Свещеният камък

≈ 42 ≈

На борда на американската фрегата с крилати ракети още не бяха успели да пречупят Скот Томпсън и екипажа му от „Фри Ентърпрайз“. Макар че капитанът на ко­раба ги разпитваше, откакто се бяха предали, досега не бяха издали нищо.

В кабината на щурмана командир Тимъти Гант ча­каше пристигането на хеликоптер от брега. Небето беше черно и вятърът разбиваше морето на бяла пя­на. Мигащата светлина върху екрана на радара по­казваше, че хеликоптерът наближава.

— Приземява се, сър – каза кормчията – вятърът е двайсет на трийсет от север-североизток.

Гант вдигна радиостанцията си.

— Закачете го към палубата веднага щом кацне – нареди той на шефа на палубни операции.

— Разбрано, сър – отвърна мъжът.

Хеликоптерът изплува от мъглата с включени светлини за приземяване. Насочи се право към кора­ба и почти не намали, докато се приближаваше.

— Спускам се бързо – обади се пилотът по радио­то – Сто метра, осемдесет, шейсет, четирийсет, двайсет, преди да намали. Когато беше точно над палу­бата, готов да се приземи, видя мъжете с фенери. После зърна откритата площадка и приземи вер­толета на нея. Щом шините докоснаха палубата, четирима моряци притичаха, превити надве, и за­качиха шините с вериги. Витлото още не беше спря­ло, когато един мъж с куфарче слезе и беше отведен към вратата. Гант беше дошъл да го посрещне и му отвори.

— Влезте на топло – покани го Гант, щом непозна­тият приближи. – Аз съм командир Тимъти Гант.

Мъжът беше висок и тромав, със сипаничаво лице и орлов нос.

— Доктор Джак Бърг – представи се мъжът, – ЦРУ.

— Пленниците още не са проговорили – докладва Гант и поведе лекаря надолу по коридора към ареста.

— Не се тревожете – успокои го Бърг, – нали затова съм тук.

Да се намери техник, който да поправи циркуляра през почивните дни, не беше лесна задача. Най-нак­рая Дуайър влезе в изолационната камера със специ­ален обезопасен костюм и го оправи сам. За щастие, повредата се оказа проста – каишът, който задвиж­ваше острието, се беше откачил и Дуайър трябваше само да затегне колелото с гаечен ключ. След като из­пробва машината в камерата и установи, че работи нормално, Дуайър излезе през изолационния отвор, изми обезопасения костюм под химическия душ, после го свали, закачи го на една закачалка и отиде обрат­но в командната зала.

Техникът, който следеше апаратурата, вдигна глава, когато влезе.

— Няма течове – рече той – и изглежда си оправил циркуляра.

Дуайър кимна, после натисна копчето и включи отново машината. Щом острието се завъртя, приб­лижи се до джойстика и го наведе към мострата, взе­та от кратера в Аризона. Острието се заби в голямата колкото лимон метална отломка и във въздуха се раз­хвърчаха искри, като проблясващи ластари от фо­йерверки за Четвърти юли.

Дуайър беше срязал парчето наполовина, когато се включи алармата.

— Отрицателно налягане – извика техникът.

— Добави въздух – нареди Дуайър.

Мъжът завъртя едно копче и погледна уредите на стената.

— Пак потъваме – извика той.

В изолационната камера започна да се завихря малко торнадо. Няколко от мострите се вдигнаха във въздуха и се завъртяха, сякаш бяха в безтегловност, ключът, който Дуайър беше оставил вътре, бе засм­укан от пейката и се носеше във въздуха близо до циркуляра. Сякаш огромен кран беше отворен и беше изсмукал всичкия въздух в камерата.

— Пусни въздух – извика Дуайър.

Мъжът отви крана на въздуха докрай. Но отрица­телното налягане продължаваше да нараства.

Вътрешният слой на дебелите стъклени панели за­почна да се напуква като паяжина. Ако се счупеха, са­мо един стъклен слой ги делеше от сигурна смърт. Ръ­кавиците от кевлар, които се подаваха през стената, бя­ха засмукани навътре. Дуайър бързо затисна отворите с кръгли метални пластини, след което дръпна скоби­те, които ги държаха затворени. Тезгяхът в камерата беше завинтен за пода с болтове с диаметър два и поло­вина сантиметра. Единият от тях се извади и се изстре­ля към средата на тезгяха. Той започна да се тресе, ко­гато и останалите болтове започнаха да се разхлабват.

— Сър – извика техникът, – нещата излизат от кон­трол. Пуснал съм положителното налягане докрай, но вакуумът нараства.

Дуайър се загледа в камерата. Секунди го деляха от вихъра. После мисълта го удари като юмрук. Прис­тъпи към командното табло и пусна лазера. Лазерът светна и светещият край започна бясно да се върти. Камерата се изпълни с дим, докато той се въртеше в нея, след това докосна мострата. До каквото се докоснеше лазерът, то изгаряше.

— Налягането пада – извика помощникът му след секунда.

— Спри входящия въздух – нареди Дуайър.

Предметите в камерата започнаха да падат, когато налягането се възстанови. След няколко минути всичко отново се нормализира. Дуайър изключи лазера и се втренчи в камерата.

— Сър – рече техникът, – ще ми кажете ли какво стана?

— Мисля – отвърна Дуайър, – че в тези мостри има нещо, което харесва вкуса на нашата атмосфера.

— Мили Боже! – тихо възкликна мъжът.

— За наш късмет току-що заедно с болестта открих­ме и лекарството.

— Има ли по-голямо парче някъде?

— Петдесет килограма.

Скоро поклонниците щяха да започнат да прииж­дат в Саудитска Арабия с чартърни самолети, авто­буси от Йордания и кораби, прекосяващи Червено мо­ре от Африка. Сауд ал-Шейх имаше да се погрижи за още хиляди подробности, най-належащото беше да уреди доставката на молитвените килимчета. Обеща­ли му бяха, че новият собственик на фабриката ще му се обади утре сутринта. Затова се свърза с нацио­налния превозвач и запази място на товарен боинг 747 за след два дни.

Ако молитвените килимчета не пристигнеха навре­ме, дори фамилните му връзки нямаше да успеят да го предпазят от гнева, който щеше да се излее върху не­го. Огледа склада в Мека. Палети с храна и бутилки с вода се издигаха до тавана. Един мотокар влезе и вдиг­на от земята първия контейнер с палатки и го натовари на камиона, за да бъде откаран на стадиона.

Утре щяха да бъдат опънати първите палатки.

След това вещата щяха да тръгват много бързо.

Отбеляза си да провери дали колчетата, скарите и въжетата са взети и се запъти към вратата, за да види дали шофьорът е натоварил камиона както трябва.

Джеф Порт събра предметите, които беше взел от кабинета на Хикман, и погледна към шефа на охраната.

— Заповедта ни дава право на всички вещи, които сметна за ценни.

Големият хартиен плик в ръцете на Порт съдържаше документи, металните плочки и няколко косъма, който бе открил на бюрото.

— Разбирам, Джеф – отвърна мъжът.

— Двама от хората ми ще останат тук – рече Порт, – случай че ни потрябва още нещо.

Шефът на охраната кимна.

Порт се отправи към вратата и мина по коридора към всекидневната, където го чакаха двамата детективи.

— Никой да не влиза и излиза без мое разрешение. Напусна апартамента, слезе с асансьора, мина през фоайето и се качи в колата си. Щом се върна в управ­лението, снима плочките и останалите документи и ги изпрати по факса на ЦРУ.

Щом Овърхолт ги получи, ги препрати на „Орегон“.

Ханли четеше купа с документи, когато Холпърт влезе в командната зала.

— Господин Ханли – рече той, – готов съм с доклада. Ханли кимна и му подаде документите, които Овърхолт беше изпратил. Холпърт ги прочете, пос­ле ги върна обратно.

— Това потвърждава откритото от мен – посочи Хол­пърт. – Намерих свидетелството за раждане на Хънт. Майка му Мишел не е записала бащата, но успях да вляза в старите архиви на болницата и разбрах, че сметката е била платена от една от компаниите на Хикман. Вече няма никакво съмнение, че Хънт е бил син на Хикман.

— Какво общо има това с метеорита обаче? – учуди се Ханли.

— Виж това – рече Холпърт и подаде на Ханли една папка.

— Хънт е бил убит от талибаните в Афганистан – отбеляза Ханли, след като свърши с четенето.

— Веднага след това Хикман започва да се държи странно – изтъкна Холпърт, като погледна бележките си.

— Значи обвинява арабския свят за смъртта на единствения си син – заключи Ханли.

— И как така е тръгнал да финансира експедицията до Гренландия? – попита Стоун.

— Явно след смъртта на сина си Хикман е финанси­рал многобройни факултети по археология из цяла­та страна. Експедицията на Акерман от Университе­та на Невада е била една от няколкото за тази година. Най-важната е била експедицията до Саудитска Ара­бия на учен, който се опитва да дискредитира истори­ята на Мохамед като мит. Експедицията на Акерман не била в тази област, но въпреки това получила фи­нансиране. Мисля, че откриването на метеорита е просто щастлива случайност.

— Значи първоначално Хикман е решил да използ­ва историята, за да атакува арабския свят – бавно ка­за Ханли, – после метеоритът попада в ръцете му, все едно пратен от боговете.

— Но това няма нищо общо с исляма и Мохамед – отбеляза Стоун.

Холпърт кимна.

— Тогава според мен Хикман е решил, че може да си отмъсти директно. Открих какво е търсил на компю­търа си на датата, когато Акерман е направил откри­тието си. Обяснения за радиоактивната същност на иридия и опасността, която представлява.

— Значи решава да открадне метеорита и после какво? – разсъждаваше на глас Ханли. – Да го комбини­ра с бомба и да я пусне над някоя арабска страна?

— Затова се забавих толкова дълго – призна Хол­пърт. – Първоначално и аз вървях в същата посока на мисли – че метеоритът е трябвало да бъде използ­ван в съчетание с ядрено оръжие. Това е задънена ули­ца – просто няма нищо, което да го свързва с украин­ската ядрена бомба или някаква друга, – затова за­почнах да търся в друга посока.

— Радиоактивен прах? – предположи Ханли

— Това е единствената друга логична употреба – потвърди Холпърт.

— Какво още откри?

— Открих доказателства, че Хикман току-що е купил текстилна фабрика в Англия, близо до град Мейдънхед.

— Точно там в момента се намира и метеоритът спо­ред данните от проследяващите устройства – обади се Стоун.

— Иска да поръси с него дрехи и да ги прати в Близк­ия изток ли? – попита Ханли. – Едва ли, сър – възрази Холпърт. – Фабриката има голяма поръчка от Саудитска Арабия за доставка на вълнени молитвени килимчета, които още не са доставени.

— Значи възнамерява да наръси праха върху мо­литвените килимчета и да зарази мюсюлманите, до­като се молят – отсъди Ханли. – Дяволско зло.

— Пристигнал е в Лондон със самолета си тази сут­рин – съобщи Холпърт. – Мисля…

В този момент телефонът иззвъня и Ханли махна на Холпърт да изчака, докато види кой е. Беше Овър­холт и той каза направо:

— Имаме проблем.

— Не – каза шефът на охраната на „Дриймуърлд“, – обаждам се от домашния си телефон. Едва ли го подс­лушват. След това обясни за заповедта и изброи какво беше взел детективът. Хикман слушаше.

— Къде сте в момента, сър? – попита шефът на ох­раната. – Много искат да говорят с вас.

— По-добре е да не знаеш – отвърна Хикман.

— Искате ли да направим нещо?

— В момента само аз мога да направя нещо. Хикман затвори и се облегна на стола в кабинета във фабриката.

Някой от правителството го беше погнал. Нямаше да им трябва много време да проследят къде е. Пре­сегна се към телефона и набра един номер.

Моряците на „Фри Ентърпрайз“, които бяха останали в Кале, когато корабът отплава на север, пристигнаха в Лондон на сутринта. Бяха четирима, све­ден до минимум наличен състав, но само с тях разпо­лагаше. Телефонира и им даде нарежданията си.

— Трябва да откраднете три камиона – рече Хик­ман. – Няма да можем да наемем нищо заради праз­ниците.

— Какви? – попита командирът им.

— Товарът представлява стандартни дванайсетметрови контейнери, които се теглят с ремаркета – от­върна Хикман. – Обадих се на моя човек в „Глобъл Еър Карго“ и той препоръча няколко вида камиони.

Хикман им прочете списъка.

— Щом ги намерим, какво правим?

— Погледни картата си – нареди Хикман. – Малко по на север от Уинздор има град на име Мейдънхед.

— Виждам го – рече мъжът.

— Щом стигнете до Мейдънхед, карате до този ад­рес – продължи Хикман, продиктува им адреса на фабриката и ги упъти как се стига до нея.

— След колко време да дойдем?

— Колкото се може по-скоро – отвърна Хикман. – Самолет на „Глобъл Еър Карго“ очаква товара на ле­тище „Хийтроу“.

— Как успяхте да го уредите навръх Нова година? – учуди се мъжът.

— Притежавам компанията.

— Дайте ни поне един час – помоли мъжът.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Примката се затягаше, но имаше още време, дока­то го стисне за врата.

Джуди Майкълс спря амфибията до „Орегон“, пос­ле изключи двигателя и отиде до вратата отзад. Из­чака самолета да се понесе напред от вълната, за да види някой на борда, и метна въжето. Моряците за­вързаха самолета отстрани и Клиф Хорнсби слезе по стълбата.

— Добър вечер, Джуди – поздрави той, поемайки провизиите, които му подаваха – как е времето горе?

— Сняг и суграшица – отвърна Майкълс, като грабна няколко торби.

Рик Барет подаде още. Щом се качи на борда, се обърна към Майкълс:

— Има вечеря и кафе. Аз ги приготвих.

— Благодаря – кимна Майкълс и взе последния па­кет.

Холпърт и Райс се прехвърлиха.

— Някой от вас може ли да управлява самолет? – попита Майкълс, преди да се върне обратно в каби­ната.

— Взимам уроци – отвърна Барет.

— Готвач и пилот – засмя се Майкълс, – страхотна комбинация. Ела тогава – можеш да ми помогнеш с радиото и навигацията.

— А ние какво да правим? – попита Холпърт.

— Щом метнат въжето, ни отблъснете с канджата. После заключете вратата и седнете. Ще запаля дви­гателя, когато ми кажете, че всичко е наред.

Седна на пилотското кресло, изчака Барет да се нас­тани до нея, после се обърна към карго отделението.

— Щом сте готови, почвайте – каза тя.

Хорнсби хвана въжето, което им хвърлиха, Хол­пърт ги оттласна, а Райс затвори вратата.

— Пали – нареди Холпърт миг по-късно.

Майкълс завъртя ключа и двигателите изреваха. От­далечи се бавно от „Орегон“, изчака разстоянието да стане петдесет метра и отвори дроселите. Самолетът ам­фибия се засили по водата и се вдигна във въздуха.

Майкълс набра височина, после направи остър ляв завой.

Още се издигаше, когато стигнаха до покрайнини­те на Лондон.

Ханли наблюдаваше как самолетът се отдалечава с помощта на камерите, после се обърна към Стоун.

— Как се справяш?

Холпърт беше оставил бележките си в командната зала. Стоун продължаваше с проверката.

— Сега преглеждам компаниите на Хикман.

— Ще видя дали пилотът на Хикман не е подал други летателни планове – реши Ханли.

В товарната част на летище „Хийтроу“ двама пи­лоти пиеха чай и гледаха телевизия в залата за по­чивка на просторния хангар на „Глобъл Еър Карго“.

— Провери ли последната прогноза за времето? – попита първият пилот втория.

— Преди петнайсет минути – отвърна вторият пи­лот. – Над Франция започва буря. Над Средиземно море е ясно и остава такова по целия път до Риад.

— Разрешителните и документите наред ли са?

— Можем да тръгваме – кимна вторият пилот.

— Изчислих разстоянието на четири хиляди и се­демстотин километра – рече пилотът.

— Малко над пет часа и половина път – пресметна вторият пилот.

— Стига да ни докарат товара.

— Щом собственикът ти казва да чакаш – усмихна се втория пилот, – чакаш.

Първият пилот кимна.

— Какво има по телевизията тази вечер?

— Повтарят концерта на Елтън Джон в Хайд Парк. Започва след малко.

Пилотът стана и се запъти към кухнята.

— Ще сложа малко пуканки в микровълновата.

— Моите с повече масло отгоре – помоли вторият пилот.

Майкълс се изравни с реката и кацна. След като се доближи до брега, мъжете вързаха самолета с въже­та за няколкото близки дървета, после разтовариха багажа и зачакаха.

Всички агенти на МИ-5 бяха на мисия в Лондон, така че нямаше кой да ги посрещне.

— Някой знае ли как се пали кола с жици? – попита Холпърт.

— Аз знам – обади се Райс.

— Клиф – заръча Холпърт, – върви с Том и намерете нещо достатъчно голямо да ни превози заедно с багажа

— Добре – отвърна Хорнсби, изкатери се по брега с Райс и двамата се запътиха към града.

Холпърт разглеждаше картата, докато чакаше. Беше накарал Майкълс да прелети над фабриката в Мейдънхед и сега трябваше само да намери пътя на картата. Щом успя, се обърна към Майкълс, която още беше на самолета.

— Ще дадеш ли чаша кафе? – помоли той.

Майкълс се пъхна обратно в кабината и наля една чаша кафе, после я подаде на Холпърт на брега.

— Какъв е планът? – попита тя.

— Първо гледаме, после атакуваме.

В същия миг Райс спря до брега със стар камион „Форд“. Отзад имаше клетки за птици, както и ня­колко ръждиви инструмента и дълга верига.

— Съжалявам за возилото – извини се Райс, като слезе, – но просяците не могат да придирят много.

— Да го натоварим – подкани Холпърт и подаде на Райс отбелязаната карта.

— Ще следя радиосъобщенията – каза Майкълс, до­като мъжете товареха, камиона. – Успех!

Холпърт се усмихна, но не каза нито дума. Щом всич­ки се качиха, той почука върху покрива на кабината.

— Да вървим!

Камионът вдигна облак прах, докато се отдалеча­ваше от брега в посока към фабриката.

≈ 43 ≈

Беше един сутринта на 1 януари 2006, когато Кабрило най-сетне се обади на „Орегон“ да докладва.

— Обезвредихме оръжието – каза той.

— Как е МИ-5? – попита Ханли.

— Еуфорично – отвърна Кабрило, – говори се, че ме правят Рицар на Британската империя.

— Ти ли я хвана накрая? – не повярва Ханли.

— Ще ти разказвам, когато се върна на кораба. Как­во друго става?

— Докато твоят екип обезвреждаше бомбата, Хол­пърт изрови още информация, която свързва метео­рита с Халифакс Хикман. Смятаме, че понеже синът му е бил убит от талибаните в Афганистан, той въз­намерява да атакува ислямската вяра. Наскоро е ку­пил фабрика източно от Лондон, която изпълнява по­ръчка за молитвените килимчета, използвани по вре­ме на хаджа – докладва Ханли.

— Опресни паметта ми – помоли Кабрило, – хадж беше поклонението до Мека, нали така?

— Точно така – потвърди Ханли, – тази година се пада на десети.

— Значи разполагаме с достатъчно време, за да приключим операцията.

— Може и така да е, но днес, докато беше вързан в Лондон, се случиха много неща.

После му предаде какво беше казал Овърхолт за опитите с отломки от метеорита. Набързо му разказа и всичко, което Холпърт беше открил.

— Къде се намираме в момента? – попита Кабрило.

— Изпратих Холпърт и още трима във фабриката – обясни Ханли. – Намира се в Мейдънхед.

— А бръмбарите върху метеорита?

— Показват, че още е в района засега.

— Значи, ако Хикман направи нещо, за да разруши целостта на метеорита, може да стане по-лошо от яд­рена бомба – отсъди Кабрило.

— Стоун провери и откри, че нито една машина в обик­новена текстилна фабрика не е достатъчно здрава, за да натроши или смели иридий – рече Ханли. – Ако то­ва е планът на Хикман, сигурно има някакъв начин да постигне целта си във фабриката или близо до нея.

Кабрило замълча за секунда.

— Холпърт ще има нужда от помощ – реши накрая. – Оставям Сенг и Мидоус тук – те ще координират с МИ-5 операцията и ще заличат и покрият следите от нашето участие.

Ханли си водеше записки в бележника.

— Разбрано – рече той. – Ами ние останалите?

— Обади се на Адамс и му кажи да е с хеликоптера при реката след половин час – нареди Кабрило, – съ­общи и на Холпърт, че идваме.

— Смятай го за направено – рече Ханли, преди ли­нията да прекъсне.

— Корпорацията обезвреди бомбата, господин пре­зидент – докладва Овърхолт. – В ръцете на британс­кото разузнаване е.

— Добра работа – зарадва се президентът, – предай им моите сърдечни поздравления.

— Ще го направя, сър – обеща Овърхолт, – но има друг проблем, за който трябва да ви уведомя.

— Какъв е той? – попита президентът.

Овърхолт обясни за опитите, извършени с мост­рите от метеорита.

— Това не е добре – притесни се президентът. – Лес­но може да ни обвинят, че метеоритът е попаднал в лоши ръце, защото ЦРУ се е издънило.

— Тогава ви моля да ми направите една услуга – ре­че Овърхолт. – Трябва тайно да арестуваме майката на сина на Хикман – без заповед, без адвокати.

— Да я лишите от правата й въз основа на Патрио­тичния закон* ли? – попита президентът.

[* Providing Appropriate Tools Required to Interupt and Obstruct Terrorism – закон, подписан на 26 октомври 2001 г. от президента Буш, които дава по-големи правомощия на службите за сигурност във връзка с борбата с тероризма. – Б.ред.]

— Точно така, сър – потвърди Овърхолт.

Президентът се замисли за миг; Колкото и да му се искаше всичко това да приключи, отвличането на аме­рикански граждани от домовете или офисите им без обяс­нение му изглеждаше като диктатура. Президентът из­ползваше сила само когато заплахата беше огромна.

— Действайте тогава – каза той накрая, – но я приберете безшумно.

— Имайте ми доверие, сър – обеща Овърхолт, – Никой няма да разбере, че я няма.

Шестима мъже от оперативния отдел на ЦРУ обг­радиха дома на Мишел Хънт в Бевърли Хилс по-късно същия следобед. Щом се върна от галерията след работа, те я отвлякоха, докато спираше в гаража. В седем часа вечерта беше отведена до летище „Санта Моника“ и натоварена на правителствен самолет за Лондон. Самолетът вече прекосяваше река Колорадо над Аризона, когато агентите от ЦРУ започнаха да обяс­няват положението. Щом свършиха, тя попита:

— Значи какво – аз съм стръвта ли?

— Не знаем още – отговори един от агентите. Мишел Хънт кимна и се усмихна.

— Не познавате бащата на сина ми. За него хората са като вещи, използва ги и ги изхвърля, ако се нало­жи. И да го заплашите, нищо няма да постигнете.

— Имате ли по-добра идея? – попита агентът. Мишел Хънт се замисли по въпроса.

Кражбата на три камиона в новогодишната нощ бе­ше лесна операция. Паркингът с камиони в покрайнините на Лондон бе почти безлюден. Само едно гише за обслужване на товарни камиони беше отворено и в не­го работеше един-единствен човек. Останалите мъже от екипажа на „Фри Ентърпрайз“ просто влязоха, вързаха служителя и взеха ключовете, които им трябваха. Никои нямаше да провери чак до сутринта.

Дотогава товарът щеше да е преместен и камионите изоставени

Скот Томпсън, командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“ досега беше демонстрирал желязна решителност. Запази самообладание, докато дежурният офицер на фрегатата с крилати ракети не го върза здраво за една маса.

— Настоявам да разбера какво става – каза Томпсън, по челото му започнаха да избиват капчици пот.

Дежурният офицер просто се усмихна. После вра­тата се отвори и доктор Бърг влезе в лечебницата. Стискаше куфарче. Застана до мивката и започна да си мие ръцете. Томпсън се напрегна да види мъжа, но беше здраво вързан и едвам движеше врата си. Звукът от течаща вода се заби като нож в сърцето му.

Трите камиона влязоха в паркинга на фабриката в Мейдънхед и заобиколиха зад сградата, където се на­мираха товарителниците. Приближиха се на заден ход към рампите, после изгасиха двигателите и сля­зоха от камионите.

Холпърт и Хорнсби останаха на пост отзад, а Барет и Райс наблюдаваха отпред. Освен ролс-ройса и даймлера седан на паркинга близо до входа фабрика­та изглеждаше празна. Холпърт изчака мъжете да влязат и после прошепна по радиото:

— Приближаваме се, за да разберем какво можем да видим.

