Сянката на луната - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора

горещия шоколад към лицето си, позволявайки на парата да погали носа ми, очаквайки да ме

разсее от пристигането му. Не обърнах глава, просто продължавах да гледам през мъглата от

пара.

Чудех се кога бе напуснал хижата, защо пътищата ни не се бяха пресекли, ако ме е шпионирал.

Не вярваше, че ще се върна? – попитах язвително.

Не съм глупак, Хейдън, – каза Даниел, гласа му бе напоен с хумор, докато сядаше на

люлката до мен.

Ядоса ме факта, че съм го развеселила.

Не те видях.

Аз бях там.... наблюдавайки.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Това е наистина зловещо, нали знаеш. Арестуват хора за дебнене.

Нямаше да ми се налага да го правя, ако ми бе дала дума, че няма да избягаш.

Погледнах към него. Бе облечен в пуловер днес и осъзнах, че някъде имаше скрити дрехи.

Би ли ми повярвал ако ти бях дала дума?

Не и щом става въпрос за живота ти. Донесе ли ми една? – посочи към чашата ми.

Не. Не бях сигурна, че все още си наоколо.

Той се подсмихваше.

Дам.

След това взе чашата от мен и отпи от шоколада. Искаше ми се да го порицая, но поради

някаква причина гласните ми струни се бяха стегнали, може би защото гърлото и гръдния ми

кош се затегната. Наблюдавайки го, интимността да обменяме една напитка – бе смущаваща.

Изглеждаше толкова на място с мен, напълно отпуснат и въпреки това все още нащрек, докато

погледа му обхождаше пространството пред нас. Можех да усетя как слуша внимателно, сякаш

не вярва напълно на спокойствието около нас.

Очакваш неприятности? – попитах докато се пресягах, за да възвърна влиянието си

около чашата си. Почти я обърнах за да не докосна до мястото, където устните му я

докоснаха, но можех да усетя предизвикателството в погледа му, затова отпих от

същото място като него.

Винаги очаквам. Това е част от това да бъдеш Тъмен Пазител.

Увих ръцете си, които бяха все още обвити от ръкавиците, около чашата и усетих топлината,

която се процеждаше от нея.

Не зная как да те накарам да разбереш колко отчаяно не искам да се връщам там, –

казах му.

Не знам как да те накарам да разбереш колко е важно да го направиш.

С дълбока въздишка той се наведе напред, поставяйки лактите си на бедрата и забивайки

поглед в дърветата пред нас, сякаш има способността да вижда през тях.

Миналата нощ ме попита колко зная за теб. Какво знаеш ти за мен?

Не много, осъзнах.

Зная, че идваш от Сиатъл.

Не точно Сиатъл, от района около него – той сведе поглед, изучвайки ръцете си.

Наместих се в люлката, опитвайки се да разбера по-добре Даниел и това, за което си мислеше.

Той бе неподвижен като статуя, сякаш мислеше, че ако се помръдне може да се пропука и

разруши.

Случи ли се нещо? – попитах тихо.

Семейството ми – родителите ми и по-големия ми брат – бяха убити.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Съчувствието ме обгърна и предизвика сълзи в очите ми. Бе толкова силно, толкова могъщо.

Бях загубила родителите си в катастрофа. Шифтърите имат невероятната способност да се

лекуват бързо – но само във вълча форма. А когато осемнадесет конски сили се удрят в теб...

Смърт на място. Без време да се преобразуваш, без време да се излекуваш. Властите заявиха,

че родителите ми са нямали време дори да осъзнаят какво ги е ударило.

Никога не съм желала да се протегна и да докосна друг шифтър. Дори сега, когато знаех, че

няма да бъда нападната от емоциите му, старите навици са трудни за пречупване; дългото

поддържане на контакт бе трудно. Въпреки това се насилих да премахна ръкавицата си.

Поемайки си дълбоко дъх, положих треперещите си голи пръсти върху ръцете му. Те бяха

стиснати толкова силно, че ги усетих твърди като скала.

Съжалявам. Изгубих родителите си когато бях дете. Знам колко трудно е да загубиш

семейството си.

Той раздели ръцете си една от друга, обърна едната и преплети пръсти с моите, изучавайки как

се преплитат, сякаш бе най-очарователното нещо, което е виждал.

Усети ли емоциите им?

Гърлото ми се сви, кимнах.

Не трябваше. Бяха толкова далеч. Оставиха ме в Уолфорд, защото искаха да

отпразнуват годишнината си. Мисля, че бяха на около десет мили, не зная. Просто знам,

че им бях ядосана, защото решиха да ме оставят. След това ги усетих как умират.

Старейшините казаха, че е заради кръвната връзка и разстоянието няма значение.

Събудих се с писъци, страха бе силен, но кратък. Милостиво кратък за мен и за тях.

Той стисна пръстите ми.

Съжалявам. Не исках да събуждам стари рани.

Какво се случи с твоето семейство.

Той поклати глава.

Тогава не бях сигурен, бяха мъртви когато стигнах до тях. Ние. . . нашия клан . . . не сме

точно като вас. Вие сте заедно, докато ние сме по-разкъсани. Мислех си, че ако дойда в

Уолфорд мога да намеря някои отговори.

Намери ли ги?

Нощта, в която Джъстин умря. Като него, семейството ми не се преобразува обратно.

О, Боже мой! Мислиш че е жътваря?

Не знам със сигурност. Може би. Както казах, бяха мъртви когато стигнах там. И не

възвърнаха човешката си форма.

Съжалявам. Толкова съжалявам. Затова ли толкова силно искаш да ме върнеш в

Уолфорд?

Една от причините. Може би се чувствам сякаш имам да поправям нещо. Не можах да

направя нищо, с което да помогна на семейството си. Може би ще успея да помогна на

теб.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Повдигна ръката ми и целуна върховете на пръстите ми. Обля ме топлина.

Какво правиш?

Гласа ми прозвуча лек като въздуха, който се отделя от балон. Той погледна над рамото си към

мен и ми се усмихна криво.

Променям темата.

Раздразнена, че не иска да сподели повече, дръпнах ръката си от неговата и я върнах на

облегалката.

Какво ще правиш през останалата част на деня?

Зависи от това какво ще правиш ти.

Планирам просто да си седя тук и да се наслаждавам на спокойствието. До началото на

следобеда, когато ще отида в магазина за да се приготвя за късно-следобедната/рано-

вечерната тълпа.

Звучи вълнуващо. Вероятно ще се присъединя.

Какво наименование е дала Лиса на петъчната вечер, – попита. – Защото не мога да се

сетя за няколко думи, които започват с ‘F’ * (* игра на думи – Fantastic Friday)

Фантастичния петък, – казах му. – Ще ходим на пистите довечера.

Какво ще правите?

Повдигнах рамене.

Може би ще караме ски, ще седим на върха на планината. Каквото и да е. Лиса има

връзки.

Определено ще се присъединя към това.

Кой каза, че си поканен?

Той не отговори с думи, само ми даде една крива усмивка и осъзнах, че никога няма да ми

позволи да му избягам. Но ако исках да оцелея, трябваше да намеря начин да го направя.

Когато топлия шоколад свърши и студения въздух се просмуква в костите ни, влязохме вътре.

По един от каналите даваха голям буболечков маратон, така че Даниел седна пред телевизора

да гледа как мравки, след това скакалци, след това отново мравки тероризират природата. Аз

седнах на стола с роман в ръка. Въпреки че по-голяма част от времето го разучаваше вместо да

чете за надменното общество на Ню Йорк в края на деветнадесети век.

Не можех да отрека, че Даниел е секси, силен и изглежда не се страхува от нищо –

включително хаоса, който жътваря може да предизвика. Ако преминех през първата си

трансформация сама, можех да умра. Ако успеех да оцелея, жътваря ще ме чака – и ще умра.

Увеличавах шансовете си за оцеляване ако има някой до мен, но тогава рискувах смъртта му

ако не успеехме да надвием жътваря.

Фактически се чувствах объркана и ми се искаше да има прост отговор.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Имах една налудничава идея: Защо не прекарам малкото живот, което ми остава пълноценно,

за предпочитане с момче. А ето – имах едно седящо на дивана, на по-малко от пет

фута*(*мерна единица) от мен.

Все още бях притеснена от факта, че не мога да изпитам емоциите му. Също така ме

притесняваше това, че бе навън, патрулирайки, в нощта в която Джъстин умря. Приемах думата

му, че старейшините са го изпратили. Ами ако е пратеник и на жътваря?

Стомаха ми се преобърна, сякаш току-що бях достигнала до върха на влакчето в увеселителния

парк и сега падах надолу със скоростта на светлината. Не мислех, че ще бъда в безопасност в

Уолфорд. Но не бях убедена, че вече и тук съм в безопасност.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Six

Глава шеста

_____________________________________________________________

Превод: djenitoo

Редакция: djenitoo & sunset

Снежната виелица се засили по-късно същия следобед и премигвах всеки път, когато

снежинките кацаха на миглите ми докато с Даниел отивахме към кафенето. Приготвих му

двоен топъл шоколад, който той взе докато отиваше да седне до камината. Отново се обърна

така че да може да ме вижда постоянно. Вероятно бях привикнала с присъствието му, защото

вече не ме дразнеше.

След това започна големия наплив и нямах време да мисля за Даниел, пълнолунието или пък

жътваря.

Беше малко странно, че усилената работа бе така релаксираща, но наистина ме

освобождаваше от стреса.

Вероятно се е изписало на лицето ми, защото когато започнахме да затваряме Даниел дойде

до мен и каза:

Наистина ти харесва това.

Да, наистина. – харесваше ми да съм сред хора – човешки хора. Искаше ми се да мога

да чувствам подобна връзка и с хората от моя вид.

Когато привършихме със затварянето за днес, Спайк изпроводи мен, Лиса и Даниел до

предната врата. Момче в сребрист Рейндж роувър* (*марка кола) ни чакаше. Името му беше

Чип и очевидно беше момчето на Лиса за тази вечер. Той беше здравеняк и притежаваше

брада, което го правеше да изглежда като истински автентичен планинец. След като се

представихме с Даниел се качихме на задната седалка, а Лиса зае пасажерското място.

Ще бъде толкова забавно. - каза Лиса. – Чип взе и кошница за пикник. Ще ядем на

върха на Дяволката усмивка.

Какво е Дяволката усмивка? – попита Даниел.

Най-високия склон. – обясни Лиса. – Спускането от там е за най-опитните скиори. Там

ще можеш да решиш дали искаш да опиташ.

Значи може да караме ски? – попитах.

Ако искаме. Приятеля ми Джейк е в патрула там. Той един вид разреши това незаконно

парти. Светлините ще бъдат пуснати, но само на по-долните писти. Гаджето му – Триш –

има достъп до екипировката под наем. Без такса за нас.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не мога да повярвам колко хора познаваш. – изпитвах благоволение, как може един

човек да има толкова приятели? Или как може да правят толкова неща за нея?

Е, знаеш. Аз съм парти момиче. Не мога да купонясвам сама.

Но когато пристигнахме, открихме, че партито е било отменено. Ски патрулите до един бяха

там, далеч от спокойствието. Някой имаха и дълги спортни шейни.

Съжалявам Лиса. – каза Джейк. Той беше висок и строен. Като всички други патрулни

той носеше червено яке за да се идентифицира. – Точно преди да затворим пистите,

научихме че деветгодишно момче се е отделило от баща си горе в планината. Имаме

кучета които търсят, но нямат късмет. Изтегляме всички за прегрупиране.

Това е ужасно - каза Лиса. – Можем ли да помогнем с нещо?

Той й се усмихна тъжно.

Вървете си в къщи, че да не се безпокоя и за вас.

Размених си поглед с Даниел и макар че не можех да чета мислите или да усещам емоциите

му, знаех какво се върти в главата му в този момент. Но ако кучетата нямаха късмет при

претърсването, как ние бихме имали?

С ъгълчето на окото си улових някакво движение отстрани и погледнах на там. Една двойка

седеше на една пейка. Мъжът беше обгърнал с ръце жената, която се бе вторачила безизразно

в снега и стискаше в ръцете си нещо което изглеждаше като синя плетена шапка.

Това ли са родителите? – попитах.

Аха - каза Джейк. – Г-н и г-жа Смит, представяте ли си?

Това което държи да не е шапката на сина к?

Да, бащата я е намерила близо до едно дърво. За жалост бурята която мина този

следобед е заличила всички следи.

Обърнах се отново към Джейк.

Сигурно има нещо с което да помогнем. Например да направим горещ шоколад за

спасителите, ако не друго.

Страхотна идея! – възкликна Лиса. – Позволи ни да го направим.

Окей, да, добре – каза Джейк. – Те наистина трябва да си напълнят термосите от

станцията на бърза помощ. Отидете да се представите. Триш е там. Връщам се да

патрулирам. – той се плъзна със ските си нататък.

Ти върви. – казах на Лиса. – Ще се присъединим след минутка.

Тя смръщи вежди и аз посочих с палец през рамо и оформих с устни – обществена тоалетна.

За щастие тя не попита защо се нуждая от Даниел да стои с мен, ако ще вървя в тоалетната.

