Сянката на Инквизитора

22 ДОРКАС

От това, което бях подочул за аверните, предполагах, че ще ги открием подредени в стройни редици, грижливо заградени и описани от съвестни ботаници. С мъка изкопчих още няколко дребни детайла от Аджиа, които пък ме накараха да си помисля, че градината с аверните прилича доста на некропола, из който бях скитал като хлапе.

Действителността се оказа съвсем различна — мрачно езеро сред безкрайно мочурище. Краката ни затъваха в тиня и сякаш нямаше какво да спре студения вятър, подухващ незнайно откъде. Странни ниски храсти се виждаха тук-там покрай пътеката, по която вървяхме. На няколко пъти по сивото, нерадостно небе се стрелнаха с писък водни птици с тъмно оперение.

Започнах да разказвам на Аджиа за Текла. По някое време тя докосна ръката ми.

— Можеш да ги видиш и оттук, макар че сигурно ще ни се наложи да обиколим половината езеро, за да отсечем някой. Виж, ей там… онова бяло петънце.

— Оттук не ми изглеждат опасни.

— Доста хора са заплатили с живота за тази заблуда, повярвай ми. Немалко от жертвите дори не са успели да напуснат тази градина.

Значи все пак имаше и гробове наоколо. Попитах защо тогава не виждаме надгробни плочи.

— Няма такива. Нито пък ковчези или погребални урни. Нищо подобно. Загледай се във водата, която газиш.

Направих го. Беше кафява като силен чай.

— Тя има способността да запазва труповете. Изливат в гърлата на мъртъвците разтопено олово, за да ги потопят на дъното. После отбелязват мястото на карта, за да могат евентуално пак да ги извадят.

Бях готов да се закълна, че в радиус от поне една левга няма жива душа. Споделих това с Аджиа и още преди тя да успее да ми отговори, иззад прикрития с храсти бряг се подаде носът на лодка, а миг по-късно и лицето на някакъв старец, който каза:

— Не е вярно. Знам, че говорят така, но т'ва не е истина.

Аджиа придърпа бързо разпраното парче плат, което преди това бе оставила да виси свободно, за да прикрие гърдите си и промърмори сепнато:

— Аз не твърдя подобно нещо. Само моят спътник…

Старецът не обърна никакво внимание на уточнението й. Мозъкът му явно бе зает с моето предположение и начина, по който би могъл да докаже противното.

— Имам си едно списъче тук… Искате ли да го видите? Вие, млади господарю? Личи си, че сте образован човек. Искате ли да хвърлите един поглед?

Главата му не спираше да кима подканващо.

— Само ще си отворим още неприятности — процеди Аджиа през зъби. Да вървим.

Попитах стареца дали може да ни прекара до отсрещния бряг, но той поклати глава.

— Много сте големи за моята мъничка лодка. В нея има място само за мен и за Кас. Ако се качите и вие, със сигурност ще потънем.

Междувременно лодката се показа в цялата си дължина и аз се убедих с очите си, че старият човек казва истината. Той едва се побираше на борда й макар да се бе съсухрил от годините (стори ми се по-стар дори от учителя Палемон) и сигурно тежеше не повече от десетгодишно момче. В едната си ръка старецът стискаше дълъг прът.

— Простете, господарю — каза той, — но аз не мога да се приближа. Колкото и да е влажна почвата, върху която сте застанали, тя все пак е твърде суха за мен. Не можете ли да пристъпите по-близо към брега, за да ви покажа моя списък?

Беше ми любопитно да видя какво иска да ми покаже и затова го послушах, а Аджиа ме последва с нежелание.

— Ето така. — Старецът бръкна под тогата си и измъкна оттам малък свитък. — Така е добре. Ето вижте, млади господарю.

Списъкът започваше с името на някаква жена, последвано от безброй уточнения, като например къде е живяла, чия съпруга е била, с какво си е изкарвал прехраната мъжът й, и тъй нататък. Под всичко това се мъдреха груба карта и две цифри.

— Вижте сега, господарю, всичко би трябвало да е много лесно. Първата цифра тук отбелязва стъпките отвъд Фулструм, а втората е дълбочината, измерена също в стъпки. Е, ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че от години се опитвам да я открия и все още не съм успял?

