Света троица

Пролог

Виконт Мишел Гаско категорично не беше шпионин. И би възроптал срещу подобно определение, ако беше чул така да го наричат. Разбира се, предполагаше се, че щом се завърне в родината, френският посланик в английския двор ще докладва на своя монарх за всичко, което представлява интерес. Истина беше също, че виконт Гаско бе събрал значителен опит из европейските кралски дворове, както и на военното поприще. Знаеше какво евентуално би искал да узнае крал Шарл Френски и, имайки това предвид, виконтът внимателно наблюдаваше ставащото наоколо му, колкото и незначително да беше то. Шпионите бяха мръсни мъже от простолюдието, дето имаха навика да се спотайват из входовете и да си разменят, процедени през зъби, тайни пароли. Виконт Гаско, de l’autre côté — „от друга страна“, както казват англичаните, — беше благородник от Франция, който стоеше толкова далеч от тези неща, колкото земята от слънцето.

Такива и други подобни мисли бяха единственото нещо, с което можеше да се забавлява през свободните си часове. Със сигурност щеше да спомене пред крал Шарл как не са му обърнали внимание цели три дни, оставяйки го да върти палци в една разкошна стая в Уестминстърския дворец. Прислужниците, изпратени да обслужват личността му, дори не бяха добре умити, забеляза той, макар че идваха достатъчно бързо при повикване. Единият със сигурност смърдеше на коне и урина, сякаш обичайните му задължения бяха в кралските конюшни.

Все пак физическите му нужди бяха задоволени, но не и посланическите. Всеки негов ден започваше като собствените му камериери го обличаха в най-прекрасните одежди и наметки, които притежаваше, избирайки ги измежду одеянията, натъпкани в огромните сандъци, които бе донесъл от Франция. Досега не се бе наложило да повтаря цветова комбинация и дори да беше дочул как един от кухненските помощници го нарича „френския паун“, то това никак не го бе раздразнило. Ярките цветове повишаваха настроението му, а и нямаше почти нищо друго, с което да запълва времето си. Не му се щеше да мисли за храната, която му сервираха. Очевидно бяха наели френски готвач; но не по-малко ясно бе, че мъжът не питае излишна любов към сънародниците си. Гаско потръпна при мисълта за някои от пихтиестите неща, които се бяха появявали на масата му.

Часовете се нижеха едва-едва като на погребение, а той отдавна бе прочел всяко листче от официалните си документи. Накрая, на светлината на свещта, стигна и до кафеникавата на цвят книга, която притежаваше, цялата белязана с негови записки и коментари. De Sacra Coena от Беренгар му беше станала любимо четиво. Трактатът върху Тайната вечеря, разбира се, бе забранен от църквата. Всеки спор, който се разпростираше до мистериите на тялото и кръвта, привличаше вниманието на папските хрътки.

Гаско отдавна си бе създал навика да издирва книги, чието бъдеще беше огънят, които пък от своя страна възпламеняваха мислите му. Потърка ръце в обвивката. Оригиналната корица, естествено, беше откъсната и изпепелена и тази пепел бе внимателно стрита, тъй че никоя любопитна ръка да не може някога да се досети какво е имало на нейно място. Грубата, изпоцапана кожа беше, за жалост, необходимост в този век, в който хората с такова удоволствие се разобличаваха едни други пред господарите си. Повикването, когато най-сетне дойде, прекъсна четенето му. Гаско беше свикнал с кънтящата камбана на всеки кръгъл час и на половин час, която го събуждаше рязко от сън и предизвикваше не по-малко киселини в стомаха му от нещастните гълъби, изпружени безжизнено върху подноса с вечерята му. Не беше броил ударите, но въпреки това знаеше, че е късно, когато конярчето, както го наричаше в себе си той, се втурна в покоите му.

— Виконт Гас-карт, викат ви! — съобщи момчето.

Гаско по никакъв начин не показа раздразнение заради начина, по който то сдъвка това гордо име. Сигурно беше някой идиот, а добрият Господ очакваше да проявяваме снизхождение към подобни нещастни хорица, пръснати сред по-добрите им себеподобни, за да ги учат на състрадание, или поне тъй беше твърдяла винаги майката на Гаско. Той внимателно постави книгата върху подлакътника на креслото и стана. Камериерът му, Алфонс, беше на крачка зад момчето. Гаско само премести поглед към книгата, знаейки, че това е достатъчен знак за прислужника му да я държи далеч от чужди ръце по време на отсъствието му. Алфонс рязко кимна и се поклони дълбоко, докато конярчето зяпаше объркано тази пантомима между двамата мъже.

Виконт Гаско препаса меча си и позволи на Алфонс да го загърне в жълтото му наметало. Когато за пореден път сведе поглед към стола си, книгата по някакъв начин беше изчезнала. Действително, прислужникът му беше самата дискретност, не само защото нямаше език. Гаско наклони глава, за да изкаже благодарност, и се понесе след момчето, преминавайки през външните стаи и по студения коридор отзад.

