Само – коза мъжът и се запътя към вратата на кабината – ако кажеш „моля.

След двайсет минути Мидоус получи това, а което беше дошъл.

≈ 32 ≈

Небаил Лабабити гледаше ядрена бомба на пода в апартамента близо до Странд с въодушевление, примесено със страх. Беше безчувствен предмет – основно метал и няколко медни жици, – но предизвикваше страхопочитание и усещане за надвиснала опасност. Бомбата беше повече от неодушевен предмет – тя имаше живот. Като картина или скулптура, заредена с живителната сила на своя създател, бомбата не беше просто парче метал. Тя беше отговор на хорските молитви.

Щяха да ударят право в сърцето на британците.

Мразеха ги, защото бяха открадвали артефакти от пирамидите, бяха потискали жителите на Близкия изток и се биеха рамо до рамо с американците във войни, които нямаха право да водят. Лабабити беше право в бърлогата на лъва. В самия център на Ловдов. Ситито, където живееха банкерите, които финансираха потисничеството; художествените галерии, музеите в квартала с театрите бяха съвсем близо. Даунинг Стрийт номер десет, Парламентът, Бъкингамският дворец.

Дворецът. Домът на кралицата, древният символ на всичко, което презираше. Разкошът и церемониалността, лицемерната добродетелност и формалната вежливост. Скоро всичко това щеше да изгори в пламъците, предизвикани от меча на исляма – и когато всичко свършеше, светът никога вече нямаше да е същият. Сърцето на звяра щеше да бъде изтръгнато. Почитаната земя, пълна с история, щеше да се превърне в гола пустиня, където нямаше да има човешка душа. Лабабити си запали цигара.

Малко оставаше. Днес по някое време младият йеменски войн, който се беше съгласил да понесе бомбата мишената, щеше да пристигне в града. Лабабити щеше да нахрани и напои момчето. Да му осигури курви хашиш и всякакви лакомства. Не можеше да не го направи за човек, готов да даде живота си за каузата.

Щом момчето се аклиматизираше и научеше пътя, Лабабити бързо щеше да се оттегли.

Важното при водачеството, помисли си той, не беше да умреш за страната си – а да накараш други мъже да умират за теб. А Небаил Лабабити нямаше никакво намерение да се превръща в мъченик. Когато бомбата избухнеше, той щеше да е прекосил Ламанша и да се намира на безопасно място в Париж.

Чудеше се само защо нямаше никакви вести от Ал-Халифа.

— Не знам как сме го пропуснали – притесни се Роджърс.

— Няма значение – успокои го Мидоус, – сега имате регистрацията на камиона. Открийте на кого е и ще намерите и бомбата.

— Мога ли да взема касетата? – помоли Роджърс. Мидоус не се издаде, че е накарал писателя да направя две копия и че едното е на сигурно място в предоставения им рейнджроувър.

— Разбира се – отвърна той.

— Мисля, че можем да поемем оттук – каза Роджърс, възвръщайки увереността ся. – Ще се погрижа шефът ми да уведоми началника на американското разузнаване да ви похвали за приноса.

Постоянната борба между хора и служби беше факт. Роджърс сигурно бе предупреден от шефовете си, че каквото и да става, МИ-5 трябва да си припише заслугите за намирането на бомбата. Мислеше си, че новите доказателства ще им помогнат да се доберат до нея, и се опитваше да избута Корпорацията на заден план.

— Разбирам – обади се Сенг. – Има ли проблем да задържим роувъра още няколко дни?

— Не, разбира се, ваш е – отвърна Роджърс.

— Нещо против да разпитаме собственика на бара попита Мидоус, – за да приключим случая?

— Измъкнахме всичко, което можахме от него – Рече Роджърс, като се замисли за миг над молбата, така че не виждам какво лошо има.

Той извади мобилния си телефон, за да съобщи регистрационния номер на вана, после отправи въпросителен поглед към американците.

— Благодаря ти – кимна любезно Сенг и направи знак на Мидоус да вървят към рейнджроувъра и да оставят Роджърс сам.

Англичанинът им махна за сбогом и набра телефония номер.

Мидоус отвори вратата и седна зад волана, докато колегата му се настаняваше на седалката до него.

— Защо му даде касетата? – намръщи се Сенг, когато затвориха вратите.

Мидоус посочи към копието на пода, после запали рейнджроувъра и направи обратен завой.

— Да посетим собственика на кръчмата – предложи той – и да видим какво друго можем да открием.

— И ти ли си мислиш същото като мен? – подхвърли Сенг няколко минути по-късно, докато спираха пред бара.

— Не знам – вдигна рамене Мидоус. – Има ли нещо общо с мотора, който беше на касетата?

— Да се обадя ли да го проверя – попита Сенг, – докато ти се бавиш вътре?

Мидоус слезе от рейнджроувъра.

— Имаш дяволски добра памет – изтъкна той.

Сенг вдигна дланта си, цифрите бяха записани с химикалка.

Мидоус затворя вратата и се запъти към входа на кръчмата.

Дърветата в парковете Сейнт Джеймс и Грийн, които се намираха близо до Бъкингамския дворец, бяха голи и заспалата зимен сън трева бе покрита с дебела слана. Туристи наблюдаваха смяната на караула и от устните им излизаха облаци пара. Един мъж на скутер слезе по Пикадили, после зави при Гресвенър Плейс и мина бавно покрай езерото в парка на двореца. Продължавайки нататък, той зави на ъгъла по Бъкингам Палас Роуд към кръстовището с Бърдкейдж Уок. Отби встрани на пътя до езерото в парка Сейнт Джеймс, записа за колко време беше дошъл и какво е уличното движение.

После пъхна малкия бележник обратно я джоба на якето си и изпърпори нататък.

Кабрило провря главата си през прозореца на ретро автомобила. Преди един час, когато минаваше срез Бен Невис, най-високата планина в Шотландия, беше настигнал вана. Сега, докато колата пухтеше през Грампианските планини, ванът отново беше дръпнал напред. Скоро трябваше да се случи нещо. Кабрило очакваше всеки миг да види Адамс с хеликоптера, британската армия или военновъздушни сили, дори полицейска кола. Сигурен беше, че „Орегон“ изпраща помощ – беше невъоръжен в немощен ретро автомобил.

Със сигурност все някой вече беше разбрал къде е.

На борда на „Орегон“ се опитваха да решат проблема, но нямаха кой знае какъв успех.

Корабът още се намираше на сто мили от Кинеърд Хед и се движеше с пълен ход на юг. След няколко часа щеше да стигне до Абърдийн, след още няколко щеше мине покрай Единбург.

— Добре – провикна се Касим в командната заля към Ханли. – Адамс докладва, че има достатъчно гориво на борда, за да успее да стигне до летището в Инвърнес. Щом кацне, ще напълни резервоарите догоре и ще тръгне по пътя на юг.

— Какъв ще е обсегът му? – попита Ханли.

— Чакай – помоли Касим и повтори въпроса на Адамс. – По-голямата част от Англия – предаде после отговора, – но няма да може да стигне до Лондон без презареждане.

— Трябва да приключим операцията преди това – изтъкна Ханли.

— Добре – извика Касим, – Адамс каза, че е запалил двигателя.

— Кажи му да следва пътя, докато не намери Кабрило.

Касим повтори заповедите.

— Рече, че мъглата е дебела като зимно палто – предаде Касим, – но ще лети точно над шосето.

— Добре – кимва Ханли.

Линда Рос се приближи към него.

— Шефе – рече тя, – двамата със Стоун пренастроихме проследяващата честота на бръмбарите върху метеорита. Сега получаваме по-силен сигнал.

— Кой монитор?

Рос посочи към този в дъното.

Метеоритът беше стигнал почти до Стърлинг. Скоро шофьорът на вана щеше да издаде намеренията си със завой на изток към Глазгоу или на запад към Единбург.

— Свържи ме с Овърхолт – нареди Ханли на Стоун.

След няколко секунди Овърхолт се обади по телефона.

— Накарах британците да завардят пътищата преди Глазгоу и Единбург – уведоми го Овърхолт – и да претърсят всички ванове.

— За щастие пътищата, по които може да мине ванът, не са толкова много – отбеляза Ханли. – Трябва да успеят да го заловят.

— Да се надяваме – рече Овърхолт. – Сега нещо друго, обади ми се шефът на МИ-5 да благодари на Мидоус и Сеяг за работата, която са свършили по проблема с ядрената бомба. Явно Мидоус е открил видеозапис с регистрационен номер, който според тях ще ги отведе до бомбата.

— Радвам се – отвърна Ханли.

Овърхолт направи пауза, после добави:

— Също така официално ме помолиха хората ти да се оттеглят – искат да поемат нещата оттук насетне.

— Ще кажа на Мидоус и Сенг, когато се обадят – отговори Ханли.

—Макс, ако бях на твое място, нямаше да бързам да им вдигам телефона.

— Разбрах намека, господин Овърхолт – подхвърли Ханли, преди да затвори.

— Овърхолт казва, че британците искат Мидоус и Севт да се отдръпнат и да ги оставят да се оправят с испуснатата ядрена бомба – съобщи Ханли на Стоун.

— Трябваше да ми кажеш по-рано – престорено се затюхка Стоун. – Току-що се обадиха и ме накараха да проверя регистрационната табела на един британ­ски мотор.

— Намери ли собственика?

— Име и адрес – ухили се Стоун.

— Какво друго искаха?

— Пуснах по факса няколко досиета на лаптопа на Мидоус. Линията, която използва, беше от телефо­нен номер, записан в указателя като кръчмата „Пъб енд Гръб“ на остров Шепи.

Мидоус беше разбрал много отдавна, че заплахите вършеха работа само когато човек имаше какво да губя. Агентите от МИ-5 и местните полицаи бяха дали на собственика на кръчмата ясно да разбере какво може да се случи, ако не им сътрудничи. Но бяха забравили да споменат какво ще стане, ако го направи. По-лесно се събират пчели с мед. Парите вършат по-добра работа за получаване на информация.

— Златен часовник, а? – казваше Мидоус точно когато Сенг влезе вътре и му кимна.

— „Пиаже“ – допълни собственикът.

Мидоус плъзна петстотин долара по бара, когато Сенг се приближи и седна до него.

— Какво искаш за пиене? – попита го Мидоус.

— Тъмно, отгоре със светло – отвърна Сенг, без да се замисли.

Собственикът отиде да налее бирата. Мидоус се наведе и прошепна на колегата си:

— Колко пари имаш?

— Десет – отвърна Сенг, имайки предвид хиляди.

Мидоус кимна и плъзна лаптопа, така че и двамата със собственика да виждат екрана.

— Срещу пет хиляди долара и сърдечните ни благодарности ще ти покажа няколко снимки. Ако познаеш мъжа, който е бил с капитана на кораба, ми кажи да спра.

Собственикът кимна и Мидоус започна да му показва снимки на известни съучастници на Ал-Халифа. Вяха превъртели десетина, преди собственикът да извика: „Стоп!“. Кръчмарят се втренчи съсредоточено в цифровата фотография.

— Мисля, че това е той – каза най-сетне.

Мидоус завъртя лаптопа така, че собственикът да не вижда. После отвори файла с личните данни на мъжа от снимката.

— Пушеше ли? – попита.

Собственикът се замисли за миг.

— Да, пушеше.

— Помниш ли марката? – продължи Мидоус, като показа на Сенг информацията, сякаш положението, не беше на живот и смърт, а си играеха игричка.

— По дяволите! – изруга кръчмарят, докато се мъчеше да си спомни.

Мидоус посочи реда, на който беше отбелязано, че Лабабити има златен часовник „Пиаже“.

— Сетих се! – извика мъжът. – „Морлендс“ и имаше скъпа сребърна запалка.

Мидоус затвори лаптопа и се изправи.

— Плати на човека – рече той на Сенг.

Сенг бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пачка с банкноти, скъса подпечатаната лента, отброи петдесет и ги подаде на мъжа зад бара.

— Боб – извика на колегата си, който бе на вратата. – ти си ми свидетел.

— Даде му пет – потвърди Мидоус, – видях го с очите си.

≈ 33 ≈

„Орегон“ се носеше през Северно мо­ре като подгонен кит. В командната зала Ханли, Стоун и Рос бяха впили погледи в монитора, който показваше местоположе­нието на метеорита. Сигналът се беше стабилизирал след настройката на честотата. Като се изключат слу­чайните изкривявания при преминаването на бръм­барите близо до електропроводи, най-сетне получа­ваха чиста картина.

— Самолетът амфибия току-що кацна в Единбург – уведоми ги Стоун, поглеждайки към друг екран. – Пре­калено мъгливо е, за да открие господин Кабрило.

— Да стоят и да чакат – заповяда Ханли.

Стоун предаде съобщението по радиото.

Ханли вдигна обезопасения телефон и се обади на Овърхолт.

— Камионът се насочи към Единбург – каза той.

— Британците са заградили вътрешността на града, както и магистралите, които водят на юг – съобщи му Овърхолт. – Ако тръгнат към Лондон, ще ги хванем.

— Време е – отбеляза Ханли.

Шофьорът на вана затвори телефона и се обърна към спътника си.

— Има промяна в плановете – спокойно каза той.

— Гъвкавостта е най-важното нещо в секса и тъмните сделки – подхвърли другият мъж. – Накъде отиваме.

Шофьорът му съобщи.

— Тогава е по-добре тук да завиеш наляво – рече път­никът, докато разглеждаше картата.

Кабрило продължаваше да кара, следеше камио­нетката с детектора си. От двайсет минути не я беше виждал, но щом стигнеше до предградията на Единбург, щеше да даде газ и да съкрати разстоянието помежду им.

Вдигна очи от металната кутия и се загледа в пейзажа.

Мъглата по пътя беше гъста, отстрани имаше огради от скали и камък. Дърветата стърчаха голи и изглеждаха като вкочанени скелети на сивия фон. Преди миг Кабрило зърна Фърт оф Форт, протока, който се врязваше в Шотландия от Северно море. Водата беше черна и бурна; протежението на висящия мост едвам се виждаше.

Натисна педала на газта и погледна отново кутията. С всяка секунда сигналът се приближаваше все повече и повече.

— Наредено ми беше да те оставя отпред и да се махам – обясни шофьорът. – Някой друг ще те превози по-нататък.

Шофьорът намали пред гарата в Инвъркитинг и спря пред един носач с количка.

— Нещо друго? – попита пътникът, пресягайки се да отвори вратата.

— Късмет! – пожела му шофьорът.

Щом стъпи на тротоара, пътникът махна с ръка на носача.

— Ела тук! – повика го той. – Искам да натоваря нещо.

Мъжът докара количката.

— Купихте ли си вече билет?

— Не – отвърна пътникът.

— Къде е багажът? – попита носачът.

Пътникът отвори задната врата на вана и посочи кутията.

Носачът се пресегна и я вдигна.

— Тежичко е. Какво има вътре?

— Специално оборудване за нефтени платформи – обясни пътникът, – така че внимавай.

Носачът постави кутията върху количката и се изправи.

— По-добре идете да си купите билет – посъветва го той – Влакът тръгва след по-малко от пет минути. Къде отивате?

— В Лондон – рече пътникът и се отправи към вратата.

— Ще ви чакам на перона – обеща носачът.

Докато бутаха метеорита на количка през гарата, шофьорът на вана зави наляво и излезе от паркинга. Беше изминал само няколко километра в посока към Единбург, когато, движението започна да се забавя. Отпред имаше задръстване. Погледна нататък да види какъв е проблемът. Имаше проверовъчен пункт. Подкара бавно напред.

— Тръгвай веднага! – нареди Ханли по радиото на пилота на самолета амфибия.

