Сянка и кост

Глава 22

Когато Иван ме върна в моята шатра, зората вече се прокрадваше над Крибирск. Седнах върху походното легло и се втренчих пред себе си, без да виждам. Усещах крайниците си странно натежали, а главата — празна. Все още седях така, когато пристигна Женя.

Тя ми помогна да измия лицето си и да се преоблека в черния кафтан, с който бях на зимния бал. Гледах мрачната коприна и ми се искаше да я раздера на парчета, но не можех да помръдна; ръцете ми висяха безволево край тялото.

Женя ме настани в изрисувания стол. Седях неподвижно, докато тя подреждаше косата ми на букли и осморки, прикрепени със златни фиби, за да се вижда още по-добре нашийникът на Морозов.

Когато приключи, тя опря буза о моята и ме отведе при Иван, слагайки ръката ми в неговата, сякаш бяхме младоженци. Никой не отрони дума.

Иван ме отведе в шатрата на Гриша, където заех мястото си до Тъмнейший. Знаех, че моите приятели ме оглеждат, одумват ме и се питат какво не е наред. Сигурно си мислеха, че съм притеснена заради предстоящото влизане в Долината. Но грешаха. Не се чувствах нито неспокойна, нито уплашена.

Вече нищо не чувствах.

Гришаните ни съпроводиха в построена според обичайния ред процесия чак до сухите докове. Там само на някои избрани беше разрешено да се качат с нас на пясъчния сал. Толкова голям досега не бях виждала — имаше огромни платна, а избродиран върху тях бе символът на Тъмнейший. Обходих с поглед тълпата от войници и гришани на борда. Знаех, че и Мал трябва да е тук някъде, но не успях да го зърна.

Двамата с Тъмнейший бяхме съпроводени до носа на сала, където ме представиха на група мъже с руси бради, пронизващи сини очи и натруфени одежди. С трепет осъзнах, че това трябва да са посланиците на Фйерда. Зад тях, облечена в пурпурна коприна, стоеше делегацията на Шу Хан, а до нея — група търговци от Керч с къси палта и чудновати ръкави като камбани.

Пратеникът на царя, нагизден в парадна военна униформа, се виждаше между тях. Върху светлосиния му пояс беше избродиран двуглав орел, а обветреното му лице имаше строго и непреклонно изражение.

Огледах го с любопитство. Ето защо Тъмнейший бе отлагал влизането ни в Долината. Трябвало му е време, докато събере подходяща публика — свидетели, които да се уверят в новопридобитата му сила. Докъде ли беше способен да стигне? Усетих в мен да се надига някакво лошо предчувствие. То наруши прекрасното вцепенение, което ме владееше цяла сутрин.

Салът се разклати и се плъзна по тревата, навлизайки в зловещата черна мъгла на Долината. Трима от Призоваващите вдигнаха ръце и величествените платна се разгънаха с плющене, надути от вятъра.

Първия път, когато влязох в Долината, се страхувах от мрака и от собствената си смърт. Сега изобщо не обърнах внимание на тъмнината; скоро смъртта щеше да ми се вижда като дар. Винаги съм знаела, че рано или късно ще трябва отново да се върна в Безморие; сега обаче си дадох сметка, че някак съм го и очаквала. Бях се радвала на този шанс да се докажа и — вътрешно се сгърчих при тази мисъл — да угодя на Тъмнейший. Мечтала бях за мига, когато ще застана редом с него. Искало ми се беше да вярвам в съдбата, която той ми бе отредил: че едно отритнато сираче ще промени света и ще бъде обожавано заради делата си.

Тъмнейший беше впил поглед пред себе си, излъчваше самоувереност и спокойствие. Слънцето взе да мъждука и да се губи от поглед. Миг по-късно настана мрак.

Дълго време се носехме сред непрогледна тъмнина, а Вихротворците на Гриша направляваха сала през пясъците. После прогърмя гласът на Тъмнейший:

— Огън!

От двете страни на сала Огнетворците избълваха огромни кълбета пламък, който за кратко освети нощното небе. Посланиците и дори охраната около мен се раздвижиха неспокойно. Тъмнейший умишлено разкриваше местоположението ни, насочвайки волкрите право към нас.

