Сянка над короната

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

В Единбургския замък Джон Бенстийд, специален пратеник на Едуард Английски, също приключваше с делата си в Шотландия. Багажът му, сандъците с тайните отделения, където държеше списъци, писма и най-различни сметки, бяха вече свалени на двора, и Аарон ги товареше на конете. Бенстийд огледа студената стая с каменни стени. Не беше забравил нищо и в себе си се радваше, че си тръгва. Вече беше направил задължителното посещение на епископ Уисхарт, за да му благодари за гостоприемството и бе малко учуден от подчертаното дружелюбие и сърдечност, с които бе приет. Каза си, че тази добронамереност е малко прекалена, и се запита дали Уисхарт не е наясно с някои от разкритията на Корбет.

Бенстийд се отпусна на сламеника и не за първи път прокле на ум любопитния писар, който се намеси в плановете му. Бе чувал и преди за Корбет — че е потаен, амбициозен и безмилостен, но очевидно с чувствителна съвест. Недопустимо бе такъв човек да играе роля в държавните дела. В някои случаи бе редно да имаш скрупули, но те само пречеха за важните дела, когато се решаваха съдбите на държави и крале. Какво толкова имаше в това, мислеше Бенстийд, че са загинали няколко души, ако по този начин мирът можеше да се съхрани? По този начин здравите закони, въведени от Едуард в Англия, щяха да достигнат, както по римско време, до всички краища на островите!

Бенстийд боготвореше Едуард. За него кралят на Англия бе живо въплъщение на всичко, що бе добро и редно за един рицар и за един крал. Бенстийд бе чувал легендите за крал Артур, възпявани от менестрели и трубадури в Англия и Франция, и бе уверен, че Едуард е новият Артур. Английският крал бе въвел мир и законност в Уелс, бе построил пътища, поощряваше търговията, правеше всичко възможно страната да излекува по-бързо раните си от гражданската война, и с помощта на парламента успя да превърне кралството в една стройна, добре контролирана организация. Бенстийд обичаше реда и ненавиждаше хаоса. Всичко трябваше да бъде по местата си, за всяко нещо имаше време. Бе работил, макар и за малко, като лекар и познаваше добре щетите, които болестите нанасяха на човешкото тяло. А свети Августин бе казал:

„Кралството е като човешко тяло и болестите винаги дебнат да се нахвърлят върху него, гной и зловредни течности да се просмучат във всеки крайник, да предизвикат инфекция и най-сетне да го унищожат“.

Шотландия, управлявана от неподходящ крал, би била като чумен оток върху тялото на Англия. Неведнъж Едуард бе споделял с Бенстийд мечтите си не само да възстанови империята на Хенри II, но и да разшири още някогашните граници. Искаше да завладее северна Франция, да присъедини окончателно Уелс и Ирландия към Англия, да покори и Шотландия. Легендарното кралство на Артур трябваше да се върне отново — хармоничен съюз, управляван от един владетел. Едуард особено много се интересуваше от Шотландия, и винаги подчертаваше, че северното кралство е най-сериозната заплаха за управлението му. Една враждебно настроена Шотландия можеше да предизвика война, да опустошава системно северните английски графства с техните дълги, практически незащитени граници и открита брегова ивица. Още през 1278 година Едуард се опита да принуди Александър да положи васална клетва в качеството си на владетел на Шотландия, да приеме английския крал за свой върховен повелител. Александър отказа, оскърбявайки публично Едуард, който никога не забравяше и не прощаваше такива неща. Но английският крал умееше да бъде търпелив. Прекалено много усилия бе положил, за да рискува да загуби Шотландия. Пожертва собствената си скъпа сестра, само за да види как племенниците му, синовете на Александър, умират един подир друг при загадъчни обстоятелства. В присъствието на Бенстийд Едуард често си бе задавал въпроса дали момчетата не са били убити от французите или от някоя дворцова фракция, настроена враждебно към Англия. Независимо от това, докато шотландският крал нямаше други наследници, Едуард беше спокоен, защото, ако умреше, без да му се роди друго дете, английската корона щеше да предяви претенции, укрепени от един брак между сина на Едуард и малката Маргарет, Момичето от Норвегия. Тогава думата на английския крал щеше да бъде закон от Корнуол до най-северната част на Шотландия. Нямаше да има повече гранични схватки, нямаше да има войни из мочурищата на севера, нямаше да има опасност друг европейски монарх да използва Шотландия като задна вратичка, през която да се промъкне в Англия.