Пилотът залепи бележка върху термоса със силно кафе и отвори дроселите. Машината започна да подс­кача и да се тресе, докато се движеше по вълните в морето.

Наклони се и се вдигна.

Пилотът летеше колкото можеше по-ниско. Тър­сеше по земята някаква следа от странния на вид рет­ро автомобил, който Ханли му беше описал. Беше са­мо на трийсет сантиметра от далекопровода, когато откри пътя, който търсеше.

Сигналът изчезна. Проблемът беше, че Кабрило нямаше карта на района, така че единствената му надежда бе да кара в кръг и да го търси.

— Последно повикване за влак номер двайсет и седем за Лондон – съобщиха по високоговорителите, – всички пътници да се качват.

— Имам само американски долари – рече пътникът – Двайсетачка стига ли?

— Да, сър – отвърна носачът. Ще занеса багажа в купето ви.

Носачът се качи на влака, откри купето в отвори вратата. Постави кутията с метеорита на пода. Щом се измъква, пътникът, който все още стискаше билета в ръка, влезе вътре.

— Какво е разписанието? – извика Ханли на Стоува

— В момента има влак, който тръгва за Лондон – осведоми го Стоун, поглеждайки компютъра си.

— Дай маршрута – нареди Ханли.

— Наближавам Единбург – обади се по радиото Адамс.

— Но още няма никаква следа от господин Кабрило.

— Оглеждай се за амфибията – посъветва го Ханли.

— Разбрано – рече Адамс.

Шей се обади по микрофона на Адамс.

— Дано на колата ми й няма нищо.

— Не се тревожи – успокои го Адамс, – ако стане нещо, моите хора ще я оправят.

— Дано! – въздъхва Шей.

— Гледай да я видиш на земята.

На борда на „Орегон“ Ханли се обади по радиото на амфибията.

— Мисля, че го видях – съобщи пилотът.

— Добави и влак към Лондон на бележката – рече! Ханли – и Адамс е близо, после му сигнализирай, за да те види, и хвърли пратката.

— Разбрах, шефе – отвърна пилотът.

Добави един ред на бележката с маркер, провря се между далекопроводите и профуча на не повече от три метра височина от Кабрило и ретро автомобила.

— Какво по!… – възкликна Кабрило, когато задницата на самолета амфибия изникна в предното му стъкло.

Пилотът завъртя крилете, ускори и направи бръснещ завой, за да мине отново. Щом Кабрило видя предницата на самолета, разбра, че е на Корпорацията, и отби встрани от пътя.

Свали гюрука, и вдигна поглед към небето. Амфибията се връщаше обратно, летеше все по-бавно и се спускаше все по-ниско. Когато почти го настигна. Кабрило видя как от прозореца политна нещо и се ударя в асфалта.

Термосът се търкулна и спря на десет метра пред автомобила.

Кабрило изскочи и се втурна към него.

— Хидроплан 8746 – обадиха се от диспечерската кула в Единбург, – бъди нащрек за хеликоптер в непосредствена близост.

Пилотът на амфибията тъкмо излизаше от острия завой нагоре и му трябваше секунда да отговори.

— Кула, хидроплан 8746, вертолет в района – отвърна пилотът, – моля кажете марката.

— Хидроплан 8746, марката е „Робинсън“ R-44.

— Хидроплан 8746, виждам го.

— Британците са обградили вана – уведоми ги Овърхолт.

— Мисля, че са прехвърлили метеорита на влака за Лондон – докладва Ханли.

— Сигурно се шегуваш – изсумтя Овърхолт раздразнено. – Ще трябва да се обадя на директора на МИ-5 и да му кажа. Кой влак?

— Още не сме сигурни, но следващият влак, който тръгва, е за Лондон – рече Ханли.

— Пак ще ти се обадя – отговори Овърхолт и тресна телефона.

Но след няколко секунди имаше ново обаждане за Овърхолт – този път беше от президента.

Пилотът на амфибията се свърза с Адамс по радиото.

— Следвай ме, ще те заведа директно при него.

— Давай! – съгласи се Адамс.

Амфибията направи повторен завой, изравни се с пъти и отново се приближи. Вертолетът се носеше по дирите му.

— Ето – извика Шей, когато ретро автомобила се появи.

Адамс погледна надолу. Кабрило беше пред колата.

Адамс приземи робинсъна в полето от другата страна на пътя и остави двигателя да работи. Каб­рило забърза към него с термос и сателитен телефон под мишниците. Отвори вратата на пасажера и пос­тави двата предмета отзад. Шей се мъчеше да си откопчае колана. Кабрило го откопча и му помогна да слезе.

— Ключовете са в колата – опита се той да надвика шума от двигателя и витлото, – скоро ще ти се оба­дим, за да ти платим за услугата.

После седна на креслото в хеликоптера и затвори вратата. Шей се приведе и мина под витлата. Щом се измъкна, пресече шосето и се запъти към безценния си Ем Джи. Започна да го оглежда, докато Адамс из­литаше. Освен почти празния резервоар, колата си изглеждаше невредима.

Адамс се беше вдигнал петдесет метра над земята, когато Кабрило проговори.

— Телефонът ми е счупен – каза той в микрофона.

— Така и решихме – отвърна Адамс. – Мислим, че са качили метеорита на влака.

— Значи съобщението вече не ни трябва – реши Каб­рило и откъсна листчето, залепено към термоса.

— Има ли кафе вътре? – попита Адамс. – Бих пий­нал една чашка.

— Аз също – присъедини се Кабрило, разви капач­ката и отвътре излезе пара.

≈ 34 ≈

— Разбирам, господин министър-председател – отвърна президентът. – Не­забавно ще ги уведомя.

Затвори телефона и звънна на секретарката си.

— Свържете ме с Лангстън Овърхолт от ЦРУ.

Облегна се на стола и зачака обаждането.

— Да, господин президент – рече Овърхолт, когато го свързаха.

— Току-що говорих с министър-председателя – по­де президентът. – Никак не са доволни. Явно с Корпо­рацията сте ги накарали да тичат из малкия си ост­ров и да гонят, по думите на министър-председателя, „вятъра“. Той бил наредил пътищата, водещи към два шотландски града, да бъдат затворени, заловили са вана, в който сте им казали, че е метеоритът, но се е оказал празен. Искат Корпорацията да се оттегли и да ги остави да се оправят с положението сами.

— Сър – възрази Овърхолт, – мисля, че на този етап това ще бъде огромна грешка. Кабрило и мъжете му са изправени пред тежка ситуация. Първо, залепна­ли са за откраднатия метеорит като лепило за хар­тия. Още не са го открили, но не са го и изгубили. Второ, проследили са прехвърлянето му във влак за Лон­дон – Кабрило отново е във въздуха и се готви да се намеси.

— Предайте информацията, с която разполагате, на МИ-5 – нареди президентът – и ги оставете да се оправят.

Овърхолт замълча за миг, преди да продължи.

— Украинската бомба още не е намерена. Корпора­цията има екип близо до Лондон, който я търси в момента – да продължат ли?

— Украинците са наели Корпорацията за тази работа – отговори президентът, – не служби на американското правителство. Не виждам каква власт имаме ние да ги караме да се оттеглят.

— Помолих МИ-5 да си сътрудничи с тях – изтъкна Овърхолт. – Не знам защо са отрязали Корпорацията.

Президентът помисли, преди да отговори.

— Премиер-министърът не спомена нищо конкретно за изчезналата атомна бомба – бавно рече той. – Беше по-загрижен за случващото се в Шотландия.

— Да, сър – съгласи се Овърхолт.

— Кажи им да продължат с търсенето – каза президентът накрая. – Ако могат да приберат бомбата, заплахата за създаване на мръсна бомба с използването, на метеорита ще отпадне.

— Мисля, че разбирам какво казвате, господин президент.

— Стъпвайте леко – нареди президентът, – кажи им да действат тихо.

— Имате думата ми, господин президент – заяви Овърхолт, преди линията да прекъсне.

Адамс летеше над опашката на влак номер двайсет и седем. Тъкмо се готвеше да пусне Кабрило на покрива, когато Ханли се свърза с тях по радиото.

— Наредено ни беше да се оттеглим – съобщи Ханли. – Британците възнамеряват да спрат влака в отдалечен район по крайбрежието, близо до Мидълсбро.

— Над него сме, Макс – възпротиви се Кабрило, – след пет минути съм вътре във влака и започвам да търся метеорита.

— Заповедта е директно от президента, Хуан – настоя Ханли. – Ако откажем да изпълним президентска заповед, повече няма да видим работа от Овалния кабинет. Съжалявам, но от гледна точка на компанията не си струва да го правиш.

— Вдигни се, Джордж – нареди Кабрило по микрофона.

Адамс дръпна лоста надясно и хеликоптерът се отдалечи от железопътната линия и се понесе над полето. След като се отдръпна, Адамс започна да се издига, за да стигне на безопасна височина.

— Добре – уморено се съгласи Кабрило, – прав си. Кажи координатите си, за да може Адамс да ни върне обратно на кораба.

— Минаваме покрай Единбург и се движим на юг с пълен ход – отговори Ханли, – но ако бях на твое мяс­то, щях да накарам Адамс да ме остави в Лондон. Пра­тих Мидоус и Сенг натам и те са открили интересни следи, водещи към изчезналата атомна бомба.

— Още ли се занимаваме с това? – попита Кабрило.

— Докато не ни кажат да престанем – отвърна Ханли.

— Значи Корпорацията намира бомбата – обобщи Кабрило, – а оставяме британците да се оправят с ме­теорита ни. Изглежда точно наопаки.

— В момента това е всичко, с което разполагаме – рече Ханли.

Върху подгизналата от дъжда палуба на ферибо­та, плаващ от Гьотеборг, Швеция, към Нюкасъл по река Тайн, Роджър Ласитър говореше по сателитния телефон. Ласитър беше работил за ЦРУ, но преди ня­колко години го бяха уволнили, след като откриха, че от сметки във Филипините липсват огромни суми. Парите бяха предназначени за купуване на информа­ция за мюсюлманските терористични групи, дейст­ващи в южните провинции. Ласитър беше изгубил па­рите в едно казино в Хонконг.

След като го уволниха, ЦРУ откри още факти. Ласитър не се притесняваше да използва непозволени методи за изтезание, да присвоява суми на правител­ството за лична изгода или направо да лъже и мами. Беше действал в райони, където Лангли имаше мал­ко контрол – и беше злоупотребил с правомощията си до краен предел и отгоре. Освен това се говореше, че бил двоен агент и работел за китайците, но само го уволниха, без да направят нищо повече.

Сега живееше в Швейцария, но се хващаше на работа при този, който му предложеше най-много пари.

В Швеция беше откраднал чертежи на корабостроител, проектирал революционна кормилна система. Компанията, която го беше наела да извърши кражбата, беше малайска. Предаването на пратката трябваше да стане в Лондон.

— Да – рече Ласитър, – спомням си, че говорихме. Не бяхте сигурен дали се нуждаете от услугите ми.

Самолетът „Хоукър“ 800ХР тъкмо кацаше в Ню Джърси, където щяха да го презаредят за полета над Атлантическия океан. Хикман правеше планове пътьом.

— Оказва се, че имам нужда от тях – изтъкна той.

— Каква е работата? – допита Ласитър, като погледна към туриста, който мина по палубата. Мъжът се прибра вътре.

— Да вземете един пакет и да го отнесете в Лондон вместо мен.

— Трябва много да се отклоня от пътя си – излъга Ласитър.

— Не и според човека, когото ваех да ви следи в Швеция – възрази Хикман. – Каза ми, че преди няколко часа сте се качили на ферибот и пътувате към източното крайбрежие на Великобритания. Да не би да е сбъркал?

Ласитър дори не отговори. Когато двама лъжци се надлъгват, е важно да си кратък.

— Къде е пратката? – попита той.

— Трябва да я вземете от гарата – рече Хикман. Ще бъде в шкафче.

— Със самолет или с кола искате да ида?

— С кола – отвърна Хикман.

— Трябва да е нещо, което няма да мине през скенерите – отбеляза Ласитър. – Това повишава риска.

— Петдесет хиляди при доставката.

— Половината сега, половината накрая.

— Една трета сега, две трети после – контрира Хикман – искам да съм сигурен, че ще я доставите навреме.

Ласитър обмисли предложението за миг.

— Кога ще получа първата третина?

— Мога да я изпратя веднага – заяви Хикман. – Номерът на сметката?

Ласитър му продиктува сметка на островите Ченъл.

— Чак утре сутринта ще мога да проверя дали парите са пристигнали. Мога ли да ви имам доверие?

— Утре сутринта, преди да наближите Лондон – увери го Хикман, – може да се обадите в банката. Ще разберете, че ви е платено преди доставката.

— И как ще получа другите две трети?

— Ще ви ги дам лично.

— Щом ще оставите слънцето и пясъка заради мъгливите британски острови – подхвърли Ласитър, – сигурно е нещо голямо.

— Гледайте си вашата работа – сопна се Хикман. – Аз ще си гледам моята.

— Прехванахме британско съобщение – каза Хикман на мъжа във влака. – Ще спрат влака в Мидълсбро.

— Значи знаят за размяната? – попита пътникът.

— Хванали са партньора ти на влизане в Единбург – обясни Хикман. – Той сигурно те е издал.

Мъжът се замисли за миг.

— Съмнявам се, поне не толкова бързо. Някой сигурно ни следи.

Хикман не му каза за проникването в кабинета му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Дотук беше изгубил екипажа на „Фри Ентърпрайз“, както и един от хората си във Великобритания. Започваха да не му достигат хора. А му трябваше човек в Мейдънхед.

— Както и да е – отвърна той, – ще се погрижа за проблема. Слизаш от влака в Нюкасъл на Тайн и оставяш пратката в шкафче на гарата. После отиваш до най-близката тоалетна и слагаш ключа в казанчето на кабинката в дъното. Уредил съм някой да прибере пратката и да я донесе.

— После какво да правя? – попита мъжът и се загледа през прозореца. На табелата пишеше „Бедлингтън“ Беше на четирийсет и пет километра от новата си спирка.

— Иди на това място в Мейдънхед с кола под – нареди Хикман и му продиктува адреса – И се срещни с останалата част от екипажа, който идва от Кале.

— Звучи супер! – възкликна мъжът,

— Ще бъде – съгласи се Хикман.

Докато Адамс и Кабрило летяха към Лондон, „Орегон“ минаваше на петдесет и пет градуса северна ши­рина от Нюкасъл на Тайн. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше купа с документи, които беше раз­печатал от файловете, изпратени от Труит. Холпърт тъкмо подчертаваше изречения с жълт маркер, ко­гато един от компютрите в кабинета му изпиука и принтерът взе да разпечатва.

Холпърт изчака документът да излезе, после го взе и го прочете.

Снимките, откраднати от Труит, имаха съвпаде­ние в базата данни на военните. Лицето принадлеже­ше на някой си Кристофър Хънт от Бевърли Хилс, Калифорния. Хънт бил капитан в американската ар­мия, преди да го убият в Афганистан. Защо Халифакс Хикман държеше снимка на мъртъв войник в каби­нета си? Каква евентуална връзка можеше да има тя с кражбата на метеорита?

Холпърт реши да разрови по-дълбоко, преди да докладва на Ханли.

Небаил Лабабити гледаше възторжено бомбата, окъ­пана в светлината на фенера. Намираше се на пода в офиса на партера на улица „Странд“, точно под апарта­мента на Лабабити. Помещението беше празно от ня­колко месеца и Лабабити бе разбил с лост вратата и сме­нил ключалката, така че сега само той имаше ключ. Докато някой брокер в близките дни не решеше да го показва на клиенти, то бе на негово разположение.

