Сянката

СЯНКАТА

Сборник научно-фантастични, фентъзи и хорър разкази

Българска, първо издание

ISBN 978-954-8296-02-9

©, Сибин МАЙНАЛОВСКИ – автор, 2013 г.

За връзка с автора: 0895 895-863, merlin74@gmail.com

Ако книгата Ви е допаднала, може да изразите признателността си към автора с произволна сума по Ваше усмотрение по следните банкови сметки:

Банка: Сосиете Женерал Експресбанк

IBAN: BG36TTBB94001526251185

BIC: TTBBBG22

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

Банка: Първа инвестиционна банка (Fibank)

IBAN: BG21FINV91501016959776

BIC: FINVBGSF

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

БЛАГОДАРЯ!!!

Съдържание

Сянката

Обичай ближния си

Искам вкъщи

Симбиоза

„Спокойствие“, Инкорпорейтид

Джонатан и звездите

Лабиринтът на възмездието

Котенцето

Телефонът на Краля

Имаш ли огънче?

Третият закон на Толкин

Роботът-комарджия

Някой друг да не ми харесва котето?

Symphoniae mortuorum1

Накъде?

Цветето от Антарес

Курабийка-късметче

Купете си фантазия…

10 мг внимание

Човекът, който виждаше бъдещето

Градът

Неверие

„Стани герой!“

Мракът и дъщеря ми

Бележки

За изданието

Сянката

Както винаги, сънят му прекъсна рязко и със свистене, подобно на последния дъх на умиращ, се запиля някъде из черните простори, където угасваха всички забравени истории. Той се изправи рязко в леглото. Сърцето му биеше като лудо: можеше да се закълне, че вижда как ризата, с която спеше, се люшка напред-назад в отчаян опит да успокои лудостта, която напираше да излезе изпод нея. Цялото му тяло бе покрито със студена пот, която обаче бързо се изпари (господ да поживи бързия метаболизъм...), оставяйки след себе си тежкия аромат на сол, примесена с ужас.

– Успокой се, мило, това е било просто сън, а колкото и страшни да са сънищата, те не могат да ни навредят, нали така, мило? – дочу в тъмното гласа на майка си. Не можеше да я види, без да запали лампата, а в точно в този момент не умираше от желание да го направи. Така или иначе след малко щеше да излезе на светло.

– Да, мамо, знам. Сънищата са просто сенки на отминали тревоги, които се мъчат да направят живота ни жалък – издекламира той, докато се измъкваше изпод завивките.

След малко щеше да настъпи Времето. Знаеше това, дори без да поглежда към часовника, чиито светодиоди хвърляха рубинени отблясъци из погълналия кухнята мрак. Нямаше нужда и да откъртва здраво закованите върху прозорците дъски, за да усети, че съвсем скоро онова отвратително червено-жълто нещо ще се облещи от небето, хилейки се като дете-дебилче при вида на шарена играчка.

Но пък и без това нещо

(слънце, нарича се слънце, обади се някой дълбоко в мислите му; той махна с ръка ядосан; не обичаше да го прекъсват; гласът послушно изчезна)

едва ли щеше да е в състояние да упражнява своето...

Хоби. Да го наречем хоби. Хоби е една добра и безобидна дума. Нека е хоби.

Минавайки през кухнята на път за навън, той се спря и хвърли един поглед надолу към потъналия в чернота под. Купичката на котето пак беше празна. Самото коте не се виждаше никъде, за сметка на това обаче мъркането му изпълваше едва ли не цялата къща. Пипнешком той успя да напипа пълната торба с котешка храна (вчера беше попълнил запасите на животинката на връщане у дома) и щедро отсипа две пълни шепи в купичката. Нека хапне. Когато се върнеше, щяха да прекарат дълго време в гушкане. И мъркане. Както обикновено.

– Излизам, мамо! – провикна се той към тъмните вътрешности на къщата. Къщата послушно отговори:

– Пази се, миличък! Като се върнеш, ще ти направя пържени филийки.

– Благодаря, мамо – извика той в отговор и излезе навън.

Гадното нещо

(слънцето)

още не беше успяло да пусне пипалата си из целия свят, но кожата му веднага пламна от безцеремонното опипване на първите няколко проблясъка, които бяха успели нетърпеливо да се покажат иззад хоризонта. Ако не побързаше, не след дълго щеше да се превива на земята, гърчейки се от болка и срам като току-що изнасилена девойка, а насилникът му

(слънцето)

щеше да се хили пошло над него, закопчавайки огнения си дюкян. Беше научил това по трудния начин. Мамка му, тогава дори имаше усещането, че мръсникът пали цигара, наслаждавайки се на гледката.

Време беше да се преобрази.

Само при мисълта за това тялото му послушно последва инстинктивната заповед и започна да се превръща в сянка. Беше забавно. Надали щеше да успее да опише какво чувства на когото и да било (в случай, че някой го попиташе, разбира се – а вероятността за това бе повече от нищожна). Цялата триизмерност на обезобразеното му и безформено тяло бавно и постепенно се трансформираше в само две измерения. Изчезваха всички неприятни усещания – наднорменото тегло, болката в задъхващите се бели дробове, главоболието, хрущенето в ставите... Първоначално бе трудно да свикне с огромната височина на всичко останало в заобикалящия го свят, но когато разбра, че нищо не го заплашва, осъзна, че и това е забавно.

Сянката бавно се плъзна по тротоара и се понесе напред. Време беше да намери с кого да си поиграе.

***

– Хайде, Джонатан, колко трябва да те чакам??? Прибираме се! Веднага!!!

Майката крещеше така от близо десет минути, но думите ѝ минаваха толкова далеч от ушите на Джонатан, че още една-две крачки и щяха официално да ги обявят за планета от Слънчевата система. Тя въздъхна и тръгна към катерушките, където синът ѝ, мътните го взели, блееше с онова изражение, наричано от детските психолози „върховно щастие“, а от измъчените майки – „поглед на дете-идиотче на нещастни родители“.

– Джонатан! Джоуи!!! По дяволите, казах ти сто пъти: прибираме се! Защо трябва целият град да ни слуша как се караме??? – Всъщност наоколо нямаше и жива душа: останалите майки бяха прибрали чедата си отдавна... сигурно вече бяха обядвали и караха трети следобеден сън. – Джонатан, ела веднага при мен!

Тя замръзна на място, защото най-накрая се бе приближила достатъчно, за да види в какво се е загледало синчето ѝ. Точно до катерушката, на леко прегорялата от слънцето трева, се бе разпростряла огромна сянка. Стори ѝ се, че е голяма колкото нейната „Тойота“, с която бяха дошли до детската площадка. Тя впи хипнотизирано поглед в мрачното петно, като подсъзнанието ѝ съвсем мимоходом отбеляза, че катерушката хвърля своя сянка... тя самата също... както и Джонатан... но тази сянка беше... беше...

Безстопанствена.

Словосъчетанието „безстопанствена сянка“, беше толкова абсурдно, че майката се изкиска прегракнало. Джонатан не обърна никакво внимание на странните звуци, които издава родителката му. Все още продължаваше да се взира безмълвно в сянката.

– Ще ме гушнеш ли? – неочаквано се чу от страната на парчето жив мрак, погълнало детската площадка.

Майката изпищя. Джонатан се ухили беззъбо и направи една-две неуверени детски крачки към сянката.

– НЕ!!!

– Гушни ме... – примоли се отново сянката. Майката изкрещя отново и се метна инстинктивно напред в отчаян опит да защити детето си. Тъй като нямаше кой знае какъв избор, направи единственото, което ѝ хрумна – удари черното петно с дамската си чанта. Можеше да се закълне, че сянката изхълца изненадано. През главата ѝ мина мисълта: „Боже, дали не я заболя прекалено много...“.

Това бе и последната мисъл, която някога щеше да ѝ хрумне.

Сянката се дръпна леко назад, сякаш премисляше дали да избяга, след което се хвърли напред. Горещ, лепкав и непрогледен мрак обгърна Джонатан и майка му. Жената усети как дробовете ѝ започват да кипят от нетърпимата жега, просмукваща се в тялото ѝ. Не след дълго, когато по вените ѝ започна да тече вряща кръв, съзнанието ѝ се смили над нея и ѝ позволи да умре по бързия начин.

***

Процесът на превръщане от сянка в човек беше значително по-малко забавен, дори леко депресиращ. Щом затвори вратата на къщата зад себе си, той започна да усеща болезнено как всичките последици от триизмерността започват да се завръщат едно по едно обратно в тялото му. Това обаче бе нищо в сравнение с депресията, която бе започнала бавно да попива в тялото му.

Една прегръдка. Толкова ли много искаше?

– Мамо, прибрах се! – прошепна той едва доловимо. Ехото подхвана тихите му думи и ги разнесе из празната къща.

И тук нямаше прегръдки.

Както всяка вечер.

Бавно, почти механично, влачейки обутите си в полуизгнили кецове крака, той влезе в кухнята, запали цигара и по навик протегна ръка, за да помилва котето. Пръстите му напипаха скелета на животинката на стола до балконската врата. Беше на същото място, където я бе оставил преди седем години. Беше се погрижил. Бе направил необходимото, за да не го изостави и тя.

Както се бе погрижил и за майка си.

Той прегърна внимателно крехките кости на животинката и се запъти към спалнята. Още по-внимателно се намести до покритите с плесенясало одеяло останки на дъртата вещица, която нито веднъж не се бе престрашила да го прегърне.

Утре. Утре щеше да опита отново. Може би утре...

– Гушнете ме – прошепна той, заравяйки буза в покрития с изгнило месо скелет.

И заспа.

Обичай ближния си

Мъжът, седнал на бара, привлече вниманието ѝ още от секундата, в която седна и без колебание си поръча двойна водка с прясно изцеден портокалов сок. От една страна двойната водка намекваше за прикрит проблем с алкохола, от друга обаче колко пияници си поръчваха прясно изцеден сок? Странно. Никога не бе успявала да разбере мъжете, без значение дали бяха част от нейния живот или просто особняци, навлезли в полезрението ѝ за краткото време между две чаши червено вино и полуизпушена цигара.

Както и да е – особняк или не, обаче мъжът беше симпатичен, а биологичният ѝ часовник упорито се бе застопорил на фаза „секс“ от близо три години. Време беше да провери дали прословутото ѝ обаяние щеше да успее да залови още едно шаранче в мрежите си. Не че щеше да се отчая кой знае колко, ако мъжът я отрежеше – в крайна сметка все някой ден щастливата ѝ серия трябваше да спре... Засега обаче 156 приятни хоризонтални спомена я убеждаваха в противното.

Тя стана, опита се безуспешно да придърпа свръхкъсата си пола леко надолу и се запъти към бара, поклащайки съблазнително бедра. Мъжът обаче ѝ обърна точно толкова внимание, колкото закостенял вегетарианец би се загледал в прясно приготвен Биг Мак. О, трудна задача... Тя обичаше трудни задачи. Предизвикателството при трудните задачи бе още по-опияняващо.

– Свободно ли е? – кимна тя към столчето до непознатия. Той само махна с ръка – моля, заповядайте, не ме занимавайте с глупости, само седнете и недейте да цвилите много... Тя се настани до него, като сякаш случайно се обърна леко към него така, че всякакви съмнения относно бельото ѝ и/или неговата липса в момента да изчезнат яко дим. Мъжът плъзна бегъл поглед по дългите ѝ крака и отново заби очи в пепелника пред себе си. И да бе проявил някакъв интерес към прелестите ѝ, очевидно го прикриваше доста добре. Зелените му очи изглеждаха пусти, сякаш някой бе излял съдържанието им и го беше заменил с водка и прясно изцеден портокалов сок. Интересът ѝ започваше да минава границата на обикновеното либидо и полека-лека навлизаше в онази неизследвана територия на Загадъчната Тръпка в Чатала – място, където тя бе навлизала само един-два пъти и, омаяна от непредсказуемостта на емоциите, бе позволила на връзките си да траят цели няколко дена... или 10-15 оргазма – зависи кое настъпеше първо.

– Не съм ви виждала друг път тук, а съм доста добра физиономистка – подхвърли тя и, уж без да иска, докосна с дългия си, добре оформен маникюр коженото яке на непознатия. Беше виждала мъже да получават ерекция и при доста по-малко усилия от нейна страна, но мъжът категорично бе решил да пише дисертация върху съдържанието на пепелника. Добре, щом ще играем... Тя въздъхна мислено и се хвърли в пълна фронтална атака.

След около половин час обаче вече знаеше как се е чувствал Хитлер, когато е тръгвал в битка срещу руснаците. Всяка една нейна маневра веднага бе предугаждана от мъжа с коженото яке, сякаш мислите ѝ по неизвестен начин се отпечатваха с тлъсти букви върху проклетия пепелник, от който той не надигаше поглед (дори когато отпиваше, зениците му оставаха фокусирани върху отвратително розовата пластмаса). Непознатият отговаряше едносрично, ако въобще благоволеше да отговори, постоянно докосваше вътрешния джоб на якето си – вероятно вътре бе портфейлът му със снимката на жената, която го бе осакатила така – и очевидно не даваше и пет пари, та ако ще до него да бе седнала Анджелина Джоли по цици и прашка.

– Виж какво, приятелче – повиши леко глас тя, когато търпението ѝ окончателно се изчерпа. – Дай да зарежем игричките и да я караме направо. Ти си тук, понеже искаш да се натряскаш и да забравиш някаква пачавра, която те е зарязала. Аз съм тук, понеже искам секс – по-силно, отколкото изобщо може да си представиш. Давай да му ударим едно бързо – у нас или у вас, не ме бърка – та и двамата да получим това, което искаме, какво ще кажеш?

Особнякът с коженото яке най-накрай надигна очи от пепелника. Алилуя!!!

– Сигурна ли си, че искаш точно това и точно сега? – промълви той тихо. Гласът му напомняше изсипването на лопати пръст върху прясно изкопан гроб. Металист, реши тя. С това кожено яке и тази дълга коса... нямаше начин да не е.

– По-сигурна няма да бъда, ако ще Барак Обама да слезе и да ми го каже в очите. Думай, друже – у нас или у вас?

– У вас – още една лопатка се изсипа в шестфутовата дупка в земята.

– Така да бъде – ухили се тя и махна на бармана за сметката.