Там го чакаше група от петима мъже. Четирима от тях очевидно бяха войници, които носеха туники с кралския герб върху ризниците си. Последният беше облечен в наметало и туника върху клина. Одеждите на всички бяха от плътна материя и еднакво добре ушити.

— Виконт Мишел Гаско? — попита той.

Гаско забеляза перфектното му произношение и се усмихна.

— Имам тази чест. На вашите услуги съм, уважаеми…?

— Ричард Невил, граф на Солсбъри и лорд-канцлер. Трябва да ви се извиня за късния час, но ви очакват, милорд, в кралските покои.

Гаско лесно влезе в крачка с мъжа до себе си, без да обръща внимание на тропота на войниците по петите им. И по-странни неща от среднощна среща бе познал в кариерата си.

— За да се срещна с краля ли? — закачливо попита, като наблюдаваше внимателно графа. Солсбъри не беше младеж, макар в очите на французина да изглеждаше жилав и в добро здраве. Не беше препоръчително да разкрива колко наясно бяха във френския двор с лошото здравословно състояние на краля.

— За жалост, Негово кралско величество крал Хенри страда от треска, временно заболяване. Надявам се, няма да се обидите, че ще ви заведа при херцога на Йорк тази вечер.

— Милорд Солсбъри, наистина много съжалявам да чуя подобно нещо — отвърна Гаско напевно, сякаш лееше думите. Забеляза как очите на графа се свиха съвсем незабележимо и набързо прикри усмивката си. И двамата знаеха, че в английския двор има семейства със силна обвързаност с Франция — както кръвна, така и по титла. Разбирането, че френският крал не знае всяка подробност от изнемощялостта на крал Хенри, беше игра, която и двете страни играеха, и нищо повече. От месеци вече английският крал не беше на себе си, беше изпаднал в такъв дълбок ступор, че бе невъзможно да бъде върнат към живот. Не случайно лордовете му бяха определили един от своите за „Пазител и Защитник на кралството“. Ричард, херцогът на Йорк, беше действащ крал по всичко, но не и по звание, а и, честно казано, виконт Гаско нямаше интерес да се среща с крал, който бе изцяло потънал в съновиденията си. Бяха го изпратили, за да прецени силата на английския двор и готовността му да защитава интересите си. Гаско си позволи да остави пламъчето на задоволство само за миг в очите си и побърза да го угаси. Ако докладваше, че те са слаби и изгубени без крал Хенри, дори само думата му щеше да доведе стотина кораба от Франция, които да нахлуят и да изпепелят всяко английско пристанище. Англичаните бяха правили това с Франция достатъчно дълго, напомни си той. Може би бе дошъл най-сетне моментът, в който дяволът да вземе своя дял и от англичаните.

Солсбъри предвождаше малката им група по безкрайните коридори, после изкачиха два етажа стълби, които водеха към кралските апартаменти на горния етаж. Дори и в такъв късен час Уестминстърският дворец грееше от светлината на лампите, наредени на няколко крачки една от друга. Въпреки това във въздуха се усещаше дъх на влажно — смрад на стара плесен поради близостта на реката. Когато стигнаха до крайната охранявана врата, трябваше да овладее желанието си за последен път да оправи наметката и яката си с ръка. Алфонс не би го оставил да тръгне с дреха, накривена настрани.

Освободиха войниците и пазачите отвориха вратата отвътре. Солсбъри направи жест с ръка, за да пропусне пред себе си посланика.

— След вас, виконте — рече той. Очите му го пронизваха, осъзна Гаско, докато се покланяше и влизаше в стаята. Нищо не изпускаше този мъж и той си напомни да внимава с него. Англичаните имаха много недостатъци: корумпирани, избухливи, алчни, те притежаваха куп грехове. Никой не ги беше определял обаче като глупаци, никой и в цялата световна история. Де да можеше Господ да ги направи такива! В рамките на само едно поколение крал Шарл щеше да им грабне и градовете, и замъците.

Солсбъри затвори тихо вратата зад гърба му и виконт Гаско се озова в стая, доста по-малка от това, което очакваше. Може би един Пазител и Защитник не биваше да си позволява разкоша на кралския двор, въпреки това по гърба на французина премина тръпка. Прозорците бяха черни на фона на нощното небе и мъжът, който стана, за да го поздрави, бе облечен в същите цветове, почти се губеше в сенките на едва мъждукащите лампи, когато пристъпи напред.

Ричард, херцог на Йорк, протегна река, давайки знак на Гаско да влезе по-навътре в стаята. Французинът усети как от суеверен страх се наостри като таралеж, макар да не показваше външно неудобството си. Докато пристъпваше напред, хвърли поглед през рамо, но не видя нищо по-странно от Солсбъри и втренчения му поглед.

