Сянката на Инквизитора

15 БАЛАНДЕРС

Градът от западната страна на моста се оказа съвсем различен от онзи, който вече бях оставил зад гърба си. На всеки ъгъл имаше метални кошници със запалени борини, а каретите и двуколките се срещаха също толкова често, колкото и на моста. Преди да се измъкна от стражевата будка, аз помолих началника на охраната да ми предложи място, където бих могъл да прекарам остатъка от нощта. Междувременно усетих умората от дългото вървене и вече едва влачех краката си, търсейки странноприемницата, към която ме бяха насочили.

След известно време мракът започна да се сгъстява с всяка следваща крачка. Сигурно точно тогава съм се объркал при някой от завоите. Нямах никакво желание да се връщам назад и затова просто продължих, като се опитвах да се движа що-годе в северна посока. Успокоявах се с мисълта, че където и да съм се озовал, поне всяка следваща крачка ме приближава към Тракс. Накрая открих някакъв малък хан. Никъде не видях табела (а може такава въобще да нямаше), но миризмата беше повече от красноречива. Затова отворих широко вратата, вмъкнах се вътре и се отпуснах на първия свободен стол, който успях да мярна. Хич не ме интересуваше къде точно съм седнал и в чия компания съм се озовал.

След като мина достатъчно време, за да успея да се окопитя и да си поема дъх (ужасно ми се искаше да си събуя ботушите, но не посмях да го сторя), аз реших все пак да се огледам наоколо и забелязах как трима мъже станаха от масата в ъгъла и излязоха навън. Възрастният съдържател явно прецени, че присъствието ми не се отразява добре на бизнеса му и тутакси се появи до моята маса. Попита ме какво искам. Отвърнах му, че ми трябва стая.

— Нямаме стаи.

— Чудесно — казах аз, — и без друго нямам пари, за да си платя.

— Тогава ще трябва да си вървиш.

Поклатих глава.

— Не сега. Много съм изморен. — (Други пътуващи братя ми бяха казвали, че този номер минавал в града.)

— Ти си палач, нали? Сваляш глави.

— Донеси ми две от тези риби, на които ми замириса, и от тях ще останат само главите.

— Мога да извикам градската охрана. Те ще те изхвърлят.

От тона му ми стана ясно, че и сам не си вярва, затова му казах да ми донесе все пак двете риби, за да си убия времето, докато чакам да ме изхвърлят и той тръгна, мърморейки към задните помещения. Поизопнах се малко на стола си и изправих Терминус Ест между коленете си. В хана все още бяха останали петима души, но никой от тях не посмя да срещне погледа ми и скоро двама от тях също се изнизаха тихомълком.

Старецът се върна с една малка риба върху комат корав хляб и ми рече троснато:

— Изяж това и се махай.

Той стоя до мен и ме гледа, докато от рибата не останаха само главата и костите. След като позаситих глада си, аз го попитах къде бих могъл да преспя.

— Нямаме стаи, нали ти казах.

Дори да знаех, че на десетина метра от вратата на този мизерен хан ме чака палат с широко отворени врати, пак нямаше да си направя труда да си тръгна.

— Тогава ще спя на този стол — казах. — Като гледам и без друго клиентелата ти хич я няма тази вечер.

— Чакай — сепна се той и пак се скри някъде.

— Чух го да говори с някаква жена в съседната стая

Събудих се от нервно потупване по рамото.

— Ще спиш ли с още двама в едно легло?

— С какви двама?

— Двама първенци, кълна ти се. Много приятни хора, пътуват заедно.

Жената в кухнята извика нещо, което не успях да разбера.

— Чу ли това? — продължи старецът. — Единият от тях дори не се е върнал още. Като гледам кое време е, сигурно въобще няма да се върне. Ще бъдете само двама в леглото.

— Щом са си наели отделна стая…

— Няма да възразят, обещавам ти. Правичката да ти кажа, палач, те поизостанаха с плащането. От три нощи са тук, а са си платили само за първата.

И тъй позволих да ме използват като последно предупреждение за изхвърляне. Това не ме притесняваше особено, пък и ситуацията изглеждаше обещаваща — току-виж мъжът в леглото си тръгнал и тогава цялото легло щеше да остане за мен. Изправих се, залитайки на крака, и последвах стареца нагоре по поскърцващата стълба.

Стаята, в която влязохме не беше заключена, но пък беше тъмна като гробница. Чуваше се само тежко дишане.

— Господине! — излая съдържателят. Явно беше забравил, че ми бе представил наемателите си като първенци. — Как ти беше там името, плешивецо? Баландерс? Доведох ти компания. Така ще е, като не си плащаш.

Отговор не последва.

— Заповядайте, господин палач — каза ми старецът. — Ей сега ще ви светна.

