Свръхнова

Драко, Ворпис, Фенкикс, 3172

Пространство?

Ворпис.

Всяко пространство е толкова претрупано и отвътре и отвън…

„Добре дошли, уважаеми пътници…“

„…докато всеки спътник, мислеше Катин, напускайки сивата космическа площадка през осветения отдолу портал, великолепието на всеки спътник се свежда до красотата на миниатюризирана в скали и прах.“

„…На Ворпис денонощието е тридесет и три часа, гравитационното поле е толкова силно, че през шестте часа аклиматизационен период пулсът се ускорява с нула цяло и три спрямо нормалния на Земята…“

Отминаха една стометрова колона. Люспите й блестяха под лъчите на изгряващото слънце, обагряха в кърваво мъглите, легнали върху платото като наметало. Драконът, одушевен и автоматизиран, символ на този отрупан с пайети сектор от нощта, се виеше на поста си. Щом екипажът стъпи върху движещата се пътека, сплесканото слънце пропъди сините петна на нощта.

„…с четири града, всеки с над пет милиона население, Ворпис произвежда петнадесет процента от динапластите за Драко. В екваториалните зони с лава от втечнената скала се добиват над три дузини различни видове полезни изкопаеми. Тук, в тропичните полярни райони, по каньоните във вътрешността на платото ездачите на мрежи ловят аролати и аквалати. Ворпис е известен в цялата галактика с института Алкейн, който се намира в град Феникс, столицата на неговото Северно Полукълбо…“

Пресякоха границата между информационното озвучаване и тишината. Когато стълбите пред тях свършиха и те тръгнаха по пътя, Лорк, заобиколен от останалите членове на екипажа, се загледа към площада пред тях.

— Капитане, къде сега ние отива? — Себастиан бе излязъл от кораба само с едното си животно. То се поклащаше и пристъпваше от крак на крак върху ръбестото му рамо.

— Ще вземем един плъзгач по мъглите до града и после ще отидем в Алкейн. Който иска, може да дойде с мен да пообиколим музеите, или просто сте свободни за няколко часа разходка из града. Ако някой иска да се върне обратно на кораба…

— …и да изпусне възможността да види Алкейн?…

— …не е ли много скъпо влизането в Алкейн?…

— …но капитанът има леля, която работи там…

— …та ще можем да влезем без пари — завърши изречението Идас.

— Не се притеснявайте за това — каза Лорк, докато бързаха надолу по рампата към пристана, където бяха закотвени плъзгачите.

Полярният Вориис се състоеше от високи скалисти плата със стръмни скатове, по-голямата част от които бяха с големина от по няколко квадратни мили. Между тях се стичаха и плискаха тежки мъгли, които не подлежаха на смесване с азотно-кислородната атмосфера. Пространството между отделните плата бе изпълнено с разпрашен алуминиев окис и арсениев сулфат, съдържащи се в изпаренията от въглеводороди, изхвърлени от агресивната почва. Точно зад платото с космодрума имаше друго плато с култивирани растения, типични за по-южните географски ширини на Ворпис, но отглеждани тук като природен резерват (кестеняви, ръждиви, аленочервени). Върху най-голямото плато бе разположен Феникс.

Плъзгачите по мъглата бяха инерционно задвижвани планери, захранвани от статичното напрежение между положително йонизираната атмосфера и отрицателно йонизирания кислород. Те пореха повърхността на мъглата като лодки.

В чакалнята зад табло от прозрачни тухли се изписваха часовете на отплаване, следвани от стрелки, които насочваха пътниците към пероните за качване: РЕЗЕРВАТ АНДРОМЕДА — ФЕНИКС — МОНТКЛЕР.

Изпод мултихрома една огромна птица осветяваше в пламък обути, боси крака и сандали.

Катин се облегна на перилата върху палубата на плъзгача и се загледа през пластмасовата стена в белите вълни, които се разпукваха и разгъваха под слънцето, за да се разбият в корпуса.

— Мислил ли си някога — започна Катин, Мишока се приближи към него като смучеше твърд бонбон. — колко трудно би било за човек от далечното минало да разбере настоящето. Представи си един човек, починал да кажем през двадесет и шести век, който се събужда сега от дълбок сън. Разбираш ли колко ужасѐн и объркан ще се чувства той, обикаляйки из този плъзгач?

— Така ли? — Мишока извади бонбона от устата си. — Искаш ли да го изядеш? На мен вече ми стига.

— Благодаря. Нека да вземем само въпроса за… — Челюстите на Катин се размърдаха, когато зъбите му схрускаха кристалната захар върху бяла пръчица. — …чистотата. Цели хиляда години, от хиляда и петстотната до две хиляди и петстотната година, хората са изразходвали невероятно количество време и енергия, за да поддържат чистота. Този период завършва, едва когато и последната заразна болест окончателно става не само излечима, но и невъзможна. Имало една болест, наречена с невероятното име „обща настинка“, от която дори през двадесет и първи век хората задължително са боледували поне веднъж в годината. Предполагам също, че по онова време е имало някакво оправдание за фетишизирането на чистотата: по всичко изглежда, че е съществувала някаква връзка между мръсотията и болестите. Но след като заразите се превърнали в отживелица, хигиенизацията също постепенно отмряла. Ако нашият човек отпреди петстотин години някакси те види как ходиш по палубата с един обут и един бос крак и как после сядаш долу да ядеш със същия този крак без да го измиеш, представяш ли си колко объркан ще се почувства той!

— Сериозно ли?

Катин кимна с глава.

Мъглата се блъсна в един скален зъбер, раздроби се и заискри.

— Мишок, идеята да идем в института Алкейн ме въодушеви. В момента аз разработвам една цялостна теория на историята. Това е във връзка с моя роман. Нали нямаш нищо против да ми посветиш няколко минути? Ще ти обясня всичко. Хрумна ми, че ако някой приеме… — Катин спря.

Измина доста време и върху лицето на Мишока се смениха няколко изражения.

— Какво има? — попита той, когато реши, че няма нищо в сивата бъркотия, което да привлича вниманието на Катин. — Какво става с твоята теория?

— Саяна ван Рей Морган!

— Какво?

— Не какво, а кой, Мишок! Саяна ван Рей Морган. Мисълта ми се отклони напълно. Току-що се сетих коя е лелята на капитана, член на управителния съвет в Алкейн. Когато Тайи гледаше на Тарот, капитанът спомена за някакъв чичо, убит, когато той бил дете.

Мишока се намръщи.

— Да…

Катин поклати глава, като имитираше недоверието му.

— Който какво бил? — попита Мишока.

— Морган и Андърууд?

Мишока погледна надолу, настрани и наоколо като човек, който се мъчи да възстанови изплъзнала се асоциация.

— Мисля, че това се е случило преди да си бил роден — най-сетне каза Катин. — Но все нещо трябва да си чул, да си виждал някъде нещо. Веднага след като се случило събитието, било разпратено чрез психорами из цялата галактика. Бях само на три години, но…

— Морган, който уби Андърууд! — възкликна Мишока.

— Андърууд, който уби Морган — поправи го Катин. — И точно там е цялата работа.

— На Арк — допълни Мишока, — в Плеяди.

— С направените психорами милиарди хора в галактиката станаха съпричастни на това събитие. По онова време съм бил най-много на три години. Бях си в къщи, на Луна и гледах с родителите си тържественото му встъпване в длъжност, когато един невероятен тип в синя жилетка разбута тълпата и притича през площада Хронаики с жица в ръка.

— Той беше удушен! — възкликна отново Мишока. — Морган беше удушен! Гледал съм психорама за това. Веднъж в Марс, миналата година, когато правех тройните превози, преживях това като кратка история. Тя май бе част от документалистика за нещо друго.

— Андърууд почти отрязал главата на Морган — продължаваше обясненията Катин. — Колкото пъти съм преживявал повторенията на тази психорама, толкова пъти моментът на смъртта е бил изрязан. Но пет милиарда души станаха съпричастни на всички усещания на един човек, който се канеше да се закълне за втория си мандат като Секретар на Плеяди и вместо това изведнъж е нападнат и убит от един луд. Всички ние усещахме как Андърууд се хвърля върху гърба ни. Чувахме писъците на Саяна Морган и опитите й да го отблъсне. Чувахме как пълномощният представител Кол-син отчаяно крещеше проклятия за третия бодигард — именно този момент създаде най-голямо объркване в следствието — и усещахме как Андърууд затягаше жицата около нашата шия, усещахме я как се врязва в нас. Ние го удряхме с дясната си ръка, а в лявата се беше вкопчила госпожа Тай и всички ние умирахме. — Катин разтърси глава. — После глупавият оператор, казваше се Наибн’н и впоследствие, заради собствения му идиотизъм, шепа безумци почти изгориха мозъка му, защото мислеха, че е замесен в заговора. Та глупавият оператор насочи психокамерата си върху Саяна, вместо върху убиеца, така че не се разбра кой е той и накъде отива. През следващите тридесет секунди всички ние се превърнахме в една истерична жена, свита на площада, вкопчена в кървящото тяло на съпруга си сред паниката на не по-малко истеричните дипломати, депутати и охрана, които наблюдаваха как Андърууд се измъква, шмутва се в тълпата и окончателно изчезва.

— Тази част изобщо не я показаха в Марс. Но аз помня жената на Морган. Това ли е лелята на капитана?

— Трябва да е сестра на баща му.

— Откъде знаеш?

— Ами, първо на първо, името, ван Рей Морган. Спомням си, че четох веднъж, преди седем-осем години, че тя имала нещо общо с Алкейн. Беше представена като една прекрасна и много чувствителна жена. След първите десетина години и повече след убийството тя бе център на внимание за тази ужасно предвзета част от обществото, която непрекъснато снове между Драко и Плеяди. Ту я видели на Огнения бряг на планетата Кобе, ту я показваха с двете й малки дъщери на някоя космическа регата. Тя прекара много време с братовчедка си Лейла Селвин, която изкара един мандат като Секретар на Федерацията Плеяди. В прегледите на новините винаги се разкъсваха между желанието да бъде показана в някакъв скандал и уважението заради целия ужас, който е преживяла с Морган. И днес дори, щом се появи на културна проява или на някое обществено събитие, психокамерите я следват, макар че през последните няколко години сякаш малко я бяха позабравили. И ако наистина е станала член на управителния съвет в Алкейн, тя сигурно е твърде заета с конкретната си работа, за да се занимава с публични изяви.

