Светът на призраците

ШЕСТА ГЛАВА В ТРИНАДЕСЕТА БАЗА

Диана седеше прегърбена на креслото си в катера и се чудеше защо продължава да се чувства застрашена. Нещо я налетя изведнъж, докато се връщаха през металната гора към площадките за кацане. Не можеше да назове никаква определена причина, но есперката внезапно изпита непоколебима увереност, че я следи нещо грамадно, страховито и опасно. Стомахът й се сви, усети влага по лицето си. Успя да сдържи напиращия в гърлото й вик, но предчувствието за близка заплаха не я напусна, макар да не виждаше и чуваше каквото и да било, потвърждаващо опасенията. Нищо не помръдваше в мъглата между дърветата, единствените звуци бяха тихите гласове и стъпки на хората до нея. Диана разгърна своя есп, сканираше местността за нещо близко или прокрадващо се към групата. Нямаше промени. Дърветата пламтяха в съзнанието й като възклицателни знаци от светлина, но не забелязваше дори следа от друг живот в гората. Тя разпростря психическото си усилие надалеч, докато стигна Тринадесета база, и тогава видя нещото, отвърнало на погледа й.

Беше огромно и мрачно, запълнило цялата база, впиваше в нея гладните си очи. Сякаш някъде в безкрая дочу човешки гласове — писъци на страдание и ужас. Долавяше като кървавочервена пелена заплахата, близката смъртна опасност, но после всичко изчезна отведнъж, сякаш беше само плод на въображението й. Съсредоточи своя есп само върху базата, но там вече нямаше нищо. Ако въобще е имало.

Не каза на другите на какво се натъкна. Не разполагаше с доказателства, а и се случи за толкова кратко време, че не беше сигурна дали сама си вярва. Всичко тънеше в горещата мараня на трескав кошмар и дори самата неяснота на преживяването усилваше още повече ужаса й. Затова си премълча и щом влезе в катера, се сви в креслото като куче в колибка, опитваше се да не мисли за случката. Но така сякаш стана още по-зле и тя поиска от ИИ да й предава панорама на околността през комуникационната присадка. Стоманените стени като че изведнъж станаха напълно прозрачни — компютърът й предаваше симулация в реално време на сигналите от своите сензори. Навън се виждаха само площадките за кацане, дърветата, виещата се мъгла, двамата щурмоваци на пост и Тринадесета база, притаила се зад своя непробиваем силов екран. Би трябвало да се чувства спокойна и сигурна в катера с цялото му въоръжение, но само по-остро усещаше колко е видима и уязвима. Той беше единственият кораб на космодрума, струваше й се твърде лесна мишена, дребен и беззащитен сред огромното поле и заобикалящата го отвсякъде безкрайна гора. Тя внимателно оглеждаше всички посоки, не можеше да укроти опасенията си, но и не желаеше отново да разгръща своя есп от страх, че ще привлече вниманието на онези дебнещи очи.

И колкото повече отлагаше съобщението си, толкова по-убедена беше, че всичко е плод на уплахата, на разклатената й самоувереност. Опита да съживи в душата си поне отглас от въодушевлението, че е видяла кораб на непозната цивилизация, това донякъде й помогна да се справи със страховете. Нищо особено, само изпънати нерви от чакането и напрежението. Когато настъпи моментът да влязат в базата, всичко ще бъде наред. Но дотогава възнамеряваше да си отваря очите на четири и да крие психосилата си, ей така, за всеки случай.

Щурмоваците също бяха усетили нещо. Озъртаха се настръхнали през целия път до катера и почти с облекчение приеха заповедта на Капитана да застанат на пост отвън. А самият Сайлънс изглеждаше странно спокоен въпреки получената рана. Не искаше да разказва за станалото. Изтърпя, без да охне, докато медицинският комплекс на кораба забиваше в него половин дузина игли и нагласяше униформата му според състоянието на ребрата. Сега се изтягаше удобно в креслото си и разговаряше невъзмутимо с ИИ за паметния кристал, намерен от Диана в чуждия кораб. Один се зае с разгадаването му преди доста време, но явно се налагаше да създаде съвсем нови диагностични програми дори само за да проникне в проклетото нещо. Диана си позволи лека усмивка. Да беше знаела, че са нужни толкова усилия, щеше да насочи своя есп към кристала и да разчете данните направо. Само че това би означавало отново да разкрие своя есп, а още не беше готова за това.