И той затрака с огнивото си, докато накрая успя да запали с него една свещ.

Стаята беше, малка и немебелирана, ако не се броеше леглото. В единия му край се бе проснал по корем най-огромният мъж, който бях виждал през живота си. Истински гигант.

— Няма ли да се събудиш, а, господин Баландерс? Виж поне кого съм ти довел.

Исках да си легна и затова казах на стареца да се маха. Той запротестира, но аз го изтиках навън и още щом дочух стъпките му да се отдалечават по стълбата, тутакси седнах в свободния край на леглото и си събух ботушите и чорапите. На слабата светлина на свещите успях да видя няколко мазола на краката си. Свалих наметалото си и застлах с него излинялата постеля. За миг се замислих дали да не сваля колана и панталоните си, но скоро умората и благоразумието ме разубедиха. Забелязах, че гигантът също спи облечен. Отпуснах се на леглото и духнах свещта с усещането за безкрайна умора и невероятно облекчение.

— Никога.

Гласът беше толкова плътен и еклив (почти като най-ниските тонове на орган), че отначало не успях да осъзная значението на изречената дума.

— Какво каза? — промърморих сънено.

— Баландрес.

— Знам, съдържателят ми каза. Аз съм Севериън.

Лежах по гръб, стиснал ръкохватката на положения между двама ни Терминус Ест. В мрака не можех да преценя дали съквартирантът ми се е обърнал на една страна, за да ме погледне, но бях убеден, че ще усетя и незначителното помръдване на това огромно туловище.

— Значи си колач.

— Чул си ни като влизахме. Мислех си, че спиш. — Тъкмо се канех да уточня, че не съм палач, а само пътуващ брат от братството на инквизиторите. Тогава си спомних за своето прегрешение, както и че от Тракс бяха поискали именно човек за екзекуции. — Да, палач съм, но няма защо да се боиш от мен. Върша си работата, само когато ми плащат за това.

— Тогава до утре.

— Да, утре ще имаме достатъчно време да се запознаем и да си поговорим.

После заспах и сънувах. А може и думите на Баландерс да са били част от съня ми. И все пак не мисля така, защото сънят ми беше съвсем различен.

Яздех някакво огромно същество с ципести крила, което летеше плавно под натежало от облаци небе. Спускахме се по тях като по заснежени хълмове. Завършващите с пръсти крила на чудноватото създание почти не помръдваха. Доколкото си спомням, то махна с тях само веднъж. Догарящото слънце беше право пред нас и ние изглежда успявахме да догоним въртенето на планетата, защото светилото не помръдваше от мястото си, макар да летяхме с часове.

Изведнъж забелязах, че земята под нас, която отначало помислих за пустиня, се променя. Докъдето ми стигаше погледът, се простираше еднообразна, тъмноморава повърхност, без дори следа от градове или стопанства по нея. Съществото с ципестите криле изглежда също я наблюдаваше, или може би душеше въздуха. Усетих как мускулите му се напрягат. Последваха три последователни маха.

По прогореното мораво под нас се появиха първите бели петна. За пръв път осъзнах, че еднородността на огромното пространство ме е заблудила. То беше еднакво навсякъде… но не и неподвижно. Океанът, земната река Уроборос, в която се къпе Ърт.

Тогава за пръв път се обърнах назад и видях как мракът на нощта поглъща люлката на човечеството.

Когато континентът изчезна и навсякъде под и около нас се виждаше единствено бездната на океана, звярът се обърна, за да ме погледне. Срещнах лице на вещица с човка на ибис. На главата си носеше митра от кости. За миг останахме така, вгледани един в друг и после аз като че ли прочетох мисълта й: „Ти сънуваш, но събудиш ли се, докато си буден, аз ще бъда там.“

После тя полегна на една страна като ладия, която прави остър завой, едното й крило се отпусна надолу, и другото се стрелна към небето. Размахах отчаяно ръце, опитвайки да се задържа на гърба й, но не успях и тялото ми се стрелна към мрачните води на океана.

Шокът от сблъсъка ме събуди. Усещах болка във всяка става. Гигантът до мен мърмореше нещо на сън. Аз също смотолевих нещо, потърсих с ръка дръжката на меча и когато я открих до себе си, заспах отново.

Водата ме обгърна, но не се удавих. Чувствах, че мога да дишам, но не дишах. Всичко около мен беше толкова чисто. Пропадах през бездна, по-прозрачна от самия въздух.

В далечината изникнаха огромни очертания — силуети, стотици пъти по-големи от мен. Някои приличаха на кораби, други на облаци. Едно от тях беше просто огромна жива глава без тяло, друго пък беше създание, подобно на хидра със стотици глави. Обгръщаше ги синя мъгла. Под себе си видях цяло царство от пясък, набразден от въздушните течения. Сред него се издигаше дворец, по-голям от Цитаделата, но превърнат в руини. Неговите зали, загубили покривите си, приличаха на оградени площади. През тях се движеха десетки фигури с плът, бледа като на болни от проказа.