— Чувал съм за нея — Мишока кимна с глава и най-сетне вдигна поглед.

— Имаше един период, в който тя бе най-известната жена в галактиката.

— Мислиш ли, че ще се видим с нея?

— Ей — възкликна Катин и хванал перилата, се наведе назад. — Та това би било прекрасно! Може пък и да успея да напиша съвременен исторически роман за убийството на Морган.

— О, да — обади се Мишока. — Твоята книга.

— Това, което спъваше работата ми, беше трудността да намеря подходящ сюжет. Интересно, как ли ще реагира госпожа Морган на тази идея. О, аз няма да правя нищо, което да прилича на онези сензационни репортажи, веднага пресъздавани в психорами. Искам да се опитам да направя една премерена, научно обоснована творба на изкуството, да разгледам събитието, което травмира съдбата на едно цяло поколение в подредения и рационален човешки свят…

— И все пак, кой кого уби?

— Андърууд удуши секретаря Морган. Знаеш ли, току-що ми дойде на ума, че когато е направил това, той е бил на моята сегашна възраст.

— Питам, защото не искам да допусна грешка, ако случайно я срещна. Хванали са го, нали?

— Два дена е бил на свобода, на два пъти се предавал, на два пъти го освобождавали заедно с другите над хиляда и двеста души, които направили самопризнания през първите четиридесет и осем часа. Стигна чак до космическото пространство, където замислял да се събере с двете си жени в едно от минните селища във Външните колонии, когато го арестували в емиграционната служба. В това има материал за цяла дузина романи! Търсех тема с историческа значимост. Ако не друго, то поне ще внеса свежа струя в теорията си. А тя, както исках да кажа…

— Катин?

— А… да? — погледът му, вперен до този момент в медните облаци, се премести върху Мишока.

— Какво е това?

— Кое?

— Там.

Сред начупените в мъглата зъбери проблесна метал. После над вълните се издигна една черна мрежа. На около тридесет фута от отсрещната страна излетя мрежа от мъглата. Хванал се с ръце и крака за мрежата, с разгърдена дреха, с тъмна коса, развята над маскираното лице, един човек яздеше паяжината, а мъглата го забулваше.

— Мисля, че това са ездачи на мрежи, които ловуват в каньоните на платата за аролати — или пък аквалати.

— Така ли? Ти си бил някога тук…?

— Не. В унивеситета съм попадал на много изложби от Алкейн. Почти всяко по-голямо училище има изо-сензорна връзка с тях. Но никога не съм бил тук лично. Просто слушах информационния глас там на площадката.

— О-о.

Още двама ездачи се показаха на повърхността с мрежите си. Мъглата заискри. Докато се спускаха, появиха се четвърти, пети, шести.

— Виж, приличат на цяло стадо.

Ездачите, подскачащи, поразителни пореха мъглата и изчезваха, за да се появят отново.

— Мрежи — замисли се Катин на глас. Той се наведе над перилата. — Една огромна мрежа, опъната между звезди и времена… — Той говореше бавно и тихо. Ездачите на мрежи изчезнаха. — Моята теория: ако приемаш обществото като… — После погледна надолу по посока на звука зад него, приличен на вятър.

Мишока бе извадил сиринкса си. Изпод мургавите, треперещи пръсти излизаха сиви светлини, виеха се и въртяха наоколо. През имитациите на мъгла проблясваха златни паяжини и се превръщаха в хексатонална мелодия. Въздухът бе звънлив и студен. Миришеше на вятър, но вятър нямаше.

Трима, петима, цяла дузина пътници се събраха да гледат. Отвъд перилата отново се появиха ездачите на мрежи. Изведнъж някой, разпознал вдъхновението на момчето, извика:

— О-о-о, разбрах какво… — и млъкна, както всички наоколо.

Всичко свърши.

— Толкова прекрасно беше!

Мишока погледна нагоре. Тайи стоеше наполовина скрита зад Себастиан.

— Благодаря. — Той се засмя и започна да прибира инструмента си в сака.

Изведнъж видя нещо и отново вдигна поглед.

— Имам нещо за теб. — Бръкна в сака си. — Намерих това паднало на пода на Рок. Мисля дали не… си я изпуснала ти?

Погледът му се спря върху Катин и улови изчезващото от лицето му неодобрение. После погледна Тайи и усети как на неговото лице изгрява усмивка, озарена от светлината на нейната усмивка.

— Аз теб благодаря. — Тя сложи картата в торбестия джоб на сакото си. — Хареса тебе тази карта?

— Ъ?

— Върху всяка карта, която попадне ти, трябва размишляваш.

— Ти размишлявал? — попита Себастиан.

— О, да. Гледах я много, много дълго. Аз и капитана.

— Това добре е — тя се засмя.

Но Мишока се беше заел с каиша си.

Стигнаха до Феникс и Катин попита:

— Ти наистина ли не искаш да дойдеш с нас?

Мишока отново въртеше каиша в ръцете си.

— Не.

Катин сви рамене.

— Мисля, че ще ти е интересно и приятно.

— Виждал съм и преди музеи. Искам просто да се поразходя наоколо.

— Добре — отвърна Катин. — О’кей. Ще се видим като се върнем на пристанището. — Той се обърна и се втурна нагоре по каменните стъпала след капитана и останалата част от еипажа. Стигнаха до подвижната платформа, която ги издигна над скалите и ги понесе към бляскавия Феникс.

Мишока се загледа надолу в мъглата, стелеща се по плочите. По-големите плъзгачи — те току-що слязоха от един такъв — бяха хвърлили котва от лявата страна на дока. По-малките се люшкаха от дясната страна. Мостове прехвърляха арки между скалите, пресичайки пропастите, които прорязваха тук-там платото.

Мишока внимателно почеса с малкия пръст ухото си и тръгна наляво.

През по-голямата част от живота си младият циганин се беше старал да живее в настоящето, само чрез очите, ушите, носа, пръстите на ръцете и на краката. И в повечето случаи беше успявал. Но понякога, като на борда на Рок, докато Тайи гледаше на карти, или когато говореше с Катин и капитана след това, той беше принуден да разбере, че всичко, което се бе случило в миналото му, оказва влияние върху сегашния му живот. За известно време той се самовглъбяваше и отново почувства предишния страх. Поне досега знаеше, че дразнителите за този страх са се загнездили в две плоскости на подсъзнанието. Едната можеше да бъде успокоена чрез докосване на съответните плочки върху неговия сиринкс. Облекчаването на втората изискваше дълги, самотни сеанси на изясняване на вътрешното аз. Той се определи: Осемнадесет, деветнадесет?

Може би. Както и да е, изминали са четири години от така наречената съзнателна възраст. На Драко мога да гласувам. Макар че никога не съм го правил. И отново си проправям път между скали и докове на поредното пристанище. Накъде отиваш, Мишок? Къде беше и какво ще правиш, когато стигнеш там? Понякога сядаш и свириш. Само това значи нещо повече за теб. Да, това значи нещо повече и за капитана. Бих искал звуците да се издигнат до светлината на небето. И почти успявам, когато го чуя да говори за това. Кой друг може така да запали моята арфа, че тя да изобрази слънце? Трябва да е доста силна светлина. Слепият Дан… чудя се как ли е изглеждала. Не искаш ли да прекараш остатъка от живота си с непокътнати ръце и очи? И да се вържа на някоя скала, да си взема момичета и да правя деца? Не. Чудя се дали Катин е щастлив с неговите теории и бележки, бележки и теории. Какво ли ще стане, ако се опитам да свиря на сиринкса, както той се опитва да пише книга, да обмислям, да премервам? Едно е сигурно: няма да имам време за глупави въпроси като: какво мисли капитанът за мен? Той ме подритва и ми подлага крак, присмива ми се, бъзика ме и ме слага в малкото си джобче. Но това означава нещо повече! Капитанът си има своята луда звезда. Катин твори словесните си мрежи, които никой не слуша. А аз, Мишока? Един циганин със сиринкс вместо ларинкс. Но това не ми стига. Капитане, накъде ме водиш? Хайде. Аз сигурно ще дойда с теб. Няма къде да съм другаде. Мислиш ли, че ще разбера кой съм аз, когато стигнем там? А дали една умираща звезда наистина излъчва толкова светлина, че да мога да видя…

Мишока отмина следващия мост с палци в колана на панталона си и вперен надолу поглед.

Звук на вериги.

Той погледна нагоре.

Върху десетфутов барабан се влачеха вериги, а от мъглата изплуваше нещо. На скалата пред голям склад се излежаваха и подпираха мъже и жени на гигантска машина. Операторът на лебедката й беше в кабината, все още с маска. Покрито с мрежи, от мъглата се издигаше едно животно, шибайки с крило и перка, цялото омотано. Мрежите трополяха.

Аролатът (а може да е аквалат) бе дълъг двайсет метра. С по-малки лебедки се снишаваха куки. Ездачи на мрежите, хванати за хълбока на животното, се уловиха за тях.

Мишока вървеше надолу между хората, загледан в бездната, когато някой извика:

— Алекс е ранен!

Пуснаха с макара едно скеле с екипаж от пет човека.

Животното се беше умирило. Влачейки мрежите сякаш бяха въжена стълба, те откачиха примките в един участък. Ездачът увисна в центъра отпуснат.

Единият почти изтърва неговия участък. Раненият ездач се лашна към синия хълбок.

— Дръж там, Бо!

— Добре всичко е! Държа него аз!

— Вдигай бавно.

Мишока се вгледа надолу в мъглата. Първият ездач достигна скалата, примките тракаха по скалата, отдалечена на десет фута. Той се изкачи и изтегли мрежата си. Освободи каишките от китките си, извади куплунгите от ръцете си, коленичи и извади долните контакти от мокрите си глезени. И започна да събира мрежата на рамото си през широкия док. Талазите от мъгла по краищата на мрежата все още поемаха основната тежест на плетеницата и я повдигаха във въздуха. Без тях, помисли си Мишока, и без да се отчита леко повишената гравитация, пълзящият захващащ механизъм вероятно щеше да тежи неколкостотин паунда.