Сайлънс се озъби на контролните табла пред себе си. Ако разполагаха с достатъчно време, ИИ би принудил кристала да прави всичко, освен може би да застане на задни лапи и да проси храна. Но точно време нямаха. Империята искаше минното оборудване да заработи отново, и то незабавно. Ако Капитанът не се справи, ще пратят друг на негово място. И с това кариерата му ще приключи окончателно и завинаги. Сайлънс въздъхна и се напрегна от неприятното усещане в ребрата. Изпитваше непоколебима увереност, че в непознатия кораб се крие отговорът на загадката за случилото се в Тринадесета база. Един или повече пришълци са проникнали в нея, имало е някакъв сблъсък и силовият екран е бил вдигнат. Просто и ясно. Но все пак събитията може да са изглеждали съвсем различно. И в този случай искаше да има информацията от паметния кристал, преди да опита проникване в базата. Не е разумно да се напъхаш в потенциално опасно положение без достатъчно данни, а за тази планета правилото важеше двойно и тройно — от едната ти страна призраци, от другата чудновати пришълци. Накратко, надушваше всички признаци на гадна и объркана катастрофа.

— Капитане — обади се тих глас за гърба му, — искам да говоря с вас.

— Не сега, еспер. Зает съм.

— А би трябвало да почивате.

— По-късно, стига да имам време. Само чакам да се върнат Фрост и Гарвана, после влизаме в Тринадесета база да изтръгнем отговорите от нея.

— Капитане… ако в базата са влезли пришълци, не би трябвало да се държим агресивно и да си търсим белята. Поне нека опитаме да установим контакт с тях. Може би са миролюбиво настроени. Ами ако всичко е станало заради ужасна грешка или недоразумение?

Сайлънс завъртя креслото си и се вгледа в лицето на младата есперка.

— Диана, за тебе това е нещо ново, но Империята си има утвърдени правила за първите контакти с непознати разумни видове. Първото и основно правило гласи — Изследователката решава как да постъпим. Тя е специалистът тук.

— Специалист по убийствата.

— Именно. Империята никога не е харесвала идеята да има конкуренти, затова се отнася толкова праволинейно към другите цивилизации. Или са приятели и в такъв случай стават част от Империята независимо дали им харесва, или са неприятели и в такъв случай биват стъпквани. Докрай.

— Като Ашраите ли? — вметна Диана.

— Да, еспер. Като Ашраите. Тогава също знаех какво изискваше моят дълг. Виж какво, ако измисля начин да оправя положението без кръвопролития, ще го използвам. Никога не съм излагал хората си на ненужни рискове. Но не съм оптимист. Най-вероятно един или няколко пришълци са влезли в базата и са избили всички хора.

— Не сте сигурен в това.

— Вярно, не съм. Но трябва да действам според този вариант. Ако онова вътре е склонно да преговаря, ще го изслушам, ала досега то дори не опита да се свърже с нас. Ти успя ли да напипаш нещо?

— Само… така ми се струва. Нищо определено. Може би страховете ми влияят и на малкото, което долових. Не може ли поне да почакаме, докато ИИ разгадае паметния кристал? Вероятно той съдържа всички отговори, от които имаме нужда.

— Еспер, и отпуснатото ни време, и търпението ми си имат граници. Ще почакам да се върнат Фрост и Гарвана, а после, щем не щем, влизаме, колкото и да сме неподготвени.

Есперката стисна челюсти за миг, но заговори безстрастно и спокойно:

— Капитане, бих искала да опитам нещо. Моля за разрешение да вляза сама в базата, щом проникнем през силовия екран, и да установя контакт чрез своя есп. Може би няма да сметнат един-единствен човек за заплаха.

— Действам по недвусмислени заповеди — отвърна Сайлънс. — Трябва да установя какво се е случило в Тринадесета база и да предприема необходимите действия за възстановяването й и добива на метали. Останалото е без значение. В базата имаше сто двадесет и седем мъже и жени. Не са предали и думичка, откакто вдигнаха силовия екран. Твърде вероятно е да са мъртви до един. Ако е така, техните убийци също трябва да умрат. Империята не си позволява прояви на слабост.

