Сянка над Инсмут

III

Навярно някакъв извратен демон на противоречието — или коварен зов от мрачен и потаен източник — ме накара тъй неочаквано да променя плановете си. От самото начало бях решил да огранича наблюденията си единствено до архитектурата и тъкмо в момента бързах към площада с надеждата да открия начин за измъкване от този град на смъртта и упадъка. Но появата на Задок Алън насочи мислите ми по нов път и ме накара неуверено да забавя крачка.

Момчето от бакалницата ме бе уверило, че старецът може само да намеква за някакви безумни, разпокъсани и невероятни легенди, освен това ме бе предупредило, че местните жители се държат заплашително към всеки, когото видят да разговаря с него; ала мисълта за този престарял свидетел на градския упадък, чиито спомени тънеха в далечното минало на кораби и фабрики, беше примамка, на която никакво благоразумие не можеше да устои. В края на краищата дори най-странните и налудничави митове, често са само символ или алегории, основани върху реалността — а старият Задок трябва да бе видял всичко, станало в Инсмут през последните деветдесет години. Пламъкът на любопитството изпепели предпазливостта и здравия разум и с типично младежко самочувствие си въобразих, че може би ще успея да отсея зрънцето истинска история от обърканото, нелепо бръщолевене, което навярно щях да постигна с помощта на грубоватото тукашно уиски.

Знаех, че не бива веднага да се приближавам към него, защото пожарникарите сигурно щяха да забележат и да ми попречат. Вместо това реших да се подготвя, като закупя малко контрабанден алкохол от мястото, където момчето ми бе казало, че го има в изобилие. После щях с привидна небрежност да изчакам край пожарната, докато старият Задок започне поредното си скитосване. Младежът твърдеше, че не го свъртало на едно място и рядко оставал при пожарната по-дълго от час-два.

Без затруднения, макар и доста скъпо, се снабдих с еднолитрова бутилка уиски от задната врата на разнебитения смесен магазин на Елиът стрийт. Нечистоплътният дангалак, който ме обслужи, гледаше втренчено и явно спадаше към „инсмутския тип“, но се държеше по своему учтиво; навярно бе свикнал да си има работа с подпийнали чужденци — шофьори, купувачи на злато и тем подобни посетители на града.

Когато се завърнах на площада, разбрах, че имам късмет, защото зърнах високата, мършава и парцалива фигура на Задок Алън да изниква от Пейн стрийт покрай ъгъла на „Гилман хаус“. В съответствие с плана привлякох вниманието му, размахвайки току-що закупената бутилка, и скоро го видях да се тътри подире ми, докато завивах по Уейт стрийт към най-запустелия квартал, който ми идваше наум.

Ориентирах се по картата, начертана от бакалчето, и целях да достигна напълно изоставения участък около южната част на пристанището, откъдето бях минал неотдавна. Там не се мяркаше жива душа освен рибарите по далечния вълнолом; ако минех още няколко пресечки на юг, можех да се укрия от погледите им, да намеря място за сядане на някой запустял кей и далеч от чужди очи да разпитвам на воля стария Задок. Още преди да достигна главната улица, чух зад гърба си немощно хъхрене: „Хей, мистър!“ и като изчаках стареца, му позволих да отпие от бутилката няколко солидни глътки.

Щом навлязохме всред всеобщото запустение и безумно килнатите руини, аз подхванах първите пробни въпроси, ала открих, че старческият език се развързва далеч по-бавно, отколкото бях очаквал. Най-сетне между срутените стени забелязах обрасъл с трева отвор, а отвъд него буренясал кей от утъпкана пръст и каменна зидария. Край водата купчини камъни, покрити с мъх, предлагаха сравнително удобни седалки и откъм севера развалините на стар склад прикриваха мястото от чужди погледи. Реших, че кътчето е идеално за таен разговор, поведох спътника си нататък и подбрах място за сядане сред мъшасалите камъни. Наоколо тегнеше злокобното чувство за изоставеност и смърт, а вонята на риба едва се понасяше, но аз вече бях почнал и нищо нямаше да ме спре.