Когато се приближих, те обърнаха лица към мен и тогава видях, че са жени с коси от ефирни водорасли и очи от корал. Те ме гледаха как падам и се смееха, а смехът им долиташе до мен на бълбукащи мехурчета. Зъбите им бяха заострени и дълги колкото човешки пръст.

Продължавах да падам надолу. Жените протегнаха ръце и ме погалиха както майки галят децата си. В градините на двореца имаше морски гъби и анемонии, както и безброй други прекрасни растения, които виждах за пръв път през живота си. Жените се оказаха огромни. Те ме заобиколиха и аз се почувствах като кукла сред тях. „Кои сте вие? — попитах аз. — Какво правите тук?“

„Ние сме невестите на Абая. Ние сме негови любими. Играчки сме в ръцете му. Земята не би могла да ни удържи. Гърдите ни са като устремени тарани, бедрата ни могат да пречупят гръбнака на бик. Тук се храним, носим се ведно с теченията и растем, докато станем достатъчно големи, за да се чифтосаме с Абая, който един ден ще погълне континентите.“

„А кой съм аз?“

Те се засмяха дружно. Смехът им се плъзна като дъска по замръзнал бряг. „Ние ще ти покажем — казаха те. — Ще ти покажем!“ Две от тях ме хванаха за ръцете, тъй както жените водят децата на сестрите си, вдигнаха ме и ме понесоха през градината. Пръстите им, дълги колкото ръката ми от лакътя до рамото, бяха свързани с ципи.

После спряха и първо техните, а после и моите крака докоснаха плавно пясъка на дъното. Забелязах ниска стена с вградена в нея малка сцена със завеса, от онези, на които се изнасят куклени представления. Нашите движения като че ли раздвижиха завесата с размери колкото на голяма носна кърпа. Завесата се разтвори и на сцената мигом се появи мъничка фигура — мъж, направен от клонки. Той държеше тояга и я размахваше към нас като жив.

Дървеното човече скочи към нас, удари с тоягата си по сцената, за да покаже колко е ядосано, и тогава на сцената се появи момче, въоръжено с меч. За разлика от първата фигурка, тази марионетка беше изпипана до най-малките детайли. Тя спокойно можеше да бъде истинско дете, смалено до размерите на мишка.

Двете фигурки ни се поклониха и след това се вкопчиха в люта схватка. Дървеният човек въртеше яростно тоягата си и ударите му сякаш покриваха цялата сцена. Момчето танцуваше като мушичка, попаднала в слънчев сноп, и успяваше да избегне всяка атака, после на свой ред насочваше своя меч-топлийка към противника си и го атакуваше с разсичащи и мушкащи удари.

Накрая дървената фигурка се свлече. Момчето се приближи до нея и като че ли понечи да стъпи с крак на гърдите й, но преди да успее да го стори, дървеният мъж ловко се изплъзва, оставяйки на сцената момчето и пречупените на две тояга и меч. Краят на представлението бе обявен (или поне така ми се стори) от тържествения хор на миниатюрни фанфари.

Събудих се, тъй като в стаята се бе появил трети човек. Той беше дребен, сух човечец с огненочервена коса, изискано, дори разточително облечен. Когато видя, че съм буден, непознатият разтвори широко кепенцата на прозореца и в малката стаичка нахлу ярка слънчева светлина.

— Моят спътник — каза той, — обикновено спи доста шумно. Хъркането му сигурно те е оглушило.

— Спах дълбоко — отвърнах му аз. — И да е хъркал, не съм го чул.

Думите ми явно развеселиха дребосъка и той се ухили до уши, демонстрирайки ми завидна колекция от златни зъби.

— Как хърка само! Истинско земетресение, ей Богу! Радвам се все пак, че си успял да си починеш. — Той протегна към мен фината си, добре поддържана ръка. — Аз съм доктор Талос.

— Пътуващ брат Севериън. — Отхвърлих настрана завивките и се надигнах, за да я поема.

— Виждам, че си облечен в черно. От коя гилдия си?

— Това е опушеният цвят на инквизиторите.

— А-ха! — Той вирна глава като петел и заподскача насам-натам, за да ме огледа от различни ъгли. — Доста си височък. Жалко. Иначе одеждите ти са впечатляващи.

— Намираме ги за практични — казах аз. — Тъмницата е мръсно място, пък и петната от кръв не си личат върху опушеното.

— Имаш чувство за хумор! Това е чудесно! Хората с чувство за хумор имат някои предимства пред останалите. Хуморът въодушевява тълпите. Хуморът може да се издигне, а може и да се срине. Освен това привлича паричките като магнит.