Предполагам, че е била прекалено разстроена заради изчезването на момчето, за да мисли

ясно. Тя и Чип си тръгнаха.

Значи искаш да помагаш да пълниш термосите? – попита Даниел.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не, това беше само, за да дадем някаква работа на Лиса, така че да не си тръгне без нас

и си имаме извинение, за да обикаляме наоколо. Мислиш ли, че можеш да намериш

момчето?

Не знам. Кучетата не са успели, но пък съм склонен да опитам. Нуждая се да стоиш

наблизо. Да пазиш дрехите ми, за да не остана без тях.

Кимнах.

Добре.

Тогава нека да поговорим с родителите.

Тръгнахме към тях. Те едва забелязаха пристигането ни, безпокойството им за момчето бе

толкова силно. Даниел коленичи пред майката и знаех, че го прави защото иска да се

приближи по-близо до шапката, за да подуши мириса на момчето. Вълците, като кучетата имат

невероятни обонятелни сетива. Те могат да различат индивидуалните ни аромати. Това е

причината да са толкова добри следотърсачи.

Съжаляваме за това което се е случило на сина ви. – каза Даниел спокойно.

Майката, със сълзи на очите просто кимна.

Как е името му? – попитах.

Тими – каза баща му.

Тим - поправи майката с трепереща усмивка. – Той реши, че вече е прекалено голям за

Тими.

Че е прекалено голям, за да може да се отдалечи. – добави бащата.

На коя писта бяхте? – попитах. Можех да задам този въпрос на Джейк, но се опитвах да

осигуря на Даниел достатъчно време, за да определи аромата който му трябва.

Мисти трейл*(*букв пр. - мъглива пътека)

Сигурен съм, че ще го открият. – каза Даниел.

Родителите просто кимнаха отново. Чувствах се толкова безпомощна докатоо се

отдалечавахме, но бях благодарна, че не можех да изпитам емоциите им. Спряхме до картата

на която бяха обозначени всички писти.

Ето я. – казах, докосвайки черта далеч към север.

Трябва да ти вземем фенерче, за да можеш да следваш стъпките на лапите ми. – каза

Даниел.

Всъщност аз имам едно в джоба си - той ме погледна, а аз свих рамена. – Никога не

знаеш кога ще ти потрябва.

Мисля, че Даниел с острото си зрение ще може да вижда в тъмното. Не исках Лиса да се

безпокои за нас, така че отидохме в станцията на бърза помощ. Казах й, че Даниел е участвал в

такова издирване, така че отиваме да се присъединим към планинските спасители. Един от

служителите ни показа карта с точното място където бащата е видял за последно сина си. Взех

топъл термос, и поехме навън преди някой да е осъзнал, че нямаме разрешение да търсим

Тими.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Тръгнахме към планината. Не се безпокоях, че може да се изгубя. Знаех, че Даниел би ме

намерил и ще може да ни заведе до безопасно място. Беше странно как този следобед

размишлявах за кратко време, че може би на него не може да се вярва, а сега поставях живота

си в ръцете му.

Качихме се на ски лифта който щеше да ни качи на върха на Мисти трейл. Лифта все още

работеше, за да може спасителите да го използват. Заехме позиция и скочихме на седалката,

когато тя удари краката ни отзад. Не съм сигурна как се случи, но накрая ръцете на Даниел се

озоваха около раменете ми. Зачудих се дали всички докосват така като него. Прекарах толкова

време от живота си без близостта на шифтър, че един вид бях изгладняла за нея. А Даниел

изглежда бе толкова добър за да ми я осигури.

Караш ли ски? – попита той, докато се люлеехме нагоре и надолу над пистата. Имаше

малко повече луна днес. Беше почти изпълнила първата си четвърт. Малко повече

лунна светлина искреше по снега. Беше поразяващо красиво. Иска ми се да съм пак тук

горе някой път когато нямам толкова грижи.

Да. Ти?

Малко. – той повдигна ръката си, така че да си почива на рамото ми и помилва бузата

ми. – Мисля си, че тази вечер би могло да бъде весело.

Тръпка премина през мен, когато осъзнах, че той се бе загледал в устните ми, които изведнъж

се разтвориха по своя воля. Чела съм за горещи погледи, но уау, неговия бе достатъчен, за да

ме стопли от главата до петите.

Приготви се. – каза той.

За какво? – не бях сигурна, че искам да ме предупреди, че ще ме целуне. Просто исках

да го направи.

Да станеш.

Как –

Тогава краката ми докоснаха земята. Ако Даниел практически не ме беше вдигнал от

скамейката със едната си ръка около мен, сега щях да лежа по лице или да продължа обратно

надолу по пистата, когато скамейката обърна за спускането си надолу. След това той ме

издърпа от пътя на следващата скамейка.

Оттук - каза, хващайки облечената ми в ръкавица ръка, водейки ме надолу по склона.

Отне ми момент да изляза от мъглата, да започна да контролирам движенията си и да си

спомня, че сме в търсене на изгубено момче. Част от мен се чудеше дали Даниел ме

манипулираше, за да се увери, че няма да избягам или пък наистина бе заинтересуван от мен,

както аз от него.

Как може всичко това да се случи само в рамките на един ден? Вчера бяхме фактически

непознати, а сега копнеех да усетя целувката му. Сякаш той правеше каквото и да е, за да ме

накара да го искам за сродна душа. Но това е от задължението към старейшините или защото

ме желае?

Вървяхме няколко минути преди да достигнем до наклона който търсим.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Добре - каза Даниел, пускайки ръката ми. – Отивам зад тези храсти. Дай ми пет минути,

след това ела да вземеш дрехите ми, и последвай стъпките ми.

Пет минути?

Хей, докато не ме приемеш за сродна душа, няма да поемам рискове да видиш голия

ми задник.

Въпреки обстоятелствата се усмихнах. Гледахме се един друг за няколко мига и се чудех дали

няма да довърши това което искаше да направи на ски лифта.

Той се обърна, след това пак се обърна към мен, хвана брадичката ми, погледа му задържа

моя. Наклони се.

Внимавай. Ако използваш случая, за да избягаш, аз ще те намеря.

Преди да мога да отговоря, дългите му крака увеличиха дистанцията и той изчезна зад

храстите.

Дори не ми е хрумвало. – извиках накрая.

Въпреки, че трябваше. Докато той е концентриран върху намирането на Тим, бих могла да съм

далеч от тук преди той да осъзнае, че не го следвам. Но как изобщо бих могла да се погледна в

огледалото, ако се възползвам от такъв трагичен момент като този?

Чух шумолене в храстите, знаех че маха дрехите си. Когато вече стана тихо, изчаках няколко

минути. След това включих фенерчето си, отидох до храстите и събрах дрехите му. Натъпках ги

под якето си, за да ги запазя топли и за да си дам повече изолация. След това обвих палтото му

около раменете си.

Започнах да следвам следите му. Снега беше дълбок и той се движеше бързо, така че

отпечатъците на лапите не бяха ясни, но можех да видя пътя по който бе поел достатъчно

чисто. Затърсих напред, опитвайки се да го видя, искайки да зърна за миг как изглежда във

вълча форма. До вчера се интересувах малко от него. Днес исках да зная всеки детайл.

Вървенето беше трудно на някои места. Вятъра свистеше надолу от планината. Понякога си

сръбвах глътка от топлия шоколад, просто да ми се влее малко топлина. Но исках да оставя

повечето за Тим.

Бях вървяла в продължение на един час когато чух:

Хейдън.

Оглеждах се наоколо с фенерчето в ръка, докато лъчите му не попаднаха на Даниел стоящ зад

някакви храсти.

Намери ли го?

Да. Хвърли ми дрехите.

Направих го и въпреки, че не можех да видя нищо обърнах гръб, за да му дам малко повече

уединение. Не исках да си помисли, че го приемам за моя сродна душа.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Той добре ли е?

Той е на едно място не далеч от тук. За пръв път е навън в този студ, но му стъках огън и

след това поостанах около него докато започне да се раздвижва.

Знаех, че след като е запалил огъня се е върнал пак във вълча форма за да стопли Тим.

Козината му и топлината на вълчето му тяло сигурно са били божествени за малкото момче.

Вероятно се е отдалечил когато Тим е започнал да се събужда.

Даниел излезе иззад храстите и хвана ръката ми.

Няма да отнеме дълго време да стигнем до него.

След по-малко от десет минути видях малко момче да седи под малък естествен навес, ръцете

му бяха обгърнали свитите му колене. Очите му бяха широко отворени.

Хей, приятел - каза Данил, когато обви палтото си около момчето. – Готов ли си да се

върнеш у дома?

Тим кимна с рошавата си глава. Никога не съм работила като водач в гората, но повечето

Тъмни Пазители бяха.

Тайната им работа беше да държат лагеруващите далеч от Уолфорт, но и понякога им се налага

да търсят изгубени лагеруващи. Гледайки Даниел с Тим ме изпълваше топло и неясно чувство,

зачудих се колко лагеруващи е спасявал досега.

Докато давах на Тим топлия му шоколад, Даниел се уверяваше, че огъня е напълно изгасен.

След това той качи Тим на гърба си. Тим беше облякъл якето на Даниел над своето.

Ще ти стане студено. – казах на Даниел.

Няма, ще се движим бързо.

Така и направихме. Искаше ми се да бяхме взели радиоприемника на някого. Сега никой

нямаше да знае, че сме открили Тим, докато не стигнем ски лифта.

Някои от патрулите стояха наоколо говорещи, опитващи се да определят следващия си ход,

когато ни забелязаха. Възгласите започнаха. Чух пращенето на радиото, когато някой се обади

на станцията на първа помощ.

Джейк взе Тим от Даниел, върна му палтото и заведоха Тим на по осветено място да го

прегледат, преди да го качат на шейната, която да го откара долу.

Те ще се погрижат за него сега - каза Даниел докато ме водеше към ски лифта и

осъзнах, че иска да напуснем преди да привлечем прекалено много внимание върху

себе си. Нямаше съмнение, че ще започнат да задават въпроси на които не искахме да

отговаряме.

Скоро след като задника ми се настани на скамейката изтощението ме завладя. Може би

прилива на адреналин при търсенето на Тим най-сетне отшумя. Или от усилията от ходенето

през снега, опитвайки се да не изоставам прекалено назад от Даниел.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Някак си ръцете му отново се озоваха около мен. Този път се отпуснах и облегнах на него, и

поставих главата си в сгъвката на рамото му.

Ти си невероятен - казах.

Нямаше да мога да го направя без теб. Страхотна си в пазенето.

Исках да те видя във вълча форма. – казах уморено.

Щом си виждала един вълк, значи си виждала всички.

Не точно. Всеки един изглежда различно. Напълно черен ли си?

Да. Освен очите, разбира се.

Обзалагам се, че си много красив.

Той не каза нищо. Може би разбираше, че това изтощение ме караше да казвам неща който не

бих казала при нормални условия. Бях толкова летаргична че почти се чувствах малко пияна.

Той плъзна палеца си по бузата ми. Наклоних главата си назад за да го погледна и открих, че

устата му е невероятно близко до моята.

Обещах си, че ако го открия, ще си взема награда - каза той тихо.

Смръщих вежди.

Родителите му предлагат награда?

Не. Но досега все си отказвах нещо, което желая.

Устните му докоснаха моите, толкова нежни, толкова меки. Можех да усетя как ги подръпва. Не

бях сигурна дали искам да го направи, но също така знаех, че не трябва да го насърчавам за да

не си помисли, че го приемам за своя сродна душа.

Все още стоеше налице несигурността и опасността, която ще се да дойде при издигането на

пълнолунието. Не исках да я споделя с него, карайки го да рискува живота си за моя.

Той се отдръпна – собственичеството, което прочетох в изражението му ме накара да потръпна

и да се ужася. Нямаше да мога да се отърва от него лесно.

Проблема беше, че вече не бях сигурна че го искам.

Лежах в леглото, вторачена в лунната светлина процеждаща се през прозореца. Как може нещо

което изглежда толкова прекрасно и безобидно да бъде изпълнено с толкова опасност?

Ние се присъединихме към Лиса и Чип в станцията на бърза помощ. Лиса беше смаяна от това,

че Даниел е намерил Тим. Даниел скромно к бе казал, че е нищо, че е участвал в много

търсения в горите. Което вероятно е правил.

Върнахме се в квартирата и направихме пикника си на пода в хола. Не беше точно романтично,

но не бях единствената която беше уморена и простудена. Накратко по-късно Чип си бе

тръгнал, Даниел се бе проснал на дивана ни, а Лиса и аз си отидохме в леглата.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Само, че не можех да заспа. Още един ден. Още една нощ. И ще си тръгнем.

Не бях убедена, че връщането обратно в Уолфорд е най-добрата идея.

Станах от леглото, взех си някакъв пуловер и се затътрих надолу по стълбите към хола. Даниел

се бе вторачил в тавана, ръцете му бяха под тила. Погледа му падна на мен. Завървях бавно и

седнах на масичката за кафе.