Ако исках да хвана вечерния автобус за Аркхам, разполагах с около четири часа за разговора, тъй че незабавно отпуснах порция алкохол на стария пияница; междувременно се захванах с оскъдния си обяд. Внимавах щедростта ми да не надхвърли определена граница, защото не исках алкохолната словоохотливост на Задок да премине във вцепенение. След около час боязливото му мълчание като че взе да отстъпва, но за мое голямо разочарование той все още избягваше да отговаря на въпросите ми относно призрачните сенки в миналото на Инсмут. Предпочиташе да бъбри на съвременни теми, разкривайки отлично познаване на вестниците и неудържима склонност към нравоучително селско мъдруване.

Към края на втория час започнах да се боя, че литър уиски няма да стигне за постигане на желания резултат, и се питах не е ли по-добре да зарежа за момент стария Задок и да изтичам за още. Но точно тогава случайността проби там, където не бяха успели въпросите ми, и глухото несвързано бъбрене се насочи към тема, която ме накара да се приведа напред и цял да се превърна в слух. Седях с гръб към вмирисаното на риба море, ала той гледаше нататък и нещо бе привлякло блуждаещия му взор към далечните ниски очертания на Дяволския риф, който по това време се показваше отчетливо, почти хипнотично, над вълните. Тази картина като че ли не му се понрави, защото той подхвана наниз безсилни ругатни, завършващи с доверителен шепот и многозначителна усмивка. Приведе се към мен, стисна ревера ми и засъска дългоочакваните намеци:

— Видиш ли го, де започна сичко — онуй проклето място, дето става дълбоко. Адска порта… стръмно надолу и ник’во въже не мой му стигна дъното. Дъртият кап’тан Марш го направи — оня, дето научи по островите из Южните морета разни гадни работи, та си взе беля на главата. Лоши дни бяха за сички. Търговията запада, по фабриките няма раб’та — даже в новите — а пък най-свестните мъже ги избиха по морето през 1812 година или зеха, че потънаха с брига „Илайзи“ и гемията „Рейнджър“ — и двете бяха на Гилман. Обид Марш имаше три кораба на вода — бригантин’та „Кълъмби“, брига „Хети“ и барка „Суматри куин“. Той беше единственият, дето не спря да търгува в Източна Индия и Тихия океан, макар че баркентината на Есдрас Мартин „Малей брайд“ караше криво-ляво чак до двайсе и осма година. Нивга не е имало таквоз дърто изчадие адово кат онзи кап’тан Обид! Хе-хе! И сега го помня к’ви ги разправя за чуждите земи и вика на ората, че са глупци, дето одят по разни проповеди и кротко-смирено влачат товара. Казваше, че требело да си изберат по-харни богове, кат няк’ви си там дивани из Индиите — богове, дето щели да докарат по-свестен риболов в замяна на жертвоприношенията и наистина щели да ни чуват молитвите. Мат Елиът, негов пръв помощник, и той много дрънкаше, ама не му се щеше да правим кат ония езичници. Разправяше за един остров на изток от Отахейте, дето имало сума ти каменни руини, толкоз вехти, че никой не ги помнел от кога са, и мязали на ония от Понапе на Каролинските острови, ама мутрите, изсечени по тях, биле досущ кат големите статуи на Великденския остров. Там, наблизо, имало малко вулканично островче и пак развалини, ама с по-други картинки по камъка — та тия развалини биле изхабени, гаче едно време са биле под водата, и целите нашарени с ужасни чудовища. Мат разправяше още, сър, че тамошните диваци фащали риба колкото си щат и носели едни таквиз чудати гривни и коронки от злато с разни страхотии, зографисани по тях, кат онези по руините — рибешки жаби или жабешки риби в най-различни пози, ужким са човеци. Никой не можел да им изкопчи от устата отде са го зели сичко туй, а пък другите диваци не можели да се начудят как тъй сколасват да фанат толкоз риба, щом по съседните острови риболовът едвам вървял. Мат и той зел да се чуди, а че и кап’тан Обид също. Обид пък забелязал как от година на година се губели сума ти от най-убавите младоци, па и старци не се срещали често. Освен туй си мислел, че някои от тия образи, ако и да са канаки, ама хептен грозни изглеждали. Скимнало му тогаз да изкопчи истината от езичниците. Що ги е правил, не знам, ама най-напред зел да се пазари за онез златни работи, дето ги носели. Питал отде ги имат и дали могат да домъкнат още, па накрая малко по малко разбрал сичко от дъртия вожд — Уолакеа му викали. Друг да беше, хич нямаше да му повярва на оня ми ти жълт дявол, ама кап’танът четеше хорските мисли кат отворена книга. Хе-хе! Сега никой не ще да ми вярва, сигур и ти, момче младо, си викаш, че са глупости… макар че както те гледам така, имаш ги таквиз зорки очи, досущ кат на Обид.