Не им отне много време да откликнат. По гърба ми пролазиха тръпки, когато долових далечния плясък на ципести криле. Почувствах как между пътниците на борда премина вълна от страх и чух групата фйердани да се моли на напевния си език. В заревото на гришанския огън различих неясните очертания на тъмни фигури, които се носеха към нас. Писъкът на волкрите разцепи въздуха.

Стражите се хванаха за пушките. Някой взе да хленчи. Тъмнейший продължаваше да чака, въпреки че волкрите идваха все по-близо. По думите на Багра навремето волкрите били хора — мъже и жени, станали жертва на неестествена сила, освободена от алчността на Тъмнейший. Може би собственото ми въображение си правеше шеги с мен, но ми се стори, че долових нещо не толкова ужасяващо, по-скоро човешко в техните викове.

Когато стигнаха току над нас, Тъмнейший сграбчи ръката ми и простичко каза: „Сега!“.

Невидимата ръка пое контрол над силата вътре в мен и аз усетих как тя се разширява, посяга през мрака на Долината и търси светлина. Нещо връхлетя отгоре ми със скоростта на фурия и едва не ме повали, обливайки ме с водопад от искри и топлина.

Долината се освети като в ярко пладне, сякаш непрогледният мрак никога не бе съществувал. Зърнах прострените до хоризонта избелели пясъци; масивни силуети като останки от корабокрушение, осеяли мъртвия пейзаж наоколо; а над всичко това — рояк волкри. Те пищяха от ужас, гърчещите се сиви тела изглеждаха страшни и отвратителни на ярката светлина. „Ето това е самият той — помислих си, докато мижах на ослепителната светлина. — Сродното сродно привлича.“ Това беше неговата душа, облечена в плът; истината за него, оголена и беззащитна на яркото слънце, лишена от тайнствените сенки. Ето я истината зад красивото лице и чудодейните сили; истината, подобна на мъртвото и пусто пространство между звездите; пустиня, населена с ужасяващи чудовища.

„Направи пътека.“ Не знаех дали той произнесе това гласно, или просто мислено ми заповяда, но неговата команда завибрира в мен. Безпомощна, аз оставих мрака на Долината отново да ни обгърне и насочих светлината, създавайки тунел, откъдето да мине салът. Около него се издигнаха стени разбушувана тъмнина. Волкрите отлетяха в мрака, но аз все още чувах пълните им с ярост и смут крясъци, които сякаш идваха иззад плътна и непрогледна завеса.

Понесохме се над безцветните пясъци, а слънчевата светлина бягаше на искрящи талази пред нас. Някъде в далечината зърнах да се мярка зеленина и осъзнах, че виждам другия край на „Долината на смъртната сянка“. Приближавахме Западна Равка и аз вече различавах нейните поля, сухите докове и селцето Новокрибирск, сгушено зад тях. В далечината сияеха кулите на Ос Кърво. Дали беше само плод на моето въображение, или наистина долових соления дъх на Истинското море във въздуха?

Откъм селото прииждаше народ и се събираше на сухите докове. Хората сочеха светлината, разцепила надве Долината пред тях. Зърнах няколко дечурлига да си играят в тревата. Чувах как докерите си подвикват един на друг.

По знак на Тъмнейший салът забави ход. Той вдигна ръце. Усетих да ме пронизва ужас и разбрах какво има да става.

— Но това е нашият народ! — извиках отчаяно.

Той не ми обърна внимание и силно плесна с ръце — звукът приличаше на мощен тътен от гръмотевица.

Всичко от тук насетне сякаш стана много бавно. От ръцете му взе да кълби мрак. Когато той се сля с тъмата на Долината, от мъртвите пясъци се надигна буботене. Черните стени около тунела, който създадох, взеха да пулсират и да се разливат наоколо. „Това е все едно неговият дъх“ — помислих си ужасена.

Буботенето се превърна в тътен. Долината се люлееше и се тресеше около нас. После връхлетя напред като чудовищна вълна. Когато вълната от мрак го заля, от множеството по сухите докове се надигна вой на ужас. Хората хукнаха да бягат. Виждах страха им и чувах писъците им, докато черната материя на Долината се разбиваше в пристанището и селото на мощни талази. Тъмата ги погълна, а волкрите се спуснаха над новата си плячка. Една жена с малко дете на ръце се препъна и падна, опита да избяга пред настъпващия мрак, но той погълна и нея.

