Сянка над Инсмут

IV

Едва ли мога да опиша в какво настроение бях изпаднал след този мъчителен епизод — едновременно жалък и безумен, нелеп и ужасяващ. Момчето от бакалницата ме бе подготвило донякъде, ала въпреки това след преживяното се чувствах объркан и разтревожен. Колкото и наивен да бе разказът, старият Задок с неговата лудешка искреност и уплаха бе успял да ме зарази с растящо безпокойство, което се обединяваше с предишното ми отвращение към града, разяждан от безплътна сянка.

По-късно можех да обмисля разказа и да отсея от него ядрото на историческа алегория; засега исках само да го пропъдя от съзнанието си. Времето напредваше застрашително — часовникът ми показваше 7.15, а автобусът за Аркхам потегляше от градския площад в осем — затова се постарах да мисля колкото се може по-неутрално и практично, докато крачех забързано по пустинните улици сред пропаднали покриви и килнати къщи, устремен към хотела, откъдето щях да взема куфара и да хвана автобуса.

Макар че златистата светлина на късния следобед придаваше мистична красота и покой на древните стрехи и порутените комини, аз неволно се озъртах през рамо. Сигурен бях, че с радост ще се измъкна от вмирисания, зловещо сенчест Инсмут, и съжалявах, че няма друг транспорт, освен автобуса на онзи гнусен тип, Джо Сарджънт. И все пак не бързах прекалено, защото на всеки ъгъл срещах архитектурни забележителности, а и бях пресметнал, че лесно мога да мина останалото разстояние за половин час.

Търсех път, по който да не съм минавал,и като се консултирах с картата на момчето, предпочетох да стигна до градския площад по Марш стрийт вместо по Стейт стрийт. От пресечката с Фол стрийт започнах да срещам редки групички шушукащи инсмутчани и когато най-сетне се добрах до площада, видях, че почти всички безделници са се струпали около входа на „Гилман хаус“. Докато прибирах куфара си от рецепцията, имах чувството, че съм попаднал под странните погледи на множество изпъкнали, влажни, немигащи очи, и тайно се надявах, че никое от тези неприятни същества няма да ме съпровожда в автобуса.

Доста по-рано от предвиденото автобусът с трима пътници изгромоля по площада и един грозноват тип от тротоара подхвърли няколко неясни думи на шофьора. Сарджънт хвърли навън пощенската торба и вързоп вестници, после влезе в хотела; междувременно пътниците — същите, които бях видял да пристигат сутринта в Нюбърипорт — се изтътрузиха на тротоара и размениха с един зяпач по няколко глухи гърлени думи на език, за който бих могъл да се закълна, че няма нищо общо с английския. Качих се в празния салон и заех същата седалка, както на идване, ала едва се бях настанил, когато Сарджънт се появи и замънка с особено противен гърлен глас.

Оказа се, че нямам никакъв късмет. Нещо не било наред с двигателя, въпреки успешното му пристигане от Нюбърипорт, и автобусът не можел да продължи към Аркхам. Не, не било възможно да се ремонтира тази вечер, а и нямало никакъв друг начин да се отпътува от Инсмут за Аркхам или за където и да било. Сарджънт много съжалявал, но се налагало да пренощувам в „Гилман“. Служителят сигурно нямало да ми вземе скъпо, но така или иначе, нямало къде другаде да отида. Почти зашеметен от внезапното препятствие и изпълнен със страх от настъпването на нощта в този западащ и зле осветен град, аз напуснах автобуса и отново влязох във фоайето на хотела; странният и навъсен служител от нощната смяна ми каза, че за един долар мога да получа стая 428 на последния етаж — просторна, но без течаща вода.

Въпреки всичко, което бях чувал в Нюбърипорт за този хотел, аз се разписах в регистъра, платих един долар, изчаках служителят да поеме куфара ми и последвах мрачния самотен хотелиер нагоре по скърцащите стъпала през три стълбищни площадки, водещи към прашни и като че напълно безжизнени коридори. Стаята се оказа твърде неуютна, с оскъдни евтини мебели и два прозореца, които гледаха към мръсен заден двор, заобиколен от ниски и запустели тухлени сгради, а по-нататък се простираха хлътнали покриви и блатистите западни околности на града. В края на коридора имаше баня — отчайващо овехтяла, със старинна мраморна мивка, миниатюрна вана, мъждива електрическа крушка и плесенясали дървени панели край водопроводните кранове.

Тъй като все още беше светло, аз слязох на площада и се озърнах наоколо, търсейки къде да похапна набързо; при това забелязах втренчените погледи на нечистоплътните безделници. Бакалията беше вече затворена и се наложи да прибягна към услугите на ресторанта, който бях пренебрегнал преди няколко часа; вътре работеше прегърбен мъж с тясно лице и немигащи вторачени очи, а сервитьорката приличаше на вещица със сплескан нос и невероятно дебели, несръчни ръце. Всички ястия бяха подредени на тезгяха и аз с облекчение забелязах, че повечето очевидно са извадени от готови опаковки и консерви. Задоволих се с чиния зеленчукова крем-супа и след малко поех обратно към неуютната си стая в „Гилман“; минавайки край рецепцията, купих от намръщения чиновник смачкан вечерен вестник и оплюто от мухите списание.

Когато здрачът се сгъсти, аз включих слабата електрическа крушка над евтиното желязно легло и се помъчих да продължа четенето. Чувствах, че е желателно да си намирам безобидни умствени занимания, тъй като нямаше смисъл да се впускам в разсъждения за аномалиите на този старинен посърнал град, докато все още се намирах в пределите му. Безумното бръщолевене на стария пияница не ми вещаеше особено приятни сънища и аз разбирах, че трябва да прогоня колкото се може по-далеч от въображението си спомена за неговите трескави, просълзени очи.

Освен това не трябваше да мисля за железопътния касиер от Нюбърипорт и споменатия от него разказ на фабричния инспектор за „Гилман хаус“, гласовете на нощните наематели… не биваше да мисля нито за това, нито за лицето под тиарата в мрачния църковен вход; лицето, което ми внушаваше необясним ужас. Навярно по-лесно бих избягвал тревожните размисли, ако стаята не беше тъй отвратително мухлясала. Убийствената миризма на плесен се смесваше по най-гнусен начин с всепроникващия дъх на риба и упорито насочваше фантазията ми към идеите за смърт и тлен.