— Ще влезем отпред – уведоми го Райс.

Вътре в сградата Роджър Ласитър седеше в каби­нета и гледаше Хикман.

— В празничен ден няма как да разбера дали парите са били преведени.

— Знаеше това, когато пое работата. Просто ще трябва да ми повярваш.

Кутията с метеорита стоеше на бюрото между два­мата мъже.

— Не съм от доверчивите – сви устни Ласитър, – за разлика от теб.

— Уверявам те, че ще ти бъде платено.

— Къде отива метеоритът? – попита Ласитър.

Хикман се почуди дали да му отговори.

— В Кааба – бързо отвърна той.

— Душата ти е черна – рече Ласитър и се изправи, но пак казвам, и моята е същата.

Ласитър излезе от кабинета и мина през главния вход. Докато се качваше в даймлера, Райс тайно нап­рави няколко снимки.

≈ 44 ≈

Слизайки към халето с метеорита в ръце, Хикман видя как двама мъже излизат от камионите си и се приближават от задната страна на сградата. Срещ­наха се по средата на пътя.

— Видяхте ли контейнерите? – попита Хикман.

— Трите до вратата? – попита един от мъжете.

— Да – потвърди Хикман и закрачи към товарните платформи, мъжете го последваха. – След като ги при­готвя, искам да ги качите на камионите и да ги зака­рате до „Хийтроу“.

Хикман беше почти до задната врата.

— Донесохме покритието, което наредихте – каза един от мъжете.

— Чудесно – кимна Хикман и се приближи до ма­шината за смилане.

— Подайте ми го.

Един от мъжете вдигна една торба от пода, разкла­ти я и му я подаде.

Кабрило и екипът му чакаха в предоставения им рейнджроувър при хеликоптер в Батърсий, когато Флеминг се обади по мобилния. Адамс точно се спускаше над Темза и завиваше, за да се приземи.

—Хуан – рече Флеминг – току-що научихме нещо, което ще ти се стори интересно – свързано е с метеорита ти. Наречи го отплата за това, че ни помогна с бомбата.

Шумът от приближаващия се хеликоптер се усилваше.

— Какво е то? – извика Кабрило.

— Пристигна от топ агента ни в Саудитска Арабия – отвърна Флеминг. – Точното място, където мюсюлма­ните се молят по пет пъти на ден в Мека, се нарича Кааба. Специален храм, в който има интересен артефакт.

— Какъв артефакт? – попита Кабрило.

— Черен метеорит, който според легендата бил на­мерен от библейския Авраам, или по тяхному Ибрахим. Храмът е самото сърце на исляма.

Кабрило не знаеше какво да каже.

— Благодаря, че ме предупреди – промърмори нак­рая. – Скоро ще ти се обадя.

— Реших, че трябва да знаеш. Обади се на МИ-5, ако можем да ти помогнем с нещо. Длъжници сме ти.

Холпърт бръкна в раницата, която си носеше от „Орегон“, и сложи проследяващи устройства и на три­те камиона. После монтира микрофон ниско долу на стената близо до вратата. Махна на Хорнсби и двама­та мъже се оттеглиха обратно при дърветата.

След като се скри на безопасно място, прошепна в радиостанцията:

— Том, какво е положението?

Райс и Барет бяха монтирали подобни микрофони близо до предната стъклена врата. Току-що се бяха притаили зад стената в края на паркинга.

— Имаме връзка – прошепна в отговор той.

— Сега само ще чакаме и ще слушаме – рече Хол­пърт.

Екипът на Хикман работеше мълчаливо. След ка­то използва преносимата пръскачка за боя, за да за­печата херметически контейнерите с втечнена плас­тмаса, един от мъжете проби две малки дупки в ме­талните им стени. Едната беше близо до тавана, на височината на гърдите, другата ниско долу, на висо­чината на глезените.

В дупките бяха направени нарези и вкарани малки тръби.

Когато всичко бе готово, Хикман нареди.

— Маски! – само толкова каза.

Петимата мъже бръкнаха в саковете си и си поста­виха противогази на устата и носа. После един от тях прикачи въздушна помпа към тръбата в долната част на контейнера и я включи. Помпата започна да изс­муква въздуха. След като направи три резки върху флакона с отрова, за да го раздели на три, Хикман изсипа течността в малък контейнер от неръждаема стомана и го завинти в горния отвор. Като внимател­но следеше часовника на ръката си, отброи времето, необходимо за вкарването на вируса в големия кон­тейнер, разви малкия и завинти херметическа капач­ка върху тръбата.

Остави въздушната помпа да работи, още трийсет секунди, за да създаде лек вакуум, махна я и завинти херметическа капачка и в долната част. Докато ми­наваше към следващия контейнер, един от мъжете напръска двете капачки с течна пластмаса, за да е си­гурно, че са херметически затворени. Докато Хикман впръскваше отровата в контейнерите, друг член на екипа пръскаше метеорита с втори пласт от специал­ното покритие върху пода на фабриката. Въртеше сферата, за да положи слоя от всички страни, а кога­то приключи, я вдигна и я върна обратно в кутията.

Хикман тъкмо довършваше запечатването на контейнерите. Изнесе празния флакон с отрова, откри свободно място на пода. Напръска го с бензин, запа­ли една кибритена клечка и я хвърли. Избухнаха пла­мъци. Останалите четирима мъже при контейнерите извадиха малки газови горелки, подобни на тези, с които водопроводчиците заваряваха тръбите. Запа­лиха ги, вдигнаха пламъците високо и ги размахва­ха из въздуха в продължение на пет минути.

— Добре – рече Хикман, – отворете вратите, без да сваляте маските.

Един от мъжете се запъти към товарните врати и натисна електрическото задвижване и на трите платформи. После шофьорите излязоха дръпнаха въжетата на руданите отзад на кабините на камионите и започнаха да теглят контейнерите върху ремаркетата. Щом ги натовариха, Хикман се качи до шофьора на първия камион и махна на останалите да тръгват.

Холпърт и Хорнсби наблюдаваха изхода от скри­валището си. Направиха толкова снимки, колкото можаха с инфрачервените си камери, но нищо повече не можеха да сторят. Гледаха как камионите се отделят един по един от платформите, а вратите остават да зеят отворени.

Снегът се беше обърнал на дъжд и гумите на ками­оните пляскаха през паркинга, докато обикаляха от задния двор към предната част на сградата, после то­варните возила поеха по шосето и се отдалечиха от фабриката.

— Том – бързо рече Холпърт, – не се опитвай да вли­заш в сградата; мъжете, които току-що излязоха, но­сеха противогази.

— Разбрано – отвърна Райс.

— Ще се обадя на „Орегон“ – добави Холпърт – да питам какво да правим.

Веднага щом затвори след разговора с Флеминг, Кабрило се обади на Ханли, за да му съобщи какво е научил.

— Ще накарам Стоун да започне незабавно да тър­си – каза Ханли.

— Може би Хикман изобщо не възнамерява да уни­щожава метеорита – отбеляза Кабрило, – а да напра­ви нещо съвсем друго.

В същия момент по радиото се обади Холпърт.

— Задръж – каза Ханли на Холпърт, – ще направя конферентна връзка с Кабрило.

Щом можеха да се чуват, Холпърт обясни какво беше станало.

— Улавяш ли следящите сигнали от камионите? – попита Кабрило.

Ханли погледна към екрана, към който сочеше Стоун. Имаше три движещи се светли точки.

— Виждаме ги – отвърна той, – но има друг проблем.

— Какъв е той? – бързо попита Кабрило.

— Преди няколко минути загубихме сигнала от ме­теорита.

— По дяволите! – високо изруга Кабрило.

Настъпи тишина, докато Кабрило мислеше.

— Ето какво ще направим – рече той след паузата. – Пращам Адамс и Труит обратно на кораба с робинсъна за предпазни костюми. Майкъл, вие изчакайте да дойдат костюмите.

— Добре, шефе – отвърна Холпърт.

— Ние с Джоунс ще останем в рейнджроувъра – про­дължи Кабрило. – Щом като камионите поемат в кон­кретна посока, ще опитаме да ги задържим. Другият екип стигна ли вече до „Хийтроу“?

— Преди пет минути се срещнаха с Гъндърсън и Пилстън на гълфстрийма – докладва Ханли.

— Добре – кимна Кабрило. – Погрижи се Маляка да загрее машината, може да им се наложи да излетят всеки миг.

— Разбрано – отвърна Ханли.

— Накарай Никсън да приготви костюмите – наре­ди Кабрило, – Хеликоптерът ще е при вас след десет минути.

— Ще бъдем готови.

— Дръж тази линия свободна и ме осведомявай неп­рекъснато в каква посока се движат камионите – за­повяда Кабрило.

— Добре – каза Ханли.

Както седеше в рейнджроувъра, Кабрило сложи ръка върху телефона.

— Дик – рече той, – искам да отлетиш с Адамс до „Орегон“ и да вземеш един кашон с предпазни костю­ми. Навярно Хикман е вкарал някакво отровно хи­мическо вещество във фабриката. След като вземеш костюмите, върви директно в Мейдънхед – Холпърт и още трима души те чакат.

Труит не зададе никакви въпроси; просто отвори вратата на реинджроувъра и се спусна в мрака към мястото, където Адамс беше приземил робинсъна на хелипорта. След като обясни плана на Адамс, хели­коптерът се вдигна и се насочи към „Орегон“.

— Поеха по магистрала М-4, която води към Лон­дон – докладва Ханли на Кабрило.

— Господин Джоунс – обърна се Кабрило, – можете ли да ни намерите най-прекия път към М-4?

— С всичките тези хора, събрали се на новогодиш­ните празненства в центъра на Лондон – отвърна Джоунс, – прекият път няма да е толкова бърз.

Включи на скорост, даде на заден и се отправи на­долу по улицата, която водеше към Батърсий Парк. Възнамеряваше да мине по Батърсий Бридж, да свие по Олд Бромптън Роуд към Уест Кромуел и да излезе на А-4, който водеше към М-4. Дори и в този късен час придвижването щеше да е бавно.

Трите камиона на Хикман караха полека. Минаха през Мейдънхед по Касъл Хил Роуд, който беше всъщ­ност и А-4, после завиха по А-308, който водеше ди­ректно към М-4. Четиринайсет минути след като из­лязоха от фабриката, вече наближаваха изход номер четири, от който се излизаше към летище „Хийтроу“.

В мига, в който камионите намаляваха за изход М-4, Труит и Адамс се приземиха на задната палуба на „Орегон“. Никсън чакаше с дървения сандък, в който бяха предпазните костюми. Затича се, отвори едната врата и ги сложи на задната седалка, без Адамс да изключва ротора. След като ги натовари, Никсън подаде на Труит напечатани инструкции, да провери дали костюмите са херметически затворени. После се отдръпна назад.

Щом се отдалечи на достатъчно разстояние вдигна палец към Адамс и робинсънът излетя от площадката.

След няколко минути хеликоптерът беше обратно в Лондон и се носеше в посока Мейдънхед. Разстоя­нието беше трийсет и осем километра и щяха да прис­тигнат след дванайсет минути.

Двамата пилоти все още бяха на мястото за почив­ка в „Глобъл Еър Карго“, когато камионите спряха пред хангара. Боинг 747 стоеше отпред с вдигната на­горе предница и чакаше да бъде натоварен. Задната рампа беше наклонена надолу, за да осигури лесен дос­тъп. Хикман влезе през страничната врата и видя, че пилотите още стоят и гледат телевизия.

— Аз съм Хал Хикман – представи се той, – дока­рахме важния товар.

Командирът стана и се запъти към Хикман.

— За мен е чест да се запознаем, сър – рече той и протегна ръка. – От години работя за вас – много се радвам, че най-сетне се срещнахме.

— Удоволствието е изцяло мое – кимна Хикман и се усмихна. – Както вече ви казах по телефона, имам важен товар, който трябва да потегли незабавно. Го­тови ли сте?

— Нямаме товарачи – отвърна пилотът. – Ще дой­дат чак след час – празници са и на никого не му се работи.

— Няма проблем – каза Хикман. – С моите хора ще качим контейнерите на борда и ще ги застопорим. Имате ли вече разрешение за излитане?

— Мога да се обадя и да го уредя за няколко минути – обясни мъжът.

— Направете го – нареди Хикман. – Ще качим това­ра на борда.

Той излезе през вратата и командирът на полета се обърна към втория пилот:

— Обади се за прогнозата и начертай курса. Според мен от Лондон над Франция през Средиземно море в Риад. Това е, ако времето позволява – ако не, ще се наложи да се отклоним.

Щом отново излезе от хангара, Хикман взе противогаза, който беше оставил на земята, и си го сложи. Шофьорите бяха запознати с процедурата по товаре­нето и щом Хикман им махна да започват, първият покара камиона си с контейнера от предницата на са­молета към гърба. Спусна камиона по рампата отзад и спря, откачи въжето, което прикрепваше контей­нера за ремаркето, после леко го вдигна, за да се плъз­не назад по стоманените ролки. Отдалечи се от задни­цата на боинга, а следващият шофьор заобиколи от­зад и нагласи контейнера си до вече натоварения. Плъзна го и се отдръпна. Зави покрай третия ками­он, който чакаше да влезе, отдалечи се малко и спря.

Третият камион даде на заден ход и започна да раз­товарва, а Хикман се навря вътре в самолета заедно с първия шофьор. Както бяха тренирали предварител­но, двамата мъже започнаха да връзват контейнери­те с дълги брезентови колани. Единият закачаше ко­лана за отворите на релсите на пода, после го премяташе през контейнера на другия, който го закрепва­ше от другата страна и го пристягаше. Един по един, завързаха всеки контейнер с по три колана.

Последният шофьор беше приключил и се отдръп­ваше от боинга, когато стигнаха до третия контейнер. Едно, две, три и бяха готови.

Хикман излезе от самолета, махна на камионите да се отдалечат на известно разстояние от него, после се запъти към хангара.

— Ето ги документите – каза той и подаде подлож­ката с декларациите на пилота. – Контейнерите са обе­зопасени. Излитаме.

— Колко е спешна поръчката, сър? – попита втори­ят пилот. – Времето над Средиземноморието се раз­валя. Ще е много по-безопасно, ако изчакаме и тръгнем утре сутринта.

— Трябваше да е там вчера – отвърна Хикман.

— Добре – рече мъжът, – ще се подрусаме.

Хикман се обърна и си тръгна. Вторият пилот го наблюдаваше как се отправя към вратата. Имаше не­що странно в този мъж, но не беше особеното му лично излъчване, което според някои жълти издания притежаваше тайнственият милиардер. Във всяко отношение Хикман изглеждаше съвсем нормален – даже обикновен. Само че тази вечер имаше очертан триъгълник със заоблени страни около устата си.

Вторият пилот отпъди мисълта от главата си; има­ше много работа и твърде малко време да я свърши.

— Дай подробната карта – нареди Ханли на Стоун.

Проследяващите устройства върху контейнерите бяха престанали да се движат преди няколко мину­ти. Ханли искаше да разбере къде. Стоун вкара ня­колко команди в компютъра и изчака екранът да за­реди. Бързо се показа мястото, на което мигаха свет­лините, постепенно намали мащаба на картите.

— Товарната сграда на летище „Хийтроу“ – опреде­ли Стоун.

Ханли се протегна към папката, която Холпърт беше оставил, и прелисти листовете. Спомни си, че Хикман имаше спедиторска компания. Ето я. „Гло­бъл Еър Карго“. Намери телефонния номер на ханга­ра на „Хийтроу“ и го даде на Стоун.

— Обади се и виж какво можеш да откриеш – бързо нареди той. – Ще звънна на Кабрило.

— Готово – рече пилотът, – имаме разрешение за излитане.

Вторият пилот събра синоптичните прогнози и бордовия дневник и тръгна след колегата си към вра­тата. Тъкмо я бяха отворили и излизаха, когато те­лефонът започна да звъни.

— Остави го – махна с ръка пилотът, когато другият понечи да се върне. – Имам да плащам за апартамента.

— Отиваме натам, но бавно – рече Кабрило

— Не отговаря – извика Стоун от другата страна на командната зала на „Орегон“.

— Опитваме да се свържем с хангара по телефона – обясни Ханли на Кабрило, – но никой не отговаря.

— Предупреди Гъндърсън в гълфстрийма да бъде готов за излитане – нареди Кабрило, – аз ще опитам да се свържа с Флеминг.

Кабрило натисна копчето за бързо набиране на те­лефона си точно когато пилотът изправи носа на боинг 747 и запали двигателите. Флеминг се обади и Кабрило му обясни.

— И мислиш, че товарът може да е радиоактивен? – попита Флеминг.

— Отровен по някакъв начин – увери го Кабрило. – Един от екипа ми е видял хората с противогази. Тряб­ва да затвориш „Хийтроу“.

Флеминг замълча за секунда.

— Мисля, че е по-добре да напуснат Англия – рече той.

Адамс се приземи на паркинга пред фабриката в Мейдънхед и загаси двигателя на вертолета. Щом ро­торът спря да се върти и той го застопори, слезе, зао­биколи от другата страна и помогна на Труит да свали сандъка. Холпърт и останалите се приближиха. Адамс го остави на земята и отвори капака с отвертка.

— Ето ви космонавтските костюми, момчета – под­хвърли Адамс и се усмихна. – Кевин май е сложил четири.

— Ние ще се облечем – рече Труит, – а ти ще ни зале­пиш глезените и китките.

Адамс кимна.

— Барет – нареди Труит, – ти оставаш да пазиш. Останалите да се обличат.

След осем минути Труит, Холпърт, Хорнсби и Райс бяха готови. Заобиколиха от другата страна на сгра­да и влязоха през задната врата. Труит държеше ректор за химикали в покритата си с ръкавица ръка. Почти веднага отчете наличието им.

— Разпръснете се – заповяда той – и претърсете всичко.

Хорнсби се спусна към предната врата, отключи я и излезе.

Движението намаля, когато Кабрило и Джоунс се отдалечиха от центъра на Лондон, и щом стигнаха до М-4, Джоунс вдигна на сто и петдесет километра в час. Кабрило затвори след разговора с Флеминг и отново набра „Орегон“.

— Флеминг не иска да затвори „Хийтроу съобщи Кабрило, щом Ханли вдигна телефона. – Кои е най-близкият изход към „Глобъл Еър Карго“.

Стоун каза номера на изхода и Кабрило го повтори на Джоунс.

— Точно при него сме, шефе – рече Джоунс, намали и отби от магистралата.

— Следвай табелите към „Глобъл Еър Карго“ – на­реди Кабрило.

Джоунс настъпи газта и рейнджроувърът се поне­се по страничните улици. След няколко секунди видя огромен хангар, името беше написано отстрани с три­метрови букви. Един „Боинг“ 747 се отдалечаваше от сградата.

— Можеш ли да идеш по-близо? – попита Кабрило. Джоунс се огледа, но целият район беше ограден с телена ограда.

— Няма начин, шефе. Всичко е заградено.

Боингът обръщаше, за да излезе на пистата.

— Закарай ме до онова място между сградите – на­реди Кабрило.

Джоунс даде газ и после спря. Кабрило извади би­нокъла от жабката и огледа товарния самолет. Пос­ле издиктува номера на опашката му на Ханли, кой­то бързо го записа.

— Накарай Гъндърсън да тръгне след тях с гълфстриима – промърмори Кабрило унило. – Само това можем да направим в момента.

— Разбрано – отвърна Ханли.

В същия момент по радиото се обади Хорнсби и Стоун му отговори. След като научи какво са открили, Стоун го записа и го подаде на Ханли, който го прочете.

— Кабрило – рече Ханли, – ще извикам челинджъра – Мисля, че ще искаш незабавно да заминеш за Саудитска Арабия.

≈ 45 ≈

Горе-долу по същото време, когато самолетът на „Глобъл Еър Карго“ из­литаше от пистата на „Хийтроу“, ка­мионът на Хикман спря пред друго крило на летището.

— Срещни се с останалите, зарежете камионите и изчезнете – нареди Хикман на шофьора, който го сто­вари пред терминала за частни самолети. – Ще се свържа с вас, ако ми потрябвате.

— Успех, сър! – пожела му шофьорът.

Хикман му махна с ръка, после влезе през главния вход.

Шофьорът изкара камиона от паркинга, след кое­то вдигна радиостанцията си.

— Шефът е готов – съобщи той. – Чакам ви на мяс­тото на срещата.

След дванайсет минути трите камиона се срещна­ха в една изоставена фабрика в източен Лондон – ко­лата за бягство беше скрита там. Слязоха от камио­ните, бързо избърсаха всички места, които бяха пи­пали без ръкавици, после се качиха в един безличен британски седан.

Планът им беше да прекосят града и да стигнат до Ламанша, да оставят взетата под наем кола на някой паркинг и да се качат на ферибота за Белгия. Всичко щеше да мине гладко.

— Подготви „Орегон“ за отплаване – нареди Кабрило на Ханли, докато Джоунс караше към ВИП терминала на „Хийтроу“. – Поеми курс към Средиземно море и после през Суецкия канал към Червено море. Искам корабът да е колкото се може по-близо до Сау­дитска Арабия.

Ханли пусна сирената на „Орегон“. Кабрило чу воя й по телефона.

— Гъндърсън и останалите са във въздуха – доклад­ва Ханли. – Товарният самолет се насочва към Па­риж.

— Двамата с Джоунс ще се качим на челинджъра след няколко минути – побърза да каже Кабрило. – Нареди на екипа в Мейдънхед да се оттегли и да се качи на амфибията. Майкълс да пресрещне „Орегон“ в Ламанша.

— Ами фабриката? – попита Ханли.

— Кажи на Флеминг какво сме открили и го остави той да се оправя.

— Май сменяме полето на действие – отбеляза Ханли.

— Действието се премества в Саудитска Арабия – отвърна Кабрило.

Вторият пилот на хоукъра на Хикман чакаше в терминала.

— Пилотът зареди, приключи с последната провер­ка и получи разрешение за излитане – уведоми го мъ­жът, докато го превеждаше през терминала към пис­тата. – Можем да тръгнем веднага.

Двамата мъже отидоха до самолета и се качиха. След три минути се отправиха към североизточната писта. След още три вече бяха излетели. Щом се из­дигнаха над Ламанша, пилотът отвори вратата на ка­бината.

— Сър – рече той, – при тази скорост ще изгорим един тон гориво.

Хикман се усмихна.

— Не пести горивото – натърти той, – времето е важно.

— Както кажете, сър – рече пилотът и отново затво­ри вратата.

Хикман усети как двигателите увеличават обороти и самолетът набира скорост. Според летателния план хоукърът трябваше да мине през Франция по границата с Белгия, после над Швейцария и Цюрих да продължи над Алпите, да прелети над източ­ния бряг на Италия, после над Гърция, Крит и Египет. След като прекосяха Египет, щяха да стигнат в Риад, Саудитска Арабия, рано сутринта.

Когато Ханли се обади, Труит и останалите се при­готвиха да тръгват. След като се увериха, че внимателно са заснели всичко, опънаха ленти по вратите и прозорците на фабриката и оставиха написани на ръка предупреждения да не влизат хора.

Щом приключиха, се качиха на очукания камион и поеха назад към реката и самолета амфибия.

Откъм дърветата малка лисица внимателно се прокрадваше през храсталака. Подуши въздуха и се отправи към товарните платформи на гърба на фаб­риката. Топъл въздух излизаше отвътре през отво­рените товарни входове, животинчето вдигна муцу­на и усети топлината. Предпазливо се прокрадна нап­ред и спря пред отворената врата.

После, понеже не усети никаква заплаха, лисица­та влезе вътре.

Отраснала близо до хората, тя знаеше, че присъствието им означава храна.

Подушвайки човешки мирис, започна да търси ос­татъци. Стъпи в странно черно вещество на пода, ко­ето изцапа лапите й. После продължи нататък, леп­кавата черна маса оставяше следи от вируса.

Чу как отоплението над главата й изщрака и шумът я стресна. Втурна се обратно към товарния вход. Когато нищо не се случи, реши да легне на земята и да чака. Вдигна лапи към устата си да ги изчисти и за­почна да лиже чернилката.

След минути тялото й се разтресе от конвулсии. Очите й се напълниха с кръв и от муцуната й потекоха лиги. Мятайки се, все едно е била подложена на електро-шок, опита да се изправи на крака и да избяга.

Но краката не я държаха и от устата й бликна бяла пяна.

Лисицата легна, за да умре.

Воят на сирената се носеше из „Орегон“.

Екипажът се спусна по местата си и корабът закипя от трескав труд.

— Въжетата са прибрани – докладва Стоун.