В отчаянието си опитах да хвърля светлина напред, да прогоня волкрите, да осигуря поне някаква защита. Но бях безсилна. Мощта ми се беше изцедила, изчерпана от тази невидима властна ръка. Закопнях за нож, с който да пронижа сърцето на Тъмнейший или собственото си сърце, само и само да сложа край на това.

Тъмнейший се обърна да огледа посланиците и царския пратеник. Лицата на всички бяха застинали в маската на шок и ужас. Каквото и да видя, гледката явно го удовлетвори, защото раздели длани и прекрати похода на мрака. Тътенът намаля.

Все още чувах мъченическите вопли на изгубените в мрака, писъците на волкрите, залповете на пушките. От сухите докове не беше останала и следа. Селцето Новокрибирск вече го нямаше. Пред нас се простираха новите владения на Долината.

Посланието беше повече от ясно: днес беше ред на Западна Равка, но утре Тъмнейший би могъл със същата лекота да разшири границите на Долината чак до Фйерда на север и Шу Хан на юг. Мракът би могъл да погълне цели държави и да изтика враговете на Тъмнейший в морето. Колко ли смърт беше посята с мое съучастие? И загубата на още колко животи щеше да се стовари върху съвестта ми?

„Затвори пътеката“ — заповяда Тъмнейший. Не ми оставаше друго, освен да се подчиня. Събрах светлината обратно, докато тя не покри като сияен купол само пясъчния сал.

— Какво сторихте?! — прошепна царският пратеник с треперещ глас.

Тъмнейший се обърна към него.

— Искаш ли да видиш и още?

— Вие бяхте призван да унищожите тази мерзост, не да я разширявате! Току-що проляхте кръвта на жители на Равка! Царят никога не би допуснал…

— Царят ще прави това, което му се каже, или ще докарам „Долината на смъртната сянка“ пред самите стени на Ос Олта!

Царският пратеник загуби дар слово, устата му взе да се отваря и затваря без звук. Тогава Тъмнейший насочи вниманието си към посланиците.

— Предполагам, сега вече ме разбирате. За мен няма равканци, фйердани, жители на Керч или Шу Хан. Границите вече не съществуват. Слага се край на войната. От днес нататък има само земя вътре или извън Долината. Ще се възцари мир.

— Мир, но по вашите правила — обади се гневно представител на Шу Хан.

— Тая няма да я бъде — избухна и един от фйерданите.

Тъмнейший ги изгледа от глава до пети и отвърна съвсем спокойно:

— Мир по моите правила. В противен случай безценните ви планини и вашата забравена от бога тундра просто ще изчезнат от лицето на земята.

С жестока яснота осъзнах, че той наистина е способен да го направи. Посланиците може би още се надяваха, че това са само празни заплахи и дори неговата алчност си има предел, но скоро и те щяха да го разберат.

Тъмнейший не би се спрял пред нищо. Той беше лишен от съвест. Неговият мрак щеше да погълне света, а на него и окото му нямаше да мигне.

Тъмнейший обърна гръб на гневните и стъписани посланици и заговори на войниците и гришаните на борда:

— Разкажете на всички за онова, което видяхте днес. Предайте думите ми, че е дошъл край на страха и неспокойните времена. Дните на безконечните битки са преброени. Кажете им, че сте станали свидетели на идването на нова ера.

Сред тълпата се надигнаха одобрителни викове. Забелязах обаче как неколцина от войниците си мърморят под нос. Дори някои гришани изглеждаха посърнали. Но повечето лица бяха жадни, тържествуващи, озарени.

„Те са жадни за всичко това“ — осъзнах. И то след като видяха на какво е способен той, дори след смъртта на техни сънародници. Тъмнейший им предлагаше не просто прекратяване на войната, но слагаше край на тяхната слабост и безсилие. След всичките тези години на ужас и страдания той им предлагаше нещо, което винаги им е изглеждало непостижимо: победа. И въпреки страха си те го обичаха заради това.

Тъмнейший направи знак на Иван, застанал зад него в очакване на заповеди.

— Доведи затворника.

Вдигнах рязко глава и почувствах как ме залива нова вълна от страх, докато Мал си проправяше път през тълпата с вързани ръце.

— Ние се връщаме в Равка — обяви Тъмнейший, — но изменникът остава.