Още трима ездачи на мрежи се изкачиха на ръба и влачеха своите мрежи. Влажните им коси бяха прилепнали по маските на лицата, иначе щръкнали и ръждивочервени по главите им. Алекс куцукаше между двама свои другари.

Следваха ги още четирима ездачи на мрежи. Един русокос, набит мъж тъкмо извади мрежата от лявата си китка и изведнъж погледна втренчено Мишока. Главата му се килна настрани и върху черната маска на лицето му заискриха червените очни пластини.

— Ей — чу се дрезгав глас, — това на бедрото какво е? — Със свободната си ръка заглади назад гъстата си коса.

Мишока погледна надолу, после нагоре.

— Ъ-ъ-ъ?

Мъжът изрита краищата на мрежата, увиснала на левия му крак. Десният му крак бе бос.

— Това дали сензорен сиринкс е?

Мишока се захили.

— Да.

Мъжът кимна с глава.

— Едно дете аз някога познавал, дето истински дявол като свирел на такова нещо… — той спря, вирна глава. Пъхна палеца си под маската. Предпазителят за устата и очните пластини изчезнаха.

Когато осъзна всичко, Мишока усети гъделичкане в гърлото си, което беше една от проявите на говорния му дефект. Той стисна челюсти и разтвори устни, после затвори устните си и отдалечи зъби. Но и по този начин човек не можеше да проговори. Тогава реши да пусне една пробна питанка, но само прогъргори една безконтролна удивителна:

— Лео!

Сгърчените черти се изгладиха.

— Мишок, си ти това?

— Лео, какво правиш…? Но…!

Лео откачи мрежата и от другата си китка, извади свързващия куплунг от другия си глезен, а след това събра цяла шепа връзки.

— Ти с мен до мрежохранилището нали дойдеш? Пет години, не, дузина… даже повече…

Мишока продължаваше да се хили, защото нищо друго не му оставаше. Започна да събира връзките, а после заедно затеглиха мрежата, с помощта на поплавъците за мъгла, по скалата.

— Ей, Каро, Болсъм, това Мишока е!

Двама от мъжете се обърнаха.

— За едно хлапе на вас аз разказвал, помните ли? Това той е. Ей, Мишок, ти и с половин фут пораснал не си? Колко много години — седем, осем минаха? Все още със сиринкса ходиш ли? — Лео се огледа наоколо за сака. — Ти добър си, ха на бас. Ти си добър беше.

— Лео, успя ли да си намериш сиринкс? Можем да посвирим заедно…

Лео поклати глава със срамежлива усмивка.

— За последен път държал сиринкс в Истанбул съм. Никога повече. Мисля, че досега всичко забравил съм.

— О-о-о — отвърна Мишока, но се почувства объркан.

— Ей, е ли това сиринкса, който открадна в Истанбул ти?

— Оттогава не съм се разделял с него.

Лео избухна в смях и обгърна с ръка хърбавите рамене на Мишока. Смехът (дали Мишока усети задоволството на Лео?) прозвуча и в думите на рибаря.

— И през цялото време свирил на него си? Сега свириш за мен ще. Разбира се! За мен изтръгваш аромати, звуци и цветове сега ще.

Големите му пръсти напипаха тъмната лопатка на Мишока под работната му дреха.

— Ей, Бо, Каро, сега истински свирач на сиринкс видите ще.

Двамата ездачи се обърнаха.

— Ти наистина ли свириш това нещо?

— Преди около шест месеца обикаляше тук едно момче, дето можеше да дрънка хубави… — Направи във въздуха два полукръга с белязаните си ръце и сръга с лакът Мишока. — Нали чаткаш какво искам да кажа?

— Мишока по-добре от него свири! — настояваше Лео.

— Лео непрекъснато ни говореше за това хлапе, дето познавал на Земята. Разправяше, че той самият го бил научил да свири на сиринкс, но когато на Лео му дадохме сиринкса… — той поклати глава и се разсмя.

— Точно това хлапето е! — възкликна Лео, потупвайки Мишока по рамото.

— Ъ-ъ?

— О-о!

— Мишока това е!

Минаха през двуетажната врата на мрежохранилището. От високите окачалки се спускаха и полюшваха мрежи, които разделяха като завеси пространството на лабиринти. Ездачи окачваха мрежите си върху устройство от опъващи куки, което на макари се спускаше от тавана. След като опъне мрежата, ездачът може да поправи разкъсаните халки, да настрои съответните присъединителни устройства, които командват движението и формата чрез нервните импулси, подавани от куплунгите.

Двама ездачи избутаха навън една голяма машина с много зъбци.

— Какво е това?

— С това те аролат разфасоват ще.

— Аролат? — Мишока кимна с глава.

— Това тук ловим ние. Други, долу около Блек Тейбъл аквалати ловят.

— О-о.

— Но Мишок, а ти какво тук правиш? — Минаваха през подрънкващите връзки от мрежи. — Ще останеш за известно време между мрежите ти? Известно време с нас работиш ти ще? Познавам един екипаж, за който нов човек търсят те…

— Тъкмо ползвам градски отпуск от един кораб, който спря за малко тук. Това е Рок, с капитан ван Рей.

— Ван Рей? Кораб от Плеяди е?

— Точно така.

Лео изтегли надолу устройството с куките от високата напречна греда и започна да опъва мрежата си.

— Какво прави той на Драко тук?

— Капитанът трябваше да се отбие до института Алкейн за някаква техническа информация.

Лео рязко дръпна веригата на скрипеца и куките със звън се вдигнаха на около 10 фута. Започна да опъва втория пласт на мрежата.

— Ван Рей, да. Хубав кораб трябва да е. Когато аз пръв път в Драко дойдох — той окачи черните примки на следващата кука, — никой от Плеяди не беше в Драко идвал. Един или двама може би. Аз сам бях. — Примките щракнаха на мястото си. Лео отново дръпна веригата. Горният пласт на мрежата изплува в светлината на горните прозорци. — Днес много хора от Федерацията срещам аз. На брега тук десетина работят. Корабите непрекъснато насам-натам сноват. — Лео тъжно поклати глава.

От отсрещната страна на работната площадка някой се провикна:

— Ей, къде е докторът? — гласът на жената ехтеше между плетениците. — Алекс чака вече пет минути.

Лео рязко дръпна мрежата си, за да се увери, че е закрепена здраво. Извърнаха се към вратата.

— Не се безпокой, дойде ще! — извика в отговор той. После хвана Мишока за рамото и рече: — Ти с мен идва.

Тръгнаха през провисналите мрежи. Останалите ездачи продължаваха да опъват мрежите си.

— Ей, ти на това нещо свириш ли ще?

Всички обърнаха погледи към него. Един от ездачите на мрежите се спусна до половината на примките, оттам скочи на пода.

— Това аз искам видя.

— Разбира се свири ще — възкликна Лео.

— Знаете ли, всъщност аз… започна Мишока. Срещата с Лео му донесе толкова радост, колкото удоволствие му носеше самовглъбяването.

— Хубаво! Защото Лео само за това говори.

Докато вървяха през плетениците, към тях се присъединиха и други ездачи на мрежи.

Алекс седна на най-долното стъпало на стълбата, водеща към балкона за наблюдение. Държеше се за рамото, а глава си беше прислонил на стъпалата. От време на време той всмукваше небръснатите си бузи.

— Виж — обърна се Мишока към Лео, — защо не отидем някъде да вземем нещо за пиене? Хем ще си поговорим. Ще ти посвиря преди да…

— Сега свири! — настояваше Лео. — Говорим после ще.

Алекс отвори очи.

— Това ли е момчето, за което… — той направи болезнена гримаса — …си ни разказвал, Лео?

— Виждаш ли, Мишок. Дори след цяла дузина години слава се носи твоя.

Лео обърна с крак една кутия от машинно масло, която се търкаляше на цимента.

— Седни тук.

— Стига, Лео. — Мишока премина на гръцки. — Не съм във форма. Приятелят ти е болен и сигурно не иска да го притесняваме…

— Малакас! — отвърна Алекс и изплю кървава храчка между оръфаните си колене. — Изсвири нещо. Така ще забравя болката. По дяволите, кога ще дойде проклетият му доктор?

— Нещо за Алекс ти свири.

— Това е… — Мишока погледна ранения ездач на мрежи, после се обърна и хвърли поглед върху застаналите до стената мъже и жени.

Усмивката върху лицето на Алекс беше примесена с болка.

— Изкарай ни някой номер, Мишок.

Никак не му се свиреше.

— Добре.

Извади сиринкса от сака си и преметна каиша през главата си.

— Докторът сигурно ще дойде точно по средата — подхвърли Мишока.

— Дано да дойде бързо — простена Алекс. — Сигурен съм, че най-малко ръката ми е счупена. Не си усещам и крака, пък и отвътре нещо ми кърви… — отново изплю кървава храчка. — След два часа трябва отново да изляза на лов. Най-добре ще направи, ако ме закърпи набързо. Ако този следобед не изляза на лов, ще го съдя. Платил съм си проклетите здравни осигуровки.

— Той ще те оправи бързо — увери го един от ездачите. — Досега не е изпуснал нито една осигурителна полица. Млъкни и остави хлапето да свири…

Не довърши изречението си, защото Мишока беше започнал да свири.

— Космосът е обърнат — промърмори Катин. Светлината се отразяваше в стъклото и го обагряше в бакърено. Хиляди и хиляди кръгли прозорци оформяха вдлъбнатата фасада на Алкейн.

Катин бавно се разхождаше по пътеката край реката, която се виеше в градината на музея. Реката — същата тежка мъгла, която се плискаше в полярния Ворпис — се стелеше край брега. По-нататък течеше под сводеста и ярка стена.

Капитанът бе далеч пред Катин, така че сенките им върху изгладените камъни бяха еднакво дълги. Измежду фонтаните се движеше ескалатор, който постоянно изкачваше платформа с множество посетители, по няколкостотин наведнъж. Но само за секунди те се разпръскваха из пъстрите пътечки, които прерязваха скалите, споени от парчета кварц. Върху бронзов постамент, във фокуса на отразената от прозорците светлина, на неколкостотин ярда пред музея, се извисяваше мраморната статуя на грациозната Венера Милоска, ослепителна и жива в ръждивото утро.