— Моля ви, Капитане! Изслушайте ме… — Диана се запъна, разкъсвана от нуждата да обясни предчувствията си и невъзможността да ги докаже. — Не е важно само какво е излязло от разбития кораб. Нали по време на полета усетих и друго присъствие, по-късно също… Капитане, на тази планета има нещо с невероятна мощ и не вярвам да са пришълците.

— Права си — съгласи се Сайлънс. — Това са Ашраите.

Диана внимателно подбираше думите си.

— Но те са мъртви, Капитане. Нали вие се погрижихте за това.

— Може и да са мъртви, но сънят им е лек.

— И все пак мога да направя опит за контакт с пришълците — упорстваше Диана.

— Не — отсече Сайлънс. — Положението и така е достатъчно сложно.

— Значи ще оставите всичко в ръцете на Изследователката? На тази убийца?

— Изглежда влагаш обида в думата, но тя би го приела като комплимент. Изследователите са крайният продукт от усилията на Империята да създаде идеалния боец. Започнаха с опити по усъвършенстването на хора, с Вампирите и Вълчетата. Но накрая изтърваха юздите на Хаденците и избухна бунтът на киборгите. Затова създадоха воини, които не разчитат на присадени технически приспособления. Раса убийци, от люлката обучени да бъдат най-добрите във всичко. Силни, бързи, умни, безмилостни. Преди всичко дресирани да надхитрят същества, които не мислят като нас. Фрост отговаря за всякакви контакти с други цивилизации и тя ще вземе необходимите решения. Тя е експерт. Ако искаш още нещо да кажеш, обърни се към нея.

— Но тя ще ме изслуша ли?

— Не знам. Може би. Тя разбира ползата от есперите.

— Вероятно е по-добре да поговоря с Гарвана. Той също е бил Изследовател, нали?

— Да — каза Сайлънс. — Някога беше Изследовател.

Диана почувства болката му дори през своята психозащита и за миг сведе поглед. През прозрачните стени на кабината забеляза Фрост и Гарвана, които излязоха от мъглата и тръгнаха към двамата щурмоваци. Мъжете на пост се усетиха късно и май се разстроиха от това. Сайлънс проследи погледа й, видя Гарвана и му обърна гръб.

— Познавахте Гарвана преди — промълви Диана. — Какъв беше, преди да стане изменник?

— Мой приятел — отговори Капитанът, стана и излезе от кабината.

Диана постоя, за да му даде време, после също излезе.

Пред катера всички стояха и се гледаха, сякаш никой не искаше да заговори пръв. Накрая Сайлънс кимна рязко към Фрост и Гарвана. Застанали един до друг, те бяха еднакви като брат и сестра. Движенията, позата — общото помежду им привидно беше несравнимо повече, отколкото с който и да е друг човек. Сайлънс си каза, че трябва да ги държи под око. Не можеше да загуби и Фрост, както загуби Гарвана.

— Някакви следи от екипажа на пришълците? — попита той новодошлите.

— Никакви — отвърна Фрост. — А корабът е мъртъв. Доста е интересен. Такива технологии не съм виждала никога.

Сайлънс изви очи към Гарвана.

— Възможно ли е екипажът да се е спасил в гората?

— Не, Капитане. Щях да знам.

— Разкажете ми за технологиите в кораба — поиска Сайлънс. — Преди споменахте нещо за нов вид хипердвигател.

— Наред с механичните устройства има разнообразни живи тъкани — обясни Фрост. — Всъщност корабът е огромна, неимоверно сложна кибернетична система. А ако хипердвигателят е такъв, какъвто си го представяме, превъзхожда несравнимо всичко, което Империята има.

Настъпи неловко мълчание — може би всеки имаше какво да каже, но не искаше да се обади пръв. Не беше особено предвидливо да изричат някои мисли на глас, особено ако ги подслушва един ИИ на Империята. Тези компютърни системи имаха програмирана лоялност към господарите си, както и доста строги представи кои действия бяха предателство или заплаха за сигурността на Империята. Сайлънс замислено се загледа в Гарвана.

— Пришълците трябва да са влезли в базата.