— Отдели го от дока – нареди Ханли по интеркома в кормилното отделение.

„Орегон“ започна да се отдалечава от дока и посте­пенно набра скорост.

— Начерта ли курса? – попита Ханли.

— Сега го довършвам – отвърна Стоун и посочи към големия монитор на стената.

На екрана имаше карта на Европа и Африка и на нея с дебела червена линия се виждаше курсът. Покрай линията бяха обозначени и съответните ин­тервали от време.

— Кога най-бързо можем да стигнем до Червено мо­ре? – поинтересува се Ханли.

— Четвърти януари, единайсет сутринта – отвърна Стоун.

— Координирай прибирането на Майкълс и амфи­бията и нареди на Адамс да се върне на борда – запо­вяда Ханли, – после разпредели нарядите за плава­нето.

— Да, сър – потвърди Стоун.

Ханли вдигна телефона.

Настояването да бъде документирано, че товарът с молитвените килимчета идва от Франция, щеше да помогне на едната страна и да навреди на другата. На товарния самолет на „Глобъл Еър Карго“ бързо му разрешиха кацане. След по-малко от час на земята товарът беше презаверен и самолетът излетя отново.

Гъндърсън и екипажът на гълфстрийма нямаха късмет. С пристигането на борда им се качиха френски митничари. Хикман беше взел списъка с всички частни самолети, които бяха на летище „Маккаран“ в Лас Вегас по време на взлома в апартамента му. След това беше въпрос на време да се прегледат летателни­те планове, за да се види дали някой не е летял до Англия.

Гълфстриймът беше единственият.

Хикман се обади анонимно в Интерпол и съобщи, че самолетът пренася наркотици. На Ханли и оста­налите щяха да им трябват цели два дни и безброй обаждания, за да освободят хората си. С французите трудно се намираше общ език.

Кабрило извади късмет. Челинджърът, на който бяха двамата с Джоунс, напусна „Хийтроу“ трийсет минути след излитането на Хикман. Пилотът неза­бавно пое курс към Риад, столицата на Саудитска Арабия, с максимална скорост 800 километра в час. Носеха се в небето на 11 000 метра височина.

С половин час преднина и вече над Франция хоукърът на Хикман беше достигнал максималната си скорост от 750 километра в час. Челинджърът на Кабрило и Джоунс, който развиваше по-голяма ско­рост, би трябвало да пристигне пръв, но не стана та­ка. Хикман знаеше крайната точка на пътуването си от доста време – Кабрило току-що я беше научил.

Дори и при добро стечение на обстоятелствата ва­денето на виза за Саудитска Арабия беше трудно нещо. Процедурата беше бавна и сложна – туризмът не само се обезкуражаваше, ами беше и незаконен. Ня­колко от компаниите на Хикман имаха общ бизнес с кралството и той беше известно юридическо лице. Молбата му за виза бе одобрена за часове.

Кабрило нямаше същия късмет.

Рано сутринта на първи януари Сауд ал-Шиех събуден от пиукането на компютъра в домашния му офис, което означаваше, че има ново електронно съобщение. Фабриката в Англия уведомяваше, че ча­каните от него молитвени килимчета бяха минали през митницата в Париж и бяха документирани там. Сега пътуваха към Риад с боинг 747.

Щом пристигнеха на карго терминала в Риад, трябваше да бъдат превозени с камиони през Саудитска Арабия до Мека. Там контейнерите щяха да бъ­дат отворени и килимчетата напръскани с пестици­ди, после оставени да се проветрят за един ден и чак тогава постлани на стадиона.

Ал-Шейх погледна подложката с листове върху бю­рото си. Понеже не знаеше кога точно ще пристигнат ки­лимчетата, беше разпределил всички камиони на други места. Можеше да ги превози най-рано на седми януари. Щеше да уреди да ги напръскат на осми, да ги остави да се проветрят няколко часа и да ги постелят на девети.

Това все пак му даваше двайсет и четири часа пре­ди официалното начало на хаджа. Ал-Шейх щеше да рискува, но какъв избор имаше? Трябваше да се пог­рижи за милиони подробности, а разполагаше с тол­кова малко време, за да направи невъзможното.

Всичко щеше да си дойде на мястото, помисли си, ста­на от стола и отиде отново да си легне – винаги все някак си се получаваше. Итиалах – по божията воля. Докато лежеше в кревата, в мозъка му кипяха хиляди подроб­ности. Като реши, че едва ли ще може да заспи повече, стана и отиде до кухнята да си направи кана с чай.

Челинджър 604 летеше над Средиземно море, ко­гато пилотът отвори вратата на кабината и извика назад:

— Господин председател, Саудитска Арабия отказ­ва да ни приеме, докато не приготвим всички доку­менти. Трябва да решим какво ще правим сега.

Кабрило се замисли за миг.

— Отклони към Катар – нареди той. – Ще се обадя на представителя на емира след две минути. Не се тре­вожи, ще уважат молбата ни.

— Към Катар тогава – отвърна пилотът и отново затвори вратата.

На зазоряване самолетът на Хикман прелетя над Червено море, навлезе в Саудитска Арабия и прекоси пустинята към Риад. След гладкото приземяване пи­лотът се насочи към терминала и намали.

— Зареди и бъди в готовност – нареди Хикман.

Щом вратата се отвори, той излезе и се спусна на саудитска земя с кутията с метеорита в ръце.

— Значи това е страната, която ще унищожа – про­шепна той и огледа сухите хълмове близо до летище­то, – сърцето на исляма.

Плю на земята и се усмихна злобно.

После се запъти към лимузината, която чакаше, за да го отведе в хотела.

Хикман вече се беше настанил и спеше, когато челинджърът се издигна над Индийския океан, обърна и прекоси Хормузкия проток, навлизайки в Персийс­кия залив на път за Катар. Емирът ги беше посрещ­нал с отворени обятия. Представителят му облекчи процедурата по влизането в страната. На Кабрило и екипа му бяха осигурени хотелски стаи. Следобед имаше уредена среща с емира. Първо обаче щеше да открадне няколко часа сън. После щеше лично да му обясни проблема.

Пилотът отвори отново вратата и извика:

— Имаме разрешение от кулата, сър.

Кабрило погледна през прозореца към сините во­ди на залива. Доута, странни по форма лодки, които носеха рибари и товари през морето, се полюляваха спокойно. В далечината на север различи огромното туловище на нефтен танкер, който се отправяше на юг. Дирята от мощните витла се простираше с кило­метри след него.

Кабрило чу как двигателите на челинджъра започ­наха да намаляват оборотите.

После машината се спусна за кацане.

≈ 46 ≈

Дванайсет индийци бяха наблъскани в евтин апартамент в стара сграда в центъра на Риад. Бяха пристигнали в Саудитска Арабия миналата седмица с работни визи, където пишеше, че са общи работници. След като минаха през митницата и имиграционния контрол, изчезнаха и изобщо не се срещнаха с агенцията за набиране на персонал, уредила визите им.

Един по един бяха стигнали до апартамента, който Хикман беше заредил с храна, вода и провизии, достатъчни за следващите няколко седмици. Без да излизат и без да общуват с никого, трябваше да стоят там и да чакат, докато им се обадят.

Дванайсетте мъже бяха единствената работна сила, която Хикман щеше да използва в Саудитска Арабия за плана, който се канеше да изпълни. Намисленото от него изглеждаше съвсем просто на пръв поглед, но не беше толкова лесно за изпълнение. Заедно с дванайсетте индийци първо щяха да стигнат до Мека. Когато го направеха, Хикман възнамеряваше да открадне най-свещената реликва на исляма, метеорита в Кааба, открит според легендата от Авраам, и да го подмени с този от Гренландия.

После щеше да отнесе метеорита на Авраам някъде другаде и да го унищожи.

Хикман възнамеряваше да прониже исляма право в сърцето.

В хотелската си стая в Риад Хикман преглеждаше бележките си.

Мека беше центърът на исляма. Тук се бе родил Мохамед и бе създал своята религия. На седемдесет километра от Червено море в прашна долина, осеяна с хълмове и планини, градът някога бил оазис покрай търговски път, който свързвал страните от Средиземноморието с Арабия, Африка и Азия. Тук, спо­ред легендата, две хиляди години преди раждането на Исус Христос, Господ заповядал на Авраам да пос­трои светилище. През вековете светилището било из­дигано и разрушавано безброй пъти. През 630 г. про­рок Мохамед завзел Мека и премахнал от сградата всички езически идоли. Оставил само Кааба и свеще­ния камък, който се съхранявал в него. И го превър­нал в сърцето на новата си религия.

През следващите векове мястото, на което се съх­ранявал камъка, било оградено с няколко реда огра­ди и големи и все по-сложни здания. Последната ре­конструкция през двайсети век била финансирана от саудитското кралско семейство. В резултат се появи­ла джамията „Ал-Харам“, най-голямата в света.

В центъра на джамията се намираше Кааба, малка постройка, обвита с черно копринено покривало, вър­ху което със златен конец бяха извезани пасажи от Ко­рана. Коприненото покривало се сменяше всяка годи­на и веднъж годишно в израз на смирение подът около него се помиташе от краля на Саудитска Арабия.

Поклонници идваха да целуват свещения камък и да пият от извора Замзам наблизо.

За по-малко от седмица над един милион души щя­ха да минат покрай Кааба.

В момента обаче беше затворено за подготовка.

Хикман включи компютъра в хотелския си апар­тамент и се регистрира в компютърната система на една от космическите си компании в Бразилия. Пазеше най-важните си файлове там. Свали снимки и до­кументи и започна да ги разучава.

Разгледа въздушна снимка на джамията в Мека.

„Ал-Харам“, известна още като Голямата джамия, беше масивна сграда. Огромни стени и каменни ар­ки, ограждаха мястото и свързваха отделните нива с еднакви извити сводове. Стените бяха оградени от седем минарета, които се извисяваха на стотина метра в небето. Общо шейсет и четири порти осигуряваха достъпа на поклонниците; целият комплекс се прос­тираше на близо двайсет хиляди квадратни метра.

Джамията се извисяваше над Кааба, който беше ви­сок само двайсет метра.

Хикман и екипът му трябваше само да влязат зад пер­дето, ограждащо Кааба, да вземат свещения камък, кой­то беше монтиран в сребърна рамка на стената в югоиз­точния ъгъл на постройката на около метър и двайсет от земята, и да сложат на негово място метеорита от Грен­ландия. После щяха да се опитат да избягат.

Общо взето, изглеждаше почти невъзможно.

Телефонът в стаята му звънна. Уведомиха го, че на регистратурата от снощи го чака пакет. Хикман накара пиколото да му го донесе. След няколко мину­ти на вратата се почука.

Хикман отвори, даде бакшиш на момчето и взе пакета.

„Орегон“ намали ход, когато излезе от френски води.

— Засякох я на радара – рече Стоун.

Ханли кимна и погледна външните камери, кога­то самолетът амфибия се появи от мрака. Намали, спусна се, приземи се на вода и се приближи до кора­ба. Ханли гледаше, докато хората му го връзваха от­страни на кораба и екипажът слизаше. После взе ра­диостанцията си.

— Госпожице Майкълс – повика той пилота на са­молета.

— Да, сър.

— Корабът се отправя към Червено море. Колко сте спали последните няколко дни?

— Не много – призна Майкълс.

— Приземете се в Испания и си намерете хотелска стая – нареди Ханли. – След като си отпочинете напълно тръгнете на юг. Ще ви уредя престой на едно летище в Южна Италия засега – оставате наблизо, за да ви повикаме, ако ни дотрябвате.

Амфибията се беше оказала много удобна машина, но беше прекалено голяма, за да я качат на кораба.

— Много добре, сър – рече Майкълс.

— Човек от екипажа идва при вас с две пачки от стодоларови банкноти – продължи Ханли, – общо де­сет хиляди. Можете ли да летите сама, или имате нуж­да от още някого?

— Не, сър – отвърна Майкълс. – Ще се оправя.

— Ако имате нужда от още пари, обадете се – настоя Ханли. – Можем да ви изпратим, където и да сте. Се­га идете да си починете, но дръжте самолета зареден и готов за излитане.

— Да, сър.

— И, Майкълс – додаде Ханли, – справихте се страхотно. Знам, че това беше първата ви мисия като ко­мандир, и искам да знаете, че Корпорацията е повече от доволна.

— Сър – намеси се Стоун, – Адамс се връща с хели­коптера.

Майкълс провря глава през вратата на самолета и погледна нагоре, където знаеше, че има монтирана камера. Вдигна палец към Ханли, после се прибра об­ратно и затвори вратата. Върна се в кабината, запа­ли двигателите и се обади по микрофона.

— Чувам Адамс по радиото – рече тя, – така че раз­чиствам терена.

Издърпаха въжетата обратно на „Орегон“ и Май­кълс се отдалечи от кораба. Щом разстоянието беше достатъчно, даде газ, ускори амфибията и излетя. Направи лек завой наляво и се отправи към Испания.

— Да приберем Адамс на борда – нареди Ханли – и да поемем отново с пълен напред.

След две минути вертолетът се появи над кърмата и се спусна на площадката за кацане.

Веднага щом хеликоптерът беше завързан за па­лубата, Ханли заповяда пълен напред.

Кабрило спа като пън до единайсет сутринта, когато от рецепцията на хотела се обадиха, за да го събудят. Поръча си закуска, после позвъни в стаята на Джоунс.

— Буден съм, сър – отзова се Джоунс.

— Вземи душ, облечи се и ела в апартамента ми на закуска – заръча му Кабрило.

— Идвам след двайсет минути – рече Джоунс.

Кабрило вече се беше изкъпал и се бръснеше, кога­то сервитьорът от румсървиса почука на вратата. Об­лечен в халат, той отвори и се дръпна, така че да мо­же да мине количката. Запъти се да си вземе порт­фейла от нощното шкафче, извади една банкнота и понечи да я даде на мъжа.

— Съжалявам, сър – отказа сервитьорът, – емирът се погрижи за всичко.

И се изпари през вратата, преди Кабрило да успее да се възпротиви. Не му оставаше друго, освен да до­върши бръсненето и да си облече чисти дрехи. Точно включи телевизора, за да чуе новините, когато Джо­унс почука на вратата. Кабрило го пусна да влезе и двамата седнаха да закусят. Джоунс беше преполовил омлета си, когато се поинтересува:

— Не съм се срещал с емира, шефе. Как изглежда?

— Емирът е около петдесет и пет годишен и е с много прогресивно мислене – описа го Кабрило. – Позво­ли на Съединените щати да разположат база тук в продължение на няколко години. В интерес на исти­ната, авиобазата на Втората война в Залива беше тук.

— Какви са връзките му със Саудитска Арабия? – продължи с въпросите Джоунс.

— Обикновено добри – отговори Кабрило, – но се ме­нят всеки ден. Саудитците никога не са искали да из­глеждат прекалено прозападно настроени – емирът е смятан точно за такъв напоследък от по-голямата част от арабския свят, – за да могат да умиротворяват огромните групи религиозни фундаменталисти сред собственото си население. Линията между двете страни неведнъж се е опъвала до скъсване.

Кабрило точно привършваше с последното картофче, когато телефонът в стаята звънна.

— Лимузината е долу – обяви той, след като затвори, – Да вървим да се срещнем с емира, ще имаш въз­можност сам да си съставиш мнение.

Джоунс стана от масата и последва шефа си през вратата.

В Лангли, щата Вирджиния, Лангстън Овърхолт четеше доклад от МИ-5 за ядрената бойна глава, коя­то Корпорацията бе обезвредила. Великобритания ве­че беше в безопасност, но метеоритът още не беше на­мерен. Мишел Хънт беше превозена до Англия, но за­сега Овърхолт не знаеше как щяха да я използват.

Ханли се беше обадил преди час и беше уведомил Овърхолт за положението, но поради наскорошен спор с американското правителство заради подкре­пата към Израел беше много трудно да се оправи чо­век със саудитците. Овърхолт се беше обадил на ше­фа на саудитската тайна полиция и го беше информи­рал за хипотезата, че молитвените килимчета са от­ровени, но още не беше получил отговор.

Започваше да си мисли, че ще трябва да потърси намесата на президента.

Най-много го озадачи фактът, че когато Корпораци­ята претърси фабриката в Мейдънхед, не откри нито следа от метеорита, нито някакъв признак, че може да е бил обработен там, както първоначално си мислеха. Точно в този миг телефонът звънна.

— Разполагам с данните от сателита, които поис­кахте, сър – рече един служител от Агенцията за национална сигурност. – Ще ви ги изпратя веднага.

— Добре – отвърна Овърхолт, – но ми кажи веднага къде отиде хоукърът.

— Риад, Саудитска Арабия, сър – докладва мъжът. – Пристигна рано сутринта и остана там. Разполагаме със снимка на самолета на пистата и във въздуха – изпращам ви ги.

— Благодаря – рече Овърхолт и затвори.

Облегна се на стола си, пресегна се към чекмедже на бюрото и извади една топка за тенис. Започна да тупна с нея по стената. След няколко минути закима с глава.

После се протегна и набра един номер.

— Проучвания – обади се един глас.

— Трябва ми спешно информация за исляма и по-точно за свещените места в Мека – Овърхолт се беше сетил за някаква връзка между метеорит и исляма, която си спомняше бегло от курса по история, посе­щаван преди години.

— Колко подробно и колко спешно? – попита гласът.

— Кратко, в рамките на час – отвърна Овърхолт – и ми намерете специалист по исляма от Управлението, пратете го в кабинета ми.

— Да, сър.

Докато чакаше, Овърхолт продължи да тупка с топката по стената. Опитваше се да мисли като ба­ща, който не може да намери покой от призрака на мъртвия си син. Колко далече щеше да стигне, за да отмъсти за смъртта му? Как щеше да порази звяра право в сърцето?

Палатът на емира, разположен на един хълм с из­глед към Персийския залив, тънеше в разкош. Огра­ден с висока каменна стена, зад която имаше двор с гаражи, огромен парк и няколко басейна, дворецът изглеждаше изненадващо уютен – не като мрачните и потискащи замъци във Великобритания и Европа.

Когато лимузината мина през портата и се отпра­ви по кръговата алея към входната врата, няколко пауна и фламинги се разбягаха. Отстрани монтьор, облечен в гащеризон с цвят каки, миеше едно ламборджини, докато двама градинари обираха ядките на шамфъстъка, който растеше наблизо.

Лимузината спря пред вратата и отвътре излезе мъж, облечен със западен делови костюм.

— Господин Кабрило – представи се той, – казвам се Ахмад ал-Тани, специален асистент на емира. Гово­рихме по-рано по телефона.

— Господин Ал-Тани – кимна любезно Кабрило, ка­то стисна протегнатата ръка, – радвам се, че най-сетне се запознахме. Това е колегата ми Питър Джоунс.

Джоунс се здрависа с Ал-Тани и се усмихна.

— Заповядайте насам – покани ги асистентът, – еми­рът ви очаква в салона.

Кабрило последва Ал-Тани, Джоунс вървеше по пе­тите му.

Влязоха в обширно фоайе с мраморен под, от двете му страни се извисяваха стълби, които водеха към горните етажи. Имаше няколко мраморни статуи, подредени с вкус около голяма полирана махагонова маса по средата, с огромен букет цветя отгоре. Две прислужници, облечени в униформи, се суетяха наоколо, а в ъгъла един иконом с черен фрак надзирава­ше техник, който нагласяваше прожектора, насочен към картина – по всичко личеше, на Реноар.

Ал-Тани прекоси фоайето и продължи по коридо­ра, който водеше към обширно помещение с цяла ог­ледална стена, обърната навън към водата. Помеще­нието сигурно беше около осемстотин квадратни мет­ра с много места за сядане, обособени около високи растения в саксии. В салона имаше няколко плазме­ни телевизора, даже и роял.

Емирът седеше на рояла, спря да свири, когато мъ­жете влязоха.

— Благодаря ви, че дойдохте – каза той и се изправи.

Приближи се до Кабрило и протегна ръка.

— Хуан – усмихна се той, – винаги се радвам да ви видя.

— Ваше превъзходителство – поздрави Кабрило с поклон и представи Джоунс, – това е колегата ми Питър Джоунс.

Джоунс пое протегнатата ръка на емира и я стисна здраво.

— За мен е удоволствие – рече емирът и махна към диваните наблизо. – Да седнем тук.

Четиримата мъже заеха местата си и един сервитьор изникна като по магия.

— Чай и сладкиши – нареди емирът.

Сервитьорът изчезна също така бързо, както се бе­ше и появил.

— Какъв беше крайният резултат в Исландия? – полюбопитства той.

Кабрило му разказа подробно. Емирът кимна.

— Ако хората ви не бяха там и не бяхме направили размяната – въздъхна той, – кой знае къде щях да бъда сега.

— Ал-Халифа е мъртъв, ваше превъзходителство – изтъкна Кабрило, – така че една тревога по-малко.

— Въпреки това – настоя емирът – искам Корпора­цията да направи пълна оценка на сигурността ми и на заплахите към правителството ми колкото е възможно по-бързо.

— Ще го направим с радост – отвърна Кабрило, – но в момента има нещо по-спешно, за което бихме жела­ли да поговорим.

Емирът кимна.

— Моля ви, разбира се.

Кабрило започна да обяснява.

≈ 47 ≈

Трите товарни контейнера пълни с отровни молитвени килимчета, стояха до стената на карго терминала на летището в Риад зад телена ограда, която ограждаше пространство колкото няколко футболни игрища. Ако не оставаше толкова малко време до хаджа, ки­лимчетата вече щяха да бъдат преместени и разтоварени. Но сега, след като бяха закъснели толкова, бя­ха слезли надолу в списъка с приоритетите. Ал-Шейх щеше да сметне за успех, ако бяха застлани на земя­та около Кааба един ден преди началото на хаджа.

В момента главният организатор беше ангажиран с по-неотложни дела.

Заедно с молитвените килимчета имаше близо един милион пластмасови бутилки с вода, които трябва­ше да бъдат доставени, десет хиляди преносими тоа­летни трябваше да се добавят към вече съществува­щите, плюс шест напълно оборудвани палаткови станции за оказване на първа помощ покрай периме­търа и десет хиляди преносими кофи за боклук.

Кашони с отпечатани диплянки и книжки, безплат­ни корани и пощенски картички, както и с туби слънцезащитен крем стояха върху палетите. Храна за пок­лонниците, шест хиляди метли за работниците, за да почистват всекидневната мръсотия, чадъри, в случай че завали. Вентилаторите от два огромни сандъка трябваше да се монтират в огромната постройка око­ло Голямата джамия и да осигурят проветряването.

Ал-Шейх обаче нямаше нищо общо с осигуряване­то на безопасността.

Тя беше грижа на тайната полиция на Саудитска Арабия.

На отделно място в карго терминала камиони вече товареха охранителната техника за Мека – цялостно оборудвано съоръжение за охрана и контрол с въз­можност за радио и видеовръзка на живо; сто хиля­ди патрона и сълзотворен газ в случай на безредици; хиляда преносими пластмасови белезници; четирийсет специално обучени кучета в клетки, храна и ре­зервни нашийници и каишки; както и дванайсет бро­нетранспортьора, четири танка и хиляди войници.

Ежегодното поклонение беше огромно мероприя­тие и саудитското кралско семейство поемаше всич­ки разноски.

Ал-Шейх погледна подложката с листове и отбе­ляза камиона, който напускаше сградата.

Емирът отпиваше от горещия си чай и слушаше Кабрило в продължение на близо двайсет минути, без да го прекъсне. Най-сетне настъпи тишина.

— Ще ми позволите ли да ви разкажа накратко историята на исляма?

— На всяка цена – съгласи се Кабрило.

— За ислямската религия съществуват три важни места: две в Саудитска Арабия и третото в Израел. Първото, и най-святото, е джамията „Ал-Харам“ в Мека, където се намира Кааба; второто е „Масджид ал-Набауи“, джамията на пророка в Медина, в която се намира гробът на Мохамед. Третото е „Масджид ал-Акса“ в Йерусалим, Скалният купол, където Мо­хамед слязъл от коня си, за да говори с Аллах – еми­рът замълча и отпи от чая си, след което продължи нататък: – Кааба е от изключително значение за мю­сюлманите; това е мястото, към което насочват мо­литвите си по пет пъти на ден. Това е основата на вя­рата ни. Зад покривалата, които скриват святото мяс­то Кааба, вътре в самата сграда, има черен камък, който Ибрахим, или както го наричате вие Авраам, открил и поставил там преди много векове.

Кабрило и Джоунс кимнаха.

— Както споменахте, широко разпространено е вяр­ването, че метеоритът бил изпратен от Аллах на вяр­ващите – добави емирът.

— Можете ли да опишете камъка? – вметна Джоунс.