Той се понадигна, за да погледне и към Аджиа.

— Аз ти вярвам — каза тя. — И, ако ще ти е приятно да го чуеш, дори ти съчувствам. Но това определено не ни засяга.

Тя се обърна, за да си тръгне и аз понечих да я последвам, но старецът препречи пътя ми с пръта си.

— Ама вие нищо ли не знаете? Те ги спускат точно според цифрите на картата, но телата не си стоят на мястото. Казват, че някои от тях се появявали чак по течението на реката. — Той кимна неопределено към хоризонта. — Ей там.

Отвърнах му, че според мен това едва ли е възможно.

— А вие откъде си мислите, че се взема всичката тази вода? Има подземен извор, който наводнява това място, иначе отдавна всичко да е пресъхнало. Как тогава да не е възможно подводното течение да отнесе някой мъртвец? А защо не дори двайсет мъртъвци? Вие двамата сте дошли за аверн, нали? Знаете ли тогава поне къде растат аверните?

Поклатих глава.

— Всичко е заради манатите — морските крави. Промъкват се в езерото и се мотаят из него чак до реката. Страшничко си е да видиш как някой манат се носи на две-три педи под водата. Затова отец Инир заповяда на градинарите да засадят аверните тук. Ако някой манат се появи през нощта, тези цветчета тутакси го убиват. Една сутрин, като дойдох пак да потърся Кас, нещо, което правя всяка сутрин, стига да нямам друга по-важна работа, заварих на брега двама куратори с харпун. Имало мъртъв манат в езерото, тъй ми казаха. Отидох аз на мястото и го измъкна с моята кука, само дето не беше манат, ами човек. Или си е изплюл оловото, или не са му налели достатъчно. Изглеждаше си също тъй добре, както и вие двамата и определено по-добре от мен.

— От доста време ли беше мъртъв?

— Няма как да се разбере, водата тук ги консервира. Ако ви кажат, че кожата им става здрава като гьон, повярвайте им. Ама не чак като от подметката на ботуш. По-скоро като на дамска обувка.

Аджиа се бе отдалечила доста и аз тръгнах след нея. Старецът заби дългия си прът в дъното и лодчицата му се плъзна по повърхността.

— Казах им на кураторите, че за тях съм извадил по-голям късмет, отколкото за себе си през последните четирийсет години. Обикновено използвам ей т'ва, — И той ми показа желязна кука, завързана за дълго въже. — Вадил съм ги какви ли не. Само Кас не можах да открия. Започнах точно от указаното място, година след смъртта й. Нямаше я там, затуй продължих да търся. След пет години търсене така се отдалечих от първоначалното място, че се уплаших да не би наистина да е била там, а аз да не съм я намерил. Затуй се върнах и започнах отново. Още десет години. Взех пак да се притеснявам и днес ще започна пак от началото. Ей там ще направя първото хвърляне. Ще стигна пак до последното си спиране и ще направя там още няколко кръга. Знам със сигурност, че не е първото място — вадил съм всички, които са там, някои дори по стотина пъти. Но пък се надявам, че както си скитосва, все някога може пак да се появи.

— Тя твоя жена ли беше?

Старецът кимна и за своя собствена изненада не каза нищо повече.

— Защо искаш да откриеш тялото й?

Той отново не отрони нито дума. Прътът му потъваше във водата и се измъкваше отново съвсем безшумно. Само лодчицата оставяше зад себе си леки вълнички, които близваха едва-едва тинестия бряг.

— И си сигурен, че ще я познаеш, ако я намериш? След всичките тези години?

— Да… да. — Той кимна, отначало колебливо и секунди след това почти яростно: — Вие май си мислете, че може вече да съм я закачал с куката, да съм я измъквал, да съм поглеждал лицето й и пак да съм я потапял?! Мислите си го, нали? Това е невъзможно. Аз да не позная моята Кас?! Чудите се защо си я искам обратно. Една от причините е най-яркият спомен, който ми е останал — как тази кафява вода се затваря над склопените й очи. Знаехте ли за това?

— За кое по-точно?