— Съгласен съм, Капитане.

— И ти ще ни преведеш през силовия екран.

— Не, Капитане.

Сайлънс се вторачи в него и напрежението помежду им почти изпука във въздуха. Двамата щурмоваци леко извиха оръжията си, за да държат предателя на прицел.

— Аз мога да пробия екрана — каза Гарвана. — Но твоето състояние не ти позволява да влезеш в базата.

— Принудена съм да се съглася — намеси се Фрост. — Капитанът не бива да се излага на безполезни рискове. Стандартно правило.

— В тази мисия няма нищо стандартно — със свито гърло отвърна Сайлънс. — Аз съм старшият тук и решавам какво е нужно. Но за да правя това, трябва да съм там, на място, и да преценявам според променящите се условия. А нещо ми подсказва, че те ще се променят дяволски бързо, щом нахълтаме в базата. Силите ми стигат и няма какво да обсъждаме. Сигурен съм, че щурмоваците могат да ме опазят.

— Тъй вярно — изръмжа Стасяк, без да отделя очи от Гарвана.

Но престъпникът го пренебрегна. Огледа Тринадесета база, скрита зад своя полупрозрачен блещукащ екран. Никой не можа да разгадае изражението на лицето му.

— Да вървим тогава — невъзмутимо ги подкани той. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свърши всичко. Бог да се смили над онези, които умрат тук.

Закрачи към базата, Сайлънс и Фрост го последваха. Другите се позабавиха. Стасяк обърна глава към Рипър.

— Копелето е голям веселяк, а?

— Ти какво очакваше? — учуди се Рипър. — Нали е бил Изследовател!

Стояха скупчени пред Тринадесета база, просветващият перлен екран нямо и загадъчно отвръщаше на погледите им. Сайлънс се мръщеше кисело. Наличието на екрана му приличаше на подигравка. Всичко би могло да се случи зад непробиваемото енергийно поле. Всичко. Друг на негово място по принуда би се примирил със самодоволното равнодушие на препятствието, но Сайлънс си бе осигурил допълнително предимство. Имаше Гарвана. Обърна се към престъпника. Той още стоеше толкова близо до Фрост, че раменете им се докосваха. Сякаш двамата никога нямаше да се разделят, свързани от общо минало и толкова ужасни тайни, че не биваше да ги научи никой друг. Изпита пристъп на чудата ревност. Гарвана беше негов приятел. Но преди много години, когато бяха други. Сайлънс намери сили да си признае честно, че би се чувствал неловко, ако сега приятелят му застане до него.

Щурмоваците се бяха дръпнали настрани с оръжие в ръце и наблюдаваха Гарвана изпод вежди. С техния начин на мислене възприемаха предателя като най-голямата заплаха в момента, затова нямаше да го изпускат от очи, докато не се появи нещо по-належащо. Щурмоваците бяха всеизвестни със склонността си да се справят само с наличните проблеми, оставяха на офицерите грижите за бъдещето. Есперката не обръщаше внимание на никого, зъбеше се на екрана, като че можеше да проникне с психическата си сила през него, за да види какво се крие отвъд. За нещастие не притежаваше толкова могъща дарба. И точно затова Сайлънс имаше нужда от Гарвана.

Пак се обърна към обявения извън закона мъж, въздъхна. Не биваше да отлага повече. Настъпи мигът на истината, време беше да видят как ще се търкулнат заровете на съдбата. Включи комуникационната си присадка.

— Один, сега ти отговаряш за катера. Ще наблюдаваш влизането ни в базата през нашите очи и ще записваш всичко. Ако се провалим и никой не оцелее, ще направиш всичко възможно да се върнеш в „Тъмен вятър“ и да предоставиш записите на онези, които ще поемат мисията. Искам потвърждение.

— Потвърждавам, Капитане. Желая ви късмет.

Сетне Сайлънс заговори на Гарвана:

— Време е. Направи своята магия.