Линсес присви розовите си очи и извърна лице от ярката светлина. Зад него Идас се оглеждаше напред, назад, нагоре, надолу.

Тайи, ръка за ръка със Себастиан, стоеше зад него. Косата й се вееше в ритъма на пърхащите крила на животното, кацнало върху бляскавото му рамо.

Светлината сега става синя, помисли си Катин, когато минаваха под свода на зала с формата на леща. Наистина, няма спътник с естествена атмосфера, достатъчна да предизвика толкова силна дифракция. Но на мен продължава да ми липса лунната самота. Тази строга конструкция от пластмаса, метал и камък на времето е била най-голямата сграда, построена от човек. Какъв напредък от двадесет и седми век насам! Дали днес в галактиката по-големите сгради са дузина? Или може би две дузини? В странно положение би изпаднал тук някой академичен бунтар в днешно време: конфликт между традицията, въплътена по този начин, и отживялата й архитектура, доведена до абсурд. Саяна Морган си е свила гнездо в тази гробница на човешката история. Асоциация: бял ястреб мъти върху кости.

От тавана се спускаше осмоъгълен екран, върху който се появяваха публични съобщения. В момента течеше серия светлинни фантазии.

— Бихте ли ме свързала с 739-Е-6? — попита капитан ван Рей момичето на бюрото за информация.

Тя обърна ръка и натисна бутоните на малкия комуникационен контакт, монтиран върху китката й.

— Разбира се.

— Здравей, Бъни — обади се Лорк.

— Лорк ван Рей! — момичето зад пулта възкликна, но гласът не беше нейният. — Дошъл си да видиш Саяна?

— Точно така, Бъни. Бих искал да се кача и до поговоря с нея, ако не е заета, разбира се.

— Момент да проверя.

Бъни, където и да се намираше тя в този човешки мравуняк около тях, изключи за доста дълго време контролера от момичето, така че то можа да изрази учудването си с вдигане на вежди.

— Дошли сте тук, за да видите Саяна Морган? — каза със собствения си глас.

— Точно така — усмихна се Лорк.

В този момент отново се включи Бъни.

— Лорк, всичко е наред. Срещата ще стане на Югозапад 12, там не е толкова шумно.

Лорк се обърна към екипажа.

— Защо не пообиколите музея за малко? За около час ще получа това, което искам.

— Да не би той да се разхожда — момичето се смръщи срещу Себастиан — с това нещо из музея? Тук няма удобства за домашни животни. — Тук се намеси Бъни. — Лорк, този човек е от твоя екипаж, нали? Прилича ми на касоразбивач. — Сега се обърна към Себастиан. — Ще се държи ли прилично?

— Разбира се, че ще държи се прилично. — Той погали животното, пърхащо върху рамото му.

— Можете да го вземете с вас — отсъди Бъни чрез момичето. — Саяна тръгна вече за срещата.

Лорк се обърна към Катин.

— Защо не дойдеш с мен?

Катин се опита да прикрие учудването си.

— Добре, капитане.

— Югозапад 12 — повтори момичето. — Вземете този асансьор и се качете едно ниво нагоре. Това ли е всичко?

— Да — отговори Лорк и се обърна към екипажа. — Ще се видим по-късно.

Катин го последва.

Върху мраморни блокове зад вития ескалатор се виждаше главата на дракон, висока десет фута. Катин се вгледа в ребрата по тавана на каменната паст.

— Баща ми дари това на музея — обяви Лорк, когато стъпиха върху ескалатора.

— О, така ли?

— От Нова Бразилия е. — Когато се издигнаха до средата, челюстта падна. — Когато бях малък си играех в един от неговите първи братовчеди. — Смалилите се туристи пъплеха по пода.

Златния покрив ги пое.

После слязоха от ескалатора.

Картините бяха подредени на различно разстояние от централното осветление на галерията. Многообективната лампа хвърляше върху всяка окачена рамка светлина, най-близка (както бе възприето от няколкото ученика на Алкейн) до светлината, при която е бил създаден оригинала на всяка картина: естествена или изкуствена, при червено или бяло, жълто или синьо слънце.

Катин огледа около дузината хора, които разглеждаха изложбата.

— Няма да стигне за минута-две — каза капитанът. — Доста е далече оттук.

— О, о — Катин прочете един от надписите на изложбата.

„Моят народ в образи.“

Над главите им имаше екран за съобщения, по-малък от този в залата долу.

Точно в този момент на него имаше информация, че всички картини и фотографии са на художници от последните три столетия и показват мъже и жени, които работят или играят на техните различни пространства. Преглеждайки списъка на художниците, Катин с огорчение осъзна, че са му познати само две имена.

— Исках да дойдеш с мен, защото имах нужда да поговоря с някого, който може да разбере за какво става въпрос.

Учуден, Катин вдигна поглед.

— Моето слънце, моята Нова. Съзнанието ми почти е привикнало с нейния блясък. И сега се чувствам като човек, озарен от тази силна светлина. През целия ми живот хората около мен винаги са правили това, което съм искал от тях. Когато не са…

— Ти си ги заставял, нали?

Лорк сви жълтите си очи.

— Когато не са, аз просто установявах какво могат да правят и ги използвах за това. Все се намира някой друг, който да свърши другата работа. Искам да говоря с някой, който ще ме разбере. Но само с говорене работата няма да стане. Ще ми се да направя нещо, за да ти покажа какво значи всичко това.

— Аз… Не съм сигурен, че разбирам…

— Ще разбереш.

„Портрет на жена“ (Белатрикс IV) — дрехите й бяха отпреди двадесет години. Бе седнала до един прозорец и се усмихваше в златната светлина на едно слънце, което не беше нарисувано.

„Тръгни с Аштон Кларк“ (неизв.) — той бе възрастен човек (старец). Работническият му комбинезон бе излязъл от мода още преди двеста години. Канеше се да се изключи от една огромна машина, която беше толкова голяма, че не можеше да се види какво представлява.

— Това ме учудва, Катин. Семейството ми — поне по бащина линия — е от Плеяди. Аз обаче израстнах в собствения си дом, говорейки като жител на Драко. Баща ми принадлежеше към онзи тесен кръг жители на Плеяди от старата генерация, които продължават да поддържат идеите на техните предци от Земята и Драко, въпреки че петдесет години преди най-ранният от тези художници да е хванал четка в ръката си, Земята вече е престанала да съществува. Когато създам свое собствено семейство, вероятно децата ми ще говорят по същия начин. Струва ли ти се странно това, че ние с теб очевидно повече си приличаме, отколкото примерно с Тайи и Себастиан.

— Аз съм от Луна — напомни му Катин. — Познавам Земята само от разширените предавания. Това не е моята планета.

Лорк не обърна внимание на това.

— В някои отношения Тайи, Себастиан и аз много си приличаме. По основнополагащите усещания аз съм по-близо до тях, отколкото до теб.

Катин отново се почувства за миг неудобно, докато схване страданието, изписано върху обезобразеното лице.

— Някои от нашите реакции спрямо определени ситуации ще бъдат по-предсказуеми за нас, отколкото за теб, но знам, че дотам нещата приключват. — Той замълча. — Катин, ти не си землянин. Но Мишока е. Принс също. Единият е уличник, безпризорно дете, другият е… Принс Ред. Дали те са обвързани помежду си, както аз и Себастиан? Циганчето ме очарова. Аз не го разбирам. Или поне не го разбирам, както разбирам теб. По същия начин не разбирам и Принс.

„Портрет на един ездач на мрежи“. Катин погледна датата. Лицето на ездача с неговите тъжни негроидни черти бе пресявало мъглата преди две хиляди и осемдесет години.

„Портрет на млад мъж“ — съвременен, да. Беше се изправил пред гора от… дървета? Не. Каквото и да беше, това не бяха дървета.

— Към средата на двадесети век, по-точно през 1950 година — Катин обърна поглед към капитана, — на планетата Земя имало една малка страна, наречена Великобритания, където според изследователите се говорело на около петдесет и седем диалекта, неразбираеми един за друг. Имало и една голяма страна, наречена Съединени щати с население четири пъти повече от това на Великобритания, разпръснато върху шест пъти по-голяма територия. Имало различия в акцентите на говора, но само две малки територии, с по-малко от двадесет хиляди население използвали реч, която може да бъде определена като неразбираема по отношение на официалния език. Аз използвам именно тях за доказване на моята теза, защото и двете държави ползвали фактически един и същи език.

„Портрет на плачещо дете“ (2852 пр.н.е.р Вега IV)

„Портрет на плачещо дете“ (3052 пр.н.е.р Нова Бразилия II)

— Каква е твоята теза?

— Съединените щати са били продукт на цяла комуникационна експлозия, на преселение на народите, обмяна на информация, развитие на киното, радиото и телевизията, които стандартизират речта и поставят рамки на мисълта, макар и не докрай, защото това означава, че лицето А е можело да разбере не само лицето Б, но и лицата W, X или Y. Днес обаче хората, информацията и идеите се движат из галактиката далеч по-бързо, отколкото през 1950 година в Съединените щати. Потенциалът за разбиране днес е сравнително по-голям. Ти и аз сме родени на разстояние една трета галактика един от друг. Като изключим случайните пътувания през празниците от Университета в Драко до Сентаури, това е първото ми излизане извън Слънчевата система. И все пак, ти и аз сме далеч по-близки като информационна структура, отколкото един корниец18 и един уелсец от преди хиляда години. Помни това, когато се опитваш да оценяваш Мишока или Принс Ред. Макар че Големият дракон се увива около своята колона из стотици планети, хората от Плеяди и Външните колонии ще го разпознаят. Обзавеждането от времето на Република Вега говори едно и също за притежателите си навсякъде. Аштън Кларк има еднакво значение за теб и мен. Морган уби Андърууд и това стана част от житейския опит и на двама ни… — той млъкна, защото Лорк смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че Андърууд е убил Морган.

— О, да разбира се… Имам предвид… — От смущение бузите му пламнаха. — Да, но не исках…

Между картините към тях се приближаваше една жена в бяло. Косата й бе сребриста и събрана на висок кок.

Тя бе слаба.

Тя бе стара.