Офисът имаше гаражна врата за доставки. Мястото беше идеално, за да се натовари бомбата на камион и да се закара до парка. Не се виждаше, а осигуряваше бърз изход. Всичко си идва на мястото.

Изключи фенера, измъкна се през вратата и прекоси от другата страна на улицата до бара близо до хотел „Савой“. Поръча си една бири и се размечта за смърт и унищожение.

+++

≈ 35 ≈

Датата беше 30 декември, 2005. Боб Мидоус и Еди Сенг пътуваха към Лон­дон. Движението беше задръстено и пътищата – хлъзгави от дъжда. Сенг потърси да чуе прогнозата за времето по радиото и изслуша всички подробности, поднесени от говорителя. Таблото на рейнджроувъра светеше в оскъдната светлина и ра­диаторът духаше. Сенг загаси радиото.

— Дъждът ще се обърне на сняг през следващите няколко часа – рече той. – Как живеят хората тук?

— Потискащо е със сигурност – отбеляза Мидоус и се загледа в сгъстяващия се мрак, – но хората са из­ненадващо жизнерадостни.

Сенг не обърна внимание на забележката.

— Задръстване в петък вечер – подхвърли, – хо­рата сигурно отиват в Лондон на театър или на за­ведение.

— Изненадан съм, че господин Ханли още не се е обадил – рече Мидоус. След като напуснаха кръчмата, Мидоус се беше обадил, за да докладва какво са открили. – „Орегон“ вероятно е в бурно море в момента – от­върна Сенг, лазеше напред зад колоната коли, която се простираше с километри.

В Северно море беше студено, но не чак толкова страшно, колкото можеше да бъде.Бурята, която наближаваше от север, беше укротила вълните и освен падането на температурата с десет градуса през последния час екипажът на борда на „Орегон" не усети голяма промяна.

Долу, в Магическата работилница, на Кевин Никсън му беше даже топло. Последните няколко дни работеше по намерения сателитен телефон на Ал Халифа. Апаратът беше потънал в морската вода, когато тялото бе хвърлено зад борда. Понеже термалните извори бяха надули набързо трупа и той бе изплувал на повърхността с телефона в джоба, вътрешността не бе успяла да корозира много.

Никсън беше разглобил апарата и го беше почистил основно. Но когато го сглобя, той пак отказа да работи. Реши да загрее чиповете в малка фурна, за да се увери, че няма повече следи от влага. Извади частите от фурната внимателно с медицински пинцета, сглоби отново апарата и накрая му сложи току-що заредена батерия.

Телефонът светна и се появи съобщение.

Никсън се усмихна и натисна интеркома.

Ханли и Стоун работеха по информацията на Сенг и Мидоус. Бяха успели да проникнат в британския регистър на моторни превозни средства и да открият името и адреса, на който беше регистриран номерът. После пуснаха Небаил Лабабити в различни бази данни и откриха банкова и визова информация. Стоун проверяваше отново всичко.

— Чековете за наема не съвпадат с адреса, който е дал на паспортен контрол – отбеляза Стоун. – Пуснах името на сградата, за която са написани чековете през програма с карти и открих мястото. Казал е на паспортен контрол, че живее в квартал Белгравия, в Лондон. Сградата, за която плаща наем, е на няколко километра разстояние, близо до Странд.

— Знам къде е Странд – вметна Ханли. – Последния път, когато ходих в Лондон, ядох в ресторант на Странд, казваше се „Симпсънс“.

— Хубаво ли беше? – поинтересува се Стоун.

— Отворен е от 1828-а – отвърна Ханли. – Няма де се задържи толкова дълго, ако храната не струна, бифтек, овнешко, хубави десерти.

— Как изглежда улицата? – попита Стоун.

— Оживена: хотели, ресторанти, театри. Не е идеалното място за секретна операция.

— Звучи обаче като идеално място за терористична атака

Ханли кимна.

— Намери ми най-близкия хеликоптер.

— Веднага – откликна Стоун.

После интеркомът иззвъня и Никсън помоли Ханли да слезе в Магическата работилница.

Лабабити беше изпил две бири и един голям ментов шнапс. Погледна златния си часовник, после изпуши една цигара. Когато свърши, загаси фаса в пепелника, хвърли няколко банкноти на бара и излезе напън.

Йеменецът, който щеше да кара бомбата до място­то, трябваше да пристигне с автобуса от летището всеки момент. Лабабити намери автобусната спирка малко по-нагоре по улицата, облегна се на сградата и изпуши още една цигара, докато чакаше.

Лондон се беше оживил от празнична глъчки. Вит­рините на магазините светеха коледно украсени и хората се тълпяха по улиците. Повечето от хотелите бяха препълнени догоре, понеже мнозина идваха в Лондон да празнуват Нова година. В Хайд Парк беше заплануван концерт на Елтън Джон. И в двата парка – Грийн и Сейнт Джеймс – близо до Бъкингамския дворец дърветата бяха окичени с хиляди цветни лампички. Улиците близо до Хайд Парк трябваше да бъдат затворени и щандове за храни, временни кръчми и ресторанти на открито щяха да бъдат издигнати по улиците за огромното празненство. От баржите, закотвени по Темза беше предвидено да се изстрелват фойерверки. И небито щеше да пламне от празнична заря.

Лабабити се усмихна на тайната, която само той знаеше. Той щеше да осигури най-мощната заря и когато това станеше празненството и всичките му участници щяха да се преселят в небитието. Автобусът спря и Лабабити изчака пътниците да слязат.

Йеменецът беше още дете, изглеждаше уплашен и объркан от необичайния пейзаж. Слезе смутено от рейса, последен от всички, стиснал евтин куфар в ръце. Беше облечен с карирано черно вълнено палто, купено вероятно втора употреба. Едва наболи мустаци, които нямаше да имат време да пораснат, ограждаха горната му устна, като следи от чаша шоколадово мляко.

Лабабити пристъпи напред.

— Аз съм Небаил.

— Амад – тихо отвърна момчето.

Лабабити го поведе по улицата към апартамента.

Бяха пратили момче да свърши мъжка работа. Но на Лабабити не му пукаше – нямаше начин да го направи той самият.

— Ял ли си? – попита Лабабити, когато се отдалечиха от навалицата.

— Хапнах малко смокини – рече Амад.

— Да оставим багажа в апартамента ми и ще те разведа наоколо.

Амад само кимна. Видимо трепереше и нямаше да отрони нито дума.

Ханли изслуша съобщенията на Ал-Халифа, после ги запази.

— Гласовото му съобщение е кратко – отбеляза Ханли.

— Може и да е достатъчно – изтъкна Никсън.

— Заеми се с него тогава – нареди Ханли.

— Готово, шефе.

Ханли излезе от Магическата работилница, върна се обратно до асансьора и се качи нагоре. Мина по коридора и влезе в командната зала. Стоун посочи към екрана, на който се виждаше карта на централен Лондон.

— Можем да ги сложим ето тук – рече той. – Батърсий Парк.

— На какво разстояние е от Белгравия и Странд? – попита Ханли.

— Площадката за хеликоптери е построена върху колони над Темза – отговори Стоун, – между мостовете Челси на изток и Албърт на запад. Ако прекосят по Албърт и излязат на Куинстоун Роуд, са в Белгравия. Оттам е няколко минути с кола до Странд.

— Прекрасно – рече Ханли.

Мидоус вдигна телефона още на първото позвъняване.

— Идете в Батърсий Парк – нареди Ханли без излишни приказки, – там, на Темза, има хелипорт. Кабрило ще пристигне след малко с робинсъна.

— Запази ли ни хотел?

— Не още – призна Ханли, – но ще ви наема няколко стаи в „Савой“.

— Значи си открил нашия човек? – предположи Мидоус.

— Така мислим – отговори Ханли. – Ще ви бъде точно от другата страна на улицата.

— Идеално – одобри Мидоус и затвори.

После Ханли се обади на Кабрило да докладва. След като му даде координатите на хелипорта, обясни, че Мидоус и Сенг ще го чакат там.

— Джордж, ще трябва да прибере вертолета в някой хангар на „Хийтроу“ – рече Кабрило. – Сигурен съм, че няма да ни разрешат да го оставим на площадката за кацане.

— Ще го уредя – обеща Ханли.

— Погрижи се да наемеш хотел и за Адамс – нареди Кабрило, – скапан е от умора.

— Ще го настаня до „Хийтроу“, близо до робинсъна.

— Какво друго? – попита Кабрило.

— Никсън пусна телефона на Ал-Халифа.

— Може ли да нагоди гласа, така че да се обадим на контактите му? – попита развълнувано Кабрило.

— Скоро ще разберем.

≈ 36 ≈

Роджър Ласитър седеше на една пейка пред тоалетните на гарата в Нюкасъл на Тайн. От двайсет минути наблюдаваше вратата и района наоколо. Всичко изглеждаше наред. Изчака, докато мъжът, който току-що бе влязъл, приключи и излезе. Тоалетните бяха празни. Огледа се за последно, стана и влезе вътре.

Отиде до последната кабинка и вдигна капака на казанчето.

Ключът от шкафчето беше вътре, той бързо го извади и го пъхна в джоба си. После излезе от тоалетните и намери шкафчето. След като наблюдава района още половин час и не откри нищо нередно, изчака някой носач да мине наблизо и му махна.

— Имам кола под наем на закрития паркинг – усмихна се Ласитър с банкнота от двайсет лири в ръка. – Ако я докарам при вратата, ще ми донесеш ли багажа?

— Къде е той, сър? – попита носачът.

Ласитър му връчи ключа.

— Там – рече той, – в шкафчето.

Носачът взе ключа.

— За каква кола под наем трябва да гледам?

— Черен седан „Даймлер“ – отвърна Ласитър.

— Много добре, сър – кимна носачът и подкара количката си към шкафчето.

Ласитър излезе от фоайето и пресече улицата, отправяйки се към закрития паркинг. Ако се качеше в колата, запалеше я и успееше да излезе от гаража, щеше да свърши работа. Ако някой го следеше, щеше да пристъпи към действие дотогава.

Никой не дойде. Никой не го спря. Никой не знаеше.

След като плати таксата за паркинга, Ласитър направи едно кръгче и зави пред входа на гарата. Носачът го чакаше на тротоара с кутията върху количка­та си. Ласитър спря до него и дръпна лоста на багажника в жабката.

— Сложи го отзад! – нареди той, като свали стъкло­то на вратата на пасажера.

Носачът постави кутията в багажника на даймлера и затвори капака. Ласитър включи на скорост и потегли.

Свръзката на ЦРУ с МИ-5 седеше в един кабинет в квартирата на английската служба в Лондон.

— Вашите подизпълнители ни дадоха видеозапис с регистрационния номер на вана, с който смятаме, че е била открадната ядрената бомба – рече агентът на МИ-5. – Наш екип проверява агенцията за коли под наем, докато говорим. Щом получим информация­та, ще успеем да вземем бомбата.

— Отлично – безстрастно отвърна агентът на ЦРУ. – Какво е положението с нашия откраднат метеорит?

— Скоро ще бъде разрешено – увери го агентът на МИ-5.

— Нуждаете ли се от помощта ни? – попита човекът от ЦРУ.

— Не – поклати глава англичанинът. – Кралската армия и военноморските сили имат грижата.

Агентът на ЦРУ стана от стола си.

— Тогава ще чакам да се свържете с мен – рече той, – след като го откриете.

— Щом го направим, незабавно ще се свържем с вас.

Веднага щом агентът на ЦРУ напусна кабинета, агентът на МИ-5 вдигна телефона.

— След колко време ще пресрещнем влака? – попи­та той.

— На пет минути разстояние е – отвърна един глас.

Гористатаместност на километър и половина от село Стоктън, най-близката гара до Мидълсбъро, изглеждаше танка, че сякашзапочва война. Два британски танка „Челинджър“ бяха заели позиция от двете страни на релсите. Малко по на север, горе-долу там, където щеше да спре влакът, два взвода от кралските морски пехотинци в камуфлажни униформи се криеха в гората и чакаха да проникнат във вагоните. Малко по-наляво, на сечището, скрито зад редиците дървета, които ограждаха релсите, имаше един самолет „Хариър“ и един хеликоптер „Агуста Вестланд“ А-29 „Монгус“ с картечни гнезда.

В далечината откъм север тракането на влак номер двайсет и седем се усилваше.

Полковникът от британската армия, който ръководеше операцията, изчака да види носа на локомотива. После се обади на машиниста по радиото и му нареди да спре. Веднага щом машинистът зърна танковете, удари спирачки и влакът започна да намалява, като от колелата му взеха да излизат искри. Самолетът и вертолетът, които се бяха издигнали във въздуха, се показаха над дърветата и заеха позиция за обстрел в момента, в който кралските пехотинци изскочиха от гората и взеха да се качват през всички врати.

Щяха методично да претърсят всичко, но нямаше да намерят нищо.

В същото време Роджър Ласитър караше на юг по магистралата към Лондон. На минаване през Стоктън забеляза суматохата в далечината и излезе през десния изход към Уиндърмиър. Щом стигнеше до главната североизточна магистрала, която минаваше през Ланкастър, щеше да продължи нататък през Бирмингам и да влезе в Южна Англия. Ласитър си запали цигара и се загледа навън в дъжда.

Докато наближаваше Темза по въздуха, Адамс погледна внимателно джипиеса за точното местонахождение. Кабрило гледаше към парка от другата страна на реката. Огромна шатра, осветена с прожектори, гъмжеше от работници, които довършваха монтажа й.

— Погледна вляво – обади се Адамс по микрофона.

Квадратната площадка за хеликоптери беше осветена с мигащи светлини. Една кола до нея присветна с фарове. Адамс наведе лоста и започна спускане.

— Сенг и Мидоус са тук – рече Кабрило. – Ще ги накарам да ме закарат до хотела, за да можем да се прегрупираме. Ханли е организирал някой да те чака на главния терминал в „Хийтроу“ с ключа ти от хотела. От какво друго имаш нужда, Джордж?

— Нищо – отвърна Адамс. – Ще презаредя и ще ида в хотела. Щом ти потрябвам, ми се обади.

— Наспи се – посъветва го Кабрило. – Заслужил си го.

Адамс тъкмо захождаше и не отговори. Спусна се над Батърсий Парк, наклони се напред към площадката и после леко се приземи. Кабрило отвори вратата и грабна телефона си. Скочи и приведен, се отдалечи от вертолета. Щом излезе от обсега на витлата, се изправи. Наближаваше рейнджроувъра, когато Адамс вдигна вертолета и прелетя през Темза.

Мидоус излезе от вратата на пасажера и отвори задната на Кабрило.

— Къде отиваме? – попита Кабрило, докато се пъхаше отзад и затваряше вратата.

— Предадохме каквото открихме на господин Ханли – отвърна Сенг. – Той каза, че вие ще ни уведомите.

Колата се отдалечи от хелипорта и излезе от парка. Спря на светофара и изчака да завие по Куинстоун Роуд, за да прекоси Албърт Бридж.

Кабрило започна да обяснява, докато Сенг ги караше към „Савой“.

„Орегон“ се носеше на юг. Наближаваше полунощ на 30 декември и по график корабът трябваше да стигне до доковете близо до Лондон около 9 часа сутринта местно време. Заседателната зала беше претъпкана. Ханли пишеше върху дъската за съобщения. По нея почти не беше останало празно място.

— Това е, което знаем – завърши той. – Сега смятаме, че кражбата на метеорита и кражбата на украинската ядрена бомба не са свързани. Вярваме, че Ал-Халифа и неговата група са научили за метеорита от продажен служител на „Ешелон“ и Ал-Халифа е решил да го включи в досегашния си план, който според нас е терористична атака в сърцето на Лондон.