Емирът кимна.

— Докосвал съм го лично много пъти. Камъкът е кръгъл, с диаметър около трийсет сантиметра и че­рен на цвят. Според мен тежи около петдесетина ки­лограма.

— Такива са горе-долу и размерите на метеорита, открит в Гренландия – рече Кабрило.

Върху лицето на емира се изписа тревога.

— Има нещо, което забравих да спомена, ваше превъзходителство – продължи Кабрило. – Нашите уче­ни са сериозно притеснени, че гренландският метео­рит може да съдържа вирус, а той може да бъде из­пуснат, ако сферата бъде разцепена.

— Какъв вид вирус? – попита емирът.

— Такъв, който поглъща кислород с тревожна ско­рост – отвърна Кабрило, – създава вакуум, който зас­муква всичко наоколо към центъра.

— Армагедон – прошепна емирът.

— Трябва да вляза в Саудитска Арабия – бързо до­даде Кабрило, – за да го спра.

— Това, приятелю мой, е много по-трудно, откол­кото ти се струва – увери го емирът. – След Войната в Залива през 2003-та отношенията ми с крал Абдула са доста деликатни. Продължителното поддържане на Съединените щати, това, че пуснах войски и поз­волих построяването на огромна военновъздушна ба­за, предизвика огромна пукнатина в отношенията ни – поне публично. За да угоди на консервативно наст­роеното мнозинство в страната си и да се задържи на власт, той публично осъди действията ми.

— Вероятно, ако му обясните заплахата, той ще се съгласи – предположи Джоунс.

— Ще опитам – отвърна емирът. – Процедурата е бавна и мудна.

— Ще пробвате ли? – настоя Кабрило.

— Разбира се. Но дори и да ви разреши да помогнете – рече емирът, – възниква друг проблем. И той е дос­та сериозен.

— Какъв е? – поиска да разбере Кабрило.

— Само мюсюлмани могат да влизат в Мека.

Скот Томпсън се обливаше в студена пот.

Доктор Бърг беше завързал нещо като очила за ви­деоигра на очите му и беше стегнал здраво ремъка. Дотук Томпсън се беше държал твърдо. Бяха му ин­жектирали серум на истината, който не беше подейс­твал; бяха го разпитвали без почивка през последни­те няколко дни и бяха карали близките му да се обаж­дат по телефона от Съединените щати и да му казват какво ще им се случи, ако не сътрудничи.

Нищо не можа да го принуди да проговори.

Томпсън беше обучен за такива случаи и стратеги­ята на поведение беше набита здраво в главата му.

Беше се научил да се справя със серума на истина­та, непрекъснато го бяха обучавали как да издържа на разпити и много добре знаеше, че каквото и да казват, Съединените щати няма да навредят на не­винни хора, за да го накарат да проговори.

Но никой не го беше подготвил за това.

Томпсън усети дъха на Бърг в ухото си:

— Скот – каза лекарят, – след секунда пред очите ти ще се появят цветни светлини. След известно време те ще ти причинят епилептични припадъци и жесто­ка болка, все едно ти забиват пирони в главата. Ако се наложи да повърнеш, а ще се наложи, вероятно ня­ма да можеш да си мръднеш главата, така че внимавай да не вдишаш повърнатото. До мен има сестра, която ще го чисти със специален уред. Разбра ли ме?

Томпсън леко помръдна глава.

— Давам ти последна възможност да кажеш всич­ко, което знаеш, преди да започна. Искам да си наяс­но, че рядко използваме тази техника, защото много малко хора издържат на нея. Тя предизвиква вегета­тивни и кататонни разстройства и в някои случаи до­ри води до смърт. Разбра ли ме какво ти казах?

Командир Грант стоеше в дъното на лечебницата. Не можеше да гледа това, което се случваше, и направи знак, че си тръгва. Бърг му махна за довиждане. После се приближи до компютъра и вкара нужните команди.

Томпсън започна да се гърчи и после изви гръб, изпъвайки каишите.

Мяташе се върху масата като риба на сухо.

Беше два часът следобед в Катар и девет часът сут­ринта във Вашингтон, когато Овърхолт вдигна теле­фона си. Кабрило каза направо:

— В Катар съм. Мислим, че Хикман може да се опи­та да удари едно от трите най-важни места за исляма.

— Кааба, гробът на Мохамед или Скалният купол – рече Овърхолт. – Научих си урока.

Вчера Овърхолт беше прекарал часове със специа­листа по ислям на Управлението и беше изчел всич­ко, подготвено му от изследователския отдел.

— Браво! – поздрави го Кабрило.

— В добавка бях накарал Агенцията за национална сигурност да следи всички средства за комуникация на Хикман през последните няколко седмици и най-сетне имам резултат – продължи Овърхолт. – Свър­зал се е с Петер Вандервалд – даже една от водещите компании на Петер снощи му е изпратила пакет в Са­удитска Арабия.

— Петер Отровата? – попита Кабрило.

— Същият.

— Някой трябва да се погрижи за него – рече Кабрило.

— Пуснах заповед – съобщи му Овърхолт. – Екип за „мокри поръчки“ го издирва.

— Говорил ли си скоро с Ханли? – попита Кабрило.

— Да, обясни ми какво са открили хората ти в Мейдънхед. Сигурни сме, че е някоя отрова, доставена от Вандервалд.

— Напръскали са с нея килимчетата – подчерта Каб­рило.

— Уверен съм, че е запечатал херметически контей­нерите, иначе пилотите щяха да се разболеят и да ка­тастрофират със самолета на път за Саудитска Ара­бия. Хикман е луд, но не е глупак. Ще възникне проб­лем, когато контейнерите бъдат отворени.

— А това може да стане всеки момент.

Факсът в кабинета на Овърхолт започна да печата. Той завъртя стола си към него, вдигна листовете, плъзна се обратно към бюрото си и ги прегледа.

— Според мен ще удари Скалния купол и ще обвини израелците за всичко – предположи Овърхолт.

— Спомняш ли си яхтата, която превози метеорита До Фарьорските острови и беше завладяна от нашата фрегата?

— Разбира се – потвърди Кабрило.

— Пратих специалист от Управлението. Най-сетне е накарал командира им да проговори.

— И?

— Преди две седмици Хикман пратил друг екип в Израел да сложи на Скалния купол видеокамери и експлозиви. Ако успее да открадне камъка на Авраам, явно планира да го занесе в Йерусалим и да го унищожи по време на взрива, след което да покаже видеото на целия свят.

— Ами операцията в Саудитска Арабия? – попита Кабрило. – Разкрил ли е нещо за нея?

— Явно не знае нищо. Хикман изглежда е разделил операцията и е използвал друг отряд.

— Искам да ми направиш една услуга – помоли Каб­рило.

— Каква е тя?

— Извади досиетата на целия военен персонал в Ка­тар.

— За какво са ти?

— Искам да знам кои са мюсюлмани – каза Кабрило.

— Кой ще ги ръководи в Мека?

— Не се тревожи, разполагам с точния човек.

„Орегон“ тъкмо влизаше в Гибралтарския проток, когато Ханли затвори телефона, след като приклю­чи разговора си с Кабрило. Пресегна се към копчето на интеркома и го натисна.

— Касим и Адамс в командната зала незабавно – наре­ди той. – Касим и Адамс в командната зала незабавно.

Докато ги чакаше да дойдат, се обърна към Стоун.

— Промени курса към Израел, до най-близката до Йерусалим точка, която можеш да намериш.

Стоун изкара картата на монитора. Пристанище Ашдод беше най-близко. Вкара командите и навигационната програма сама се презареди. В същия миг Адамс влезе в командната зала.

— Да, сър – представи се той.

— Искам да приготвиш вертолета и да оставиш Ка­сим в Танжер, Мароко.

— После къде да отида? – попита Адамс.

— Презареди и се върни обратно на „Орегон“.

— Тръгвам веднага – заяви Адамс и излезе.

След няколко минути пристигна и Касим.

— Готов ли си да ръководиш операция? – попита

Ханли.

— Да, сър – потвърди мъжът и се усмихна.

— Само Кабрило има достъп до личните данни – про­дължи Ханли, – но ми каза, че си мюсюлманин. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Добре – рече Ханли. – Челинджърът се отправя от Катар към Мароко. Искаме от теб да ръководиш отряд в Мека.

— С каква цел, сър? – попита Касим.

— Ти – бавно рече Ханли – ще спасиш най-святото място за исляма.

— За мен ще е чест, сър.

≈ 48 ≈

Хикман не се тревожеше от факта, че е в Мека, а не е мюсюлманин. Мразеше исляма и всичко, което пред­ставляваше тази религия. След като се срещна с два­найсетимата индийци националисти в апартамента в Риад в четири следобед и ги инструктира, всички заедно се отправиха на десетчасово пътуване към Ме­ка и Кааба в откраднат камион с надпис на арабски от едната страна, който означаваше „Кралска чистота“. Бяха облечени в дълги бели развяващи се одежди и всеки имаше метла, кофа, шпакла и четки.

Хикман беше платил на един фалшификатор да на­пише писмо на арабски, в което се обясняваше, че са тук да отстраняват дъвките, полепнали по земята. В яркожълта пластмасова санитарна количка, зад бя­лото брезентово перде, сложи метеорита и няколкото флакона, които Вандервалд му беше изпратил с последната си доставка. Всички до един от хората му имаха по парче експлозив С-6 с малък таймер, залепен с лепенка за кръста. На крака на всеки, скрит под робите, с които бяха облечени, висеше по един писто­лет за всеки случай.

Ванът спря пред една от вратите, които водеха към огромната джамия.

Хикман и останалите слязоха от камиона, свалиха количката, кофите и метлите и се отправиха към па­зача. За тази цел Хикман неуморно беше учил, освен арабски и езика на тялото. Подаде документа и каза:

— В името на милостивия Аллах, дойдохме да по­чистим светото място.

Времето напредваше, пазачът беше уморен и джа­мията затворена.

Нямаше причина да се усъмни, че мъжете са дош­ли за нещо друго, а не за това, което казваха – пусна ги, без да каже нито дума. Като буташе количката пред себе си, Хикман зави по един коридор, който во­деше към вътрешността на храма.

Щом влезе вътре, сложи малка маска с филтър върху носа и устата си, после нави тюрбана си така, че да се виждат само очите му. Направи знак на ин­дийците да се разпръснат и да сложат взривовете на­около, и се отправи право към Кааба.

А Четирима високи мъже с парадни униформи стояха на пост до всеки ъгъл. На всеки пет минути се отделяха от черното покривало, марширувайки с високо вдигнати крака като бифитърите пред Бъкингамския дворец. Всеки часовой маршируваше от ъгъла, в който беше зас­танал, към следващия по посока на часовниковата стрелка, после спираше и чакаше. Тъкмо се бяха престроили, когато Хикман мина наблизо с количката.

Бръкна в нея, извади бързо един от спрейовете и го насочи към най-близкия часовой. Мъжът остана не­подвижен за секунда, после се свлече на колене, по гърди и накрая по лице върху мраморния под. Хик­ман бързо се пъхна с количката под покривалото.

Спусна се към камъка на Авраам, изкърти го от сребърната рамка с късия метален прът, който беше скрил в количката. Бързо го замени с метеорита от Гренландия и пъхна черния свещен камък под белия брезент. После скри зарядите с експлозиви по пери­метъра на постройката. Вандервалд му беше обяснил, че ефектът от паралитичния газ, който му бе дос­тавил, трае между три и четири минути. След това човекът, вдишал от него, щеше да се свести. Хикман забута количката към коридора.

Индусите работеха бързо; шестимата, които бяха най-близо до коридора, вече чакаха в тунела. Няколко мину­ти по-късно дойдоха още двама, после и още двама.

Видя как последната двойка прекосява тичешком огромното мраморно пространство.

Последван от индусите, Хикман избута количката покрай пазача на входа.

— Какво правиш? – учуди се пазачът.

— Хиляди извинения – рече Хикман на арабски, ка­то продължаваше да бута количката към камиона, – отвътре ни казаха, че трябвало да дойдем да чистим утре вечер.

Хикман и останалите се качиха на камиона и точ­но тръгваха, когато часовоят се свести. Размърда се, успя да седне върху мрамора и се огледа да види дали някой не е видял случилото се с него. Явно никой не беше забелязал нищо. Часовоят на другия ъгъл беше с гръб към него, както изискваше обичаят. Изправи се на крака и си погледна часовника. Минута и трий­сет секунди, преди да се сменят. Часовоят реши да за­пази припадъка си в тайна. Знаеше, че ако каже на някого, ще го сменят преди хаджа.

Цял живот беше мечтал да бъде церемониална стража. Лек сърдечен пристъп или хранително от­равяне нямаше да разрушат мечтата му.

Хикман насочи шофьора към пътя, който водеше към град Рабих на Червено море.

Щом стигнеха, индийците щяха да се скрият в къ­щата, която бе наел. Утре вечер щяха да пътуват до Медина. Хикман нямаше да прекара нощта в Рабих – на пристанището го чакаше кораб. На зазоряване ще­ше да е на борда му и да отплава на север.

Овърхолт седеше в Овалния кабинет. Беше прик­лючил с доклада и се беше облегнал назад.

— Страшно се обърка всичко, Лангстън – рече пре­зидентът.

Овърхолт бавно кимна.

— Отношенията ни със Саудитска Арабия са по-ло­ши от всякога – допълни президентът. – Откакто се­натор Грант прокара резолюцията, заклеймяваща кралството като родина на атентаторите от 11 сеп­тември, и Конгресът наложи специален данък върху суровия саудитски петрол, дипломатите ни не могат даже среща да си уредят. Според последните проуч­вания по-голямата част от американците смятат, че е трябвало да нападнем Саудитска Арабия, а не Ирак, а сега ти ми казваш, че някакъв луд американски ми­лиардер планира да съсипе светините в страната.

— Знам, че е буре с барут, господин президент.

— Буре с барут! – избухна президентът. – Много по-лошо от това е. Ако Хикман е заразил килимчетата и е подменил камъка на Авраам, и теориите ти се ока­жат верни, според мен могат да се случат три неща: първото е сигурно – саудитците ще прекратят доставките на петрол за Щатите. Това ще ни вкара в нова рецесия, а още не сме излезли от последната – ще бъде шок, на който икономиката ни не може да издържи. Второ, фактът, че Хикман е американец, ще раз­гори войната с терористичните елементи. Ще заприиждат на талази към Щатите, за да всяват хаос. Да си го признаем, границите ни с Канада и Мексико са като сито. Понеже не сме издигнали стени, не можем да направим кой знае какво, ако някой реши да влезе в страната. Третото вероятно е най-лошото. Ако грен­ландският метеорит бъде разбит и от него се разпрос­трани вирус, подобен на този от мострата от Аризо­на, първите две неща няма какво да ги мислим. Кис­лородът може да бъде изсмукан от атмосферата като вода в канал и всички ще дишаме прах.

Овърхолт замислено кимна.

— С първите две лесно ще се оправим, ако е истина това, което лекарят на ЦРУ е разбрал от заловения командир: че Хикман възнамерява да стовари цялата вина за случилото се върху израелците.

— За жалост, не успях да отбия израелците от аме­риканската помощ, колкото и да се мъчих. Арабски­ят свят вярва, че Съединените щати и Израел са здра­во свързани – и е така. Ако вината се стовари върху Израел, той ще бъде нападнат от войските на всички арабски държави. И знаем какво ще стане тогава.

— Израелците ще използват ядрено оръжие – изре­че на глас мисълта му Овърхолт.

— Тогава какво ни остава? – попита президентът. – Казвай.

— Единственият начин да се справим с положение­то е да унищожим килимчетата, да заловим Хикман и по някакъв начин да разменим отново метеорити­те, ако вече ги е подменил, а после претърсим свято­то място за експлозиви.

— Без саудитското правителство да разбере какво правим – допълни президентът. – Това е почти невъз­можно.

— Господин президент – попита Овърхолт, – имате ли по-добра идея?

На 4 януари 2006 година в пет часа сутринта катарско време телефонът в хотелския апартамент на Кабрило звънна и го събуди.

— Аз съм, Хуан – рече Овърхолт. – Срещата ми с президента приключи и ти предавам заповедите му.

Кабрило седна в леглото.

— Каква е присъдата?

— Иска да се направи без сътрудничеството на саудитците – обясни Овърхолт, – Съжалявам, но само така може да стане според нас.

Кабрило въздъхна и звукът се понесе по телефонната линия.

— Остават шест дни до поклонението, когато два милиона поклонници ще се съберат в Мека и за какво искаш да изпратя вътре отряд

— Първо, намираш Хикман – продължи с указани­ята Овърхолт – и разбираш какво е положението с метеорита; ако е подменил с него камъка на Авраам, го връщаш обратно на мястото му. После претърс­ваш джамиите „Ал-Харам“ и „Ал-Набави“ за експло­зиви, които да избухнат по време на хаджа. След това заедно с хората ти изчезвате от Саудитска Арабия, преди някой да е разбрал, че сте били там.

— Не обичам да говоря за пари, когато започнеш да си фантазираш – вметна Кабрило, – но имаш ли пред­става какво ще струва това на Съединените щати?

— Осем цифри? – предположи Овърхолт.

— Може би девет – отговори Кабрило.

— Значи можеш да го направиш?

— Може би, но се нуждая от всички ресурси на Ми­нистерство на отбраната и от помощта на цялото ра­зузнаване.

— Каквото кажеш – съгласи се Овърхолт, – ще се погрижа да го изпълнят.

Кабрило затвори и набра един номер.

След час, докато Кабрило още взимаше душ в хоте­ла, Хали Касим излезе на пистата пред хангара в единия край на американската военновъздушна база в Катар. Там имаше трийсет и седем мъже – всички мюсюлмани от военния контингент на Щатите от Ди­его Гарсия* в Индийския океан до континентална Африка. Всичките бяха превозени с военни самоле­ти от базите си до Катар.

[* Голям коралов атол в архипелага Чагос в Индийския океан, близо до остров Мавриций. – Б.пр.]

Никои не знаеше защо са изпратени тук.

— Господа – рече Касим, – стройте се.

Мъжете се строиха и зачакаха с кръстосани на гър­ба ръце. Касим прегледа списъка с имена.

Вдигна очи и се обърна към мъжете:

— Казвам се Хали Касим. Служил съм седем години във военноморския флот на Съединените щати като офицер в подводна диверсионна група, преди да се прехвърля в частния сектор. Върнат съм на активна служба с президентски указ и съм повишен в чин за целите на настоящата операция. Според списъка ми следващият по ранг тук е капитанът от военновъздушните сили Уилям Скътър. Моля капитан Скътър да излезе крачка напред.

Висок, слаб чернокож мъж в синя униформа на американските военновъздушни сили пристъпи две крачки напред.

— Капитан Скътър – обяви Касим – е моят заместник-командир. Моля застанете до мен с лице към строя.

Скътър направи няколко крачки, завъртя се на пе­ти и застана до Касим.

— През следващите няколко часа капитан Скътър ще ви разпредели на отряди според чиновете и войс­ките, в които сте служили – продължи Касим. – Сега искам да обясня защо сте избрани да дойдете тук днес. Първо и преди всичко, вие сте войници от американ­ската армия; второ и много важно за тази мисия, все­ки от вас е посочил исляма като религия в докумен­тите си. Има ли някой, който да не е мюсюлманин? Ако има, да излезе крачка напред.

Никой не помръдна.

— Много добре, господа – каза Касим, – нуждаем се от вас за специална операция. Моля да ме последвате в хангара, където има столове и можем да поговорим. Щом се настаните, ще ви обясня.

Касим, последван от Скътър, се запъти към пост­ройката.

Мъжете тръгнаха в колона по един. Подиумът беше ограден с няколко черни дъски, имаше няколко дълги сгъваеми маси с различни оръжия и апаратура отгоре, машина за вода и пет реда черни пластмасови сгъваеми столове.

Мъжете се настаниха по местата си, а Касим Скътър застанаха отпред.

≈ 49 ≈

Дори в държава, толкова стриктно спазваща традициите като Саудитска Арабия, модерният свят все пак намираше начин да се наложи над миналото. Джамия­та на пророка в Медина беше пример за това. Строежът на масивното здание беше започнал през 1985-а и беше завършил през 1992-ра, разширявайки и осъвременя­вайки комплекса. Святото място беше уголемено петнайсет пъти и обхващаше площ от 170 000 квадратни метра. Допълнителното пространство позволяваше съ­бирането на близо 750 000 души едновременно. Бяха добавени три нови сгради заедно с огромен двор, пок­рит с мраморни плочи, образуващи различни геомет­рични фигури. Двайсет и седем допълнителни дворове, покрити със сложни разгъваеми шатри, проблясващи на хоризонта, плюс още две големи площи, заслонени с шест гигантски механични чадъри, които можеха да се отварят и затварят в зависимост от времето.

Шест минарета, извисяващи се на 120 метра, бяха издигнати наоколо – на върха на всяко стърчеше ог­ромен полумесец, който тежеше близо пет тона. На отделни места имаше добавени орнаменти и позлата и различни архитектурни детайли бяха осветени с лампи и прожектори.

Съоръженията бяха изцяло ремонтирани. Бяха монтирани ескалатори, които да качват поклонни­ците до най-горните етажи, и бе изградена гигантска климатична система. Охлаждащата система, една от най-големите проектирани някога, изпомпваше шей­сет хиляди литра студена вода в минута през тръби­те, които бяха прокопани под най-ниския етаж.

Цялата система се контролираше от команден цен­тър на шест километра от джамията.

Реконструкцията на джамията на пророка и изграж­дането на допълнителните съоръжения около Кааба в Мека беше струвало на правителството на Саудитска Арабия близо 20 милиарда долара. Основният изпъл­нител на огромния строителен обект беше компания, собственост на семейството на Осама бин Ладен.

Водачът на индийските наемници отново огледа ди­аграмите. Преди да се качи на кораба в Рабих, Хик­ман беше дал ясно да се разбере, че иска гробът на Мохамед в джамията на пророка да бъде унищожен. Фактът, че Бин Ладен се беше възползвал от реконс­трукцията, го изпълваше с гняв – Хикман искаше да изтрие построеното от лицето на земята.

Десет пъти по-голям бонус от предварително угово­реното заплащане очакваше индийците, ако успееха.

Дотук им беше даден един милион в злато – царска отплата в собствената им страна. Дори разделен на дванайсет, щеше да стигне на всеки един от тях да изживее остатъка от дните си охолно. Обещаните до­пълнително десет милиона щяха да ги направят на­истина богати.

От тях се искаше само да идат до Медина, да се про­мъкнат в подземните тунели под джамията, в които минаваха тръбите със студена вода, да сложат експ­лозивите, както беше обозначено на диаграмата, и да стигнат до Рабих, където Хикман беше уредил друг кораб да ги вземе и да ги превози през Червено море До Порт Судан в Египет.

Там щеше да ги чака самолет със златото и няколко пазачи. Щяха да прекарат следващите три дена в Порт Судан. Щом джамията на пророка бъдеше унищожена сутринта на десети, когато щеше да започне хаджът, самолетът щеше да ги откара обратно в Индия със златото им. Първо резултат, после плащане – Хик­ман си беше научил урока преди десетки години.

Най-важното за една успешна операция е никога да не се осланяш на една-единствена система. Операция „Пустиня-1“ по време на кризата със заложни­ците в Иран през 1980-а беше доказателство за това. Президентът искаше да се справи с минимален брой хеликоптери и щом първата машина излезе от строя, цялата мисия се провали.

Когато пред теб стои въпросът дали да имаш едно оръжие или хиляда, винаги трябва да избереш мак­сималния брой. Системите се провалят, бомбите не избухват, оръжията засичат.

И Касим, и Скътър съзнаваха този факт.

— Сър, основната заплаха в момента са товарните контейнери в Риад – рече Скътър. – Вече имате пот­върждение, че са били доставени. Щом бъдат отворе­ни – което трябва да стане преди началото на хаджа, всичко останало отива на заден план – цялата опера­ция може да се провали.

— Един случай на смъртоносна зараза и Саудитска Арабия ще затегне контрола – съгласи се Касим.

Двамата мъже стояха пред карта, закачена на дъс­ката насред хангара. На масата отстрани имаше цял куп катарски паспорти и документи за поклонението. За Касим и всеки един от трийсет и седемте членове на отряда. Официалните служители на емира цяла нощ се бяха трудили над тях. Понеже бяха истински, а не фалшификати, щяха да издържат на проверката на саудитските власти. Саудитски визи обикновено се издаваха на катарците без проблеми и мъжете може­ха да влязат безпрепятствено в кралството.

— После пращаме вътре два отряда от по четирима души – продължи Касим. – Така ни остават трийсет души, с които да влезем в Мека.