Шепотът на стареца притихна и аз потръпнах от зловещата и искрена прокоба в тона му въпреки твърдото си убеждение, че разказът му е само пиянска фантазия.

— И значи, сър, Обид узнал, че по тая пуста наша земя има таквиз работи, дето ората не са ги и чували, па и да чуят, няма да ги повярват. Онез канаки си жертвали сума ти от най-убавите момчета и момичета зарад няк’ви богове ли, що ли, дето живеели под водата и се отплащали с разните му там дарове и услуги. Срещали се с тез гадини на малкото островче с чудатите развалини и тамошните страховити картинки на рибожабешки чудовища ужким изобразявали божествата. Може пък тъкмо от таквиз твари да са плъзнали сичките приказки за русалки и прочие. Имали безчет градове по дъното, та островчето било дигнало един от тях. Кат изскокнали каменните сгради на сухо, вътре комай още имало живи гадини. Та така научили канаките що за чудесии се крият отдоле. Изпървом ги било страх, ама после се разбрали със знаци и скоро сключили сделката. Гадините обичали човешки жертвоприношения. Едно време имало кой да им ги дава, ама след туй връзката с повърхността нещо се прекъснала. Не ми е работа да разправям к’во правели с жертвите, чини ми се че и кап’тан Обид не се е натискал много да разбере. Диваците обаче хич не се двоумили, щото биле закъсали и сичко им вървяло наопаки. Зели да дават не знам колко си младежи на морските твари два пъти годишно — на Първи май и по Вси светии — точ в точ като по часовник. Давали им и по нещичко от резбосаните джунджурии, дето ги изработвали. Гадините пък давали в замяна изобилие от риба — докарвали я от цялото море — и сегиз-тогиз разни ужким златни нещица. Та, както рекох, туземците ги срещали тия твари на вулканичното островче — ходели дотам с канута да замъкнат жертвите и прочие, а пък обратно докарвали лъскави дрънкулки. Отначало гадините не стъпвали на големия остров, ама подир време и туй им се прищяло. Много искали да се омешат с ората и заедно да си правят церемонии през празниците — Първи май и Вси светии. Можели, знаеш, да живеят и във водата, и отвънка — на туй май му викаха амфибии. Канаките рекли, че ако се разчуе, диваците от другите острови току-виж решили да им светят маслото, обаче на тварите и окото им не мигало, щото можели, ако искат, да изтребят целия човешки род — и да пощадят само онез, дето носели няк’ви си знаци на изчезналия Древен народ. Ама за да не си правят чак пък толкоз труд, обещали да се укриват, кога дойде чужд човек на острова. Като опряла работата до съешаване с ония ми ти рибешки жаби, канаките зели да се опъват, обаче накрая узнали нещо, дето фърлило съвсем друга светлина по въпроса. Човеците уж имали сродство с тези водни добичета — сичко живо било излязло от водата навремето, и им трябвала само малка промяна, та да се върнат пак там. Тварите рекли на канаките, че ако си омешат кръвта, ще се навъди челяд, дето изпървом ще мяза на ората, пък после ще стане кат онез гадове и накрая ще иде под водата при цялото гъмжило. И тука е най-важното, момче младо — който стане на риба и иде в морето, няма нивга да умре. Щото тварите мрели само ако някой ги утрепе. Та така, сър, когато Обид се запознал с диваците, в жилите им течала сума ти кръв от онез подводни гадове. Щом земели да стареят и да им личи, другите ги криели, додето почне да ги тегли към морето. Някои ги прифащало по-силно от другите, някои пък изобщо не се променяли чак дотам, че да се спуснат под водата; най-често обаче сичко ставало точно както го рекли тварите. Тия, дето по рождение мязали на чудовищата, се променяли отрано, ама другите, дето биле досущ като човеци, понявга оставали на острова до седемдесет, че и повече години, макар че още преди края слизали надоле за пробни пътешествия. Водните жители често