— Кой стои зад открадването на метеорита? – попита Мърфи.

— Последната информация, която беше събрана от господин Труит в Лас Вегас, сочи към Халифакс Хикман.

— Милиардерът ли? – обади се Рос.

— Точно така – потвърди Ханли. – Още обаче не знаем защо. Хикман инвестира в хотели, курорти, казина, производство на оръжия, домакински продукти. Освен това има верига от погребални домове, железарска фабрика за пирони и уплътнители. Има интереси в железопътната индустрия и нефтодобива, както и в сателитната телевизия.

— Старомоден магнат – изсумтя Пит Джоунс. – Не като днешните. Истинските богаташи сега правят пари само от един бизнес, от софтуер или от верига пицарии.

— Не е ли саможив? – поинтересува се Джулия Хъксли.

— Прилича на Хауърд Хюс – усмихна се Ханли.

— Ще направя психопортрет – предложи Хъксли, – за да знаем с кого си имаме работа.

— Холпърт рови из компютърните файлове, докато говорим, за да види дали можем да намерим мотив.

— Какво е положението с метеорита сега? – намеси се Франклин Линкълн.

— Както всички знаете, Хуан и Адамс са видели как напуска Фарьорските острови на борда на една чесна, която успяха да проследят. Понеже на хеликоптера му свърши горивото, Хуан преследваше вана, който прибра пратката от чесната, с автомобил до една железопътна гара близо до Единбург. Точно се канеше да се намеси, когато президентът, посредством Овърхолт, му нареди да остави британските власти да се справят с проблема. Те възнамеряваха да спрат влака преди час, но още не знаем как са се развили събитията.

— Значи, ако са го взели – предположи Хали Касим, – нашето участие се свежда до това да го върнем на Съединените щати.

— Точно така – потвърди Ханли, – затова искам да се съсредоточим върху ядрената бомба. Смятаме, че е била превозена през Черно море до пристанище на остров Шепи от гръцки товарен кораб. Там според нас бойци от терористичната организация на Ал-Халифа са я откраднали, без да платят, и са я откарали в неизвестна посока. Сенг и Мидоус бяха на място и откриха видеокасета, която ви насочи към евентуалното й сегашно местоположение.

— Странно изглежда – вметна Джоунс, – че след смъртта на Ал-Халифа останалите не са зарязали мисията. Водачът им е убит, а те все още възнамеряват да я изпълнят ли?

— Това е най-хубавият момент – подчерта Ханли. – Ние мислим, че те още не знаят за смъртта на Ал-Халифа.

— Явно не е необичайно, че не се е свързал с тях.

— Така е, а вероятно и преди го е правил – поне според докладите, които сме натрупали през годините.

— Значи един от нас ще стане Ал-Халифа? – допусна Мърфи.

Ханли махна на Никсън, който кимна и посегна към касетофона.

— Открихме сателитния телефон на Ал-Халифа в джоба му. Имаше кратко съобщение на гласовата му поща. Сверих го със съществуващ запис и вкарахме гласа му в компютъра.

Никсън натисна копчето и гласът на Ал-Халифа се разнесе из залата.

— Мислим, че можем да се обадим на хората му по телефона и да си уредим среща – каза Ханли, – и по този начин да се доберем до бомбата.

— С колко време разполагаме? – попита Касим.

— Смятаме, че ще ударят утре, точно в полунощ.

— Навръх Нова година! – възкликна Мърфи. – Ах, тези надути копелета! Имаш ли представа къде?

— Има празненство и концерт в парка точно до Бъкингамския дворец – обясни Ханли. – Елтън Джон ще пее.

— Сега наистина побеснях – изръмжа Мърфи. – Харесвам музиката на този пич.

— Добре, слушайте всички – обърна се към насъбралите се Ханли. – Искам да се разотидете по каютите и да поспите. Повечето отивате в Лондон утре да работите по операцията. Ще се съберем в заседателната зала в седем сутринта за разпределение на задачите и веднага щом наближим Лондон, ще бъдете свалени и изпратени в града. Има ли още въпроси?

— Само един – рече Хъксли. – Някой знае ли как се обезврежда атомна бомба?

≈ 37 ≈

— Остави я най-отпред – нареди Сенг, когато спряха пред хотел „Савой“ и слязоха от колата. Извади една стотачка и я подаде на пиколото. – Не я блокирай вътре.

Кабрило влезе във фоайето и се отправи към регистратурата.

— Мога ли да ви помогна? - попита служителят.

— Името ми е Кабрило, компанията ми е направила резервация.

Служителят вкара името, после погледна бележката, написана от генералния директор. Бележката гласеше: „Изключително ценен постоянен клиент – неограничен кредит потвърден – банка на остров Вануату – четири апартамента с изглед към реката за довечера – допълнителни стаи, ако има нужда.“

Служителят се пресегна да вземе ключовете, после щракна с пръсти и един носач веднага дотича. В този момент Мидоус и Сенг влязоха във фоайето.

— Виждам, че нямате багаж, господин Кабрило – отбеляза служителят. – Да уредим ли да ви се напазарува?

— Да – отвърна Кабрило и протегна ръка за лист и химикалка. Започна да пише. – Обадете се в „Хародс“ утре сутринта. Има един господин Марк Андерсън в мъжка мода – помолете го да достави тези неща. Вече има размера ми.

Мидоус и Сенг се приближиха до рецепцията, всеки с по две чанти в ръце. Кабрило им връчи по един ключ.

— Трябва ли ви нещо от „Хародс“? – попита той.

— Не – отказаха двамата мъже в един глас.

Носачът понечи да вземе багажа им, но Сенг вдигна ръка и го спря.

— Ние ще се погрижим за чантите – каза той и пъхва на мъжа една двайсетачка. – Само елате с нас догоре, за да свалите количката обратно.

Саковете бяха пълни с оръжие, комуникационна апаратура и достатъчно С-6 да се сравни хотелът със земята. Недоумяващият носач кимна, бутна количката по-близо и изчака да придружи мъжете до апартаментите им.

— Какво ви се яде, момчета? – поинтересува се Кабрило, когато Сенг и Мидоус поставиха чантите върху количката.

— Аз искам закуска – отвърна Мидоус.

— Изпратете три пълни английски закуски в моя апартамент – поръча Кабрило, като вдигна ключа към служителя – след четирийсет и пет минути.

— Да се изкъпем и преоблечем – предложи Кабрило на придружителите си, – и да се срещнем в апартамента ми в един и половина.

След това, последвани от носача, двамата забутаха товарната количка към асансьора и се качиха по стаите си. Когато стигнаха до апартамента на Кабрило, той отключи вратата и спря.

— Изчакайте тук, моля – рече той. – Искам дрехите ми да бъдат изпрани и изгладени.

Влезе вътре, съблече се, метна си един от халатите в гардероба и се върна до вратата с купчина дрехи.

Подаде ги на носача в найлонова торба за пране, заедно с една стодоларова банкнота, и се усмихна.

— Върнете ми ги колкото се може по-бързо.

— Искате ли да ви се лъснат обувките? – попита мъжът.

— Не, благодаря – отвърна Кабрило – и така са си добре.

Щом носачът си тръгна, Кабрило влезе под душа. Когато се изкъпа, отново облече хавлиения ха­лат, отиде до вратата и я отвори. Отпред имаше кошница с тоалетни принадлежности, занесе я в ба­нята, обръсна се, наплиска бузите си със скъп афтършейв, после си изми зъбите и се среса. Чак след това влезе във всекидневната и набра командната зала на „Орегон“.

Докато Кабрило привършваше с тоалета си, във Вашингтон минаваше осем вечерта. Томас Дуайър-Ти Ди през последните два дни беше работил на смени в лабораторията за заразни вещества във Форт Депик, Мериленд, която се намираше в планините се­верно от Вашингтон, близо до Фредерик. Дуайър беше изтощен и почти готов да приключва за тази ве­чер. Досега беше подложил мострите от Аризона на ултравиолетови лъчи, киселини, различни комбина­ции от газове и радиация.

И нищо не бе станало.

— Готов ли си да приключваме за тази вечер? – по­пита армейският техник.

— Само да си отрежа мострата за утре – рече Дуа­йър, – ще започнем отново в осем сутринта.

— Искаш ли да загрея лазера? – предложи техни­кът.

Дуайър погледна през дебелото стъкло на прозо­реца мострата, хваната в менгеме върху тезгях в плътно изолираното помещение. Дуайър беше поставил преносим пневматичен циркуляр с диамантено острие във входящата камера преди това, после го беше монтирал на тезгяха през стената с дебели ръкавици от кевлар*. Циркулярът сега се намираше в щипците на робот, който Дуайър можеше да движи посредством джойстик.

[* Материалът има поразителни якостни качества. Проба от кевлар е до пет пъти по-здрава от проба от стомана със същото тегло. Издържи на температура до 450°С. – Б.пр.]

—Ще използвам циркуляра – отвърна Дуайър. – Стой си.

Техникът се отпусна на един стол зад огромното контролно табло. Стената пред него, включително пространството около малките прозорци, които гле­даха към запечатаната камера, беше покрита със ска­ли и циферблати.

— Няма реакция – заяви техникът.

Дуайър внимателно размърда джойстика и пусна циркуляра да се върти. След това бавно го наклони надолу към мострата. Циркулярът взе да пуши, след което рязко спря.

Щяха да го оправят най-рано утре по обяд.

Гъндърсън-Маляка приземи гълфстрийма и про­дължи по маркировката на „Хийтроу“. Двамата с Пилстън се бяха редували кой да спи през полета от Лас Вегас. Труит беше подремнал отзад и сега беше буден и пиеше втората си чаша кафе.

— Да ти долея ли? – попита той през вратата на пи­лотската кабина.

— Няма нужда – рече Гъндърсън. – Ти, Трейси, ис­каш ли?

Пилстън говореше с кулата по радиото, но направи отрицателен знак с ръка.

— Ханли ви е запазил хотел близо до летището – съобщи Труит. – Аз ще взема такси до града.

Гъндърсън зави и се приближи към мястото за спиране.

— Ще заредим, после ще останем да чакаме в хотела – рече той.

— Звучи като план – усмихна се Труит.

Нещо го човъркаше по време на целия полет, но не можеше да установи какво. Опитваше се да си спом­ни интериора в кабинета на Хикман от часове, но кол­кото и да се мъчеше, картината така и не му се изяс­ни. Облегна се на креслото, разкопча колана си и изчака гълфстриймът да спре.

След десет минути беше в таксито и се носеше по пустите улици към „Савой“. Таксито минаваше покрай гара Падингтън, когато изведнъж го осе­ни.

Овърхолт възнамеряваше да спи на канапето в ка­бинета си. Залозите бяха направени, все нещо щеше да се случи през следващите четирийсет и осем часа. Наближаваше десет, когато президентът се обади от­ново.

— Твоите хора са се издънили – уведоми го той. – Във влака е нямало нищо.

— Невъзможно – не повярва Овърхолт. – От години работя с Корпорацията, те не правят грешки. Метео­ритът е бил във влака – сигурно са го преместили от­ново.

— Е, сега е някъде в Англия.

— Кабрило е в Лондон в момента – съобщи Овър­холт, – издирва изчезналото ядрено оръжие.

— Лангстън – каза президентът, – гледай да овладе­еш скоро положението, иначе започвай да мислиш за пенсиониране.

— Да, сър – смотолеви Овърхолт, преди линията да прекъсне.

— Метеоритът се движи на юг по пътя, южно от Бирмингам – отговори умореният Ханли на въпроса на Овърхолт. – Утре сутринта ще сме близо до Лондон, ще свалим хората си и ще го открием.

— Дано! – въздъхна Овърхолт. – Заложил съм ся главата. Какво е положението с бомбата?

— Кабрило и екипът му възнамеряват да установят с точност местоположението й и после да се свържат с МИ-5 – обясни Ханли.

— Тази вечер ще спя в кабинета си – рече Овърхолт. – Обади ми се, ако стане нещо.

— Обещавам – отвърна Ханли.

Дик Труит взе ключа си от рецепцията, после даде бакшиш на портиера да отнесе чантата в стаята му. Запъти се по коридора към апартамента на Кабрило и тихо почука на вратата. Отвори му Мидоус

— Лесни пари – подхвърли Мидоус, когато видя кой е. Отстъпи встрани, за да може Труит да влезе. Изядени наполовина подноси с храна стояха върху масата заедно с разтворени папки и бележници.

— Добро утро, шефе! – поздрави Труит Кабрило.

После отиде до телефона и си поръча от румсървиса троен сандвич и кока-кола. Върна се до масата и седна на един стол.

Холпърт е открил самоличността на войника от снимките, които си откраднал – рече Кабрило, – но още не знаем каква е връзката му с Хикман.

— Той му е син – просто отвърна Труит.

— По дяволите! – изруга Сенг. – Това обяснява всичко.

≈ 38 ≈

— Трябва да му е – продължи Труит, – когато бях в кабинета на Хикман, видях нещо, което ми се стори странно, но нямах време да го проуча, защото той влезе в апартамента. На една полица близо до бюрото имаше две бронзови бебешки обувки.

— Много странно – замисли се Кабрило. – Не се знае Хикман да има деца.

— Да – съгласи се Труит, – но около тях бяха увити метални войнишки плочки.

— Можа ли да прочетеш името на плочките? – намеся се Сенг, който беше бивш морски пехотинец.

— Не, но съм сигурен, че някой от полицията в Лас Вегас би могъл. Защо му е да държи плочките на друг мъж?

— Освен ако не му е бил близък – изтъкна Мидоус, – и този човек не е мъртъв.

— Ще се обадя на Овърхолт и ще го помоля да накара полицията в Лас Вегас да провери – реши Кабри­ло. – Вие си починете. Имам чувството, че утре ще бъде дълъг ден.

Мидоус и Сенг се изнизаха, но Труит остана.

— Спах на борда на самолета, шефе – рече той. – За­що не ми дадеш адресите, които имаш, мога да напра­вя по една среднощна визита.

Кабрило кимна и даде на Труит информацията.

— Ще се срещнем отново тук в осем сутринта, Дик – посочи той. – И останалите ще дойдат тогава.

Труит кимна, после се запъти надолу по коридора да си смени дрехите. След пет минути вече слизаше с асансьора.

Холпърт беше нощна смяна. „Орегон“ се носеше към Лондон, минимален брой хора бяха останали да се оправят с навигацията. Останалите спяха в каю­тите си и на кораба беше тихо. Холпърт обичаше са­мотата. Остави компютъра да претърсва архивите на военното министерство и се отправи по коридора към камбуза. Препече си една бяла питка и си свари кана прясно кафе. Намаза питката с крема сирене, уви я и я пъхна под мишница, после занесе каната с кафето обратно в кабинета си.

Върху принтера имаше единичен лист хартия, взе го и бавно го прочете. Най-близкият човек на Кристофър Хънт беше майка му, Мишел Хънт, която жи­вееше в Бевърли Хилс, Калифорния.

Холпърт вкара името й в компютъра, да види как­во ще намери.

Беше четири сутринта лондонско време, когато самолетът „Хоукър“ 800ХР с Хикман на борда кацна на летище „Хийтроу“. На пистата незабавно го посрещна черна лимузина „Ролс Ройс“. После се понесе по пустите улици към Мейдънхед.

Хикман искаше да бъде във фабриката веднага щом отвореха. Останалата част от екипа му щеше да пристигне скоро от Кале, а го чакаше много работа. Погледна към флакона със зараза, който беше купил от Вандервалд. Малко от него и малко метеоритен прах, и готово.

