Глава 12

Следващото утро не се оказа чак толкова лошо, колкото очаквах. Когато влязох в куполната зала, Зоя вече беше там. Седеше съвсем сама в края на масата на Призоваващите и мълчаливо закусваше. Дори не вдигна глава, когато Мари и Надя ме поздравиха. Направих всичко по силите си и аз да не й обръщам внимание.

После опитах да се насладя на всяка крачка по пътя към езерото. Слънцето светеше ярко, въздухът докосваше хладно страните ми. Стараех се да не гледам към душното и лишено от прозорци обиталище на Багра. Щом изкачих стъпалата пред вратата обаче, дочух повишени гласове.

Поколебах се, после тихо почуках. Гласовете секнаха рязко, аз отворих вратата и надникнах вътре. Тъмнейший стоеше край печката на Багра с разкривено от ярост лице.

— Извинете — заекнах и отстъпих назад да се върна.

— Влизай, момиче — сопна ми се Багра. — Не пускай жегата навън.

Когато влязох и затворих вратата след себе си, Тъмнейший леко ми се поклони.

— Как си, Алина?

— Добре съм — едва продумах.

— Тя е добре! — изфуча Багра. — Добре била! Не може един коридор да освети, ама иначе била добре!

Разтреперих се и ми се прииска да потъна в земята. За моя изненада обаче, Тъмнейший я прекъсна:

— Остави я на мира.

Багра присви очи.

— За теб така е по-добре, нали?

Тъмнейший въздъхна и изнурено прокара ръце през тъмната си коса. Когато пак ме погледна, на устните му играеше печална усмивка, а косата му стърчеше на всички страни.

— Багра си има личен подход как да постигне нещо — отрони той.

— Я не ми говори така снизходително, момче! — Гласът й изплющя като камшик.

Изненадващо Тъмнейший се изопна, после се намръщи, сякаш бе осъзнал какво е направил.

— Не смей да ме хокаш, стара жено — отвърна той с нисък заплашителен глас.

Почувствах как гневът им нажежава въздуха. Къде бях попаднала? Тъкмо си мислех да се изнижа и да ги оставя да се карат, когато гласът на Багра отново изплющя:

— Момчето мисли да ти намери муска — сопна се. — Ти какво ще кажеш за това, момиче?

Толкова се стъписах, че някой нарича Тъмнейший момче, та ми трябваше време да вникна в смисъла на думите й. Щом обаче го осъзнах, почувствах надежда и облекчение. Муска! Защо не се бях сетила по-рано за това! Защо те не се бяха сетили по-рано?! Багра и Тъмнейший можеха да ми помогнат да призова силата си, защото и двамата бяха живи муски. Тогава защо и аз да нямам своя муска като мечите нокти на Иван или тюленовия зъб, който видях да виси на врата на Мари?

— Мисля, че е чудесно! — провикнах се по-гръмко, отколкото очаквах.

Багра изсумтя презрително.

Тъмнейший я изгледа остро, но после се обърна към мен.

— Чувала ли си някога за стадото на Морозов, Алина?

— Разбира се, че е чувала. Знае също така за еднорозите и за драконите в Шу Хан — подигравателно се намеси Багра.

Гняв разкриви чертите на Тъмнейший, но той успя да се овладее.

— Може ли да разменя две думи насаме с теб, Алина? — попита любезно.

— Раз… разбира се — заекнах.

Багра отново изсумтя, но Тъмнейший не й обърна внимание, хвана ме за лакътя и ме поведе навън, тръшвайки силно вратата зад нас. Щом се отдалечихме малко по пътеката, той тежко въздъхна и пак прокара пръсти през косата си.

— Ама че женище! — промърмори.

Едва се сдържах да не прихна.

— Какво? — сепнато попита той.

— Просто никога не съм ви виждала толкова… чорлав.

— Обикновено Багра докарва хората до това състояние.

— И вас ли е обучавала?

По лицето му премина сянка.

— Да — отвърна. — Е, какво знаеш за стадото на Морозов?

Прехапах устни.

— Хмм, ами, нали знаете…

Той въздъхна.

— Детски приказки, така ли?

Свих смутено рамене.