Когато влязоха в апартамента, който родителите ѝ бяха подарили по случай завършването на колежа, тя набързо врътна ключа, запали малката настолна лампа, която играеше ролята на романтично осветление и бе станала свидетел на 156 вечери с подобно начало, метна дрехите си на пода (така или иначе по някое време щяха да се озоват там) и се насочи с хищна усмивка към непознатия. Докато траеха така наречените ѝ приготовления, той бе застанал пред бюрото ѝ и наблюдаваше снимката, подпряна на лаптопа ѝ.

– Кой е това? – попита той тихо, когато усети, че тя се приближава към него. Дори не извърна очи, за да оцени по достойнство прелестите на чисто голото ѝ тяло, от което вече се разнасяше кондензираният аромат на сексуално желание.

– Бившият ми. Ако те дразни, ще я прибера в чекмеджето. Лично аз обаче обичам да ме гледа, докато правя секс – така се чувствам по-дива...

– Бас хващам, че е така – тихо промълви непознатият.

– Какво искаш да кажеш?

– Нагледал съм се на уличници като теб. Цял живот опявате как искате да намерите принца на бял кон, а в същото време единственото, което се върти в празните ви глави, е секс, разврат и курвенски номера. Обикаляте света с оная си работа напред и прецаквате десетки и стотици животи, без да ви мигнат наклепаните с грим очи. Заради такива като вас страдат хора, които заслужават истинска жена, а вместо това получават разгонена вещица...

– Майната ти! – крясна тя, едновременно вбесена и засрамена. – Ако не ме искаш, да беше казал от самото начало!

– О, искам те. Само че не така, както си мислиш.

Той бръкна в джоба си и извади – не, не беше портфейл и определено не беше снимка – леко ръждясал нож с широко острие и яркочервена ръкохватка. Очите му се впиха в стоманата и за секунда изгубиха пустотата си – сега в погледа му вилнееше горски пожар от омраза, полята с два литра безумие. Лявата му ръка се стрелна рязко напред и я улови за гърлото. Господи, колко силен беше! Тя усети как краката ѝ се люшкат безпомощно из въздуха, издигнати на двадесетина сантиметра над пода. По бедрата ѝ се стичаше нещо топло – за един откачен миг тя си помисли, че е свършила, после разбра, че пикочният ѝ мехур най-накрая се е поддал на ужаса, който струеше из целия апартамент. Тя направи отчаян опит да се отскубне от хватката му или поне да отлепи устните си, за да може да изстиска измежду тях една последна обезумяла молба за милост, но не успя. Мъжът надигна последен поглед към лицето ѝ – очите му вече бяха аленочервени и изригваха ненавист – след което започна да реже с опитна ръка парчета месо от тялото ѝ. Започна от гениталиите. Не че имаше значение. Не и за нея.

* * *

Докато се прибере у дома, треперенето в ръцете му вече се бе успокоило и бе отлетяло в далечната страна на лудостта – да се отдаде на заслужен отдих... до следващия път. Ножът отдавна бе почистен и прибран във вътрешния джоб, якето бе почистено с мокра кърпичка, а кръвта от кубинките – с роклята на уличницата, която се въргаляше на пода.

Той влезе в апартамента си, събу внимателно кубинките и ги прибра в килера (колко пъти съм ти казвала да не ги оставяш на средата на коридора!!!). Метна якето си на закачалка, внимателно оправи яката, обу протърканите чехли и влезе в кухнята. Жена му го чакаше там, подпряла ръце на хълбоци – очевидно в настроение за битка.

– Къде ходиш??? – нахвърли се тя върху него, едва изчаквайки да затвори вратата. – Виж кое време е!

– Мило, часът е осем...

– Няма значение! Защо не ми се обади??? И виж каква кочина си оставил тук!

– Мило, измих съдовете,изпрах, напазарувах... Какво искаш още от мен?

– Не смей да ми отговаряш! Понякога наистина ми иде да те напусна! Писна ми вече!!!

– И да попаднеш на някой, който ще си изпива цялата заплата, ще ходи по курви, ще те бие и няма да си мърда пръста вкъщи? Много оригинално...

– Пак ти казвам: НЕ СМЕЙ ДА МИ ОТГОВАРЯШ!!! Много добър ми се извъди! Не ме интересува колко си добър! Не си единствен! Сигурна съм, че мога да намеря такъв като теб когато си поискам!!!

– Дано, мило – въздъхна той и мислено погали ръкохватката на ножа, който седеше във вътрешния джоб на коженото му яке и търпеливо чакаше подходящ момент. – Дано попаднеш на същия като мен.

Искам вкъщи

Джордано едва ли щеше да обърне внимание на мърлявото бездомниче, което се бе сгушило върху решетката до входа на метрото – вероятно за да се възползва от топлия въздух – ако не беше котето. Човек рядко виждаше скитници с котки. Възрастните клошарки обикновено мъкнеха след себе си една върволица бездомни псета и тази гледка не бе изобщо необичайна, но котки... Котето несъмнено някога бе било рижо, макар че човек трудно можеше да каже заради мръсотията, полепнала по козината му като перманентен грим върху лицето на генуезка проститутка. Беше се свило до бездомничето, копирайки абсолютно всичките му движения: ако малкият (или малката?) изпънеше крак напред, сложеше ръка върху скута си или се протегнеше, котето веднага повтаряше жеста с кльощавите си лапи.

Джордано се спря заинтригуван. Жена му постоянно повтаряше, че слабостта му към хора и животни в безпомощно състояние някой ден ще му докара неприятности, но дявол го взел, в момента гледаше не едно, а две същества, които отчаяно се нуждаеха от залък хляб, топла баня и покрив над главата. А защо не и от една добра дума. По дяволите, в днешни дни човек можеше по-трудно да се сдобие с последното, отколкото с каквото и да било.

– Хей, малкия – обърна се той към скитничето. То бавно надигна очи към него. Погледът му бе пуст и безжизнен, сякаш някой много отдавна, воден от странно чувство на садизъм, бе откъснал душата му и бе оставил тялото му да вегетира на воля.

– Искаш ли да дойдеш у дома? Жена ми трябва да е приготвила вечеря, а и съм сигурен, че едно канапе ще ти се стори по-удобно от тази решетка...

Хлапето (Джордано вече бе уверен, че е момче, тъй като не се бе възпротивило на обръщението „малкия“) сведе поглед към котето.

– Разбира се, че поканата важи и за приятеля ти – побърза да се поправи Джордано.

Скитничето и котето обмениха погледи, сякаш се чудеха дали може да вярват на непознатия, след което очевидно стигнаха до споразумение и почти едновременно се изправиха. Джордано се усмихна и закрачи към мястото, където бе паркирал хондата си. Странната двойка бездомници го последва.

– Как се казваш?

Не очакваше да му отговорят, но въпреки това напуканите устни на клошарчето се разтвориха бавно. Онова, което излезе от тях, повече приличаше на въздишка, отколкото на думи. Джордано не бе сигурен какво чу. Попита отново:

– Извинявай, не чух как...?

– Искам вкъщи – повтори упорито малкият скитник.

– А знаеш ли къде е това „вкъщи“?

Детето сведе глава.

– Ясно, не знаеш. А как се казва приятелят ти?

– Искам вкъщи – повтори малкият.

– Аха, значи по всяка вероятност не знаеш други думи. Ами ще се придържаме към „Рижко“ тогава.

Котето кихна възмутено. Очевидно „Рижко“ не му допадаше. Негов проблем, реши Джордано.

Когато се прибраха вкъщи (скитничето и котето мълчаха през целия път до дома, но той и не бе очаквал друго), жена му изпълни целия си репертоар: повъздиша, помърмори, метна му един-два укорителни погледа, грабна странната двойка и ги помъкна към банята. Когато се върнаха (беше познал две от две: скитничето бе момче, а котето бе рижо), голяма част от яда ѝ вече се бе изпарила и бе отстъпила място на чисто женските инстинкти – какво да сложи на масата, какво от старите дрехи на Фабио да извади, колко възглавници и какви чаршафи да сложи на канапето и т. н. Детето не каза нищо през цялата вечер – хапна, сподели няколко хапки с котето, след което стана от масата, хвърли се на кушетката и заспа на секундата, в която главата му докосна възглавницата. Котето, разбира се, веднага го последва – Джордано вече се готвеше да види как животинката слага глава на възглавницата и захърква досущ като стопанина си, но то просто се сви на кълбо в краката на стопанина (приятеля?) си и притвори очи.

На следващия ден картинката се повтори без съществени изменения. И на по-следващия. И на по-по-следващия. Малкият се събуждаше, хапваше и веднага заспиваше отново, сякаш бе будувал с години и сега бързаше да навакса пропуснатото. Маура се опитваше да го разпита откъде е, защо е бездомен, каква е цялата тази работа с котето и така нататък. Напразно. Веднъж опита да ги накара да излязат заедно на разходка. Двамата я изгледаха така красноречиво, че повече не повтори предложението.

Изминаха два месеца. Джордано вече приемаше странната двойка като членове на семейството – нищо чудно, като се има предвид, че истинското му семейство в лицето на Фабио и Мария се обаждаха само когато имаха нужда от услуга, пари или и двете. Маура очевидно се чувстваше по същия начин, защото никога не направи опит да му намекне да се обади на социалните служби или нещо от този род.

Вечерта, когато шефът му се обади в неприлично късен час и го накара да стои до късно, правейки презентацията за корейските им клиенти, по нищо не се различаваше от останалите досега. Освен, разбира се, по количеството ругатни, които отнесоха и шеф, и клиенти, и лаптоп, и цялата капиталистическа система накуп. Едва когато най-сетне проклетата презентация бе готова, Джордано усети как целият е плувнал в пот. Ненавистта на Маура към климатиците за пореден път го накара ядосано да стисне зъби. Така или иначе обаче решението бе едно – хладен душ, широко отворени прозорци, ледена бира от хладилника и десетина минути на зяпане на котки, свирещи на пиано в YouTube.

Когато излезе от банята, ароматът го блъсна в слепоочията като прекалено груба милувка на неопитна седмокласничка. Вярно, съвсем бе забравил – двете огромни липи пред къщата им бяха цъфнали преди ден, но сякаш досега не бе забелязвал благоуханието им, което се стелеше навсякъде из къщата.

Слава богу, бира в хладилника имаше в изобилие. Първата глътка, както винаги, бе благословия за изтерзаната му от презентации душа. Гледките на смешни животни обаче днес очевидно нямаше да свършат работа, защото се улови, че е престанал да гледа от доста минути насам. Вместо това барабанеше с пръсти по клавиатурата, очевидно опитвайки се несъзнателно да набере някакъв адрес. Най-накрая мисълта изкристализира в главата му. Чукна няколко пъти по клавишите, след това Enter... Познатият начален екран на Google се появи на монитора. Няколко секунди пръстите му висяха във въздуха, след което се спуснаха бавно надолу и набраха „бездомни деца“. Нищо интересно. „Изчезнало дете“. Над двеста резултата, нито една снимка от които не му напомняше дори бегло на малкия. „Дете и коте“...

Стори му се, че се е взирал в резултатите с години, въпреки че според часовника в дъното на екрана бяха изминали една-две минути.

„Малкият Дженаро от Генуа... системно малтретиран от майка си... открит от съседка в кухнята... окървавеният нож до него... Трупът на майката... Главата... Ръцете... Детето и любимото му коте в неизвестност...“

„Жестоко убийство в Милано... Приемни родители... обезобразени... изкорменият труп на кучето на семейството... Дженаро...“

„Потъналата в кръв фамилна къща в Бреша... кръв навсякъде... дори ароматът на току-що цъфналите липи не може да прикрие...“

Липи. Джордано трескаво прелисти списъка с резултатите нагоре. Проклетите липи се споменаваха навсякъде. Стори му се, че ароматът го задушава. Имаше чувството, че е паднал във вана с проклет липов чай – гъст като мед, благоуханен и смъртоносен. Миризмата бе навсякъде около него. С известен труд – пръстите му не го слушаха, сякаш вместо кости имаше липови цветчета – превъртя до първия резултат.

„Според първите пристигнали на мястото свидетели малкият Дженаро плачел и непрекъснато повтарял как липите го накарали да убие майка си. „Те казаха, че така ѝ се пада... за да не бие нито мен, нито Мики никога повече...“, бъбрело през сълзи детето. По-късно от полицията отрекоха тази информация, но нашите репортери…“

Така и не разбра до какъв извод са стигнали репортерите на жълтото издание. Ножът, който се заби в гърлото му, не бе достатъчно остър (все повтарям на Маура да наточи проклетото нещо!), но пък и каква съпротива би могъл да окаже един 45-годишен гръклян... Ароматът на липите се смеси с плътния нагорещено-железен дъх на кръв. Една струйка от прерязаната артерия по невероятен начин успя да улучи гърлото на бирената бутилка и в продължение на две-три секунди се задържа там, допълвайки изпитата от него бира. Джордано се зачуди какъв ли вкус би имала сместа. По ирония на съдбата това бе и последната му мисъл.

Малкият продължи безмълвно да кълца тялото му, докато не се умори. Котето излезе от спалнята, облизвайки се. Козината му бе покрита с кръв. То спря в средата на дневната и започна да се мие. Детето седна на пода до него и вдъхна с пълни гърди странния коктейл от липов цвят и хемоглобин. От очите му се търкаляха едри сълзи, които падаха върху ръцете му и караха тъмночервения цвят на лепкавата смес от кръв и вътрешности, с които бяха покрити, да изсветлява.

Липи.

Сълзи.

И кръв.

Вкусът на дом. На прясно сцепена детска устна, от която тече кръв. На котешка слюнка – от езичето на единствения ти истински приятел, който идва да те утешава и да ближе раните ти... като в извратена детска книжка.

Той изплези език и бавно го прокара върху дясната си ръка.

О, да. Вкусът на дом.

– Искам вкъщи – отрони се от устните му хрипкав стон. – Искам вкъщи.

Симбиоза

– Имам за теб само една дума, Роналд: симбиоза! – промърмори под носа си Джаред, Междугалактическият Скитник, докато пресушаваше кой знае коя поредна чашка от любимата си отрова. Едва ли дори юпитерианците знаеха да броят дотолкова. Честно казано, ако не беше толкова добър разказвач, едва ли щях да търпя дълго пиянските му брътвежи (прекъсвани от време на време със звучни оригни), но копелето бе обиколило надлъж и нашир половин вселена и историите му бяха толкова разнообразни и увлекателни, че човек можеше да се примири с някой-друг физиологичен дразнител.