Вътрешността на къщата беше лукс, все пак се на­мираше в Ист Енд. Заедно с най-скъпата част от съ­щинския център на Лондон, през последните някол­ко години Ист Енд бе станал по-реномиран, тъй като високите цени в централен Лондон изгониха жители­те по-надалеч.

Триетажната къща на Кингсленд Роуд, недалеч от музея „Джефри“, беше оцеляла от бомбардировките по време на Втората световна война почти непокът­ната. След като години наред бе пристан за емигран­тите, които бяха населявали района в края на двай­сети век, наскоро бе възкръснала като реномиран публичен дом, управляван от стар истински престъ­пен клан, кръстен на водача си Дерек Гудлън.

Първият етаж представляваше салон с всекидневни и бар. На втория имаше казино с още един бар покрай стената, а на последния бяха разположени спалните, обзаведени според различните вкусове и фетиши.

Щом Лабабити спря с ягуара отпред и слезе заедно с Амад, Дерек Гудлън, който управляваше бардака тази вечер, беше известен за пристигането му. Гудлън, на когото викаха Бъгс зад гърба заради лъска­вите очи и сипаничавата кожа, се усмихна, спусна се към вратата и започна наум да брои парите си. Гудлън си беше имал работа с арабина и преди и знаеше, че публичният дом щеше да изкара хиляди, преди Лабабити да приключи нощта.

— Чивас и кока-кола – нареди Гудлън на бармана, докато се втурваше да посрещне госта си.

Отвори вратата, усмихна се, показвайки тънките си остри зъби.

— Господин Лабабити – рече той с топлотата на змия, държана в лед, – колко хубаво, че сте решила да ни посетите тази вечер.

Лабабити не можеше да го понася. За него той олицетворяваше всичко най-лошо от Запада. Гудлън тър­гуваше с греха и покварата – фактът, че Лабабити беше редовен клиент, нямаше значение.

— Добър вечер, Дерек! – тихо поздрави Лабабити и пое питието от сервитьора, който се спусна към него. – Още въртиш разврата, както виждам.

Гудлън се усмихна злобно.

— Просто доставям това, което хората искат – изкиска се той.

Лабабити кимна и махна на Амад да го последва вът­ре. Приближи се до богато инкрустирания махагонов бар и седна на един стол до маса със запалена свещ отго­ре. Гудлън вървеше по петите му като кученце.

— Ще залагате ли тази вечер? – попита, щом двама­та мъже се настаниха.

— Може би по-късно – отвърна Лабабити, – но засе­га донеси на моя приятел тук един арак и кажи на Сали да слезе.

Гудлън направи знак на сервитьора да намери бу­тилка от силното, с дъх на лакрица* алкохолно пи­тие от Близкия изток, после погледна към Лабабити.

[* Сладък корен – Б.пр.]

— Сали Задната прашка или Сали Камшика?

— Задната прашка за него – посочи Лабабити – и Камшика за мен.

Гудлън се втурна да извести жените. След няколко секунди сервитьорът сложи бутилка арак и чаша на масата. Амад, който трябваше да умре на другия ден, изглеждаше уплашен.

Дерек Гудлън затвори вратата зад Лабабити и не­говия приятел, после се върна обратно в кабинета си.

Седна и започна да брои купа с пари, като от време на време надигаше манерката си с бренди. Добра нощ. Арабинът и мълчаливият му приятел бяха добавили дет хиляди лири към нощния оборот. Заедно с редов­ия клиент японец, който беше загубил здраво на ру­летка, това му гарантираше 30 процента отгоре в сравнение с изкараното предишната вечер.

Слагаше ластик на пачка с банкноти, за да я пъхне в сейфа, когато някой почука на вратата.

— Изчакай! – извика той, прибра парите в сейфа, затвори го и завъртя скалата. – Добре – рече, – влез.

— Дошла съм за хонорара си – обясни Сали Задната прашка, – за последния си хонорар.

Лявото й око беше синьо и подуто.

— Лабабити? – попита Гудлън. – Мислех, че си с мом­чето.

— Бях – отвърна Сали. – Стана зъл, когато…

— Когато какво? – изгледа я въпросително Гудлън.

— Когато не можа да го вдигне – смънка жената. Гудлън бръкна в чекмеджето на бюрото си, взе еди­ния от пликовете, които беше приготвил за момиче­тата, работили през нощта, и й го връчи.

— Вземи си няколко дена – рече той, – и ела на рабо­та в сряда.

Като кимна уморено, тя излезе от кабинета и се от­далечи по коридора.

Лабабити караше ягуара на запад по Лидънхол Стрийт. Амад седеше мълчаливо на седалката до него.

— Добре ли прекара? – попита Лабабити.

Амад изсумтя.

— Готов ли си за утре?

— Аллах е велик – тихо прошепна Амад.

Лабабити се извърна и погледна йеменеца, който зяпаше през стъклото сградите отстрани на пътя. За­почваше да се съмнява в Амад, но запази опасенията себе си. Утре сутринта щеше да му даде последните указания.

После щеше да прекоси Ламанша и да избяга във Франция.

Труит се спусна по Странд към страничната улица, където според данните се намираше наетият от Лаба­бити апартамент. На най-долния етаж имаше празен магазин или офис. Трите етажа отгоре, където се нами­раха апартаментите, бяха тъмни, обитателите спяха. Труит разби ключалката на вратата на фоайето и огле­да пощенските кутии. Точно четеше имената, когато един ягуар спря пред сградата и от него слязоха двама мъже. Труит се мушна покрай асансьора към стълби­щето, което водеше нагоре по етажите, и чу как мъжете влязоха във входа и се запътиха към асансьора.

Изчака асансьора да слезе, вратата да се отвори и затвори, и да тръгне да се качва нагоре, след това се показа и погледна числото върху светлинното табло над вратата. Асансьорът спря на третия етаж. Труит се върна при стълбите и изкачи трите етажа. След това извади един малък микрофон от джоба си, пъх­на слушалката в ухото си и тръгна бавно по коридора пред апартаментите. В един някакъв мъж хъркаше, в друг – котка измяука тихо. Беше стигнал до средата на коридора, когато чу гласове.

— Това се разгъва и става на легло – рече гласът.

Труит не можа да чуе отговора. Видя кой номер е и си представи къде трябва да са прозорците на жили­щето откъм улицата. След това размаха покрай зат­ворената врата малкия гайгеров брояч, който носе­ше със себе си.

Нямаше данни за радиация.

Слезе тихо по стълбите, излезе от сградата и погледна към прозорците на апартамента на Лабабити. Щорите бяха спуснати. Труит се плъзна под задницата на ягуара и прикрепи малък магнитен диск към резервоара. После претърси колата с гайгеровия брояч и се увери, че е чиста.

Като запомни разположението на оставалите сгради, той се върна обратно на Странд.

Улицата беше почти пуста; само няколко таксиметрови коли минаха и един камион зареждаше ресторанта „Макдоналдс“, който работеше денонощно. Труит мина по северната страна на Странд и се зачете в афишите пред театрите. Стигна почти до Лечистър Скуеър, преди да се обърне и да пресече на южната страна.

Мина покрай магазин с класически британски мотоциклети. Спря и разгледа моторите на витрината, осветени от прожектори и изложени за продажба. „Ариел“, „Би Ес Ей“, „Триумф“, дори и легендарните „Винсънт“. Сладкарница за мотористи.

Върна се в „Макдоналдс“ и си поръчка поничка и кафе.

В 5,30 лондонско време – 9,30 вечерта в Лае Вегас – капитан Джеф Порт от полицията се мъчеше да убеди шефа на охраната на „Дриймуърлд“ да го пусне да влезе в апартамента.

— Нуждаеш се от съдебно разпореждане – запъна се шефът на охраната, – само така мога да те пусна да влезеш.

Порт се замисли.

— Разбрахме, че е имало взлом – рече той, – така че разследваме местопрестъпление.

— Пак не мога да те пусна, Джеф – не отстъпи шефът на охраната.

— Тогава ще събудя някой съдия и ще взема заповед – закани се Порт – и когато го направя, ще се върна с телевизионни камери. Добре ще се отрази на оборота на казиното ви – полиция и репортери из цялото лоби и общите помещения.

Шефът на охраната се замисли за миг.

— Нека първо да се обадя – каза той най-сетне.

Хикман почти беше стигнал до Мейдънхед, когато сателитният му телефон иззвъня. След като шефът на охраната му обясни какво става, Хикман рече:

— Кажи им, че имат нужда от заповед, и нареди на съвета ни да намери начин да я спре. Прави каквото искаш, но гледай да ги забавиш колкото се може повече.

— Има ли проблем, сър? - попита мъжът.

— Нищо, с което да не мога да се оправя – отвърна Хикман и затвори.

Мрежата около него се затягаше и той усещаше как нишките го притискат.

Майкъл Холпърт разшири търсенето. Закачи се към компютъра на Федералната авиационна служба и изкара всички данни за самолетите на Хикман. Веднага щом ги видя, разбра, че това е техният човек. Един от тях, „Хоукър“ 800ХР, скоро беше подал летателен план за Гренландия. Последният подаден план беше Лас Вегас – Лондон, което означаваше, че самолетът на Хикман в момента беше в Лондон.

Разпечата ги и започна да претърсва британските архиви за недвижима собственост.

Нямаше нищо на името на Хикман, затова започна да търси, като използваше дългия списък с компаниите му. Щяха да минат часове, преди търсенето да донесе плодове. Докато компютърът си вършеше работата, Холпърт опита да си представи защо един от най-богатите хора на света ще иска да заговорничи с арабски терористи и да взривява атомна бомба в Лондон.

Винаги беше или любов, или пари, помисли си.

Ала не можеше да си представи как Хикман щеше да изкара пари от катастрофа като взривяване на ядрена бомба. Близо час се опитваше да намери някакъв финансов мотив, но така и не успя.

Тогава трябва да е любов, реши той.

И кого човек обича толкова, че да увива, ако не семейството си?

≈ 39 ≈

„Орегон“ акостира в Саутенд-он-Сий на устието на Темза малко след шест сутринта.

Всички бяха на крак, взели душ. Един по един се изредиха през трапезарията да закусят. Трябваше да се съберат в заседателната зала в седем. Ханли беше открадвал няколко часа сън и беше започнал работа отново в пет сутринта, организирайки придвижването, настаняването и снабдяването на наличния състав с оглед на предстоящата операция.

Малко след шест се обади на Овърхолт и го събуди.

— Екипът ни заминава за Лондон след малко – уведоми го той. – Смятаме, че сме открили главните действащи лица, но засега не можахме да засечем радиация.

— Координирате ли се с МИ-5? - попита Овърхолт.

— Господин Кабрило скоро ще се свърже с тях и ще им предаде командването на операцията. Иска само да е сигурен, че нашият екип е на позиция да ги подкрепи.

— Звучи разумно – уморено се съгласи Овърхолт. – Какво е положението с метеорита?

— Правим нещата едно по едно – изтъкна Ханли. – Щом бомбената заплаха бъде премахната, ще пренасочим хората си към другия проблем.

— Къде е настоящето му местонахождение?

— Южно от Оксфорд – отговори Ханли. – Ако се придвижи към покрайнините на Лондон, ще реагираме. Ако не, ще се погрижим за него, след като бомбата бъде обезопасена.

— Опитите на полицията на Лас Вегас бяха осуетени – смени темата Овърхолт, – затова издадох заповед за нуждите на националната сигурност, която им дава правомощия да правят каквото трябва. Всеки момент ще влязат в апартамента. Да знаеш, че ако не сте прави и Хикман няма нищо общо, докато радиоактивните частици падат, аз ще съм си загубил работата.

— Не се тревожете, господин Овърхолт – рече Ханли, – търсим квалифицирани кандидати, които да се присъединят към екипа ни.

— Голям веселяк си, Ханли – отвърна Овърхолт, преди да затвори.

Ханли върна телефона на вилката на командното си кресло и се обърна към Стоун:

— Как вървят приготовленията?

— Както винаги господин Труит е на разположение и действа – докладва Стоун. – На крак е от рано сут­ринта. Купил е британски дрехи за хората, които пра­щаме в Лондон. Уредил е и един туристически авто­бус да дойде да ги вземе. Когато последно се чухме, беше в автобуса на път за насам.

— Страхотен човек! – възхити се Ханли. – Ами Ник­сън?

— Никсън е подготвил оборудването и извършва последна проверка, докато говорим.

— Холпърт? – попита Ханли.

— Още работеше, когато проверих за последно. Ка­за, че проучвал от различен ъгъл и щял да сподели подробностите след няколко часа.

— Какво е разпределението на хората? – мина към следващия въпрос Ханли.

— Четирима вече са в Лондон – отвърна Стоун, като прегледа разпечатката. – Кабрило, Сенг, Мидоус и Труит. Шестимата, които ще заминат, са: Хъксли, Джоунс, Линкълн, Касим, Мърфи и Рос.

— Значи разполагаме с десет души в Лондон – прес­метна Ханли.

— Точно така. Въздушното подкрепление на „Хийтроу“ са: Адамс с вертолета и Гъндърсън и Пилстън в гълфстрийма. Джуди Майкълс току-що приключи с отпуска и поема самолета амфибия.

— Оперативни на „Орегон“? – попита Ханли.

— Гънън, Барет, Хорнсби, Райнхолд и Райс.

— Кои остават?

— Ти, аз, Никсън в Магическата работилница, Крабтри по транспорта и снаряжението и Кинг – довърши Стоун.

— Забравих за Кинг – рече Ханли. – Трябва ни там за подкрепление.

— Искаш ли да го включа в групата на Труит?

Ханли се замисли за миг.

— Не – реши накрая. – Накарай Адамс да го вземе и двамата да чакат в готовност. Нека са близо до мяс­тото, готови да излетят незабавно. Адамс и Кинг мо­гат да осигурят въздушно покритие.

— Ще уредя нещата – обеща Стоун.

— Отлично!

— Труит е огледал жилищната сграда на главния за­подозрян рано сутринта – уведоми хората на Кабрило.

Тримата със Сенг и Мидоус закусваха в неговия апартамент.

— Къде е той сега? – попита Мидоус.

— На път към пристанището, където е акостирал „Орегон“, за да вземе останалата част от екипажа.

— Значи не е открил следи от бомбата – заключи Сенг, – иначе вече щяхме да действаме.

— Правилно – потвърди Кабрило.

— Ще чакаме да се размърдат ли? – попита Мидоус.

— Ако бомбата е в Лондон – рече Кабрило – и главните участници разберат, че някой ги следи, могат да я взривят по всяко време. Може да не улучат първоначалната мишена, но с атомна ракета – дори и мал­ка като тази – щетите ще са ужасяващи.

— Значи се опитваме да ги изкараме от скривали­щето – уточни Сенг, – след това взимаме и обезвреж­даме оръжието?

— Сигурен съм, че МИ-5 няма да се съгласят – подсмихна се Кабрило, – но аз така бих препоръчал.

— Кога ти е срещата с тях? – поинтересува се Мидоус. Кабрило си избърса устата с ленената салфетка и погледна часовника си.

— След пет минути – отвърна той – във фоайето.

— Какво искаш да направим ние? – попита Сенг.

— Обиколете района около апартамента и огледайте разположението.

Едуард Гиб не беше доволен. Да те събудят навръх Нова година и да ти наредят да идеш на работа, не се връзваше много с представата му за приятно изкар­ване на празника. Един адвокат му беше позвънил ра­но сутринта и го беше помолил да се срещне с новия собственик на фабриката и да отключи вратите. Гиб за малко щеше да откаже – беше решил да се пенсио­нира и възнамеряваше да го съобщи на отдел „Човеш­ки ресурси“ веднага щом започнеха работа – но идея­та да се запознае с тайнствения купувач на фабрика­та го заинтригува.