— Виконт Гаско, аз съм Йорк. Удоволствие е да ви посрещна и същевременно съм потресен, че трябва да ви изпратя у дома толкова скоро.

— Милорд? — възкликна изненадан Гаско. Седеше там, където му бе показал Йорк, и се мъчеше да си събере ума, докато мъжът се настаняваше срещу него на широката маса. Английският херцог бе гладко обръснат, с квадратна челюст и изглеждаше слаб в черните си дрехи. Гаско се взираше в него, а той отмахна с река кичур коса от челото си и наклони глава на една страна, макар очите му да не се отместиха от очите на французина.

— Боя се, че не ви разбирам, милорд Йорк. Простете, че още не съм научил правилната форма на обръщение към един Пазител и Защитник — Гаско се огледа за някакви следи от вино или храна, но не виждаше нищо освен дълбокия златист нюанс на дъбовата маса, чиято гола повърхност се простираше пред него.

Йорк го изгледа с немигащ поглед и свъси вежди.

— Бях кралски лейтенант във Франция, виконт Гаско. Сигурен съм, че поне толкова са ви казали. Бил съм се на френска земя и съм загубил земи и титли в полза на вашия крал. Всичко това го знаете. Споменавам го само за да ви припомня, че, от своя страна, аз познавам Франция. Познавам краля ви и… Гаско, познавам и вас.

— Милорд, мога само да предположа, че…

Йорк продължи, все едно другият не бе проговорил.

— Кралят на Англия спи, виконт Гаско. Дали изобщо ще се събуди? Или пък ще умре в леглото си? Само това се говори по пазарищата тук. Не се съмнявам, че и в Париж се говори същото. Дали това е шансът, който вашият крал предвижда и очаква толкова отдавна? Вие, дето нямате сили да ни отнемете Кале, нима мечтаете за Англия?

Посланикът поклати глава, отвори уста, за да отрече, но Йорк вдигна ръка.

— Подканвам ви, Гаско. Хвърлете зара. Опитайте шансовете си, докато крал Хенри дреме. Аз пак бих ходил по земи, които някога са били мои, бих повел отново армия по френската земя, ако ми се отдаде такава възможност. Моля, помислете за предложението ми. Ламанша е само един конец. Кралят е просто човек. Войникът, ами, ако е английски войник, той пак си е мъж, нали? Може да не сполучи. Може да падне. Тръгнете срещу нас, докато нашият крал спи, виконт Гаско. Катерете стените ни. Влезте в пристанищата ни. Приветствам ви, както ще ви приветства целият ни народ. Посрещането може да е грубичко, признавам. Ние сме груби хора. Но имаме да плащаме дългове и сме щедри с враговете си. За всеки удар по нас им връщаме тройно и не се скъпим за цената. Разбирате ли ме, виконт Гаско? Син на Жулиен и Клеманс? Брат на Андре, Арно и Франсоа? Съпруг на Елоди? Баща на двама сина и дъщеря. Да ги назова ли по име, Гаско? Да опиша ли семейния ви дом, с дръвчетата червена слива, които ограждат вратата?

— Достатъчно, мосю — тихо рече Гаско, — достатъчно ясно се изразихте.

— Чудя се — добави Йорк — дали не трябва да изпратя заповед, която да лети по-бързо, отколкото вие можете да яздите, да плавате, тъй че да разберете по-точно и по-дълбоко значението на намеренията ми, когато се върнете вкъщи? Готов съм, Гаско.

— Моля, недейте, милорд — отвърна французинът.

— Моля? — повтори Йорк. Изражението му беше сурово, потънало в сумрака от мъждеещите лампи и сякаш сенки пробягваха по челюстта му. — Ще реша това, след като си тръгнете. Чака ви кораб, Гаско — и мъже, които ще ви отведат до брега. Какъвто и доклад да занесете на краля, пожелавам ви целия късмет, който заслужавате. Лека нощ, виконт Гаско. И лек път.

Французинът се изправи на треперещи крака и тръгна да излиза. Солсбъри стоеше със сведена глава, докато му отваряше вратата. Дъхът на посланика секна от страх, като видя събраните по-нататък войници. В сумрака те му изглеждаха зловещи и едва не изкрещя, когато го пропуснаха навън, обръщайки се кръгом, за да го отведат.

Солсбъри тихо затвори вратата.

— Не мисля, че ще дойдат — поне не и тази година — рече.

Йорк изсумтя.

— Кълна ти се, много се колебая. Имаме корабите и хората, ако решат да ме последват. Но те чакат като хиени да видят дали Хенри ще се събуди.

Първоначално Солсбъри не отговори. Йорк видя, че се двоуми, и му се усмихна уморено.

— Все още не е твърде късно, мисля. Прати да доведат и испанеца, да си кажа и пред него репликите.