Престъпникът кимна, без да отделя втренчения си поглед от екрана. Пристъпи напред и протегна ръка, за да докосне енергийното поле. Ярки искри на статични разряди засъскаха във въздуха, ала това беше всичко. Но и то беше достатъчно интересно. Защото полето би трябвало да убие на място Гарвана. Както би убило всекиго другиго. Той натисна по-силно, обаче екранът не поддаде. Устните му леко се изпънаха, изглеждаше доволен, че предположенията му са се потвърдили. Отстъпи назад и вдигна силовото си копие. Опря върха в полето. Лек ореол светна около края на жезъла. Гарвана засили натиска и екранът наруши целостта си. Мъжът стисна с две ръце жезъла и бавно пристъпи в енергийното поле. Преградата затрептя и се разлюля около него, над фигурата му се преливаха дъгоцветни вълни. Застана дълбоко навътре в полето и силовият екран, който отблъскваше лъчите на разрушители и устояваше на атомни експлозии, неохотно отстъпи пред престъпника. Около него се отвори вход, през който се виждаха тъмните, прилепнали към земята очертания на Тринадесета база. Гарван се озърна през рамо към останалите, в очите му се четеше нещо нечовешко.

— Хайде! — заповяда той и всички се люшнаха напред, като че дръпнати с повод.

Сайлънс вървеше изправен, но кожата му настръхна от представата за смъртоносната енергия на силовия екран, удържана само от силата на едно човешко съзнание. Може би човешко. Накрая всички преминаха, а Гарвана още стоеше в полето. Огледа се, без да бърза, а около него играеха водопади от цветове, болезнени за очите. После той тръгна напред и полето се възстанови, все едно че никога не е било нарушавано. Сега нито можеха да излязат, нито да очакват помощ отвън, ако Гарвана не се намеси. Озоваха се в клопка заедно с нещото в Тринадесета база, под похлупака на силовия екран.

— Как го направихте? — попита Диана с притихнал от стъписване глас.

— Направи го със силовото си копие — отговори Фрост, когато стана ясно, че предателят няма да каже нищо. — То усилва и насочва психокинезата му. Сега лесно ще се сетиш защо Империята ги забрани. Но дори със силово копие това би трябвало да е неосъществимо. Възможностите му на еспер сигурно излизат извън всякакви достъпни методи на измерване. Учудвам се, че Империята го е оставила на свобода.

— Преди да дойде на Ансилай — вметна Сайлънс, — въобще не му личеше, че има есп. Животът му с Ашраите промени всичко.

— Невъзможно — отсече категорично Фрост. — Всички минават през психотестове. Никой не се изплъзва незабелязан.

— Ашраите не познават думата „невъзможно“ — отрони Гарвана.

— Моля за вниманието ви — промърмори гласът на Один в присадката на всеки. — Капитане, най-после успях да отделя нещо полезно от съхранените данни в компютрите на базата. В състояние съм да локализирам личния дневник на Командира. Настоятелно ви съветвам да прегледате каквото намерих, преди да продължите.

— Добре — каза Сайлънс. — Щом никаква гад не ни връхлетя незабавно откъм базата, можем да отделим малко време, преди да влезем. Щурмоваци, искам ви на пост. Ако нещо мръдне — застреляйте го. Один, пусни смислените части на дневника за всички, освен щурмоваците, след това и на тях. Какъв е обемът на данните?

— Не е много, Капитане. Избрах по-важните моменти.

Когато ИИ пусна дневника през присадката на Сайлънс, пред очите му заиграха назъбени линии. Образът се проясни — Командирът на базата седеше зад бюрото си. Сайлънс сви вежди. Познаваше този човек. Джеймс Старблъд учеше в Академията на Звездния флот по същото време. Беше от стар Род, не прекалено богат, но с добри връзки. Познаваха се добре, обаче не се сприятелиха. Старблъд беше старателен, изпълнителен офицер, инициативен не повече от някоя скала. Това може би обясняваше назначаването му на планетата. Ансилай не беше място за хора, устремили се към високи постове. Командирът изглеждаше съсипан и объркан, дрезгавият му глас звучеше накъсано.

— До всички, които намерят този дневник. Извънредно положение, степен „Алфа Червено“. Космически кораб на чужда раса се разби при приземяването си близо до базата. Изпратих проучвателен екип на мястото. Никой не се върна. Оттогава минаха три часа. Сега в самата база изчезват хора. Нещо влияе на компютрите. Цели сектори не отговарят. Системите за поддържане на жизнената среда са повредени. Осветлението постепенно се изключва. Става все по-студено. Тук при нас има нещо, но не успяваме да го открием.