Страхувам се, че ако отида в Уолфорд ще поставя всички в опасност. Страх ме е, че ако

имам сродна душа, жътварят ще впримчи и неговата душа когато се превъплъщава. Не

съм сигурна, че в Уолфорд е безопасно. Просто.. не знам. Ако те приема като сродна

душа може да останем тук. Мога да посрещна пълнолунието си тук.

Бавно, много бавно, той седна, загледа се наоколо и ме погледна.

Вярваш ли ми?

Вярвах ли му? Той беше типа човек който бе достатъчно загрижен, за да открие малко момче.

Кимнах.

Той взе ръцете ми.

Ако жътваря дойде тук, няма да мога да защитя нито един от нас. В Уолфорд имаме

шанс да се бием, да оцелеем. Тъмните Пазители са там. Старейшините. Вече знаем

срещу какво се изправяме. Не знаехме с Джъстин.

Това което казваше изглежда имаше смисъл. Ако жътваря ме намери и съм сама, нямах шанс

да оцелея. При първия път не можем да управляваме трансформацията си. Ще се случи,

независимо искаш ли го или не, когато луната се издигне. Единственото нещо което мога да

контролирам е къде ще съм когато се случва.

Добре. Ще се върна в Уолфорд. Но няма да те приема за сродна душа.

Той стисна ръцете ми.

Хейдън –

Не. Не ми е приятно с теб.

Трябва да имаш някого. Ако не аз, то тогава избери някой друг.

Странно, но не можех да си представя някой друг с когото да съм. Но няма да тръгна да

признавам това откритие. Вместо това просто казах:

Нека видим какво ще стане, когато отидем в Уолфорд.

Достатъчно справедливо.

Стояхме така дълго време, тихи моменти през които просто си държахме ръцете. Накрая се

накарах да се освободя от хватката му и да се изправя.

Организираме парти тук довечера след работа. Беше идея на Лиса. Един вид прощално

парти като за края на ваканцията.

Поканен ли съм?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Гласът ми бе дрезгав когато казах:

Да.

След като го оставих и се върнах в стаята си, всичко което можех да правя бе да се надявам, че

тръгването с него – без да се опитвам да избягам отново – е най доброто решение.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Seven

Глава седма

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

Моя последния ми ден в курорта бе спокоен. Даниел изчезна от квартирата когато станах и

въпреки че не можех да го видя, усещах че ме наблюдава – докато вървях към работа, докато

се връщах обратно у дома. Малка част от мен желаеше да застане до мен докато си проправях

път през снега, друга част от мен бе радостна заради разстоянието помежду ни – докато не

осъзнах, че това кара събитието тази вечер да изглежда почти като среща.

И все пак, не можех да опиша тръпките преминаващи през тялото ми докато се приготвях за

партито. Или несигурността.

Стой мирно– каза Лиса.

Но искам да видя.

Когато приключа.

Тя нанасяше грим по лицето ми. Бях се упражнявала малко с момичетата в училище, но никога

не бях усъвършенствала тези си умения.

Няма да ме направиш да изглеждам като клоун, нали? – попитах.

Лиса изръмжа и ако не я познавах поне до известна степен, щях да си помисля, че е шифтър.

Успокой се. Просто се успокой. Бях гримьорка на всички пиеси в училището,

практически живея в Сефора*(*много известна и луксозна верига от магазини за

козметика, първоначално основана в Франция през 1969г).

Каза го така сякаш трябва да означава нещо за мен.

Отдръпвайки се назад, огледа набързо лицето ми.

Дори не знаеш за какво говоря, нали? Да не си избягала от някой религиозна секта или

нещо такова?

Не.

Даниел – той връща ли те обратно там? Имаш ли нужда от помощ?

Хванах ръката к, толкова по-лесно ми бе като знаех, че емоциите к няма да се нахвърлят върху

мен.

Добре съм. Израснах в малък град и отидох в девически пансион и никога не съм се

запознавала с изкуството на срещите. Това е всичко.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Добре, щом казваш. Но Даниел наистина те харесва.

Тя се придвижи отново напред към мен, но я спрях с ръка на рамото.

Откъде знаеш?

А? Начина по който те гледа.

Как точно?

Толкова е ммм… интензивно. Сякаш значиш всичко за него. Сякаш не може да понесе и

минута без теб. А тази вечер наистина няма да е способен да отлепи очи от теб.

Завъртя ме към огледалото.

Загледах се в отражението и бавно станах от стола. Бе отрязала малка част от косата ми за да

създаде бухнал бретон. Не можех да кажа, че е сложила грим, но карамелените ми очи

изглеждаха по-големи, издължени и екзотични. Някак си бе подобрила овалната им форма.

Устните ми изглеждаха по-плътни. Създадени за целувки.

Мисълта ме накара да се изчервя и видях как една червенина процъфтя през брадичката ми и

се намести на бузите ми. Най-вероятно бе започнала още от корема ми, но след като носех

пуловер показващ едното ми рамо, бе трудно да се каже. Пуловера бе пурпурен и правеше

косата ми да изглежда по-руса, а очите ми по-наситени.

Не изглеждам като себе си – казах на глас.

Разбира се, че си ти – каза, отмивайки притесненията ми. – Само почакай Даниел да те

разгледа добре. Ще бъде зашеметен и безмълвен.

Лиса беше права.

Въпреки студения въздух, който нахлуваше през предната врата и от френските врати към

верандата, които бяха широко отворени за да се постигне свободен достъп до всякъде.

Светлините бяха замъглени и свещи с мирис на бор бяха пръснати навсякъде из стаята.

Музиката бумтеше. Преместихме всички мебели от средата на хола, за да се образува дансинг,

докато някои предпочетоха дивана, двойните канапенца или столовете наредени около

стените. Някои използваха възглавници. Имахме си чипсове, соди и бири. Бях изключително

нервна, докато чаках Даниел да дойде.

Избърсвайки ръце в джинсите си, съжалих, че днес изтичах до магазина в следобедната си

почивка и си купих чифт ботуши на токчета. Бяха неудобни и не знаех дали някога ще имам

повод да ги обуя отново. Но ме караха да се чувствам секси, въпреки че краката ми ме убиваха.

Мислех, че са направени за да изглеждат краката ми дълги и тънки, особено по времето когато

изпих първата си бира и отидох да си взема втора.

Намирах се в банята, където използвахме тонове лед във ваната като хладилник. Тъкмо

издърпвах една бутилка, когато едно от момчетата, с които работех през последния месец –

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Марк – влезе вътре, обви ръка около кръста ми, придърпа ме към себе си и сложи ръка на

дупето ми.

Не изглеждаш ли страхотно?

По думите и по начина, по който се полюшваше можех да кажа, че вече е пил прекалено много.

Също така знаех и че е безвреден. Преди да успея да се измъкна от прегръдката му и да сваля

ръката му от дупето си, ниско, предупредително ръмжане отекна наоколо.

Марк ме пусна и се завъртя толкова бързо, че почти падна. Възстановявайки равновесието си,

попита.

Пич, това ти ли беше?

Не бях изненадана да видя Даниел, стоящ на вратата. Това, което ме изненада бе, че се

радвам толкова много да го видя. Изглеждаше заплашително и точно в този момент не

оставяше съмнение, че защитава територията си – която бях аз.

Бях раздвоена между обидата от този старомоден жест и чувството на поласканост.

Изглеждаше страхотно и очевидно се бе обръснал. Носеше черен кашмирен пуловер и

смарагдовите му очи блестяха.

В тишината настъпила в банята, Марк каза.

Искаш ли бира?

Чак тогава Даниел премести погледа си към мен. Очите му се разшириха видимо, сякаш бе

изненадан от присъствието ми и осъзнах, че ме е намерил чрез мириса ми. Чак сега ме

погледна по-добре. Ноздрите му се разшириха, очите му се затоплиха. Не можех да

предотвратя малката тръпка на удоволствие, която мина през мен.

Марк повдигна ръце, като някой който е заплашван от гневна тълпа.

Не разбрах, че е заета.

Не бях – почувствах се задължена да му кажа. – Не съм – добавих и за Даниел.

Да, добре. Не съм тук за да си навличам неприятности, приятно прекарване.

Марк взе една бира и си проправи път покрай Даниел за да излезе от стаята.

Това бе малко грубо – казах сприхаво.

Какво си направила със себе си?

Не ти харесва?

Наклони глава, за да ме разгледа по-добре.

Харесва ми. Но ми харесваш и по другия начин.

Утре ще се върна обратно към другия начин. – прекарах пръсти през бретона – С

изключение на косата. Бира?

Той премина през малката стая и взе една бира от ваната. Премести глава към вратата.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Харесваш ли това момче?

Повдигнах рамене.

Да. Мил е.

Даниел издиша ядосано и осъзнах, че няма нещо което да направи и то да не е хищническо.

Имах предвид повече от харесване – каза.

Ти каза „харесвам”.

Въздъхна с нетърпение и открих, че се наслаждавам на момента, осъзнавайки че въпреки че

настоява да ми бъде сродна диша, не е напълно доволен от емоциите, които идваха заедно с

декларацията. Изглеждаше толкова сладък.

Другата дума, с Л – промърмори.

Ликантроп? – прошепнах.

Забавно.

Омекнах.

Не го обичам, ако питаш това. Едва го познавам.

Погледа му падна към кръста ми.

Разбира се, но изглеждаше сякаш той те познава.

Просто се държеше приятелски. Той е безвреден – За разлика от теб почти добавих .

Той затвори очи, изглеждаше сякаш ще започне да спори. Вместо това отвори бирата си, отпи и

започна да ме изучава.

Не трябваше да флиртуваш с това момче.

Защо? Защото принадлежа на теб?

Защото имаш нужда от някой, който може да те защитава, а това момче не може. Но аз

ще.

Още двама влязоха в банята, взеха няколко бутилки и излязоха.

Хайде – казах. – Не искам да прекарам цялото парти в банята.

Влязох в хола, с Даниел точно по петите ми. Музиката бумтеше в слабо осветения хол. Хората

се въртяха по импровизирания дансинг.

Танцуваш ли? – Даниел заговори близо до ухото ми, дъха му погали шията ми и изпрати

топли тръпки на наслада надолу по гръбнака ми.

Как успяваше да ме накара да се чувствам по този начин с толкова малко усилия? Поклатих

глава.

Взе бутилката ми и я остави върху малката маса близо до нас. След това хвана ръката ми и

започна да ме дърпа към дансинга. Забих пети със скъпите си обувки.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не! – поклатих глава, смеейки се. – Само ще се направя за смях.

Той извика в отговор:

След тази вечер никога повече няма да видиш тези хора? Има ли значение? Освен това,

мислех че искаш да се забавляваш. Какъв по-добър начин за това от малко издивяване?

Това, което казваше бе истина, но никога до сега не бях танцувала. Никога не бях ходила на

танци. Докато наблюдавах хората в „Извън граници”, никога не се присъединих към тях.

Просто движи тялото си, нищо особено. Не сме в „Танцувай със звездите”* (* -

телевизионно предаване) .

Обещаваш ли да не се смееш? – попитах.

Той направи кръст над сърцето си и ме повлече на дансинга. Бирата, която изпих по-рано

определено освободи някои от задръжките ми, но все пак се огледах наоколо.

Не ги следи – каза Даниел. – Просто ме гледай.

Елегантно и плавно, той се раздвижи под ритъма на музиката. Започнах да повтарям

движенията му и осъзнах, че е много лесно. И толкова забавно. Усмихнах се. Разсмях се. Бях

пропуснала доста. На нашите най-големи празници в Уолфорд, по време на лятното и зимното

слънцестоене, когато възможно най-много семейства идваха за да отпразнуват съществуването

на вида ни имаше игри, музика и танци. Опитвала съм се да се включа, но през повечето време

просто наблюдавах. Вида ми не беше жесток, но всички знаеха за способностите ми и не се

чувстваха добре около мен. Не ги винях. Когато бомбардирането с емоциите им ми дойдеше в

повече отивах в мазето и прочитах някоя книга в малкото убежище, което си бях създала. Бях

напълно защитена там и само най-силните емоции ме застигаха.

Най-лошите от всички чувства бяха моите собствени когато се намирах там. Самотата.

Изолацията. Винаги съм предпочитала да бъде в училище, около статисти. Но имаше неща,

които не можех да споделя с тях, което създаваше чувство за липса.

Но тази нощ бях щастлива. Танцувах и бях около хора. Толкова много хора. Наоколо сигурно

имаше най-малко стотина души. Зимни работници, колежани които щяха да се насочат към

университетите и да започнат часовете в понеделник. Искаше ми се да отида с тях, накъдето и

да пътуваха. Вместо това се насочвах с Даниел обратно към Уолфорд.

Той хвана ръката ми и ме издърпа напред към себе си.

Не мисли за това! – изкрещя в ухото ми, надвиквайки музиката. След това ме завъртя

отново и ме отдалечи, за да можем да възстановим танца си.

Как разбра?

Как бе успял да разбере за какво си мисля?

Бях сигурна, че ме е чул, но ме пренебрегна, движейки се в такт с музиката – която внезапно

спря. Хората крещяха, простенваха, протестираха. Няколко момчета изпсуваха. Започна балада

и викове на щастие и пляскане се разнесоха из стаята.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Преди да си проправя път през тълпата, Даниел ме издърпа към него.