– Какво искаш да кажеш с това „симбиоза“? – въздъхнах аз примирено. Навикът на Джаред да започва разказа си със загадки бе пословичен. Тънкостта беше да имаш търпение да изчакаш да приключи с тайнствеността и да започне истинската история...

– Всяка едно форма на контакт, съжителство или комуникация с друго същество, било то от твоя биологичен вид или тотално различно по култура, пол, физиология и прочие, представлява симбиоза. Така може да се опише всяка една връзка между две личности – симбиоза: взаимоотношение на определено равнище между два организма, от което те могат да имат едностранна или взаимна полза. Най-простият пример сме ти и аз в момента: на теб ти се слуша някаква интересна история и затова си готов да изтърпиш моето пиянство и многословност, а на мен ми се пие, та две не виждам, затова съм готов да изрецитирам и „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, ако трябва, само и само да почерпиш...

– Говори си, Джаред – примирих се аз и махнах на сервитьора да донесе още две чашки бетелгейзевска гроздова. – В края на краищата, кой съм аз, че да знам изобщо нещо в този живот… Не е като да съм бил капитан на 512 полета в Далечния Космос…

– Ако ще и на пет хиляди да отидеш, пак ще си останеш пеленаче в сравнение с твоя скромен събеседник, момчето ми – ухили се Скитникът, докато търсеше демонстративно (и безуспешно) цигари по вътрешните си джобове. Плъзнах моя пакет по масата към него:

– Един ден и тук, в „Звездното драконче“, ще забранят пушенето; какво ще правиш тогава?

– Ще си намеря друга кръчма, която да приютява мен и хилядите, желаещи да изслушват историите ми – невъзмутимо присви очи Джаред. След като направи едно юнашко дръпване, което отвя половината цигара, той се приведе към мен и понижи глас:

– Чувал ли си някога за седмата планета от съзвездието Компас?

– Не съм.

– Няма и да чуеш. Поне не скоро – според решението на Четвъртия Конвент на планетите Арантия е обявена за карантинен свят. Полетите дотам са забранени, а всеки, който е дръзнал да публикува дори един ред спомени за това място, се наказва с до три години в рудниците на Орион IV. Много смотано място са тези рудници, между другото: ако знаеш колко време обикалях, за да намеря незаразено от радиация място...

– Пак се отплесна, братле.

– Извинявай, Рони, старост-нерадост... А, да – Арантия! Разказвах ти за Арантия. Навремето първият, който стъпи там, бе не кой да е, ами самият Анатолий Сопкин – капитанът на „Водно конче“, откривател на 200 планети, бла-бла... абе, знаеш му биографията сигурно по-добре от мен, ама аз да се подсигуря – вие, днешната младеж, един Космос знае кога намирате време за четене...

– Младеж друг път – сигурно сме набори с теб, ако не си криеше толкова стриктно възрастта!

– Навик, братчето ми – мадамите мноооооого си падат по тайнственост – изхили се Джаред и допи последните капки от чашата си. Сервитьорът веднага се появи сякаш от нищото и му поднесе поредната доза.

– Та? Капитан Сопкин?

– Да бе, Сопкин... Историята, която се мъча да ти разкажа, се случи през Златния век на космооткривателството – в далечната 2154 година. Тогава всички си мислеха, че двигателите с антиматерия са последен писък на модата, картата на известната ни част от вселената бе по-празна от мозъка на блондинка в бар, а Анатолий Сопкин бе по-известен от Ганди, Христос и Хитлер, взети заедно. Говедото му с говедо сякаш имаше някакъв свърхестествен нюх към годни за обитаване планети! Над 200 пъти бе излитал с „Водно конче“ (доста тъпо име за звездолет, нали?) и всеки един път се бе връщал със сертификат за новооткрит свят. Познавах капитани, които имаха на сметката си една-две планети на кръст, така че прави си извода с какви очи го гледаха всички – от мацките в училищата до дъртите пръдльовци в НАСА.

С други думи, да не разтягам повече локуми, имах повече от една причина да се промъкна скришом на кораба на Анатолий – при него пътуването без билет минаваше само с плясване през ръцете и някоя-друга седмица дежурства в кухнята; сигурен бях, че и този път ще открие някоя нова обитаема планета, така че разнообразието ми бе в кърпа вързано; и не на последно място – с него в този рейс щеше да бъде още една легенда: старши помощник Сюзън Сент-Клер, Желязната Лейди на космофлота и мокрият (и несбъднат) сън на всички астронавти. Велики Космос, тази жена беше динамит! Можеше да събуди желание дори у двестагодишен ригелианец, закърмен със секс-блокери в майчиното мляко. Покрай потресаващата ѝ външност останалите ѝ качества някак си бледнееха – като например фактите, че тя бе първият курсант в Марсианската Академия, завършил с пълно отличие, че говореше перфектно осем галактически езика (и можеше да ругае на още седем) и че в целия Алианс нямаше човек, който да стъпи на малкия ѝ пръст, когато ставаше дума за лазерен арбалет М-119 и поразиите, които могат да се направят с него.

– Пак се увлече, Джаред.

– Ни най-малко, камарад, малко търпение и стигаме до същината – хилна се като репичка скитникът и махна на сервитьора за още една чашка. – Та Сюзън Сент-Клер и Анатолий Сопкин на едно място бяха достатъчен дразнител за младежката ми и жадуваща за приключения натура. Естествено, никой не ме усети, когато се промъквах на кораба: опитът си казваше думата, а и по онези времена охраната още не беше кой знае колко строга. Разконспирираха ме още след първия подпространствен скок – по онова време нямаше такива удобства като тоалетни на всеки ъгъл и всяко едно ходене по нужда трябваше да става в една малка стаичка до пилотската кабина. А лично аз никога не съм бил особено добър в задържането на природните импулси...

Той подкрепи думите си с още една звучна оригня, която прозвуча като соло на джазмузикант под влиянието на поне 2-3 вида наркотици.

– Та, за да не те държа в напрежение – след кратко конско и заплахи как точно ще ме посъветват биячите от Галактическата Полиция, когато се върнем на Земята, твоят покорен слуга бе изпроводен до складовото помещение с бутилка алдебарански шнапс и няколко стандартни астронавтски порциона за мезе. Пуснаха ме малко преди да кацнем на Арантия. Не се и съмнявах, че ще ми позволят да се разходя из планетата – в крайна сметка аз съм първо поколение роден и израсъл на Марс, а както несъмнено знаеш, комбинацията между милионите ваксини, с които тъпчеха първите колонизатори, гравитацията и останалите уникални за целия Космос условия там ни бяха направили хипер-супер-мега-устойчиви на повечето видове бактерии, вируси и прочие гадинки.

Така и стана – в момента, в който Сопкин започна да разпределя задачите между екипажа, ми връчиха стандартен астро-костюм SZ19D и ме изтикаха в редиците на първите три групички, които щяха да стъпят на планетата. Паднах се в една група със Сюзън Сейнт-Клер – какво да правиш, роден съм си късметлия... Начинът, по който ме гледаше тя обаче, ми подсказваше недвусмислено, че едва ли ще имам възможност да я питам за нещо повече от прогнозата за времето.

Не мога да ти опиша на каква красота се натъкнахме, когато направихме първите си стъпки из Арантия, братчето ми... Опитвал съм се няколко пъти, но думите просто не достигат – и това ти го казва човекът, който пет пъти е стъпвал на Алфа Еридан и всеки път е разказвал различно описание на тамошните залези! Планетата бе райско кътче – атмосферата бе перфектна (кислородните маски отидоха в раниците още в първите минути на разходката), природата бе приказна, ветрецът, който галеше косите ни, те караше да се размекнеш като тийнейджър на първа среща, а небето изглеждаше толкова меко и копринено, че на човек му се приискваше да си ушие чаршаф от него и никога повече през живота си да не става от леглото. На целия този перфектен пейзаж щяха да му отиват някое-друго стадо еднорози, само дето очевидно на цялата планета нямаше други живи същества освен пеперуди. И то пеперуди на корем – всички видове и разцветки, с багри и шарки, които биха докарали нервен срив у всеки уважаващ себе си художник.

Но да не се отплесвам отново... Бяхме стигнали до едно ручейче, което изглеждаше като илюстрация на детска книжка – толкова синьо, ромолящо и прохладно, че половината групичка се просълзи от умиление. Всъщност, само аз и Сюзън Сейнт-Клер не бяхме кой знае колко впечатлени – тя по технически причини (злите езици говореха нещо за хирургическо отстраняване на хипоталамуса, който, както знаеш, отговаря за емоциите...), а на мен, честно казано, ми бе писнало да се разкарвам из захаросани пейзажчета и да си мисля за дъги и еднорози. Може би затова двамата със Сюзън бяхме единствените, които не седнаха да лочат вода от ручея като невидели – тя започна да разпъва портативния астроанализатор, а аз седнах под едно дръвче, което напомняше земния бряст, и измъкнах една цигара от тайния джоб на костюма. Изслушах търпеливо лекцията на тема „Вредата от тютюнопушенето върху човешките бели дробове и извънземните екосистеми“, изгасих фаса в неестествено зелената трева и се изправих. Изведнъж се почувствах много добре. Все едно бях изпил на екс две чашки бетелгейзевска гроздова (което ми напомня, приятелю, че не си викал сервитьора отдавна... а така, благодаря ти...), а след това бях замезил с две-три дръпвания от оная сириусианска гадост, дето е тотално незаконна, ама човек умира за нея – предполагам, опитвал си... мда, има си хас... Така или иначе, чувствах главата си пълна със слънчеви лъчи, а тялото ми бе толкова леко, че ме бе страх да направя дори една крачка – струваше ми се, че ще отлетя в космоса като балонче с хелий. Ухилих се глуповато и се обърнах към спътниците си, за да ги попитам дали и на тях им се струва, че са неприлично щастливи. В момента, в който извърнах глава, пред мен се оказаха божествените устни на Сюзън Сейнт-Клер. Не след дълго и останалите части на не по-малко привлекателното ѝ тяло ги последваха. Велики Космос, приятелче, такава целувка не бе получавал нито един в цялата Галактика от времето на Големия Взрив!

– Да бе! Е, Джаред, тук вече се поувлече... Сюзън Сейнт-Клер да целуне точно теб!

– И аз така се чувствах, другарю – не можех да повярвам на сетивата си, мислех си, че наистина сънувам... или че по погрешка съм прибрал цигара с трева при тайните си никотинови запаси... абе, с две думи, определено имаше нещо гнило. След като Сюзън обаче отлепи устни от моите след няколко болезнено приятни секунди и ме замъкна зад близкото хълмче...

– Е, не! Това вече е опашата лъжа!

– Ако лъжа, да не близна повече алкохол през живота си, цялата Галактика да се разпадне на кварки и неутрино, а неокатолиците от Гама Кентавър да завладеят венерианските публични домове! – вдигна театрално ръка Джаред. Кимнах му да продължи, респектиран от внушителната клетва.

– Та това, скъпи мой невярващ приятелю, бе денят, в който аз, Джаред, Междугалактическият Скитник, правих любов със Сюзън Сейнт-Клер! От този миг нататък животът вече не бе същият: чувствах се едновременно като покорител на недостъпен планински връх, откривател на лекарство срещу лъчева болест и астро-навигатор V клас, който е намерил път за връщане през черна дупка...

– Да, да, разбрах – раздразнено го прекъснах аз. – Сега може ли да пропуснеш частта, в която се хвалиш, и да минеш към същественото?

– ОК, ти плащаш, ти поръчваш музиката – кимна Джаред и пресуши поредната чашка. Чудно ми беше къде побираше всичкия този алкохол...

– Когато се върнахме в базовия лагер, държейки се за ръце като влюбени петокласници, забелязахме, че очевидно всички са се поддали на еуфоричното настроение, което разцъфтяваше у нас със Сюзън. Анатолий Сопкин бе извадил неизвестно откъде статив с платно и рисуваше арантиански пейзаж с маслени бои. Щурманът обикаляше насам-натам с кретенска усмивка, черпеше всички с оригинално френско бренди и настояваше да го наричат „бай Иван“ (не ме питай защо, не мога да ти отговоря). Корабната лекарка Лили, която винаги гледаше така, сякаш някой ѝ бе изял закуската преди броени минути, плетеше венец от някакви странни местни цветчета и си говореше сама колко ѝ липсвало семейството ѝ и как щяла да им сготви най-вкусната вечеря, когато се прибере на Земята.

С две думи, всички бяха откачили. Дори през замъгления ми от скорошното еротично изживяване мозък успя да се промъкне идеята, че нещо определено не е наред. Успях да откопча ръката си от тази на Сюзън, целунах нежно божествените ѝ пръсти и ѝ прошепнах, че се връщам след малко. Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка. Потръпнах. Със сигурност имаше нещо гнило. С известен труд открих сред стадото хилещи се и лъхащи на позитивизъм добичета корабния ксенобиолог Джеймисън и едва ли не с шутове го вкарах в стаята за отдих на „Водно конче“, където го натъпках с толкова много кафе и стимуланти, че чак се притесних да не би да получи сърдечен удар. Както и да е – стратегията проработи, Джеймисън не получи удар, зениците му се посвиха малко и идиотската усмивка започна да поизбледнява. Успях да го накарам да пусне пълен тест на биологичната среда навън. Останах плътно до него, защото се опасявах, че каквото и да причиняваше странната еуфория, можеше да се върне във всеки един миг.

Именно Джеймисън бе този, който направи великото откритие. Жалко за него, защото нито един от милиардите хора в тази Галактика никога няма да разбере за него (освен теб, братчето ми, и то само защото си толкова добър слушател и не щадиш келнера, откакто сме седнали). Когато се върнахме на Земята, Конвентът проучи внимателно записките на Джеймисън и след продължили две седмици разгорещени дебати ги засекрети с клас A-1. Арантия бе обявена за карантинна зона, а всеки един, дръзнал да полети дотам или дори да спомене нещо за тази планета, автоматично бе обявяван за планетарен изменник и бе пращан в рудниците на Орион IV...