Скътър посочи към въздушната карта, която Аген­цията за национална сигурност беше изпратила по факса в Катар.

На снимката се виждаше дворът на карго терми­нала на летището в Риад.

— По номерата от товарителницата, които хората ви са открили в Англия, знаем, че контейнерите се намират тук.

Скътър огради трите контейнера с маркер.

— Много добра идея – отбеляза Касим, – написали са номерата на покривите на всички контейнери, така че кранистите да могат да ги виждат. Иначе щяхме да изгубим много време да ги търсим.

— Щом двата отряда пристигнат на място – попита Скътър, – как искате да действат?

_ Обезопасяват и премахват – отвърна Касим. – Щом се уверим, че още са запечатани, трябва да ги качим на камиони и да ги закараме в пустинята, дока­то решим какво да правим с тях – дали да ги унищо­жим веднага, или да ги преместим на безопасно място.

— Прочетох личните досиета – каза Скътър. – Има­ме офицер на име Колган, който служи във военното разузнаване и е работил под прикритие.

— Колган? – учуди се Касим. – Звучи ирландско.

— Приел е исляма в колежа – обясни Скътър. – Има образцово досие, в него пише, че е уравновесен и ме­тодичен. Мисля, че ще може да се справи с това.

— Върви и го подготви – нареди Касим, – и подбери останалите от отряда му. После ги качи на следващия самолет от Катар за Риад. Според хората на емира има редовен полет вечерта в шест.

— Много добре, сър – рече Скътър.

— Остават ни джамиите в Мека и Медина – продъл­жи Касим. – Аз ще ръководя отряда в Мека, а ти ще поемеш Медина. И двамата имаме по четиринайсет мъже на разположение, главната ни цел ще бъде да открием и обезвредим взривните устройства, които вероятно Хикман е поставил. Влизаме, претърсваме, обезвреждаме и се махаме, без да ни забележат.

— Ами ако Хикман е подменил метеоритите?

— Моите хора работят по случая, докато говорим – Увери го Касим.

Водачът на индийците гледаше през прозореца на къщата в Рабих. Слънцето беше ниско над хоризонта и скоро щеше да падне мрак. От Рабих до Мека беше близо триста километра, или четири часа път с кола. Щом пристигнеха, щяха да имат нужда от ня­колко часа, за да проверят разположението, да наме­рят шахтата вън от джамията, през която се проник­ваше в тунела и която Хикман беше отбелязал върху диаграмата. После щяха да влязат.

Щеше да им трябва по-малко от час да поставят експлозивите и да се измъкнат обратно през тунела.

После четири часа път обратно до Рабих. Ако ин­дийците искаха да са на кораба към Египет до изгрев-слънце, утре, 6 януари, както беше предвидено, тряб­ваше да тръгнат.

След като провери още веднъж сандъка с експло­зивите, водачът даде знак да го изнесат и натоварят на камиона. Осем минути по-късно вече караха надо­лу по пътя към Медина.

Ханли се увери, че думата на Овърхолт този път е златна. Получаваше всичко, което поискаше. И то бързо.

— Готови сме да излъчваме – съобщи му Овърхолт по телефона. – Отвори линка и провери качеството на картината.

Ханли махна на Стоун, който отвори изображени­ята на монитора. Камери на входа и изхода на Суецкия канал показваха преминаващите кораби толко­ва ясно, сякаш човек стоеше на брега.

— Красота – възхити се Ханли.

— От какво друго имате нужда? – попита Овърхолт.

— Управлението разполага ли с агент мюсюлманин в Саудитска Арабия?

— Имаме петима-шестима – отвърна Овърхолт.

— Трябва да разберем дали метеоритът е бил под­менен – каза Ханли.

— Дори и нашите хора не могат да влязат зад пок­ривалото. Четирима часовои пазят периметъра неп­рекъснато.

— Но могат да влязат в джамията „Ал-Харам“ – нас­тоя Ханли. – Накарай някого от тях да се приближи колкото се може по-близо до покривалото с гайгеров брояч, после да коленичи и да се помоли. Ако гренландският метеорит е вече вътре, ще засече радиоак­тивност.

— Отлично – възкликна Овърхолт. – Веднага ще се заемем и ще ти се обадя, щом разбера нещо. Какво друго?

— Трябват ни сателитни снимки на двете джамии, колкото се може по-подробни, заедно със строител­ните планове, етажите, разположението и всичко ос­танало, което можеш да откриеш.

— Ще накарам да ги съберат максимално бързо и ще ви ги изпратя по сателита и по куриер.

— Добре. Целта е Корпорацията да се постави на мястото на Хикман и да действа така, както би дейст­вал той. Щом получим документацията, ще се събе­рем и ще планираме как ние бихме разрушили джа­мията, ако мисията беше наша.

— Ще бъда в кабинета си през цялото време – увери го Овърхолт. – Ако разберете нещо – или имате нуж­да от нещо – звънете по всяко време.

— Благодаря, сър. Ще изпълним възложената ни за­дача.

След като се приземи в Тел Авив, Кабрило си взе кола под наем и се приближи с нея колкото можа по-близо до Скалния купол. Влезе през портата близо до джамията „Ал-Акса“, после прекоси двора, в центъ­ра, на който се намираше Скалният купол. Целият комплекс беше разположен върху площ от близо трий­сет и пет акра с градини и фонтани и най-различни светини. Дворът беше претъпкан с туристи и учени.

Кабрило влезе в сградата и се загледа в осветената с прожектори скала.

Ясно личеше, че някога това е било планински връх – скалата стърчеше, изложена пред погледите на всички – но историята, а не някакво физическо свойс­ко на скалата, превръщаше мястото в светиня. Във всички случаи скалата изглеждаше като хиляди други наоколо.

Кабрило напусна Скалния купол и се отправи под земята към Масала Маруан.

Масала Маруан се намираше под калдъръмения двор в най-югоизточния ъгъл на комплекса. Обширното подземие, известно още като Конюшните на Со­ломон, беше с купол отгоре, разделено с дълги прег­ради от колони и арки. По-голямата му част беше от­крита и сега се използваше като допълнително пространство за петъчните молитви.

В прохладата на подземието Кабрило усети как ис­торията се просмуква в костите му.

Милиони души бяха преминали оттук през векове­те, търсейки по-близко съприкосновение със своя Бог. Подземието беше тихо, чуваше се само ромоленето на водата, която течеше от някакъв далечен извор, и за миг Кабрило усети колко пагубни бяха плановете на Хикман. Някъде в същия този миг имаше един мъж, обзет от омраза и изпълнен с желание за мъст заради мъртвия си син, който искаше да заличи от света три такива свети места. Кабрило почувства как го побиха тръпки. Милиони хора се бяха сражавали и загинали по тези места и той долавяше духовете им.

Обърна се да си върви.

Какъвто и пъклен план да бе замислил Хикман, щеше да започне оттук – и Кабрило и Корпорацията трябваше да го спрат, преди да го е осъществил. Из­качи каменните стълби и излезе отново на двора. Сух вятър духаше около него. Излезе през портата.

На едно летище близо до Порт Саид в Египет Петер Вандервалд се приземи с един стар „Дъглас“ DC-З. Са­молетът беше служил дълго и ползотворно за превоз­ване на товари из целия африкански континент. Ма­шината с два двигателя беше легендарна; хиляди, бя­ха произведени от 1935-та насам и стотици все още летяха. Военният модел на самолета С-47 беше из­ползван много по време на Втората световна война, в Корея и дори във Виетнам, където бяха преоборудва­ни в бойни машини. Известен бе още като Дакота, Скайтрейн, Скайтрупър и Дъг, но най-често му вика­ха Гуни Бърд.

Самолетът, който Вандервалд пилотираше, беше с единия крак в гробището за железни птици.

Предназначен за старо желязо в Южна Африка, без документи за безопасност и летателна годност, Вандервалд го купи направо за без пари. Честно ка­зано, остана изненадан, че бе успял да стигне с него до Северна Африка. Ако старата птица имаше сили в кокалите за още един полет, можеше да умре дос­тойно.

Самолетът беше с обикновени колесници. Кабина­та бе издадена отгоре, а товарното отделение се нами­раше отзад. Дължината му беше двайсет метра, а ши­рината на крилата – двайсет и осем.

Задвижван от два радиални двигателя от по хиля­да конски сили, той можеше да прелети две хиляди километра със скорост между 220 и 270 километра в час. С отворени предкрилки можеше буквално да пъл­зи преди приземяване.

Във времена, когато самолетите бяха лъскави и гладки като ножове, дъгласът изглеждаше като на­ковалня. Солиден, непоклатим и винаги готов, само­летът искаше малко и вършеше работа без много шум. Беше пикап на паркинг, пълен с корвети.

Вандервалд изгаси двигателите и свали прозореца на кабината.

— Подпри колелата и го напълни – извика той на египетския работник, който го бе напътствал по пис­тата. – И долей масло. Ще дойдат да го вземат за още един курс.

После Вандервалд излезе от очуканата кабина. Разгъна стълбата и слезе на пистата. След два часа беше в Кайро и чакаше полета си обратно към Йоха­несбург. Щом парите бъдеха преведени по сметката му, участието му приключваше.

Телефонът на Кабрило звънна точно когато стиг­на до взетата под наем кола.

— Хоукърът току-що навлезе над Средиземно море – докладва Ханли. – Изглежда се насочва към Рим.

— Обади се на Овърхолт и накарай да го задържат, когато кацне – нареди Кабрило. – Може Хикман да е решил да се откаже.

— Съмнявам се.

— Аз също. Даже според мен изобщо не става дума за това.

— Тогава как възнамерява да избяга?

Кабрило се замисли.

— Не мисля, че иска да бяга. Мисля, че е заплану­вал самоубийствена мисия.

Линията замлъкна.

— Ще вземем това предвид – обади се най-сетне Ханли.

— Отивам да се срещна с Мосад – рече Кабрило. – Ще ти се обадя след това.

Слънцето залязваше, когато старият кораб за лов на перли, на който пътуваше Хикман, влезе в Халидж ас-Суейс* в северния край на Червено море. Бяха измина­ли петстотинте мили от Рабих бавно, но спокойно, и ко­рабът щеше да влезе в Суецкия канал довечера, както беше запланувано. Корабът беше малък и Хикман пре­кара времето си между малката кабина на кормчията и задната палуба, където въздухът не беше задимен от цигарите, които мъжът палеше една след друга.

[* Суецкият залив (араб.). – Б.пр.]

Камъкът на Авраам стоеше увит в брезент на палуба­та до единствения сак на Хикман. Вътре имаше един кат дрехи, основни тоалетни принадлежности и папка с три скоби, която изучаваше по време на цялото пътуване.

— Ето с какво разполагам – каза Хъксли, когато вле­зе в командната зала. – Взех снимките, които Хол­пърт и хората му са направили в Мейдънхед, изтрих противогазите и използвах биометрична компютърна програма, за да възстановя лицата.

Ханли взе диска и се приближи до Стоун, който го сложи в драйва на главния компютър. На монитора се появи изображение.

— По дяволите! – възкликна Ханли. – Изобщо не изглежда така, както го описват.

— Странно е – съгласи се Хъксли, – но има логика. Ако аз съм саможивец като Хикман, ще искам да из­глеждам по възможно най-нормалния начин, така мога да се слея с околните, където и да ида.

— Предполагам, че и слуховете за Хауърд Хюс са си просто слухове – намеси се Стоун.

— Давай нататък, Стоуни – подкани го Хъксли.

Стоун вкара команда. Появи се триизмерно изоб­ражение на човек.

— Това е възстановка на движенията му – продъл­жи Хъксли. – Всеки човек има уникални особености в моториката си. Знаете ли как охраната по казината разобличава измамниците?

— Как? – попита Стоун.

— По походката – отвърна Хъксли. – Човек може да се дегизира, да променя външния си вид, дори ня­кои от маниерите си, но никой не се сеща да промени походката или стойката си.

Стоун си поигра с компютъра и изображението се раздвижи, завъртя и вдигна ръце.

— Да направим копие и да го пратим на Овърхолт – нареди Ханли. – Може да го даде на израелските власти.

— Мога да го насложа върху картината от камери­те на живо от Суецкия канал – предложи Стоун.

— Направи го – съгласи се Ханли.

В момента, в който Ханли разглеждаше снимките на Хикман, осем мъже слязоха от пътническия полет от Катар до Риад и минаха през митницата без проблем. Събраха се извън багажното и се качиха на белия шевролет, който Държавния департамент беше взел под наем от представител на една петролна компания.

После отидоха в тайната квартира да изчакат па­дането на нощта.

— Можем да направим каквото искаш тази вечер – каза шефът на Мосад, израелската разузнавателна агенция, – но не можем да използваме кучета, ще трябва да го направим с агенти, снабдени с химичес­ки надушватели. Влизането на кучета в джамия е абсолютно забранено.

— Ще има ли проблеми? – попита Кабрило.

— Преди години, когато израелският премиер-министър ходи в Скалния купол, след това имаше бун­тове седмици наред. Трябва да го направим бързо и тихо.

— Хората ти могат ли да покрият напълно целия комплекс?

— Кабрило – изтъкна мъжът, – Израел е изправен пред терористични бомбени атентати всяка седмица. Ако в „Харам ал-Шариф“ има експлозиви, утре до из­грев-слънце ще си научил.

— И ще обезвредите всичко, което откриете? – по­пита Кабрило.

— Ще обезвредим или премахнем, което от двете е по-безопасно.

— Господа, моля заемете местата си – подкани Ка­сим.

Останалите двайсет и осем мъже седнаха. Скътър стоеше до Касим пред черната дъска.

— Кой от вас никога не е карал мотоциклет? – попи­та Касим.

Десетима вдигнаха ръце.

— Ще ви е трудно, но намерихме инструктори за един блиц курс. Щом приключим тук, излизате и за­почвате да тренирате. За четири часа трябва да сте наясно с основните неща.

Десетимата кимнаха.

— Положението е следното – продължи Касим. – Не можем да влезем в Саудитска Арабия с граждански полет. Рискът да ни хванат е прекалено голям. От тук до Мека са близо хиляда и двеста километра и пътят минава през пустинята, където няма къде да се заре­ди, така че измислихме следното: емирът е уредил то­варен полет, с който да стигнем до Ал-Хедая в Йемен, оттам има по-малко от седемстотин километра до Джеда в Саудитска Арабия по асфалтиран път, кой­то минава покрай Червено море. Емирът е платил на Йеменските власти и е опразнил склада на един от дис­трибуторите на мотори тук, в Катар, за да ни осигури транспорта. Моторите имат няколко предимства. Първо, можем да прекосим границата над контролния пункт, за да не ни засекат, като минем въпросната отсечка през пустинята и излезем на пътя, щом стигнем в Саудитска Арабия. Второ, има някол­ко града по пътя, в които можем да заредим с бензин, но са далеч един от друг – моторите обаче могат да стигнат от единия до другия. Трето и най-важно. Все­ки от нас ще бъде сам на мотора си, така ако властите спрат някого, мисията няма да бъде застрашена.

Той погледна мъжете.

— Някой има ли възражения?

Никой не се обади.

— Добре – рече Касим, – тогава мъжете, които се нуждаят от обучение, да последват капитан Скътър на пистата, моторите и инструкторите ви чакат. Ос­таналите да идат да почиват, тръгваме довечера в десет.

Вандервалд сложи малко одеколон под носа си. Първият курс от полета до дома беше от Кайро до Найроби в Кения и беше претъпкан. В самолета ми­ришеше на потни тела и на агнешкото, което бяха сервирали за вечеря.

Докато Вандервалд се унасяше в сън, двама души приближиха до дома му в едно от предградията на Йоханесбург. Промъкнаха се отзад, обезвредиха сложната охранителна система, отключиха задната врата и влязоха. После бавно и методично започнаха да претърсват цялата къща.

След два часа бяха приключили.

— Ще се обадя да качат телефона му в главния ком­пютър – рече единият от мъжете, – за да проверят обажданията.

Набра един номер в Лангли, Вирджиния, вкара ко­да и изчака сигнала. Компютърът на ЦРУ щеше да вкара номера и да претърси компютърната система на телефонната компания за всички входящи и изхо­дящи обаждания през последния месец. Резултатите щяха да са готови след няколко часа.

— А сега? – попита другият мъж.

— Можем да спим на смени, докато чакаме.

— Колко време ще останем тук?

— Докато се върне – рече първият и отвори хладил­ника – или някой друг не се погрижи за него преди нас.

≈ 50 ≈

Индийците наемници стояха пред шахтата, която водеше към тръбите за охлаждане на водата под джамия­та на пророка в Медина. Капакът на шахтата се на­мираше на открито близо до жилищна сграда в дъно­то на мръсното празно пространство, използвано за резервен паркинг.

Паркингът беше почти празен, имаше само десе­тина коли близо до самата сграда.

Водачът на индийците паркира на заден камиона до капака, сряза катинара с клещи резачи и поведе хора­та си надолу по желязната стълба към тунела. Щом вля­зоха вътре, шофьорът и мъжът, който остана да пази, преместиха камиона върху шахтата и зачакаха.

Бетонният тунел беше с диаметър метър и осемде­сет и вътре имаше няколко тръби, обозначени на арабски според предназначението си. Тръбите бяха повдигнати от дъното на тунела върху скоби и отст­рани беше оставен малък проход за инспекция. Вът­ре беше тъмно и прохладно и миришеше на бетон и мухъл. Водачът включи фенерчето си и останалите последваха примера му.

После тръгнаха в нишка по един към джамията. Бяха изминали близо километър и половина под зе­мята, преди да стигнат до първото разклонение. Во­дачът погледна джипиеса си. Сигналът беше слаб за­ради бетонната плоча над главите им, така че извади диаграмата на тунела, която Хикман му беше дал, и прошепна на хората си.

— Вие, петимата, тръгвате натам – рече той и им посочи накъде. – Ще стигнете до една арка и ще вле­зете в правоъгълно помещение. Поставете взривове­те по пътя на разстоянията, които определихме, и ни чакайте от другата страна.

Първата група продължи в тунела отдясно, а во­дачът и останалите тръгнаха наляво.

След четирийсет и седем минути се срещнаха от другата страна.

— Сега ще си сменим местата – нареди водачът. – Вие минавате по нашия тунел и проверявате взривовете ни. Ние ще минем по вашия и ще проверим вашите.

Мъжете тръгнаха в противоположни посоки, ка­то размахваха фенерите си из тунела.

На всяко от шестте места по коридора наръчи с диаметър трийсетина сантиметра от С-6 и пръчки динамит бяха омотани с лепенка към тръбите. Навсякъде имаше по един цифров часовник, който отброяваше часовете.

Първият показваше 107 часа и 46 минути. Взривовете бяха настроени да избухнат по пладне на десети, когато джамията щеше да е претъпкана от близо един милион поклонници. Количеството експлозив, което индийците бяха заложили, щеше да превърне храма в руини. Най-големият заряд, който бяха поставили с двойно повече С-6 и динамит, беше точно на мястото, отбелязано върху диаграмата като гроба на Мохамед.

Ако взривовете избухнеха, след по-малко от пет дни вековна история щеше да бъде заличена от лице­то на земята.

Върнаха се обратно през тунела до отвора, който водеше към повърхността, водачът се показа под ка­миона и се провря отстрани. Приближи се до прозо­реца, почука и шофьорът свали стъклото.

— Дай напред! – нареди водачът.

Щом мъжете се качиха обратно в камиона, той из­вади катинара, който носеше, и заключи отново ка­пака на шахтата.

След четири минути под тънката сребърна луна се отправиха обратно към Рабих.

В шест часа същата сутрин Ханли събра агентите на Корпорацията в заседателната зала на „Орегон“. Кора­бът беше близо до брега на Тел Авив в Средиземно море и правеше бавни мързеливи кръгове във водата. Ханли наблюдаваше телевизионния екран, на който се вижда­ше как робинсънът приближава откъм кърмата.

— Това е председателят – рече той и посочи към вер­толета. – Той ще води оперативката. Докато се призе­ми, искам всички да си прегледате още веднъж бе­лежките. Има кафе и хлебчета на помощната маса. Ако искате да хапнете нещо, направете го сега. Щом господин Кабрило започне, не искам никакви прекъс­вания.

Ханли се запъти към контролната зала за послед­ните сведения. Взе ги от Стоун и на вратата се сблъс­ка с Кабрило и Адамс.

— Всички чакат в заседателната зала – съобщи той и тръгна след двамата.

Когато стигна до заседателната зала, Кабрило от­вори вратата и тримата мъже влязоха вътре. Адамс седна на масата, както беше облечен с гащеризона си. Ханли застана до Кабрило, който се качи на подиума.

— Радвам се да ви видя отново – започна Кабрило, – особено Гъндърсън и екипажа му. Браво, че най-после ви пуснаха – усмихна се той на пилота. – Трябвате ни всички за операцията, която предстои. Току-що се връщам от Тел Авив, имах среща с Мосад. Изпра­тиха голям екип в джамията на Скалния купол рано тази сутрин, за да претърсят за експлозиви. Не мо­жаха да открият нищо. Нищо конвенционално, яд­рено или биологично. Обаче откриха видеокамера, на която мястото й не е там. Била е скрита отстрани в една градина с дървета.

Никой не каза нито дума.

— Камерата била свързана с безжичен рутер, който изпращал картината към процесор извън джамия­та, после по обикновен кабел към сграда наблизо. Мо­сад се готвеше да проникне в сградата, когато си тръг­нах. Скоро ще ме информират за развоя на събития­та.

Мъжете кимнаха.

— Интересното било, че камерата била поставена високо в небето над Скалния купол и хващала здани­ето отгоре. За мен това означава, че Хикман, ако е взел камъка на Авраам, планира въздушно нападе­ние, което едновременно да унищожи камъка и да сру­ти Скалния купол. Планът му е да запише унищоже­нието и да го предава по телевизията на целия свят.

Хората слушаха внимателно.

— Положението в Мека и Медина е следното – про­дължи Кабрило. – Касим и един офицер от американ­ските военновъздушни сили ще водят два отряда, със­тавени от американски войници, които изповядват Исляма, за да проверят за бомби. Оставих Питър Джоунс в Катар да координира нещата с емира, които предложи да ни помогне с каквото може. Ще оставя господин Ханли да ви обясни.

Кабрило слезе от подиума и Ханли зае мястото му. Кабрило отиде до масата с кафената кана, наля две чаши и занесе едната на Адамс, който кимна в знак на благодарност.

— Както всички знаете, Мека и Медина са двете све­ти места за исляма. Поради тази причина са недос­тъпни за всички немюсюлмани. Касим е единствени­ят член от екипа ни, който изповядва исляма, затова беше избран да води отрядите. Емирът уреди товарен самолет да превози универсални мотоциклети за ас­фалт и планинско каране до Йемен заедно с хората на Касим. Пристигнали са рано сутринта и са се промък­нали през границата със Саудитска Арабия през едно от така наречените уади, или пресъхнали речни ко­рита. По последни данни вече са преминали през сау­дитския град Сабия и карат на север. После ще се ка­чат на рейсове от обществения транспорт, които ще ги закарат до двете джамии. Щом пристигнат там, ще се пръснат и ще претърсят за експлозиви.

— Ами товарните контейнери? – попита Холпърт.

— Както всички знаете – продължи Ханли, – отря­дът, който беше в Мейдънхед, откри следи от токсин, с който, предполагаме, са били напръскани молитвени­те килимчета в контейнерите. Касим изпрати осем ду­ши с граждански полет до Риад и те вече са заели позиции около карго терминала, където са складирани контейнерите и чакат да бъдат закарани в Мека. Чисто и просто извадихме късмет там. Ако контейнерите бяха пристигнали навреме, вероятно досега щяха да бъдат разтоварени и токсините щяха да се разпръс­нат във въздуха. Но Хикман толкова закъснял с дос­тавката, че камионите били пратени да вършат друга работа. Според графика, до който Агенцията за национална сигурност е успяла да се добере, организато­рът е преместил датата на доставка за утре, седми. Пла­нът е отрядът да натовари контейнерите и да тръгне към Мека. Някъде по пътя между Риад и Мека трябва да ги унищожим или изнесем от страната.

В този миг телефонът в заседателната зала иззвъня, Кабрило се приближи и го вдигна.

— Разбрано – рече той и сложи слушалката обратно на вилката. Ханли го погледна въпросително.

— Беше Овърхолт – обясни Кабрило. – Агентът му е засякъл радиация близо до покривалото на Кааба. Хикман все пак е успял да размени метеоритите.