Другото, което ме смущаваше, беше липсата на резе върху вратата на стаята. Личеше, че доскоро го е имало, но сега на мястото му бяха останали само пресни следи от дърводелски инструменти. Несъмнено то се бе повредило, както и много други неща в тази разнебитена сграда. Нервно претърсих стаята и върху гардероба открих едно резе, което според белезите по вратата ми се стори съвсем същото като неотдавна сваленото. За да се отърва поне малко от напрежението, аз се заех да монтирам железата на празното място с помощта на отвертката от джобното ножче-ключодържател, което носех. Резето се намести идеално и малко се разведрих от мисълта, че мога да го дръпна, преди да си легна. Не че наистина се тревожех и разчитах на употребата му, но в подобно обкръжение всеки символ на безопасност беше добре дошъл. На двете странични врати към съседните стаи имаше подобни резета и аз побързах да ги залостя.

Вместо да се съблека, реших да почета, докато ми се доспи, и после да си легна, като сваля само обувките и якичката. Извадих от куфара джобно фенерче и го сложих в панталона си, за да мога да погледна часовника, ако се събудя през нощта. Дрямката обаче не идваше и когато се опитах да анализирам мислите си, смутено осъзнах, че неволно се ослушвам за нещо — нещо, от което се боях, без сам да зная какво представлява. Разказът на онзи инспектор навярно бе възбудил въображението ми далеч по-силно, отколкото предполагах. Отново се помъчих да чета, ала открих, че очите ми не помръдват от едно и също изречение.

След известно време ми се стори, че чувам стълбите и дъските по пода на коридора да поскръцват равномерно, като от стъпки, и се запитах дали не са почнали да идват наемателите на другите стаи. Но отникъде не долитаха гласове и ми хрумна, че скърцането е някак сдържано и потайно. Това не ми се понрави и се зачудих дали изобщо да спя. Твърде странен народ се срещаше из този град, а хората от околностите убедено твърдяха, че напоследък изчезвали пътници. Дали не бях попаднал в една от онези странноприемници, където грабят и убиват посетителите? Или пък местните жители наистина ненавиждаха любопитните пришълци? Дали демонстративните ми обиколки и честите консултации с картата не бяха предизвикали неблагожелателното им внимание? Реших, че трябва наистина да съм крайно изнервен, за да позволя на няколко случайни проскърцвания да ме насочат към толкова нелепи измислици… и все пак съжалявах, че не нося оръжие.

Най-сетне се почувствах изморен и макар че никак не ми се спеше, залостих току-що ремонтираната врата, изключих лампата и се проснах на коравото, неравно легло, както си бях с якичката, сакото и обувките. В тъмнината и най-слабият нощен звук се засилваше неимоверно и през главата ми прелитаха още по-неприятни мисли. Съжалявах, че съм загасил, но бях прекалено уморен, за да стана и пак да включа крушката. Сетне, след дълго зловещо затишие, дъските в коридора отново заскърцаха, а после се раздаде онзи тих, но дяволски ясен звук, който сякаш обещаваше прокобното сбъдване на всичките ми страхове. Нямаше и място за съмнение — предпазливо, потайно, колебливо, някой провираше ключ в ключалката на вратата.

Тъкмо заради преживените вече неясни тревоги, чувствата ми при разпознаването на реалната заплаха бяха по-слаби от очакваното. Макар и да не знаех точно защо, аз инстинктивно бях нащрек — и това се оказваше в моя полза при възникването на новата, истинска криза, каквато и да бе тя. Ала все пак прерастването на заплахата от смътно предчувствие в непосредствена реалност ме потресе със силата на физически удар. Дори през ум не ми минаваше, че може да става дума за грешка. Мислех единствено за коварни злодейски планове и лежах неподвижен като труп, изчаквайки следващия ход на нашественика.

След малко предпазливото тракане затихна и чух как някой влиза с шперц в стаята северно от моята. После лекичко изпробваха ключалката на междинната врата. Разбира се, резето попречи и чух скърцането на пода, докато злодеят се измъкваше от стаята. Скоро се раздаде ново шумолене и аз разбрах, че този път се влиза в южната стая. Последва пак потайна проба на залостената междинна врата и скърцането на дъските се отдалечи. Сега то продължи по коридора и слезе по стълбите — очевидно противникът бе осъзнал как стоят нещата с вратите и отлагаше начинанието си, но само бъдещето щеше да покаже докога.

Готовността, с която пристъпих към действие, свидетелства, че навярно подсъзнателно съм се страхувал от някаква опасност и часове наред съм обмислял възможните пътища за бягство. От самото начало усещах, че невидимият нашественик носи заплаха, с която не мога да се преборя и не бива да срещам, а трябва само да бягам, доколкото ми позволяват силите. Единственото решение бе да напусна хотела незабавно, и то не през главното стълбище и фоайето.

Като се надигнах безшумно и щракнах фенерчето, се опитах да включа крушката над главата си, за да подбера и натъпча в джобовете на сакото някои дреболии: предстоящото бягство без багаж. Без успех; разбрах, че токът е спрян. Явно бях попаднал в някакъв всеобщ загадъчен и злобен заговор. Докато стоях, продължавайки да опипвам безполезния ключ на лампата, от долния етаж долетя приглушено скърцане и ми се стори, че долавям разговор на неясни гласове. След миг вече не бях толкова уверен, тъй като тези глухи звуци напомняха дрезгав лай и нечленоразделно грачене, но нямаха нищо общо с нормалното човешко слово. После пак се сетих за онова, което бе чул фабричният инспектор през нощта в това прогнило пагубно здание.

С помощта на фенерчето натъпках необходимото по джобовете, сложих си шапката и се прокраднах на пръсти до прозореца, за да преценя шансовете за слизане. Въпреки правителствените разпоредби за безопасност, от тази страна на хотела нямаше противопожарна стълба и от калдъръмения двор ме делеше гладка триетажна стена. Но отдясно и отляво към хотела се прилепваха стари тухлени сгради; скосените им покриви бяха на сравнително достъпно за скок разстояние от моя четвърти етаж. За да се добера до някое от зданията, трябваше да се прехвърля през две стаи — съответно на юг или на север — и съзнанието ми незабавно се зае да пресмята какви са шансовете ми да го сторя.

Реших, че не мога да рискувам едно излизане в коридора, където стъпките ми неминуемо щяха да бъдат чути, а влизането в желаната стая можеше да срещне непреодолими трудности. Оставаше ми само един път — през по-паянтовите междинни врати; ако ключалките и резетата се окажеха от другата страна, щеше да се наложи да ги изкъртвам със сила, използвайки рамото си като таран. Мислех си, че не е изключено да успея при това разнебитено състояние на сградата и инсталациите в нея; осъзнавах обаче, че не мога да го направя без шум. Трябваше да се осланям единствено на бързината и на шанса да се добера до прозореца, преди враговете да се опомнят и да отворят с шперц съответната стая. Колкото до собствената ми врата към коридора, погрижих се да я барикадирам, като избутах писалището до нея — малко по малко, за да сведа шума до минимум.

Знаех, че шансовете ми са нищожни и бях напълно готов за всякакви премеждия. Дори успешното достигане на другия покрив нямаше да разреши проблема, защото Щеше да ми остане непосилната задача да се спусна на земята и да избягам от града. Едно поне бе в моя полза — разрухата и запустението на съседните сгради, както и множеството черни отвори на капандури, зейнали по двата покрива.

Тъй като според картата на бакалчето южната посока ми се стори най-подходяща за бягство от града, аз първо огледах междинната врата от тази страна. Тя бе пригодена да се отваря към мен и скоро разбрах — след като махнах резето и установих наличието на заключена брава — че няма да е лесна за изкъртване. Отказах се от това направление и предпазливо изтиках нататък таблата на леглото, за да осуетя евентуална по-сетнешна атака откъм съседната стая. Северната врата се отваряше навън и аз вече не се съмнявах, че пътят ми ще е натам, макар да бях открил, че е заключена или залостена от другата страна. Ако можех да се добера до покрива на зданията по Пейн стрийт и успешно да се спусна на земята, навярно има надежда да се стрелна през двора и съседните къщи към Уошингтън стрийт, през отсрещните постройки към Бейт стрийт или пък да изскоча на Пейн и да заобиколя на юг към Уошингтън. Във всички случаи целта беше да се озова на Уошингтън и бързо да се отдалеча от района на градския площад. Предпочитах да избягна Пейн стрийт, защото там казармата на пожарникарите можеше да е отворена денонощно.

Докато мислех за всичко това, аз оглеждах ширещото се под мен море от мизерни прогнили покриви, окъпани сега в лъчите на почти пълната луна. Отдясно черният процеп на речната клисура разкъсваше пейзажа; изоставената гара и няколко пусти фабрични здания се вкопчваха като струпеи по ръбовете. По-нататък ръждивата железопътна линия и шосето за Раули се провираха в блатиста равнина, по която тук-там се издигаха малко по-сухи островчета, обрасли с шубраци. Отляво набразденото от ручеи поле беше по-наблизо и тесният път за Ипсуич лъщеше под лунното сияние. От моята страна на хотела не можех да видя южния път за Аркхам, по който бях решил да поема.

Все още колебливо разсъждавах кога ще е най-добре да атакувам северната врата и как да го направя най-безшумно, когато забелязах, че неясните звуци под мен се заменят с ново, по-тежко скърцане на стълбищните стъпала. През процепа на вратата заиграха лъчите на потрепващо пламъче и дюшемето в коридора изстена под някакъв непосилен товар. Чух да се приближават приглушени шумове, може би гласове, и накрая долетя решително почукване по външната врата на моята стая.

За момент просто притаих дъх и зачаках. Измина сякаш цяла вечност, после отвратителната рибна воня на цялото ми обкръжение като че изведнъж се засили и стана почти непоносима. Чукането се повтори, затропаха непрестанно и все по-настоятелно. Разбрах, че е настанало времето за действие и незабавно дръпнах резето на северната междинна врата, стягайки мускули, за да я изкъртя. Тропането ставаше все по-гръмко и аз се надявах то да заглуши шума от моите усилия. Най-сетне пристъпих към осъществяване на плана и се хвърлих с лявото си рамо срещу тънката дъсчена преграда, после повторих, потретих, без да обръщам внимание на натъртването и болката. Вратата се оказа много по-издръжлива от очакваното, ала аз не се предавах. И през цялото време глъчката навън се засилваше.

Накрая междинната врата поддаде, ала с такъв трясък, че в коридора не можеше да не са го чули. Чукането отвън моментално прерасна в яростен порой от удари и същевременно в ключалките на двете съседни стаи се раздаде зловещо скърцане на ключове. Нахлувайки през разкрилия се проход, аз успях да дръпна резето на вратата към коридора, преди да щракне бравата; ала докато го намествах, чух как някой се мъчи да отвори с шперц откъм коридора третата стая — онази, от чийто прозорец се бях надявал да скоча на покрива.

За миг изпитах непоносимо отчаяние, тъй като пленничеството ми в помещение без път за бягство през прозореца изглеждаше окончателно. Обля ме вълна от едва ли не безумен ужас, който придаде някаква страховита, но необяснима странност на мимолетно зърнатите в праха следи от стъпките на нашественика, проверил неотдавна оттук възможността да се проникне при мен. Сетне, с упорството на слепия автоматизъм, преодолях отчаянието, упътих се към следващата междинна врата и слепешком се засилих да я блъсна, за да мина оттатък и да залостя вратата към коридора преди завъртането на ключа — стига само и там по някакво чудо резето да се окажеше също тъй здраво, както тук.

Последвалото спасение дължа навярно само на щастливата си звезда — вратата пред мен беше не само отключена, но и зееше широко. За секунда прелетях през нея и подпрях с дясно коляно и рамо вратата към коридора, която вече се открехваше навътре. Напорът ми завари противника неподготвен, застави го да отстъпи и аз успях да дръпна здраво завинтеното резе, както бях сторил в съседната стая. Печелейки тази отсрочка, чух как отслабва блъскането по другите две врати и същевременно се надига хаотичен тропот откъм междинния проход, който бях барикадирал с леглото. Очевидно основната маса нападатели бе влязла в южната стая и се групираше за странична атака. Но ненадейно в ключалката на следващата северна стая изщрака шперц и аз разбрах, че нова заплаха ме дебне по-отблизо.

Северната междинна врата беше широко отворена, ала не разполагах с време да предотвратя превъртането на бравата откъм коридора. Можех само да затворя и залостя вратите от двете страни на стаята, след което подпрях едната с леглото, другата с писалището, а пред входната изтиках умивалника. Беше ми ясно, че трябва да се уповавам на закрилата на тия импровизирани барикади, докато се измъкна през прозореца и скоча върху покрива на сградата от страната на Пейн стрийт. Но дори в толкова напрегнат момент най-големият ми ужас се пораждаше не от крехкостта на моите укрепления. Тръпнех защото въпреки някои отвратителни пъшкания, ръмжене и неритмичен приглушен лай, нито един от преследвачите не бе издал ясен и членоразделен човешки глас.

Докато привършвах наместването на мебелите и се втурвах към прозорците, чух страхотно трополене по коридора към стаята северно от мен и осъзнах, че думкането на юг е престанало. Явно повечето противници се канеха да обединят усилията си срещу слабата междинна врата, която, вече знаеха, ще ги доведе право при мен. Отвън луната осветяваше покрива на по-ниската прилепена сграда и аз видях колко отчаяно рискован ще бъде скокът върху наклонената плоскост, където трябваше да се приземя.

Когато огледах разположението на зданията, избрах за бягството по-южния от двата прозореца; планирах да се хвърля към вътрешния скат на покрива и да подиря най-близката капандура. Веднъж попаднал в някоя от порутените тухлени къщи, можех да очаквам незабавно преследване; надявах се обаче да сляза долу, сетне с прибежки между зеещите входове да преодолея сенчестия двор, за да стигна накрая Уошингтън стрийт и да се измъкна през южните предградия.

Трясъкът откъм северната междинна врата ставаше оглушителен и забелязах, че тънките дъски започват да се пропукват. Нападателите явно бяха донесли някакъв тежък предмет и го използваха като таран. Леглото все още удържаше напора им, тъй че имах поне малкия шанс да пристъпя към бягството си. Отваряйки прозореца, забелязах от двете му страни тежки велурени завеси, закачени с медни халки за дебел дървен прът, а на външната стена зърнах да стърчи масивна кука за прикрепване на капаците. Като съобразих веднага, че има начин да избягна опасния скок, аз дръпнах завесите и ги смъкнах заедно с пръта; след това бързо изнизах две от халките на куката и метнах навън купчината плат. Тежките гънки провиснаха чак до прилепналия покрив, а халките изглежда щяха да издържат тежестта ми. Без повече колебания, аз се измъкнах през прозореца, плъзнах се по импровизираното въже и завинаги оставих зад гърба си пропитите с ужас мрачни стени на „Гилман хаус“.

Успешно се приземих върху паянтовите керемиди на стръмния покрив и без нито едно подхлъзване успях да се добера до зеещата капандура. Озъртайки се през рамо, видях, че прозорецът, който бях напуснал преди малко, все още е тъмен, ала далече на север между порутените комини зърнах блясъка на зловещи светлини в Ордена на Дагон, Баптистката църква и Независимата църква, за която си спомнях с тръпки на страх. Досега из двора под мен не се бе мяркала жива душа и аз се надявах, че ще имам шанса да се изплъзна преди обявяването на всеобща тревога. Осветих капандурата с фенерчето си и видях, че под нея няма стъпала. Височината обаче не беше голяма, затова спокойно се преметнах през ръба, скочих и се стоварих на пода, осеян с прогнили сандъци и бъчви.

Таванското помещение изглеждаше зловещо, но аз вече бях претръпнал за подобни впечатления и незабавно се отправих към стълбището, очертано в лъча на фенерчето, като мимоходом хвърлих поглед към часовника си — стрелките показваха 2 часа след полунощ. Стъпалата скърцаха, ала се оказаха сравнително стабилни; втурнах се надолу през просторния като хамбар втори етаж и се озовах на партера. Всичко бе запустяло и изоставено, само ехото отвръщаше на стъпките ми. Най-сетне открих коридора и в края му зърнах светъл правоъгълник на мястото на разбитата врата към Пейн стрийт. Упътих се в обратната посока и заварих задната врата също отворена; изскочих навън, сурнах се по пет каменни стъпала и стъпих върху буренясалия калдъръм на вътрешния двор.

Лунните лъчи не стигаха дотук, но макар и смътно, успявах да различа пътя без помощта на фенерчето. Зад някои от прозорците на „Гилман хаус“ потрепваше неясно сияние и ми се стори, че отвътре долитат приглушени звуци. Пристъпвайки тихичко към страната на Уошингтън стрийт, забелязах няколко отворени врати и реших да се измъкна през най-близката. В коридора царуваше непрогледен мрак, а когато се добрах до отсрещния край, срещнах яко закована врата. Налагаше се да диря път през друга сграда, затова пипнешком се върнах към двора, но малко преди да достигна изхода, застинах на място.

През отворената врата на „Гилман хаус“ изскачаше огромна тълпа от неясни фигури — в мрака се люшкаха фенери, ужасни квакащи гласове си разменяха сподавени възгласи на някакъв странен език, нямащ нищо общо с английския. Силуетите се движеха неуверено и аз с облекчение разбрах, че не знаят къде съм се дянал; но въпреки това при вида им изстинах до мозъка на костите. Не можех да различа тяхната форма, ала в прегърбената, провлачена походка имаше нещо непоносимо противно. И най-лошото — забелязах, че една от фигурите е облечена в странна роба, а на главата й несъмнено стърчеше висока тиара, чиито форми познавах прекалено добре. С всяка крачка на силуетите през двора усещах как страховете ми растат. Ами ако не намеря изход през тази сграда към задната улица? Вонята на риба бе отвратителна и се питах колко още мога да я издържа, без да припадна. Отново се упътих пипнешком към улицата, отворих една странична врата в края на коридора и попаднах в празна стая с плътно затворени капаци на прозорците, но без рамки и стъкла. Шарейки с пръсти в лъча на фенерчето, установих, че ще успея да отворя капаците; след минута вече бях скочил отвън и грижливо намествах дъсчената преграда в първоначалния й вид.

Вече бях на Уошингтън стрийт и засега не виждах наоколо жива душа, а единствената светлина се лееше от луната. На няколко места в далечината обаче чувах дрезгави гласове, стъпки и странен тропот, издаван сякаш от не съвсем човешки нозе. Ясно бе, че нямам време за губене. Добре помнех посоките на света и се радвах, че уличното осветление е изключено, както често става при пълнолуние в западналите земеделски общини. Част от звуците долитаха откъм юг, ала аз не промених плана си да бягам в това направление. Знаех, че ще мина край множество пусти входове, в които можех да се прикрия, ако срещна отделен противник или група преследвачи.

Закрачих бързо и тихо, плътно до полуразрушените здания. Макар да бях разчорлен и гологлав след мъчителното спускане, видът ми не биеше на очи; изглеждаше твърде вероятно да остана незабелязан, ако случаят ми наложеше да се срещна с някой случаен минувач. На Бейтс стрийт свърнах в едно разнебитено преддверие, докато два силуета тромаво пресекат отсрещната улица, но скоро отново поех напред и наближих откритото пространство, където Елиът стрийт минава косо през пресечката на Уошингтън и Саут стрийт. Макар че никога не бях виждал това място, на картата то ми се струваше опасно, тъй като лунната светлина щеше да го облива от край до край. Нямаше смисъл да го отбягвам, защото всеки друг маршрут би ми наложил дълго криволичете и катастрофални рискове да бъда видян или да се забавя. Оставаше ми само да пресека дръзко и открито, като имитирам, доколкото ми се удаде, типичната провлачена походка на инсмутчани и да се надявам, че няма да заваря на кръстовището никого… поне никого от моите преследвачи.

Нямах никаква представа доколко широко е разгърната потерята и каква всъщност може да бъде нейната цел. Градът изглеждаше необичайно оживен, ала смятах, че вестта за бягството ми от „Гилман хаус“ още не се е разпространила. Естествено, скоро трябваше да напусна Уошингтън стрийт и да продължа по някоя друга улица, водеща на юг, без съмнение групата от хотела щеше да тръгне подир мен. По прашния под на онази къща навярно бях оставил следи, които да разкрият как съм се добрал до тротоара.

Както очаквах, луната осветяваше ярко цялото открито пространство пред мен; в средата забелязах останки от нещо като градинка с железен парапет. За щастие наоколо нямаше хора, макар че откъм градския площад се задаваше някакво странно, постепенно нарастващо бучене. Саут стрийт беше много широка и с лек наклон водеше право към пристанището; от нея се виждаше чак до откритото море и аз от душа се надявах, че никой няма да погледне от далечните низини, докато пресичам под ярките лунни лъчи.

Напредвах безпрепятствено, никакъв нов звук не подсказваше, че съм бил забелязан. За секунда се озърнах и неволно забавих крачка, за да се насладя на великолепния морски пейзаж отвъд края на улицата. Далече зад вълнолома смътно тъмнееха очертанията на Дяволския риф и аз неволно си припомних всички отвратителни легенди, които бях чул през последните двадесет и четири часа — легенди, представящи тази назъбена скала като същинска порта към царства на неописуем ужас и невъобразима уродливост.

После изведнъж видях по далечния риф пресекливи проблясващи светлинки. Те се очертаваха ярко и недвусмислено в тъмнината и ми вдъхваха сляп, неестествено силен ужас. Мускулите ми се напрегнаха за паническо бягство, осуетено единствено от известна доза подсъзнателна предпазливост и от някакво полухипнотично замайване. И още По-страшно бе, че откъм високия купол над покрива на „Гилман хаус“, който сега се издигаше на североизток зад мен, долетя серия от подобни неравномерни проблясъци — а това можеха да бъдат само ответни сигнали.

Овладях мускулите си и осъзнавайки отново доколко съм видим и уязвим тук, продължих напред с по-бърза, притворно провлачена походка; ала докато Саут стрийт ми осигуряваше поглед към морето, аз не откъснах очи от онзи зловещ сатанински риф. Нямах представа какъв смисъл се крие зад тези действия; може би ставах свидетел на някакъв странен ритуал, свързан с Дяволския риф, или пък група хора бе пристигнала с лодка на злокобната скала. След малко завих наляво покрай боклукчивата градинка; все още продължавах да гледам към океана, грейнал под призрачното лунно сияние, и напрегнато следях загадъчния трепет на безименните, необясними сигнали.

Точно тогава ме връхлетя най-ужасната гледка — гледката, която унищожи последните ми остатъци от самообладание и ме застави да се втурна в трескав бяг на юг покрай зеещите мрачни входове и вторачените рибешки очи на разбитите прозорци по тази кошмарна пуста улица. Защото като се взрях по-внимателно, разбрах, че грейналите води между рифа и брега далеч не са празни. Те кипяха от несметно гъмжило неясни фигури, плуващи към града; дори отдалече и само от един кратък поглед ми ставаше ясно, че подскачащите глави и размаханите ръце са нечовешки уродливи и неподвластни нито на словесно описание, нито на мислено обяснение.

Трескавото ми бягство секна още преди следващата пресечка, защото отляво дочух звуци, напомнящи глъчката и суетенето на организирана потеря. Раздадоха се стъпки и гърлено ръмжене, на юг по Федерал стрийт избуча раздрънкан автомобил. Само за секунда плановете ми се промениха из основи — ако южното шосе пред мен беше блокирано, очевидно трябваше да търся друг изход от Инсмут. Спрях и отстъпих в един порутен вход, размишлявайки какъв късмет съм имал да преодолея откритото пространство, преди преследвачите да пристигнат по успоредната улица.

Следващата ми мисъл не бе толкова утешителна. Щом като водеха преследването по друга улица, ставаше ясно, че групата не е тръгнала направо по дирите ми. Не ме бяха забелязали, а просто се подчиняваха на общ план, целящ да отреже пътищата за бягство. Следователно, по всички изходи от Инсмут бродеха подобни патрули, защото враговете не можеха да знаят коя посока възнамерявам да избера. А щом бе така, трябваше да се измъкна през полето, далече от всички пътища; но как да го сторя сред тая блатиста местност, набраздена от безброй реки и потоци? За момент разсъдъкът ми се помъти — както от върховна безнадеждност, така и от стремителното засилване на вездесъщата рибна миризма.

После се сетих за изоставената железопътна линия към Раули, чиито солидни насипи от баластра и буренясала пръст все още се простираха на северозапад от порутената гара край ръба на клисурата. Макар и нищожен, съществуваше шанс местните жители да са я пропуснали в плановете си, тъй като бодливите шипкови гъсталаци я правеха почти непроходима и даже отчаян беглец би избрал подобен маршрут на последно място. Бях зърнал линията от хотелския прозорец и знаех как е разположена. За беда повечето нейни отсечки се виждаха от пътя за Раули, а на места и от самия град, но навярно човек можеше да се промъкне незабелязан през шубраците. Така или иначе, натам беше единствената ми надежда за спасение и не ми оставаше нищо друго, освен да си опитам късмета.

Оттеглих се по-навътре в коридора на запустялото си убежище и с помощта на фенерчето още веднъж проучих картата на момчето от бакалницата. Непосредственият въпрос беше как да се добера до старата железопътна линия; сега виждах че най-безопасният маршрут е напред по Бабсън стрийт, после на запад до Лафайет — там със заобиколка, за да не пресичам открито пространство, подобно на онова, през което бях минал неотдавна — и накрая връщане на северозапад към изоставената и полуразрушена гара с лъкатушене по Лафайет, Бейтс, Адамс и Банк стрийт — последната от които минаваше досами речното дефиле. Причината да продължа към Бабсън стрийт беше нежеланието ми да пресека пак одевешния площад или пък да започна пътя си на запад по широката Саут стрийт.

Отново потеглих напред и минах от дясната страна на улицата, за да свърна колкото се може по-незабелязано на Бабсън стрийт. От Федерал стрийт продължаваше да долита шум и когато се озърнах, стори ми се, че виждам светли отблясъци близо до сградата, през която бях избягал. С тревожното желание да напусна незабавно Уошингтън стрийт, аз взех да подтичвам в лек тръс, като се надявах никой да не ме забележи. Преди ъгъла на Бабсън стрийт стреснато открих, че една от къщите все още е обитаема, както подсказваха завеските на прозореца; за щастие вътре нямаше светлини и аз я отминах без произшествие.

На Бабсън стрийт, която пресичаше Федерал и следователно можеше да ме разкрие на преследвачите, аз се промъкнах плътно край кривите олющени стени; на два пъти се спирах в най-близките входове, когато шумовете зад гърба ми се засилваха за момент. Откритото пространство отпред сияеше широко и пусто под лунните лъчи, но избраният маршрут не ми налагаше да мина през него. При второто спиране почнах да долавям нова вълна от неясни звуци; като надникнах предпазливо от укритието, видях как през площада се стрелна автомобил, устремен към покрайнините по Елиът стрийт, която пресичаше на това място едновременно Бабсън и Лафайет.

Докато гледах — задавен от внезапното засилване на рибната миризма — зърнах как в същата посока се задава тълпа от уродливи прегърбени фигури; разбрах, че това трябва да е охраната на пътя за Ипсуич, тъй като това шосе представляваше продължение на Елиът стрийт. Две от фигурите бяха облечени в просторни роби, а едната носеше и островърха диадема, лъщяща белезникаво в лунното сияние. Походката й бе толкова странна, че ме побиха тръпки — стори ми се, че съществото подскача едва ли не като жаба.

Когато краят на колоната преследвачи изчезна от поглед, аз поднових похода си; изтичах зад ъгъла към Лафайет стрийт и бързо прекосих Елиът, от страх да не би изостанали участници в групата да се зададат по тази пресечка. От далечния градски площад се чуваха грачещи гласове и тропот, но по пътя си не срещнах препятствия. Най-голямата ми тревога беше, че ще трябва пак да мина през широката и светла Саут стрийт — с изглед към морето — и с всички сили се борех да овладея нервите си преди изпитанието. Не беше изключено да държат тази улица под наблюдение, а евентуалните изостанали преследвачи по Елиът стрийт неминуемо щяха да ме видят от единия или другия край. В последния момент реших, че ще е по-добре да забавя крачка и да прекося както преди, с обичайната за средния инсмутчанин провлачена походка.

Когато отстрани — този път отдясно — се разкри морският пейзаж, аз почти бях решил да не го поглеждам изобщо. Обаче не успях да устоя; извих очи, докато старателно тътрех нозе към спасителната сянка отпред. Както бих могъл да очаквам, никъде не се мяркаше корабно платно. Но първото, което привлече погледа ми, бе малка рибарска лодка, наближаваща изоставените кейове с някакъв обемист товар, загърнат в насмолен брезент. Въпреки разстоянието и сумрака гребците ми се сториха особено отвратителни. Из водата все още се мяркаха неколцина плувци, а върху далечния черен риф видях слабо немигащо зарево, което не приличаше на светлинните сигнали отпреди малко; имаше странен, непознат поне за мене цвят. По-нататък по пътя ми отдясно над островърхите покриви се издигаше високият купол на „Гилман хаус“, ала всичките му прозорци бяха тъмни. Вонята на риба, разсеяна за момент от някакъв милосърден ветрец, сега налетя с подлудяваща сила.

Още не бях стигнал до отсрещния тротоар, когато чух мърморенето на група преследвачи, идващи от север по Уошингтън стрийт. Те наближиха мястото, от което бях хвърлил първия си тревожен поглед към залива под лунните лъчи; в този момент ги видях ясно само на една пресечка разстояние — и се ужасих от зверската уродливост на техните лица, от кучешкото, животинското в прегърбената им стойка. Един от тях се движеше като същинска маймуна и дългите му ръце често докосваха земята; друг силует — с роба и тиара — подскачаше едва ли не като жаба. Предположих, че групата е същата, която бях видял в двора на „Гилман хаус“ — и следователно тъкмо тя налучкваше най-добре следите ми. Няколко от фигурите се завъртяха да ме погледнат и аз се вледених от страх, ала успях да продължа напред с небрежна, провлачена походка. До ден днешен не знам дали са ме видели или не. Ако да, то тактиката ми трябва да ги е заблудила, защото те прекосиха светлото открито пространство, без да се отклоняват от пътя си, като през цялото време грачеха и бръщолевеха на някакъв грозен гърлен диалект, какъвто никога преди не бях чувал.

Отново под прикритието на сянката, аз пак побягнах в тръс покрай порутените килнати къщи, вперили слепи погледи в нощта. Прехвърлих се на западния тротоар и завих зад близкия ъгъл към Бейтс стрийт, където плътно се придържах към зданията от южната страна. Отминах две сгради с явни признаци на живот, при това в горните прозорци на едната блестеше светлина, но никой не се опита да ме спре. След като свърнах на Адамс стрийт, се почувствах много по-спокоен, ала какво бе потресението ми, когато от един мрачен вход право пред мен се клатушна към тротоара човешка фигура. Непознатият обаче се оказа мъртвопиян и не представляваше никаква заплаха; така се добрах здрав и читав до мизерните останки от складове по Банк стрийт.

Нищо не помръдваше по тази мъртва улица край клисурата, а собствените ми стъпки заглъхваха сред рева на водопадите. Дълго тичах към разрушената гара и кой знае защо огромните тухлени стени на околните складове ми се струваха по-страшни от фасадите на частните домове. Най-сетне видях старинните арки над чакалнята — или поточно над нейните останки — и се запътих право към коловозите, започващи от другата й страна.

Въпреки ръждата повечето релси се оказаха здрави и едва половината траверси бяха прогнили; да се тича и дори да се върви по подобна повърхност беше твърде трудно, но аз полагах усилия и общо взето напредвах добре. Отначало линията минаваше по ръба на клисурата, сетне достигнах покрития мост, по който тя прекосяваше бездната на шеметна височина. Състоянието на този мост щеше да продиктува следващия ход. Ако бе по силите ми, щях да мина по него; ако ли не, трябваше да поема риска на ново лутане по улиците, за да се добера до следващия мост.

Дългата, просторна като хамбар,структура на старинното съоръжение лъщеше призрачно под лунните лъчи и виждах, че отвътре сглобките са здрави, поне в протежение на първите метри. След като влязох, аз включих фенерчето и едва не бях повален от облак прилепи, които прелетяха с плясък край мен. Някъде около средата в настилката зееше широк процеп и за миг ме обзе страх, че ще трябва да се върна; в края на краищата обаче се реших на отчаян скок и за щастие успях.

С радост приветствах лунните лъчи, когато се измъкнах от този злокобен тунел. Старата линия пресичаше под ъгъл Ривър стрийт и рязко завиваше към полето, където постепенно чезнеха признаците за близостта на града и отвратителната му рибна миризма. Гъсталаците от бурени и тръни ме препъваха и жестоко разкъсваха дрехите ми, но независимо от всичко бях щастлив, че ги има, за да ме прикрият в случай на опасност. Както знаех, значителна част от маршрута ми се виждаше откъм пътя за Раули.

Почти веднага навлязох в мочурищата, където буренаците по ниския насип на самотната линия малко оредяваха. По-нататък имаше нещо като островче или възвишение и коловозът минаваше през плитка траншея, задръстена с къпинови храсти. Горещо се радвах на това частично прикритие, тъй като от прозореца на хотела бях видял, че тук линията минава в опасна близост до шосето за Раули. След края на траншеята релсите пресичаха пътя и се отклоняваха на значително разстояние, но засега трябваше да бъда извънредно предпазлив. За щастие вече се бях убедил, че железопътната линия не е охранявана.

Точно преди да навляза в траншеята, аз се озърнах, ала не видях преследвачи. Древните кули и покриви на прогнилия Инсмут сияеха с феерична красота под вълшебството на жълтите лунни лъчи и неволно се запитах как ли са изглеждали в старите времена преди падането на сянката. А сетне, щом завъртях поглед от града към полето, нещо далеч по-тревожно прикова вниманието ми и за миг ме накара да застина на място.

Видях — или ми се привидя — неясно, но заплашително вълнисто движение нейде далеч на юг, смътният трепет ми подсказваше, че навярно от града по равния път за Ипсуич е изпълзяла огромна орда. Разстоянието беше значително, тъй че не различавах никакви подробности, ала видът на тази напредваща колона съвсем не ми се нравеше. Тя лъкатушеше прекалено гъвкаво и лъщеше повече от нормалното под лъчите на превалящата луна. До мене долитаха и едва доловими звуци, макар че вятърът духаше в обратната посока; чувах неясно зверско мучене и ръмжене, по-страшно дори от джафкането на групите, с които се бях разминал неотдавна.

През главата ми прелетяха всевъзможни неприятни догадки. Спомних си за твърдението, че най-уродливите инсмутчани били затваряни във вековните полусрутени складове край пристанището. Спомних си и неописуемите плувци, които бях зърнал. Ако сметнех, че освен видените досега отряди останалите пътища се охраняват от подобни тълпи, щеше да се получи учудващо голям брой преследвачи за обезлюдения Инсмут.

Откъде можеше да идва множеството в колоната, която виждах сега? Дали наистина старите бордеи без вода и канализация гъмжаха от уродлив, прикрит и никому неизвестен живот? Или пък някой кораб потайно бе разтоварил легион от незнайни чужденци на онзи прокълнат риф? Кои бяха те? Защо идваха тук? И ако по пътя за Ипсуич бродеше такава колона, значеше ли това, че и по другия път ще има също тъй многобройни патрули?

Бях се вмъкнал сред гъсталаците на траншеята и продължавах напред със съвсем бавна крачка, когато проклетата рибна миризма отново налетя с непоносима сила. Вятърът ли се бе обърнал на изток, та я носеше откъм морето през целия град? Изглежда наистина е така, реших аз, защото от същата посока вместо досегашното мълчание започваше да долита страховито гърлено ръмжене. Към него се примесваше и друг звук — някакъв масов, колосален плясък или тропот, който незнайно защо ми внушаваше най-неприятни представи. Въпреки всяка логика го свързвах с онази противна колона, лъкатушеща по пътя за Ипсуич.

След малко вонята и шумът се засилиха дотолкова, че аз спрях разтреперан и благодарих на съдбата за скривалището, в което се намирах. Доколкото си спомнях, точно тук пътят за Раули минаваше плътно до старата линия, преди да я пресече и да се отклони на запад. Нещо се задаваше по този път и трябваше да се притая, докато отмине и изчезне в далечината. Слава Богу, съществата не използваха кучета за преследването — всъщност обонянието навярно би било безполезно сред непоносимата миризма. Приклекнал в храстите на песъчливата траншея, аз се чувствах почти в безопасност, макар че потерята трябваше да пресече релсите само на стотина метра пред мен. Щях да ги видя, но те нямаше да ме забележат, освен ако се случеше някакво зловещо чудо.

Същевременно ме обземаше страх да ги погледна. Виждах осветения от луната близък участък, където щяха да изскочат, и през главата ми прелетя странната мисъл колко непоправимо ще бъде осквернено това място. Тълпата навярно бе събрала най-грозните инсмутски изроди — нещо, което човек би желал да забрави завинаги.

Вонята обгърна цялата местност, а звуците прераснаха в оглушителна врява от животинско крякане, ръмжене и лай без ни най-малка следа от човешка реч. Наистина ли това бяха гласовете на моите преследвачи? Дали все пак не бяха довели кучета? Досега не бях забелязал в Инсмут нито едно домашно животно. Пляскащият тропот ставаше чудовищен — не смеех да погледна уродливите създания, които го издаваха. Щях да затворя очи, докато шумът заглъхне на запад. Ордата вече беше съвсем наблизо — гнусното дрезгаво ръмжене огласяше равнината, земята се тресеше под нечовешкия ритъм на техните стъпки, почти спрях да дишам и напрегнах сетните си капки воля в усилието да удържа клепачите си затворени.

Дори и сега не смея да реша дали онова, което последва, бе грозна реалност или само кошмарна халюцинация. По-сетнешните действия на правителството, предизвикани от трескавите ми призиви, като че потвърждават чудовищната истина; ала нима е възможно една халюцинация да се повтори сред почти хипнотичната магия на онзи старинен, призрачен и мрачен град? Подобни места притежават странни свойства, а наследствената безумна легенда напълно може да е повлияла върху въображението на мнозина сред мъртвите, вонящи улици и хаоса от прогнили покриви и порутени камбанарии. Не е ли възможно бацилът на истинска заразна лудост да се спотайва в дълбините на сянката над Инсмут? Кой би се осмелил да гарантира реалността, след като е чул бълнувания като разказа на Задок Алън? Правителствените агенти така и не откриха горкия Задок и даже нямат представа какво е станало с него. Къде свършва безумието и започва реалността? Нима и последните ми страхове са само илюзия?

Но нека опитам да разкажа какво ми се стори, че видях през онази нощ под присмехулната жълта луна — видях го да приижда с подскоци по пътя за Раули, съвсем открито и право пред мястото, където клечах сред дивите къпинаци на изоставената железопътна линия. Естествено, не бях удържал на решението да държа очите си затворени. Обречен бях на неуспех — та кой ли би се крил слепешком, докато само на стотина метра шумно се тътри легион от незнайни крякащи, джафкащи твари?

Мислех, че съм готов за най-страшното, и наистина би трябвало да е така след всичко, което бях видял дотогава. Предишните ми преследвачи бяха демонично уродливи — не трябваше ли да съм готов за среща с още по-низша уродливост, за гледката на форми, в които вече няма и помен от нормалното? Държах очите си затворени, докато дрезгавата гълчава не долетя от точка, разположена несъмнено право пред мен. Разбрах, че сега ще мога да видя значителна част от колоната на открито — там, където стените на траншеята се снижаваха и пътят пресичаше релсите… и нямах сили да удържа поглед към незнайния ужас под ухилената жълта луна.

До сетния ми ден на тази земя видяното не ще позволи да се завърнат в душата ми остатъците от покой и вяра в единството на природата и човешкия разум. Нищо, което бях си въобразил — и дори нищо, което бих предположил, ако приемех най-буквално безумния разказ на стария Задок — не можеше да се сравнява по какъвто и да е начин с демоничната, богохулна реалност, която видях… или ми се привидя. Вече опитах да намекна каква бе тя, за да отложа ужаса на задължението да я опиша открито. Възможно ли е нашата планета наистина да е народила подобни твари; възможно ли е човешки очи наистина да са видели в плът и кръв онова, което досега човечеството е познавало само като трескава фантазия и овехтяла легенда?

И все пак видях неудържимия им поток — с плясъци, подскоци, крякане и блеене — да извира с нечовешка сила през призрачната лунна светлина като уродлив, злокобен танец от някакъв фантастичен кошмар. Някои от тях носеха високи тиари от онзи безименен бледожълтеникав метал… други бяха омотани в странни роби… а онзи, който водеше шествието, беше облечен в черно сако с чудовищна гърбица отзад, раирани панталони и мъжка филцова шапка, наместена високо върху безформеното му подобие на глава.

Мисля, че на цвят бяха предимно сивозелени, но имаха бели кореми. Всички изглеждаха блестящи и плъзгави, само по гръбнаците им стърчаха люспи. По форма смътно напомняха хора, обаче главите бяха рибешки, с поразително изпъкнали немигащи очи. Отстрани на шиите им пулсираха хриле, а пръстите на дългите им лапи бяха съединени с плавателна ципа. Подскачаха неумело, ту на два, ту на четири крака. Добре поне, че нямаха повече крайници. Със своите грачещи, джафкащи гласове, явно използвани за членоразделна реч, те изразяваха всички най-мрачни нюанси на изражението, липсващо от вторачените им рибешки очи.

При цялата си чудовищна външност, те не ми бяха непознати. Прекалено добре знаех какво трябва да представляват — нима не бе още свеж споменът за злокобната тиара от Нюбърипорт? Те бяха скверните рибо-жаби от неописуемата гравюра — живи и ужасяващи — и когато ги видях, аз разбрах какви страхове ми е напомнил гърбавият жрец с тиарата в мрачното църковно подземие. Сякаш нямаха брой. Струваше ми се, че прииждат в безчетно гъмжило — и мимолетният поглед сигурно ми е разкрил само нищожна частица от него. След миг всичко потъна в мъглата на милосърден припадък, първият през живота ми.