След като си взе душ, облече се и закуси набързо препечена филийка и чай, той подкара към фабрика­та. Пред входа беше спряла лимузина със запален двигател, изгорелите газове образуваха облачета в студения въздух. Гиб се приближи и почука на задното стъкло. Пътникът вътре свали прозореца и се ус­михна.

— Господин Гиб? – попита той.

Гиб кимна.

— Халифакс Хикман – представи се мъжът, излезе от колата и застана на асфалта близо до вратите. – Моля да ме извините, че ви откъснах от семейството ви в празничния ден.

Двамата се здрависаха.

— Няма проблем, сър – отвърна Гиб и се запъти към вратата. – Разбирам, че искате да видите за какво сте си дали парите колкото се може по-скоро

— Бях тръгнал към европа – излъга Хикман – и нямам много време.

— Разбирам сър – кимна Гиб, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и отвори вратата.

— Благодаря ви – каза Хикман, когато Гиб дръпна вратата и отстъпи крачка встрани.

— Задръжте ги – предложи Гиб и му подаде ключовете – имам още една връзка.

Хикманги пъхна в джоба си. Гиб мина през прием­ната влезе в огромното хале, където се държаха машините и платовете. Дръпна лоста на стената. Навсякъде светна. Гиб погледна към Хикман. Мъжът оглеждаше различните машини.

— Това е последната фаза: изрязване на конци и прахосмукачка – поясни Гиб, като посочи към една ма­шина, която приличаше на уголемено копие на скарите, използвани в „Бъргър Кинг“. – Материалът се подава от поточната линия, обработва се и излиза върху валяците.

Металната рамка, в която се намираха валяците, беше висока до кръста и продължаваше към мястото за пакетиране, после правеше полукръг в дъното до товарителницата. Топове след топове минаваха, до­като ги сложеха в кашони или увиеха и после ги натоварваха на камионите за доставка.

Хикман оглеждаше мястото наоколо.

— Това ли са молитвените килимчета за Саудитска Арабия? – попита той, като видя трите големи метал­ни контейнера за доставка близо до машината, точно до вратата за товарителницата. – Мога ли да ги видя?

— Да, сър – кимна Гиб, отключи и трите контейне­ра и отвори вратите им, – доставката обаче закъсня.

Хикман надникна вътре. Всеки от металните кон­тейнери беше с размерите на полуремарке. Предви­дено беше да се качат на товарен самолет „Боинг“ 747. Килимчетата висяха от стеги на тавана на контейне­рите и се простираха докъдето стигаше погледът. Във всеки контейнер имаше сигурно хиляди.

— Защо не са подредени едно върху друго? – полюбопитства Хикман.

— Трябваше да ги напръскаме с инсектициди и дезинфектанти, за да ги пуснат в Саудитска Арабия. Не искат да си вкарат луда крава или някой разпространяващ се по въздуха патоген – всички държави вече го изискват – обясни Гиб.

— Оставете ги отворени – нареди Хикман – и ми дай­те ключовете от контейнерите.

Гиб кимна и му връчи ключовете.

— Кога се връщат работниците след празниците? – попита новият собственик.

— Понеделник, втори януари – отвърна Гиб и тръг­на след Хикман, който се връщаше обратно покрай машините към фоайето.

— Довел съм хора от Щатите да помогнат. Това ще е първата задача – рече Хикман, когато наближиха фоа­йето и кабинетите отпред. – А сега бихте ли ме завели до някой кабинет, откъдето мога да се обадя по телефона?

Гиб посочи към стълбите, които водеха към стък­ления офис над халето.

— Можете да използвате моя, сър. Не е заключен.

Хикман се усмихна и протегна ръка на Гиб.

— Господин Гиб – ведро предложи той, – защо не се върнете при семейството си. Ще се видим в понеделник.

Гиб кимна и се запъти към вратата, после спря.

— Господин Хикман – каза любезно, – бихте ли же­лали да отпразнувате с нас Нова година тази вечер?

Хикман беше на половината път до стълбите, но се обърна и погледна Гиб.

— Много мило предложение – рече той, – но за мен Нова година винаги е време за тиха равносметка.

— Нямате ли семейство, сър? – попита Гиб.

— Имах син – почти прошепна Хикман, – но беше убит.

След това се обърна и се запъти към стълбите.

Гиб излезе. Хикман нямаше нищо общо с човека, ко­гото описваха по вестниците. Беше просто самотен въз­растен мъж, обикновен като зрънце бял ориз. Гиб мо­жеше и да размисли дали да се пенсионира – със собстве­ник като Хикман като нищо ги чакаше голямо бъдеще.

Хикман влезе в стъкления кабинет и вдигна теле­фона.

Кабрило слезе във фоайето, Мидоус и Сенг го след­ваха по петите. Рус мъж, облечен в черен костюм и с лъснати обувки, се приближи незабавно.

— Господин Флеминг е отцепил едно тихо сепаре в трапезарията_, където можете да се срещнете на четири очи рече мъжът, имайки предвид шефа на МИ-5. – Насам, моля.

Сенг и Мидоус се отправиха към входа. Като по ма­гия няколко души във фоайето, които четяха вестни­ци, станаха и ги последваха. Нямаше да са сами на срещата.

Кабрило последва русия мъж в трапезарията. Сви­ха по коридора вляво и влязоха в отдалечено сепаре, където един мъж седеше на масата с кана чай и сре­бърен поднос сладкиши.

— Хуан – поздрави мъжът и стана.

— Джон – отвърна Кабрило и се здрависа с него.

— Това е всичко – рече Флеминг на блондина, който излезе и затвори вратата зад гърба си.

Флеминг махна към един стол и Кабрило седна. После му наля чаша чай и направи жест към платото със сладкиши.

— Ял съм – отказа Кабрило и пое чашата чай. Флеминг го погледна право в очите за миг и проце­ди:

— Е, Хуан, какво става, по дяволите?

В заседателната зала на „Орегон“ всички места бя­ха заети. Ханли влезе последен, отправи се към поди­ума и постави една папка върху катедрата.

— Ето какво е положението в момента – започна той.

— Смятаме, че сме открили местоположението на бомбата, като сме свели кръга до Уест Енд в Лондон. Господин Труит е проверил жилищната сграда, която нашият заподозрян Небаил Лабабити тайно е наел, и е успял да види как той и още един мъж се прибират у дома късно през нощта. След като влезли в апартамента, господин Труит проверил мястото пред вратата с гайгеров брояч, но не открил следи от радиация.

Вие шестимата отивате като подкрепление на господин Кабрило, който вече е там заедно с господин Мидоус и господин Сенг. Господин Труит също така е поставил проследяващо устройство на ягуара на Лабабити и засега не се наблюдава някакво движение.

— Какъв мислите, че е техният план? – попита Рос.

— Все още смятаме, че възнамеряват да ударят в полунощ на Нова година – отвърна Ханли – като сим­воличен жест.

— Ще получим точните си задачи, щом стигнем в Лондон, така ли? – обади се Мърфи.

— Точно така – потвърди Ханли. – Господин Кабрило ще координира действията ни с МИ-5. Заедно ще ви наз­начат конкретните задачи, когато настъпи моментът.

Пейджърът му започна да вибрира, той го откачи от колана си и прочете съобщението.

— Добре, хора – обяви той, – господин Труит е пристигнал, за да ви заведе в Лондон. Отпред е. Вземете сандъците със запаси, които Никсън ви е приготвил, подредени са до трапа. Има ли други въпроси?

Никой не се обади.

— На добър час тогава! – пожела им Ханли.

Шестимата се изнизаха през вратата надолу по коридора.

Кабрило приключи с изложението си и Флеминг отпи глътка чай.

— Министър-председателят няма да може да дър­жи обществото на тъмно по този въпрос – призна Фле­минг.

— Знаеш, че ако групировката „Хамади“ разбере, че сме ги разкрили, могат да детонират бомбата по всяко време – изтъкна Кабрило. – Най-добре е да опи­таме да осъществим контакт, като използваме запи­са с гласа на Ал-Халифа, или просто да ги изчакаме да се раздвижат, да ги проследим до бомбата и да я детонираме.

— Трябва да отменим концерта – рече Флеминг. – Поне ще намалим броя на хората в непосредствена близост.

— Мисля, че така ще заподозрат нещо – противопостави се Кабрило.

— Тогава поне да преместим кралското семейство и министър-председателя на безопасно място – настоя Флеминг.

— Ако можете да го направите незабелязано, нап­равете го. – Принц Чарлс трябва да обяви излизането на Елтън Джон на сцената, но може да се извини, че е болен – отбеляза Флеминг.

— Използвайте двойник – предложи Кабрило.

— Ако планът е атентат на концерта – каза Флеминг – и бомбата още не е поставена, значи трябва да я дос­тавят до мястото.

— Възложи тайна проверка с гайгеров брояч на всички места в непосредствена близост до сцената, ако не се открие радиация, ще приемем, че възнаме­ряват да доставят бойната глава в последния момент с превозно средство.

— Значи елиминираме района близо до концертна­та сцена и ако не открием нищо – бавно отвърна Фле­минг, – трябва просто да завардим пътищата, които водят към Мейфеър и Сейнт Джеймс.

— Точно така – съгласи се Кабрило. – Движението там вече е ужасно. Просто разположете камиони в страничните улици, които могат да излязат и да зат­ворят пътя. Не мисля, че ще се стигне дотам. Ако сме прави и Лабабити държи бомбата, знаем, че не е в ягуара му, но е някъде наблизо. Мисля, че единствената ни надежда е да кръжим около него като мухи над труп. И да го пипнем в точния момент.

— Ако грешим и той не ни заведе до бомбата – про­дължи Флеминг, – тогава единствената ни надежда да я спрем, е като оградим Мейфеър и Сейнт Джеймс.

— Ако поставите камионите си както трябва, нито една кола на света няма да може да проникне по тези улици.

— Но ще имаме ли време да обезвредим бомбата – попита Флеминг.

— Колкото по-далече от мястото на концерта я намерим, толкова повече време ще имаме. Погрижете се да раздадете на всичките си хора диаграми, за да знаят кои жици да прережат, за да спрат часовниковия механизъм.

— Боже – възкликна Флеминг, – само ако знаехме къде се намира бомбата!

— Ако знаехме, щеше да е страшно лесно.

≈ 40 ≈

Овърхолт осведомяваше главнокомандващия си.

— Ето докъде сме, господин президент – каза Овърхолт рано сутринта на 31 декември.

— И предложихте на британците да им помогнем с всички сили? – уточни президентът.

— Абсолютно – заяви Овърхолт. – Флеминг, който ог­лавява МИ-5, каза, че за момента не можем да направим нищо друго, освен да докараме двама от нашите ядрени специалисти от военновъздушната база в Мейденхол.

— И го направихте, разбира се – предположи прези­дентът.

— Един хеликоптер от военновъздушните сили ги превози преди час – отвърна Овърхолт. – Вече са в Лон­дон и сигурно са се свързали с Корпорацията и МИ-5.

— С какво друго можем да помогнем?

— Свързах се с Пентагона. Подготвят помощи и ле­карствени средства, ако стане беля.

— Наредих целият поддържащ персонал в посолст­вото ни в Лондон да бъде евакуиран – рече президен­тът. – Малцина бяха останали заради празниците.

— Не знам какво друго можем да направим – въз­дъхна Овърхолт, – освен да се молим всичко да свър­ши добре.

От другата страна на океана Флеминг уведомява­ше министър-председателя.

— Това са последните новини – довърши той. – Трябва да евакуираме вас и семейството ви колкото се може по-скоро.

— Не съм човек, които бяга от битка – подчерта министър-председателят. – Евакуирайте семейството ми, но аз оставам. Ако нещата тръгнат на зле, не мо­га да оставя съгражданите си да умрат, след като предварително съм знаел за опасността.

Спорът трая няколко минути, Флеминг молеше ми­нистър-председателя да позволи да го заведат на безо­пасно място. Той пък не отстъпи от решението си.

— Сър – не се стърпя накрая Флеминг, – и да стане­те мъченик, нищо няма да помогнете.

— Вярно е – изрече много бавно министър-предсе­дателят, – но ще остана.

— Поне ни позволете да ви отведем в бункерите под Министерство на отбраната – помоли Флеминг. – Те са укрепени и имат генератори за свеж въздух.

Министър-председателят се изправи. Срещата бе­ше приключила.

— Ще бъда на концерта – заяви министър-председателят. – Уредете охраната.

— Да, сър – кимна Флеминг, изправи се и тръгна към вратата.

Извън апартамента, на страничната пресечка на Странд, четири параболични микрофона бяха скрити в съседните сгради и насочени към прозорците на жи­лището на Лабабити. Чиниите улавяха вибрациите от стъклата на прозорците и усилваха звука, докато всич­ко, което ставаше в апартамента не започнеше да се чува като на запис с висока разделителна способност.

Десетина агенти на МИ-5 се правеха на шофьори на такси и охраняваха близките улици, докато други обикаляха по тротоара, зяпаха по витрините и се хранеха в ресторантите. Трети седяха във фоайето на хотела от отсрещната страна на улицата и четяха вестници в очакване нещо да се случи.

Труит се изправи на седалката си до шофьора, ко­гато автобусът спря пред „Савой“. Беше се обадил на Кабрило от мобилния си телефон и Мидоус и Сенг ги чакаха пред вратите на фоайето. Труит слезе от авто­буса, последван от останалите от екипа, и се запъти към входа.

— Трябва да се съберем в апартамента на Кабрило – рече Мидоус, като отвори вратата.

Докато влизаха един по един, Сенг им връчваше ключовете от стаите. След няколко минути всички се бяха събрали в апартамента на Кабрило. Щом се нас­таниха, председателят поде:

— МИ-5 решиха да не правят опит да задържат уст­ройството, докато няма раздвижване. Ние ще игра­ем ролята на подкрепление, ако по някакъв начин оръжието се приближи до мястото на концерта.

— Какво прави главният заподозрян в момента? – попита Мърфи.

— Насочили сме подслушвателни устройства към апартамента – отвърна Кабрило, – в момента и два­мата спят.

— Какво точно ще правим? – обади се Линда Рос.

— Всеки от вас е обучен как се обезврежда бомбата, така че ще бъдете разположени по вероятните марш­рути за достъп към мястото на концерта. Ще чакаме там, в случай че ни повикат.

Кабрило се запъти към корковата дъска за съоб­щения, поставена върху един статив. На дъската бе­ше закачена голяма карта на Лондон, няколко улици бяха отбелязани с жълт маркер.

— С оглед на разположението на апартамента това са най-вероятните маршрути – обясни Кабрило. – Вярваме, че където и да е бомбата сега, у когото и да се намира, той ще мине да вземе Лабабити и другия мъж, за да могат да я поставят заедно на концерта.

— Мислиш, че ще скрият бомбата, ще настроят ча­совника и ще избягат? – уточни Касим.

— Така се надяваме – призна Кабрило. – Този вид бомби имат предпазен механизъм, който осигурява десет минути от зареждането до взрива, за да се избегнат нежелани експлозии.

— Значи не можеш да натиснеш копчето и бомбата да избухне? – поинтересува се Джулия Хъксли.

— Не – рече Кабрило, – руските атомни бомби си приличат с нашите в това отношение – изискват серия от стъпки преди задействането на устройството. Според нас са купили малка бомба, предназначена за унищожаване на конкретна мишена. Цялото устройс­тво се побира в сандък метър и петдесет дълъг, ме­тър широк и метър дълбок.

— Колко тежи? – намеси се Франклин Линкълн.

— Под двеста килограма.