се връщали на гости, та се случвало от време на време някой да бъбри с пра-пра-пра-прадядо си, а пък онзи още преди два века да е зарязал сушата. Сички те забравили що е смърт, освен в сражения с другите острови или при жертвоприношения на морските богове, от змийски ухапвания, заразни болести и тем подобни, преди да се пъхнат под водата — просто чакали няк’ва си промяна, а тя хич не била страшна, кат попривикне човек. Мислели си, че спечелено-загубено, цялата работа им е излязла на кяр… а ми се чини, че и Обид си е рекъл същото, като си поблъскал чутурата над приказките на Уолакеа. Ама Уолакеа бил от малцината, дето нямали и капка рибешка кръв, щото бил от кралски род и сичките му роднини се женели за кралска челяд от другите острови. Той научил Обид на сума ти ритуали и заклинания, свързани с морските гадове, и му показал някои люде от селото, дето вече съвсем биле загубили човешки облик. Правел-струвал, обаче не щял да го срещне със същинска твар от водата. Накрая му дал няк’ва си оловна джунджурия и рекъл, че тя може да повика гадините от морето навсякъде, дето имат свърталище. Требело човек да я пусне надоле с разни там молитви и прочие. Уолакеа разправял, че тия чудовища са плъпнали из цял свят, та кой ги дирел, все щял да намери бърлога и да ги изкара, ако му стиска. На Мат тая работа хич не му се нравела и искал Обид да се пръждоса от острова, ама кап’танът надушвал печалба и мислел да понатрупа от онуй ужкимско злато толкоз евтино, че с друго и да не се занимава. Тъй вървяло с години и Обид сбрал камари лъжовно злато, та накрая си направил рафинерия в старата фабрика на Уейтс. Не смеел да продава накитите както са си, щото ората щели да питат туй-онуй. Както и да е, ама моряците му от време на време отмъквали по нещичко за продан, макар да се били заклели да си затварят устата; освен туй Обид давал на женорята от рода си да носят някои от по-приличните дрънкулки. Някъде към трийсе и осма година — аз бях тогаз седемгодишен — Обид открил островитяните изтребени до крак между две негови пътувания. Изглежда, че другите диваци били надушили к’во става и си плюли на ръцете. Сигур са имали от онез стари магически знаци, дето самите морски гадове разправяли, че ги е страх от тях. Канаките биле готови на сичко за таквиз знаци, кога от морското дъно изскочи някой остров с руини отпреди потопа. Старателно поработили — не оставили камък върху камък нито на големия остров, нито на вулканичното островче. Тук-таме имало пръснати камъчета, гаче ли против уроки, нашарени с онуй, дето сега му викате свастика. Сигур са биле знаците на Древния народ. Ората изтребени, от ужкимското злато ник’ва следа, а пък канаките от съседните острови не щели и дума да обелят по въпроса. Изобщо не признавали, че някой е живял на онзи остров. Иска ли питане, Обид закъсал яката, щото и другите му раб’ти хич не вървели. Цял Инсмут закъсал — в ония времена беше тъй, к’вото изкара собственикът на кораба, изкарва го и екипажът. Повечето народ из града посрещаше тежките времена кротко, като овце, ама не им беше леко, щото риболовът хептен го нямаше, а пък фабриките едва-едва дишаха. По туй време Обид взе да псува ората, дето са тъпо стадо и се молят на християнския Господ, пък той не ще да им помага. Викаше, че познавал хора, що се молят на други богове и ония им дават к’вото требе, та ако свестните мъже го подкрепели, можел да призове няк’ви си там сили, дето да докарат сума ти риба и злато. Тия, дето бяха служили на „Суматри куин“ и бяха видели острова, веднага разбраха к’во е замислил, затуй не припираха да се сродяват с разните морски гадини; обаче останалите нищо не знаеха и зеха да се поддават на изкушенията на Обид и да го питат като как ще може да ги насочи към вярата, дето давала полза.