Картината прескочи. Старблъд се бе свлякъл отпуснато в креслото, униформата му беше раздърпана. Потеше се. Изтри устата си с трепереща ръка. Направи видимо усилие да се овладее.

— Не мога да се свържа с никого в базата, нещо не е наред с главната комуникационна система. Нямам връзка с Империята, дори не мога да изпратя предупреждение. Мисля, че засега личният ми дневник е защитен. Затворил съм се в стаята си, блокирах вратата. Нещо се движи по коридорите. Издава нечовешки звуци. Не мога да изляза оттук. Тринадесета база е загубена за Империята. Остава ми само едно — да вдигна силовия екран.

За миг ръката му излезе извън полезрението, той вдигна поглед към камерата, очите му сякаш пронизаха Сайлънс. Личеше му, че е отчаян, но имаше и друго. Може би остатъци от достойнство.

— Силовият екран вече е включен. Каквото и да се е промъкнало тук, сега е затворено в базата. Не мога да си позволя риска то да се изтръгне на свобода. Империята трябва да научи за тази нова заплаха. От този момент екранът може да бъде изключен само отвътре, с моя личен код. Осъзнавам дълга си и ще го изпълня. — Извади разрушител от кобура на хълбока си и непохватно провери енергийния запас. — От години не ми се е налагало да използвам това проклето нещо — тихо изръмжа Старблъд и грижливо насочи оръжието точно към сърцето си. Вдигна очи за последен път. — Който и да получи това съобщение, нека отмъсти за нас. Аз съм Джеймс Старблъд, Командир на Тринадесета база.

Пред погледа на Сайлънс отново се появи околността. Съжали, че не се е отнасял към този мъж с по-голяма симпатия.

— Това е всичко, Капитане — тихо добави Один.

— Сто двадесет и седем души — каза Диана. — Всички са мъртви.

— Едва ли си очаквала друго — обади се Фрост.

Есперката вдигна рамене и се извърна. Настъпи мълчание, докато щурмоваците видят записа.

— Ей на това му викам интересно — жизнерадостно заяви Стасяк. — Насреща ни е някаква твар, дето може да затрие цялата база, а ние си имаме няколко маломощни оръжийца и един еспер-престъпник. Защо не вземем да се гръмнем още сега, та да си спестим по-лошото?

— Прав е — промърмори Рипър.

— Затваряйте си устите — невъзмутимо заповяда Фрост и двамата щурмоваци веднага млъкнаха. — Няма за какво да се тревожите. Нали съм с вас. — Тя се завъртя към Сайлънс. — Вие командвате, Капитане. Какво ще правим?

— Влизаме — нареди Сайлънс. — Ще правим каквото е необходимо.

Той тръгна към входа, Фрост и Гарвана не изоставаха от него. Есперката побърза да ги настигне. Щурмоваците се спогледаха многозначително и с нежелание се повлякоха последни. Базата изглеждаше тиха и пуста. Никъде нито светлинка. Между плочите на входа зееше тесен отвор. Сайлънс спря за внимателен оглед на стоманените врати. По метала се бе натрупал дебел слой скреж, плочите висяха някак отпуснато в улеите си. Гарвана се пресегна и бутна едната. Тя едва помръдна, нямаше никакво захранване. Той я дръпна настрани докрай, двамата със Сайлънс влязоха първи в мрака на фоайето.

Студът на Ансилай се бе вмъкнал в базата и неподвижният въздух щипеше лицата им. Не светеше нито една лампа и докъдето проникваше погледът, нямаше хора. Гарвана и Фрост бързо застанаха от двете страни на Капитана, очите им шареха из сенките в търсене на засада. Всичко тънеше в безмълвие, чуваха само собственото си дишане. Фрост душеше въздуха с подозрение, оръжието сякаш беше продължение на ръката й. Гарвана се облягаше на силовото си копие, явно доволен, че Сайлънс пое ръководството. Есперката се шмугна през входа, следвана от щурмоваците. Капитанът махна на двамата да минат отстрани, те изпълниха маневрата незабавно и с професионална ловкост. Есперката огледа празното фоайе и притисна ръце към тялото си, може би заради студа.