– Да, това вече ми го сподели – прекъснах го нетърпеливо аз. – А сега ще кажеш ли какво точно сте открили?

– Джеймисън имаше късмета да открие първия в Галактиката разумен живот на вирусна основа. Оказа се, че в края на краищата Арантия не е необитаем свят. Жителите ѝ просто бяха толкова дребни, че за близки срещи от третия вид с тях на човек му трябваше осмо поколение гравитационен микроскоп. Единственият им познат метод за комуникация със същества, превъзхождащи ги по размери, бе заразяването им... от наша гледна точка, разбира се. А ние – слушай сега внимателно, тук идва най-пикантната част – имахме късмета да се озовем на техния свят точно в разгара на размножителния им период. Сезонът, когато хормоните им бяха повече, отколкото в гимназия през лятото. Нищо чудно, че дори аз, марсианецът, се бях поддал на влиянието им – а аз дори не боледувам от грип!

– Мдаааа, това обяснява налудничавото ти еротично изживяване с Желязната Лейди. Но въпреки това не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че си си измислил това, само и само за да получиш някоя-друга чашка на аванта.

– Предположих, че така ще реагираш, друже – ухили се Джаред и се самообслужи от моя прогресивно опразващ се пакет с цигари. – Сега, да видим... Дъртите пръдльовци от Конвента решиха, че евентуална комуникация с арантианците би била крайно опасна. Независимо от факта, че ситните бацилчета определено бяха добронамерени, можеше да се намери човек, който да намери общ език с тях, така да се каже... примерно, някой роден на Марс... с имунитет, който да му помогне да не се поддаде сляпо на тяхното влияние... и да може да превърне монолога им в диалог...

– Хм, чувствам, че биеш нанякъде...

– Разбира се – подсмихна се Джаред. – Нека ти покажа нещо...

Той се изправи, поизтупа окъсания си и омазан с какво ли не гащеризон и се насочи към една от съседните маси. Там седеше ослепително руса ригелианка с форми, които постепенно докарваха тих инфаркт на посетителите на „Звездното драконче“. Джаред седна до нея, размениха няколко думи, които не можах да уловя, независимо, че бях напрегнал слуха си до краен предел, след което тя написа няколко цифри на салфетката си, целуна я, целуна и него така, че сексуалното напрежение в кръчмата вече можеше да се реже с нож, след което стана и си замина. Мъжката половина от клиентелата въздъхна разочаровано.

– Една-единствена дума, Роналд – симбиоза! – тръшна се отново на стола си Джаред и махна на сервитьора за поредната доза метанолов субстрат. – Малките вирусчета се шматкат насам-натам из Вселената, тихомълком нарушавайки наложената им карантина, виждат свят, разширяват познанията си... а аз се уреждам с най-красивите мацки. Всички печелят.

– Не те ли е страх, че някой ще те разконспирира?

– Не вярвам, друже... Никой не го е грижа за Джаред, Междугалактическия Скитник. Кой би повярвал, че нещо толкова опърпано като мен е успяло да прокара мост на комуникация между две тотално различни галактически култури? Аз съм пияница, пройдоха и окаяник – това виждат хората в мен. А и досега не съм срещал човек, който да споделя моето виждане за общуването и връзките. Симбиоза, приятелю. Запомни го от мен. Всичко е симбиоза.

Джаред глътна на екс остатъка от чашата си и стана.

– До следващата ни среща, Рони! – махна той с ръка и се заклатушка към изхода. – И дано тогава си си купил по-нормални цигари, че тая твоята отрова ми изгори дробовете...

– Добре – въздъхнах примирено аз. В крайна сметка, наистина беше така: ако човек иска да слуша добър разказвач, трябва да играе по неговата свирка. Симбиоза, какво да се прави...

„Спокойствие“, Инкорпорейтид

– Господин Роджърс, ако знаете само колко се радвам да ви видя! – посрещна го с широка усмивка възпълничкият джентълмен, с когото бяха говорили преди около час по телефона. „Джентълмен“, защото някак си не му се обръщаше езика да го нарече по друг начин още докато гласът му се лееше солидно и някак си успокояващо от телефонната слушалка.

Човек незабавно си го представяше със строг костюм (Армани или нещо друго с петцифрена цена), папийонка, идеално поддържан маникюр и или розенкройцерски копчета за ръкавели, или масонска значка в ревера на сакото. И в общи линии не се бе оказал далеч от истината. Някак си не вървеше да опошляваш подобно солидно излъчване с тривиалното „господин Тътъридж“. „Ваше Светейшество“ – да. Или поне в краен случай „Ваше Великолепие“.

Роджърс се прокашля и с риск да прозвучи смешно, все пак опита да започне по обичайния начин:

– Здравейте, господин Тътъридж. Радвам се да се запознаем – вече на живо...

– Моля ви, моля ви, удоволствието е мое – продължаваше да сипе слънчеви лъчи от усмивката си джентълменът. Той стана иззад масивното бюро, което сигурно заемаше половината кабинет, ако не и повече, приближи се със ситни стъпчици, сякаш танцуваше, стисна ръката на Роджърс и го подкани да седне в не по-малко внушителното кресло, подобно на кралски трон.

– Можем ли да ви предложим нещо, господин Роджърс? Кафе, чай, пура, коняк...?

– Едно кафе би било супер – изтърси Роджърс и тутакси съжали за избора си. Цялата тази викторианска обстановка изискваше чай, може би и пура... напудрени перуки... „Сър Кромуел, какво е мнението ви за последните изяви на лондонския хайлайф?“... Той тръсна глава, за да се отърве от внезапно налетялото видение.

Тътъридж обаче засия с удвоени усилия:

– Прекрасен избор, господин Роджърс, да-да, прекрасен! – Той натисна един полуневидим бутон отстрани на бюрото и сякаш по магически начин в кабинета се материализира прелестно русо създание с твърде неплатонически форми, което за броени мигове нареди пред Роджърс такова изобилие от медени курабии, салфетки, пепелник, чашка от фин порцелан и каничка, от която се носеше финият аромат на кафе с канела и карамел, че най-логичният завършек на целият този ритуал би била появата на автомобил, от който да излязат 10-15 клоуна. Той смотолеви някаква благодарност, русото девойче запърха с мигли, усмихна се и се изпари яко дим по същия начин, по който се бе появила.

– Благодарности за гостоприемството, господин Тътъридж – отпи изискано от кафето Роджърс и с наслаждение запали цигара. – А сега дали ще може да преминем към съществената част на нашия разговор? Признавам си, любопитството ме гризе още от мига, в който прочетох обявата ви в неделния „Поуст“...

– Разбира се, господин Роджърс. Предполагам, интересувате се от спецификата на нашата терапия и, може би, от процента ѝ на успеваемост...

– Да, ако обичате. Подробностите бяха доста... м-м-м... мъгляви.

– Вижте, господин Роджърс – Тътъридж седна зад огромното си бюро и преплете пръсти на солидната си коремна обиколка – живеем във век на огромни проблеми и, да си го кажем честно, мижави техни решения. Измамата е навсякъде – като започнем от фармацевтичните компании, които ни убеждават, че ще изкоренят стреса и тревогите ни с едно хапченце без почти никакви странични ефекти, та чак до фалшивите екстрасенси, гадатели, гледачки на таро и прочие сган, която смело обещава прекрояване на астралната ни плоскост с лекотата на две клъцвания с ножицата на парапсихологията. Ежегодно средностатистическият човек налива стотици хиляди долари в тази бездънна яма... да-да, именно стотици хиляди: ето, убедете се сами – той плъзна една кожена папка по повърхността на бюрото към него. – Вътре са последните социологически проучвания – напълно легитимни и точни до третия десетичен знак, както и статистика на самоубийствата и хипермедикаментозите при неуспешните случаи. Това е за вас – ако желаете, може да проверите по ваши канали дали случайно, както се казва на улицата, не ви лъготим. – Тътъридж отново блесна с ослепителната си усмивка. – Но смея да ви уверя, че по-точни данни, отколкото са тези при нас, няма да намерите никъде.

Роджърс му вярваше. Харизматичното излъчване на пълничкия джентълмен бе толкова всепоглъщащо, че ако му бе казал, че преди две минути във фоайето на сградата са кацнали марсианци, само щеше да попита дали наистина са зелени като във филмите и дали би го извинил, за да слезе да направи една-две снимки.

– Което, господин Роджърс, пък ни връща на вашия проблем. Предполагам, няма да възразите, че си позволихме да направим малко проучване на вашата скромна натура – Тътъридж извади от недрата на чудовищната мебел друга папка, пак кожена, и се зарови в солидното ѝ съдържание. – Вие, драги ми господине, сте на 38 години, неженен, софтуерен инженер, полусирак, с баща-алкохолик, който сте настанили в старчески дом и посещавате два пъти в годината, воден не чак толкова от синовна обич, колкото от страх, че „дъртото копеле отново ще ви урочаса с проклетия си кутсуз“ (извинявам се за пунктуалния цитат, но нашите аналитици го намериха за крайно забавен...). През целия ви съзнателен живот сте имали над 40 връзки с дами от различни възрастови и социални групи, с различна продължителност и интензитет и с абсолютно еднакъв завършек. Всяка събота ходите в бара на ъгъла на Пето авеню и 149-а улица, където пиете по 5 или 6 големи водки, в зависимост от нивото на меланхолия, което ви се е струпало на главата през седмицата, оплаквате се на бармана, че животът ви е прокълнат, всички жени са курви, а истинските мъже са за вписване в Червената книга, прибирате се у дома, гледате сериали, докато ви заболят очите, след което плачете половин час и заспивате. Бихте ли искали да добавите нещо, което нашите анализатори са пропуснали?

– О, не... крайно изчерпателно... – измънка Роджърс, мислейки си как целият му мизерен живот бе вмъкнат в 4-5 лаконични изречения и подвързан в кожена папка.

– Добре, да продължим тогава. Досега според нашите сведения сте опитвали две психоанализи, 17 (седемнадесет!) медикаментозни лечения, ароматерапия, таласотерапия и какво ли още не. Резултатът, мисля, няма нужда от обсъждане, имайки предвид, че в момента седим заедно зад това бюро, не е ли така?

– Абсолютно – преглътна Роджърс, усещайки как гърлото му внезапно пресъхна.

– А сега да видим какво можем да ви предложим ние, господин Роджърс. Ние от „Спокойствие“, Инкорпорейтид, технически погледнато, не сме вълшебници, доктори, психиатри или фармацевти. Ние няма да можем да вземем магическата си пръчка, да я размахаме пред носа ви и да накараме трупаните 38 години проблеми да изчезнат като дим. Няма да ви заробваме с хапчета, които трябва да бъдат гълтани минимум две години, да струват майка си и баща си и да имат странични ефекти като шизофрения, епилепсия и Паркинсон. Единственото, което може да ви предложим, е...

Тътъридж спря и се наведе напред, взирайки се с немигащ поглед в него; евтин ефект, но подейства: Роджърс усети как светът около него се смалява до миниатюрни размери и около него остана само бюрото, дребният джентълмен и кожената папка в ръцете му.

– ... да ви уредим с „близка среща от третия вид“ с проблемите ви – довърши Тътъридж и се облегна назад, доволен от ефекта, който предизвикаха думите му. Роджърс с труд успя да затвори зяпналата си от изненада уста.

– Тоест? – успя да изцеди през пресъхналите си устни той най-накрая.

– Първо, моля да ме извините за филмовия цитат, но съм голям поклонник на Спилбърг – изкикоти се изискано Тътъридж. – Да, господин Роджърс, „Спокойствие“, Инкорпорейтид се специализира именно в това. Ние знаем какво ви притеснява. Запознати сме перфектно с онова, което ви яде всяка нощ. Ще ви предложим следния начин на действие: с помощта на известно количество медикаменти, които са фирмена тайна, но, уверявам ви, са напълно безобидни (както може да се убедите от клетвените декларации на тези членове на министерството на здравеопазването, приложени в ето тази папка...) ще ви вкараме във вътрешността на вашето собствено подсъзнание. Там вие ще се срещнете лице в лице с хората и емоциите, които не ви дават мира, ще имате възможност да се конфронтирате с тях и – тук идва и най-хубавата част – да ги убиете.

– Как така „да ги убия“?

– В прекия смисъл, господин Роджърс. Знаете, че терапията с гняв е доста популярна сред някои култури и народи. В някои учреждения в стаите за почивки има кукли с вида на шефовете; служителите изкарват яда си на тях и така успокояват съзнанието си и повишават производителността си. Ние тук правим същото, господин Роджърс... само че вместо кукли използваме вашите материализирани страхове и тревоги. Гледайте на това като на компютърна игра, персонализирана лично по ваш вкус, която ще ви помогне буквално да се конфронтирате с по-слабата и пагубна за вас част от подсъзнанието ви.

– И сте сигурни, че това ще помогне? – след няколкоминутен размисъл попита Роджърс.

– Пълна гаранция, както ви е известно, дава единствено Господ Бог, господин Роджърс – усмихна се Тътъридж. – Така или иначе обаче успеваемостта ни е над 96 процента. А и ако се загледате в дребния шрифт на нашия договор, който в действителност съвсем не е дребен и изобщо не е прикрит – той отвори ново чекмедже на бюрото си и плъзна пачка листи към Роджърс – ще видите, че в случай на неудовлетвореност от ваша страна в срок до две години (две години!!!) може да се обърнете към нас с оплакване и ние незабавно ще ви възстановим заплатената сума, като удържим единствено едни символични 20 долара за... да го наречем, консултацията, която проведохме днес с вас.

– Звучи честно – измърмори Роджърс, докато четеше сбития и наистина твърде позрачен договор. След кратък миг на колебание той извади писалката от вътрешния си джоб и със замах се подписа на последния лист.

– Чудесно! – плесна с ръце Тътъридж и за един миг усмивката му стана толкова огромна и сияйна, че заприлича на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. – Сега, ако бъдете така добри да дойдете в съседното крило на сградата, където нашите медици ще се занимаят с вас и ще ви подготвят за личния ви кръстоносен поход срещу мрачните тайни на подсъзнанието ви...