Никога не съм. . . – започнах.

Просто се отпусни, Хейдън.

Сложи ръцете ми около врата си и обви своите около кръста ми. Не танцувахме наистина,

просто движехме краката си и се поклащахме. Но беше приятно, толкова хубаво. Да бъда до

друг шифтър и да не изживявам емоциите му, да бъда разсеяна само от моите. А те се

стрелкаха навсякъде из тялото ми. Задоволство, бързо последвано от страх и след това се

почувствах толкова уверена. Харесваше ми този момент с Даниел. Дори не се преструвах, че

съм нормална, за няколко кратки мига – наистина бях.

Сгуших се в рамото му, благодарна, че изразходих толкова много от трудно спечелените си

пари за тези ботуши, които ме правеха достатъчно висока за да си съвпадаме идеално.

Как разбра, че си мисля за завръщането в Уолфорд? – попитах тихо. – Да не би да

умееш да разчиташ мисли?

Спря да се усмихваш.

Никога не се усмихвам там. Моля те, Даниел, не ме връщай обратно.

Трябва, Хейдън. – той се наведе към мен, дъха му се спусна по чувствителната кожа

точно зад ухото ми – Не бих могъл да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи. Наистина

вярвам, че това е единственото място, на което ще бъдеш в безопасност.

До този момент не ми и бе хрумвало, че да ме върне обратно в Уолфорд не е по-лесно за него

отколкото е за мен. Можех да продължавам да го усложнявам, да търся пътища за бягства.

Или просто да спра да избягвам неизбежното, както му бях казала снощи.

Почувствах стихващата борба в ума си докато накрая напълно приех решението да се върна в

нашето тайно скривалище. Тялото ми се отпусна срещу неговото. Ръцете му ме обгърнаха по-

силна, привличайки ме по-близо.

Благодаря ти – прошепна.

Чудех се дали знаеше какво направих – че всичко би се променило веднъж щом се върнем в

Уолфорд. Че аз ще се променя. Че емоциите на другите бавно ще се присламчат в мен,

съсипвайки ме. Че няма да успея да намеря покой и тогава ще дойде време за пълнолунието

ми...

Искаше от мен да вярвам, че всичко ще бъде наред. Бях сигурна само за това, което имах тази

вечер. Държах го близо до себе си, не се изплаших когато хората започнаха да се блъскат в

мен. Оставих музиката да премине през мен, заслушана в разгара на разговорите. Какафония

от звуци ме заобикаляше, но цялата – извън мен. В мен бяха само мислите ми, изживяването

на собствените ми емоции. Докато те бяха леко плашещи – защото се наслаждавах толкова

много на обятията на Даниел – също така бяха и напълно удивителни. Защото бяха мои и мои

единствено.

Бавната музика бе изместена от по-силен, по-бърз ритъм, който изпълни стаята. Хората се

разделиха и поставиха старт на по-ентусиазирани танци.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Даниел хвана ръката ми и си проправихме път през тълпата към френските врати. Не спряхме

на верандата, той ме поведе надолу по стълбите, стъпките ни хрупкаха върху снега. С високите

ботуши ми бе наистина трудно да маневрирам, докато преминавахме през преспите, но след

това всички мисли – освен тези, които бяха насочени към Даниел – напуснаха мозъка ми,

когато ме обърна за да застана лице в лице с него.

Всичката тази непрестанна лудост вътре, шумовете, така ли се чувстваш когато

емоциите им те застигат? – попита ме, а погледа му се впи в моя.

Не точно, но може би това е най-близкото обяснение. Не шум, а всевъзможен хаос. В

повечето случаи и психически, защото не мога да спра да реагирам на това, което

чувствам – поклатих глава – Невъзможно е да се опише.

Докато музиката се насочваше и извън хижата, бе прекалено далеч за да притеснява.

Счупването на клонка или клон – най-вероятно от тежестта на снега – пречупи тишината. Бухал

избуха.

Не бях взела якето си и би трябвало да треперя на студа. Но всичко, което успявах да направя е

да се взирам в очите на Даниел и да приветствам топлината, която излъчваше тялото му.

Положи длани от двете страни на лицето ми. Възглавничките на дланите му бяха топли и

загрубели. Докато преди бях подозрителна заради факта, че не мога да почувствам емоциите

му, сега бях удовлетворена от факта, че когато ме докосваше по този начин, емоциите

напиращи в мен бяха мои и само мои.

Няма да позволя нещо да ти се случи – каза тихо и свирепо.

Устните му докоснаха ъгълчето на устата ми и желанието се плисна в мен. Обърнах глава за

целувка, за да срещна устните му докато те галеха моите, преди да отново да се отдръпнат.

Зимата избледня и сякаш престъпвах в средата на лятото. Топлината се увеличаваше докато

страстта разцъфваше и се въртеше в мен.

Целувката бе по-различна от тази, която ми подари на ски лифта. Онази бе тестваща,

изучаваща, нужда за близост за да отпразнуваме това, което извършихме. Тази бе повече,

толкова повече. Никога не съм си мечтала да изживея нещо толкова интимно с шифтър без да

бъда унищожена от него. Но дори и неопитна, каквато бях, не знаех друга целувка толкова

чувствана, задоволяваща и прекрасна като тази.

Когато Даниел се отдръпна погледнах дълбоко в очите му, изгубвайки се в тях както се бях

загубила в целувката. За пръв път откакто го забелязах наистина исках да тръгна с него.

Той погали устните ми с палец. Бяха чувствителни, влажни и подути.

- Сбогувай се. Заминаваме преди изгрев слънце.

С тези думи се отдръпна от мен и изчезна измежду дърветата, в гората. Нямаше да спи на

канапето тази вечер и се чудех дали е защото се боеше, че изкушението да изскачи стълбите

ще е прекалено голяма.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Не исках да се чувствам толкова близка с него, и въпреки това не можех да отрека това чудо. Не

исках да си мисля, че би могъл да бъде моя сродна душа. Никога преди не бях чувствала

толкова силен копнеж. Никога преди не бях приветствала близостта на друг шифтър повече от

тази на статик.

Топлината, която усещах при близостта ни избледня и студа ме връхлетя. Потръпнах силно,

обвих ръце около тялото си и се насочих обратно към хижата за да се насладя на последните си

няколко часа мир преди да започна приключението, което би ме извело като стоящ под

пълнолунието победител – или труп.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Eight

Глава осма

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

Не успях да заспя. Вместо това просто лежах в леглото си и наблюдавах танцуващите

сенки по тавана, докато лунната светлина играеше наоколо в стаята. Когато бях с Даниел,

връщането в Уолфорд ми се струваше правилното решение, но когато останех сама –

изглеждаше глупаво. Точно както бе обещал, че не би позволил нещо за ми се случи, аз бях

решена да гарантирам, че нищо няма да се случи на него. Без значение какво би изискало това.

Не исках той или някой друг шифтър да загине заради мен.

Приветствах първия намек за настъпващата навън зора с очакване... и страх.

Даниел не бе определил точен час, в който да се срещнем, но някак усетих пристигането му.

Измъкнах се от леглото и пропълзях до прозореца. Надничайки навън, го видях на ръба на

гората, стоящ мълчаливо върху моторната шейна. Пътищата водещи към националната гора

щяха да бъдат затворени за превозни средства. По заобиколните пътища, бихме могли да

стигнем до там, пътувайки по снега.

В интерес на истината, най-вероятно е трябвало да продължа да карам шейната докато стигна

океан или друга страна. Вместо това стигнах до Атина и реших да спра за малко, да спечеля

пари, да си направя лагер и да скалъпя план за следващото приключение. Не мислех, че ще ми

се наложи да реша да се върна обратно, но точно това се случи.

Започна лек снеговалеж, колкото по-скоро тръгнехме – толкова по-добре.

С решимост да се справя с всичко, да се срещна с каквото трябва да се срещна, се отдръпнах от

прозореца и извадих дрехите си: дънки, тениска, пуловер, яке, ръкавици, шапка и ботуши.

Всичко друго необходимо бе напъхано в раницата ми.

Не бях казала довиждане на никого, не споделих с никой, че ще си тръгвам. Щеше да бъде

твърде трудно, може би дори да изисква обяснения и уверения. Знаех, че всички биха

разбрали. Атина бе място, където приятелството бе временно като снега. По-голямата част от

хората, които са тук сега, щяха да си тръгнат до няколко дни. Мисълта ме накра да се

почувствам не чак толкова различна от другите.

Нарамих раницата си и тръгнах надолу по стълбите. Оставих бележка на кухненската маса

гласяща : Поемам обратно към дома. Благодаря за всичко.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Благодаря, че запазихте емоциите си за себе си, помислих си, но не го написах. Спретнато

написаните думи изглеждаха недостатъчни, но нямах нищо друго, което можех да оставя зад

себе си. Излязох на верандата, заключвайки вратата зад себе си.

Лунната светлина бе започнала да изблегнява, така че сега бе по-тъмно от когато излязох навън

с Даниел предната вечер. Можех да видя само контурите на силуета му и далечните светлини

от улицата, отразяващи по моторната шейна. Неговата решителност да ме защитава, дори

когато излагаше на риск самия себе си ме докосна дълбоко. Но не това исках. Не исках никой

да се жертва заради мен.

Може би не трябваше да бягам от Уолфорд. Може би трябваше да отида при старейшините. Но

онази нощ бях потресена и ужасена и бягството бе единствената мисъл, която се въртеше в

главата ми. Все още не бях сигурна, че да се върна бе най-правилното нещо, което да се

направи. Но му дадох шанс.

Можех да видя следи от лапи по снега, движещи се навърте и навън от гората. Без съмненние,

Даниел бе бдял цяла вечер. Чудех се защо бе почувствал тази нужда миналата нощ, но не и

преди. Може би бе очаквал да опитам да направя последно бягство от него. Радвах се, че

падащия сега сняг щеше да покрие доказателството за неговата бдителност. Не исках никой да

сграбчи пушка и да тръгне на лов за това, което бе направило тези стъпки в снега.

Не каза нищо, когато се приближих. Какво имаше за казване?

Включи двигателя докато яхвах седалката, настанявайки се зад него. Обвивайки ръце около

кръста му, притиснах буза в гърба му. Докато се насочвахме напред, се борех да не се обърна

назад.

Но носталгията бе по-силна от волята ми. Наблюдавах как мястото където бях щастлива и

защитена изчезва зад завеса от сняг и разтояние.

Пътувахме дълго след свечеряване. С първото преобразяване идва и способността да виждаш

през ноща. Дори в човешката си форма, запазваме някои от животинските си качества. Докато

снежната шейна имаше фарове, знаех че Даниел разчита повече на инстикнтите си за да не се

блъснем в някое дърво или скала и за да избегне планите от сняг, които можеха да крият някои

опасности.

Спряхме три пъти през деня на малки бензиностанци за да презаредим моторната шейна. Бях

се възползвала от тоалетната и си купих няколко закуски и напитки. Бяхме поели по път, който

водеше през дивото към националната гора. Нямаше да преминем през друг малък град или

друг знак на цивилизацията. Не се усъмних и за минута, че Даниел може да ни осигури всичко, но предпочитах храна, с която мога да се задоволя възможно най-дълго време.

Луната се бе извисила в черното небе, когато Даниел най-накрая спря на малка поляна. Слязох

от гърба на моторната шейна, разтягайки схванатите си мускули и вдишах дълбоко. Можех да

помириша острия аромат на вечнозелените дървета.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Наблюдавах как Даниел влачи до средата на поляната купчината от провизии, които бяха

натъпкани до сега в моторната шейна.

Никога не съм била на къмпинг – признах си – така че ще ти се наложи да ми кажеш

какво трябва да правя.

Никога не си била на къмпинг? А когато избяга?

Просто карах докато не стигнах Атина.

Знаеш ли колко е опасно? Колко много инциденти се случват защото хората заспиват –

Не съм в настроение за лекция за това какво не бива да правя. С какво мога да

помогна?

Той намери един голям фенер. След като го включи ми го подаде.

Насочвай светлината към мястото където работя.

Знаех, че най-вероятно няма нужда от светлина, но открих, че е успокояващо. Той започна да

копае снега, за да стигне до земята. Знаех, че прави приготовления за лагерен огън.

Няма ли да копаеш по-бързо ако се преобразуваш? Нали знаеш – да използваш две

лапи за да стигнеш до земята.

Погледна нагоре и се ухили.

Но тогава ще трябва отново да се преобразувам за да се погрижа за всичко друго.

Освен това, имам напредък.

Изучавах го докато правеше бързо разчистване на зоната от снега – сякаш имаше нужда да

докаже, че е толкова способен в човешка форма колкото и във вълча. Докато аз се чувствах

доста безполезна.

Ако нямаш нужда от фенерчето за да довършиш лагера, ще отида да немря малко

дърва.

Изправяйки се, той изтупа снега от ръкавиците и дрехите си.

Не отивай надалеч.

Ако планирах да правя бягство, щях да го направя преди да дойдеш тази сутрин.