— Лорк! — Тя протегна ръце. — Бъни ми каза, че си тук. Мислех да се качим в моя кабинет.

Разбира се, помисли Катин. Повечето нейни снимки, които бе виждал, датираха отпреди петнадесет-двадесет години.

— Благодаря, Саяна. Можехме и сами да се качим. Но не исках да те притеснявам, ако си заета. Няма да ти отнема много време.

— Глупости. Елате с мен. Точно разглеждах едни калкулации за половин тон светлинни скулптури от Вега.

— От републиканския период ли? — попита Катин.

— Уви, не. Ако беше така, може би щяхме успешно да ги пробутаме на някого и да се отървем от тях. От сто години по-ранен период са и нищо не струват. Елате!

Поведе ги между окачените платна, след това погледна широката метална гривна, която покриваше розетката на китката й. Една от микроточките просветваше.

— Извинете, млади господине — тя се обърна към Катин, — вие носите някакво… записващо устройство, нали?

— Защо… да, нося.

— Трябва да ви помоля да не го използвате тук.

— О, аз не…

— Напоследък не ми се е случвало, но имаше един период, в който ми беше трудно да опазя своето усамотение — тя постави сбръчканата си ръка върху неговата. — Нали разбирате? Тук има автоматично изтриващо поле, което ще заличи всичко на устройството веднага щом то бъде задействано.

— Катин е в моя екипаж, Саяна. Но този екипаж съществено се различава от предишния. Няма повече тайни.

— Така и предположих. — Тя махна ръката си. Катин я наблюдаваше как се спуска върху белия брокат.

Тя заговори:

— Когато дойдох в музея тази сутрин, заварих тук съобщение за теб от Принс.

При тези думи Катин и Лорк впериха погледи в нея. Стигнаха края на галерията. Тя се обърна рязко към Лорк.

— Това доказва твоите думи за тайните. — Веждите като светъл метал блеснаха върху лицето й.

Веждите на Лорк бяха ръждивометални. Блясъкът им се прекъсваше от белега. „По всичко личи, помисли си Катин, че това е родова черта.“

— Той на Ворпис ли се намира?

— Нямам представа. — Врата се открехна и те минаха през нея. — Но той знае, че ти си тук. Нали това е по-важното?

— Та аз кацнах тук само преди час и половина. И още тази вечер си отивам.

— Съобщението пристигна преди час и двадесет и пет минути. Мястото на източника е толкова удачно прикрито, че операторите много трудно ще могат да го проследят. Но в момента са на път да го разшифроват…

— Не се притеснявай. — Той се обърна към Катин: — Какво ли има да ми каже този път?

— Много скоро ще разберем — отвърна Саяна. — Ти каза, че нямаш тайни. И все пак аз предпочитам да говорим в моя кабинет.

Галерията тук бе в пълен безпорядък: една стая-депо или просто все още разбъркани експонати за изложба.

Катин пристъпи напред, но преди това Лорк попита:

— Саяна, какви са тия вехтории?

— Струва ми се — тя погледна датата, изписана със златна превадка върху древен дървен калъф, — че е 1923 година: корпорация Еолиан. Да, това е една колекция от музикални инструменти от двадесети век. Това е Онде Мартино, направен през 1942 година от един френски композитор със същото име. Тук имаме — тя се наведе да прочете табелката, — пиано за дуо артистично изпълнение, изработено през 1931 година. А това е… виола виртуоз на Мил от 1916 година.

Катин надникна през стъклената вратичка в предната част на виоланата.

В сянката висяха струни и чукчета, клапани, джобчета и плектри.

— Какво е правело това нещо?

— Имало го е по барове и увеселителни паркове. Хората е трябвало да пуснат монета в процепа и цигулката, тази на поставката вътре, автоматично започвала да свири в съпровод на пиано, програмирано на перфолента. — Тя прекара сребърния си нокът по списъка от заглавия. — Например, „Балът на величията от Тъмния град“… — Тя продължи нататък сред хаоса от латерни, акустични банджо и хърди-гърди. — Някои от по-младите учени поставят под въпрос вниманието на института към двадесетия век. Всяка четвърта галерия е посветена на това. — Тя скръсти ръце върху броката. — Може би те негодуват срещу това, че в продължение на осемстотин години тази проблематика е била традиционна за науката. Те отказват да признаят очевидното. В началото на този изумителен век човечеството се е състояло от много общества, живяли на една планета. В края му нещата заприличват на това, което сме ние сега: информационно унифицирано общество, населяващо няколко свята. От тогава, броят на световете се увеличил. Нашата информационна общност неколкократно променяла своята същност, преживяла е няколко катастрофални изригвания, но в основата си се е запазила. Докато хората не станат нещо много, много по-различно, тези времена трябва да бъдат в центъра на научните интереси: това е бил векът, когато е започнало и нашето съществуване.

— Миналото не ме привлича особено много — заяви Лорк. — Нямам време за него.

— А мен то ме вълнува — обади се Катин. — Искам да пиша книга. Тя може да бъде именно за това.

Саяна го погледна.

— Така ли? Каква ще бъде тази книга?

— Мисля да бъде роман.

— Роман? — Минаха под екрана за съобщения на галерията. Сега той беше сив. — Значи смятате да пишете роман. Това е впечатляващо. Преди няколко години имах приятел антиквар, който също се опитваше да напише роман. Успя да завърши само първата глава. Но твърдеше, че усещал невероятно вдъхновение и че е успял да прозре процесите по същество.

— Всъщност аз точно това правя от доста време насам — откровено призна Катин.

— Прекрасно. А между другото, ако завършите книгата си, нали ще допуснете института да направи психо-запис под хипноза на вашите творчески усещания. Разполагаме с работеща печатна преса от двадесет и втори век. Можем да напечатаме няколко милиона екземпляра и да ги разпространим заедно с документирано психорамно проучване из библиотеки и просветни институции. Сигурна съм, че бих могла да предизвикам интереса на нашето ръководство към подобна идея.

— Дори не съм си и мислил за отпечатване… — Стигнаха и до следващата галерия.

— Единственият начин това да стане е чрез Алкейн. Имайте го предвид.

— Да… ще го имам.

— Саяна, кога ще оправите тази бъркотия тук?

— Скъпи племеннико, ние имаме много повече експонати, отколкото сме в състояние да изложим. Те все някъде трябва да бъдат съхранявани. В музея има над дванадесет хиляди обществени, седем хиляди частни галерии и три хиляди и петстотин депа. Аз добре познавам съдържанието на повечето от тях, но не на всички.

Вървяха бавно под високи ребра. Гръбначен стълб се извиваше към свода на покрива. Студеното горно осветление открояваше сенки на зъби и вдлъбнатината на бакърената основа на черепа, голяма колкото слонско бедро.

— Това приличча на изложба за сравнение на скелети на влечуги от Земята и… — Катин оглеждаше гръдните кошове. — Не мога да кажа, откъде са тези неща.

Лопатка, плешка, седалищна кост, ключица…

— Саяна, колко далеч от тук е твоята стая?

— На около осемстотин ярда, колкото полета на един аролат. Ще вземем следващия асансьор.

Преминаха под свода и влязоха в кабината на асансьора.

Спираловидната платформа ги отнесе на десетки етажи височина.

Попаднаха в коридор от месинг и плюш.

Последва друг коридор със стъклени стени…

Катин ахна: под тях се простираше целият Феникс, от централните кули до увитите в мъгла пристанища. Въпреки че Алкейн не беше вече най-високата сграда в галактиката, той все още си оставаше най-висок във Феникс.

Към средната част на сградата се виеше рампа. По цялата мраморна стена бяха окачени седемнадесет платна от цикъла „Под Сириус“ в стил Дехей.

— Това ли са…?

— Молекулярно репродуцирани фалшификати на Нил Селвин, направени през двадесет и осми век на Вега. Дълго време те са били дори по-известни от самите оригинали, които сме изложили долу, в южната зелена зала. С тези фалшификати е свързана цяла история и затова Бъни реши да ги окачи тук.

Влязоха през една врата.

— Стигнахме.

Вътре беше тъмно.

Щом прекрачиха прага, три снопа светлина ги заляха някъде отвисоко и ги обградиха в кръгове върху черния килим.

— Сега, скъпи ми племеннико, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо се върна? И каква е цялата тази история с Принс? — Тя се обърна и застана лице в лице с Лорк.

— Саяна, искам още една Нова.

— Какво?

— Нали знаеш, че се наложи да прекъсна първата експедиция. Смятам да опитам отново. Не е необходим специален кораб. Разбрахме това последния път. Екипажът е нов и тактиката е друга.

Светлинните кръгове ги следваха по килима.

— Но, Лорк…

— Преди нещата бяха педантично планирани, с точен разчет на всяко движение, навързани, водени от прекомерна вяра в нашата собствена прецизност. Сега представляваме отчаяна глутница пристанищни плъхове, с Мишока сред нас и единственото, което ни води, е моето накърнено достойнство. А това е нещо ужасно, Саяна и спасение от него няма.

— Лорк, не можеш да тръгнеш и да повториш…

— Сега и капитанът е различен, Саяна. Миналия път Рок бе командван от получовек, от човек, познал единствено победата. Сега вече съм израсъл. Познавам и поражението.

— Какво искаш от мен да…

— Имаше една друга звезда, която изследвахте в Алкейн — на път да се превърне в Нова. Искам да знам как се казва и кога очаквате да изригне.

— И смяташ да тръгнеш просто така! А Принс? Той знае ли защо си тръгнал към нова?

— Това най-малко ме интересува. Назови моята звезда, Саяна.

Несигурна и разтревожена, тя прие предизвикателството. Докосна нещо върху сребърната си гривна. Блесна нова светлина.

От пода изникна пулт. Тя седна на една пейка, която също се издигна от пода и заоглежда индикаторите на пулта.

— Не знам дали постъпвам правилно, Лорк. Оскърбено достойнство, казваш. Ако решението ми не засягаше моя живот точно толкова, колкото и твоя, за мен щеше да бъде далеч по-лесно да направя това, което искаш. Аарон гарантира за мен като член на управителния съвет.

Тя докосна пулта и над тях се появиха…

— Досега в дома на Аарон Ред съм била посрещана като в дома на мой собствен брат. Но колелото се е завъртяло до крайно положение, от което връщане назад може и да няма. Ти ме постави в това положение: да взема решение, с което приключва един период на душевно спокойствие за мен.