— Добре, всичко е наред — каза той. — Какво си спомняш от тези приказки?

Върнах се мислено назад, припомняйки си гласа на Ана Куя късно вечер в спалното помещение.

— Имало стадо бели кошути, вълшебни създания, които се явявали само по здрач.

— Те са толкова вълшебни, колкото сме и ние двамата. Но са древни и много могъщи.

— Има ли ги наистина? — попитах недоверчиво. Въздържах се да отбележа, че лично аз не се чувствам никак вълшебна или могъща, особено напоследък.

— Така мисля.

— Но Багра не е съгласна.

— Тя по правило намира идеите ми за глупави. Какво друго си спомняш?

— Ами — започнах със смях, — в историите на Ана Куя те могат да говорят и ако някой ловец ги залови, а после пощади живота им, изпълняват едно негово желание.

Сега и той се разсмя. За първи път чувах този смях — прекрасен и печален звук, който ромолеше във въздуха.

— Тази част определено не е вярна.

— Ами останалото?

— Царете и всеки следващ Тъмнейший издирват стадото на Морозов от векове. Моите ловци се кълнат, че са виждали следите му, макар никога да не са зървали тези създания.

— Вярвате ли им?

Очите му с цвят на слюда бяха студени и сериозни.

— Моите хора не ме лъжат.

Усетих как по гърба ми полазват студени тръпки. Като знаех на какво е способен Тъмнейший, аз също не бих дръзнала да го лъжа.

— Добре тогава — проговорих неспокойно.

— Ако заловим елена водач на стадото на Морозов, рогата му могат да станат муска. — Той протегна ръка и ме потупа по ключицата. Дори това бегло докосване отново надигна в мен чувството за сигурност.

— Огърлица? — промълвих и се опитах да си я представя, все още усещайки потупването на пръстите му в основата на шията си.

Той кимна.

— Най-могъщата муска, за която се знае.

Зяпнах насреща му.

— И вие искате на мен да я дадете?!

Той кимна отново.

— Няма ли да е по-лесно да взема някой нокът, зъб или, знам ли, какво да е друго?

Той поклати глава.

— Ако искаме да унищожим Долината, ще ни трябва силата на елена.

— Но ако дотогава нося друга муска, с която да се упражнявам…

— Добре знаеш, че не става така.

— Защо?

Той се намръщи.

— Ти изобщо ли не четеш теория?

Хвърлих му бегъл поглед.

— Теорията е необятна.

Той ме изненада, като се усмихна.

— Съвсем забравих, че си още нова.

— Е, аз обаче не съм — промърморих.

— Толкова ли е зле?

Смутена, усетих как нещо голямо засяда в гърлото ми. Преглътнах.

— Багра сигурно ви е казала, че сама не мога да призова дори един слънчев лъч.

— И това един ден ще стане, Алина. Аз не се притеснявам.

— Наистина?

— Наистина. Но дори да не успееш, щом се доберем до елена, това вече няма да е от значение.

Изведнъж почувствах как ме обзема нетърпение. Ако муската наистина щеше да ми помогне да стана една от Гриша, тогава нямаше да чакам някакъв митичен еленов рог. Исках друга, съвсем реална. И то веднага.

— Ако досега никой не е открил стадото на Морозов, защо мислите, че точно сега ще успеем? — попитах.

— Защото така е писано. Еленът е предопределен за теб, Алина, усещам го. — Той ме погледна. Косата му още беше в безпорядък. Под ранните утринни лъчи ми изглеждаше много по-красив и много повече човек от всякога преди.

— Изглежда, трябва да те помоля да ми се довериш — каза.

Какво се очакваше да отговоря? Всъщност нямах избор. Щом Тъмнейший искаше от мен да бъда търпелива, нищо друго не ми оставаше.

— Добре — казах най-накрая. — Но вие все пак побързайте.

Той отново се разсмя и аз усетих как бузите ми поруменяват от задоволство. После изражението му пак стана сериозно.

— Чакам те от толкова дълго, Алина — проговори. — Двамата с теб ще променим света.

Засмях се притеснено.

— Не съм от тези, които променят света.

— Ти само почакай — рече тихо и пак ме погледна със слюденосивите си очи.