Едуард се надяваше, че нещата ще се развият така, но Александър и онзи досаден и лукав Филип IV, кралят на Франция, показаха, че имат намерение да осуетят плановете му. Английските шпиони в Шотландия докладваха за все по-многобройни френски пратеници, кръстосващи страната и пребиваващи в кралския двор, а накрая англичаните с ужас научиха, че френският крал е успял да убеди Александър да вземе за жена онази капризна мръсница Йоланда. Едуард, който очакваше най-лошото, изпрати незабавно Бенстийд в Шотландия, за да следи развоя на събитията. Първоначално Бенстийд бе убеден, че няма как да промени нещата, че единственото, което може да стори, бе да наблюдава и да държи господаря си в течение. Беше обмислил вече възможността за сключването на таен съюз между Едуард и рода Брус, но колкото и амбициозни да бяха всички с това име, те никога не биха заговорничили срещу шотландския владетел, само за да предадат короната на английския крал. Следователно Бенстийд реши да следи по-отблизо Александър III и младата кралица, и едва успя да повярва на късмета си, когато установи, че отношенията им далеч не са хармонични. Той би оставил нещата такива, каквито си бяха, или дори би се заел тайно да окуражава шотландския крал да се отърве от капризната си жена, би му помагал да се сдобие с разрешение за развод от папата, изтъквайки като причина, че бракът не е бил консумиран. Но такава процедура отнемаше обикновено години. Папата беше пионка в ръцете на французите и нямаше лесно да се съгласи да разтрогне този брак, което би се изтълкувало като оскърбление за френския кралски двор. Тогава Александър отново предприе бърз и таен ход. Бенстийд с ужас установи, че подтикван от лукавия и потаен Дьо Краон, Александър не само подготвяше развода си, но и се канеше да се ожени за трети път, при това за Маргарет, сестрата на самия Филип IV. Така Шотландия щеше окончателно да попадне под френско влияние. Вместо да отлага разтрогването на брака, Светият престол, подтикван от френския крал, щеше да обяви развода в рамките на месеци. Разбира се, Бенстийд не бе на себе си. Буйният, червендалест шотландец нерядко бе дразнил с наслада посланика на Едуард, рисувайки пред него злорадо перспективата един принц с френска кръв да седне на древния трон в Скуун.

— Какво ще сториш тогава? — бе попитал той веднъж присмехулно Бенстийд. — Как ще вместиш такова нещо във великите планове на господаря си? Никога вече, мастър Бенстийд — бе повишил тон шотландският крал, — никога вече английски крал няма да има наглостта да иска от шотландски монарх да полага пред него васална клетва! Разбираш ли? Може да кажеш това на господаря си. Никога, повтарям, никога!

Именно след един подобен разговор Бенстийд реши, че Александър трябва да умре, защото намеренията на шотландеца можеха да хвърлят цяла Европа в кръвопролитна война, и да провалят завинаги надеждите на Едуард.

— Не — прошепна Бенстийд на себе си, — Александър заслужаваше да умре.

Английският посланик се усмихна хитро. Всичко се оказа толкова лесно! Смиреният шепот в кралското ухо, потайното, внимателно планиране. Посещение в Кингхорн, после връщане в Единбург, където уведоми краля, че неговата горда и капризна съпруга внезапно е пламнала от страст по него. После останалите приготовления. Онзи лодкар, Тагарт, му помогна да пренесе провизии до пещерите от другата страна на Форт, а Аарон навлезе по-навътре в сушата, купи коне и ги прибра там.

После всичко мина точно по план. Дори бурята подпомогна кроежите му. Когато Александър се появи на заседанието на Съвета, Бенстийд му предаде лъжливото съобщение от жена му, и незабавно потегли през Форт, за да се присъедини към Аарон. Телохранителят му междувременно бе отнесъл в Кингхорн писмо, в което се казваше, че кралят ще пристигне там по-късно вечерта, и че любимата му кобила трябва да го очаква в Инвъркийтинг, заедно с други коне за оръженосците му. Двамата с Аарон опънаха тънки въжета на пътеката по скалите, и кралят се появи на белия си кон — ясно очертан на фона на нощното небе. Оттам нататък планът се осъществи безукорно. Бенстийд бе виждал английски войски да прилагат подобни методи в тесните уелски проходи — за да повалят вражески войници или непредпазливи вестоносци. Разбира се, двамата оръженосци създадоха проблеми. Острият поглед на Ситън сигурно бе забелязал нещо — но какво точно, Бенстийд така и не разбра. Затова Ситън трябваше да умре, а също и Ерсилдун. Всичко бе наред до момента, в който се появи Корбет. Бенстийд скръцна със зъби — проницателният, находчив Корбет с това тясно, спокойно лице, и неговите уж невинни въпроси! Още не можеше да повярва, че този човек бе проявил толкова прозорливост и упоритост, че да успее да разкрие всички негови ходове.