И преди да осъзная какво става, Иван блъсна Мал през борда. Волкрите нададоха зловещи писъци и запляскаха с криле. Втурнах се към парапета. Мал лежеше на хълбок, все още защитен от купола на моята светлина. Изплю влезлия в устата му пясък и се подпря на вързаните си ръце.

— Мал! — извиках.

После, без да се замисля, се извърнах и ударих силно Иван в челюстта. Той политна смаян върху парапета, после се хвърли към мен. „Дано хвърли и мен долу“ — помислих си, когато ме сграбчи.

— Стой! — обади се Тъмнейший с леден глас. Иван изръмжа с пламнало от срам и гняв лице. Охлаби хватката си, но не ме пусна.

Усетих обхваналия хората на борда смут. Те не разбираха каква е целта на това представление, защо Тъмнейший си губи времето с някакъв дезертьор, нито защо най-безценната от всички Гриша току-що бе нападнала неговата дясна ръка.

„Оттегли я!“ — Заповедта прокънтя в мен и аз ужасена погледнах към Тъмнейший.

— Не! — отвърнах. Но не можех да я спра: куполът от светлина взе да намалява. Мал не откъсваше очи от мен, докато границите на осветения кръг все повече се свиваха около сала. Ако Иван не ме държеше, този пълен с разкаяние и любов поглед в сините му очи щеше да ме повали.

Съпротивлявах се вътрешно с всички сили, събрах и последните останки на волята си, мобилизирах всичко, научено от Багра, но въпреки това бях безпомощна пред могъществото на Тъмнейший, който ме владееше.

Светлината продължаваше да пълзи към сала. Сграбчих перилата и закрещях от гняв и горест, а по страните ми рукнаха сълзи. Сега Мал се намираше в самия край на сияйния кръг. Различавах очертанията на волкрите в кълбящия се мрак наоколо, усещах полъха от крилете им. Той можеше да направи опит да избяга, можеше да се вайка, да се вкопчи в сала, докато тъмата не го погълне, но не стори нищо такова.

Вместо това Мал стоеше решително пред лицето на сгъстяващия се мрак. Единствено аз притежавах силата да го спася, но бях безсилна да го направя. В следващия миг мракът го погълна. Споменът за елена отново се надигна в мен толкова жив, че за миг сякаш се пренесох на покритата със сняг поляна и тази картина заличи пустинния пейзаж на Долината. Усетих дъх на борова смола, почувствах как студеният въздух щипе бузите ми. Пред мен изплуваха тъмните и влажни очи на елена, валмата пара от дъха му в мразовитата нощ и онзи миг, когато осъзнах, че не аз ще отнема живота му.

Тогава най-накрая разбрах защо еленът идва в сънищата ми всяка нощ. Досега си мислех, че ме преследва, за да ми напомня за моя провал и цената, платена заради слабостта ми. Но съм грешала. Еленът показваше къде е силата ми — не само платената за милосърдието ми висока цена, но и мощта, преляла от него в мен. А милосърдието беше нещо, което Тъмнейший никога не би проумял.

Аз бях пощадила живота на елена. Силата на неговия живот ми принадлежеше също толкова, колкото и на човека, който го бе убил. Ахнах, когато това прозрение ме осени, и в същия миг почувствах как хватката на невидимата ръка отслабва. Мощта отново нахлу в ръцете ми.

Сякаш отново стоях в хижата на Багра и за първи път призовавах светлината. Почувствах как нещо струи в мен и как влизам във владение на онова, което изконно ми принадлежи. Това беше моето призвание по рождение. Повече на никого нямаше да позволя да ми го отнеме.

Светлината избухна от мен — чиста и непоколебима, — нахлу в мрака и освети мястото, където само допреди миг стоеше Мал. Волкрата, която го беше сграбчила, изпищя и отпусна хватката си. Мал падна на колене с шуртяща от раните кръв. Моята светлина го обгърна и прогони волкрите обратно в мрака.

Тъмнейший за миг доби объркан вид. Той присви очи и аз почувствах как волята му отново ме сковава, усетих хватката на невидимата ръка. Но веднага след това я отблъснах. Тя вече нямаше власт над мен. Той вече нямаше власт над мен.

— Какво е това? — просъска. После вдигна ръце и около мен взеха да се сучат кълба мрак, но само с едно трепване на ръката ми се стопиха като мъгла.