…появиха се звезди.

Катин изведнъж разбра колко е голяма стаята. Беше около петдесет фута широка, насечена от светлинни точки, с въртяща се холограма на Галактиката над главите им.

— В момента се провеждат няколко проучвателни експедиции. Тази Нова, която ти изпусна, беше тук. — тя докосна един бутон и измежду милиардите звезди блесна една. Тя блесна толкова ярко, че Катин присви очи. След миг изгасна и целият звезден свод отново се обсипа с мъждукащи светлинки. — Понастоящем има и експедиция, с поръчка да изгради…

Тя млъкна.

Протегна се напред и отвори малко чекмедже.

— Лорк, аз наистина съм обезпокоена от тази работа…

— Продължавай, Саяна. Искам само името на звездата. Искам запис на координатите й в Галактиката. Искам си моето слънце.

— И аз ще направя всичко възможно, за да ти го дам. Но първо ти ще трябва да угодиш на възрастната дама. — От чекмеджето тя извади… Дълбоко в гърлото на Катин заседна възглас на удивление, който той преглътна. От чекмеджето тя извади колода карти. — Искам да видя какво ще препоръча Тарот.

— На мен вече ми гледаха на карти за това начинание. Ако твоите могат да ми дадат всички галактически координати, добре. В противен случай нямам време за това.

— Майка ти беше от Земята и винаги се е отнасяла към мистицизма с типичното за земляните недоверие, макар че го приемаше чисто умозрително. Надявам се, че приличаш на баща си.

— Саяна, направиха ми вече пълно предсказание. Второто нищо повече не може да ми каже.

Тя разпери картите с лице надолу.

— Може пък на мен да ми кажат. Освен това аз не търся пълно предсказание. Извади една карта.

Катин проследи движението на капитана и се запита дали преди четвърт век картите й бяха подсказали събитията от онзи кървав следобед на площада Хронаики.

Колодата не беше от обикновения триизмерен диорамен тип като на Тайи. Фигурите бяха нарисувани. Картите бяха жълти. По всичко личеше, че са правени през седемнадесети век и дори преди това.

Върху картата на Лорк се виждаше гол труп, увиснал на едно дърво, окачен с въже за глезена.

— Обесеният — тя събра колодата карти, — обърнат с главата надолу. Това не ме изненадва.

— Саяна, не символизира ли обесеният мъж идването на дълбока духовна мъдрост?

— Обърнат е с главата надолу — напомни му тя. — Да, но ще платиш много висока цена. — Тя взе картата и я прибра в колодата, а после в чекмеджето. — Ето ги координатите на звездата, която искаш.

Тя натисна друг бутон. Една хартиена лента падна в ръката й. По нея имаше малки метални зъбци-водачи. Тя я вдигна и зачете.

— Тук са всички координати. Наблюдавали сме я в продължение на две години. Ти си просто късметлия. Датата на изригването се очаква да настъпи след десет до петнадесет дни.

— Прекрасно — Лорк взе записа. — Хайде, Катин.

— Капитане, ами Принс?

Саяна стана от пейката.

— Не искаш ли да видиш посланието, което ти е изпратил?

След малка пауза Лорк отговори:

— Хайде, пусни го.

В този момент Катин забеляза, че лицето на Лорк живна. Докато Саяна Морган търсеше номера на посланието, той бавно тръгна към конзолата.

— Ето го — каза тя и натисна един бутон.

От другия край на залата Принс обърна лице към тях.

— По дяволите, какво — ръката му в черна ръкавица смаза една кристална чаша, чаша-купа, заедно с релефната й чинийка върху масата, — какво мислиш, че правиш, Лорк? — Ръката се прибра. Кинжалът и бастунът с дърворезба изтропаха на пода от отсрещната страна. — Саяна, и ти му помагаш, нали? Ти ме предаде, кучко. Ядосан съм! Бесен съм! Аз съм Принс Ред! Аз съм Драко! Аз съм недъгавият Змей! Но аз ще ви победя!

Плюшената покривка на масата се сгърчи в черните му пръсти, а отдолу се чу звук от разцепено дърво.

Катин за втори път преглътна смайването си.

Посланието беше с триизмерна проекция. Един прозорец извън кадър хвърляше светлината на слънчево утро — може би на Сол — иззад гърба на Принс върху премазана закуска.

— Мога да направя всичко, всичко каквото си поискам. Вие се опитвате да ме спрете. — Той се наведе ниско над масата.

Катин погледна Лорк, после Саяна Морган.

Ръката й, бледа и покрита с венички, стискаше брокатената дреха.

Ръката на Лорк, жилава и кокалеста, лежеше върху пулта. С два пръста той държеше вилката.

— Ти ме оскърби. Аз мога да бъда много гаден, просто ей-така от каприз. Спомняш ли си онзи купон, когато ми се наложи да ти счупя ръката, за да те науча на добри обноски? Твоето съществуване е оскърбление за мен, Лорк ван Рей. Решил съм да посветя живота си, за да получа възмездие за тази обида.

Изведнъж Саяна Морган погледна своя племенник, видя ръката му върху вилката и извика:

— Лорк! Какво правиш…?

Тя го сграбчи за китката, но той сграбчи нейната и я отблъсна.

— Сега знам много повече за тебе, отколкото миналия път, когато ти изпратих предишното послание — каза Принс иззад масата.

— Лорк, махни ръката си от този прекъсвач! — настоя Саяна. — Лорк… — гласът й секна от отчаяние.

— Последния път, когато говорих с теб, ти казах, че ще те спра. Сега ти казвам, че ако се наложи да те убия, за да те спра, ще го направя. Следващия път, когато заговоря с теб… — ръката му в ръкавица сочеше към тях. Показалецът му трепереше…

Образът на Принс затрептя и Саяна отблъсна ръката на Лорк. Вилката щракна на „изключено“.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Капитане…?

Под кръжащите звезди Лорк отговори с бурен смях.

Саяна заговори ядосано:

— Ти изпрати посланието на Принс по системата за всеобщо оповестяване! Този клеветник, този луд човек току-що се е появил по всички екрани из института.

В яда си тя удари изключващата платка. Светлините на индикаторите угаснаха. Пултът и пейката потънаха в пода.

— Благодаря ти, Саяна. Аз получих това, за което дойдох.

В кабинета влетя пазача на музея. Щом пристъпи прага, един светлинен лъч падна върху него.

— Извинете. Ужасно съжалявам, но имаше… О, момент!

Той натисна комуникационното устройство на китката си.

— Саяна, дъската ли ти хлопа под сребърната перука?

— О, за Бога, Бъни. Това беше чиста случайност!

— Случайност! Та това беше Принс Ред, нали?

— Разбира се, че беше той. Виж, Бъни…

Лорк плесна Катин по рамото.

— Хайде да тръгваме.

Те оставиха пазача Бъни да се разправя със Саяна.

— Защо…?

Катин се опита да попита нещо зад гърба на капитана.

Лорк спря.

„Под Сириус № 11“ (Селвин, фалшификат) пламтеше в пурпурна каскада зад рамото му.

— Предупредих те, че не мога да ти кажа какво имам предвид. Вероятно си разбрал нещо. Хайде да вземем останалите сега.

— Как ще ги намериш? Те продължават да обикалят музея.

— Така ли мислиш? — Лорк тръгна напред. Из долните галерии цареше истински хаос.

— Капитане…

Катин се опита да си представи хилядите туристи, изправени срещу агресивността на Принс. Той все още помнеше първия си сблъсък с него на Рок.

Ониксовия под на салона Фицджералд гъмжеше от посетители. Дъгоцветните алегории на гения на двадесети век озаряваха сводестите стени със светлина. Деца бърбореха с родителите си. Студенти говореха бързо на жаргон помежду си. Лорк си пробиваше път, а Катин вървеше плътно след него.

Изкачиха се до фоайето над главата на дракона.

Нещо черно изви върха над тълпата, но бързо бе дръпнато назад.

— И останалите трябва да са с него — извика Катин, сочейки Себастиан.

Катин се прошмугна около каменната паст. Лорк го настигна на сините плочки.

— Капитане, току-що видяхме…

— …Принс Ред, точно като на кораба…

— …само, че на екрана за оповестяване се видя…

— …из целия музей. Върнахме се…

— …за да не те изпуснем…

— …когато дойдеш. Капитане, какво…

— Хайде да тръгваме — с ръце върху рамената на двамата близнаци, Лорк спря техните излияния. — Себастиан! Тайи! Трябва да се връщаме на пристанището и да намерим Мишока.

— Да се махаме от този свят и да поемаме към твоята Нова!

— Нека първо да стигнем до пристанището. После ще видим накъде трябва да поемем.

Те си проправяха пътя към сводестия проход.

— Струва ми се, че трябва да побързаме, за да не ни завари Принс тук — обади се Катин.

— Защо? — попита Лорк.

Катин се опита да си обясни изражението му. То беше неразгадаемо.

— Към мен е тръгнало трето послание. Ще го изчакам да пристигне.

Навлязоха в градината: буйна и златиста.

— Благодаря, докторе! — извика Алекс. Той разтри ръката си, сви юмрук, сгъна я, после я отпусна. — Ей, хлапе! — Той се обърна към Мишока. — Знаеш ли, ти наистина можеш да свириш на този сиринкс. Съжалявам, че докторът дойде баш по средата на парчето. Но въпреки това ти благодаря — той се усмихна и погледна към часовника на стената. — В крайна сметка, явно ще си поема смяната. Малакас19! — той закрачи надолу между звънтящите завеси.

— И сега ще прибереш него, нали? — попита тъжно Лео.

Мишока изтегли връвта върху отвора на торбата си и сви рамене.

— Може би по-късно пак ще посвиря.

Промуши ръката си през каишката. После пръстите му заопипваха шарките на кожата.

— Какво има, Лео?

Рибарят провря лявата си ръка под потъмнелите пластинки на колана.

— Ти, момче, ме накара да носталгия изпитам. — Дясната ръка зае същата позиция. — Защото толкова време оттогава минало, че ти вече малко момче не си — Лео седна на стълбите. Устните му се разтегнаха в усмивка. — Не щастлив тука съм мисля. Май време да се местя е, а? Да! — Той поклати глава. — Да.