Първоначално разкритията на Корбет го накараха да изпадне в паника, но после хладният му разум започна да анализира събитията. Кому би могъл да разкаже Корбет всичко това? На Бърнел? Та той бе служител на Едуард и щеше да се съобрази с кралската повеля. На някой от шотландците? Но кому пречеше внезапната смърт на Александър? На Брус, който отдавна чакаше възможност да предяви претенциите си към престола, или на Уисхарт, който никога не бе харесвал покойния и не му се бе доверявал? Пък и какво би могъл да докаже писарят?

— Няма никакви доказателства — измърмори Бенстийд, — съвсем никакви. Само някакви сенки и идеи. Много дим, но без огън.

Английският посланик се усмихна доволно и стана на крака, заслушан в шумовете, долитащи откъм двора на замъка. Погледна през тесния прозорец и видя Аарон, който го чакаше търпеливо, с юздите на двата товарни коня в ръка. Наблизо чакаха и другите коне, които щяха да ги отведат до Карлайл. Там Бенстийд щеше да употреби пълномощията си, за да намери кораб, който да ги откара до Франция.

Имаше намерение да разкаже всичко на Едуард. Беше убеден, че кралят ще го разбере. Загледа се надолу и видя, че основни виновници за шума в крепостния двор бяха две момчета, които се сражаваха с дървените си мечове на пътя към конюшнята. Едното хлапе беше чернокосо, а другото Бенстийд разпозна веднага — беше младият Робърт Брус, внукът на граф Карик. Той се загледа в схватката, и забеляза как стройното червенокосо момче напада и парира елегантно и безмилостно — младият Брус пристъпваше като танцьор, но това никак не се отразяваше на точността на удара му. Той притискаше все по-уверено противника си, докато най-сетне, сред присмех и подсвирквания, го изтика към купчината конски тор, сметена в единия ъгъл на двора. Бенстийд, в добро настроение, доволен от себе си и от света, подвикна от прозореца:

— Браво! Добра работа, момче! — бръкна в кесията си и подхвърли една сребърна монета, която иззвънтя върху плочите на двора. Момчето отметна разпиляните си къдрици, присви очи и се вгледа нагоре към прозореца. После вдигна сребърната монета и я подхвърли на победения си противник. Дори не благодари за подаръка на Бенстийд, а се обърна и си тръгна с високо вдигната глава.

— Самонадеян млад глупак! — изръмжа Бенстийд. — Надут като всички от неговия род, с техните постоянни претенции за короната и престола!

После, като прецени, че надеждите на рода Брус никога няма да се осъществят, той се усмихна доволно, хвърли последен поглед около себе си и заслиза полека надолу, по витата каменна стълба.

Конете бяха готови, и скоро Бенстийд и безмълвният Аарон минаха по подвижния мост и излязоха от крепостта. Отвън ги чакаше един самотен конник. Бенстийд веднага разпозна сър Джеймс Селкърк, рицар от свитата на епископ Уисхарт и капитан на личната му гвардия.

— Е, сър Джеймс — поде Бенстийд, — да ни изпратиш ли си дошъл? А може би ни носиш някаква вест от господаря си?

Селкърк поклати бавно глава.

— Съвсем не, мастър Джон. Просто се канех да вляза в замъка. Разбрах от негова светлост епископ Уисхарт, че днес напускаш Шотландия.

— Е, няма да е точно днес — отбеляза весело Бенстийд. — Ще изминат поне три дни в усилена езда, докато се доберем до границата. Ти сигурно се радваш, че си тръгваме.

— Всеки гост от Англия — отбеляза сър Джон спокойно, — е добре дошъл. Между другото, твоят сънародник, Хю Корбет, вече потегли на път. Сбогом, мастър Джон!

Бенстийд кимна, заби шпори в хълбоците на коня си и препусна нататък.