***

Когато отвори очи, Роджърс видя, че се е озовал в тъмен и влажен коридор, осветен единствено от по една мъждукаща електрическа крушка на всеки 20-30 метра. Любопитството му го накара да удари с юмрук по стената: усещането бе повече от реалистично, а капките кръв по кокалчетата му изглеждаха перфектно червени и идеално сферични. Подсъзнанието му очевидно си вършеше работата добре. Той закрачи бавно по хлъзгавия мраморен под. Стори му се, че долавя онзи припрян и приглушен шум, който подсказва на собствениците, че е крайно време да извикат човек да изтрепе плъховете в къщата. Искрено се надяваше, че това е страничен ефект от наркотиците, с които го бяха натъпкали. Мразеше плъхове.

След около половин час ходене със средно темпо вече бе започнал да се отчайва. Замисли се дали не е един от онези 4 процента, при които терапията не проработваше. Вглъбен в тези си мисли, едва не се блъсна в решетката, която преграждаше коридора. Беше полуръждясала, с пръти, дебели колкото китката му, а катинарът, който висеше от предната ѝ страна, можеше да накара всяко уважаващо себе си паве да се засрами. Роджърс се огледа. Ключът висеше на стената отляво. Вдясно пък на не по-малко ръждясали от решетката пирони висеше цял арсенал от идеално излъскани, леко покрити със странен кафеникав налеп оръжия: чук, моторна резачка, електрошоков остен за добитък, мачете, нож с назъбено острие и двуостър връх... „Благинки“, помисли си Роджърс и се ухили доволно. Терапията явно действаше. Не знаеше защо подсъзнанието му прожектира „Тексаското клане“, версия 2013, Роджърс едишън, но защо пък, по дяволите, не?

След кратък размисъл реши да се награби с всичко – в крайна сметка не знаеше какво ще му потрябва. Той свали ризата си и нахвърля всичко вътре, като остави единствено чука. След като метна импровизираната раница на гърба си, хвана здраво гумената дръжка на чука с дясната си ръка, а с лявата напипа ключа, пъхна го в дупката на катинара и с доста усилия успя да го превърти. Решетката се отвори със зловещо скърцане.

– Кой е там? – разнесе се слаб женски глас от вътрешността на помещението. Роджърс предпазливо влезе и се огледа. Първото нещо, което видя, бе, че коридорът продължава от другата страна на стаята. След като очите му пропривикнаха малко с полумрака, забеляза и стола, здраво закрепен с нитове за пода. На него бе прикована с белезници вече позастаряваща, но все така привлекателно изглеждаща, една от първите жени в живота му. „Даскалицата“, така я наричаше във времената на пиянските си изповеди пред бармана на ъгъла на Пето авеню и 149-а улица. Професорката по английски, проклетата кучка, която бе отнела 6 години от живота му и ги бе заменила с адска смес от лъжливи обещания, изневери, опити за самоубийство и какво ли още не. Изглеждаше полуупоена, понеже не правеше опити да се измъкне от белезниците.

– Роджърс? Ти ли си това? – направи тя отчаян опит да фокусира размътения си поглед.

– Да, аз съм – ухили се с безумен блясък в очите той, остави вързопа с оръжията на пода – само щяха да му пречат да се наслади с пълна сила на това, което щеше да последва – и вдигна чука. Докато превръщаше главата ѝ в кървава каша от парчета череп и късчета мозък, усети, че е получил ерекция. Мда, кучката често предизвикваше такива реакции у хората. Е... вече не.

***

– Как е настроението, господин Роджърс?

Думите на Тътъридж се появиха сякаш от нищото, залутаха се между стените на объркания му, но въпреки всичко пречистен мозък и накрая отлетяха в ослепителната белота на стерилната стая. Роджърс предпазливо отвори очи. Беше на същото легло, където се бе оставил в ръцете на членовете на екипа на „Спокойствие“, Инкорпорейтид. Чувстваше се нов човек. Всичките му притеснения сякаш се бяха изпарили. Мислите му пърхаха като лястовички из главата му, а само преди броени часове се бяха влачели като депресирани костенурки... Някъде дълбоко из съзнанието му се мяташе неспокоен спомен, свързан с нещо за баща му... и за една от предишните му приятелки... и за сестра ѝ... но нямаше смисъл да си трови живота, като се мъчи да си припомня, а и гледката избледняваше с всеки изминал миг.

– Чудесно. Просто чудесно – изправи се той и инстинктивно погледна ръцете си. Естествено, бяха чисти. Пръските кръв, парчетата мозъчна тъкан и космите бяха останали в подсъзнанието му.

– Ако знаете само колко се радвам да чуя това, господин Роджърс! – засия Тътъридж, стискайки енергично ръката му. – Сега, запомнете: ако някога усетите, че желаете да... м-м-м... повторите изживяването... ако почувствате нужда от повторна терапия, не се колебайте, обадете ни се на момента. В действителност даже ви насърчаваме да го направите, като ви предложим 40% отстъпка от тарифата ни за всяко следващо посещение. Знаете как да се свържете с нас... – Той тикна една луксозно изглеждаща визитка във вътрешния джоб на сакото му. – А сега, ако обичате, последвайте ме – нашите анализатори твърдят, че нищо не може да се сравни с една чашка току-що направено кафе след ден като този...

***

След като най-накрая образът на Роджърс изчезна от мониторите на камерите за видеонаблюдение, усмивката на Тътъридж помръкна. Той прибра досието в най-долното чекмедже на бюрото си, внимателно го заключи с позлатеното ключе, което висеше на врата му, отиде до библиотеката и, без да гледа (годините навик си казваха думата) натисна томчето на Стивън Кинг, което странно се открояваше сред „Ню Йорк Джърнъл ъв Медисин“ и биографиите на Фройд и Ломброзо.

Амфитеатралната зала, която се намираше от другата страна на тайната врата, бе препълнена. Десетките насядали по скамейките стояха като хипнотизирани. Някои все още облизваха устните си, сякаш вкусът на кръвта, която доскоро бяха гледали на огромния HD-екран, бе все още бе полепнал по тях.

– Благодаря ви за вниманието, дами и господа – вдигна театрално ръце Тътъридж. – Надявам се, че малката ни демонстрация относно следващата стъпка в програмите ни за психологическа рехабилитация е успяла да привлече вниманието ви. Както знаете, нашите аналитици твърдят, че посещенията при нас са ефективни до 18-ото включително. За съжаление, процентът на хора като вас – такива, които не успяват да приключат с всичките си страхове и неврози – е доста голям. Но „Спокойствие“, Инкорпорейтид не може да се примири с това. В края на краищата – една палава усмивка заигра ъгълчето на устните му – единственото, което има значение за нас, е вашето състояние. „Спокойствие“, Инкорпорейтид е твърдо решена да помогне на всички вас – ето защо ви представяме новата ни оферта за терапия. Както може да видите от промоционалните ценоразписи, които ви предоставихме след края на прожекцията, тарифите ни са гъвкави и с възможност за индивидуално договаряне. Цените започват от $ 100 000 за Blu-Ray видеозапис и $ 500 000 за присъствие на живо тук, в залата. Ако имате въпроси, не се колебайте да ги зададете на любезните ни служители. Благодаря ви за вниманието.

Тътъридж слезе от подиума под звука на аплодисменти и шумолене на хартия. Докато крачеше към площадката за пушене, извади телефона си и с едно докосване набра познатия номер.

– Стамфорд – излая в слушалката той – разпоредете почистване, като искам да обърнете особено внимание на клетка 16-F. Да, последният посетител се поувлече малко с баща си. Не, това не е ваша работа – труповете и прикриването им са работа на полицията, в крайна сметка, за това им плащаме. И подгответе полигона за следващия ни клиент.

Джонатан и звездите

Когато звездите над Резедавата Гора започнаха да изгасват една след друга, никой не се разтревожи кой знае колко. Така или иначе щеше да се окаже, че причината е или пишман-астролог, който в опита си да излъже е пренаредил картата на небето, или крадлив елф, който е решил да оборудва вилата си с чисто ново съзвездие, или обиден на света дракон е решил да пренесе семейното си богатство в паралелна вселена. Неща като това се случваха почти всеки месец, особено последното – всички знаеха колко честолюбиви са драконите и колко ревностно се отнасят към всичко, което попадаше под графата „Наследство“, особено към звездите и останалите небесни тела, предаващи се от поколение на поколение. Така че видът на постепенно опустяващото небе не изненада никого. Обитателите на гората вдигнаха рамене и зачакаха всичко да си дойде по местата.

Когато звездите обаче останаха толкова, че човек можеше вече да ги изброи, без да използва услугите на местния звездомайстор, хората започнаха да се тревожат. За всичките 14 562 години от съществуването на Резедавата Гора се бяха случвали стотици хиляди случаи на кражби и други подобни инциденти, свързани с изчезващи небесни тела. Това обаче по никакъв начин не бе повлияло на плътността на звездното покритие – все едно човек да се опитва да открадне Тъмносивия Океан, използвайки лъжичка за чай. Единствено в случая на Великата Миграция на Драконите преди няколкостотин години небето бе поопустяло отчасти, но звездомайсторите бяха реагирали незабавно и след няма и седмица всичко бе както преди.

Този път обаче нещата явно стояха по различен начин. Звездомайсторите правеха всичко по силите си, но звездите изчезваха по-бързо, отколкото те успяваха да произведат. Тяхната гилдия бе отказала всички частни поръчки – нещо, което вбеси влюбените и мореплавателите – но дори когато пренасочиха всички свободни ресурси към обществения сектор, небето продължаваше да опустява. В гората започнаха да се носят слухове за възможен внос на звезди от съседни вселени. Въпросите откъде кметът Скоулфийлд ще намери свободни средства и дали джуджетата ще бъдат принудени отново да слизат в изоставените диамантени мини се превърнаха в любима тема за дискусии в кръчма „Зелената котка“. Независимо от позицията си по този или онзи въпрос обаче всички спорещи бяха единодушни: в такава криза Резедавата Гора не бе попадала от самото начало на съществуването си.

Не след дълго слуховете за прогресивно опразващото се небе над гората достигна и до Централния Съвет на Горите в Арканиум. Върховният Горски Управител скръцна със зъби, защото в момента, в който служителите му съобщиха новината, той точно мислеше за предстоящата си отпуска в една хижа в най-затънтената част на Бледорозовата Гора заедно с една неомъжена дриада от отдел „Човешки и нечовешки ресурси“. Тъй като перспективите за почивката му бяха многообещаващи, той реши да не се замисля прекалено много и нареди цялостен одит на Резедавата Гора, след което започна да стяга куфари и раници.

Три седмици по-късно одитът приключи. Тримата Горски обаче за съжаление не бяха успели да открият нищо. Единственото, което бяха постигнали, бе да си докарат масов главобол, причинен от 24-часовите разпити на дракони, магьосници, астролози и влюбени, всички завършили с плачевен резултат. Очевидно никой не знаеше защо звездите изчезват. А те продължаваха да гаснат една по една всяка нощ.

Горските бяха принудени да признаят с мънкане пред Върховния, че няма да могат да се оправят без помощта на Джонатан Деветте Пръста.

Комарът в „Зелената котка“, който преживяваше упадък след последната епидемия от ясновидство, изведнъж разцъфна бурно отново. Залаганията за колко време Джонатан ще успее да разплете мистерията се редуваха с облози колко дълго ще псува Върховният, когато всичко приключи. Всички знаеха колко последният мрази да дава отчет пред Ревизорите, приключващ с изречението „И тогава се появи Джонатан и реши всичко“.

Джонатан Деветте Пръста бе трън в очите (и в други части на тялото) на половината Резедава гора, на още десетина светове и на „Зелената котка“ в частност. Магьосник, който ненадейно бе решил да стане частен детектив, пияница и женкар, притежаващ обаче почти неестествено шесто чувство – това бяха само някои от най-известните му характеристики, които биваха прошепвани с половин уста всеки път, когато някой новобранец се поинтересуваше от колоритната му личност. Най-интересното бе, че Джонатан всъщност имаше десет пръста на ръцете си като всеки нормален човек. Навикът му да си гризе ноктите едва ли не до кокал обаче му бе докарал въпросния прякор – лепнал му го бе шутът на крал Григорий по времето... всъщност, това е друга история, която няма нищо общо със Звездната Криза. Важното бе, че Джонатан много се радваше на прякора си и с дебилна радост твърдеше, че познава Резедавата Гора „като деветте си пръста“. След като изръсеше това, обикновено се хилеше на собственото си остроумие десетина минути. Никой друг не се смееше. Очевидно защо.

Тримата Горски успяха да намерят Джонатан полегнал под моста на Анасоновата Река – едно от любимите му места за изтрезняване. Когато най-сетне успяха да го изтръгнат от лапите на алкохолната дрямка, пред тях се откри друго предизвикателство – да го накарат да се заеме със случая. Деветте Пръста мърмореше с толкова чувство и красноречие, че можеше да накара феите на търпението да си прегризат гърлата от отчаяние. Този път обаче дори не се наложи да прибягват до заклинание за трезвеност – когато чу за какъв казус търсят услугите му, Джонатан скочи като младо еднорогче, самоизтрезни се за норматив и припна към сградата на Горското. Тримата Горски едва успяваха да го следват.

Джонатан влезе на бегом в Петоъгълната Зала, кресна на опулените секретарки да му донесат кафе и цигари, с размах седна зад масата и започна да чете докладите от одита с мълниеносна скорост. Когато най-накрая кафето пристигна, той вече бе успял да изчете всички бумаги, сумтейки недоволно и водейки си записки (с молив на покривката, ама кой ти гледа...) и бе успял да пофлиртува с Главната Инспекторка – доста успешно, ако се съди по руменината, избила по бузите ѝ.

Кафето изчезна със същата бясна скорост, с която бяха изчетени докладите. Деветте Пръста се оригна доволно, изпъна обутите си в прокъсани ботуши крака върху покривката, която отдавна вече не беше бяла, запали цигара и заяви, че ще мисли. Всички в Петоъгълната Зала притаиха дъх – къде от уважение към мисловния процес, къде от непоносимата смрад на фаса.

– Проверихте ли в антикварните къщи? – изстрелваше той въпроси един след друг между две дръпвания.

– Да, Джонатан – кимаха Горските...

