Сянка над короната

ГЛАВА ДЕСЕТА

На другия ден приорът, верен на дадената дума, изпрати незабавно вестоносец при Томас от Лиърмаут, докато Корбет проводи един от хората си обратно при Бърнел, за да му отнесе доклада. Четирима вестоносци бяха дошли на север с Корбет — лорд-канцлерът ги бе подбрал от собствената си свита. Живееха в абатството, скучаеха и от време на време помагаха в управлението на манастирските имоти в отплата за предоставените им храна и покрив; сега единият от тях потегли с радост на юг с писмото, след като изслуша внимателно нарежданията на кралския писар. Сега на Корбет му оставаше само да чака. Беше доволен от възможността да си почива тук, в абатството, където се чувстваше на сигурно място. Преглеждаше отново черновата на доклада, който изпрати на Върнел, и прехвърляше за стотен път всичко, което бе научил, откакто пристигна в Шотландия. Колкото повече обмисляше обстоятелствата, съпровождащи смъртта на крал Александър, толкова повече се убеждаваше, че става дума за убийство. Но кой го е извършил? И как? Писарят се измъчваше от съзнанието, че възложената му задача е почти неосъществима. Описа накратко пред Ранулф всичко, което се бе случило, но слугата му, със силния си инстинкт за самосъхранение, незабавно свърза всичко с хората, които се опитаха да ги нападнат, когато се връщаха от Лийт. Ранулф беше уверен, че нападението е дело на французите. Първоначално Корбет се съгласи с него, но после се запита защо им е било да чакат толкова дълго. Не сподели предположението си, но за себе си бе уверен, че нападателите са били хора на лорд Брус.

Дните минаваха, монасите отпразнуваха деня на лятното слънцестоене — празника на Свети Йоан Кръстител. Корбет присъства на тържествената литургия в църквата на абатството. Наблюдаваше свещенослужителите в кървавочервените им роби, извезани със злато, които се движеха, подобни на съновидения, сред кълба ароматен тамянов дим. Мелодичното песнопение на монасите го увлече и той се заслуша в текста на псалма: „Exsurge Domine, exsurge е vindica causam meam“ — „Стани, Господи, в гнева Си, дигни се против бесненията на враговете ми, пробуди се заради мене за в съда, който си заповядал“7. Корбет притвори очи и зашепна своя собствена молитва, отправяйки я нагоре, към безкрайността. Нима Бог наистина го бе грижа, че един Божи избраник, помазан на коронацията със свято миро по краката, ръцете и челото, потомък на света Маргарет, крал, в чиито жили течеше кръвта на Едуард Изповедника8, е бил убит, унищожен, полетял в пропастта като сухо листо, понесено от вятъра? Корбет съзнаваше, че е изложен на опасността да се пристрасти както обикновено към този проблем, който не можеше да реши, анализира и подреди по разбираем начин в мислите си. Каза си, че е крайно време да отбележи някакъв напредък, да внесе някакъв порядък в хаоса, иначе Бърнел така и нямаше да му заповяда да напусне Шотландия. Тогава щеше да му се наложи да си тръгне на своя глава и да понесе последиците.

Затова и писарят изпита голямо облекчение когато, пет дни след тръгването си, вестоносецът се прибра в абатството с устно съобщение.

— Томас от Лиърмаут ще приеме с радост Хю Корбет, писар от канцеларията на английския крал.

— Между другото — додаде приорът, сякаш едва сега се сещаше, — вестоносецът донесе и лично известие от Томас.

— Какво означава това? — попита Корбет. Та аз никога не съм го виждал и двамата нямаме никаква представа един от друг!

Приорът сви рамене.

— Самото съобщение не е много ясно — „Кажете на Хю, че болката, която Алис му причини, ще изчезне с времето“.

Приорът забеляза стъписването, което се изписа по лицето на писаря.