Сърцето ми подскочи. Сигурно се канеше да каже още нещо, но внезапно отстъпи като опарен. — Късмет в училище от тук нататък — отсече. После леко се поклони, завъртя се на пети и тръгна по пътеката край езерото. Едва бе изминал няколко крачки обаче, когато пак се обърна назад. — Алина — проговори, — колкото до елена…

— Да?

— Моля те да не казваш на никого за него. Повечето хора смятат, че това е просто детска приказка, а аз мразя да излизам глупак в очите на другите.

— Дума няма да обеля — обещах.

Той пак кимна и без да каже нищо повече, закрачи напред. Забих поглед в гърба му, без самата аз да знам защо го правя.

Щом откъснах очи от него, видях Багра да стои на чардака пред вратата си и да ме наблюдава. Кой знае защо се изчервих.

— Хм — изсумтя тя, после също ми обърна гръб.



След разговора с Тъмнейший веднага поех към библиотеката. В нито една от книгите ми по теория не се споменаваше за елена, но попаднах на името на Иля Морозов, един от първите и най-могъщи Гриша.

Освен това имаше богат материал за муските. В книгите съвсем ясно се казваше, че всеки от Гриша може да има само една муска през живота си и след като тя стане негова, вече никой друг не може да я притежава:

„Гришанинът притежава муската, но и муската притежава гришанина. Съберат ли се веднъж, това е завинаги. Сродното сродно привлича и договорът е подпечатан вовеки.“

Причините за това не ми бяха съвсем ясни, но, изглежда, имаха връзка с контрола върху гришанската сила.

„Конят притежава бързина. Мечката притежава сила. Птицата има крила. Нито едно създание не притежава тези дарби наведнъж и така светът се поддържа в равновесие. Муските са част от това равновесие, а не средство за неговото нарушаване — всеки гришанин трябва да го помни, защото иначе рискува да си понесе последствията.“

Друг философ пък пишеше:

„Защо всеки гришанин може да притежава една-единствена муска? Аз бих задал този въпрос другояче: кое е безкрайно — вселената или алчността човешка?“.

Седнала под стъкления купол на библиотеката, аз се замислих за Черния еретик. Тъмнейший беше казал, че „Долината на смъртната сянка“ е плод на алчността на този негов прародител. Това ли имаха предвид философите, когато говореха за последствия? За първи път ми дойде наум, че Долината е единственото място, където Тъмнейший е безсилен и неговата мощ не означава нищо. Наследниците на Черния еретик бяха наказани заради неговата амбиция. Но въпреки това не ми излизаше от ума, че в края на краищата не друг, а тъкмо Равка плащаше кървав данък.



Есента постепенно премина в зима и студените ветрове оголиха клоните на дърветата в дворцовите градини. Въпреки това нашите маси все така бяха отрупани с пресни плодове и цветя от оранжериите, в които гришаните поддържаха свой собствен микроклимат. Но дори сочните сливи и лилавите зърна на гроздовете не успяваха да събудят апетита ми.

Смятах, че разговорът с Тъмнейший може да ме промени някак. Много ми се искаше да повярвам на думите му и докато стоях с него на брега на езерото, почти бях успяла. Но след това нищо различно не се случи. Все така не ми се получаваше да призова своята сила без помощта на Багра. Все още не бях истинска Гриша.

И все пак вече не се чувствах толкова злочеста. Тъмнейший поиска от мен да му се доверя. Щом той смяташе, че ключът е в елена, не ми оставаше друго, освен надеждата да е прав. Продължавах да страня от другите Призоваващи по време на упражненията, но се оставих Мари и Надя на няколко пъти да ме замъкнат в купалото, както и на едно от балетните представления във Великия дворец. Дори за случая позволих на Женя да придаде малко цвят на страните ми.

Промяната в мен вбесяваше Багра.

— Ти вече дори не се стараеш! — крещеше тя. — Нали не очакваш появата на някакъв вълшебен елен да свърши всичко вместо теб? Или пък разчиташ на ненагледната си огърлица? Все едно да се надяваш някой еднорог да положи глава в скута ти, глупаво момиче такова!