Минаха през покрайнините на Единбург и скоро се озоваха на полето. Пътуваха през зелени, хълмисти земи, на югозапад, към границата, надявайки се скоро да намерят подслон зад здравите стени на замъка Карлайл. Беше прекрасен летен ден, лъчите на силното слънце се провираха като тънки остриета през плътния зелен балдахин на дървесните корони. Природата почиваше в следобедната омара. На свечеряване все още не бяха наближили никакво населено място, затова Бенстийд реши да пренощуват на открито. Посочи една горичка наблизо.

— Ще останем тук — обърна се той към немия си спътник. — Ще хапнем, ще поспим и утре рано ще продължим по пътя си.

Бенстийд поясни казаното с бързи, привични движения на пръстите си и Аарон кимна. Насочиха конете към горичката и навлязоха в нея. Вървяха по тясна пътека, която ги отведе в малка долчинка. Прегазиха един плитък поток, смущавайки водните кончета, които още се рееха над него, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Бенстийд продължи още малко, после спря и започна да търси подходящо място за нощуване Доволен, задето бяха успели да изминат доста път, Бенстийд отпуши единия мях, окачен на седлото и го надигна, изливайки обилна част от съдържанието му в пресъхналото си гърло.

Стрела от арбалет избръмча и се заби в незащитените му гърди. Бенстийд отпусна неволно меха и се закашля неразбиращо. От устата му избликна вино, смесено с кръв. Обърна се към Аарон, но мълчаливият му телохранител беше вече мъртъв — друга стрела стърчеше забита в гърлото му.

Бенстийд се смъкна като пиян от седлото и изпусна меха. Червената течност плисна на силна струя и се смеси с кръвта, която течеше от гърдите и гърлото му и образуваше локви по земята. Някаква птица изпищя над него и умиращият почти наподоби издавания от нея звук, докато кръвта образуваше мехурчета около устните му. Миризма на стъпкана прясна трева нахлу в ноздрите му. Бенстийд още не можеше да разбере какво става с него. „Корбет! — каза си той. — Виновен е Корбет!“ Беше направил най-голямата грешка в своя отиващ си живот — беше се доверил на Корбет. Вярваше, че Корбет спазва правилата на играта. Въпреки всичко, в гаснещото съзнание на Бенстийд трепна доволство — той беше сторил всичко, което трябваше да бъде сторено. Неговите агенти в норвежкия кралски двор в Осло бяха получили тайните му заповеди. Всичко щеше да бъде наред. Вълна от кръв се надигна в гърлото му, мракът се надигна като безшумна вълна и го погълна.

Скрит в сенките на дърветата, сър Джеймс Селкърк свали големия си арбалет, извади меча си и доближи безмълвните фигури на земята. Аарон беше мъртъв, проснат по лице в тревата. Бенстийд лежеше по гръб, но устните му все още мърдаха, макар очите му вече да мътнееха. Селкърк се надвеси над него, за да види как той ще изпусне сетния си дъх.

— Виждаш ли, мастър Бенстийд — каза той тихо, — аз бях прав. Оказа се, че напускаш Шотландия още днес!

Селкърк се озърна. Беше следил двамата пътници още откакто напуснаха Единбургския замък. Задачата му беше много лесна. Те не подозираха нищо, не очакваха нападение. Рицарят предполагаше, че ще се наложи да изчака повече, но когато разбра, че жертвите му възнамеряват да спят на открито в гората, прецени, че не бива да изпуска такава възможност. Селкърк тръгна тихо през гората, докато стигна малка просека, скрита сред гъстата растителност в центъра на гората. Тук пръстта беше влажна и той успя да изкопае без особени усилия един плитък гроб. Довлече до него труповете на двамата мъже и ги зарови, а седлата и багажа им зарови в друга, по-малка яма, но първо ги претърси внимателно, за да се убеди, че в тях няма нещо, което би представлявало интерес за господаря му. После подгони разседланите коне и те препуснаха нанякъде в падащия мрак. Селкърк беше уверен, че те ще намерят пътя до някое близко село или ферма, където селяните нямаше да могат да повярват на късмета си. След като се убеди, че всичко е свършено както трябва, Селкърк яхна коня си и потегли обратно към Единбург. Знаеше, че епископът вече подготвя писмото до Едуард, в което с прискърбие отговаряше на очакваното запитване на английския крал за „местонахождението на пратеника му“. В крайна сметка, както бе отбелязал иронично Уисхарт, подобни злополуки се случваха често в Шотландия.