— Какво означават тези думи, Хю? И коя е Алис? Корбет само поклати глава и се отдалечи. Мислеше за Алис, за красивата Алис-ат-Боу. Самото споменаване на името й му причини болка, сякаш у него се разтвори стара рана; доста по-късно си зададе въпроса откъде Стихоплетеца Томас може да е научил нещо за Алис.

На следния ден Корбет и Ранулф потеглиха на път, съпровождани от един послушник, който трябваше да им служи за водач. Пътуваха на юг. Времето се бе променило; лятото със своето пищно изобилие от цветове бе променило до неузнаваемост и земите, през които Корбет бе минал само преди няколко седмици. Небето беше яркосиньо, изпъстрено с перести, прилични на дантела облачета; пасищата и ливадите бяха изумруденозелени, изпъстрени със синкавите петна на мочурищата; хълмовете бяха осеяни с цветя, които сияеха в ослепителната пъстрота на всички цветове на дъгата. Местността си оставаше дива — стръмни възвишения и затревени плата, прорязани от стоманеносиви скали и пенливи, бързоструйни реки, чиито води се плискаха и бълбукаха надолу към равнината. Послушникът, простодушен човечец, им казваше имената на всяко цвете, на отделните разновидности на пирена, на всяка птица, която пърхаше около тях или описваше ликуващо кръгове над главите им; зае се също да учи Ранулф на една песен, която пееше на своя твърд шотландски диалект — доколкото можеше да се разбере, в нея ставаше дума колко е опасно едно момиче да се озове само в полята и да срещне младия си поклонник. Песента и смехът на двамата бяха толкова заразителни, че накрая и Корбет се присъедини. Пътуваха с дни. Чак на третия навлязоха в долината Лодърдейл. Послушникът посочи надолу, в ниското, където се извисяваше обрасла с бръшлян кула — най-високата част на малък замък, сгушен на брега на река Лодър.

— Това е замъкът на Стихоплетеца Томас — рече той.

— Хайде. Да тръгваме надолу.

Когато наближиха, Корбет прецени, че Ърлстън е укрепено имение с квадратна кула и висока ограда — той бе видял много такива по време на пътуванията си из Шотландия. Оградата бе заобиколена от ров, през който се минаваше само по един доста нестабилен мост. Тримата препуснаха, за да го прекосят колкото е възможно по-бързо, и влязоха в прашния двор на имението. Дворът не беше голям — вътре имаше дълбок кладенец, конюшня, краварник и пристройки от греди, облепени с глина, които служеха за складове. Един коняр дотича да поеме юздите на конете им и да им помогне да слязат. Друг прислужник влезе в замъка, за да уведоми сър Томас за пристигането им. Корбет скочи от коня и се огледа. Кулата не беше толкова леснодостъпна за нападатели, колкото изглеждаше на пръв поглед — цялата беше изпъстрена с тесни процепи, откъдето нападателите можеха да бъдат обсипвани със стрели, а горе имаше широк парапет, откъдето защитниците обикновено хвърляха камъни по нападателите или ги заливаха с вряло масло.

Корбет тъкмо се канеше да продължи проучванията си, когато чу уплашения вик на Ранулф:

— Мастър Корбет! Мастър Корбет! Ела по-скоро! Сър Томас дойде!

Корбет се извърна и видя висок, слаб, белокос мъж в дълга черна роба, който се бе изправил до конете им. Корбет се упъти бързо към него и мъжът се обърна, за да го поздрави. Корбет се закова на място.

— Сър Томас?

— Да, Хю, аз съм сър Томас от Лиърмаут.

Корбет не можеше да откъсне поглед от новодошлия. Косата му беше бяла, както и кожата, а устните и очите бяха яркорозови — всъщност очите синееха, но клепачите около тях, лишени от всякакви мигли, бяха толкова розови, че такива изглеждаха и очите. Сега Корбет се сети, че е чувал за такива хора — бели от горе до долу. Наричаха ги „албиноси“. Постара се да скрие смущението си, но забеляза, че сър Томас се усмихва неприкрито.

— Хайде, Хю, признай си, че си изненадан. Така е с повечето хора. Странен съм, нали? Различен от останалите?