Но започнеше ли да ме хока, аз само вдигах рамене. Тя имаше право. Беше ми омръзнало все да се провалям. Просто не приличах на останалите от Гриша и беше крайно време да го приема. Пък и някакво вродено непокорство ме подтикваше да я вбесявам — това дори ми доставяше удоволствие.

Още не знаех какво наказание е получила Зоя, но тя продължаваше да гледа през мен като през стъкло. Не й позволяваха да припарва в залата за тренировки и дочух, че щели да я върнат в Крибирск след големия зимен бал. От време на време я хващах да ме наблюдава или пък да се киска в шепи със своята малка група приятели от Призоваващите, но не позволявах това да ме уязви.

Въпреки това не успявах да се отърся от усещането, че съм се провалила. Още с падането на първия сняг сутринта заварих пред вратата си да ме чака нов кафтан. Вълненият плат, от който беше ушит, имаше тъмносиния цвят на среднощ, а качулката беше обточена с пухкава златиста кожа. Облякох я, но и тя не ме освободи от чувството, че съм измамница.

След закуска, както обикновено, поех по познатия път към хижата на Багра. Покритата с чакъл пътека, почистена от Огнетворците, проблясваше на слабото зимно слънце. Вече бях почти до езерото, когато една прислужничка ме настигна. Подаде ми навит на руло лист хартия, направи реверанс и изприпка обратно по пътеката. Разпознах почерка на Женя.

Частта на Малян Оретцев е разквартирувана за шест седмици при Чернаст, Северна Сайбея. Той е в списъците на невредимите. Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.

Посланикът на Керч се яви при кралицата с дарове. Стриди и бекаси4, съхранени в сух лед (гадост), и захаросани бадеми! Тази вечер ще донеса от тях.

Ж.

Мал беше в Сайбея. Оказа се жив, в безопасност, далече от местата на най-тежките сражения; сега най-вероятно се забавляваше със зимен лов.

Трябваше да съм доволна. Трябваше да се радвам.

„Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.“ Вече месеци наред му пишех на адреса на неговия полк.

Спомних си думите от последното писмо, което пратих.

„Скъпи Мал — пишеше в него, — от доста време нямам никаква вест от теб, затова допускам, че си срещнал някоя волкра и сте се оженили, а сега си живеете щастливо в «Долината на смъртната сянка», където няма нито светлина, нито хартия, за да драснеш няколко реда. Или пък — твърде вероятно — твоята булка ти е изяла и двете ръце.“

В останалата част от писмото описвах Боткин, гъгнивото куче на царицата и странното увлечение на Гриша по селските обичаи. Разказвах му за красавицата Женя, за павилионите покрай езерото и прекрасния стъклен купол в библиотеката. Писах му и за загадъчната Багра, за орхидеите в оранжерията и нарисуваните над леглото ми птици. Но не споменах и думичка за елена на Морозов, нито за провала ми като гришанка, нито за факта, че продължава да ми липсва всеки божи ден.

Когато писмото беше завършено, за кратко се поколебах, после бързешком добавих накрая:

„Не зная дали си получил предишните ми писма. Този дворец е толкова красив, че с думи не може да се опише, но съм готова да го заменя само за един следобед с теб край езерцето при Тривка, където да правим жабки с камъчета по водата. Моля те, пиши.“

Той явно беше получил писмата ми. Какво ли бе направил с тях? Дали изобщо си бе направил труд да ги отвори? Или бе сумтял притеснено, когато е пристигнало петото, шестото, седмото?

Как само му се умилквах! Моля те, пиши ми, Мал. Моля те, не ме забравяй, Мал.

„Ама че съм жалка“ — помислих, триейки сълзите от гняв.

Загледах се в езерото. То беше започнало да се покрива с ледена коричка. Спомних си непълноводната река, която прекосяваше имението на княз Керамзов. Всяка зима с Мал я чакахме да замръзне, за да се пързаляме с кънки по нея.

Смачках бележката на Женя в юмрук. Не исках повече да мисля за Мал. Щеше ми се да залича всеки спомен от Керамзин. А най-много ми се искаше да се втурна в стаята си и хубавичко да се наплача. Но нямаше как, чакаше ме още една безсмислена и ужасна сутрин при Багра.