Тук старецът се запъна, промърмори нещо неясно и потъна в мрачно и боязливо мълчание, като от време на време се озърташе през рамо, а после пак приковаваше замаян поглед към далечния риф. Когато му заговорих, той не отвърна и аз разбрах, че ще трябва да го оставя да довърши бутилката. Безумното му бръщолевене ме бе заинтригувало дълбоко, тъй като допусках, че в него се крие някаква грубовата алегория, основана върху странностите на Инсмут и доразвита от въображението на западащия старчески разсъдък, в който се бяха съхранили откъси от екзотични легенди. Нито за секунда не можех да повярвам, че разказът почива на реални основи, но все пак в него се долавяха нотки на истински ужас, та макар и само защото споменаваше за странни накити, явно от типа на зловещата тиара, която бях видял в Нюбърипорт. В крайна сметка те може би наистина идваха от някакъв незнаен остров, а нелепите истории навярно бяха не толкова бълнуване на стария пияница, колкото измислици на покойния Обид.

Подадох бутилката на Задок и той я пресуши до капка. Поразителна бе способността му да издържа на огромното количество уиски без следа от запъване в пискливия му хъхрещ глас. Той облиза гърлото на бутилката и я прибра в джоба си, след това взе да кима и тихичко да си шепне. Приведох се по-наблизо, за да не пропусна някоя членоразделна дума, и ми се стори, че зърнах подигравателна усмивка под нечистите рошави мустаци. Да — той наистина изричаше думи и аз успях да схвана повечето от тях.

— Горкият Мат… той открай време си беше против… опита да привлече ората на своя страна и сума ти приказки изприказва със свещениците… залудо… независимия енорийски свещеник го пропъдиха от града, а пък методисткият пастор сам си отиде… Ризолвед Бабкок, баптиския свещеник, изобщо ни се чу, ни се видя… Гневът на Йехова… дребосък бях тогаз, ама каквото чух, чух и каквото видях, видях… Дагон и Ащорет… Белиал и Белзебуб… Златният телец и идолите на Ханаан и филистимците… блудница вавилонска… Мене, мене текел, уфарсин…

Той пак замълча и като зърнах израза на воднистосините му очи, аз се изплаших, че скоро ще се вцепени. Но когато леко разтърсих рамото му, старецът се завъртя удивително пъргаво и отривисто произнесе още няколко загадъчни фрази:

— Не ми вярваш, а? Хе-хе-хе… ами тогаз я ми кажи, момче младо, от какъв зор кап’тан Обид и още двайсетина души подкарваха посред нощ лодките към Дяволския риф и пееха толкоз гръмогласно, че цял град ги чуваше, кога вятърът подухнеше от морето? Кажи де? И кажи защо Обид все фърляше разни тежки раб’ти в дълбокото оттатък рифа, дето дъното потъва кат пропаст и още никой не го е измерил? Кажи ми к’во е направил с оназ крива оловна джунджурия, дето му я дал Уолакеа? А, момче? И к’ви ги крещяха в навечерието на Първи май и на Вси светии? И защо новите енорийски свещеници — все бивши моряци — зеха да се труфят с онез смахнати одежди и ужким златните дрънкулки на Обид? А?

Сега в бледосините очи гореше диво безумие, а мръсната бяла брада стърчеше като наелектризирана. Старият Задок навярно забеляза как се отдръпнах назад, защото избухна в злобен кикот.

— Хе-хе-хе-хе! Зафащаш да разбираш, а? А ще ли ти се да си бил на мое място, кога гледах нощем от куличката у дома как разни гадини излизат от морето. О, дребните дечурлига навсякъде се врат, мене питай за тез раб’ти, та нито една клюка не пропусках за кап’тан Обид и другите, дето обикаляха рифа! Хе-хе-хе! К’во ще речеш за нощта, кога отмъкнах татковия далекоглед в куличката и видях по рифа гъмжило от сенки, що се нафърляха във водата, щом луната ги огря? Обид и другите бяха в една рибарска лодка, обаче сенките скочиха оттатък, в дълбокото, и вече не се подадоха… Ще ли ти се да си невръстно хлапе сам-самичко в куличката и да гледаш сенки, дето не са човешки сенки?… А?… Хе-хе-хе…

Старецът бе изпаднал в истерия, а и аз тръпнех от някаква неясна тревога. Струваше ми се, че не веселие разтърсва съсухрената му ръка, стискаща рамото ми.