– Говорихте ли с Тревичко? – Така наричаха председателя на Драконовия Съвет – заради любовта му към салатите, отровнозеления му цвят и невъзможността да запомнят истинското му име, състоящо се от около тридесетина букви, сред които една-две гласни (никой не беше съвсем сигурен).

– Да, Джонатан...

– С нимфите от Крайречието?

– Да, Джонатан...

– Значи всичко е ясно! – Той загаси фаса си в покривката (вече се виждаше как от ушите на домакинката излизаха облачета пушек), скочи ентусиазирано и подвикна на Горските: – Хайде! Да се разходим до Мъглотрън!

Опулените от изненада погледи на присъстващите бяха безценни. Не че Джонатан и друг път не бе правил подобни безумни изказвания, но сега очевидно бе надминал себе си. В Мъглотрън живееха две-три семейства британски мъглояди – същества, известни с неописуемата си кроткост и благи характери. Бяха ги прогонили от Немагическата Земя преди десетина години, понеже на някой му бе хрумнало, че мъглите са национална забележителност и не е добре за туризма някой да ги яде денонощно. Оттогава насам те се бяха заселили край Мъглотрън и се бяха превърнали във всеобщи любимци. В Годината на Хубавото Време магьосниците дори понякога обединяваха сили, за да изпратят малко мъгла като хуманитарна помощ за гладуващите там.

Когато стигнаха до Мъглотрън, бе станало обед и всички семейства бяха излезли на полето на пикник. Околните хълмове бяха покрити с гъста мъгла и всички, както изглеждаше, се бяха нагласили за обилен обяд. Джонатан огледа насъбралите се мъглояди за части от секундата, посочи с пръст един и викна:

– Ей тоя!

Горските не схванаха много-много за какво иде реч, но за всеки случай го сграбчиха за ушите. Останалите нададоха вой, когато видяха, че малтретират един от техните, но виновният вид на заловения говореше сам за себе си и протестите бързо секнаха.

– Как позна, че е той? – надпреварваха се да питат после всички, докато черпеха Джонатан в „Зелената котка“, като през това време се любуваха на все повече отрупващото се със звезди небе над Резедавата Гора.

– Много просто: всички останали бяха вперили лаком поглед към приближаващата се мъгла, само нашето момче не изглеждаше толкова гладно.

– А откъде ти хрумна идеята за мъглояд-звездоядец? Такова нещо се случва за пръв път!

– Нали знаете – когато всички обичайни заподозрени са невинни, единственият, който остане, няма как да не е виновен. А всъщност самата идея за звездояден мъглояд не е чак толкова странна. Има същества, които ядат далеч по-странни работи – патладжани например – отвърна Джонатан, потръпвайки с погнуса и си заръча още една водка.

Лабиринтът на възмездието

Ако не беше влагата, която се просмукваше като бавнодействаща отрова в костите ѝ, Сюзън едва ли щеше да се събуди скоро. Имаше чувството, че предната вечер е изпила поне хиляда коктейла, обиколила е стотина нощни клуба и е врътнала около десетина хиляди танца. Цялото ѝ тяло я болеше, главата ѝ щеше да се пръсне, ушите ѝ пулсираха с ритъм, който би засрамил всеки DJ, а на всичкото отгоре и тази влага...

Влагата. Откъде, по дяволите, се беше появила тази влага? Апартаментът ѝ не бе кой знае какво – всъщност, беше подарък от родителите ѝ по случай дипломирането ѝ и повече наподобяваше поовехтяла, някога луксозна кутийка за бижута, грабната на разпродажба в горен Манхатън – но в него никога не бе имало кой знае колко влага. Хлебарки – от време на време, лоши миризми благодарение на съседите – дал господ, но влага…

Ясно беше, че без отваряне на очи няма да стане. Сюзън въздъхна и повдигна плахо клепачите си, сякаш се боеше, че към тях има привързан детонатор на бомба. Обикновено сутрин след купони усещането бе точно такова – светлината нахлуваше в изтерзания ѝ мозък със силата на десетина тона тротил. Сега обаче положението бе коренно различно – очевидно освен влага тук – където и да беше това „тук“, понеже със сигурност не си беше у дома – имаше промоция и на мрак. Единствената светлина в цялото помещение бе малък мръснооранжев светодиод, който периодично примигваше с упоритостта на развален зъб.

Сюзън се опита да се изправи. Неуспешно – освен че тялото ѝ имаше подвижността на парцалена кукла, от която някой тихомълком бе извадил теления скелет, усети, че китките ѝ са привързани с лейкопласт към някаква тръба. Тя дръпна един-два пъти с надеждата, че ще успее да се освободи. Чувстваше се, че тръбата поддава, но след като през главата ѝ мина мисълта, че това може да е част от газова инсталация и задушаването определено не е за предпочитане пред обездвижването, на бърза ръка прекрати опитите да се прави на Джеймс Бонд.

– Виждам, че си се събудила, Сюзън – обади се странен кънтящ глас, който като че ли идваше от всяка една отделна точка на помещението.

– Кой си ти, мътните да те вземат, и защо, по дяволите, съм тук? – изкрещя девойката. В действителност обаче думите излязоха от устата ѝ с нещо, което повече приличаше на хрип от дробовете на астматик, отколкото на крясък.

– Искам да си поиграем, Сюзън. Нали това обичаш да правиш: да си играеш… с мъжете в живота си? Не съм сбъркал, нали? Падаш си по игричките.

– Виж какво, приятелю, очевидно си прекалил с гледането на „Убийствен пъзел“, но ако обичаш, престани с простотиите и ме пусни. Отсега ти казвам, че няма да си режа ръце, крака и така нататък, за да се освободя. Това не е филм, а и полицията, за разлика от филмите, по всяка вероятност вече ме издирва…

– Да си режеш ръце или крака? О, не, Сюзън, не съм чак такова животно, а и филмът беше доста слаб, за да съм му фен – прекъсна я гласът. – Всъщност, даже веднага ще те освободя. Не ми се иска да отлагам забавлението.

Тръбата, към която бяха вързани ръцете ѝ, изсъска и се раздели на две. Явно не беше газова, помисли си Сюзън и се прокле за нерешителността. Ако се бе опитала да я изкърти, сега преимуществото (дори да се състоеше само във фактора „изненада“) щеше да е на нейна страна. Тя измъкна примката от долната част на тръбата и не след дълго успя да свали хлабавия лейкопласт.

– Добре, благодаря за проявата на здрав разум. Сега какво ще кажеш за още една малка крачка напред: би ли пуснал осветлението? Или поне се покажи, за да знам с кого говоря. Пък и предполагам, че ако ще ме изнасилваш, ще искаш да гледаш…

– Секс? – засмя се невидимият глас. – Сюзън, Сюзън… да те плаши човек със секс е все едно да плашиш наркоман с евтино лепило. Някога исках да правя секс с теб, това е истина, но се отказах – след като се убедих, че за теб… както и за всички останали уличници като теб… сексът е нещо средно между разменна монета, път към финансово обезпечен живот и способ за доминиране и издевателстване над всички останали.

– Кой, по дяволите, си ти?

– Името ми надали ще има значение за теб. В крайна сметка, едва ли си спомняш имената на всички мъже, с които си се гаврила от времето на първата си менструация насам, нали? Съмнява ме, че паметта ти пази нещо друго, освен банковите сметки на любовниците ти. Нека кажем, че за разлика от теб, аз помня доста неща. А и съм доста по-злопаметен от теб. Навремето пътищата ни се преплетоха, но финансите ми тогава не бяха това, което са сега. Ти ме отряза. В известна степен, на теб дължа сегашното си „аз“. Тогава се замислих, че надали само моята скромна личност е пострадала от огромното ти его. След това предположих, че по широкия свят гъмжи от създания като теб. И тогава разбрах, че съм открил новото си хоби. Възмездието.

Гласът замлъкна за известно време. Сюзън даже вече мислеше, че непознатият е изключил интеркома, но след доста продължителна пауза той пак заговори:

– Сега съм богат, Сюзън. Днес със сигурно би си легнала с мен, след като осъзнаеш каква солидна материална изгода би имала от мен. Само че моето богатство вече не купува жени. Удоволствието не е същото, като от… възмездието.

Ето пак. За втори път гласът употребяваше тази дума. Сюзън не издържа и извика:

– Какво възмездие, да му се не види??? За какво говориш???

– Ще разбереш, Сюзън. Сега върви. Свободна си. Има малка уловка обаче – за да стигнеш до външния свят и отново да започнеш да лееш отровата си сред мъжката част от населението, трябва да минеш през Лабиринта. Моят Лабиринт. Създал съм го с много любов и старание – специално за вещици като теб. Гледай на него като на ретроспекция на целия ти пуст и безсмислен живот. Сбогом, Сюзън.

В далечния край на помещението се раздаде глухо скърцане. Непознатият бе отворил вратата, водеща към… какво? О, няма значение, помисли си Сюзън, само и само да успея да се измъкна навън в цивилизацията, ще издиря кой е този откачалник и ще го съдя до дупка. Богат, казваш? Още по-добре.

Тя се втурна навън със стиснати юмруци – в случай, че ненормалникът я причаква отвън и все пак реши на изпроводяк да я изнасили.

Зад вратата нямаше никой. Не беше и толкова светло, колкото очакваше – в коридора, който започваше навън, цареше някакъв странен, гноясал, прашен полумрак, който ѝ напомни за мазето на малката къща в провинцията, където бе израснала навремето с родителите си. Стените и таванът бяха напукани и влажни. Подът бе покрит с жълтеникаво-сиви камъни, приличащи на кости на някакво странно животно, излязло от снимачната площадка на „Джурасик Парк“.

Сюзън тръгна колебливо напред. Босите ѝ крака не издаваха почти никакъв звук, но гледката на мрачния коридор я караше да се съмнява, че дори и да беше с токчета, пак щеше да чуе нещо. Тишината бе всепоглъщаща.

Не след дълго стигна до първото разклонение. Гадината не беше излъгала – това си беше лабиринт. Зачуди се дали да остави някакъв белег, но наоколо нямаше нито камъни, нито клони, нито нещо, с което да драсне по стената… Щеше да се наложи да мине и без това.

След известно време подмина второ разклонение, после трето, после хиляда и десето… Спря да ги брои след около час лутане. Нямаше никаква система, за която да се хване: коридорът бе един и същ във всяка една своя част. Нямаше по-широки и по-тесни врати, нямаше течение или полъх, който да ѝ подскаже, че свободата е в тази посока…

Изведнъж тишината, обгърнала измореното ѝ тяло, помръдна. Дочу ѝ се странен, полумъртъв стон, разнесъл се някъде отпред. Тя подскочи и се затича, призовавайки на помощ малкото си останали сили. След малко стигна до поредното разклонение на лабиринта. А там…

Там, подпрян на стената, разделяща двата коридора, я очакваше кошмарът. Сюзън никога не бе имала кошмари, но в момента, в който съзря създанието, разбра точно как се чувстват хората, прекарали една нощ в сънища на ужаса.

Нещото (езикът ѝ не можеше да се обърне, за да го нарече „човек“, въпреки че очевидно някога бе било именно такова) бе покрито с изгнили дрипи, които някога явна са били дрехи. Краката му, покрити с язви и лишеи, от които течеше гной и лимфа, от коленете надолу представляваха две оголени кости, зациментирани яко в правоъгълен блок, като в пародия на стар гангстерски филм. От ръцете му висяха парчета месо, които се лющеха и падаха на земята с глухо тупване при всяко едно негово движение. Косата му бе рядка и мазна, кожата на лицето му бе съсухрена и пожълтяла като стара хартия, очите му бяха кръвясали и изхвръкнали от орбитите, а зъбите му се люлееха при всяко едно вдишване и издишване, подобно на вехта циганска ограда, клатена от ураганен вятър.

Сюзън обаче забеляза това единствено с крайчеца на очите си, тъй като бе прекалено заета да наблюдава стомаха на съществото. Той бе пробил изтънялата кожа на корема му и бе провиснал навън, парцалив и вехт като торба на скитник. От повечето дупки се процеждаше зеленикава, примесена с кръв течност, от която се носеше рязка смрад на спирт.

– Сюзън… – изхриптя съществото. Девойката изпищя и се метна назад. Главата ѝ с глух удар срещна каменната стена, но шокът бе прекалено голям, за да усети каквато и да било болка.

– Кой си ти???

– Сюзън… аз съм… Марк… – Думите излизаха бавно и зловонно от устата на съществото. Изглеждаше така, сякаш самият говор му причинява болка, но няма как да спре да бъбри, понеже нещо по-силно от него го кара да продължава да приказва:

– Марк… гимназията… помниш? Молих… дама… на бала… ти ме отряза… подигра… Пропих се… уискито… забравя… за… теб…

Сюзън бавно тръгна да се измъква, без да отлепя гърба си от стената. А всъщност и да искаше, едва ли щеше да успее да отлепи очи от съществото (Марк?), чиито думи продължиха да се блъскат и да отскачат от стените на лабиринта дори когато го изгуби от поглед:

– Сюзън… обичам… ела…

Девойката се втурна напред, забравила за умората, жаждата и изранените си крака. Тичаше така, сякаш половината дяволи от ада я гонеха по петите. Хриповете, които излизаха от устата ѝ, бяха неразбираеми, но ако човек се заслушаше, можеше да улови частици от думи: „…сън…“, „…не е истина…“, „…прости…“. Само още десетина метра, увещаваше сама себе си Сюзън, още малко и ще изляза навън, а там… там кошмарът лесно ще изчезне: два-три коктейла, няколко хапчета и едва-две сесии при психотерапевт щяха да направят живота по-розов и по-малко…

Кървав.

Думата „кървав“ удари спирачки и закова в центъра на мозъка ѝ, разпилявайки като пилци останалите несвързани брътвежи наоколо.

На следващото разклонение, изпречило се на пътя ѝ, бе зациментирано друго същество/човек/труп. Кожата му бе осеяна с множество малки прорези, от всеки от които се просмукваше кръв. Капките сякаш неохотно се откъсваха от тялото и падаха с весел звук в локвата, която заобикаляше циментовия блок като езерце. Пролетен дъжд, налудничаво си помисли Сюзън. Дъжд, който капе в езерото край нашата вила…сега ще затворя очи и когато ги отворя отново, ужасът ще е изчезнал… само дъждът ще капе в езерцето… и малкият водопад, в който се къпехме с мама и татко, ще ромоли…

Само че не беше водопад. А кръвта на съществото, която се изливаше от прерязаните му като буквата „Т“ вени.