Тъмнейший тръгна насреща ми, красивите му черти бяха разкривени от бяс. Мисълта ми трескаво работеше. Знаех, че копнее да ме убие още тук, на място, но не можеше да си го позволи; не и докато волкрите стояха на разстояние само заради светлината, която единствено аз можех да осигуря.

— Дръжте я! — кресна той на наобиколилите ни стражи. Иван посегна към мен.

Почувствах тежестта на обръча около врата си, равномерния ритъм на древното сърце на елена, което биеше в синхрон с моето. Силата се надигна в мен — мощна и непоколебима — като меч в ръката ми.

Вдигнах ръка и замахнах. С оглушителен трясък една от мачтите на сала се разцепи надве. Хората наоколо взеха панически да блеят и се разпиляха във всички посоки, когато дебелото дърво, тлеещо като жарава, се стовари върху палубата. По лицето на Тъмнейший се изписа потрес.

— Сеч! — задави се Иван и залитна.

— Назад! — извиках предупредително.

— Ти не си убиец, Алина — проговори Тъмнейший.

— Мисля, че равканците, които току-що ти помогнах да избиеш, са на друго мнение.

На сала се възцари паника. Опричниците стояха нащрек, но въпреки това се бяха отдалечили на почтително разстояние от мен.

— Нали всички видяхте какво стори той с тези хора? — провикнах се към стражите и гришаните наоколо. — Това ли е бъдещето, което желаете? Един свят, потопен в мрак, един напълно променен свят? — Виждах тяхното объркване, гнева и страха им. — Още не е късно да го възпрете! — продължих умолително. — Моля ви, помогнете ми!

Никой от тях не помръдна. И войниците, и гришаните стояха като окаменели на палубата. Всички бяха твърде изплашени — както от него, така и от един бъдещ свят без неговата закрила.

Опричниците пристъпиха малко по-близо. Трябваше да избирам. Двамата с Мал нямаше да имаме друг шанс.

„Така да бъде“ — помислих си.

Погледнах през рамо с надеждата Мал да се досети, после се хвърлих към едната страна на сала.

— Не й позволявайте да стигне парапета! — кресна Тъмнейший.

Стражите се втурнаха към мен. Тогава оставих светлината да угасне.

Потопихме се в мрак. Надигна се вой, а над нас дочух зловещия писък на волкрите. Протегнатите ми ръце напипаха парапета. Прехвърлих се през него и паднах на пясъка, претърколих се, успях да стана и се втурнах сляпо към Мал, запращайки дъга от светлина пред себе си.

Откъм сала се носеше кръвопролитният рев на неравна битка. Волкрите нападаха, в мрака взеха да избухват залпове от огъня на Гриша. Аз обаче не можех да мисля за хората там.

Дъгата на моята светлина стигна Мал, свит на кълбо върху пясъка.

Надвесената над него волкра изпищя пронизително и изчезна в мрака.

Втурнах се натам и му помогнах да се изправи.

В пясъка до нас със свистене се заби куршум, блъснах Мал извън светлия кръг, после и сама се метнах в тъмното.

— Прекратете огъня! — извиси се гласът на Тъмнейший, надвиквайки хаоса на палубата. — Тя ни трябва жива!

Образувах нова защитна дъга от светлина над двама ни с Мал и разгоних насъбралите се волкри.

— Не можеш да избягаш от мен, Алина! — провикна се Тъмнейший.

Не можех да допусна той да ни преследва. Не можех да си позволя риска да оцелее. Въпреки това се мразех заради онова, което трябваше да направя.

Нито един от хората на сала не застана на моя страна, но заслужаваха ли заради това да ги изоставя на волкрите?

— Не може да оставиш всички ни да загинем тук, Алина! — продължаваше да вика Тъмнейший. — Сториш ли го, знаеш докъде ще те доведе това.

Усетих в мен да се надига истеричен кикот. Знаех. Много добре знаех, че това ще ме направи като него.

— Нали ме молеше за снизходителност! — Той опита да надвика смъртоносния зов на Долината, алчните писъци на волкрите и ужаса, който сам беше предизвикал. — Това ли е представата ти за милосърдие?