Почти не разбирах за какво ми говори, но тъй като ми се стори в добро настроение, продължих:

— Надявам се да не съм попречил на почивката ви. Собственикът ми каза, че мога да преспя тук, а в леглото имаше място за още един човек.

— Не, не, ни най-малко! Предпочетох да не се прибирам снощи. Бях си намерил по-добро място за преспиване. Аз спя много малко и доста леко при това. Но въпреки това прекарах чудесно нощта, просто прекрасно. Накъде ще тръгнете тази сутрин, първенецо?

Тъкмо ровех под леглото за ботушите си.

— Първо ще видя къде мога да закуся. После ще напусна пусна града, северна посока.

— Превъзходно! Моят спътник без съмнение би одобрил идеята за закуска. Закуската би го настроила в по-мажорна тоналност. Освен това, ние също пътуваме на север. Видите ли, изкарахме един доста успешен тур из града. Сега се прибираме у дома. Играхме надолу по източния бряг и нагоре по западния. Може би ще поспрем в Двореца на Сюзерена по пътя си на север. Това е нещо като мечта, видите ли, за хората с нашата професия. Да играеш в Двореца на Самодържеца. Или да се върнеш там за пореден път, ако вече си го правил. Да си напълниш шапката с крисоси.

— И аз познавах една персона, която мечтаеше да се завърне там.

— А-а, без такива мрачни физиономии. Някой път ще ми разкажете за него. Но сега, първо ще трябва да закусим. Баландерс! Събуди се! — Той се озова с няколко танцувални стъпки до леглото и сграбчи глезена на гиганта. — Баландерс! Не го хващайте за рамото, първенецо! — (Не бях направил дори движение, което да намеква за подобно намерение.) — Понякога се събужда много вкиснат. БАЛАНДЕРС!

Гигантът промърмори нещо и се размърда.

— Ето го и новия ден, Баландерс! А ние още сме живи! За да се храним, да отделяме, да правим любов — всичко това накуп! Ставай веднага, иначе никога няма да се приберем у дома.

Не забелязах никакви признаци гигантът да го е чул. Промърморените малко преди това думи можеха да са просто фраза, изречена насън или пък последно издихание. Доктор Талос сграбчи вмирисаните завивки и ги дръпна рязко.

Огледах внимателно чудовищното тяло на неговия партньор. Оказа се дори по-висок, отколкото бях предполагал. Леглото едва го побираше. Раменете му бяха огромни. Не можех да видя лицето му, то беше заровено във възглавницата. По врата и край ушите му мярнах странни белези.

— Баландерс!

Обидата на ханджията от предишната вечер се оказа съвсем неуместна, тъй като косата му, макар и мръсна, беше съвсем гъста.

— Баландерс! Моите извинения, първенецо, но ще ми заемете ли меча си?

— Не — казах аз.

— О, нямам намерение да го убивам, нищо подобно. Само ще го плясна с плоската страна.

Отново поклатих глава. Като че ли леко раздразнен от нежеланието ми да му услужа, доктор Талос ми заобяснява:

— Забравих си тояжката долу. Лошо, могат да я откраднат. Опитвам да се науча да куцам, но в този град няма много храна за просяците.

Той се стрелна към вратата и няколко мига по-късно се върна с дървена тояжка, от тези, които използват слепците, с месингова топка в единия край.

— Хайде сега! Баландерс!

Ударите заваляха върху гърба на гиганта като първите тежки капки, предвещаващи пороен дъжд.

Най-неочаквано гигантът седна в леглото.

— Буден съм, докторе. — Лицето му беше едро и недодялано, но едновременно с това одухотворено и тъжно. — Решихте ли най-после да ме убиете?

— Какви ги приказваш, Баландерс? О, имаш предвид господин първенеца. Той нищо няма да ти стори. Снощи е делил леглото с теб, а сега възнамерява да закуси заедно с нас.

— Той е спал тук, докторе?!

Двамата с доктор Талос кимнахме едновременно.

— Ето коя е била причината за сънищата ми.

В съзнанието ми все още се мяркаха образите на огромните жени на дъното на чудовищното море и затова го попитах какви са били неговите сънища, макар вече да изпитвах нещо като страхопочитание.

— Дълбоки пещери, каменни зъбери, по които се стича кръв… Откъснати крайници, разпръснати по застлани с пясък пътеки, създания, който дрънчат с веригите си в мрака. — Той седна на ръба на леглото, потърка очи и после се зае да почисти с пръст учудващо дребните си зъби.

— Хайде, стегнете се и двамата — каза доктор Талос. — Днес ни предстоят много приказки и много работа, затова да се захващаме дорде е време.

Баландерс се изплю в ъгъла.