– Сюзън… ти ли си?... Аз съм Пиер… от колежа… – заговори съществото с мъка. – Прости ми… знам, че това не беше решение… но не исках да живея без теб…

Писъкът на Сюзън заглуши остатъка от думите на създанието. Продължи да пищи, докато тичаше, препъвайки се и залитайки, обзета от безумната мисъл, че всичко това ще свърши след броени мигове, че краят на цялата тази лудост е ето там, след онзи завой, след още няколко разклонения, още малко и ще излезе в края на лабиринта…

Непознатият обаче си бе свършил работата перфектно. Лабиринтът сякаш бе построен в балната зала на ада: огромен, подтискащ, безкраен… ужасен. Полуобезумялото ѝ съзнание тихомълком регистрираше труп след труп, които ѝ махаха с остатъци от ръце, хриптяха името ѝ, мъчеха се да помръднат циментовите блокове, сковали краката им, за да се втурнат в преследване на бленуваната девойка, също както едно време… Ето, подминахме Джордж, който ѝ бе предложил да се оженят… тя го бе отрязала, а той бе отишъл като доброволец в Ирак… мда, гранатомет… сега бе съшит като чудовището на Франкенщайн, събран по парчета от неизвестната сила на създателя на лабиринта… здрасти, Джордж, извинявай, че се държах като уличница… я, а това не е ли Майки… него къде го бяхме зарязали? А, май във фирмата… беше се прибрал при жена си, седнал в колата, затворил вратата на гаража и пуснал двигателя… как си, Майки, кървавочервеният цвят на лицето много ти отива, честно… и Роналд… и Стан… и Айра…

Сюзън се строполи на земята. Дробовете ѝ отдавна се бяха предали и в момента изтласкваха някаква странна смес с ацетонов привкус вместо дъх. Краката ѝ бяха изранени до кръв. Ноктите на двете ѝ ръце бяха впити дълбоко в дланите, късайки парчета месо от тях с надеждата да задържат съзнанието ѝ в реалния свят. Напразно.

Девойката си пое дъх и започна да се смее истерично. Дори и хрипкавият кикот обаче не успя да заглуши стоновете на съживените трупове, които шепнеха от всяко кътче на лабиринта: „Сюзън…“, „Сюзън…“.

Тя посегна плахо към лицето си и заби нокти в очите си. Смехът ѝ прерасна в писъци. Двете очни ябълки изскочиха от орбитите учудващо лесно, паднаха на земята, бавно се претърколиха и спряха, опрели в стената. Продължавайки да пищи, тя започна да дере гърлото си, като спираше от време на време, за да събере в шепи рукналата кръв и да я размаже по ушите си в опити да накара гласовете да замълчат. Също напразно.

***

Когато и последният писък заглъхна, в лабиринта се възцари мъртвешка тишина. Не след дълго тихи стъпки се приближиха към купчинката плът, която някога бе представлявала една твърде търсена блудница. Сянката на странника, създал лабиринта, протегна ръка и взе в шепа двете окървавени очи. Блясъкът на лудостта в тях бе единствената светлинка в непрогледния мрак наоколо. Непознатият мъж се усмихна невесело и закрачи по коридора, следвайки маршрут, който бе известен само на него. Не бързаше, въпреки че следващата му задача го очакваше. Но първо трябваше да свърши нещо важно. Нещо естетично.

***

Влюбената двойка излезе от нощния клуб със смях. Двамата се залутаха из мрачните улици, търсейки някоя забутана уличка в този не по-малко забутан град, където да се понатискат на спокойствие, мечтаейки за момента, в който родителите на един от двамата няма да са си вкъщи. Когато най-накрая откриха такава, момчето притисна момичето до някаква ограда и я зацелува страстно. Така прекараха известно време, докато девойката, останала без дъх от ласките на любимия си, не отвори очи и не подскочи:

– Карел, къде си ме замъкнал, по дяволите? Виж само тази гадост?

– Нима се притесняваш да ни гледат? – засмя се младежът и понечи да я целуне отново.

– Не, разбира се, ама погледни каква грозотия! Тръпки ме побиват!

– Е, чак пък толкова отблъскващ не съм – ухили се момчето.

– Не ти, идиот такъв! Оградата!

– Щом казвате, милейди…

Кавалерът ѝ се поклони театрално и я задърпа към главната улица. Момичето не успя да се сдържи и хвърли един последен поглед към отвратителната ограда на също толкова отвратителната и огромна къща.

Какъв извратеняк трябва да си, за да си облицоваш оградата с имитация на хиляди човешки очи…

Котенцето

– Мило-о-о, ще изхвърлиш ли боклука на излизане?

Джеймс вече закъсняваше солидно за работа, така че изобщо не му беше до боклуци, но когато благоверната му използваше „Мило“, разтегнато на 10-15 секунди в стил „Лучано Павароти тренира за световен рекорд“, знаеше, че няма друг избор. Въздържа се от хаплив коментар, въздъхна наум и се върна, за да поеме торбата с отпадъците от ръцете на Лили. Нямаше какво да направи: в момента, в който се опиташе да каже дори и една дума, съпругата му щеше да го навре там, където слънце не огрява, с добре подбран и отработен репертоар („И без това се трепя по цял ден, а и трябва да вървя подир задника на майка ти, няма ли да я натикаш в някой старчески дом, че на всички ни да поолекне малко...“ и така нататък).

Когато зави зад блока – за да стигне до контейнера, трябваше да мине по съвсем различен и доста по-дълъг път от този, водещ към метрото и съответно към работата му – първото нещо, което му се наби в очи, бе котето. Господи, колко беше мърляво! Сякаш някой целенасочено го бе овъргалял в катран и перушина, след което щедро го бе полял с коктейл от развалена супа и лакочистител, а след това благодушно му бе позволил да се изкъпе в селска тоалетна тип „нужник“. Смрадта се носеше на талази – имаше чувството, че очите му почват да сълзят. Дори и през сълзите обаче нямаше как да пропусне гледката на две пронизващо сини очи, които го гледаха изпитателно през сплъстените миризливи вълма козина.

След като носът му попривикна малко, Джеймс предпазливо започна да се приближава към контейнера – едно, че трябваше все пак да се отърве от торбата с боклуци, а и все пак животинката бе толкова дребна и беззащитна, че дори визуално-обонятелният шок не успя да попречи на съжалението му. Обожаваше котки. Ако не бяха двете вещици – майка му и съпругата му, господ да поживи проклетията им – сигурно апартаментът му досега щеше да се е превърнал в илюстрация от „Д-р Дулитъл“ поне десет пъти.

А животинката наистина беше сладка. Очевидно под пластовете мръсотия, грижливо скътано като съкровищата на Индиана Джоунс, се криеше сиамче на не повече от 5-6 месеца. Можеше да се обзаложи на едногодишна заплата. Котето го гледаше изпод вежди с онзи изпитателен поглед, който сякаш казваше „Внимавай, ако подходиш внимателно и с такт към мен, може и да ти позволя да ми станеш приятел“, на който бяха способни само сиамците. Беше мило… но, господи, колко беше мърляво!!!

Джеймс предпазливо метна торбата със сметта в контейнера. Въпреки че бутилките, останали след миналоседмичните запои на майка му, издрънчаха твърде недискретно, котето не помръдна. Продължаваше да го наблюдава изпитателно, но нито ръмжеше, нито съскаше, а и позата му бе същата, без намек на онази извивка на гърба, която предсказва единствено и само неприятности на човека отсреща. Джеймс се окуражи (в крайна сметка една-две драскотини нямаше да съборят здрав човек като него...) и протегна ръка. Котето не се заинтересова кой знае колко. Джеймс въздъхна и, чувствайки се като последен идиот, направи лодка с ръце. Идвам с мир, землянино – заведи ме при водача си...

Котето не се поколеба нито за секунда, стана, протегна се и легна в ръцете му. Спокойно щеше да се събере и в едната му шепа: толкова беше дребно, че Джеймс изобщо не обърна внимание на противното усещане, сякаш е взел в ръка топка косми от канала на банята. „Милото…“, помисли си той. Думата „мило“ се замота из съзнанието му, разбутвайки някакви странни, но мъгляви спомени за някой, който май щеше да му опява, но тъй като не намери плодородна почва в която да се зарови и да покълне, тихомълком се изниза през задния вход.

Джеймс реши, че днес не е хубав ден за работа. По дяволите, не беше отсъствал от работа през последните 15 години: ако искаха, нека го уволняваха, нека го наказваха – майната му и на шефа, и на цялата капиталистическа система. С труд успя да се качи на петия етаж, тъй като не му бе лесно да натиска бутоните на асансьора с лакът, но когато работата опря до отключване на входната врата, се предаде. Нямаше как да бръкне в джоба си, без да пусне котето, а незнайно защо се страхуваше, че то може ненадейно да си промени решението и да избяга.

Натисна копчето на звънеца – отново с лакът. Чу как жена му мърмори и половин час се опитва да открие ключовете. В края на краищата я озари прозрението, че всъщност са в ключалката, превъртя ключа, отвори вратата… и застина в ням ужас. Гледката на мърлявото животинче очевидно толкова я бе изумила, че цялата тирада, която несъмнено бе подготвила, се бе изпарила яко дим. Джеймс я избута с рамо и се насочи директно към банята. Докато къпеше котето, чуваше как някъде отдалеч се носят възмутените крясъци на двете жени. История, стара като света – колкото и да се мразят, жените винаги се обединяват, когато трябва да наритат задника на някой мъж...

След като смени поне десет води, смрадта полека-лека започна да отстъпва на уханието на скъп шампоан (ако Лили усетеше, че е използвал нейния, скандалът щеше да придобие свръхестествени размери). Странното беше, че на външен вид промяна нямаше – котето продължи да изглежда мърляво и неугледно, сякаш мръсотията се бе вкоренила дълбоко в самата структура на косъма и отказваше да си ходи. Въпреки това обаче по-фрапиращите пластове нечистотии се оттеглиха в канала и животинката придоби по-нормален вид. Джеймс мимоходом се замисли защо от момента, в който го взе, минавайки през цялата процедура по къпането, та чак до сушенето с една от кърпите на Лили (днес явно бе ден за самоубийства...) котето не е издало нито един звук. Вероятно просто бе стресирано. Да, сигурно в това бе проблемът.

Когато излезе с настръхналата животинка на ръце, съпругата му и майка му го емнаха на два гласа. Защо не си на работа, какво е това отвратително създание, защо мъкнеш боклуци у дома, сигурно е пълно с бълхи и болести, кой ще го гледа, след като ти по цял ден си на работа... Двете жени действаха в пълен синхрон: когато въздухът на едната свършеше, другата веднага поемаше щафетата, без да чака нито частичка от секундата. Ако не бяха 15-те му години брачен живот и 30-те на съвместно съжителство с майка му, Джеймс щеше сериозно да се замисли за близка среща с някоя мотриса от метрото преди работа. За изминалото време обаче толкова бе тренирал слуховите си рецептори и нервите си, че единствената му реакция бе да се усмихне мило и на двете, да им обясни тихо и спокойно, че котето остава, а ако двете харпии мислят да изхвърлят някого, да имат предвид него, но да се замислят кой щеше да им плаща козметиката, фитнесите и литрите алкохол. След като изчака търпеливо втората вълна от клетви и ругатни да отмине, отново им се усмихна по най-милия възможен начин (тъй като знаеше, че това ги вбесява най-много), остави котето в своята стая и тихо затвори входната врата. Много тихо.

Както и очакваше, никой не му направи забележка за това, че е закъснял за работа. Оставащите 5-6 часа в офиса му се сториха като години. Нямаше търпение да се прибере у дома, да изтърпи десетина минути сквернословия, да се затвори в стаята си и да се опита да си поиграе с котето. Острият му, пронизващо син поглед бе постоянно пред очите му. Силно се съмняваше, че животинката в наплашеното си (или заплашително, един господ знаеше…) състояние ще е в настроение за мъркане, игра или гушкане, но човек поне трябваше да опита. В крайна сметка, не можеше през целия си живот да попада все на създания, които да го унижават, пренебрегват или мразят. Все някъде по света трябваше да има някой, който да го обича. Ако ще този някой да беше просто едно малко и неугледно коте.

Когато най-сетне работният ден свърши, Джеймс излетя от офиса като Супермен. Струваше му се, че едва докосва стълбите, а метрото сякаш летеше като онези хипербързи влакове в Япония. Докато изкачваше стъпалата до апартамента си на един дъх (нямаше търпение да чака асансьора), мислено си представяше малкото пухкаво същество на коленете си, което несъмнено също цял ден търпеливо бе чакало да бъде помилвано...

Отключи вратата и смутено пристъпи прага. Несъзнателно се бе свил, сякаш очакваше удар (в интерес на истината, с жена и майка като неговите човек никога не можеше да бъде сигурен в нищо). За негово голямо учудване обаче сред четирите стени го посрещна пълна тишина. Нямаше крясъци, нямаше псувни, телевизорът не гърмеше както обикновено и не бълваше поредната мексиканска теленовела… Не се чуваше и дрънченето на чаши и бутилки откъм стаята на майка му. Последното вече го накара да се замисли. Можеше да повярва, че двете змии са изразходвали злобата си през деня до такава степен, че не им е останал материал за ругатни. Можеше да повярва, че най-накрая здравият разум е надделял и някоя от двете най-накрая е спряла телевизора (сигурно за пръв път, откакто го бе купил). Но майка му да не се налива с промишлени количества алкохол... това не можеше да бъде. Не се бе случвало през последните 30-ина години, значи нямаше как да се случи тепърва.

Бутна предпазливо вратата на стаята, където майка му се бе загнездила преди сякаш хиляда лета („само за малко, да знаеш, докато си стъпя на краката...“). Тишина. Беше толкова тихо, че чуваше как молекулите прах се удрят една в друга и се разбягват отново в различни посоки. Опита се да запали лампата. Крушката не светна. Е, вероятно късо съединение... или някаква друга глупост – майка му беше като магнит за произшествия.