В Лондон Мишел Хънт беше прекарала последни­те два дни заключена в една хотелска стая. Агенти на ЦРУ я разпитваха непрестанно. Уморена беше, но още им сътрудничеше. Честно казано, ЦРУ беше за­почнало да осъзнава, че тя не можеше да направи кой знае какво, за да им помогне. Още в началото се бяха отказали от идеята да я карат да се обажда на Хик­ман. Дори и да имаше мобилен телефон у него, щом видеше, че не се обажда от обичайния си номер, щеше да разбере, че нещо не е наред.

Бяха уредили самолет да я върне обратно в Щати­те и той трябваше да тръгне след час. Единственото, което Хънт можа да направи през всичкото това вре­ме, бе да хвърли малко светлина върху живота на Хикман.

Каза им и последната подробност. Бяха я разпит­вали за всичко и тя беше отговаряла. Агентът тряб­ваше само да уточни още няколко дреболии, преди да изпрати доклада си.

— Добре, обратно към началото – каза той. – Кога­то сте се запознали за пръв път, казахте, че е дошъл със самолет в Лос Анжелис да инспектира нефтено находище, което е мислел да закупи.

— Да – потвърди Мишел Хънт, – запознахме се съ­шия ден на обяд в „Касенс“. Една приятелка ми беше подарила куверт за рождения ден. Не бях в състоя­ние да си позволя толкова луксозен ресторант – дори и за обяд – по онова време.

— Какво се случи след това?

— Той дойде до моята маса, представи се и аз го по­каних да седне – заразказва Хънт. – Прекарахме за­едно цял следобед. Вероятно познаваше собствениците, защото когато навалицата за обяд се разотиде, ние оставиха сами. Подреждаха масите за вечеря около нас – но никой не каза нито дума.

— Останахте ли за вечеря?

— Не – отвърна Хънт. – Хал уреди да идем със самолет до нефтеното находище преди залез-слънце, за да го види. Предполагам, че искаше да ме впечатли.

— Значи отидохте до находището и го огледахте през прозореца на самолета?

— Нямаше прозорци. Беше биплан.* Седях на зад­ната седалка.

[* Самолет с две криле, разположени едно над друго – Б.пр]

— Чакайте, с две места ли беше?

— Стар „Стиърмен“, ако не ме лъже паметта – каза Хънт.

— Кой пилотираше? – поинтересува се агентът.

— Ами Хал, кой друг?

— Господин Хикман може да управлява самолет, бързо попита агентът.

— Тогава можеше, щом Хауърд Хюс го правеше, Хал нямаше как да остане по-назад.

Агентът се спусна към телефона.

— Това добавя нов слой към картината – отбеляза Ханли. – Сега не само трябва да вземем камъка на Авраам от Хикман, ами трябва и да го подменим, без да ни усетят. Президентът ни информира, че иска да държим саудитското правителство далеч от операци­ята, ако е възможно.

В този миг един от стоинчовите монитори в заседа­телната зала се включи. Екранът беше разделен на­половина вертикално и отляво се виждаше Стоун.

— Сър, съжалявам – извини се той. – Знам, че ме помолихте да не ви прекъсвам, но е важно. Вижте другата половина на екрана.

Картината изпълни дясната половина.

— Това е от две камери, поставени от ЦРУ на входа на Суецкия канал. Записът е отпреди петнайсет минути.

Камерата показваше стар кораб. Двама моряци на­виваха въжетата, докато съдът минаваше през шлю­зовете. Един мъж стоеше на задната палуба и пиеше кафе. Камерата го хвана как поглежда нагоре.

— Насложих отгоре програмата, създадена от госпожица Хъксли – каза Стоун.

Всички в залата наблюдаваха как триизмерното изображение се насложи върху човека. Контурите паснаха идеално. Когато мъжът на лодката се разд­вижи, компютърно генерираният робот го последва.

— Сър – бързо каза Стоун, – това е Халифакс Хикман.

— Къде е корабът сега, Стоуни? – попита Кабрило.

На лявата страна на монитора се видя как Стоун в командната зала поглежда към друг монитор.

— Излезе от шлюзовете и забавя, за да влезе в Порт Саид в Египет.

— Джордж… – понечи да каже Кабрило.

— Вече би трябвало да са ни презаредили и да сме готови – прекъсна го Адамс и стана от стола си.

След четири минути робинсънът се вдигна от па­лубата. От местоположението на „Орегон“ до Порт Са­ид го деляха триста километра. Но робинсънът изоб­що нямаше да стигне до Египет.

≈ 51 ≈

Самолетът на Вандервалд хвана попътен вятър и пристигна половин час по-рано.

По улиците нямаше никакво движение; щеше да мине още един час преди гражданите да започнат да задръстват платната на път за работните си места и той си беше у дома само петнайсет минути след като слезе от самолета. Събра купчината с поща от кутия­та на улицата, пъхна я под мишница и понесе единст­вената си чанта към входната врата.

Точно се обръщаше да я затвори, когато отстрани се появи един мъж, а от коридора, който водеше кухнята, се чуха стъпки.

— Добро утро, нещастнико! – речемъжът и насочи пистолет със заглушител към главата на Вандервалд.

Не каза нищо повече. Просто свали пистолета и го простреля в двете колена. Вандервалд се стовари на пода и започна да крещи от болка. Вторият мъж се появи в антрето и клекна до Вандервалд, който се тър­каляше по пода.

— Ще ни обясниш ли каква е тази фактура за само­лет, която открихме на компютъра ти?

След две минути и два точни изстрела мъжете по­лучиха отговора.

Миг по-късно първият мъж избави Вандервалд от мъките му.

Двамата излязоха през задната врата, измъкнаха се през задната уличка, после завиха надолу по страничната пресечка, на която бяха скрили взетата под наем кола. Седнаха в нея, мъжът до шофьора свали ръкавиците си и набра мобилния си телефон.

— Мишената току-що се завърна след доставка на самолет „Дъглас“ DC-З до Порт Саид в Египет. Пове­че няма да създава проблеми.

— Ясно – отвърна Овърхолт. – Можете да се приби­рате у дома.

— Трябва ми снимка в реално време на летището в Порт Саид – каза Овърхолт на шефа на Агенцията за национална сигурност. – Търсим самолет „Дъглас“ DC-3.

Шефът на АНС се провикна към техниците на са­телита.

— Пренасочваме – обяви той. – Изчакайте малко.

Докато чакаше, Овърхолт отвори чекмеджето на бюрото си, извади дървената хилка с червеното топ­че, прикачено към нея, и започна бясно да я удря напред-назад. Чакането, което не продължи повече от ня­колко минути, му се стори часове. Накрая шефът се обади отново.

— Готово, препращаме ви снимката.

Овърхолт погледна монитора си. Въздушна сним­ка на летището изпълни екрана му. После мащабът започна да се смалява, докато не видя ясно самолета. Изображението бавно се уголеми и стана по-подробно. Един мъж прекосяваше пистата и притискаше не­що като одеяло до гърдите си. Насочи се право към самолета и Овърхолт го видя как отваря вратата на дъгласа.

— Задръжте наблюдението на самолета – нареди Овърхолт. – Ако излети, го проследете.

— Разбрано – отвърна шефът на Агенцията по национална сигурност и прекъсна линията.

Ханли седеше в командната зала заедно със Стоун, когато телефонът звънна.

— Ето какво открихме – бързо съобщи Овърхолт. – Госпожица Хънт току-що казала на агентите ми, че Хикман бил пилот. Двама от хората ми се срещнаха с един търговец на оръжие от Южна Африка преди ми­нути и той ги уведомил, че е доставил един „Дъглас“ DC-З за Хикман вчера в Порт Саид. Гледам летището по сателита на монитора си в момента и един мъж с размерите на Хикман и съвпадащ с триизмерния про­фил, който ми изпратихте, отваря вратата на само­лета, докато говорим.

— Това е – прекъсна го Ханли. – Значи отива към Скалния купол.

— Не можем да го свалим, защото ще загубим камъ­ка на Авраам – рече Овърхолт. – Трябва да го оста­вим да направи доставката.

— Добре, сър – съгласи се Ханли, – ще предупредя Кабрило.

Ханли затвори и се свърза по радиото с робинсъна.

— Обръщай! – нареди Кабрило на Адамс, след като Ханли му обясни.

Адамс направи широк завой наляво.

— Всички, освен Мърфи и Линкълн, да бъдат на суша­та при Скалния купол незабавно – нареди Кабрило. – Тях Двамата ги накарай да насочат крилатите ракети.

— Ще бъде направено веднага – отвърна Ханли.

— Обади се на Овърхолт и му кажи да задържи из­раелците. Не искам никакви самолети във въздуха, никакъв знак към Хикман, че сме по петите му.

— После накарай Кевин Никсън да ми се обади неза­бавно. Искам още веднъж да ми обясни това нещо.

— Накъде, сър? – попита Адамс.

— Към центъра на Йерусалим – рече Кабрило, Скалния купол.

Адамс вкара командите в джипиеса и робинсънът отново се приближи към бреговата линия.

Из коридорите на „Орегон“ агентите бързаха да се приготвят, докато Никсън си проправяше път към командната зала. Отвори вратата и се пъхна вътре.

Ханли натисна копчето на микрофона и Кабрило тозчас отговори.

— Никсън е тук – съобщи Ханли и му подаде микро­фона.

— Кевин? – обади се Кабрило.

— Да, сър.

— Сигурен ли си, че изобретението ти ще свърши работа? Ако имаш съмнения, трябва да ми кажеш още сега.

— Пресметнах тежестта и удвоих височината, коя­то ми дадохте, и пак е в границите – отвърна Никсън. – Както знаете, нищо не е съвършено, но трябва да кажа: да, ще свърши работа.

— Колко време ще му трябва да стане?

— По-малко от минута – заяви Никсън.

— И разполагаш с достатъчно материал?

— Да, сър. Произвел съм повече, отколкото ни трябва.

— Добре – каза Кабрило, – ще използваме идеята ти. Няма резервен план, така че трябва да свърши работа.

Ще свърши сър – увери го Никсън – но има един проблем.

— Какъв?

— Може да загубим камъка, ако удари Купола.

Кабрило замълча за миг.

— Ще се погрижа за това – рече той.

Хикман не беше управлявал самолет повече от две десетилетия, но си спомни всичко, все едно беше вче­ра. След като седна на пилотското кресло, направи предварителната проверка и запали двигателите. Пу­шек изскочи от старите мотори, когато се задейства­ха, но след няколко минути се успокоиха и затракаха равномерно.

Погледна към командното табло, разбра за какво са различните лостове и се увери, че допотопният ав­топилот все още е свързан към приборите. После нак­лони стария „Дъглас“ DC-З напред и се обади на кула­та за разрешение.

На летището беше спокойно и му разрешиха вед­нага.

Насочи самолета напред и изпробва спирачките. Не зацепваха много здраво, но работеха.

Не се притесни от „меките“ спирачки, за последен път вършеха работа. Самолетът щеше да извърши финалния си полет. Потегли напред, зави бавно към пистата и се приготви.

Погледна уредите, отвори дроселите, засили се по пистата и завъртя. Самолетът се вдигна във въздуха и с мъка набра височина. Хикман имаше да измине само около триста километра.

При максимална скорост и лек попътен вятър ще­ше да стигне за час.

— Лодките са спуснати във водата – докладва Стоун, – уредих израелците да осигурят хеликоп­тер, който да превози десет души от Тел Авив до място близо до Скалния купол. Вертолетът е прекалено голям и не може да кацне на нашата пло­щадка. Ето го.

Стоун посочи към монитора, който показваше кар­тина от носа на „Орегон“. Голям вертолет с две витла тъкмо се приземяваше на пясъка в далечината.

— Отивам в заседателната зала – рече Ханли.

Затича се по коридора, отвори вратата на заседа­телната зала и влетя вътре.

— Добре, момчета – извика той, – лодките са готови и на брега ви чака хеликоптер, който ще ви превози нататък. Всички наясно ли са с мисията?

Десетимата кимнаха в потвърждение.

— Господин Сенг е командир – заяви Ханли. – На добър час!

Отрядът започна да се изнизва един по един от за­седателната зала, всеки държеше голяма картонена кутия в ръце. Ханли спря Никсън, когато мина пок­рай него.

— Взе ли въжената стълба? – попита той.

— В кутията, най-отгоре е.

— Добре тогава – рече Ханли и го последва надолу по коридора към задната палуба.

Ханли наблюдаваше от палубата как двете лодки се пълнят и преминават краткото разстояние до бре­га. После влезе вътре да провери Мърфи и Линкълн.

— Къде да ви оставя? – попита Адамс.

— Отиваме право към Скалния купол – нареди Каб­рило. – Докато стигнем, отрядът от „Орегон“ вече ще е там.

— После какво?

— Ще ти обясня – започна Кабрило.

Няколко минути по-късно, когато Кабрило прик­лючи с обясненията, Адамс лекичко подсвирна с уста

— При всичките високотехнологични играчки, които Корпорацията има в арсенала си, до това ли опряхме?

— Като номер на високо метално въже в цирка – съгласи се Кабрило.

Отрядът от „Орегон“ слезе от хеликоптера в една затворена улица близо до Скалния купол. Израелски танкове бяха блокирали страничните пресечки отвсякъде и взводове от израелската армия разчистваха улиците и джамията от хора. Тълпи от палестинци, които не знаеха, че светинята им е в опасност, започнаха да протестират и се наложи израелците да ги раз­пръскват с водни струи.

Сенг поведе отряда към входа на джамията.

— Разпръснете се и заемете позиции! – нареди той на хората си. – Кевин, провери първо дали въжето е на място.

— Да, сър – отвърна Никсън, докато мъжете влязо­ха на бегом в двора на джамията.

Сенг се обърна към израелския офицер, който сто­еше близо до него:

— Трябват ми маркучи, свързани с противопожар­ните кранове от всички страни и после вкарани вът­ре в джамията. Погрижете се маркучите да са доста­тъчно дълги, за да могат да стигат навсякъде, където искаме.

Офицерът започна да раздава заповеди.

Хикман летеше сам над Средиземно море. Най-сет­не се чувстваше жив. А животът му се беше оказал пълен провал. Всичките му богатства, славата и ус­пехът в крайна сметка не означаваха нищо. Претупа единственото нещо, което му се искаше да бе напра­вил като хората. Не беше добър баща за сина си. Зав­ладян от грандомания и обсебен от чувство за собст­вена значимост, не позволи на нито едно човешко съ­щество да се доближи до него и не допусна любовта на дете към родител да проникне през бронята му.

Чак смъртта на Крис Хънт го накара да я отвори.

За Хикман мъката бе стигнала единствено до ета­па на студена ненавист. Гняв към една религия, коя­то създаваше фанатици, убиващи без угризения, ярост към символите, които почитаха.

Скоро тези символи нямаше да ги има – и макар, че щеше да види само първите плодове на труда си, знаеше, че ще умре щастлив с мисълта, че и останалото скоро ще рухне.

Малко оставаше, помисли си той, когато зърна очертанията на брега.

Скоро ислямът щеше да бъде разгромен.

Никсън и Гънън разопаковаха въжената стълба от картонения кашон и бързо я опънаха в двора до Скалния купол. Нямаше начин да стигне.

— Ще отворя резервната – рече Никсън, сряза ле­пенката на втория кашон с ножа си и извади втората навита стълба. – Как си с възлите?

— Имам яхта – отвърна Гънън, – така че ме бива.

Той започна да връзва краищата на двете стълби.

Останалите членове на отряда се заеха да вадят от ка­шоните големи найлонови пликове, пълни с бял прах.

Близо до входа, до минарето Силсила Сенг наблю­даваше как израелците теглят маркучите по двора.

— Оставете ги тук – нареди той. – Моите хора ще ги вкарат вътре.

— Добре – обяви Гънън няколко минути по-късно, – всичко е готово.

— Сега трябва да започнем от тази страна и внима­телно да я навием – рече Никсън.

Докато Гънън дърпаше, Никсън нави стълбата на спретната купчинка.

Мърфи погледна траекториите на компютърния екран, после се обърна към Ханли.

— Това малко празненство има ли някакъв бюджет? - попита той.

— Никакъв - сви рамене Ханли.

— Добре, защото бентът струва около милион, ако искате гарантиран успех.

— Или печелиш, или си отиваш - подхвърли Ханли.

Линкълн гледаше линията, която показваше движението на самолета.

— Да се надяваме, че курсът ще остане същият – рече Линкълн – и че хипотезата ти е вярна.

— От ъгъла на неговата камера – заключи Ханли – изглежда, че ще се спусне ниско, преди да го пусне. По този начин унищожаването на камъка на Авраам ще може да се види. Ако щеше да го пуска отвисоко, щеше да сложи широкоъгълен обектив на камерата и така картината щеше да е по-детайлна, когато се разбие.

— Не това ме тревожи – поклати глава Линкълн. – Притеснява ме второто „подаване“.

— За да е сигурен, че самолетът ще унищожи Купола – каза Ханли, – трябва да се издигне на няколко хиляди метра и после да се спусне надолу.

— Вкарахме скоростта на изкачване на дъгласа в компютъра – допълни Мърфи – и нагласихме пара­метрите със седемстотин метра отгоре. Това значи, че се вдигне дотук.

Мърфи посочи към екрана.

— Идеално – одобри Ханли.

Мърфи се усмихна.

— И ние с Линкълн сме на същото мнение.

Хикман беше на девет минути разстояние, когато Адамс мина над двора около Скалния купол и призе­ми вертолета на мястото, където Никсън му махаше. Никсън се спусна под въртящите се витла и подаде на Кабрило края на въжената стълба през отворената врата, после тичешком се отдалечи.

— Бавно и леко – каза Кабрило по микрофона.

— Така ми викат – отвърна Адамс уверено. Внимателно вдигна машината, като владееше уре­дите с прецизността на хирург. Издигайки се бавно, Адамс наклони вертолета настрани, докато Кабрило размотаваше въжената стълба. Над Купола започна да се оформя тънка паяжина. Когато стигна от дру­гата страна, Адамс се сниши на няколко метра от зе­мята и Кабрило пусна края на стълбата. Мидоус и Рос я хванаха от двата края и я опънаха здраво. От въже­ните стълби се беше образувала мрежа.

— Сега, ако можеш да ме оставиш горе, на върха – Рече Кабрило и се усмихна, – ще ти бъда много благо­дарен.

Адамс бавно се издигна и внимателно се приближи към Купола. Кабрило отвори вратата предпазливо и стъпи на шината. Адамс леко наклони, той прекрачи и сграбчи въжената стъпенка на стълбата.

Адамс внимателно се отдръпна и се приземи в близ­кта улица.

Кабрило беше на върха на Купола. Вдигна поглед нагоре към големия сребърен самолет, който се приб­лижаваше в далечината. Опъна мрежата толкова здраво, колкото можа.

— Давай, давай, давай! – извика Сенг на седемчлен­ния си отряд.

Бързо започнаха да разпръскват праха по двора както фермерите сееха зърно някога. Щом свърши­ха, изтичаха до пожарникарските маркучи и зачака­ха заповед да ги пуснат.

Никсън и Гънън бяха до един от маркучите. Ник­сън държеше струйника, а Гънън стоеше зад него и придържаше маркуча.

— Сигурен ли си, че ще се получи, стари друже? – попита Гънън.

— Ще се получи – увери го Никсън. – Чистенето пос­ле ще е проблем.

Хикман не се обезпокои, че нито един израелски изтребител не дойде да го прехване. Предположи, че понеже бе спуснал самолета много ниско, радарите не го бяха засекли. Включи на автопилот, мина отзад в багажното и отвори вратата.

Камъкът на Авраам още стоеше увит в одеялото. Хикман го взе и го стисна в ръце.

— Прав ти път – тихо промълви той, – на теб и на всичко, което символизираш!

През страничния прозорец видя как джамията се приближава. Изчислил беше, че със скоростта, с ко­ято се движеше дъгласът, за да улучи Купола, тряб­ваше да хвърли метеорита точно когато носът на са­молета стигнеше до ръба на първата стена.

Хикман никога нямаше да види как камъкът удря Купола, но затова си имаше камери.

— Сега, сега, сега – извика Сенг, когато чу бръмче­нето на приближаващия се самолет.

Мъжете при маркучите отвориха накрайниците и напръскаха праха по земята. Водата действаше като катализатор. Щом се намокриха, малките гранули започнаха да се уголемяват и да се слепват една с дру­га, образувайки гъсто пенообразно вещество. Прахът набъбна до шейсет сантиметра височина. Гънън почувства как се издига във въздуха, когато струята от маркуча му намокри праха под краката му. Стъпа­лата му оставиха отпечатък върху пяната под те­жестта на тялото му.

Хикман гледаше през страничния прозорец и бро­еше оставащите секунди. Щом зърна стената около джамията, хвърли камъка на Авраам. После изтича обратно в кабината и започна да се издига за самоубийственото спускане, докато тежкият камък лете­ше във въздуха към Купола.

Ако беше на филм, Кабрило, стиснал стълбата, ще­ше да удари камъка с бухалка и да го отклони от Купола, спасявайки света. Или пък камъкът на Ав­раам щеше да падне в мрежата и да бъде спасен. Но в действителност се оказа, че присъствието на Кабри­ло на върха се оказа излишно.

Хикман не улучи.

Ако не бяха покрили двора с пяна, камъкът щеше да се разбие на парчета върху мраморните плочи. Вместо това той падна и потъна в пяната на три мет­ра от края на Купола. Потъвайки близо трийсет сантиметра навътре, камъкът си стоеше непокътнат ка­то изящно оръжие в собствена кутия.

Сенг се спусна да го види.

— Никой да не пипа – извика той. – Отвън има агент Мюсюлманин от ЦРУ, който ще се погрижи.

Сенг вдигна радиостанцията си и се обади на Ханли на „Орегон“.

— Ще обясня по-късно, но камъкът е невредим – Рече Сенг. – Обади се на Адамс да дойде да свали пред­седателя.

Ханли се обърна към Стоун:

— Обади се, ако обичаш.

Докато Стоун съобщаваше по радиото, Ханли зас­тана до Мърфи и Линкълн в кабината за изстрелване на ракети. На палубата над кърмата на „Орегон“ компютърно насочвана ракетна батарея бавно следеше дъгласа.

Самолетът се движеше с четири километра и поло­вина в минута. Когато Хикман се върна обратно в пи­лотската кабина и седна на креслото, за да започне изкачването, вече беше на петнайсет километра от Йе­русалим и горе-долу на същото разстояние от Мърт­во море.

Хикман дръпна контролния лост и се издигна на­горе.

— Още трийсет секунди и останките ще са далеч от всички палестински селища – рече Линкълн.

Хикман изобщо не беше невинен, но Корпорация­та не бяха убийци. Ако Хикман продължеше към Йордания, щяха да се опитат да го хванат там, кога­то кацнеше. Ако тръгнеше да завива, нямаха друг из­бор. Единствената причина, поради която Хикман мо­жеше да завие обратно към Йерусалим, беше, за да извърши самоубийствен атентат.

Дъгласът беше на секунди от Мъртво море.

— Сър – докладва Мърфи, – компютърът показва начало на завой.

— Имате разрешение – тихо отвърна Ханли.

— Точно време – обяви Линкълн, като прочете да­тата и часът.

— Ракетите са изстреляни – съобщи Мърфи след се­кунда.

— Насочват се – добави Линкълн.

Две ракети се изстреляха от установката, имаше две батареи от по четири от двете страни на малкия стъклен купол, в който се намираше радарното следящо устройство. Интервалът между двете ракети беше милисекунди. Те се понесоха от кораба през Израел към самолета и като стрели, изстреляни от лъка на воин, се насочиха право към мишената си.

Адамс тъкмо сваляше Кабрило от купола, когато ракетите профучаха над главите им. Адамс бързо от­качи въжената стълба и я пусна на тези отдолу, пос­ле дръпна лоста и се издигна над джамията. Наклони робинсъна напред.

Хикман почти беше обърнал, когато за частица от секундата зърна две ярки светещи точки да се носят към него в далечината. Преди умът му да осъзнае как­во означава това, ракетите се забиха в резервоара на самолета.

Смъртта настъпи мигновено, докато разбитата ма­шина падаше в Мъртво море.

Предното стъкло на робинсъна беше обърнато към дъгласа в далечината, когато ракетите улучиха ми­шената си.

— Погрижи се за камъка – нареди по радиото Каб­рило на Ханли. – Аз отивам на мястото на катастро­фата.

≈ 52 ≈

Смес от скорбяла, извлечена от ориз, и естествен по произход набухвател, който я кара да набъбва – обяс­ни Никсън.

Сенг оглеждаше двора около Скалния купол. Аген­тът мюсюлманин на ЦРУ, който беше изпратен в Из­раел, внимателно вадеше камъка на Авраам от пяна­та. Тежката сфера беше потънала близо трийсет сан­тиметра, но отдолу все пак имаше няколко сантимет­ра, които я предпазваха.