— Значи със сигурност не могат да я докарат с коле­ло – заяви Пит Джоунс.

— Ще им трябва някакво превозно средство – из­тъкна Кабрило, – което значи, че ще трябва да минат по улиците.

После посочи апартамента на картата.

— От апартамента могат да поемат по няколко мар­шрута. Първият е точно зад нас. Завиват от Странд надолу по Савой Стрийт към Темза и после правят завой при Виктория Ембанкмънт на юг. Щом стиг­нат до Виктория Ембанкмънт, имат няколко вари­анта. Да завият по Нортъмбърленд Авеню и да тръгнат надолу до Мол или да продължат по Бридж Стрийт и Грейт Джордж Стрийт и после да поемат по Бърдкейдж Уок. Втората възможност е шофьорът да продължи направо по Странд до Мол, но тогава ще трябва да мине през Черинг Крос и Трафалгар Скуеър, където движението обикновено е много натова­рено. Трето, има доста странични улици, по които могат да преминат и да си изработят маршрут, който макар и не директен, ще е по-труден за проследяване.

Засега това са само догадки.

— Твоето усещане какво е, шефе? – попита Труит.

— Не мисля, че ще превозят бомбата от друг квартал на Лондон – тихо отвърна Кабрило. – Мисля, че е близо до жилището на Лабабити. Отправната точка трябва да е апартаментът или някъде много наблизо, и ако аз бях на мястото на шофьора, щях да искам да я доставя колкото се може по-бързо и да се опитам да избягам от първичната зона на взрива. Ще карам по Втория Ембанкмънт, ще стигна до парка, където ще се състои концертът, после ще извърша процедурата по задействането на бомбата и ще избягам, докато дойде време за взрива. В рамките на девет минути ще искам да намеря стабилна сграда, в която да се скрия.

— Докъде се простира първичната зона. – поинте­ресува се Труит.

Кабрило взе маркера и направи кръгче. В север­ния край бяха А-40 и Падингтън, в южния край – Челси, почти до Темза. Източната граница беше Пикадили Съркъс, западната стигаше до края на Кенсингтън и Нотинг Хил.

— Всичко в този кръг ще престане да съществува. На километър и половина извън кръга, включител­но повечето британски държавни сгради ще бъдат тежко засегнати, а на десет километра от центъра на взрива сградите ще бъдат разрушени и ще има силен радиоактивен дъжд.

Всички гледаха към картата.

— Това е почти цял Лондон – каза накрая Мърфи.

Кабрило просто кимна.

— И всички ние ще бъдем изпечени – отбеляза Хъксли, военната лекарка.

— „Изпечени“ медицински термин ли е – попита Джоунс.

Лари Кинг се приближи до мястото, където Адамс беше кацнал, в близост до „Орегон“. Наведе се, за да мине под въртящите се витла, отвори задната врата на „Робинсън“ R44, пъхна калъфа за пушки на седалката и няколко кутии отзад, после отвори предната и се настани на креслото за пасажера. Сложи си слушалките, затвори вратата и я заключи, преди да каже нещо.

— Добро утро, Джордж! – лаконично поздрави той.

— Лари – кимна дружески Адамс, дръпна лоста за управление и вдигна робинсъна от земята, – как върви? Хеликоптерът се понесе напред.

— Хубав ден за лов – подхвърли Кинг, докато гледаше през прозореца.

Ханли им беше уредил да приземят вертолета на покрива на една банка, затворена за празниците. Пло­щадката отгоре се използваше от куриерски хеликоп­тери, които правеха доставки и взимаха пратки ве­черно време през седмицата.

Но първо трябваше да направят една доставка до Батърсий Парк.

Мидоус, Сенг и Труит седяха в предоставения им рейнджроувър и оглеждаха небето. Щом робинсънът се приближи, Мидоус се обърна към Труит.

— Ваше величество, лицето ви пристигна.

Да сложат Труит на мястото на принц Чарлс беше идея на Кабрило и Флеминг се съгласи. Първо, Маги­ческата работилница на борда на „Орегон“ можеше да направи латексова маска, която да възпроизвеж­да точно чертите на принца и да пасва на всеки член от екипа на Корпорацията, благодарение на скани­раните изображения на лицата им, с които Никсън разполагаше. Второ, на Кабрило му трябваше урав­новесен човек за ролята и още с пристигането си раз­бра, че Труит е напълно невъзмутим. И трето, от всич­ки мъже в Корпорацията, Труит най-много прилича­ше на престолонаследника по ръст и стойка.

— Добре тогава – отвърна Труит, – защо някой от вас, простосмъртни, не иде да го вземе – навън е влажно и студено, а на мен ми е добре да си стоя на топло.

Мидоус се разсмя и отвори вратата. Изтича до вер­толета, когато той кацна, и взе кутията с маската от Кинг. Върна се обратно в рейнджроувъра и изчака Адамс да се вдигне отново.

Адамс прекоси пак Темза и се насочи на север в посока към Уестминстър. После, малко след Палас Стрийт, откри банката и се приземи на покрива. Щом витлата престанаха да се въртят, Кинг слезе, приб­лижи се до ръба и надникна над високия до кръста парапет, който ограждаше покрива. В далечината на северозапад видя градината на Бъкингамския дворец и Хайд Парк на север.

Търговците вече отваряха щандовете за тазвечерния концерт.

Големият камион на сладоледите „Бен енд Джери не привличаше много посетителиу, за разлика от щан­да на „Старбък“. Кинг се върна при вертолета и се усмихна на пилота.

— В един от кашоните има храна, бутилки вода, бе­залкохолно и термоси с кафе, приготвени от столова­та – рече той, като махна към задната седалка. – Ку­пих и един куп книги и списания и ги сложих в другия.

— Колко дълго ще чакаме според теб? – попита Адамс.

Кинг си погледна часовника. Беше десет сутринта.

— Четиринайсет часа максимум – отвърна. – Да се надяваме, че ще я открият и по-рано.

В хотел „Савой“ екипът обличаше дрехите, купе­ни им от Труит. Един по един се върнаха обратно в апартамента на Кабрило, за да получат задачите си. Всичките разполагаха с мощни микрорадиостанции със слушалки, за да се свързват помежду си. Предавателите бяха завързани на вратовете им, близо до гласните струни. За да говорят, трябваше само да докоснат с пръст гърлото си и да кажат каквото имат. Тогава всеки от екипа можеше да ги чуе.

Трите екипа от по двама души щяха да образуват полукръг около Грийн Парк, затворената част щеше да е откъм Странд, а отворената да гледа към парковете Грийн и Сейнт Джеймс.

По-нататък, на северозапад, Касим и Рос щяха да застанат на позиция на Пикадили, между Довър Стрийт и Бъркли Стрийт. Напуснаха „Савой“ и бяха откарани дотам от шофьор на МИ-5. В центъра на полукръга бяха Джоунс и Хъксли. Бяха разположени на отсрещната страна на Трафалгар Скуеър, близо до метростанция Черинг Крос. Ако бомбата се отправеше надолу по Странд, щеше да мине покрай тях. Последният екип, Мърфи и Линкълн, беше в района пред Военния музей на Грейт Джордж Стрийт и Хорс Гардс Роуд. Ако бомбата дойдеше по Виктория Ембанкмънт, щяха да я заловят. В зависимост от позицията си мо­жеха да стрелят в целия Сейнт Джеймс Парк.

Понеже само те имаха видимост за стрелба, Мър­фи носеше чанта, пълна с малки ръчни гранати, пуш­ки и димни гранати. Останалите екипи бяха въоръ­жени с пистолети, ножове и остри шипове, които мо­жеха да хвърлят на пътя и да спукат гумите на всяко превозно средство.

Кабрило щеше да остане близо до апартамента. Ос­вен него, улицата гъмжеше от агенти на МИ-5. Сут­ринта стана следобед, но още нямаше никакво разд­вижване.

≈ 41 ≈

Освен мерзавец и развратник, Лабабити беше и много добре обучен теро­рист. Днес бе най-важният ден и той нямаше да остави нищо на случайността. Когато съ­буди Амад рано следобед, той сложи ръка върху уст­ните му и му показа лист хартия. На него на арабски пишеше: „Никакви приказки оттук насетне, само бе­лежки“. Амад кимна и седна на леглото.

Взе бележника и химикалката, които Лабабити му подаде, и надраска следното:

„Неверниците подслушват ли?“

„Никога не знаем“, написа Лабабити.

През следващите няколко часа двамата мъже си общуваха с бележки. Лабабити изложи плана. Амад се увери, че разбира мисията. Над Лондон се смрачи, преди да са свършили. Последната бележка на Лаба­бити беше кратка:

„Трябва да тръгна скоро – знаеш къде се намира мечът на Аллах и какво да направиш с него – на до­бър час.“

Амад преглътна и кимна. Ръцете му трепереха, ко­гато Лабабити му даде чаша арак, за да си успокои нервите. Само няколко минути по-късно Кабрило ре­ши най-сетне да използва телефона на Ал-Халифа, за да се обади в апартамента. Но двамата вече бяха дали обет за мълчание. Телефонът звънна четири пъти и се включи на секретар. Кабрило затвори, без да оста­ви съобщение.

Най-ценният коз на Корпорацията се оказа безпо­лезен.

— Настъпи раздвижване – съобщи по радиото един от хората на МИ-5, който отговаряше за параболич­ните микрофони.

Беше малко преди девет вечерта и над Лондон вале­ше слаб сняг. Температурите бяха около нулата и сне­гът не се задържаше по улиците, а само ги мокреше. Ако температурите паднеха още, щеше да стане поле­дица. Покривите бяха започнали да побеляват и от ко­мините излизаха облачета пушек. Коледната украса по прозорците допълваше празничната атмосфера и улиците бяха претъпкани от празнуващи хора.

Освен факта, че наблизо имаше ядрена бомба, всичко беше спокойно.

Лабабити слезе с асансьора. Беше обяснил на Амад как се влиза в офиса му; возилото, което щеше да тран­спортира бомбата, беше напълнено с бензин и прове­рено предишната седмица. Йеменецът знаеше как да активира часовника. Нямаше повече работа.

Не му оставаше друго, освен да избяга.

Планът на Лабабити беше прост. Щеше да мине с ягуара през града и да излезе на М20. Щяха да му трябват около четирийсет минути. Щом излезеше на М20, щеше да кара на юг към железопътната гара във Фолкстоун, разстоянието беше близо деветдесет километра. Щеше да пристигне половин час по-рано, да качи ягуара на влака, който заминаваше в единайсет и половина вечерта.

Влакът щеше да излезе от подводния тунел тъкмо в полунощ и да пристигне в Кокел, близо до Кале, в дванайсет и пет. Нямаше да го грози опасност от срут­ване на тунела, когато бомбата избухнеше, но щеше да види огнената топка от прозореца на купето си.

Добре планирано и точно пресметнато бягство.

Лабабити нямаше откъде да знае, че няколко десетки агенти на МИ-5, както и Корпорацията, следят всеки не­гов ход. Той беше заекът, а хрътките го настигаха.

Лабабити излезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе на улицата. Огледа се, но не видя нищо подоз­рително. Като оставим настрани спотаеното усеща­не, че скрити очи го наблюдават, беше уверен и съв­сем спокоен. Обикновена параноя, помисли си, товарът от това, че знаеше за предстоящото унищожение. Лабабити пропъди неприятните мисли, отвори вра­тата на ягуара и се качи.

Запали колата и я остави да загрее една минутка, включи на скорост, измина няколкото метра до Странд и зави надясно.

— Мишената се раздвижи – каза един от агентите на МИ-5 по радиото си.

Устройството, което Труит беше прикачил към ре­зервоара, работеше идеално.

Флеминг и Кабрило стояха на тротоара близо до входа на „Савой“ и гледаха как ягуарът чака да завие на ъгъла. Флеминг обърна гръб на колата и се обади по микрофона, закачен на гърлото му.

— Екипи четири и пет, проследете от разстояние.

Ягуарът зави и едно такси се отдели от тротоара и го последва на безопасна дистанция. Една пресечка по-надолу ягуарът мина покрай малък ван с логото на денонощна товарна компания – ванът се включи в движението и зае позиция на дискретно разстояние отзад.

— Ягуарът е чист, бомбата не е в него – рече Фле­минг на Кабрило, – къде според теб отива Лабабити?

— Бяга – отвърна Кабрило, – оставя хлапето да свърши мъжката работа.

— Кога трябва да го заловим? – попита Флеминг.

— Остави го да стигне до крайната си цел – предло­жи Кабрило. – Летището, гарата – накъдето се е за­пътил. После кажи на хората си да го спипат. Но да се погрижат да няма възможност да се обади по телефо­на, преди да го арестуват.

— После какво?

— Да го върнат обратно тук – рече Кабрило с глас, който охлади и без това студения въздух. – Не искаме да пропусне купона.

— Великолепно! – възкликна Флеминг.

— Да видим дали е готов да умре в името на Аллах – подхвърли Кабрило.

Колкото повече наближаваше полунощ, толкова повече нарастваше напрежението.

Микрофоните в апартамента на Лабабити уловиха как Амад се моли на висок глас. Флеминг се намираше в хотела от отсрещната страна на улицата с десетина агенти от МИ-5. Трите екипа на Корпорацията бяха на пост вече повече от тринайсет часа. Започваха да се уморяват от чакането. Кабрило се разхождаше напред-назад близо до Бедфорд Стрийт; мина стотици пъ­ти покрай магазина за класически мотоциклети, ин­дийския ресторант, предлагащ храна за вкъщи, и мал­ката бакалия, докато крачеше нагоре-надолу.

— Трябва да влезем – настоя един от агентите на МИ-5 пред Флеминг.

— Ами ако бомбата е на няколко пресечки – възра­зи той – и някой друг задейства часовниковия меха­низъм? Тогава се проваляме и Лондон изгаря. Чака­ме, нищо друго не можем да направим.

Друг агент на МИ-5 влезе във фоайето.

— Сър – обърна се той към Флеминг, – имаме двайсет коли, които дебнат по улиците наоколо. Щом заподозреният се качи на неговата, можем да спрем движението на секундата.

— Специалистите по обезвреждането готови ли са за действие?

— Четирима британски експерти – кимна мъжът – и двама от американските военновъздушни сили.

В този миг молитвите на Амад секнаха и по микро­фона се чу как прекосява апартамента.

— Раздвижване – съобщи Флеминг по радиото на десетината мъже, които чакаха. – Не го арестувайте, докато не тръгне към крайната си цел.

Флеминг се помоли всичко да свърши бързо. Ча­сът беше 23,49.

Агенти от МИ-5 имаше отпред, отзад и от двете страни на жилищната сграда. На всяка кола на ули­цата беше монтирано следящо устройство; на всяка имаше блокиращо електрониката устройство. Вся­ка беше проверена с гайгеров брояч и всичките бяха чисти.

Всички смятаха, че Амад ще иде на друго място да зземе бомбата.

Но бомбата си стоеше на партера. Беше сложена в коша на руски мотор „Урал“ – на такъв мотоциклет Амад се беше обучавал в Йемен.

Щом вратата на апартамента се отвори и Амад излезе, агент на МИ-5 прекоси фоайето и погледна свет­линното табло на асансьора. Показваше, че асансьо­рът се качва към площадката на Лабабити и после слиза надолу. Асансьорът спря на втория етаж.

Агентът на МИ-5 прошепна информацията по ра­диото, после бързо излезе от фоайето. Всички, които слушаха, се напрегнаха – моментът беше дошъл и това бе мястото.