— Така ли мислиш? — Мишока се завъртя върху празната кутия, за да бъде с лице към него. — Защо точно сега?

Лео сви устни. Изразът му показваше същото, както ако беше вдигнал рамене.

— Колкото повече стар ставам, толкова повече разбирам, че нужда от нещо ново имам. Освен това, отдавна за заминаване оттук си мисля.

— Къде смяташ да отидеш?

— В тези Плеяди искам да отида.

— Но ти си от Плеяди, Лео. Мислех, че искаш да видиш нещо ново, да отидеш на непознато за тебе място.

— Стотитици отделни светове в Плеяди има. Може би в десетки от тях ловувал съм. Нещо ново искам, да. Но след тези двадесет и пет години у дома искам.

Мишока разглеждаше грубите му черти, избелялата коса: това ли е чувството за привързаност? Ти го оформяш, както се оформя пластична маска за мъгла, помисли си Мишока, и после го напасваш към лицето, което смяташ, че трябва да я носи. Толкова се е променил Лео. Мишока, който имаше толкова кратко детство, в този момент загуби още една част от него.

— Лео, аз искам просто нещо ново. Не искам да си ходя у дома… дори и да имах дом.

— Един ден и ти Земята или Дракон ще поискаш, така както аз Плеяди сега искам.

— Да — Метна торбата си на рамо. — Може би. Защо пък не, след двадесет и пет години?

Отекна глас:

— Мишооок!

И още веднъж:

— Ей, Мишооок!

И отново:

— Мишок, тук ли си?

— Еееййй! — извика Мишока с длани свити около устните си. — Катин? — Викът му беше по-отвратителен от говора.

Висок и любопитен, Катин се появи измежду мрежите.

— Учудващо, наистина учудващо! Не мислех, че ще те намеря. Обикалях пристанището и разпитвах хората дали не са те виждали. Един ми каза, че си свирил тук на сиринкса си.

— Свърши ли си капитана работата в Алкейн? Намери ли това, което искаше?

— Дори нещо повече. Имаше съобщение от Принс, което го чакаше в института. Той го пусна по системата за всеобщо оповестяване — Катин подсвирна. — Проклетник!

— Намери ли си неговата Нова?

— Да, намери я. Но сега изчаква и обикаля за нещо друго. Не го разбирам.

— Значи тръгваме към звездата, така ли?

— Не. Сега иска да отидем в Плеяди. Трябва да изчакаме няколко седмици. Но не ме питай какво иска да прави там.

— Плеяди ли? — попита Мишока. — Там ли ще бъде неговата Нова?

Катин разпери ръце.

— Не мисля. По-скоро смятам, че ще се чувства по-сигурен, ако изчака да му дойде времето на собствена територия.

— Чакай, чакай! — Мишока отново се обърна към Лео. — Лео, може пък капитана да те вземе с нас до Плеяди.

— Ъъ? — Лео махна ръце от брадата си.

— Катин, нали капитан ван Рей не би имал нищо против да закараме Лео до Плеяди?

Катин се опита да изглежда сдържано обезпокоен, но изразът бе толкова сложен, че от това нищо не излезе.

— Лео ми е стар приятел. Още от Земята. Той ме научи да свиря на сиринкс, когато бях дете.

— Капитанът си е наумил много работи…

— Да, но няма да има нищо против, ако…

— Сега той много по-добре от мен свири — намеси се Лео.

— Бас хващам, че капитана няма да откаже, ако го помоля.

— Не искам да трудности на твоя капитан създавам…

— Можем да го попитаме — Мишока прехвърли торбата зад гърба си. — Хайде, Лео. Къде е капитанът, Катин?

Катин и Лео си размениха погледи на непознати хора, събрани заедно от ентусиазма на един младеж.

— Става ли? Хайде тогава!

Лео стана и тръгна към вратата след Мишока и Катин.

Преди седемстотин години първите заселници на Ворпис издълбали Ескларос де Нуагес (стълбите на облаците) в отвесните скали на платото на Феникс. Между пристаните за малките краулери (плъзгачи по мъглата) и кейовете, където стануваха ездачите на мрежи, стъпалата се спускаха към бялата мъгла.

Лорк слизаше по опустелите през обедната почивка на феникс стълби, между изпъстрените с кварц стени. Мъглата застилаше долните стъпала. Вълмата на хоризонта се кълбяха едно връз друго, засенчени в синьо отляво и позлатени от слънцето отдясно, като разлудувало се стадо агнета.

— Ей, капитане!

Лорк се обърна и погледна назад от стълбите.

— Ей, капитане, може ли малко да поговоря с теб? — Мишока тръгна рачешката надолу по стълбите. Сиринксът му се удряше в бедрото. — Катин ми каза, че оттук тръгваме за Плеяди. Срещнах тук един човек, когото познавам отдавна, още от Земята, стар приятел. Той ме научи да свиря на сиринкс. — Той разклати торбата си. — Помислих си, че щом сме тръгнали в тази посока, бихме могли да го закараме до тях. Той наистина ми е добър приятел…

— Добре.

Мишока вирна глава.

— Наистина ли?

— До Плеяди са само пет часа път. Ако е на кораба, когато тръгнем и остане в твоята излъчвателна кабина, нямам нищо против.

Мишока обърна глава и се почеса.

— Ей че гот! Хубаво. — После се разсмя. — Благодаря, капитане — обърна се и хукна по стъпалата нагоре. — Ей, Лео! — Последните стъпала взе наведнъж. — Катин, Лео! Капитанът каза, че въпросът е уреден. — Обърна се към капитана и рече — Благодаря още веднъж!

Лорк слезе още няколко стъпала надолу.

След малко седна, облегнат на грапавата стена.

Започна да брои вълните.

Когато стигна до четирицифрено число, той спря.

Полярното слънце обикаляше хоризонта — беше по-скоро синьо, отколкото златисто.

Когато видя мрежата, ръцете му се плъзнаха по бедрата и се спряха върху възлестите колене.

Халките издрънчаха върху долните стъпала. Ездачът се изправи, потънал до кръста в бухналата белота. Талазите от мъгла повдигаха нагоре мрежате. Кварцът проблясваше в синьо.

Лорк се бе облегнал на стената. Вдигна глава.

Чернокосият ездач се заизкачва по стълбите, металната плетеница се полюшваше нагоре-надолу. Мрежите се удариха в стената и издрънчаха. Застанала на няколко стъпала под него, тя свали защитната си маска.

— Лорк?

Той разтвори ръце.

— Как ме намери, Ръби? Знаех си, че така ще стане. Кажи ми само как го направи.

Тя дишаше тежко. Макар и несвикнала с тежестта, тя добре се справяше с нея. Връзките ту се обтягаха, ту се отпускаха и пак се обтягаха между гърдите й.

— Когато Принс разбра, че си напуснал Тритон, той изпрати послания до стотина места, където би могъл да отидеш. Саяна бе само едното от тях. После остави на мен да разбера, къде точно си го получил. Аз бях в Пространството на Чобе. Та, когато ти пусна лентата на Алкейн, аз пристигнах. — Мрежите се гънеха върху стъпалата. — Щом разбрах, че си във Ворпис, на Феникс… да, наложи се да свърша много работа. Повярвай ми, не бих направила такова нещо отново. — Тя опря ръката си върху скалата. Мрежите дръннаха.

— В тази игра аз държа козовете, Ръби. Веднъж се опитах да я играя, като действията ми се планираха от компютър. — Поклати глава. — Сега я играя с ръцете си, с очите си, с ушите си. Засега, нещата не вървят по-зле. И всичко става далеч по-бързо. Винаги съм обичал високите скорости. Изглежда, това е единственото нещо в мен, което е останало непроменено, откакто за пръв път се срещнахме.

— Веднъж Принс ми каза нещо много подобно. — Тя погледна нагоре. — Лицето ти! — Болка премина през нейното лице. Беше достатъчно близо до него, за да докосне белега му. Ръката й се вдигна и веднага се отпусна. — Защо изобщо не си го…? — Тя не довърши въпроса си.

— Това ми помага. Всяка гладка повърхност в тези славни, нови светове прекрасно ми служи.

— По какъв начин?

— Напомня ми за какво съм дошъл.

— Лорк — в гласа й се чувстваше нарастващо раздразнение, — какво правиш? Какво си мислите, ти или твоето семейство, че можете да постигнете?

— Надявам се, че нито ти, нито Принс все още не знаете това. Не съм се опитвал да го крия. Изпратил съм послание до вас по един твърде архаичен начин. Колко време мислиш, че ще е необходимо, мълвата да прекоси пространството между вас и мен? — Той отново седна. — Не по-малко от хиляда човека сега знаят какво се опитва да направи Принс. Тази сутрин им пуснах неговото послание. Повече никакви тайни, Ръби. Има много скришни места, но моето е напълно осветено.

— Знаем, че се опитваш да направиш нещо, което да срине фамилията Ред. Това е единственото нещо, на което ти си в състояние да посветиш толкова време и усилия.

— Искрено бих желал да ти отговоря, че не си права. — Той замачка пръстите си. — Но ти все още не знаеш за какво става въпрос.

— Знаем, че е свързано с някаква звезда.

Той кимна.

— Лорк, ще ми се да изкрещя в лицето ти: за какъв се мислиш?

— Кой съм аз, та да въставам срещу Принс и красивата Ръби Ред? Ти си красива, Ръби, и аз устоявам на твоята красота много самотен, внезапно обсебен от една цел. Световете, в които сме живели ти и аз, Ръби, имат за нас различен смисъл. Моето оцеляване означава оцеляване на един свят, на много световете, оцеляване на определен начин на живот. Ако оцелее Принс… — Той вдигна рамене. — Но може би точно в това се състои играта. На нас все ни внушават, че живеем в изпразнено от съдържание общество, че в живота ни липсва единство. Световете около нас сега се рушат, но аз въпреки това все още искам да играя играта. Единственото нещо, за което съм подготвен, е да играя, да играя силно, колкото мога да издържа, но със собствен стил.