Изобщо не си дадох труд да бързам надолу по пътеката към езерото, после изтрополих по стълбите на Багра и бутнах вратата.

Тя по стар обичай седеше край огъня и грееше кокалите си на пламъците.

Тръшнах се на стола срещу нея и зачаках.

Багра късо и лаещо се изкиска.

— О, днес май сме ядосани, а, момиче? Че за какво пък толкова има да се ядосваш? Или ти е писнало да чакаш приказния си бял елен?

Кръстосах ръце на гърдите и дума не обелих.

— Отговаряй, момиче!

Ако беше някой друг ден, щях да я излъжа, че всичко ми е наред и че просто съм уморена. Но явно търпението ми беше преляло, защото се озъбих насреща й.

— Писна ми от всичко — изрекох гневно. — Писна ми да ям ръжен хляб и херинга на закуска. Писна ми да нося тоя глупав кафтан. Писна ми Боткин да ме бъхти, писна ми и от вас.

Очаквах да побеснее, но тя само впи поглед в мен. С наклонената си на една страна глава и лъскащите на заревото на огъня очи приличаше на много зло врабче.

— Не — бавно произнесе тя. — Не е това. Тук има нещо друго. Какво е? Да не би бедното малко момиченце да го измъчва носталгия?

— Носталгия по какво? — изсумтях.

— Ти ми кажи, момиче. Какво му е толкова лошо на живота тук? Нови дрехи, меко легло, топла храна три пъти на ден, привилегията да си любимка на Тъмнейший?

— Не съм негова любимка.

— Обаче ти се иска да станеш — присмехулно каза тя. — Не си прави труд да ме лъжеш. И ти си като всички останали. Видях как го гледаше.

Усетих как цялата пламвам и ми се прищя да заблъскам Багра по главата със собствената й тояга.

— Хиляди момичета биха продали и родната си майка, за да са на твое място, ама виж се сега: окаяна и нацупена като някое дете. Хайде, казвай, момиче, каква ти е болката.

Тя, разбира се, имаше право. Аз сама прекрасно разбирах, че ми е мъчно за най-добрия ми приятел. Само дето нямах никакво намерение да й го признавам.

Изправих се рязко и шумно блъснах стола назад.

— Това е чиста загуба на време.

— Така ли? Че на теб за какво ти е толкова скъпо времето? Може би трябва да чертаеш карти? Или да носиш мастило на някой от по-старшите картографи?

— Няма нищо лошо в това човек да чертае карти.

— Естествено. Както няма лошо и да си влечуго. Стига да не си се родил ястреб, разбира се.

— Стига вече! — креснах и й обърнах гръб. Всеки момент щях да ревна, но не исках тази злобна старица да ме вижда как плача.

— Накъде тръгна? — провикна се подигравателно тя след мен. — Каква толкова спешна работа те чака?

— Никаква! — креснах. — Никой не ме чака!

В мига, в който го изрекох, истината на тези думи така ме порази, че останах без дъх. Вкопчих се в дръжката на вратата, защото изведнъж ми се зави свят.

И тогава ме връхлетя споменът за екзаминаторите от Гриша.

Намирам се в гостната на Керамзин. В камината гори огън. Едър мъж в синьо ме държи здраво и дърпа, за да ни раздели с Мал. Усещам как пръстите на Мал се изплъзват от хватката ми, ръката му се откъсва от моята.

Облечен в пурпур млад мъж вдига Мал, понася го към библиотеката и затръшва вратата зад гърба си. Ритам и се дърпам. Чувам как Мал крещи името ми.

Другият мъж ме държи здраво. Жената в червено плъзга ръка по китката ми. Усещам как ме обзема чувство за сигурност. Преставам да се съпротивлявам. Пронизва ме нечий зов. Нещо вътре в мен се надига, за да му отвърне.

Не мога да дишам. Имам чувството, че съм на дъното на езеро и се оттласквам нагоре, за да изскоча на повърхността, дробовете ми горят за глътка въздух.

Жената в червено внимателно ме наблюдава с присвити очи. Долавям гласа на Мал през затворената врата на библиотеката:

„Алина, Алина“.

И тогава разбирам. Знам, че сме различни един от друг. Ужасно, непоправимо различни.