Отвори вратата на малката стаичка, която някога бе съпружеска спалня, а от известно време насам бе превърната от жена му в място, където може да се скриеш от съпруга си, когато иска внимание, за да кудкудякаш по телефона, да ядеш пияни вишни и да смучеш джин, ако успееш да откраднеш от запасите на свекърва си. И там бе тихо. Нямаше го и тежкото дишане в стил Дарт Вейдър, което бе запазена марка на Лили след третата бутилка. Осветление също нямаше. Ако не беше бледата светлина в коридора, щеше да се успокои, че е станала авария или някой от бушоните е изгърмял. Инсталацията обаче беше наред... за разлика от почти всичко останало в апартамента.

Джеймс реши, че преди да прави каквото и да било, няма да е лошо да изпуши една цигара в кухнята. По принцип се мъчеше да ги откаже, но от време на време нервите му просто приплакваха за една-две дози никотиново успокоение. Криеше един резервен пакет в коша за пране – едно от местата, където жена му рядко, ако не и никога, не поглеждаше. Бръкна на сляпо вътре, измъкна опипом една полусмачкана цигара, щракна със запалката и влезе в кухнята, без да пали лампата – очите му вече бяха успели да посвикнат с полумрака в апартамента.

След като издиша дима от първото дръпване, дочу някакъв странен шум от ъгъла. Чак тогава си даде сметка, че това беше първия звук, който чуваше, откакто се бе прибрал.

Беше мъркане.

Напипа ключа за осветлението и го натисна. Светлината му се стори невероятно ярка, независимо от факта, че собственоръчно бе сложил от онези отвратително мъждукащи енергоспестяващи крушки, на които човек не можеше да уцели и собствения си задник. Присви очи и зачака зрението му да посвикне. Когато това стана, първото нещо, което забеляза, бе котето, седнало невъзмутимо на кухненската маса. Наистина мъркаше. Мъркаше така, че сигурно и съседите от горния етаж го чуваха. Пронизващите му сини очи все така изпитателно гледаха Джеймс, преценявайки приятел ли стои насреща или враг.

След няколко ужасяващо продължителни секунди зениците на мъничето се присвиха и налудничавият пламък, който гореше в тях още от момента, в който се видяха до контейнера, угасна. То се изправи, протегна се и отново се излегна на масата, връщайки се към заниманието си отпреди да бъде притеснено от запалената лампа. Беше затиснало с лапа нещо и подобно на куче замислено го глозгаше – не с апетит, а по-скоро с улегналото спокойствие на човек, който върши сериозна и отговорна работа.

Съзнанието на Джеймс отказа да разпознае предмета, който дъвчеше котето. Част от мозъка му разпозна в края на котешката играчка масивния златен пръстен, който толкова често се бе срещал с лицето му по време на обучаващите плесници на мама. Останалите мозъчни клетки обаче не му обърнаха внимание. Бяха прекалено заети да ликуват. Най-накрая си бе намерил приятелче. Някой, който да го обича заради това, което е. Някой, който да му мърка, да го гледа с предани очи и да го отървава от проблемите на всекидневието.

Джеймс се отпусна на един от столовете в кухнята, ухилен до уши. Котето възприе това като покана и за секунди се намъкна в скута му. Той започна да го милва.

Котето продължи да дъвче окървавения пръст.

И мъркаше.

Телефонът на Краля

Ричард допи отвратителното еспресо и махна с ръка на сервитьорката за сметката. За пръв – а най-вероятно и за последен – път сядаше в това забутано заведение. Масите бяха прекалено близо една до друга, кафето имаше вкус на чай от картофи, а вълните цигарен дим, които се разливаха една върху друга в застоялия въздух, всеки момент можеше да докарат на някого сърдечен пристъп, емфизема или и двете. Когато погледна касовата бележка, мислено прибави още една черна точка към и без това нарастващия списък с гадости в това кафене – 10 долара за чашка кафе! Господи!

Той въздъхна и започна да прибира по джобовете си всичко, което бе разпилял по масата, подобно на амбулантен търговец: вестник, запалка, цигари, ръкавици, шапка, мобилен телефон... В последния момент, преди да прибере последното нещо от замазаната покривка, се сети, че всъщност не притежаваше телефон. Никога не бе имал необходимост от подобна играчка – в крайна сметка, ако притрябваше чак толкова на някого, имаше толкова различни начини да го открият: домашни телефони, служебни телефони, електронна поща, Facebook... абе с две думи, желание да имаш, а способ ще се намери, както казваше покойният му баща.

Въпреки всичко обаче не се чувстваше като добър самарянин, затова тихомълком прибра телефона заедно с ръкавиците си. Нямаше как да обикаля като цветарка по масите и да пита „Някой да е забравил/загубил нещо?“. Мамка му, не и в това заведение. Пък и като огледа клиентите, едва ли някой от загубеняците, насядали като квачки наоколо, разполагаше с достатъчно пари, за да си позволи (един бърз поглед, докато прибираме играчката в джоба... м-м-м, HTC, последен модел, браво...) чак толкова специален смартфон. Един-двама от брадясалите типове изглеждаха (и смърдяха...) като притежатели на iPhone, но НТС в ръцете на някой от тях... хм, едва ли. Рик въздъхна и, чувствайки се като крадец, се изниза тихомълком от кафенето.

Когато се прибра у дома, извади новата си придобивка и внимателно я огледа. Не беше глупав – от многото гледане на криминални филми знаеше какво трябва да направи: първо да изключим GPS-модула, след това да се отървем от SIM-картата, възстановяване на заводските настройки... след това – честит ти нов телефон, Ричард Брикс.

Работата не тръгна добре. GPS-модулът бе изключен за секунди, но когато потърси SIM-карта, не можа да я открие. Всъщност, даже и място за такава нямаше. Ричард не беше кой знае колко на „ти“ с мобилните комуникации, но със сигурност знаеше, че на всеки телефон му трябваше SIM-карта, за да работи като хората. Независимо от това обаче смартфонът изглеждаше наред – нямаше предупредителни съобщения „Поставете карта“, нямаше знак за липсваща мрежа... с две думи, работеше, без да е способен да работи на теория. Когато се разходи из менютата, видя, че всичко функционира нормално... Е, едно нещо все пак не беше като хората – нямаше нито телефонен указател, нито списък с текстови съобщения, нито e-mail акаунт... нищо.

Ричард изхъмка неодобрително, изричайки наум тежки думи по адрес на собствения си късмет, който го бе снабдил с дефектен телефон, както и по адрес на майката на предишния собственик на джаджата. Следвайки някакъв неопределен импулс, той реши все пак да изпробва машинарията. Намери из менютата виртуалната клавиатура и по памет набра номера на бившата си жена. За момент се зачуди какво да ѝ каже в случай, че телефонът проработи – все пак не си бяха говорили от десет години, като последните реплики, които си бяха разменили на бракоразводното дело не бяха за пред малки деца – но пръстът му въпреки колебанията натисна бутона „Избери“ на сензорния дисплей.

От слушалката се дочу сигнал за свързване.

От изненада за малко щеше да изтърве телефона, но навреме успя да се окопити и да задържи машинката в ръка. Не след дълго от високоговорителчето се разнесе и гласът на бившата:

– Да, кажете?

– Айлийн, здравей, Рик се обажда... – някак си успя да скалъпи две-три думи с прегракнал глас.

– Ричард! Не знаех, че най-накрая си си купил мобилен телефон – засмя се жена му (бившата жена!) от другата страна на линията. – Как си и по какъв повод си се сетил за мен?

Побъбриха си десетина минути на най-различни (и безболезнени) теми, без да засягат най-важната – събитията отпреди десет години, след което и двамата измърмориха по едно задължително като за край на разговор изречение („Трябва да се видим на кафе, да, непременно, ще ми е приятно, обади се, довиждане, беше ми приятно...“) и затвориха. Ричард метна телефона на нощното шкафче, почти бегом отиде до кухнята и запали цигара. Ръцете му трепереха... и този път това не беше от факта, че в съзнанието му се е загнездила мисълта за Айлийн и за това, колко би ѝ прилягал един махагонов ковчег с черно-червена тапицерия.

Джаджата работеше. Не трябваше да работи по всички правила на логиката, но въпреки това работеше.

Сигурно е някакъв експериментален модел, успокои го разумната половина на мозъка му. Онези кожодери от Apple мислеха да създават подобен телефон без SIM-карта – нищо чудно НТС да са ги изпреварили. Както и да е – чудо голямо. Точно ще си поговориш без пари. Сега дишай спокойно, пуши и избягвай да мислиш за бивши жени, брадви, моторни резачки и прочие приятни неща.

Огънчето от фаса опари пръстите му. Беше изпушил цигарата за време, което си бе чист рекорд даже и за сериозен пушач като него. Докато гасеше остатъка от филтъра в препълнения пепелник, телефонът зазвъня. Ричард подскочи от изненада. Сърцето му заби лудешки. Успокой се, сигурно е собственикът на машинарията, сега ще му се извиниш и ще му го върнеш, повтаряше си той, докато краката му сами го влачеха към спалнята. Вдигна телефона и изрече с пресипнал глас:

– Ало?

– Здравейте, господине – дочу се тих и мек глас от другата страна на линията. – Доколкото бих могъл да предположа, днес сте се сдобили неочаквано с нов телефон. Мога ли да знам името Ви?

– Брикс... Ричард Брикс...

– Господин Брикс, радвам се да Ви чуя. Фактът, че ми отговаряте със сравнително изпълнен с разум глас, ми подсказва, че най-вероятно все още не сте успели да използвате телефона. Нека Ви дам един съвет, господин Брикс. Недейте.

– Кой сте Вие? Телефонът Ваш ли е? Съжалявам, ще Ви го върна...

– Името ми няма значение, защото така или иначе нищо няма да Ви говори – прекъсна го събеседникът му. – Телефонът, за огромно мое щастие, не е мой. Въпреки това обаче съм направил страшно много проучвания и проследявания на тази... машинка... както и на предишните ѝ собственици. Затова, повярвайте ми, не говоря на вятъра, когато Ви казвам: НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ този телефон!

– Какво искате да кажете?

– Господин Брикс, по силата на случайността – или на нещо друго – сте се натъкнали, без да искате, на телефона, принадлежал някога на Стивън Кинг, Кралят на хоръра. Самият Стивън Кинг неведнъж е заявявал в интервюта, че не притежава мобилен апарат, тъй като тези машини го хвърлят в ужас. Това, което е пропуснал да спомене, е фактът, че ужасът му се дължи не на нещо абстрактно, а на напълно реален телефон, който Кралят някога е притежавал. Сигурно сте чували, че личните вещи понякога попиват психическата енергия на собствениците си – именно затова екстрасенсите имат нужда от носна кърпичка, пръстен или портфейл, за да издирят някого или за да му предскажат бъдещето. А сега си представете, че личната вещ, за която говорим, е смартфон – умен телефон, прекарал доста време в ръцете на самия Крал на Ужасите...

– Говорите безсмислици!

– Бих искал да са – въздъхна гласът в слушалката. – Когато Стивън Кинг разбира в какво се е превърнал телефонът му, той го изхвърля на боклука. Оттам го прибира бездомникът Джейсън Брадли, който се опитва да направи снимка на себе си и приятеля си Майкъл – клошар като него. Часове по-късно двамата са открити овъглени в едно ъгълче на Мейн Стрийт, без никакви следи от бензин и прочие запалителни материали – спонтанно самозапалване, сигурно сте чували за него. Телефонът е намерен близо до телата от младия пожарникар Брус Трент, който се обажда на любовницата си от него няколко часа по-късно. Ден след това жена му и любовницата са открити мъртви: съпругата прерязала гърлото на малолетното девойче, след което се обесила на перилата на балкона. При гледката на двете тела Брус полудява и изскача от прозореца на 30-я етаж. Телефонът обаче оцелява и преминава в ръцете на служителя на общинската морга в Сан Франсиско Байрън Строут. Чернокожият мъж изпраща SMS на свой приятел, пастор в лютеранската църква на квартала, за да се видят на кафе рано сутринта. И двамата не доживяват до разсъмване – Байрън се задавя с китайска курабийка-късметче и се задушава, а пасторът е убит от паднала статуя на Мария Магдалена. Телефонът е намерен от барман, докато чисти заведението след затваряне. Името на бармана е Макс Хоуп – вероятно Ви е познато от вестникарските заглавия преди години: човекът, който лежи в Шоушенк доживот заради опит за убийство на трима братя-близнаци от Охайо. Вестниците пропуснаха да споменат, че Макс предишната вечер се е опитал да използва Телефона на Краля, за да звънне на един от братята да дойде и да прибере другите двама, пияни като мотики, от кръчмата му. И така нататък, и така нататък... Мога да Ви говоря още дълго време, тъй като телефонът е взел прекалено много жертви. Много Ви моля, господин Брикс, не позволявайте този списък да се увеличи.

– Вие сте... Вие сте луд, господине, който и да сте! Моля, не се обаждайте повече! – изхриптя Ричард и затвори. Дълго стоя, дишайки тежко, очаквайки дяволската машина да звънне отново, но телефонът мълчеше и се взираше в него с ослепелия си екран. Рик се върна в кухнята и се зае с любимото си занимание за успокояване на нерви: унищожаване на пакет Camel с индустриални темпове.

Изведнъж телевизорът на хладилника, поставен там в случай на интересни бейзболни мачове, за които не си струва да правиш постоянно рейдове за бира между кухнята и спалнята, се включи от само себе си. Изтерзаните нерви на Ричард изпъшкаха и предателски накараха ръката му да трепне. Пепелникът падна на земята и се пръсна на десетки късове озъбено стъкло.

Беше канал WTRM, който предаваше ексклузивна новина от мястото на събитието. Пухкава репортерка, явно току-що излязла по спешност от банята, оправяше мократа си коса и се опитваше да надвика огромното множество полицейски коли, наобиколили местопроизшествието. От несвързания разказ, очевидно импровизиран на момента пред камерата, се разбираше, че преди минути полицията е пристигнала по анонимен сигнал и е открила 35-годишната Айлийн Бейтс, разведена, насечена на парчета с нещо – по всяка вероятност брадва – и разпръсната из цялата си къща. Според репортерката ченгетата мълчали къде точно е била намерена главата на жертвата, но добре осведомени източници, пожелали анонимност, споделили, че въпросното място е тоалетната чиния.