— Ти ме озадачаваш, Лорк. Принс е толкова предсказуем… — Тя вдигна вежди. — Това изненадва ли те? Принс и аз сме израстнали заедно. Докато с теб се сблъсквам с неизвестното. На онзи купон преди години, когато ме пожела, това също ли бе част от играта?

— Не. Да, но зная, че тогава още не бях изучил правилата на играта.

— А сега?

— Сега вече знам, че единственият начин да успееш, е да изработиш свои собствени нравила. Ръби, аз не искам да получа това, което има Принс. Не. Аз искам да си извоювам това, което има Принс. И щом го получа, мога да се обърна и да го захвърля. Но искам да го спечеля. Ние воюваме и въпросът е колко ли живота и колко ли свята се разклащат в процеса на тази борба. Да, всичко това ми е ясно. Ти го каза тогава: ние сме специални хора, макар и само с властта, с която разполагаме. Но ако се бях опитал да вървя с това съзнание напред, сега щях да бъда напълно парализиран. Но аз съм тук в този момент, в тази ситуация, с всичко, което ми предстои да свърша. Това, на което се научих, Ръби, е как мога аз да играя играта. Каквото и да правя аз, такъв, какъвто съм и какъвто бях принуден да бъда, аз трябва така да действам, че да победя. Запомни това. Ти сега ми направи още една услуга. Затова съм длъжен да те предупредя и затова чаках.

— Какво толкова искаш да направиш, за което се налага толкова високомерно да се извиняваш?

— Не зная още — засмя се Лорк. — Звучи твърде фалшиво, нали? Но е вярно.

Тя въздъхна дълбоко. Духна вятър и отметна косата й, разстла я върху раменете й, а високото й чело се сбърчи. Очите й бяха мрачни.

— Предполагам, че ти дължа същото предупреждение. — Той кимна с глава. — Считай, че съм ти го отправила. — Тя се надигна от стената.

— Приемам.

— Добре — тя вдигна ръката си и замахна към него.

В този момент триста квадратни метра сплетени вериги прелетяха над главата й и се стовариха върху него.

Халките обхванаха и натъртиха вдигнатите му ръце. Той се олюля под тежестта им.

— Ръби…!

Тя замахна с другата си ръка и хвърли още един пласт.

Момичето се изви назад, дръпна силно и мрежата така го удари по глезените, че той се свлече.

— Не! Нека да…

През мърдащите брънки той видя, че тя отново е с маска: очите й бяха зад проблясващи стъкла, устата и ноздрите — закртити. Чувствата й намираха израз в движението на крехките й рамене, върху които изведнъж се очертаха дребни мускули. Тя се наведе, коремът й се сгъна. Адапторните вериги увеличаваха силата на ръцете й около петстотин пъти. Лорк бе рязко дръпнат няколко стъпала напред. Той падна, притисна се до стената. Скалата и метала се впиха в ръцете и коленете му.

Здравината на халките бе за сметка на точността на движението им. Отливната вълна засмука мрежата и той успя да пропълзи под нея и да спечели две стъпала. Но Ръби замахна с крак назад и го свлече с четири стъпала надолу. Две от тях той пое с гърба си, а едно — с бедрото си. Тя го теглеше надолу. Мъглата обхвана прасците й, тя се потапяше заднешком в задушливата мъгла, спускаше се, докато върху повърхността на мъглата остана само черната й маска.

Той се отблъсна от нея и падна пет стъпала надолу. Легнал на една страна, той се хвана за халките и се напъна. Ръби се олюля, а той отново одраска рамото си в ръба на камъка.

Лорк си даде почивка — от мрежите, от собственото си задъхване. Отново се опита да се промуши под товара натежал върху него.

Изведнаж той чу как Ръби ахна.

Отмести брънките от лицето си и отвори очи. Нещо там…

То се стрелна между стените, черно и пляскащо криле.

Ръби замахна с ръка, за да го отпъди. Цялата мрежа се оказа във въздуха над Лорк. То се издигна, грабнало халките.

Петдесет паунда метал се стовариха обратно в мъглата. Ръби се олюля и изчезна.

Лорк слезе още няколко стъпала надолу по стълбите. Мъглата вече обвиваше бедрата му. Стипчивата арсенова пара мътеше главата му. Той се закашля и се облегна на скалата.

Черното нещо плющеше сега около него. Тежестта за момент изчезна. Озова се горе на камъните. Поел дълбоко свеж въздух, запъхтян и замаян, Лорк се погледна назад.

Мрежата се люлееше над него, сграбчена от звяра. Той беше изпълзял с още едно стъпало нагоре, когато силуетът запърха свободен. Халките паднаха тежко върху крака му, смъкнаха се, провлачиха се надолу по стълбите и изчезнаха.

Лорк седна и се насили да проследи полета на нещото между камъните. То подмина стените, направи два кръга и се върна върху рамото на Себастиан.

Мачтовият киборг, клекнал, надничаше надолу от стената. Лорк с мъка се изправи на крака, стисна очи, разтърси глава и се затътри нагоре по Ескларос де Нуагес.

Себастиан вече надяваше металната халка около сгърчените крака на животното си, когато Лорк го настигна на върха на стълбите.

— Отново аз — Лорк пое дълбоко въздух и постави длан върху златистото рамо на Себастиан, — тебе благодаря.

Те погледнаха надолу от скалата, но никакъв ездач не пореше мъглата.

— Ти в голяма опасност си ли?

— Съм.

Тайи бързо прекоси пристана и застана до Себастиан.

— Какво това беше? — Очите й, метално живи, просветнаха между двамата мъже. — Аз освободено черното чудовище видях.

— Всичко наред е — отвърна Лорк. — Вече. Преди малко ми се наложи да се с Кралицата на мечовете сбия. Но вашето животно мен спаси.

Себастиан хвана Тайи за ръката. Щом пръстите й усетиха близостта на неговите, тя веднага се успокои.

Себастиан попита сериозно:

— Не е време да тръгваме ли?

Тайи продължи въпроса му:

— Да до твоето слънце стигнем?

— Не. И вашето.

Себастиан се начумери.

— Сега към Дим, Мъртвата сестра отиваме — отговори Лорк и на двамата.

Светлина и сянка, сянка и светлина: близнаците идваха по кея. Върху лицето на Линсеъс личеше объркване. С Идас не беше така.

— Но…? — започна Себастиан. Ръката на Тайи се раздвижи в неговата и той замълча.

Лорк предпочете да спести отговора на незавършения въпрос, но каза:

— Сега да намерим останалите трябва. Аз каквото исках, дочаках. Да, да тръгваме време е.

Катин залитна напред и сграбчи халките. Дрънченето отекна в мрежохранилището.

Лео се изсмя.

— Ей, Мишок. В тоя последния бар май твоя голям приятел твърде много пил, мисля аз.

Катин възвърна равновесието си.

— Не съм пиян — той вдигна глава и погледна металните завеси. — Два пъти по толкова ми трябва, за да се напия.

— Странно, а аз съм. — Мишока отвори торбата си. — Лео, ти каза, че искаш да ти изсвиря още нещо. Какво искаш да видиш?

— Все едно какво, Мишок. Изсвири каквото искаш.

Катин отново разклати мрежите.

— От звезда до звезда, Мишок. Представи си една огромна плетеница, която обгръща вселената, докъдето стига човек. Това е схемата, по която се развива историята днес. Не виждаш ли? Така е. Това е моята теория. Всеки човек е брънка в тази мрежа, а нишките й са връзките между хората, културни, икономически и психологически. Всяко историческо събитие е като вълна под мрежата. — Той отново затрака с халките. — То преминава през цялата мрежа, разтяга и свива културните връзки, които приобщават хората един към друг. Ако събитието е много катастрофално, връзките се разкъсват. Мрежата се разпада. Де Айлинг и Алвин-34 само спорят къде започва вълнението и колко бързо се движат вълните. Но знаеш ли, тяхното общо становище е едно и също. В моя роман, Мишок, искам да уловя момента, когато мрежата се хвърля, както и обхвата й. Искам да се разпростра върху цялата плетеница. Но трябва да намеря, също така, и централния сюжет, онова голямо събитие, което разтърсва историята и кара халките да се удрят една в друга, да проблясват пред очите ни. Един спътник ми трябва, Мишок, да се оттегля на някоя хубава скала, да усъвършенствам своето изкуство, да размишлявам върху възхода и паденията на мрежата, това е което ми се иска, Мишок. Но централният сюжет така и не идва!

Мишока седеше на пода, загледан в дъното на торбата си и търсеше контролния ключ, който беше изпаднал от сиринкса.

— Защо не пишеш за себе си?

— О, това е хубава идея! Но кой ще чете такова нещо? Ти ли?

Мишока намери ключа и го пъхна в гнездото му.

— Не мисля, че бих могъл да прочета нещо толкова дълго като роман.

— Но ако сюжетът е, да речем, за сблъсъка между два могъщи рода, като например тези на Принс и капитана, няма ли поне да ти се прииска?

— Колко бележки си направил за тази книга? — Мишока освети напосоки хангара.

— Дори една десета от тези, които ми трябват не съм направил. И въпреки че всичко това е нещо обречено, отживяло като музейна реликва, то ще бъде майсторски обшито — той отново се облегна на мрежите, — със скъпоценни камъни — халките се раздрънчаха, а гласът му се извиси — една изпипана работа, прекрасна!

— Веднъж роден — обади се Мишока, — аз трябва да умра. Аз страдам. Помогни ми. Ето, аз току-що написах твоята книга вместо теб.

Катин се вгледа в големите си, слаби пръсти, вдигнати срещу металното плетиво. След малко той каза:

— Мишок, понякога правиш така, че ми се иска да плача.

Миризма на тамян.

Аромат на бадеми.

Мирис на кардамон.

Звуците се лееха и се преплитаха.

Изпочупени нокти, удължени стави. Ръцете на Катин бяха обагрени в есенни цветове. Върху циментовия под сянката му танцуваше в плетеницата.

— Ей, така дръжте — Лео се засмя. — Ти посвириш, Мишок, ти посвириш!

Сенките продължаваха да танцуват, когато се чуха гласове:

— Ей, приятелчета, вие тук ли сте…

— …още? Капитанът ни каза…

— …изпрати ни да ви открием. Време е…

— …да потегляме. Хайде…

— …ние тръгваме.