— Я си представи, че една нощ виждаш как изхвърлят нещо тежко от лодката на Обид оттатък рифа, а пък на другия ден научаваш, че един младеж не се е прибрал у дома. А! Чу ли вече някой за Хайрам Гилман? Чу ли? Ами Ник Пайърс, ами Луъли Уейт, ами Адонайрам Саутуик и Хенри Гарисън? А? Хе-хе-хе-хе… И онез сенки правят знаци с ръце… все едно, че са истински ръце… Е, сър, от онуй време Обид пак си стъпи на краката. Трите му щерки зеха да се гиздят с невиждани дотогаз златни накити и от комина на рафинерията пак зафана да излиза пушек. Па и на другите им тръгна добре — рибата нахлуваше в залива, направо с ръце да я ловиш,и един Господ знае колко нещо пращахме за продан в Нюбърипорт, Аркхам и Бостън. Пак тогаз Обид прокара железопътното отклонение. Няк’ви рибари от Кингспорт чуха за улова и пристигнаха с едномачтови платноходи, ама скоро сички изчезнаха. Повеч никой не ги видя. И тъкмо тогаз наште тука организираха Тайния орден на Дагон и закупиха Масонския дом… хе-хе-хе! Мат Елиът беше масон и възразяваше против продажбата, ама той гаче потъна вдън земя. И виж к’во, не съм рекъл, че Обид е смятал да направи както на онзи остров. Не вярвам изпървом да е искал да се меша и да отглежда дечурлига, дето ще идат във водата и ще станат на риби с вечен живот. Златото искаше и беше готов да плати скъпо и прескъпо, а пък другите бяха доволни до някое време… През четирсе и шеста година градът вече беше видял туй-онуй и взе да се позамисля. Сума ти хора изчезваха… сума ти смахнати приказки на една неделна проповед… сума ти клюки за онзи риф. То и аз комай поприбавих нещичко, като казах на Маури от градската управа к’во съм видял от куличката. Една нощ група мъже последва шайката на Обид и ги чух как стрелят от лодките. На заранта Обид и още трийсе и двама бяха в дранголника и сичко живо се чудеше накъде върви работата и к’ва присъда ще им лепнат. Божичко, ако знаеха к’во ни чака… след една-две седмици, като нищо не беше фърляно у водата…

Личеше си, че Задок е уплашен и изтощен, затова го оставих да помълчи, макар да поглеждах тревожно часовника си. Приливът започваше и звукът на вълните сякаш го посъбуди. Гледах с удоволствие прииждащата вода, тъй като се надявах да прогони отчасти вонята на риба. Отново напрегнах слух, за да доловя част от старческия шепот.

— Оназ ужасна нощ… видях ги. Бях горе в куличката… орди… гъмжило… префърлиха рифа и преплуваха залива към устието на Манъксет… Боже, к’во стана по улиците на Инсмут през оная нощ… тропаха по вратата, ама тате не отваряше… после грабна мускета и изскочи през кухненския прозорец да дири съветника Маури и да решат к’во да правят… купища убити и умиращи… стрелба и писъци… пукотевица по Стария площад, Градския площад и Ню чърч грийн… затворът разбит… прокламация… измяна след туй го нарекоха епидемия, кога дойдоха ора отвън и разбраха, че половината ни народ липсва… останаха само тия, дето щяха да слушат Обид и тварите или да си мълчат… нищо не се чу за тате…

Облян в пот, старецът се задъхваше. Пръстите му се впиваха в рамото ми.

— До заранта почистиха сичко… ама имаше следи… Обид пое командите и рече, че сичко щяло да се промени… другите щели да се събират с нас за църковните служби и требело да подготвим къщи за гости… те искали да се мешат с нас, както с канаките, и той лично нямал намерение да им пречи. Съвсем беше затънал Обид… луд на тая тема. Викаше, че онез щели да ни докарват риба и съкровища, а пък в отплата требело да им дадем к’вото искат… На вид сичко щяло да си е както преди, ама който не искал да си докара беля, нека стоял по-надалеч от външни ора. Сички требело да положим Клетвата на Дагон, а по-сетне някои положиха и втора, че и трета клетва. Който помагаше по-така, за него и наградите бяха по-така — злато и прочие… Нямало смисъл да разлайваме кучетата, щото онез долу биле милиони. Не им се щяло да изтребват целия човешки род, ама ако тайната се разкриела и станело напечено, моели тъкмо туй да направят. Ние не знаехме онез вехти магии, с които ги прогонили диваците от Южните морета, а пък канаките за нищо на света не си разкривали тайните. Требеше да им осигуряваме жертвоприношения и разни шантави дрънкулки, да ги настаняваме в града кога им скимне, а пък през другото време ни оставяха на мира. Не ги тревожеше, че разни пришълци могат да разнасят слухове навън… стига да не си врат носа, дето не им е работа. Сички да влезем в правоверната тайфа — Ордена на Дагон — и децата нямало да умират, ами щели да се връщат пак при майка Хидра и татко Дагон, отдето сме биле дошли сички едно време… Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Ф’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лиех вгах-нагл фтага…