Без да го изчакам да отговори, се насочих към дърветата. Доста мъртви клони бяха все още

прикрепени към стъблата. Отчупих ги докато не направих една хубава купчина, след това ги

занесох в нашия лагер.

Пакета със провизиите сега почиваше отворен в снега. Даниел спря да работи по палатката и

ми помогна да подредя дървата в малката яма. Движенията му бяха сигурни, уверени.

Тишината около нас беше прекъсната от пръщенето на първите искри и пламъците започнаха

да се задържат.

Готово – каза, отново изправяйки се и почиствайки ръцете си за пореден път. – Това

трябва да ни сгрее.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Протегнах ръце към развихрилите се пламъци. Въздуха бе напоен със студ и топлината от огъня

достигна до мен.

Предполагам, че докато си работил като горски водач си правил доста лагери.

Почти всяка вечер през изминалото лято.

Работехме заедно за да приключим с опъването на малката палатка. Би била удобна за един

човек, за двама – не чак толкова. Чудех се дали не планира да стои на пост.

От торбата, която бе донесал по-рано извади чанта и я постави до огъня, който сега пращеше

приятно. Извади пластмасова кутия. Той бръкна отново в чантата.

Какво да бъде? – попита, държейки една консерва – Зеленчукова супа? – извади и

друга консерва – Или вегетарианска яхния?

Засмях се.

Яхния.

Преди малко изпих яхнията от една чаша, която щяхме да използваме по-късно за кафе, чай

или горещ шоколад. Вятърът започна да се засилва и да свири измежду дърветата.

Е... имаше ли сродна душа... преди да напуснеш Сиатъл? – попитах.

Не – загледа се в мен продължително, сякаш не е сигурен как да отговори. – Излизах на

срещи – продължи – но никоя не ми се стори като единствената.

Значи нямаш татуировка.

Отново се поколеба леко.

Имам татуировка.

Просто за забавляние?

Означава нещо за мен.

Какво?

Търсенето ми, предполагам, на място на което принадлежа. Започва от задната част на

рамото, спуска се надолу по бицепса – докосна дясната си ръка, сякаш може да го усети

през дрехите.

Чудех се дали някога щеше да я сподели с мен. Странно колко много ми се искаше, въпреки, че

нямаше да го приема като моя сродна душа. Чувствах нужда да запълня тишината застанала

помежду ни.

Значи си в колежа? – плеснах чело. – Ъгх. Не мога да повярвам, че те попитах това.

Той се ухили.

Какво? Защо?

Усмихнах му се.

Това бе пръвия въпрос, който ми задаваха в Атина, каквато и нова група студенти да

пристигнеше за зимната ваканция. Винаги ми е изглеждало неоригинално.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Мисля, че е хубав въпрос. Да, ходя в колеж. Искам да запиша право по някое време.

Шифтърите обикновенно живеят и работят със статистите, но въпреки това имахме малко

общество. Но Уолфорд бе признат за нашия главен център. Той е приютил първите, които са

дошли в Америка. Бе място, което всички шифтъри могат да наричат дом, дори ако никога не

са били там.

Предполагм, че не по този начин искаше да прекараш зимната си ваканция – казах,

усещайки се малко виновна, че моето бягство бе провалило плановете му.

Нямах планове – каза, сякаш прочел мислите ми и осъзнах, че той е много по-добър в

разпознаването на емоциите ми от мен, когато предполагах какво чувства или мисли.

Въпреки, че си мисля за няколко бънджи скока за следващата зима.

Засмях се, спомняйки си какво му казах за бънджи скоковете през първата ни вечер.

Да, но не очаквай от мен да се присъеденя.

Осъзнавах, че говорим сякаш и двамата ще сме наоколо другата зима. Сякаш всичко щеше да

мине добре.

– В Атина не престанах да се чувствам, сякаш съм наблюдавана.

Преди да може да ми отговори добавих.

И не от теб. Винаги изпитвам приятно чувство, когато ти ме наблюдаваше. Това друго

чувства беше... въобще не беше приятно.

Не забелязах нищо докато оглеждах наоколо.

Кимнах отново.

Предполагам, че просто ставам параноична.

На твое място аз също щях да съм.

Чудя се – защо не? Как ни е открило.

Той постави друг клон в огъня.

Ако продължаваш да мислиш за това, няма да успееш да заспиш.

Съмнявам се, че така или иначе ще успея да заспя. Както ти казах, това е първия ми

къмпинг. Хубаво е тук отвън, но също така е и малко зловещо. Имам предвид, само ние

двамата сме. Чувствам се един вид... малка, незначителна.

Как е възможно никога да не си ходила на къмпинг?

Никога не съм била водач. Когато съм в Уолфорд оставам в имението. А в пансиона

момичетата предпочитат пижамените партита пред ходене в горите – свих крака и

обвих ръце около тях – Не ме разбирай погрешно, обичам да съм навън. Но – погледнах

към палатката – ако се появи мечка, това не осигурява голяма защита.

В безопасност си. Мечките заспиват през зимата.

Добре тогава – пума. Зная, че са наоколо. Чух, че един е нападнал Тъмен Пазител

миналото лято.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Да, мисля, че е Рейв. Но не трябва да се тревожиш за това. За това съм тук. – той се

наведе напред, а очите му ме затоплиха толкова колкото и огъня. Пълните му устни се

разделиха, погледа му обходи лицето ми, сякаш се опитва да запамети всяка линия. –

Що се отнася да това, че сме само двамата – на мен ми харесва.

Тогава устата му покри моята.

Сякаш всяка мисъл бе засенчена от глада на целувката. Бе сякаш той никога нямаше да бъде

задоволен, винаги ще иска повече – или може би това бяха моите чувства, моите мисли. Знаех, без съмнение, че той ме привлече, накара ме да пожелая повече от изолираното си

същесвуване, накара ме да се да желая тези чудесни чувства и усещания.

Той се отдрпна назад и дишайки тежко подпря чело на моето.

Казваш, че няма да ме приемеш като твоя сродна душа, но никога не ме отблъскваш

когато те целувам.

Едва можех да мисля когато ме целуваше. Как изобщо се предполагаше да приложа спротива

за да го отблъсна?

Объркваш ме, Даниел – поклатих глава, опитвайки се да я изчистя. – Не искам, но те

харесвам.

Това е начало.

Това е толкова лоша идея.

Толова лоша идея. Когато и да бях в Уолфорд, можех да усетя шифтъри, които са се влюбили.

Можех да изживея нежността, възбудата и копнежа. Посредством другите разбрах силата на

привързаността, как променя приоритетите им, губят целите си. Как няма нищо по-значимо от

човека, който обичаш. Всичко това ме караше да се чувствам толкова невероятно сама. Караше

ме да искам толкова отчаяно някой да ме приеме такава каквато съм: шифтър със способност

на съпричастност. Никога не съм вярвала, че човек може да ме приеме такава каквато съм.

Боях се, че също и никой шифтър. А ето – сега започвах да усещам място, където принадлежа –

при Даниел. Не можех да си позволя да се интересувам от него толкова силно. Той не може да

си позволи да се интересувам от него толкова силно. Трябваше да устоя на изкушението да го

приема като сродна душа. Да пожелая връзка с него, когато пълнолинието ми пристигне.

Доста се изморих, – казах – Утре ще бъде още един дълъг ден. Би трябвало да си лягам.

Той се отдръпна назад за да ме погледне по-добре, за да прецени истината в думите ми, може

би. Разпознах болката от отхвърлянето в очите му и всичко бързо се промени. Емоциите му се

смениха, станаха неразгадаеми, докато заемаше защитническа готовност, поставяйки дълга

над сърцето си. Първия му дълг бе да ме върне обратно в Уолфорд, по молба на стерейшините.

Да, би трябвало – каза. Изправи се внезапно. Без него до мен се поклатих леко и се

подпрях на ръката си за да се предпазя от падане по лице в снега.

- Ти ще спиш в палатката, – заповяда. – Аз ще наблюдавам.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Болеше да чуя гласа му тъй плосък, лишен дори от най-малките следи от проблясъка на

раздразнението му.

Даниел –

Би трябвало да побързаш. Мога да усетя във вятъра задаващата се буря.

Едва тогава ми направи впечатление, че вятъра се е усилил и отново бе започнало да вали.

Помислих си, че най-вероятно има нещо, което трябва да кажа, но нищо не би било

достатъчно. Станах внимателно.

Искаш неща, които не мога да ти дам.

Не знаеш какво искам, защото не можеш да усетиш емоциите ми.

Не можех да ги изпитам вътре в мен, но открих, че все пак се страхувах от това какви бяха.

Тогава лека нощ.

Вмъкнах се в палатката, но не я закопчах до край. Оставих малка шпионка. Наблюдавах го как

подклажда огъня. Когато свърши, застана на края на лагера, в сенките. Можех да видя само

силуета му, но знаех, че маха дрехите си. След това избяга в гората.

Чаках го да се завърне. Продължавах да чакам докато съня ме победи.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Nine

Глава девета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Събудих се. Лежах на едно място, заслушана в звуците на гората. Заради лунната светлина

танцуваща над палатката, разбрах, че все още е нощ. Не знаех какво бе нарушило съня ми.

След това чух вой, самотен повик под луната.

Чудех се дали това е Даниел?

Воя се повтори. Бе истински вълк. Но ако бе Даниел и просто се случеше така, че по време на

разходката на която съм излязла пътищата ни се пресекат –

Хвърляйки настрана върха на спалния чувал, сграбчих кожените си ботуши и ги обух. Пъхнах

ръце в якето си и вдигнах качулката. След като стигнах до началото на палатката, надникнах

през малката дупка, която си бях оставила малко по-рано . От огъня бяха останали само тлеещи

въглени. Наоколо изглеждаше безлюдно. Грабнах фенерчето си от раницата, разкопчах

палатката и излязох навън.

Свита, ръцете ми се обвиха около краката ми, а аз се вслушах. С първата ми трансформация

всичките ми сетива щяха да станат по-активни. Забелязах, че колкото повече се приближавах

до пълнолунието си, толкова повече някои от качествата ми се подобряват, но все още бяха

далеч от това, което щяха да бъдат.

Имаше нещо в затишието на гората, което ми напомни на начина, по който Даниел беше

седнал в магазина за шоколад.

Очаквайки нещо. Затишие пред буря.

Въздуха бе свеж, с малък остатък хлад. Снега падаше леко, а вятъра се засилваше и умираше,

надигайки се отново, като че не можеше да реши напълно точно какво иска да направи. Малко

като мен самата, когато Даниел бе загрижен. Можех да видя дрехите му, все още на мястото,

където ги бе оставил по-рано, сега покрити със сняг. Значи все още бе навън, патрулирайки.

Може би все пак това беше неговия вой.

Дърветата, окъпани в лунната светлина бяха прекрасни, а пейзажа бе романтичен. Вид, който

изискваше проучване, мислех си докато се изправях.

И с малко късмет може би щях да попадна на Даниел, хващайки го във вълча форма. За

нещастие бе паднал достатъчно сняг и с помощта на вятъра следите му бяха покрити. Все още

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

нямах способността да проследявам по аромата. Но се насочих към посоката, в която го видях

да поема по-рано.

До сега най-вероятно е кръжал наоколо, връщайки се към лагера няколко пъти и връщайки се

отново на лов. Малко се съмнявах, че търси месо. Бе малко по-трудно да се намери през

зимата, но знаех че той е напълно способен да го направи. Забавно как само след няколко дни

имах пълна вяра в способностите му за оцеляване.

Единствения звук, който чух бяха стъпките ми, хрускащи докато преминавах през снега и дъха

ми, който се чуваше все повече, когато се напрягах да се движа.

Докато преминавах между две дървета, попаднах на голяма черна котка на няколко метра

пред мен. Пантера. Излъчвайки ниско, дълбоко мъркане, тя отъркваше рамо в кората на

дървото. Напомни ми за това как се бях отпуснала и бях въздъхнала, когато отидох в Атина на

спа, за масаж с горещи камъни.

Пантерата не бе обърната към мен, така че все още не бе прихванала аромата ми. Бях чела

някъде, че пантерите всъщност са леопарди, само че без тяхната окраска. Но в Северна

Америка леопардите съществуваха само в зоологическите градини. Така че откъде се бе взел

този?

Бе толкова голяма и мускулеста, че би трябвало да е в зряла възраст. Била ли е някога нечий

екзотичен домашен любимец, който се е освободил? Имаше ли още такива в тази зона.

Знаех, че има планински лъвове и ягуари в горите близо до Уолфорд, но никога не съм чувала

за черна, така че явно наистина бе истинска пантера. Шифтърите не бяха точно приятелски

настроени към ягуарите. Не знаех дали са естествени врагове на вълците, но знаех че аромата

им е доста различен от този на вълка и ягуарите нападат шифтърите.

Не знаех как ще реагира пантерата. Бях наполовина изкушена да достигна до нея, да премахна

ръкавицата си и да я погаля, само за да разбера как ще преминат пръстите ми по козината,

която сега отразяваше лунната светлина танцуваща между клоните. Но знаех, че има

хищнически инстинкт за месо и че е най-добре да не закачам дивите животни.