„Алина, Алина!“

Правя своя избор. Потискам онова нещо в мен и го връщам обратно.

— Мал! — крещя и продължавам да се съпротивлявам.

Жената в червено се опитва да задържи китката ми, но аз се гърча и извивам, докато накрая ме пуска.

Подпрях се разтреперана на вратата в хижата на Багра. Жената в червено е била муска. Ето защо зовът на Тъмнейший ми се бе сторил познат. Но тогава някак съм успяла да й устоя.

Най-накрая всичко ми се проясни.

Преди появата на Мал, Керамзин беше за мен място, изпълнено с ужас, с несвършващи нощи и проливани в мрака сълзи, с пренебрежението на по-големите деца, с пусти и студени стаи. Но после пристигна Мал и всичко се промени. Плашещите тъмни ъгли станаха наши скривалища. Самотните гори се превърнаха в място за изследователските ни походи. Керамзин вече беше нашият дворец, нашето царство. Аз повече не се страхувах.

Екзаминаторите на Гриша щяха да ме откъснат от Керамзин. Щяха да ме заведат далеч от Мал, а той беше единственото хубаво нещо в живота ми. Ето защо бях направила своя избор. Потиснала бях силата си и я бях държала скрита всеки ден от там нататък с цената на цялата си воля и жизнена енергия. Никога не й бях позволила да се прояви. Вече бях свикнала всяка частица от мен да пази тази тайна.

Спомням си как двамата с Мал стояхме край прозореца и наблюдавахме тройката на гришаните да си заминава; колко изтощена се чувствах в този момент. На следващата сутрин се събудих и открих, че под очите ми има тъмни кръгове. Оттогава беше все така.

„Ами сега?“ — запитах се, притиснала чело о студеното дърво на вратата; цялата треперех.

Сега Мал ме беше изоставил.

Единственият човек на този свят, който познаваше истинското ми лице, се беше поскъпил да драсне няколко реда. А аз продължавах да държа на него. Въпреки целия лукс на Малкия дворец, въпреки новооткритата си сила, въпреки мълчанието на Мал аз продължавах да държа на него. Багра имаше право. Залъгвах се, че полагам огромни усилия в обучението си, но някъде дълбоко в себе си продължавах да копнея да се върна при Мал.

Една част от мен все още таеше надежда, че това е някаква грешка, а Тъмнейший скоро ще осъзнае заблудата си и ще ме прати обратно в моя полк; че Мал най-накрая ще разбере колко му липсвам и с него двамата ще остареем заедно на нашата ливадка.

Мал бе успял да продължи напред, но аз все още стоях изплашена пред тези три загадъчни фигури, стиснала здраво ръката му. Май бе дошло време да я пусна. В „Долината на смъртната сянка“ Мал бе спасил живота ми, а аз — неговия. Може би това беше знак, че всичко между нас е свършено.

Тази мисъл ме изпълни с тъга — тъга по споделените ни мечти; по любовта, която изпитвах; по онова преливащо от надежда момиче, каквото никога вече нямаше да бъда. Тази тъга нахлу в мен и разсече възела, за чието съществуване дори не подозирах. Затворих очи и усетих как сълзите се стичат по бузите ми. Посегнах към онова нещо в мен, което толкова дълго бях крила.

„Съжалявам“ — прошепнах.

„Съжалявам, че толкова време те държах в непрогледен мрак.“

„Съжалявам, но вече съм готова.“

Призовах я и светлината откликна. Почувствах как отвсякъде нахлува в мен, пробягвайки по повърхността на езерото, плъзгайки се по позлатените кубета на Малкия дворец, прониквайки под вратата и през стените на хижата на Багра. Усещах я навсякъде. Разтворих ръце и светлината разцъфна през мен, изпълни стаята, огря каменните стени, старата зидана печка, покрита с кахлени плочки, всяко ъгълче от необикновеното лице на Багра. Погълна ме, изпълвайки въздуха с трептяща жега, по-мощна и чиста от всякога, защото сега бе единствено моя. Искаше ми се да се смея, да пея, да крещя. Най-после имаше нещо, което бе само и единствено мое.

— Добре — обади се Багра, присвивайки очи от светлината. — Сега вече може да се работи.

Загрузка...