Хапването, бирата и веселбата не бяха помрачени от студа и прехвърчащия сняг. Околностите на Хайд Парк и Грийн Парк бяха претъпкани от десетки хи­ляди веселящи се хора. Зад сцената свръзка на МИ-5 обясняваше на една рокзвезда студената истина.

— Трябваше да ни предупредите – възропта аген­тът му, – за да анулираме концерта.

— Вече обясни – намеси се Елтън Джон. – Така са щели да събудят подозренията на терористите.

Като видеше жълтия гащеризон, целия в пайети, пок­ритите с камъни слънчеви очила и ботушите с високи токове с мигащи светлинки на подметките, човек лесно можеше да вземе Джон за поредния презадоволен и раз­глезен музикант, свикнал да живее в пълен разкош. Ис­тината беше съвсем друга. Реджиналд Дуайт се беше из­дигнал с нокти и зъби от мизерния си живот благодаре­ние на сила, упоритост и десетилетия усилен труд. Ни­кой не може да се задържи на върха на попкласациите толкова десетки години, ако не е издръжлив и реалист. Елтън Джон знаеше как се оцелява.

— Кралското семейство е евакуирано, нали? – по­пита той.

— Заповядайте, господин Труит – извика агентът на МИ-5 от караваната.

Труит отвори вратата и влезе вътре.

— Това е двойникът на принц Чарлс – обясни аген­тът.

Джон погледна към Труит и се ухили:

— Изглежда досущ като него – рече той.

— Сър – увери го Труит, – искам да знаете, че ще намерим бомбата и ще я обезвредим, преди да се слу­чи нещо. Благодарни сме ви, че ще ни подкрепите.

— Вярвам в МИ-5 – отвърна Джон.

— Той е от МИ-5 – посочи Труит. – Аз съм от организация, наречена Корпорацията.

— Корпорацията? – попита Джон. – Какво е това?

— Ние сме частни шпиони – каза Труит.

— Частни шпиони – промърмори Джон и поклати глава, – виж ти! Бива ли ви?

— Досега винаги сме успявали на сто процента.

Джон стана от стола си – време беше да върви зад кулисите.

— Направете ми една услуга – рече той, – този път гледайте да успеете на сто и пет.

Труит кимна.

Джон стигна до вратата, но спря.

— Кажи на оператора да не показва принц Чарлс в близък план – лошите могат да гледат.

— Излизаш ли? – попита невярващо агентът.

— Точно така – отвърна Джон, – навън има тълпа мои сънародници, които са дошли да гледат концер­та. Или тези мъже – той махна с ръка към Труит и агента от МИ-5 – ще се справят с проблема, или поч­вам да пея.

Труит се усмихна и излезе след Джон през вратата.

Има шест начина да се влезе в една стая. През чети­рите стени, пода или през тавана. Амад използва пос­ледното. В дъното на втория етаж на сградата, в коя­то се помещаваше апартаментът на Лабабити, има­ше килер. Преди два месеца Лабабити внимателно бе­ше изрязал от четирите страни дървения под и го бе­ше махнал, откривайки основите. После с помощта на кръгъл циркуляр с диаметър от шейсет сантимет­ра, беше изрязал отвор към офиса отдолу. Между ос­новите и дървения капак отгоре беше скрил въжена стълба. След като почисти прахоляка отдолу, взе кръглия отрязък и го закрепи отново отгоре с две пластини. После запълни краищата около стената на килера с маджун, за да не се вижда. Капакът не беше вдиган досега.

Амад отвори килера с помощта на дубликата, кой­то Лабабити беше извадил.

При отворена врата и празен коридор той повдиг­на капака с помощта на отвертка. Подпря дървения панел на стената, влезе в килера и затвори вратата зад себе си. Извади две куки от джоба си и ги завинти ^на стената, след което закачи въжената стълба, после махна пластините, които държаха кръглия отря­зък от пода, вдигна го и го облегна встрани.

Пусна стълбата в дупката и слезе долу.

Всички агенти от МИ-5 по околните покриви бяха насочили биноклите си към втория етаж.

— Нищо – обаждаха се един по един.

Агентът, който беше излязъл от фоайето, влезе от­ново вътре. Отиде до асансьора и видя, че светлинно­то табло още показваше двойка.

— Още е на втория – съобщи по радиото на Флеминг.

В хотела от отсрещната страна на улицата Фле­минг погледна часовника си. Бяха изминали четири минути, откакто заподозреният беше спрял асансьо­ра на втория етаж.

— Качи се по стълбите – заповяда той на агента.

Амад погледна указанията си, написани на арабс­ки, после отвори капака върху пусковия механизъм. Буквите бяха на кирилица, но диаграмата беше лес­на за изпълнение. Амад дръпна лоста и лампичката започна да мига. Завъртя дръжката и настрои вре­мето на пет минути.

После яхна урала и ритна запалването. Щом мото­рът изрева, протегна се към дистанционно за вратата на гаража, залепено с лепенка на дръжките, и натисна копчето. Включи на първа и беше вдигнал почти двай­сет километра в час, когато вратата се вдигна на ме­тър и осемдесет във въздуха и продължи нагоре.

Всичко стана едновременно.

Агентът стигна до втория етаж и докладва, че е празен, в мига, в който вратата на гаража започна да се отваря.

— Врата се отваря – съобщи Флеминг по радиото като се спусна през фоайето към изхода.

Беше на вътрешната стъклена врата, когато мотоциклетът изникна и се понесе по улицата. Амад стиг­на до ъгъла и пое по Странд за секунда.

— Заподоврения е на мотор – извика той по радиото си.

Снайперистите се прицелиха в Амад, но той зави, преди да дойде заповедта за стрелба.

На Странд агенти на МИ-5 караха три таксиметрови коли и чуха обаждането по радиото. Такситата се отделиха от тротоара и се опитаха да препречат пътя на урала. За да ги избегне, Амад сви рязко и се качи на тротоара, после се върна обратно на шосето и наби газта до дупка. Набирайки скорост, той се про­вираше между колите като луд.

Отпред един камион, каран от агент на МИ-5, се опита да блокира улицата, но Амад успя да се промуши.

Преследват ме, помисли си той. Трябваше само да достави бомбата на указаното място или да умре по път. И в двата случая щеше да е мъченик. И в двата случая Лондон щеше да изгори.

Кабрило погледна надолу по улицата и видя как колите на МИ-5 бяха надхитрени. Не бяха предвиди­ли, че може да използва мотоциклет, и операцията можеше да се провали. Можеше да направи само едно – и Кабрило го направи, без да се поколебае.

Сграбчи поставката за вестници от тротоара и я метна през витрината на магазина за мотори. Алармата против крадци се включи. Кабрило се провря през счупените стъкла. Моторът марка „Винсънт Блек Шедоу“ от 1952 година имаше ключ в запалването. Разчисти с крак стъклата от витрината, скочи върху стартера и двигателят из­рева. Вдигна предния край на мотоциклета над перваза, включи на скорост, мина отгоре и излезе на тротоара.

Уралът профуча покрай магазина и се отправи на­долу по Странд.

Кабрило врътна ръчката и се метна отзад. Уралът беше бърз, но никой мотоциклет не можеше да се мери с „Винсънт Блек Шедоу“. Ако уралът нямаше сериозна начална преднина, винсънтът щеше да го настигне за секунди.

— Заподозреният е на зелен мотоциклет с кош и се отправя надолу по Странд – извика Флеминг по ради­ото, – бомбата е у него. Повтарям, бомбата е в коша.

Робинсънът с Адамс и Кинг се вдигна във въздуха. Близо до метроспирката на Трафалгар Скуеър Джоунс и Хъксли извадиха оръжията си и се прицелиха в шосето. Стотици хора се мотаеха наоколо, опитаха се да открият чиста пролука, но не успяха. Пред Во­енния музей Мърфи и Линкълн се обърнаха с гръб към Виктория Ембанкмънт и започнаха да се оглеж­дат надолу към Хайд Парк и Грийн Парк. На Пикадили Стрийт Касим и Рос се разделиха и се помъчиха да покрият двата края на улицата.

Труит стоеше скрит от останалите зад кулисите, докато не дойде време да застане пред микрофона. Пристъпваше от крак на крак и чакаше.

— Време е – каза агентът на Джон.

Труит погледна към агента на МИ-5, но той гово­реше по радиото, така че излезе на сцената и се приб­лижи до микрофона.

— Дами и господа – започна той, – нека посрещнем заедно Нова година с любимия на цяла Англия музи­кант, сър Елтън Джон.

Сцената беше тъмна, виждаше се само Труит Пос­ле прожекторите осветиха Елтън Джон, който седе­ше на пианото върху подиума. Все още беше облечен с жълтия гащеризон, но на главата си имаше британски военен шлем от кевлар.

Зазвуча интродукцията към песента „Сетърдей Найтс Олрайт фор Файтинг“* след секунда Джон започна да пее.

[* „Събота вечер става за битка“ – Б.пр.]

Труит слезе от сцената и се приближи до агента на МИ-5

— Идва към нас на мотоциклет – съобщи агентът.

— Отивам да се смеся с тълпата – рече Труит.

Уралът профуча покрай Колоната на Нелсън, Кабрило го преследваше по петите. Искаше да разкопчае палтото си, за да стигне до кобура под мишницата, но не можеше да вдигне ръце от дръжките, за да извади оръжието. Даде газ, моторът се изстреля напред и се изравни с урала точно когато пресякоха Черинг Крос. Хъксли и Джоунс изскочиха на улицата и се опитаха да се прицелят, докато двата мотоциклета профуча­ваха, но Кабрило беше прекалено близо и навалица­та – прекалено голяма.

На пресечката на Странд и Кокспър Стрийт Каб­рило се изравни с урала и ритна Амад. Йеменецът кривна, но запази контрол.

— Отиват право към Мол – изкрещя Джоунс по ра­диото.

Касим и Рос се затичаха по Куинс Уок към ъгъла.

Мърфи лесно избухваше, но когато държеше снай­пер в ръцете си, винаги беше много спокоен. Линкълн оглеждаше терена вместо него.

— Единственият чист изстрел през дърветата е, ко­гато почти стигнат до паметника на кралица Викто­рия – прецени Линкълн.

— Движението на кръговото е по часовника, нали? – попита Мърфи.

— Точно така – потвърди Линкълн.

— Ще гръмна копелето, когато намали, за да завие – в стил Кенеди.

— Видях ги – каза Линкълн, зървайки предниците на двата мотора.

Адамс зави наляво над Старото адмиралтейство и се спусна по Мол в гръб на гонещите се мотоциклети.

— Глава и рамене – каза Кинг по микрофона.

— Шампоана ли?* – подхвърли Адамс.

[* Има предвид популярната марка „Хед еид Шолдърс”, която в превод означава глава и рамене (англ.). – Б. пр.]

— Не, там ще прострелям малкото лайно.

Прицели се и успокои дишането си. От студения вя­тър през отворената врата на хеликоптера очите му се насълзиха, но Кинг изобщо не го забеляза.

Кабрило погледна напред. Кръговото около памет­ника на кралица Виктория беше оградено с щандове за храна и будки. Наближаваха мястото на концерта. Под­кара успоредно и се приготви да скочи върху урала.

— Четири, три, две, едно – отброи Линкълн.

Мърфи натисна спусъка в мига, в който и Кинг да­де изстрел от хеликоптера. Амад почти бе стигнал до кръговото, когато от главата, гърдите и раменете му шурна кръв. След секунда беше мъртъв, едва ли не в същия миг Кабрило скочи от винсънта върху урала. Ръцете му сграбчиха безжизненото тяло.

Неговият мотоциклет се удари в бордюра с дъжд от искри и се претърколи, преди да спре. Кабрило хвърли Амад на земята, йеменецът отскочи от асфал­та като порцеланова кукла, паднала от масата. Изк­лючи урала от скорост и удари спирачки. Мотоциклетът спря почти до щандовете.

Кабрило погледна часовника. Оставаха по-малко от две минути. Надяваше се само да е обикновено вре­ме, а не метрично.

Труит беше изминал по-малко от двайсет метра в навалицата, когато осъзна, че трябва да махне мас­ката. Като принц Чарлс всеки искаше да го пипне – но щом свали маската, хората се отдръпнаха.

— Господин Кабрило залови бомбата при паметни­ка на кралица Виктория – докладва Линкълн по ра­диото.

Вой на сирени изпълни въздуха, когато екипите на МИ-5 в коли под прикритие закачиха преносимите си светлини и се насочиха с пълна газ към паметни­ка. Камионите блокираха движението, започнаха да вият сирени за въздушна опасност. Труит стигна до Кабрило точно когато той прекъсваше жицата.

— Още е активна – извика Кабрило, щом го зърна.

Труит бързо се огледа. Отстрани имаше камион на сладоледите „Бен енд Джери“. Изтича и отвори задната врата. Продавачът понечи да каже нещо, но Труитсе намъкна за секунда. Грабна къс сух лед в обле­чените си с ръкавици ръце и се върна тичешком обратно при Кабрило, който бързо разглобяваше кону­са отпред с чифт клещи.

Кабрило тъкмо беше махнал панела, когато Труит се появи.

— Дай да опитаме да охладим пусковия механизъм – предложи той.

Часовникът показваше минута и дванайсет секунди.

— Давай – извика Кабрило.

Ръкавиците на Труит бяха залепнали за парчето сух лед и той не усещаше ръцете си. Сложи леда заед­но с ръкавиците върху конуса отпред, след което пъх­на посинелите си ръце под мишниците. Часовникът изцъка още няколко пъти, след което замръзна.

Кабрило погледна Труит и се усмихна.

— Изненадам съм, че свърши работа – рече той.

— Нуждата – измърмори Труит през стиснати зъби – е майка на изобретението.

Кабрило кимна и докосна микрофона на гърлото си.

— Трябват ми бомбаджиите при паметника на кра­лица Виктория, колкото се може по-скоро.

Фойерверки избухнаха над парка и из цял Лондон, отбелязвайки настъпването на новата година.

Две минути по-късно една кола спря и от нея слезе британски офицер. След малко втора кола пристигна и докара специалиста от американските военновъздуш­ни сили. След пет минути двамата мъже бяха разглоби­ли и извадили пусковия механизъм. Сега бомбата пред­ставляваше само обвивка на сфера от обогатен уран.

Сърцето й беше изтръгнато от тялото и с него си беше отишла живата сила, която носеше смърт.

Докато специалистите обезвреждаха бомбата, Кабрило и Труит се приближиха до тялото на Амад, което лежеше проснато в локва кръв на асфалта. По радиото съобщиха, че Лабабити е задържан и го връщат обратно в Лондон с хеликоптер. Елтън Джон продължаваше да пее и музиката изпълваше въздуха. Мястото около мотоциклета беше отцепено от британски военни и агенти на тайните служби и повечето хора на концерта така и не разбраха за случилото се.

— Едно хлапе – рече Кабрило, докато гледаше надолу.

Труит кимна.

— Да идем някой лекар да ти погледне ръцете.

Касим и Рос, които бяха пристигнали няколко минути след спирането на часовника, добутаха разбития винсънт до Кабрило. Класическият мотоциклет представляваше жалка гледка. Резервоарите и страничните панели бяха изподрани, ръчките огънати, а едната гума – пукната. Идеален екземпляр от мотористката история беше унищожен. Кабрило го погледна и поклати глава.

— Моля ви двамата да идете до магазина – рече той на Рос и Касим – и да дадете на мъжа колкото поиска. После го питайте къде може да го реставрират.

— Ще го запазиш ли, шефе? – попита Рос.

— Да, дявол да го вземе! – отвърна Кабрило.

В този миг се появи Флеминг и Кабрило отиде да го уведоми. Лабабити беше върнат, обратно в Лондон, но щяха да минат седмици, докато се подредят всички парчета.