Агентът на ЦРУ погледна Сенг и потвърди, че ка­мъкът е невредим.

— Как ще почистим двора? – попита Сенг.

— Нямах много време да пробвам – рече Никсън, – но оцетът ще свърши работа.

Сенг кимна, пресегна се към колана си и извади сгъваемия си нож. Наведе се и изряза един квадрат в бялото покритие. Подпъхна ножа и го издърпа с две ръце.

— Прилича на оризова торта – каза той, като подхвърли лекия като перце квадрат във въздуха и го хвана отново

— Да накараме да го изринат с лопати – продължи Никсън – и да изхвърлят големите парчета, после да залеят мястото с оцет и да го изтъркат с четки, мисля, че след това ще трябва само един маркуч и готово.

Бръмченето на робинсъна се усили. Хеликоптерът мина над джамията, после се приземи в близката ули­ца. Сенг даваше на израелците указания как да из­чистят двора, когато Кабрило влезе през арката на портата.

— Парчетата от сваления дъглас паднаха в Мъртво море – каза Кабрило на Сенг. – Най-голямата отлом­ка, която можахме да видим, е колкото самун хляб.

— Ами господин Хикман? – поинтересува се Сенг.

— Каквито и останки да има – отвърна Кабрило, – ще спят при рибите.

Сенг кимна и мъжете останаха смълчани за миг.

— Сър – обади се след малко Сенг, – камъкът е невредим и почистването на джамията започна. Отря­дите са готови да се изтеглят.

Кабрило кимна.

— Можете да се изтегляте – позволи той и се обърна към агента на ЦРУ. – Донесете камъка и елате с мен.

Агентът сложи внимателно увития камък в колич­ката, която използваха градинарите на джамията, хвана двете дръжки и последва Кабрило към портата.

Докато Кабрило се отправяше към робинсъна, Ханли осведомяваше Овърхолт за развоя на събитията по телефона.

— Взехме камъка и се оттегляме от Израел – съобщи Ханли – Какви са контактите ви в Египет?

— Отлични.

— А в Судан?

— Човекът ни там е върхът.

— Ето от какво имаме нужда – поде Ханли. Овърхолт си водеше записки, докато Ханли обяс­няваше.

— Добре – рече той, когато Ханли свърши, – Ал Гардаках, Асуая и Рас Абу Шагара в Судан. Ще уредя разрешителните и ще имате стооктанов бензин на всяка спирка.

Ханли тъкмо затвори, когато Холпърт влезе в ко­мандната зала с папка, пълна с документи.

— Мисля, че разгадах ситуацията в Медина – рече той. – Свалих плановете от компютърната база на из­пълнителя и ги изучавах досега.

— Планове? – учуди се Ханли. – Но комплексът е строен преди стотици години.

— Но разширен и модернизиран в периода между 1985-а и 1992-ра – обясни Холпърт. – Тогава прока­рали подземни тунели за тръбите с вода на климатичната система. Каза ми да мисля като Хикман – ако бях на негово място, именно там щях да сложа експ­лозивите.

Ханли погледна диаграмите за миг.

— Майкъл – промълви той след секунда, – мисля, че ги откри.

— Спомни си го – подхвърли Холпърт с усмивка, – като стане време за бонуси.

Холпърт излезе от командната зала и Ханли вдиг­на телефона. Докато набираше, се обърна към Стоун:

— Направи ми една сателитна снимка на Медина. Стоун започна да вкарва команди в компютъра точно когато от другата страна му се обадиха.

— Да, сър – рече Касим.

— Как върви?

Касим стоеше встрани от тълпата, насъбрала се на автобусната спирка в Джеда.

— И двата отряда пристигнаха безпрепятствено докладва Касим. – Скрихме моторите в пресъхналото корито на една река в околностите на Джеда придвижваме към града. Скътър, който ръководи операцията в Медина, заедно с отряда си вече се качиха на автобуса за центъра. Сега ние чакаме нашия.

— Скътър има ли сателитен телефон?

— Да, сър.

— След колко време ще пристигне автобусът му? – полита Ханли.

— Четири-пет часа – рече Касим.

— Ще изчакам да пристигне и ще му се обадя, но мисля, че знаем къде точно в джамията на пророка са поставени експлозивите.

Автобусът тъкмо спираше.

— Рейсът ми пристигна – осведоми го Касим. – Как­во искате да направим?

— В Мека ще ви чака човек от ЦРУ и ще ви заведе в тайна квартира – отвърна Ханли. – Ще ти се обадя там.

— Разбрано.

Пит Джоунс погледна към емира на Катар.

— Ваше превъзходителство – попита той, – какви са отношенията ви с бахрейнците?

— Чудесни – отвърна емирът, – те са скъпи приятели.

— Можете ли да прекарате камиони през митницата без проблеми?

— Сигурен съм, че мога.

— Разполагате ли с товарен кораб, който може да ги вземе от пристанището в Бахрейн?

Емирът погледна към помощника си Ал-Тани.

— Ще уредя някой кораб тук или в Бахрейн незабавно – каза Ал-Тани.

— Разполагаме с шест часа, за да подготвим всичко - отбеляза Джоунс.

— Всичко ще бъде уредено, господин Джоунс – увери го емирът.

В оградения двор до летището в Риад офицерът от американската армия Патрик Колган и неговият отряд все още чакаха нареждания. Вече три нощи се криеха под контейнерите, ядяха от провизиите си и пиеха бутилирана вода. И водата, и храната вече бя­ха на привършване, а и контейнерите наоколо, които им служеха за прикритие, взеха съвсем да оредяват.

Нещо трябваше да се случи, и то бързо.

Джоунс проучи файла от органайзъра на Ал-Шейх, после вдигна телефона.

— Сър – рече той, когато му вдигнаха, – има ли про­мяна в графика за превозването на контейнерите?

— Няма промяна – отвърна Ханли.

— Добре тогава, уредил съм всичко.

Ханли слушаше, докато Джоунс обясняваше.

— Харесва ми – одобри накрая, – просто и лесно.

— Имам ли разрешение?

— Действай – нареди Ханли.

Пространството около трите контейнера, където мъжете се криеха, постепенно беше разчистено. Все още имаше няколко контейнера вляво, но в дясната страна беше останал само пясък и чакъл.

Телефонът на Колган тихо иззвъня и той натисна копчето, за да отговори:

— Колган.

— Обажда се Джоунс от Катар.

— Какво предвиждате за нас, господин Джоунс? Още малко и няма да има къде да се скрием. Трябва да предприемем нещо, и то бързо.

— До десет минути трябва да пристигнат три ками­она, за да вземат контейнерите – каза Джоунс. – От­зад на кабините им има закачени джипиес локатори. Локаторите са големи колкото пакет цигари и са прикрепени с магнит. Нека трима от хората ти да се направят на общи работници и да помогнат при това­ренето. Накарай ги да махнат локаторите, когато се качат, иначе ще ви проследят.

— Добре – съгласи се Колган.

— Кажи на тримата мъже с локаторите да ги сло­жат на незаразен контейнер, натоварен за Мека, и да тръгнат с него. Хората, които следят доставката, ще си помислят, че камионите са плътно един след друг.

— Какво да направят, когато стигнат до Мека?

— Да слязат от камиона преди склада, където тряб­ва да разтоварят, и да хвърлят локаторите в първото кошче за боклук, което видят. После да хванат авто­бус до Джеда и да стигнат до пристанището. Там ще ги чака кораб на име „Акбар II“. Да се качат на борда му, той ще ги изведе от страната.

— „Акбар II“ – повтори Колган.

— Петимата, които оставате, ще трябва да се опра­вите с шофьорите и да се качите на камионите. Вър­жете ги и им запушете устите, сложете ги на пода при седалката до шофьора. После просто минавате през портала и когато излезете на главния път, завивате на изток, вместо на запад. Крайната ви цел е Бахрейн.

— Добре – каза Колган.

— Понеже оставате петима, след като тримата тръг­нат за Мека, в два от камионите ще сте повече – шо­фьор, пътник, плюс пленника в краката ви. Нека път­никът да се скрие под одеяло, докато минавате през портала, за да не го забележат.

— Няма ли да ни спрат за проверка? – попита Кол­ган.

— Наблюдавахме портала днес – увери го Джоунс. – Проверяват камиона, когато влиза, после отмятат са­мо номера на контейнера, когато излиза с товара.

— Но какво ще стане, когато товарът го няма, а те открият локаторите? – попита Колган. – Няма ли да тръгнат да ни търсят тогава?

— Пътуването от Риад до Мека трае шест часа – ус­покои го Джоунс. – До Бахрейн – само четири часа – Когато разберат, че контейнерите липсват, вие вече ще сте на борда на товарен кораб на път към Катар

— Сигурно ли е, че ще можем да минем през граничния пункт в Бахрейн?

— Всичко е уредено.

— Хубав план – одобри Колган.

— На добър час!

След петнайсетина минути Колган и останалите че­тирима мъже, които трябваше да тръгнат към Бахрейн, безпрепятствено напуснаха карго терминала и се отправиха надолу по пътя. Седем минути след това подофицерът от бреговата охрана на име Пъркинс и още двама закачиха локаторите на три камиона от конвой с шест и се качиха в последния.

Камионът беше пълен с бутилки вода, така че поне нямаше да ожаднеят по време на шестчасовото пъту­ване до Мека. Ако вътре имаше и една палета с „М&М“, щяха да си прекарат доста по-приятно.

Наближаваше обяд, когато Адамс, Кабрило и аген­тът, който носеше камъка на Авраам, се приземиха за първото презареждане в Ал Гардаках в Египет при устието на Халидж ас-Суейс при излаза на Червено море.

Овърхолт бе уредил не само обещаното гориво, но имаше храна, вода, кафе и вертолетен механик от американската армия, който да провери R-44. Меха­никът доля половин бидон масло в буталния двига­тел и прегледа набързо машината, след което каза, че вертолетът е пушка. Тримата мъже се отбиха до тоалетната и излетяха отново.

Следващата отсечка, триста километра до Асуан, изминаха за по-малко от два часа със скорост 180 ки­лометра в час. Хеликоптерът беше зареден с гориво и отново проверен, и тримата поеха на път.

От Асуан до Абу Шагара, висящия полуостров, който се врязваше в Червено море от другата страна на Джеда в Саудитска Арабия, беше най-дългата от­сечка от полета. Близо 500 километра, пътуването щеше да трае около три часа.

Робинсънът се намираше на трийсет минути от Асуан, високо над пустинята, когато Адамс каза:

— Господа, има няколко часа до следващата ни спир­ка. Ако искате да поспите, за мен няма проблем.

Агентът на ЦРУ на задната седалка кимна, облег­на се назад и сложи шапката си върху очите.

— Добре ли си, Джордж? – попита Кабрило. – Доста летене ти се събра напоследък – държиш ли се още?

— Екстра съм, шефе – отвърна Адамс и се усмихна. – Ще ви закарам до Судан, после ще прекосим Черве­но море да те оставя, а щом се върна обратно в Судан, ще подремна малко.

Кабрило кимна. Докато хеликоптерът се насочва­ше на юг и той заспа.

Беше малко след четири следобед, когато Ханли се обади от „Орегон“ по сателитния телефон на Скътър. Понеже не знаеха какво да правят, Скътър и отря­дът му се въртяха около автогарата и чакаха връзка.

— Казвам се Макс Ханли, командир съм на Касим.

— Какво искате да направим? – бързо попита Скъ­тър.

Няколко души ги бяха заговорили вече, а само един от тях можеше да върже няколко думи на арабски. Ако останеха още дълго, можеха да ги разкрият.

— Вляво – каза Ханли – има един просяк със стар ме­тален поднос, който се прави на заспал. Виждаш ли го?

— Да – отвърна Скътър.

Мъжът, който уж придремваше, беше наблюдавал отряда в продължение на двайсет минути.

— Приближи се до него и остави една монета върху подноса – нареди му Ханли.

— Нямаме монети – прошепна Скътър, – дадоха ни само банкноти.

— Тогава му дай най-малката банкнота, която имаш. Ще ти даде нещо, което на пръв поглед изг­лежда като религиозна брошура. Вземи я, отдалечи се на безопасно разстояние от спирката в някоя странична уличка и намери място, на което да можеш да я прочетеш, без да те видят.

— После какво?

— Инструкциите са вътре.

— Това ли е всичко? – попита Скътър.

— Засега да – отвърна Ханли. – Успех!

Скътър прекъсна връзката и прошепна нещо на един от хората си. После се приближи до просяка, из­вади една банкнота от пачката в джоба си, наведе се и я остави върху подноса.

— Аллах ще те възнагради – рече просякът на араб­ски и му подаде брошурата.

Скътър тъкмо се изправяше, когато просякът бързо му смигна с лявото око. Изведнъж Скътър се почувства обнадежден. Отдалечи се от автобусната спирка, последван от хората си, откри пусто място и прочете инструкциите. Бяха само на няколко пре­сечки от целта и той изяде брошурата, докато вър­вяха.

— Не излизайте навън – каза свръзката от ЦРУ на Касим и хората му в тайната квартира в Мека, – не правете нищо, с което да привлечете внимание. Има­те храна, вода и безалкохолни в кухнята.

— Как да се свържем с теб, ако ни потрябваш? – по­пита Касим.

— Не можете – отвърна агентът. – Ще чакате ваши­те хора да ви дадат инструкции. Беше ми наредено да заредя къщата, да ви посрещна на гарата и да ви до­веда тук. С това приключвам участието си в операци­ята. Желая ви успех и на добър час!

Човекът на ЦРУ си тръгна.

— Това изглежда странно – обади се един от редни­ците в отряда на Касим.

— Всичко е разделено на части – обясни Касим. – Всяка част от операцията ще се изпълнява отделно, докато не дойде време да се съединят. Сега имаме нуж­да да си починем и да се изкъпем един по един. Искам всички да се нахраните добре и да си отспите. Скоро ще ни повикат и когато го направят, ще трябва да действаме.

Мъжете кимнаха.

Слънцето залязваше, когато Адамс наближи „Ак­бар“ откъм Червено море. Мина над яхтата, за да пре­дупреди екипажа, изравни се с кърмата и бавно се спусна надолу. Кавазакито на Ал-Халифа още беше на площадката за кацане, така че застана на метър и нещо над яхтата над едно празно място. Агентът на ЦРУ спусна камъка на Авраам здраво опакован в ку­тия с изолация и после скочи.

— Хората на Овърхолт те чакат обратно в Рас Абу Шагара – рече Кабрило. – Ще се оправиш ли?

— Да, сър – отвърна Адамс.

Агентът на ЦРУ понесе кутията към задната вра­та на „Акбар“. Кабрило скочи и се наведе, за да мине под витлата. Адамс отново се издигна.

В същия миг телефонът на Кабрило звънна.

— Заплаха едно е елиминирана – докладва Ханли. – Контейнерите са на борда на кораба и в момента на­пускат Бахрейн и се отправят към Катар.

— Нямаше ли проблеми?

— Всичко мина според плана – отвърна Ханли. – Трима мъже ще ви чакат в Джеда, трябва да ги ка­чиш на яхтата – участието им в операцията прик­лючи.

Кент Джоузеф, член на екипажа от Флорида, кого­то Корпорацията беше наела да управлява „Акбар“, подаде глава през вратата. Кабрило се усмихна и нап­рави знак на капитана да изчака една минутка.

— Скътър?

— Получи диаграмата, изпращаме го с отряда вът­ре довечера. Ако всичко мине успешно, две сме прик­лючили, остава една.

— Какво стана с плана? – попита Кабрило.

— Ще ти се обадя отново скоро.

Телефонът заглъхна и Кабрило го сложи в джоба си. После се усмихна и протегна ръка на Джоузеф.

— Хуан Кабрило – рече той, когато двамата се здрависаха. – Работя за Корпорацията.

— Тя нещо като Управлението ли е? – попита Джо­узеф.

— Не, по дяволите – отвърна Кабрило с усмивка – Аз не съм шпионин.

Джоузеф кимна и се запъти към вратата

— Но той е – допълни Кабрило и махна към агента на ЦРУ.

≈ 53 ≈

Беше тъмно, когато офицерът от бреговата охрана Пъркинс и останалите двама мъже в последния камион от конвоя усетиха как возилото им забавя ход. Пъркинс надникна през процепа на вратите. Покрай пътя има­ше пръснати къщи, а отзад се виждаха автомобилни фарове. Колата изчака близо пет минути, преди да намери място с ясна видимост, за да задмине камио­ните, ускори и мина покрай тях.

— Добре, момчета – рече Пъркинс, – време е да ска­чаме.

Когато се качваха, Пъркинс беше оставил вратата отключена, така че излизането не беше проблем. Проблемът бе скоростта на камиона – все още се дви­жеше с над шейсет километра в час. Той погледна пъ­тя отзад.

— Момчета – рече след минута, – няма да е лесно да го направим. Най-добрият вариант е да изчакаме да видим пясък от лявата страна на камиона, тогава вие двамата хващате вратата отгоре, а аз я бутам да се отвори. Като се отвори, ще се озовете от тази страна на пътя – скачайте колкото можете по-бързо.

— Шофьорът няма ли да забележи? – попита едини­ят от мъжете.

— Само ако в момента гледа в огледалото за обрат­но виждане – успокои го Пъркинс, – но вратата после ще се върне обратно и ако не забележи веднага, ще се е отдалечил доста, преди да разбере, че вратата е от­ворена.

— Ами ти? – попита третият.

— Мога само да се засиля и да скоча, колкото се мо­же по-далече.

Къщите отстъпваха на по-гъсто заселените предг­радия около Мека. Пъркинс се загледа в мрака.

— Не знам, момчета – каза той след секунда, – но май това място става.

Пъркинс ги повдигна, за да се хванат за рамката на вратата. След това ги изтласка навън. Вратата се отвори, двамата мъже скочиха и се претърколиха в пясъка. Пъркинс се отдръпна колкото можа в пре­тъпкания товарен контейнер, засили се от дясно на­ляво и скочи във въздуха. Риташе с крака, докато летеше.

Вратата на камиона се отваряше и затваряше, до­като колата се отдалечи надолу по пътя. Бяха сами, само светлините на Мека на няколко километра раз­стояние осветяваха пустото небе.

Пъркинс си удари коляното, усети как го изкълчи при приземяването. Лежеше на земята, встрани от пътя. Единият от останалите двама си беше разкър­вавил лакътя, а другият ожулил лицето, обаче помог­наха на Пъркинс да се изправи на крака.

Коляното му се огъна и той се свлече на земята.

— Вземете телефона – каза той, бръкна в джоба си и им го подаде – и натиснете едно. Обяснете какво стана.

На борда на „Орегон“ Ханли вдигна телефона, кой­то звънеше.

— Добре, задръж секунда – помоли той, след като мъжът му обясни. – Дай ми координатите на този сиг­нал – извика на Стоун, който вкара командите в ком­пютъра.

— Готово – обади се Стоун след минутка.

— Има ли наблизо място, където да се скриете? – попита Ханли мъжът.

— Близо сме до едно дере. Отгоре има дюна.

— Качете се на дюната и се скрийте – нареди Ханли. – Не затваряй, ще се обадя след малко.

Пресегна се към друг телефон и набра номера на шефа на службата на ЦРУ в Саудитска Арабия, който Овърхолт му беше дал.

— Обажда се изпълнителят – рече той, когато мъ­жът вдигна. – Имате ли агенти в Мека в момента?

— Разбира се, имаме един саудитец.

— Разполага ли с кола?

— Кара камион за доставка на „Пепси“.

— Трябва да иде на тези джипиес координати – каза Ханли – и да вземе трима мъже. Можете ли да го ор­ганизирате?

— Изчакайте – помоли шефът на мисията, докато набираше мобилния телефон на шофьора на „Пепси“.

Ханли го чу как обяснява.

— Тръгва веднага, според него е на около двайсети­на минути път.

— Кажи му да свирне с клаксона, когато стигне до мястото – заръча Ханли. – Хората ни ще излязат от скривалището си.

— Къде да ги закара?

— В Джеда.

— Ще се обадя, ако има проблеми.

— Никакви проблеми – подчерта Ханли. – Ние не обичаме проблемите.

Затвори телефона, след което грабна сателитния и обясни какъв е планът.

Ханли може и да не обичаше проблеми, но щеше да се сблъска с тях.

В заседателната зала бяха Сенг, Рос, Райс, Лин­кълн, Мидоус, Мърфи, Крабтри, Гънън, Хорнсби и Холпърт. Всичките говореха един през друг.

— Не можем да направим нищо от въздуха – изтък­на Линкълн, – ще ни видят.

— Няма време за тунел – обади се Рос.

— Важното е – обърна се Холпърт към Крабтри – как Хикман го е направил.

— Мога да организирам малко илюминации, за да ги разсея – предложи Мърфи и се усмихна на Хорнс­би, – но ние сме на „Орегон“ в Средиземно море, а те са в Саудитска Арабия.

— Сълзотворен газ? – вметна Райс.

— Да спрем тока? – подхвърли Мидоус.

Сенг се изправи.

— Добре, хора, дайте да въдворим малко ред тук.

Понеже беше с най-висок чин, той ръководеше за­седанието.

Сенг се приближи до каната с кафе да си налее още

една чаша. Говореше в движение.

— Имаме по-малко от час да измислим план, който отрядът на сушата да изпълни, ако трябва да свър­шим работата довечера – а трябва.

Наля си кафето и се върна обратно на масата.

— Както каза Холпърт – как Хикман е подменил метеоритите?

— Някак си е обезвредил часовите – рече Мидоус. – Няма как иначе да го направи.

— Тогава защо кражбата не е открита веднага след това – попита Сенг – и не е съобщено за нея?

— Имал е вътрешен човек – допусна Мърфи, – това е единственият начин.

— Проверихме часовите – възрази Сенг. – Ако ня­кой от тях е взел участие, вече щеше да е избягал от Мека. Всичките са си още там.

Заседателната зала затихна за миг и всички се за­мислиха.

— Каза, че си проверил пазачите – обади се Линда Рос, – значи имаш нарядите, така ли?

— Разбира се – потвърди Сенг.

— Единственият начин, по който може да стане, е да ги подменим и четиримата – рече Рос.

— Това е добра идея – съгласи се Холпърт, – да ги хванем при смяната на караула и да ги заменим с на­шите хора.

— После какво? – попита Сенг.

— Да спрем тока на целия град – предложи Райс, – за да могат да направят подмяната.

— Но така ще имаме четирима часовои, които ще бъдат открити при следващата смяна на караула – изтъкна Сенг.

— Шефе – рече Гънън, – дотогава отрядите от Катар ще са на безопасно разстояние и саудитците могат да правят каквото си искат.

Стаята притихна за миг, докато Сенг мислеше.

— Грубо е - реши той* - но става.

— Понякога трябва да сцепиш кокосовия орех с ка­мък, за да изпиеш млякото – подхвърли Гънън.

— Ще го предложа на Ханли – заяви Сенг и се на­дигна.

Докато планьорката на „Орегон“ приключваше, Скътър и отрядът му откриха една от шахтите, ко­ито водеха към тунела под джамията на пророка, и се пъхнаха вътре. Бяха прекарали само пет мину­ти под земята, когато откриха първия пакет с експлозиви.

— Пръснете се из тунела – нареди Скътър – и вижте още колко има вътре.

После се обърна към единствения сапьор в отряда.

— Какво мислиш?

Мъжът се усмихна и извади клещите от джоба си. Пресегна се, дръпна една жица и я сряза на две. На­мери още няколко и сряза и тях, след което почна да развива лепенката от тръбата.

— Грубо, но ужасно мощно, така бих го описал – рече мъжът, докато поставяше експлозива и динами­та отделно на пода в тунела.

— Това ли е? – учуди се Скътър.

— Това е. Но има и още нещо.

— Какво е то?

— Внимавайте да не ритнете или изпуснете динами­та. Ако е престоял повече, може да е нестабилен.

— Не се тревожи – отвърна Скътър, – ще го оставим тук.

След два часа всички експлозиви щяха да бъдат обезвредени и тунелът бе проверен повторно за всеки случай. После Скътър щеше да се обади да докладва.

Докато сапьорът режеше жиците на първия наръч с експлозиви, Ханли позвъни на Кабрило на „Акбар“.

— Ето какво измислихме, шефе – каза той, след – това разказа на Кабрило за плана, който бяха съставили. – Грубо е, признавам.

— Говори ли вече с Касим? – попита Кабрило.

— Исках първо да го одобриш.

— Одобрявам го – отвърна Кабрило, – Защо не ми изпратиш всичко по факса, за да мога да уведомя чо­века на ЦРУ. Междувременно ще се обадя на Касим и ще му кажа какво сме измислили.