Внезапно тя обърна глава. Бе прекалено далеч от мен за да видя очите к ясно, но усещах, че са

попаднали на мен. Пантерата се снижи, изръмжа гърлено и оголи острите си резци.

Всичко в мен застина. По дяволите. Къде бе Даниел? Беше ли способен да усети, че може би

съм в беда? Странно, но не се усъмних и за секунда, че ще може да надвие котката.

Изведнъж тя тръгна нанякъде, движенията бяха гъвкави и грациозни. Бе величествено.

Поемайки си дълбок дъх и усещайки слабост в коленете си се притиснах гръб към дървото. Уоу.

Това бе близо. Можеше лесно да се насочи в моя посока. Обмислих дали да не изкрещя името

на Даниел. Бях убедена, че едва ли е далеч от лагера. Да бди над мен. Така че къде беше той?

Беше глупаво да се опитам да го намеря, когато нямаше следи, които да следвам и времето

ставаше все по-лошо. Отдръпнах се от дървото и започнах да се връщам по пътеката, по която

дойдох.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Когато стигнах до лагера, Даниел беше там, седящ до огъня, който очевидно бе наклал отново.

Повдигна глава към мен.

Какво правиш навън, скитайки се наоколо?

Коленичих до него, наслаждавайки се на топлината, която отдаваше огъня.

Мисля, че чух да виеш. Затова отидох да те потърся.

Знаеш ли колко е опасно?

Без майтап? Натъкнах се на пантера.

В тези гори?

Изглеждаше толкова изненадан от откровението колкото бях и аз.

Знам. Лудост, нали? Чудя се как ли е дошла до тук.

Понякога хората купуват диви животни за домашно. След това откриват, че не са

предназначени да бъдат укротени и ги пускат на свобода.

Да и аз това си мислех. Беше величествено.

Страхуваше ли се от нея?

Не точно. Притеснена, може би. Имам предвид, това бе последното нещо, което

очаквах да видя. – огледах се наоколо. Можех да видя, че небето започва да става по-

светло. Не осъзнавах по-рано, че съм се събудила толкова близо до разсъмване, –

Когато излязох от палатката беше толкова красиво, падащия сняг и лекия вятър – и

двете сега бяха спрели – че просто исках да разгледам наоколо. Осъзнавайки какво ще

трябва да срещна, колко ужасяващо можеше да бъде . . . оценявам всичко малко

повече.

Не исках да звуча толкова ужасена или сякаш се бях предала. Не бях. Но мисълта скътала се в

ъгъла на мислите ми бе, че без значение колко исках да оцелея, всичко което ме очакваше

през следващото пълнолуние ... резултатът може би нямаше да бъде нещо, което може да се

контролира.

Няма да преминеш през това сама, Хейдън.

Исках да го прегърна, да се сгуша срещу него, но бе най-добре да не му давам никакви

насърчения.

Никога няма да те приема като моя сродна душа.

Това няма да ме спре да бъда там.

Защо? Защо настояваш толкова –

Той докосна с палец устните ми, карайки ме да замълча. Поглеждайки в очите му си

представих, че мога да видя дълбините на душата му.

Защото ме е грижа за теб – каза тихо. Обвивайки ръка около задната част на врата ми,

държейки ме стабилно, се наведе и ме целуна.

Не се отдръпнах. Не му казах да не го прави. Просто позволих да се случи. С устните му върху

страховете и притесненията ми се стопиха. Знаех, че ще се върнат по-силни и по-мощни, но в

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

точно този кратък период от време, приех факта, че един Тъмен Пазител иска да се погрижи за

мен.

Имах единственото нещо, което винаги съм желала. Но знаех, че няма да мога да го задържа

до себе си. Че накрая ще трябва да предам него и собствените си чувства.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Ten

Глава десета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Два дни по-късно, докато прекосявахме националните гори, намерих за странно, че ги

разпознавам. Не бях очаквала наистина да забележа. Горите, дървета, планините – дори

покрити със сняг – имаха собствен характер, собствена личност, която ги различаваше от

другите.

Затегнах захвата си върху Даниел. Бяхме щастливци, че сме способни да пътуваме над снега и

успявахме да намираме от време на време бензионостанции или малки градчета, където

можехме да възтановим провизиите си. Реших, че е маркирал пътя ни когато е идвал за мен.

Стиснах очи и се опиатах да поставя бариери. Щяхме да пристигнем скоро.

Бе близо до свечеряване на следващия ден, когато Даниел натисна педала на газта и завъртя

моторната шейна наоколо, предизвиквайки снега да изригне около нас. Изписках леко и се

притиснах по-близо до него. Той спря и намали двигателя.

Никога не съм знаела, че тишината може да бъде толкова силно. Това бе странна мисъл: как

може да бъде тишината нещо повече от тишина – но внезапно бе така оглушително.

Усещаш ли нечии емоции освен твоите? – попита Даниел.

Не още.

Ще бъдем там късно тази вечер. Готова ли си за това?

Колкото е възможно.

Бе почти три сутринта когато най-накрая застанахме пред портите от ковано желязо. Ограда

заобграждаше нашето тайно местенце. Малки искри на емоции се спуснаха към мен и след

това напуснаха. Нищо наситено, нищо поразителност, само бдителност, идваща от Тъмните

Пазители, които патрулираха. Никой външен никога не е попадал тук, заради бдителността на

Тъмните Пазители да ги пазят на разтояние – въпреки, че понякога подозирах, че ни защитава и

един слой магия.

Старейшините криеха доста тайни.

Даниел отвори портата с ключа-карта и тя се заотдръпва леко, пускайки ни да влезем. Това

място бе странна комбинация от магия и технология. След това подкара напред към

чудовищно голямото имение, където старейшините живееха през цялата година и от където

бях избягала за няколко кратки седмици.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Даниел спря моторната шейна в близост до сградата и я изключи. Бях ударена от тишината. Чух

бухането на бухал в далечината, а в близост – воя на вълк. Слаба светлина се процеждаше

надолу към снега от няколко прозореца на първия етаж. Създаваше приятна илюзия, нещо

което един художник би уловил в картината си. Искаше ми се да вярвам, че това бе всичко,

което ми се предлагаше.

Лесно станах от седалката. Краката ми бяха схванати от дългото пътуване – или поне аз

обивних това чувсто, когато започнах да се клатушкам. Ръцете на Даниел се обивиха около мен, придържайки ме близо до тялото му.

Уоу, – каза. – Добре ли си?

Да.

Чувстваш ли –

Не, – докоснах загрубялата му буза. Харесваше ми когато не се бе обръснал. Караше го

да изглежда заплашителен, силен и секси. – Не се притеснявай. Ще се оправя.

Все още с ръце около мен, той ме поведе нагоре по стъпалата и отвори вратата. Докато

вървяхме през фоайето, видях че няколко Тъмни Пазители бяха там и чакаха.

Емоциите им се завъртяха в мен, силни, но меки, топлина и посрещане.

Чухме, че пристигате, – каза Лукас, водача на Тъмните Пазители. Както Даниел той бе

висок и мускулест. Косата му бе микс от черно, кафяво и сиво, което го правеше лесен

за разпознаване във вълча форма, когато го виждах да патрулира наоколо.

Съжалявам, – каза Даниел. – Предполагам, че след като минахме портата трябваше да

продължим пеша.

Най-вероятно нямаше да има значение – каза Кайла. Тя бе сродната душа на Лукас, бе

се присъеденила към групата миналото лято. Косата к бе в червена окраска, повече

като лисица, отколкото като вълк, но когато се преобразуваше беше поразителна. –

Спим леко.

Тя пристъпи към мен и колебливо обви ръце около мен.

Добре дошла у дома.

Емоциите к избухнаха в мен, но не бе силен удар. Бе като фойерверки пръскащи се в небето. Тя

е била притеснена за мен и сега тези емоции бяха отмити от облекчение. Наслада.

Почувствах една буца да засяда в гърлото ми заради собствените ми емоции. Бях живяла на

ръба, прекарвайки повечето си време в училището интернат, така че не ми бе хрумнало, че на

някой тук ще му липсвам, че някой ще се разтревожи за мен. Част от мен си бе мислеше, че ще

се радват, че откачалката – онази, която караше емоциите им вече да не са лични – не е

наоколо.

Мой ред – каза Линдзи.

Нейната коса бе руса, почти бяла. Миналото лято бях изживяла вътрешното й разкъсване

докато се бореше с чувствата си към Конър и Рейв. Тъмния, мрачен Рейв стоеше точно зад нея.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

След като бе избрала него, те никога не се разделяха. Когато ме прегърна, истинската к радост

премина през мен. Не го бях очаквала. Коленете ми омекнаха.

Аз не прегръщам, – промърмори Британи – но с Конър се радваме да те видим.

Тя и Конър бяха в контраст: Британи с нейната черна коса, а Конър – с русата си.

Старейшините искат да поговорят с теб на сутринта, – каза Лукас, – но за сега просто се

опитай да се наспиш.

Кимнах, твърде уморена, за да се противопоставям.

След като емоциите ми не те притенсяват – каза Британи – решихме, че ще е най-добре

да споделяш стая с мен.

Имам стая, – напомних к. Използвах я всеки път когато бях тук.

Да, но искаш ли да спиш сама?

Не исках. Погледа ми се стрелна към Даниел. Бях изненадана от това колко много исках да спи

с мен, да ме държи. Знаех, че старейшините никога няма да позволят това. Бяха много стрикнти

в това кой с кого да споделя стая. Момчетата и момичетата бяха поотделно.

Добре. Да. Разбира се, – имаше толкова много, което исках да кажа на Даниел. Но

лично, насаме. Исках един момент, в който да сме сами за да поговоря с него, но

докато момичетата ме водеха към стълбите, знаех, че няма да имам този шанс. Може

би утре.

Погледнах над рамото си. Той вече обсъждаше нещо с момчетата, без съмнение планираха как

най-добре ще ме защитят. Усетих искра на ярост от другите и след това потушаването к. Бях на

влакче в увеселителния парк, само че съставено от емоции. Всички бяха прави. Имах нужда да

поспя, ако можех, защото бях зле.

Нашите емоции притесняват ли те? – попита Линдзи.

Не е чак толкова зле. Мога да усетя, че се опитваш да ги натъпчеш надолу. Оценявам

това.

Най-вероятно щеше да те остави без дъх ако знаеше колко развълнувани бяхме, че се

връщаш – каза Кайла. – Ще бъде страхотно, ако можеш да блокираш емоциите ни, за да

може да излизаме по-често.

Бяхме на върха на стълбите. Спрях.

Искаш да излизаш с мен?

Защо звучиш толкова изненадана? Шифтърския свят е нещо ново за мен. Нямам много

приятели. Ще се радвам да имам още един, особено ако това си ти.

Преди предното лято тя дори не е знаела за нашето съществуване, със сигурност не е очаквала

да има невероятните способности да се преобразува.

Може би – казах, с нежелание да се ангажирам. Това беше нещо ново за мен. Можех да

говоря със старейшините... Можех да говоря с Даниел. Можех да бъда приятелка с

момичетата в училище. Може би нямаше да е толкова трудно да се сприятеля и с

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

останалите шифтъри. Наслаждавах се да създавам приятели със стастистите, дори да

бяха само временни.

Последвах Британи в нейната стая. Имаше две легла. Някои от дрехите ми бяха сгънати и

разположени на едното от тях.

Предполагам, че никой не се е съмнявал, че Даниел ще ме върне, – казах докато тя

затваряше вратата зад мен.

Разбира се.

Отидох до леглото и открих няколко памучни панталони и дълги фланелки с ръкав из нещата

ми. Прокарах пръст през тях.

Така... ти прекара с него известно време миналото лято – когато старейшините опитаха

да ви съберат.

Тя седна на леглото и издърпа краката си под нея.

Да. Поехме група момичета за тяхното първо лагеруване.

Виждала ли си го някога да се преобразува?

Тя смръщи чело, след това поклати глава.

Не, – ухили се. – Как изглежда? С черната си коса най-вероятно изглежда доста

заплашително като вълк.

Всъщност никога не съм го виждала във вълча форма.

Преди да успее да отговори, влязох в банята и пуснах душа. Свалих дрехите си, пристъпих под

струята и приветствах топлата вода, която се спускаше по тялото ми. Започнах да се отпускам, от върха на главата до върховете на пръстите си, представяйки си водопад, преминаващ през

мен, измиващ цялото напрежение, както бях правила доста често в курорта –

Нещо нахлу в мен, почти ме заличи. Подпрях се с ръце на плочките на стената, наклоних глава

и започнах да се боря. Трябваше да бъдат момчетата, обсъждайки опасностите,

заговорничейки как да унищожат жътваря.

Чух бързо почукване по врата.

Хейдън, добре ли си? Чух, че извика, – викна Британи.

Добре съм, – вземайки кърпата, излязох от душа, и се отдръпнах докато се сушах.

Облякох памучните си панталони и тениската. С коса, мокреща тениската ми, сграбчих

края на мивката, изненадана, че мрамора не се е огънал под захвата ми.