Втори куршум се заби в пясъка, само на сантиметри от нас. „Да — помислих си, докато силата в мен набираше мощ, — това е милосърдието, на което ти ме научи.“

Вдигнах ръка и я стоварих надолу като огнена дъга, която разсече въздуха. Остър пукот разтърси земята и отекна в Долината, когато салът се разцепи надве. Пронизителни писъци изпълниха въздуха, усилени от зловещия крясък на обезумелите волкри.

Сграбчих ръката на Мал и издигнах купол от светлина над нас. Побягнахме, препъвайки се в мрака. Скоро чудовищата останаха далеч зад нас и звукът от битката заглъхна.

Излязохме от долината някъде на юг от Новокрибирск и за първи път стъпихме в Западна Равка. Следобедното слънце грееше ярко, а тревата по ливадите беше зелена и дъхава, но ние не спряхме да й се насладим. И двамата бяхме изтощени, гладни и ранени, но нашите врагове едва ли щяха да ни оставят на мира, затова нямахме право на почивка.

Продължихме да вървим, докато не намерихме укритие под клоните на една овощна градина. Останахме там до падането на мрака, защото се опасявахме, че някой може да ни види и да ни запомни. Въздухът беше наситен с уханието на ябълков цвят, но плодовете бяха още много малки и зелени и не ставаха за ядене.

Под едно от дърветата имаше кофа със застояла дъждовна вода и ние изпрахме с нея най-големите петна по окървавената риза на Мал. Той се насилваше да не се мръщи, докато изхлузваше през глава разкъсаната дреха, но нямаше как да прикрие дълбоките рани, оставени от ноктите на волкрата в гладката кожа на раменете и гърба му.

Щом падна нощта, поехме към брега. За кратко се изплаших, че може да сме се изгубили, но дори в тази непозната страна Мал успя да открие правилната посока.

Малко преди разсъмване прехвърлихме билото на един хълм и отпред се ширна дъгата на алкемския бряг. Точно под нас блещукаха светлинките на Ос Кърво. Давахме си сметка, че трябва да стоим далече от главния път.

Скоро по него щеше да гъмжи от търговци и пътници, които нямаше как да не забележат покрития с рани следотърсач и момичето в черен кафтан. Въпреки това не устояхме на изкушението за първи път да зърнем Истинското море.

Първите лъчи на слънцето огряха гърбовете ни, розовата им светлина се отрази в стройните градски кули, после окъпаха в злато залива. Погледът ми стигаше чак до ширналото се пристанище и величествените кораби, които се поклащаха на повърхността на водата, а отвъд тях се простираше синева, синева и пак синева. Морето изглеждаше безкрайно, проснало се немислимо чак до хоризонта. Досега го бях виждала на много карти. Знаех, че някъде там има друга твърд, отдалечена на седмици плаване и хиляди километри океан. И въпреки това ме обзе главозамайващото чувство, че стоим на самия край на света. Ветрецът, който полъхваше откъм водата, носеше мириса на сол и влага, примесен с далечния крясък на чайки.

— А има още толкова много — проговорих най-накрая.

Мал кимна. После се обърна и ми се усмихна.

— Хубаво място за скривалище.

Протегна ръка и я прокара през косата ми. След това измъкна една от златните фиби в оплетените ми къдрици. Усетих как освободеният кичур се развива и се спуска по врата ми.

— Ще ни стигне за дрехи — каза той и пусна фибата в джоба си.

А едва вчера Женя бе прикрепила прическата ми с тези златни фиби. Повече никога нямаше да я видя; нито нея, нито другиго от досегашния си живот. Сърцето ми се сви. Не знаех дали Женя изобщо ми е била истинска приятелка, но въпреки това щеше да ми липсва.

Мал ме остави да чакам, скрита в малка горичка недалеч от пътя. Съгласих се, че за него ще е по-безопасно да влезе сам в Ос Кърво, но все пак ми беше непоносимо да го гледам как се отдалечава. Посъветва ме да си почина, но след като той тръгна, мен сън не ме хващаше. Усещах как силата продължава да пулсира в тялото ми като ехо на онова, което сторих в Долината. Ръката ми не се откъсваше от нашийника около врата. Никога досега не бях изпитвала нещо подобно; част от мен копнееше то да се повтори.

„Ами хората, които изостави там?“ — обади се някакъв глас в главата ми, който отчаяно се опитвах да заглуша. Посланиците, войниците, гришаните.