Старият Задок бе изпаднал в делириум и аз едва дишах от вълнение. Горката измъчена душа — до какви жалки дълбини на халюцинациите го бяха довели алкохолът и омразата към упадъка, отчуждението и болестта наоколо, доколко се бе съсипал този мозък, надарен с изумително творческо въображение! Сега той стенеше и сълзите се стичаха по сбръчканите му бузи към чорлавата брада.

— Господи, к’во ли не съм видял, откак навърших петнайсе години… мене, мене, текел уфарсин!… онез, дето изчезваха, и другите, дето се самоубиха… кой дръзнеше да разправи нещо в Аркхам или Ипсуич, викаха му, че е луд… както и ти си мислиш за мен… ама к’ви съм ги виждал, Боже мой… Отдавна да са ме утрепали, щото много знам, само че аз положих пред Обид първата и втората Клетва на Дагон, та съм под закрила, додето не докажат, че съзнателно и целенасочено съм разкрил тайната… обаче третата Клетва няма да положа… по-добре да умра… Още по-зле стана подир Гражданската война, кога зеха да растат дечурлигата, дето се народиха от четирсе и шеста нататък… някои от тях, де. Мен ме беше страх… след оная страшна нощ вече не гледах от куличката и цял живот не съм виждал отблизо някой от ония. От истинските, искам да кажа. Отидох на война и ако бях имал капка акъл и кураж, нямаше да се връщам, ами щях да се заселя надалеч. Обаче ората ми пишеха, че не било чак толкоз зле. Сигур щото подир шейсе и трета година правителството беше настанило в града наборна комисия. Ама като свърши войната, сичко пак тръгна на провала. Ората дигнаха ръце… фабрики и бакалии спуснаха кепенците… корабите спряха и пристанището се задръсти с пясък… влакове не идваха… ама онези… онези не преставаха да щъкат из реката, да идват откъм проклетия сатанински риф… все повече и повече дъски по таванските прозорци, все повече шумове от къщи, дето уж нямало никого… К’во ли не разправят за нас из околностите — като те слушам как разпитваш, сигур и ти доста си чул — разправят к’во са виждали сегиз-тогиз, разправят за онез шантави накити, дето идат отнякъде и не сички отиват за претопяване… ама никой не казва нещо ясно. Никой не фаща вяра. На ужкимското злато му викат пиратско съкровище и си мислят, че инсмутчани имат чужда кръв в жилите си, или са болнави, или нещо друго. Пък тукашните се пазят от пришълците, както могат, и им дават да разберат, че лошо им се пише, ако много-много си отварят очите, особено по мръкнало. Псетата лаеха по тварите, конете се инатяха, ама като дойдоха автомобилите, сичко се оправи… През четирсе и шеста кап’тан Обид си доведе нова жена, дето никой не я е виждал… чувал съм, че не искал, обаче тварите го принудили… имаше три деца от нея… двете изчезнаха още преди да пораснат, ама едното момиче изглеждаше съвсем нормално и даже отиде да се изучи в Европа. Най-накрая Обид подлъга едно наивно момче от Аркхам да се ожени за нея. Сега обаче никой отвън не иска да си има работа с инсмутчани. Барнабас Марш, дето управлява рафинерията днес, е внук на Обид по линия на първата му жена — син на най-големия му син Онисифоръс, само че майка му е пак от онез и никой не я е виждал да излиза от къщи. Напоследък Барнабас съвсем се е променил. Вече не може да си затваря очите и цял се е изкривил. Разправят, че още носел дрехи, ама скоро ще иде у водата. Може и да е опитвал вече — те понявга се гмуркат за проба, преди да си идат завинаги. От десетина години не се е мяркал на открито. Кой знае как се мъчи горката му жена — тя е от Ипсуич, преди петдесет години тамошният народ без малко щеше да линчува Барнабас, докато я ухажваше. Обид умря през седемдесе и осма, подир него си отиде и цялото следващо поколение — дечурлигата от първата жена измряха, а пък другите… Бог знае…