— Пращам го веднага.

— Трябва да действате бързо – обясни Кабрило на Касим. – Караулът се сменя в два на обяд.

— Ами ако има експлозиви? – попита Касим.

— Човекът от ЦРУ, който ще донесе камъка на Ав­раам, ще разполага с химически надушватели. На­карай хората си да се разпръснат и да претърсят, до­като правиш замяната.

— Добре – отвърна Касим.

— Имате час и четирийсет минути, за да стигнете до Голямата джамия, наблюдавайте часовите, за да видите ритуала, после намерете новата смяна, обез­вредете я и заемете местата й. Можете ли да го нап­равите?

— Явно нямаме друг избор.

— Всички разчитаме на теб, Хали – изтъкна Кабри­ло.

— Няма да предам нито теб, нито религията си.

— Ще инструктирам агента от ЦРУ и го пращам при вас. Вече го чака кола с шофьор, за да го закара до Мека. Ще влезе в джамията в два и десет, ако не чуе изстрели.

— Там сме – обеща Касим.

Телефонът изключи и Касим се обърна към отря­да си:

— Слушайте, получихме заповеди.

Кабрило извади листовете от факса и бързо инст­руктира агента от ЦРУ. Щом свърши, натовари аген­та на лодката и го пусна да отплава към пристанище­то в Джеда. Нощта беше приятна, двайсет и три гра­дуса, почти без вятър. Тънкият сърп на луната хвър­ляше бледа светлина по водата, докато лодката се но­сеше по спокойното море.

Светлините на „Акбар“ избледняха, а тези на Дже­да станаха по-ярки.

Щом камионът на „Пепси“ спря до дюната и изс­вири с клаксон, Пъркинс и останалите двама се пока­заха, изчакаха да няма движение на пътя и се спусна­ха към шосето. Коляното на Пъркинс беше силно по­дуто и един от мъжете го подкрепяше, докато други­ят се приближи към камиона.

— За нас ли си дошъл? – попита той шофьора.

— Качвайте се бързо – рече той, пресегна се и отво­ри вратата.

Щом тримата се настаниха, агентът на ЦРУ нап­рави обратен завой и се отправи към светлините на Мека. Избяга от центъра на града по околовръстното шосе и беше на три километра от Мека по пътя към Джеда, когато проговори.

— Харесвате ли „Игълс“? – попита и пъхна едно сиди.

Започна оригиналната версия на „Хотел „Калифор­ния“, докато четиримата пътуваха в мрака.

След като лодката стигна до сушата, агентът на ЦРУ слезе и се спусна към чакащия го шевролет. Миг по-късно шевролетът направи завой, като разпръс­на чакъл със задните си гуми, докато набираше ско­рост.

— А сега какво ще правим? – попита механикът от Флорида, който беше докарал лодката до брега.

— Сега се дърпаме навътре и чакаме камион на „Пеп­си“ – отвърна Кабрило.

Механикът включи на задна и се отдалечи навът­ре в морето.

— Значи хората ти са контрабандисти на „Пепси – подхвърли той.

— Има ли радио на борда? – попита Кабрило.

Механикът завъртя копчето на таблото.

— Какво искаш?

— Намери новини – отвърна Кабрило.

Кабрило и механикът седяха под лунната светли­на и се полюшваха в залива.

Шевролетът профуча покрай камиона на „Пепси^“, който се движеше в обратната посока, точно когато шофьорът се отклони от магистралата към приста­нището в Джеда. Шофьорът зави надолу по пътя, както го бяха инструктирали, и спря с предницата на камиона, насочена към морето. Светна три пъти с фа­рове и зачака.

На известно разстояние, навътре във водата, мал­ките червени светлини на носа на лодка отговориха на сигнала.

— Добре, хора – рече шофьорът, – свърших рабо­тата. Идва лодка да ви прибере.

Първият мъж слезе от кабината и помогна на Пър­кинс. Щом двамата се отдръпнаха встрани, и послед­ният скочи.

— Благодарим за превоза – кимна той и затвори вра­тата.

— Ще ви пратя сметката – извика шофьорът през отворения прозорец, запали двигателя и даде на за­ден.

Тримата мъже се приближиха до водата тъкмо ко­гато и лодката на „Акбар^“ допря до сушата. Кабрило скочи отстрани и им помогна да се качат, след това се прехвърли и той.

— У дома, Джеймс! – рече той на механика.

— Откъде знаеш, че името ми е Джеймс? – учуди се механикът, докато се отделяше от брега.

Веднага щом Пъркинс и хората му се озоваха в бе­зопасност на борда, Кабрило нареди на Джоузеф да отплава на север с пълен ход.

На „Орегон“ Ханли ръководеше различни опера­ции. Минаваше един през нощта, когато от камиона, който беше пратен да вземе Скътър и хората му, се обадиха, че са напуснали Медина и се отправят към Джеда.

Разстоянието беше по-малко от сто и петдесет ки­лометра.

Втората част на операцията беше почти приклю­чила без съществени изненади.

Ханли вдигна телефона и се обади на Кабрило.

— Джоунс се срещна с групата с молитвените килимчета и всичко е наред – докладва той. – Измити са с противовирусни вещества, дали са им чисти дрехи и сега спят. Отряд две в Медина е изпълнил мисията си и е на път към теб в момента. Ще пристигнат след няколко часа.

— Открили ли са експлозивите? – попита Кабрило.

— Били са достатъчно да сравнят със земята джа­мията на пророка – отвърна Ханли. – Обезвредили са ги и са ги оставили в тунела. ЦРУ или някой друг ще трябва да се погрижи за тях по-късно.

— Значи остава само Касим.

— Така изглежда.

Точно на часа Касим и отрядът му се приближиха към джамията, в която се намираше Кааба. Дори и американското гражданство не им беше кой знае как­ва утеха – бяха навлезли дълбоко в чужда страна, в която смъртната присъда се изпълняваше чрез обез­главяване. И навлизаха в най-свещеното място, за да изпълнят мисия, която лесно можеше да бъде взета за терористичен акт. Четиринайсетте войници и Ка­сим бяха наясно с това.

Една грешка, една стъпка накриво и цялата опера­ция можеше да се провали.

В момента, в който Касим прекрачваше една от пор­тите, водещи към двора, където Кааба стоеше завит с покривало, товарен самолет С17-А излиташе от пис­тата в Катар. Подобният на боинг самолет можеше да превози сто и два взвода или деветдесет тона товар.

Конструиран да се приземява на къси и неравни писти, той беше пилотиран от трима души екипаж. Обсегът му стигаше четири хиляди и петстотин ки­лометра и тази вечер щеше да го използва докрай.

След като напусна Катар и се понесе над Персийския залив, трябваше да прелети над Оманския залив и да навлезе в Индийския океан. Там щеше да обърне, да мине над Арабско море и да стигне до Аденския залив, да прелети над пролива между Йемен и Джибути в Аф­рика и да се озове над Червено море. Щеше да кръжи там, докато не го повикаха или освободяха.

С-17А беше асото, което всички се надяваха, че ня­ма да им се наложи да използват.

Касим влезе навътре в джамията, после заедно с още четирима мъже се скри отстрани и се зае да наб­людава от разстояние рутинните действия на карау­ла. Изглеждаше съвсем просто. На всеки пет минути часовите сменяха ъглите си по посока на часовнико­вата стрелка. Стъпката, с която маршируваха, беше съвсем обикновена и лесно можеше да се имитира.

Касим погледна плановете, с които разполагаше, и потърси малката каменна къщичка, в която часо­вите се преобличаха. Откри я върху нарисуваната на ръка диаграма и махна на хората си да не мърдат, след това се върна там, където се криеше останалата част от отряда.

— Ти оставаш на пост – нареди той на един от тях – и свиркаш, ако трябва да привлечеш вниманието ни.

— Какво да гледам? – попита мъжът.

— Всичко, което изглежда подозрително.

Мъжът кимна.

— Останалите да ме последват. Ще се промъкнем вътре в къщичката – тихо рече той – и ще изчакаме идването на първия часовой. Ще го обезвредя, щом отключи вратата.

Мъжете кимнаха.

После се пръснаха из джамията и започнаха бавно да се прокрадват към малката каменна къщичка. След няколко минути всички бяха вече по местата си.

Абдул Ралмейн беше уморен. Нарядите му за ка­раул се въртяха всеки месец. Понякога четиричасовото дежурство беше в най-голямата жега, друг път на зазоряване – това му беше любимото, – а понякога в два през нощта, както стана тази вечер. Така и не можа да свикне с късната смяна – вътрешният му ча­совник не се пренастрои и когато дойдеше време да работи през нощта, трябваше да напрегне всичките си сили, за да се пребори със съня.

Като допи димящата чаша с кафе, ароматизирано с кардамон, пъхна велосипеда си в стойката на ули­цата близо до Голямата джамия и го заключи с кати­нара и веригата.

После мина през портата.

Беше прекосил наполовина двора, когато някаква птица свирна пронизително.

Разтърка очи и извади ключовете от джоба си, щом наближи къщичката. Хвана катинара и пъхна клю­ча в ключалката. Тъкмо го отваряше, когато някой му запуши устата с ръка и усети леко убождане по ръката.

Доспа му се още повече.

Касим отвори вратата към помещението и довле­че Ралмейн вътре. Натисна ключа на лампата, гола­та крушка светна и освети тясното пространство. Вътре нямаше кой знае какво – закачалка до стената с униформите в найлонови калъфи, за да не се цапат, голяма чугунена мивка и тоалетна зад завеска.

На стената, забоден с кабарчета върху коркова дъска, беше графикът за следващата седмица. До не­го имаше снимка в рамка на крал Абдула и още една на Голямата джамия по време на хадж, направена от въздуха, на която се виждаше стълпотворение от хо­ра. Имаше и един кръгъл часовник с черна рамка. Показваше 1,51.

Касим чу познатия крясък на совата. Угаси лам­пата и зачака.

Вторият часовой влезе през отворената врата и се пресегна да светне. Натисна ключа и за част от секун­дата видя Касим, изправен по средата. Картината беше толкова шокираща, че не можа веднага да я осъз­нае. Докато разбере какво става, Касим го беше стиснал здраво и го беше убол със спринцовката.

Часовоят беше сложен да лежи до Ралмейн.

В този миг Касим чу гласовете на двама мъже, които се приближаваха. Нямаше време да изгаси лампата, нито да се скрие. Двамината влязоха през отворената врата и го зяпнаха.

— Какво по… – понечи да изругае единият, когато двама от хората на Касим блокираха входа.

Схватката приключи още преди да е започнала.

— Ти – нареди Касим на единия от хората си, – вър­ви при портата и доведи останалите.

Мъжът изтича.

— Вие шестимата се разпръснете и започнете да пре­търсвате за бомби. Когато надушвателите пристиг­нат, ще ви ги изпратим. Засега просто гледайте. Ако откриете нещо, не го пипайте.

Шестимата изчезнаха в нощта.

— Останалите, стойте при мен. След като облечем новата смяна и тя заеме местата си, ще трябва да се справим с четиримата от старата.

Три минути по-късно новите часови бяха облечени.

— Гледате какво правят другите, ясно?

Мъжете кимнаха отривисто.

— И правите същото.

— Всичките заедно ли излизаме? – попита един от мъжете.

— Не, според плана смяната на караула става един по един. Започва от североизточния ъгъл и се движи по посока, обратна на часовниковата стрелка.

Часовникът показваше 1,57.

Ти си пръв – каза Касим и посочи единия от мъ­жете. – Ще те последваме и ще наблюдаваме от разс­тояние.

Първият мним часови прекоси двора. Касим и ос­таналите се скриха зад ъгъла на най-близката до Ка­аба сграда, за да гледат. Мъжът приближи към севе­роизточния ъгъл.

Понякога дори и най-добре замислените планове си остават само планове. Този, сглобен набързо, без обичайната прецизност от страна на Корпорацията, щеше да се разплете като евтин пуловер. Часовоят, когото Ралмейн трябваше да смени, се оказа най-добрият му приятел. Появата на друг човек породи не само загриженост. Истинският часови разбра, че не­що става.

— Кой си ти? – попита високо той на арабски.

Касим го чу и му стана ясно, че проблемите започ­ват. Часовоят посегна към свирката на верижката около врата си. Но преди да успее да я надуе, мними­ят караул го свали на земята.

— Хванете ги – извика Касим на хората си. – Не поз­волявайте на никого да избяга.

Касим, другите трима мними часови и четирима­та останали мъже се спуснаха от скривалището си и прекосиха двора до Кааба. Бързо обезвредиха още двама от пазачите, но третият се изплъзна и се втур­на към портата.

Касим се затича след него, но мъжът се оказа по-бърз. Беше прекосил двора и тъкмо минаваше под ар­ката, когато един от мъжете, които търсеха експло­зиви, изникна от сенките и го сграбчи с една ръка за врата.

Часовоят падна на каменните плочи и изгуби съз­нание. Тънка струйка кръв се стече по тила му.

— Завлечете го до къщичката на караула – нареди Касим, когато дотича – и му превържете главата.

Мъжете хванаха пазача под мишниците и го пов­лякоха.

Касим се затича обратно към Кааба, увери се, че мнимите пазачи са си по местата, и се зае да по­мага да пренесат истинските в къщичката. Часът беше 2,08. После забърза към вратата да посрещ­не агента на ЦРУ. След минута мъжът се появи с един шевролет. Слезе, извади кашона с надушвателите, сложи ги на земята, след това вдигна камъка на Авраам – както си беше в кутията – от задната седалка.

— Аз съм Касим, дай ми камъка.

Агентът се поколеба.

— Мюсюлманин съм – бързо добави Касим. Дай ми камъка.

Агентът подаде кутията на Касим.

— Занеси надушвателите вътре и ги дай на първия човек, когото видиш. После се махай оттук, гладко, както предвиждахме.

— Добре – отвърна агентът.

Касим, стиснал здраво кутията, се затича към вхо­да, агентът на ЦРУ го последва по петите. Щом ми­на през портата, той връчи кашона с надушватели­те на мъжа, който се спусна към него. Забави се за миг, за да види как Касим прекосява на бегом двора към покривалото, което скриваше Кааба. Касим се пъхна под него и тогава агентът се обърна и се втур­на към колата си.

Усещане за мир, спокойствие и древност се разля във вените на Касим, когато се пъхна под покривало­то. За секунди се изпълни с надежда. Един прожек­тор хвърляше лъч светлина към сребърната рамка, в която сега се намираше метеоритът от Гренландия.

Касим се приближи, постави кутията на земята и сряза лепенката отгоре с ножа си. Пресегна се, свали гренландския метеорит от рамката и го остави на земята. После внимателно вдигна камъка на Авраам от кутията.

Бавно и благоговейно го върна на мястото му.

Отстъпи няколко крачки назад, каза набързо една молитва, вдигна гренландския метеорит и го сложи в кутията. Пъхна се под покривалото и понесе кутията към къщичката на караула. Останалите вече претърсваха джамията с надушвателите, когато извади телефона си.

Скътър седеше на мястото до шофьора в камиона. Останалите от отряда бяха отзад. Телефонът звънна.

— Наблюдаваме ви отгоре – рече Ханли, – Има мал­ка промяна в плановете – не е нужно да ходите до Дже­да. Ще ви изтеглим преди това.

— Къде да отидем? – попита Скътър.

На „Орегон“ Ханли наблюдаваше инфрачервения сателитен образ на камиона, който се движеше на юг.

— Продължете още девет километра и половина в южна посока – нареди Ханли. – После отбийте встра­ни от пътя. До брега ви чака кораб. Пращат лодка да ви вземе от залива, който се намира там. Натоварете хората си на лодката, капитан Скътър, ние ще се пог­рижим за останалото.

— Колко взрива бяха открили Касим и отрядът му, когато ти се обади? – попита Стоун.

— Пет – отвърна Ханли.

— Бих му наредил да остави останалото на саудитците, току-що засякох обаждане от жената на един от пазачите. Звънна в местната полиция, за да съоб­щи, че съпругът й още не се е прибрал у дома.

— Два и двайсет и една е! – възмути се Ханли.

— Жени – подхвърли Стоун, – понякога е толкова трудно да се живее с тях.

Ханли вдигна телефона.

Касим беше клекнал и обезвреждаше един пакет с С-6.

— Махайте се веднага! – заповяда Ханли.

— Не сме проверили… – понечи да каже Касим.

— Заповядвам ви да се изтеглите незабавно. Разк­рити сме. Камион ви чака отпред, за да ви отведе до втория изход. Ясно?

— Разбрано, шефе.

— Бързо!

Касим слагаше телефона обратно в джоба си, кога­то агент на ЦРУ спря пред Голямата джамия с един пикап с удължено купе и голям открит багажник.

— Край! – извика Касим. – Всички при портата.

Четиримата мними часовои се втурнаха през двора, докато останалите, които проверявах за експлозиви, изникваха един по един зад сградите и колони­те. Касим се спусна през портата и стигна до пикапа.

— Сега излизаме – каза той на шофьора.

— Качи ги отзад и ги покрий с брезента.

Касим отвори капаците и мъжете се качиха вътре. Преброи ги, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет с него ставаха четиринайсет – един беше останал вът­ре. Втурна се към портата и огледа двора, последният войник се носеше в далечината.

— Съжалявам, тъкмо обезвреждах един от зарядите, когато извика.

Касим го сграбчи за ръката и го задърпа.

— Качвай се отзад – извика той, когато стигнаха до пикапа.

Касим дръпна брезента отгоре и се качи отпред при шофьора.

— Знаеш ли къде отиваме? – попита, когато мъжът включи на скорост и настъпи газта.

— О, да! – отвърна шофьорът.

Майорът от военновъздушните сили Хамилтън Рийвс знаеше, че йерархията в армията е важна, но не държеше особено изкъсо екипажа си. Закачи мик­рофона на поставката му и се обърна към втория пилот и бордовия инженер.

— Момчета, какво ще кажете тази вечер да навле­зем във въздушното пространство на една суверенна държава?

— Нямам никакви планове за вечерта – обади се вто­рият пилот.

— Нали плащат – отбеляза бордовият инженер.

— Добре тогава – рече Рийвс, – да се разходим до Саудитска Арабия.

Скътър и отрядът му слизаха от камиона, когато Кабрило се приближи тичешком към тях.

— Остави камиона и идвай с нас – нареди той на шо­фьора. – И да не са те разкрили досега, скоро ще го направят.

Шофьорът изгаси мотора и слезе.

Шестнайсетимата мъже и Кабрило се отправиха към лодката, която ги чакаше на брега. Джеймс им помогна да се качат. Щом всички се натъпкаха в лод­ката, Кабрило скочи вътре и Джеймс застана на кор­милото.

— Много е опасно – предупреди той. – Нямам спаси­телни жилетки за всички.

— Карай на моя отговорност.

Джеймс запали двигателя и се отдалечи от брега.

— Кажи го – обърна се към Кабрило той.

— У дома, Джеймс! – високо нареди Кабрило.

— Трябва да използваме авиацията – рече Ханли. – Нещата в Кааба се объркаха.

— Камъкът на Авраам на мястото си ли е? – попита Овърхолт.

— Да – отвърна Ханли, – но не можаха да довърш­ват прочистването на експлозивите.

— Ще се обадя на президента. Има вечеря в Дър­жавния департамент в седем, но ще успея да го хва­на.

— Ако се свърже с краля и го помоли да не сваля С-17, ще се измъкнем чисти.

Коли на саудитската полиция с виещи сирени и си­ни буркани профучаха в отсрещното платно покрай пикапа. Бяха на три километра от джамията, но Ка­сим и шофьорът не се и съмняваха накъде отиваха.

Шофьорът на пикапа караше със сто и петдесет ки­лометра в час и поглеждаше към вградената навигационна система на таблото.

— Пише километър – каза той. – Гледай за черен път, водещ на север.

Касим се загледа в мрака. Мерна пътя, когато шо­фьорът намали.

— Видях го – съобщи мъжът.

Настъпи спирачките и фордът се плъзна по пясъ­ка върху асфалта. После отново натисна газта и се понесе по песъчливия път. Пресегна се към таблото и натисна бутона 4Т4. Отдясно и отляво хълмовете ставаха все по-високи и по-високи. Шофьорът погледна навигационната система.

— Добре, тук ще завием надясно и ще се скрием зад този хълм.

След няколко минути пикапът спря. Шофьорът бръкна в отделението между седалките, извади един прожектор и го включи в захранването.

После освети с него мястото зад хълма.

Широко пространство с утъпкан пясък, километър и половина на километър.

— Чакай да завъртя – рече шофьорът, като даде назад и изви волана, докато кабината не се насочи на изток.

— Да кажа ли на мъжете да слизат. – попита Касим.

— Не – отвърна шофьорът. – Направо ще се кача на заден.

Рийвс и екипажът му летяха с С-17А толкова нис­ко, колкото безопасността позволяваше. Но въпреки това самолетът беше засечен от модерните радари, които саудитците си бяха купили от Съединените ща­ти. Десет минути след като бяха навлезли във въздушното пространство на Саудитска Арабия, точно преди да се приземят, саудитските кралски воен­новъздушни сили изпратиха два изтребителя от ба­зата си в Дахран. Джетовете прекосиха огромната пустиня със свръхзвукова скорост.

Когато чу приближаването на С-17А, шофьорът започна да присветва с фарове. Рийвс видя светлини­те, мина веднъж отгоре, направи завой и се приготви да кацне.

— Посред нощ е – каза прислужникът на крал Абдула.

— Слушай – настоя президентът, – изпращам дър­жавния секретар незабавно, ще пристигне утре късно сутринта и ще обясни какво става. В момента един самолет на американските военновъздушни сили е навлязъл във въздушното ви пространство. Ако са­молетът бъде свален, няма да имаме друг избор, освен да отвърнем на удара.

— Не мога просто да… – понечи да каже мъжът.

— Събуди краля – нареди студено президентът, или ще има сериозни последствия.

След няколко минути съненият крал Абдула се обади. Щом президентът му обясни за какво става дума, той вдигна друг телефон и се обади на командващия военновъздушните сили.

— Да ги ескортират извън страната, но да не предп­риемат враждебни действия – заповяда той на арабс­ки.

Вдигна отново слушалката, на която го чакаше пре­зидентът и рече:

— Господин президент, ако държавният ви секре­тар не даде подходящо обяснение за случващото се тук, гражданите ви ще прекарат една много студена зима.

— Щом разберете какво е станало, мисля, че няма да ми се сърдите повече.

— Очаквам с нетърпение срещата – отвърна крал Абдула и прекъсна линията.

Рийвс се приземи, после направи завой и обърна носа на самолета в обратната посока.

— Отвори вратата – каза той на бордовия инженер.

Пикапът вече си пробиваше път през пясъка, до­като вратата бавно се спускаше надолу. Когато пика­път спря, вратата вече беше опряла земята и се беше превърнала в рампа. Шофьорът мина леко напред и се качи върху рампата. След това даде газ и влезе в търбуха на самолета.

Отвори вратата и се спусна към кабината.

— Вътре сме, сър – докладва той.

— Затваряй – нареди Рийвс.

Докато вратата се вдигаше, Рийвс провери двига­телите. Всичко изглеждаше наред, така че щом свет­лината на командното табло стана зелена, което зна­чеше, че вратата е на мястото си, той отвори дроселите и се засили по пясъчната ивица.

След две минути отново бяха във въздуха.

— Сто и петдесет километра до Червено море из­вика той назад, – около пет минути.

— Два изтребителя се насочват към нас – съобщи вторият пилот.

— Приготви се за ответен удар – каза Рийвс.

Но изтребителите изобщо не включиха изстрелващите си компютри. Просто стояха до крилата на С-17А, докато не навлязоха над морето. След това нап­равиха обратен завой и се върнаха в базата си.

— Напуснахме саудитското въздушно пространст­во – извика Рийвс назад, – два часа до Катар

Касим заобиколи пикапа и махна брезента.

— Добре, момчета, успяхме, връщаме се обратно в Катар.

Радостни възгласи изпълниха товарната кабина на С-17А.

— Поеми – каза Рийвс на втория пилот.

После стана и мина отзад.

— Щях да ви донеса студена бира, но разбрах, че не пиете. Затова накарах в столовата да ми приготвят студени безалкохолни и нещо за хапване, щом като ще ви прибирам. Има хамбургери, хотдог, картофе­на салата и така нататък. Минаха няколко часа, но ги пакетираха в онези вакуумирани сребристи тор­бички, така че сигурно още са топли. Да ви е сладко!

Рийвс се върна обратно в кабината.

— Добре, момчета – каза Касим, като отвори една от торбичките, – да похапнем!