Контролното бюро беше празно, мониторите от системите на Сигурността — изключени. Разхвърляните по бюрото документи бяха покрити тънък слой скреж. Сайлънс посочи на щурмоваците да проверят бюрото и те тръгнаха напред с готови за стрелба оръжия. Изследователката Фрост бавно въртеше глава, стремеше се да схване какво е станало. Нямаше следи от паника или сблъсък. Наглед всичко си беше на мястото. Стасяк огледа документите по бюрото, без да ги докосва. Всички се отнасяха до най-обикновени всекидневни процедури и това му се стори малко тъжно. Работилите тук хора не са били предупредени, не са имали шанс да се подготвят за нападението. Може и да са мислили, че това е ден като всеки друг, докато бедата ги е връхлетяла и лампите започнали да гаснат. Обърна се към Рипър, който безуспешно се опитваше да включи мониторите. Той се изправи с въздишка и поклати глава към Сайлънс.

— Нищичко, Капитане. Някъде още има захранване, но не стига до контролното бюро. Отклоняват го другаде, но не ме питайте накъде.

— Няма за какво да се захванем — отбеляза Стасяк. — Все едно… станали и си отишли. Смахнато.

— Размърдайте се наоколо, вижте дали ще можете да включите осветлението или аварийните лампи — заповяда Сайлънс. — Без светлина няма как да напреднем. Изследовател, вие опитайте с комуникационната мрежа. След като вече сме в базата, може би ще се свържете с някого.

Фрост кимна и включи присадката си.

— Тук е Изследователката Фрост от „Тъмен вятър“. Моля, отговорете.

Всички се заслушаха, но чуваха само фоновия шум на откритата линия.

— Някой чува ли ме? Тук е Изследователката Фрост. Говоря от името на Империята. Моля, отговорете.

Тя изведнъж се намръщи — в ухото й промърмори глас, но толкова слаб и далечен, че думите останаха неразличими. Фрост веднага се извърна към останалите. Всички бяха чули същото, а никой не можа да го разгадае. Фрост усили звука докрай, но гласът бе затихнал.

— Чувам ви — гръмко произнесе тя. — Моля, повторете. Къде сте? Нуждаете ли се от помощ?

Никакъв отговор. Фрост отново намали звука до нормалното равнище и завъртя глава. Капитанът се обърна към Диана.

— Пълно сканиране, еспер. Ако тук има нещо живо и мислещо, искам да знам какво е и къде е.

Диана застана така, че лицето й да не се вижда. Очакваше Капитанът да поиска от нея това, дори сама му го предложи по-рано, но още помнеше ужаса, с който се сблъска предишния път. Помнеше и писъците, измъчените човешки гласове и онова необхватно, тъмно присъствие, впило в нея своя умен, гладен поглед. Нищо в живота й не бе я плашило така. А сега Сайлънс искаше от нея да разкрие съзнанието си пред незнайната твар. Но тя не можеше. Просто не можеше. Както не можеше и да откаже. Затвори очи и надигна своя есп едва-едва, също като дете, надничащо предпазливо през разперените си пръсти. Всичко беше пусто и тихо. Тя опипа малко по-надалеч, остави съзнанието си да се плъзне из етажа, но и там нямаше нищо. Безмълвно въздъхна от облекчение и се завъртя към Сайлънс.

— Капитане, не открих нито следа от живот. Винаги съществува и възможността нещо да се прикрие от моя есп, но тогава няма начин да го забележа.

Тя затаи дъх, докато чакаше отговора, готова всеки миг да срещне ледения му поглед, прозрял полуистината, но той само кимна. Тя не знаеше дали да се успокои или да се срамува. Сайлънс замислено сви вежди.

— Один, дай ми плановете на Тринадесета база, етаж по етаж, с пространствено наслагване. Покажи ги и на останалите.

Прозрачна схема се наложи върху гледката пред него. Проектът не беше сложен. Единствен вход на наземния етаж, един асансьор и две стълби водеха надолу към следващите етажи. За по-голяма безопасност вдълбаваха в земята всички бази. Всичко важно и жизнено необходимо беше на дъното — на трето ниво, защитено с дебел стоманобетон и други, не толкова биещи на очи мерки. Сайлънс проучи плана на всеки етаж, грижливо си отбелязваше разположението на входовете и изходите, после накара Один да изключи схемата.