Торнадо от емоции премина през мен. Ужас. Гняв. Гордост. Нужда за контрол. Отново страх.

Тази ужасяваща тръпка на вкочаняване.

Вратата се отвори. Даниел стоеше там, всички които бяха в коридора се бутаха срещу него,

опитвайки се да разберат какво става. Толкова много емоции ме удариха, че не можех да ги

различавам. Завладяха ме, объркаха ме.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Стаята се завъртя. Подът и таванът смениха местата си. Всичко се наклони. Внезапно пода бе на

няколко сантиметра от мен, заплашвайки да удари носа ми.

Даниел ме хвана и придъпа към широките си гърди.

Всички навън! – изкрещя. – Отидете възможно най-далеч от нея.

Не – казах, обхванала ризата му, опитвайки се да възвърна силата си – Там има страх,

огромен страх. Някой е бил нападнат, в опасност е.

Кой? – попита Лукас.

Не знам.

Един от патрулните, – отбеляза Конър.

Чух ехото от отдалечаващи се стъпки, докато всички бързаха да излязах. Даниел ме заведе на

леглото.

Сложих ръце от двете страни на главата си.

Не мога да му помогна. Не искам да го изпитвам, не искам да изживявам смъртта му.

Бях изгубена във вихъра от тръпката на трансормацията докато другите се преобразуваха,

отчаяни да открият онзи в беда, решими да успеят.

Едва съзнавах, че Даниел гали бузата ми.

Хейдън, не зная как да ти помогна.

Разсеяй ме, отклони ме от емоциите им.

Устните му покриха моите, първо колебливо, след това с повече сила. Намразих това, че

неговите емоции не можеха да навлязат в мен, измивайки всички друго. Всичко, което можех

да направя бе да се фокусирам върху чувството на тялото му, наполовина покрило моето, на

силата на ръцете му, докато ме придърпваха по-близо, на податливостта на устните му,

движещи се върху моите, кадифеното докосване на езика му, въртеливото движение...

Наслада, като топъл мед се изсъпа върху мен, през мен. Загубих се в усещането, толкова

богато, толкова мощно, че всичко изчезна, с изключение на собствените ми чувства, на моите

желания.

Когато Даниел прекъсна целувката и двамата се задъхвахме, поемайки големи глътки въздух.

Можех да видя в зеления му поглед силата на емоциите, които преминаваха през него.

Въпреки, че не можех точно да ги усетя, можех да ги разчета.

И те ме уплашиха повече от всичко до сега. Каза ми, че е загрижен за мен. Но беше толкова

повече от това.

Обичаше ме.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Eleven

Глава единадесета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Беше най-отвратителното нещо, което някога съм виждал, – каза Сет. – Никога не

съм искал да се преобразувам толкова силно в целия си живот.

Това, че не си го направил най-вероятно е спасило живота ти, – каза му Лукас. – Изисква

кураж за да се бориш с инстинктите си.

Намирахме се в предния салон. Само преди миг, Британи бе влетяла в спалната за да ни кажа,

че Сет – който е бил навън патрулирайки – е срещнал жътваря. Всичко, което бе видяла бе мен, седяща на леглото, с гръб към дъската и Даниел, застанал пред прозореца, гледащ навън. След

спиращата дъха целувка се разделихме без да кажем и дума, всека в своето лично

пространство. Не знаех како бе видял в очитем ми, но ако е било като желанието, което видях в

неговите, тогава най-вероятно бе уплашен колкото мен.

Всъщност, никой от нас не бе уплашен колкото Сет. В действиетелност постигнах някакъв успех

в изтласкването на емоциите му, затова не ме притесняваха. Не исках да се намествам в

неговото вътрешно пронстранство и да споделям емоциите му. Той се опита да прикрие

треперенето на ръцете си като ги дръжеше в движение, триейки ги една в друга.

Трябва да е чуло, че вие идвате – каза, гласа му трепереше леко.

Кайла и Линдзи влязоха вътре и двете носейки табли с чаши горещ шоколад, които бяха

приготвени от готвача.

Ето, горещ шоколад за всички, – каза Кайла, поставяйки своята табла на масата за кафе

пред дивана, където Сет седеше. Аз си взех една, откривайки нужда от нещо, с което да

занимавам ръцете си, но не защото трепереха, а защото исках да докосна Даниел.

Застанал до камината, той отпусна ръце за да вземе чаша от таблата, която Линдзи му

предложи. Стаята изглеждаше прекалено топла с огромната камина, която гореше, но знаех, че

Сет все още трепери от срещата си.

Сет надникна към момчетата. Те всички бяха станали, докато момичетата бяха седнали на

различни столове из стаята.

Вие поехте риск като се трансформирахте.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Ние не усетихме присъствието му, – каза Лукас. – Също така и не сме го помирисвали

досега. Миришеше като развалени яйца.

Сет сбърчи нос.

Да, но не го помирисах докато не беше вече там. Сякаш просто се материализира на

земята.

От ада, – каза Конър.

Когато всички го погледнахме, той повдигна рамене.

Легендата казва, че идва от там.

Прав е, – казах. – Заради лечителните ни способности не е лесно да бъдем убити.

Затова той е направен от черна магия, за да ни унищожи. Или така казва древния текст,

който съм чела.

Не вярвам много в магиите, – каза Рейв.

Конър го погледна така сякаш говори на неразбираем език.

Пич, ти се превръщаш във вълк.

Това е различно. Не е заклинание и черни казани, съдържащи око от тритон.

Както и да е, – каза Британи. – Споровете за това няма да промени факта, че навън има

едно опасно същество. Някой знае ли дали старейшините са разбрали как да го

унищожат?

С магия, – дойде от вратата и всички ние се обърнахме за да видим, че старейшините

стоят там.

Какъв вид магия? – попита скептично Рейв.

Ще обясним на сутринта, – каза старейшина Уайлд. – Има още няколко часа до

зазоряване. Би трябвало всички да поспите сега, – той повдигна пръста си. – Без

транформации. Жътваря може да бъде навсякъде.

Мислех си, че жътваря има сила само по време на пълнолунието, – каза Лукас.

Достатъчно близо е за да може да започне за опостушава. С другите старейшини ще

наблюдаваме през остатъка от ноща. Сега всички вие имате нужда от сън.

Докато се изкачвах по стълбите с другите, си помислих, че е малко наивно да си помислят, че

някой от нас може да заспи. Можех да почувствам погледа на Даниел по гръба си.

В горната част на стъпалата той каза.

Хейдън?

Погледнах надолу и той отмести погледа си. Докосвайки ръката на Британи к казах.

Ще дойда след минутка.

Приближих се до Даниел и изчаках всички да изчезнат надолу по коридора. Той докосна бузата

ми.

Няма да му позволя да те има.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Чух пълната убеденост в гласа му.

Може би няма да имаш този избор. Знаеш добре колкото мен, че първата промяна не е

контролирана от човека, а от луната – няма спиране.

Повдигайки се на пръсти, залепих бърза целувка на устните му.

След това тръгнах по коридора. Каша от емоции преминаше през мен. Но този път всички бяха

мои.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Twelve

Глава дванадесета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

След закуската на следващата сутрин, всички се насочихме към залата на съвета. На

голямата, кръгла маса седнаха осемте Тъмни Пазители – включително Даниел – които се

намираха в Уолфорд, и тримата старейшини. Старейшина Уайлд беше в средата със

Старейшина Томас от едната му страна и Старейшина Мичъл – от другата. Обикновено

Пазителя, който все още не е изживял пълнолунието си се считаше за начинаещ и сядаше на

един от столовете, сложени по дължина на стената, но след като срещата бе свикана специално

заради мен, се озовах седнала до Старейшина Томас, който бе хванал леко едната ми ръка.

След повече от сто години преобразуване и заедно с това лекуване, тялото му започваше бавно

да заплаща цената си за разместванeто на костите и мускулите.

Като водач на Тъмните Пазители, Лукас стана.

Както знаете, жътваря застрашава трансформацията на Хейдън. Той не само ще откъсне

душата к и способностите к за преобразуване, а и тези които к позволяват да усети

емоциите на другите. Идентифицирахме още два други шифтъра, които ще изживеят

първото си пълнолуние по същото време като Хейдън. И двамата са мъже. Изпратихме

четирима Пазители за да бдят над тях докато се срещат с пълнолунието си. Вярваме, че

те ще бъдат в безопасност.

Въпреки че много шифтъри служеха като Тъмни Пазители, по едно и също време само

дванадесет сядаха на масата, планираха стратегии и поставяха живота си на опасност за да ни

защитават. Лукас погледна към мен.

Вярваме, че от най-голяма защита ще има нужда Хейдън – кимна към дядо си. –

Старейшина Уайлд ще обясни.

Седна, а Старейшина Уайлд стана.

Всички вие бяхте тук, в деня в който жътваря взе Джъстин. Знаете на какво е способен.

Старейшина Томас стисна ръката ми, но тъй като Тъмните Пазители не чуха нищо неочаквано,

не изживях трудно ничии емоции. В интерес на истината бях изненадана от спокойствието

обзело стаята. Решителност, доверие, дори желание да се изправят срещу врага се плискаха в

слабата стена, която някак си бях успяла да издигна.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Или може би свирепостта на собствените ми емоции караше всичко друго да избледнее.

Е... как ще сритаме задника му? – попита Британи.

Ще трябва да се биете без да се преобразувате – каза Старейшина Уайлд. – А за това

имате нужда от специални оръжия. Последвайте ни.

Всички се изправиха и последваха старейшините извън стаята и надолу по коридора по някакви

стълби, по друг коридор и накрая в стаята където се съхраняваше древния текст. Бе ни

позволено да влизаме тук само с покана. Но те не спряха до там. Отведоха ни около столове и

кутии, които бяха сложени съкровища. След това около купчина книги и хартии, до

библиотеката.

Старейшина Томас се пресегна и докосна статуя на вълк върху един от рафтовете. Библиотеката

се отвори.

Можех да усетя страхопочитанието на всички. Тайно скривалище. Скрито място, за което не

знаехме. Последвахме старейшините в тесен каменен коридор надолу по друго стълбище до

голяма дървена врата украсена с дърворезби. Старейшина Уайлд извади ключ от джоба си и го

сложи в ключалката. Звука от изщракването отекна около нас. Той бутна вратата и ни поведе

към затъмнена стая.

Някой натисна ключа и светлината в стаята се повиши.

Нашата оръжейна – каза Старейшина Уайлд.

Започнах да се чудя на всички оръжия по стените. Древни инструменти за унищожаване.

Мечове, ножове, брадви, вериги –

Това Ескалибур ли е? – попита Конър.

Това са оръжията, които ще ви трябва днес, млади войни – каза Старейшина Уайлд като

посочи ракла с шпаги, игнорирайки въпроса на Конър.

Дръжките бяха златни, но остриетата бяха покрити със сребро.

Изработени са от стомана, покрити са със сребро. Точно както среброто може да убие

нас, може да убие и жътваря. – обясни Старейшина Уайлд – Но конкретно тези оръжия

са закалени с магия. То трябва да бъде забито в сърцето на жътваря.

Аз мога да го направя – каза Британи, пресягайки се за меч.

Всички вие трябва да започнете да тренирате с мечовете. Времето е кратко. Ще

работим отвън. – погледна към мен. – С изключение на теб, Хейдън. Превъплъщението

ти ще те завземе – ума, тялото и духа ти. Тъмните Пазители, които са тук ще те

придружат, защитавайки те възможно най-много. Жътваря ще нападне когато

трансформацията ти започне.

А тогава те ще го нападнат?

Да.

Погледнах към Даниел. Ако той бъде моята сродна душа, също няма да може да се защитава –

ще бъде разсеян.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Въпреки това, искам да се науча как да се бия с меча – казах. – Всичко може да се случи.

В разгара на битката трябва да внимаване да не нараним друг Тъмен Пазител. Нашите

лечителни способности не реагират ако раната е причинена от сребро.

Така да бъде – каза Старейшина Уайлд.

***

Мечовете, които ни дадоха за да се упражняваме не бяха онези, които щяхме да използваме

при истинската битка. Със среброто беше прекалено рисковано. Дървените мечове най-

вероятно щяха да свършат по-добра работа, само че нямахме такива. Освен това, трябваше да

свикнем с тежестта, а мечовете от стомана бяха тежки.

Излязохме навън в двора, между едната страна на имението и мястото където гората бе на

няколко ярда. Не мисля, че беше просто съвпадение, че с Даниел бяхме двойка. Мисля, че

старейшините все още правеха някакво сватосване. Всички други бяха двойки със сродните си

души, освен Сет, който нямаше такава. Съчувствах му, тъй като трябваше да тренира със

Старейшина Томас.

Най-важното нещо – каза Старейшина Уайлд – е да се слееш с битката, да я следваш, да

се потопиш в нея. Не може да се разсейвате. Трябва да останете съсредоточени.

Усетих как емоциите на всички ме бутат. Очакване, възбуда, малко безпокойство за

възможността от провал. Да остана фокусирана по време на тренировката щеше да бъде

истинско предизвикателство. Не можех да си представя как някой може да го направи по

време на разгара на битката.