— Те заливат клепките им с цимент, за да си останат затворени завинаги. Но когато потънат, циментът пада и очите се отварят. Ха сега ми обяснете как става това. Това е първата мисъл, дето се появява в главата ми, щом се опитам да заспя. Ей тази кафява вода над лицето й и как нейните сини очи се отварят. Всяка нощ се събуждам по пет-шест пъти най-малко. Преди и аз да легна тук, искам в съзнанието ми да се запечата друга картина — пак нейното лице, но този път издигащо се нагоре към повърхността. Следите ли мисълта ми?

Помислих си за Текла и за малката вадичка кръв, стекла се изпод вратата й, и кимнах.

— Има и още нещо. Двамата с Кас си имахме магазинче. Продавахме предимно стоки от Клоизоне. Баща й и брат й ни помогнаха да си купим магазинчето на улица „Сигнална“, точно до търговската борса. Сградата си е все още там, макар че никой не живее в нея. Навремето аз отивах за стоката и я домъквах на гръб, Кас описваше всичко, поставяше цените и после заставаше на щанда. Беше такава чистница! Знаете ли колко време изкарахме така? В магазинчето, искам да кажа.

Поклатих глава.

— Четири години без пет седмици. После тя умря. Кас умря. Целият ми живот се срина. Не мина много време и аз загубих всичко. Подслоних се в една изоставена колиба. Опитах се да запазя някои от вещите на Кас, но скоро загубих и тях. Нищо не ми остана от нея. Я ми кажете сега, как мога да бъда сигурен, че всичко не е било само сън?

Помислих си, че старецът също може да е омагьосан като хората в дървения павилион, и затова казах:

— Не бих могъл да преценя. Може би е било просто сън, както предполагаш. Аз мисля, че се измъчваш твърде много.

Настроението му се промени в миг, точно както се сменят настроенията на децата, и той се засмя.

— Млади ми господарю, не е трудно да се досети човек, че въпреки дрехите, които носите под тази мантия, вие не сте инквизитор. Наистина ми се иска да можех да ви прекарам на другия бряг, вас и вашата компаньонка. Но тъй като не мога, ще ви препоръчам един познат по-надолу по брега. Той има по-голяма лодка. Кажете му, че го моля да ви преведе на другия бряг.

Благодарих на стареца и забързах след Аджиа, която вече се бе отдалечила значително. Тя накуцваше и аз едва сега си спомних колко път й се бе наложило да измине днес с мен, след като си бе навехнала крака. Прииска ми се да стигна по-бързо до нея, за да я прегърна и да й предложа опора. Хукнах и това ме доведе до една от онези грешки, които отпърво ни се струват фатални и унизителни, но след време предизвикат у нас единствено смях.

Без да се усетя, в стремежа си да скъся разстоянието, аз се приближих твърде много до брега, подхлъзнах се и в следващия миг се озовах в леденостудената, кафеникава вода. За един кратък миг изпитах отново ужаса пред възможността да се удавя, но после успях бързо да покажа главата си над повърхността. Изплюх водата, която бях погълнал и отметнах влажната качулка на пелерината от главата си.

Бях започнал да си възвръщам самообладанието, когато осъзнах, че Терминус Ест вече не е на гърба ми. Възможността да го изгубя ми се стори по-ужасна дори от самата смърт. Гмурнах се веднага, без дори да си направя труда да си събуя ботушите преди това. Отворих очи и се втренчих през осеяната с коренищата на водни растения вода. Същите коренища, които някога замалко не ме удавиха, сега бяха спасили моя меч от почти сигурно изгубване. Терминус Ест се бе заплел в тях само на около три метра под повърхността. Ако го бях изпуснал малко по-встрани едва ли щях някога да успея да го открия сред тинята на дъното. Сграбчих с огромно облекчение благословените очертания на ониксовата му ръкохватка и понечих да изплувам отново.

В същия миг обаче, другата ми ръка докосна предмет от съвсем друго естество. Беше човешка ръка, която стисна дланта ми. Сграбчването на меча и необичайното ръкостискане станаха толкова едновременно, че ми се стори, че някой просто ми връчва Терминус Ест, точно като Девата от празничната церемония в параклиса на нашето братство. Отначало изпитах прилив на опияняваща благодарност, но в следващия миг ужасът ми се завърна с пълна сила. Ръката като че ли нямаше никакво намерение да ме пуска и безмилостно ме завличаше към дъното.