— Добре, хора. Слушайте ме внимателно. Както виждате, ще трябва да работим грубичко. Реших да се разделим на две групи, за да обхванем по-голямо пространство. Гарвана и Фрост ще останат с мен. Ще претърсим този етаж. Есперката и щурмоваците започват да претърсват долния. Не прибързвайте, проверете всяко помещение докрай, преди да минете към следващото. Не поемайте никакви рискове и викайте за помощ, щом ви се мерне нещо, имащо и най-далечна прилика с опасност. Искам информация, а не мъртви герои. Каквото и да стане, никой да не се отделя от групата си. Ясно ли е? — Всички закимаха и потвърдиха. — Тогава хайде да започваме. По правилата и без измишльотини.

Щурмоваците небрежно отдадоха чест, включиха една от аварийните лампи, които Рипър откри натикани под контролното бюро, и тръгнаха към дъното на фоайето — там беше една от отбелязаните в плана стълби. Диана припряно ги настигна. Никак не й харесваше да участва в претърсването на долния етаж, но още по-непоносимо би било да остане тук сама.

Фрост също включи лампа. Светлината беше ярка и приятна, макар и да раздвижи трудно доловими сенки. Фрост предложи лампата на Гарвана, но той учтиво отказа. Взе я Сайлънс и ги поведе към мрака на наземния етаж.

Коридор след коридор, стая след стая те напредваха бавно, но навсякъде срещаха само безмълвие и пустота, без следа от борба и безпорядък. Сигналните светлинки на контролните табла не светеха, мониторите не показваха нищо, но все пак откриваха признаци, че базата е била обитавана. Отворен бележник, полузапълнен формуляр, пълна чаша кафе. Сайлънс я взе. Върху течността имаше дебел слой мръсен лед. Той захвърли чашата едва ли не гневно. Все още нищо не подсказваше за сблъсък, дори за неприятна изненада. Каквото и да е станало, свършило е бързо. Това го притесняваше. Макар че Ансилай беше мъртъв свят, базата трябваше да е препълнена с хора от Сигурността и със системи за справяне с извънредни положения. Империята не си позволяваше нехайство. Ала пришълците все някак бяха проникнали и овладели системите. Справили са се и с персонала, без да бъдат забелязани и без да срещнат съпротива. Но това беше невъзможно!

— Интересно — промълви Гарвана, когато се върнаха в коридора.

— Кое? — Фрост побърза да се огледа.

— Оръжието ти — каза Гарвана. — Досега не го забелязах. Не познавам този модел.

Фрост вдигна рамене.

— Ами това си е стандартен разрушител. Е, доста се промени за десет години. Този модел е по-съвършен.

— Тъй ли? Какво е времето за презареждане?

— Вече го съкратиха до три минути.

Гарвана вдигна вежди.

— Това наистина е подобрение, но виждам, че си носиш и меча.

— Разбира се — ухили се Фрост. — Не се налага да го презареждам.

— Моля за вашето внимание — изрече Один по командната линия. — Капитане, открих нещо важно. Явно Командир Старблъд се е тревожил за възможността от проникване в базата още преди катастрофата на чуждия кораб. В неговия дневник няколко пъти са отбелязани случаи на срещи с „призраци“ или друго неустановено присъствие. Дотолкова зачестили, че Командир Старблъд поискал от Сигурността да изпрати тук шест Стражи. Отбелязано е получаването им две седмици преди инцидента с кораба на пришълците.

Сайлънс се озъби.

— Шест Стражи? Проклятие, как онези твари са минали през тях?

— А какво представляват Стражите? — попита Гарвана.

— Ти не ги знаеш — обясни Фрост. — Най-последният модел роботи на Сигурността. Бързи, мощни, изключително гаден противник. Поначало са създадени за потушаване на бунтове. Един бунт — един робот. А Старблъд поръчал шест… Трябва много да се е уплашил. Шест са достатъчни да отблъснат малка армия.

— Ако още са тук и са без контрол — намеси се Сайлънс, — значи наистина загазихме.