Жалко, че не можеш да ме разсееш от емоциите на всички както направи предната нощ

– казах на Даниел.

Той се ухили.

Е, мога, но не мисля че ако те държа толкова близо ще остане достатъчно място за да се

упражняваме с мечовете.

Върнах усмивката.

Не мисля, че го приемаш на сериозно.

Ако бъда твоя сродна душа ще бъде зает.

Поклатих глава.

Не, аз няма да имам сродна душа.

Не можеш да преминеш през това сама.

А на теб ти е заповядано да не се преобразуваш.

Винаги трябва да имате свое оръжие и да го насочвате към сърцето на опонента си –

каза Старейшина Уайлд, прекъсвайки разговора ми с Даниел – който определено не се

считаше за нещо добро.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Знаех, че трябва да премина през трансформацията си сама. Проблема бе, че трябваше да

убедя и Даниел. Но точно сега от най-голяма нужда имах да се науча да се бия.

Старейшина Уайлд ни даде още няколко съвета за позиция и баланс. След това в двора отекна

ехото от сблъсъците на мечовете.

Бях изненадана от начина, по който ръката ми вибрираше от всеки удар, който парирах. Трябва

да сме тренирали половин час преди старейшините да ни позволят да си починем. Не носех

палтото си. Би затруднило движенията ми. Но навън не беше студено, поне докато не спряхме

да се движим насам-натам.

Даниел дойде при мен и ме гушна до себе си.

Добра си.

Повдигнах рамене.

Но няма да бъда тази с меча. Дори не зная защо се упражнявам, просто искам да се

почувствам сякаш правя нещо.

Ти правиш нещо. Служиш като стръв. – чух в гласа му, че това не му харесва. – Мога да

се преобразувам първи, да го разсея.

Не! – обвих ръка около него – Освен това той иска мен. Може да те игнорира. Или да те

убие и след това да се върне за мен. Взел е цялото ти семейство. Той може да се движи

бързо, Даниел. Може би дори да убие двама наведнъж. Кой знае.

Просто не харесвам този план.

Вярвам на старейшините.

Той погледна на мястото където те си говореха.

Зная, че ти е по-трудно защото не си израснал с тях – казах – но те знаят най-добре как

да се справим с древни заплахи.

Със сребърни мечове? Защо не сребърни куршуми? С пистолет ще се справим по-

добре.

Повдигнах рамене.

Поради някаква причина трябва да бъде меч. Може би заради размера на теглото, или

тежестта, или кой знае? Това е древно зло и така трябва да го победим.

Даниел сякаш се чуди за момент, след това извика.

Старейшина Уайлд, жътваря ще има ли меч?

Не.

Тогава не трябва ли да се учим как да го повалим когато той ще има по-голяма

подвижност.

Така е, Пазител Фостър. Това е следващия ни урок.

Момичетата и Сет пазеха с мечовете докато всяко момче се представяше за жътваря. Все още

бяхме свързани един срещу един, а Даниел бе мой партньор, стрелкащ се насам-натам около

мен. Замахнах, отскочих, нападнах, без всъщност да се опитвам да вкарам меча в него.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Парирахме, замахвахме, удряхме. Завъртях меча си дъговидно. Опитвах се да направя

сравнително подобие на осмица за да го държа на далеч. Работех усилено за да запазя Даниел

на далеч от пространство около мен. Ръцете и цялото ми тяло се умориха.

Опитваш прекалено усилено, Хейдън – каза Старейшина Уайлд когато застана зад мен,

постави ръка около мен и неговата покри ръката, с която държах меча.

Изчакай, наблюдавай. Удари само веднъж. Когато момента е подходящ. Но винаги

бъди готова за този перфектен момент.

Даниел отскочи към мен и се оттегли, маневрираше наоколо. Напомни ми на отбранителен

играч от футболен отбор, опитващ се да вземе топката.

Чакахме, чакахме, удар –

Даниел се върна назад и падна по дупе в снега.

Ще броим това като удар – каза Старейшина Уайлд, отпускайки хватката си около мен.

Дори не бяхте близо – каза Даниел.

Момчетата с тяхното его и необходимост да печелят.

Той се изправи на крака.

Опитай пак, Хейдън – каза Старейшина Уайлд.

С Даниел започнахме процеса отново. Намирах за изключително трудно да се съсредоточа

докато другите импровизираха, чувствайки се горди от постиженията си, започнали да печелят

увереност докато държат оръжието. Чувствата им ме бомбардираха, караха ме да усещам

тялото си замаяно и объркано.

Даниел тръгна към мен. Не искайки да ударя сърцето му, понижих острието. Не зная дали той

се движеше прекалено бавно или аз прекалено бързо, но порязах бедрото му. Той потисна вик,

реагирайки без да мисли и се отдръпна назад, с което наряза ръката си.

Падна на земята. Снежната покривка около нас започна да се оцветява в кърваво червено.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Tthirteen

Глава тринадесета

_____________________________________________________________

Превод: djenitoo

Редакция: sunset

Мили. Боже. Даниел. – коленичих до него.

Всичко е наред - каза той, притискайки сняг към бедрото си, за да забави кървенето.

Едва чух думите му от притеснението, загрижеността на другите, дори и от намека на страх, че

е можело да бъде един от тях – процеждаха се и надвишаваха моят собствен страх и

безпокойство за Даниел. Тук нямахме доктор.

Протягайки се, Даниел взе ръката ми. Все още бе така топла.

Хейдън, всичко е наред. Просто ще се преобразувам.

Не. – старейшина Уайлд и аз казахме по едно и също време.

Риска е прекалено голям - продължи старейшина Уайлд.

Това няма да се излекува само до утре вечер. – каза Даниел.

Тогава ще влезеш в битката ранен или изобщо няма да участваш. Ще видим как ще си утре.

– каза старейшина Уайлд.

Даниел клатеше глава.

Ние правим тук това, което е най-добро за глутницата, Даниел - каза старейшина Уайлд. –

Oбсъдихме това, когато дойде при нас за пръв път. Или приемаш правилата ни или

напускаш.

Гледах как челюстта на Даниел се стяга. Не знаех какво чувства, но знаех какво си мисли.

Моля те, не си отивай. – прошепнах.

Той се поколеба, след това кимна.

Нека прегледаме раните ти - каза старейшина Уайлд.

Болеше ме да гледам, как Даниел куца до имението, оставяйки пътечка след себе си напоена

от кръвта му.

Горкият Даниел - каза Британи идвайки до мен - но пък най-малкото знаеш, че можеш да

държиш меча.

Не че ще ти послужи за нещо утре вечер - каза Линдзи. – Няма да имаш сили да държиш

оръжие през трансформацията си.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Всеки път когато се опитам да съм нормална се случва нещо, което да ми напомни, че не съм.

Вътре в кухнята Даниел седна на един стол.

Мога да изпратя за доктор - каза старейшина Уайлд.

Даниел направи гримаса.

Ще се оправя.

Използвайки ножици, срязах дупката на джинсите му, така че да стане по-голяма и да има по-

добър достъп до раната. Всичките емоции… не можех да се концентрирам.

Ще се погрижа за Даниел - казах - но искам всеки освен Британи да напусне.

Емоциите блъскащи се в мен отслабнаха, и вече можех да се фокусирам над работата си.

Използвайки топла вода Британи и аз изчистихме раната и я обвихме с ивици от чаршаф, който

един от старейшините ни донесе.

Спри да изглеждаш толкова виновна - каза Даниел. – Беше глупаво да се упражняваме

един срещу друг. Цялата работа е глупава.

Докоснах бузата му.

Тревожиш се за мен.

Точно така по дяволите, тревожа се. Никой не е водил битка с това същество от векове. Ами

ако може да се превъплъти в него което не се убива със сребро? Ами ако… Просто трябва

да има и друг начин.

Докоснах коляното му.

Колко лошо си ранен?

Достатъчно лошо, че отивам да си легна. Може би ако си почивам, раните ще се излекува

докато спя.

Гледах го как се напряга на крака и куца излизайки от стаята с превръзки около бедрото и

ръката му. Исках да направя нещо.

Той е прав. – казах, а Британи бе тук за да ме чуе. – Беше глупаво.

Беше инцидент. - каза тя. – И не съм съгласна. Трябваше ни малко практика. Ако трябва да

победим това нещо с мечове, значи това и ще направим.

Въздъхнах. Може би.

Знаеш ли какво може да го накара да се почувства по-добре? – попита Британи. – Малко

шоколадови бисквити.

Втренчих се в нея.

Откъде знаеш?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Когато водехме онази група от момичета миналото лято той яде толкова много, че чак няма

да повярваш. Призна ми, че е пристрастен към шоколада.

Дразнеше ме това, че тя знае как да го накара да се ободри, а аз не.

Какво друго ти призна? – попитах.

Тя поклати глава и направи гримаса.

Съжалявам. Не мога да си спомня. Не му обръщах много внимание. Бях решила да не го

харесвам. Не знам защо, но внезапно си спомних за шоколада.

Готвача ще е тук след известно време, за да започне да приготвя вечерята. Искаш ли да

извикаме Кайла и Линдзи да дойдат, да ни помогнат да направим малко бисквити тогава?

Мислих си да отхвърля предложението, но исках да направя нещо за Даниел, а да имам

момичетата наоколо ще ми даде повече време да практикувам блокирането на емоциите им,

или най-малкото да започна да свиквам с тях наоколо. Дарбата ми ще бъде най-голямата ми

спънка утре вечер.

Да, хубаво.

Взех си бърз душ за да измия кръвта на Даниел от мен и се преоблякох в чисти джинси и

пуловер. По обратния ми път за кухнята, спрях на вратата на Даниел. Мислих си да я отворя и

да надзърна как спи, но се боях, че ако го направя, няма да се върна в кухнята. Че ще поискам

да се сгуша до него. Липсваше ми, че не можем да си отделим никакво лично време тук.

Сложих ръката си на бравата, след това поклатих глава и поех към стълбите.

Преди дори да стигна до кухнята бях залята с щастие, веселие, спокойствие – нямаше

съмнение, че всичко идва от момичетата. В този късен следобед, малко време с момичетата

може би е точно това от което се нуждаех – без значение дали ще мога или не да държа

емоциите им далеч.

Когато минах през вратата, нещо меко се стовари на лицето ми и чух смях около мен. Беше

престилка. Нима все още някой носи престилка? Не мога да си спомня да съм виждала някога

майка ми да носи.

Не сме от най-чистите готвачи. – каза Кайла, която явно бе прочела мислите ми.

Те вече носиха по една престилка, така че завързах моята около талията си, чувствайки се като

малка Сузи Холмейкър*( *съпруга която се грижи за домакинството си особено със ентусиазъм,

също така и стереотип на всяка жена, която избира ролята на домакиня). Отидох до огромния

дървен плот. В центъра му имаше голяма синя купа и тенджера.

Добре - каза Кайла. – Ето как работим. Всеки една от нас ще сложи продукт в тенджерата.

Този който сложи пръв продукта си ще зададе въпрос и другите трябва да отговорят.

И тя също ще трябва да отговори на въпроса. – каза Британи.

Кайла завъртя очи.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Може би. Но аз съм първа. – тя грабна тигана преди всеки друг. И сложи две чаши захар

вътре. – Добре, какво е чувството да те целува сродната ти душа?

Линдзи и Британи изстенаха добродушно. Стоях там и си мислих, че може би има нещо по-

лошо от това да чувстваш емоциите на другите: да описваш нещо така интимно като целувката.

Добре. – каза Линдзи смееща се. – Ще бъда първа, но съм следващата с тигана.

Тенът й беше светъл, така че се виждаше как изчервяването й се разпространява по бузите. Не

разбирах защо ще ни казва нещо което така я смущаваше, но тогава доверието се настани в

мен, не само нейното предполагам, но и на другите. Те вярваха достатъчно една на друга за да

си кажат. Ппитваха да дадат тази привилегия и на мен.

Не е изненада, че Рейв се целува страхотно - каза тя, изчервяването й стана по-голямо. –

Той е толкова добър в това, че не мога да мисля за нищо друго докато ме целува.

Замислих се за миналата нощ, когато страха на Сет ме връхлетя. Целувката на Даниел беше

толкова силна, че всички емоции освен моите се изгубиха.

Линдзи погледна към Британи.

Британи се ухили.

Може и да си мислиш, че знаеш как се целува Конър, но не е така. Гарантирам, че никога не

те е целувал по начина по който ме целува, или никога не си му позволявала.

Линдзи се усмихна.

Не се ли радваш, че съм го направила?

Британи кимна.

Да.

Не беше, защото си мислех, че е ужасен, Брит. – каза Линдзи. – Това е причината да се

мъчех толкова много. Конър е чудесен. Просто не беше правилния за мен.

Тя наистина се мъчи с решението си - казах, тогава усетих как лицето ми се затопли, когато

три чифта очи се заковаха на мен. – Съжалявам. Дори не говоря за емоциите които ме

нападат – и не разбрах, че си ти на време, Линдзи. Просто знам, че е имаше силно

< Назад Далее >

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги