ЧЕТВЪРТА ГЛАВА ГАРВАНА

Капитанът бавно се изправи и изкриви лице от остра болка в ребрата. Гарвана дори не се опита да му помогне и Сайлънс му беше благодарен за това. Не искаше за нищо на света да се чувства задължен на този човек. Иначе намеренията му щяха да станат още по-трудно осъществими. Изтласка болката и смъденето от съзнанието си и насочи поглед към застаналия пред него изменник. За последен път видя някогашния си приятел преди десет години и оттогава не бе и предполагал, че отново ще го срещне. Би трябвало да е загинал заедно с Ашраите. Мъртъв можеше да мине и за мъченик, но жив беше напомняне, трънче в мислите.

Усети се, че само стои и зяпа Гарвана, но думите не искаха да излязат от устата му. Бе обмислил всичко още преди кацането. Знаеше точно какво да каже, какви лостове да натисне, за да манипулира Гарвана и да получи от него необходимото. Но сега стоеше лице в лице със стар приятел, призрак от миналото, усещаше думите като пепел на езика си. Този мъж някога му бе по-близък от брат, ала при последната им среща всеки се опита да убие другия. Сайлънс дълго вярваше, че е успял. После започна да дочува истории, разпространявани от хора, служили на Ансилай — говореха за някакъв човек, който не умирал. Призракът сред дърветата. Гарвана.

Годините отминаваха, но Сайлънс така и не се върна на планетата. Не искаше отново да убива своя приятел. Времето и обстоятелствата все пак го доведоха тук, а старите грехове принадлежаха на миналото. Сега само неговата задача имаше значение, както и средствата, с които да я изпълни. Сайлънс съзнаваше дълга си. Винаги му бе служил. И ако това означаваше пак да използва своя приятел и да го предаде, все някак щеше да го понесе. Бе понесъл и по-тежки товари през живота си.

Гарвана вдигна ръка и бутна назад качулката, закриваща лицето му. Внезапна студена тръпка пробяга по тялото на Сайлънс, усещаше как косъмчетата по врата му настръхнаха. Гарвана не бе остарял. Десетте години в ужасни условия не бяха оставили и една бръчка по кожата му. Изглеждаше такъв, какъвто го помнеше — млад, горд, несломим. Времето беше безсилно да го докосне. Но нали призраците не остаряват! Сайлънс изведнъж се почувства тромав и засрамен от собствените си промени през това десетилетие. Какъв ли беше в очите на Гарвана с олисялото си чело и понатежалия корем? Дали мъжът срещу него бе забелязал това и дали изобщо имаше значение за него? И най-важното — дали разбираше, че е срещнал не онзи Джон Сайлънс, когото познаваше, който би се поколебал да предаде приятеля си, ако правилата на играта изискваха това от него? Като гледаше невъзмутимия младеж пред себе си, Капитанът се чувстваше по-стар, мръсен и похабен. И не знаеше какво да каже. Накрая Гарвана наруши мълчанието.

— Какво правиш тук, Капитане?

— Имам нужда от твоята помощ — сдържано отвърна Сайлънс.

Гарвана едва раздвижи устни в усмивка, сякаш през годините бе забравил как се прави това.

— Не съм и помислял, че ще изминеш целия този път само за да подновиш една стара дружба. Но знаех, че все някога ще дойдеш. Между нас остана нещо недовършено.

— То може да почака — възрази Сайлънс. — Знаеш ли какво се е случило в Тринадесета база?

— Знам, че преди време издигнаха силовия екран. Това е всичко.

— Установявал ли си контакти с персонала на базата?

Усмивката пак се появи, но не стигна до очите на Гарвана.

— Към мен командирът на базата провеждаше политиката „Стреляй, щом го видиш“. Нямаше защо да си прави труда. Не исках нищо от него. Но те се страхуваха от мен, от това, в което се превърнах. Поне тук бяха прави.

— В което си се превърнал? — повтори Сайлънс. — Как оцеля през тези години без припаси, без снабдяване?

— Не оцелях в точния смисъл на думата. От последната ни среща досега преживях какво ли не, Капитане. Не съм човекът, когото помниш.

Той отмести поглед за миг, като че се вслушваше в глас, достъпен само за него, кимна полека и пак се обърна към Сайлънс.

— Тук не можем да говорим. Нямаш приятели сред тези дървета и дори аз не мога да те опазя от цялата гора. Ела с мен. Домът ми не е далеч.

Той се обърна и тръгна, без дори да погледне дали Сайлънс го следва. Капитанът закрачи след него, скърцаше със зъби от чоплещата болка в ребрата. Раната не му изглеждаше особено тежка, но се налагаше скоро да направи нещо за нея, за да не отпадне от загуба на кръв. Позволи на униформата си да вкара в организма му ендорфини, колкото да заглушат болката, без да замъглят съзнанието му. Вървеше до Гарвана през златистобронзовата гора по пътека, която само очите на предателя можеха да забележат. Нищо не помръдваше в мъглата, но Сайлънс долавяше намусено очакване, усещаше дебнещи очи, макар и да не ги виждаше.

Изведнъж гъсталакът свърши и пред погледа му изникна голям хълм от метал, обрасъл с тръни. Металът бе белязан и очукан, тук-там тръните бяха проникнали през външния корпус, но Сайлънс успя да различи очертанията на бойна кола. Предполагаше, че доста от тях са пръснати из гората, където бяха изпопадали, свалени от психобурите на Ашраите. Сайлънс като че помнеше това открито място — едно от малкото бойни полета, където бяха двамата с Гарвана.

Лазерите пламтяха в нощта, ударните гранати разцъфваха в мрака като алени цветя. Проблясваха лъчите на разрушители, гръмко бръмчаха включените силови щитове. Ашраите връхлитаха на безкрайни вълни — огромни, грозни тела, които се движеха с учудваща ловкост и грация. От техните психобури въздухът наоколо припукваше и пращеше, те променяха вероятностите и разкъсваха психозащитата, която есперите на Империята простираха над наземните войски. Нокти и зъби се сблъскваха с мечове и щитове, кръвта се лееше на потоци по разкъртената земя. Бойните коли тромаво цепеха мрака между дърветата, лъчите на разрушители се забиваха в пръстта под ниско прелитащите изтребители. Науката се биеше с дивата ярост, битката клонеше ту към едната, ту към другата страна, но никой не успяваше да надделее задълго.

Сайлънс изведнъж потрепери и се отърси от спомена, толкова жив във въображението му, че почти чуваше бойните викове и писъците на умиращите. Ашраите бяха храбър и хитроумен враг, но нямаха никакъв шанс срещу Империята. Щом Сайлънс разбра, че не може да настъпи към позициите им, нито да удържи своите, той просто изтегли хората си и повика звездните кръстосвачи да изгорят цялата проклета планета от полюс до полюс. Милиони загинаха, всичко живо бе изтребено и не останаха дори трупове. Ако не друго, Империята поне се престараваше. Сайлънс победи и това му струваше всичко на всичко неговата чест и един приятел. Имаше дни, когато вярваше, че без тях ще умре, но и те отминаха. Кой ли умира от разбито сърце?

Щом всичко свърши, Империята не знаеше какво да прави с него. От една страна, той бе изтървал положението и се наложи да бъде спасяван с всепланетно изгаряне, но, от друга, реши проблема с Ансилай изцяло. И завинаги. Затова пред хората му се усмихваха, стискаха му ръката и го тупаха по рамото, а в досието му записаха, че няма да го повишават. Можеше да запази своето Капитанство, но никога не биваше да се надява на нещо повече. Сайлънс се отнесе към това с пълно безразличие. На Ансилай загуби всякакви амбиции.

И ето го отново тук, а проблемът като че не бе решен окончателно.

Накрая стигнаха до поляната, където бе домът на Гарвана. Сайлънс изпита почти непоносимо чувство за повторно преживяване на вече познатото. Нищо не се бе променило. Същите дървета, същата поляна, същите нагъсто скупчени метални тръни, прикриващи капака на входа към подземните тунели. Изтръпнал, той наблюдаваше как Гарвана внимателно издърпа тръните настрани и вдигна капака. Миналия път Сайлънс дойде тук, нарушавайки всички заповеди, за да поговори с него в последния момент с надеждата, че ще го убеди да не става предател. Тогава още бяха приятели и бъдещият престъпник не беше назован с новото си име. Срещнаха се като приятели, а се разделиха като врагове. Случилото се се стовари върху тях като тежката неизбежност на провидението. Нищо не спря и двамата да изиграят докрай ролите си. Сега пак бяха тук, само отгласите на стара дружба и вражда ги свързваха и отново трябваше да търсят възможности за компромис. Сайлънс се усмихна кисело. Току-виж, този път им провърви.

Гарвана хлътна надолу по тъмната стълба, Капитанът слезе след него. Забави се за миг, колкото да провери тежестта на капака. Беше си все същата, но приятелят му го вдигна с една ръка, сякаш беше безтегловен. Сайлънс се прокашля и Гарвана го погледна.

— Искаш ли да затворя? — попита Капитанът.

Гарвана се усмихна.

— Всъщност няма нужда. Едва ли някой ще влезе след нас. Но ако така ще се почувстваш по-сигурен…

Той махна с ръка и капакът помръдна сякаш по своя воля. Сайлънс побърза да слезе по тесните пръстени стъпала към мрака на тунела и капакът се затвори с трясък над него, като леко разтърси стените. Капитанът впи поглед в гърба на Гарвана, но онзи вече вървеше по тунела и трябваше да побърза, за да го настигне. Имаше достатъчно място да ходят един до друг, таванът беше две-три стъпки над главите им. Пръстта излъчваше наситен торфен дъх, който не му се стори неприятен. Корени на метални дървета се виеха край тунела и го запълваха със своята топла, равномерна светлина. Затвореното пространство притесняваше Сайлънс и той с големи усилия се стараеше да не мисли за все по-притискащия товар на земята с всяка крачка по наклонения надолу под.

Скоро стигнаха до разклонение, после до второ. Широки отвори зейваха към ярко осветени пещери, от тунелите се отделяха странични коридори. Сайлънс скоро се обърка в подземния лабиринт — някогашния дом на Ашраите и на обявения извън закона Гарван. Предишния път остатъците от приятелството им се оказаха достатъчни Гарвана да го изведе до повърхността, щом вече нямаше за какво да говорят. Сега Сайлънс се съмняваше дали пак може да разчита на това, но не го и интересуваше. Принуден бе да поговори с него.

Най-сетне престъпникът спря до един страничен проход и посочи на Сайлънс да мине пред него. Капитанът влезе, без да се колебае. Не искаше Гарвана да помисли, че се е уплашил. Проходът се превърна в доста обширна пещера, осветена от вездесъщите греещи корени, криволичещи по пръстения таван. Домът на Гарвана беше достатъчно просторен, за да не се чувства теснотията, но и пълен с малки удобства, създаващи уют. Имаше два крехки наглед стола, маса и постеля. Пламъчета мърмореха сънено в огнище на едната стена, димът се издигаше през тесен комин, пробит в пръстта. Подът бе покрит с подобие на плетени рогозки, оръфани и зацапани от дълга употреба. Не беше най-доброто жилище, дори и за изгнаник.

Малки изящни изваяния на Ашраите бяха поставени в нишите по стените. Сайлънс пристъпи напред да огледа най-близкото, но формата не му говореше нищо, от странните извивки го заболя главата. Той се намръщи и отмести поглед, а Гарвана се засмя.

— Капитане, би трябвало да ги пипаш, а не да ги гледаш. Ашраите бяха раса с много развито осезание, пък и очите им се различаваха от нашите.

— Благодаря — промълви Сайлънс. — Ще се откажа от удоволствието.

— Както желаеш, Капитане. Седни. Настани се удобно. Бих ти предложил питие или цигара, но нямам подръка.

Сайлънс се отпусна предпазливо на по-близкия стол, ала изделието се оказа по-устойчиво, отколкото изглеждаше — понесе товара с лекота. Гарвана седна отсреща и двамата мъже се втренчиха един в друг. Сайлънс все още не можеше да свикне с липсата на промени у приятеля си. Десетте години самотен живот не бяха прорязали бръчки по лицето му, нито бяха превили гордо изправения му гръб. Престъпникът се държеше вбесяващо учтиво както винаги. След цяло десетилетие самота би трябвало да лази по корем пред Сайлънс, да жадува за звуците на човешки глас. Вместо това седеше невъзмутимо и се задоволяваше да изчаква думите му. Капитанът се размърда нервно на стола. Бе забравил колко студени и пронизващи могат да станат очите на приятеля му.

— Хубаво си се подредил тук — каза накрая, за да не мълчи.

— Харесва ми — отвърна Гарвана.

Внезапно се наведе напред и Сайлънс неволно подскочи. Мъжът срещу него не се усмихваше.

— Не знам какво да ти кажа, Капитане. Отдавна не съм говорил с човешко същество.

— Как успя да оцелееш съвсем сам през тези десет години? — попита Сайлънс.

Гарвана вдигна вежди.

— Нима е минало толкова време? Не съм броил дните. Оцелях, като се променях, приспособявах се. Превърнах се в нещо повече от човек.

— Имаш достатъчно човешки вид — отбеляза Сайлънс. — И въобще не си се променил.

— Така е на Ансилай. Външността може и да заблуждава. Ти поне би трябвало да знаеш това. Но никога не си разбирал Ашраите. Те поддържаха живота ми през годините.

Сайлънс се вторачи замислено в него.

— Нима твърдиш, че някои от Ашраите все пак са оцелели, скрити в подземните си тунели?

— Не, Капитане. Ашраите бяха изтребени. Ти вложи голямо старание. Всички Ашраи са мъртви и само аз останах, за да разкажа историята им. Оцелях, защото се страхувах от смъртта. Имах на разположение премного време да размишлявам дали това беше грешка. Защо се върна, Капитане?

— След последната ни среща много неща се промениха.

— Не и за мен. Ашраите са все така мъртви, а машините на Империята продължават да ровят, да разкъсват корените да дърветата, за да ги повалят и преработят. Грабежът на планетата продължава ден след ден.

Сайлънс въздъхна уморено.

— Десетте самотни години май въобще не са променили възгледите ти. И тогава не ме слушаше, сигурно и сега няма да поискаш, но все пак ще опитам в името на миналото. Империята има нужда от металите, които извлича от Ансилай. Всяко повалено дърво осигурява тежки метали, които стигат на един междузвезден кораб за цяла година. Другите използваме за корпусите на корабите и двигателите. Именно металите от Ансилай дадоха възможност на Империята да се разраства напоследък. Това е единственото място, където добивът им е лесен. Изпаднахме в зависимост от тях. Без редовните доставки, възможни само поради съществуването на тези дървета, половината ни колонии ще умрат от глад или задушаване, или от липсата на други жизненоважни запаси. Ще загинат милиони, Империята ще рухне и само за едно поколение човечеството ще се върне към варварската епоха.

— За Ашраите ние винаги сме били варвари — вметна Гарвана.

Сайлънс нетърпеливо тръсна глава.

— Вече няма значение. Това е минало. Шон, нуждая се от твоята помощ. Нещо се е случило в Тринадесета база.

Погледът на Гарвана не трепна.

— По време на последната ни среща аз призовах Ашраите към бунт и ги вдигнах срещу Империята. Поведох ги в битка за спасението на техния свят, а вие ги изтребихте. Клахте и осакатявахте до изнемога, после избягахте в орбита около планетата и изгорихте всичко живо.

Сайлънс също не отместваше очи.

— Беше неизбежно.

— Ашраите…

— Нямаха никакъв шанс. Като всички бунтовници.

— И ти очакваш да ти помогна сега? След всичко, което се случи, ти очакваш от мен да помогна на Империята?

— Мога да ти издействам Опрощение.

— Съмнявам се.

Сайлънс се усмихна хладно.

— Шон, недей да се ласкаеш. Не си толкова важен, иначе някой ловец на награди отдавна да ти е отрязал главата. Не, ти си само поредният дезертьор, превърнал се в местен жител на някаква забутана планета. Никой вече не се интересува от тебе. Мога да ти издействам Опрощение и да те отведа оттук. Да те пратя където поискаш. Ще започнеш всичко отначало, с чисто досие. Помисли за това. Дори няма да си принуден да се наричаш Гарвана.

— Че защо, Капитане? Такъв съм си. — Той завъртя глава и се отпусна на облегалката. — Благодаря ти за предложението, но ще ти откажа.

— Нима? Помисли какво ти предлагам! Не би искал да останеш тук съвсем сам…

— Защо не? Тук намерих покой.

— Какъв? Покоят на смъртта, на гробището.

— Покоят на гората, Капитане. Ти така и не проумя какво унищожи. Ашраите и дърветата бяха толкова тясно свързани, че не можеш и да си представиш. Дърветата са живи. Виждах клатещи се клони при пълно безветрие, чувах гласове сред бурята и мъглата. Ашраите са мъртви, но не изчезнаха. Има хармония, сила, свързваща дърветата, и аз съм част от нея. — Гласът на престъпника спадна до шепот. — Остави ме на мира, Джон. Моля те.

— Не мога, Шон. Нужен си ми.

— Защо, Капитане? Защо все аз?

— Защото си най-добрият.

— Благодаря, Капитане.

Сайлънс извърна лице, смутен от горчивината в гласа на Гарвана. Стана.

— Хайде, Гарване, вдигай си задника. Ще ни се наложи дълго да вървим до Тринадесета база и много неща трябва да обсъдим по пътя.

Гарвана вдигна очи към него.

— Толкова ли си сигурен, че ще ти помогна?

— Разбира се. Ти си мой приятел. Пък и май нямаш друго да правиш в момента, нали?

Загрузка...