Гласът му беше ясен, нисък и приятен.

Корбет отвърна на усмивката му; навремето един коренен жител на Уелс му бе обяснил, че всеки човек има свое собствено излъчване, добро или лошо, което останалите долавят. Ако това бе вярно, то сър Томас излъчваше дружелюбие и добронамереност.

— „И ум, и хубаво лице не струват пред добро сърце!“ — започна да рецитира той. — Обичаш ли поезията, мастър Корбет?

— Наслаждавам й се винаги, когато мога.

— Това е добре — отвърна сър Томас. — Знаех, че ще дойдете — допълни той с внушителен тон и веднага след това се разсмя, като видя стъписаното лице на Ранулф. — Но това не се дължи на пророческите ми дарби — заяви той, издигнал пръст към небето. — Видях ви от върха на кулата. Хайде, влезте. Обядът е готов.

Влязоха в тъмната, прохладна кула. Прекосиха настлания с плочи под на просторното входно помещение и се заизкачваха по вита каменна стълба към голямата зала. Каменните стени на просторното, мрачно помещение бяха покрити със зелени кадифени завеси. На средата на покрития с тръстикови стъбла двор имаше дълга маса от полирано дърво с пейки от двете й страни. В другия край на залата се виждаше тясна вратичка. Томас поясни, че тя водела към кухнята. Вратичката се отвори и в залата влезе дребна, тъмнокоса, усмихната жена. Томас обгърна с ръка раменете й, и каза, че това е Бету, съпругата му. Жената ги поздрави тихо и все така усмихнато. После ги покани да седнат и постави на масата поднос с кана вино, чаши и купа сладки. Започнаха да ядат. Докато се хранеха, разговаряха за пътуването и разказваха дворцови клюки. Когато приключиха, Томас помоли Бету да покаже на Ранулф и на брата-послушник отредените за тях стаи. Когато тримата излязоха, той се обърна към Корбет и се вторачи в него със стряскащите си очи.

— Е, мастър Корбет? За какво съм притрябвал на един писар на английския крал?

Корбет остави чашата си на масата и отвърна.

— Става дума за негово величество крал Александър III. Както сам знаеш, той загина, падайки от скалите при Кингхорн Нес. Ти сам си предсказал смъртта му.

Томас кимна.

— Откъде разбра, че ще се случи така? — попита Корбет.

— Видях го — отвърна Томас и докосна леко челото си с пръст. — Виждам образи, сцени, картини, когато гледам във водата.

— Каква вода? — попита рязко писарят.

— Малкият народ — усмихнато отвърна Томас. — Наричат ги елфи и гоблини. Римляните ги наричали пикти, от „Pictus“, „нарисувани“. Слуховете за мен са верни. Живях при тях, макар и не единайсет години. Те са отхвърлени от обществото. Такъв съм и аз, може би затова споделям тяхната дарба да виждат бъдещето.

Корбет въздъхна и поклати невярващо глава. Томас се обърна и посочи една муха, която пълзеше по ръба на масата.

— Погледни мухата — всичко, което тя вижда и чувства, е тази маса. Нима можем да я виним, задето вярва, че единствените неща, които съществуват на този свят, са масата и тя самата? Същото е и с нас, мастър Корбет. Вярваме единствено в това, което можем да видим и пипнем!

— Чувал съм подобни философски аргументи и от мнозина учени — отвърна Корбет, — но все пак… да гледаш в бъдещето?

Томас стана и направи знак на Корбет да го последва. Отидоха до един от тесните процепи, които служеха за прозорци, и домакинът посочи надолу, където се виеше река Лодър.

— Виж, мастър Корбет, оттук виждаме много голяма част от реката, но ако плавахме с лодка по нея, какво щяхме да виждаме? Малка част пред нас, малко зад нас и бреговете от двете ни страни. Същото е и с времето. Въпрос на гледна точка!

Корбет се извърна и взе отново чашата си, наслаждавайки се на плътното, ароматно вино от Бордо.