Тях обрекох на неизбежна гибел, а дори не бях сигурна дали Тъмнейший е мъртъв. Дали волкрите вече са го разкъсали? И дали последните мъже и жени от Тулската долина най-после са получили своето възмездие над Черния еретик? Или точно в този момент той се протягаше към мен през мъртвилото на Безморие, готов да въздаде свое собствено възмездие?

Потръпнах и взех да крача напред-назад, подскачайки дори при най-малкия шум.

Късно следобед вече бях сигурна, че са разпознали и заловили Мал. А когато накрая дочух стъпки и видях познатия силует, мяркащ се между дърветата, едва не се разридах от облекчение.

— Имаше ли неприятности? — попитах треперливо, опитвайки да прикрия тревогата си.

— Никакви — отвърна той. — На друго място не съм виждал такова гъмжило. Никой не ме загледа.

Носеше нова риза и палто не по мярка, а ръцете му бяха пълни с дрехи за мен: торбеста червена рокля, толкова избеляла, че беше добила оранжев оттенък, и намачкано грубо палто с цвят на горчица. Подаде ми ги, после тактично се извърна, за да мога да се преоблека на спокойствие.

Започнах непохватно да разкопчавам ситните черни копченца на кафтана. Сякаш бяха с хиляди. Щом най-накрая коприната се свлече от раменете ми и се събра около глезените, въздъхнах, като че товар бе паднал от гърба ми. Студеният пролетен въздух щипеше голата ми кожа. За първи път се осмелих да си кажа, че може би най-после сме свободни. Но бързо прогоних тази мисъл. Нямаше да мога спокойно да си поема дъх, докато знаех, че Тъмнейший е още жив.

Навлякох грубата вълнена рокля и жълтеникавото палто.

— Нарочно ли купи най-грозните дрехи, които успя да откриеш?

Мал се обърна да ме погледне и не успя да сдържи усмивката си.

— Купих първите дрехи, които успях да открия — каза. После усмивката му угасна. Докосна леко бузата ми, а когато отново заговори, гласът му беше нисък и суров. — Повече никога не искам да те виждам в черно.

Издържах на погледа му.

— Никога — прошепнах.

Тогава той бръкна под палтото си и измъкна оттам дълъг червен шал. После нежно го уви около врата ми, скривайки нашийника на Морозов.

— Ето така — каза, усмихвайки се отново. — Така вече е идеално.

— А какво ще правя, когато дойде лятото? — разсмях се.

— Дотогава ще открием начин да се отървем от това.

— Не! — откликнах рязко, сама изненадана колко силно ме бе обезпокоила дори мисълта за това. Ужасен, Мал отскочи назад. — Не можем да се отървем от него — обясних. — Това е единственият шанс на Равка да се освободи от „Долината на смъртната сянка“.

Това беше истина, но не беше цялата истина. Ние не можехме без нашийника. Това беше нашият коз срещу могъществото на Тъмнейший и обещание, че някой ден ще се завърнем в Равка и ще открием начин да оправим нещата. Единственото, което не можех да споделя с Мал, бе, че нашийникът вече ми принадлежеше и сега силата на елена бе част от мен, затова не бях сигурна дали искам да се разделя с него.

Мал ме заоглежда изпитателно с намръщено чело. Спомних си предупреждението на Тъмнейший и за пустия поглед, който бях виждала в неговите очи и в тези на Багра.

— Алина…

Опитах се да го успокоя с усмивка.

— Ще се отървем от него — обещах. — Веднага щом ни се удаде случай.

Секундите отминаваха.

— Хубаво — каза той най-накрая, но изражението му оставаше напрегнато. После подритна с върха на ботуша си събрания на купчина кафтан. — А с това какво ще правим?

Сведох поглед към смачканата и разпокъсана коприна и ме плисна вълна на гняв и срам.

— Ще я изгорим — казах.

Така и направихме.

Докато пламъците постепенно поглъщаха коприната, Мал бавно вадеше една по една златните фиби от косата ми. Накрая тя се разпиля по раменете ми. Той нежно я събра и ме целуна по шията, точно над нашийника. Когато сълзите ми потекоха, Мал ме притисна още по-силно към себе си и ме държа така, докато от огъня не остана нищо, освен пепел.