Шумът на прилива ставаше все по-силен и малко по малко сякаш превръщаше настроението на стареца от сълзлива сантименталност в тревога и страх. От време на време той спираше и пак почваше да се озърта нервно през рамо към рифа; въпреки цялата нелепост на разказа му, усетих, че и аз се поддавам на смътната боязън. Гласът на Задок изтъня и той като че се мъчеше да подкрепи куража си с по-гръмки слова.

— Ами ти бе, що си траеш? Ще ли ти се да живееш в такъв град, дето сичко гние и мре, дето зад заковани прозорци разни чудовища лазят, блеят, лаят и подскачат из тъмните мазета и тавани, надето и да погледнеш? А? Ще ли ти се нощ подир нощ да слушаш воя от църквите и Ордена на Дагон и да знаеш к’ви ги има между онез, дето вият? Ще ли ти се да чуеш кой идва от онзи ужасен риф в навечерието на Първи май и Вси светии? А? Мислиш си, че старият е луд, а? Както щеш, сър, ама ще ти кажа, че туй не е най-лошото!

Сега Задок крещеше с пълно гърло и трескавото безумие в гласа му истински ме плашеше.

— Проклет да си, не ме зяпай с тия очища… казвам ти, че Обид е в ада и там ще остане! Хе-хе… в ада, казвам! Мен не може да ме спипа… нищо не съм направил, дума не обелвам… О, ти ли си, бе, момче младо? Е, може и да не съм обелвал думица, ама сега ще изплюя камъчето! Ти само кротувай и слушай, момче… още никому не съм го казвал… Рекох, че подир оназ нощ вече не съм гледал от куличката, обаче пак узнах много работи! Искаш да разбереш кое е истинският ужас, а? Слушай как стоят нещата — не е до онуй, дето го направиха онез рибешки дяволи, ами до туй, дето се канят да го правят! Мъкнат от леговищата си разни неща в града… от години го правят и напоследък хептен се разпуснаха. Къщите северно от реката между Уотър стрийт и главната улица са тъпкани — с гадове и к’вото са домъкнали… а пък щом се подготвят… казвам, щом се подготвят… чувал ли си за шогот? Ей, слушаш ли? Казвам ти, че знам к’ви са онез твари… видях ги една нощ, когато… йе-хааа-ха! Йе-хааа…

Едва не припаднах от внезапния грозен и нечовешки ужасен крясък на стареца. Очите му, вперени покрай мен към зловонното море, бяха готови да изскочат от орбитите; лицето му се бе превърнало в маска на страх от древногръцка трагедия. Костеливите му пръсти се впиваха в рамото ми с чудовищна сила, но той дори не помръдна, когато извърнах глава да видя какво е забелязал.

Не виждах нищо. Само на едно място вълничките като че ли се открояваха на фона на дългите приливни вълни. Но Задок ме разтърси и като се обърнах, аз видях че вкамененият страх е отстъпил място на хаос от мигащи клепачи и треперещи беззъби венци. След миг гласът му се възвърна, макар и снишен до треперещ шепот.

— Махай се оттук! Махай се оттук! Видяха ни… бягай, ако ти е мил животът! Не се бави… сега те знаят… бягай… бързо… вън от тоя град…

Върху разклатената зидария на някогашния кей се стовари нова тежка вълна и шепотът на лудия старец пак прерасна във вледеняващ кръвта нечовешки писък:

— Йе-хаааааа!… Йаааааах!…

Преди да се опомня от изумлението си, той пусна рамото ми, отчаяно хукна към улицата и свърна на север покрай стената на разрушения склад.

Озърнах се към морето, но там нямаше нищо. А когато стигнах до Уотър стрийт и погледнах на север, от Задок Алън нямаше и следа.