— И тъй, къде точно си застанал ти във времето, за да познаваш бъдещето и да виждаш смъртта на крале?

— Понякога просто става така, че знам — въздъхна Томас. — Но смъртта на Александър видях — във водата, в блюдото за пророкуване.

— Не разбирам. Какво видя?

— Видях краля и коня му — как падат от някакви скали на фона на нощното небе — отвърна Томас.

— И това е всичко?

— Това е всичко! Защо, нещо повече ли трябваше да има? — попита Томас.

— Но нали — възрази Корбет, — ти си предрекъл и самия ден на смъртта му!

— Нищо подобно не съм правил — заяви Томас. — Казах само открито на негово величество, че е близък денят, когато ще се представи пред Върховния съдник. Едва след като нещастието се случи, хората започнаха да си измислят, че съм споменал точна дата.

Томас изгледа замислено Корбет.

— Ти си убеден, че кралят е бил убит, нали? Писарят кимна.

— Да — призна той с въздишка. — Убеден съм, че е убит, но кой го е убил, как и по каква причина — това не знам! Може би ти ще ми кажеш нещо по-точно?

Томас се засмя тихичко.

— Не, аз виждам само отделни картини, събитията, а не причините за тях и техните последици. Но мога да ти кажа — продължи той по-сериозно, — че виждам непосредствено застрашаваща те опасност. А също и че ме измъчва съжаление, задето си пропътувал толкова път за нищо.

Той отиде при писаря и постави ръка на рамото му.

— Ти трябва да откриеш истината, мастър Корбет. Да, аз предупредих краля, че го заплашва опасност, но като се има предвид обичая му да препуска като луд от единия край на кралството до другия, най-често в дълбока нощ, и придворният шут би могъл да му отправи също толкова основателно предупреждение. — Томас се извърна и погледна през прозореца. — За да не отиде напразно пропътувалият път, Хю, утре ще те заведа при Малкия народ, „нарисуваните“, пиктите, феите, наричай ги, както щеш. — Той се взря в Корбет.

— Ще дойдеш ли?

Корбет кимна.

— Чудесно! — възкликна Томас и потри ръце. — А сега е време за обяд!

Късно на следната утрин Корбет и Томас напуснаха Ърлстън и потеглиха на югозапад — към голямата гора Етрик. Ранулф и послушникът останаха в замъка. Томас обясни, че пиктите били потайни и враждебно настроени към пришълците, които ги изтласкали от техните земи. Ако се натъкнели на странник, рядко се отнасяли добре с него. Докато яздеха, Томас разказа на Корбет още много неща за пиктите — как някога те владеели Шотландия и дори нерядко преминавали голямата римска стена на юг, за да нападат и плячкосват колонизираните от Рим земи.

— Те имат своя, древна култура — поясни Томас. — Те идат от мрака и затова му се покланят, а земята наричат своя богиня-майка. Строили са свои укрепления по високите места, издигали са големи каменни кръгове и малки, сковани от греди къщурки.

Корбет и Томас яздеха през открити, широки поля. Стихоплетеца Томас посочи към три хълма, чиито черни силуети се открояваха рязко на фона на синьото небе.

— Това са Елдънските възвишения — обясни той. — Там пиктите имали своя крепост. Там ги срещнах за първи път — бяха излезли на лов. Погрижих се за раните на един от тях, а те ме взеха обратно със себе си, в голямата гора Етрик. — Той продължи усмихнато. — Затова суеверните хора разказват, че съм живял с елфите цели единайсет години. Малцина са виждали пиктите — заключи той, — и е разбираемо, че заради нравите им, защото са дребни и мургави и много потайни, простите хорица да ги наричат елфи, феи и горски духове.

Корбет слушаше с увлечение разказите за този легендарен народ. Беше чувал подобни истории и в Уелс и на свой ред разказа за тях на Томас. После разговорът премина към легендите за крал Артур и Томас започна да обсъжда с него една епична поема, която пишел, наречена „Сър Тристрам“. После помоли писаря да му разкаже всичко, което знае за Уелс.